Кървавата крепост

Маргоа беше красива жена с руси къдрици. Не знаеше точно на колко години е. Още като дете неколцина побегнали от закона мъже от Севера я бяха продали на бащата на настоящия й съпруг срещу чувал брашно. Смяташе, че е на възраст трийсет и девет зими. Може би бяха с две или три по-малко.

Тракаше в кухнята на дома си с тигани и тави, когато чу наблизо тихи стъпки.

— Алмар? — извика тя, без да се обърне. — Стана ли вече?

Синът й си беше легнал едва около обяд, защото с приятелите си не бе мигнал цяла нощ. Бяха на лов за подивели андрони.

Но Алмар не отговори. Вместо това стъпките не преставаха да се приближават.

Маргоа продължаваше да работи. Може пък да е съпругът й Госеин. Понякога беше занесен. Сигурно не я е чул.

— Госеин? — попита тя. — Ти ли си?

Едва когато стъпките се чуха непосредствено зад нея, тя се обърна. Тавата, която тъкмо миеше, се изхлузи от ръцете й. Отвори устата си да извика.

Съществото, което попадна в полезрението й, беше с кокалеста фигура, в плътно прилепнало облекло. Черна като катран, грубо съшита кожа я загръщаше почти изцяло, също и главата — с изключение на очите, които коварно гледаха към Маргоа.

Непознатият нямаше нито лице, нито оформен нос. Там, където би трябвало да се намират ноздрите и устата, имаше тесни цепки на кожената маска, които правеха възможно дишането. Устата му се отвори. Черен език лакомо се плъзна по полуразложените устни.

Маргоа изкрещя. Изкрещя с всичката сила на дробовете си, но след секунди викът й рязко секна, когато усети как студени, твърди пръсти сграбчват шията й. От гърлото на нападателя й си проби път някакво хистерично кискане. Едва сега Маргоа видя, че съществото е женско.

— Ф’тагхн р’лиее — изръмжа то. — И натисна още по-силно.

Ръцете на Маргоа се разпериха във въздуха като пипала на умиращ краак. Учуди я, че всъщност успя да улови нещо — дълъг, назъбен нож за хляб. С последни сили го вдигна и го заби право в гръдния кош на забулената, която я наблюдаваше с почти сладострастен поглед, докато я душеше.

Острието се натъкна на нещо твърдо. Хръс. Тогава се счупи. Маргоа изгуби почва под краката си и безмълвно издъхна.

С презрително ръмжене забулената фигура пусна трупа на пода и се огледа, душейки наоколо. С бързи стъпки се приближи до една тава, в която имаше сурово парче месо. Помириса кръвта и простена с нечовешки глас. Като в пристъп на треска сухите й нокти късаха парчета от месото и го пъхаха през цепката на маската. Кръв се стичаше по черната кожа.

Тогава съществото се обърна. Погледът му спря върху бялата шия на Маргоа и то се разтърси от нескрито желание.

Покритите със сняг планински склонове на Южните Алпи се извисяваха в далечния хоризонт. Стръмни скали с всички нюанси от сернистожълто до розовочервено се издигаха зад руините на Милано. Гъста гора обграждаше района като тъмен пояс.

Мат Дракс въздъхна, когато погледът му попадна върху онова, което беше останало от града. Запита се как ли изглеждат днес университетите, висшите училища, академиите и музеите. Преди няколко години (столетия?) по германската телевизия бе гледал документален филм за града. Помнеше още мраморната стара готическа катедрала и многото църкви. На две дори беше запазил в паметта си и имената: Сан Лоренцо и Сант’Амброджо. Навремето си Милано беше значим финансов, търговски, индустриален, книгоиздателски и панаирен център. Ала сега…

Гумите на „Хамър“-а с пращене си пробиваха път през трошляка и изпочупените клони. Миналата нощ над Северна Италия се разрази силна буря и прекърши много дървета. Мат и Аруула прекараха неспокойна нощ в убежището на някаква яма.

