Леговище от кости

Пролог Улични сражения

Щом керванът на Радж Атън наближи Замъка на слона в Мейгаса, всички звезди като че ли се спуснаха от небето, сякаш заваля дъжд от пурпурно-златисти отблясъци. В неподвижния среднощен въздух над земята беше надвиснал ароматът на подправки от околните пазари: черен пипер от Деяз, кора от канела от островите отвъд Ейвън и пресен кардамон. Добре дошло облекчение от надвисналата като покров над войските на Радж Атън миризма на смърт. Неговите воини, принцове и лордове от Индопал, облечени в изящни копринени доспехи, бяха украсили с рубини тюрбаните върху високо вдигнатите си глави и бяха извадили мечове за поздрав. Барабанистите и тромпетистите възвестяваха пристигането им.

Войската пристъпваше като победител от юга през опустошените земи, съсухрени от проклятията на халите. Халите, които разговаряха чрез миризми, запращаха проклятията си, които полепваха върху воините и техните коне: „Дано изгниете, о, човешки деца. Да изсъхнете като прах. Да секне дъхът ви“.

Дори и сега ароматите накараха Радж Атън да си спомни гледката на връхлитащите гигантски хали. Със своите четири крака и две ръце те напомняха огромни богомолки, а изпружените им нокти бяха сякаш издялани от камък жезли или огромни ятагани, или дълги железни пръти със сърпове на върха. Земята тътнеше под връхлитащата орда и рояци грий се носеха над писукащите като прилепи хали.

Начело на армията на Радж Атън се движеше трофей: четири мъжки слона теглеха фургон, натоварен с главата на огромна хала, зла магесница. Гледката беше ужасяваща. Четиритонната глава беше по-широка от фургона. Твърдата като подметка кожа беше черна като гърба на крокодил, зейналата свирепо уста разкриваше няколко реда зъби като бледозеленикави кристали, кучешките зъби бяха дълги колкото детска ръка. Нямаше нито очи, нито уши. По долния ръб на челюстта над костните плочи, от които се състоеше почти цялата подобна на лопата глава, пипалцата й — единствените забележими сетивни органи — се люшкаха като умрели змиорки при всяко друсване на фургона.

Зад слоновете, близо до челото на войската, беше самият Радж Атън, Господарят на слънцето. Лежеше върху възглавници в носената от робите носилка, облечен в блестяща бяла копринена туника, традиционна одежда в Стар Индопал. Параван от коприна в лавандулов цвят надвисваше като воал, прикривайки лицето му от погледите на поданиците.

От четирите страни на носилката в знак на почит яздеха четирима огнетъкачи. Засега те контролираха огъня и от ноздрите им се извиваха само тънки струи пушек. Огънят беше изпепелил окосмеността по телата на четиримата и по тях нямаше нито едно косъмче. Лъскавите им гладки черепи загатваха силата им, а в очите им дори през нощта проблясваше странна светлина като потрепване на далечна звезда. Носеха блестящи наметала като пламъци, напомнящи искрящия пурпур на огнище и златистата мекота на бивачен огън.

Радж Атън се чувстваше свързан с тях. Те обслужваха един господар. Почти чуваше мислите им, които се виеха като пушеци.

Войските му минаха между две огромни кадилници, в които огънят гореше неспирно вече сто години. Тук започваше Булевардът на кралете. Щом носилката се изравни с тях, градът се разтърси от гръмогласни викове.

Малко по-нататък тълпите се бяха струпали покрай булеварда, за да дадат израз на преклонението си. Народът на Радж Атън беше обсипал улиците с розови листенца и бели лотосови цветове и когато слоновете стъпваха върху тях и ги размазваха, се разнасяше упойващо благоухание. Още по-упойващ за Радж Атън беше ароматът на запалените в сто хиляди фенера благовония.

Тълпата приветстваше своя спасител като обезумяла. Множеството се беше събрало да го поздрави — граждани от Мейгаса и бежанци от юга, наброяващи повече от три милиона души.

Тези, които бяха най-близко до носилката, се свличаха на ръце и колене в почтително преклонение. Изгърбените им фигури в наметала от бял лен стърчаха над наредените по земята фенери като обли камъни насред река от светлина.

Тези, които бяха най-отзад, се мъчеха да се промъкнат по-напред. Жени пищяха и разголваха гърдите си, предлагайки се на Радж Атън. Мъже крещяха слова на вечна благодарност. Бебета ревяха от страх и изумление.

Приветствията бяха оглушителни. Виковете се издигаха над града като пушеци и отекваха в отдалечените на миля ниски хълмове и високите каменни стени на самия Замък на слона.

Радж Атън се усмихна. И усети болка. Много рани беше получил при битката за Картиш, рани, които биха умъртвили всеки по-хилав мъж, а някои от тях бяха по лицето му. Отпусна се върху сребристите възглавници — наслаждаваше се на лекото полюшване на носилката при ритмичното пристъпване на носачите и гледаше подплашените гълъби, които кръжаха над града като сажди над огън.

Изглежда, започваше един прекрасен ден.

Постепенно нещо привлече вниманието му. Пред него хората се кланяха в знак на почит, но сред приведените фигури един мъж оставаше изправен.

Беше облечен в сивата а’келлахска мантия на съдниците от пустинята. Отметнатата над десния му хълбок мантия разкриваше ръкохватката на сабята му. Беше вдигнал високо глава и черните халки на простия железен боен шлем се спускаха върху раменете и надолу по гърба му. Вакъз? Радж Атън се зачуди. Вакъз Фааракин най-после заставаше насреща му за битка? Предлагаше дуел?

Простите хорица наоколо поглеждаха страхливо съдника с крайчеца на очите си, някои го молеха да падне на колене и да отдаде почит, други го укоряваха за поведението му.

Носилката се изравни с а’келлаха и Радж Атън вдигна ръка в знак шествието да спре.

Бумтенето на барабаните мигновено секна и всички воини се заковаха на място. Тълпата стихна и над нея се извиси само ревът на няколко бебета.

Въздухът сякаш изпука от напрежение и мислите на огнетъкачите все едно подпалиха съзнанието на Радж Атън. „Убий го“, нашепваха те. „Убий го. Изпепели го за назидание. Нека народът види величието ти“.

„Не още — прошепна в отговор Радж Атън, защото след докосването до смъртта при битката за Картиш сега и в неговите очи проблясваха скрити пламъчета. — Засега няма да се разкривам“.

Огънят беше белязал живота му, изпълвайки го с божествена, но и нечестива светлина. Старото му „аз“ беше изпепелено и от пепелта се беше възправил нов човек — Скатаин, Господарят на пепелищата.

Радж Атън познаваше повечето а’келласи. Пред него не стоеше Вакъз. Сам неговият чичо Хасаад Атън препречваше пътя му.

Не Вакъз, за голямо съжаление на Радж Атън, а собственият му чичо изпълняваше повелята.

Радж Атън беше взел хиляди дарове на Гласа от своя народ, дарове на прекрасни певци и велики оратори. И сега заговори и гръмовният му глас се плисна като вълна над тълпата. С тембър, по-очарователен от цвят на праскова и по-страховит от огнен пламък, той изкомандва:

— Поклони ми се.

Стохилядната тълпа се просна върху земята. Тези, които вече бяха превили гръб, се притиснаха още по-плътно, сякаш искаха да се слеят с праха.

Хасаад остана изправен. Очите му преливаха от гняв.

— Дойдох да те посъветвам, племеннико — каза той, — за да се увеличи твоята мъдрост. Говоря в твоя полза.

Изрече думите по начин, който да накара тълпата да проумее, че говори по право. Традицията повеляваше, че дори Радж Атън, върховен господар на всички народи в Индопал, няма право да убие по-възрастен родственик, чието единствено желание е да го посъветва.

Хасаад продължи:

— Говори се, че вече си наредил на войските си да потеглят в боен марш към границата с Роуфхейвън. — Хасаад викаше с цяло гърло, за да отекнат думите му над цялата тълпа, но с двата си единствени дара гласът му не можеше да постигне емоционалното въздействие на думите на Радж Атън. — Халите опустошиха нашите ниви и градини във всички кралства на Скъпоценния камък. Народите ни са заплашени от гладна смърт. Нима е проява на мъдрост да изпращаш още мъже на война, когато те биха могли да използват времето си за осигуряване на храна?

— В Роуфхейвън има достатъчно храна — отвърна със спокоен тон Радж Атън — за онези, които са достатъчно силни да си я вземат.

— А в Картиш — продължи Хасаад — си изпратил един милион поданици да обработват мините и да вадят кървав метал от земята, за да се отрупваш с нови и нови дарове.

— На моя народ му трябва силен господар — отговори Радж Атън, — за да победи халите.

— Трупаш силата на други за себе си от години — не спираше Хасаад, — като твърдиш, че единствената ти цел е спасението на твоя народ от халите. Сега те са победени. Ти вече обяви победата си над господарите на Долния свят. Не победа над тях искаш. След като плячкосаш храната на Роуфхейвън, ще принудиш народа му да ти даде дарове.

Гласът на Хасаад натежа от нотки на обвинение.

„Изгори го веднага“, заломотиха гласовете на огнетъкачите.

— Две битки срещу халите може и да спечелихме — в отговора на Радж Атън прозвуча съжаление, че си позволяват да го обвиняват така коравосърдечно, — но ни предстои още по-голяма битка.

— Откъде можеш да знаеш? — настоя Хасаад. — Откъде можеш да знаеш, че халите ще нападнат отново?

— Моят гадател го видя в пламъците — отвърна Радж Атън и посочи Рахджим, който яздеше от дясната му страна. — Ще пламне огромна битка, по-страховита от всички, които сме знаели досега. Халите ще извират от Долния свят както никога. Сега отивам в Роуфхейвън, за да отвоювам прехрана за моя народ и да победя халите в името на неговото благо. Нека всеки, който има здрав кон, застане на моя страна. Водя ви към победа!

Множеството нададе викове, но Хасаад предизвикателно не помръдваше.

„Как смее!“ — помисли си Радж Атън.

— Ти си глупак — продължи Хасаад, — щом преследваш народа на Земния крал. Алчността ти е безгранична, както и жестокостта ти. Ти вече не си човешко същество и затова трябва да бъдеш убит като животно.

Радж Атън отметна воала, който го скриваше от тълпата, и тя нададе общ вопъл. Магьосническите пламъци в Картиш бяха изпепелили всеки косъм върху олисялата му и останала без вежди глава. Бяха изгорили дясното му ухо и изпепелили ретината на дясното му око, което мътнееше с матов блясък. Отвратителната линия на белезникава кост очертаваше долния край на челюстта му.

Тълпата възкликна ужасена — лицето на Радж Атън бе гледка на самата разруха. Но той беше обсебил от своите поданици хиляди дарове на обаянието, които му придаваха неземна и неописуема красота. В миг възгласите от ужас се превърнаха във възклицания на възхита.

— Как дръзваш — ревна Радж Атън — след всичко, което изстрадах за вас? Преклони се пред величието ми!

— Никой не може да бъде велик, ако не е смирен — произнесе с типичното за а’келлах невъзмутимо достойнство Хасаад.

Радж Атън не можеше да позволи на чичо си да му се противопоставя — той щеше да се опита да разколебае тълпите, след като Радж Атън се оттеглеше и мощният му глас останеше само спомен.

Свирепа усмивка изкриви лицето му. Не можеше да убие Хасаад, но можеше да го накара да млъкне.

— Донесете ми езика му — нареди той на слугите си.

Хасаад сграбчи дръжката на сабята си. Острието почти се измъкна от ножницата, но един от привелите гръб слуги дръпна Хасаад за глезените и той се пльосна по лице на земята, а преданите на Радж Атън хора наскачаха отгоре му и сложиха точка на краткото спречкване. Някой извъртя главата му на една страна, а друг пъхна нож между зъбите му. Бликна струя кръв.

След няколко мига едно приятно младо девойче заподскача към Радж Атън, понесло парче кървава плът с две ръце, сякаш му поднасяше дар в знак на дълбока почит.

Радж Атън щипна топлия език с два пръста, демонстрирайки презрението си, след което го пусна на пода на носилката и го настъпи с обутия си в пантоф крак.

Няколко души още държаха Хасаад. Радж Атън почука два пъти отстрани на носилката, което беше знак шествието да продължи.

— Към конюшните — високо каза той. — Отивам на бран.

Докато шествието напредваше към Замъка на слона, група облечени в черно мъже го наблюдаваха от сумрака на една неосветена спалня в най-горните помещения на някаква странноприемница във високата част на града. Водачът им Вакъз Фааракин се обърна кротко към останалите:

— Радж Атън няма да изостави пътищата на войната, а хората му са така заслепени от обаянието му, че не съзират истинската му същност.

Самият Вакъз го усещаше. Дълги години и той беше заслепен от великолепието на Радж Атън. Дори сега се мъчеше да превъзмогне желанието да се преклони пред това чудовище заедно с цялата тълпа. Но Радж Атън беше отсякъл ръката му. Беше заклал собствените си воини при опита да убие Земния крал, между които и един от братовчедите на Вакъз. Радж Атън трябваше да плати за това убийство. Вакъз беше от благородното потекло на А’келлах, съдниците от пустинята, и в неговия език нямаше дума за „милост“.

— Как да го спрем? — прошепна един млад мъж.

— Ще смъкнем воала на величието от него — каза Вакъз.

— Но нали се опитахме да убием негови Посветители — обади се един от мъжете. — Не можем да проникнем в замъците му.

Вакъз кимна умислен. В главата му се оформяше план. В Картиш халите бяха прокълнали земята. На стотици мили растенията бяха загинали, което предричаше гладна смърт за южните провинции.

Това беше принудило Радж Атън да придвижи повечето Посветители на север към Гуса, яка крепост в Деяз. Според традиционните разбирания никой не би могъл да разруши огромните й порти или да се изкатери по високите й стени.

— Да вървим в Гуса — обърна се Вакъз към останалите — Най-голямата слабост на Радж Атън е неговата алчност. Ще ви покажа как да го накараме да се задави с нея.

Отверстието на подземния свят

— ЕТО ВИ най-после, милорд — извика някой. — Започнах да се тревожа. Чакаме ви от часове.

Ейвран се събуди. Позна гласа на магьосника Бинесман. Намираше се в талига в легло от прясно окосено ароматно ухаещо сено. За възглавница й служеше раницата на Габорн, пълна с ризници и кожени подплънки. Мускулите й бяха натежали и изтощени, а в очите й сякаш имаше песъчинки. Остана да лежи, без да ги отваря. Все пак посегна почти машинално към жезъла, нейната скъпоценна тояга от черно отровно дърво. Напипа я и усети силата й да бушува под ръката й.

— Бързах, колкото мога — отвърна Габорн. — Но конят едва креташе, затова го пуснах и оставих коняря да се погрижи за него.

— Ще рече, че Земния крал е теглил цяла талига, за да спаси някакъв си кон? — смъмри го кротко Бинесман, сякаш притеснен, че Габорн прекалено се е озорил. — Дори великите дарове имат своите граници — както при конете, така и при хората. — Бинесман се разсмя. — Приличаш на стар фермер, помъкнал стоката си към пазара.

— Оставаха само трийсетина мили — отвърна Габорн. — А товарът ми е много по-скъпоценен от обикновена стока.

Ейвран се разсъни още повече. Беше спала толкова дълбоко, че нямаше представа, че спи в талига, а още по-малко, че самият Земен крал я тегли.

— Да впрегнем моя кон — предложи Бинесман.

Талигата спря, а магьосникът се смъкна от коня си и го разседла.

Ейвран открехна едва-едва очи. Звездите блестяха на небесния свод, сякаш непоклатими в решението си окъпят земята в светлина. Слънцето щеше да изгрее най-рано след час, но въпреки това светлината се лееше като разтопено злато връз снежните върхове на планините Алкаир. На Ейвран й се стори, че струи от някакъв друг, по-прекрасен свят.

Небесната феерия беше заблудила дори животните. Над земята се издигаше цвъртенето на утринни птици: гърленото гукане на гривека, песента на чучулигата, ревнивият грак на свраката.

От двете страни на пътя се притискаха заоблени хълмове. Изсъхналата пшеница по склоновете им отразяваше звездното сияние. Безлисти дъбове се възправяха черни и неподвижни като трънени корони. Кукумявка пищеше пронизително в далечината. Макар да не чуваше ромоленето на ручей, Ейвран усети едва доловим мирис на вода.

Тя наблюдаваше несекващия порой от звездна светлина. Той се сипеше във всевъзможни посоки, образувайки огнени следи върху небесния свод.

— Е, Ейвран добре ли е? — попита тихо Бинесман.

— Беше й много трудно — отвърна Габорн. — Цял ден стоя изправена пред Майстора на пътя, вдигнала жезъла над главата си — надничаше в мислите на чудовището. Потта се лееше от нея, все едно беше в пещта на ковачница. Много се уплаших за нея.

— А тя узна ли пътя към това… Леговище на костите?

— Да — отвърна Габорн. — Но се боя, че леговището е дълбоко в подземния свят и Ейвран не е в състояние да опише пътеката. Ще трябва да ни води — ако дойдеш с мен.

— Ако? — възкликна Бинесман. — Разбира се, че ще дойда.

— Добре — отвърна Габорн. — Ще имам нужда от съветите ти. Не искам да изправям толкова младо момиче пред такива големи затруднения.

Ейвран притвори очи — преструваше се на заспала и изпитваше гузно задоволство да подслушва какво си говорят за нея. Все още почти дете, тя беше единственото човешко същество на света, което се беше научило да разговаря с хали, най-страховитите врагове на хората.

Габорн се досещаше, че за нея е истинско мъчение да проникне в съзнанието на Майстора на пътя, но дори той не можеше да допусне колко болезнено е това. Главата я болеше толкова силно, сякаш беше стегната в стоманен обръч, и тя имаше усещането, че черепът й ще се пръсне на парченца. Стотици хиляди, може би милиони аромати се блъскаха в мозъка й, като й подсказваха имена на места и проходи в подземния свят, предавани от хала на хала понякога в продължение на поколения. С вътрешното си зрение Ейвран можеше да си представи тунелите в този подземен свят, подобни на огромни артерии, свързващи отделните леговища. Съществуваха десетки хиляди тунели, отвеждащи към рудници и каменоломни, към ферми и ловни полета, към развъдници и гробища, към смъртни опасности и древни чудеса. Дори за цял един живот Ейвран не би могла да начертае карта на този подземен свят.

Продължаваше да се страхува, че не е в състояние да съхрани толкова много информация. Човешкият мозък беше една десета от този на хала. Нейният не можеше да запомни толкова неща. Надяваше се поне да е запомнила пътя до Леговището на костите.

„Трябва да си спомня — каза си Ейвран. — Трябва да помогна на Габорн да победи Истинската властелинка“.

Дочу скърцане на стъпки по пътя и се опита да успокои дишането си. Искаше да си почине и се надяваше, че като се преструва на заспала, ще успее да го направи.

Бинесман остави седлото си в задната част на талигата и промълви:

— Горкото момиче! Погледни я — невинна като бебе.

— Нека спи — прошепна Габорн.

Каза го нежно, не със заповедния тон, който човек би очаквал от един крал, а с деликатността на разтревожен приятел.

Бинесман се отдалечи и безмълвно се зае да впрегне коня в талигата.

— Имаш ли други новини за халите? — попита шепнешком Габорн.

— Да — отвърна Бинесман. — Повечето са добри. Мъчихме ги цял ден. Много от чудовищата умряха от изтощение, докато се спасяваха от нашите кавалеристи, а рицарите ни връхлитаха всяко, което изостанеше. Според последните сведения накрая останаха само няколко хиляди. Но щом стигнаха долината Дрейксфлъд, се заровиха в пясъка. Това стана следобед. Нашите воини ги държат в обсада — в случай, че се опитат да избягат, но засега не могат да направят почти нищо друго.

Ейвран си представи чудовищата при Дрейксфлъд. Халите бяха огромни, над шестнайсет стъпки високи и двайсетина стъпки дълги. С четирите си задни и двата предни крака напомняха гигантски безопашати скорпиони. Но главите им имаха формата на лопата и те можеха да си прокопават път под земята с копаене и пълзене напред. Тъкмо така бяха постъпили в Дрейксфлъд. Маневрата им бе осигурила добра защита от рицарските копия.

— Значи това е добрата новина — каза мрачно Габорн. — А лошата?

— Открихме следи на хала навътре през Устата на света. Изглежда, три хали са обикаляли хълмовете след битката при Карис. Успели са да се промъкнат покрай съгледвачите ни.

— В името на Седемте стоящи камъка! — изруга Габорн. — За колко време ще стигнат до леговището си според теб?

— Невъзможно е да се каже — отвърна унило Бинесман. — Може вече да са съобщили на господарката си за победата ти над армията им при Карис и в момента тя да обмисля как да отвърне.

— Но как са се измъкнали от съгледвачите ми? — удивляваше се Габорн.

— Подозирам, че е било лесно — отговори Бинесман. — След битката при Карис ордата побягна през нощта, докато валеше като из ведро. Единствената светлина идваше от кратките светкавици. Тъй като нашите воини бяха заети на предните линии, халите са се измъкнали, преди изобщо да ни хрумне да ги засечем.

Бинесман и Габорн впрегнаха коня в талигата и се покатериха в нея. Габорн подсвирна и конят потегли в тръс.

— Това ме тревожи — промълви кралят.

Бинесман остана дълго замислен. Накрая въздъхна.

— Внимавай с Леговището на костите. Внимавай с Истинската властелинка. Сърцето ми е пълно с лоши предчувствия за това същество. Нито един звяр на този свят не е така изкусен в руническото познание.

— Подозираш ли нещо? — запита Габорн.

— Преди седемнайсет столетия, когато Ерден Геборен водел битките си в подземния свят, знаеш ли какво е победил?

— Хали.

— Така се знае, но аз не мисля така — отвърна Бинесман. — В библиотеката на крал Силвареста има няколко древни свитъци, които Ерден Геборен е написал със собствената си ръка. В тях той съветва воините да не воюват с хали, а с нещо, което нарича „локъс“. Струва ми се, че е преследвал особена хала. Може дори да е това, което Ейвран нарича Истинската властелинка, макар да не мога да си представя която и да било хала да живее толкова дълго.

— И смяташ, че това същество не е от нашия свят?

— Вероятно не е — потвърди Бинесман. — Започвам да се чудя. Може би в Долния свят има хали, които са по-изкусни и силни от нашите. А може тукашните хали да са само техни сенки, така както ние сме само сенки на Сияйните от онова кралство.

— Умна мисъл — съгласи се Габорн.

Магьосникът и Земния крал замълчаха. Ейвран отново се отпусна, притворила очи. В главата й се блъскаха стотици мисли.

Пътят се спускаше надолу и Габорн рязко спря колата. Ейвран се надигна крадешком на лакът и видя, че са стигнали някакво градче — няколко струпани една до друга сиви каменни къщички със сламени покриви. Позна, че е Честъртън. На това място имаше разклонение. Единият път отвеждаше почти право на изток към Дворовете на прилива. Другият водеше на югозапад към крепостта Хейбърд и по-нататък към Устата на света.

Високо над главите им огромна червена огнена топка прониза небето. От нея с пращене изскачаха пламъци. Топката приближи планините Алкаир, избухна, раздели се на две части, които образуваха огнено „V“, и падна на трийсетина мили върху покритата със сняг планина. Земята се разтресе и след няколко мига се чу тътен на отекващи един след друг гръмове.

— Земята страда — прошепна Бинесман.

Ейвран чу радостен детски писък. До една от къщурките някаква жена седеше на тревата. Три момиченца, най-голямото на не повече от шест годинки, седяха до нея, загледани с изумление в небесния спектакъл.

— Красиво! — каза най-малкото и проследи с пръстче оставената от огнената топка диря.

По-голямото изръкопляска от задоволство.

— Тази беше най-хубавата досега — заключи майката.

Други обитатели не се забелязваха — селището спеше. Къщурките сякаш се бяха сгушили от умора в мрачни купчинки. Нищо не беше в състояние да накара стопаните им да се надигнат, докато кравите не започнат да мучат, та да ги издоят.

Габорн подкара талигата през градчето. Майката и дъщерите й ги проследиха с погледи.

Земята под тях отново потрепера като болен от артрит стар пес. Бинесман беше прав. Ейвран разпознаваше болката на земята не само по земетръсите и падащите звезди. Имаше по-незабележими знаци, които вероятно можеше да разпознае само този, който обича земята. Усещаше ги вече дни наред, докато се разхождаше — някаква прокоба в пръстта, някаква болезненост сред хълмовете.

— Знаеш ли, Габорн — обади се най-после Бинесман. — Казваш, че имаш нужда от съветите ми. Ще ти го кажа направо: мисля, че се нагърбваш с прекалено много неща. Искаш да откриеш Леговището на костите и се надяваш да убиеш Истинската властелинка. Но ти не си призван да бъдеш Земен воин, а си Земния крал, защитникът на земята. Говориш и за битки с хали, че ще убиеш… може би хиляди. Но съдбата на човечеството не е единственото, което тежи на везните на хармонията. По дърветата има бухали, по полетата — мишки, а в моретата — риби. Животът, всеки вид живот може да посърне с нас. Земята страда.

— Бих ликувал, ако можем да я излекуваме — отвърна Габорн, — но не знам как.

— Земята добре те е избрала — продължи Бинесман. — Може двамата заедно да открием пътя.

Колата подрънкваше по пътя. Ейвран се преструваше на заспала и усещаше тежест в сърцето си.

„А аз?“ — питаше се тя. Като небесен ездач често й се налагаше да пътува надалеч от дома и беше открила някои специални местенца, които обичаше. Припомни си едно бистро езеро сред боровете на планините Алкаир, където понякога отпочиваше, и белите пясъчни дюни на четирийсетина мили източно от Хейбърд, по които обичаше да се търкаля. Беше кацала върху скалисти планински върхове, които никое човешко същество не би могло да изкатери, и бе оглеждала безкрайните полета и горите, люшнали се като море в зелената мараня. Да, Ейвран обичаше Земята достатъчно силно, за да прекара дните си, като й служи.

„Сигурно тъкмо затова съм помощник на Земен пазител“ — мина й през ума.

Колата потропваше в нощта, понесла потъналата в размисъл Ейвран. Пътят лъкатушеше нагоре по хълмовете. Скоро спряха пред огромна пещера, в която бяха завързани десетки коне. Вътре припукваше огън, около който цяла тълпа рицари ревяха с цели гърла непристойна песен.

— Ейвран, събуди се — подвикна нежно Габорн. — Стигнахме Устата на света.

Той протегна ръка към задната част на талигата и когато Ейвран надигна глава, придърпа раницата с доспехите и бойния чук с дълга дръжка. Бинесман се изправи и закуцука вдървено към пещерата, като се подпираше на тоягата си.

— Снощи сънувах сън — прошепна Ерин Конал на Селинор, докато се навеждаха да пийнат вода от един ручей в Южен Кроудън на повече от хиляда мили североизточно от Индопал.

Слънцето щеше да изгрее най-рано след половин час, но небето над хоризонта вече се къпеше в сребро. Свежият утринен въздух пощипваше, а земята бе покрита с тежка роса.

Беше странен сън.

Тя хвърли притеснен поглед към рицарите на Южен Кроудън, които в момента събаряха лагера. Капитан Гантръл, слаб чернокос мъж с фанатични пламъчета в очите, даваше нареждания на воините си, като че ли никога преди това не бяха разваляли полеви лагер.

— Изчисти калта от палатката, преди да я качиш във фургона — кресна на един войник той.

След което викна на друг:

— Недей само да изливаш вода в огъня, а разбъркай въглените.

По киселите погледи на войниците Ерин можеше да отгатне, че не им е любимец. Докато мъжете бързаха насам-натам, заети с работата си, Ерин за първи път след изминалата нощ почувства, че може да разговаря със съпруга си, макар и с известна предпазливост.

— Сън ли сънува? — попита Селинор и повдигна едната си вежда. — Това необичайно ли е?

Той потопи манерката си в плитката рекичка почти нехайно, сякаш му беше все едно, че воините на Гантръл са наоколо и се отнасят към принца и новата му съпруга като към затворници.

— Струва ми се, че не беше просто сън — призна Ерин. — Мисля, че беше послание.

Ерин задържа дъх, за да види реакцията му. От собствен опит знаеше, че повечето хора, които твърдят, че получават послания, показват и други признаци на лудост.

Селинор премигна. Гледаше надолу към манерката. После попита мрачно:

— Послание от кого?

Не му се слушаха налудничавите сънища на съпругата му.

— Помниш ли вчера, когато изпуснах кинжала си в огнения кръг в Туинхейвън? Кинжалът докосна пламъците и изчезна. Премина през вратата в Долния свят.

Селинор кимна, без да каже нищо. Наблюдаваше я внимателно и я чакаше да продължи.

— Снощи сънувах, че виждам някакво същество от Долния свят. Приличаше на огромен бухал, който живее в дупка под гигантско дърво. Държеше кинжала в човката си и ми заговори. Предупреди ме.

Селинор напълни манерката и облиза устните си. Леко трепереше, сякаш му беше студено. Както повечето хора, и той се чувстваше неловко, когато разговаряше за Долния свят. Населяваха го приказни същества като Сияйните, но разказваха и за страховити същества като саламандрите, които огнетъкачите на Радж Атън бяха събрали в Лонгмът, както и за Сияйния на мрака, когото затвориха в Туинхейвън.

— Това… същество какво те предупреди?

— Предупреди ме, че Сияйният на мрака не може да бъде убит. Някакъв отвратителен дух притежава тялото му, толкова опасно същество, че дори Сияйните се боят от него. Съществото се нарича локъс и е едно от най-могъщите сред всички локъси. Името му е Асгарот.

— Ако си убедена, че този Асгарот е толкова опасен — попита Селинор, — защо шептиш? Защо не изкрещиш името му на целия свят?

— Защото може да е наблизо — продължи да шепне Ерин.

Една катеричка се стрелна по ствола на едно дърво и Ерин я изгледа подплашено, след което добави:

— Можем да поразим тялото, в което обитава духа му, както Мирима порази Сияйния на мрака, но не можем да убием самия Асгарот. Отделиш ли локъс от тялото му, той търси ново вместилище, зъл човек или звяр, който да контролира. — Тя замълча, за да го остави да осъзнае казаното. — Когато Мирима порази Сияйния на мрака, от него изскочи вихрушка и отлетя на изток към Южен Кроудън.

Селинор я изгледа втренчено и в очите му проблесна гняв.

— Какво от това?

— Каза ми, че баща ти страда от самозаблуди…

— Баща ми може да е луд — прекъсна я грубо Селинор, — но не е зъл човек.

