Из спомените на кралица Тамир Втора
Еро.
Когато си спомням града, същинското място, тъй слабо познато, се припокрива с образа на модела, който татко ми беше изработил. В сънищата ми дървени хора, глинени овце и восъчни гъски изпълват кривите улици. Плоскодънни кораби с платна от пергамент се плъзгат из прашното пристанище.
Само Дворцовият кръг е оцелял в спомените ми такъв, какъвто е… и онези, които живееха зад стените му.
Беше двадесет и трети лентин, когато Тобин напусна замъка. Сбогува се призори и остави жените да плачат. Редом с Ки и Тарин, с бащината пепел на седлото и колона мъже след себе си, принцът насочи лице към Еро, решен да защитава честта на семейството си.
С изненада бе научил от лорд Орун, че пътят ще трае само един ден. Тъй като не бяха натоварени с много багаж, покриваха дълги отсечки от пътя в галоп и скоро оставиха Алистън зад себе си. Отвъд този градец познатият друм се сливаше в друг, който се виеше из гора. След няколко часа лесът отстъпи място на равнина, където реки разсичаха земите на имения.
Лорд Орун бе настоял за спазване на протокола, така че Тобин трябваше да язди заедно с него, а Тарин и Ки ги следваха. Мъжете от замъка, които също се бяха присъединили към тях, вече се наричаха телохранители на принц Тобин. Момчето бе подирило русокосия магьосник сред хората на Орун, но не можа да открие, защото трябваше да заеме челната си позиция.
Към средата на утрото достигнаха до широко езеро, отразяващо облаците. От другата му страна се издигаше красиво здание. Огромно ято диви гъски плуваха из него.
— Това имение някога е принадлежало на леля на майка ти — отбеляза Тарин.
— А на кого принадлежи сега? — попита принцът, удивлявайки се на величието, което сградата излъчваше.
— На краля.
— Атион толкова ли е голям?
— Сложи една до друга десет такива постройки и ще имаш приблизителна представа. Само че Атион е обградена с град, има ниви и високи стени.
Поглеждайки назад, Тобин можа да види, че планините вече се смаляват.
— Още колко остава, докато стигнем Еро?
— С бърз ход ще сме там още преди залез, принце — отвърна лорд Орун.
Тобин пришпори Госи, чудейки се как Алистън му бе изглеждал далеч, след като столицата беше само на ден езда път. Внезапно светът започна да му се струва много по-малък.
Точно по пладне прекосиха пазарен град на име Корма. Беше по-голям от Алистън и бе изпълнен с типичните търговци и земеделци. Но тук имаше и неколцина ауренфеи, омотали главите си с ярки ивици лилав плат. Сред тях имаше музиканти, свирещи на лира и флейта.
Лорд Орун спря в най-голямата странноприемница, за да се нахранят и да дадат почивка на конете. Гостилничарят му се поклони ниско, а на Тобин почти доземи, когато разбра кой е. Домакинът много се суети около тях и не спираше да им носи какви ли не гозби. Накрая отказа да приеме пари и заяви, че щял да се радва, ако принцът запази приятни спомени от гостилницата му. Тобин не беше свикнал да предизвиква такава суматоха и много се радваше, когато потеглиха отново.
Следобеда яздиха по-бавно заради жегата. Орун се зае да занимава Тобин. Разказваше му за спътниците на принца, обучението им и какви забавления очаквали принца в столицата.
От него Тобин научи, че е в състояние да закупи всичко, което си пожелае, използвайки печата на баща си. Още го носеше около шията си. Кони му беше скъсил веригата.
— О, да — уверяваше го Орун. — Подобаващи дрехи, хубав меч, сладкиши, кучета, залози. Млад човек с вашия ранг трябва да си позволява удоволствия. Наскоро стана модерен нов спорт — лов със соколи, младите са луднали по него. Идва от ауренфеите, които от своя страна са го научили от зенгатите. Естествено, на ауренфеите може да се разчита да разпространяват подобни варварщини! Но пък отглеждат добри коне.
Той поспря и разтвори в усмивка тлъстите си устни.
— Разбира се, за всяка значителна трансакция — продажба на земя, набиране на воини, покупка на зърно или желязо и събирането на наем от земите ви — ще ви е нужен моят печат или този на вуйчо ви, докато навършите пълнолетие. Но вие сте още прекалено млад, за да се тревожите за подобни неща. Всичко това ще бъде уреждано вместо вас.
— Благодаря ви, лорд Орун — отвърна Тобин, но само защото така изискваха добрите маниери. Още от пръв поглед бе изпитал неприязън към този човек, а времето само заякчаваше първото му впечатление. Зад усмивката на Орун се криеше нещо алчно. Напомняше му на нещо студено и хлъзгаво, настъпено в тъмното.
Още по-дразнещ бе начинът, по който той се отнасяше към Тарин и Ки. Макар с Тобин да се отнасяше добре, към тях Орун се обръщаше като към свои слуги. Също така не спря да загатва, че принцът трябвало да си намери по-подходящ оръженосец в столицата. Единствено вчерашното предупреждение на Аркониел попречи на Тобин да призове духа. Тайно си науми да направи приятелите си толкова богати благородници, че Орун да трябва да им се кланя.
Ки виждаше, че на Тобин му е неприятно да язди с Орун, но нямаше какво да направи. Дългата езда му предостави първата възможност да поговори с Тарин след завръщането на последния от Мицена.
Момчето виждаше, че Тарин се измъчва, но не знаеше какво да му каже. Макар в сърцето си да беше отгатнало причината. Тарин смяташе, че е предал херцога. Един оръженосец не се прибираше без своя лорд. Но от това, което Ки бе дочул от останалите войници след завръщането им, капитанът не бе имал никаква вина. Риус бе паднал в битка, а Тарин не беше успял да го спаси. Младият оръженосец нито за миг не искаше да допусне, че човекът, от когото се възхищаваше, не се е оказал на висота.
Сега ги бяха връхлетели нови проблеми и Тарин изглеждаше много изтощен.
Двамата яздеха на почтително разстояние зад благородниците. Ки накара коня си да пристъпи по-близо до този на Тарин и попита:
— Сега ние с него ли ще трябва да живеем?
Тарин сгримасничи.
— Не, ще живеете в Стария дворец задно с останалите спътници. Понякога ще трябва да се храните с лорд Орун, за да може той да докладва на краля.
Ки бе зърнал двореца отвъд стените.
— Толкова е голям! Как изобщо ще се научим да се ориентираме?
— Спътниците си имат отделни покои. Освен това останалите ще ви помагат.
— Колко на брой са?
— Седмина или осмина, ако не се лъжа. И оръженосците им.
Ки нервно стисна юздите.
— Другите оръженосци… Те като мен ли са?
Тарин отново го погледна.
— Тоест?
— Знаеш…
Тарин му се усмихна тъжно:
— Вярвам, че всички те са синове на въздигнати рицари и лордове.
— О.
— Да. — Тонът на Тарин показваше, че е разбрал страховете на Ки. — Не им позволявай да те тормозят. Само един сред тях може да се похвали, че служи на принц. И мога да ти гарантирам, Ки, че никое момче не те засенчва по чест. — Той кимна към Тобин. — Дръж го на първо място в сърцето си и винаги ще вършиш правилното.
— Не искам да го разочаровам. Не бих могъл да го понеса.
Тарин се пресегна и стисна ръката му до болка.
— Няма — сурово каза той. — Сега ти трябва да се грижиш за него. Закълни се в честта си.
Предизвикателството бе по-болезнено от пръстите, обгърнали ръката му. Ки седна изпънат и захвърли срамните съмнения.
— Заклевам се!
Тарин го пусна, кимвайки доволно.
— Ние се водим негови телохранители, ала ти си този, който ще бъде до него. Трябва да бъдеш моите очи и уши, Ки. Ако доловиш каквито и да е неприятности, идваш при мен.
— Ще го сторя, Тарин!
За момент Ки се изплаши, че го е казал пресилено и е ядосал мъжа, но Тарин само се засмя.
— Зная, че ще го сториш.
Ала момчето виждаше, че той още се тревожи. Ки провери дали е привързал добре ножницата си. Никога не си беше представял, че посещението в столицата ще прилича на навлизане във вража територия. Искаше му се само да разбере защо.
Денят течеше. Пътят сега ги отвеждаше сред низина, покрита с обработваеми земи, отдадени под аренда. Някои от ивиците бяха тревясали, оставени на угар. Други бяха засети, но с бедна или болнава реколта. Много от зърното беше загнило.
Из селата Тобин виждаше деца с костелива походка, подути коремчета и тъмни кръгове около очите. Напомняха му за някогашния вид на брат му. Малкото навъртащ се добитък бе изпосталял. Из канавките се въргаляха трупове с накацали около тях гарвани. Много от колибите бяха изоставени, някои бяха изгорени. Повечето от онези, които оставаха, бяха изчертали с тебешир или заковали полумесеца на Илиор на вратите си.
— Това е странно — каза Тобин. — Би трябвало да се молят на Дална за изцеление и богат урожай.
Никой не отговори.
Слънцето бавно започна да се спуска зад тях. От изток долетя свеж вятър, охладил запотените им чела. Той донесе със себе си някаква нова миризма, която Тобин не разпознаваше.
Орун забеляза душенето му и се усмихна снизходително.
— Това е морето, принце. Скоро ще го видим.
Малко по-надолу по пътя срещнаха кола, натоварена с най-странната реколта, която беше виждал. Купчина зеленикаво растение потрепваше с всеки подскок на колелата. Миризмата му беше странна, на сол и нещо, което принцът не можеше да определи.
— Какво е това? — сбърчи нос Тобин.
— Това са водорасли от крайбрежието — обясни Тарин. — Фермерите торят нивите си с тях.
— От морето! — Тобин накара Госи да се приближи до колата и мушна ръка в миризливите треви. Бяха студени и влажни на допир, а също и гладки, като месното желе на готвачката, след като изстинеше.
Кафеникави хълмове се извисяваха срещу залеза — като рамене без глави. Сребърният полумесец на Илиор се издигаше над главите им. Орун беше казал, че по залез ще са в Еро, ала ето че се намираха насред нищото.
Пътят беше стръмен. Привеждайки се напред, Тобин тласна Госи да преодолее и последните няколко ярда до върха. Пред него се разстилаше огромна, невъобразима водна шир, която блестеше. Съзряното в магичните му пътувания с Аркониел не го беше подготвило за това. Тогавашните образи бяха размазани и обгърнати в мрак, освен това Тобин беше насочвал вниманието си другаде.
Ки се изравни с него.
— Как ти се струва?
— Хм… Огромно е!
От това място Тобин можеше да види как водата се простира да се слее с хоризонта, насечена в далечината от проболи вълните острови. Принцът се опитваше да проумее големината й. Отвъд всичко това лежаха местата, за които баща му и Аркониел му бяха разказвали: Коурос, Пленимар, Мицена и бойното поле, където баща му се беше сражавал храбро и погинал.
— Помисли си, Ки. Някой ден двамата ще бъдем там. Ще стоим на палубата на някой кораб, ще гледаме към този бряг и ще си спомняме как веднъж сме стояли на това място.
Той вдигна ръка.
Усмихвайки се широко, Ки я сграбчи.
— Воини заедно. Точно както…
Той спря навреме, ала Тобин знаеше какво бе имал предвид. Точно както Лел бе предрекла, когато за пръв път бе срещнала Ки в заснежената гора.
Тобин отново се огледа.
— Но къде е градът?
— Няколко мили по на север, Ваше Височество. — Това беше русият магьосник. Той отдаде чест на Тобин и изчезна обратно сред редиците.
Последваха пътя сред хълмовете. Преди последната светлина да е потънала на запад, те прекосиха последния хребет и видяха Еро да сияе като скъпоценен камък над обширното си пристанище. За момент Тобин почувства разочарование — това въобще не приличаше на модела, направен от баща му. За начало, през столицата течеше широка река, освен това беше разположена върху няколко хълма, които се виеха около залива. Но след като се вгледа по-внимателно, можа да забележи линията на градската стена, обгръщаща основата на най-големия. Дворцовият кръг коронясваше този хълм. Стори му се, че може да различи покрива на Стария дворец, засиял като злато в чезнещото слънце.
За пръв път сякаш усети, че долавя бащиния дух близо до себе си. Баща му сякаш се усмихваше, показвайки му всички онези места, за които му беше разправял. Тук беше дошъл той, след като бе напуснал замъка, бе яздил по този път, до този пазар, по този връх, до тези сияйни дворци и градини. Почти можеше да чуе гласа му, разказващ истории за кралете и кралиците, управлявали тук; и за кралежреците, владели Трите земи от островната си столица по времето, когато Еро бил дребно рибарско поселище, тормозено от бандити.
— Какво има, Тобин? — Тарин го гледаше притеснено.
— Нищо. Просто си мислех за татко. Чувствам се, сякаш вече познавам града…
Капитанът се усмихна:
— Той би се зарадвал.
— Но има още много какво да се види — отбеляза Ки, практичен както винаги. — Не е могъл да изработи всички къщи и прочие. Но главните улици е направил точно.
— Вие двамата нямате работа на улицата — строго го погледна Тарин. — Още сте прекалено малки, за да се разхождате сами, дори и през деня. Убеден съм, че учителят Порион ще ви намери достатъчно работа, но все пак искам думата ви, че ще се държите подобаващо.
Тобин кимна, все още запленен от разстлалата се пред него гледка.
Поемайки в галоп, те преминаха край пристанището, където соленият въздух прочисти праха от гърлата им. Огромен каменен мост се беше излегнал над реката, достатъчно широк десетима конници да яздят рамо до рамо. Прекосявайки го, навлязоха в покрайнините на града и Тобин разбра защо столицата бива наричана Смрадливата Еро.
Принцът никога не бе виждал толкова много хора, събрани на едно място, нито беше подушвал подобна воня. Най-лошото, към което бе привикнал, беше димът. Затова смесената воня на мръсотия и човешки изпражнения го задави. Колибите от двете страни на тесните улички тук бяха далеч по-мърляви и от най-невзрачния обор в Алистън.
И му се струваше, че всички са по един или друг начин осакатени — било с липсващи крайници, било с гнилотата на зараза. По пътя срещнаха много колички, сред които и една с трупове, чийто вид го шокира. Телата бяха нахвърляни небрежно и потрепваха от движението й. Някои от лежащите вътре бяха с почернели лица. Други буквално бяха само кожа и кости.
— Отиват да ги изгорят — каза Ки, сочейки към издигащ се в далечината димен стълб.
Тобин погледна към окачената на седлото урна. Дали и баща му е бил пренасян така? Той тръсна глава, прогонвайки тази мисъл.
До една крайпътна кръчма Тобин видя две мръсни деца, свити край жена. Горната част на роклята й бе разтворена, разкривайки увисналите й гърди, а краката й също бяха много разголени. Децата протягаха ръце, молейки за милостиня, но хората просто минаваха край тях, без да им обръщат внимание. Тобин забеляза, че го гледат и поспря, за да им подхвърли сребърна монета. Децата се сбиха за нея. Спорът им беше разрешен от жената, прибрала монетата за себе си. Стиснала я в едната си ръка, с другата тя повдигна гърда и я разлюля към Тарин, после се обърна и се отдалечи, следвана от скимтящите малчугани.
Капитанът погледна към Тобин и сви рамене:
— Хората невинаги са това, което изглеждат, принце. Местните наричат тази улица „Просешкия път“. Негодниците висят тук заради идващите да пазаруват.
Дори и в този час пътят към южната порта беше задръстен с колички и ездачи. Но след като хералдът наду сребърния си тромпет, по-голямата част от тях им сториха път.
Тобин се почувства едновременно засрамен и важен, когато Тарин поздрави началника на градската стража от негово име, сякаш вече е голям. Повдигайки очи, принцът видя полумесеца на Илиор и пламъка на Сакор издълбани над портата. Почтително докосна сърцето и дръжката на меча си, докато преминаваха под нея.
Отвъд градските стени улиците бяха по-широки и имаха канали. Но това не облекчаваше с нищо миризмата, тъй като гражданите редовно изливаха кофи с отпадъци през вратите и прозорците си.
Улиците към Дворцовия кръг се издигаха стръмно нагоре. По-големите пазари, паркове и градини бяха разположени върху тераси в хълма. Иначе по-голямата част от къщите и дюкяните се струпваха нагоре точно като блокчетата от модела на Тобин. Наблягаше се по-скоро на височината, някои достигаха до четири или пет етажа. Основите им бяха каменни, нагоре се издигаше дърво, а покривите бяха от керемиди.
Въпреки уроците си, Тобин рядко можеше да посочи къде се намират. Както Ки беше казал, имаше стотици странични улички. Нямаше как да се разбере на коя улица се намира човек, ако не попита. Доволен, че разполага с ескорт, принцът остави Орун да води и насочи вниманието си към обгръщания от нощта град.
В по-ниските пазари дюкяните вече затваряха, но по-нагоре по хълма все още множество витрини бяха отворени и осветени с факли.
Все още имаше просяци, мъртви псета, прасета и мърляви деца, но срещаха също и благородни люде на коне, понесли закачулени соколи на ръцете си и дузина лакеи по петите си. Имаше и ауренфеи — те също трябва да бяха някакви благородници, защото бяха облечени много по-добре от самите скаланци, а Орун се поклони на мнозина от тях.
Актьори и музиканти в удивителни премени демонстрираха изкуството си върху малки платформи по площадите. Имаше продавачи на маски и сладкиши, дризиани и жреци. Тобин зърна и неколцина фигури със странни човчести маски — това сигурно бяха онези лешокълвачи, за които бе споменал Аркониел.
Търговци предлагаха стоките си от колички или прозорчетата на магазините си. На един от площадите Тобин зърна дърворезбари и поиска да спре и погледа, но Орун не му позволи.
Имаше и магьосници в мантии и със сребърни амулети. Видя и един маг с бяла роба от онези, за които Аркониел го беше предупредил, макар той с нищо да не се стори на Тобин по-различен от останалите.
— По-бързо — подкани го Орун, притиснал златна топчица с благоухания към носа си.
Завиха наляво и известно време вървяха по равно, докато не зърнаха пристанището под себе си. Сетне отново поеха нагоре, озовавайки се пред портата на Дворцовия кръг.
Тамошният началник на караула поговори за момент с Орун, повдигна факлата си и отдаде чест на Тобин.
Зад тези стени беше тъмно и тихо. Принцът различаваше само осветени прозорци и очертанията на постройките, но по движението на въздуха познаваше, че тук не е толкова претъпкано. Вятърът беше по-силен и разнасяше уханието на прясна вода, цветя, свещени аромати и море. Сега кралете и кралиците не бяха просто имена от урок. Те бяха негови роднини, които бяха стояли тук и бяха виждали това, което сега съзираше и Тобин.
Като че чул мислите му, Тарин се поклони в седлото и каза:
— Приветствам те вкъщи, принц Тобин.
— Престолонаследникът е нетърпелив да се запознае с вас — каза Орун. — Елате, той сигурно вечеря със спътниците си.
— Ами татко? — попита Тобин, полагайки ръка върху урната. Баща му също бе идвал тук. Вероятно бе стоял на същото това място. Внезапно принцът се почувства много уморен и съкрушен.
Орун повдигна вежда.
— Баща ви?
— Желанието на Лорд Риус бе пепелта му да бъде положена при тази на принцеса Ариани в кралската гробница — каза Тарин. — Би било най-добре първо да се погрижим за мъртвите, преди да се занимаем с живите. Всички обреди бяха изпълнени. Остава само този. Смятам, че принц Тобин достатъчно дълго бе измъчван от тази тежест.
Орун успя сносно да скрие нетърпението си.
— Разбира се. Но след като вече пристигнахме благополучно, капитане, не е нужно да ни придружаваш. Ти и хората ти се нуждаете от почивка. Старата ви квартира е готова.
Тобин хвърли измъчен поглед на Тарин, отвратен от идеята да остане с Орун в това непознато му място.
— Принце, придружавахме баща ви навсякъде — рече Тарин. — Ще ни позволите ли да изпратим господаря си до мястото му за вечен отдих?
— Разбира се, сър Тарин — отговори Тобин, облекчен.
— Много добре — въздъхна Орун, отпращайки своите войници.
Тарин и Кони взеха факли от войниците на портата и поеха напред по широка улица, обгърната с високи брястове. Древните дървета оформяха шумолящ тунел над главите им. Сред стволовете им Тобин можа да зърне проблясващите прозорци в далечината.
След като напуснаха тунела от дървета, ездачите навлязоха в открит парк и поеха към ниска постройка с плосък керемиден покрив, поддържан от потъмнели от старост дървени колони. По заповед на Тарин войниците се строиха от двете страни на входа и се отпуснаха на колене, опрели оголени мечове в земята.
Тобин слезе от коня и взе урната. Следван от Тарин и Ки, отнесе пепелта на баща си между коленичилите бойци и влезе в гробницата.
Върху разположения на каменна платформа олтар танцуваше пламък, потопен в голям съд с масло. Този пламък осветяваше каменни ликове в естествен размер, разположени в полукръг около олтара. Тобин предположи, че това са кралиците на Скала. Онези, които са били преди.
Появи се жрец на Астелус и по едно каменно стълбище зад олтара ги отведе в катакомбите. Под светлината на факлата си Тобин видя прашни урни като тази, която държеше, поставени в сенчести ниши, както и купчини черепи и кости, оставени върху рафтове.
— Това са най-старите мъртви, милорд, най-древните ви предци — обясни жрецът. — Когато старото ниво се изпълни, бива издълбано ново. Благородната ви майка почива в най-новата крипта.
Спуснаха се по-надолу до студена, задушна камера. Тук целите стени бяха покрити с ниши, а на земята имаше поставки за ковчези. Върху тях бяха оставени тела, омотани с ивици дебел бял плат.
— Баща ти избра майка ти да бъде омотана — тихо каза Тарин, отвеждайки Тобин към тялото й. Овална маска с лика й бе поставена върху лицето й, а дългата й черна коса бе сплетена в плитка. Ариани изглеждаше много слаба и дребна.
Но косата й бе същата като приживе, гъста и сияйна. Тобин понечи да я докосне, но отдръпна ръка. Лицето й беше изрисувано много умело, ала носеше усмивка, каквато принцът никога не беше виждал.
— Очите й са били същите като твоите — прошепна Ки. Тобин с лека изненада си припомни, че приятелят му никога не я бе виждал. Сега му се струваше, че Ки винаги е бил с него.
С помощта на Тарин принцът извади урната от мрежата и я сложи между тялото на майка си и стената. Жрецът тихо мълвеше молитви край тях, но Тобин не се сещаше какво да каже.
Когато приключиха, Ки се огледа и подсвирна.
— Всичко това твои роднини ли са?
— Щом са тук, значи е така.
— Чудя се защо жените се повече. Нали е имало войни, би трябвало да е обратното.
Тобин не се беше замислял за това преди. Макар да имаше и урни като тази, която бе държал, омотаните тела с плитки бяха повече. И не всички от тях принадлежаха на жени. Преброи поне дузина момичета и бебета.
— Да вървим — въздъхна той, прекалено уморен от смърт, за да се замисля над непознати.
— Почакай — спря го Тарин. — Обичаят е да се вземе кичур коса за спомен. Би ли искал да ти отрежа един?
Тобин разсеяно повдигна ръка до устните си, мислейки, а пръстите му се задържаха върху малкия белег на брадичката.
— Някой друг път.
След като напуснаха гробницата, лорд Орун ги поведе обратно, а после сви по широк път, отвъд чиито дървета се виждаха поля. Луната вече се беше издигнала високо и заливаше всичко с бледо сияние.
Тази част от Дворцовия кръг представляваше сенчеста смес от градини и плоски покриви. В далечината Тобин зърна проблясъка на вода. Там се издигаше голямо декоративно езеро, дело на някоя от кралиците. Пред тях пък се издигаше неравна купчина от сгради, закрили част от източната стена на цитаделата.
— Това е Новият дворец — обясни Тарин, сочейки към най-дългия силует вляво. — А точно пред нас се намира старият. Около тях е пълно с други постройки, но за момента те не те интересуват. След като се настаниш, ще те заведа в дома на майка ти.
Тобин беше прекалено уморен, за да забележи нещо повече от градини и колонади.
— Ще ми се да можех да живея там.
— И действително ще бъде така, когато станеш по-голям.
Входът на Стария дворец се извисяваше от мрака, обграден с огромни колони, блестящи факли и редица стражи в черно-бели туники.
Тобин стисна ръката на Тарин, сдържайки сълзите си.
— Бъди храбър, принце — тихо каза капитанът. — Ки, накарай ме да се гордея.
Моментът на раздялата не можеше да бъде отлаган повече. Тарин и хората му поздравиха Тобин и изчезнаха в тъмното. Наоколо започнаха да изникват лакеи, за да се погрижат за багажа и конете.
Орун се оживи веднага след отдалечаването на Тарин.
— Елате, принце. Принц Корин не бива да чака повече. Ти. — Последното се отнасяше към Ки. — Вземи багажа на принца!
Ки изчака дебелия да се обърне и му показа неприличен жест. Тобин му се усмихна благодарно. Както впрочем и неколцина от слугите.
Орун ги поведе нагоре по стълбите. На върха, пред огромните бронзови врати, украсени с дракони, ги очакваха още слуги в дълги бяло златни ливреи. Някакъв изпънат белобрад слуга ги поведе по дълъг коридор.
Тобин удивено се оглеждаше наоколо. Стените бяха покрити със сияйни орнаменти, а в средата на широкия каменен коридор имаше плитък басейн с декоративни рибки и фонтани. Никога не си бе представял подобно величие.
Прекосиха няколко помещения с толкова висок таван, че сводът му се губеше в сенките. Тук стенописите бяха по-захабени, но също тъй прекрасни, а мебелировката бе същински връх на орнаментацията и инкрустирането. Злато и скъпоценни камъни срещаха погледа му навсякъде. Превит под товара си, Ки изглеждаше също толкова удивен.
След още няколко завоя възрастният слуга отвори една скърцаща бяла врата и покани Тобин във висока стая, която можеше да заеме половината зала от крепостта, в която бе живял. Огромно легло със златошити черни завеси стоеше върху платформа в средата на стаята. Отвъд него имаше балкон, от който се откриваше гледка към града. По стените бяха изобразени ловни сцени. Приятно се примесваха уханията на море и бор.
