Кутия за енфие

ПЪРВА ЧАСТ

Всички „Хилтон“-и по света са еднакви — като брадавици, като майски бръмбари, като лалета. Някаква подобна нелепа мисъл се въртеше в ума на едрия мъж в спортен костюм, който седеше във фоайето. На кръглата масичка пред него бяха поставени малка бутилка „Туборг“ и кристална винска чаша. Като някакъв престарял френски маршал той пиеше своята бира именно във винска чаша, на малки, предпазливи глътчици. Чувствуваше се отегчен и в същото време някак дълбоко изтръпнал. И като че ли не съзнаваше точно къде е — в Капабланка, в Монтевидео, в Найроби? Все същият реквизит, все същите младолики американски бабки с шапчици от изкуствена слама и съблазнителни воалетки, плоскогърди и енергични като хлебарки. Между прочем две от тях доста отдавна поглеждаха към масата му. И имаше за какво. Беше хубав мъж, доста изтънчен, макар и с малко едри черти на лицето си. Неговият отегчен вид ги привличаше като магнит. Всъщност това беше мъжът на мечтите им, но знаеха, че като всяка мечта и той е непостижим. Много по-лесно беше да си купят някой жиголо в нощния клуб или дори някой хубавичък местен студент, останал съвсем без средства.

Мъжът отпи още една глътка и погледна часовника си. Беше пет без десет. До самолета оставаха повече от три часа и, естествено, най-разумно беше да си почива в стаята през това време. Но хотелската самота винаги го бе потискала, досега не се бе научил да я понася. По-добре тук, всред бабките, недалеч от бара, от който в тоя момент се носеха свежите миризми на коктейлите. Все пак не се чувствуваше сам. Точно в тоя миг към масата му се приближи доста възрастен мъж с осанката и профила на Фердуси. Само маслено-зелената му униформа подсказваше, че е обикновен хотелски служител.

— Господин Периа, викат ви на телефона — каза той вежливо.

Мъжът мълчаливо кимна. Беше го предупредил, разбира се.

— Втора кабина — добави служителят.

Господин Периа прекоси бавно фоайето под очарованите погледи на двете американки и влезе в кабината.

— Кой, моля?

— Господин Периа? — попита гласът отсреща. — На телефона Айвазян… Стоката е готова, господин Периа!…

— Добре — отвърна мъжът. — Идвам след малко.

— Не се безпокойте, господин Периа. Ще ви чакам, докато дойдете…

Периа затвори телефона и излезе навън. Фердуси стоеше почтително на няколко крачки, без да губи докрай своето източно достойнство. Периа му пъхна небрежно пет долара и каза кратко:

— Едно такси, моля!

Прислужникът мигновено оцени щедрия бакшиш, гръбнакът му опитно се огъна.

— Имаме готово, господин Периа!

Таксито беше грамаден червен кадилак, почти половин яхта. И точно като яхта люлееше на меките си ресори. Вратът на шофьора — мършав, немит и неподстриган — го накара да се намръщи. И той погледна отегчено навън. Пустота, нагрети от слънцето улици, досада. И едва сега като че ли осъзна къде е… Истанбул!… Въпреки очакванията градът никак не му бе харесал освен Златния рог, разбира се, и изящните силуети на джамиите. Улиците му се сториха прекалено тесни, пълни с вонящи мъже, с амбулантни продавачи, които крещяха прегракнало, с невчесани проститутки. Полицаите по кръстовищата пищяха като побъркани със своите никелирани свирки, шофьорите се ругаеха, просяци мъкнеха дрипите си и протягаха ръце с мръсни нокти. Преследваха го и тежките ориенталски миризми — на овча лой, на козя пастърма, на гнила риба и зеленчуци. Бе минал само веднаж по „Истиклял булвар“ и — доста! Сега таксито беше станало единственото му превозно средство.

Но тук, близо до морето, улиците бяха още съвсем пусти. Таксито пое леко по стръмния булевард към високата част на града. Минаха край градския стадион, който сякаш се давеше — само от време на време се чуваха някакви прегракнали вопли, някакви глухи хълцания и въздишки, потъваше и отново със стон излизаше над повърхността. След това всичко заглъхна в белезнината на жегата, но отново се появиха миризмите. Прекосиха площад „Таксим“с недоносената скулптура на Кемал Ататюрк и колата пое по главния булевард. Скоро трябваше да пристигнат.

— Тук, вдясно! — каза мъжът.

Таксито зави по една тясна уличка с износен от вековете калдъръм и спря.

— Почакайте малко!

Шофьорът едва го погледна. Спрял не спрял, измъкна някакво порнографско списание и заби нос във фолиото. През двете страници, златиста и изящна, с платинени коси, се бе протегнала съвсем гола жена. Само гънката на бедрото й му пречеше да види това, което така алчно очакваше. Периа го погледна презрително и се измъкна навън. Точно срещу него имаше малка тясна витрина с отдавна немити стъкла. Никакви минувачи не спираха там, нямаше какво да гледат. Какво ги интересуваха старинните наргилета и чибуци, още по-старинните ятагани, сребърните прибори за обрязване? Никой местен човек не би си губил времето с такива вехтории.

Гонен от миризмите, Периа просто хлътна в тесния вход. След блясъка на слънцето сега едва проглеждаше в хладния полумрак. И постепенно пред очите му изплаваха дребна изискана фигура, бледо лице с леко изгърбен нос.

— Добър ден, господин Периа!… Вие пристигнахте като вятър! — тонът му беше шеговит, френското произношение — безукорно.

— Наистина! — усмихна се едва забележимо мъжът. — Това не е най-добрият начин да се търгува.

— Бъдете спокоен, господин Периа. Ние, арменците, сме много коректни търговци. Винаги предпочитаме клиента пред печалбата. Защото без клиенти каква печалба можеш да имаш?

— Изглежда, че е вярно! — измърмори Периа. — В Париж си купувам килими само от един арменец… Поне знам, че няма да ме излъже.

— Досещам се! — кимна търговецът. — Сигурно Ахджиан…

— Съвсем точно! — каза учудено Периа. — Вие го познавате?

— Всички арменци по света сме малко нещо роднина — усмихна се търговецът. — И тъй, господин Периа, ето вашата чудесна кутия…

Периа беше свикнал вече с полумрака на магазинчето. В ъгъла зад лека стъклена преграда се виждаше масивно бюро. Айвазян бръкна в едно от чекмеджетата и извади оттам нещо, увито в парче лилаво кадифе. Като приближи, той го подаде така внимателно на клиента си, сякаш беше чупливо. Периа малко нетърпеливо разгъна плата. Сега държеше в ръцете си чудесна кутия за енфие, много изящна и лека и в същото време много солидна. Беше изработена навярно от лакирано абаносово дърво, след това обкована в сребърна рамка. И дърводелската, и ювелирната работа бяха повече от превъзходни. В центъра на капака бе апликиран голям тъмнозелен изумруд, добре патиниран от времето. Периа дълго време разглежда кутията, след това отвори капака и внимателно я помириса. Лицето му издаваше вътрешно задоволство. Той бръкна в джоба си, извади малка лупа със сгъваема дръжка и дълго изследва нещо от вътрешната страна на капака. Тоя път задоволството му бе съвсем пълно.

— Да, това ми трябваше! — каза той най-сетне. — Това е оригиналът…

Периа започна внимателно, почти любовно, да огъва кутията в лилавото кадифе.

— И колко струва тая красива играчка? — запита той.

— Седем хиляди долара, господин Периа…

— Добра цена! — кимна мъжът.

— Ако беше моя, щях да ви я дам малко по-евтино — отвърна Айвазян. — Но вие разбирате, сам аз съм я купувал… И понеже бързах заради вас, и те ми взеха малко повече.

— Казах само, че цената е добра — усмихна се Периа. — Ще приемете ли травел-чекове?

— Моля! — каза търговецът. — Парите са си пари… Беше ми приятно да ви услужа, господин Периа… Вие сте джентълмен.

Периа пъхна кутията в джоба си.

— Пожелавам ви добро здраве, господин Периа!… И успех в сделките.

Навън шофьорът го чакаше все тъй забил пъпчивия си нос във фолиото. Безпомощен да постигне най-желаното, сега той не откъсваше поглед от бюста на съмнителната блондинка. Пристигането на клиента ни най-малко не го смути — все едно, че си четеше корана.

— „Хилтон“! — каза нетърпеливо Периа. Шофьорът неохотно пъхна списанието в джоба си.

— Да, господине.

И кадилакът се понесе като ладия по старинния калдъръм на улицата.

Маня не беше от най-красивите стюардеси на „Балкан“. Красивите стюардеси не обичаха да пътуват по тая въздушна линия, както между прочем и не дотам красивите. Както навсякъде по света, така и в „Балкан“ красивите стюардеси имаха повече възможност за избор. Но затова пък Маня беше една от най-опитните. Правеше доста добри валутни сборове от дребната търговийка на борда — напитки, цигари, шоколад. Умееше много мило да се усмихва, защото имаше хубави зъби. Притежаваше на всичко отгоре чифт добри крака, малко масивни за един съвсем изискан вкус, но затова пък много удобни за ходене по нестабилния под на самолета. Като всяко порядъчно момиче отначало тя много се дразнеше, че всички безочливо я зяпат именно в краката, но после постепенно свикна. И нямаше как да не свикне, след като минижупът бе въведен като официален костюм на въздухоплавателното социалистическо предприятие.

Като всяка, опитна стюардеса тя още от стълбата познаваше своите хора. Познаваше ги по цвета на лицето, по блясъка на очите, дори по потъмнелите зъби, както беше случаят с тоя господин Капелани. На всичко отгоре се оказа французин и съвсем истински при това. Седнал не седнал, той побърза да се представи.

— Аз съм директор Капелани. Може ли бутилка „Каберне“?

— Привържете се, господине! — отвърна много мило Маничка. — Веднага, след като излетим.

Господин Капелани започна да привързва несръчно ремъка около своето кръгло непокорно коремче. Приличаше на малък провинциалист и дребен сладострастник въпреки възрастта си — от тия, за които всяко пътуване в чужбина е свързано с някое не дотам скъпо и не дотам рисковано грехопадение. Но все пак, ако се съди по потъмнелите му зъби, неговата слабост към червеното вино надминаваше всички други. Разбира се, и той се загледа безочливо в краката на Маня, очите му заблестяха. Навярно беше пийнал, макар и не много, колкото да се разгорят страстите. След като излетяха, Маня му донесе „Каберне“ и Капелани веднага се впи в бутилката като кученце в биберон. Двамата български инженери, които идваха от Техеран, си поръчаха бутилка „Мартел“ — втората по ред. Само едрият хубав французин, който седеше на последния ред, малко я озадачи.

— Бутилка „Туборг“, моля!

— Момент! — каза вежливо Маня.

— И забърза към Филип, мрачния стюард с лице на демон, който в тоя момент тъкмо подготвяше вечерята.

— Какво е „Туборг“? — запита тя.

— Май че някаква бира! — измънка презрително Филип. — Кажи му, че имаме само „Пилзен“…

Но Маничка любезно обясни на французина, че оригиналният „Пилзен“ далеч превъзхожда всякакъв „Туборг“. Пътникът я изслуша снизходително.

— Може и тъй да е — отвърна той. — Но, според мене, всяка въздушна компания, която уважава себе си, трябва да сервира „Туборг“.

Но Маничка отново успя да се измъкне.

— Съжалявам, господине… Но вашите валутни кризи постоянно ни объркват сделките.

И веднага отиде при Филип. Предстоеше им половин час трескава работа — да сервират вечерята. Не беше толкова просто и лесно да се обслужат трийсетината пътници, повече от които бяха чужденци. Особено пък французите с техните „рокфор“ и „камбер“. За щастие самолетът пътуваше съвсем гладко, пък и Филип беше много сръчен сервитьор, така че привършиха навреме. Капелани си поръча втора бутилка, макар че не беше изпил още първата. Трета бутилка си поръчаха разгорещените български инженери. Маня ги погледна учудено.

— Няма да стане! — отвърна тя категорично. — Като слезете та летището, няма да си познаете жените…

— Те ще ни познаят! — каза весело единият. — Няма начин да ни загубят …

— Не! — каза Маня.

Тоя път женската солидарност се оказа по-силна от стимулите на търговията.

След като изпълни всичките си задължения, Маня приседна за малко при летците. Това беше комай единственото й забавление в самолета. Пък и за летците, разбира се, Маня беше толкова мила, толкова добра, толкова уютна. И толкова невзискателна в крайна сметка. Нощта отдавна бе настъпила и макар да тичаха по петите й, все още не можеха да я настигнат. На осем хиляди метра самолетът сякаш не летеше, а висеше неподвижен между звездите и невидимата земя. Не, не съвсем невидима. От време на време някъде в далнините се появяваха малки сияния като галактични мъглявини в безкрайния мрак на космоса. Там някъде имаше хора и къщи, имаше прохладни легла и открити прозорци, през които заедно с нощния въздух нахлуваше далечният мирен цвъртеж на щурците. Там някъде бръмчаха транзистори, шумяха чайници, сънно проплакваха бебета. Там някъде из малките градчета хората се готвеха да спят. Маня усещаше, че и на нея й се доспива, мечтаеше вече за своето диванче в тесния хол — толкова скромничко и все пак толкова скъпо. Даже в своя собствен дом Маня беше нещо като вечна пътница, откъдето всички очакваха да замине някой ден завинаги. Може би и това щеше да стане — да отиде някъде и при някого, при Филип например, ако не беше толкова мрачен и пренебрежителен с нежния пол.

След четвърт час в далечината се появи резедавото сияние на софийското летище. Там вече ги чакаха. Наистина ги чакаха — в диспечерската кула, в информацията, в паспортното бюро, в митницата. Чакаха ги спокойно и без напрежение. Времето бе отлично, връзката — съвсем редовна. Още един рейс щеше да бъде отметнат в тяхното напрегнато лятно разписание.