— Нали тъкмо ти ми разказваше как случайно умрял неговият гадател? — напомни му Ерин. — Ако го е убил той, може да е било проява на лудост. А може и да е било злодеяние.

— Само го подозирам — отвърна Селинор. — Няма никакви доказателства. Освен това той започна да се държи странно преди чародеите на Радж Атън да повикат Сияйния на мрака. Дори посланието ти да е истина, дори твоят „локъс“ да е действителен, нищо не те оправдава да подозираш баща ми.

На Селинор не му се обсъждаше възможността баща му да е обсебен. Тя не го обвиняваше. Нито пък можеше да оспори, че баща му е започнал да се държи странно седмици преди това.

И все пак нещо, което бухалът от подземния свят й беше казал, я безпокоеше. Беше й показал локъс, сянка от зло, обитаваща един мъж, който излъчваше около себе си филизите на мрака и докосваше другите, като ги съблазняваше, впримчваше, изпълваше ги със собствената си разруха.

Така влиянието на локъса се разрастваше и изпълваше сърцата на хората, изпепеляваше разума им и ги подготвяше да станат обиталища на други като него.

Досега не беше срещала Гантръл, но фанатичният блясък в очите на капитана и начинът, по който караше воините си да пазят Селинор, своя принц, сякаш беше пленен шпионин, я караха да подозира, че е докоснат от локъс.

Както и бащата на Селинор: с твърденията му, че е Земния крал, със заговорите срещу Габорн, с лъжите, изпращани на далечни лордове, които би трябвало да са съюзници на Габорн.

„Асгарот може и да не обитава бащата на Селинор — помисли си Ерин, — но все пак представлява заплаха.“

— Вие двамата какво правите сами там? — провикна се капитан Гантръл.

Приближи се бавно към тях; пресилената му усмивчица едва прикриваше изписаното върху лицето му подозрение.

— Планираме бягството ми обратно във Флийдс — отвърна закачливо Ерин.

— Не би било разумно — опита се без никакъв успех да имитира безгрижието й Гантръл и погледна одобрително към рицарите си, които бяха яхнали конете, почти готови да потеглят. — Е, да видим дали ще си прекараме добре, докато все още е хладно.

Ерин се опита да се усмихне, макар Гантръл да я безпокоеше все по-силно. Инстинктът й подсказваше, че вместо да му се хили учтиво като на някакъв нахален ухажор, би било по-добре да разпори корема му и да го удуши със собствените му черва.

Тя се метна на коня си, изтощена от недостига на сън, и препусна в ранното утро. През няколко мили се разминаваха с малобройни групички рицари, които яздеха на юг. След тях се придвижваха във фургони или тътреха крака по прашния път ковачи, перачки и фермери. Колари караха военни фургони, натоварени с копия, стрели, храна и палатки, всичко необходимо за продължителен поход.

След като подминаха керван от двайсетина балисти, качени на колелета и теглени от коне, Ерин запита безгрижно Гантръл:

— Защо е цялото това раздвижване още преди изгрев слънце. Коя страна възнамерявате да нападате?

— Да нападаме ли, ваше височество? — възкликна Гантръл. — Това е съвсем нормално дислоциране на отбранителните ни линии.

Яздеше толкова близо до нея, че й се налагаше да кара коня си да завива встрани, за да не преплете крак с неговия.

— Ако се опасявахте от нападение — възпротиви се Ерин, — щяхте да подсилите укрепленията, а не да струпвате войски по южната граница. Та кого ще нападате?

— Не бих могъл да кажа, милейди — отвърна Гантръл с вбесяващо лицемерна усмивчица.

Разлудувалите се коне току се изправяха на задните си крака. Рицарските брони подрънкваха като чинели под барабаненето на конските копита, сякаш служеха за акомпанимент на някакъв грандиозен химн.

На изтощената Ерин всичко й се струваше като някакъв сюрреалистичен сън. Някои смятаха Южен Кроудън за красива страна и не беше лъжа: дърветата по хълмовете се гиздеха в шарените си одежди от есенни багри, а тук-там се случваше зад някой завой да зърне живописна каменна къщурка, задрямала под някой разкривен дъб или бряст. Наблизо самотна крава хрупаше трева в мъглата от утринна роса, а каменните дувари, издигнати от незапомнени времена, ясно очертаваха потъналите в спокойствие фермерски ниви. Но зад следващия завой се появяваше следващата овехтяла под разкривен бряст каменна къщурка с похрупваща тревица край обора крава, следващите безкрайни каменни огради, очертаващи квадратите земя, и пак, и пак, докато на Ерин не започна да й се струва, че никоя следваща къщурка или крава, или ливада, или дърво не биха могли да я възторгнат.

И тя притвори смъдящите я очи.

„Ще почина само за миг — каза си. — Няма да заспивам.“

Уплаши се да не се побърка. Картините, които нахлуваха всеки път, щом се отпуснеше в прегръдките на съня, бяха толкова ярки, че сега й се стори, че конят й галопира през някакъв сън и че ако заспи, ще се събуди в друг, по-истински свят.

Засънува. Някакво смътно видение — огромния бухал в мрачната дупка. Беше се преместил на ново място, сгушен на кълбо още по-навътре сред сенките. Сиво-бялата окраска на перата му напомняше напластени върху кости мъртви листа.

Ерин надникна в немигващите златисти очи и промълви:

„Остави ме на мира. Не искам да говоря с теб.“

„Боиш се от мен — изрече бухалът и мислите му пронизаха мозъка й с отсенки на чувство и прозрение, които никакви думи не можеха да изразят. — Не бива да се боиш от мен. Аз не съм твой враг.“

„Ти си лудостта“, отвърна Ерин с желанието да се събуди.

Видението помръкна.

Конете изскочиха иззад един завой тъкмо когато слънцето изгряваше, и капитан Гантръл се провикна:

— Войски-и-и, сто-о-о-й!

Ерин отвори очи. Предположи, че спират, за да пропуснат поредния конвой фургони.

Вместо това близо до пътя малко пред тях видя забулено в утринна мъгла кротко езерце, а над него се възправяше пурпурна шатра със златна лента на върха: кралския флаг.

До езерото без риза беше приклекнал самият крал Андърс и се миеше в хладната утрин. Беше висок, слаб мъж с изражение на мъченик върху подобното на череп лице с очертана от тъничка брадичка челюст.

Наблизо неговият Дни, историкът, който хроникираше живота му, вчесваше един кон — подготвяше го за път.

Дебела възрастна жена, облечена в сивкави дрипи, клечеше на огромен камък близо до него, а около нея се стрелкаха разлудували се катерички. Тя трошеше лешници с яките си пръсти и ги подхвърляше във въздуха. Катеричките се мятаха върху раменете й или подскачаха в скута й, за да ги налапат, преди да са докоснали земята.

Селинор побутна Ерин, кимна към жената и каза:

— Лешничарката, Земен пазител на Елианската гора.

Замаяна от съня, Ерин си помисли, че наблюдава една от най-странните сцени в живота си.

„Значи това бил крал Андърс Лудия — мина й през ума, когато отново погледна бледоликия възрастен владетел с хлътнали гърди, — мъжът, когото може би ще трябва да убия.“ Нищо в него не излъчваше заплаха.

Кралят прекъсна сутрешния си тоалет и погледна смръщено, сякаш разтревожен от тупурдията на приближаващите войски. Но после забеляза Селинор и върху лицето му просветна сърдечна усмивка.

— Синко — извика възторжено крал Андърс. — Ти се върна!

Грабна захвърлената върху близкия храст хавлиена кърпа и като се бършеше, се втурна напред. Селинор скочи от седлото и го сграбчи в прегръдките си.

Прегръдката беше кратка. Селинор пусна баща си и попита:

— За какво са всички тези войски по границата, татко? Война ли започваш?

— Да започвам война ли? — отвърна обидено Андърс. — Скъпо момче, аз мога да сложа точка на една война, но никой никога не е чувал да започна война.

И без да пуска ръцете на сина си, Андърс погледна над рамото му към Ерин.

— И кой още е дошъл при нас? — възкликна той. — Ерин Конал? Портретът ви е несправедлив към вас, красива госпожо.

— Благодаря — отвърна Ерин, изненадана, че я е познал по една миниатюрна рисунка в медальон отпреди десетина години.

Крал Андърс се усмихна с искрено благоразположение, сърдечност и признателност. Сивкавите му очи я гледаха втренчено, сякаш я пронизваха. Той остави Селинор и пристъпи към нея, оглеждайки я от глава до пети.

Конят й заотстъпва подплашен, но щом той протегна ръка и го докосна, моментално се укроти.

Крал Андърс вдигна лявата си ръка във въздуха.

— Избирам теб, Ерин Конал — обяви той. — Избирам те за Земята. Ако някога се окажеш в опасност и чуеш гласа ми да нашепва в теб, подчини му се и аз ще те избавя.

Ерин политна назад в седлото си и изхлипа изумена. Всичко друго бе очаквала да изрече устата му, но най-малко същите думи, които бе изрекъл Габорн, Земния крал, посочвайки я за свой воин. Нима беше възможно Андърс също да притежава способността да „Избира“, да я посочи за един от своите воини и да използва Земния взор, за да узнае кога тя ще се натъкне на опасност и да я предупреди?

Не, това би било богохулство.

— С какво право? — попита Ерин. — С какво право постъпвате така?

— С всички права — отвърна крал Андърс. — Аз съм Земния крал. Земята ме е призовала да спася семето на човешкия род през мрачните времена, които настъпват.

Ерин се вторачи втрещена в крал Андърс. Думите му й се сториха абсолютно откровени. Сивкавите му очи я наблюдаваха ласкаво, внимателно и благосклонно. Излъчваше увереност. Усмивката му беше обезоръжаващо дружелюбна. Външният му вид с нищо не напомняше Габорн. И все пак в поведението му прозираше нещо от него — сякаш се беше преродил в него.

— Какво имаш предвид, като казваш, че си Земния крал? — попита Селинор.

— Случи се вчера сутринта. Трябва да призная, че се чувствах странно дни наред. Изпитвах усещането, че мрачните времена настъпват, че предстоят велики събития, затова се уединих в горите да премисля всичко това. Горите излъчваха стаена напрегнатост. Всички катерици бяха избягали. Започнах да търся Лешничарката…

При тези думи Лешничарката се смъкна от камъка и бавно тръгна към тях. Побеснелите катерички заподскачаха около краката й.

— Намерих я в пещерата й — продължи крал Андърс — да пакетира сухите си билки и още какво ли не. Каза ми, че отвела катериците на безопасно място и се върнала само да прибере някои неща. След което ме поведе навътре в горите към някаква пещера.

Лешничарката положи ръка върху рамото на краля, сякаш го молеше да й разреши да продължи разказа.

— Там — започна тя с преливащ от благоговение глас — ни се яви Земният дух и ни предупреди, че настъпват мрачни времена, по-мрачни от всичко, което светът е познавал. Земята предупреди баща ти: „Бъди ми предан! Дръж се здраво за мен и могъществото ми ще те съпътства. Ако ме изоставиш, и аз ще те изоставя: както изоставих Земния крал преди теб!“

Андърс се извърна, сякаш мисълта за човек, изгубил могъществото на Земята, го нараняваше до дън душа.

— Бедният Габорн, да го сполети такова проклятие — простена той. — Милото момче. Страхувам се, че всички добрини, които се опита да стори, ще се превърнат в злини. Съмнявах се в него. Но той беше призован от Земята, макар и за кратко. Сега аз трябва да продължа вместо него и да разбера дали мога да премахна огромната вреда, която му причиних.

Ерин ги гледаше навъсено и не знаеше нито как да постъпи, нито какво да мисли. Очакваше да срещне някакъв налудничав мъж и моментално да го очисти. А сега в съзнанието й се промъкна неясна тревога: ами ако той наистина беше Земния крал?

„Устата на света — помисли си Ейвран, докато наблюдаваше зейналата пещера. — Колко пъти съм прелитала над нея и над пасящите кротко по околните хълмове овце. На не повече от десетина мили от дома съм.“

При спомена усети болка в сърцето. Преди седмица халите бяха разрушили крепостта Хейбърд. Почти всичките й познати бяха избити.

Тя скокна от колата и стъпи върху каменистата земя с все още омекналите си от съня крачка. Стъпи сякаш в коловоз на древен път. Но Ейвран знаеше много добре, че не е така.

В действителност „пътят“ представляваше оставената от халите следа. Преди седмица десетки хиляди чудовища бяха излезли от подземния свят и бяха плъпнали из околността. Бяха издълбали шейсет-седемдесет стъпки широка и няколко стъпки дълбока диря. Извила се стотици мили, тя прекосяваше десетки опустошени градове.

Ейвран заби тоягата си в земята и от изтощение се подпря върху нея.

— Готова ли си да приемеш даровете си? — попита Габорн, докато нарамваше доспехите си.

— Искаш да кажеш, че ще трябва да го направя тук — изненада се Ейвран, — а не в кула на Посветители?

— Много далеч сме от каквато и да било кула — отвърна Габорн. — Йоме доведе облекчител и няколко души за Посветители. Върви намери нещо да хапнеш и после ще видим от какво имаш нужда.

Ейвран вдигна края на наметката пред лицето си. На тази височина въздухът беше хладен като през есента и вятърът духаше напористо, мяташе се насам-натам като неспокойна хрътка. Тя тръгна след Габорн към устието на пещерата.

С всяка следваща крачка пеенето се чуваше все по-силно; отекваше в стените на пещерата.

— Защо пеят?

— Празнуват — отговори Габорн. — Ордата на халите е натикана в земята.

„Нищо чудно, че пеят“ — помисли си Ейвран.

Седемдесет хиляди победени хали. От векове не бе имало такова сражение. И все пак от толкова много пролята кръв — дори на хали — Ейвран усещаше в устата си вкус на вкиснало.

Не по-малко от двеста мъже се бяха скупчили около огъня близо до входа на пещерата. Повечето бяха дребни владетели от Мистария и Хиърдън, но мнозина бяха и Рицари на справедливостта, които не признаваха господар над себе си, а някои бяха тъмнокожи воини, облечени в жълтите цветове на далечния Индопал.

Няколко десетки селяци също бяха последвали войската на Габорн. Повечето бяха навлекли елеци от агнешка кожа и плетени вълнени шапки. Някои бяха просто любопитни фермери и ловци, дошли да зърнат Земния крал, но повечето носеха тежки топори и лъкове от тис, сякаш нетърпеливи да се влеят в редиците на армията на Габорн.

Някой изкрещя:

— Всички да приветстваме Земния крал!

Избухнаха необуздани викове.

Ейвран пристъпи към отвора на пещерата и погледна нагоре. Трепкащата светлина на огъня осветяваше опушения таван, от който провисваха сиво-зелени валма, приличащи на водорасли. Огромен паяк-слепец пълзеше тромаво по тавана и се хранеше с тях.

Дори тук, до входа на пещерата, флората и фауната на подземния свят изглеждаха странни и призрачни. Ейвран се поколеба — страхуваше се, че щом влезе, ще напусне света зад себе си и ще започне пътуването й надолу.

Вдигна отново поглед към изпълненото със звезди небе. Вдиша дълбоко чистия планински въздух и се заслуша в кроткото гукане на гривека, след което прекрачи ръба на пещерата. Пътуването й беше започнало.

Седнал на един камък наблизо, един рицар се опитваше да изправи деформирания си шлем. Момчетата разтурваха лагера — издърпваха гърнетата от огъня и проверяваха за кой ли път вързопите си. Рицар с посивяла коса от Индопал клечеше на земята и заглаждаше с брус металните върхове на стрелите си.

Всички се суетяха насам-натам. Тя изпита усещането, че ще се случи нещо неотложно, сякаш целият този народ беше очаквал Габорн не само от няколко часа, а цял живот.

Вайлдът на Бинесман стърчеше насред тълпата. Чародеят беше създал това същество, за да бъде воин на Земята. Вайлдът беше една от малкото жени в групата и държеше бойна тояга от дъб. Беше облечена с панталони от еленова кожа и вълнена туника. Бе красива млада жена, но нещо във външността й смущаваше. Огромните й зеници бяха толкова тъмнозелени, че изглеждаха почти черни, а косата й падаше върху раменете на авокадовозелени вълни. Кожата й също беше зелена, с цвета на млади листа. Ейвран пристъпи към вайлда.

— Здравей, Пролет — обърна се тя към нея с името, което използваше още от първия миг, когато видя зелената жена да пада от небето.

— Здравей — отвърна вайлдът.

Езиковите й умения бяха все още ограничени. От друга страна, Бинесман я беше създал преди малко повече от седмица, а нито едно новородено не проговаряше на една седмица, Ейвран знаеше това много добре.

— Как си днес? — попита Ейвран с надеждата да подхване разговор.

Зелената жена я изгледа объркано. И след кратък размисъл отвърна:

— Иска ми се да убия нещо, Ейвран.

— И аз понякога изпитвам същото — отвърна Ейвран, опитвайки се да проумее думите й.

Те подчертаваха разликата между двете. Отначало я беше възприела като човек, който се нуждае от помощта й. Но нито майка, нито баща бяха полагали грижи за нея; Бинесман я беше измайсторил от коренища, камъни и кръвта на Земята. Ейвран никога нямаше да стане нейна приятелка, тъй като зелената жена се стремеше към едно-единствено: да преследва и убива враговете на Земята.

Отначало Ейвран си беше помислила, че в пещерата има около двеста воини, но сега разбра, че групата е поне два пъти по-многобройна — много мъже имаше и сред плътните сенки навътре в тунела. Това й вдъхна известна увереност. Искаше й се да види всички Повелители на руни да маршируват зад гърба й, когато ги поведе към подземния свят.

Почувства се изтощена до мозъка на костите. Седмицата, откак се бе измъкнала от нападението на халите над цитаделата Хейбърд, беше твърде изморителна.

Ейвран се приближи до огъня и някакво селянче тикна в ръката й чиния. Един рицар отряза дебело парче от сложеното да се пече овнешко и го плесна в нея, след което гребна запържен с масло пащърнак и хлебен пудинг от един двоен бакър.

За набързо вдигнат лагер като този храната беше добра — същински пир. Рицарите полагаха големи усилия, защото нищо чудно това да беше последната сносна храна в живота им. Ейвран пое яденето и се заоглежда за някой камък, на който да приседне.

Отиде към един сенчест ъгъл в пещерата, където се хранеха насядали върху пясъка десетки мъже, и се наведе над чинията. Точно зад гърба й растяха няколко папрати. Тя отряза залък овнешко и неволно вдигна очи.

Всички мъже наоколо, изглежда, я наблюдаваха. Върху лицата им се четеше нескрито учудване, примесено с любопитство. Бузите й се изчервиха от притеснение.

Стана й ясно. „През цялото време разговарят за мен.“ Знаеха, че е усетила вкуса на мозъка на хала и така е научила тайните на чудовищата.

Набоде овнешкото с ножа си и отхапа. Сочното месо беше леко подправено с розмарин и полято със сос от сладък джоджен.

— Не е толкова вкусно като печен на скара мозък на хала — високо каза Ейвран, — но ще свърши работа.

Няколко селяни се изкикотиха пресилено на шегата, въпреки че не беше особено смешна. Най-после успя да разчупи напрежението. Разговорите изведнъж се подновиха. Ейвран се захвана да дъвче мъжката и в този момент една тежка ръка се стовари върху гърба й.

— Искаш ли бира да го прокараш?

Някой тикна тенекиена халба в ръцете й. Тя позна гласа и се задави от изненада.

— Бранд?

Зверомайстор Бранд, нейният отколешен приятел, се беше надвесил над нея, ухилен до ушите. Изпружи единствената си ръка, подканвайки я за прегръдка, и Ейвран подскочи и го сграбчи за врата.

— Мислех те за умрял! — извика тя.

— Не си единствената — изкикоти се той. — Аз самият няколко пъти си мислех, че съм умрял.

Смехът му беше от сърце, но не така безгрижен, какъвто бе преди седмица. Ейвран усети скритата болка в него.

Впери очи в зверомайстора. Бранд беше нейният възпитател. Беше я приютил като дете и я беше научил да язди грааци от гнездото в цитаделата Хейбърд. Беше я научил да чете и да пише, за да може да доставя съобщенията на херцога. Да се грижи за грааците и да ги храни. Дори само за тези благодеяния щеше да му бъде вечно признателна. Но той беше повече от учител. Беше едновременно и майка, и баща, и неин стопанин, и нейно семейство, а така също и най-любимият й приятел. Облекчението, което почувства, както и искрената радост, че го вижда отново, изпълниха очите й със сълзи.

— О, Бранд, как успя да избягаш? Когато те видях за последен път… халите…

— Нападаха кулата — довърши той.

Моментът оживя в съзнанието й. Беше се издигнала високо над Хейбърд и виждаше стените на замъка и атакуващите хали. Ордата им беше толкова многобройна и беше връхлетяла с такава скорост, че не би било възможно да се измъкне.

— Сложих те на гърба на стария Кожоврат и те изпратих в небето — продължи Бранд. — След това освободих последния граак от въжетата. След което просто застанах на площадката и загледах града отвисоко. Халите връхлетяха и светът под краката ми се разтресе. Приличаха на черен потоп, който приижда от каньона. Повечето грааци отлетяха. Но младата Яркокрила продължаваше да кръжи над гнездото и да надава печални крясъци. Халите се нахвърлиха върху стената на замъка без никакво бавене. Метателните ни машини, рицарите… — Той поклати тъжно глава. — Халите просто бутнаха стените и се втурнаха по улиците. Някои приятелчета се опитаха да избягат, други да се скрият. Халите помитаха всичко. Не можех да се бия с една-единствена ръка. Затова си седях и чаках халите да ме изядат, когато изведнъж нещо ме тресна отзад. Следващото, което помня, е как Яркокрила ме издига над кошмара. Държи с ноктите си кожената ми жилетка, разбираш ли. И понеже съм дебел дъртак, си мисля, че ще ме отнесе право в лапите на смъртта. Но тя размахва яростно криле и ме отнася над долината като младо прасенце, с което си е наумила да похапне. И продължава и продължава да лети, а на мен ми се струва, че пада надолу по-бързо, отколкото лети…

Ейвран го гледаше слисано.

— Колко надалеч? На какво разстояние те пренесе?

— Миля и половина — отвърна Бранд. — Може би две.

Ейвран знаеше, че грааците могат да носят по-голямо тегло от това на дете. Беше виждала стария Кожоврат да задига теле от полето, а то не би могло да е кой знае колко по-леко от Бранд. Беше чувала, че женските грааци понякога пренасят огромните си рожби от едно гнездо в друго, ако има някаква опасност. Но грааците не можеха да пренесат подобна тежест на голямо разстояние.

— Явно е летяла по посока на вятъра.

Ейвран отлично знаеше, че ако се бяха движили срещу вятъра, дори и от две мили халите щяха да го подушат.

— Да — потвърди Бранд. — Точно така. А и аз не помръднах, докато ордата не отмина.

— А другите? — попита Ейвран.

Бранд тъжно поклати глава.

— Няма ги. Някои се измъкнаха с бързите си коне — херцог Хейбърд и приятелите му… — Той спря; гласът му потъмня от ярост при спомена за тези страхливци. — А какво ще кажеш за собствените си приключения? — попита с друг тон Бранд, за да смени темата. — Доста си пораснала, откакто те видях последния път.

— Пораснала? — възкликна тя. — Само за една седмица?

— Е, може и да не е с цяла глава, но наистина си пораснала.

Той протегна ръка и докосна наметалото й. Старото синьо наметало на небесен ездач беше покрито с мънички коренчета, сякаш от влажната тъкан бяха покарали семенца. Човек наистина трудно можеше да забележи следи от синята вълна. Коренчетата се бяха преплели едно в друго, образувайки плътна нова тъкан. Това трябваше да е магьосническата й одежда, която като Земен пазител щеше да я прикрива и предпазва от опасности.

— Да — съгласи се Ейвран. — Вероятно съм пораснала.

Изпита неясна тъга. Не беше станала по-висока, но се чувстваше поне с хиляда години по-стара. Бе станала свидетел на смъртта на твърде много невинни хора в сраженията при Карис и Фелдъншир. За една седмица беше видяла повече чудеса и ужаси, отколкото би могла да изпита за цял живот. Всичко това я беше променило и беше събудило зелената земна кръв, която течеше във вените й. Вече не беше човешко същество. А чародейка, властелин на енергии, което объркваше не по-малко нея самата, отколкото хората около нея.

Бранд се усмихна широко и каза с дрезгавия си глас:

— Толкова съм щастлив…

И пак я прегърна.

След това я пусна и лицето му отново придоби делови вид.

— Значи отиваш в подземния свят?

Ейвран кимна. Бранд я огледа изпитателно и продължи:

— Бих дошъл с теб, ако можех. Но се боя, че с една-единствена ръка едва ли ще съм ти от полза. Вярно, че мога да мъкна някой вързоп с храна или посуда, но…

— Няма нищо — прекъсна го Ейвран.

— Работата е там, че мога да помогна и другояче. Аз съм силен мъж, Ейвран, винаги съм бил силен. Искам да вземеш силата ми.

Ейвран преглътна мъчително и очите й се насълзиха.

— Искаш да бъдеш мой Посветител?

— Не само аз. — Той кимна към насядалите в пещерата ловци. — Много от нас биха дали всичко, за да помогнат — всичко. Може и да не сме достойни да крачим до теб или Габорн като Повелители на руни, но наистина ще направим, каквото можем. Кралските облекчители донесоха стотици силари!

— Не искам да ти причиня болка — промълви Ейвран. — Ами ако умреш, докато ми даваш силата си?

— Мисля, че ще ми се пръсне сърцето, ако не я вземеш, което ще е по-лошо…

— Не бих го понесла — не отстъпваше тя. — Не мога да си представя, че те намерих, за да те загубя отново.

— Ако не вземеш дар от мен — предупреди я Бранд, — ще го дам на някой друг.

Ейвран понечи да продължи спора, но в този момент един облекчител се приближи забързан от дъното на пещерата и се провикна:

— Ейвран!

Беше облечен в черни панталони и черна полупелерина със сребърна верижка на врата, която показваше служебното му положение. Ейвран се надигна, изгледа с тъжен поглед Бранд и се запровира през тълпата. Докато детето крачеше зад издутата черна пелерина към пазвите на пещерата, облекчителят каза:

— Негово величество е намерил огромен брой дарове за теб, дете. Двайсет дара на обоняние от кучета и двайсет на издръжливост, по осем на гъвкавост и мускули, дванайсет на метаболизъм, по десет на зрение и слух и пет на осезание.

На Ейвран й се зави свят при мисълта за саможертвите, които трябваше да направят другите. Щеше да остави десетки хора слепи, неми или по някакъв друг начин лишени от жизнените им енергии.

Вероятно не по-малко ужасяващи промени щяха извършат даровете със самата нея. С дванайсетте дара на метаболизъм щеше да притежава способността да се придвижва по-бързо от другите, да пробягва петдесет мили за час, независимо че на нея ще й се струва, че времето тече по-бавно. Всеки ден щеше да остарява с около две седмици. Всяка година тялото й щеше да се състарява с десетки години. За десет години щеше да се превърне в старица — ако изобщо оцелееше.

Облекчителят отведе Ейвран във вътрешността на пещерата, където в един ъгъл бяха насядали десетина Посветители. Облекчителят беше наредил седем силара — малки дамгосващи прибори от кървав метал — върху една атлазена възглавница. Помощниците му вече бяха положили едно момиче по гръб и го подготвяха да дари зрението си. Изглеждаше съвсем мъничко, не много по-голямо от Ейвран. Руса чуплива коса обграждаше слабото му личице. Капки пот оросяваха челцето. Един от помощниците припяваше с писклив глас, допрял силара до ръката й, а останалите й шепнеха окуражителни думи.

— Ето я, идва — зашептя натъртено единият, — надеждата на човечеството, която трябва да предвожда нашия владетел през мрака на подземния свят. Твоето зрение ще я води, твоята саможертва ще ни дари с надеждата за успех.

„Надежда за успех?“ — помисли си Ейвран. Онова, което й предстоеше, беше изпълнено с опасности. Пътеките през подземния свят бяха преплетени като огромно кълбо прежда. И какво можеше да направи, когато стигне крайната цел? Да убие властелина на подземния свят?

„Не съм готова за това“, връхлетя я отчаяна мисъл.

Но помощникът не прекъсваше литанията си, а момичето не откъсваше умолителен поглед от Ейвран.

— Спаси ме — промълви то. — Спаси всички нас.

„Аз съм последното, която вижда — осъзна Ейвран. — С нейния дар очите ми ще разкъсват дълбоките сенки. Ще мога да преброя веничките в крилото на прилеп от десетки крачки.“

Тя пристъпи плахо и хвана ръката на момичето.

— Благодаря ти. Ще направя… всичко, което е по силите ми.

В този момент силарът лумна в ослепително бяло и момичето изкрещя от болка. Зениците му се сгърчиха като изсушени плодове и побеляха, очите му хлътнаха. Момичето се сгърчи, вцепенено от болка, и помощникът дръпна силара настрана. Върху ръката на детето се белееше сбръчканата дамга с руната на зрението.

Помощникът ловко размаха във въздуха проблясващия връх на силара, зад който оставаше по змийски криволичеща белезникава следа. Дирята остана да виси на мястото си дълго след отдалечаването на силара. Той огледа внимателно блясъка, широчината и размаха на дирята, след което погледна към облекчителя в очакване на преценката му.

— Добра работа — отсече облекчителят. — Продължавайте.

Помощникът оголи ръката на Ейвран и се видяха белезите от приетите по-рано дарове. Всички нейни стари Посветители бяха мъртви и всички белези бяха посивели.

Помощникът поднови припяването си и притисна силара към кожата й. Блещукащата бяла диря се откъсна от ръката на Посветителката и се вля в Ейвран. В този момент кървавият метал лумна в бяло и се превърна в прах.

Ейвран усети неописуемия екстаз от получаването на дара и щом даровете на зрението се вляха в нея, сякаш цялата мрачната пещера се озари от ярко сияние.

От този момент нищо вече нямаше да изглежда по старому.

Светлина в мрака

Съскащ звук, сякаш пърхане на криле, профуча през Устата на света и огромният огън угасна. Йоме вдигна очи. Магът Бинесман се беше изправил на мястото на огъня. Току-що беше издигнал като вълна една земна гънка, за да усмири пламъците.

Той вдигна жезъла си и потъна в зеленикавата мъгла на рояка светулки, които закръжиха около него. Във вените му течеше кръвта на Земята, затова цветът на кожата му имаше зеленикав оттенък, какъвто притежаваха и оцветените му в есенни багри одежди, и всичко това му придаваше странен, призрачен вид. Йоме си помисли, че той блести като Сияен, изскочил направо от старите приказки за Долния свят.