Моторът бръмчеше. Мат хвърли бърз поглед назад и огледа своята спътница. Аруула спеше като къпана на задната седалка. След като потеглиха от селото в кратера на отхвърлените, изминаха доста голямо разстояние. Нищо не смути пътуването им — ако се изключи мизерното състояние на друма.

Някъде тук в Северна Италия трябваше да се намира неговият приятел, летецът Ханк Уилямс, който дължеше малкото си име на предпочитанията на баща си към певец със същото име. Но прочутият му съименник беше също така мъртъв, както и миналото, в което Мат и Ханк се бяха видели за последен път: високо над Земята, в модерни стратосферни реактивни самолети. Наблюдаваха комета, която се приближаваше към Земята с шеметна скорост. Макар че за Мат това беше едва преди десет седмици, при всичките онези непонятни неща, които преживя през това време, почти не смееше да си помисли с колко столетия го е запратила в бъдещето ударната вълна на „Кристъфър-Флойд“.

„В едно гадно бъдеще — помисли си ядосано Мат, — в което животът наистина не е сладък като близалка.“

Спомни си последните дни преди старта, вечерта, която прекара с Ханк и Джени в ресторант „Уклея“ в Берлин, малко преди разпореждането на американското правителство за връщането им в базата. При последното си събиране старателно отбягваха темата „комета“ — тя бездруго от месеци наред доминираше във всички медии, — но когато Дженифър попита кога ще могат пак да се видят, Ханк бе просъскал саркастично:

— След свършека на света, в три часа.

Мат изръмжа. От срещата не се получи нищо. Първо, при падането часовникът му бе предал Богу дух и второ, „Уклеята“ едва ли вече е онзи ресторант, какъвто беше някога.

Много неща се бяха променили… да не кажем почти всички. Матю копнееше за удобствата на цивилизацията: душове, прибори за бръснене, тоалетна хартия. От телевизията можеше да се откаже. В този свят имаше достатъчно интересни неща за гледане. На живо. Освен това с Аруула късметът му не беше лош. Беше знаменита жена. Макар че по отношение на маниера й на хранене имаше още много да се желае. И ако човек си затвори очите за бельото й от кожа на плъх, беше дори подчертано красива. По негова преценка тя трябваше да е в началото на двайсетте си години.

Освен това притежаваше странната способност винаги да знае какво иска той. Понякога дори можеше да прецени дали някой лъже, или говори истината. И беше научила езика му за няколко седмици. В този свят му викаха „подслушване“. Преди се наричаше „телепатия“.

Ррррх… Насред тесния горски път джипът започна изведнъж да прекъсва. И спря.

— По дяволите! — Мат скочи от колата. — Таратайката свърши.

Аруула се размърда, отвори очи и, напълно будна, се огледа. Имаше страхотни реакции. И страхотни крака.

Матю отвори капака на двигателя и погледна вътре.

Не изглеждаше добре. Тънка нишка дим се извиваше над двигателния блок, а отнякъде се чуваше тихо пращене на електричество. Когато Мат протегна ръка да провери свещите, Аруула каза тихо:

— Маддракс! — Това име му беше дала при първата им среща.

Мат обърна глава наляво.

На три метра от него, в края на пътя, между тъмните ели се появи космато същество. Беше куче, снежнобяло и голямо колкото немска овчарка, но зъбите му напомняха бивни на дива свиня. Червените му очи на албинос гледаха с блуждаещия поглед на побесняло същество. Вероятно беше някакъв мутант.

Зад кучето се появи второ. После — трето. И четвърто. Ръмжаха и им течаха лигите. И се виждаше, че са гладни.

Аруула скочи светкавично на крака. Водачът изви глава и втренчи поглед в нея.

Мат остави капака и се обърна към глутницата. Ръката му се плъзна бавно към пистолета, който беше пъхнат в колана на униформения му панталон. В този враждебен свят винаги беше добре оръжието да ти е под ръка. С ъгълчето на очите си забеляза, че Аруула взе меча си от задната седалка. На жената можеше да се разчита. Беше сърцата.