Чакаше ги и Берберов, администраторът на хотела. Но не ги чакаше като всички други на своето служебно място, а на служебната маса в летищния ресторант. Знаеше, че и тоя път надали ще дочака свои пътници. Та кой нормален човек ще спи край грохота на самолетите освен в лошо време и в случай на беди и нередности. Не се чувствуваше съвсем бодър. Вместо да се наспи хубавичко следобед, както се полага на един шестдесет и пет годишен мъж, беше се заиграл на бридж-плафон със стари приятели от колежа. И беше припечелил на всичко отгоре четири лева, които сега с удоволствие харчеше. Поръча си телешко филе, бутилка „Ркацители“, парче сирене. От виното му се доспа още повече, така че си поръча и двойно кафе. Въпреки всичко беше доволен и от живота, и от себе си. Дори от службата си беше доволен.

А мнозина смятаха, че тая дребна служба не е съвсем подходяща за човек като него. Беше колежанин и висшист, спокойно говореше четири-пет езика. Трийсет години бе прекарал по големите луксозни хотели на много по-отговорни длъжности. Дори сега, макар да бе пенсиониран, му предлагаха да стане управител на някой от големите курортни хотели, но той любезно отказа. Имаше си уютна ергенска квартира, имаше си приятели, имаше си стари навици, с които не искаше да се раздели. Пък и сам чувствуваше, че не е вече за много отговорна и напрегната работа. Най-много го тревожеше паметта му — тая проклета памет, единствената, която никога не се връща. Все по-често му се случваше да попита всред играта: „А пропо, кое беше коз?“ Все по-често му се случваше да излезе на улицата с разкопчан панталон. Все по-често в паметта му извираха някои забравени от десетилетията песнички. И никак не знаеше какво да прави с пепелта на своите вечно димящи цигари. Сипеше я по пода, по реверите си и дори в чашата с бяло вино.

Точно в девет и двайсет и пет на пистата леко като лястовица кацна голям, изящен ТУ-134. Берберов много добре го видя в голямата черна рамка на витринното стъкло.

„Това е «персиецът» — помисли той разсеяно. — Трябва да вървя.“

За него „персиецът“ бе самолетът, който идваше от Техеран през Истанбул. Докато Берберов носеше бавно тежката си фигура към по-долния етаж, „персиецът“ с грациозна маневра се обърна на пистата и потегли към аерогарата. Целият сложен механизъм на летището, който беше притихнал за десетина минути, изведнаж оживя. Зазвъняха телефони, забързаха хора, по пистата полетяха товарният електрокар и самолетната стълба. Самолетът приближаваше, сигналните му светлини все още мигаха червено-зелено, червено-зелено. И най-сетне спря пред застиналата като статуя осветена от фаровете фигура на дежурния.

Един от първите, които слязоха, беше Периа. Той спря неволно и се огледа. Духаше слаб, много свеж нощен ветрец, точно такъв ветрец — припомни си той — духаше и в подножието на Алпите. Летището му се стори много по-голямо и по-оживено, отколкото очакваше. „И все пак това е Европа, това не е Азия!“ — помисли той с някакво смесено чувство. В крайна сметка това не съвпадаше съвсем с неговите собствени планове. И Периа покорно тръгна след стюардесата. Не носеше нищо със себе си освен пътна чанта куфарче. Всичко друго бе оставил като транзитен багаж. Така че пред митническия контрол се появи един от първите.

Не бързаше, не, никак не бързаше. Като всеки човек с не съвсем чиста съвест той най-напред се опита да оцени обстановката. При кой митничар да отиде? Поне в това отношение имаше по-ясен и по-проницателен поглед и от самите митничари. Нямаше много време за избор — и митничарите не са глупави, може би ще забележат неговото колебание. В малката галерия от лица той изведнаж се спря на едно много светло лице на младеж независимо от това, че косата му бе тъмна и малко къдрава. На пръв поглед изглеждаше приятен, доверчив, интелигентен. Не може един такъв млад човек да бъде чак толкова подозрителен, проницателен и дори любопитен. Не можеше да бъде мрачен, избухлив или кисел. Такива млади хора са обикновено в добро разположение на духа. Освен ако имат лоши жени или пък лоши тъщи. Това не изглеждаше много вероятно, видът му бе спретнат, униформата — съвсем нова. Чиновник в нови, спретнати дрехи е винаги в добро разположение на духа.

Периа се приближи, без да бърза. Лицето му изглеждаше уморено, безучастно и търпеливо. И все пак усети как младият митничар просто го фотографира с поглед — и то твърде умен, твърде проницателен и хладен. Може би не беше попаднал на най-доброто място.

— Багажа ви, моля!

— Аз съм транзитен — отговори мъжът. — Имам само ръчен багаж.

Той повдигна малко чантата си и я показа. Митничарят един миг се поколеба.

— Отворете я!…

Мъжът извади от джоба си връзка с ключове и отвори чантата. С опитния си поглед митничарят видя, че вътре няма нищо особено — ризи, пижама, тоалетни принадлежности. Върху всички тия вещи съвсем открито бе поставена кутия за енфие. Стори му се, че и тя не представлява нещо особено, но все пак я взе и я отвори. Кутията бе съвсем празна. Той погледна по-отблизо камъка — като че ли не представляваше ценност.

— Това какво е? — попита младежът за всеки случай.

— Кутия за енфие.

— Вписана ли е в паспорта?

— Не представлява ценност — отвърна спокойно Периа. — Купих я в Истанбул за 20 долара… И то в последния момент, иначе щях да я оставя в транзитния багаж. Митничарят удари печата върху етикета и каза вежливо:

— Митническата декларация, моля!

Периа остави куфарчето върху мозаичния под и извади митническата декларация. Поне в това отношение бе съвсем редовен. Младият митничар дори не поиска да види валутата. Той само подпечата декларацията и кимна:

— Това е всичко.

— Къде е хотелът? — запита Периа.

— А, тук ли ще спите?… На втория етаж. Много чист и уютен хотел, господине… Има и ресторант…

А през това време Берберов спокойно си четеше в администрацията „Пролетни води“ на Тургенев. Като всеки стар ерген той имаше съйсем запазена емоционална природа. И четеше любовни романи с искрено увлечение. Внезапно дочу стъпки в коридора и небрежно повдигна глава. Господи помилуй — пътник! И то истински пътник — чужденец, висок, изискан. В ръцете си носеше само малко ръчно куфарче, навярно като всички други бе транзитен. В своето малко вътрешно тото Берберов го определи като италианец. От Северна Италия, разбира се, Милано, Торино… По всяка вероятност рекламен директор на някоя голяма експортна фирма. Ха да видим дали ще спечели тотото!

Но не спечели. Чужденецът му подаде френски паспорт, Берберов малко разочаровано го разгърна.

— Една стая, моля! Обезателно с баня…

— Всичките ни стаи са с баня, господине… За една нощ?

— Да, утре в пет и половина заминавам с „Ер Франс“ за Цюрих.

— Да ви събудят ли?

— Не, няма нужда… Но ако обичате, попълнете ми фиша. После ще си прибера паспорта.

— С удоволствие, господине!

Периа бръкна в джоба си, извади някаква банкнота и малко небрежно я хвърли на масата. Берберов се усмихна.

— Това не бива да правите в България, господине.

— Защо? — погледна го учудено Периа. — И това ли е забранено?

— Нищо не е забранено, но не е прието — отвърна изискано администраторът. — Аз съм следвал в Сорбоната.

— Съжалявам! — каза Периа и си прибра банкнотата. — Не исках да ви обидя…

— Ето ви ключа! — добави Берберов. — Двеста и осма стая. — Той се усмихна едва забележимо: — Поне съм сигурен, че душът работи…

Периа взе ключа и излезе от стаята. Берберов тъкмо посегна към книгата и се дочуха нови стъпки. О, чудеса — втори пътник!… И тоя наистина си го биваше. Навярно си бе пийнал, защото малкият спортен каскет беше сложен доста накриво на валчестата му полуплешива глава. Да, пийнал беше, разбира се, още от прага силно го лъхна на вино.

— Аз съм директор Капелани! — представи се охотно пътникът. — Може ли една хубава стая?

— За вас всичко може, господин Капелани. Паспорта, ако обичате…

Капелани намери паспорта си едва в последния джоб, в който бръкна. Докато тършуваше из джобовете си, изтърси някакви книжки и се наведе да ги прибере. Но това движение се оказа малко прекалено за него, той леко залитна и подпря с валчестия си задник вратата. Когато се изправи, на лицето му се бяха появили слаби белези на виновност.

— „Каберне“ е много хубаво вино — каза Кепелани, — но малко силничко.

— Да, бива си го — съгласи се веднага Берберов, докато разгръщаше паспорта му. — Но, за съжаление, в нашия ресторант няма.

— А какво ще ми препоръчате?

Берберов би му препоръчал да се наспи хубаво, но това не влизаше в неговите задължения. Той малко се позамисли.

— „Магура“ например…

— „Магура“?… Какво хубаво име. А какво представлява?

— Много елегантно вино, господин Капелани… И много леко.

— Да, разбирам ви — отвърна обидено Капелани. — Искате да кажете, точно за мене, — На кое наше вино прилича?

— На „Анжу“, да речем.

— Розе?… Да, не е толкова лошо… Как е ресторантът ви?

— Днес е чудесен! Оркестърът има почивен ден.

— А какво ще ми препоръчате за хапване?

— Вретено!

— Вретено? — едва изфъфла думата Капелани. — А какво е то?

— Нещо като самолетна перка. Но с превъзходен вкус. Капелани лекичко се облиза.

— Ще бъдете ли така любезен да ми попълните фиша? — каза той. — Идвам от Истанбул, пътувам за Париж…

— С удоволствие, господин Капелани… Имате стая 212… Ето ви ключа! Да ви събудя ли сутринта?

— Обезателно! — каза живо Капелани. — В четири и половина. Заминавам с „Ер Франс“…

Като се клатеше леко, Капелани тръгна към стаята си. Не беше, разбира се, толкова лесно да сложи малкия секретен ключ в ключалката. Стаята му се видя чиста и приветлива, той метна небрежно чантата си на багажната масичка. А сега две-три хапчета „Алка Зелтцер“ и след четвърт час ще бъде готов за нови подвизи. В края на краищата днеска е неговият последен ден, утре отново ще попадне под ярема на своята Ксантипа.

В същото време и Периа се бе погрижил за себе си. Той позвъни по телефона в ресторанта, за да си поръча нещо. Обади се сам управителят, но трябваше да проговори по немски, за да се разберат.

— Две бутилки бира, моля. Каква имате?

— Само немска.

— Добре, немска! А хайвер някакъв?… Черен?… Отлично!… С малко препечен хляб. В двеста и осем.

— В двеста и осем. Веднага! — отвърна машинално управителят.

Когато келнерът потегли със своята табличка към хотела, в ресторанта влезе Капелани. Изглеждаше в най-добро разположение на духа и наистина вече бе готов за подвизи.

А през това време Берберов прилежно възпитаваше своите чувства. Но както е известно, емоциите обикновено възбуждат жажда. В обикновен ден навярно би прескочил за десетина минути в ресторанта, за да пийне нещичко. Или да хапне една гореща пача, след която всяко вино е хубаво. Но сега, за съжаление, не можеше. В ресторанта е най-малкото Капелани, не е никак възпитано да седне на съседна маса със своите пътници. И трябваше да се задоволи с чаша студена вода, която не му направи никакво впечатление. Вода той пиеше само няколко глътки дневно, когато вземаше своя презинол против кръвно налягане. Макар че много често се случваше да го глътне и с вино.

Самолетите продължаваха да пристигат. Дойде далечният „варшавянин“, след това грамадният ТУ-154 на Аерофлот. И паспортното бюро, и митниците гъмжаха от хора. Когато самолетите наближаваха аерогарата, стените на хотела сякаш се превръщаха в мембрани, но Берберов не ги усещаше. Бе свикнал с всички шумове, особено със самолетните. И ако се случеше да заспи, както обикновено се случваше, надали би се събудил дори ако самолетът паднеше върху покрива на хотела.

В десет без десет пристигна „ливанецът“ от Бейрут. Самолетът беше български, от най-модерните, но пътниците бяха малко. Тия дни пак имаше някакви сблъсквания по израелската граница, някакви нарушения на въздушното пространство. Никой не пътуваше в такова неспокойно време освен тия, които нямаха друг изход. След малко пътниците влязоха в помещението за митническия контрол. Колкото и да бе изморен, младият митничар веднага съгледа красивата дама, която с лека стъпка приближаваше точно към него. Беше я виждал и друг път, знаеше че има дипломатически паспорт. Наистина беше много хубава и под влиянието на козметиката — почти без възраст. Можеше да има тридесет години, можеше и четиридесет. Всичко по гладкото й лице беше само фон дьо тен, бои и сенки, но много деликатно и нежно положени. Изящни изкуствени мигли, може би перука. И въпреки това беше естествена и красива. Най-силно впечатление правеше облеклото й — беше облечена с истински парижки шик. Всички в митническия хол — и мъжете, и жените — се обърнаха да я видят. Не направиха изключение и твърде заетите митничари. Един от тях завистливо измърмори:

— На Наско пак му излезе късметът! Това е да си млад…

Дамата наистина бе спряла пред младия митничар и го гледаше с широко разкрити, немигащи блестящи очи. В ръцете си държеше само едно чадърче, привързано със сребърно синджирче за ръката й, и черен сак чанта. Но късметът продължи съвсем кратко. Без да иска паспорта, младият митничар удари клеймото. Тя се ползуваше, разбира се, с дипломатически имунитет.

— Мерси, мадам! — каза вежливо младият митничар.

Дамата се обърна. На няколко крачки от нея чакаше млад, елегантно облечен мъж с почтително изражение на лицето. Тя приближи с лека усмивка до него.

— Мадам де Вол, голяма чест за мене е да ви срещна! — каза с искрено чувство младият човек…

— Благодаря, Пиер!

— Приемете комплиментите на посланика, мадам! Той ви изпрати личната си кола.

— Кажете му, че съм трогната — отвърна мадам де Вол с очарователна усмивка, — но ще спя в хотела на аерогарата…

— Тук? — погледна я учудено младият дипломат. — Няма да мигнете…

— Това не е Орли! — продължаваше да се усмихва мадам де Вол. — Навярно тоя самолет е последен…

— Мисля, че ще съжалявате!