— Ето стаята ви, принце — уведоми го слугата. — Принц Корин заема съседното помещение.
Ки остана зяпнал. Старецът му показа втора, по-малка стая, където имаше гардероби и сандъци. Там имаше и ниша с вградено в стената легло. То също бе покрито с богати завивки, но напомняше на Тобин за мястото, където почиваше майка му.
Орун отново ги пришпори — отвеждаше ги към звука на музика и гръмък смях. Озоваха се в още по-голямо помещение, изпълнено с всякакви изпълнители. Имаше менестрели, полуголи акробати, жонгльори, които подхвърляха топки, ножове, запалени факли и дори таралежи, както и момиче в копринена одежда, танцуващо с мечка, вързана на сребърна верига. В отсрещния край на стаята, върху поставена на балкона маса, се бе разположила весела компания момчета и момичета. Одеждите и на най-невзрачно облечените сред тях бяха по-изящни от всичко, което Тобин бе съзирал през живота си. Внезапно той осъзна, че дрехите му са покрити с прах.
Вечерящите не обръщаха особено внимание на изпълнителите, а се шегуваха помежду си над останките от гозбите. Сред тях се суетяха слуги с кани и чинии.
Но появата на Тобин привлече вниманието им. Чернокос младеж, седящ в средата на масата, внезапно се надигна и дойде да го пресрещне. Беше як юноша, вероятно на четиринадесет години, с къса, къдрава коса и усмихнати тъмни очи. Алената му туника бе обшита със злато. Рубини проблясваха върху златната дръжка на кинжала му. Малък скъпоценен камък висеше от едното му око.
Тобин и Ки повториха ниските поклони, които му направиха останалите, предполагайки, че това трябва да е принц Корин.
По-голямото момче ги гледаше мълчаливо в продължение на миг, местейки очи от Тобин към Ки.
— Братовчеде, пристигна ли най-сетне?
Тобин се изправи първи, осъзнавайки грешката си.
— Поздрави, принц Корин. Аз съм братовчед ти, Тобин.
Корин се усмихна и протегна ръка.
— Казват, че съм те виждал като бебе, но аз не помня. Радвам се най-сетне да се срещнем. — Той погледна към наведената глава на Ки. — А кой е това?
Тобин докосна ръката на оръженосеца си и той се изправи. Но преди да е могъл да отговори, лорд Орун се намеси в разговора им.
— Това е оръженосецът на принц Тобин, Ваше Височество, синът на един от дребните рицари на лорд Джорвай. Изглежда херцог Риус го е избрал без знанието на баща ви. Сметнах за най-добре да обясня…
Ки се отпусна на коляно пред принца, поставил лявата си ръка върху дръжката на меча.
— Казвам се Киротиус, син на сър Ларент от Оукмаунт Стед, служещ на баща ви в Мицена, принце.
— И мой добър приятел — добави Тобин. — Всички го наричат Ки.
Тобин видя лека усмивка да подръпва крайчетата на устата на принца, когато последният премести поглед от Орун върху Ки.
— Добре дошъл, Ки. Да ти намерим място на масата на оръженосците. Лорд Орун, несъмнено сте уморен след такава дълга езда. Желая ти лека нощ.
Канцлерът не изглеждаше доволен, но нямаше как да спори с принца. След един последен поклон напусна стаята.
Корин го наблюдаваше как излиза, сетне направи на Тобин и Ки знак да го последват. Прегръщайки първия през рамо, той тихо попита:
— Как ти се струва опекунът, който ти е избрал татко?
Тобин предпазливо сви рамене.
— Неучтив е.
Корин миришеше на вино. Тобин се зачуди дали престолонаследникът не е пиян. Но пък очите му бяха ясни и проницателни, когато онзи отвърна:
— Да, но също така и много могъщ. Бъди внимателен.
Следвайки ги, Ки нервно наклони глава и попита:
— Простете, че се намесвам в разговора, принце, но правилно ли съм разбрал, че кралят е избрал друг да бъде оръженосец на Тоб… принц Тобин?
Корин кимна и сърцето на Тобин се сви.
— Тъй като си израснал толкова далече от двореца, татко смяташе, че би било най-добре да имаш за оръженосец запознат с тукашните порядки. Остави избора на лорд Орун, който избра сър Мориел, трети син на лейди Ирия. Виждаш ли онзи на по-ниската маса с белите вежди и нос като клюн на кълвач? Това е той.
Вече бяха достигнали балкона и Тобин можеше да види масата на оръженосците, разположена вдясно от по-голямата. Описанието на Корин бе умело. Мориел вече ставаше, за да се представи. Беше връстник на Ки и приблизително със сходно телосложение, с руса коса, която изглеждаше почти бяла.
Тобин понечи да възрази, но Корин го изпревари с усмивката си.
— Виждам как стоят нещата. — Намигна на Тобин и прошепна. — Между нас да си остане, винаги съм смятал Мориел за мазник. Ще измислим нещо.
Мориел веднага се отличи, покланяйки се дълбоко на Ки.
— Принц Тобин, ваш покорен слуга и оръженосец…
— Не, това е неговият оръженосец. — Корин хвана Мориел за ръката, повдигна го и посочи Тобин. — А ето това е принцът. И след като не можеш да направиш разлика между оръженосец и принц, най-добре да оставим това задължение на някого, който може.
Лицето на злощастния оръженосец порозовя. Онези, които седяха достатъчно близо, за да чуят, избухнаха в смях. Мориел несръчно се поклони отново, този път на правилния човек.
— Моля за извинение, принц Тобин, аз… Не знаех…
Сега всички — и благородници, и прислужници, се взираха в тях. Тобин се усмихна към ужасеното момче.
— Всичко е наред, сър Мориел. Оръженосецът ми и аз сме еднакво прашни.
Тези му думи бяха последвани с още смях, но Мориел се изчерви по-силно.
— Мои спътници и приятели — каза Корин, — представям ви обичния си братовчед, принц Тобин от Еро, най-сетне дошъл да се присъедини към нас. — Всички станаха и се поклониха. — А това е неговият оръженосец, сър Ки от…
— Тук грешите, милорд — изръмжа силен глас зад тях. Едър мъж с дълга сива коса изникна на балкона и мрачно изгледа престолонаследника. Късата му изчистена роба и широк колан определено не бяха благороднически одежди, ала всички без Корин му се поклониха. — Вярвам, че баща ви възложи на лорд Орун избора на оръженосец на принц Тобин.
— Да, учителю Порион, но Тобин вече си има оръженосец. И то благословен от баща му — каза Корин.
Значи това беше въпросният Порион, за когото Тарин се беше изказал така добре. Макар престолонаследникът да не му се беше поклонил, в гласа му се долавяше почит, отсъствала при по-раншните му думи към Орун.
— Лорд Орун току-що се отби да ми каже това. — Порион огледа Ки. — Израснал си в провинцията, нали?
— Да, сър.
— Предполагам дворцовият живот и градът не са ти познати?
— Познавам Еро. Малко.
Някои от спътниците се засмяха презрително, а Мориел отново започна да се надува.
Порион се обърна към двете момчета.
— Кой е най-въздигнатият дълг на оръженосеца? Мориел?
Момчето се поколеба.
— Да служи на господаря си, както е нужно.
Порион кимна одобрително.
— Ки, ти какво ще кажеш?
Ки положи ръка върху дръжката на меча си.
— Да положи живота си за своя повелител. Да бъде негов воин.
— Два достойни отговора. — Порион извади златен медальон изпод робата си и го остави да падне върху гърдите му. Хвана го и за момент остана замислен. — В качеството си на наставник на компаньоните, имам право да отсъдя в отсъствието на краля. Според древните закони и обичаи, връзката между бащите на принц Тобин и… — Той се приведе към Ки и прошепна силно: — Как ти беше името, момче?… и оръженосеца му Киротиус, син на Ларент от Оукмаунт, е свята пред Сакор и трябва да бъде призната. Ки ще заема мястото си сред спътниците, докато и ако кралят не реши друго. Не го приемай навътре, Мориел. Никой не знаеше защо беше избран.
— Разрешавате ли да се оттегля, Ваше Височество?
Корин кимна и момчето излезе. Тобин го видя да хвърля изпепеляващ поглед към Ки.
— Имаш ли титла, момче? — обърна се Порион към Ки.
— Не, наставнико.
— Без титла? — възкликна Корин. — Това е недопустимо за един скалански принц! Танил, донеси ми меча!
Един от младежите на масата на оръженосците забърза към тях, понесъл прекрасно оръжие.
— Коленичи, за да бъдеш посветен — каза той на Ки.
Останалите оръженосци заликуваха и започнаха да удрят по масата с чашите си.
Тобин се радваше, но Ки изглеждаше колеблив, вперил странен поглед в него.
Тобин кимна:
— Ще бъдеш рицар.
Ки сведе глава и коленичи. Корин го докосна по раменете и бузите с плоската страна на меча.
— Стани, сър Ки — как беше? — Киротиус, рицар на Еро, компаньон на престолонаследника. Готово. — Корин подхвърли меча обратно към оръженосеца си сред ново трополене на чаши.
Ки стана и неуверено се огледа.
— Вече съм рицар?
— Да. — Порион го потупа по раменете. — Посрещнете младия си брат, оръженосци. Дайте му пълна чаша и хубаво място на масата.
И отново затропаха чаши.
Хвърляйки един последен колеблив поглед към Тобин, Ки отиде да се присъедини към останалите оръженосци.
Корин отведе братовчед си до голямата маса и го настани от дясната си страна. Пирът отдавна бе приключил. Покривката беше покрита с кожи, кости и черупки, но за Тобин моментално донесоха нови блюда.
— А сега да ти представя новите ти братя — обяви Корин. — Тази нощ няма да те занимавам с потекла. Това е Калиел. — Корин разроши красивото русокосо момче от лявата си страна. — Червеният мечок с мърлявата брада до него е дъртакът Зустра. Сетне идват Олбън, Орниъс, Урманис, Куирион, Никидес и Лута, който, преди пристигането ти, беше нашето дребосъче.
Всяко от момчетата се изправяше и се здрависваше с Тобин, влагайки в поздрава си различна степен интерес и топлота. Допирът с тях му се струваше странен. Трябваха му няколко мига, за да разбере на какво се дължи това — дланите им бяха гладки.
Усмивката на Лута беше най-широка.
— Приветствия, принц Тобин. Сега отново можем да се упражняваме по бройки.
Имаше остро лице, което напомняше на мише, но пък кафявите му очи бяха дружелюбни.
Пирът продължи. Корин се разпореждаше за всичко с авторитет, подобаващ повече на крал, а не на престолонаследник. С изключение на Зустра, всички на масата изглеждаха по-малки от Корин, ала говореха, сякаш вече притежават именията си — обсъждаха коне, реколти и битки. И също така пиеха като големи. Чашата на принц Корин неизменно стоеше в ръката му, а виночерпец — до рамото му. Порион също се бе настанил на масата. Съумяваше да наблюдава принца, без да го поглежда прекалено често.
Останалите от компанията бяха деца на скалански благородници и чуждестранни сановници. Носеха украсени туники и пръстени и кинжали със скъпоценни камъни. На масата имаше и около дузина момичета със скъпо бродирани рокли. В косите им под воалите бяха вплетени панделки или бижута. Тобин не можа да запомни всичките им имена и титли. Но прояви внимание, когато едно тъмнокосо момче бе представено като ауренфей от Гедре. Преди Тобин не му бе обърнал внимание, защото момчето беше гологлаво.
— От Гедре? Ти си ауренфей?
— Да. Аз съм Аренгил и Марен Ортейл Солун Гедре от рода Кирнари. Приветствам те, принц Тобин и Риус.
Едно от по-големите момичета се приведе към Тобин, поставяйки ръка върху облегалката на стола му. Тя имаше кестенява коса, а острата й брадичка бе покрита с лунички. Тобин се замъчи да си спомни името й. Алия нещо си, херцогска дъщеря. Зелената й рокля бе обшита с перли и вече загатваше женски форми.
— Ауренфеите обожават дългите си имена — подсмихна се тя. — Обзалагам се на една златна монета, че няма да познаеш възрастта на Ари.
Всички простенаха, включително Корин.
— Алия, остави го!
Тя му се нацупи.
— Остави го да познае. Сигурно никога не е виждал ауренфей преди.
Аренгил въздъхна и опря брадичката си върху юмрук.
— Отгатни — предложи той.
Но Тобин бе виждал ауренфей и бе научил много за тях от баща си и Аркониел. Това изглеждаше на възрастта на Ки.
— Двадесет и девет? — предположи той.
Ари повдигна вежди.
— Всъщност двадесет и пет, но беше по-близо от повечето.
Всички се смяха, когато Алия с трясък остави монета на масата пред Тобин и изчезна.
— Не й обръщай внимание — изкиска се Корин, вече доста почерпен. — Кисела е, откакто брат й отиде в Мицена. — Той въздъхна и махна с ръка към сътрапезниците си. — Като всички ни. Всички по-големи момчета ги няма, с изключение на мен и клетниците, които са мои спътници. Сега всички щяхме да бъдем на бойното поле, ако имаше втори наследник, който да заеме мястото ми. Щеше да е различно, ако братята и сестрите ми бяха оживели. — Отпи голяма глътка от чашата си и мрачно погледна Тобин над ръба. — Ако сестрите ми бяха оцелели, Скала щеше да има кралица, както искаха жреците на луната, но сега имат само мен. Затова трябва да стоя тук, повит в коприна.
Принцът се облегна назад, вторачен в чашата си.
— Друг наследник, това ни липсва. Друг наследник…
— Чували сме я тази реч, Корин — сръчка го Калиел. — Защо не му разкажеш за призраците?
— За призраците? — Корин се оживи. — В името на Квартата, имаме ги с кофи! Половината от тях са някогашните съпрузи на баба Агналейн, които е отровила или обезглавила. Така ли е, оръженосци?
Запитаните хорово изразиха съгласие. Тобин видя как очите на Ки се разширяват.
— И самата луда кралица — добави Зустра, чешейки наболата си брада. — Нощем тя се разхожда из коридорите, облечена в броня. Можеш да чуеш как влачи куция си крак, докато обикаля нагоре-надолу, дирейки предатели. Имало е случаи, когато грабва възрастни мъже и ги завлича в подземията за изтезания под двореца, където ги заключва в старите си ръждиви клетки, та да умрат от глад.
— Ами твоят призрак, братовчеде — поде Корин, но в този момент Порион прочисти гърло.
— Ваше Височество, принц Тобин е имал изморително пътуване. Първата му нощ тук не бива да го държите до толкова късно.
Престолонаследникът се приведе към Тобин. Дъхът му беше пропит с вино, а думите му бяха завалени.
— Бедният братовчед! Спи ли ти се? Искаш ли да си лягаш вече? Впрочем дадена ти е стаята на мъртвия ми брат. Там също може да има призраци, но ти не се притеснявай. Еларин беше добро момче…
Сега Порион вече се намираше зад стола на принца, докосвайки го по ръката.
— Принце — промърмори той.
Корин погледна към него, сетне се обърна към Тобин с очарователна усмивка, която почти го накара да изглежда трезвен.
— Приятни сънища.
Тобин се надигна и излезе, доволен, че напуска тълпата пияни непознати.
Скованият прислужник изникна, следван от Ки, за да ги отведе до стаята им. Порион също ги придружи до вратата.
— Не бива да съдите за принца по това, което видяхте тази нощ, принц Тобин — каза тъжно наставникът. — Той е добро момче и отличен боец. Тъкмо това е проблемът. Много му тежи, че не му позволяват да отиде на война. Както той сам каза, тежко е да си единствен наследник. Подобни гуляи… — Хвърли отвратен поглед назад. — Заради отсъствието на баща му е. Утре на свежа глава ще ви посрещне по-подобаващо. Сутринта ще бъдете представен на главен канцлер Хайлус в залата за аудиенции. След това елате на тренировъчния двор, за да преценя уменията и екипировката ви. Разбрах, че нямате броня.
— Не.
— Ще се погрижа за това. Починете си добре, принце. Бих искал да кажа още, че помня баща ви като прекрасен човек и великолепен воин. Скърбя за загубата ви.
— Благодаря, наставнико — каза Тобин. — Благодаря и за това, че остави Ки като мой оръженосец.
Порион му намигна.
— Един твой стар приятел си поговори с мен, след като пристигнахте.
За миг Тобин го гледаше неразбиращо, после се засмя.
— Тарин?
Порион вдигна пръст до устните си, но кимна.
— Не зная какво му е скимнало на Орун. Изборът на бащата не може да бъде зачеркнат просто така.
— Значи отговорът ми е нямал значение? — посърна Ки.
— И двамата бяхте прави — отвърна наставникът. — И ако ти се удаде шанс, опитай се да успокоиш Мориел. Той познава града добре. Лека нощ, момчета.
Слугите бяха назапалили лампи из стаята и бяха довлачили медна вана с гореща благоуханна вода. До леглото бе застанал млад паж, а край ваната стоеше слуга с четки и кърпи, очевидно чакащ да изкъпе Тобин.
Той отпрати и двамата, сетне се съблече и се отпусна във ваната с доволна въздишка. Горещата баня беше рядкост в крепостта. Почти беше заспал с подаден над водата нос, когато чу Ки да се залива от смях.
— Нищо чудно, че Мориел беше толкова вкиснат — викна той, задържал завесата на леглото в стената. Всички завивки ги нямаше. — Вече се е нанесъл тук, очаквайки появата ти. Сега си е взел нещата обратно, само дюшека ми е оставил. И на всичкото отгоре се е изпикал отгоре, мизерникът!
Тобин приседна във ваната и обгърна коленете си с ръце. Не се беше сетил, че ще спят отделно, още по-малко в такава огромна стая.
— Голяма стая са ни дали — рече Ки, сякаш в потвърждение на мислите му.
Тобин се ухили.
— И голямо легло. Предостатъчно място за двама.
— Бих казал. Ще ида да разопаковам багажа на Ваше Височество — рече той с кискане.
Тобин се канеше отново да се отпусне назад, когато се сети за куклата, скрита на дъното на сандъка.
— Не!
Ки изсумтя.
— Това е мое задължение, Тобин. Остави ме да го свърша.
— Може да почака. Водата ще изстине. Хайде, твой ред е.
Тобин излезе от ваната и се уви с една от кърпите.
Ки го погледна подозрително.
— Внезапно стана свидлив като Нари. Но пък от друга страна — комично се подуши под мишниците, — действително смърдя.
Щом Ки се настани във ваната, Тобин влезе в гардеробната и отвори сандъка.
— Казах, че аз ще го направя! — ревна Ки.
— Търся си риза. — Тобин извади чиста дреха, изрови торбицата и се огледа за подходящо скривалище. До една от стените бяха долепени гардероб и няколко сандъка. Отсреща им се издигаше висок шкаф, стигащ почти до тавана. Отваряйки вратите, принцът можа да използва рафтовете като стълба. Той мушна куклата в празнината между шкафа и тавана. На първо време това щеше да свърши работа.
Тъкмо успя да слезе обратно на земята и да изчисти паяжините, когато Ки влезе, капейки вода по пода.
— Какво правиш тук още?
— Просто разглеждам.
Другото момче го погледна отново и се озърна нервно.
— Мислиш ли, че тук наистина има призраци?
Тобин отиде обратно в спалнята.
— Ако има, те също са ми роднини, като брат ми. Вече не те е страх от него, нали?
Ки повдигна рамене, после се прозина така, че чак челюстите му изщракаха, като остави кърпата да се свлече на пода.
— По-добре да се наспим. Щом Порион се заеме утре с нас, съмнявам се, че ще ни остави на едно място достатъчно дълго, за да хвърляме сянка.
— Харесвам го.
Ки отметна завесите на леглото и със скок се озова върху кадифената завивка.
— Не съм казал противното. Просто мисля, че ще ни изпоти здравата, също като Тарин. Поне това казват останалите оръженосци.
Тобин също полетя във въздуха и се озова до приятеля си.
— Имаш ли вече впечатления от тях?
— Още е трудно да се каже. Повечето бяха пияни и много не разговаряха с мен, с изключение на Танил, оръженосецът на Корин. Той е първороден син на херцог и ми изглежда свестен. Също и Бариеус, оръженосецът на онзи дребосък, който прилича на плъх.
— Лута.
— Същият.
— А останалите — не?
Ки сви рамене.
— Както казах, още е рано да се каже. Всички останали са втори или трети синове на лордове…
Зад спуснатите драперии беше прекалено тъмно, за да види лицето на Ки, но по гласа му личеше, че нещо го тормози.
— Вече си рицар. Ще те направя лорд, веднага щом мога да ти дам имение — каза му Тобин. — Цял ден мисля над това. Аркониел казва, че трябвало да изчакам да навърша пълнолетие, но аз не искам да чакам толкова дълго. Когато кралят се върне, ще го питам как мога да го направя.
Ки се повдигна на лакът и го зяпна.
— Наистина ще го направиш? Просто така?
— Разбира се! — Тобин се ухили насреща му. — Само се опитай да не се плодиш толкова много, та на внуците ти да не им се налага да спят на пода.
Ки отново легна и сключи ръце под главата си.
— Не знам. От това, което виждах вкъщи, плоденето е голяма веселба. Освен това тази вечер видях някоя и друга красавица. Видя ли онази със зелената рокля? Не бих имал против да надзърна под полата й.
— Ки!
Ки сви рамене и поглади тънкия си мустак, усмихвайки се. Скоро той заспа, но Тобин лежа буден известно време, слушайки продължаващото веселие. В замъка никой не се беше напивал. Това го изнервяше.
Не това беше търсил през всички онези години, когато се бе взирал към пътя. Той беше воин, а не царедворец, който да пие половината нощ в скъпи дрехи. С момичета!
Тобин се намръщи към заспалия профил на Ки. През завесите се процеждаше слаба светлина и падаше върху мъха по бузите му. Тобин прокара ръка по собствените си гладки бузи и въздъхна. Двамата с Ки бяха с еднакъв ръст, ала раменете му все още си оставаха тесни, а кожата му все не се окосмяваше. Повъртя се още малко, после внезапно осъзна, че беше забравил за духа.
Едва мърдайки устни, принцът прошепна думите. Брат му изникна приклекнал до леглото, както винаги с неразгадаемо лице.
— Не бива да обикаляш наоколо — каза му той. — Стой до мен и прави, каквото ти казвам. Тук не е безопасно.
За негово удивление брат му кимна. Той бавно пролази напред, докосна гръдта на Тобин, сетне своята и отново се отдръпна.
Момчето се настани удобно и се прозина. Беше му приятно да има при себе си и друг от дома, пък бил той и призрак.
В Новия дворец, в крило, свързано с покоите на краля, понастоящем празни, магьосникът Нирин се размърда в съня си, притеснен от полуоформения образ, отказващ да придобие конкретност.
Тобин се събуди по изгрев-слънце и известно време лежа заслушан в утринните звуци. Чуваше как много хора се смеят, говорят и шептят високо отвъд вратата. От балкона долиташе тропот на копита, преплетен с птичи песни, плисък на вода и сливащата се какофония на разбуждащия се град. Дори и тук уханието на морето и намиращите се под прозореца борове не можеха да скрият напълно надигащата се воня. Наистина ли едва вчера се бе събудил в своето си легло? Тобин прогони вълната носталгия, заплашваща да го залее.
Ки се беше свил в другия край на леглото и още спеше. Принцът го замери с възглавница, претърколи се между тежките драперии и излезе на балкона.
Очертаваше се ясен, слънчев ден. От това място се откриваше гледка чак до морето. Беше невероятно. Над водата се плъзгаше мъгла, а слънцето още изплуваше — беше трудно да се определи къде свършва небето и къде започва водата. Градът изглеждаше като окъпан в пламъци.
Под прозореца му се простираше пъстроцветна градина чак до редицата брястове, край която бяха препуснали снощи. Наоколо вече щъкаха слуги с ножици и кошници, подобно на пчелите, жужащи над поляната у дома.
От двете страни се виждаха още балкони, колони и керемидени покриви с украсени корнизи и тук-таме скулптури.
— Бас държа, че можем да стигнем чак до Новия дворец по покривите — каза Ки, заставайки до него.
— Да — съгласи се момичешки глас, долетял над главите им.
Момчетата се извиха и погледнаха нагоре точно навреме, за да видят някакво тъмнокосо движение да изчезва от стряхата над балкона им. Само бързото трополене на крака върху керемида издаваше отдалечаването на посетителя им.
— Коя беше тази? — изсмя се Ки, дирейки начин да я последва.
Преди да са открили как да се качат, влезе млад слуга, последван от цяла тълпа други. Те бяха натоварени с дрехи и пакети. Лакеят отиде до леглото, зърна ги на балкона и се поклони дълбоко.
— Добро утро, принце. Зачислен съм да ви прислужвам. Името ми е Молай. А това — посочи към носеното от колегите си — са дарове от вашите роднини и почитатели.
Слугите се приближаваха един след друг, излагайки прекрасни роби и туники, шапки от меко кадифе, бижута в също тъй изящни кутии, украсени мечове и ками, гиздави колани, две еднакви кучета, които се свиха и заръмжаха, когато Тобин се опита да ги погали, а също и великолепен сокол с позлатени качулка и вериги. Имаше още кутии с лакомства, кошници с благоухания, дори такива с хляб и цветя. Сред бижутата Тобин откри обица като тази на престолонаследника и пръстен от лорд Орун. Но най-много от всичко му харесаха двете лъскави ризници, които Порион му беше изпратил от кралската оръжейна.
— Най-сетне по мярка! — възкликна Ки, нахлузвайки своята направо върху нощната си риза.
— Такъв е обичаят, когато нов спътник пристигне в града — обясни Молай, виждайки смайването на Тобин. — Може би бих могъл да ви предложа съдействие?
— Ще ти бъда благодарен!
— Ваше Височество трябва първо да облече дрехите, изпратени от главния канцлер Хайлус за аудиенцията ви с него тази сутрин. Забелязах, че той е подбрал черно в почит на загубата ви… Но виждам, че не носите траурен пръстен!
— Не, не знаех откъде да си намеря.
— Веднага ще повикам бижутер, принце. За начало трябва да си сложите бижуто, изпратено ви от престолонаследника — и, разбира се, пръстена, изпратен от опекуна ви. Сетне идва ред на всички останали дарове, в зависимост от положението на дарителя.
