Лазурният бряг

Осъмваме в Лион. Мокра дрезгавина притиска обширния перон на Лион Пераш. В бюфета светят ярки глобуси, дами в кожени палта и мъже с пътни каскети присядат за минута да закусят, гарсоните разнасят горещо ароматично кафе. Във въздуха се носи специфичният мирис на голяма гара и мразовитият дъх на зимно утро.

Ала колкото се спускаме надолу, толкова всичко наоколо се променя. Вълшебно преображение се извършва пред очите ни. Мъглата се вдига, сгъстена в бели перести облаци, земята е влажна, на места суха, с нежна зелена трева. И когато отминаваме Валанс, слънцето се смее от едно избистрено синьо небе. Тъмните северни дни остават назад, като тежък сън, и Прованс ни посреща със своята широка прегръдка.

Равнината се разгъва — вълниста и сивозеленикава, е ниски маслинови гори. Стари, бели градчета се редят край линията — Оранж, Авиньон, Арл. Мяркат се слънчеви площади с евкалиптуси, сивочерни папски замъци, влакът фучи край портокалови градини и спира най-после на брега, дето дреме, сладко изтегната, южната хубавица Марсилия.

Оттук започва Лазурният бряг, брегът на синьото море, което ни съпровожда вдясно, като радостна усмивка. Оттук нататък е брегът на палмите, на пиниите, на портокалите, на цветята, обезумели от багри и мирис. Брегът на щастливите в тоя свят…

Влакът се изпълва с южняци, мургави, пълнокръвни хора, които ядат суджучета с чесън, напевно разговарят и пият гъсто черно вино. Слънцето клони към залез. В топлите вагони, като в летни дни, светят стълбове прашинки. Група млади войници в своите сини униформи слизат в Тулон. Тук кръгозорът е ограден от големия порт и от мълчаливите бастиони наоколо. След малко влакът фучи край червени скатове, полета от цветя и навлиза окончателно между палми и борове. Край линията бягат огромните пъстри реклами за бенедиктин и чинцано. Ето Сен Рафаел, потънал в зеленина между червените сипеи на брега. Ето Жуан ле Пен и Фрежюс — две случайни места, станали исторически от живота на великия корсиканец. Сега Жуан ле Пен е най-новият моден курорт и десетина кожени куфара и тояжки за голф се свалят от влака. Широкото море се открива вече напълно — синьо, успокояващо, радостно. Един асфалтиран път върви току по края на брега, ограден с парапет, и навремени някое бързо торпедо като снаряд профучава и отминава. Мярка се като видение царската еспланада на Кан. Ето и Антиб, Антиб върху издадения в морето нос, с цветните вили по брега. Дали в малкото пристанище не белеят още платната на Мопасановата яхта? Отминаваме по-нататък. След половина час влакът спира най-после на малката гара на Ница. Сърцето на Лазурния бряг. Столицата на Приморските Алпи. Родината на Ванлоо, на Масена, на Гарибалди. Градът на тъмнокървавите карамфили, на карнавала и на санаториумите.

Днес Ница не е вече приказният град отпреди две-три десетилетия. Той е демократизиран, достъпен. Блясъкът, безгрижието и снобизмът се отместиха към Кан, към Сен Рафаел, най-вече — в Жуан ле Пен. Ница сега е само двестахиляден град, с фабрики, работници, моряшки барове, ресторани à prix fixe1 и клонове от универсалните магазини. Един ред оскубани палми по „Променад-де-з-Англе“, две казина, безброй евтини пансиони, куп безработни фотографи на кея и 400-те стаи на „Negresco“ поддържат външния облик на някакъв празник, в който, уви, няма нищо празнично. Само морето, това сапфирно, милуващо море, е все същото. И още, всяка заран на пазара пламват грамадните купища цветя и насищат въздуха с плътен, замайващ парфюм. По брега сноват наистина скъпи коли; на петчасовия чай двете казина трещят от джаз и радио. Но това е само краят, свършекът на едно тържество, ответът на една слава, която угасва. Затова пък просторната „Avenue de la Victoire“ със своя чудесен купол от преплетени клони е тъй тиха, прозирно лека в тия дни, окъпани в синева и топли струи, в тия януарски дни, които приличат на майски утрини. На ъглите, под китки палми, чакат файтончета със звънци и ленти, подобни на цариградските колца с мулета, които возят за Ункяр сую; продавачките на сувенири стоят при вратите на пъстрите дюкянчета; колца с топъл, златист хляб излиза от пекарницата; по терасите на кафенетата местните жители пият своя аперитив и разтварят днешния брой на „Le Niçois“. Светъл, провинциален покой, свежо и радостно чувство, което пронизва нещата и в десетина дни измива окончателно всички утайки, напластени в трескавия живот там, горе. Когато фабричните свирки обаждат дванадесет, рестораните и малките италиански кремери, дето сервират вкусна супа в пръстени гърнета, макарони и печени сардини, се изпълват с тиха публика — чиновници, дребни рантиета и скромни туристи, дошли да видят Лазурния бряг със спестените си 300 — 400 франка.