— Господа и дами, бихте ли ме чули? — запита високо Бинесман. — Настъпи времето да се подготвим за битка. Нека нищо от това, което чуете тази сутрин, не бъде изречено на дневна светлина или край огън, защото някои огнетъкачи могат да чуят думите ви сред съскането и пращенето на пламъците.

Той хвърли поглед към Габорн.

— Ваше величество…

Йоме усети тръпката на нетърпението. Цялата нощ чакаше да чуе плановете на Габорн. Вчера помоли да го придружи в подземния свят, но той не обеща нищо, а само каза: „Ще помисля“.

Изведнъж тълпата се умълча. Всички се струпаха по-наблизо. Някой извика:

— С теб сме, милорд!

От всички страни се надигнаха крясъци и бойни викове.

Габорн вдигна ръка и помоли мъжете да запазят тишина.

— През целия ден — започна той — много от вас ме помолиха да дойдат с мен в подземния свят: Върховният маршал Хондлър — той кимна почтително към Хондлър, — сър Ленгли от Оруин, сър Райън Макким от Флийдс. — При всяко име спираше, за да открие и изпрати благосклонен поглед към всеки един от тези воини. — Доказвали сте величието на сърцата си с още по-велики дела. Всеки от вас е повече от достоен да ме последва. Но много повече ме занимава мисълта как мога да спася своя народ и това ме принуди да взема трудни решения…

При тези думи могъщите владетели около Габорн заеха величествени и горди стойки, нетърпеливи да узнаят кои от тях ще избере за свои спътници.

Габорн ги огледа един по един. В тъмнината зениците му бяха толкова огромни, че почти изцяло изпълваха бялото на очите му. Това накара Йоме да се сети, че вече беше поел няколко дара на зрение, за да вижда по-добре в подземния свят.

— Тези, които ще ме последват — продължи с нетърпящ възражения глас Габорн, — са трима: магът Бинесман, неговият вайлд и детето Ейвран.

Възклицания на изумление преминаха през тълпата, а Йоме изхълца. Призля й. Надяваше се да придружи Габорн и дори се беше осмелила да си представи, че е начело на армия от поне няколкостотин воини.

Някои от владетелите замърмориха недоволно. Видът им недвусмислено подсказваше, че ще се отправят към подземния свят въпреки заповедите на Габорн.

Сър Райън Макким от Флийдс се провикна с цяло гърло:

— Стига сте дрънкали, всички до един, или ще си събирате зъбите по земята! Дори този мъж да беше най-обикновен крал, би трябвало да му отдадете заслужено уважение. Нима не е толкова по-достойно за уважение решението на Земния крал?

Габорн се усмихна с благодарност на сър Макким и добави:

— Не със силата на оръжието ще си проправим път към трона на свирепата кралица. Бинесман, Ейвран и аз сме под закрилата на Земята. Мисля, че дори само това е достатъчно да си проправим път към подземния свят. И макар с радост да бих взел цяла армия, убеден съм, че всички ще загинат до крак.

В този момент Йоме забеляза увереността му да се стопява. Лицето на Габорн пребледня, сякаш той гледаше смъртта право в очите, и тя си даде сметка, че действително предстои безжалостна битка.

— Ваше величество — обърна се към Габорн Върховният маршал Хондлър, — вчера заявихте, че съдбата на света зависи от изхода на предстоящата битка. Ако не унищожим халите…

— Не тръгваме да унищожаваме хали… — прекъсна го Бинесман. — Никога не съм имал подобно намерение. Земята кърви от болезнена и дълбока рана. Длъжни сме да изцерим раните й, ако можем. Според мен, за да го постигнем, трябва да разрушим трите руни и техния създател. Може да се наложи да унищожим само една хала…

— Да — атакува Хондлър, — трябва да унищожите една хала, но без съмнение ще ви се наложи да се изправите срещу хиляди други, за да си проправите път до леговището й. Никой никога не е прониквал толкова надълбоко в подземния свят. Ако предположенията ми не ме лъжат, това е древно свърталище в най-отдалечените земни дълбини. Самият аз съм предприемал на два пъти подобно рисковано пътешествие в подземния свят, но никога не съм стигал толкова далеч.

Той преглътна и огледа тунела. Всички воини се умълчаха. Огънят гаснеше и нощта се спусна в пещерата още по-мрачна и дълбока. Звездната светлина отвън само сгъстяваше сенките върху лицата.

— Нашите предци някога са преследвали халите в далечните дълбини. Но не са се осмелявали да достигнат дълбоките леговища, където земята те изгаря, ако я пипнеш, и въздухът е толкова плътен, че можеш да го режеш с нож. Древните книги ги наричат Безкрайния развъдник, защото тунелите никога не свършват, а всяко леговище на хали е като кошер със стотици и хиляди воини, които пазят свърталищата им.

— Да, но великите печати не са в близост до свърталищата! — извика Ейвран. — Те са близо до Леговището на костите.

— Значи — продължи Върховният маршал Хондлър — вие потегляте като убийци, а не като армия. И все пак, ваше величество, почтително смея да заявя, че аз или Ленгли бихме били от огромна полза и при подобно начинание…

Габорн изгледа спокойно Хондлър, после очите му зашариха из пещерата.

— Предстоят велики дела — подхвана той, — повече на брой, отколкото има хора, които да ги извършат. В настъпващите битки всеки от вас трябва да се прояви като герой. Усещам опасностите да настъпват от всички страни. — Той се вторачи в пода, сякаш надничаше в земните дълбини. Капки пот оросиха челото му. — Първият враг ще удари Хиърдън, на хиляда мили на север оттук, след две денонощия. Дори да можех да изпратя армия да подкрепи Хиърдън, това няма да помогне. Земята ми заповядва да предупредя хората там да се скрият — да търсят убежище под земята.

От тълпата се надигна шепот на изумление, защото думите на Габорн бяха наистина странни.

— Да се крият под земята като къртици? — изтърси някой.

Но колкото и странно да звучеше, съветът на един Земен крал не биваше да се пренебрегва.

— Следващия ден на свечеряване — продължи Габорн — битката ще наближи нашия дом. Щом толкова много ви се воюва, ще се навоювате… та и отгоре. Защото войната настъпва, при това война с враг, който не жали нито жените, нито децата.

Той скочи върху един голям камък, за да вижда над тълпата, и извика:

— Пратете вестители из цяла Мистария: кажете на всички, които могат, да се съберат в Карис. Нужен ни е всеки, който може да ходи, всяка жена, която може да държи лък, всяко дете над десет години, което е готово да погледне смъртта в очите. Искам всички да се съберат върху стените на замъка. По залез-слънце на третия ден втвърдете сърцата си и надуйте бойните рогове. Трябва да ударите, и да ударите безжалостно. Враговете ни не знаят милост и пощада и ако се провалим, това ще бъде краят на човечеството!

Някой се развика:

— Да не искаш да кажеш, че трябва да изпратим жените и децата в битката? Ти ще бъдеш ли там, за да ни предвождаш?

— В името на Седемте стоящи камъка, надявам се да бъда — отвърна Габорн, но Йоме забеляза тревогата в очите му да се сгъстява и й стана ясно, че не е уверен в собствената си сила.

Габорн погледна наобиколилите го Владетели. Бяха мъже от повече от десет народности.

— Сър Ленгли, вземете най-бързия кон, който намерите, и тръгвайте към родината си в Оруин. Доведете всеки, който ви последва, в Карис. Трябва да сте там на третия ден по залез-слънце.

— Ясно — отсече Ленгли.

С половин дузина дарове на метаболизъм за него не беше проблем да вземе петдесетина мили за час. Ленгли бързо се обърна и хукна навън.

— Върховен маршал Хондлър, вие настоявате за голяма задача и аз ви я давам: моля ви да започнете да укрепвате Карис. Не се занимавайте с доставка на провизии, защото няма да ви трябва повече от онова, което може да предложи замъкът. Ако не спечелите тази битка, всичко е загубено.

— В името на Елементите! — закле се Хондлър.

Задачата беше наистина рискована, след като халите бяха срутили стените на замъка. Но Габорн стовари цялата тежест на света върху раменете на този мъж.

— А аз? — попита Йоме.

Габорн я изгледа с тъга, сякаш се боеше да не нарани сърцето й.

— Ако Карис рухне, ще ми трябва някой, който да отведе народа ни в безопасност.

— Аз съм Повелител на руни — отвърна Йоме — и по право трябва да воювам в Карис. Наистина ли не бива да командвам бойна част?

— Мислех да оставя теб да удържиш Карис — обясни Габорн. — Ти последна изостави замъка Силвареста и никой не е по-загрижен за народа й от теб. Но Хондлър е по-добър предводител за Карис.

Тя знаеше, че той търси някакво извинение, за да я предпази от опасностите.

— На сватбения ни ден дадох обет да бъда за теб светлина в мрака — продължи Йоме. — А няма по-мрачно място от онова, към което тръгваш. Нека да дойда. Ще направя всичко, за да облекча пътуването ти.

Габорн поклати печално глава.

— Не разбираш. Не е безопасно.

От начина, по който го изрече, Йоме усети, че Габорн се опасява не само за нейния, но и за собствения си живот. Сърцето й заблъска. Тя не посмя да продължи спора с него пред народа му.

Хондлър викна на неколцина Рицари на справедливостта и те светкавично грабнаха оръжията и вързопите си. За секунди всичко заприлича на лудница.

Габорн моментално започна да избира оръжия. Ейвран, Бинесман и зелената жена си имаха магически тояги и не искаха да се затрудняват допълнително. Габорн носеше традиционния ездачески боен чук, предпочитано оръжие в Мистария. По навик носеше и сабя. Но нито едно от двете не беше подходящо за бой с хали в тяхното леговище. Бойният чук бе заплаха само за човек, който се намира твърде наблизо, ако успееш да го запратиш по него по време на битка. А сабята му вероятно щеше да се строши при първото съприкосновение с грубата кожа на някоя хала.

Затова Габорн започна да разглежда оръжията, донесени от мъжете на маршал Хондлър и сложени на земята пред него: копия за хали. Бяха тежки, направени от твърда стомана и по форма приличаха на обикновени копия, но с по-издължени остриета. Всяко копие беше дълго осем стъпки, заточено от двете страни на острието и с диамант на върха, за да прониже по-лесно кожата на халата. За ръкохватка служеше усукана около металния прът необработена волска кожа.

Тези копия бяха древно оръжие, рядко използвано през последните хиляда години. Изглеждаха прекалено тежки, но с даровете му на мускул всяко щеше да е лекичко като върбова клонка в ръката му. И все пак размерите им ги правеха тромави, недодялани.

„И какво трябва да правя, докато Габорн е надалеч да спасява света?“, чудеше се Йоме. Вече бе отхвърлил молбата й да тръгне с него и едва ли тепърва щеше да склони. Все пак тя носеше в себе си неговото дете, а той в никакъв случай не би изложил детето си на опасност.

Плюс това Габорн се страхуваше не само за нея, но и за себе си. „Има неща, с които мога да помогна — помисли си тя, — дори да не ми разреши да тръгна. И които самият той никога няма да свърши.“

Йоме беше по-практична от него. Обожаваше достойнствата му, чувствителността му. Обичаше го заради деликатността му.

„Но идва момент, когато вече не бива да си деликатен“, каза си тя.

Върна се в тунела, подмина тлеещия огън и продължи към плътните сенки, където двама облекчители прехвърляха дарове на Ейвран. Петима-шестима Посветители бяха налягали като употребени жертви около девойката.

Йоме изчака, докато главният облекчител за момент се освободи, и пристъпи към него.

— Габорн скоро тръгва — каза му тя. — Когато потегли, изпрати съобщение на нашите облекчители в замъка Силвареста в Хиърдън. Имам много силари в най-горната гробница на върха на хълма. Искам облекчителите да ги използват, за да прехвърлят дарове на Габорн. Той разполага с Посветители в замъка Лонгмът. Не би трябвало да е трудно.

— Колко дара трябва да му дадем? — попита облекчителят.

— Всичко, което могат.

— Габорн никога няма да се съгласи на подобно нещо! — каза облекчителят прекалено високо. — Дори като дете не обичаше силарите.

— Разбира се, че няма — прекъсна го Йоме и му посочи с жест да говори по-тихо. — Не трябва да знае какво правим за него. Това е моя молба. Габорн е обвързан с клетва. Никога няма да приеме дарове насила, нито пък ще направи размяна за тях с бедните, които нямат друг избор. Тези, които дадат даровете, трябва да са зрели хора, които разбират опасността и дават силите си доброволно, от чисто желание да помогнат.

Облекчителят я изгледа изпитателно. Съзнаваше колко безнадеждно е начинанието на Габорн. Съзнаваше също така, че светът не може да му позволи да се провали.

— Знаеш, че ще го изгубиш — каза той. — Дори да успее в своето търсене, с толкова много дарове на метаболизъм той ще остарее и ще умре, докато си все още млада. Рискуваш нещо още по-скверно. Спокойно би могъл да придобие Даровете всечовешки, да стане безсмъртен, самотен, неспособен да умре.

Тази мисъл накара Йоме да се просълзи.

— Нима допускаш, че не съм наясно за опасностите? Не го правя от лекомислие.

— Добре — съгласи се облекчителят. — Веднага пращам съобщение в Хиърдън.

Йоме се върна в пещерата заедно с Бинесман и вайлда. Ейвран тъкмо беше приключила с приемането на даровете.

По-навътре в тунела Габорн стоеше сам с факла в ръка, взрян в пустотата, докато рицарите му разтурваха лагера.

Отверстието към Устата на света беше над стотина стъпки широко, но много бързо се стесняваше навътре докъм двайсет-трийсет стъпки.

Наскоро халите бяха подсилили стените с клей, който се втвърдяваше във вещество, по-твърдо от бетон. Клеят беше оформен в подобни на ребра колони, които се извисяваха нагоре до около трийсет стъпки височина. На всеки десетина разкрача се издигаше поредната двойка колони. На върха, където колоните се срещаха, по цялата дължина на тунела лъкатушеше костено било.

Въздействието им беше потискащо. Йоме се втренчи във вътрешността на тунела и подпорите й заприличаха на бели ребра, сякаш се намираше във вътрешността на останките от скелета на някакъв огромен, отдавна умрял червей.

От тавана над тях провисваха дългите ластари на космати пещерни растения.

— Какво правиш? — попита Йоме.

— Чудя се колко факли да вземем — отвърна Габорн. — Ако вземем прекалено много, ще бъдат излишен товар. Ако вземем прекалено малко, няма да ни стигнат.

— Корен от хоя гори чудесно — предложи Бинесман. — Сигурно ще намерим някъде по пътя.

— Може би имам нещо по-добро от факли — вметна Йоме, доволна, че има възможност да покаже способностите си. — Позволих си да донеса подарък от съкровищницата в Замъка на прилива.

Отиде до вързопа си, който лежеше наблизо под намотано яко въже, и измъкна пълна чанта с бижута, украсени до едно с опали. Те бяха нищожна част от съкровищата на мистарския двор, доказателство за необятното количество бижута, колекционирани от предците на Габорн в продължение на над две хиляди години. Имаше поне осемдесет игли за пелерини с опали във всевъзможни цветове, за да подхождат на всяка дреха в изискания гардероб на един владетел: черни опали от хълмовете над Уестмур, огнени опали от Индопал, перлени опали от земите отвъд Каролско море, син опал, който беше толкова древен, че канцлерът й беше споделил, че никой в двора не знае откъде е. Златни опали, изпъстрени с червени петънца, обсипваха потъмняла корона, а огърлиците, гривните и пръстените нямаха чет.

Тя изсипа съдържанието на чантата на земята до краката на Габорн. Бижутата заблещукаха на светлината на факлата.

— Можеш ли да изтеглиш светлината от тях — запита тя Бинесман. — Както направи в замъка Силвареста?

— Да — затържествува Бинесман. — Това е великолепно!

Магът разпръсна бижутата в кръг и нарисува до него няколко руни. Размаха жезъла си над тях, изричайки заклинание, което завърши с тихичко:

— Събудете се.

Камъните запремигваха бледо, всеки със свой собствен блясък. Гледката напомняше изгряването на звезди в лятна вечер. Пръв проблесна синият опал, след него и останалите.

Но за разлика от звездите, тяхното великолепие сякаш нямаше граници. Дори без човек да имаше дарове на зрение, сиянието, което излъчваха опалите, заслепяваше и раняваше погледа.

Потоци блестящо бяла, сякаш отразена от заснежено поле слънчева светлина, извираха от много от опалите. Имаше изумителни цветове: ручеи воднозелено изтичаха от сапфирено езеро, ръждивото злато на есенен ден, толкова ярки зелени и червени проблясъци, че ако се опиташе да ги опише, Йоме не би могла да намери точните думи.

Камъните блестяха с такава яркост, че Йоме усети да излъчват топлина, сякаш горяха. Това я накара да отмести поглед и тя видя цветните отражения, които танцуваха по тавана на пещерата.

Ейвран дишаше на пресекулки. Дори зелената жена възкликна от удивление.

Бинесман бързо протегна ръка и заопипва опалите — събираше най-ярките. Преди да тръгне, Йоме беше преровила набързо ковчезите със съкровищата и много от камъните, които й се бяха сторили блестящи, сега бяха отместени настрана.

— Сега се укротете — изрече магът.

Опалите помръкнаха и престанаха да излъчват топлина, но дори приглушената им светлина беше по-ярка от всякакъв фенер.

— Да видим сега — замърмори магьосникът. — На кого какво да дадем?

Най-напред вдигна един сребърен пръстен с чудесен бял камък с топъл блясък.

— Грижи се за този, дете. — Той го подаде на Ейвран. — Можеш даже да си готвиш на него.

Ейвран го надяна на пръста си и се зарадва:

— Сякаш специално за мен е правен!

— Може и да е така — засмя се магът.

Пръстенът блестеше ослепително и Ейвран го чукна и пошепна:

— Сега се укроти.

Светлината му помръкна — сякаш на пръста й заблещука звезда.

За вайлда Бинесман избра огърлица с дузина златни опали. Надяна я през главата й и зелената жена заби поглед в ослепителните камъни.

Накрая за себе си и Габорн избра игли за пелерина.

Иглата на Габорн беше тази със златния опал, най-яркия от всички цветни камъни.

— Изключителен камък за изключителен мъж — заяви Бинесман, докато го забождаше на пелерината му.

После протегна ръка над останалите бижута — канеше се да угаси светлината им, — но Йоме го грабна за китката и викна:

— Чакай. Тръгвам с вас.

След това бръкна в купчината бижута и измъкна старинната златна корона. Не всичките й опали светеха ярко, но понеже бяха стотици, Йоме предположи, че ще вижда поне на четвърт миля.

Габорн не откъсваше очи от нея.

— Не можеш да дойдеш с нас. Имам друга задача за теб.

Той се огледа: изглежда, се притесни да не го чуят останалите.

— Ако Хондлър не успее, ако в Карис го разбият, очаквам, че всички мои Избрани могат да умрат. А може би има още една крехка надежда.

— Назови я — настоя Йоме.

— Някои могат да намерят спасение в морето — продължи той. — Халите мразят водата и не виждат достатъчно далеч, за огледат добре океаните. Никога не се появяват на повърхността на островите. Тогава защо да не бъдат спасени някои хора? Можете да отплувате на север, към замръзналите морета, където никоя хала няма да дръзне да ви преследва!

— Значи — отвърна Йоме, опитвайки се да скрие огорчението си, — все още се надяваш да ме пратиш в безопасност?

— Надявам се да поведеш народа ни към безопасност.

— Чудесно — продължи тя. — Изпрати съобщение на канцлер Уестхейвън в Мистария и на канцлер Родерман в Хиърдън и нека те започнат приготовленията. Те не се нуждаят от помощта ми.

— Но… — опита се да възрази Габорн.

— Не опъвай струната на чувството ми за отговорност — прекъсна го Йоме. — Аз не съм ти слуга. Заклела съм се да ти служа по-вярно от всеки друг. Знам за какво мислиш. Искаш да ме пратиш в безопасност, но ти си Земния крал и единственото място, където мога да бъда в безопасност, е до теб. Ти се закле, ти пое сватбен обет, че ще си мой защитник.

— Не знам какво ще намерим долу — упорстваше Габорн. — Не мога да обещая, че ще си в безопасност.

— Тогава за какво ти е Земният взор? — попита тя. — Сляп си за това, което ни очаква, като всеки обикновен човек. Но обикновената аз ти обещавам следното. Когато другите се уплашат, ще бъда твой щит. А докато мислиш как да спасиш света, аз ще мисля как да спася теб.

Габорн дълго я гледа втренчено. Нямаше начин да я опровергае. Накрая промълви с болка, сякаш някой изтръгваше думите една по една от устата му:

— Добре. Ще се възправим… заедно… срещу ямата.

Съчетан с жена от вода

Сър Боренсон и съпругата му Мирима напуснаха Фенрейвън преди разсъмване, докато мъглата се надигаше над блатата, а звездите се носеха по небето като блещукащи въглени.

Най-напред Боренсон нахлу в кухнята, грабна няколко суджука и ги напъха във вързопа си. След това се промъкна до вратата на странноприемницата с бойния си чук в ръка и надникна към улицата. Къщурките дремеха, метнали издължени сенки в мрака, а сухите клони на дърветата стърчаха зад тях като черни пръсти, протегнати сякаш да уловят падащите звезди. В селището нямаше будна душа. От нито един комин не се издигаше пушек от запален рано огън. Не се чуваше ни лай на куче, ни грухтене на любопитно прасе.

И все пак Боренсон беше неспокоен, защото не беше забравил забуления с качулка мъж, който ги преследваше преди две нощи. Яздеше подсиления си кон в мрака, без да се бои от гъмжащите от духове мочурища из Западните земи. Явно беше храбър мъж. Но яздеше закачулен и беше увил копитата на коня си с овчи кожи, за да заглушават стъпките му, както постъпваха убийците от Инкара. А можеше и да е просто самотен разбойник, който се надяваше по този начин да издебне някой нищо неподозиращ търговец. Боренсон обаче отдавна се беше научил да се вслушва в подозренията си.

Той огледа внимателно улицата като се взираше във всяка сянка. Когато се увери, че никой не наблюдава, прошепна:

— Да вървим.

И се измъкна като сянка през вратата, като заобиколи странноприемницата на път към конюшнята.

В нея едва-едва мъждукаше фенер. Сеното в плевнята миришеше на мухъл, което беше обичайно през късна зима или ранна пролет, но беше странно през есента. Боренсон наблюдаваше Мирима, докато тя отиваше към фенера. Тя не мигна, докато повдигаше фитила, а щом тръгна към конете, запристъпва грациозно като вода, потекла върху съвършено гладка повърхност. Предишната нощ беше успяла да пропъди един дух със студено желязо, но от докосването му сърцето й едва не бе спряло. Изглежда, беше се оправила напълно.

Когато стигнаха при конете, Мирима вдигна високо фенера и в същия момент Боренсон възкликна изненадан и се засмя тихичко.

— Какво има? — попита тя.

— Петнистата ми кобилка! Виж, тук е! Някой я е намерил.

Беше в съседната на бойния му кон клетка. Бе намерил кобилката край Карис и за няколко дни се бе привързал към нея. Но я беше загубил, докато се спасяваше от духа. Беше се спънала в един корен, препускайки в мрака.

— Дали е окуцяла?

— Надявам се, че не — отвърна Мирима. — Намерих я вчера следобед край града. Копитото й беше сцепено и бедното животно ставаше само за колене, но я намазах с остатъка от мехлема на Бинесман.

— Чудодейният мехлем на Бинесман? — попита Боренсон и се наведе към копитото на кобилата. — Мислех, че съм го използвал целия за теб.

— Ти хвърли кутията — уточни Мирима, — но беше останало малко.

Върху конското копито личеше бял белег, сякаш беше зараснало поне преди година, но иначе всичко изглеждаше наред. Кобилката дори не закуцука, когато се приближи, за да тръкне Боренсон с муцуна.

Той я потупа по врата и каза:

— Старият чародей надмина себе си с това чудо. Боя се обаче, че повече няма да видим подобно нещо.

Мехлемът беше спасил живота на Мирима и на Боренсон, извършвайки чудо след чудо. Но беше свършил.

— Благословени да са поточетата, които се спускат по склоновете на Серинпайр, и блажени да са рибките, които плуват в тях — почти запя Мирима.

Боренсон се изненада от думите й, звучаха като песен, песен, която никога не бе чувал. Но Серинпайр бе името на висока планина западно от Балингтън, където Бинесман беше направил мехлема.

— Колко е до Инкара? — попита Мирима.

— Оттук до Батене е седемдесет мили — отвърна Боренсон. — Ако случим с хубаво време, може да стигнем до обяд и бих могъл да взема даровете в дома на маркиза. Южната граница е на още четирийсет мили. Преходът през планините до Скритите кралства може би ще ни забави, но след това пътищата до Айселферион би трябвало да са добри.

— Там ли живее Кралят на бурите?

Боренсон кимна.

— Би трябвало да стигнем на свечеряване. Можем да предадем посланието на Габорн на Краля на бурите, а може и да разберем къде се намира Дайлан Чука.

— Толкова ли е просто? — поинтересува се тя.

Боренсон се засмя на наивността й. Какво ли знаеше тя за Инкара? В сумрака се взря в нея.

— Това беше шега.

Оседлаха конете. Боренсон изведе внимателно кобилката от клетката, за да провери дали наистина е излекувана. За негова радост беше в отлично състояние.

Препуснаха в нощния мрак към хълмовете на юг от града. Известно време се спускаха през гъста мъгла. Конят на Мирима не се отделяше от коня на Боренсон, сякаш се боеше от духове. Боренсон погледна съпругата си, за да провери дали и тя не се страхува, но Мирима яздеше с вдигната глава, вирнала брадичка, сякаш се наслаждаваше на ездата. Мъглата бе навлажнила кожата й и по челото и в косата й блещукаха водни капчици, а тя жадно поглъщаше влажния въздух.

Боренсон възкликна изненадан. След изминалата нощ съпругата му беше станала друг човек. Усещаше влажния й дъх, сякаш откъм близко езеро подухваше ветрец, а косата й ухаеше на дълбок вир. Но не само уханието й беше различно. А и движенията — леката походка, сякаш плуваше над земята, спокойствието и усещането за хармония, които излъчваше.

Родена от маг. Беше научила, че е родена от маг, служител на водата. Докосването на водата я бе излекувало и преобразило. Но тя бе отхвърлила възможността да й стане слуга и предпочете да остане с него.

Да… нещо в нея се бе променило.

В продължение на няколко мили пътят се издигаше плавно нагоре и скоро видяха потъналите в мъглата мочурища зад гърба си. Край пътя се редуваха гори и поля. Горите бяха безмълвни и съсухрени, но земята беше по-плодородна от мочурищата на север.

Той продължаваше да оглежда внимателно пътя за следи от закачуления мъж. Разговаряха рядко и само шепнешком. Щом стигнеха гориста местност, пришпорваха конете в галоп, а всеки път, когато се изкачваха на върха на някой хълм, Боренсон спираше и дълго се взираше в огрения от звездната светлина път зад гърба им.

Най-после стигнаха височините на Крейгънуолд, местност с гъсти гори и скални масиви. Пътят се използваше толкова рядко, че беше напълно занемарен. Сред орловата папрат се издигаха отломки от сиви каменни стени, градени преди хиляда години. Срутени статуи на древни владетели стояха в шпалир край пътя с издълбани от вятъра и водата очи. Зейналите им уста бяха нямо свидетелство, че древна Фересия някога е била велико кралство.

Но много, много отдавна. Сега само черни борове ограждаха порутени гробища. Сред самотни горички бухаха бухали и ехото разнасяше крясъците им из пустошта.

Вече цял час пътят ту се изкачваше, ту се спускаше, но след всяко спускане сякаш се издигаше все по-нагоре. Утринното слънце изпълзя тромаво над хоризонта.

Боренсон усещаше присъствието на мъртвите, скрити в сенките, сякаш сгушени в мъхестите дървета. Все пак тези духове не вещаеха зло. Бяха духове на човешки същества като него и затова не се боеше от тях. А и слънцето напичаше гърба му всеки път, щом се измъкнеха от сенките на дърветата и то отнемеше силата им.

Боренсон продължаваше да оглежда миля след миля пътя за следи. И ето най-после: върху влажната земя близо до малък поток очите му съзряха размазан отпечатък.

Той огледа внимателно следата.

— Нашият убиец. Мислиш ли, че е прясна?

Протегна ръка зад гърба си и измъкна бойния чук от калъфа.

Мирима скокна от коня. Беше взела дарове на кучешки нюх и подуши около следата, след което помириса въздуха.

— Не е прясна — отговори тя. — Може би отпреди ден. Мъж, според миризмата. Някакъв особняк.

— Особняк? — прошепна Боренсон.

— Мирисът ми напомня за открити пространства и пусти хълмове. Може да скита само от няколко дни, но ми се струва, че е от много по-дълго. Сякаш… би предпочел да спи под дъжда, отколкото в топла странноприемница.

Боренсон се огледа.

— По-вероятно е Радж Атън да го е пратил да наблюдава пътя още преди месец. Ще напоим конете и ще закусим.

Той слезе от коня и го поведе нагоре по хълма настрани от потока. Над една долчинка растяха лески, сгушени една до друга като стари клюкарки. Ниско долу пътят се виеше като лента между дърветата по склоновете на възвишенията към Фенрейвън.

Боренсон запали огън и заоглежда пътя в далечината, докато чакаше съчките да изгорят и пламъците да направят на жар и по-едрите клони, за да изпече суджуците, които беше взел от странноприемницата. Не забеляза почти никакво движение. Зърна огромен елен с отпуснати на гърба му извити като арка рога да пристъпва предпазливо със скована походка и вирната муцуна. Душеше за сърна. Но нито от тайнствения ездач, нито от друг пътник нямаше и следа.

И все пак усещаше тревога. Не можеше да назове причината за безпокойството си. Може би пътуването им до Инкара. То само по себе си криеше достатъчно рискове.

Но имаше и още нещо. Най-много го притесняваше Мирима. През последните няколко седмици какво ли не направи, за да не се влюби в нея. Като страж на принца най-важните му задължения бяха свързани с Габорн. Никога не беше предполагал, че ще си намери съпруга — поне съпруга, която да обича. Винаги си беше представял, че ако изобщо вземе жена, тя ще е някоя беднячка, която ще му готви и ще задоволява останалите му физически нужди от благодарност за покрива, който й е осигурил. Не си беше представял, че ще има за съпруга красива и силна жена, която ще го обича безумно, жена с ум и обаяние.

Сега беше влюбен в Мирима до ушите. Беше замаян — като момченце, чието сърце за първи път усеща вълненията на неподозирани страсти.