— Стори ми се, че чух гласове! — Корин изникна от гардеробната заедно с Калиел. Двамата носеха кожено тренировъчно облекло с фантастична украса и метални плочки. Тобин се зачуди как подобно облекло не ги затруднява — и как рискуват да го увредят.
— Между стаите ни има врата — обясни Корин, отвеждайки Тобин в гардеробната, за да му покаже отместващия се панел. През късия прашен тунел последният зърна златночервени драперии и чифт хрътки, които нетърпеливо очакваха завръщането на господаря си. — Отваря се само от моята страна, но ако почукаш, ще те пусна.
Върнаха се в стаята на Тобин, за да разгледат подаръците.
— Нелоша плячка, братовчеде. Радвам се, че ти отдават полагащото ти се уважение, макар че още никой не те познава. Хареса ли ти соколът ми?
— Много! — възкликна Тобин, макар в действителност да се страхуваше малко от птицата. — Ще ме научиш ли как се ловува?
— С радост, но Калиел е най-добрият ни соколджия — скромно заяви Корин. — Той има ауренфейска кръв.
— Името й е Еризал — каза Калиел. — Означава „слънчева стрела“. Кралският соколар ще се грижи добре за нея. Някой път ще идем на лов и ще вземем и Ари. Той е същински магьосник със соколите.
С помощта на другите момчета Тобин подреди подаръците си. Даровете на по-дребните благородници по традиция се подаряваха на оръженосците, така че и Ки остана доволен. Корин състави списък на удачни благодарствени дарове, а Тобин го подпечата с бащиния печат.
— Вече си истински благородник — изсмя се Корин. — За целта трябва да харчиш обилни количества пари и да поглъщаш обилни количества вино. С второто ще се занимаем по-късно.
Когато приключиха, слънцето се беше издигнало високо в небето. Корин и Калиел се върнаха в покоите на принца, обещавайки на Тобин да се срещнат по-късно по време на тренировките.
Молай помогна на момчетата да се облекат. Двамата не можеха да се познаят. Подарената от канцлера черна роба бе от вълна, разцепена отпред, стеснена в кръста и бродирана със златни и алени нишки — драконът на Скала бе изобразен отпред и по краищата. Ръкавите бяха ушити така, че под тях да се виждат червените ръкави на туниката. Когато си обу и обувките от мека червена кожа и си сложи първите украшения, които носеше в живота си, Тобин се чувстваше като съвсем различен човек. Що се отнася до Ки, той приличаше на лисица в зелено и червеникавокафяво. Двамата застанаха пред бронзовото огледало и избухнаха в смях. Молай им предложи и нови мечове, но те си запазиха онези, дадени им от бащата на Тобин. Не искаха и да чуят за други.
Молай остана много доволен от тях и се суети над ноктите и прическите им като втора Нари. Когато приключи, изпрати един паж да повика придружителя им. За огромно разочарование на Тобин, той се оказа не Тарин, а лорд Орун. Благородникът бе по-пищен от когато и да било, обгърнат в копринени роби с преливащ златист цвят, наметнал черно-златния си длъжностен капюшон на раменете си. Украсен със скъпоценности триъгълник от тежка черна коприна покриваше главата му.
Той се спря на прага и повдигна одобрително вежда.
— Сега вече приличате на истински принц, Ваше Височество. И виждам, че сте получили подаръка ми. Надявам се да сте останали доволен?
— Благодаря ви, милорд. Много мило от ваша страна — каза Тобин, повдигайки ръка, за да покаже пръстена. След случилото се с Мориел снощи и казаното от Корин, принцът се радваше, че днес поне малко можеше да зарадва опекуна си.
Залата за аудиенции се намираше в Новия дворец, достатъчно далеч, за да предостави повод за езда. Конете вече ги чакаха, оседлани, и Ки демонстративно провери седлата, преди Тобин да се качи. Сетне оръженосецът пое от лявата страна на господаря си, както го беше учил Тарин.
Новият дворец засенчваше стария и по размер, и по величие. Беше изпълнен с обградени от колони дворове, в които бълбукаха фонтани. За прозорци служеха мозайки от пъстро стъкло, през които светлината нахлуваше и полягаше пречупена на мраморния под. Олтари, високи колкото кулата на Тобиновия замък, изпълваха мястото с аромата на запалени благоухания.
Въпросната зала бе подобаващо величествена. Редиците колони, поддържащи сводестия таван, бяха украсени с виещи се дракони.
Огромното помещение беше изпълнено с хора, носещи всякакви дрехи — от парцали до пищни роби. Имаше ауренфеи в бели туники, бижута и пъстри сен’гаи, а също и други чужденци, каквито Тобин виждаше за пръв път — хора в сини туники, които се диплеха като шатри около тях. Имаше и такива в раирани роби, с кожа, носеща цвета на тъмен чай, и къдрава черна коса — като тази на Лел.
Някои от събраните разговаряха с приглушени, напрегнати гласове. Други се бяха излегнали спокойно върху дивани или стояха приседнали на ръба на фонтаните, занимавайки се със своите соколи, кучета или петнисти котки.
В другия край на залата се издигаше обширен подиум, приютил златен трон, който беше празен. Кралска мантия бе обгърнала облегалката, а върху седалката бе оставена корона.
Пред престола имаше два по-ниски стола, които бяха заети. По-възрастният от двамата седнали мъже изслушваше молителите, точно както бащата на Тобин правеше у дома. Имаше къса бяла брада, няколко тежки златни вериги и медальони на врата си и шапка, която приличаше на червена кадифена палачинка.
— Това е главен канцлер Хайлус, регентът — каза Орун, когато се приближиха. — Той ви е далечен роднина.
— А другият? — попита Тобин, макар вече да се беше досетил.
Другият мъж беше много по-млад. Очите му имаха цвета на яспис, медночервената си брада бе раздвоил. Но Тобин виждаше само бялата му роба — сияйна като осветен от слънцето сняг и украсена със сребърна бродерия. Това беше един от Гоначите, за които Аркониел го беше предупредил. Тобин беше отпратил духа, но за всеки случай бързо се огледа.
— А това е придворният магьосник на краля, лорд Нирин — продължи Орун. Сърцето на Тобин подскочи. Значи това не просто беше Гонач, а Гоначът.
Принцът се страхуваше, че ще им се наложи да изчакат всички молители, но лорд Орун ги отведе пред престола и се поклони ниско.
Тобин бе сметнал, че главният канцлер има сурово лице, защото в момента, когато се приближиха, Хайлус разглеждаше случая с пекар, обвинен в продажбата на по-леки от допустимото хлябове. Но щом Орун представи Тобин, ликът на стареца се разля в топла усмивка. Той протегна ръка и момчето се изкачи по стълбите до него.
— Сякаш виждам очите на скъпата ти майка! — възкликна той, притискайки ръката на Тобин между неговите, които сякаш бяха съставени единствено от кости и тънка кожа. — И баба й. Удивително. Трябва да вечеряш с мен, момчето ми, ще ти разкажа множество истории за тях. Сигурно вече си се запознал с внука ми Никидес? Той също е кралски спътник.
— Несъмнено, милорд. — Името звучеше познато на Тобин, но пък снощи имаше толкова много непознати…
Канцлерът изглеждаше доволен.
— Убеден съм, че ще ти бъде добър приятел. Вече дадоха ли ти оръженосец?
Тобин представи Ки, който все още стоеше до Орун. Хайлус присви очи към него.
— Сър Ларент? Името не ми е познато. Но момчето изглежда честно. Приветствам и двама ви. — Той гледа Тобин още миг, след което се обърна към мъжа до себе си. — Позволи ми да ти представя магьосника на вуйчо ти, лорд Нирин.
Сърцето на Тобин отново се ускори, когато отвърна на поклона на Нирин — заради предупреждението на Аркониел, защото магьосникът беше напълно незабележим на вид. Той любезно се поинтересува за пътуването му, изказа се добре за родителите му, сетне попита:
— Харесвате ли магията, принце?
— Не — бързо каза Тобин. Аркониел много се бе постарал да го заинтересува с трикове и видения. Ки ги обожаваше, но принцът все още намираше повечето от тези неща за смущаващи. Не искаше да насърчава непознатия.
Нирин не изглеждаше обиден.
— Помня нощта на раждането ви. Тогава нямахте този знак на брадичката си. Но аз все пак си спомням…
— Това е белег. Сигурно имате предвид родилното ми петно.
— А, да. Ще ми позволите ли да го погледна? Изучавам подобни неща.
Тобин вдигна ръкава си и показа на Нирин и Хайлус червеното петно. Нари го наричаше розова пъпка, но на него му приличаше на фазаново сърце.
Нирин го покри с върховете на показалеца и средния си пръст. Изражението му не се промени, ала Тобин усети неприятна тръпка да плъзва по кожата му, а очите на магьосника за миг придобиха занесено и далечно изражение, точно както тези на Аркониел, когато правеше магия. Но Аркониел никога не бе правил магия върху него, без първо да поиска разрешение.
Шокиран, Тобин отдръпна ръката си.
— Не бъдете груб, сър!
Нирин се поклони.
— Поднасям извинения, принце. Просто разчитах белега ви. Наистина показва голяма мъдрост. Вие сте щастливец.
— Той каза, че не харесва трикове — промърмори Хайлус, изглеждащ недоволен от магьосника. — Майка му беше същата на неговата възраст.
— Извинения — отново каза Нирин. — Надявам се, че ще ми позволите да се реванширам, принце.
— Както желаете, милорд. — Като никога Тобин се радваше, че Орун се приближи, за да го отведе. Когато се отдалечи достатъчно от подиума, принцът повдигна ръкав и погледна към белега, чудейки се дали Нирин не му бе направил нещо. Но петното не изглеждаше променено.
— Мина добре — каза Орун, повел ги към стаята им. — Но бъдете по-любезен с Нирин. Той е влиятелен човек.
Тобин гневно се зачуди дали в Еро имаше влиятелен човек, който да е приятен. Орун ги остави с обещанието да покани Тобин на вечеря след няколко дни.
Ки направи физиономия по посока на отдалечаващия се благородник и загрижено се обърна към Тобин.
— Магьосникът нарани ли те?
— Не. Просто не обичам да ме пипат.
Молай им беше приготвил два кожени жакета, подобни на онези, които носеха Корин и Калиел. Тъй като дрехите се оказаха прекалено натруфени и неудобни за вкуса на Тобин, той заръча на Ки да потърси кожените тренировъчни дрехи от вкъщи.
Молай бе видимо втрещен при мисълта Тобин да носи подобни одеяния. Принцът не му обърна внимание, щастлив, че отново е облечен в удобни дрехи. Вземайки мечовете, лъковете и шлемовете, двамата с Ки последваха очакващия ги паж.
Тобин беше толкова радостен от това най-сетне да върши нещо подобаващо на воин, че не забелязваше странните погледи, които привличаха. Най-накрая Ки го дръпна за ръкава и посочи с брадичка към двама благородници, взиращи се неодобрително в тях.
— Трябва аз да ти нося снаряжението — прошепна Ки. — Сигурно си мислят, че сме двама простолюдни войници от улицата!
Пажът го чу. Отмятайки рамене назад, той извика звънливо:
— Направете път за Негово Височество — принц Тобин от Еро!
Думите подействаха като магия. Всички мърморещи, сияйни благородници се разделиха и се покланяха на Тобин и Ки, минавайки покрай тях с прашните си обуща и захабени кожени дрехи. Тобин се опита да копира високомерното кимване на лорд Орун, но сподавения кикот на Ки вероятно разваляше ефекта.
На входа на двореца пажът пристъпи встрани и се поклони дълбоко, но не достатъчно бързо, за да скрие собствената си усмивка.
— Как се казваш? — попита го Тобин.
— Балдус, принце.
— Много добре се справи, Балдус.
Спътниците тренираха върху широка ивица разчистено пространство близо до средата на Дворцовия кръг. Имаше места за конни упражнения, фехтовка, стрелба, а също конюшни и висок каменен храм, където момчетата всяка сутрин поднасяха дарове на Сакор.
Спътниците и оръженосците им в момента се упражняваха в стрелба. Дори от разстояние Тобин можа да види, че всички те носеха изящни дрехи като тези на Корин. Наоколо имаше и други. Сред тях Тобин разпозна част от вчерашните гости, макар да помнеше малко имена. Много от момичетата също бяха тук, облечени в изящни рокли и леки копринени шалове, които потрепваха на утринния ветрец като крилете на пеперуди. Някои от момичетата яздеха коне. Други стреляха по мишените или пускаха соколите си. Очите на Ки ги следяха и Тобин предположи, че той търси кестенявата коса на Алия.
Наставникът Порион изглежда нямаше нищо против тренировъчното им облекло.
— Сякаш сте се упражнявали с мечки и диви котки! — отбеляза той. — Останалите в момента стрелят, така че можете да започнете с това.
Корин можеше да командва на трапезата, ала тук бе царството на Порион. При приближаването му всички осемнадесет момчета се обърнаха и почтително го поздравиха, притискайки юмрук до сърцето си. Неколцина също потиснаха усмивките си при вида на одеянията на новодошлите. Някой в тълпата зяпачи се изсмя. На Тобин му се стори, че зърва бледата глава на Мориел.
Тренировъчните дрехи на компаньоните бяха също тъй изтънчени, както и вчерашните им дрехи за пиршество. Сложни златни и сребърни орнаменти се преплитаха върху колчани и ножници. Тобин се чувстваше като гарга сред пауни. Дори оръженосците бяха по-добре облечени от него.
Помни чий син си, помисли си той и отметна глава.
— Днес ставате кралски компаньон — каза му Порион. — Зная, че не се налага да ви уча за честта, известно ми е кой сте. Ще ви съобщя само девиза на компаньоните: рамо до рамо. Сражаваме се за престолонаследника, подкрепяме него и краля. Не се бием помежду си. Ако изникне някакво неразбирателство между теб и един от другарите ти, разрешавате го в кръга. — Той посочи към обграденото с камъни място за фехтовка. — На думите се отговаря с думи, споровете се решават от мен. Само тук е разрешена размяната на удари. Нарушаването на това правило се наказва с бичуване пред стъпалата на храма. Ако нарушителят е компаньон, наказва го Корин, ако е оръженосец — наказва го господарят му. Така ли е, Ариус?
Един от оръженосците, който се подсмихваше на дрехите на Тобин, кимна засрамено.
— Но не смятам, че с вас двамата ще има проблеми. Сега да видим как стреляте.
Вземайки лъка си в ръце, Тобин се почувства по-уверен. В крайна сметка по същите цели бе стрелял и у дома: кръгли мишени и пръчки за стрелба по неподвижна цел и подхвърляни във въздуха парцали. Провери тетивата и посоката на вятъра, както го бяха учили, раздалечи крака и постави една от новите стрели на Кони. Бяха украсени с пера от бухал, които Тобин бе намерил в гората един ден.
Повей на вятъра отнесе встрани първата му стрела, но останалите четири до една попаднаха близо до центъра. Изстреля други пет по чувала и успя да удари три от забитите в земята пръти. Бе стрелял и по-добре, но когато приключи, останалите го поздравяваха и го тупаха по раменете.
Ки зае мястото му и също се представи добре.
Идваше ред на тренировката с мечове. Тобин получи за партньор пълничкия, русокос Никидес, внука на канцлера. Той беше по-голям от Лута, но близък по ръст с Тобин. Железният му шлем сияеше като сребърен. Имаше красива сребърна украса по ръба и носния предпазител. Но в стойката на момчето се четеше несигурност. Принцът си сложи неукрасения си шлем и пристъпи в кръга. Те се поздравиха с дървените си мечове и Тобин си припомни първото си сражение с Ки. Този път нямаше да се остави да бъде изненадан от нов противник.
Порион не ги накара да загряват, просто повдигна меча си и го спусна с вик:
— Започвайте, момчета!
Тобин се стрелна напред и с изненадваща лекота преодоля защитата на Никидес. Очакваше бърз отговор, но противникът му се оказа тромав и бавен. След няколко минути Тобин го изтика до ръба на кръга, изби меча от ръката му и спечели дуела с намушкване в корема.
— Добра работа, принце — промълви момчето, стискайки ръката му. На Тобин отново му направи впечатление колко беше мека ръката му, в сравнение с тези на воините, край които беше израснал.
— Да опитаме с по-корав противник — каза наставникът и извика Куирион. Той беше на четиринадесет, една глава по-висок от Никидес и по-гъвкав от него. Освен това беше левичар, ала Тарин беше подготвил Тобин и за това, карайки го да се упражнява с Маниес и Аладар вкъщи. Принцът промени тежестта си, за да компенсира разликата, и твърдо отрази откриващата атака. Куирион беше по-добър противник от Никидес и „рани“ Тобин в бедрото. Новият компаньон бързо се възстанови, тласна оръжието му нагоре и го наръга.
Този път Порион не каза нищо, само направи знак на Лута. Последният беше по-дребен от Тобин, ала имаше остър поглед, беше бърз и вече бе видял стила на принца. Скоро Тобин се оказа притиснат и трябваше да положи усилия, за да не бъде изтласкан извън кръга. Лута се усмихваше, докато се сражаваше. Тобин почти можеше да чуе гласа на Тарин: „Този дребосък е добър боец!“
Принцът се стегна и настъпи в контраатака, обсипвайки главата на противника си с удари. Смътно усещаше, че събраните около тях ликуват, но виждаше единствено приведената фигура срещу себе си. Бе сигурен, че Лута ще отстъпи, когато внезапно мечът му се строши. Противникът му скочи към него и Тобин трябваше да се дръпне встрани, за да избегне завършващия удар. Използвайки един от триковете, на които го бе научила сестрата на Ки, Тобин се възползва от нарушеното равновесие на Лута и го препъна. За негова изненада трикът проработи и момчето рухна по корем. Преди да е успяло да се изправи, Тобин скочи на гърба му и се престори, че прерязва гърлото му със строшения си меч.
— Не можеш да правиш това! — протестира Калиел.
— Можеш, ако знаеш как — каза Порион.
Тобин слезе от гърба на Лута и му подаде ръка да се изправи.
— Кой те е научил на този номер? — попита момчето, отупвайки се.
— Сестрата на Ки.
Отговорът бе последван от настъпило мълчание. Тобин видя смесица от удивление и презрение по лицата на мнозина от наблюдателите.
— Момиче? — озъби се Олбън.
— Тя е воин — каза Ки, но никой не показа да го е чул.
Лута се здрависа с Тобин.
— Бива го. Някой път трябва да ме научиш.
— Кой е следващият, който иска да се изправи срещу планинската ни дива котка? — попита Порион. — Хайде, той напердаши трима от вас. Не, не ти, Зустра. Знаеш, че си прекалено голям за него. Същото важи и за теб, Калиел. Олбън, днес ми се губиш.
Олбън беше четиринадесетгодишен, висок и мрачен, с кисела уста и лъскава черна със сини оттенъци коса, която носеше на опашка. Сега той се направи, че намества въпросната опашка, преди да излезе на ринга. Много от момичетата пристъпиха напред, за да гледат, сред които Алия и приятелките й.
— Без номерца, диви принце — промърмори той, прехвърляйки като жонгльор меча си.
Подозрителен към подобни превземки, Тобин направи крачка назад и зае позиция за поздрав. Олбън стори същото с мазно кимване.
Когато започнаха, превземките на Олбън изчезнаха. Той се биеше като Лута, умело и агресивно, но влагаше повече сила в ударите си. Вече изморен от предишните сблъсъци, Тобин се затрудняваше да отвръща атаките му, още по-малко самият той да мине в настъпление. Ръцете го боляха, бедрото също. Ако сега се упражняваше с Тарин, щеше да се откаже. Но той си помисли за презрителния начин, по който противникът му се бе изказал за сестрата на Ки, след което се нахвърли с подновени сили.
Олбън не пропускаше възможност да го блъсне с рамо или глава. Ала благодарение на Ки Тобин познаваше този грубоват стил на борба и му отвръщаше подобаващо. В един момент дори си помисли, че е забавно, че двамата с Олбън бяха намерили начин да се сприятелят, ала един поглед към по-голямото момче му показа друго. На противника му не се нравеше, че е надвиван от по-малък от него — или конкретно от Тобин. Последният отново даде воля на гнева си. Когато Олбън го удари с лакът по носа, болката само придаде сила на принца и той се изсмя гръмко, усещайки сблъсъка на острието си с чуждото.
Днес Сакор беше благосклонен към него, а може би боговете бяха решили да обърнат гръб на подигравчията — във всеки случай Тобин успя да препъне противника си със същата хватка, която бе използвал и с Лута. Олбън рухна по гръб с изкаран въздух. Принцът го притисна и допря меча до сърцето му.
— Предаваш ли се?
Олбън го погледна злобно, но разбра, че няма избор.
— Предавам се.
Тобин излезе от кръга и отиде до мястото, където Корин и Ки стояха до Порион.
— Новият ни компаньон е разкървавен — отбеляза наставникът.
Тобин погледна към него, после към кърпата, която Ки му подаваше.
— Носът ти, Тобин. Той все пак успя да те удари.
Принцът взе кърпата и обърса с нея окървавеното си лице. Видът й донесе спомена за фрагмент от сън.
Ако видиш кръв, идваш тук при мен.
Тобин разтърси глава, а междувременно Корин и неколцина от останалите го тупаха по гърба и хвалеха уменията му да си служи с меч. Това разкървавяване му правеше чест. Защо да бяга вкъщи заради него? Онова бе само глупав сън.
— Виж се само! Дребосък, а вече надви половината кралски компаньони — каза Корин. Днес очите му бяха бистри. Тобин извличаше голямо удоволствие от похвалите му. — Кой те е научил да се биеш така добре, братовчеде? Не ми казвай, че е сестрата на Ки!
— Баща ми и сър Тарин ме учеха — отвърна Тобин. — Ки също. С него се упражнявахме.
— Когато си починете, ще ни демонстрирате ли? — попита Порион.
— Разбира се, наставнико.
Ки му донесе чаша сайдер от една бъчва наблизо. Тобин си почиваше и наблюдаваше как Корин и Калиел се сражават. Лута и Никидес се присъединиха към него заедно с оръженосците си, Бариеус и Руан. Останалите се държаха настрана и наблюдаваха принца. След похвалите на престолонаследника и Порион Тобин се чувстваше странно.
— Да не съм сбъркал нещо? — обърна се Тобин към Лута.
Другото момче погледна в краката си и сви рамене.
— Олбън не обича да го побеждават.
— Вие също.
Лута отново повдигна рамене.
— Следващият път Лута ще те надвие. Вече знае как се биеш — каза Никидес. — А може би не, но ще има шанс. Той не се дразни, когато го побеждават. Аз обаче няма да те надвия.
— Не се знае — каза му Тобин, макар да знаеше, че той е прав.
— Не, няма как — настояваше Никидес, макар да не звучеше, че това го притеснява. — Но това няма значение. Не всички сме тук, защото сме добри бойци, принце.
Преди Тобин да успее да попита какво иска да каже, престолонаследникът и Калиел бяха приключили тренировката си и Порион викаше двамата с Ки.
— Да им покажем как се прави — щастливо прошепна Ки.
Взеха истинските си мечове и се впуснаха в атака — сражавайки се по обичайния си начин, с лакти, колене и удари с глава. Надаваха бойните си викове и не спряха, докато дрехите им не подгизнаха от пот и около им не се вдигнаха облаци прах, по-високи от тях самите. Ехтеше желязо. Ки за малко да смаже въоръжената ръка на Тобин. В отговор принцът го удари по шлема с плоското на меча. Никой от двамата не искаше да отстъпи. Всичко наоколо изчезна, само битката имаше значение. Бяха правили това толкова често, че се познаваха и не можеха да се победят. Порион обяви равен резултат.
Изцедени, двамата отстъпиха назад и откриха, че около тях се е насъбрала голяма тълпа. Много от почитателките на Олбън сега гледаха тях. Ки забеляза и едва не се препъна в собствените си крака. Алия се обърна, каза нещо на стройно русо момиче до себе си и двете се засмяха. Зад тях, брюнетка някъде на възрастта на Тобин го наблюдаваше с тъмни, сериозни очи. Принцът не помнеше да я е виждал преди. Тя улови погледа му и изчезна в тълпата.
— В името на пламъка! — възкликна Корин. — Не си се шегувал, когато каза, че в планините не си правил нищо друго, освен да се биеш.
Дори гордият Олбън не можеше да се цупи пред гласното одобрение на престолонаследника. Тобин и Ки отново си починаха, но през останалата част от следобеда непрекъснато бяха търсени с предложения за тренировки от страна на по-младите компаньони и оръженосци.
Но не и срещу принц Корин, забеляза Тобин. Престолонаследникът се биеше само срещу Калиел и Порион, като през по-голямата част от времето ги надвиваше. Тобин се радваше, че не трябва да се сражава с него. От всички, срещу които се беше изправил, виждаше Лута като най-сериозен противник. Той имаше нападателен стил, като Олбън, но пък Тобин го харесваше повече.
Ки се радваше, че на втората им нощ в Еро нямаше пиршество. Наместо това той започна задълженията си в компаньонската столова. Вечерята по нищо не се отличаваше от типичната благородническа трапеза. Неколцина музиканти ги развличаха. Пратеници от краля четяха депеши и описания на последните битки.
Всеки оръженосец имаше отредена роля. Танил се грижеше за месата, а оръженосецът на Калиел, Милирин, отговаряше за хляба — имаше си четири различни ножа за всеки вид хляб. Това бяха най-почетните длъжности.
Гарол изпълняваше алхимическата роля на иконом, смесвайки вината и подправките с вода. Това можеше да е опасна задача. Икономът винаги трябваше да „докаже с уста“ качеството на виното и съответно биваше първият отровен, ако някой решеше да убие домакина. Но според оръженосеца Руан, по-вероятно беше Гарол да ги убие с прекалено силното си вино.
Оръженосецът на Орниъс, тихо момче, чието прозвище бе Риско, беше виночерпец. Негова отговорност беше да държи чашите винаги пълни. Руан събираше остатъците, които биваха предоставяни на просяците край вратите на Дворцовия кръг. На Ки и останалите се падаше да разнасят храна от кухнята. Оръженосецът на Зустра, Чилнир, ги надзираваше. Уви, това поставяше Ки в компанията на най-неприятните му люде.
Бариеус му помагаше, ала Ки вечно бе една стъпка назад или забравяше нещо. Останалите, Маго и Ариус, бяха прекалено заети да го гледат отвисоко. Чилнир не проявяваше към тях никакво снизхождение.