— Внимавай — чу я да казва тихо, — веднага ще нападнат!

На Мат не му допадаше много да хаби патроните си по тези животни, но щом нямаше друг изход… Преди всичко трябваше да действа бързо. Когато първият пес скочеше върху него, щеше да е вече късно.

Насочи „Берета 98 Г Дабъл Екшън“-а към червените свински очички на водача и го измери с твърд поглед. Изглежда на кучето не му хареса, че го гледат право в очите. Пастта му се раззина и Мат видя два реда остри зъби. Като устата на акула. С тези животинчета наистина шега не биваше.

— Сам си го изпроси — каза сърдито той и натисна спусъка.

Куршумът улучи водача на глутницата между очите. Силата на удара го накара да направи задно салто. Другите кучета започнаха да вият, но уплахата им не продължи дълго. Изтеклата от трупа кръв подейства незабавно на инстинкта им. Нахвърлиха се на мъртвия си водач, впиха зъби в оцапаното му с кръв тяло и го завлякоха в прикритието на гората. Несъмнено, за да се нагостят с месото му.

Мат не си правеше никакви илюзии. Животинчетата нямаше дълго да се бавят с мършата. И щяха да потърсят ново месо.

Махна с ръка на Аруула да дойде при него и й обясни, че трябва да си потърсят друго превозно средство. За толкова малко време беше невъзможно да открие повредата и да я отстрани.

— Там има град, недалеч оттук — каза Аруула и със скептична физиономия посочи на север. Не обичаше градовете. Мат не можеше да й се сърди. В Болоня остатъците от старата цивилизация не се бяха отнесли дружелюбно с него.

— Знам — отвърна Мат. — Нарича се Майланд. Или Милано.

— Слушала за града, който казва се Милан — рече Аруула и присви очи.

— Сигурно е този.

От „Милан“ не беше останало много за гледане. Само няколко кули, които в старото време се наричаха „небостъргачи“, стърчаха над върховете на дърветата. Мат съзря хиляди тъмни отвори за прозорци. На плоските покриви, доколкото все още ги имаше, растеше гъст храсталак. Мат извади бинокъла от спасителния си пакет и го насочи към сградата, която се намираше най-близо до тях. Навяната от ветровете през изпочупените прозорци земя и семена още преди столетия бяха завладели вътрешността на сградата. От почти всички отвори се подаваха клоните на някакви храсти.

В една прозоречна рамка на шестия етаж различи гигантски плъх с човешки ръст, с остра, сивочерна козина — тарак. Мат потрепера при вида му, защото наскоро след като самолетът му катастрофира, се беше напатил с тези гадини. Храбрата Аруула геройски го бе защитавала от ненаситните твари, когато — почти в безсъзнание и измъчван от трескави сънища лежеше в останките на машината си.

Обикновено тараците вървяха изправени. Имаха чувствителен слух и общуваха на някакъв съскащ език. Ако са се загнездили и в Милано, той и Аруула трябваше да са предпазливи. Полуинтелигентните животни се организирваха в мародерстващи глутници. Освен това Мат разбра, че по-интелигентните екземпляри от този вид разбираха човешките езици и можеха да произнасят думи от тях. Ако гадината на прозореца не принадлежеше към някоя глутница, беше може би още по-опасна: отхвърлените тараци бяха смятани за непредсказуеми и често бяха умопобъркани.

Полудели като света…

Но Матю почти нямаше избор. Надяваше се, че Ханк Уилямс е потърсил убежище в най-близкия град. Във всеки случай шансът да го намери в Милано беше по-голям, отколкото по подивелия друм.

След като нарамиха багажа си, Матю и Аруула продължиха да вървят пеш. Мат хвърли един последен, меланхоличен поглед към джипа. Превозното средство бе му послужило добре, може би по-късно щеше да успее пак да се върне и да го приведе в изправност. Почти имаше чувството, че се разделя с приятел. Или поне с частица от своя стар свят…

Над гората цареше мъртва тишина. Напредваха добре по пътеката и след десет минути стигнаха до първите руини.