Всъщност съжаляваше сам той. Беше се приготвил да прекара поне час-два в нейната очарователна компания. Такива бяха инструкциите и на посланика — да й даде малка вечеря.

— Не, Пиер, благодаря! Самолетът отлита в зори. Няма смисъл да се разкарвам без нужда насам-натам.

Те бяха преминали бариерата и сега прекосяваха външния хол. Хората все така зяпаха в нея, младият дипломат усещаше как му растат крилца. И тя сякаш усети какво мислеше той.

— И тук има ресторант — каза мадам де Вол. — И при това първокласен. Може да хапнем нещичко, макар да съм вечеряла.

— Благодаря, мадам!

— Но няма да прекаляваме, нали, Пиер? — тя отново показа прекрасните си зъби. — Толкова мразя да не си доспивам…

Те се изкачиха до втория етаж, където беше хотелът.

— Почакайте ме в ресторанта, докато си взема стаята… И може да ми поръчате едно уиски…

„О, чудеса! — мислеше Берберов поразен. — Трета пътница, и то толкова елегентна,“ Като че ли бе излязла направо от някакъв моден журнал. Нищо подобно не му се беше случвало досега. В тоя хотел, разбира се. И усети, че не я гледа, а просто зяпа. Не беше в неговия стил, той побърза да се коригира и каза с най-обикновена хотелиерска вежливост:

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожо? Все още не вярваше, че ще спи в хотела му.

— Само една хубава стая…

Той зърна верижката на ръката й и веднага разбра.

— Вие сте сутринта с „Ер Франс“?

— Дз, познахте — усмихна се тя. — Надявам се, че има стаи?

— Колкото искате…

Тя остави паспорта си, но сама попълни фиша с едър нечетлив, енергичен почерк. Но какво друго можеше да се очаква от една дипломатка?… От една жена с толкова мъжка кариера? И все пак с такова фино чувство за най-нежен и най-женски парфюм, който бе изпълнил тясното помещение.

— Да ви събудят ли, госпожо?

— Няма да бъде излишно — отвърна мадам де Вол. — Макар че винаги се събуждам сама.

Тя взе ключа си и тръгна към изхода. Но за тая нощ изненадите още не бяха свършили. Пред прага на администрацията стоеше великолепно сложен мъж в тъмен изискан костюм, малко неподходящ за сезона. Навярно и той като Периа беше около петдесетгодишен, макар и с по-жизнена осанка. Внушителното му лице сякаш бе рамкирано в елегантна черна брадичка, която обграждаше като венец челюстите му. И той носеше само ръчен багаж и навярно като другите бе транзитен. Мадам де Вол мина край него, без да го удостои с поглед, макар че мъжът едва забележимо се поклони.

— Една хубава стая, моля!… С баня, разбира се.

— Ще ви дам двеста и осемнайсет — каза Берберов. — Най-хубавата ни стая.

— Трябваше да я предложите на госпожата — каза шеговито мъжът. — Или вие по ориенталския протокол?

— На госпожата предложих най-удобната — отвърна, без да мигне, Берберов.

— В какъв смисъл?

— В смисъл най-далечната от шума на моторите.

— Никога човек не знае как една дама ще прекара нощта — все тъй шеговито се обади мъжът.

Берберов погледна в паспорта му.

— Господин Кулон, ако ми позволите да забележа, това не е парижки хотел — каза той с пресметната учтивост. — Нито бейрутски…

— Благодаря за информацията — отвърна иронично Кулон. — Ще бъдете ли така любезен да ми попълните фиша?

— Винаги на вашите услуги, господин Кулон. Да ви събудя ли сутринта?

— Не, няма нужда.

След малко елегантният французин вече вървеше по коридора. Хотелът му се стори много чист и навярно съвсем празен. Само пред една от вратите бяха поставени чифт тъмночервени обуща. Той се изми със студена вода, колкото да се освежи, след това отиде в ресторанта. Имаше заети не повече от пет-шест маси. На една от тях бе седнала мадам де Вол. Беше свалила сребърната верижка, чантата и ключа бе оставила на масата. Когато мина край тях, той дочу дълбокия алтов глас на французойката.

— Това не е най-лошото, Пиер. Най-лошото са миражите, които доставихме на Израел.

Кулон седна на най-отдалечената маса. Сервитьорът, привлечен от внушителния му вид, побърза да пристигне.

— Едно двойно уиски! — поръча той. — С лед и сода…

Уискито не бе нещо особено, но той го изпи с удоволствие. На другия край на салона Капелани поливаше с българско розе наистина вкусното вретено. От целия му вид лъхаше на малка гастрономическа оргия. След малко Кулон си поръча второ уиски. Капелани дълго се колеба и поръча втора бутилка розе. Все пак не я изпи докрай. В тоя момент по-ясно от всичко съзнаваше, че каквото и да стане, не бива да изпуска самолета на „Ер Франс“.

Първа си отиде мадам де Вол, към единайсет и половина часа, придружена от младия дипломат. Малко след нея понесе към изхода тежката си фигура Капелани. Кулон пиеше своето трето уиски. Той погледна небрежно часовника си — наближаваше дванайсет. Ресторантът се бе изпразнил съвсем, на единия му край вече прибираха покривките на масите. Без да бърза, той изпи уискито си докрай и прекъсна леката прозявка на сервитьора.

— Плаща, моля!

Кулон плати и си отиде. Коридорът на хотела бе все тъй пуст и безлюден, все тъй слабо и унило светеха лампите. В администрацията Берберов полагаше последни усилия да не задреме. Оставаше да върне само един от паспортите и след това можеше с чиста съвест да си полегне на походното легло. А, ето го и господин Кулон.

— Как ви се видя кухнята, господин Кулон?

— Не я опитах — отвърна Кулон. — Но уискито бе съвсем порядъчно.

— Защото господин Капелани много я хареса. — Той французин ли е?

— Да, днес имаме истинско наводнение от французи… И господин Периа освен другите.

— Кой Периа? — запита Кулон. — Огюст Периа?

— Да, същият… Познавате ли го?

— Не, само по име — каза Кулон. — Лека нощ, господине…

Той пъхна паспорта в джоба си и потегли към коридора. Точно в тоя момент пристигаше самолет, чувствителните мембрани на хотелските стени бучаха порядъчно. Но тоя бе един от последните, скоро и на летището щеше да настане необичайна тишина — дълбока и плътна, каквато може да бъде само в полето, където свободно се носят прохладните ветрове.

Но въпреки това летището бодърствуваше, не спеше. Беше един часът, но в дежурната стая на митничарите хората си почиваха. Бяха свалили куртките, двама играеха с увлечение белот, другите смучеха кока-кола. Няма по-подходящо питие за един истински митничар от кока-кола — тя по-добре от кафето държи будно съзнанието, без да възбужда нервите. Единствен бе останал с пълната си униформа само младият митничар Ничев.

— Днес беше истинска лудница — каза той, като бършеше с чиста носна кърпа лицето си.

— Остава само чартърният от Лондон — отвърна друг.

— И тогава чак в пет и половина „Ер Франс“… Има време да изтичаш до в къщи…

Всички се засмяха. Ничев бе младоженец, и то съвсем пресен, едва от месец. През първата седмица съвсем колегиално неговите приятели го бяха замествали на нощните дежурства. Но това не можеше да продължи вечно. В крайна сметка и младоженката трябва да разбере, че се е омъжила за митничар, а не за банков служител.

— Върви му на момчето — обади се един от по-старите. — Хубавата французойка право при него кацна.

— Не му завиждам — каза небрежно друг. — Радев от граничните каза, че надникнал в паспорта й. Знаете ли коя година е родена?

Разбира се, никой не знаеше.

— Двайсет и втора! — заяви тържествено митничарят.

— Не може да бъде! — едва ли не в хор изреваха другите.

— Това е фактът!… Жените могат да лъжат, но паспортът никога не лъже.

— Бреей! — учуди се старият митничар. — Ами затова налита на млади. Слушай, момче, ще си имаш май неприятности с булката… Току-виж ти побягнала.

— Но кажи преди това да ти зашие копчето! — каза друг.

— Кое копче?

— Това на ръкава. Знаеш ли нашият началник колко ги обича тия работи…

Ничев с досада погледна ръкава си. Копчето наистина го нямаше.

— Днес се е скъсало! — измърмори той. — За едно копче трябва да ходя чак в магазина…

— Вземи си една дузина за всеки случай… Скоро ще почне да ги скубе жена ти…

Всички отново се засмяха.

— Кротка е моята — отвърна шеговито младежът. — И следва философия, ако не ви е известно… Те не придирват много на дребните човешки слабости…

— Тя ли ти готви?

— Майка ми за сега.

— Тъй ще си остане, докато е жива. А след това ще ядеш пиле по философски… И абстрактно печено.

Всички отново добродушно се засмяха. А през това време в далечината се задаваше, като мигаше със светлините си, чартърният от Лондон.

Самолетът на „Ер Франс“ пристигна точно по разписание, при първите лъчи на слънцето. Изглеждаше поруменял от изгрева, леко задъхан и така чистичък, сякаш се бе къпал във ведрината на лятното утро. Всички пътници слязоха и изпълниха със сънлив шум чакалнята за транзитните.

Доста хора имаше и в международната чакалня. Край бара господин Капелани, не в най-добро настроение на духа, пиеше сутрешното си двойно кафе. Изглеждаше доста подпухнал, очите му бяха кажи-речи кървави. Няколкото часа път до Париж надали щяха да бъдат достатъчни, за да се възстанови съвсем за взискателния взор на мадам Капелани. След това мълчаливо пътуване със служебната кола на фирмата, още по-мълчалив обед заедно с цялото многолюдно семейство. Малките му неумели шеги щяха да пропаднат всред унили полуусмивки. Едва след това щеше да дойде най-лошото, но да не мисли, да, по-добре да не мисли.

От паспортната контрола се зададе мадам де Вол, все така сияйна и свежа в своето козметично съвършенство. Тя се запъти към бюфета и без да погледне Капелани, си поръча двойно кафе. И точно в тоя момент се обади радиоуредбата.

— Пътниците за Париж да се приготвят. — Барманката я погледна въпросително.

— По-бързо, моля! — отвърна съвсем спокойно мадам де Вол.

През контролата мина Кулон и тръгна спокоен и внушителен към изхода. Прислужницата поднесе кафето, мадам де Вол изпи няколко глътки. Изглежда, че не й хареса, защото го остави недопито, и тръгна след другите. Малкият автобус бръмчеше тихо с мотора си, стюардесата се оглеждаше апатично. И тъкмо щеше да даде знак за потегляне, когато се зададе мадам де Вол. Не бързаше, не изглеждаше притеснена. Стюардесата едва не се зазяпа в нея — толкова неочаквано беше това елегантно видение в сънливото утро. И най-сетне се сети да се обади.

— Готово, Стояне!…

Автобусчето тръгна. Не го чакаше кой знае какъв път — някакви си стотина метра. Постепенно самолетът погълна всички пътници, плацът опустя. И все пак самолетът не тръгна веднага — един пътник липсваше. Потърсиха го в международната чакалня, но той не се обади. Не можеше да чакат повече. И скоро самолетът се издигна плавно във въздуха, като оставяше зад себе си тънката диря на изгорелите газове.

Липсваше само господин Периа.

От няколко години инспектор Димов изучаваше усилено френски език. Както се следва, учеше го с учителка. Дребничката, едва-едва поувяхнала стара мома го прие в началото доста скептично. Тоя доста неугледен, мълчалив и тромав мъж не й приличаше на ония интелектуалци, които възприемат бързо и лесно. Твърдото му българско произношение я отчая съвсем. Такъв човек бе по-пригоден да цепи дърва, отколкото да говори френски. Впрочем, наистина бе така в началото. И не само в началото. Безкрайно трудно му бе да свива на кравай устенцата, да произнася отворени и затворени гласни, да смекчава съгласните. Но иначе си го биваше, имаше отлична памет, възприемаше бързо. Скоро учителката с учудване си призна, че надали е имала досега по-схватлив ученик.

След две години усилен труд инспектор Димов смени учителката. В министерството имаше висш курс по езикова подготовка на кадрите, той бе служебно задължен да го премине. Сега им предаваше доста възрастна жена, но изискана и благородна като стара френска графиня. Беше много доволна от своите ученици и от тяхното прилежно поведение. Но не беше никак доволна от присъствието им. Постоянно някой от тях изчезваше за дни или даже за седмици. „Служебно зает“ — това беше обяснението, което получаваше от отговорната инстанция. Що се отнасяше до инспектор Димов, той я затрудняваше главно със своето произношение. Иначе не можеше да не признае, че е нейният най-добър ученик.

И в това хубаво лятно утро се занимаваше точно с него. Тоя уверен млад човек с кораво, решително лице, кой знае защо, изглеждаше пред нея винаги малко уплашен — точно като гимназиалните ученици. Той я развеселяваше, беше й симпатичен. Тя го предпочиташе пред другите, улавяше се, че го изпитва много по-често.

— Е, добре, другарю Димов — започна тя. — Вие сте, да кажем, на Триумфалната арка… Как най-лесно ще стигнете пеша до Българското посолство?

Димов се замисли. Тоя солиден човек никога не бързаше с отговорите си, каквито и да са те.

— Ами ще тръгна по „Шан з Елизе“ — започна спокойно Димов. — Ще предпочета, разбира се, левия тротоар…

— Защо левия?

— Защото по него са едни от най-хубавите парижки кафенета — отвърна шеговито Димов. — А пред хубавите кафенета седят хубавите елегантни жени… Най-напред е „Жорж сенк“, след това „Колизеумът“. Човек може да спре за малко пред магазин „Бушера“, ако иска да купи нещо хубаво за жена си. Така ще стигне до малкия площад „Рон Поан“. Там ще трябва да почака доста, докато прекоси „Шан з Елизе“, тъй като няма подлез.

— Извинете, господин Димов, но вие се шегувате с мене! — каза обидено учителката. — Вие сте били в Париж…

— Не, мадам.