На Ки му беше неприятно, че излага Тобин по такъв начин. В първата вечер той събори две купи със сос и едва не изсипа горещ лебедов пудинг върху главата на Корин, когато Маго го бутна по рамото. Накрая той се оказа омацан със сос и мазнина и трябваше да търпи подигравателните усмивки през остатъка от вечерта. Корин добронамерено се пошегува, а Тобин не забелязваше нищо и въобще не се чувстваше посрамен. Ки стоеше извън светлината на огнището, чувствайки се унил.
Тобин виждаше, че нещо тормози Ки, но нямаше представа какво е. Бе се гордял с него на масата. Принц Корин дори го беше похвалил.
Настроението на Ки не се промени и когато Порион и по-големите започнаха да разказват истории за дворцовите призраци, обсъждайки къде се навъртали различните привидения. Споменаваха ридаещи девици и безглави любовници. От историите им излизаше, че на всяка крачка има призраци. Но най-страшен бил духът на лудата Агналейн.
— Баба ни обикаля тези коридори — каза Корин, разположен близо до Тобин. — Носи златна корона на главата си, а по лицето й се стича кръв, цапаща роклята й — кръвта на всички невинни, които е изпратила в подземията, клетките и бесилките. Носи окървавен меч и златен пояс, на който висят мъжките гордости на всичките й съпрузи и любовници.
— А колко са на брой? — попита някой. Очевидно това беше репетиран въпрос.
— Стотици! — отвърнаха всички в хор.
Съдейки по усмивките, които си разменяха по-малките момчета, Тобин прецени, че това е тест, целящ да покаже доколко новите компаньони изпитват страх. През живота си принцът бе посещавал достатъчно обитавани от духове места, за да може да ги разпознава. До този момент не беше усетил нищо такова в двореца. Дори в гробницата бе спокойно.
Той хвърли друг поглед към Ки, настанил се върху тръстиките на ръба на светлината на огъня. Бе си наложил отегчено изражение, ала на Тобин му се стори, че вижда неспокойство в очите му. Може би дори животът сред духа не бе съумял да го излекува напълно от страховете му.
Продължиха да се носят истории за летящи глави, призрачни ръце и невидими устни, угасяващи лампи през нощта. Тобин откри, че самият той не се чувства особено храбър. Когато се върнаха в огромната си, сенчеста стая, той се радваше на присъствието на Ки и дори това на младия Балдус, разположен на сламеника си край вратата.
— Някога виждал ли си призрак? — попита го Тобин, когато останалите слуги се оттеглиха. Молай спеше пред вратата им, за да ги пази.
— О, да! Много — жизнерадостно отвърна момчето.
Тобин придърпа завесите на леглото и се спогледа притеснено с Ки. Креватът бе достатъчно голям за цяло семейство, ала двамата легнаха толкова близо, че раменете им се докосваха.
По някое време бяха събудени от заплашително тътрузене и трополене, което идваше от всички посоки едновременно.
— Балдус, какво става? — викна Тобин. Някой беше угасил всички лампи. Нищо не се виждаше.
Шумотевицата се усили и обгради леглото. Двете момчета скочиха на колене, опрели гърбове.
Обгърна ги неестественото сияние на светещи камъни. Мъртвешки ръце отметнаха завесите назад.
Тобин сподави тревожния си вик. Стаята бе изпълнена с парцаливи приведени фигури, които стенеха и тропаха с дълги бели кости, които държаха в ръце, марширувайки край леглото.
Викът бързо се превърна в потиснат смях. Дори и на тази светлина можа да различи Корин и Калиел под черно-бялата боя, покриваща лицата им. Бяха си нахлузили дълги тъмни наметала и някакви перуки от разкъсано въже. Светлината идваше от светещи камъни, които неколцина други носеха на дълги пръти. Бяха прекалено много, за да са само компаньони. Вглеждайки се по-внимателно, Тобин различи някои от младите момчета и момичета, които се навъртаха около местата за тренировки. Усещаше и виното. Балдус бе приклекнал на сламеника си, притиснал ръце над устата си, но по-скоро се тресеше от смях, отколкото от ужас.
— Вие призраци ли сте? — попита Тобин, стараейки се да остане сериозен.
— Ние сме призраците на Стария дворец! — заяви Калиел. — Трябва да се покажеш достоен, нови компаньоне. Ти и оръженосецът ти трябва да влезете в забранената стая и да седнете на трона на лудата кралица.
— Много добре. Ела, Ки. — Тобин се изсули от леглото и започна да обува панталоните си.
Призрачният ескорт завърза очите им и ги понесе. След сторилото им се дълго обикаляне, двамата бяха отведени до тихо, студено място, което миришеше на море и гнило.
Когато Тобин бе оставен на земята и превръзката свалена от очите му, той се озова редом с Ки в коридор, който много приличаше на онези от Стария дворец, само че беше много по-западнал. Езерцето в средата му беше без вода и пълно със сухи листа. През дупките в тавана надничаха звезди. Дъждът почти беше отмил стенописите, а където бяха останали, последните се ронеха. Пред тях се издигаха врати, подобно на тези пред двореца, ала тези бяха позлатени и запечатани с олово.
В тази атмосфера спътниците им не изглеждаха съвсем глупаво.
— Това е старата забранена тронна зала — изрече Корин. — Тук лудата Агналейн екзекутирала сто предатели в едничък ден и изпила кръвта им. Тук тя си взела дузина съпрузи, чиято гибел докарала. От този трон е издала заповедта петстотин клетки да бъдат издигнати по пътя до Илани — и напълнени. Тя все още крачи между тези стени, все още седи на трона. — Той повдигна бяла ръка и посочи към Тобин. — Тук, пред тези свидетели, ти и твоят оръженосец трябва да се присъедините към нея. Трябва да влезете в залата и да седнете в скута на лудата кралица или вие не сте едни от нас, никакви воини!
Призраците ги повлякоха през една странична врата в дълга стая, където един тесен прозорец беше отворен. От това място им се наложи да пропълзят по широк перваз високо над градините и през един счупен капак се покатериха в залата.
Сякаш попаднаха в някакво небитие. В началото не можеха да виждат нищо, а ехото на всеки техен шепот и всяка стъпка биваше погълнато от черната празнота.
Тобин чуваше останалите отвън и знаеше, че ги слушат. Някой хвърли вътре един от светещите камъни — дребно парче, което осветяваше малка площ около себе си. Но и това беше по-добре от нищо.
— Тобин, сине Риусов! — прошепна женски глас от тъмнината.
Тобин подскочи, когато Ки го сграбчи за ръката.
— Чу ли това? — прошепна оръженосецът.
— Да.
— Мислиш ли, че е тя? Кралица Агналейн?
— Не зная. — Опитваше се да разбере дали изпитва усещането, придружаващо присъствието на брат му, ала мястото бе изоставено и ветровито. — Но мисля, че ни погаждат номер. Ако на това място наистина имаше призрак, който да ни убие, нямаше да ни изпратят тук.
— Наистина ли мислиш така? — промърмори Ки, но последва приятеля си, когато Тобин му подаде светещия камък и закрачи напред.
В началото му се струваше, че пристъпва в пропаст, но на светлината на камъка зад него и звездите, които надничаха през запечатаните прозорци от дясната му страна, Тобин скоро можа да различи редиците колони, обграждащи залата.
Тук кралица Агналейн бе провеждала аудиенциите си. Тук се бе намирала тройната й зала. Тронът беше разположен срещу вратите. Входът трябваше да се намира от дясната му страна, значи престолът беше наляво.
— Принц Тобин! — повика призрачният глас. Идваше от дясната му страна.
Той спря отново, припомняйки си модела на замъка, който баща му беше направил — проста кутия с повдигащ се покрив, но пък вътре се намираше тройната зала. Тази зала. Тронът се беше в средата, не в края, заедно със златната плочка на Оракула. Присвивайки очи, той различи тъмна форма, която можеше да е подиум. Внезапно много му се прииска да докосне златната плочка лично. Дори и ако там имаше призрак, тя беше негова роднина.
Тобин се обърна и се блъсна в Ки, който подскочи и го сграбчи.
— Какво има? Видя ли нещо?
Тобин докосна рамото на приятеля си — Ки действително трепереше.
Доближавайки устните си до ухото му, принцът прошепна:
— Тук няма никакви призраци. Корин и останалите просто се опитваха да ни изплашат с историите си, за да ни подготвят за това. Не ги ли видя как са се намацали? Кой по-добре от мен знае как изглежда един истински призрак?
Ки се ухили. За момент Тобин си помисли да пусне брат си, за да им покаже на какво е способен един истински дух. Но не го стори, а нарочно повиши гласа си:
— Ела, Ки, тронът е ето там. Да посетим баба ми.
Стъпките им храбро отекнаха към невидимия таван, подплашвайки някакви създания, които запляскаха с меките си криле. Може би това бяха духове на мъртъвци, но дори и да беше така, те се задържаха встрани.
Точно както принцът очакваше, тронът се издигаше върху широка платформа в средата на помещението. Към него отвеждаха две стълбища. Беше покрит с някакво тъмно платнище.
— Трябва да седнем на престола — напомни му Ки. — След вас, Ваше Височество.
Тобин отвърна на подигравателния му поклон с жест, за който Нари би го напердашила, сетне се закатери по стълбите. Той посегна да дръпне платнището, покриващо го, но в този миг платът се отметна, разкривайки фигура с бяло лице, която скочи към него, размахала меч, крещейки:
— Предател, предател, убийте го!
По-скоро сепнат, отколкото изплашен, Тобин щеше да полети назад по стълбите, ако Ки не го беше задържал. И двамата разпознаха гласа, макар и престорен.
— Добър вечер, бабо! — рече той. Призраците дотичаха със светещите си камъни, за да се присъединят към тях. Той се опита да вземе ръката й и да я целуне, но тя се дръпна.
— Той никак не е забавен! — изфуча Алия, тропайки ядосано с крак.
— Казах ти, че няма да се стресне! — Корин повдигна Тобин от земята в прегръдка. — Дължиш ми десет златни, Олбън. Небеса, сред роднините ми страхливци няма. Ти също се справи добре, Ки, макар да те видях, че трепереше в началото. Не се тревожи. Да беше видял Гарол. — Престолонаследникът протегна ръка и свали перуката на въпросния. — Падна по стълбите и едва не си пукна главата.
— Подхлъзнах се — изръмжа Гарол.
— Аз също за малко да падна — призна Тобин. — Но само защото Алия ме изненада. Тя се крие по-добре, отколкото плаши.
— А нима ти знаеш как изглеждат призраците? — тросна се тя.
— Да. Корин, може ли да видя златната плочка?
Престолонаследникът наклони глава.
— Кое?
— Златната плочка с пророчеството от Афра. Някъде край трона…
— Тук няма нищо такова. — Корин го хвана за ръка и го отведе зад престола. Както беше казал, нямаше и следа от плочката. — Елате, трябва да празнуваме тазвечерния ви триумф.
Макар да беше доволен, че е издържал изпитанието, Тобин беше разочарован да не намери плочката. Как можеше Корин да не знае за нея, след като беше отраснал тук? Дали баща му, херцогът, не се беше объркал?
Те се отправиха към прозореца и Тобин се обърна за последно. Тогава се отскубна от престолонаследника и възкликна:
— Вижте! Корин, погледни!
Все пак там имаше призрак. Тронът беше непокрит и отгоре му седеше жена. Смехът и шегите на другите компаньони сякаш заглъхнаха около Тобин. Той не я разпозна, но знаеше коя е: една от Онези, които са били преди — вече не просто фигурка в кутия, име от урок или някой от глупавите трикове на Корин. Това беше истински призрак, като духа на брат му.
Тя носеше златна корона и остарял тип броня. Взираше се в него с черни и немигащи очи, изправи се и извади меча си, протягайки го към него с две ръце.
А в подножието на подиума стоеше златната плочка, висока колкото самия Тобин. Тя улавяше светлината като огледало, а редиците букви блестяха и трепкаха, сякаш изписани с огън. Не можеше да ги разчете, ала знаеше наизуст какво съобщаваха.
Искаше да се върне и да говори с кралицата, да научи името й и да докосне меча, който тя бе положила върху дланите си, но не можеше да помръдне. Тобин се огледа и видя, че всички го наблюдават много внимателно. Когато погледна отново към трона, видя само мрак. Нямаше престол, нямаше кралица, нямаше плочка. Намираше се прекалено далеч, за да види каквото и да било.
Тогава Ки се ухили и рече:
— Добре ги заблуди, принце! Дори аз се хванах!
Корин избухна в смях.
— В името на Квартата, братовчеде, умът ти е бърз! Използва собствената ни шега срещу нас.
— Малък хитрец!
Алия грабна Тобин и го целуна по устата.
— Ах ти, ужасно дете! Дори мен изплаши!
Тобин не можа да се сдържи да не хвърли още един поглед към трона. Не беше единствен.
Честването на представянето му се проведе в градината и бе придружено с вино и сладкиши, които компаньоните бяха задигнали от кухнята.
Старата тронна зала действително беше забранена, макар никой да не знаеше защо. Корин и Калиел бяха измислили тази игра преди години и я продължаваха тайно от краля и наставник Порион.
Корин и мародерите му отведоха Тобин и Ки до едно закътано място, скрито сред розови храсти. Легнали на меката, влажна трева, те си подаваха десерти и мехове.
— Значи въобще не си се уплашил? — присмя се Олбън.
— А ти уплаши ли се, когато направиха номера на теб? — не му остана длъжен Тобин.
— Разбира се! Не му вярвай, ако тръгне да те убеждава в обратното! — каза Алия.
Всички се засмяха — без Олбън, който изсумтя и отметна дългата си коса през рамо, изглеждайки обиден.
— Защото вече си виждал духове, нали? — попита Риско, одръзновен от виното. — Не искам да звуча обидно, принце, но всички знаем историята. Казват, че сестра ти се родила с отворени очи или загуглена и се превърнала в демон, затова семейството ти трябвало да напусне града. Казват, че призракът ви последвал чак в планините. Истина ли е? Наистина ли имате близнак, станал демон?
Тобин сви рамене:
— Обикновен дух.
Ки понечи да се намеси, но Тобин го сръчка.
— Баща ми казва, че за това са виновни магьосниците — каза Зустра. — Занимаваш ли се с магия, ще се озовеш сред всякакви гнусни създания.
— Убеден съм, че не би искал лорд Нирин да чуе това мнение — каза някой. Тобин осъзна, че готвеният за негов оръженосец Мориел също бе сред тях. Просто не го бе разпознал под перуката и боята. — Лорд Нирин вярва, че магьосниците могат да заякчат престола. Ти какво ще кажеш, Корин? Познаваш го достатъчно?
Корин отпи голяма глътка от меха и отпусна глава в скута на Алия.
— Очите му са като два камъка, загладени от морето. Нямам представа какво се крие зад тях. Докато ни дава светещи камъни, нямам нищо против него. Обаче, когато аз стана крал, няма да се нуждая от магьосници, които да печелят войните ми или да ми пазят трона. Трябват ми само такива като вас! — Той размаха меха, заливайки онези около себе си. — Скаланска стомана и храбри скаланци, които да я размахват!
Този тост бе последван от песни, а от песните се ожаднява. Дори Тобин се замая леко, преди Ки отвратен да го завлече в кревата.
След няколко дни Ки и Тобин завариха Тарин и половин дузина от хората му да ги чакат. В началото Тобин едва ги разпозна. Кони и останалите носеха нови униформи, подобни на онези на кралската стража, само че плочките им бяха сребърни. Тарин беше облечен като лорд в кафяво и черно и носеше сребърна верига.
— Принце — каза Тарин, — управителят ми писа, питайки кога Негово Височество желае да огледа дома си. Всичко е подготвено.
Тобин се втурна към него, за да го прегърне, толкова се радваше да види познато лице, но капитанът не му позволи и леко поклати глава. Ки се спря. Личеше, че и на него му се е искало да стори същото.
Двамата получиха разрешение от Порион и последваха Тарин из лабиринта благороднически домове между дворците.
Къщата, принадлежала на майката на Тобин, всъщност представляваше малко крило, прикрепено към външната стена на Стария дворец, заобиколено със собствени стени и градини. Градината бе добре поддържана, ала когато влезе в къщата, Тобин усети някаква странна празнота, макар стените да бяха боядисани в оживени цветове, а мебелировката да бе изящна. Половин дузина лакеи му се поклониха, когато влезе. Управителят беше мъж на средна възраст, когото Тарин представи като Улиес, син на Минир.
— Моите съболезнования — каза му Тобин.
Улиес отново се поклони.
— Аз също тъжа за загубата ви, принце. За мен е чест, че баща ми е служил на вас и на семейството ви, надявам се аз да сторя същото.
Тобин се оглеждаше бавно, разглеждайки старите бюфети, гоблени и резбованите орнаменти по стените и гредите. Вляво се издигаше широко стълбище.
— Баща ти те донесе по тези стълби в деня, когато беше представен — каза му Тарин. — Трябваше да видиш как изглеждаше тази зала тогава, изпълнена с всички висши аристократи на Скала. Самият крал стоеше тук с принц Корин на раменете си. Небеса, колко горди бяхме всички!
Тобин го погледна.
— Къде беше майка ми? Тя… Тя беше ли добре тогава?
Капитанът въздъхна:
— Не, Тобин, не беше. Не и след нощта на раждането ти, ала ти нямаше вина за това. Въпросният ден тя остана в стаята си.
— Може ли да я видя?
— Разбира се. Сега това е твоят дом. Но стаите на горния етаж не са били използвани, откакто майка ти напусна. Когато идвахме в Еро, баща ти и аз използвахме помещенията на този етаж, а в задния двор има казарма. Ела.
Тобин се огледа за Ки.
— Да вървим.
Бяха прекосили половината стълбище, когато братът изникна над тях, изчакващ ги на върха.
Не би трябвало да бъде там. Тобин не го беше викал цял ден. Всъщност не го беше викал от пристигането си, осъзна гузно той. Съвсем бе забравил, разсеян от множеството новости.
И сега брат му стоеше там, взирайки се в него с черни, обвиняващи очи. Тобин въздъхна вътрешно и го остави.
— Ти виждал ли си близнака ми, Тарин? — попита той. — Умрялото бебе?
— Не, онази нощ бях в Атион. Когато се завърнах, всичко беше свършило.
— Защо татко никога не е говорил с мен за това и не ми е казвал какво е демонът в действителност?
— Не зная. — Тарин спря на горната площадка, без да осъзнава, че ръката му докосва рамото на духа. — Може би от почит към майка ти? Тя не можеше да понесе да се говори за това, особено в началото. Правеше я доста… дива. После идваха всички онези шушукания. Скоро никой от нас не говореше за това. — Поклати глава. — Сметнах, че той ти е говорил нещо насаме. Не беше моя работа да се бъркам.
Той отвори вратата точно срещу стълбището.
— Ето, Тобин, тук е стаята, в която си се родил.
Подът на коридора бе поръсен с прясна тръстика и ухаеше на билки и светилно масло. Но в стаята Тобин разпозна застояла миризма. Капаците бяха отворени, но помещението изглеждаше мрачно и студено. Той настръхна, когато пристъпи вътре.
Личеше, че това е дамска спалня. По стените висяха гоблени — изобразяваха морски създания и ловни сцени. На полицата над камината бяха изобразени някакви много красиви риби. Обаче самата камина беше студена и пълна със сажди. Над полицата нямаше нищо.
Братът стоеше край високото легло с балдахин. Сега беше гол и Тобин можа отново да види зашитата рана на гърдите му. Духът се покатери върху матрака и легна по гръб. Тогава изчезна.
— Знаеш ли как е умрял брат ми? — тихо попита Тобин, загледан в кревата.
Тарин извърна поглед към него.
— Нари казва, че другото дете било мъртвородено. Никога не си поело дъх. Но не е било момче, Тобин, а момиче.
Ки го погледна въпросително. Нима не би казал истината на Тарин? Но братът отново се появи, застанал между тях с повдигнат към устните пръст. Затова Тобин поклати глава към Ки и не каза нищо.
Наместо това той започна да оглежда стаята, търсейки някаква следа от майка си. След като се бе променила тъй ужасно в нощта, когато се е родил, може би тук се криеше някаква следа от предишната й същина — нещо, което да му помогне да разбере защо се е променила.
Но не откри нищо, освен внезапното осъзнаване, че вече не иска да бъде тук.
Останалите стаи на етажа бяха същите — отдавна изоставени и изпразнени от почти цялата мебелировка. Колкото повече съзираше, толкова по-самотен се чувстваше, като странник, изникнал някъде, където не му е мястото.
Тарин явно усети това. Той прегърна Тобин през рамо и каза:
— Ела, да слезем долу. Има едно място, което мисля, че ще ти хареса повече.
Прекосиха залата и един къс коридор ги отведе в стая, която Тобин веднага разпозна, че е принадлежала на баща му. Риус не бе идвал тук от месеци и никога вече нямаше да се върне, но мястото все още излъчваше живот. Тежките червени завеси около леглото бяха същите като онези в крепостта. Чифт познати обувки стояха върху сандък. Недовършено писмо лежеше върху бюрото край портрет на Тобин, изработен от слонова кост. Момчето вдъхна познатата смесица аромати: восък, намаслена хартия, ръжда и топлото, мъжествено ухание на баща му. На една полица край бюрото Тобин намери цяла сбирка свои дървени и восъчни фигурки — подредени и запазени, точно както той пазеше подаръците от баща си.
Болката от загубата го връхлетя отново. Тобин стисна зъби, но не можа да удържи горещите сълзи, които го ослепиха. Той се отпусна на земята. Силни ръце го уловиха — не тези на баща му, а на Тарин. Капитанът го държеше здраво и го потупваше по гърба — както като малък. На рамото му имаше още една ръка. Този път Тобин не се срамуваше да плаче пред Ки. Вече му вярваше, дори воините трябваше да тъгуват.
Плака, докато го заболяха гърдите и носът му потече, но след това се чувстваше облекчен от мъката, която бе носил толкова дълбоко у себе си. Той се отдръпна от тях и се избърса в ръкава си.
— Ще почета баща си — рече Тобин, оглеждайки стаята с благодарност. — Ще отнеса името му в битка и ще бъда велик боец като него.
— Той знаеше това — каза Тарин. — Винаги говореше с гордост за теб.
— Може ли да остана в тази стая, когато дойда да живея тук?
— Не е нужно да питаш, Тобин. Всичко това е твое.
— Затова ли Кони и другите носят нови униформи?
— Да. Ти си единствен наследник на родителите си. Получаваш ранга на майка си и владенията на баща си.
— Владенията — повтори принцът. — Ще ми ги покажеш ли?
Тарин отвори един сандък и извади карта. Върху нея Тобин разпозна очертанията на Скаланския полуостров и териториите на север от него. Малка корона на източния бряг указваше Еро. И преди бе виждал карти, но на тази имаше места, отбелязани с червено мастило. Атион се намираше на север, а Цирна беше точка върху ивицата земя, свързваща Скала с континента. В тези територии също имаше червени точки, както и отвъд планините на северозападния бряг, където почти нямаше градове. Тобин се зачуди кои ли имения щяха да допаднат най-много на Ки?
— Всичко това принадлежи на короната, разбира се, докато навършиш пълнолетие — каза Тарин, навъсвайки се към картата.
— Това те притеснява.
— Не трябва да мислим за това сега. — Капитанът се помъчи да се усмихне, докато прибираше картата. — Ела да видиш моята стая.
Отидоха до следващата врата.
Тази стая бе изключително аскетична. Завесите около леглото бяха съвсем прости, нямаше никакви украшения. Изключение правеше единствено прекрасната колекция оръжия, окачени върху стената — събирани от множество битки. А на една маса до прозореца стояха произведенията на Тобин. Принцът се приближи до тях и повдигна една крива восъчна фигурка с дървен меч в ръка. Сбърчи нос.
— Помня тази фигурка. Хвърлях я.
Тарин топло се засмя.
— А аз си я запазих. Това е единственият портрет, който някога ми бе правен. Останалите ми ги подари, помниш ли? — Изпод туниката си извади грозноват дървен кон. — Това е първата фигурка, която направи за мен. Останалите войници също си ги пазят. Носим ги за късмет.
— Накарай го да ти направи нов — каза Ки, смеейки се. — Сега е станал много по-добър.
Тарин поклати глава.
— Това е подарък от сърце. Не бих го заменил за всички коне в Атион.
— Кога ще мога да отида в Атион? — попита Тобин. — Цял живот слушам за това място. Дори и Ки го е виждал! А Цирна и всички останали владения?
Отново последва леко намръщване, когато Тарин отговори:
— Ще трябва да говориш с лорд Орун за това. Той е единственият, който може да уреди пътуванията ти извън града.
Тук Тобин не криеше презрението си към дебелака.
— Кога мислиш, че ще се върне кралят? Ще го помоля да ми даде нов опекун, преди отново да е отишъл на война. Не ме интересува колко богат или влиятелен е Орун, не мога да го понасям.
— Надявах се да поговорим тъкмо по този въпрос. Това е и една от причините, поради които те доведох тук. — Тарин затвори вратата и се облегна на нея, потривайки брадичката си. — Ти си още млад, Тобин, и нямаш опит в кралския двор. Не мога да кажа, че това е лоша черта, но на това място може да има неприятни последици. Нямахме достатъчно време, за да поговорим за всичко, което се е променило — появата му изненада всички ни. Сега сме разделени и нямах възможност по-рано да ти кажа някои неща, които трябва да чуеш. Заклех се пред баща ти да те пазя. Не се сещам за друг, който би ти казал това, което ще те посъветвам сега. Ти също слушай, Ки, и никому нито думица!
Той накара момчетата да седнат на леглото и придърпа стол, за да се настани срещу тях.
— На мен лорд Орун също не ми е никак симпатичен, но вие не показвайте неприязънта си. Той е приятел на краля и един от най-висшите му министри. Така че няма да имаш полза да посрещнеш вуйчо си с такава молба. Разбираш ли?
Тобин кимна.
— Принц Корин каза да съм внимавал с него, защото той е влиятелен.
— Точно така. В кралския двор трябва да казваш много по-малко от това, което мислиш, както и да изричаш само толкова от истината, колкото ще ти донесе полза. Страхувам се, че това е нещо, на което не сме те учили преди, но пък ти винаги си умеел да пазиш тишина. А що се отнася до теб, Ки…
Ки се изчерви.