Изминалата нощ, през която се отдадоха докрай на любовта си, беше наистина съвършена.

И все пак чувстваше, че нещо не е наред. Боеше се, че тя ще го напусне — или по-точно, че нещо се опитва да му я отнеме.

Мислите му непрестанно се връщаха към закачуления. Той излъчваше нещо злокобно.

Мирима беше останала в ниското до потока, скрит зад гъстите корони на дърветата. Боренсон предположи, че се къпе или отдъхва, или пък събира още дърва за огъня. Но щом наниза дебелите суджуци на няколко дълги пръчки и ги сложи да се изпекат, си даде сметка, че не я е виждал от доста време.

Не искаше да вика заради опасността от разбойници наоколо, така че забърза надолу към потока. Не я видя край него, но видя миниатюрните й стъпки по меката земя.

Беше тръгнала надолу покрай потока. Не беше трудно да я последва. Разкаляната земя беше покрита с мъх и нападали листа, които я правеха стабилна за ходене. Тихото бълбукане на водата между заоблените камъни заглушаваше стъпките му; уханието на ручея изпълваше въздуха.

Боренсон пристъпваше внимателно, следвайки стъпките й. Други следи нямаше, но след няколко крачки забеляза нещо подозрително — следи от лапите на огромен вълк пресичаха пътя й. Това го накара да си спомни, че са сред пущинаците.

Стигна до стръмен склон — потокът подскачаше надолу, спускайки се в малък вир. Точно до него се беше ширнал по-голям вир със спокойна и гладка като стъкло повърхност.

Мирима седеше на зелената трева на брега. Между някои от камъните покрай водата стърчаха котешки опашки, а вирът беше толкова прозрачен, че се виждаше дъното: Сребристи дребни рибки се стрелкаха между черните корени на огромен бор.

Мирима не се къпеше. Беше втренчила разсеян поглед във водата и поклащаше крака във вира. Боренсон забеляза някакво потрепване върху водната повърхност, сякаш рибка я беше докоснала с гърба си. Образува се почти пълен кръг, след което потрепването заплува към центъра му, раздели се внезапно на три части, и те се стрелнаха в различни посоки и изчезнаха.

Върху водната повърхност се очерта руна, но Боренсон не можа да я разчете. Пулсът му се учести. Водната повърхност още не беше се успокоила и започна да се оформя нова руна. Той се вгледа по-внимателно, за да види дали действително са рибки, или водни бръмбари, но не видя нищо. Водата се движеше сама.

Боренсон моментално разбра причината за страха си. Не убиец щеше да му отнеме съпругата, друг похитител искаше да я изкуши — една от Стихиите.

„Трябваше да се сетя — каза си той. — Трябваше да го забележа в начина, по който се носи над земята и вдишва утринната мъгла, или по блещукащите в косите й капчици. Тя е русалка!“

Боренсон вдигна една съчка и я метна гневно във вира. Гладката повърхност се надипли.

Мирима вдигна поглед към него и на лицето й грейна широка усмивка.

— Каза, че си отблъснала Водата. — В гласа му прозвучаха обвинителни нотки, колкото и да се стараеше да не се издаде.

— Не — отвърна Мирима. — Казах, че те обичам повече и че отказвам да отида в морето.

— Но Стихиите не ни позволяват подобен избор. Не можеш да обичаш едновременно мен и Водата.

— Сигурен ли си? — не се съгласи тя. — А как може един мъж да обича и съпругата, и децата си, и коня и кучето си, дома и страната си? Не може ли да ги обича дълбоко, всяко по свой си начин?

— Може — съгласи се Боренсон, — но животът задължително ни принуждава да избираме измежду нещата, които обичаме, и ако ти се опиташ да служиш на Водата, тя ще предяви права върху теб, така както Земята предяви своите права върху Габорн.

— Габорн служи на суров господар — отвърна Мирима, — твърд и неумолим като камък. — Гребна вода от езерото и я разля върху близката скала. — А Водата е отстъпчива. Тя запълва празните пространства около нас и празнотата вътре в нас, а после ни издига. Водата може да ме отнесе в своите дълбоки подмоли и да продължавам да те обичам. Снощи ти казах, че те обичам и няма да те напусна. Това е истина. Никога няма да те напусна.

Боренсон знаеше, че са малко тези, които обичат Водата и могат да устоят на зова й, но гласът на Мирима беше тъй нежен и убедителен, че почти успя да прогони страховете му.

— Ела тук — промълви тя и потупа земята до себе си.

Боренсон се спусна по склона и приклекна на тревата до нея.

Тя протегна ръка и докосна неговата. Разправяха, че мощните чародеи можели да пробудят неведоми чувства в душата на обикновен човек, когато я обладаят. Огнетъкачите възбуждали апетитите му — ламтежа за богатства, похотта му към жени, желанието за кръвопролитие и скъперничеството му; докато Земните пазители събуждали желанието за създаване на потомство или за обработване на земята, или необходимостта от усамотение в мрачни кътчета. Боренсон никога не беше изпитвал подобни чувства — до този момент. Щом Мирима хвана ръката му, той почувства как го обгръща спокойствие, някаква прекрасна хармония, която прогони всичките му съмнения и тревоги. Беше почувствал същото предишната нощ, докато двамата лежаха преплели тела в леглото. Беше си помислил, че това усещане е вътре в него, че е породено от опиянението, което бе изпитал от любовта им. Сега разбра, че е нещо повече.

Мирима постави дясната му ръка в дланите си и го погледна дълбоко в очите. Нейните бяха толкова тъмни, че изглеждаха почти черни, а бялото им бе бледосиньо. Дори сега, когато вече нямаше утринна мъгла, в тъмните й коси проблясваха водни капки, а дъхът й ухаеше на планински ручей. Но нищо в нея не напомняше русалка. Очите й не бяха морскозелени. На шията й не се виждаха хрилни отвори. Нямаше и следа от сребристи люспици върху кожата й.

— Не се страхувай — каза тя и думите й пропъдиха страховете му. — Водата ме е натоварила с отговорност, която съм готова да поема. Настъпват мрачни времена, сухи времена. Водата се нуждае от воини, които да й помогнат да укрепи и излекува земята. Непрекъснато си мисля: ние с теб сме едно цяло. Бих искала да се присъединиш към мен.

„Значи тя е воин на Водата?“, запита се Боренсон. Това обясняваше защо по нищо не прилича на русалка. Вероятно това обясняваше и невероятната й храброст в сраженията. Та нали тъкмо от нейната ръка бе намерил гибелта си Сияйният на мрака, докато всички останали бяха отстъпили пред него. И със собствената си ръка бе прогонила дух, на което не беше способен нито един обикновен смъртен. Та нали тя бе посякла десетки хали във вчерашната битка. Да, тя бе истински воин. Нещо повече, Водата беше направила мъдър избор, съобразявайки желанието си с нейното предразположение.

Очите на Мирима искряха от копнеж.

— Моля те, съчетай се с мен — промълви тя. — От тази битка не остават белези по сърцето. Водата ще ги отмие до един.

Какво я бе обладало, за да произнесе подобно нещо? Тя знаеше, че вината, която той изпитваше заради избитите от него Посветители в замъка Силвареста, едва не го съсипа. Но нима знаеше, че след това бе подирил Водата, за да направи жертвоприношение до един свещен вир?

Беше сигурен, че дори тя да не знае, нейният господар знае. И в отговор сега му прави предложение.

Мирима протегна лявата си ръка, гребна шепа вода и я изля върху стиснатите им десни ръце. Боренсон не се поддаде на импулса да дръпне ръката си и хладната вода се разля върху нея, върху същата тази ръка, която преди седмица бе така подгизнала от кръв, че не се надяваше да я види отново чиста. Мирима изливаше водата бавно и тя потече надолу по палеца и пръстите, по дланта и пропълзя към лакътя му. „Водата е повече, отколкото може да се побере в една шепа.“ — помисли си той.

Беше по-топла, отколкото очакваше, сякаш още пазеше целувката на лятото. А след като Мирима го уми, цялата болка и умора в дясната му ръка се стопиха. Усети се на само умит. Усети се нов.

Тя се усмихна, наслаждавайки се на изумлението му. Гребна още веднъж и по водната повърхност препуснаха вълнички.

— Нека Водата те освежи — прошепна тя, докато я изливаше върху главата му. Мислите му сякаш се избистриха. Всички страхове за нейното бъдеще, всички съмнения за собствената му съдба, сякаш се стопиха. Тя гребна за трети път и поля гърдите му. — Нека Водата винаги те крепи — прошепна отново тя, наведе се да го целуне и добави: — И нека те приеме за свой.

И чак тогава го целуна и сграбчи туниката му. С мощен тласък го блъсна във вира. Но продължаваше да го притиска в прегръдката си, повличайки го със себе си към подмолите. Топлата вода беше над него, под него, навсякъде, а тя не го пускаше; продължаваше да го целува, а той не изпитваше необходимост да диша, нито желание да я отблъсне. Тя го държеше, притиснала устни до неговите, и той знаеше, че тя наистина го обича, почти толкова силно, колкото обичаше водата.

Ракът-слепец

Габорн Вал Ордън се спусна в подземния свят. Малкото на брой признаци на живот при входа на пещерата скоро отстъпиха пред опустошението. Още в началото на тунела въздухът захладня, а само след четвърт миля студът стана щипещ.

В мразовития въздух от ноздрите на конете започна да струи пара. След половин миля блещукащ лед покри стените и пода на тунела. Ледените кристали по тавана, изглежда, не бяха обезпокоявани от хиляда години. Ледени ветрила се разтваряха с широчина на човешка длан и отразената от покрива и вкочанените от студ стени светлина на опалите блестеше ослепително.

На едно място тялото на умряла хала задръсти пътя им. Дали беше умряла от естествена смърт, или беше убита от друга хала, или пък бе прегазена от ордата, докато тя бе препускала през пещерата, беше трудно да се каже. Отвратителното чудовище беше изблъскано до стената, сякаш халите се бяха опитвали да го заобиколят, а отделни части от тялото му бяха премазани. Безоката му глава бе непокътната, тикната до стената, а челюстите му зееха широко отворени. Миризмата бе привлякла няколко малки раци-слепци, но и те не бяха издържали на студа и се въргаляха на купчини наоколо.

Тунелът беше достатъчно широк, за да могат петима души да яздят рамо до рамо, но конете изглеждаха неспокойни и вървяха с нежелание по пътеката.

Навсякъде имаше следи от хали. Препускането на повече от седемдесет хиляди чудовища през тунела беше изровило бразда и бе смазало цялата растителност по пода. Не растеше нищо, освен някоя туфа гъби тук-там или случайно поникнало в стената растение. Понякога провиснала лоза или пълзящ коренак ги бръсваше по главите, но те също бяха изпотрошени от преминалата под тях армия хали. Пътят се спускаше плавно и не беше труден за кон или муле.

Ейвран яздеше начело. Момичето беше получило дарове на кучешко обоняние и се надяваше да долови тънките миризми на разговори между хали, чийто език разбираше само тя. Докато яздеше, девойчето тихичко подсмърчаше и хлипаше. Току-що завинаги се бе сбогувало с един от своите Посветители, едрия Бранд, останал само с една ръка.

Йоме яздеше плътно до Габорн. Тя не беше воин, независимо че имаше точно толкова дарове, колкото всеки капитан от гвардията на Габорн. Най-отзад бяха Бинесман и зелената жена. Тунелът плавно се спускаше към центъра на планината, променяйки от време на време посоката си. Габорн беше сигурен, че заобикаля около огромни каменни блокове или прекалено твърди скали.

Независимо от наскоро прокараната диря, в тунела на халите не липсваха и разрушения. Парчета от тавана се бяха срутили на места, задръствайки пода със скални отломки. На едно място земята се беше разцепила. Пукнатината беше не повече от четири стъпки широка, но като че ли се спускаше безкрайно надолу, доколкото можа да зърне Йоме, когато конят й я прескочи.

Все пак халите бяха изкусни майстори, след като в по-голямата си част тунелът бе добре укрепен.

„Халите са свикнали със земетресения — даде си сметка Габорн. — Сигурно знаят как да се справят с тях, както ние с вятъра и дъжда.“

Но някои природни дейности не се обуздаваха така лесно. На места водата се просмукваше през скалите и векове наред бе образувала сталагмити и сталактити. Халите ги бяха почистили само преди четири дни при преминаването си през тунела. Тук-там водата се процеждаше по стените, оформяше малки поточета и леденостудени вирчета, които на свой ред намираха цепнатина, през която да се просмучат. Такива цепнатини с времето се разширяваха и подът рухваше.

След десетина мили започна да става по-топло. Ледените ветрила изчезнаха и пещерата неочаквано се изпълни с гъста влажна мъгла.

Конете забавиха ход и макар Габорн да не усещаше непосредствена опасност, биенето на сърцето му се учести. До този момент виждаха далече напред и Габорн не изпитваше притеснения, че може да налетят на хала. Дори и да се случеше, щеше да я зърне навреме. Но сега светлината на опаловата му игла не можеше да пробие мъглата и той не виждаше дори опънатата пред лицето си ръка.

Всички слязоха от конете и Габорн тръгна пръв през мъглата; подплашеният му кон се дърпаше почти на всяка крачка.

Припомни си един разговор, докато Ейвран получаваше даровете.

Дните на Габорн го помоли:

— Ваше величество, моля ви да ме вземете със себе си. Позволете ми да измина поне част от пътя с вас.

Габорн се ядоса на молбата на историка.

— Непрекъснато искаш нещо от мен, а в замяна нищо не даваш. Казваш, че на Дните е забранено да се намесват в политически интриги, че сте само наблюдатели на човешките дела и служите единствено на Господарите на Времето. И все пак за последен път те моля да се намесиш. Помогни ми. Помоли всички Дни по света да предупредят хората: да им кажат да отплуват на север или на юг към островите в моретата. Ако не победим халите в Карис, те може би остават единственото ни убежище.

Според Габорн това беше дребна и лесно изпълнима молба. Всеки от Дните бе дал дарове на друг, който го даряваше на свой ред, и по този начин двамата Дни споделяха обща памет.

От двамата „близнаци“ Дните, с когото разговаряше Габорн, изпълняваше ролята на „свидетел“ и имаше задължението да изучава подробно всяка негова дума и постъпка. Близначката му беше „писар“ и живееше в усамотение на един остров в студените морета на север от Оруин, където водеше летописа на Габорн.

Така, заедно с писарите, Дните образуваха една огромна общност. На теория биха могли да изпълнят онова, което Габорн искаше от тях. Биха могли да предупредят всеки владетел във всяко кралство за предстоящата гибел.

— Това би нарушило политическия ни неутралитет — отвърна Дните.

— Не и ако предупредите всички — обори го Габорн. — Не те карам да облагодетелстваш един народ за сметка на друг. Предупреди всички хора. Помогни ми да помогна на всеки, който би искал да се спаси.

За първи път в живота си Габорн забеляза Дните да трепва и да се замисля сериозно над отправена молба за помощ. Според собствените им закони, ако един принц, па бил той и дете, падне в някой вир и започне да се дави, на Дните не бе разрешено дори да му подадат ръка.

— Сам разбираш — отговори след малко Дните, — че искаш или не, ще има политически последици. Крале и кралици ще напуснат собствените си владения или ще изпратят децата си в изгнание. Народите ще се смесят, ще се преселят и претопят. Ще избухнат войни за контрол над островите на север.

— И все пак някои ще оцелеят — отвърна Габорн, — поне из пущинаците на север. Така ще съхранят възможността да се възправят срещу халите.

Дните на Йоме, младо и все още неопитно момиче, погледна Дните на Габорн и се намеси:

— Трябва да отнесем молбата в съвета.

— Рискуваш да избухне разкол — противопостави се той.

— А ти рискуваш съдбата на човечеството! — викна в отговор тя.

Двамата се втренчиха кръвнишки един в друг и сърцето на Габорн подскочи. Никога не беше виждал Дни да се карат.

Дните на Габорн внезапно се метна на коня си и препусна, кипнал от ярост. Дните на Йоме се обърна към Габорн:

— Ваше величество, ще направя, каквото мога, за да изпълня молбата ви.

— Благодаря — отвърна той.

Протегна ръка и стисна нейната.

Момичето погледна към отдалечаващия се Дни на Габорн и поклати унило глава.

— По-възрастните като него са забравили какво е да обичаш, да имаш семейство и приятели. Единствената им страст е да наблюдават отстрани, а единствените им приятели са техните близнаци.

— В този ваш съвет — попита Габорн — имаш ли шанс срещу такива като него?

Момичето поклати глава.

— Не знам. Ние служим на Господарите на Времето. Водим летописите. Но какво ще записваме в тях, ако всички хора погинат? Нашествието на халите, постепенното изстиване на слънцето, края на всичко? Мисля, че е дошло време за действия, но ако пристъпим към тях, трябва да го направим всички заедно…

Сега Габорн продължаваше да крачи през мъглата и се мъчеше да разкъса мрака със Земния си взор.

— Мъглата няма да трае дълго — увери ги Ейвран. — Пред нас има голям коридор, шахта, която се изкачва нагоре, и там горещият въздух от подземния свят се смесва със студения въздух от планината.

— Габорн, има ли опасност пред нас? — попита Йоме. — Усещаш ли хали?

— Да — отвърна той, като се помъчи отговорът му да не прозвучи зловещо. — Усещам опасност, но на много мили пред нас.

Това го учудваше. Ако халите възнамеряваха да им направят засада, какво по-добро от тази усойна мъгла, за да се нахвърлят върху тях?

Той се обърна към Ейвран.

— Вчера ме предупреди за опасностите, които ни грозят. Какво ни чака напред?

Ейвран завъртя глава, сякаш искаше да подреди мислите си.

— Най-вече хали. Много хали. Но има и други опасности — дълбоки каньони, които халите могат да изкатерят, но хора едва ли. Там долу има и други животни…

— С даровете си — прекъсна я Габорн — надали трябва да се притесняваме от разни животни.

Ейвран замълча за момент, после изпъшка смутено.

— Това… не го помня. Преди една седмица таванът на този тунел беше покрит с лози, а подът беше почернял от гадини. Това помнеше Майстора на пътя. А сега халите са изровили бразда и са изравнили пътя. Затова не знам какво има пред нас. И не съм сигурна накъде трябва да вървим. Близо до Безкрайния развъдник има безброй тунели, а има и пътеки, по които дори халите се страхуват да минат. Ако искаме да избегнем среща с тях, трябва да изберем някой от по-рядко използваните тунели, по-опасните. По-добре да се промъкнем незабелязано.

— Казваш, че ни предстои среща с халите — попита я Габорн. — Ще има ли стражи?

Ейвран се замисли за момент.

— Вече ти казах: халите, които ти победи, не бяха воини. Бяха фермери, тунелджии, касапи и… просто обикновени хали. Почти никоя от тях не знаеше как да се сражава. Вярно, че носеха лодки и гребла, но не знаеха как да ги използват. Ако пред нас има стражи, ще ти кажа за какво да внимаваме. Халите обичат да се заравят, когато искат да хванат някого. Покриват се с боклуци и се скриват така добре, че да не се вижда никаква бабунка. Може да не се вижда нищо друго, освен някое и друго сетивно пипалце над повърхността.

— Винаги съм се чудел — обади се Бинесман, — виждат ли ни, когато са скрити под земята?

— Не — обясни Ейвран. — Както ти казах, те не виждат по начина, по който виждаме ние. Усещат само формите, благодарение на жизнената светлина в телата си.

— Електрическата сила — добави Бинесман.

— Както и да се нарича — продължи Ейвран. — Така че през калта не виждат по-добре от нас. Но тъй като едно или две от пипалцата им са над земята, могат да подушат приближаването ни и да усетят движенията ни. И когато стъпиш върху тях, се надигат и те събарят на земята, за да те объркат. Искат да те убият, преди да си се окопитил.

— Същото съм чувал и аз — каза унило Габорн.

Ейвран не знаеше, че той беше слизал в Дънуд да преследва хали в деня след сватбата си с Йоме. Това беше древна пещера, в която бяха се скрили няколко хали. Макар че беше Земен крал и притежаваше сетива, с които да предупреждава воините си за опасности, много малко от спътниците му оцеляха по време на похода. Петдесетина рицари загинаха при една засада, същата като описаната от Ейвран.

— Пред нас има опасност — каза Габорн. — Хали, по всяка вероятност. Но на не по-малко от… охо, деветдесет или сто мили.

— Спомних си нещо — прекъсна го Ейвран, — което научих от Майстора на пътя. Пред нас има развъдник. Не знам как да обърна разстоянията на халите в наши мерки… но ми се струва, че е на стотина мили. Халите са стояли там дни наред, преди да излязат на повърхността.

— Може би нещо като сборен пункт? — попита Габорн.

— Мисля, че там има повече хали — продължи тя. — Цяла армия — и то голяма. Помня, че я видях в съзнанието на злата магесница. Тя искаше воините й да се махнат, за да освободят място за другите, които пристигаха.

На Габорн му се зави свят. Седемдесет хиляди хали бяха нападнали Карис. Ако пред тях се изпречеше подобна многобройна орда, как щяха да се измъкнат?

— Има ли път, който да заобикаля сборния пункт? — попита Габорн. — Страничен тунел, по който да минем?

Ейвран го погледна в очите.

— Може би трябва да открием друг път към подземния свят.

— Нямаме време — отсече той.

— Може да успеем да се промъкнем покрай тях — намеси се Бинесман. — Или ако охраната им е малка, може да се преборим и да се надяваме да не тръгнат да ни преследват.

Габорн имаше чувството, че мъглата се сгъстява. Ейвран започваше да го тревожи. Беше научила много от халите, но то не бе достатъчно, за да ги води. Или по-точно, главата й така беше претъпкана с подробности, че нямаше време да подреди всичко.

— А мъглата? — обади се Йоме. — Халите могат ли да виждат в мъгла?

— Да — отвърна Ейвран. — Почти не я забелязват.

Щом Йоме заговори, Габорн забеляза, че мъглата се вдига. И наистина само след няколко крачки напълно изчезна. Тунелът се разклони и от левия ръкав нахлу по-топъл въздух, сякаш летен ветрец, с тази разлика, че миришеше на минерали и влага. Лявото разклонение беше по-стръмно.

— Тръгни наляво — каза Ейвран. — Следата почти неизменно води надолу, към по-топлия въздух.

В тунела започнаха да се забелязват признаци на живот. Ледът се бе разтопил напълно и смесването на горещина и влага беше благоприятствало растежа на туфи трева-червей навсякъде по пода и по стените. Причина за името й бе обстоятелството, че наподобяващите таралежи шубраци имаха меки бодли с дебелината и дължината на дъждовен червей. От тавана провисваха пещерни растения, а скалите бяха окичени с туфи ярки гъби.

Почти всичко по пода и стените бе унищожено и само тук-там се виждаха отделни кръпки растителност.

Раци-слепци щъкаха насам-натам, търсейки храна. По нищо не приличаха на морски или речни раци. По-скоро бяха роднини на халите. На Габорн му приличаха по-скоро на гигантски кърлежи, отколкото на раци. Имаха по шест издължени тънки крака.

Яхнаха конете и бавно заслизаха по стръмното. Пътят пред тях беше чист.

Повечето млади раци-слепци бяха безцветни. Черупките им приличаха на напукани кристали, през които се виждаха вътрешностите и мускулите им. Габорн виждаше сърцата им, които препускаха лудо от страх при приближаването на конете. Можеше да различи и цвета на храната, която поглъщаха. Повечето бяха дребни — едва няколко пръста.

Няколко заблудени грий прелетяха през пещерата със скоростта на стрели — търсеха хали заради полепналите по кожата им насекоми и паразити, с които се хранеха. Крилата им се извиваха и скрибуцаха болезнено. Едно от съществата кацна на рамото на Йоме, обезумяло от глад. Главата му беше като на хала — с форма на лопата и с малки сетивни пипалца, които растяха по челото и продължаваха по ръба на брадичката. То моментално заби нокти в наметката на Йоме и заровичка за насекоми. Тя изпищя, сграбчи го и го запокити в стената.

Малко след това групата видя първия огромен червей — сив като плужек, дълъг почти девет стъпки и широк колкото човешка ръка с разперени пръсти, той оставяше слузеста диря, докато се хранеше с колония плесени.

Габорн го гледаше като онемял. Не беше чувал много неща за подземния свят и не знаеше имената на растенията и животните му, както и на този гигантски червей.

Вече часове наред, след като бяха излезли от мъглата, се спускаха към търбуха на света. Тунелът постоянно се разклоняваше и кръстосващите го утъпкани от халите пътища показваха, че те често минават по тях.

На всяко разклонение Ейвран помирисваше следите и проверяваше за оставената от Майстора на пътя миризма. И въпреки спомените, които бе взела от него, дори тя се натъкваше на изненади.

След няколко часа бърза езда Габорн забеляза нещо: встрани от пътя беше издълбана недодялана малка пещера. Над нея в светлината на блещукащите опали ясно се виждаше надраскан като от човешка ръка надпис.

— Какво е това? — попита Габорн. — Леговище на животни?

— Не е на животни — отвърна Бинесман. — На хора. В древни времена, докато са преследвали халите, воините на Ерден Геборен често са изграждали такива подслони в подземния свят. Този надпис е на инкарски. Не познавам много добре езика им, но предполагам, че надписът гласи: „Устата на света — Преден пост 3“.

— Майсторът на пътя познаваше стотици подобни укрепления — поясни Ейвран.

— Мисля, че е добре да го огледаме — предложи Габорн. — Може да ни се наложи да потърсим убежище в някое такова укрепление, преди да е дошъл краят на пътуването ни.

Ейвран скокна от коня и надникна в тесния проход, като вдигна високо пред себе си проблясващия опал, за да освети пътя си с червеникавото му сияние.

— Тунелът е изкопан в твърда скала — съобщи тя. — Проходът се издига десетина крачки и завива наляво.

Заизкачва се първа. Габорн слезе от коня и я последва.

Порести черни гъби, сякаш смачкани листа, покриваха пода. Габорн изпита усещането, че пълзи по мокро одеяло.

В дъното на тунела откри помещение, което беше достатъчно голямо да побере десетина-петнайсет души. Усетили присъствието на натрапници, двойка раци-слепци побързаха да се мушнат зад висока каменна делва в един от ъглите. На една от стените беше подпряно древно копие за хала, отдавна ръждясало.

В друг ъгъл лежаха костите на дете. Кожата се беше разложила върху скелета, след което бе изсъхнала, скрепявайки костите.

Габорн огледа костите. Установи, че детето е било момиченце, на четири-пет годинки. Беше се свило в утробна поза, пъхнало пръстче в уста. Беше увито в одеяло, инкарско одеяло, изтъкано от дългите кичури на бяла коза.

Габорн чу нечие дишане. Йоме го бе последвала в тунела. Завари го да се взира в купчината кости.

— Кой би довел дете тук долу? — запита Йоме.

— Когато преди няколко дни вкусих мозъка на хала — обади се Ейвран, — видях нещо. Видях… пълни с хора кошари в дълбините на подземния свят. Халите ги използваха, за да изпробват магическите си заклинания върху тях. — Йоме я гледаше изумена. — Всичко, което могат — да изцедят водата от човешко тяло, да те ослепят болезнено, да предизвикат гниене на рани, — първо изпробват върху живи хора. Затова хващат пленници, не повече от двама-трима от едно място, и ги довеждат тук долу. Може би това момиченце е едно от тях.

— Сигурно е било ужасно — промълви Йоме, сякаш ставаше дума за нещо, което се е случило много отдавна.

Ейвран поклати глава.

— Не е било. Е. Те са все още тук долу.

Новината беше умопомрачителна. Габорн си беше представял, че мозъкът на Ейвран е огромна пещера, пълна със съкровища, които чакат единствено някой да плисне светлина върху тях. Сега установяваше, че е претъпкана с кости и кошмари.

— Знаеш ли къде са? — попита той. — Можеш ли да ми покажеш пътя?

Освен всичките си невъзможни задачи, трябваше да открие и тези хора и да ги измъкне от затвора им, стига да се справи.

— На дъното — каза Ейвран. — Близо до Леговището на костите.

Габорн пое дълбоко дъх. Беше му трудно да диша в това тясно пространство. Отначало си беше помислил, че подобен пост може да е подходящо място за лагеруване, но сега знаеше, че точно в този не би могъл да си почине, с вторачените в него очни кухини на момиченцето. Изпита вина, че е жив, когато толкова други хора са мъртви. Изпита вина, че му се живее, когато земните му сетива го предупреждаваха, че на толкова други предстои да умрат.

— Да вървим — подкани ги Габорн.

Не бяха успели да се отдалечат и на десетина мили от древния пост, когато Габорн спря коня си, вторачи се в пътя пред тях и каза:

— Усещам опасност — недалеч оттук.

Разтърсен свят

Нервите на Йоме бяха изопнати до краен предел и стомахът й се бе свил на буца. Знаеше, че ще срещне хали в подземния свят, но се надяваше това да не стане толкова скоро.

През последните седемдесетина мили тунелът беше твърде еднообразен — безкраен мрачен проход през подземния свят, в който единственото разнообразие беше срещата с някой случаен рак-слепец или огромен червей. По сивите камъни нямаше нито едно цветно петънце. Неочаквано пред тях се откри естествена пещера, чийто таван се издигаше на стотици стъпки. В далечината гърмеше буйна река, а наблизо Йоме дочу стичащата се по стените вода и процеждащите се от сталактитите капки. Тунелът пред тях бе покрит с блещукащ като кварц калцит, който халите бяха натрошили под краката си, и оставената от тях диря сякаш беше осеяна със стъкълца. Въздухът беше наситен с острата миризма на сяра.

— Халите харесват тези езерца — каза Ейвран. — Това им е последната глътка вода, преди да напуснат подземния свят.

— Те са тук — каза Габорн и поклати убедено глава. — На пътя пред нас. Усещам опасността да се увеличава.

Йоме беше наблюдавала от разстояние битка с хали, но самата тя никога не бе участвала в такава. Зелената жена, вайлдът на Бинесман, се надигна на стремената си и задуши въздуха като хрътка, втренчила поглед пред себе си.

— Надушваш ли хали? — попита я Ейвран.

— Не. — Зелената жена поклати глава.

Габорн погледна въпросително Ейвран.

— Може да са поставили стража отпред — обясни тя. — И да са се заровили.

„Човек по нищо не би могъл да ги усети, докато не го хванат“ — помисли си Йоме.

— Поемам водачеството — обяви Габорн. Със Земния си взор той единствен можеше да се придвижва с известна сигурност.

Всички препуснаха напред.