— Но знаете поне колкото мене.

— Това е в задълженията на моята професия — все тъй шеговито отвърна Димов.

Точно в тоя момент вратата се отвори, на прага се появи Ралчев, неговият най-добър помощник. Ъгловатото му лице имаше същото полусконфузено, полууплашено изражение на ученик, който е влязъл в класната стая след големичко закъснение. Той поглеждаше ту шефа си, ту учителката, сякаш се чудеше какво да каже.

— Ясно! — измърмори недоволно учителката. — Ето още едно служебно задължение. Няма ли да ви оставят на спокойствие поне за уроците?

— Рискове на професията, мадам! — въздъхна Димов. — Моля ви да ме извините.

Но видът на Ралчев му бе подсказал много повече, отколкото учителката бе доловила. Навярно се беше случило нещо доста сериозно. Като излязоха в коридора, Ралчев веднага каза:

— Доста неприятна история, шефе… И то с чужденец.

— Дано не е американец — измърмори Димов.

— Не, французин… Намерен е убит в хотелската си стая на летището.

— Кой го е намерил?

— Чистачката към десет часа сутринта. Вратата е била заключена, ключът и досега го няма. Но тя е отворила със своя ключ… И здравата се е изплашила, още не може да дойде на себе си.

— Как се казва?

— Огюст Периа, четиридесет и осем годишен, от Париж… Два удара с остро оръжие, и двата в гърба.

Димов се понамръщи:

— Ами така започнаха всичките ни неприятни истории, с удар в гърба. Кога е пристигнал?

— Снощи в десет без десет със самолета от Истанбул. А тая сутрин е трябвало да замине с „Ер Франс“ за Цюрих.

— Никой ли не го е потърсил?

— Потърсили са го. Но само по радиоуредбата на летището. Навярно не са знаели, че е останал да спи тук, в хотела… И след това са заминали.

— Това ли е всичко?

— За сега всичко… Там е Мишев, той ми се обади по телефона. И аз дойдох веднага при тебе.

— Наистина неприятно! — измърмори Димов. — На ти сега на тебе френски език!

Навън ги чакаше служебна кола.

— Летището! — каза Ралчев. — По-бързо.

„Всички бързат, когато е вече късно“ — помисли шофьорът. Но той наистина добросъвестно бързаше. Скоро спряха пред летището. Там, разбира се, всичко изглеждаше съвсем нормално и делнично, самолети отлитаха и долитаха, хора се суетяха около входовете. На външната врата на хотела имаше пост — това бе всичко. Коридорът бе съвсем пуст и спокоен, не се виждаха никакви хора. Хотелът сякаш все още спеше, без да подозира какво се е случило. В стая двеста и осем ги чакаше Мишев. Лекарят бе привършил своя оглед, само дактилографът все още добросъвестно се трудеше. Трупът лежеше всред стаята проснат по гръб и леко разкрачен. Беше в панталон и горнище на пижама, закопчана само на средното копче. Безизразното лице на убития не подсказваше нищо. Навярно не е било съвсем лесно да се убие толкова едър и силен човек. Вероятно е бил изненадан. В стаята не се забелязваше никакъв безпорядък освен отвореното куфарче за ръчен багаж, доста разбъркано. Едно от крилата на външния прозорец бе отворено, но и над него бе спуснато плътно поизбелялото перде.

Мишев побърза да му докладва малкото, което знаеше.

— Убит е, изглежда, тук, в коридорчето, близо до вратата на банята. С кама или нещо подобно… Много силни, бих казал, професионални удари… И двата са пронизали сърцето, смъртта е последвала моментално. След това е бил примъкнат до средата на стаята и обърнат по гръб. И при всички положения е бил ограбен — не намерихме в него никакви пари, никакви ценности. Както личи, взети са били дори часовникът и пръстените му… Изобщо не намерихме в него нищо освен самолетния билет и етикета, за багажа…

— А паспорта? — запита любопитно Димов.

— Дори паспорта…

— Това е наистина странно… Изобщо някакви следи някакви улики?

— Само едно копче, другарю Димов.

— Копче ли? — запита учудено Димов.

— Да, копче от митническа униформа… Малко, от ръкав.

Мишев извади от джобчето на сакото си нещо увито в книжка и го подаде. Димов го погледна косо, после го пъхна в джоба си.

— Дактилографът! — каза той кратко.

Възрастен, мършав като хрътка служител излезе малко напред.

— Нищо съмнително, другарю Димов. И никакви отпечатъци, навярно е работено с ръкавици.

— И никакви следи по пода?

— Никакви… Може би след това са били избърсани.

— Изобщо работил е като у дома си! — каза Ралчев.

— Вашето мнение, д-р Пеев?

— Убит е навярно между единайсет и един часа… Но ще ви дам точна експертиза след аутопсията.

— Интересно защо е бил примъкнат до средата на стаята? — запита Димов.

— Навярно за удобство — обади се Мишев. — По всичко личи, че е бил старателно обискиран.

— И ограбен, според вас. — Димов погледна към отвореното куфарче. — Да, хубави ризи с извезани инициали.

— Има ги и на пижамата.

— Някакви ключове?

— Никакви… Липсва дори ключът на стаята…

— Да, доста странно убийство! — измърмори Димов. — Някаква хипотеза, Мишев?… Някакво предположение?

Мишев видимо, се поколеба.

— Навярно Периа си е бил легнал! — каза той неохотно. — Тогава някой му е потролал. Или пък го е извикал.

— От какво съдиш?

— Панталонът е обут съвсем небрежно… И зле закопчан.

— Да, виждам — кимна Димов.

— И изобщо имам чувството, другарю Димов, че грабежът е бил извършен, колкото да се подведе следствието… А целта е била друга: може би паспортът, може би ключовете…

Димов не отвърна, продължаваше да оглежда стаята.

— Администраторът тука ли е?

— Той се е сменил в седем часа сутринта… Но го извикахме…

— Добре, да вървим при него… Ралчев, намери митничаря, който е преглеждал багажа на убития.

— И той е сменен от дежурство — обади се Мишев. — Чакаме го всеки момент.

— Ако копчето е негово — каза Димов, — надали ще го дочакаме.

— Не вярвам, другарю Димов… Според мене, то е подхвърлено нарочно… За да ни подведе.

— Ела с мене, Мишев… Да видим тоя администратор. Все пак той знае малко повече от другите. Поне го е видял жив…

В администрацията намериха двамата администратори. И освободиха за кратко време новодошлия. Берберов изглеждаше доста смутен и загрижен. За пръв път, откакто се помнеше, му се случваше убийство в хотел. В българските хотели никой никого не убиваше. В най-лошия случай се открадваше някоя вещ. Двамата криминалисти влязоха, Берберов ги покани да седнат. И веднага усети върху себе си тежкия проницателен поглед на инспектора. Това го смути още повече.

— Другарю Берберов — започна инспекторът, — вие вече знаете за убийството. И навярно сте поразмислили, докато дойдем… Сега разкажете ми всичко, което ви е направило впечатление.

— За убития ли? Аз казах, всичко. — Берберов въздъхна.

— Ами най-странното е, че дойдоха толкова пътници наведнаж… И то все французи.

— Колко души?

— Трима мъже и една жена. Вие разбирате, другарю инспектор, това не е хотел като другите… Е, случва се понякога да остане тук някой транзитен, но много рядко… И туй става, но, да речем, при лошо време, при някаква злополука, при объркване на разписанията, когато не знаем точно кога ще тръгне нов самолет. Понякога са ни изпращали и пътници от града, при криза за стаи. При редовните самолети пътниците обикновено отиват да спят в града… Ако не друго, поне да го видят за една вечер.

— Но „Ер Франс“ тръгва наистина много рано.

— Вярно е — кимна Берберов. — Но досега никой пътник на „Ер Франс“ не е спал в моя хотел. А сега изведнаж четирима. И една дипломатка между тях, мадам де Вол. Просто не е по ранга й.

— Добре, да започнем отначало. Кой дойде пръв?

— Именно господин Периа, със самолета от Истанбул. Носеше само пътна чанта. Помоли ме да му попълня фиша.

— Това винаги ли го правите?

— Почти винаги… И тоя път за всички освен за мадам де Вол, която си го попълни сама.

— Коя стая му дадохте?

— Двеста и осем… Тя е хубава, задна стая. И понеже не вярвах, че ще има други пътници, дадох му я просто от сърце.

— Кога си взе обратно паспорта?

— Още същата вечер… Струва ми се, половин час след това.

— След това?

— После дойде господин Капелани… Според мене, съвсем обикновен, приятен човек…

— Как изглеждаше?

Берберов му го описа доста подробно — по вид и по държане. И възпроизведе едва ли не целия разговор.

— Много ли беше пиян? — запита Димов. — Или просто тъй, пийнал?

— Май че си беше пиян… Залитна по едно време. Затуй му препоръчах да пийне розе. То е много приятно вино, другарю инспектор, но не е силно. След това към десет часа дойде нашият самолет от Бейрут. С него пристигнаха най-напред мадам де Вол, след това последен — господин Кулон. Дадох им последователно на Капелани 212, на де Вол 217 и на Кулон 218.

Берберов подробно му описа и последните двама гости. Особено мадам де Вол и най-вече тоалета й.

— Кога си взеха обратно паспортите?

— След като се върнаха от ресторанта. Помня, че последен дойде господин Кулон, някъде около дванайсет часа… След това съм заспал…

— Винаги ли го правите?

— Няма никакъв смисъл да стоя буден, другарю инспектор… Това не е софийски хотел, при нас няма никакви изненади. След дванайсет нямаше друг пътнически самолет.

— И значи тъй, легнахте да поспите… Затворихте ли поне външната врата?

— Обикновено го правя, особено ако няма никакви пътници… Но тоя път май че забравих.

— Как тъй май?… Забравихте или не забравихте? — запита строго Димов.

— Което е право, забравих, другарю инспектор.

— И сте направили груба грешка! — отвърна сериозно Димов. — Или пък точно обратното.

Берберов примигна.

— Не ви разбирам — отвърна той смутено.

— Много добре ме разбирате… Ако бяхте заключили, щях да кажа, че вие сте убили Периа, за да го ограбите… Зер мислите, че тия французи ще почнат да се избиват помежду си?… И точно на софийското летище?

— Възможно е някой да е влязъл отвън, другарю инспектор.

— А тогава цялата и морална, и служебна вина е ваша… Ако бяхте заключили, сега всички пътници щяха да бъдат живи.

Берберов мълчеше съкрушен. Или поне така изглеждаше.

— Да ви е изправило впечатление нещо друго?

Но трябваше да минат няколко минути, докато Берберов отново събере мислите си. Той преглътна мъчително, после каза:

— Май че нищо.

— Помислете, помислете!… Макар да е съвсем дребно на пръв поглед.

— Това си мислех… Периа и Кулон не поискаха да ги събудим за самолета. Обикновено това рядко се случва. Дори да има човек будилник със себе си, все друго е, като зазвъни телефонът. Няма да спре, докато не те събуди.

— Вие ли звъните?

— Не, телефонистката, разбира се. Но взема от мене номерата.

Димов продължително се замисли.

— Мишев, вземете четирите фиша! — обърна се той към помощника си. — А вие елате с мене.

— Къде? — трепна уплашено Берберов.

— При трупа.

— Не може ли без това, другарю инспектор? — запита той умолително.

— Само без това не може… Трупът трябва да се идентифицира. Хайде, тръгвайте, иначе ще помисля, че ви е гузна съвестта.

Берберов уплашено скочи от мястото си. След малко влязоха в двеста и осма — всичко си беше така, както го бяха оставили.

— Вижте добре! — каза Димов строго. — Това ли е Периа?

Берберов имаше вид на човек, който се готви да се смъкне на пода. Или поне да се опре на стената.

— Това е! — отвърна той с мъка. — Аз много не зяпам в пътниците… Мога ли да му видя сакото?

Показаха му сакото, което извадиха от гардероба.

— Да, това е, сигурен съм! — тоя път съвсем уверено отвърна Берберов. — Тоя туид… веднага ми направи впечатление…

— Сега вървете да спите! — каза сухо Димов. — И заключете всички стаи и всички врати… Може би за в бъдеще това ще стане едничкото ви развлечение.

Берберов се понесе като на сън по пустия коридор. Малко след това в стаята влезе Ралчев.

— Митничарят е горе — каза той кратко.

— Знае ли за убийството?

— Знае.

— Мишев прекалено се е раздрънкал — каза недоволно Димов. — Няма как, да вървим!

След малко отново бяха в администрацията. Младият човек седеше на един от столовете и когато двамата влязоха, малко неловко се изправи на крака.

— Вие служил ли сте войник? — веднага запита Ди мов.

— Да, разбира се.

— Тогава седнете, тук не е казарма.

Младежът облекчено се отпусна на стола си. Лицето му се поразведри, нещо като усмивка се появи на устните му.

— Вие ли преглеждахте багажа на Периа? — запита Димов.

— Да, аз…

— Спомняте ли си какво носеше като ръчен багаж?

— Спомням си много добре! — отвърна младежът. — Само една пътна чанта куфарче… Със секретна ключалка. Помолих, разбира се, да я отвори.

— Да я отвори?… Или да я отключи?

— Да, тя наистина беше заключена. Извади доста голяма връзка с ключове и я отключи пред очите ми. Вътре имаше Обикновени неща — ризи, пижама, тоалетни прибори. И една кутия за енфие!

— За енфие? Как разбрахте, че е за енфие?

— Той ми каза.

— А какво представляваше?

— Стара кутия от много тъмно дърво. Може би беше лакирана, сега не съм сигурен. И с богата сребърна инкрустация. По средата имаше голям зеленикав камък, очевидно неблагороден.

— По какво съдите?

— Разбирам малко нещо от камъни — каза младият митничар. — И освен това за какво ще взима със себе си скъпа вещ? За да си има неприятности с митничарите? Много по-удобно ще бъде, ако я остави в транзитния багаж.

— Той не влиза ли в митницата?

— Не, само в магазията и оттам директно се товари на „Ер Франс“.

— И все пак не е постъпил глупаво! — каза Димов. Пътнически багаж може да се загуби…, но не и ръчната чанта.