— Зная, ще си държа устата затворена.
— За доброто на Тобин е. Не ми е приятно да го кажа, но гледайте да си запазите благоразположението му.
— Говориш, сякаш те е страх от него! — изтърси Ки.
— В известен смисъл може да се каже и така. Орун беше много могъщ, още когато Риус и аз бяхме кралски спътници. Той беше едва третият син на херцог, но баща му беше богат и можеше да се похвали с доверието на лудата кралица. Не искам да звуча непочтително към семейството ти, Тобин, но баба ти Агналейн беше побъркана, а Орун успя да оцелее управлението й и да се сдобие с още повече власт. Ериус също го харесва, което ние с баща ти така и не успявахме да проумеем. Така че не е в твой интерес да вървиш срещу него. Старай се да поддържаш примирие. И… — Той спря, сякаш не беше сигурен какво да каже сетне. — Ако някой от вас има проблеми с него, елате при мен. Обещайте ми.
— Знаеш, че ще го сторим — отговори Тобин. Стори му се, че Тарин гледаше по-скоро към Ки, докато изричаше последните си думи.
На вратата се почука и Тарин отиде да се занимава с пристигналия куриер. За момент Тобин размишляваше над чутото, сетне се изправи, за да иде обратно в залата. Но когато излезе в коридора, Ки докосна рамото му и прошепна:
— Струва ми се, че нашият приятел е тук. Усещам го… откакто се качихме горе.
Тобин изненадано се обърна към него, осъзнавайки, че приятелят му има предвид духа.
— Можеш да го усещаш? — прошепна в отговор принцът. Бе изгубил дирята на духа горе.
— Понякога. Прав ли съм?
Тобин се огледа. Брат му действително стоеше зад тях, правейки знак на Тобин да го последва.
— Да. Тук е. Но не съм го викал.
— Че защо ще се държи по различен начин? — промърмори Ки.
Момчетата последваха духа и се озоваха в малка градина, заобиколена от високи стени. Тук имаше лятна кухня, ала покритият с мъх покрив отдавна беше рухнал и така и не беше поправен. Близо до средата на градината се издигаше огромен, мъртъв кестен. Кривите му клони се протягаха като сплетени в покрив пръсти, затъмнили със сивотата си синьото небе. Чепатите корени надничаха от земята като змии.
— Още ли го виждаш? — прошепна Ки.
Тобин кимна. Брат му седеше между два едри корена. Бе повдигнал крака към гърдите си, опрял чело на коленете. Сплъстената му черна коса се спускаше надолу, затъмнявайки лицето му. Изглеждаше толкова отчаян, че Тобин бавно се приближи напред, чудейки се какво има. Намираше се на няколко стъпки от духа, когато брат му повдигна бледото си, насълзено лице към него и прошепна с уморен, сух глас, който Тобин никога преди не беше чувал.
— Това е мястото.
И отново изчезна.
Объркан, Тобин се взря в дървото, учудвайки се какво забележително има в това място. За леглото разбираше — брат му се беше родил върху него и явно го помнеше. Но защо ще си спомня този двор, дървото? Погледна към мястото, където духът бе седял, и зърна малка дупка под един от корените. Тобин приклекна, за да я огледа по-внимателно. Оказа се по-голяма, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Напомняше на Тобин за местата, които бе търсил из леса, за да скрие куклата.
Почвата беше песъчлива и твърда, добре защитена от дървото. Движен от любопитство, принцът пъхна ръка вътре, за да види дали дупката е така суха, колкото изглежда.
— Може да има змии — предупреди Ки, като приклекна до него.
Дупката се оказа по-голяма от очакваното. Достатъчно голяма да побере куклата, ако можеше да я промуши през отвора. Пръстите му не откриха змии, само няколко шипести кестенови обвивки сред шумата. Но когато понечи да я издърпа, пръстите му докоснаха нещо кръгло. Той опипа по-внимателно и можа да го изрови от земята. Оказа се, че това е златен пръстен със скъпоценен камък. Големият плосък камък беше тъмнолилав като ирис и в него един до друг бяха гравирани ликовете на мъж и жена. Жената бе на преден план.
— В името на пламъка, Тобин, това не е ли баща ти? — попита Ки, надничащ през рамото му.
— И майка ми. — Тобин оглеждаше пръстена от всички страни и откри буквите А и Р гравирани от вътрешната страна под камъка.
— Проклет да съм. Брат ти сигурно е искал да го намериш. Виж дали няма и още нещо.
Тобин отново пъхна ръка в дупката, но нямаше.
— Ето ви! — каза Тарин, излизайки на двора. — Какво правите там?
— Виж какво намери Тобин под дървото — каза Ки.
Тобин му показа пръстена и очите на Тарин се разшириха.
— От години… Как се е озовал тук?
— На майка ми ли е бил?
Високият мъж седна и взе пръстена, взирайки се в профилите върху камъка.
— Да. Това беше любимият й годежен подарък. Ауренфейска изработка. Плавахме чак до Вирес, за да намерим най-добрите гравьори. Помня лицето й… Така и не разбрахме какво стана с него, когато тя се разболя. Някои други нейни вещи също изчезнаха. — Тарин погледна към дупката. — Как ли е попаднал вътре? Няма значение, нали си го намерил. Носи го в нейна памет.
Пръстенът му беше прекалено голям и затова Тобин го окачи на верижката до печата на баща си. Отново погледна към ликовете им. Родителите му изглеждаха млади и красиви, нищо общо с измъчените хора, които бе познавал.
Тарин взе пръстена и печата в дланта си.
— Сега носиш по нещо и от двамата близо до сърцето си.
Последвалите седмици се сляха в неясна последователност. Животът в крепостта не беше подготвил никое от момчетата за подобни спътници, макар че в началото и двамата не искаха да тормозят приятеля си със своите съмнения.
Всяка сутрин компаньоните тичаха до храма, за да оставят даровете си, сетне се трудеха здравата почти до края на следобеда под зоркия поглед на Порион.
Поне тук Ки и Тобин блестяха. Порион беше стриктен, но не пестеше не само забележките си, ала и похвалите. Освен да се бият с меч и да стрелят с лък ездешком, той обучаваше поверениците си и как да боравят с копие и брадва, как да се борят невъоръжени и с ножове.
— Вие, благородниците, може и да започвате деня в седлото, но само Сакор знае къде ще го завършите — обичаше да казва наставникът. Измисляше различни изпитания, предназначени да ги повалят от седлото по разтърсващ начин.
След тренировка момчетата бяха свободни до вечеря. Понякога те яздеха из града, за да гледат представления или да посетят любимите си занаятчии. Друг път препускаха из хълмовете, където отиваха на лов, или пък до морето, за да се насладят на последните топли летни дни.
Обикновено ги придружаваха множество млади благородници, както и някои не съвсем млади. Лорд Орун често се присламчваше, заедно с други подобни нему — мъже, които носеха обици и помади и не бяха отишли да воюват. Имаше и жени и момичета.
Ки скоро осъзна, че момичетата като красивата Алия и приятелките й са недостъпни за него, както и че красивото лице не е задължително да означава красиво сърце. Алия беше братовчедка на Олбън и се доказа като не по-малко злобна от роднината си. Но Корин я харесваше. От клюките на оръженосците Ки научи, че тя е една от няколкото любовници, редовно посещаващи леглото на принца, надявайки се да му дарят наследник, за да може престолонаследникът да иде на война. Никой не се осмеляваше да размишлява относно мнението на краля по този въпрос.
Но пак имаше предостатъчно други девойки, които флиртуваха с Ки. Сред тях имаше една, Мекари, която на няколко пъти му бе хвърлила окуражаващи погледи, докато го учеше да танцува. Колкото и да бяха опитни в изкуството на войната двамата с Тобин, никой от тях не умееше да танцува или да свири на музикален инструмент, а въпреки старателните усилия на Аркониел, бяха сладкогласни като гарвани. Враговете им особено злорадстваха от тези им недостатъци и усърдно се стараеха да ги поставят в смущаващи ситуации.
Тобин съумя да компенсира това съвсем случайно по време на вечеря, когато, сполетян от скука, бе оформил една от фигурките си от парче сирене. Скоро момичетата се тълпяха около него с молби да им изработва амулети и играчки, предлагайки целувки в замяна. Тобин скромно отказваше да му бъде платено и скулптираше яростно, очевидно объркан от подобно внимание.
Ки също беше объркан, но от реакцията на приятеля си. Тобин вече бе почти на дванадесет и от историите му бе научил достатъчно за момичетата. Може би още не беше пораснал достатъчно, за да иска някое, но пак изглеждаше странно да проявява подобно поведение. Две от девойките бяха особено настойчиви. Бледата Лилиан, сестра на Урманис, флиртуваше много разгорещено с него, макар Ки да беше убеден, че тя го прави, за да се наслаждава на смущението на Тобин.
Но с другата, стройна брюнетка на име Уна, нещата стояха различно. Тя умееше да ловува и язди. Беше мълчалива по начин, който Ки намираше едновременно за приятен и притеснителен — тя сякаш разчиташе мисли само с погледа си. Но край нея Тобин ставаше още по-спънат. Едва не си отряза пръста, докато й изработваше котка.
— Какво, по дяволите, ти има?! — смъмри го Ки същата вечер, докато промиваше раната му. — Обзалагам се, че Уна ще ти позволи да я целунеш, ако опиташ, а ти се държиш като че е чумава!
— Не искам да я целувам! — тросна се Тобин и отдръпна ръката си, преди Ки да е успял да превърже пръста му. Той се настани в леглото колкото се може по-далеч от него и отказа да му говори до сутринта.
Това беше първият път, в който Тобин му се ядосваше истински. Половината нощ Ки не можа да заспи от притеснение и се зарече никога вече да не тормози приятеля си за това.
Тобин си имаше достатъчно проблеми.
След пристигането им принц Корин бе устроил още няколко банкета — без специален повод, просто по приумица. И когато му се удадеше да избегне неодобрението на Порион. Ки не харесваше гуляите, макар те да означаваха почивка от обичайните задължения на оръженосец. Всички се напиваха, особено Корин. А Ки харесваше престолонаследника много повече, когато последният беше трезвен.
Тобин се бе привързал към братовчед си по обичайния си прям начин, ала в случая Ки не беше сигурен в преценката на приятеля си. Пиян, Корин показваше, че има слаба воля, прекалено склонен да приема цветовете на околните, наместо да засияе със собствен блясък. Губеше чувствителността си — ставаше склонен да дразни другите и не забелязваше грубостта им.
А на пиршествата грубост не липсваше, макар да беше прикрита като шега. Уменията на двамата приятели бяха събудили завистта на останалите компаньони, а странното поведение на Тобин онази нощ в старата тронна зала бе породило известни клюки. Но пък въпросните клюкарстващи езици сигурно се бяха разработили още преди Тобин да пристигне в столицата.
Гледайки Тобин, Ки си спомни колко странен му бе изглеждал при запознанството им. Тобин разговаряше с духове, вещици и магьосници, сякаш са нещо нормално. Умееше да разчита лицата на хората със същата неосъзната лекота, с която други разчитат следи или времето. В известна степен се бе променил, но все още имаше очите на възрастен и все още не правеше разлика между благородник и слуга, а се отнасяше добре към всички. В крепостта Ки постепенно беше свикнал с това. Тук, сред благородниците, бързо беше осъзнал колко неестествено е то. Тобин просто не разбираше.
Но Ки разбираше, останалите компаньони също. Дори и онези, които бяха добре настроени. Тобин не бе разбрал срама, изпитан от Ки, когато пиян принц го беше потупал с меча си, дарявайки го с кухата рицарска титла — съпътствана с боен кон и годишна заплата. Благодарение на уроците на Аркониел Ки умееше да се държи и разговаря като рицар, ала всички тук знаеха кой е баща му и как е заслужил „рицарството“ си.
Не, Тобин не разбираше нищо от това, а Ки спазваше обещанието, което бе дал на Тарин, и не му каза. От гордост Ки не бе споделил с капитана и собствените си проблеми, макар двамата с принца да го посещаваха често.
Все пак не беше толкова зле, напомняше си често Киротиус. Тобин беше като струя свежа вода сред блато. И тук имаше такива, които бяха в състояние да го оценят. Например Корин, когато беше трезвен, а също и по-сносните сред компаньоните: Калиел, Орниъс, Никидес и Лута. Техните оръженосци се отнасяха почтително към Ки, а някои от тях се сприятелиха с него.
На отсрещната страна стояха оръженосецът Маго и неговите съзаклятници. Ки бързо бе разбрал кои са враговете му. Те не пестяха усилия, за да му напомнят, че е измислен рицар и бедняшки син. Всеки път, когато го свареха далеч от принца — в конюшнята, в банята или дори когато се дуелираха, те съскаха обиди насреща му.
Това не беше най-лошото. Мориел, момчето, чието място Ки беше заел, беше приятел на Маго и братовчед на Ариус, оръженосецът на Куирион. Очевидно Мориеловото назначение бе целяло да го включи сред компаньоните.
Тук нещо не беше наред, мислеше си Ки. Корин не изглеждаше особено привързан към някого от компаньоните си, макар да бяха замислени като тясно свързан елит, бъдещите генерали и съветници на бъдещия крал. На Ки му се струваше, че престолонаследникът би сторил добре, ако се отърве от голяма част от тях.
Но това не е мой проблем, напомни си той. Беше оръженосец на Тобин и това му стигаше. Нищо, което останалите оръженосци казваха, не можеше да се отрази на отношенията им.
Поне така си мислеше.
Към края на ритин Ки бе започнал да усвоява задълженията си. Можеше да поднесе дванадесет различни блюда едно след друго, без да разлее и капчица, беше научил всички чинии и прибори и се чувстваше горд със себе си.
Тази вечер вечеряха само компаньоните и Порион. Тобин седеше между последния и Зустра. По-възрастното момче все още бе неразгадаемо. Изглеждаше мрачно, но пък наставникът имаше високо мнение за него и Ки приемаше това като добър знак.
Тобин изглеждаше щастлив, макар и утихнал. Корин пиеше и дърдореше за последния доклад от Мицена. Очевидно кралят бе отблъснал пленимарска атака и всички пиеха в чест на победата. Същевременно ставаха и по-мрачни, защото бяха убедени, че войната ще свърши, преди да им бъде позволено да се присъединят.
Ки отиде за още чинии, а когато се върна, Калиел и Корин спореха разпалено защо кучетата не харесвали Тобин, а соколите го обичали. Ки си помисли, че ще има да си говорят до утре. Дори Аркониел не бе могъл да разясни въпроса с кучетата.
Трябваше да преподарят дарените на Тобин хрътки, но със сокола нямаше проблеми. Калиел прекарваше много време с Тобин, учейки го как да използва качулки, върви и свирки. За отплата Тобин му изработи красив пръстен от восък във формата на сокол с разперени криле и поръча на златар да я изработи. След това принцът бе започнал да се занимава с бижутерство — стаята му бе отрупана с парчета восък и скици. Вече познаваше половината златари в Дворцовия кръг и разглеждаше работата на гравьорите на скъпоценни камъни. Корин го наричаше Принцът артист.
Потънал в тези мисли, Ки отнасяше две полупразни сосиери в кухнята. Почти бе достигнал бюфета, когато Маго и Ариус го притиснаха. Той бързо се огледа, но Бариеус не се виждаше никъде. Готвачите и миячите на чинии бяха потънали в работа.
— Не, само ние тримата сме — каза Ариус, отгатвайки мислите му. Двамата започнаха да блъскат Ки, докато не го избутаха в един ъгъл. Момчето едва успя да остави съдовете върху маса.
— Добре сторено, голтако — озъби се Ариус.
Ки въздъхна и ги зачака да се отдръпнат, след като вече се бяха позабавлявали. Но те не го сториха.
— Да, добра работа като за конекрадски син — каза презрително Маго, без дори да си прави труда да снижава глас.
Ки усети как лицето му почервенява.
— Баща ми не е крадец.
— Не е? — Маго се опули от изненада насреща му. — Значи с теб на негодника са сложили рога. Дъртият Ларент краде конете на чичо ми от години. Всички го знаят. Той щеше да обеси брат ти Ейлън, ако той не беше избягал.
Ки стисна юмруци.
— Той не е крадец! Баща ми също не е.
— В такъв случай не ти е баща — рече Ариус, преструвайки се, че дискутира с него. — Е, негов син ли си, сър Киротиус, или не? И знаеш ли изобщо?
Това няма значение. Ки стисна пестници тъй силно, че ноктите се забиха в дланите му. Само честта има значение. Не посрамвай Тобин, като си изпуснеш нервите.
— Чудя се какво ли прави принцът с един измислен рицар? — каза Маго.
Ариус се приведе по-близо към приятеля си.
— Ами, знаеш какво се говори за него…
Ки не можеше да повярва на ушите си. Сега Тобин ли щяха да обиждат? И двете момчета се обърнаха и изчезнаха, преди той да е съумял да отговори.
— Какво си се зазяпал? — тросна му се току-що влезлият Чилнир. — Отнеси сливовия пай!
Чест. Ки призова гласа на Тарин в ума си, понасяйки тежкото блюдо. Оръженосецът трябва да съобразява постъпките си с честта на своя повелител. Нека тази мисъл бъде на първо място в сърцето ти — и винаги ще вършиш правилното.
Мисълта за Тарин го успокои. Озовавайки се в трапезарията, той дори не погледна към Маго и Ариус, макар разпалено да желаеше смъртта им.
Наместо това Ки насочи гнева си към тренировките. Когато му се удадеше възможност, изправяше се срещу враговете си в борба или фехтовка и оставяше на мускулите си да говорят. Останалите също бяха добри бойци. Не всеки път Ки се оказваше победител, ала скоро научиха, че е препоръчително да го отбягват.
Двамата с Тобин бяха хвалени, че не отстъпват на нито един от противниците си, с изключение на най-големите момчета. Ки смяташе, че са по-добри и от някои от тях, но Порион не им разрешаваше да премерват сили. Събираха се тълпи да гледат как новият принц се сражава. Някои от момчетата, сред които и Лута, започнаха да носят по-простовати дрехи на тренировките, макар и не толкова захабени, като коженото облекло на Тобин. Ки дори се обедини с лорд Орун и Молай по въпроса, опитвайки се да убеди Тобин да носи дрехи, подобаващи на ранга му, но последният оставаше непреклонен. Обличаше скъпи дрехи за пиршествата и когато излизаха из града, но за този въпрос не желаеше да отстъпи, дори и когато случайно дочу някакви зяпачи да казват, че не можели да го отличат от Ки по време на тренировка. Всъщност това дори го зарадва.
Много по-късно Ки щеше да разбере, че Тобин в действителност също бе разбирал и ненавиждал дребнавата злоба, насочена към тях. И бе избрал свои начини да се бори с нея.
Есента пристигна с поредица страховити гръмотевични бури, долетели откъм морето. Проблясваха мълнии, покосяващи сгради и нерядко хора. Порои се изливаха над столицата, отнасяйки отпадъците.
Мрачното време принуждаваше компаньоните да стоят затворени с дни. Фехтуваха се в залата и играеха на лудешка гоненица из коридорите — за голямо неудоволствие на онези благородници, имали нещастието да ги срещат. Неколцина от въпросните често се озоваваха в езерцето.
Корин събираше в залата жонгльори и менестрели. Канеше актьорски трупи и разпитваше хералдите за новини на всеки няколко часа. И пиеше.
Ки и Тобин проливаха пот в далеч по-тежките за тях уроци по танци, когато някакъв паж, облечен в жълтата ливрея на лорд Орун под капещото си наметало, се приближи към престолонаследника.
— Братовчеде! — викна Корин към Тобин. — Опекунът ти иска да се срещне с нас днес следобед. Смятам, че трябва да идем. Ти също, Калиел. Убеден съм, че на трапезата му ще се намери място и за теб.
— По дяволите — въздъхна Ки.
— Ти ще си по-добре от мен — изръмжа Тобин. — Какво иска пък сега? Нали бях при него преди три дни.
По-късно същия ден дойдоха и други пратеници, призовавайки още от момчетата. Канцлер Хайлус викаше внука си, Никидес, който взе Руан със себе си. Лута имаше треска и Бариеус се грижеше за него. Тъй като оставаше с намален брой съюзници срещу Маго, Ки реши да се спотаи, докато Тобин се върне.
Той отиде в стаята им и се огледа, дирейки нещо за вършене, ала Молай бе привел всичко в ред. Дори работната маса на Тобин беше подредена. Решавайки да иде да поязди, въпреки времето, той нахлузи стари обувки и дебело наметало и пое към конюшнята.
— Да заръчам ли да приготвят коня ви, сър Ки? — викна зад него Балдус.
— Не — отвърна оръженосецът, тъй като му се искаше да се разтъпче.
Дъждът беше отслабнал, но духаше все така силен вятър, задърпал наметалото му. Обувките му съвсем скоро подгизнаха, но това не го интересуваше. Ударите на вихъра и острия, студен аромат на морето раздвижиха кръвта му. Ки повдигна лице към стихията. Оставаше още много от деня. Може би щеше да убеди Тарин да пояздят заедно край брега.
Конюшните бяха празни — с изключение на неколцина коняри. Те го познаха и му се поклониха, когато пристъпи в сумрака. От двете му страни се издигаха отделения. Тези на Дракон и Госи се намираха някъде в средата на лявата страна.
Ки не беше прекосил голямо разстояние, когато долови, че не е сам. Обръщайки се, той зърна Маго и Ариус почти досами себе си. Шумът на бурята бе заглушил стъпките им. И собствената му разсеяност, помисли си той със свито сърце. Наоколо не се виждаше жива душа. Нищо чудно двамата да бяха подкупили конярчетата.
— Каква среща, голтако — възкликна оживено Маго. — Как си в този прекрасен ден?
— Мога да се оплача единствено от компанията — отвърна Ки. Този път нямаше да го оставят, това беше ясно. В края на конюшнята имаше врата, но за да я достигне, трябваше да се обърне и да се затича, а Ки нямаше никакво намерение да прави подобно нещо. Предпочиташе да бъде пребит. Но пък може би дори те нямаше да бъдат толкова глупави.
— Не очаквах да си тъй взискателен към компанията си — рече Ариус, играейки си с масивен пръстен на ръката си. — Предвид престоя ти в онази мухлясала крепост с демон и мърлявата сган на Тарин. Освен това съм любопитен… — Ариус продължаваше да върти пръстена. — Истина ли е това, което разказват за Тарин и лорд Риус? След като си оръженосец на сина на херцога, сметнах, че все ще знаеш нещо.
Ушите на Ки започнаха да се изпълват с кръв. Нямаше представа за какво говори Ариус, но и начинът, по който го каза, беше достатъчна обида.
— Може би им е семейна черта, като лудостта — ухили се Маго. — Вие с Тобин също ли го правите?
Ки започна да подозира за какво намеква Маго и застина от гняв. Не заради загатнатото дело, а заради мисълта как тези пъпчиви негодници унижават с мръсните си езици люде като Тарин и херцога.
— Вземи си думите назад — изръмжа той, приближавайки се към Маго.
— И защо? Все пак спите в едно легло, нали? Всички видяхме в нощта, когато ходихме в старата тронна зала.
— Там, откъдето идвам, всички го правят — каза Ки.
— Знаем откъде идваш, голтако — рече Ариус.
— Двама в едно легло — дразнеше го Маго. — Лорд Орун ми каза, че Тарин много обичал да се хваща за палците. Ами ти? Или Тоб…
Ки го удари, без дори да взема такова решение. Просто не искаше да слуша тези думи. Мигът, в който пестникът му блъсна носа на другия, беше приятен. Маго рухна, сипейки проклятия. Ариус сграбчи Ки за ръката и се развика за помощ, но последният го блъсна и се отдалечи.
Задоволството на Ки трая малко. На излизане от конюшнята вече осъзнаваше, че е направил сериозна грешка. Той започна да тича, знаейки, че има само едно място, където може да отиде. Никой не го последва.
Разочаровах го! — беснееше той на себе си, защото осъзнаваше мащабността на ситуацията. Бе провалил Тобин и Тарин. И себе си. Корин беше прав, всички тук бяха прогнили. Гнусни, разнежени, лицемерни мазници като Маго не биха изкарали и ден сред истински воини. Но това не променяше факта, че бе опозорил Тобин. Тепърва предстояха още лоши неща.
Облаците се разтвориха, заваля дъжд, а Ки тичаше.
Тобин мразеше посещенията си в дома на лорд Орун. Стаите бяха прекалено топли, храната беше прекалено сладка, а слугите — двама гологърди младежи — прекалено внимателни. Орун винаги настояваше Тобин да сяда до него и да споделя блюдото му. Гледката на мазни, сбръчкани пръсти не се оказваше благотворна за апетита му.
Днес беше дори по-лошо. Още от сутринта главоболие бе измъчвало Тобин, а някаква тъпа болка в корема му го караше да се чувства уморен и замаян. Бе се надявал да си отспи следобеда, но поканата беше развалила плановете му.
Орун неизменно канеше и Мориел. Макар това още да беше неприятно на Тобин, принцът трябваше да признае, че бледото момче полагаше усилия да се държи приветливо. Но пък почти всеки би изглеждал по-добра компания, в сравнение с Орун.
Днес на трапезата се бяха разположили тридесетима благородници. Кралският магьосник, Нирин, заемаше почетното място от лявата страна на Тобин. Между гозбите той развличаше пируващите с глупави илюзии и трикове — караше пълнен петел да танцува по масата или повдигаше във въздуха супници, за да плават. Тобин зърна Корин и Калиел да подбелват очи.
Той се отпусна с въздишка. Магията на Нирин беше дори по-безполезна от тази на Аркониел.
Ки съумя да запази спокойствие, докато Улиес го отвеждаше към залата. Тарин седеше край камината по риза. Кони и неколцина от останалите войници бяха при него. Някои играеха комар, а други поправяха такъми. Те отправиха обичайните си поздрави към Ки, но капитанът се намръщи, когато го видя.
— Какво има? — попита той.
— Можем ли да говорим насаме?
Тарин кимна и го отведе в стаята си. Затваряйки вратата след себе си, той се обърна и попита:
— Какво е станало?
Ки бе подготвял половин дузина обяснения, но сега езикът му сякаш беше залепнал за небцето. В стаята беше студено, нямаше огън. Потръпвайки, момчето заслуша как от наметалото му се стичат капки по пода.