Йоме беше нащрек. Бе вдигнала опалите високо над главата си и те осветяваха пещерата така, както вероятно не бе осветявана никога. Стените блещукаха като глазура в нюансите на мед и слонова кост. Отвсякъде се процеждаше и стичаше топла вода с мирис на сяра, образувала в продължение на векове причудливи каменни утайки. По пода като някакви странни същества клечаха сталагмити, а от тавана като змии се извиваха сталактити. Плитките зеленикави вирчета от двете страни на пътя бълваха пара. Върху тинята на дъното им се виждаха безброй стъпки на хали.

Растителността беше рядка, но от пукнатините по тавана провисваха папрати. Нещо огромно с размерите на орел размаха криле над главите им и закръжи около един сталактит.

— Ястреб-грий! — развика се Бинесман.

Габорн дръпна юздите на коня и извадя сабята си, без да откъсва очи от съществото, което направи още два кръга. Приличаше на гигантски прилеп, но имаше глава на хала — безока, плоска, с огромен брой зъби в устата и провиснали по долната челюст сетивни пипалца; пипалца имаше и по гърба.

За Йоме, с нейните шест дара на метаболизъм, ястребът-грий не представляваше особена заплаха, но на обикновен пътник сигурно щеше да се стори, че лети със скоростта на светкавица.

— Ще нападне ли? — попита тя.

— Ядат предимно грий — отговори Бинесман. — Но ако е гладен и налети на лесна плячка като самотен пътник, да речем, може и да нападне.

Габорн наблюдаваше ястреба-грий. Той направи един кръг близо до тавана на пещерата и кацна в един тъмен ъгъл, обрасъл с червеникава папрат. Папратите се отдръпнаха от съществото, оттегляйки се в нишите по стената толкова светкавично, че само след секунда нямаше и следа от тях, освен малките дупчици, в които се бяха скрили.

Габорн поведе групата. В продължение на още три мили пътят следваше наредените едно до друго езерца и Йоме видя множество разклоняващи се в неизвестна посока тунели.

Скоро до слуха им достигна оглушително бучене, някакъв нескончаем грохот от разбиваща се в скали вода. Габорн отново спря групата, явно обезпокоен от шума, и помириса въздуха.

Йоме се изправи върху стремената. Нямаше дарове на кучешко обоняние и единственото, което долови, бе миризмата на сярна вода. По всяка вероятност точно зад завоя пред тях имаше водопад — грохотът на разбиваща се вода тресеше цялата пещера.

Заслушана в него, Йоме си даде сметка, че става нещо странно. Тътенът се усилваше.

— Бягайте! — изкрещя Габорн, после обърна коня си и препусна.

Всички побързаха да го последват.

— Земетресение! — предупреди ги Йоме, тъй като грохотът й напомни преживяното от нея преди два дни земетресение, разклатило Замъка на прилива.

— Не — викна Габорн. — Халите настъпват!

„Колко ли трябва да са, за да разтърсят така земята?“ — зачуди се Йоме.

Но всъщност знаеше отговора. Беше чула подобен тътен над полетата край Карис.

Йоме и зелената жена бяха най-отзад. Йоме обърна коня си колкото можеше по-бързо, но конят на Бинесман препусна пред нейния.

„Как трябва да постъпим? — запита се тя. — Конете ни препускат по-бързо от халите, но докога? Те просто ще ни преследват по обратния път през тунела.“

Йоме прелетя край едно разклонение надясно, но когато стигна до следващото, което се изкачваше по стръмен склон и изчезваше в друг коридор, Габорн викна:

— Насам! Наляво!

Тя пришпори бойния си кон по височината. За нормален кон стръмнината би била непреодолима — дори с даровете си на мускули и метаболизъм конят й се закатери с усилия по склона, а веднъж дори се препъна и за момент й се стори, че ще се търкулнат надолу. Но животното се окопити и препусна през отверстието. Пред нея се откри пътека — навсякъде като някакви зловещи чудовища се възправяха сталагмити. Гледката беше смразяваща.

— Не натам! — изкрещя Ейвран, щом конят й стъпи на билото. — Майстора на пътя познаваше тази пътека. След няколко мили стига до задънен край!

— Да, насам! — настоя Габорн. Конят му тъкмо изскачаше на върха. — Да се скрием!

Йоме имаше по-голямо доверие на неговия Земен взор, отколкото на спомените на Ейвран.

— Къде? — попита Ейвран.

— Насам! — извика пак Габорн. — След мен!

Препусна стотина крачки, спря и се заоглежда за подслон.

— Ето там! — извика накрая и посочи тясна пукнатина между два сталактита близо до покрива.

— Конете няма да могат да минат! — обади се Бинесман.

— Тогава ги оставяме — разпореди Габорн.

Той скочи от коня, измъкна камата и сряза ремъците на седлото. Седлото и целият багаж се свлякоха на земята.

Конят на Йоме бе свил уши и въртеше очи като обезумял. Животното не преставаше да пръхти, ужасено от тътена на тежките стъпки на халите. Йоме скочи и свали седлото, въжетата и денка си. Конят й се вдигна на задни крака и започна да рита във въздуха като луд.

Тя не виждаше спасение за животното. Тук в Подземния свят цареше абсолютен мрак, а конете не можеха да препускат в тъмнина.

Докато се питаше какво да направи, Бинесман също се смъкна от коня си, но остави седлото върху него, а свали само денковете и въжетата. След това откопча опаловата си игла и я закрепи за седлото. Накрая постави длан върху муцуната на сивия императорски боен кон и каза тихо:

— Докара ме, докъдето бе възможно, приятелю. А сега си потърси по-зелени поля.

Жребецът го изгледа с любопитство, наострил уши напред. Йоме се запита дали животното разбира какво му говори чародеят, но знаеше, че подсиленият кон някога е бил личен жребец на Радж Атън. Дамгосаните по кожата му руни показваха, че има четири дара на ум и беше схватлив почти като човек. Може би разбираше.

— Тръгвай, приятелю — подкани го Бинесман. — Осигурих светлина за из път.

Земята не преставаше да се тресе. Сякаш из пещерата се търкаляха гигантски камъни. Тътенът не идваше от конкретна посока. Йоме имаше усещането, че халите ще връхлетят отгоре им всеки момент, макар да беше убедена, че са много далеч. Шумът бе оглушителен не защото бяха наблизо, а защото бяха безброй.

Чародеят обърна гръб на коня си. Габорн вече се катереше по скалите и теглеше зелената жена зад себе си. Йоме ги последва най-отзад.

Конете препуснаха по обратния път, изпълвайки тунела с чаткането на копитата си.

— Хайде — подкани Йоме чародеят. — Тръгвай напред.

Той я изчака, докато тя се изкатери между два сталагмита, извисили снага като странна стража. До убежището нямаше пътека. Докато изкачваше склона, Йоме трябваше да се оглежда за какво да се хване. Макар да бяха гладки и хлъзгави, камъните по стената предоставяха доста такива възможности.

Тя се обърна да види защо се бави чародеят. Той извади от джоба си няколко стръкчета магданоз и ги благослови. Хвърли ги на пътя и начерта с жезъла заклинателни знаци за защита на земята.

Йоме стигна до убежището и се вмъкна през отвора. Габорн и останалите вече бяха вътре. Беше малка пещера, дълга около четиридесет стъпки. Образувалите се в течение на векове сталактити се бяха съединили със сталагмитите под тях, оформяйки разкривени колони. Няколко от тях бяха толкова близо една до друга, че образуваха масивна стена. Следите по пода показваха, че някога пещерата е била наводнявана, но сега беше суха.

— Халите ще подушат конете — обади се Ейвран. — И ще дойдат да проверят.

— Но няма да подушат нас — увери я Бинесман.

Йоме се изненада. Вярно, че Бинесман беше най-великолепният билкар, когото познаваше. Заклинанията му обогатяваха естествените качества на растенията, подсилвайки въздействието им. Но беше ли по силите дори на несравнимия Бинесман да скрие от халите миризмата на петима души?

Сърцето й заблъска. Огледа тясната пещера. Нямаше изход. По челото на Габорн бе избила пот. Той облиза устни.

„Какво ли е това — запита се тя, — че дори Земния крал е уплашен?“

Земята започна да се тресе така, че от тавана се откъртиха каменни отломки. Далечният тътен се примеси със съскане — звукът от дишането на халите. Сякаш тунелът представляваше огромна дихателна тръба и дишаше самата земя.

Габорн пусна седлото на пода и свали денка, въжетата и вързопите. След това ги метна на рамо. Изправи се и се огледа нервно.

Йоме и останалите грабнаха багажа си.

— Дръпнете се назад — нареди Габорн. — В дъното на пещерата.

Ейвран тръгна първа. Бинесман и останалите я последваха. Габорн хвана копието и застана да пази на входа.

Ейвран се облегна на задната стена и се заслуша. Тътенът се засилваше. Подът се тресеше и помещението се изпълни с прах.

— Бързо напредват — промълви тя. — Много бързо.

— Много бързо? — запита паникьосана Йоме.

— Ето това е — добави Ейвран. — Това е цялата орда, цялата войска. Това е краят на света.

— Какво имаш предвид, като казваш, че това е ордата? — попита настоятелно Йоме.

— Сега идват истинските воини — отвърна Ейвран, — и идват всички до един. Ще доведат със себе си най-могъщите бойни вещери и… и… — Тя вдигна ръце, безсилна да обяснява повече.

Три дни. Габорн бе предупредил, че след три дни предстои ужасна битка в Карис. Йоме пресметна с каква скорост се бяха придвижили обикновените хали и заключи, че три дни са достатъчни. След три дни армията, която прекосяваше подземния свят, щеше да стигне до Карис.

Габорн закрачи до входа на пещерата.

— Какво има? — попита Йоме.

— Земята… — отвърна той. — Земята ме предупреждава да бягаме, но не виждам никакъв изход.

— Може би трябва да тръгнем след конете — предложи Ейвран.

— Не — противопостави се Габорн. — Това е вярната посока. Просто аз… просто не виждам изхода.

Йоме се втурна да търси като обезумяла. Белите стени ги ограждаха отвсякъде като спуснати каменни завеси. Подът бе осеян с кратери от изсъхнали преди векове езерца. Белите ръбове по периферията показваха докъде е стигала водата. По земята бяха пръснати съвършени белезникавосинкави пещерни бисери.

„Водата все трябва да се е промъквала отнякъде“, досети се Йоме. Вдигна очи към тавана. Издигаше се на двайсетина стъпки над главата й. От него като шушулки или копия провисваха малки сталактити. В този момент земята под краката й се разтърси и Йоме облиза устни, уплашена да не би някой сталактит да се откърти и да се строполи заедно с каменните отломъци, които вече се ронеха от тавана.

Най-после го забеляза — миниатюрен процеп, толкова малък, че през него не би могъл да се промуши дори язовец. Беше близо до тавана, в дъното на пещерата.

— Ето там! — извика тя.

Пусна денка и въжетата и се закатери по стената. Ръцете и краката й сами намираха невидимите с просто око вдлъбнатини и ръбчета, за които да се заловят и където да стъпят, които нормален човек едва ли би могъл да забележи. Гладките камъни й предлагаха предостатъчно възможности за катерене. С даровете на мускули и гъвкавост се чувстваше едва ли не като муха, която пълзи по стена.

Стигна до върха. Опаловата й корона проблясваше и тя откри пролуката. Не можа да види много навътре. Протегна ръка. Дупката се стесняваше до широчината на ръката й. Напипа буца калцит, пещерен бисер, който се бе утаил на пода на малкото изворче, и се опита да я отчупи. С даровете на мускули това не представляваше проблем, но щом го откърти, ръката й се отплесна и се удари с все сила в тавана на пещерата. От кокалчетата й шурна кръв. Нямаше да свърши никаква работа. Калцитните утайки бяха твърди като кварц и тя не можеше да копае достатъчно бързо, за да разшири отвора.

— Ето ги, идат! — извика Габорн. — Изтеглете се назад!

И избута групата в дъното на пещерата. Йоме се долепи до стената като муха, страхувайки се да помръдне. Камъните под нея се тресяха. Помоли се безмълвно на Земните сили: „Скрийте ни. Нека да не ни намерят.“

Отвън се чу оглушително съскане.

— Надушили са ни — прошепна Ейвран. — Няма друга причина да тръгнат по това разклонение на пещерата.

Навсякъде се усещаше задушливата миризма на конска пот. Дори без дарове на кучешко обоняние Йоме я долавяше. Единственото, на което се надяваше, бяха заклинанията на Бинесман.

Надеждата й беше краткотрайна.

Една от халите стигна отвора на пещерата за секунди: Огромното чудовище се изкатери по стръмния склон и вклини глава в пукнатината. Сетивните пипала по ръба на челюстта му потрепваха нетърпеливо. От страховитата му паст се стичаше слуз.

— Намери ни! — изпищя Ейвран. — Предупреждава и останалите.

Халата не издаваше друг звук, освен съскащо дишане. Виковете й представляваха миризми, толкова неуловими, че Йоме не ги усещаше.

Отворът беше широк само шест стъпки — прекалено тесен, за да се вмъкне през него възрастна хала; така поне предположи Йоме.

Но чудовището набута глава в цепнатината и изви тялото си на една страна. След което се напъна и се чу трясък.

Върху главата му имаше три костни плочи, свързани с хрущял. Халата ги присви и тикна муцуната си още по-навътре в отвора. И отново изви туловището си на една страна.

Йоме усещаше зловонния й дъх. Един грий излетя от скривалището си върху халата, подплашен от акробатичните й мятания, и запърха из малката пещера, като пищеше пронизително.

Габорн се спусна напред и халоса с копието чудовището по муцуната. Въпреки даровете му на мускули ударът едва-едва одраска дебелата кожа.

Йоме се заоглежда за изход. Тук горе нямаше да го открие.

Халата изсъска яростно и измъкна муцуната си от пещерата. Йоме се вцепени: зад нея имаше още хали. Застанали в плътна черна редица, те настъпваха към тунела като стена.

Но дори след като наближиха и спряха, трясъкът продължи, даже ставаше все по-оглушителен. Йоме разбра, че основната част на ордата продължава марша си, без да прояви какъвто и да било интерес към няколкото дръзки човечета, осмелили се да проникнат в техните владения. Интересуваше ги единствено предстоящата битка.

Една по-едра хала изникна пред входа и мушна една „рицарска кука“ — железен прът с метален ченгел на върха — в дупката. Габорн успя да я прескочи в последния миг и изкрещя:

— Бинесман!

Халата размаха ловко железния прът и за малко не набучи чародея на куката, за да го измъкне от убежището му. Но Габорн скочи върху пръта и се спусна към масивната лапа на халата. Прободе я с копието, в по-меката плът между пръстите. Халата изхриптя от болка.

Като силен порив на вятър долетя съскане.

Йоме го беше чувала и преди, когато магесниците на халите мятаха заклинанията си.

В пещерата плъзна тъмен облак от задушливи пари. Йоме усети очите й да пламват, сякаш я ослепиха с горещи въглени. Не посмя да поеме въздух, защото беше изпитала опустошителния ефект от заклинанията на магесниците дори на откритото пространство на бойното поле. В тясната пещера въздействието им щеше да е стократно по-унищожително.

„Мисли — каза си Йоме. — Габорн каза, че трябва да има изход. Но къде?“

Халата издърпа куката от пещерата, блъскайки я в една от стените. Прътът, дълъг трийсет стъпки и шест пръста дебел, се удари в лявата стена и откърти огромен каменен отломък.

Окуражена, халата завъртя ченгела и го тресна в другата стена.

— Разширява отвора! — предупреди Бинесман.

Чародеят изпусна дъха си и се принуди да поеме въздух. Отпусна се върху стената с пронизани от болка очи. Помъчи се да бръкне в джоба си за някоя лечебна билка.

Зелената жена понечи да се втурне напред, за да се сбие с халите, но той сложи ръка на рамото й.

— Не — спря я чародеят, изричайки с усилие дори тази единствена дума.

„Подът!“ — сети се Йоме. По него имаше следи от езерца, но не и от поток, през който водата да е изтичала. Все пак някога тя се бе просмуквала през някакво отверстие на пода. В него може би имаше някакъв скрит изход.

Тя скочи от тавана на пещерата от двайсетина стъпки височина и при удара ожули крака си. Заоглежда внимателно дъната на по-дълбоките дупки. Очите я смъдяха и тя обърса бликналите сълзи. Видя я в дъното на пещерата — малка пукнатина под ръба на подобното на кратер езерце, не по-дълга от стъпка и около два пръста широка.

Габорн се спусна към отвора на пещерата и съсече лапата на халата. В същия момент втори рицарски ченгел влетя през входа. Въпреки даровете на метаболизъм на Йоме й се стори, че прътът влетя с невероятна скорост. Габорн отскочи, но желязото рикошира и го халоса.

Ударът го запрати в стената.

— Убий халата! — викна Бинесман на вайлда.

Облегнал гръб на каменната стена и задъхан от отровния въздух, чародеят се опита да издърпа Габорн на безопасно разстояние.

Зелената жена се втурна напред и размаха железния жезъл във въздуха, изписвайки с върха му руна на сила.

Заби го в лапата на халата, при което се чу звук на съсечена плът. На всички страни се разлетяха парчета разтрошена кост. Чудовището изхриптя от болка, изпусна пръта и се заизмъква, но като че ли се заклещи. В момента друга хала не можеше да се приближи и да нападне.

Йоме грабна копието си и го тикна в малката пукнатина. Успя да откърти голям колкото ръката й каменен отломък. Копието проникна по-навътре. Тя се наведе и надникна. През отвора се виждаше друга пещера!

Усети, че се задушава. Дробовете й сякаш изгаряха, но не смееше да поеме въздух. Заудря с последни сили по камъка, за да разшири отвора.

Ейвран изпусна въздуха си и извика от болка:

— Помощ! Не мога да виждам!

Йоме не можеше да направи нищо за нея. Продължи да блъска камъка с копието, откъртвайки парчета калцит. Въпреки даровете на мускули, силите й бяха на привършване, а и върхът на копието се изтъпи и не вършеше добра работа.

Но тя продължаваше да блъска.

Нова хала се промъкна през отверстието на пещерата, грабна пръта и го метна навътре. Той халоса вайлда по глезена и го събори на земята.

Йоме удари още веднъж копието в камъка. Огромен къс калцит се откърти и падна надолу.

Пещерата зейна пред погледа й! Пътека от гладък камък се спускаше по склона и по-надолу се сливаше с коритото на пресъхнала река.

Повече не можеше да задържа дъха си.

Издиша и пое въздух.

Зловонните пари изгориха гърлото й и когато изпълниха дробовете й, сякаш чу командата на магесницата: „Ослепей!“

Вайлдът изрева яростно и запокити жезъла си. Той се тресна в стената и на всички страни се разлетяха каменни отломъци. Халата заотстъпва.

Йоме имаше чувството, че очите й ще изтекат. Не можеше да фокусира погледа си. Сякаш някой беше забил две ками в очните й кухини и ги въртеше. Дори дузината дарове на издръжливост не можеха да й помогнат да вижда.

Докопа най-напред Ейвран и я напъха в дупката. Ейвран се преметна няколко пъти, след което се пързулна по корем надолу. Стигна дъното и залази. Скимтеше и се мъчеше да се отдалечи на безопасно разстояние. Йоме напипа денка й и го метна след нея. После извика на останалите:

— Насам!

Едва различаваше приятелите си. Не можеше да фокусира погледа си. Габорн, Бинесман и вайлдът бяха само някакви смътни сенки, които се движеха из препълнения от болка свят.

— Наведи се! — изкрещя Габорн.

Йоме се сниши.

Прътът профуча край главата й. Тя по-скоро го усети, отколкото го видя. Както беше полуослепяла, единствено предупреждението на Габорн я спаси.

Тя сграбчи Габорн, който се сгърчи от болка и притисна ребрата си с ръка, и го избута към изхода.

— Върви!

После бутна натам и Бинесман.

Зелената жена все още охраняваше входа на пещерата. Поредната хала тикна глава в отвора, опитвайки се да се вмъкне, но тя я фрасна в челюстта. Из цялата пещера се посипаха парчета кървава плът.

Йоме заопипва пода слепешката. Бинесман беше изпуснал тоягата и денка си. Тя ги мушна в тесния отвор, след това метна и своя денк и се плъзна през изхода.

Пое въздух, чист въздух! За момент остана просната по корем, вдишвайки дълбоко, за да прочисти дробовете си от проклятията на халите.

— Грозен избавителю, светъл разрушителю — при мен! — викна с немощен глас Бинесман.

В отговор зелената жена влетя през отвора над главите им. Претърколи се по склона и се блъсна в една каменна стена с такъв трясък, че ако беше човешко същество, щеше да изпотроши всичките си кокали.

— Да се махаме оттук — нареди Габорн.

Земята продължаваше да се тресе от подминаващите хали, съскането им ехтеше.

Йоме погледна назад. От даровете на взор и издръжливост зрението й се възстановяваше бързо. На халите щеше да им отнеме известно време да се промъкнат в пещерата и да открият изхода, през който се бяха измъкнали. Но нямаше никакво съмнение, че ще ги последват.

Пред тях през подземния свят се извиваше древно речно корито, тук-там осеяно с вирчета, пълни с вода. Странни, подобни на зелеви листа растения покриваха стените. Таванът беше обрасъл с преплетени в пищно изобилие грудки и влакнести коренища, а сред покрилите целия под гъделичкащи папрати се открояваха островчета — гигантски бели гъби. Но все пак речното корито се различаваше ясно. Придвижването през този пущинак нямаше да е никак леко. А и накъде трябваше да вървят?

Конете ги нямаше. Габорн бе ранен. А халите бяха по петите им. Един сталактит се откърти от тавана и се разби на десетина крачки от тях.

— Лесното май бе дотук — отбеляза Йоме.

Шахтата

— Тръгваме! — подкани ги Габорн. — Нямаме никакво време за губене.

„Тръгваме накъде?“, запита се Ейвран.

В тунелите на халите можеше да разпознае пътя. Но тук, в тази естествена пещера, без да я води миризмата на халите по стените, се чувстваше изгубена. Земята тътнеше под стъпките на стотиците хиляди хали.

Едва се бяха измъкнали от малката пещера. Ейвран издиша въздуха от дробовете си, за да ги изчисти от проклятията на халите.

— Сляпа съм! — Тя присви очи.

Не можеше да фокусира погледа си. Виждаше като през червеникава мъгла.

— Ще се оправиш — успокои я Бинесман.

Тя се втренчи в него — смътен силует в сумрака. Успя да го разпознае единствено по цвета на светлината от забодената на шапката му игла. За момент успя да фокусира очи върху лицето му. Заклинанието беше толкова силно, че бялото на очите му бе кървавочервено.

Усещаше очите си като жигосани. Никога не бе изпитвала толкова остра болка.

„Сигурно и моите са зачервени“, мина й през ума.

Бинесман бръкна в джоба си и извади малка китка.

— Ето — каза той. — Цяр за очи.

Скърши стъбълцето на растението и го близна, след което бързо тръкна клепачите й с него. Болката мигновено изчезна. Чародеят вече лекуваше и останалите.

Ейвран грабна денка и въжетата и огледа двете посоки — нагоре и надолу. От двете страни на пещерата от тавана провисваха сталактити, а от пода като гора от стрели се издигаха сталагмити. Но по средата пространството беше свободно. Там някога беше текла реката. Сега речното дъно бе покрито със странна подземна растителност, напомняща тъмна жилава папрат. Тя се поклащаше едва-едва, сякаш подухвана от лек ветрец. Бинесман я наричаше „гъделичкаща папрат“.

Ейвран се опита да си представи мрежата от прокопани от халите тунели. Но в съзнанието й възникна оплетено като прежда кълбо. Майстора на пътя едва ли имаше по-ясна представа. Халите нямаха зрение. Затова не използваха карти. Разчитаха единствено на обонянието си.

Ейвран подуши. Халите имаха име за този камък. Името беше миризма — варовития мирис на синкавобели пещерни бисери. Ако тази утайка се свързваше с други тунели на халите, можеше да отгатне по мириса.

— Надолу по течението! — каза тя. — Мисля, че коритото пресича изоставен от халите тунел.

Обзе я съмнение. Би трябвало да е на десетки мили, а в пещера като тази пътят можеше да е преграден от стотици препятствия.

Габорн се надигна с пъшкане и присвил очи от болка. Подпря се на копието като на патерица. Ребрата явно го боляха. Остана за момент неподвижен, за да даде възможност на даровете на издръжливост и метаболизъм да окажат лечебното си въздействие върху счупените му кости.

В този момент откъм малката пещера над главите им се чу силно съскане. Ейвран чуваше как халите блъскат камъните с прътовете, за да си проправят път. При всеки удар подът на пещерата се разтрисаше.

Габорн погледна Бинесман.

— Можеш ли да запушиш пещерата зад нас?

— Да срутя тавана? Това е свръх силите ми — отвърна чародеят. — Нямам чак такива възможности. — Замисли се за момент и добави: — Може би едно малко заклинание ще свърши работа.

Изкатери се обратно до отверстието на пещерата и след малко се върна, явно доволен от себе си.

Халите продължаваха да съскат, но земята като че ли се тресеше по-леко.

— Да се махаме оттук — каза той.

— Какво направи? — попита Ейвран.

— Има едно простичко заклинание за размекване на камъни — обясни чародеят. — С него можеш да разрушиш покрив или да срутиш мост. Един Земен пазител може също така да втвърди земята или да направи калта корава като камък, а камъка твърд като стомана. Мисля, че на халите ще им се наложи да покопаят поне няколко часа.

— Значи успя да заключиш вратата зад нас? — попита Габорн.

— Мога само да се надявам, че успях — отвърна Бинесман.

Габорн поведе групата — катереше се по сталагмити и огромни колкото сандъци гъби и газеше през гъделичкащата папрат. В едната си ръка държеше копието, а денка и въжетата бе метнал през рамо.

Всички бяха взели дарове на метаболизъм, които вършеха добра работа. Ейвран напредваше най-бавно. Беше само на девет годинки и крачетата й бяха по-късички от краката на останалите — всеки две крачки на Габорн се равняваха на три нейни.

Отначало тя се стараеше да тича наравно с другите. Но скоро Габорн сам забави темпото. Въпреки че даровете действаха, той продължаваше да скимти от болката в ребрата, дори след като затича по-бавно.

Коритото се спускаше все по-надолу и по-надолу. Често прекосяваха земя без растителност, някога дъно на по-големи вирове. Повечето от тях бяха пресъхнали, но в някои се беше насъбрала вода. Понякога Ейвран съзираше скрабери — слепи гущери с подобни на криле крачета, — които сякаш летяха във водата. Такива вирове прецапваше, колкото може по-бързо, като разплискваше водата около себе си от страх някой гущер да не я ухапе.

Понякога старото речно корито се стесняваше и понеже в такива отсечки някога реката бе текла по-бързо, пътеката беше по-чиста. Почти не срещаха животни. Тук-там пълзяха едри сиво-зелени голи охлюви, които се хранеха с папрат и на свой ред осигуряваха препитание на дребните раци-слепци. Но по-големи и опасни животни Ейвран не видя.

„Все още сме далеч от дълбините“ — мина й през ума. Там бяха свърталищата на сериозните опасности.

Пресичаха пустинна местност. Повечето подземни растения вирееха на топло, а тук бе прекалено студено. Затова липсваха и по-едри животни.

Бяха изминали в тичане много мили, но земята продължаваше да трепери и до слуха им продължаваше да достига тътенът на маршируващите хали. Сега вече по-отдалеч.

Стигнаха до една теснина, в която сталактитите висяха от тавана като колони и по тях се процеждаше вода. Трябваше да минат в редица един по един и когато се промъкнаха, Бинесман се обърна.

— Ейвран — каза той. — Я да видим дали можеш да изпишеш онази руна, за която ти говорех. — Той очерта с пръст руната върху камъка, оставяйки едва забележими драскотини. — Сега я начертай с върха на тоягата си, като си представиш, че твоята сила, твоята енергия и енергията на тоягата се вливат в камъка.

Ейвран позна руната. Беше я виждала много пъти, издълбана върху каменни блокове по стените на къщи и замъци. За един обикновен човек издълбаването на подобна руна нямаше по-голямо значение от това на заклинание, което да го защити от опасност. Но за един Земен пазител това беше мощна магия.

Ейвран освен това знаеше, че различните Земни пазители нямат еднаква сила. Бинесман можеше да наднича в камъните и да вижда на голямо разстояние. Тя нямаше подобни умения. Но все повече се досещаше, че притежава способности, за които чародеят дори не е чувал.

Старият маг явно се надяваше да открие тези нейни способности.

Тя затвори очи. Начерта руната почти инстинктивно, като се съсредоточи да вмъкне цялата си сила в нея. Накрая се разтрепери от усилието.

— Затвори се — каза тя шепнешком. — Затвори се.

Начерта руната, след което жезълът й като че ли сам добави още няколко завъртулки в нея.

И в същия момент изпита странно усещане. Сякаш за част от секундата цялата й енергия се изпари.

Пред очите й притъмня и тя припадна.

Когато дойде на себе си, изглежда, не беше минало много време. Виеше й се свят и главата й сякаш беше стегната в метален обръч, който някой продължаваше да затяга. Усещаше силна болка дълбоко между очите. Надвесен над нея, Габорн крещеше:

— Ейвран! Ейвран, събуди се!

Тя се огледа. Едни се бяха вторачили в нея, други в тясната стена. Бинесман бе застанал до колоните и внимателно ги оглеждаше.

— Добре ли си? — попита я Габорн.

Ейвран се опита да седне и усети огромна слабост. Ръцете й сякаш бяха от гума, а краката си изобщо не можеше да помръдне. Дори ако беше тичала цял ден, без да спре, нямаше да грохне така.

— Добре съм — отговори тя и се опита да се надигне.

Най-после успя, но болката между очите се засили. Усещаше някаква замаяност. Не можеше нито да мисли, нито да се съсредоточи.

Усети силата постепенно да се завръща в мускулите й.

— Много добре — обади се Бинесман. — Много добре, макар да ти дойде в повече. Искаш ли да видиш постижението си?

Той отстъпи встрани и Ейвран ахна.

Между колоните нямаше никакво разстояние — бяха се слели в стена, чиято сивкава каменна повърхност блещукаше, сякаш беше изпечена на огън.

— Какво съм направила? — попита Ейвран.

Изуменият Бинесман поклати глава, след което се засмя.

— Някои чародеи на мътните са можели да моделират камъни според волята си. Така е образувана голямата падина в Хиърдън и континентите са се разцепили. Това е най-рядко срещаната от всички стихии на дълбоката земя. Не съм чувал човешко същество да притежава подобни умения, но изглежда, ти ги притежаваш до известна степен.

Ейвран наблюдаваше изумена каменната стена. Бинесман почука стената с жезъла си, сякаш искаше да чуе ехото.