Младежът се позамисли.

— Да, и това е съображение — отвърна той. — Но кутията не ми се видя нещо особено. Периа каза, че я купил за двайсет долара.

— Това ли беше всичко?

— Не, имаше и митническа декларация с валута. Три хиляди долара в травел-чекове и 500 долара в наличност.

— След това да сте се виждали с някой от пътниците? В ресторанта или в хотела?

— Моля ви! — каза младежът. — Това е строго забранено.

— Случайно, искам да кажа.

— Не, тая нощ бяхме ужасно претрупани.

— Липсва ви едно копче на униформата! — каза внезапно Димов. — Ей това, на ръкава.

— Знам! — отвърна младежът, без да погледне. — Днес ще мина в магазина да купя няколко.

— Ако е само за едно, мога да ви услужа.

Той извади копчето, намерено в стаята на убития, и му го подаде. Младият човек малко учудено и стеснено го взе.

— Откъде го имате?

— Намерихме го в стаята на убития! — отвърна спокойно Димов.

В първия миг Ничев сякаш не обърна внимание на думите му. Но изведнаж трепна, явно смущение се изписа по лицето му.

— Много ви моля! — възкликна той стреснато. — Ако искате да кажете…

— Още нищо не съм казал.

— Но аз изобщо не съм излизал от митницата… През цялото време бях с моите колеги… Те веднага ще го докажат.

— Достатъчно за сега! — каза Димов. — Можете да си вървите.

Все още смутен и объркан, младежът стана от мястото си и се отправи към вратата. Но в последния момент сякаш не издържа и отново се обърна. Лицето му бе лекичко пребледняло.

— Моля ви да проверите… Държа на това. Както държа и на името си.

— И аз държа! — отвърна Димов. — И все пак по мислете си… Къде сте загубили копчето? И кога? А ако ми донесете загубеното, ще ви бъда много признателен.

Младежът все още втренчено гледаше към него. Сериозно ли говореше? Шегуваше ли се? Или му поставяше някаква глупава клопка?

— Добре! — каза той най сетне. — Имам нещо наум. И се запъти по коридора. Известно време Димов мълча замислено, Ралчев не се решаваше да го смути. И все пак накрая не можа да се стърпи.

— Това момче не се ли отърва много лесно? — запита той.

— Защо? — погледна го Димов. — Какви доказателства имаме?

— Ами в края на краищата това копче няма крила… Някой го е оставил там… Някой го е пренесъл.

— Копчета по света, колкото искаш — отвърна уклончиво шефът му.

— Да, но това е митничарско копче… И при това съвсем новичко. Също като копчетата на тоя младеж.

— Ново копче се намира по-лесно от старо копче.

Димов се усмихна — малко хитро и малко предизвикателно. Ралчев тоя път беше съвсем безпомощен да разбере какво всъщност означава тая усмивка.

— Единствен той е знаел, че Периа има в себе си някакви ценности. Освен това на мене всички копчета са по местата си, а неговите не са.

— И твоите не са. Я си погледни ръкава. Ралчев погледна сърдито ръкава си.

— Да, но моето съм загубил другаде… А не в стаята на убития…

— Никой не може да каже къде тоя младеж си е загубил копчето — отвърна Димов тоя път със съвсем сериозен глас. — Това копче може да бъде само някаква далечна улика. А ти смяташ, че е доказателство?

— Е, не може да се каже, че е обективно доказателство.

— Аз не обичам да деля доказателствата на обективни и субективни — каза с досада Димов. — Поне за себе си. Субективно ли е, че тоя младеж просто лъха на честност и искреност?

— Е да, но…

— Какво „но“?

— Трябва да проверим поне неговото алиби.

— С това ще се заемеш ти… И нареди на Мишев да изследва подробно стаите и на другите чужденци. А пък аз ще се отбия за малко в ресторанта.

— Да обядваш?…

— И това не е толкова лоша идея! — усмихна се Димов. — Макар че сигурно още не са готови с обеда.

След малко той влезе в ресторанта. Управителят току-що се бе върнал от града и за негово щастие сервитьорите бяха същите, които снощи бяха обслужвали чужденците. Той ги разпита подробно кой къде е седял, кой какво е поръчал, кой кога си е отишъл. Но особено внимание обърна кой колко е пил.

— Да почнем от Периа! — каза Димов. — Чужденеца, който си е останал в стаята… Кой го обслужи?

Беше най-възрастният от сервитьорите.

— Занесох му бутилка „Радебергер“ — каза той. — И черен хайвер. След това повече не се обади.

— А какво правеше в стаята?

— Нищо, лежеше си… Дори не стана да ми отвори.

— И с какво плати?

Старият сервитьор изведнаж помръкна. Той се поколеба мъчително, после каза:

— С долари.

— Колко долара?

— Десет долара. Черният хайвер беше двоен, другарю инспектор.

— Така!… А ти се отчете на касата с левове, а доларите сложи в джоба си.

Сервитьорът мълчеше съкрушен.

— Понеже си призна веднага, все едно, че не съм чул! — каза Димов намръщено.

— Чужденците много се дразнят, като им искаме левове, другарю инспектор — отвърна сервитьорът. — А на касата не приемат валута.

— Това ли беше всичко?

— Това… Повече не поръча.

Мадам де Вол и нейният придружвач бяха пили само бутилка „Карлово“. Кулон — само три уискита. Никой не е бил пиян, с изключение на Капелани може би… Наистина бутилка и половина розе не са кой знае какво, особено за един французин. Но той навярно е бил добре пийнал и преди това.

— Достатъчно за сега! — каза Димов. — А мога ли да получа една топла пача?

— Веднага, другарю Димов! — ухили се управителят и смигна на стария сервитьор.

Той като ястреб се спусна към кухнята.

С малко топла храна в стомаха умът винаги работи по-ясно. Сега Димов се разхождаше из кабинета си със спокойна, умерена стъпка. И се улавяше сам, че колкото минаваха годините, толкова мислите му ставаха по-предпазливи. И в същото време все по-дръзки. Предпазливи и дръзки — това, което философите наричаха единство на противоречията. А точно такава беше и самата истина. Той нахлуваше смело, с професионална опитност в най-непознатите територии, но работеше там предпазливо, оглеждаше всяка своя крачка, не се доверяваше ни на очите си, ни на опита си. Изненадите го бяха научили колко сложна и многостранна може да бъде всяка истина. Все по-рядко отиваше на риск, както между прочем бе случаят с младия Ничев.

Престъплението с убития на летището чужденец явно го озадачаваше. Нещо му подсказваше, че цялата работа е изпипана много интелигентно, с дълбоко професионално умение. И все пак бяха допуснати елементарни грешки. С това копче например. И не само с копчето. Не означаваха ли тия пропуски липса на сериозна професия? Може би. А може би истината беше някъде по средата. Интелигентност без професия. Или професия без интелигентност. Да, истините винаги бяха по-сложни, отколкото изглеждаха на пръв поглед.

Усещаше, че с течение на годините става все но-тъжен. Причина за това бяха именно истините — сложните и противоречиви истини. През първите години престъпленията го интересуваха чисто служебно. Дълг, който трябва да се изпълни. Или пък като ловец — дивеч, който трябва да се удари. Тичаше като як копой с невероятна издръжливост и по най-незабележимата следа. После тичането започна лекичко да го уморява. Вече не тичаше с такава енергия. Просто избираше една теоретична точка и чакаше там. Както се казва на ловен език, чакаше на пусия. Глиганът или заекът — все едно! — обикновено се появяваха някъде там, около теоретичната точка. Тогава е много по-лесно да се прицелиш в дивеча, който смята, че си някъде далеч зад гърба му.

Но след това се случи тая история със Стефан Радев. И с неговото самопризнание. В неговия собствен съзнателен мир категориите започнаха бавно да се изменят. Сега вече престъпленията не го интересуваха само като факт, но и като социално явление. А тая почва се бе оказала най-хлъзгавата от всички, на които досега бе стъпвал. Случиха се още няколко много сериозни и жестоки престъпления. И убийците бяха все млади хора. Не просто деца на улицата и на нейните вечни миазми. А хора образовани, добре гледани и възпитани. И без никакви видими пороци, без никаква обременена наследственост. Дори на вид съвсем безукорни — като, тоя Ничев например… И все пак…

Не разбираше на каква почва виреят тия отровни цветя. И от какво семе израстват. Нямаше такива семена или поне у нас ги нямаше. Може би това, което учените наричат мутации?… Изведнаж цветето пониква не бяло, а червено или жълто. Не шест, а осем листенца на венчето. Или съвсем внезапно вместо лечебна — отровна настойка. Това бяха факти, върху които непрекъснато размишляваше. Може би не точно мутации, може би неочаквани съединения. Пък и тоя напрегнат свят — като някакъв огромен синхрофазотрон. Частиците летят с невероятна скорост, удрят се една в друга и се разпадат на нови частици. Учените просто им дават нови наименования — алфа, бета. След това ги проучват, мъчат се да свържат всичко в единна теория.

И той се мъчеше да свърже всичко в единна теория, но не успяваше. Фактите се трупаха един след друг все по-различни и сякаш всеки за себе си. Не успяваше да улови общото. Сънят му бе станал съвсем лек и неспокоен. Събуждаше се посред нощ, мислеше. Може би трябваше да чете повече. Добре, да чете, но работата беше там, че никой не пишеше по проблемите, които го интересуваха. Никой не искаше да бърка с чисти ръце в мръсна материя… Задният двор!… Боклуци!… Но нима от боклуците не избухваха най-опасните епидемии? Профилактиката — това е достатъчно. Не, не е достатъчно — мислеше той.

Нарочно се бе заключил в стаята си. Нарочно бе изолирал телефона. Чувствуваше се потиснат и неспокоен. Тоя Ничев — имаше ли право да го извади така бързо от тоя сравнително малък кръг? Навярно нямаше! А мутациите? А частиците? Как се гради теория? И все пак човек трябва да вярва в нещо. Иначе какво значение има какви мутации ще се появят? Щом това е закон на природата…

Някой почука на вратата му — Ралчев, разбира се. Само той знаеше как да почука. Димов се поколеба за миг, после отвори. Ралчев го гледаше доста гузно.

— Генералът те вика — каза той.

— Знае ли, че съм тук?

— Аз му казах.

— Умееш да се подмазваш на началството.

— А как, да го излъжа ли? — попита Ралчев учудено.

— Много добре знаеш, че не сме готови — отвърна Димов с досада.

— Той просто иска да го информираме.

— Хубава информация… Каква информация без достатъчно факти?

Ралчев премигна. Може би беше прав шефът му, че не умее да се съпротивява на началството. И сега не му се искаше.

— Мисля, че направихме всичко! — каза той неохотно. — Няма само как да върнем чужденците.

— А експертизата?

— Още не е готова.

Тоя Ничев, тоя Ничев!… Сега трябва да се огъва и да мънка пред генерала заради него.

— Повикай ми доктор Пеев.

Ралчев отиде при телефона и включи контакта. Доктор Пеев работеше в друго здание, връзка понякога се получаваше доста трудно. Все пак той поръча да го потърсят.

— Нещо ново за Ничев?

— Нищо особено, шефе… Произхожда от съвсем бедно семейство.

— Такъв хубавец?… С такава кожа? — запита Димов учудено. — Ралчев, обърна ли внимание каква хубава кожа?

Кой знае защо тая нежна, почти женска кожа най-много го безпокоеше. Ралчев изсумтя недоволно. Може би защото сам не притежаваше никакви подобни достойнства.

— Кожата си е кожа, шефе, а пък фактите са си факти! — измърмори той. — Баща му е бил най-обикновен училищен прислужник. Даже не е имал средства да изучи сина си като хората.

— Какви езици знае?

— Доста добре френски, отчасти английски… Освен задължителните курсове сам се е образовал. Прекалено интелигентно момче за един обикновен митничар… И, казват, с амбиции.

— Зависи какви амбиции — измърмори Димов. — Има и хубави амбиции.

— Има — отвърна Ралчев не съвсем убеден. — Има всякакви.

В това време продължително зазвъня телефонът. Димов отиде и взе слушалката.

— Ти ли си, Пеев? Нещо ново?

— Почти привършвам — отвърна лекарят. — Сега мога да кажа с много голяма сигурност. Убийството е извършено около 12 часа.

— Ударите?

— С много особено тънко оръжие… И доста дълго, почти като щик… Това не е обикновена кама, другарю Димов. Камите обикновено са по-къси. И двата удара са минали през сърцето… Според мене, това може да го извърши само много опитен, бих казал, професионален убиец. Човек с много силна и изключително точна ръка.

— Да, разбирам… Нещо друго?

— Малко храна и остатъци от алкохол в стомаха му. Но в никакъв случай не е бил пиян.

— Добре, Пеев, благодаря. Димов затвори слушалката.

— А сега можем да вървим! — каза той. — С малко по-чиста съвест.

Взеха една служебна кола до главната дирекция. Не стана нужда да чакат — генералът ги прие веднага. Беше едър мъж с буйна коса и тежки ръце на бъчвар. Така се и казваше — Бъчваров, — съвсем заслжено си бе получил името. Не изглеждаше никак сърдит за малкото закъснение, само неохотно измърмори:

— Доста неприятен случай!… И то с французи!… Нищо, шефе, разказвай — добави той шеговито.

Димов бавно и точно изложи фактите — беше съвсем сигурен, че не е изпуснал нищо съществено. Но през цялото време се въздържаше от коментарии. Когато най-сетне Димов свърши, генералът го погледна изпитателно с живите си очи. И веднага каза това, което Димов очакваше:

— Добре де, ама ти съвсем ли изключваш от комбинацията младия митничар?

— Да, искрено казано, изключвам го. Макар да няма много сериозно алиби. Никой от неговите колеги не може да гарантира, че през цялото време е бил с тях.

— Ами тогава?

— Другарю генерал, той е секретар на комсомолската организация… Ако почнат и…

— Добре, това разбрах… И никакъв друг довод?