Милано изглеждаше като мъртъв град. Асфалтът беше напукан. Вечнозелената гора беше завладяла улиците, площадите и къщите. През цепнатините на разпуканите стени на сградите стърчаха дървета. Навсякъде избуяваше странен, непознат мъх.

Минаха през тревясали планини от развалини и видяха безброй ръждясали каросерии на превозни средства. По площадите и съседните улици подскачаха подобни на зайчета, но късоухи същества, така наречените герули, които при появяването им бързо го удряха на бяг и изчезваха в дупките по земята и през прозорците на мазетата, доколкото тези не бяха обрасли с трева. Но не всички бяха достатъчно бързи. Аруула уби с меча си едно от животните. Размаха го триумфално над главата си. Устата на Мат се изпълни със слюнка, когато си представи как го пече на открит огън.

Но на Аруула й направи впечатление, че очите на герула са силно подути и по устата му има червена пяна — вероятно и това е била причината да успее да го спипа. Тя каза:

— Болно — направи гнуслива физиономия и захвърли трупчето. Армия от големи колкото човешка длан мокрици се изсипаха от една пукнатина в стената и нападнаха мършата.

Мат се разтърси от погнуса.

Скоро се стъмни. Призрачнобледото сияние на Луната огря района и разкри на фона на хоризонта на север странно оформен планински връх. Светлината попадаше в короните на проблясващите със сребрист блясък трепетлики и пробягваше над тъмните върхове на елите, смърчовете и червения ясен.

Накрая стигнаха до огромен открит площад, на който една фантастична сграда се извисяваше до небето: Миланската катедрала, най-голямата готическа сграда в Италия. Строителството й започнало през 1386 г. и било завършено през 1813 г. при Наполеон.

Мат гледаше като омагьосан нагоре. Четири от шестте камбанарии на фасадата бяха срутени. Само двете средни, отдясно и отляво на входния портал, все още стояха. Витражите отдавна бяха изпочупени. Порталът беше измъкнат от пантите и лежеше пред входа.

От сградите, които някога са обграждали площада пред катедралата, вече не можеше да се види нищо. На тяхно място стърчаха обрасли с гора хълмове. Вероятно се бяха разпаднали още преди столетия. Разместванията на земните пластове и навяната земя бяха погребали развалините под себе си.

Аруула гледаше с ококорени очи старата катедрала. Вероятно никога не беше виждала такива строежи.

Когато стояха на площада, развълнувани от гледката на загиналата култура, Матю чу някакво, както му се стори… бумтене като на машини. Ставаше все по-силно. Приближаваше се. Обърна се. Аруула стори същото. „Мотори“ — беше първата му мисъл. Но тогава поклати глава. — „Невъзможно“.

След секунди научи нещо по-полезно, защото от ниската гора се появиха ненадейно гърмящи мотоциклети, фаровете им откъснаха от тъмнината площада пред катедралата. Комбинираните по странен начин машини бяха управлявани от мършави фигури, които размахваха железни вериги и наподобяващи бейзболни бухалки тояги. На коланите им проблясваха дълги ножове. Носеха ботуши с обърнати кончови и бяха облечени в черни кожи, с вид на рокери от XX век.

Но най-призрачното у тях бяха плътно прилепналите кожени маски, които покриваха главите им, с изключение на цепките за очите, носа и устата, фигурите напомняха садомазохисти, издигнали в култ кожените облекла. Мат се запита дали пък тези не са оплячкосали някой порномагазин.

Не му остана време за повече размишления, защото вече бяха при тях, обкръжиха ги и започнаха да размахват опасните си „ударни инструменти“. Лъчите от светлините на фаровете им се местеха трескаво наоколо, подобно на изгубили контрол, насочени театрални прожектори и затрудняваха ориентирането.