— Това ще ги задържи доста време. Вярно, че халите може да загубят надежда да я срутят и да се принудят да изкопаят проход около нея. Да вървим.

Ейвран се изправи. Всички се втурнаха да тичат. Бинесман остана с нея отзад, без да я изпуска от погледа си: изглежда, се страхуваше да не припадне пак. Което за малко не се случи, ако не беше тоягата й, на която да се подпре.

— Когато спрем следващия път — каза Бинесман, — ако имаш сили, ще поупражняваме новооткритите ти умения. Но този път ще се опитаме да моделираме нещо по-дребно.

— Добре — съгласи се тя, макар да не изпитваше особено силно желание да опитва отново.

Пробягаха едва половин миля и подът на пещерата внезапно свърши.

Тунелът се стесняваше и старото речно корито се спускаше почти отвесно надолу.

Габорн надникна в ямата. По стените й растяха папрати и трева-червей. Погледът на Ейвран стигаше на около четвърт миля дълбочина. Там тунелът като че ли завиваше, но не беше сигурна. Светлината бе твърде слаба, за да види по-надолу. Ейвран погледна Габорн, за да разбере дали ще рискуват да се спуснат в шахтата.

— Земята ни предупреждава да бягаме — каза той. — А това е единственият изход.

Ейвран протегна ръка и докосна една папрат. Листата й погалиха нежно кожата й. Тя дръпна и я откъсна без никакво усилие.

— Спускането е рисковано — каза Ейвран. — Стените са много нестабилни.

— Ще се справим — отсече Габорн.

После започна да вади въжетата от разхвърляните наоколо денкове и да ги завързва едно за друго, а Йоме завърза края за близкия сталагмит.

— Дай да ти погледна ребрата — настоя Бинесман.

— Ще се оправя — отказа Габорн. — Почти не ме болят.

Но магът пристъпи до него, развърза ризницата му и я смъкна. Кожата му под ватата и туниката беше цялата на зелени и черни петна.

— Изглеждат по-зле, отколкото ги усещам — каза Габорн.

— Добре, че е така — не отстъпваше Бинесман, — защото ако ги усещаше, както изглеждат, щеше да си умрял! — Той простря пръсти над раните, без да ги докосва, намръщи се и измърмори: — Както предполагах — четири счупени ребра. И с всичките ти дарове няма да зараснат напълно за ден-два. Но изобщо не мога да проумея как се случи.

— Доверих се повече на очите, отколкото на сърцето си — обясни Габорн. — Усетих предупреждението да легна, но не видях опасността. А и прътът профуча много бързо.

— Нека ти бъде за урок — продължи Бинесман. — Прави това, което ти нареди Земята. Забрави това, което виждат очите ти или което мислиш, че знаеш.

Бинесман измъкна стрита на прах сушена комунига и духна малко върху раните. После вдигна ризницата на Габорн и кожената й подплата, замисли се за секунда и ги метна в ямата. Ризницата задрънча и затрополи надолу из мрака.

— Защо ги хвърли? — попита Габорн.

— Само ще ти пречат, докато се спускаш — обясни Бинесман. — Ще ги намерим на дъното.

Йоме и Ейвран тъкмо привършваха със завързването на въжетата.

— Кой ще е пръв? — попита напрегнато Йоме.

Габорн пристъпи до ръба и пусна копието си в дупката. То издрънча и той метна денковете след него. Най-накрая пусна края на въжето и скочи. Ейвран възкликна от уплаха.

Но Габорн се изви като котка във въздуха и сграбчи въжето. С многобройните си дарове на мускули и гъвкавост се заспуска със скоростта на паяк.

Бинесман свъси чело от изненада. Явно ребрата на Габорн наистина бяха в по-добро състояние, отколкото изглеждаха.

Ейвран пристъпи към шахтата и погледна в нея. Стисна здраво тоягата си от отровно дърво. Искаше да се спусне с нея, но не смееше. За нея тоягата беше скъпоценност, нищо че все още не бе успяла да я украси. Имаше намерение при първа възможност да издълбае защитни руни. Отровното дърво я беше избрало и тя чувстваше тоягата като част от себе си. Докато се чудеше как да постъпи, Бинесман метна своята тояга в шахтата, като внимаваше да не улучи Габорн. След това накара и вайлда да направи същото.

— Хайде — подкани той Ейвран. — Дървото те познава. Ще те чака на дъното.

Ейвран пусна тоягата внимателно — опасяваше се да не се счупи в каменната стена.

След секунди рискованото спускане започна. Габорн бе най-отпред, следван от вайлда, Бинесман и Йоме. Най-отзад остана Ейвран.

Спускането наистина се оказа трудно. Първите стотина крачки Ейвран излази прилепнала към въжето, местейки ръцете си една под друга. Но много скоро стигна края му.

Трябваше да се пусне. Обзе я смъртен ужас. Всеки бе носил по едно здраво въже — но вече никога нямаше да могат да ги използват.

— Хайде — подкани я Йоме. Беше точно под нея и Ейвран я чуваше да пъшка и да сумти, докато търси за какво да се хване. — Ако почнеш да падаш, ще те уловя.

Сърцето на Ейвран се разтупка. Даровете на мускул й даваха сила, но й беше трудно да намери опора за ръцете и краката си. Водата беше изгладила скалата и не беше останало почти нито едно ръбче. Израслите почти навсякъде гъделичкащи папрати увеличаваха опасността. Нямаше възможност да погледне под себе си, за да види къде да стъпи или за какво да се хване, така че се спускаше по-скоро по инстинкт, отколкото доверявайки се на зрението си.

На всичко отгоре не можеше да разчита и на папратите. Ако успееше да напипа някоя миниатюрна вдлъбнатина или й се наложеше да се хване за някое стебло, в първия момент й се струваше, че корените са достатъчно надълбоко, за да я издържат. Но много често те неочаквано се отскубваха под тежестта й и тя се мъчеше слепешката да докопа нещо.

Ръцете и краката й бяха по-къси и й бе по-трудно да намери опора, отколкото на останалите.

Бинесман забеляза, че тя се измъчва, пропусна Йоме да мине под него и се изкачи нагоре, за да е по-близо до нея. Когато положението ставаше безизходно, той подкрепяше с ръка стъпалото й или й вдъхваше увереност.

— Не се притеснявай — казваше й. — Точно под теб има за какво да се хванеш.

И Ейвран успяваше да преодолее ужаса и да се спусне още по-надолу, като внимаваше къде стъпва и за какво се хваща.

Така продължиха още около миля. На места тунелът извиваше като змия, но всеки път, когато Ейвран успяваше да хвърли поглед под себе си, бездната се спускаше все по-надълбоко и по-надълбоко.

Напредваха много бавно.

Тъкмо се канеше да направи следващата крачка, когато Габорн извика:

— Ейвран, стой там. Премести се надясно и се опитай да продължиш надолу.

Беше доста далеч от нея и не беше възможно да е забелязал дебнещата я опасност. Но той беше Земния крал и я беше усетил. И тя постъпи, както той я посъветва, което Габорн правеше непрекъснато, като предупреждаваше останалите.

Спускаха се още цяла миля, но Ейвран така и не виждаше дъно. Нервите й бяха изопнати докрай и тя цялата трепереше.

Земята продължаваше да тътне като далечен гръм под стъпките на халите.

С изненада установи, че все още никой не е паднал. Дори и с подкрепата на Габорн и с всичките им дарове това беше невероятен подвиг.

Габорн стъпи на една скалиста тераска, първото сигурно място, което достигаха, и обяви почивка. Ейвран се спусна надолу и се присъедини към останалите. Йоме бе опряла гръб в скалистата стена — лицето й беше изкривено от страх. Габорн бе приклекнал до нея и се мъчеше да успокои дишането си. Бинесман се бе отдръпнал възможно най-далеч от бездната, но вайлдът пристъпи до самия ръб и надникна надолу.

Площадката беше широка само три-четири стъпки и бездната зееше все така бездънна под нея. При други обстоятелства Ейвран сигурно би се ужасила да стои толкова близо до ръба. Но в този момент площадката й се струваше като кътче от рая. Тя погледна към безпределния мрак на шахтата над главите им.

„В мига, в който минат през моята стена — помисли си, — халите ще се спуснат по петите ни.“

Бяха великолепни катерачи. С огромните нокти на предните си лапи и с четирите си крака можеха да препускат по склоновете много по-бързо от хората. А и издълбаната от древната река шахта беше достатъчно широка, за да се спусне безпрепятствено през нея някое от чудовищата.

Щом си го помисли, й се прииска да тръгнат веднага.

— Стигнат ли отвора горе — осмели се да каже тя, — достатъчно е да стоварят една скала върху главите ни и да ни погребат.

— Стовари ли се скалата върху главата ти — опита се да се пошегува Бинесман, — няма защо да се боиш, че ще те погребе.

Той се опита да й се усмихне успокояващо, но Ейвран забеляза, че на никого вече не му се остава на площадката.

Габорн продължи спускането и всички останали го последваха. Ейвран усети, че я болят ръцете; пръстите й бяха разранени до кръв. И другите не бяха в по-добро състояние, след като скалата беше покрита с петънца от кръвта им. Наложи си да не мисли за нищо, за да не усеща болката.

След още половин миля Габорн викна:

— Останете по местата си. Няма никакво дъно.

— Какво означава това? — попита Йоме.

— Не виждам дъното — отвърна той. — Просто… под нас няма нищо.

Ейвран се сви, сграбчила някаква несигурна издатина. Папратите се олюляха, гъделичкайки китките й.

Опита се да погледне надолу, но Бинесман и зелената жена препречваха гледката. Цялата шахта бе осветена от опалите и Ейвран разбра какво има предвид Габорн — на десетина разкрача под нея шахтата изведнъж свършваше и надолу зееше бездънна пропаст.

Ейвран се долепи до стената с разтупкано сърце. Челото й плувна в пот. Нокътят на лявото й кутре всеки момент щеше да падне. Беше го разранила до кръв.

Помръдна едва-едва пръст и нокътят се откъсна.

Зарови пръстите на краката си в някаква вдлъбнатинка, прилепи главичка до стената и й се прииска да зареве. Крачетата и ръчичките й се тресяха въпреки усилията й да запази хладнокръвие.

„Дали и паяците се уморяват, когато се катерят по стените? — запита се. — Сигурно.“

До слуха й достигаше хриптенето на Габорн, докато той продължаваше да се спуска все по-близо до ръба на празната бездна.

— Мисля, че виждам вода под нас — извика Габорн. — Почти съм сигурен.

Пулсът заблъска в ушите й. Помириса въздуха. Да, усети мирис на вода. Даде си сметка, че през последните няколко часа мирисът непрекъснато се бе усилвал. Цялата пещера бе просмукана от влага, а някои скали бяха покрити с водни капки от кондензацията. Но сега надушваше огромно пространство вода, просмукана със сяра.

„Денковете ни“, беше първата й мисъл. „Хвърлихме долу денковете и оръжията си. Значи са под водата. И няма да ги намерим. И храната.“

Усети, че й прилошава, и се улови за една-единствена надежда: че тоягата й се носи по повърхността. Ако поплуваше достатъчно, щеше да я намери.

Без нея вълшебствата й бяха немислими и макар да бе изгубила всичко друго, беше сигурна, че ако я намери, ще оцелее.

А ако имаха късмет, и денковете щяха да плават на повърхността.

— Има само един начин да се спуснем — обади се Габорн. — Трябва да скочим. Под нас е езеро. Виждам брега.

— Чакай! — спря го Ейвран. — Не знаем какво живее в него!

Но Габорн се хвърли от ръба. Ейвран напрегна слух, като броеше наум, докато плясъкът най-после не стигна до слуха й. Беше преброила до осемдесет и девет.

„Осемдесет и девет секунди? Не — досети се тя. — Имам дванайсет дара на метаболизъм. Трябва да разделя на тринайсет. Което е около седем секунди. На какво разстояние ще падна за седем секунди?“

Нямаше никаква представа. Знаеше само, че е доста.

„Какъв би могъл да е най-страшният обитател на езерото?“, запита се Ейвран. Беше яла от мозъка на няколко хали и беше научила доста неща за подземния свят. В езерата отгоре имаше скрабери. Сигурно и в това езеро ги имаше — освен ако нямаше слепоци, които да ги ядат.

В Идуминийско море имаше много слепоци — огромни змиорки, дълги трийсетина стъпки, които можеха да нагълтат цяло дете, мустакати риби с размерите на лодка. А имаше и други, не по-малко опасни твари, като плаващите стомаси — пихтиести мехури, които се лепват за теб и направо започват да те храносмилат.

„Какво е най-страшното, което може да се случи?“ — продължи да си задава въпроси Ейвран и осъзна, че страховете й са неоснователни. Габорн беше Земния крал. И не би допуснал тя да скочи в лапите на смъртта. В най-лошия случай щеше да я щипне някой скрабер.

Погледна надолу. Йоме вече бе скочила. Скачаха през няколко секунди, за да дадат възможност на този отдолу да отплува встрани. Бинесман нареди на вайлда си да скочи и Пролет се метна в нищото.

— Не плувам много добре — пошушна Ейвран на Бинесман.

Чародеят се засмя.

— Не бой се, детето ми, аз плувам като тапа. Изчакай пет секунди, след като скоча. Чакам долу да ти помогна.

Тя нагласи крака и се вторачи през рамо надолу. Видя Бинесман да се спуска до самия ръб на шахтата. Сега вече успя да види пещерата под себе си. Габорн и останалите бяха засилили опалите и светлинките им блестяха като звезди в лятно небе. Плуваха в огромно езеро с почти идеална кръгла форма и разплискваха вълни около себе си. Габорн плуваше към скалите до отсрещната стена.

Гледката излъчваше спокойствие — сякаш плувци се наслаждаваха на среднощно къпане.

Бинесман се отблъсна от стената и зарита, политайки надолу. На светлината на опаловата си огърлица Ейвран мерна за миг лицето му — беше абсолютно спокойно. Той полетя с прилепнали от двете страни на тялото му ръце и след миг тъмнината го погълна. Ейвран започна да брои.

В далечината дочу звук, от който сърцето й заблъска като обезумяло — стържещото дишане на хала.

„Къде може да е? Дали не се крие в скалите долу?“

Наклони глава и напрегна слух. С даровете си на слух чуваше всички шумове по-силно, преувеличено.

Не. Звукът идваше отгоре.

— Халите са по петите ни — извика Ейвран.

И не изчака да минат петте секунди на Бинесман.

Пропадането в тъмнината нямаше край. Никога не беше скачала толкова отвисоко. Най-дългият й скок беше от клоните на старото дърво в езерото в Уитибрук.

Летеше, свита на топка, сграбчила колене с ръце. Преброи почти до сто и най-накрая падна във водата.

Продължи да потъва все по-надолу и по-надолу. Водата беше учудващо топла. Задържа дъх, докато изплуваше. Опита се да огледа наоколо на светлината на опала. Костеливи като щуки слепоци се стрелкаха из черните води, едновременно стреснати от нещо толкова голямо и привлечени от движенията й. Дъното не се виждаше.

Ейвран се напрягаше да изплува на повърхността. Наметката й натежа и си помисли да я свали. Но това беше наметка на маг, която й служеше за защита и скривалище, затова не посмя да се лиши от нея.

Продължаваше да размахва ръце към повърхността. Докосна нещо твърдо и го сграбчи.

Беше напипала тоягата си и я облада усещане за мощ.

За момент се замята наоколо, без да може да повярва на късмета си. Но моментално си даде сметка, че не е само късмет.

„Исках си тоягата и тя ме намери“ — каза си Ейвран.

Бинесман доплува до нея.

— Тук съм, детето ми, хвани се за ръката ми.

— Халите — изхриптя тя и се вкопчи в наметката му. — Чух ги отгоре в шахтата.

Той тикна тоягата си в ръката й.

— Ето. Дръж, за да ми е по-лесно.

И заплува. Ейвран стисна тоягите и Бинесман я повлече след себе си.

Ейвран знаеше, че халите не могат да плуват. Потъваха като камъни. Но можеха да лазят като речни раци на кратки разстояния по дъното.

Езерото беше достатъчно малко, за да могат да изпълзят от него. Но дали те го знаеха? Знаеха ли как да се измъкнат? На стотина разкрача виждаха сравнително ясно, но на разстояние над двеста крачки за тях светът потъваше в неясна мъгла.

Не бяха в състояние да усетят очертанията на езерото под себе си. Можеха да надушат само мириса на водата и на скалистите стени. Мирисът на скалите дали щеше да е достатъчно силен, за да ги ориентира за размера на езерото? Щяха ли да дръзнат да скочат в него?

Ейвран не знаеше. Халите можеха да проявяват изключителна смелост. Кожата им беше толкова здрава, че им служеше почти като броня, а бяха и ужасяващо силни. Това им даваше самочувствие на неуязвимост.

„Някои от тях ще ни проследят“, беше сигурна Ейвран. Не можа да проумее защо е толкова сигурна, докато не се порови из мислите си.

Хитрия ядач. Преди няколко дни беше вкусила мозъка му и помнеше какви са чувствата му към човешките същества. Ужасяваща смесица от страх и ненавист след последните победи на хората над халите, примесени с толкова неутолима жажда за мъст, която неминуемо би го накарала да ги преследва.

— Не се притеснявайте за денковете! — викна Габорн от брега. — Вече ги измъкнах. Побързайте!

„Значи денковете са изплували — помисли си Ейвран. — Но копията ги няма.“

Ейвран зарита, за да помогне на Бинесман да доплуват до брега. След секунди се измъкнаха от черната вода. Светлината от опалите се отразяваше върху водната повърхност и танцуваше по обсипаните с бели кристали стени.

Едва бяха стигнали брега, когато една огромна хала пльосна от шахтата, разплисквайки вълни във всички посоки.

— По-бързо! Насам! — извика Габорн. Сочеше един мрачен свод, където древната река беше издълбала проход в скалата.

— Чакайте! — възпротиви се Ейвран. — Трябва да убием халата. Ако тези горе в шахтата не помиришат смъртта й, ще я последват.

— Не! Бягайте! — нареди Габорн. — Веднага!

— Тръгвай, детето ми — подкани я Бинесман и я изтегли от водата на брега. — Грабвай денка.

Ейвран метна своя денк на гърба си. Бинесман хвърли един на вайлда и посегна да вземе своя. Изглеждаше уморен. Имаше толкова дарове, колкото Ейвран, но въпреки това от възрастта движенията му бяха забавени.

Пред тях като търбух зееше пещера. Габорн бе застанал на входа й.

— Бинесман — изкрещя той, докато чародеят мяташе денка на гърба си, — бягай!

Бинесман пусна денка и се извърна. Нещо чудовищно се надигаше от водата.

„Нищо не е в състояние да се движи с такава скорост“ — помисли си Ейвран.

Въпреки всички дарове, които имаше, виждаше изскочилата от водата хала като през мъгла. Водата се стичаше от подобната на лопата глава и се разплискваше върху скалите пред краката й.

Бинесман я гледаше с изкривено от ужас лице, вдигнал с две ръце тоягата си в самозащита.

Още неосъзнала, че халата е въоръжена — с огромен стоманен меч, дълъг поне двайсет стъпки, — Ейвран зърна тъмната сянка на острието да разцепва въздуха.

Миг по-късно до слуха й достигна звукът от цепене на дърво и трошене на кости. Бинесман литна във въздуха и тупна на трийсетина крачки върху земята.

— Помощ! — изпищя Ейвран.

И вдигна тоягата си, за да се защити. Халата надвисна над главата й, разтворила масивните си челюсти, които можеха да налапат цял фургон. Върху предните й крака в смътно синьо проблясваха руни. Ейвран никога не бе виждала толкова страховит мечоносец. Вдъхна миризмата му и благодарение на даровете на обоняние името му започна да се мержелее като сянка в ъгълчетата на съзнанието й. Познаваха го всички хали, чиито мозъци бе опитала. Името му всяваше ужас: Съпругът на сенките.

Измежду всички слуги на Истинската властелинка той беше най-коварният и ловкият. Ейвран се вцепени от смъртен ужас.

Той като че ли се вторачи в нея за част от секундата. След което острието изсвистя над главата й.

Тя не съзнаваше какво се случва. Бинесман го нямаше. Не можеше да помръдне.

— Бягай! — изкрещя Габорн.

Ейвран отскочи встрани в мига, в който острието се стовари върху мястото, където беше стояла допреди секунда. Металът разцепи скалата.

Нещо над главата й, някаква надаваща болезнен вълчи вой сянка се изпречи между нея и халата.

— Кръв! — разцепи въздуха викът на вайлда.

И Пролет нанесе удар с тоягата си, сякаш искаше да смаже Съпруга на сенките.

Внезапно, както беше нападнала, халата отскочи встрани, покатери се на стената и се вкопчи като паяк в нея. И започна да изпраща поток от съобщения под формата на миризми. Ейвран долови мириса на вайлда, последван от миризма, означаваща: „Объркан съм“, а след това: „Предупреждавам, това носи смърт“.

Съпруга на сенките се закатери по стената, потрепвайки със сетивните си пипала. Зелената жена се втурна след него, като виеше от безсилие. Захвърли тоягата, скочи върху една издатина и продължи да се катери подир чудовището. Стените на пещерата бяха покрити с калцит и целите бяха обрасли в папрат. Някои от камъните бяха бели и крехки като крем, а други меки и златисти като восъчна пита. Наслоилите се през вековете утайки бяха оформили шупли и ронливи сталагмити. Зелената жена се катереше със светкавична скорост, а Съпруга на сенките отстъпваше все по-нагоре, докато най-после не прилепна към тавана като огромен тлъст паяк.

— Кръв, кръв! — виеше сърцераздирателно вайлдът. Изкачи се до тавана и затърси начин да докопа жертвата си.

Съпруга на сенките внезапно скочи, прелетя шейсет стъпки във въздуха и се вкопчи с крака за тавана. Сграбчи с едната си лапа вайлда, отстъпи назад и я размаза в скалата. На фона на яростния вой на вайлда на Ейвран й се стори, че чува хрущене на кости.

След което халата запокити Пролет в езерото. За миг не се чуваше нищо друго освен плисъка на вълните в скалите.

Вкопчена в тавана на пещерата, халата внимателно ги следеше и размахваше сетивните си пипала като обезумяла.

Вайлдът внезапно изскочи на повърхността, като плискаше вода около себе си и все така виеше от ярост.

Съпруга на сенките се оттегли в шахтата.

„Отиде си“ — помисли си с облекчение Ейвран. Макар да знаеше, че е само временно. Той ги изучаваше.

— Ейвран, Бинесман — извика Габорн.

„Не е възможно Бинесман да умре — каза си тя. — Та той е моят учител.“

Но знаеше много добре на какво е способен „мечът“ на халата. Огромният къс стомана тежеше неимоверно. Не беше остър като меч, но дори да не те съсечеше, можеше да натроши всичките ти кокали.

Беше виждала убити от халите човешки същества — накълцаните на парчета тела, тук глава, там ръка, разплискана навсякъде кръв, увиснали по клоните на дърветата вътрешности, сякаш закачени по куките на странноприемница суджуци.

Вайлдът беше изпаднал в умопомрачение. Виеше като смъртно ранено животно и газеше към брега. Ейвран не проумяваше как изобщо е оцеляла.

Тя се изправи с усилие. Не смееше да погледне към Бинесман. Знаеше какво ще види. Втренчени в пространството невиждащи очи и черва.

— Бинесман? — викна пак Габорн и се спусна към тях.

Все пак Ейвран погледна. Може би все още беше жив. Лежеше проснат по гръб. Лицето му бе бледо, без капчица кръв, а ръцете му потрепваха като в предсмъртен гърч. От носа и устата му се бяха проточили струйки кръв. Като по някакво чудо беше останал цял, макар ударът на халата да беше попаднал в гърдите му.

— Жив ли си? — попита го Ейвран.

— Радвам се да го чуя — отвърна Бинесман, но тонът му не съответстваше на опита му да се пошегува, а и в очите му се четеше страх.

„Не е жив — реши Ейвран. — Но все още не е и мъртъв. Просто умира.“

Приклекна, хвана ръката му и я стисна силно. Бинесман се задъха: опитваше се да поеме въздух. Не стисна ръката й в отговор. Нямаше с какво да я успокои.

Габорн дотича и спря зад Ейвран.

Тя вдигна очи и видя пребледнялото му от уплаха лице. След малко дотича и Йоме.

— Защо не избяга? — попита го Габорн.

— Цели сто години — промълви Бинесман немощно — бях най-мъдрият човек, когото познавах. — Закашля се и от устата му бликна кръв. — Трудно се вслушвам в съвети.

Йоме беше застанала зад гърба на Габорн и гледаше Бинесман с преливащи от скръб очи.

Ръцете на Бинесман потрепнаха и Ейвран отново го погледна. Той я гледаше умолително.

— Няма много време — каза чародеят. — Дай ми жезъла.

— Счупен е — отвърна тя.

Но я облада безумна надежда, че дори и счупен, жезълът би могъл да го изцери. Втурна се да го вземе. Дървото не беше просто пукнато, а се бе разцепило на парченца, пръснати наоколо. Ейвран искаше да ги намери до едно. Всяка тресчица бе съхранила Земна сила, а в основата на жезъла бяха гравирани руни за лек и защита. Искаше да го сглоби целия. Тя бързо събра всички парчета и се втурна обратно към Бинесман.

— Съжалявам — тъкмо казваше той на Габорн. — Провалих всички ви.

Дъхът му едва се долавяше и при всяка дума от устата му бликваше струя кръв.

— Недей да говориш — замоли го Йоме, приклекна до него и хвана ръката му.

— Нещата трябва да се казват — отвърна й Бинесман. — Грозен избавителю, светъл разрушителю — прошепна той, — освобождавам те.

Зелената жена зави като животно от радост. Ейвран вдигна очи към нея. Вайлдът не откъсваше поглед от тавана на шахтата: търсеше път към халите.

— Ейвран — повика я Бинесман.

Търсеше я с очи, но вече не можеше да фокусира погледа си.

— Тук съм — промълви тя. — Ето ти тоягата.

И започна да подрежда изпочупените парченца върху гърдите му, сякаш бяха подпалки. Той ги опипа и стисна едно от тях.

— Ейвран, трябва да ви оставя. Ти ще ги водиш. Слушай Земята. Сега тя ще ти бъде единственият учител.

Отвори уста, за да поеме въздух, и не каза нито дума повече.

На Ейвран й се стори, че светът под краката й се люшна. Не можеше да повярва, че Бинесман умира. Старите чародеи като него би трябвало да са недосегаеми. Цялата трепереше.

— Заровете го! — извика Габорн. — По-бързо.

— Какво? — попита Йоме.

— Покрийте го с пръст! — Габорн вдигна лявата си ръка и зашепна отчаяно: — Бинесман, нека Земята те изцери; нека Земята те скрие; нека Земята те приюти като свой.

Разбира се! Преди три нощи Ейвран беше спала под земята, освободена от необходимостта да диша и да разсъждава. Никога не бе спала толкова дълбоко. И никога не се бе чувствала така укрепнала след сън.

Никой от тях не беше в състояние да спаси Бинесман, но докато животът все още мъждукаше в него, може би Земята можеше да го стори.

Подът на пещерата обаче бе твърда скала с пръснати тук-там камъчета.

Ейвран грабна тоягата си, удари земята и прошепна:

— Покрий го.

От всички посоки по пода се втурнаха всевъзможни отпадъци, камъни и прахоляк — и се струпваха в покривало от сивкав пясък, скални отломки и пещерни бисери върху Бинесман.

„Какъв красив гроб“ — помисли си Ейвран.

Обзе я скръб. Страхуваше се, че Бинесман ги е изоставил завинаги, че нищо не е в състояние да помогне. Че след всичко казано и сторено ще остане да лежи в този красив гроб.

Габорн погледна към мрачната шахта над главите им и сложи ръка на рамото на Ейвран, сякаш за да я успокои. После каза тихо:

— Трябва да тръгваме.

Йоме приклекна до гроба и притисна ръка в пръста, оставяйки отпечатък от дланта си, както правеха на селските погребения. Избърса една бликнала сълза и взе денка на Бинесман.

Зелената жена продължаваше да крачи по брега на езерото и да търси път към халите. На лицето й имаше драскотина от удара, който й бе нанесъл Съпруга на сенките в каменната стена. Ейвран не забеляза белези от други увреждания.

Ужаси я явната безчовечност на вайлда. Притесняваше я не само неумолимата същност на зелената жена. Абсолютната липса на загриженост към падналия й господар беше смразяваща. Ейвран все още се надяваше да открие някаква следа от човешка сантименталност във вайлда, но зелената жена явно не можеше да изпитва привързаност, състрадание, жалост, обич.

Просто крачеше по брега и виеше от безсилие да настигне халите.

— Пролет — викна я Ейвран. — Тръгваме.

Зелената жена не й обърна капка внимание.

Габорн хвърли поглед към съществото; не можеше да скрие тревогата си.

— Грозен избавителю, светъл разрушителю — извика той. — Чуй ме: тръгваме да преследваме големите врагове на Земята. Най-добре би служила на своя господар, ако дойдеш с нас.

Ейвран не беше сигурна дали вайлдът въобще чу думите му.

Тя усети халите — горе в шахтата те шепнеха и обсъждаха как да постъпят. Бяха десетки. Предполагаше, че вайлдът също ги надушва.

— Да вървим! — Габорн я грабна за ръката.

Йоме вече крачеше по древното речно корито. Габорн затегли Ейвран. Стъпките им отекваха в пещерата.

Докато се отдалечаваха все по-навътре в пещерата, до слуха на Ейвран достигаха пронизителните викове на вайлда.

Връзки, които съчетават

НЯКОЛКО часа след изгрев слънце Мирима и Боренсон стигнаха в Батен, древен град, чиито високи къщи бяха построени в старинен ферециански стил с майсторски издялани камъни, които прилепваха един към друг без никакъв хоросан. Покривите бяха от позеленели от времето медни листове от близките мини — застъпваха се като рибени люспи. Старинните къщи на владетелите се издигаха по хълмовете над просторни градини, в които сред върби със златистожълти листа можеха да се видят мраморни статуи на напъпили девойки, до една размахали дълги саби.

Подминаха града и стигнаха замъка на Абелар Монтесфром, маркиз на Фересия, на най-високия хълм над града. Външните стени бяха варосани и блестяха толкова ярко, че когато утринното слънце ги огряваше, човек го заболяваха очите. Самият замък приличаше на кацнал сред крепостните стени светъл облак. Стражите при портата бяха със сребърни ризници с инкрустирания върху нагръдниците червен граак на Фересия. Цепките върху забралата на шлемовете им бяха толкова тесни, че воините приличаха на слепци. Бяха въоръжени с дълги копия от потъмняло желязо с декоративни сребърни накрайници.