— На мене тоя ми е достатъчен, разбира се, плюс личното впечатление. Но има и нещо друго. Ничев не скри от нас, че чужденецът е носил със себе си пари и ценности. Макар че за това нямаме ни документ, ни свидетел. Ако той беше убиецът, щеше да скрие поне за валутата. Митническото удостоверение, което е останало у Периа, е било откраднато. Няма смисъл, от една страна, да краде удостоверението, а, от друга — да признава какво то е съдържало.

Генералът се замисли.

— Да, прав си — кимна той. — Това е логично. И, според тебе, как е попаднало това копче в стаята на убития?

— Най-вероятно е било подхвърлено… От убиеца или от някой негов съучастник… С цел да ни подведе.

— Все пак неприятно съвпадение…

— Точно съвпадение, другарю генерал… Убиецът случайно го е намерил, като е минавал през митническия контрол. И веднага му е хрумнало да го използува като улика.

— Не ти ли се вижда малко примитивно?

— Да, наистина — съгласи се неохотно Димов. — И все пак естествено за чужденец, който слабо познава страната ни… Някои все още ни смятат за ориент, където всичко може да мине.

— Ясно — усмихна се генералът. — Навярно смяташ, че някой от чужденците е убил Периа?

— Точно така! Или Кулон, или Капелани. Но по-вероятно Кулон… На него повече му подхожда тоя точен и силен удар… Капелани, както ви казах, е бил доста пиян.

— Ако не се е преструвал!

— И това е възможно. На Запад има препарати, които чувствително намаляват влиянието на алкохола.

— Някакви улики?

Навярно Димов отдавна бе чакал тоя въпрос, защото лицето му леко просветля.

— Има една, и то доста хубавка — отвърна той. — стаята на Кулон намерихме чаша с лек разтвор от „Алка Зелтцер“.

— Какво е то?

— Против киселини… И изобщо против напиване.

„Алка Зелтцер“ намерихме и в чашата на Капелани. Но не е в това работата. Върху чашата на Кулон имаше отпечатъци от пръстите на Периа.

— Ха! — възкликна изненадан генералът. — Това е наистина нещо… И все пак друго щеше да бъде, ако ги бяхте намерили в стаята на Периа.

— Очевидно двамата са се познавали. А между хора, които се познават, винаги може да стане нещо.

Тоя път генералът здравата се замисли.

— Но какъв смисъл има да го убие точно в София? И то на летището? Защо не в Париж? Там работата би могла да мине по-незабелязано… И да не се свързва с името му.

— И аз върху тоя проблем си троша главата, другарю генерал… Може би убиецът не е имал друг изход… А може би е смятал, че убийството ще мине за сметка на българите. Дива балканска страна, какво ли не може да се случи в нея… Сигурно така е мислил. И убийството, разбира се, ще бъде някак потушено, за да не се компрометира страната. А и френската полиция очевидно не може да се намеси в нашите работи дори ако се усъмни.

— Да, разбирам — кимна генералът. — Убийство на ничия земя, наистина оригинално. Сега нито ние можем да проведем сериозно следствие, нито французите. А копчето е било добре дошло…

Ралчев, който до тоя момент слушаше мълчаливо, внезапно се намеси:

— Другарю генерал, може ли да кажа нещо?

— Моля…

— Ако убийството е извършил някой от двамата чужденци, то той го е направил предумишлено.

— Това е по-вероятно — кимна Димов.

— А, според мене, това е сигурно — продължи Ралчев. — Защо убиецът ще вземе копчето, което случайно е иопаднало пред очите му? Очевидно той е знаел за какво може да му послужи.

— Разбира се, че си прав — отвърна Димов оживено. — Това се налага от само себе си.

Генералът мълчеше.

— Може и тъй да е — каза той най-сетне. — А може и да не е. Представете си например, че някой е проникнал в хотела отвън. Убил е, ограбил е и е изчезнал.

— Да си кажа правичката, другарю генерал, мъчно мога да си го представя — обади се Димов. — Откъде един външен човек може да знае, че в стая двеста и осем е отседнал богат чужденец?

— От администратора например…

— Почти невероятно! — каза Димов. — Никой разумен, човек не спи в един чужд хотел в непозната страна, без да се заключи. Нима Периа ще отвори посред нощ на непознат човек? И ще го пусне в стаята си?

— Защо непознат? Ами ако е бил администраторът? Идва, почуква: моля, господин Периа, вземете си паспорта.

Сега пък другите двама мълчаха.

— Помислете още, поработете! — продължи генералът. — Разбирам много добре, че не ви се иска убиецът да е българин… И ще бъде крайно неприятно, ако е българин… Но представете си, че е тъй… Нима ще оставим един вулгарен убиец да шета из страната ни? Убийството утре може да се повтори.

— А французите?

— Кои французи?

— Посолството например… Те веднага ще поискат някакво обяснение.

— На тях ще им дадем това, с което сега разполагаме. Искам да кажа, официалните документи: протокол, експертизи, снимки… Може пък и те да ни подскажат нещо.

След малко двамата си отидоха. Докато се возеха със служебната кола, Димов не проговори нито дума. Но лицето му не бе толкова замислено, колкото потиснато и недоволно. Едва когато слязоха той неохотно измърмори:

— Не може да бъде администраторът… Убиецът е бил в стаята. Периа е тръгнал към вратата и тогава е получил двата удара отзад. Мъчно мога да си представя, че Периа е допуснал в стаята си някакъв непознат администратор просто тъй, на моабет… Освен ако са се познавали преди това.

— Не е изключено! — каза Ралчев. — Берберов е стар хотелски плъх. Тия хора имат всякакви връзки, особено с чужденци.

— Добре, утре ще поговорим… А сега ми се иска да отида някъде за половин ден. Ей тъй, на въздух.

— Ами да отидем при Паргов.

— Не ти ли казах, че са изтровили раците в реката? — отвърна Димов ядосано. — Просто до шушка. Ако пък това не са престъпници…

Никога Ралчев не го бе чувал да произнася думата „престъпници“ с такава ярост и омерзение. Решиха да отидат до Боровец — да спят там в някоя от вилите на министерството и да се върнат. Това беше един от малките навици на инспектора — да се отлъчва от София, когато е затруднен. Но реката с раците — неговото любимо място за почивка и размисъл — беше отишла по дяволите. Вече никога нямаше да има раци в тая стара като древността река. А някой ден навярно щяха да изчезнат от всички реки. За да останат като жестоки отмъстители само в жалките тела на тия, които ги бяха изтребили.

Никак не се излъгаха, че отидоха в Боровец. Вилата беше спокойна и уединена и най-главното — съвсем безлюдна. След градския шум сега ушите просто го боляха от тишината. Лежаха дълго в рядката сянка, мълчаха до премаляване. И все им се струваше, че някъде шуми река, че някъде пърхат птици. Всъщност нямаше нищо — гората беше глуха и малко тъжна, като всяка стара борова гора. Единствено няколко катерички се премятаха безшумно из клоните или се катереха към върховете на боровете, огрени от слънцето.

Привечер се разходиха из гората, набраха гъби. Бяха хубави, едри гъби с кафеникави шапчици, овлажнели от росата. Понеже нямаха кошница, просто ги пъхаха в джобовете си или ги носеха в ръце.

— Всъщност какви са тия гъби? — досети се най-сетне Димов.

— Масловки — отвърна малко неуверено Ралчев.

— Имат ли отровни двойници?

— Струва ми се, че нямат.

— Как така струва ти се! Изобщо брал ли си друг път?

— Аз да съм брал? — погледна учудено Ралчев. — Просто съм виждал.

След дълги размишления най-сетне хвърлиха гъбите. Нямаше смисъл да поощряват престъпността в България. И нощта беше много тиха и хладна, спаха така дълбоко, че сутринта се събудиха зашеметени.

— Като че ли съм пиян! — оплака се Димов. — Мозъкът ми просто се е сплескал от толкова кислород.

Но като се върнаха в града, изведнаж се почувствуваха много ободрени. Сега вече можеха да седнат и да помислят. Но колкото и да мислеха, не стигаха до нищо съществено. Въпросителните не само че не се намаляваха, но и непрекъснато се увеличаваха. Ако убиецът е някой от чужденците, защо убийството е извършено именно в София? Защо не в Истанбул например, откъдето убитият е дошъл? Как е било пренесено през митницата оръжието, с което е било извършено убийството? Защо тримата чужденци не са попълнили сами фишовете си? Защо двама от тях не са поискали да ги събудят? Съвсем случайно ли са се събрали четиримата чужденци? Или пък е имало уговорка между някои от тях? Защо Перца не е отишъл като другите в ресторанта? Защо от убития са ограбени не само ценностите, но и всички други документи, включително и паспорта? Какво може да е търсил Периа в стаята на Кулон и действително ли е бил там? Дали и това не е фалшива следа като подхвърленото копче? Защо Капелани не е реагирал, когато сутринта Периа е бил потърсен в самолета? Изобщо знаел ли е, че са били спътници в един самолет и че са спали в един хотел? В крайна сметка какви може да бъдат мотивите на престъплението — просто грабеж ли, което им се струваше повече от съмнително. Или пък някаква тъмна мафиотска афера?

— Тая кутия за енфне ми се вижда много съмнителна! — каза Ралчев. — Да не би в нея да се крие загадката?

Димов вдигна рамене.

— Не вярвам да е представлявала някаква особена ценност… В това отношение вярвам на младия Ничев.

— А ако ни е подвел?

— За какво му е нужно да ни подвежда! — намръщи се Димов. — Когато можеше изобщо да скрие от нас, че в багажа му е имало кутия.

— А ако кутията е била просто контейнер?

— Всичко е възможно!… Но няма как да разберем. Птичката е долетяла и е отлетяла.

Все пак решиха да изпълнят добросъвестно указанията на генерала. И започнаха от Берберов. Пътечки имаше много, но не водеха до нищо съмнително. Наистина куп малки човешки слабости, но всички изглеждаха доста невинни. Посещаваше само скъпи заведения, но много рядко. Играеше карти, но само с приятели, и то на нищожни сумички. Не странеше от женски компании, но според възможностите на възрастта си. Не пилееше пари, нямаше съмнителни връзки.

Дори пиенето му беше съвсем френско — доста умерено, с вкус. По всичко личеше, че е добре обезпечен материално, защото редовно отказваше всякаква спомагателна преводаческа работа. Всички референции за него бяха много добри, включително и политическите.

— Повикай го на още един разговор! — каза най-сетне Димов. — Но много внимателно и любезно.

Берберов пристигна незабавно — гладко избръснат, с колосана яка. Държеше се съвсем свободно.

— Другарю Берберов, мина доста време от тоя трагичен случай… И все пак ще си припомните ли към колко часа Периа си взе обратно паспорта?

— Сега не мога да си спомня точно часа — призна си администраторът. — Но скоро, след като ми го остави.

— А Кулон?

— Нали ви казах… Около полунощ.

— Искам да ви запитам откровено… Какво си мислите вие? Кой може да е извършил това убийство?

Берберов го гледаше с известно подчинение.

— Какво да ви кажа?… Много ми е неприятно да си мисля за тая работа… Но, изглежда, че някой от тия почтени господа, французите… Да ви кажа, тоя Кулон приличаше повече на атлет. — Помълча малко, после добави неохотно: — Имам чувството, че аз му изядох главата.

— На кого?

— Случайно се изпуснах пред Кулон, че и Периа е в хотела.

Това наистина беше нещо. Берберов точно възпроизведе разговора. Димов се замисли.

— Да, благодаря ви. Ничев идва ли понякога при вас?

— Кой Ничев?

— Този… Младият митничар…

— Не, аз не съм комсомолец — усмихна се непринудено администраторът.

С това разговорът приключи. Сега знаеха почти сигурно, че срещата между Кулон и Периа е станала след полунощ, т.е. около времето на самото убийство. Що се отнася до Ничев, отзивите за него бяха толкова добри, че те скоро прекратиха анкетата. Оставаше да съберат някои сведения за чужденците. Оказа се, че Кулон никога не е идвал в България. Но Капелани бе идвал два пъти по търговски сделки като представител на една голяма френска фирма за пишещи и сметачни машини. И двата пъти бе отсядал в хотел „България“. Три пъти бе идвала мадам де Вол, винаги с дипломатически паспорт. И винаги бе отсядала в най-луксозния столичен хотел — „София“.

Това бе всичко. И фактически то бе нищо. Димов продължаваше да посещава своите уроци по френски език. И сега беше по-усърден и по-ревностен от всеки друг път. Просто бе сигурен в себе си, че делото на Периа не е приключено. Може би за пръв път френският език щеше да му потрябва за делова работа. Никога не се бе излагал, не биваше да се излага и сега, та макар и с носовките и отворените и затворените гласни. Бяха предали документите във Френското посолство официално, чрез министерството. Димов беше сигурен в себе си, че френската страна ще поиска и някои допълнителни обяснения.

Веднаж учителката го запита с доста откровено женско любопитство:

— Кажете ми, господин Димов, чели ли сте нещо от Жорж Сименон?

— Почти всичко, госпожо…

— Интересно ми е помага ли ви с нещо Мегре във вашата трудна професия?

— Откровено казано, по-скоро ме забавлява. В моята професия ми помага главно господин Стендал — отвърна Димов шеговито.

— Вие се шегувате, разбира се.

— Съвсем не! — тоя път сериозно отвърна Димов. — За всеки криминалист е крайно трудно да работи, ако не познава дълбоко човешките страсти.

На другия ден генералът го повика спешно. Изглеждаше в добро настроение, на устните му бе кацнала шеговита усмивка.

— Готви се да приемеш гости! — каза той. — Утре в София пристига някой си господин Дюран, инспектор от френската криминална полиция. И то във връзка с делото „Периа“.

— Кога точно?

— В десет, със самолет на „Балкан“. Държа да го посрещнеш лично на летището.

— Добре, другарю генерал.

— И държа гостът да остане доволен от нашето посрещане. Това е първото посещение на френски криминалист в България, тъй като ние, както ти е известно, не членуваме в Интерпола. Помисли от сега къде ще го заведете. Особено на обед и на вечеря. Заведението трябва да бъде представително… И освен това да готвят вкусно. Димов мълчеше, не отговаряше.