— Разкажи ми.
Ки свали наметалото си на земята и коленичи в краката на Тарин.
— Опозорих Тобин и себе си — промълви накрая той, борейки се със сълзите си на срам. — Ударих друг оръженосец. В конюшните. Току-що.
Бледите очи на Тарин се бяха вторачили в него.
— Кого?
— Маго.
— Защо?
— Говореше ми разни неща.
— Обиди?
— Да.
— Имаше ли свидетели?
— Само Ариус.
Тарин изсумтя презрително.
— Арогантен глупак. Е, казвай. Какво толкова ти каза той, та не можеше просто да му обърнеш гръб?
Ки се наежи:
— Много пъти им обръщах гръб! Още откакто пристигнах, те ме обиждат. Наричат ме голтак и син на конекрадец. И всеки път просто ги подминавах. Но този път те ме намериха сам в конюшнята и… и…
Той потръпна при мисълта да повтори думите им.
— Те обидиха Тобин. И херцог Риус. И теб. Изричаха мръсни лъжи и тогава си изпуснах нервите и ударих Маго. После дотичах тук. — Той сведе глава, желаейки просто да умре. — Какво ще правя, Тарин?
— Ще си понесеш наказанието утре, както всички оръженосци преди теб. Но точно сега искам да чуя защо казаното от тях те е ядосало толкова. И защо останалите им обиди не са го сторили. Да започнем с това.
Тарин издърпа Ки за раменете и го сложи да седне на леглото. Наля му малка чаша вино. Ки я изпи и потръпна, когато алкохолът изгори стомаха му.
— Не зная. Може би защото повечето от нещата, които казват за мен и рода ми са истина. Аз наистина съм беден и рицарското ми звание е празно. Но Тобин не го е грижа, теб също, и Порион. Зная кой е баща ми. Може наистина да е крадец на коне, но пък Тобин и от това не се интересува, стига аз да не съм крадец… А аз не съм! Така че тези обиди мога да понасям.
— А какво не можа?
Ки стисна чашата с две ръце.
— Маго каза, че лорд Орун му бил казал, че ти и херцог Риус…
Не можеше да го каже.
— Че сме били любовници като млади?
Ки мъчително се взираше в чашата си.
— Каза, че според него Тобин и аз също сме били. Но не го каза по твоя начин…
Тарин въздъхна, но Ки можеше да види, че е ядосан.
— Не, предполагам.
— Но ние не…!
— Не съм казал нищо подобно. Но сред младите воини това не е нищо необичайно, пък и не само сред тях. Бих могъл да кажа на Маго някои неща за собствения му баща, които да му затворят устата. При някои то е само временно. Други продължават цял живот. Риус беше от първите.
Той повдигна главата на Ки.
— Щях да ти кажа сам, ако ме беше попитал. Няма нищо срамно в това между приятели, Ки, иначе половин Еро щеше да е в немилост, а също и някои от компаньоните.
Ки стоеше безмълвен.
— Значи са те тормозили непрекъснато, докато накрая не си могъл да издържиш?
Момчето кимна.
— Търсили са слабо място. И ето те тук. Най ме интересуват думите на Маго, че го бил научил от лорд Орун, който е опекун на Тобин. Не мисля, че Орун ще остане доволен от бъбривостта му.
— Но тогава защо ще го казва?
— Мисли, момче. Кой искаше Мориел да бъде оръженосец на Тобин? Кой не може да те търпи от първия ден, в който те е видял? Кой щеше да се пръсне от гняв, когато Порион предпочете теб пред Мориел?
— Орун.
— Кому гостува Тобин в този миг?
Ки изтърва чашата и скочи на крака.
— Небеса! Може да ме отстрани? Всичко свърши, нали? Желираното черво ще ме пропъди!
— Не може да те отпрати, поне не директно. Но може би си мисли, че Тобин няма да е в състояние да те дисциплинира. Може би това възнамерява да пише в следващия си доклад на краля.
— Но защо? Защо го е грижа кой е оръженосецът на Тобин?
— Кой е по-близък с Тобин от теб? Кой би бил от по-голяма полза на Орун да шпионира принца, ако не оръженосецът?
— Мислиш, че Орун иска да го нарани?
— Не, иска да го контролира. А кой според теб контролира Орун?
— Кралят? — прошепна Ки.
— Да. Все още си твърде малък за това, Ки, но след като са те взели на прицел, трябва да знаеш. Всичко това е огромна игрална дъска, а залогът е Атион и всички останали земи и богатства, които Тобин притежава. Двамата с теб защитаваме Тобин от атаките им и затова им пречим.
— Но Тобин е верен на краля. Той иска само да се бие за него. Защо Ериус не го остави на мира?
— Това и аз самият не разбирам. Но не на нас се пада да разрешим това. Ние трябва само да го подкрепяме и защитаваме. За да сториш това, трябва да убедиш Тобин утре да те набие без преструвка. И ще трябва да му кажем за казаното от Маго.
— Не. — Ки стисна зъби. — Зная, че казаното от теб е истина, но не искам Тобин да узнава, че някакъв оръженосец е говорил за него и рода му по такъв начин.
— Ще трябва, Ки. Ще се явиш пред Порион, който да отсъди, а той ще попита.
— Но това означава да го кажа пред всички. Тогава те всички ще чуят какво е казал, нали?
— Вероятно.
— Няма да го направя, Тарин. Някои вече започнаха да му се присмиват заради мен и призраците. Не зная какво ще направи Тобин, ако научи за това. Той не е като другите. Ти също знаеш това. — Ки отново трепереше. — Аз също не искам да бъде. Харесвам го такъв, какъвто е. Позволи ми да го направя по моя начин. Обещавам ти, че няма да предоставям на лорд Орун повече причини да пише на краля. Ще кажа, че е било заради обиди към баща ми. Ще си понеса боя. За да ме изкара лъжец, Маго ще трябва да повтори думите си, а се съмнявам, че ще го стори. Не и пред Порион.
Той напрегнато очакваше решението на Тарин, готов да спори цяла нощ, ако се наложи.
Но Тарин кимна.
— Добре тогава. Но бъди внимателен, момчето ми. Някои грешки остават без последствия. Но други са необратими. Чест, Ки. Помни. Искам и двамата да бъдете в безопасност.
Момчето благодарно стисна ръката му.
— Няма да забравя отново, кълна се.
След приключването на гощавката дойдоха актьори, но изложената постановка беше някакъв романс, неразбираем за Тобин. Той дремеше, отпуснал глава върху юмрука си, опитвайки се да не обръща внимание на болката. В този момент влезе вестоносец, прошепнал нещо в ухото на Орун.
Лордът цъкна с език и се приведе към Тобин:
— Небеса, изглежда оръженосецът ви се е забъркал в някакви неприятности!
Най-близките около тях се обърнаха. Корин беше чул, Калиел също.
Тобин се изправи и бързо се поклони.
— С ваше позволение, разрешавате ли да се оттегля, лорд Орун?
— Щом трябва. Но на ваше място аз не бих си правил труда.
— Все пак бих искал да отида.
Забързал навън, Тобин усещаше върху себе си погледите на всички поканени. Бузата го болеше още по-силно.
Балдус го чакаше на вратата на двореца и избухна в сълзи при вида му.
— Побързайте, принце! Учителят Порион и останалите вече са в залата на компаньоните! Ки удари Маго!
— Богове! Защо? — попита разтревожено Тобин. Двамата поеха по коридора.
— Не зная, но се надявам да му е избил зъбите! — през сълзи отвърна момчето. — Той винаги се отнася зле с пажовете.
Няколко лампи в единия край осветяваха залата. Ки, с предизвикателно изражение, седеше на пейка. Порион мрачно стоеше до него.
На друга пейка седяха Олбън и Маго. Оръженосецът не изглеждаше особено щастлив. Носът му беше подут, а устната му беше сцепена. Куирион и Ариус бяха при тях. Останалите компаньони стояха из залата.
— Той е сторил това! — кресна Олбън към Тобин, сочейки обвинително към Ки.
— Достатъчно! — троснато каза Порион.
— Какво е станало? — попита Тобин, който не можеше да повярва на очите си.
Ки сви рамене.
— Маго ме обиди.
— Но защо не ми каза? Щяхме да ви изправим на дуел, както повеляват правилата! — каза Тобин.
— Той ме изненада, принце, и аз си изпуснах нервите. Много съжалявам, че те посрамих. Готов съм да понеса наказанието си от твоята ръка.
Порион въздъхна.
— Само това повтаря, принце. Дори не иска да каже с какво го е обидил Маго.
— Няма значение — промърмори Ки.
— Има — сопна се наставникът. — Едно е, ако само ти си бил обиден. Ако е казал нещо по адрес на твоя лорд или друг — хвърли заплашителен поглед към Маго, — тогава е съвсем друго. Принце, заповядайте му да говори.
— Ки, моля те.
Ки изгледа Маго с презрение.
— Мен нарече голтак, обяви баща ми за конекрадец и дори изразяваше съмнение относно потеклото ми.
Порион невярващо се взираше в него.
— И ти го удари?
— Не ми хареса начинът, по който го каза.
Тобин отново погледна останалите, чудейки се защо Ки изглежда най-спокоен от всички.
Наставникът прикова Маго и Ариус с тежък поглед.
— Така ли е?
Двете момчета трепереха.
— Да, наставнико. Така е.
Лъжат, помисли си Тобин. Но защо Ки би ги защитавал?
Порион вдигна ръце.
— Много добре. Принце, предавам Ки във вашите ръце. Олбън, предоставям Маго на вас. Утре преди даровете принц Тобин ще накаже Ки на стълбите на Сакор. Първото провинение се наказва с десет удара с бич и денонощие бдение и пост. Последното ще се отрази добре на езика ти, Маго, така че ти ще изтърпиш същото. Сега ми се махайте от очите.
Когато двамата се върнаха в стаята си, Тобин отпрати слугите и се нахвърли върху Ки:
— Какво стана? Как можа да сториш подобно нещо?
— Сигурно… защото съм рицар голтак.
Тобин го сграбчи за влажната туника и гневно го разтърси.
— Да не си посмял да говориш така за себе си!
Ки покри ръцете му със своите и ги отдръпна.
— Наистина сторих, каквото казват те, Тоб. Изпуснах си нервите като глупак. Но те искаха да избухна. Мисля, че го направиха нарочно, за да те посрамят. Не им доставяй това удоволствие.
— Какво искаш да кажеш? — попита Тобин. — И как бих могъл да ти причиня това? Ако аз се бях намирал там, лично щях да го ударя. Тогава трябваше да бият и двама ни!
— Да, сигурен съм, че щеше. Но не бива. Те ме изиграха, накараха ме да направя нещо, което не исках, а сега си мислят, че ще се смеят последни.
Той отиде до леглото и седна.
— Не казах на Порион цялата истина. Това не се случва за пръв път, освен това Маго не беше единственият, който ме наскърбяваше. Мисля, че не е нужно да казвам кой друг. За тях аз съм просто голтак, отраснал сред мръсотия. — Той повдигна глава и се насили да се усмихне уморено. — Това е истина, но пък те прави силен. По-силен от тях. Руан ми каза, че Ариус плакал, когато го били. Ти нямаш достатъчно сила, за да ме накараш да цивря.
Тобин го зяпна.
— Няма да те нараня!
Ки поклати глава.
— Но ще трябва да опиташ. Ще трябва да им изнесем добро представление, както винаги. Ако сметнат, че си прекалено мек, за да ме държиш изкъсо, кралят може да не позволи да остана твой оръженосец. Това каза Тарин. Вече говорих с него. Така че утре се постарай. Ще им покажем, че сме корави като планински дъб.
Тобин трепереше. Ки се изправи и го хвана за раменете.
— Това е заради нас, Тобин, за да можем да останем заедно. Не искаш Мориел тук вместо мен, нали?
— Не — отвърна принцът, полагайки усилия да не заплаче. Ако Тарин бе казал, че е възможно да отпратят Ки, значи наистина беше така. — Но, Ки, аз не искам…
— Зная. Вината е моя. — Той коленичи пред него, както бе сторил с Тарин. — Ще ми простиш ли?
Принцът не можеше да издържа повече. Заплака и прегърна Ки.
Другото момче отвърна на прегръдката му, но продължи с непреклонен глас:
— Чуй ме, Тобин, утре не бива да се държиш така. Негодниците искат точно това. Не им доставяй удоволствие!
Тобин се отдръпна назад и погледна Ки: същите топли очи, златиста кожа и леко издадени зъби под устната, но приятелят му внезапно изглеждаше зрял.
— Не те е страх?
Ки се изправи и му се ухили.
— Казах ти, че ти няма да ме нараниш. Да беше видял какъв пердах ни хвърляше татко! Сигурно ще заспя, преди да си приключил. Пък и си струваше най-сетне да затворя устата на Маго.
Тобин се опитваше да отвърне на усмивката му, но не успяваше.
И на следващото утро все още валеше. Тичаха до храма под мрачна покривка сиви облаци. Тобин стискаше тежкия камшик в ръцете си и се опитваше да мисли единствено за мократа земя под краката си — не за болката, пулсираща в корема му, нито за Ки, тичащ като мълчалива сянка до него.
И двамата не бяха спали добре. На сутринта Тобин поразен бе открил, че приятелят му се е свил в леглото на оръженосец, за чието съществуване принцът почти беше забравил. Ки промърмори нещо, че не могъл да заспи на голямото легло, сетне се бяха облекли мълчаливо.
Бяха сред първите, появили се сутринта. Порион отведе Тобин встрани до портика, докато изчакваха да се появят и другите.
Наставникът бе поставил кожен камшик в ръцете на принца. Беше около три фута дълъг, с дебелината на пръст, жилав, с дръжка като на меч.
— Това не е играчка — предупреди го той. — Мускулите на Ки още се развиват. Ако го удряш прекалено силно или на едно и също място, ще разкриеш костта и той ще лежи с дни. Никой не иска това. Нанеси пет удара от лявата страна и пет от дясната — и да са далече един от друг. Когато удариш толкова силно. — Порион удари с дръжката по дланта на Тобин. — Върхът удря десет пъти по-здраво. Когато приключите, той трябва да ти целуне ръка, коленичил, след което да те помоли за прошка.
Стомахът на Тобин се сви при мисълта.
Храмът на Квартата изникна от завесата на дъжда, квадратен и негостоприемен над стръмните си стъпала. Издигаше се в средата на Дворцовия кръг и бе не само място за поклонение, а и за сключване на сделки. Но толкова рано го посещаваха само най-отдадени поклонници.
Широки стъпала отвеждаха до всяка от четирите страни на храма. Олтарът на Сакор се издигаше на запад. В подножието на неговите стъпала компаньоните се събраха да наблюдават наказанието на Ки, след като поднесоха даровете си. Жрецът на Сакор стоеше на върха.
— Кой е нарушил мира на компаньоните и е опозорил името на своя повелител? — попита той, привличайки малка тълпа зяпачи.
Тобин се огледа. Наоколо стояха предимно войници, но Алия и приятелките й също бяха там, увити в наметала. Лорд Орун и Мориел също присъстваха. Виждайки злорадия поглед в очите на момчето, принцът тутакси забрави и малкото симпатия, която изпитваше към него.
— Аз — отвърна Ки с висок, ясен глас. — Аз, Киротиус, син на Ларент, недостоен оръженосец на принц Тобин, съм виновен в повдигане на ръка срещу събрат. Готов съм да понеса наказанието си.
Останалите компаньони оформиха каре около тях. Ки свали жакета и ризата си. Коленичи, приведе се напред и опря ръце на едно стъпало. Тобин зае мястото си от дясната му страна и стисна камшика.
— Моля за прошка, принце — звънко произнесе Ки.
Тобин допря камшика върху гърба му, сетне застина, за момент неспособен да изпълни дробовете си с въздух. Знаеше какво се очакваше от него, както и че Ки нямаше да се сърди. Вече нямаше връщане назад. Но когато погледна към познатия златист гръб с рамене на дива котка, принцът си помисли, че няма да може да помръдне. Тогава Ки прошепна:
— Хайде, Тоб, да им покажем.
Стараейки се да премери силата на удара си, както Порион му бе показал, Тобин повдигна камшика и го стовари върху раменете на оръженосеца си. Ки не трепна, но гневна червенина изникна на мястото, където камшикът го бе ухапал.
— Един — ясно произнесе Ки.
— Никой не очаква от теб да броиш ударите — тихо каза Порион.
Тобин отново нанесе удар, няколко инча по-надолу. Беше прекалено силно. Сега момчето потръпна и капчици кръв обградиха новия белег.
— Два — оповести Ки, също така ясно.
В тълпата някой замърмори. Звучеше като гласа на Орун. Омразата на Тобин към него пламна още по-силно.
Нанесе още три удара от тази страна, приключвайки точно над кръста. Сега и двамата се бяха изпотили, ала гласът на Ки оставаше все така спокоен.
Тобин премина от другата страна и започна отново от раменете, кръстосвайки белезите, които вече беше направил.
— Шест — каза Ки, но този път като съскане. Тобин отново го беше разкървавил. Камшикът беше посякъл подутото месо, където се срещаха две ивици, а ивица кръв се стичаше към мишницата.
Ако видиш кръв…
Празният стомах на Тобин отново се сгърчи. Нанесе седмия удар прекалено леко, осми и девети прекалено бързо, така че гласът на Ки трепереше. При „Десет“ гласът му още не се беше успокоил, но пък беше свършило.
Ки посегна за ръката на Тобин.
— Прости ми, принце, че те опозорих.
Преди да е успял да я целуне, Тобин го издърпа на крака и стисна ръката му във воински поздрав.
— Прощавам ти, Ки.
Объркан от тази промяна на ритуала, Ки все пак се наведе, за да приключи церемонията, притискайки устни до опакото на дланта на приятеля си. Събраните отново замърмориха. Тобин видя принц Корин и Порион да гледат любопитно, но с одобрение.
Жрецът не беше доволен от отклонението. Гласът му беше суров, когато извика:
— Ела, за да бъдеш пречистен, Киротиус.
Компаньоните се разотидоха мълчаливо. Ки се изкачи с високо вдигната глава. Десет неравни белега личаха като огън на окървавения му гръб. Маго го последва, за да изпълни поста си, изглеждайки далеч по-малко героичен.
Когато двамата изчезнаха вътре, Тобин погледна към камшика, който още държеше, после към Олбън, застанал редом с Куирион и Урманис. Струваше ли му се, или те наистина се подсмихваха? На него? Над това, което бе сторил? Той захвърли камшика.
— Предизвиквам те, Олбън. Ще те чакам на тренировъчния ринг. Освен ако не те е страх да не си изцапаш хубавите дрехи.
Вземайки ризата и жакета на Ки, Тобин се извърна и се отдалечи.
Олбън нямаше как да не приеме предизвикателството на Тобин, макар да не изглеждаше особено щастлив.
По това време дъждът бе спаднал до лек ръмеж. От храма ги бе последвала тълпа, за да наблюдава дуела, несъмнено целящ разчистване на сметки.
Тобин често се бе упражнявал срещу Олбън. След като по-голямото момче бе научило номерата му, принцът печелеше по-рядко. Но днес Тобин беше тласкан от потискана ярост, а годините тренировки без щадене с Ки си казаха думата. Поваляше Олбън в студената кал отново и отново. Размахът на дървения меч почти му приличаше на ударите с камшика. Много му се искаше да може да стовари въпросния върху гърба му, само веднъж. Задоволи се да пробие защитата му и да го удари по лицето достатъчно силно, за да му разкървави носа. Олбън рухна на колене и се предаде.
Тобин се наведе, за да му помогне да се изправи. И се възползва от това, за да му прошепне:
— Аз съм принц, Олбън, и ще си спомня за теб, когато навърша пълнолетие. Научи оръженосеца си да разговаря учтиво. Можеш да кажеш същото и на лорд Орун.
Олбън гневно се отдръпна, поклони се и напусна кръга.
— Ти. — Тобин посочи Куирион с меча си. — Ще се биеш ли с мен?
— Не съм се карал с теб. И нямам намерение да се разболея на дъжда. — Той поведе Олбън към двореца. Приятелите им ги последваха.
— Аз ще се бия с теб — каза Корин, пристъпвайки в кръга.
— Корин, не… — предупреди Порион, но престолонаследникът вдигна ръка. — Всичко е наред, наставнико. Хайде, Тобин. Покажи ми какво можеш.
Тобин се поколеба. Искаше да се бие с човек, на когото беше ядосан, а не с братовчед си. Но Корин вече го поздравяваше. Тобин също повдигна оръжие и се хвърли в атака.
Сякаш имаше насреща си стена. Престолонаследникът отразяваше всяка негова атака, но не атакуваше на свой ред, просто оставяше Тобин да излее гнева си. Накрая последният отстъпи назад задъхан и се предаде.
— Сега по-добре ли си?
— Малко.
Корин се облегна на меча си и му се усмихна.
— Вие двамата винаги трябва да правите нещата по своя си начин, нали?
— За какво говориш?
— Целуването на ръка, например. Не остави Ки да коленичи.
Тобин сви рамене. Не го беше планирал. Просто в момента му се бе сторило удачно.
— Само равнопоставените правят това.
— Ки е такъв.
— Не е, знаеш го. Ти си принц.
— Той ми е приятел.
Престолонаследникът поклати глава.
— Голям чудак си. Ще те назнача за свой главен канцлер, когато стана крал. Сега ела да ядем. Ки и Маго трябва да гладуват заради греховете си, но не виждам защо и ние да го правим.
— Предпочитам да поостана, ако нямаш нищо против, братовчеде.
Корин погледна към Порион и се изсмя.
— Упорит като баща си! Или моя. Както желаеш, братовчеде, но гледай да не изстинеш до смърт. Както ти казах, ще си ми нужен.
Престолонаследникът и по-възрастните компаньони се отдалечиха, следвани от оръженосците си.
Лута и Никидес останаха.
— Искаш ли компания? — попита Лута.
Тобин поклати глава. Искаше само да бъде оставен сам с мъката си. Би отишъл до морето, ако можеше, но на компаньоните се забраняваше да напускат Дворцовия кръг сами, а още не му се искаше да се среща с Тарин. Наместо това прекара деня в разходка. Мрачното дъждовно време съответстваше на настроението му.
Отбягваше храма, казвайки си, че не иска да посрамва приятеля си с присъствието си, но истината беше, че и срещу него не се чувстваше готов да се изправи. Споменът за кървавите дири от камшика бе достатъчен да предизвика гадене.
Той обикаляше около огромното езеро, построено от кралица Кли, наблюдавайки как сребристите рибки подскачат. Когато това място му омръзна, пое по пътя към горичката на Дална край северната стена. Тя се простираше само на няколко акра, но пък дърветата бяха много древни, може би колкото самия град. За известно време Тобин си представяше, че отново се намира вкъщи, отправил се към дъба на Лел. Странната дребна вещица му липсваше ужасно. Нари и слугите от крепостта — също. Дори за Аркониел му беше мъчно.
В средата на дъбравата се издигаше светилище. Тобин откри дървена фигурка в торбата на колана си и заедно с няколко носталгични сълзи я хвърли в пламъците, отправяйки молитва скоро да си бъде вкъщи.
Вече започваха да палят лампи, когато Тобин мина край кралската гробница. Не бе идвал тук след пристигането си. Измръзнал, с изморени крака, той влезе вътре, за да се сгрее на пламъка на олтара.
— Татко, липсваш ми! — прошепна той, взирайки се в пламъците. Наистина ли бяха минали само няколко месеца от смъртта му? Не изглеждаше възможно. На Тобин му се струваше, че е прекарал тук години.
Свали веригата от врата си и задържа печата и пръстена в ръка. Със замъглени от сълзи очи се взря в профилите върху бижуто. И двамата му липсваха. Точно сега би се радвал да види майка си в плашещите й настроения, стига да можеше отново да се върне у дома и всичко да бъде като преди.
Нямаше желание да посещава мъртвите. Вместо това изрече дълга молитва за душите им. Когато приключи, се чувстваше малко по-добре.
Вън дъждът се беше усилил. Тобин се обърна и се загледа в ликовете на скаланските кралици, чудейки се дали ще разпознае лицето на привидението, което беше зърнал в тройната зала.
Като любител на изкуството, различните им стилове го заинтересуваха. Най-ранната, Герилейн Основателката, беше скована, безжизнена фигура с плоско лице. Всички нейни дрехи и принадлежности бяха притиснати до тялото й, сякаш скулпторът не бе притежавал умението да я освободи изцяло от камъка. Но пак разпозна меча на Герилейн, стиснат от ръкавиците й — същият меч, носен и от другите статуи. Сега вуйчо му го носеше.
Дали духът се бе опитал да му подаде същия меч? Тобин бавно плъзна поглед по каменните ликове. Коя от тях се бе явила? Защото тя несъмнено беше кралица. Но ако бе държала този меч, защо й е било да го подава точно на него?
Той бързо се огледа, за да се убеди, че жреца го няма, сетне прошепна:
— Кръв, моя кръв; плът, моя плът; кост, моя кост.
Брат му се появи. Изглеждаше прозрачен под светлината на огъня. Тобин гузно се зачуди кога за последно го е викал. Три дни? Седмица? Може би повече. Беше се залисал първо покрай пиршества, тренировки и танци, а после и случилото се с Ки. Какво ли би казала Лел? Предпочете да не мисли за това.
— Съжалявам, че забравих — прошепна той. — Виж, тук са великите кралици. Помниш онези от кутията вкъщи, нали? Тук е техният гроб. Видях една от тях — духа й. Знаеш ли коя беше?
Брат му започна да обикаля каменните ликове, оглеждайки ги внимателно. Пред един се спря и се задържа по-дълго.
— Тя ли е? Онази, която видях в Стария дворец?
— Простете, принце?
Тобин се обърна и видя магьосника на краля да стои край олтара.
— Лорд Нирин! Стреснахте ме.
Нирин се поклони.
— Бих могъл да кажа същото, принце. Чух ви да разговаряте, а не виждам някого, който да ви слуша.
— В-веднъж ми се стори, че виждам призрак в Стария дворец. Чудех се дали не е била някоя от кралиците.
— Но вие говорехте.
Нирин не показваше признаци да забелязва духа. Тобин внимаваше да не поглежда към брата, когато отвърна:
— Вие не си ли говорите сам, милорд?
Нирин се приближи.