Мирима избягваше да поглежда дрехите си, все още влажни от къпането в езерото и кални и мръсни от пътя. За сметка на това оглеждаше всичко друго с изумление.

— Затвори си устата — посъветва я деликатно Боренсон. — Тук няма мухи за лапане.

— Толкова е красиво! — промълви тя. — Изобщо не предполагах, че съществува такова място.

И наистина овалните камъни по стените бяха така идеално подравнени, сякаш бяха наредени тази сутрин. Върху мозайка от бели камъчета изпъкваше червеният граак. Моравата покрай пътя беше окосена съвършено равно. От сандъчетата за цветя по первазите на пролуките за стрелба с лък се спускаха жасмин и орлови нокти и се сливаха със слеза и розите по поляните под тях, изпълвайки въздуха с естествените си благоухания. Сред мрачните сенки на кулите се стрелкаха колибри — проблясваха като скъпоценни камъчета на слънчевата светлина.

Мирима забеляза гневното изражение на съпруга си и попита шепнешком, за да не я чуе стражата.

— Какво има?

— Това — отсече Боренсон и кимна към двореца. — На по-малко от триста мили оттук хората в Карис проливат кръвта си и гинат по стените на замъка, а маркизът и неговите контета тънат в разкош. Ще взема да бутна тези красиви сандъчета от прозорците и да метна маркиза след тях.

Мирима не знаеше какво да отговори. Маркизът беше могъщ владетел и наследник на един от най-старите и богати родове в целия Роуфхейвън, а Боренсон беше най-обикновен Рицар на справедливостта. От няколко дни не я изоставяше страха, че ще го изгуби. Усещаше как той й се изплъзва. Растящото му възмущение към Габорн, маркиза и абсолютно всички лордове без съмнение създаваше проблеми.

Боренсон приближи централната кула в мрачно настроение. Пристъпваше стиснал зъби и със зачервено от нахлулата в лицето му кръв. Един прислужник ги въведе във внушително преддверие, където в позлатени рамки висяха изящни картини на маркиза и неговите прадеди. Огромни канделабри украсяваха полицата над камината.

— Изчакайте тук — помоли прислужникът.

Боренсон крачеше като разгневен пес и имаше вид, като че ли всеки момент ще последва прислужника, за да докопа маркиза. Не бяха изминали и две минути, когато при тях се втурна млад мъж с пламнало лице и искрящи от нетърпение очи.

— Сър Боренсон, нима е вярно? — възкликна младежът. — Води ли битка Земния крал с халите в Карис?

Боренсон огледа момъка за момент.

— Нима знаете?

— Аз съм Бернауд…

— Синът на маркиза? — Боренсон не можа да повярва.

— На вашите услуги. — Бернауд се поклони.

Зло пламъче проблясна в погледа на Боренсон.

— Да, вашият крал воюва с халите, както ще ви се наложи и на вас… много скоро.

В този момент през отворената врата влезе прислужник.

— Маркизът ви умолява да се присъедините към него в Голямата стая за закуска.

Боренсон и Мирима тръгнаха след него към Голямата маркизка зала, последвани от Бернауд. Огромна маса, дълга около петдесет стъпки, заемаше цялата дължина на стаята. Беше отрупана с достатъчно сладкиши, плодове и глиганско, за да се нахранят десетина души, но маркизът седеше сам, сякаш потънал в размисъл от кой деликатес да вкуси.

Покритите със златно фолио щитове на предците на маркиза украсяваха стените над масата — свидетелства за великите родове, от които произхождаше владетелят. Мирима имаше слаби познания по въпроса, но дори тя позна някои от гербовете: ето готвещия се за скок лъв на Меригаст Дръзкия, изправен срещу чародеите на тот в кулата Воглен, когато не беше останала никаква надежда за спасение. Ето ги и двойните орли на крал Хьовенер от Делф, понесли ара от Алкаирските планини. Всички щитове бяха изящни, много от тях бяха изковани от най-изкусните майстори на своята епоха. Но най-силно впечатляваше малък овален щит над централното място на масата, доста недодялана работа, сякаш измайсторена от ръчичките на малко дете. Върху него беше изрисуван червен граак с разперени крила, кръжащ над два свята. Мирима беше сигурна, че това е щитът на самия Ферес Геборен, сина на Земния крал Ерден Геборен. Бяха го наричали Свирепия заради безстрашието му в битките. Според легендата тринайсетгодишен той станал причина за похода до Долния свят с магьосника Сендавиан и Дайлан от Черния чук. Там Ферес помолил Сияйните да влезнат в битка на страната на човечеството. От всички рицари никой не бил така почитан като Ферес Геборен.

Печален беше споменът за величествената някога Фересия. Още по-тъжно напомняне за нейната гибел беше самият маркиз, седнал в копринения си халат точно под щита и втренчил високомерен поглед в Мирима и Боренсон. Държеше пред лицето си бяла парфюмирана кърпичка и киселото му изражение не скриваше отвращението му, че две нищожни същества като Мирима и нейният съпруг са се явили по негово нареждане.

— Мили боже — възкликна маркизът, — сър Боренсон, толкова се радвам, че те виждам! Изглеждаш… добре.

— Вие също — отвърна натъртено Боренсон; изпъкналите вени на шията му сякаш щяха да се спукат. — Макар че при последната ни среща разполагахте с четири-пет дара на обаяние. Без тях изглеждате… доста по-съсухрен образец на човешкия род.

Лицето на маркиза побеля от обидата. Боренсон се престори, че се закашля в шепата си, след което тупна маркиза по рамото с обичайния между воини жест. Маркизът изгледа наглата ръка, ококорил очи от изумление.

Боренсон приличаше на човек, готов да извърши убийство, а маркизът на човек, готов да припадне всеки момент.

— Аз, аз, аз се надявам, че всичко е наред с… нашия крал — заекна маркизът.

— О, кралството е съсипано, както със сигурност знаете — отвърна Боренсон. — Затова Габорн ме изпрати да ви предам спешно послание. Както също така знаете, той се сражава с халите южно от Карис.

— Той? — престори се на неосведомен маркизът.

— Той — натърти Боренсон. — И се пита дали старият му приятел, маркизът на Фересия, се крие?

— Така ли? — изненада се маркизът.

— Нали получихте призива да участвате в битката?

— Да — заоправдава се маркизът, — и веднага се подготвих да потегля, но тъкмо тогава Радж Атън разруши Синята кула и моите воини останаха с по-малко от двайсетина дара. Без съмнение, не може да очакваш от някого да влезе в битка без дарове!

— Може и трябва — натърти заплашително Боренсон. — В Карис мъже, жени и деца се втурнаха срещу халите, без да ги е грижа за собствения им живот. Сили им даваше единствено отчаянието, защото нямаха друг избор.

— Гадна работа — измърмори отвратено маркизът.

— А сега е ваш ред — добави Боренсон.

Капки пот оросиха челото на маркиза и той тикна парфюмираната кърпичка по-близо до лицето си.

— Трябва да въоръжите воините си и веднага да потеглите към Карис, като влизате в битка с всеки неприятел, който изскочи на пътя ви, бил той човек или хала.

— Мили боже! — простена маркизът.

— Татко, разрешаваш ли да отида? — намеси се синът му.

— Мисля, че… — започна маркизът.

— Чудесна идея — прекъсна го Боренсон. — Вие трябва да представите вашия син на Земния крал, както за да покажете роднинска солидарност, така и да получи неговата благословия. Всеки друг избор би ви оставил… — той огледа внимателно шията на маркиза, сякаш обмисляше къде да нанесе удара си палачът, и довърши: — незащитени.

Маркизът беше истински затруднен, но синът му настоя:

— Татко, сега е моментът за нашия шанс! Можем да покажем на света, че Ферес все още е един от великите родове. Ще известя войската!

И момъкът изтича от стаята, като остави маркиза в ръцете на Боренсон.

Сърцето на Мирима се беше разтупкало. Боренсон и маркизът не изпитваха добри чувства един към друг, но Боренсон играеше опасна игра. Габорн не беше нареждал маркизът да влиза в сражение и не беше отправял никакви заплахи, нито прикрити, нито явни. И въпреки това Боренсон заплашваше с кралско отмъщение.

Боренсон се усмихна зловещо.

— Добър момък е синът ти. — И се залови с най-належащото: — Имаш ли ловък облекчител? Пътувам за Инкара и се нуждая от три дара на издръжливост.

— Им… мам облекчител — заекна маркизът, — а могат да се намерят и подходящи Посветители, но се боя, че нямам никакви силари.

— Нося си мои — каза Боренсон. — И имам още дузина, които бих искал да подаря на сина ти.

Пред замъка Бернауд викаше на капитана на стражата да приготви коне.

Маркизът изгледа изпитателно Боренсон и неочаквано ужасът в очите му като че ли се стопи. Лицето му стана сериозно.

— Ти също забеляза, нали? — попита маркизът. — Синът ми е повече мъж, отколкото се надявах да стане. Много прилича на дядо си на млади години. В негово лице родът Ферес може да се надява да възвърне славата си.

Боренсон само кимна. Никога дори не би се престорил, че изпитва предразположение към маркиза. Старият мъж се усмихна раздразнено.

— Та значи кралят ни нарежда да потеглим на бран. Нека огънят погълне старите дървета, за да направи място за новите. — Той въздъхна и се втренчи в Боренсон. — Злорадстваш. Ще си доволен да ме видиш мъртъв.

— Аз… — почна Боренсон.

— Не отричай, сър Боренсон. Познавам те от колко, десетина години? Винаги си бил уверен във воинската си доблест. Независимо че притежавам богатства, които никога няма да имаш, или пък титла над твоята, всеки път, когато се срещнем, ме наблюдаваш с непоносимия си поглед. Знам какво мислиш за мен. Моите предци са били славни крале. Но през вековете парчета от кралството ни веднъж са били разменени от някой владетел, друг път прахосани от следващия, трети път откраднати от поредния, който бил прекалено слаб, за да задържи справедливо натрупаното, и последният в тази редица… съм аз. Още когато беше на тринайсет години, ти ме гледаше с презрение, защото знаеше какво представлявам: дребна рибка, пръкнала се от хайвера и прищевките на потекло от левиатани.

— Караш ме да говоря направо — почти изръмжа Боренсон, — а и собственото ти неуважение към себе си облекчава задачата ми.

Той подпря ръце на масата, така че почти допря лице до лицето на маркиза и заби очи в неговите, без да мига.

— Да, бих се радвал да те видя мъртъв. Не понасям мъже, които тънат в разкош, а същевременно оплакват съдбата си. Когато бях тринайсетгодишен хлапак, ти ме гледаше с високомерие, защото бях беден, а ти беше богат, защото баща ми беше убиец, а твоят беше господар. Но още тогава знаех, че съм по-добър, отколкото ти можеше дори да мечтаеш да станеш някога. Истината е, че ти, сър, си мамино синче с толкова кекави крачета, че никога не би могъл да направиш собствено дете. Казваш, че Бернауд прилича на дядо си, но подозирам, че ако огледаме стражите ти, ще открием някой, на когото да прилича повече. Срам за теб! Ако беше поне мъничко мъж, щеше да направиш всичко, за да ме убиеш точно в този момент заради думите ми, независимо дали имаш дарове, или не.

Лицето на маркиза се вкамени и за момент на Мирима й се стори, че ще измъкне ножа за месо от глиганския бут и ще го забие в шията на съпруга й. Вместо това той се отпусна на стола и се усмихна злобно.

— Винаги си страдал от амбицията да се докажеш. Така е при плебеите. Дори сега, като капитан на кралската стража, изпитваш необходимост да ме предизвикваш.

Маркизът очевидно не беше чул, че Боренсон е напуснал поста си, и Мирима се запита как ли би постъпил, ако знаеше.

— Но — продължи той — за мен е ненужно да воювам с теб. Ти и парцаливата ти съпруга заминавате за Инкара, а ние и двамата знаем, че Децата на нощта ще върнат главите ви в чувал до изгрев слънце. Колкото до мен, отивам да се бия с халите — много по-достоен и непреклонен противник от теб.

Мирима за миг си помисли, че след подобни оскърбления мъжът й ще го убие, но Боренсон се разсмя с глас, преливащ от веселие. Маркизът също се разсмя, а Боренсон го тупна по рамото, сякаш бяха стари приятели. И наистина в момента ги обединяваше, ако не друго, то взаимната им омраза, презрение и желание да отприщят яростта си срещу друг противник.

Боренсон и Мирима крачеха към цитаделата на Посветителите зад замъка. Както всичко останало в имението на маркиза, тя беше прекалено красива. Стените и кулите бяха варосани, така че постройката направо блестеше. В двора растяха бадемови дървета. Листата им бяха кафяви и тревата беше покрита със златни бадеми. Катерички подскачаха като обезумели, за да скрият по-бързо съкровищата си. Двама Посветители играеха шах в открития двор до един фонтан, а един сляп Посветител беше седнал с лютнята си в едно сенчесто кътче и пееше:

— Мразиш ли маркиза? — попита Мирима.

— Не — отвърна Боренсон. — „Мразя“ е много силна дума. По-скоро изпитвам към него такова презрение, че бих се зарадвал на смъртта му. Това не е омраза.

— Наистина ли?

— Да — потвърди Боренсон. — Ако го мразех, щях да го убия със собствените си ръце.

— Какво имаше предвид — продължи да разпитва Мирима, — когато каза, че „децата“ ще върнат главите ни в чувал?

— Децата на нощта — обясни Боренсон. — Това означава думата „инкарци“. Идва от „инз“ — тъмнина, и „карат“ — потомство.

Произнесе думите с такъв акцент, че Мирима си помисли, че знае добре езика.

— Инкарците ще върнат главите ни в чувал — добави той.

— Защо? — попита Мирима.

Боренсон въздъхна.

— Какво знаеш за инкарците?

— Познавах един у дома — Дракениан То. Чудесен певец. Но беше много кротък и мисля, че никой не знаеше нищо за него.

— Нали ти е известно, че границите ни са затворени? — попита Боренсон. — Преди шейсет години дядото на Габорн изгонил инкарците от кралството си и Кралят на бурите започна да отмъщава. На пръсти се броят онези, които са успели да се върнат оттам.

— Това съм го чувала и аз. Но мислех, че щом сме пратеници, ще ни бъде гарантирана сигурност. Дори военните куриери понякога разнасят послания.

— Ако мислиш, че сме в безопасност, значи не знаеш достатъчно за инкарците — каза Боренсон. — Те ни мразят.

От тона му тя усети, че те не просто не харесват нейния народ, а искат да го унищожат. Но се питаше каква е причината за това. Знаеше, че инкарците са обявени извън закона в Мистария, но това не важеше за всички кралства в Роуфхейвън. Крал Силвареста ги търпеше в Хиърдън и дори понякога търгуваше с онези инкарци, които използваха пътищата на подправките през Индопал. Затова се запита дали твърденията на Боренсон не са повлияни от местните конфликти.

— И защо ни мразят?

— Не знам цялата история — отвърна Боренсон. — И може би никой не я знае. Знаеш ли какво изпитват инкарците към нас, Родените през деня, ако имаме поколение с някои от тях?

— Не одобряват ли?

— Меко казано — продължи той. — Няма да ти го кажат право в лицето, но много инкарци просто се разболяват от подобна мисъл — при това основателно. Всяко дете от подобен съюз взема кожата, косата и цвета на очите на родения през деня родител.

— Което ще рече?

— Чистокръвният инкарец е с бели като лед очи и може да вижда в абсолютен мрак дори в подземния свят. Докато тези от смесен брак нощно време не виждат по-добре от нас, при това тъмните очи се наследяват от поколение на поколение. Инкарците наричат такива хора кутасари — развален плод на пениса. По техните земи някои ги отбягват, други ги съжаляват, но те си остават завинаги изолирани от Децата на нощта.

Мирима си спомни за убиеца със смесена кръв, който се бе опитал да убие Габорн.

— Но нали — заспори тя — дори в някои кралски родове има кутасари. Даже самият племенник на Краля на бурите…

— Никога няма да седне на трона — довърши Боренсон.

— Ама че мистерия — продължи Мирима. — Защо би се съгласил един кутасар от Инкара да действа като убиец? Защо би се опитал да убие Габорн? Очевидно не от любов към родината си.

— Вероятно просто за да докаже цената си пред своя народ — отговори Боренсон. — Може да има и още нещо. Инкарците не ни мразят само заради цвета на очите. Те ни наричат „варвари“. Те мразят обичаите ни, начина ни на живот, нашата цивилизация. Мислят, че ни превъзхождат.

— Това не може да е цялата причина — настояваше Мирима. — Виждала съм инкарци в Хиърдън. Въобще не се държаха високомерно. Трябва да има още нещо.

— Добре — започна Боренсон. — В такъв случай ще ти изнеса един урок по история. Преди шейсет години дядото на Габорн, Тимор Рахджим Ордън, установил, че много инкарци, които влизали по нашите земи, били престъпници, избягали от правосъдието, и затворил границите. Върнал и много от търговците им и наредил на по-дребните аристократи да изпращат в съда всеки, който представлявал заплаха. Така трима дребни инкарски благородници в имението на херцог Белингурст попаднали в съда и гордо признали, че са повече от престъпници — те били убийци, решени да убият кралските Посветители. Били от някакво южно племе в Инкара, което ни мразело най-много от всички, и се били заклели да унищожат нас, „варварите“ в Мистария. Белингурст ги екзекутирал набързо, без да поиска разрешение от крал Ордън. Кралят бил кротък човек и някои твърдят, че щял само да обяви нарушителите извън закона. Не съм убеден в това, но така или иначе, вече било твърде късно. И той изпратил телата им у дома за урок на всички инкарци.

— Когато мъртъвците били откарани в родната си страна, семействата им предявили пред своя крал категорични претенции за разплата — продължи той. — И крал Зандарос изпратил гневно послание, в което давал израз на възмущението си от екзекуциите и проклинал северняците. Дядото на Габорн изпратил небесен ездач през планините, съобщавайки на Зандарос, че след като той отказва да охранява собствените си граници, няма право да се възмущава от опитите ни да се защитим. Ден по-късно един небесен ездач от Инкара пуснал един чувал върху най-високата кула в Дворовете на прилива в самите крака на крал Ордън. В него била главата на детето, отнесло посланието на Краля на бурите, заедно с указ, който предупреждавал че гражданите на Мистария, както и на всички останали кралства в Роуфхейвън, вече няма да бъдат допускани в Инкара. Малко след това инкарците започнали строежа на тяхната стена от руни по продължение на северната граница, която днес никой не смее да прекоси.

— Но това се е случило отдавна — недоумяваше Мирима. — Може новият върховен крал да е по-благоразположен.

— Зандарос е все още върховен крал на Инкара. Вярно, че е много стар, но се говори, че е повече от крал. Той е могъщ маг, който може да призовава бури, и използва силата си, за да удължи живота си.

— И все пак — настоя Мирима — за шейсет години гневът му положително се е поохладил. Спорът му е бил с дядото на Габорн, не с нас.

— Да — съгласи се Боренсон. — В това ми е надеждата. Това е единственото, което би могло да ни спаси. Ние отиваме като пратеници не на стария, а на новия крал и носим предложение за мир. Дори този коравосърдечен дърт язовец би трябвало да се съобрази с това.

Надвисна напрегната тишина. Боренсон обичаше съпругата си и й предлагаше последна възможност да се откаже от това рисковано пътешествие.

Но Мирима обяви категорично:

— Няма да остана тук.

— Чудесно — каза Боренсон.

Боренсон предаде три силара за издръжливост на облекчителя на маркиза, застаряващ мъж, който ги заоглежда с наслада, сякаш не беше виждал такова количество от много, много дълго. Облекчителят отиде до един дневник и се върна, поклащайки глава.

— Само двама души са предложили издръжливост за последната година. Бихте ли почакали, докато нашите глашатаи намерят трети?

— Това може да отнеме няколко седмици — въздъхна Боренсон. — Дайте ми, каквото имате сега, и пратете глашатаите. Вероятно можете да използвате вектор за третия дар, нали?

— Става — съгласи се облекчителят и изчезна от стаята, за да се приготви.

Мирима заоглежда работната стая, изпълнена с облекчителски уреди и приспособления. Имаше везни за измерване на кървав метал, клещи, чукове и пили, малко огнище, дебели железни калъпи за направа на силари. Една карта на стената показваше различните руни, които позволяваха прехвърлянето на различни видове дарове, като взор и разум, заедно с възможните незначителни варианти във формата на руните. Върху картите бяха надраскани и тайни бележки на тайните езици на различни облекчители.

Мирима погледна озадачено Боренсон. Забеляза, че е леко пребледнял.

— Как си?

— Добре — отговори той. — Защо?

— Облекчителят в Карис каза, че ще използва вектор, за да ти прехвърли дарове: на метаболизъм, мускули и разум. Но сега не се движиш по-бързо, отколкото преди два дни. Мислиш ли, че е забравил?

— Не — отвърна Боренсон. — Облекчителят пази подробни бележки. Сигурен съм, че просто е твърде зает. Градът беше…

Той се замисли за точна дума за съсипването на Карис. Стените бяха рухнали под пристъпа на халите и много от великолепните кули бяха срутени. Земята на трийсет мили наоколо беше почерняла и изгорена, останала без нито една тревичка. Трупове на хали — черни монолити с широко зейнали уста — покриваха полята заедно с труповете на мъртви хора. Проклятията на халите тегнеха над града — смрад, която настояваше хората да се съсухрят, да ослепеят и да се разложат. Като си припомни кошмара в Карис, Мирима не можа да се сети за подходяща дума за описанието му. Разрушен беше твърде слаба. Срутен? Опустошен? Боренсон беше казал „заличен“.

— И все пак — продължи Мирима — много хора оцеляха. Би трябвало да намери Посветители.

— Само че тези хора не искат нищо друго, освен да се махнат от Карис — отвърна Боренсон. — Облекчителите бяха заети с преместването на Посветителите, опитваха се да ги натоварят на лодките. Сигурен съм, че ще прехвърли даровете при първа възможност.

Въпреки че уверяваше Мирима, самият Боренсон не беше особено убеден. По всичко изглеждаше, че неговите Посветители в момента се спускат по течението, вероятно към Дворовете на прилива. Ако облекчителят бе с тях, щеше да потърси място да ги настани, а от слуховете Мирима знаеше, че повечето градове по реката са претъпкани с ранени и бездомни бегълци и не могат да поемат голям брой Посветители. При тези обстоятелства можеше да минат дни или седмици, преди облекчителят да се върне към обичайните си задължения.

Липсата на дарове у Боренсон доста затрудняваше Мирима. Липсваше й и воинският опит на Боренсон, но пък тя имаше повече дарове и беше определено по-силна, по-бърза и по-находчива. При всяко положение беше по-подготвена от него за пътуване до Инкара.

Боренсон сигурно затова нервно кръстосваше стаята. Приближи се до прозореца, погледна навън, въздъхна и седна с гръб към стената. Беше блед и целият трепереше. На челото му беше избила пот.

— Какво има? — попита Мирима.

— Не знам дали ще мога да го направя пак — промълви той. — Виждал съм да умират много Посветители.

Мирима се досети за какво мисли. Беше принуден да изколи Посветителите на Радж Атън в замъка Силвареста — хиляди мъже, жени и деца — за една-единствена нощ. Мислеше и за своите Посветители, които Радж Атън беше убил в Синята кула.

— Знаеш ли — тихо каза той, — маркизът имаше право за мен. Като младеж винаги исках да съм Повелител на руни. Исках да се докажа и мислех, че като приемам дарове, ще стана по-могъщ. Но това не просто ти дарява мощ. Натоварва те с нови отговорности и ти разкрива… нови светове на страдание.

След по-малко от час облекчителят доведе Посветителите — две здрави момичета на единайсет и дванайсет години — и остана с тях зад завесата в приемната, уютна стая във весели цветове, мебелирана с удобни кушетки, за да ги успокои. Мирима чуваше разговора им — момичетата молеха облекчителя да им даде гаранции, че овдовялата им майка и по-малките им братчета ще получат храна от кралските запаси.

— Прекрасни млади жертви, и двете — прошепна гневно Боренсон, след като надникна през завесата.

Трепереше, докато облекчителят изтегляше издръжливостта от момичетата, което бе съпроводено от болезнените им викове. Дори когато силарите докоснаха плътта му и усети екстаза от прехвърлянето на даровете, не престана да трепери. Когато помощниците на облекчителя изведоха пребледнелите и омаломощени от шока момиченца, Боренсон повърна на пода.

Кухите вълци

ПЪТЯТ КЪМ Алкаирските планини южно от Батен беше пуст и изоставен. На места гората напълно го скриваше и много често Мирима и Боренсон яздеха направо между дърветата, напразно взирайки се за следа от път. Но щом се заизкачваха над горите към покритите с лед назъбени върхове, коловозите и каменните стени можеха лесно да се видят.

От далечните планини се дочуваше и зловещият вой на кухи вълци, сякаш стенещ между скалите вятър.

Тъкмо бяха спрели да навлекат по-тежки наметала в края на рядка горичка, където сред сенките на морените все още се гушеха купчинки сняг, когато Мирима усети присъствието на друг ездач.

— Нашето приятелче е наблизо — каза тя. — Надушвам го.

— Убиецът ли? — попита Боренсон.

Тя слезе от коня и внимателно опъна лъка си. Измъкна стрела от колчана и плю върху острото стоманено шило, овлажнявайки го с вода от собственото си тяло. После прошепна:

— Улучвай точно.

И погледна към Боренсон.

Боренсон извади бойния си чук. Беше неспокоен. Не беше воден маг, но Мирима го беше окъпала и му беше предоставила благословията на водата. Той също плю върху чука и прошепна:

— Нека Водата те води.

Мирима огледа пътя пред тях. Издигаше се плавно нагоре. Тук-там по планинския склон растяха групички борчета — стволовете им се чернееха на фона на ослепително белия сняг. Нямаше кой знае какви възможности човек да се скрие някъде. Но Мирима беше сигурна, че убиецът е достатъчно близо пред тях и не може да не ги е забелязал.

— Колко е далеч? — попита Боренсон.

— На една-две мили — отвърна тя.

— Ти тръгни вдясно от пътя, аз ще тръгна наляво — предложи той.

Вързаха конете за едно дърво и се запромъкваха от двете страни на пътя.

По снега имаше безброй вълчи следи. Мирима изостри сетивата си: пронизваше с поглед сенките, вслушваше се във всеки звук — покашляне, шумолене на клонка. Подуши въздуха. Вятърът духаше от всички страни. За момент изгуби миризмата на убиеца, в следващия я усети два пъти по-силно.

Наоколо нямаше почти никакво прикритие, а след половин миля свършиха и дърветата.

Мирима скочи и се втурна с почти безшумни стъпки по снега. С петте дара на метаболизъм, прибавени към даровете на мускули и издръжливост, можеше да тича часове без усилие. А още по-важно — можеше да тича по-бързо от повечето коне. Надяваше се скоростта да й осигури преимущество при всяко стълкновение.

Тичаше с петдесет-шейсет мили в час, привела ниско глава, надушвайки миризмата на убиеца. Не беше тичала така, откакто беше приела даровете. Усещането беше странно.

Времето не течеше по различен начин. Скоростта беше добра, но не прекомерно. Все пак на един завой усети някакво странно дръпване, което я накара на завоите да се привежда навътре. А когато отново се изправяше, стомахът й се присвиваше, сякаш тялото й излиташе.

Усещаше устрем и сила, подобно на подгонил елен вълк.

Въздухът стана по-рядък и студен. Скреж покриваше калта там, където слънчевите лъчи все още не бяха докоснали сенките. Високо в планините снегът блестеше под слънчевата светлина. Тъкмо беше подминала последните дървета, когато миризмата на коня на убиеца внезапно я блъсна в носа.

Тя спря и огледа пътя пред себе си. Усети неуловимата миризма на огън, чиято пепел вече е изстинала. Убиецът беше лагерувал на хълма вдясно. Там се издигаха няколко дървета. Ако имаше късмет, можеше да е заспал.

Дълго се взира натам, но не забеляза никакво движение, нито пък различи нещо, което да напомня, макар и смътно, човек.

Измина крадешком двеста крачки встрани от пътя и заобиколи през едно дере към дърветата. Не видя никого, но конската миризма се усили. Остави се на обонянието да я поведе към горичката, нагоре към един зъбер край паднало дърво.

Не забеляза лагера на убиеца, докато не се приближи на четирийсет стъпки от него. Беше насред група израсли едно до друго дървета, чиито клони образуваха естествен покрив. На това място земята някога беше хлътнала и малка скала се издигаше в полукръг на височината на гърдите, оформяйки нещо като защитна стеничка. Тя видя щръкналите над скалата уши на коня и замръзна.

До слуха й достигна тежкото, хрипливо дишане на убиеца. Помириса въздуха. Усети миризма на кръв и гной. Мъжът беше ранен.

Мирима погледна назад. Боренсон я беше забелязал да притичва и сега подскачаше нагоре по хълма към нея, за да я настигне. Попадна в дълбока пряспа и наоколо му се разхвърча сняг, докато се опитваше да се изправи. Тя вдигна ръка, за да го предупреди, прикри се зад едно дърво и зачака.

Накрая той се приближи до нея. Дишаше учестено. Надникна в гъсталака, видя миниатюрния лагер и кимна. После й даде знак да заобиколи лагера, за да се появи в гръб.

Мирима се запромъква безшумно по ръба на горичката. Размекнатият сняг пропадаше на всяка крачка. Под крака й изпращя клонче. Конят, чиято глава едва се показваше над скалата, наостри уши.

Непосредствено до лагера снегът беше утъпкан от вълчи следи. Мирима вдигна очи и видя бял силует на фона на група дървета нагоре по склона. Беше огромен вълк. Не помръдваше. Звярът внезапно се извърна и заподскача, отдалечи се по заледения склон с тих вой.

В същия момент зад нея изпращя съчка. Тя се обърна и видя Боренсон с високо вдигнат над главата боен чук да се втурва към заслонения лагер.

Остър вятър изскимтя през дърветата към тях. Не идваше откъм склона. Приближаваше като килнато на една страна торнадо към Мирима и нейния съпруг. Горичката внезапно се разтресе като от гръм и погледът на Мирима се замъгли от вихрушка борови иглички, шишарки и парченца лед.

Сърцето й сякаш спря. За миг тя си помисли, че Сияйният на мрака се е върнал, защото само при срещата си с него беше изпитвала нещо подобно.

— Магия! — извика тя. Не можеше да помръдне.

Вихрушката я връхлетя: заслепяващ порив на леден вятър, който изблъска стрелата от ръцете й. Върху нея се посипаха шишарки и клонки, по лицето я заудряха парченца лед. Мирима присви очи и вдигна ръка, за да се предпази.