— Разбра ли какво ти казах?

— Много добре ви разбрах, другарю генерал… Но няма такова заведение, хем да е представително, хем пък да готвят вкусно.

— Добре де, ако решиш да ме поканиш на имен ден, къде ще ме заведеш? — каза любопитно генералът.

— В „Шумако“, разбира се… Има отлична шкембе-чорба. И чудесни шарденчета.

— Не, не върви за французин… Добре, обядвайте в „Панорама“. Но, разбира се, ще предупредиш бай Иван да ви приготви някой хубав специалитет… Тия дяволи могат, когато искат… А вечеряйте в „Щастливеца“, да речем. Те нямат планина край Париж, това ще му направи впечатление.

На другия ден четвърт час преди пристигането на самолета двамата с Ралчев чакаха на летището. Приличаха повече на сватбари, отколкото на посрещачи — нови тъмни костюми, елегантни вратовръзки. Липсваше им само сватбеното венче на бутониерата. Няма как — заповедта си е заповед, трябва да се изпълни. А тя беше съвсем ясна — представително и официално. Самолетът леко се приземи, автобусчето замина да го посрещне, като бляскаше на слънцето с никелираните си части. След малко пътниците започнала да се измъкват от търбуха му, явно доволни, че и тоя път са отървали кожите. Радиоуредбата предупреди господин Дюран, че го чакат.

„Да не е станала някаква грешка?“ — помислиха си едновременно и двамата посрещачи. Към тях приближаваше с неуверени стъпки някакъв особен чичо. Преди всичко приличаше съвсем, ама съвсем на българин. И то на бюфетчик от някоя провинциална гара. Изглеждаше тромав, мъхнат, червендалест и коремест. Носеше неогладен спортен костюм и под него — едро изплетен червен пуловер. За маскировка може би, щом като е минал в комунистическа страна. Единственото нещо, което напомняше за лято, беше леката му панамена шапка, малко тясна, но може би наистина панамена. Едва когато наближи съвсем те видяха простодушно и малко озадачено лице.

— Господин Дюран? — попита предпазливо Димов.

— Да, същият…

— Господин Дюран, позволете ми да ви приветствувам с „добре дошли“. И от името на нашия директор да ви пожелая приятно прекарване.

Дюран го зяпаше не по-малко учудено.

— Вие полицаи ли сте?

— Не съвсем — отвърна вежливо Димов. — При нас се нарича „милиция“.

— Все едно е, дяволите да ви вземат… Аз пък помислих, че е, станала някаква грешка.

Не беше много удобно да му признаят, че и те бяха помислили същото. След малко и тримата се разположиха удобно в новия луксозен мерцедес на генерала — Ралчев отпред, двамата с Дюран отзад. Дюран продължаваше да ги гледа соткровено любопитство.

— И двамата приличате на гасконци — каза той най-сетне. Дано не е чак пък толкова вярно.

Докато пътуваха, Дюран нито веднаж не погледна навън — все едно, че се мотаеше някъде из парижките квартали. Това дребно незачитане на града малко обиди Димов. И му вдъхна, разбира се, леко, но справедливо чувство на съмнение. В края на краищата един истински полицай трябва добре да се огледа дори да е на полюса. Дали пък не е някой от тия полицейски тъпаци, които често се срещат в книгите на Сименон?

— Бързате ли, господин Дюран? — попита Димов все така вежливо.

— Къде да бързам? — погледна го учудено французинът.

— Изобщо бързате ли? С престоя си в София, искам да кажа.

— Аз никога не бързам — отвърна едва ли не обидено Дюран. — Къде да бързам? За гроба ли?

Беше предвидено гостът да отседне в „София“. Тоя път изглежда, че хотелът наистина му направи впечатление. Той го огледа внимателно, след това направо запита:

— Вярвате ли, че това е за джоба ми?

— Бъдете спокоен, господин Дюран, вие сте наш гост. На министерството, искам да кажа.

Докато го записваха в рецепцията, Ралчев се обади на генерала, че гостът им е пристигнал.

— Как изглежда? — запита генералът.

— Нищо, порядъчен — отвърна предпазливо Ралчев. — Но навярно предпочита виното пред водата. Носът му отива към теменужено.

— Това е добре — отвърна шеговито генералът. — С такъв човек по-лесно ще се разберете.

Но за тяхно учудване Дюран не прояви особен интерес към алкохола. Наистина много хареса малката мастичка, която му бяха поръчали. И все пак се задоволи само с две чаши вино. Но затова пък отлично приготвената каварма явно го впечатли. И той започна подробно да разпитва за рецептата. Доста смътните обяснения на Ралчев, изглежда, не го задоволиха, защото измърмори:

— И все пак има някакъв секрет в тая работа. Наистина имаше, и то не само един. Извикаха главния готвач и той с удоволствие ги сподели, щом разбра, че има работа с французин. Дюран добросъвестно записа всичко в малко, доста износено тефтерче.

— Това е вече друга работа — каза Дюран доволно. — Какво бихте пийнали от мене, господине?

Вечерта, както генералът бе поръчал, заведоха Дюран в „Щастливеца“. За пръв път, откакто бе дошъл в София, изненадан и очарован, той се зазяпа в нещо, и то в един нощен пейзаж. Но гледката наистина беше хубава — безкраен мрак и безкрайно море от светлини.

— Имам чувството, че съм в Акапулко — обади се най-сетне Дюран.

— Ходили ли сте в Акапулко? — запита Димов.

— Не съм, разбира се… Но какво пречи да имам такова чувство?

Дебелакът наистина не беше много далеч от френския хумор.

Тоя път пийнаха повечко. Дюран много хареса и виното, и коняка. Само кафето като че ли го поразочарова. И донякъде сиренето, но в тоя случай не беше никак прав. И отново се опита да запише една рецепта — на качамака. Но тоя път рецепта нямаше.

— Всичко зависи от вкуса на царевичното брашно — каза готвачът. — И от търпеливото приготовление.

На края на вечерята Дюран прояви съвсем неочаквана любознателност.

— Какво значи „Щастливеца“? — запита той. Димов му обясни, че това е псевдонимът на известен български писател. И какви са били неговите вкусове.

— Наистина е бил щастливец! — съгласи се охотно Дюран. — Ако живеех в София, щях да идвам тук поне през вечер.

Като истински французин през време на вечерята Дюран нито веднаж не спомена за мисията, с която бе дошъл. И се държеше така, като че ли изобщо бе дошъл тук на малка почивка. След като го изпратиха до хотела, Ралчев побърза да каже:

— Имам чувството, ча ще си замине, без да ни каже нито дума.

— Не се надявай! — усмихна се Димов. — Това е полицай, а не турист.

На другата сутрин точно в девет часа Ралчев въведе Дюран в кабинета на Димов. Настаниха го удобно пред една малка масичка, Дюран извади от чантата си тънко синьо досие.

— Ралчев, три кафета! — каза тихо Димов. — Но гледай да не се изложим.

— Бъди спокоен, шефе, ще го приготвя сам.

— Точно от това се страхувам — измърмори Димов. — Какво кафе предпочитате, господин Дюран? Турско? Еспресо?

— Голямо! — отвърна Дюран.

— Една кана кафе! — каза шеговито Димов. Ралчев веднага излезе, макар да не му се искаше. Много добре разбираше, че разговорът ще почне без него. Димов поднесе на госта си кутия превъзходни хавански пури и Дюран с уважение взе една. В неговото собствено бюро никога никой не бе поднасял пури.

— Господин Димов, искам най-напред да ви запозная с главните действуващи лица — каза той.

— Да, прав сте — кимна Димов. — За мене те са просто като имена в театрална програма.

— Да почнем от Периа — продължи Дюран. — Доста загадъчна личност, от подземния свят, както казваме ние. Преди десет години бе осъден за съучастничество в голяма кражба на диаманти. Той получи три години затвор, но диамантите не се откриха. Това се случва доста често, господин Димов, при всички видове престъпления. Особено при най-големите. Виновниците лежат известно време, според присъдите, но дяловете им грижливо се пазят. Навярно нещо подобно е станало и с Периа. Той си излежа цялата присъда и излезе от затвора. Оттогава водеше напълно порядъчен живот, от правна гледна точка, искам да кажа. Живееше в луксозен апартамент, без да пести, но и без да работи… Не можахме да го уличим в нищо, макар да ни бе ясно, че не може да живее за сметка на някой анонимен благодетел…

— Беше ли под наблюдение?

— Да, разбира се… Но не много стриктно, доколкото ни позволяват нашите скромни възможности. Вие можете да си представите, господин Димов, каква армия от полицаи ще ни е нужна, ако трябва да наблюдаваме непрекъснато целия подземен свят… Всъщност ние само ги контролираме.

— Разбирам ви много добре — кимна Димов. — А пътуваше ли често в чужбина?

— Много рядко… Като всеки истински парижанин изобщо не излизаше от Париж. Неговият истински въздух бе на нощните заведения… Но последния път той не е заминал директно за Истанбул. До Щвейцария е отишъл с лека кола. В Цюрих никъде не е регистриран, навярно е отишъл направо на летището… Преди няколко дена намерихме на паркинга колата му.

— Как си обяснявате това?

— Много просто, искал е да се изплъзне от нашето наблюдение. Ако беше взел самолета от Париж, ние щяхме да знаем. И, естествено, щяхме да уведомим Интерпола. А той, изглежда, не е имал интерес от това. От справката узнахме, че е прекарал в Истанбул два дена, като е отседнал в хотел „Хилтон“… Какво е правил там, не знаем… Тая пура е наистина чудесна, господин Димов.

— Между прочем, Периа пушил ли е?

— Разбира се. Може ли такъв човек да не пуши? Но да продължим… Втората личност е господин Пиер Кулон. Много богат човек, много изискан притежател на три големи антикварни магазина в Париж. Движи се в най-доброто общество, няма никакви слабости, освен към скъпи картини и старинни вещи… Третият е господин Антоан Капелани… G две думи, обикновен чревоугодник и бонвиван в най-буржоазния смисъл на тая дума.

— Какво значи за вас „буржоазен“? — попита той. — Не прозвуча като комплимент.

— Защо? Исках да кажа просто обикновен, неинтересен, средно богат човек. Неспособен за изненади. Ако има да крие нещо, то е своята слабост към малки момичета. С мъка е потушил един неприятен скандал в това отношение. Но иначе почтен баща, уважаван гражданин, търговски директор на известна фирма за пишещи и сметачни машини.

В това време влезе Ралчев. Младо момиче в много къс минижуп изискано сервира кафето. Когато си излезе, Дюран се обади усмихнато:

— Виждам, че вашата революция е отишла доста напред. В моята служба не позволявам рокли над коленете.

И Димов се засмя.

— Момичето е професионална сервитьорка — каза той. — Моят помощник малко се е престарал в желанието си да ви направи добро впечатление.

— С кафето положително е успял… Така… Стигнахме до мадам де Вол… Висш служител на Ке д’Орсе. Много красива жена с безукорно поведение. Понастоящем пръв съветник в нашето посолство в Бейрут. Участвувала е активно във френската съпротива, ако това ви интересува.

— От чия страна?

— От движението на де Гол. На четиридесет и две години стана носителка на Почетния легион… Това е всичко… Имате ли някакви допълнителни въпроси?

— Бяхте доста изчерпателен — отвърна шеговито Димов. — Но в същото време почувствувах и подтекста на вашите обяснения.

— А именно?

— Всеки един от тия хора може да бъде всичко, но не и убиец… Прав ли съм, господин Дюран?

— Еее… Тогава ще задам така въпроса: изключвате ли възможността Периа да е убит от местен човек?

— Да, изключвам тая възможност — отвърна твърдо Димов.

— Доказателства?

— В документа, който ви изпратихме, лично аз съм изложил три страници мотиви.

— Да, това наистина са мотиви — кимна любезно Дюран. — А ако има някакви доказателства, те не са във ваша полза. Това копче например?

— Господин Дюран, ние не търсим ползата, а истината… Ако търсехме ползата, изобщо нямаше да ви съобщим за това копче. Нима не разбирате, че става дума за много плоска диверсия?

— Значи, вие изобщо изключвате от играта младия митничар?

— Напълно! Той не може да бъде убиецът.

— Защо?

— Преди всичко той е секретар на комсомолската организация.

Дюран просто зяпна своя колега — полуучудено, с по-лунедоумение.

— Господин Димов, най-меко казано, това обяснение е неудовлетворително. Какво като е секретар?

— Ако беше свещеник, бихте ли казали: какво като е свещеник?

— Е! — Дюран, леко затруднен, вдигна рамене. — Все пак това е малко по-друга работа.

— Ама никак. И даже напротив. Но няма как да го разберете. Вие не познавате тая категория хора. А пък аз добре ги познавам.

— Добре, господин Димов, не съм дошъл да споря с вас! — каза любезно Дюран. — А да изясним истината. Вие бяхте откровен с нас, не скрихте нищо. Това ме предразполага да ви отвърна със същото… Ето един странен факт: След като получихме вашето изложение, ние, естествено, посетихме господин Кулон. Под най-благовиден предлог, разбира се. Попитахме го дали познава Периа. И изобщо дали го е виждал някога някъде по някакъв повод. Включително и на летището… Той категорично отказа.

— Предполагам, че не сте му казали за отпечатъците на пръстите?

— Не, разбира се… Но сега какво излиза? Или господин Кулон ни е излъгал, или вие тук нещо сте сбъркали. Това е всъщност найтважната причина за моето идване.

— Но как можем да сбъркаме? Чашата наистина беше намерена в стаята на Кулон… И ние сравнихме отпечатъците, които току-що бяхме взели от убития Периа. Както знаете, в това отношение грешка не може да има.

— Добре… Ще ви кажа откровено какво ме озадачава. Вие съобщихте, че сте намерили отпечатъци от дясната ръка на Периа. А той е бил левак… Всички бармани твърдят, че той винаги е поемал чашите с лявата си ръка.

Димов не отговори веднага.

— Разбирам вашата мисъл — каза той. — Вие искате д кажете, че отпечатъците са сложени върху чашата, след като Периа е бил убит… И след това чашата е била преместена в стаята на Кулон.