По стените висят огромни афиши: в средата на февруари почват големите тържества по случай пристигането на Негово величество Крал Карнавал. Последният остатък от славата на Ница, традиционният блестящ ритуал, всяка година приготвян отрано и грижливо, с неизменна програма: шествия, бой с цветя, конски надбягвания, маски и награди. Тогава от цяла Френска и Италианска Ривиера, от Париж, че дори от Англия ще се стекат луксозни коли, окичени с цветя и жени, улиците ще кипнат от глъчка, музика и любов и Ница ще преживее няколко денонощия от своето златно минало. Сега е още рано. Сега е само очакването, спокойно и делнично. Широкият площад „Масена“ облян от слънце, е празен и тих. Един трамвай чака на ъгъла и за няколко франка ще ни отведе далеч на изток, почти до края на френския бряг.

Поемаме из тесните улички на стария град. Един паметник на Гарибалди, посивял и голям за малкия площад. Един панаир с разпънати шатри: механична музика, дървени кончета, фишечета и грамаден фургон-жилище със саксия мушкато и котка до нея. В мътната вода на стария порт дремят няколко платнохода. Вляво се издига върхът Борон с гробищата: международният град на мъртвите, дошли от всички краища на света да угаснат от туберкулоза в цветните градини на Ница. Далеч на север — алпийските поляни на Грас с безпределните жасминови ливади, които се косят като сено, и с юзини за парфюми. Сега трамваят излиза на широкото асфалтово шосе. Вляво се редят разкошни вили сред тъмна зеленина, осеяна със златните точки на портокали и мандарини. Оттук се вижда цялата извивка на „Променад-де-з-Англе“, с цветни чадъри и тоалети; долу, точно под тях, но невидими отгоре, няколко бездомници спят по каменливия бряг, а двамина перат ризите си в морето…

Сега поемаме вече по самия ръб на планината. Вдясно е безпределната люспеста мантия на Средиземно море, вляво — стръмният масив на Приморските Алпи, набразден от урви, долове и усои, с притулени в тях вили. На места пътят слиза до самото море и тогава вълните мокрят трамвая с весели пенести пръски. Всеки миг планината се изместя и открива нови великолепия, като чудесен филм, който непрестанно се развива. И само пъстрите плакати по пътя, безшумно летящи край нас коли и станциите за бензин — шарени като играчки — напомнят, че това е действителност, а не екран. Трамваят спира по малки поселища, слизат и се качват хора с кошници и пакети, школници с чанти и потъват в зашумени алеи. Ето Вильфранш, военното пристанище, с два бронирани парахода извън порта, прилични оттук на сиви детски корабчета. Ето и Болийо — няколко пансиона, няколко хотела, на кръстопътя магазин с „Парижки моди“. След един час минаваме границата на друга държава и влизаме в земята на Негово височество княза на Монако. Не може да се каже, че е голямо царство наистина: два града, и те залепени един до друг — Монако и Монте Карло. Но — все пак царство, достатъчно в тия неверни времена. Царство с две най-необходими неща: полиция и пари. Полиция — с наметала, триъгълни шапки и шпаги, — излязла от някоя старинна оперета и вардена на свой ред от спретнатите полицаи на френската република. Парите — за тях по-нататък.

По живописно нависналите към залива хълмове — дворци, хотели, вили сред палми, портокали и цветя. Синевата на небето и блясъкът на морската шир ослепяват очите. Топли струи, парфюмирани и игриви, размърдват свежия въздух. Едно знаме се развява на един покрив. Един оркестър довършва увертюрата на „Летящият холандец“. Ние сме вече сред Монте Карло.