— Понякога. Е, разпознавате ли призрака си?
— Не съм сигурен. Лицата не са особено ясни. Може би тази. — Той посочи към лика, пред който стоеше духът. — Знаете ли коя е?
— Кралица Тамир, дъщеря на кралица Герилейн Първа.
— Значи има причина да е неспокойна — каза Тобин, опитвайки се да проумее. — Била е убита от брат си — продължи по навик той. — Пелис се противопоставил на Оракула и заграбил трона, но кралството било наказано от Илиор, а той — убит.
— Тихо, дете! — възкликна Нирин, очертавайки някакъв знак във въздуха. — Крал Пелис не е убил сестра си. Тя е умряла и той е бил единственият наследник. Никоя кралица не е била убита в Скала, принце. Носи нещастие да говорите такива неща. Убили са го асасини, не богове. Учителите ви са били зле информирани. Може би се нуждаете от нов учител.
— Поднасям извинения, магьоснико — рече бързо Тобин, изненадан от неочаквания му изблик. — Не исках да наскърбявам това свято място.
Суровото изражение на Нирин се смекчи.
— Убеден съм, че сенките на предците ви ще извинят най-младия си потомък. В крайна сметка, вие сте следващият кандидат за престола след принц Корин.
— Аз? — Това беше още по-изненадващо.
— Разбира се. Братята и сестрите на краля са мъртви. Няма друг с такава кръв.
— Но Корин ще има свои собствени наследници. — Тобин нито веднъж не си бе представял как седи на престола на Скала — само как му служи.
— Несъмнено. Ала той все още е млада искра и никоя от любимите му не е пламнала. Дотогава вие сте следващият приемник. Родителите ви никога ли не са разговаряли с вас за подобни неща?
Усмивката на Нирин не докосваше очите му. Тобин усети странно, пълзящо усещане в себе си, сякаш някой ровичкаше из вътрешностите му с костелив пръст.
— Не, милорд. От баща си съм научил само, че трябва да бъда велик воин и да служа на братовчед си така, както татко служи на краля.
— Цел, достойна за похвала. Винаги бъдете нащрек за такива, които се опитват да ви отвлекат от пътя, предначертан ви от Сакор.
— Милорд?
— Живеем в несигурни времена, принце. Има сили, които са нелоялни към короната, фракции, които биха желали да поставят на престола някой различен от сина на Агналейн. Ако някой от тази пасмина се опита да се доближи до вас, надявам се, че ще изпълните дълга си и ще ме потърсите незабавно. Подобна измяна не може да бъде търпяна.
— С това ли се занимавате вие и Гоначите, милорд? — попита Тобин. — Издирвате предатели?
— Да, принце. — Гласът на магьосника придоби по-тъмно и плътно звучене, изпълвайки гробницата. — Като слуга на Светлоносителя, заклел съм се да пазя децата на Телатимос връз престола на Скала. Всеки истински скаланец трябва да управлява. Цялата лъжливост трябва да бъде пречистена с пламъка на Сакор.
Нирин бръкна в олтара и извади шепа пламък. Огънят стоеше в дланта му като вода.
Тобин направи крачка назад, тъй като не му харесваше отражението на неестествения огън в ясписовите очи.
Нирин остави пламъка да изчезне между пръстите му.
— Простете, Ваше Височество. Бях забравил, че не харесвате магията. Но се надявам, че ще запомните думите ми. Както казах, живеем в несигурни времена и гнилото често изглежда красиво. Трудно е за някого тъй млад да открие разликата. Моля се знакът върху ръката ви да се окаже истинен и винаги да ме броите сред съветниците си. Лека нощ, принце.
Неприятното чувство споходи Тобин отново, този път по-слабо. То изчезна, когато Нирин напусна гробницата.
Принцът го изчака да се отдалечи и седна край олтара, обвил колене с ръце, за да прогони внезапно овладелия го хлад.
Прикритите му заплахи към предателите ужасяваха Тобин. Сякаш биваше обвинен в нещо, но пък не можеше да се сети да е сторил дело, което магьосникът да не одобри. Беше лоялен на Корин и краля с цялото си сърце.
Братът приклекна до него. Тук няма Пелис.
Тобин огледа каменните ликове. След като преброи и внимателно огледа лицата, видя, че духът е прав. Ликът на крал Пелис го нямаше. Нирин грешеше. Уроците на херцога и Аркониел бяха истина. Но защо магьосникът беше толкова настоятелен?
Но пък беше му казал името на кралицата, която братът беше избрал — същата, която крал Пелис бе убил.
Тобин отиде до втората кралица на Скала и постави десница върху каменния меч, който тя държеше.
— Здравей, бабо Тамир.
На следващия ден слънцето се показа и Порион отново ги изкара да тренират навън.
Докато тичаха към храма, Тобин почти не забелязваше подновилата се болка. Наместо това беше замислен как ли се справя Ки. Сърцето му преля от облекчение, когато Ки изникна, гладен, но не превит. Маго изглеждаше далеч по-зле. По-късно Ки му довери, че часове наред се взирал в другия оръженосец, без да казва нищо, за да го стресне. Очевидно бе проработило.
Жреците бяха намазали раните на Ки с мехлем, така че той се присъедини към тренировката, без да се оплаква. Шегуваше се с приятелите си сред оръженосците, не обръщаше внимание на враговете, а същата вечер прислужва на масата. Тобин реши, че всичко е преминало, докато не дойде време за лягане, когато Ки издърпа завесата на всеченото в стената легло.
— Пак ли ще спиш там?
Ки приседна на ръба на леглото и сключи пръсти над коляното си. По стойката му Тобин виждаше, че оръженосецът изпитва далеч повече болка, отколкото е склонен да признае.
— Балдус?
Пажът се надигна от сламеника си.
— Да, принце?
— Върви в кухнята и помоли да приготвят сънотворна отвара за сър Ки.
Балдус се стрелна. Тобин заключи вратата след него и се върна при оръженосеца си.
— Какво става?
Ки сви рамене:
— Чух, че повечето оръженосци спят така и… Знаеш, хората ни гледат странно. Помислих си, че трябва да правим някои неща по обичаите в Еро.
— На Корин му харесва как правим нещата по свой си начин. Каза ми го. Снощи се гордееше с теб.
— Така ли? Е, Корин е само един. Освен това аз не съм принц.
— Сърдиш ми се.
— На теб? Нищо подобно. Но…
За пръв път от началото на неприятностите храброто лице на Ки рухна. Тобин видя пред себе си измореното, превито селско момче, държащо раменете си неестествено, за да облекчи болката.
Тобин приседна до него и огледа гърба на ризата му. Тя бе потънала в петна кръв.
— Кървиш. През нощта ще залепне, ако я оставиш. Дай да ти помогна.
Тобин му помогна да си свали ризата и я хвърли на леглото. Болката го измъчваше по-силно, но той не й обръщаше внимание. Ки беше този, който се нуждаеше от грижи, не той.
Белезите бяха променили цвета си в лилаво и черно. Когато момчето се раздвижеше, от раните потичаше кръв. Тобин преглътна мъчително, мислейки си за всички онези пъти, в които не бе позволявал на Нари да бие приятеля му. Сега той самият го беше сторил.
— Тук не ми харесва — каза накрая той.
Оръженосецът кимна. Една сълза се търколи по носа му, за да капне върху ръката на Тобин.
— Ще ми се просто да бяхме тръгнали с татко. Или компаньоните да поемеха на път утре, за да търсим краля. Но най-много ми се иска да бях голям и да имах земите си, за да те направя лорд. Обещавам, че ще го сторя, Ки. Тогава никой няма да смее да те обижда.
Ки се изсмя хълцащо и болезнено обгърна раменете на Тобин с ръка.
— Аз не…
Гръмък и трясък долетя откъм гардеробната, сепвайки и двамата. Тобин скочи на крака, а Ки литна да вземе ризата си.
Корин и половин дузина от по-възрастните компаньони и пажове влязоха със залитане през тайната врата.
— Братовчеде, дойдохме да ти отправим покана! — викна престолонаследникът. Тобин разбра, че той не е спирал да пие и след вечеря.
Урманис и Зустра също бяха зачервени и ухилени. Орниъс беше прегърнал Риско и душеше ухото му. Калиел изглеждаше малко по-трезвен. Само Танил, оръженосецът на Корин, не беше пиян. Той засрамено се поклони на Тобин.
— Тръгнали сме да пошетаме из града и дойдохме да вземем и теб — продължи Корин, залитайки. — И, разбира се, неоценимия Ки. Облечи се, момче, и ела да ти взема една брантия. Ще видиш колко бързо ще забравиш за гърба.
Гарол се отдели от групата и повърна шумно, корѐн от останалите.
— Урманис, май вие двамата сте следващите за стълбите — каза Корин, клатейки глава. — Оръженосецът ти те посрами по целия под на братовчед ми. Та какво говорех? А, да. Брантийки. Вече си достатъчно голям, нали, Ки? Виждал съм те да зяпаш момичетата. Ти си най-добрият сред тези кьопчовци. Ще се напием и ще изритаме задника Маго от леглото му. И онзи разпореник Олбън!
— Не, братовчеде, Ки е уморен. — Тобин стоеше между Корин и приятеля си, чудейки се какво ще прави, ако престолонаследникът решеше да ги принуди да дойдат. За пръв път виждаше братовчед си толкова пиян.
За щастие, Танил му беше съюзник.
— Те са прекалено малки за веселбите ви, Ваше Височество. А и Ки е толкова разранен, че би било напълно напразно да му вземате момиче. Да се махаме, преди учителят Порион да ви е заловил.
— О, не искаме това! Всички да пазят тишина, по дяволите! — ревна Корин. — Ела, братовчеде. Целуни ме за късмет. Ти също, несравними Киротиус! Лека нощ! Лека нощ!
Престолонаследникът не миряса, докато всички не целунаха Тобин и Ки по двете бузи и не получиха същото в отплата, но най-сетне гуляйджиите излязоха.
Веднага щом Тобин се убеди, че са се отдалечили, той завлече най-тежкия стол в стаята пред тайния вход, сетне повика брат си и го остави да пази.
Обратно в спалнята завари Ки да си мие лицето. Оръженосецът бе пуснал вътре Балдус и Молай, които чистеха повръщаното и си ръмжаха един на друг.
— Никога не е така, когато кралят си е вкъщи — промърмори Молай. — Когато Корин беше по-млад, Порион се оправяше с него, но сега…! Ще покадя благоухания, за да прогоня вонята. Балдус, върви донеси малко вино с подправки за принца.
— Не, никакво вино — уморено каза Тобин.
Когато слугите приключиха, принцът ги отпрати да си лягат и придърпа Ки до голямото легло.
— Виждаш как се правят нещата в Еро. Лягай си.
Ки се предаде с въздишка и се настани по корем.
Тобин се облегна на възглавниците и се постара да не обръща внимание на миризмата, все още процеждаща се сред благоуханията.
— Какво правеше Орниъс с бедния Риско?
Ки изсумтя.
— Ти какво прави снощи, докато аз гладувах с Маго?
Тобин се замисли за дългия сив ден.
— Нищо. Но срещнах Нирин в гробницата.
— Лисичата брада? Какво искаше?
— Каза, че аз съм следващият наследник след Корин, докато той не се сдобие със собствени потомци.
Ки се обърна и го погледна замислено.
— Както се олюляваше тази вечер Корин, нищо чудно и да получиш шанс.
— Внимавай с тези шеги! — предупреди го Тобин. — Ако Гоначите те чуят… Този Нирин ме плаши. Всеки път, когато е близо до мен, го усещам как търси нещо. Сякаш мисли, че крия нещо.
— С всички се отнася така — промърмори другото момче, унасяйки се. — Като останалите бели магьосници. Не се осмелявам да се доближа до тях. Но ние пък за какво имаме да се тревожим? Няма по-верни от нас…
Той тихо захърка.
Тобин дълго време лежа буден, припомняйки си странното усещане, което бе изпитал край магьосника. Размишляваше за враговете, споменати от Нирин. Никакъв предател не се беше доближавал до него. Колкото и да му беше антипатичен червенобрадия маг, щеше да спази обещанието си, ако някой му споменеше да предаде законния владетел на Скала.
— Мислиш ли, че си е струвало? — прошепна Ки на Тобин, когато снощните гуляйджии изникнаха за сутрешния крос. Порион също ги наблюдаваше, самото въплъщение на зараждаща се буря.
Снощното повръщане очевидно не бе помогнало на Гарол. Той беше зелен като праз, но се олюляваше далеч по-нестабилно. Останалите не бяха толкова залитащи, но пък бяха умълчани. Единствено Корин, който бе изглеждал най-пиян, бе в нормалното си състояние. Но поздрави братовчед си с разкаяно изражение.
— Предполагам снощи не си ни изпроводил с особено топли мисли — рече той, поглеждайки засрамено Тобин.
— Забавлявахте ли се в града, Ваше Височество? — попита Ки.
— Този път стигнахме до портата, преди Порион да ни спипа. След тренировка ще се отправим на наказателно бдение, което да прочисти отровите от нас, както се изрази той. И за един месец на трапезата няма да има вино. — Престолонаследникът въздъхна. — Не зная защо го правя. Ще ми простиш ли, Тоб?
Тобин въобще не му беше сърдит, а умоляващата усмивка на братовчед му би разтопила река в деня на Сакор.
— Просто бих предпочел да влизаш през нормалния вход.
Корин го потупа по рамото.
— Значи се помирихме? Добре. Хайде, да се надбягваме с пипковците до храма!
Днес Тобин и Ки водеха с лекота, а Корин тичаше редом с тях, не спирайки да се смее. Тобин знаеше, че приятелят му изпитва известни съмнения относно престолонаследника, но откриваше, че харесва братовчед си въпреки лошите му черти — а същевременно и сякаш именно заради тях. Дори и пиян той не беше противен или зъл по начина на някои от компаньоните. Освен това не личеше да изпитва някакви вредни последици. Изглеждаше толкова свеж, сякаш е спал дълбоко цяла нощ.
Когато приключиха с даровете в храма, Порион ги насочи към стрелбището. Беше ясно, безветрено утро. Тобин възнамеряваше да се представи по-добре от Урманис, с когото имаха нещо като съперничество.
Но когато зае указаното си място и издърпа тетивата, болката в корема, измъчвала го през последните дни, внезапно го проряза тъй внезапно, че спря дъха му. Тобин неволно изпусна стрелата, която прелетя опасно близо над група момичета. Те се пръснаха като подплашени пилци.
— Тобин, да не би внезапно да сте ослепял? — кресна Порион, все още в лошо настроение.
Тобин се извини. Болката отмина, но го остави напрегнат и нервен.
— Какво има, диви принце? — изкикоти се Урманис, приготвяйки се да стреля. — Да не би змия да е полазила сянката ти? — Неговата стрела попадна право в сърцето на мишената.
Тобин не обърна внимание на заяждането и постави нова стрела. Ала преди да е опънал лъка, болката връхлетя отново, сграбчвайки вътрешностите му с огнени лапи. Тобин преглътна мъчително и се опита да я загърби, тъй като не желаеше да показва слабост пред останалите спътници. Прицели се и изстреля стрелата с едно плавно движение. Тогава зърна духа, застанал право пред мишената.
Братът не се бе появявал неканен от деня, в който Тобин бе намерил пръстена на майка си.
Духът промърмори нещо, но Тобин не можа да го разбере. Обхвана го нов спазъм, принцът едва можа да се задържи на крака.
— Тобин? — Урманис вече не му се присмиваше, а се беше привел, за да погледне лицето му. — Учителю Порион, мисля, че на принца му е зле!
Ки и наставникът веднага се озоваха до него.
— Просто спазъм — промълви Тобин. — Тичах много…
Порион докосна челото му.
— Нямате треска, но сте страшно блед. Нощес беше ли ви лошо?
Сега духът стоеше толкова близо, че можеше да бъде докоснат.
— Не. Заболя ме след тичането.
— Вървете да полежите. Ки, придружи принца до стаята му и се върни.
Духът остана с Тобин по целия път до стаята, наблюдавайки го с неразгадаеми черни очи.
Молай настоя да му помогне да си легне. Тобин ги остави да му свалят обувките и жакета, а после се сви, връхлетян от нова вълна агония.
Ки прогони останалите и се настани до него. Той също допря ръка до челото му и поклати глава.
— Нямаш треска, но си изпотен. Балдус, върви да доведеш сър Тарин.
Сега духът стоеше до Ки, правейки отрицателен знак с глава.
— Не, просто ме оставете да си почина — промълви принцът. — Сигурно е от пудинга, който ядохме снощи. Не бива да ям смокини. — Той се усмихна печално на приятеля си. — Остави ме с гърнето. Върви и им кажи, че съм добре. Не искам онези пияници да злорадстват.
— Това ли било? — Ки се разсмя облекчено. — Нищо чудно, че изтърча толкова бързо. Добре. Ще предам съобщението ти и се връщам.
— Не, остани и се упражнявай. Скоро ще се върна. Днес Порион си има достатъчно хора, на които да се гневи.
Ки го стисна за рамото и дръпна завесите около леглото.
Тобин чу как приятелят му излиза. Принцът остана да лежи неподвижен, чудейки се на странните усещания в стомаха си. Сега болката не беше толкова остра. Идваше и си отиваше на вълни, сякаш на приливи и отливи. При отслабването й можа да усети още нещо, по-неприятно. Той се изправи, увери се, че стаята е празна, след което развърза панталоните си. Откри малко влажно петно на мястото, където се съединяваха крачолите. Объркан се взря в него. Беше сигурен, че не се е подмокрил.
Брат му отново беше при него.
— Върви си — прошепна Тобин със слаб, треперещ глас, но духът остана. — Кръв, моя кръв…
Страхът внезапно стегна гърлото му, защото видя позицията на петното. Той протегна ръка между бедрата си, където усещаше лепкава влага върху кожата. Дори при тази светлина личеше, че по пръстите му има кръв. Но не беше усетил никаква рана. Кожата не беше разкъсана. Кръвта просто бе изникнала върху кожата му.
— Богове!
Знаеше какво е това.
Чумата. Червено-черната смърт.
Припомни си всички улични постановки, които бе гледал, и историите, които си разказваха около огнището. Болестта започваше с кървене през кожата, сетне под мишниците и около слабините се издигаха черни буци. Накрая следваше такава жажда, че човек беше склонен да дири вода в отходните канали, преди да умре, повръщайки малкото останала кръв.
Тогава си припомни думите на Лел. Ако видиш кръв, идваш тук при мен. Значи все пак бе представлявало видение.
— Какво да правя? — прошепна той на брат си. Но вече знаеше.
Не казвай на никого. Обичаш приятел, не му казваш, бе предупредила вещицата.
Не биваше да казва на Ки. Или на Тарин. Или на някого, когото обичаше. Те щяха да искат да му помогнат и също да се заразят.
Той погледна към леглото, което бяха споделяли с Ки. Дали вече беше заразил приятеля си?
Обичаш приятел, не му казваш.
Тобин си завърза панталоните и слезе от леглото. Ки никога не би го оставил да тръгне сам. Нито лорд Орун, Порион, Тарин или който и да е. Той намери туниката си и я нахлузи. В този момент болката отново зарови огнени пръсти в корема му, карайки го да се превие напред със стиснати зъби. Печатът и пръстенът издрънчаха под ризата му. Тобин ги извади и ги стисна като талисмани. Чувстваше се много самотен.
Когато болката се оттегли, той отиде в гардеробната и си сложи бащиния меч.
Почти достатъчно висок съм, за да го нося, помисли си горчиво. След като умирам, нека поне бъда погребан с него. Няма на кого да го предам.
Чу слуги да разговарят в коридора. Нямаше как да избяга по този път, без да бъде видян. Тобин си наметна един стар плащ, приклекна и започна да търси панела към стаята на братовчед си. Както Корин беше казал, можеше да се отваря само от едната страна. Духът го стори.
Стаята на престолонаследника приличаше на неговата, само че драпериите бяха по-скъпи — в червено и златно. Освен това от балкона му се спускаше стълбище към градината, от което сега се възползва Тобин.
Точно както Ки се страхуваше, Порион го държа на тренировки половината следобед. Сенките на боровете вече надничаха в стаята им, когато най-сетне бе свободен.
— По-добре ли си вече, Тобин?
Отговор не последва. Той отиде до кревата и дръпна една от завесите, очаквайки да намери приятеля си заспал. Наместо това намери леглото празно.
Объркан, Ки се огледа. Жилетката на Тобин лежеше захвърлена. Мечът и лъкът си висяха на мястото. Имаше десетина места, където можеше да се намира в момента приятелят му. При други обстоятелство Ки просто би изчакал. Ала внезапната болест на Тобин го притесняваше.
Точно тогава дочу влаченето на крака откъм балкона. Обърна се и видя Тобин, застанал на прага.
— Ето те! — възкликна облекчено. — Радвам се, че си станал.
Тобин кимна и бързо влезе в гардеробната, правейки му знак да го последва.
— Наистина ли си добре? Изглеждаш ми блед.
Тобин не отговори. Катереше се по стария скрин.
— Какво правиш?
Тобин явно не беше на себе си, помисли си Ки. Може би беше сериозно болен. Дори движенията му изглеждаха странни, макар оръженосецът да не можеше да посочи в какво точно се таи странността.
— Тоб, какво има? Защо се катериш?
Тобин се извърна и хвърли мръсно чувалче в ръцете му. За пръв път от влизането на Ки двамата се изправяха лице в лице.
Ки се вгледа в черните, взиращи се очи и затрепери.
Това не беше Тобин.
— Братко?
Само след миг другият стоеше досами него. Лицето на духа напомняше на маска — сякаш някакъв тромав майстор се беше опитал да оформи лицето на Тобин, ала бе забравил да вложи топлота. Ки внезапно си помисли за мъртвата си майка, лежаща замръзнала сред сламата. Тогава също напразно се бе взирал в лицето й за следи от някогашното обично присъствие. Същото беше и сега да търси Тобин в лицето на демона.
Беше го страх, но отново намери дар слово.
— Ти си братът?
Духът кимна. Нещо като усмивка докосна тънките му устни. Ефектът не беше приятен.
— Къде е Тобин?
Братът посочи към торбата. Устните му не помръднаха, ала Ки дочу слаб шепот, като вятър, плъзгащ се по заледено езеро. Отива при Лел. Бързо му го занеси!
Братът изчезна, оставяйки Ки сред сенките, стиснал платнена торбица, която не беше празна.
Лел? Тобин бе тръгнал към дома? Но защо? И защо е тръгнал без него? Ръката на Ки сама подири дървения талисман около врата му, защото тези въпроси бяха съпроводени с болезнени чувства. Ако Тобин беше тръгнал без нещо, значи нещо се беше объркало ужасно. А тогава мястото на Ки беше при него.
Но той е тръгнал без мен…
— Тарин. Ще ида да кажа на Тарин. А може би на Порион…
Не!
Ки подскочи, когато братът просъска от сенките край вратата. Щом духът му се показваше, значи Тобин беше в голяма опасност. Най-добре щеше да бъде да послуша призрака.
Поне тук късметът беше на негова страна. В часовете след тренировка и преди вечеря момчетата бяха свободни. Никой не би обърнал внимание на един оръженосец, вървящ между двореца и конюшнята, понесъл оръжията на господаря си за поправка.
Вземайки само мечовете им и мистериозната торба, Ки отиде при конете. Тук страховете му се потвърдиха. Тобин беше взел Госи. Значи нямаше надежда Ки да го настигне. Можеше само да го последва.
— Трябваше да се покажеш по-рано — промърмори той, докато оседлаваше Дракон, надявайки се братът да се навърта достатъчно наблизо, та да чуе.
Версията за поръчение в града задоволи стражите на портата, а друга лъжа го изведе през портата на пристанището. Нощта се спускаше бързо, а от духа нямаше и следа. Поне имаше достатъчно луна, за да осветява пътя. Ки насочи Дракон на запад и го пусна в галоп, отправяйки молитва към Астелус да насочва копитата му в тъмата.
Нощем малцина пътуваха. Никой от срещнатите не беше достатъчно дребен, но Ки не спираше да се взира напрегнато във всеки конник, когото изпревареше.
Край полунощ спря да даде почивка на коня си край едно поточе. Едва сега му хрумна да надникне в торбицата.
Приблизително по същото време Тарин откри изключително разтревожения Молай пред вратата си.
Лунният сърп насочваше Тобин към дома. Под светлината му той остави морето зад гърба си и отново пое покрай реките и по друмищата, отвеждащи на запад към планините. Може би Госи също помнеше пътя, защото не се заблудиха нито веднъж.
Страхът се грижеше Тобин да остава бодър, а странната болка, променлива като луна, го тласкаше напред. Понякога нея изобщо я нямаше и тогава той пускаше Госи в бесен галоп. Ала тогава тя го настигаше и конят си отпочиваше, докато течният огън в таза на Тобин не угаснеше. В тези моменти момчето си мислеше за Нирин и пламъка в ръката му.
С напредването на нощта болката често се разливаше из него, пламвайки из гръдта му, разстилайки се под кожата, карайки плътта му да се загрее и сетне изстиваше. Кръвта в панталоните му беше изсъхнала, но към полунощ го засърбяха гърдите. Когато протегна ръка, за да се почеше, пръстите му отново потъмняха от кръв.
Чума. Чума. Чума. Ударите на сърцето му сякаш повтаряха сричките.
Чумоносец.
Лел сигурно разполагаше с лекарство. Затова му бе дала видението да отиде при нея. Може би вещиците знаеха някакъв цяр, непознат на дризианите и кралските целители.
Всички бяха чували историите как лешокълвачите заковават домовете на заразените, заедно с всички останали, имали нещастието да се озоват наблизо. Ако някой оцелееше болестта, трябваше да го докаже, като избяга.
Той беше чумав.
Лел го беше предвидила.
Дали щяха да заковат Стария дворец?
В тъмнината въображението му призова цяла армия лешокълвачи, нахвърлящи се върху двореца с чукове и торбички пирони над раменете, подобно на работниците, които бяха дошли в замъка.
Дали щяха да го последват, за да заковат и замъка?
Можеха да го поставят в кулата. Той ще носи маска като техните и ще бъде птица, като онези единствени събеседници на майка му…
През цялата дълга нощ мислите му се преследваха едни други в затворен кръг. Почти беше изненадан, когато зърна назъбените върхове да се протягат към звездното небе толкова близо до него.