— Да, съществува у мене такова подозрение — призна Дюран. — Извинете, но мога ли да видя самата чаша?

— Да, разбира се… Както и отпечатъците на Периа. Предполагам, че и вие ги носите?

— Да, у мене са…

— А най-добре е да отидем на самото място… В хотела, искам да кажа… Така вие ще си съставите по-пълно впечатление и за обстановката, и за всички факти.

— Ще ви бъда много признателен — каза искрено Дюран.

Димов нареди на Ралчев да занесе веднага чашата в хотела. И да подреди всички вещи точно така, както са ги намерили, според документалната снимка.

— Погрижи се и Ничев да бъде там… Ще бъде полезно, ако ги срещнем.

— А Берберов?

— Няма да бъде излишно.

Дюран отново погледна всички снимки на местопроизшествието. Наистина той бе получил основните заедно с досието, но сега Димов му даде възможност да се запознае и с най-малките детайли. След това му показа и всички вещи, които бяха останали от убития. Както очакваше, Дюран не можа да направи във връзка с тях никаква нова забележка или някакво ново откритие.

— А сега да се върнем в хотела! — каза Димов.

Там ги посрещна любезен и учтив, както винаги, Берберов. Дюран отново го попита за реда, по който пътниците бяха дошли. И дали са дали вид, че се познават помежду си.

— Господин Кулон познаваше Периа! — отвърна администраторът. — Поне по име…

И той му разказа за последния си разговор с Кулон.

— Не виждам в това нищо странно — каза Дюран. — Аферата с диамантите беше доста шумна… А освен това, когато Периа излезе от затвора, всички вестници отбелязаха тоя факт. И доста живо го коментираха.

— И все пак Кулон е знаел, че Периа е в хотела… А когато сте го разпитвали, той е премълчал тоя факт.

— Може би просто го е забравил… Както и вие… Във вашето изложение не споменахте нищо по тоя въпрос.

— Аз го научих едва преди няколко дена — отвърна Димов. — Така ли беше, другарю Берберов?

— Точно така.

Берберов ги заведе в стаята, където беше извършено убийството. Но там, разбира се, нямаше вече нищо интересно за гледане.

— Коридорчето е доста тясно — измърмори замислено Дюран. — И изобщо защо Периа е тръгнал към вратата?

— Може би се е опитал да побегне… Или пък просто се е отправил към тоалета.

— И точно тогава вашият митничар му е забил ножа в гърба.

— По-добре е да изоставите тая мисъл — каза Димов. — Какво може да търси един митничар в стаята на някакъв чужденец? И защо Периа ще го пусне?

— Много просто защо? Митничарят му е направил някаква услуга. И е дошъл при Периа да получи хонорара си.

— Каква например?

— Всякаква. Открил е, да кажем, някакви опиати. И е бил така любезен да ги пропусне. Това си заслужава един добър бакшиш, господин Димов. Но митничарят може да е сметнал, че заслужава много повече.

— Добре, господин Дюран. Ще ви покажа и митничаря, пък след това ще говорим.

Те отидоха в стаята, където бе отседнал Кулон. Там вече ги чакаше Ралчев. Всички предмети на нощната масичка бяха наредени точно така, както ги бяха намерили на снимката. Дюран дълго и внимателно изследва чашата, сравни всички отпечатъци.

— Да — измърмори той най-сетне. — Макар и да не съм специалист, отпечатъците са несъмнени.

Той въздъхна и седна на едно от креслата. Димов остана прав.

— Но в същото време нищо не опровергава моето съмнение — каза Дюран. — Чашата би могла да бъде донесена в тая стая и допълнително. Дори сутринта, когато Кулон си е бил вече заминал.

— И защо, според вас?

— Много просто, да подведе следствието.

— Не ми се вижда много логично — отвърна Димов. — Най-напред убиецът подхвърля копчето, за да подведе следствието, че Периа е убит от митничаря… След това пък пренася чашата с отпечатъците на убития, за да го подведе, че е убит от Кулон.

— Още не съм се съгласил, че копчето е подхвърлено — каза строго Дюран. — И все още остава открит въпросът, защо Периа е държал чашата в дясната си ръка.

— Ами защото в момента лявата му ръка е била заета с нещо друго. Пура, да кажем… Или пък с кутията за енфие.

Дюран недоволно поклати глава:

— Всичко това са предположения.

— Да, разбира се… Както и вашите мнения.

— Ами тогава да видим митничаря! — отвърна Дюран с нескрита ирония. — Да видим тоя ваш млад социалистически ангел.

Димов се понамръщи.

— При всички случаи заслужава повече доверие от вашия изискан милионер — каза той сухо.

— Господин Димов, вие грешите — Дюран леко се усмихна. — Аз нямам никаква слабост към милионери. Самият аз като всички държавни служители съм доста беден човек… Но да вървим…

Срещата с младия Ничев стана в стаята на администратора. През целия разговор младежът се държа много спокойно и приветливо, с подкупваща искреност. Умното му открито лице, честните му очи повече от всякакви други факти говореха, че това не може да бъде убиец. Дюран започна разговора с добре пресметната небрежност.

— Господин Ничев, разбирате ли нещо от скъпоценни камъни? — запита той.

— Имам представа — отвърна младежът. — Минали сме курс по тая материя.

— Много добре! — кимна Дюран и извади от джоба си малък скъпоценен камък. — Какво е това, според вас?

— Сапфир — отвърна младежът.

— Изкуствен или естествен. Младежът го разгледа внимателно.

— Изкуствен.

— От какво съдите?

— Главно от това, че го извадихте от малкото си джобче. Надали бихте държали там натурален сапфир.

— Това ли е единственото ви съображение?

— Не камъкът ми се видя прекалено чист и прозрачен. Такива са обикновено камъните, добити по изкуствен начин.

— Прав сте! — кимна Дюран. — Камъкът е наистина изкуствен. А спомняте ли си добре кутията за енфие?

— Много добре си я спомням.

— Тя е имала в самия център голям зелен камък… Така ли?

— Точно така.

— Вие твърдите, че е бил изкуствен?

— Видя ми се просто стъклен. Беше доста непрозрачен и мътен.

— Давате ли си сметка, че може би е бил просто патиниран от времето?

— Нямах възможност да го разгледам много добре — отвърна младежът. — Пък и не допусках, че някой може да държи толкова голям изумруд в обикновена пътна чанта. Най-малкото би го носил като вас в джобчето си.

— Да приемем, че имате право — каза Дюран. — Имам още един въпрос: не смятате ли, че кутията би могла да има двойно дъно?

— Не! — отвърна убедено младежът. — Ние имаме набито око за такива работи.

— Добре, добре… Тия копчета, господин Ничев, служебно ли ви ги дават? Или могат да се купят отнякъде?

— Продават ги само в един магазин.

— Свободно? На всеки?

— Ами разбира се! — отвърна непринудено митничарят. — Ако колекционирате копчета, господин Дюран, мога да ви откъсна едно.

— Лесно ли се късат,?

— Ами опитайте.

Дюран се поколеба за миг, но успя да издържи на изкушението.

— Закъснял съм за тоя експеримент! — измърмори той.

— Едно ще ви кажа, господине! — отвърна сериозно Ничев. — Митничарят е половин криминалист. Както разбрах, Периа е бил убит с изненада, откъм гърба. При това положение той не е имал никаква възможност да къса копчета.

Дюран леко трепна, погледна втренчено младежа.

— Да, има логика — отвърна той. — Освен ако схватката не е станала, преди това. И Периа е бил ударен в гърба при опита си да побегне.

— Неубедителна хипотеза — каза спокойно младежът. — Кой нормален човек би се нахвърлил фронтална срещу такъв атлет? Та макар и с оръжие. Когато е толкова по-просто да го дочака да се обърне.

— Да, да, имате право — измърмори Дюран. — Това е, нямам други въпроси.

Не оставаше нищо друго, освен да заведат Дюран в хотела му. Когато се качиха в колата, Димов запита:

— Как ви се видя?

— Положително симпатичен. Но и много интелигентен… А това е винаги опасно.

— Господин Дюран, вие говорите против себе си! — каза шеговито Димов.

— Не ви ли направи впечатление, че неговите отговори по въпроса, как е станало убийството, бяха много добре обмислени?

— Но това е естествено. Върху него лежеше много тежко подозрение. И той е мислил по тия проблеми. И как да докаже своята истинска невинност. Както видяхте, аргументите му са много убедителни. По тях надали би могло много сериозно да се спори.

Оставиха Дюран в хотел „София“. Бяха решили да не го ангажират с повече срещи и внимание. Самолетът му заминаваше на другата сутрин — нека се поразходи сам из града, да прекара, както си иска, своето последно свободно време. В крайна сметка тяхното прекалено внимание можеше да се сметне и като някакъв вид опекунство.

На другата сутрин двамата с Ралчев изпратиха Дюран на летището. Инспекторът от френската криминална полиция беше в много добро настроение, бърбореше и се шегуваше повече от всякога.

— Снощи си поръчах в ресторанта каварма — каза той. — Ама съвсем не беше същата. Може би криминалните инспектори у вас имат някакви привилеги?

— Не, вие имате привилегии… Трябваше само да си кажете името. Купихте ли си нещо, господин Дюран?

— Две кутии пури… И някаква много красива покривка за малка масичка. Жена ми много ще се зарадва.

— Използувам случая да и предам моите почитания.

— Господин Димов, навярно ще ви се случи да дойдете в Париж. И много ще се радвам, ако ми се обадите.

Двамата инспектори любезно си размениха визитните картички. Лицето на Дюран стана сериозно.

— Съжалявам все пак, чене постигнахме никакъв напредък в нашата работа. Връщам се в Париж с празни ръце… И без един категоричен отговор.

— Всички отговори са в Париж, господин Дюран — отвърна Димов. — И напразно ги търсите тук.

— Може би сте прав… И все пак, ако научите нещо, имате и двата ми телефона.

— Моля, пътниците за Париж да заемат местата си! — обяви радиоуредбата.

Те се ръкуваха сърдечно и Дюран с неочаквана пъргавина понесе тежкото си туловище към изхода.

Изминаха още няколко дена.

Димов ясно си даваше сметка, че не са постигнали никакъв напредък. Или почти никакъв. Дюран навярно беше прав за себе си. Изглеждаше съвсем невероятно такива хора — като тримата чужди пътници — да извършат убийство. И то убийство за грабеж. Това трябваше да се изключи. Причината вероятно е била много по-дълбока и много по-драматичиа. Такава тъмна личност като Периа наистина можеше да постави някои хора в положение на жестока самоотбрана. И да ги принуди, за да се спасят, на крайни мерки.

Димов отново внимателно проучи всички материали. Идваха му далечни странни предположения, правеше някои още по-странни съпоставки. Но всичко си оставаше все още размисъл. Нямаше никаква практическа възможност да направи проверки. Или да възпроизведе някой оригинален експеримент. В крайна сметка като че ли най-разумно беше да не си затормозява повече съзнанието с тая отминала афера. И на местна почва го чакаха няколко дребни, но трудни дела.

Няколко дена след това генералът отново го извика. Тоя път изглеждаше в лошо настроение, очите му някак особено святкаха.

— Да, Димов, цялата работа взе съвсем неприятен обрат — каза той. — Днес ме извика министърът… И трябва да ти кажа, никак не скри своето недоволство.

Димов въздъхна. Досега само веднаж му се беше случвало да получи служебен укор.

— Вие виждате, другарю генерал, че ръцете ни са вързани.

— Да, виждам… Но в крайна сметка… Генералът отвори една папка и извади от нея куп вестници.

— Това са френски вестници — поясни той. — От убийството на Периа са направили първокласна сензация.

Не бихме се интересували, ако не се засягаха по най-недостоен начин името и престижът на страната ни. Десните вестници са изпълнени с най-отвратителни намеци. За липсата на сигурност, за бандитизъм, за рисковете, които всеки цивилизован човек носи на дивите Балкани. А ето този доста авторитетен вестник твърди, че никога българските затвори не са били пълни с толкова криминални престъпнци…

— Копчето! — измърмори сърдито Димов. — Те нямат никакви други доказателства.

— Не става въпрос за копчето — прекъсна го генералът. — Дюран е излязъл съвсем коректен. Дори не им е съобщил за него. Пък и вестниците съвсем малко са се интересували от фактите. Ето например „Пари жур“ твърди, че убийството е извършено в луксозния хотел „София“, който се намира точно срещу Министерския съвет, денонощно охраняван от въоръжени патрули.

— От „Пари жур“ всичко може да се очаква — измърмори Димов. — Аз го преглеждам понякога.

— Това е положението — измърмори генералът. — Трябва да ти кажа, че Дюран е съвсем прав. Ние нямаме нито едно сериозно доказателство, че убийството е организирано и извършено от чужденци.

— За съжаление, всички доказателства са в Париж, другарю генерал.

— И какво искаш, да те пратя в Париж? — Защо не, ако толкова се налага… Но сега за сега мога да се задоволя и с Истанбул.

— Имаш ли нещо пред вид?

— Имам няколко неща пред вид. Генералът се позамисли.

— Добре, няма да те разпитвам сега… Скъпо ли ще излезе?

— Ами хубавите неща са винаги малко скъпички — отвърна шеговито Димов. — Ще се наложи да отседнем в „Хилтон“.

— Двама ли искате да отидете?

— Да, с Ралчев… По обем работата е множко, другарю генерал. Мъчно ще я свърши един човек.

— И все пак какво ще търсите там?

— Кутия за енфие.

— Малко скъпа ще ни излезе тая кутия.

— Самата кутия нищо… Не повече от двайсетина долара.

— Добре, вървете! — каза генералът. — Не знам дали ще намерите кутията, но донесете малко пушен паламуд. Там е сигурно на безценица.

Преди да си тръгне, Димов прибра цялата сбирка от вестници. Може би там щеше да открие нещо. Между хилядите лъжи дори в един жълт вестник може да се намери някоя малка полезна истина.

И не се излъга. Портретите на главните действуващи лица доста солидно се закръглиха в очите му. Далечните предположения започнаха да се затвърдяват.