Една стоманена верига се уви около меча на Аруула и го изтръгна от ръката й и преди Мат да успее да натисне спусъка на автоматичния пистолет, една бухалка се стовари с трясък върху кръста му и той падна на носа си. Когато отново се изправи и с пръхтене изплю калта, нападателите бяха наклонили машините си на празен ход така към земята, че мястото на полесражението беше добре осветено.

Нападаха! Мат видя, че двама дангалаци с протегнати ръце и трескаво хихикане дръпнаха дългата коса на Аруула, за да я съборят на земята.

Преди да успее да реагира, две костеливи ръце сграбчиха шията му. Опита се да си поеме въздух и падна. Противникът му загуби равновесие и залитна, така че следващият се препъна в него и се просна на земята. Когато лицето на онзи се заби в отломките, Мат отдавна вече беше на крака. С леко слисване забеляза, че кожените маски на типовете бяха с бели номера. Изрита в главата лежащия на земята Номер 26 с върха на ботуша си, така че този остана да лежи замаян.

С точен ритник между чатала му Аруула беше запратила на земята един от непознатите, който се превиваше със скимтене. Сега се хвърли върху шията на втория нападател. Ала не за да го прегърне. Връхчетата на показалците й се забиха в цепките на кожената му маска. Чу се вик от гърлото на жена.

Когато Мат най-после успя да извади Беретата си, някой замахна със стоманена верига. Тя издрънча в китката му и се уви около нея. Едно силно дръпване — Мат изкрещя, оръжието се плъзна по асфалта. Тогава втори нападател увисна на гърба му и уви ръка около врата му. Друг замахна с верига, за да довърши окончателно Мат.

Матю падна още веднъж и изпълненият с всички сили удар улучи право в лицето дангалака, който се беше метнал върху гърба му. Когато го чу да изревава, Мат се оттласна от земята. Искаше със скок да се добере до „Берета“-та, но в същия миг прозвуча злобно ръмжене.

На няколко метра от сражаващите се, откъм тъмнината се появи бял пес мутант и се приготви за скок. Докопа един от падналите, облечени в кожа мъже.

Това, изглежда, не се хареса на другите, защото закрещяха уплашено, оставиха Мат и Аруула и се притекоха на помощ на своя събрат, чието гърло песът заплашваше да захапе. С веригите и бухалките заудряха дивото куче и прекършиха кръста му, така че то, умирайки, се строполи на земята. Нападнатият, облечен в кожи мъж залитна назад, държеше се за шията си и сочеше с гъргорещи звуци зад гърба на Мат. Макар и да не разбираше гърленото ръмжене на маскирания, но това не беше и необходимо — лаят му подсказа достатъчно ясно.

Останалото се разигра за секунди. Мат се обърна уплашено и видя нападащата кучешка глутница да се приближава. Най-малко десетина озъбени, космати, бели звяра се носеха като фъртуна към тях и вдигаха облаци прах. Намираха се съвсем в края на площада, все още на разстояние двестатина метра.

Но при темпото, което си бяха наложили, нямаше да мине много време, докато стигнат тук и ги разкъсат.

Облечените в кожи хора изправиха мотоциклетите си, метнаха се на седалките и дадоха газ. Мат гледаше с леден ужас как един от тях обгърна хълбоците на Аруула и я дръпна към себе си. Варварката се стовари с писък напряко на резервоара на машината. Един лакът я шибна с все сила по тила й. Аруула немощно се отпусна.

Мотоциклетите се понесоха към катедралата и минаха отляво покрай нея. Мат трескаво се огледа към глутницата. Кучетата бяха почти стигнали до него. Във внезапно възцарилия се мрак дори нямаше време да потърси оръжието си.