Първият блясък на зората топлеше небето зад гърба му, когато препусна през спящия Алистън. Госи се препъваше под него. От умора Тобин беше изпаднал в някакво странно състояние. Започна да се чуди дали ако внезапно премигне, нямаше да се озове обратно в Еро, закован в стаята си от лешокълвачите. А може би наистина следваше виденията си към онази подземна стая, пазена от кошути.
Остави градчето зад себе си и пое по познатия път сред заесенените дървета. Друмът изглеждаше по същия начин и когато баща му за пръв път го бе отвел в Алистън преди почти половината Тобинов живот. Отново се радваше да бъде тук, пък дори и ако се окажеше за последно. По-добре да умре тук, а не в столицата. Надяваше се да оставят тялото му някъде в леса. Не искаше да лежи в някоя от каменните ниши под кралиците. Мястото му беше тук.
Едва бе зърнал покрива на кулата над дърветата, когато Лел изникна сред тях. Сълзи на облекчение обгориха очите му.
— Кийса, ти дойде — каза тя, пристъпвайки към него да го посрещне.
— Видях кръвта, Лел. — Гласът му бе слаб, като този на духа. — Болен съм. Нося чума.
Тя го сграбчи за глезена и се взря в лицето му, сетне го потупа успокояващо по крака.
— Не, кийса. Няма чума.
Тя издърпа крака му от стремето, качи се зад него и пое юздите.
Тобин си спомняше малко от последвалата езда — само топлотата на тялото й. Усещането беше приятно.
Сега тя му помагаше да слезе от седлото с ръце, хладни като речна вода. Тук беше дъбът, обграден с кошници, тук беше и кръглото вирче, блестящо като зелено-златно огледало.
Жизнерадостен огън пращеше пред вратата. Тя го накара да седне на един дънер край него, обви го с кожа и пъхна чаша билкова отвара между дланите му. Тобин благодарно отпи. Обгърналата го кожа беше светлокафява — от дива котка. Дивата котка на Ки, помисли той, мечтаейки си приятелят му да беше тук.
— Какво ми има? — изхриптя той.
— Покажи кръв.
Тобин дръпна надолу яката на туниката си, за да покаже кървавата ивица между гърдите си.
— Казваш, че не съм болен, но погледни! Какво друго би могло да причини това?
Вещицата докосна влажната плът и въздъхна.
— Поискахме много от Майката. Прекалено много.
— От майка ми?
— И от нея, но аз говоря за Богинята Майка. Там боли ли те?
— Да, но най-много ме боли стомахът.
Лел кимна.
— Кръв друго място?
Засрамен, Тобин се приповдигна и й показа първото петно, просмукало се в панталоните му.
Лел постави ръце на главата му и изрече някакви тихи думи, които той не разбра.
— Прекалено рано, кийса, прекалено рано — каза тя, звучейки тъжна. — Може би сгрешила, карала те държиш толкова близо хеккамари. Трябва да повика Аркониел. Ти яж през това време.
— Не може ли да дойда с теб? Искам да видя Нари! — примоли се Тобин.
— По-късно, кийса.
Тя му донесе топла овесена каша, горски плодове и хляб, сетне изчезна сред дърветата.
Тобин се уви по-плътно и отхапа от хляба. Несъмнено откраднат от кухнята на готвачката. Вкусът усили носталгията му още повече. Копнееше да изтича след Лел и да седне край кухненския огън с готвачката и Нари. Толкова близо, облечен в старите си дрехи, му беше лесно да се престори, че въобще не е напускал дома.
Само че Ки не беше тук. Тобин прокара пръсти по кожата, чудейки се какво ли да му каже, когато се върнеше. Какво ли си мислеха сега Ки, Тарин и другите?
Прогони тази си мисъл и отново докосна кръвта на гърдите си. Не беше чумав, но очевидно нещо не беше наред. Може би носеше някаква още по-опасна зараза.
Почти се беше разсъмнало, когато Ки достигна завоя за алистънския път, обаче момчето пак го пропусна, защото беше минавало по този път само веднъж. Вече се бе отдалечил, когато духът внезапно изникна пред него, подплашвайки коня му.
— Ето къде си! — промърмори момчето, стараейки се да овладее Дракон.
Призракът посочи назад. Ки се обърна и видя пътеуказателя, който бе пропуснал.
— Благодаря ти много, братко.
Вече почти беше свикнал с духа. А може би беше прекалено уморен, гладен и разтревожен какво щеше да открие, за да има време да се страхува. Във всеки случай се радваше, че призракът остана с него и го отведе до Алистън.
Утрото беше необичайно топло за средата на ерасин. Около дърветата се издигаше мъгла, придаваща им неестествена сивота.
— Тобин добре ли е? — попита той, предполагайки, че духът ще знае нещо за състоянието на близнака си. Но братът нито се обърна, нито каза нещо, просто продължи по странния си начин. След като го гледа известно време, Ки прецени, че в крайна сметка сам би му било по-добре.
Аркониел повдигна очи от умивалника, за да види лицето на Лел, изплувало пред него.
— Ела веднага — каза тя. В гласа й се долавяше настойчивост. — Тобин е с мен. Магия счупена.
Магьосникът бързо подсуши лицето си и изтича в конюшнята. Не оседла коня си, а направо се метна на гърба му и препусна към планинския път, за да срещне вещицата.
Тя го чакаше на ръба на гората, както винаги. Аркониел слезе от коня и я последва пеш. Вещицата го поведе към дъба по път, който му се стори по-къс от обичайния. Вече над две години той бе неин ученик и любовник, ала тя още не му беше поверила пътя до дома си.
На поляната откри Тобин да седи край огъня, увит в кожа на дива котка. Лицето на детето беше изпито, а около очите му имаше тъмни кръгове. Явно беше задрямал, но рязко се сепна при приближаването им.
— Как се чувстваш, Тобин? — попита Аркониел, коленичейки край него. Дали му се струваше, или познатите черти на лика вече се бяха променили леко?
— Малко по-добре — изплашено отвърна Тобин. — Лел казва, че нямам чума.
— Не, разбира се, че не!
— Но какво става с мен?! — Момчето му показа кърваво петно върху гладката си гръд. — Не спира да капе и отново започва да ме боли. Трябва да имам червено-черната смърт. Какво друго може да е това?
— Магия — каза Аркониел. — Магия, вложена в теб много отдавна, която се разваля преди нужното време. Много съжалявам. Не трябваше да узнаваш по такъв начин.
Точно както се бе опасявал, принцът изглеждаше още по-ужасен.
— Магия? Върху мен?
— Да. Магията на Лел.
Тобин хвърли поглед към вещицата, който показваше колко предаден се чувства.
— Но защо? Кога си я направила? Когато сложи кръвта ми в куклата?
— Не, кийса. Още по-отдавна. Когато се роди. Айя и Аркониел дошли при мен, помолили. Казали твое лунно божество го иска. Твой баща го иска. Част от път воин. Ела, по-добре да покажем.
Ки бе възнамерявал да отиде право в крепостта и да доведе Аркониел, но духът не искаше и да чуе.
Следвай, повели братът с хрипкав шепот. Ки не се осмели да не се подчини.
Призракът го поведе към една горска пътечка, която прекосяваше поляната и пресичаше реката при един брод.
Ки надникна в торбата и се зачуди защо една захабена стара кукла ще има такова значение за един дух. Ала явно имаше, защото братът внезапно изникна до стремето му и момчето изтръпна от мраз.
Не за теб! — просъска братът, сграбчвайки крака му с ледените си пръсти.
— Не я искам! — Ки затвори торбицата и я мушна между крака си и седлото.
Отвъд брода пътят бързо се устръмни и започна да изглежда познат. Момчето разпозна голям камък, който бяха използвали за маса един летен ден, когато си бяха направили пикник с Лел и Аркониел. Значи почти беше стигнал.
Макар да беше уморен и изнервен от присъствието на духа, Ки не можа да сдържи усмивката си, представяйки си колко щяха да се изненадат всички.
Тобин потръпна, когато се приведе над гладката повърхност на вира. Лел го беше накарала да си свали туниката и ризата. Поглеждайки надолу, той виждаше лицето си и червеното петно между гърдите. Зачуди се дали да отмие кръвта, но не се осмели. Лел и Аркониел го наблюдаваха все така странно.
— Гледай вира — отново му каза Лел, шумолейки с нещо зад него. — Аркониел, ти му кажи.
Магьосникът коленичи край него.
— Баща ти трябваше да бъде този, който да ти разкрие това — или Айя. А ти трябваше да бъдеш по-голям и готов да заемеш мястото си. Ала изглежда боговете са имали други планове… Чувал си да казват, че мъртвият ти близнак бил момиче. Това е истина, в известен смисъл.
Тобин погледна към него и видя дълбока печал в лицето на чародея.
— Онази нощ майка ти роди две деца: момче и момиче. Едното дете умря, както знаеш. Но… Оцелялото дете беше момиче. Ти, Тобин. Лел използва специална магия…
— Съшиване на кожа — каза вещицата.
— Съшиване на кожа, за да те накара да изглеждаш момче, а мъртвото момче — брат ти — да изглежда момиче.
За момент Тобин си помисли, че отново е изгубил гласа си, както когато майка му беше умряла. Но успя да изхрипти:
— Не!
— Истина е, Тобин. Ти си момиче в тялото на момче. Ще дойде време, в което ще захвърлиш тази фалшива форма и ще заемеш мястото си в света като жена.
Тобин се тресеше, не заради студа.
— Но… защо?
— За да те защитим, докато можеш да станеш кралица.
— Да ме защитите? От кого?
— От вуйчо ти и неговите Гоначи. Те биха те убили, ако знаеха. Кралят щеше да те убие в нощта, когато се роди, ако ние не бяхме използвали тази магия. Вече бе убил други, мнозина други, за които се страхуваше, че ще оспорят претенцията му към престола.
— Нирин каза… Но той говореше за предатели!
— Не, те бяха невинни. И имаха далеч по-малко право от теб, дъщерята на собствената му сестра. Знаеш Пророчеството от Афра. Ти си истинска дъщеря на Телатимос, последната с негова кръв. Тази магия… тя бе единственият начин, с който можехме да те защитим. До този момент тя работеше.
Тобин се взираше в отразеното си лице — в очите, в косата, в белега върху острата брадичка.
— Не! Лъжеш! Искам да бъда, когото съм! Аз съм воин!
— Никога не си била нищо друго — каза му Аркониел. — Но по волята на Илиор ти е отредено да бъдеш и нещо повече. Айя е получила видението за теб, докато още си била в утробата на майка си. Стотици жреци и магове са сънували за теб. Ти ще бъдеш велик боец и славна кралица, като самата Герилейн.
Тобин притисна ръце до ушите си и яростно разклати глава.
— Не! Жените не са воини! Аз съм воин! Аз съм Тобин! Зная кой съм!
Миризмата на мускус и пресни билки го облъхна, когато Лел коленичи от другата му страна и обви силните си ръце около него.
— Ти — ти. Нека покаже.
Тя покри кървавото място на гърдите му с ръката си и за момент болката се върна, сякаш долазила върху крачката на стоножка. Когато вещицата отдръпна ръка, Тобин видя върху гърдите си вертикален обшит белег, подобен на онзи, който братът му беше показвал. Само че тази рана беше заздравяла и белегът беше избледнял. Само долният й край беше кървав, като раната на духа.
— Магия отслабва, връзка не държи. Трябва нова магия — каза вещицата. — Още не е време покажеш истинско лице, кийса.
Тобин благодарно се притисна към нея. Не искаше да се променя.
— Но как… — поде Аркониел.
Лел вдигна пръст.
— По-късно. Тобин, трябва да знаеш истинско лице.
— Не искам.
— Да. Хубаво да знаеш. Ела, кийса, погледни.
Лел притисна пръст до белега върху гърдите му. Когато заговори отново, Тобин чу гласа й в главата си. За пръв път думите й бяха ясни и правилни.
— Майко Богиньо, разхлабвам тези шевове, в името ти съшити, забодени в нощта на чезнещата ти есенна луна, за да бъдат здрави отново в тази луна и да защитават детето със съшиването на една форма за друга. Нека тази дъщеря, наречена Тобин, съзре истинското си лице в огледалото ти. Разплети се, алена лунна нишко.
Изричайки това, тя прокара ръка над очите на Тобин и го накара да се наведе отново над лъскавата повърхност на вирчето.
Изплашено, неохотно, той погледна надолу, за да види що за непозната ще съзре.
Тя не беше толкова различна.
Беше момиче — нямаше съмнение — ала имаше неговите тъмни сини очи, неговите нос и брадичка, дори същия белег. Бе се страхувал, че ще види някаква слаба и глупава жена, като момичетата от кралския двор, ала това лице не таеше никаква слабост. Скулите й бяха малко по-високи от неговите. Устните — малко по-пълни, но тя отвръщаше на погледа му със същата предпазливост, която тъй често бе съзирал в огледалото, и със същата решителност.
— Не „тя“, Тобин — прошепна Аркониел. — Ти. Ти си тя. През всички тези години си виждала брат си в огледалото. Но не целия. Очите ти са си твои.
— Съшиване това не променя. И това. — Тобин усети как Лел докосва родилното му петно и отново чу гласа й в главата си. — Това не се промени от раждането ти. Винаги си е било част от теб. И това. — Тя докосна белега на брадичката. — То ти бе дадено, затова ще го запазиш. През целия си живот си следвала Сакор, ала си била белязана от Илиор. Същото е и със спомените, обучението, умението ти, душата ти. Ще запазиш всичко, което си. Но ще бъдеш и повече от това.
Тобин потръпна, припомняйки си призрачната кралица, протегнала му меча си. Дали тя знаеше? Дали не бе представлявало благословия?
— Ти виждаш ли ме, Аркониел?
— Да. О, да! — Гласът му преливаше от радост. — Толкова съм щастлив най-сетне да те видя след всичките тези години, милейди!
Милейди.
Тобин запуши ушите си, но не отмести поглед от отражението.
— Зная от какво се страхуваш, Тобин — каза Аркониел, говорейки внимателно. — Ала ти познаваш историята. Преди времето на вуйчо ти скаланските кралици са били най-великите воини. Имало е жени генерали, жени командири и оръженосци…
— Като сестрата на Ки.
— Да, като сестрата на Ки. И готвачката. Те все още са в армията. Можеш отново да ги въведеш в царския двор, да им възвърнеш славата. Но само ако останеш скрита до подходящия момент. За да сториш това, трябва да се върнеш в Еро и да продължиш да бъдеш Тобин. Нари и Айя са единствените други, които знаят истината. Никой друг не бива да узнава. Нито дори Ки и Тарин.
— Но защо? — попита Тобин. Вече й беше дошло до гуша от тайни. Как щеше да крие тази?
— Дадох думата си на баща ти и Айя, че никой не ще узнае коя си в действителност, докато не се появи знакът.
— Какъв знак?
— Това още не зная. Илиор ще го разкрие. За момента трябва да бъдем търпеливи.
Случилото се с куклата бе премахнало всякакви шансове Ки да се сближи с духа, демона или каквото там беше братът.
И въпреки това той не беше готов, когато призракът внезапно полетя към него, когато момчето се изкачваше по стръмен, ронлив бряг. Духът не го докосна, но подплаши Дракон, който се изправи на задни крака и го хвърли. Ки се затъркаля надолу. За щастие земята беше мека, ала оръженосецът все пак удари няколко камъка, преди да бъде спрян от дърво, когато вече беше се спуснал по половината склон.
— По дяволите, това пък защо го направи? — процеди Ки, опитвайки да си поеме дъх. Виждаше брата на върха на хълма. Сега призракът държеше торбата и се усмихваше с онази своя страховита мимика. Конят беше изчезнал.
— Какво искаш? — кресна му Ки.
Братът не каза нищо.
Момчето започна да пълзи нагоре. Когато отново погледна, духът го нямаше.
Ки се покатери на върха и откри призрака да го чака сред една горска пътечка. Ки направи крачка напред, а братът се отдръпна, повеждайки го.
Тъй като не знаеше какво друго да стори, Ки пое след него, оставяйки духа да води. В крайна сметка сега той носеше куклата.
Преди известно време Лел бе отвела Аркониел зад дъба, оставяйки Тобин сама при потока. Тя остана коленичила, загледана в лицето си. Чувстваше как светът се преобръща около нея.
Лицето ми, каза си тя.
Момиче. Дама. Принцеса.
Светът отново се завъртя.
Кралица.
Аз.
Тя докосна бузата си, за да открие дали на допир е също тъй различна, както и на вид. Но преди да е преценила, образът се разплиска, измокряйки я от лицето до коленете.
Платнен чувал плуваше във вирчето пред нея.
Чувал от брашно.
— Куклата! — викна тя, издърпвайки торбицата, преди да е потънала. Беше я забравила в Еро. Брат й бе приклекнал от другата страна на поточето, взрян в нея, наклонил глава, сякаш бе изненадан да я види такава.
— Виж, Лел! — викна тя. — Брат ми я е донесъл чак от града.
Лел и Аркониел дотичаха до нея и я издърпаха от потока. Вещицата уви кожата около нея като плащ, придърпвайки я над лицето й.
— Не, не би могъл да стори това. Не и сам — каза Аркониел, оглеждайки ръба на полянката с ужасени очи.
— Тогава трябва да е довел Ки — каза Тобин, опитвайки се да се отскубне. — Толкова се изплаших, когато видях кръвта, че побягнах и забравих за куклата. Брат ми трябва да я е показал на Ки и да го е накарал да я донесе.
— Да, духът познава пътя — рече вещицата, но гледаше към Аркониел, не към призрака. — А Ки знае пътя до крепостта…
Магьосникът бе потънал сред дърветата още преди тя да е успяла да довърши. Лел изпрати гласа си след него, намирайки ума му с лекота.
— Не, не бива да го нараняваш.
— Знаеш какво съм се заклел.
Лел почти го последва, но знаеше, че не може да остави Тобин сама.
— Какво има? — попита Тобин, хванала ръката й.
— Нищо, кийса. Аркониел отиде да намери приятеля ти. Започваме лекуване, докато той далече.
— Не, искам да изчакам Ки.
Вещицата се усмихна и докосна с ръка главата на Тобин, изричайки заклинанието, което бе оформила в ума си. Тобин се отпусна в ръцете й.
Лел я прегърна, загледана в дърветата.
— Майко, защити го.
Братът поддържаше една и съща дистанция пред Ки през целия път до поляната на Лел — достатъчно далече, за да не бъде разпитван, но пък същевременно оставайки забележим. Тогава той изчезна. От мястото си на Ки му се стори, че вижда Тобин сред дърветата.
Отвори уста да го извика, когато внезапно Аркониел изникна пред него. Слънцето блесна върху нещо, което магьосникът държеше в ръка, сетне всичко потъна в мрак.
Тобин се събуди върху сламеник пред дъба. Беше горещо и кожата му беше покрита с пот. Главата му сякаш беше пълна с топла кал, прекалено тежка, за да я повдигне.
Лел седеше със скръстени крака на земята край него, оставила куклата в скута си.
— Събуди се, кийса?
Остра болка разбуди напълно Тобин и той седна с тревожен вик:
— Ки? Къде е Ки?
Нещо не беше наред с гласа му. Звучеше прекалено висок. Звучеше като…
— Не!
— Да, дъще.
— Къде е Ки? — повтори Тобин.
— Той навън. Време за учене, кое ти казала отдавна, когато ти донесла хеккамари. — Лел повдигна куклата. — Лунно божество Скала ти път проправи. Ти момиче, но изглежда момче за още известно време. Сега правим ново съшиване.
Тобин погледна надолу и видя, че тялото й все още е момчешко — стройно и ъгловато, с малък член между бедрата й. Но там имаше няколко пресни капки кръв.
— Защо кървя?
— Съшиване отслабва, кога дойде първа луна. Тя бори се с магия.
— Първа луна? — Тобин със смущение осъзна, че тя говори за женското месечно кървене, за което й бе разказал Ки.
— Жена има вълна в утроба, зована от луната — каза й вещицата. — Дава ти кръв и болка. Дава ти магия бебе да расте в корем. Някои взема и друга магия, като мен. И като теб. Понякога дава сънища, дава и око. Силна магия. Разкъсва шевове.
Лел изцъка с език, извади тънък сребърен нож и разкъса няколко от шевовете на куклата.
— Никога не правила съшиване тъй дълго. Може би не предназначено държи толкова. Кожа силна, но кост по-силна. Този път кост използваме.
— Каква кост?
Лел издърпа шепа пожълтяла вълна, разронени сухи треви от тялото на куклата и продължи да рови вътре, докато не намери търсеното. Тя протегна ръка и показа съдържанието на дланта си: закривено късче ребро, парче череп, с тънкостта и формата на къс яйчена черупка и една цяла костица, приличаща на птича.
— На брат ти — каза вещицата.
Очите на Тобин се разшириха.
— Костите му са в куклата?
— Повечето. Някои парченца все още в земята в къща на майка ти в града. Под голямо дърво, край готвещо място.
Тобин посегна към веригата си и й показа пръстена.
— Намерих го в дупка под мъртво дърво край старата лятна кухня. Тарин каза, че е бил на майка ми. Там ли е било погребано бебето?
Лел кимна.
— Аз иска кости от земя и плът. Твоя мама… — Тя направи копаещ жест. — Тя прави ги чисти и зашива в кукла, да може за дух се грижи.
Тобин погледна към куклата с отвращение.
— Но защо?
— Брат ядосан мъртъв и за теб с кожа пришит. Дух негов от демон по-лош бил, ако не научила мама направи хеккамари. Взели костици и сложили в кукла. Нея съшила, как теб съшила. Помниш?
— С косата и кръвта.
Вещицата кимна.
— Тя негова кръв също. Негова майка. Кога умряла, на теб предала. Знаеш думи. „Кръв, моя кръв. Плът, моя плът. Кост, моя кост.“ Това истина.
Лил отчупи малко късче от парчето ребро и го повдигна.
— Това в теб постави, ти отново получи лице на брат, докато не отрежеш и отново момиче станеш. Но сега знаеш, ти момиче, кийса.
Тобин кимна мрачно.
— Да, зная. Просто ме направи да изглеждам както преди.
Лел накара Тобин да легне отново и постави куклата до нея. Сетне започна тихо да напява. Внезапно Тобин се почувства много унесена, макар очите й да останаха отворени. Братът дойде и легна до куклата. Тялото му изглеждаше плътно и топло, както когато до нея бе лежал Ки. Тя го погледна и му се усмихна. Но той се взираше право нагоре, сковал лицето си като маска.
Лел свали роклята от раменете си. Светлината на огъня караше татуировките по тялото й да танцуват, а вещицата оформяше бели лунни щрихи във въздуха със сребърния нож и игла. Над Тобин и брата увисна мрежа светлина, когато тя приключи.
Тобин усети студения допир на метала между бедрата си, остра игла я убоде. Сега Лел рисуваше червено във въздуха, така че нишките приличаха на…
… кръв върху заледената река…
Тобин искаше да извърне поглед, но не можеше да помръдне.
Продължавайки да напява тихо, вещицата остави късчето кост на върха на ножа си и го прокара над пламъка, докато късчето не засия в синьо-бяло. Братът се издигна във въздуха и се обърна, увисвайки над Тобин. Двамата стояха лице в лице, носовете им почти се допираха. Лел посегна през прозрачното му тяло и забоде нагорещеното парче кост в раната на гърдите на Тобин.
Пламъкът на запалената кост плъзна под кожата й, обгръщайки я в топлина. Тя се опита да извика от болка и страх, уверена, че плътта ще се изпари от костите й, но гласът на Лел все още я държеше. За момент бяла светлина я ослепи. Болката я повдигна от земята. Тя и брат й полетяха нагоре през дупката за дим на дъба, издигайки се високо над дърветата. Като ястреб, тя можеше да вижда всичко на мили наоколо. Видя Тарин и хората му да препускат в галоп откъм Алистън. Видя Нари и готвачката да перат в кухненския двор. Видя Аркониел да коленичи над Ки, който лежеше по гръб край поляната на Лел, загледан в небето с невиждащи очи. Магьосникът бе притиснал едната си ръка до челото на Ки, а с другата бе закрил очи, сякаш плачеше.
Тобин искаше да се приближи, да види какво е станало, ала нещо я издигаше още по-високо. Сега тя се носеше над планините към дълбок пристан под скала. Дълги каменни обятия обгръщаха устието на това пристанище, пазеха го острови. Тя чуваше как вълните се разливат, самотните крясъци на сиво крилите чайки…
Тук, прошепна й глас. Бялата светлина се разгърна отново, изпълвайки очите й. Трябва да се върнеш. И тя падаше, падаше назад, към дъба, към себе си.
Тя отвори очи. Брат й все още висеше над нея, но напяването на Лел се беше променило. Сега беше заменила ножа с игла и зашиваше кървавата рана в гърдите на Тобин тъй умело, както Нари зашиваше скъсаните туники.
Нари е знаела през цялото време…
Но сега Тобин беше туниката и трябваше да гледа как сребърната игла се издига и пада под пламъците на огъня, следвана от едва забележима също сребриста нишка. Но не болеше. След всеки бод Тобин се чувстваше отново цяла.
Закърпена, замаяно си помисли тя.
С всеки бод брат й се разтърсваше над нея, а лицето му биваше сгърчено от истинска болка. Тя отново можеше да види незарасналата рана на гръдта му. От нея се стичаха капки кръв с всяко пробождане през живата плът на Тобин. Устните му разкриха зъби, кървави сълзи капеха измежду клепачите. Тобин очакваше да ги усети върху лицето си, ала те се разтваряха във въздуха някъде по пътя.
Спри! — искаше да извика тя на Лел. Нараняваш го. Не виждаш ли, че го нараняваш?
Очите на брат й се разшириха. Той се взря в нея.
Пусни ме! Писък, отекнал в главата й.
— Мирувай, кийса. Мъртви не познава болка — промърмори вещицата.
Грешиш! — изкрещя безмълвно Тобин. Братко, съжалявам!
Лел направи последния бод и братът бавно потъна върху Тобин, през нея. За миг тя усети студенината на присъствието му в цялата си снага.
Трябва да се върнеш…
Тогава брат й изчезна и Тобин беше свободна, свивайки се далеч от изцапаните ръце на Лел, свивайки се в уханната мекота на кожата. И ридаейки с грубия, грозен момчешки глас.