Пъстра, тиха тълпа се разхожда из алеите около Казиното. Космополитна тълпа, блазирана, равнодушна към всичко, дошла само за Рулетката. Градчето е малко, луксозно градче-хотел, с асфалтирани улици, кристални витрини, зад които светят диаманти и перли и ярко пламтят карамфили, рози, гигантски хризантеми, чудовищни орхидеи. По масите на „Кафе дьо Пари“ искрят цветни коктейли; в кратките паузи на музиката се чуе равна, заглушена мълва. Слънцето се спуска татък над зданията на Монако. Чудесният мраморен бюст на Масне розовее, тихо и скръбно усмихнат. Какво търси тоя музикант в това гнездо на лудост и злато?…

Няколко великолепни тераси — истински висящи градини — слизат оттук чак долу, до брега. Там ласкаво подплисва морето и от време на време се чува пукот. Стрелбището. Стрелбата на гълъби, любимият спорт на Монте Карло. Оттук се вижда широката пясъчна площадка на брега с незабележима дупка в средата, отдето, изтласквани механически, изхвръкват един след друг гълъби и бавно полетяват. Малко встрани дами и господа, с приготвени пушки, се прицелват в птицата — розова в лъчите на заника — и нейният летеж изведнъж се прерязва: тя тупва окървавена върху пясъка. В следния миг — нова изхвръква и нови гърмежи пукат. За няколко минути десетина бели телца лежат по пясъка…

Слънцето се скрива. Над целия залив се премята теменужена сянка. Една бяла яхта влиза в малкия порт. На мачтата се вее знаме с полумесец и звезда. Някой скучаещ бей пристига от Алжир или Египет.

Грамадните прозорци на Казиното светват. Там Рулетката неспирно върти своята мелница и меле долари, франкове, лири и гулдени, надежди и тревоги, любов и съществувания. В тоя райски кът на земята, в тоя гаснещ и прекрасен божи ден тя изглежда абсурдна измислица, злокобен идол с человекояди челюсти, апокалиптично чудовище, хипнотизиращо, бездушно и фатално.

Откъм морето лъхва хлад. Време е да се връщаме. Полупразният трамвай, който ни отнася, се плъзга по здрачния път. На спирките долита глухият ропот на морето. Фарът на Вильфранш свети в мрачина. След малко тихите улици на Ница отново ни посрещат в тая последна нощ на Лазурния бряг.

Заранта ни заварва в шумните булеварди на Марсилия. Ясен и мразовит ден свети над тоя град с чинари и пинии, с фесове и кафенета. Какъв странен и хубав град! Някакво великолепно съчетание на екзотика, на ориенталска бавност с бързия трескав ритъм на милионните западни градове. Тая задъхана, устремена към Борсата тълпа и пълните тъмнооки провансалки, които продават цветя в своите високи будки, спокойно плетат и разговарят. Тайнствените дупки на моряшките барове, отдето надничат смугли глави на мулати и анамити, и Големият мост със своите чудовищни железни лостове, клетки и мрежи. Само едно денонощие оттук е Африка, жълтите пясъци, вечното лято, белите бурнуси; само една нощ нагоре е Париж, Нормандия, Север, вечните мъгли, многоетажните здания. И тоя праг на два свята се усмихва двусмислено и мамещо с лазура на това небе и това море.

Широкият кръгозор на пристанището е замрежен от мачти, комини, платна, драги и подемни кранове. Могъщ гърмол се носи към брега. Сирените реват, фабрични свирки пищят, тупат мотори, проточени команди на всички езици, викове на матроси. Витрините на агенциите съобщават отплувания за Хонгконг, Каптаун, Мадагаскар, Сидней…

Една редица синеоки моряци в чисти сини дрехи, прехванати за рамената, тръгват с песни по широкия кей към тесните напречни улички. Десетина моторни лодки канят на разходка към островчето на Chateau d’Jf. А по-отвъд, на пазарния площад, търговките излагат всичките съестни съкровища на морето: раци, скариди, змиорки, скумрии, чудновати и страшни непознати риби, морски звезди, таралежи и миди. Трошат се черупки, хрущят кости, цвърчат тигани с прованско масло, в студения въздух се носи мирис на пържена риба, сол и прясна кръв. Обкичен с килимчета, сърмени кърпи и мъниста, меланхоличен алжирец се щура из навалицата и настойчиво предлага стоката си…

Вечерта се спуска и запалва светлини по широкия булевард. Тълпата расте, трамваите неспирно звънят, автомобили реват, продавачите на вестници тичат: „Le petit Marseillais!“2. Отсветът на залеза гасне върху челото на „Notre Dame de la Garde“3…

На гарата бързият нощен влак пъхти за тръгване. Кристалните стъкла на спалния вагон блестят запотени. Третокласното купе е почти празно. Ние наемаме по едно одеяло и възглавница и се настаняваме там. Нощта е студена и дълга. Влакът фучи вече и ни отнася по-нагоре и по-нагоре, на север, към влагата и полузрака, към мокрите тротоари на Париж, дето отново, като Фата Моргана, ще се мярка златносинята приказка на Лазурния бряг.

1926