Завъртя се на токовете си и се опита да стигне до най-близката сграда. Ако мутиралите песове успееха преди него да се доберат дотам, с него беше свършено…

Мат остави площада на катедралата зад себе си. Недалеч оттам се издигаше нависоко страшно разкривен от бурите стопански двор, който изглеждаше изоставен. Изтича до някаква увиснала на пантите си дървена порта. В ушите му кънтеше пронизителният вой на преследвачите му. Мат бързо мина през засводения вход в двора, но не видя никаква жива душа.

Не смееше да се обърне от страх да не загуби ценни секунди. Когато тичешком измъкна бойния си нож от канията върху десния си ботуш, препъна се и се просна по очи. Преди отново да се изправи, първото куче се нахвърли върху него. Мат чу някакво гърлено хъхрене и се обърна на гръб. Ножът полетя нагоре и се заби в шията на дивия звяр. Мат го отхвърли настрана. Червенооката глутница вече нахълтваше през отворената порта.

Мат направи „светкавичен“ скок през отворената врата на главната сграда и се оказа в някакъв тъмен коридор. Изруга, когато видя, че вратата нямаше никаква запънка. Значи нататък…

Устреми се нагоре по стълбището с надеждата, че там ще намери някакво убежище. През прозорците и пукнатините на стените проникваше само лунната светлина и даваше възможност на Мат криво-ляво да се ориентира.

В края на някакъв коридор на третия етаж имаше врата, която някога е водела към отдавна вече несъществуващ балкон. Тясно мостче без парапет свързваше къщата с един отдалечен на пет метра плевник. Свършваше почти под стръмния покрив пред един прозоречен капак, затворен с дървена запънка.

Когато минаваше по него, мостчето застрашително се люлееше в такт със стъпките на Мат. Зад него се дочуваха лаят и дращенето от лапите на преследвачите.

Като стигна до другата страна на мостчето, Мат вдигна запънката на капака, отвори прозореца и се огледа със задъхване. Първият пес провря озъбената си паст откъм съседната къща и го измери с коварен поглед.

— Ела де — изръмжа Мат. — Ела, нещастна гадино!

Мостчето беше широко точно трийсет сантиметра. В случай че кучето се решеше да го последва, с един ритник щеше да го запрати в пропастта. Плевникът нямаше прозорци и единственият вход беше затворен. Един поглед към отчасти порутения покрив показа на Мат, че на метър под същия минава дълга напречна греда, под отвор, достатъчно голям, за да се провре човек.

Звярът пристъпваше с подозрение върху мостчето. Зад него се беше скупчила бясно джавкащата глутница.

Мат едва сега почувства резултата от боя с облечената в кожи банда. Прилоша му и той бавно се смъкна по рамката на прозореца, сякаш краката му не можеха повече да носят товара на тялото му.

В това си състояние не би могъл да се отбранява от кучетата! Рискът да падне беше твърде голям.

Мат се метна във вътрешността на плевника и събра последни сили. Тогава протегна ръце към гредата, успя да я улови и се вдигна нагоре точно в момента, когато при опита си да го сграбчи, първият ръмжащ пес прелетя през прозореца.

Естествено звярът не беше очаквал, че подът на плевника е на пет метра под него. Започна панически да скимти, но долу имаше бали слама, та се приземи сравнително меко. Глутницата последва водача си с възбуден лай. Тогава се събраха под Мат и заскачаха във въздуха. Но естествено не го достигнаха.

Мат се хилеше на джавкащата глутница. Примъкна се по корем върху гредата и спря под дупката в покрива. Там внимателно се изправи и здраво се залови за края на пролуката. Вятърът подухна в лицето му, когато той предпазливо се изтегли на покрива. Трябваше да бъде предпазлив. Достатъчно беше да стъпи на някой прогнил „капак“ и щеше да се стовари седем метра надолу, точно сред кръвожадната глутница.

Кучетата виеха в безсилна ярост, като гледаха как плячката им изчезва. А вече нямаха и шанс да я последват, при условие че портата на плевника устои на атаката им.

Мат пълзеше по покрива с протегнати ръце и крака до мястото, под което се намираше прозорецът. По края на покрива се спусна върху тясното мостче и пое обратно по същия път, по който беше дошъл. Потиснатият лай на дивите песове постепенно заглъхна зад него.

Сега първо трябваше да си потърси „Берета“-та, да събере снаряжението си и да поеме по следите на облечените в кожите мъже, които бяха отвлекли Аруула.

Имаше късмет. Намери не само маслиненозеления контейнер с аварийната екипировка и оръжието си. Мистериозните непознати бяха оставили в калта многобройни следи от гуми. Лъчът на джобното фенерче от аварийния пакет отдели от тъмнината профил, който изглеждаше като изрязан с ръка.

Матю проследи дирите покрай катедралата по един силно разбит път, който му подсказа, че дангалаците често се навъртат в този район. Значи беше твърде вероятно и да живеят наблизо.

След половин час съгледа един сравнително добре запазен жилищен блок и за всеки случай изключи джобното фенерче. Още повече че на стените на сградата бяха поставени лампи, които излъчваха електрическа светлина! Мат почувства как ударите на сърцето му се ускориха. Явно не всички хора от тази епоха се бяха върнали в стадия на варварството! Очевидно имаше и такива в по-висока степен на развитие. Може би в това число не всички бяха само брутални садомазохисти като онези типове с мотоциклетите…

С изключение на най-горния етаж всичките прозорци на жилищния блок бяха зазидани. В противоположност на другите руини, които Мат бе видял досега, тези сгради не бяха обрасли с бръшлян и по покривите не се ширеха храсталаци. Нямаше и съмнение — някой поддържаше блока. И не само това… Всичките врати бяха направени непристъпни. Това беше крепост, в която живееше значителна група хора. На Мат му стана ясно, че си има работа с човеци, организирани по най-добър начин.

Следите от гуми свършваха пред вход с масивна желязна порта, в която имаше тясна врата. Беше отворена. Няколко облечени в черни кожи фигури стояха на стража. Носеха мечове и арбалети и Мат не се съмняваше, че щяха да ги използват, без да задават много въпроси.

Приведен, постоянно под прикритието на гъсталака, обиколи два пъти извисилия се жилищен блок. Погледът му се плъзгаше по гладките каменни стени и непрекъснато търсеше възможност за проникване в крепостта.

Но положението беше безнадеждно. Около подобната на огромен сандък сграда, дълга почти двеста метра и стотина метра широка, десет метра от гората бяха разчистени. При това Мат откри много стражи, в кожени мундири, които патрулираха по покривите. Нямаше никакъв шанс човек да се приближи незабелязано.

По едно време Мат се върна в района на портата и започна да наблюдава смяната на постовете. Лежеше по корем в храсталака и с бинокъла огледа вътрешния двор.

Там имаше железен варел. В него гореше огън и на пламъците му мнозина забулени грееха ръцете си, макар че нощта съвсем не беше студена. От движенията и жестовете им Мат остана с убеждението, че не бяха само мъже. И всичките имаха номера.

Матю Дракс съгледа и пет-шест мотоциклета и няколко врати, през които можеше да се влезе в блока. Изглеждаха яки и солидни и имаха малки „клюкарски“ прозорчета, така че можеше предварително да се провери всеки, който искаше да влезе вътре.

„Гадна работа — помисли си той. — Така няма да направя нито крачка напред.“

Погледът му се плъзна по разположения на няколко километра хълм, който се издигаше над гората на изток, и се запита дали като чужденец на това място би намерил съюзници, или някого, който знаеше достатъчно за обитателите на крепостта, за да му помогне по-нататък.

След известно време мислите му бяха отклонени, защото върху купена на хълма горяха светлини. Мат различи бели ивици дим. Лагерен огън? Във всеки случай са хора.

Не, поправи се незабавно. Може би са хора. А може би и нещо съвсем друго, което по-рано е принадлежало към човешката раса…

Изпусна безмълвна въздишка, стана, нарами багажа си и потегли на изток.