Боренсон се хвърли с крясък напред. За миг вихрушката стихна, после се насочи към него. Той скочи в дупката.

Бойният му чук се стовари с тъп звук върху нечия плът, надигна се ридаещо стенание.

След това вятърът се завъртя около дърветата, а викът продължаваше да изскача на пресекулки от гърлото на мъжа. Борови иглички и лед закръжиха като вихрушка във въздуха и се понесоха нагоре по планинския склон — на юг, към Инкара.

Мирима чу сред вятъра вика „Неееее!“ — заглъхваше все по-надалеч, отеквайки между каньоните.

Тя дотича до Боренсон. Знаеше какво ще види.

Мъжът й стоеше над един труп и се мъчеше да освободи острието на чука от главата на магьосника. Мъртвецът беше облечен в синята туника на куриер от Мистария с образа на зеления мъж на гърдите. Но дългата му сребърна коса показваше, че е инкарец. Леденозелените му очи бяха широко отворени, устата му беше леко закръглена, сякаш от изненада или от болка.

Конят изцвили жално при вида на непознатите и се опита да се надигне. Краката му бяха спънати.

— Пилвин коли Зандарос — каза Мирима.

— Магьосникът, който се опита да убие Габорн? — поиска потвърждение Боренсон.

Тя кимна. Пилвин беше едновременно убиец и магьосник на Въздуха. Мирима поклати объркано глава.

— Какво според теб е правил тук? Чакал е скрит в засада?

Боренсон оглеждаше земята. Лагерът беше в отвратително състояние. Спънатият кон очевидно лежеше в собствените си изпражнения от часове. Животното гледаше Боренсон умолително.

Мирима не забеляза нито една останала съчка край огъня. Той едва-едва допушваше.

Боренсон се приведе над трупа на Пилвин. Преди четири дни сър Хосуел, един от стражите на Йоме, го беше улучил със стрела. Раната би умъртвила за минути всеки обикновен човек. Беше проникнала в белия дроб на Пилвин. Но се знаеше, че да убиеш маг на Въздуха е изключително трудно. При това Пилвин беше Повелител на руни с дарове на издръжливост. Така че той просто беше запушил дупката в гърдите си с груба превръзка. Но Мирима видя, че ужасно подпухналата рана е покрита с кора засъхнала почерняла кръв. По ръбчетата на превръзката пълзяха личинки.

— Нямаше да оцелее дълго — промълви Боренсон. — Щеше да умре след няколко часа, даже да не го бяхме нападнали. Ако не го убиеше инфекцията, щяха да го направят кухите вълци.

— А защо ни преследваше онази нощ? — попита Мирима.

— Мисля, че не ни е преследвал — отвърна Боренсон. — Просто и той като нас е пътувал за Инкара. Вероятно се е отбил от пътя да почине и ни е чул да минаваме, след което е решил да мине зад нас. Може дори да се е надявал на помощта ни. Но той беше инкарец в Мистария — извън закона.

Боренсон въздъхна.

Мирима пристъпи към тялото. Посегна да махне превръзката и да огледа раната. Когато доближи ръка до гърдите му, усети студен полъх и предположи, че е докоснала написани с Вятър защитни руни.

Високо от хълма, иззад малка група дървета, чу ужасния призрачен вой на гласа му и зърна ледената вихрушка да се носи все по-надалеч, вече на около миля нагоре по склона.

Боренсон погледна нататък и каза:

— Неговият елементал ще стигне в Инкара много преди нас.

Мирима се замисли за собствения си елементал, който растеше в нея. Представи си, че когато умре, Водата вътре в нея просто ще изтече от устата и клепачите й, оставяйки само една локвичка.

Боренсон отиде до коня на Пилвин и махна букаите. Животното се изправи.

След това Боренсон скочи върху каменния заслон над лагера. Не каза нищо, но позата и наклонът на главата му сякаш я питаха: „Готова ли си да вървим?“

— Какво ще правим с тялото? — попита Мирима.

— Остави го — отвърна той. — Вълците ще се справят.

— Но той е племенник на Краля на бурите — настоя Мирима. — Трябва да се отнесем с уважение.

— Не можем да изкопаем дупка, а нямам намерение да го пренасям през планините до Инкара — отсече Боренсон. — Крал Зандарос надали ще е особено доволен да научи, че сме убили роднината му, докато сме пътували да молим за благоволението му.

— Прав си — съгласи се Мирима. — Разбира се, че си прав. Но в цялата тази работа нещо ме тревожи. Магьосниците не умират току-така. След като поразих Сияйния на мрака, неговата стихия замята около нас камъни колкото ябълки. Бинесман предупреди, че природната стихия е способна да извърши голяма злина. Стихията на Пилвин е малка, но това нещо се е отправило към Инкара.

Тя отново изпита лошото предчувствие, което нарастваше през целия ден. Нещо или някой щеше да се опита да й отнеме съпруга. Възможно ли бе това да е природната стихия на магьосника?

— Погледни нещата от добрата им страна — предложи Боренсон. — Поне се сдобихме с добър кон.

С трите коня пътуването през снега стана по-бързо. Или поне така би изглеждало на страничен наблюдател. Подсилените коне вземаха на галоп височините, мятайки с копитата си сняг и буци лед на всички страни. Когато пътят беше равен, сякаш се носеха над него — с такава невероятна скорост и грациозност напредваха.

Но сега Мирима имаше повече дарове на метаболизъм от коня си и за сетивата й той изобщо не се движеше бързо. Тя имаше чувството, че самото време се е разтегнало. Слънцето се влачеше едва-едва по небето, кретайки към мрака. Един ден като че ли се точеше цели пет денонощия. Всяка секунда от живота й се влачеше безкрайно.

Пътуването им беше започнало преди изгрев. За това време бяха пропътували стотици мили.

Пътят нагоре по височините беше еднообразен. Мирима дори не беше успяла да види нито един от прехвалените кухи вълци отблизо. Веднъж забеляза в далечината цяла глутница да се носи по снега — бели на бял фон, те препускаха като призраци по склоновете на отсрещната планина. Дори от разстояние изглеждаха огромни.

Кухите вълци ги забелязаха и удвоиха скоростта с надеждата да ги застигнат, но не можеха да се мерят с подсилените коне. Боренсон остави конете да препускат цял час.

При следващото спиране вече бяха близо до планинските върхове. Снегът беше около педя дълбок и беше хванал ледена кора от нощния студ. Мирима огледа следите пред тях. Покритият със сняг път се виеше през хълмовете и изглеждаше достатъчно широк и не особен стръмен, за да може да мине и фургон.

Неизвестно защо Мирима винаги си беше представяла Алкаирските планини непроходими. Вероятно за човек без дарове пътуването би било по-голямо премеждие. Но тя подозираше, че прекосяването на планините е не толкова физическо, колкото политическо предизвикателство.

По планинските върхове на фона на небето се възправяха каменни кръгове. Бяха около трийсет-четирийсет стъпки високи. Подредени по билото в зигзагообразна линия, която току изчезваше в някоя клисура, те сякаш бяха някакви скални перли, които украсяваха хълмовете. На всеки беше издълбана руна. Мирима ги заоглежда, недоумявайки какво би могло да е предназначението им.

— Не гледай към стената от руни! — предупреди я Боренсон. — Не и ако не е крайно наложително. Не отделяй очи от пътя!

Мирима отклони поглед, но я загложди любопитство. Какво представляваше тази стена от руни? Руните изглеждаха като издълбани на отделни каменни плочи, които след това бяха дотъркаляни до мястото си. Изграждането на това масивно укрепление беше грандиозна работа. Границата между Роуфхейвън и Инкара се протягаше на хиляда мили. Построяването на подобна преграда вероятно бе отнело цели десетилетия на десетки хиляди зидари.

Това, че разглеждането й е забранено, я правеше още по-изкусителна. Мирима искаше да усети внушението й.

— Нямах представа, че е толкова огромна — каза тя.

Заоглежда земята. Снегът беше мръсен, оплескан с пепел. Потърси източника на пепелта, но не видя следи от огън. Наоколо нямаше нито едно високо дърво, а само тук-там ниски шубраци; сухите им клони стърчаха между скалите.

Тя послушно не откъсваше поглед от пътя. Конете пристъпваха с тежки уморени крачки. Изведнъж изпита странно усещане. Каменните щитове се възправиха огромни в съзнанието й. Сякаш самите им силуети сграбчиха съзнанието й. Колкото по-близо беше до тях, толкова по-силно ги усещаше и по-властно приковаваха вниманието й.

Трябваше да заповядва на волята си, за да не погледне. Трябваше насила да съсредоточи вниманието си върху неравния каменист път или върху разкривените клони на съсухрените шубраци, или върху скалите, които хвърляха нащърбени сенки върху снега. Дори когато успяваше, погледът й неудържимо се стремеше да прескочи като врабче към монолитите, оформящи стената на руните.

Желанието да погледне и да престане да се измъчва изгаряше съзнанието й и оставяше в устата й кисел привкус. Можеше да затвори очи и да усети как каменните плочи се възправят над нея. Така можеше да ги следва.

Усети да я обладава страхопочитание: да държи очите си затворени беше по-добре, отколкото да погледне.

Внезапно конят, който теглеше, се дръпна назад. Като внимаваше да не отклони поглед, тя се обърна да го види. Очите му се бяха разширили и той гледаше, вцепенен сякаш от ужас, към монолитите.

Мирима се разтревожи, че конят е имал нещастието случайно да вдигне поглед, но в себе си беше сигурна, че не е случайно. Дори безчувственото животното усещаше мрачното присъствие на стената.

„Щом един кон може да я погледне, и аз мога“, мина й през ума. И очите й мигновено се втурнаха по пътя пред нея. Намираше се точно под линията на хоризонта, на не повече от петдесет крачки.

Над пътя се простираше огромна арка. Небето над нея беше синьо, но в мрачната й рамка на фона на далечния хоризонт се стелеха опалесцентни облаци, от което тя досущ напомняше око на слепец.

Над арката имаше два надписа, на роуфхейвънски и инкарски: „Отвъд тази точка твоето племе е лишено“.

Положи усилие да не поглежда към монолитните камъни, издигнати като щитове от двете страни на арката. Но погледът й беше стигнал твърде далеч и вече не можеше да го откъсне — сякаш беше взет за заложник.

Видя от двете страни на пътя огромни обли камъни, напомнящи окръжности или щитове. Погледът й стигна до най-северния. Върху него имаше издялан в скалата знак, който сочеше надолу и навътре. Позна, че е руна, хипнотизираща и могъща. Опита се да отклони поглед, но не успя. Очите й бяха принудени да проследят следата, която се извиваше все по-надолу и по-надолу. Докато я следваше, Мирима усети товара на бавно отминаващи епохи, които се въртяха под нея. С всяко завъртане на окръжността възникваха цивилизации и загиваха светове. Изникваха огромни градове и с вътрешното си око тя ги виждаше да рухват. Основите им потъваха и чезнеха сред пусти гори. Рушаха се паметници на горди крале. Стигналите им до просешка тояга деца се биеха и търсеха подслон сред руините. След време отново започваха да градят. Кръгът продължаваше да се върти и Мирима се понесе сред мечтите на знаменити любовници, самохвалствата на воини, налудничавите слова на поети и пророци, но колелото продължаваше да се върти към своя опустошителен финал.

Сърцето й заблъска панически, устата й пресъхна.

„Ако продължавам да гледам, ще ме убие“, мина неясна мисъл през съзнанието й. Опита се да се овладее, да затвори очи и да се извърне. От гърлото й се изтръгна неволен стон, но тя продължаваше да се взира във виещата се следа по нейния страховит път — покрай въздигащи се кули и унесени мечтатели, и сражаващи се под скрито зад облаците слънце надменни владетели, — докато всичко спря.

Връхлетя я внезапно възникнало ужасяващо усещане.

„Ти си нищо — сякаш разкъса съзнанието й някакъв глас. — Всички твои дела и мечти са напразни. Копнееш за красота и дълговечност, а си по-нищожна от червей на пътя, червей, който чака колелото на времето да го премаже.“

Почувства се обладана от тази непозната категоричност и мощ. Възникналите от руната видения доказваха твърдението. Как се осмеляваше такава като нея да иска да влезе в Инкара? Такава отрепка! По-добре моментално да обърне коня и да препусне бясно към някоя стръмна урва, отколкото да продължава напред.

Не си даваше сметка какво прави. Само простена и дръпна юздите на коня, опитвайки се да го обърне, забила пети в хълбоците му. Търсеше спасение.

Никога не беше преживявала подобен ужас, какъвто беше мисълта да застане пред руната. Досега беше живяла сравнително спокойно, без да подозира нейното съществуване.

Но сега, когато вече я беше видяла, никога нямаше да е свободна. По-добре да се превърне в нищо. Обезумяла от страх, тя не виждаше стръмните скали отпред.

Небесата почерняха и тя полетя през някакъв мрачен тунел към забравата.

— Не! — изкрещя Боренсон. — Не!

Съпругът й скочи от коня и грабна нейния за юздите. Опита се да го задържи, като същевременно трябваше да укроти и инкарския кон. Мирима не го виждаше, но усети ръцете му да я сграбчват за китките и да дърпат юздите. Тя заби шпорите. Яздеше едрия и мощен боен кон на Боренсон и когато животното започна да рита във въздуха, беше сигурна, че ще стовари копита върху главата му, както беше обучено. Но той му беше стопанин от дълги години и вероятно единствено това спаси живота му.

Боренсон дръпна коня да стъпи на четири крака и закрещя на Мирима:

— Не гледай! Не гледай натам!

Беше ослепяла от ужас, но неочаквано започна да вижда като в мъгла.

Боренсон я погледна. След това отправи поглед към стената на руните и се вторачи в ужасяващата гледка. От очите му бликнаха сълзи, но той не отклони предизвикателния си поглед.

— Това е лъжа! — нахвърли се той срещу Мирима. — Аз те обичам! Обичам те, Мирима. Проклети да са тия копелета!

Извърна се и поведе конете. Всяка стъпка му причиняваше болка, сякаш стъпваше в разтопено желязо.

Мирима стисна силно очи и обърна лице към стената. Сърцето й заблъска.

„Застанах срещу Сияйния на мрака — каза си тя. — Победих дух. И това мога да победя.“

И все пак страховитите руни я ужасяваха по-силно от всяко чудовище. Не можеше да помогне на Боренсон с нищо друго, освен от време на време да пришпорва коня с пети.

А Боренсон вървеше срещу възпиращите ги пазители и теглеше Мирима натам, където тя никога не би могла да отиде сама.

Мирима усети тежестта на пазителите да се разраства над нея. Дори през силно стиснатите си очи виждаше настръхналите им силуети, сякаш отпечатани на тила й, докато тя им се кланяше покорно.

„Твоето раждане е нещастна случайност, съвкупление на разврат и невъздържаност. С нищо не си по-добра от секрециите, от които си се пръкнала.“

А още по-отдалеч, сякаш от някоя дупка сред хълмовете, Боренсон изкрещя предизвикателно:

— Не вярвай!

След това навлязоха под арката. Мирима почти усещаше тежестта й, сякаш се беше стоварила на гърба й и я смазваше.

После излязоха, но тя все още я усещаше зад себе си. Разтърсиха я ридания.

— Обичам те — каза тихо Боренсон, без да спира да крачи напред.

Мирима щеше да шибне коня и да препусне към Инкара, ако той не стискаше здраво юздите му.

С всяка крачка мощта на пазителите намаляваше. Мирима се чувстваше като току-що събудила се от кошмар. Сънят избледняваше в паметта й с всяка крачка на коня, тъй като съзнанието не можеше да съхрани подобно изтезание или поне не можеше да го съхранява дълго време.

Стената беше вече на около половин миля или повече зад гърба й, когато тя успя да отвори очи и да повдигне леко глава. Боренсон държеше юздите и на трите коня и ги водеше надолу към Инкара. Неговият кон замяташе крак надясно, а конят на магьосника — наляво.

Тя заоглежда склоновете под тях. Море от мъгла в ниското скриваше Инкара. От тази страна на планината беше по-топло, много по-топло, усети тя, сякаш стената възпираше не само нежеланите северняци, но и студа. Тънкият снежен пласт постепенно изчезна и по шубраците по скалите се показаха зелени листа.

Но по-нататък, отвъд тези бегли знаци на живот сред камъните, Мирима съзираше единствено развълнувано море от мъгла. „Отвъд тази точка твоето племе е лишено.“ „Лишено от какво?“, запита се тя. Лишено от надежда? Лишено от гордост? Лишено от утеха?

След един остър завой Мирима неочаквано видя вляво от пътя малка пещера, издълбан в камъка вход към укрепление.

До него стояха трима души с кожа като слонова кост и дълга сребриста коса, сплетена на плитки, които висяха над десните им рамена. Бяха облечени в кървавочервени туники до над колената. Под тях не се виждаше друга дреха освен привързани с канап от глезените до колената сандали. Ризниците им бяха кръгли стоманени плочи върху гърдите и гърба. Носеха еднакви дискове, вързани на ремък за челата и ръцете над лакътя. Двама от тях държаха дълги лъкове, а третият носеше инкарска бойна секира — две завързани една за друга летви с шипове между тях — приличаха на челюстта на звяр с остри зъби.

— Стой! — викна с груб глас един от воините. — Вие сте наши пленници!

Вратата към бездната

Все по-нататък и по-нататък лъкатушеше речното корито през подземния свят. Габорн тичаше, замаян от скръб. Гърдите го боляха от удара на халата, но физическата болка не беше нищо в сравнение с грижите, възникнали от загубата на Бинесман.

Чародеят беше този, който трябваше да го представи на Земния дух. Беше мъдър съветник и приятел.

Нещо повече, той беше най-верният му съмишленик. Като Земен пазител беше определен за едно-единствено задължение: да защитава човечеството през настъпващите тъмни времена. Габорн беше Земния крал, със своя собствена мощ, независимо колко ограничена беше тя. Но способностите и мъдростта на Бинесман бяха несравними.

„Сега, когато вече го няма, какво ще стане с нас?“, питаше се Габорн.

Изпита срам, че го тревожат подобни мисли. Но той знаеше отговора. Бинесман му го бе казал. Ако той се провали, човечеството е загубено.

Ейвран тичаше до Габорн с късите си крачета и ридаеше горчиво. Йоме беше най-отзад и се грижеше детето да не изостава. Лицето й беше безизразна маска.

Вече дълго тичаха по коритото на древната река, в което водата беше се стичала от скалите, оставяйки дупки във формата на кратери. Стигнаха до обширна кухина, в която от една висока стена се спускаше малко поточе и пълнеше няколко вирчета.

Накрая Йоме запита Габорн:

— Може ли да спрем за почивка тук?

Звукът от препускащите над главите им хали беше неясен тътен. Габорн протегна сетивата си, проверявайки за опасност. Да, усещаше я навсякъде. Предстоящите битки за Хиърдън, грозящата Карис смърт, пълзящият мрак, който можеше да погълне света. След всеки изминал в тичане час тъмнината се приближаваше с още един час.

Но в момента тях тримата не ги заплашваше сериозна опасност.

— Можем да спрем.

Устата му изгаряше, толкова суха беше, а стомахът му се беше свил като юмрук. С даровете си на издръжливост можеше да изтрае дълго, но дори Владетелите на руни понякога имаха нужда от почивка.

Откога не беше ял? От вчера при изгрев слънце? С даровете на метаболизъм тялото му отчиташе, че са изминали почти десет дни.

— Не можем да останем дълго — обади се Ейвран с натежал от страх глас.

— Защо? — попита Габорн.

— Онази хала — отвърна тя, — тази, която… удари Бинесман. Помирисах я. Познавам я. Всички хали я познават. Казва се Съпруга на сенките. Няма да ни остави на мира. Ще ни преследва, докато ни унищожи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Габорн.

— За халите той е истинска легенда — продължи Ейвран. — Любимец е на Истинската властелинка, неин съпруг. Той е ловец, изпратен да залавя болни и опасни хали.

— Опасни? — не разбра Йоме.

— Халите — почна да обяснява Ейвран — най-много се страхуват от една болест, която наричат „мечтите на червея“. Ситни червеи прояждат мозъка на халите и предизвикват призрачни аромати и видения — мечтите на червея. След време червеите им причиняват ужасяващи болки, следва загуба на памет и смърт. Така че когато една хала хване „мечтите на червея“, за да не се разпространява болестта, убиват болната и изгарят трупа й. Такава смърт за тях е позорна, защото ако хала умре и друга изяде мозъка й, тя научава отчасти нейните спомени и преживявания. А хали, които не биват изядени, не могат да споделят спомените си.

— С други думи — заключи Габорн, — всяка хала се надява на нещо като безсмъртие.

Той знаеше, че халите изяждат своите мъртви. Знаеше също така, че придобиват спомените на мъртвите. Но не си беше представял, че живите хали желаят да бъдат изядени.

— Да — каза Ейвран. — Но не безсмъртието е това, към което се стремят, а честта да бъдат изядени. Всяка хала се надява смъртта й да предизвика битка сред останалите за правото да изядат мозъка й. На пировете, на които се събират най-мощните магеснички, мозъците на мъдрите хали се считат за лакомство. Така най-могъщите хали, като Майстора на пътя, с когото общувах вчера, притежават спомени от сто поколения назад в непрекъсната последователност.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Габорн. — Да те отхвърлят, да те изгорят е толкова голям позор, че някои от тях водят битки. И тъкмо това е работата на Съпруга на сенките?

— Да — потвърди Ейвран. — Хали, които биват изгаряни, умират от „по-голяма смърт“. Това е вечна смърт и тя ги опозорява. Затова, забележат ли симптоми на лудостта на червея, много често ги крият дори от самите себе си. Опитват се да живеят нормален живот, да бъдат изядени и да умрат с достойнство. Но тъй като мозъците им започват да се изхабяват, мечтите им стават още по-ужасяващи и страхът им, че ще бъдат открити, нараства. И те напускат развъдниците. Идват тук, далеч от кошерите, в пустошта, и заживяват като скитници.

— Това би могло да обясни нещо — прекъсна я Габорн. — Преди много години една хала нападна селцето Камптон. Баща ми прати няколко души след нея и намериха една хилава хала, която едва си влачеше краката.

— Да — съгласи се Ейвран. — Някои излизат чак на повърхността, ако не ги залови Съпруга на сенките. Той е безжалостен и смъртно опасен. Привлякохме вниманието му. Ще се върне. Сигурна съм.

— Може би — каза Габорн. — Но в момента опасността не е голяма. Трябва да се храним, когато ни се удаде възможност.

Той продължи да проверява за опасности. Със загубата на Бинесман шансовете им да победят Истинската властелинка бяха намалели.

Ейвран отиде до близкото езеро, надникна във водата и каза:

— Няма скрабери. Само слепоци.

Приклекна и подуши.

— Водата е чиста.

Навсякъде, откъдето бяха минали през последните няколко часа, водата беше примесена със сяра. Габорн веднага се приближи и заоглежда плитчините. Езерцето имаше диаметър около трийсет стъпки и беше дълбоко почти две крачки. Няколко дузини мътносиви слепоци с дължина на човешка ръка плуваха тромаво насам-натам. Това не бяха жилавите, бодливи, вмирисани на сяра риби на подземния свят, а приличаха по-скоро на някаква разновидност на костура.

В продължение на много мили земята беше покрита с папрати и туфи трева-червей, но тук край езерото с чиста вода растеше жилаво сиво ухо.

Ейвран гребна с шепа и отпи голяма глътка. Скоро и останалите направиха същото.

— Ще останем за един час — реши най-после Габорн. — Починете си. Ще обядваме риба. Ще попълним запасите си.

Йоме го погледна.

— Преди това не трябва ли… да измислим план? Какво ще правим без Бинесман?

Габорн поклати глава.

— Аз… той не е мъртъв.

— Но може и да е — не отстъпи Йоме.

Габорн тръсна раздразнено глава.

— От всички хора на света Бинесман най-добре би трябвало да знае колко е важно да се вслуша в предупреждението ми.

— Понякога мъдростта напуска и най-мъдрите — отвърна Йоме. — Отсега нататък — помоли Ейвран тя, — когато Габорн ни каже да направим нещо, направи го.

Габорн не допускаше, че биха забравили този урок. Но го болеше, че трябваше да го научат на такава скъпа цена. Той разглеждаше рибите, които плуваха лениво в езерото. Да ги уловиш беше почти като да набереш ягоди. Той нагази във водата.

— Габорн — спря го Йоме, — лягай и почивай. Аз също мога да ловя риба.

Неумолимият й вид му подсказа, че няма смисъл да й противоречи.

Какво му беше казала тази сутрин? „Докато ти спасяваш света, кой ще спасява теб?“ Беше взела присърце тези думи. Габорн нямаше настроение да спори.

Намери покрито със сиво ухо парче земя и полегна, докато Йоме и Ейвран наловят риба. Растенията бяха като влажен матрак.

Лежеше спокоен, заслушан в шумовете наоколо.

От стената над него се спускаше завеса от пещерни висулки — сталактити, образувани през вековете от водните капки, просмукващи се през скалните кухини. Приличаха на ахати или нефрити във всевъзможни нюанси от нежнорозово до наситен прасковен цвят. Бяха красиви — все едно блещукащи скъпоценни камъни, — а звукът на капещата от висулките върху калцитния под вода отекваше навсякъде. Габорн не беше сигурен дали това се дължи на акустиката на пещерата, или на неговите дарове на слух, но звукът от капките му напомняше тих звън на камбани. А далечният тътен от крачките на маршируващите хали напомняше бумтене на барабани.

Бинесман му беше казал, че до този момент той е задавал неточни въпроси. Че се е съсредоточил върху тактиката и различните оръжия, които би могъл да използва, за да победи Истинската властелинка, но не и върху това, което би могло да гарантира за дълго време спасението на неговия народ.

„Мракът настъпва — помисли си Габорн, — абсолютната нощ, която никога досега не сме зървали. Как да спася народа си?“

Представи си надигащи се армии да атакуват различни народи — индопалци, инкарци, кроудънци. Нямаше никакъв смисъл.

Мракът настъпваше и нападението над другите не носеше никаква надежда.

Докато лежеше, потънал в мисли, Ейвран откърши няколко изсъхнали папрати и запали малък огън. След това изпразни вързопите и подреди вещите около огъня да съхнат. Струпа ябълките, орехите, брусовете и парченцата кремък накуп, след което изхвърли прокисналите от водата влажни хлябове. Когато приключи, опакова всичко наново, като остави само някои дрехи и други дреболии да съхнат.

От подпалената папрат се носеше странен лютив мирис, от който Габорн усети още по-силен глад. За съжаление, бяха нужни петнайсетина минути за приготвянето на рибата, а с даровете му на метаболизъм за него това се равняваше на два-три часа.

Той погледна към другия край на пещерата. Там стените изглеждаха почти гладки, сякаш бяха дялани от човешка ръка. Забеляза близо до тавана две дупки със странна форма. Приличаха на прозорци. Над тях като сталактити надвисваха грозни камъни в мръсно кафяво.

Габорн зяпна от изненада. Беше му се сторило, че само прилича на укрепление, но сега можа да види подробности: да, отдолу имаше портал, но част от покрива беше хлътнала и задръстваше входа. Каменните стени се бяха изкорубили и килнали върху основите. Сталактити надвисваха като копия и скриваха някои от прозорците.

„Човешко дело? — запита се Габорн. — Или на мътните?“

Сърцето му заби по-силно. В руините на мътните можеха да се намерят удивителни неща — фини метални изделия, които човешка ръка не би могла да изработи, лунни камъни, които грееха със собствена извечна светлина…

Габорн се изправи, пресече речното корито и стигна до няколко рухнали от старинна стена камъни. Бяха намазани с клей, както камъните по външните стени, което ги правеше невидими. Тук някога беше стоял портикулът и дървената порта, обкована с железни пръти. През вековете желязото беше ръждясало, а дървото отдавна беше изгнило.

Габорн хвана един железен прът и натисна. Портата рухна почти сама. Ритна с крак няколко прогнили греди, за да разчисти пътя.

Подът изглеждаше като покрит с мазилка. Някога в миналото укреплението явно беше наводнявано, защото по пода и стените имаше дебел пласт кал. Няколко подземни растения се опитваха да надигнат черните си стръкове от пода, но поради някаква причина, изглежда, тук почти нищо не можеше да вирее.

Жълтеникаво същество с плосък гръб, някакъв странен безок бръмбар, заподскача към Габорн, размахвайки нокти във въздуха. Габорн го настъпи и ефектът беше изумителен.

Последва пукот и проблясък и мъртвият бръмбар пламна, изпускайки миризма на сяра.

„Блестун“, досети се Габорн. Беше чувал за този бръмбар преди много време в Къщата на Разбирането. „Това са единствените познати нам животни — беше му казал Учителят край камината Яроу, — които са така добри да се сготвят сами, когато си гладен. За съжаление, на вкус са по-отвратителни от пържени хлебарки.“

Габорн се огледа. Беше попаднал в помещение, навремето най-вероятно било главна зала. На една от стените като знаме все още висяха дрипави останки от гоблен, но цветовете бяха така избледнели, че не можа да предположи какво е било нарисувано. По ъглите се виждаха старинни газени лампи; тук-там се търкаляха останки от мебели — част от изгнил стол или скелет от шкаф.

„Това е построено от мистарианци — осъзна Габорн. — Виждал съм такива глинени лампи в Стаята на времето в Къщата на Разбирането.“

Градежът беше древен, много древен. Но Габорн не можа да се сети колко древен. Струваше му се, че се досеща, но не искаше да го признае дори пред себе си. Само три пъти в писаната история Мистария се беше осмелявала да завладее подземния свят. Вероятно самият Ерден Геборен бе спал в тези покои и бе предвождал воините си по тези коридори при първия от тези опити.

Усети как настръхва. Почти усещаше присъствието на духовете на онези, които бяха загинали в бран.

В камъка в дъното на стаята беше издялана тясна стълба. Той се изкачи по стъпалата на втория етаж. Старинна дървена врата преграждаше пътя.

Върху нея бяха издълбани някакви думи. Някаква старинна версия на роуфхейвънски, която Габорн трудно можеше да разчете. Вратата беше прогнила и на места думите не се разчитаха.

Аз, Берон Уиндхоувън… тази крепост… година на херцог Вал Мъдрия… Долу… предвещавам за хали.

„Херцог Вал Мъдрия?“

Габорн се опита да отгатне възрастта на надписа по памет. Майчиният му род водеше началото си от Вал. Вал Мъдрия беше син на Вал Заклетия, който беше завладял Западните земи преди седемстотин години.

Значи по това време мястото вече е било древно, прецени Габорн. Което означаваше, че не е възможно да го е издигнал крал Харил.

Габорн надигна резето и то остана в ръката му. Натисна с рамо и вратата падна навътре.

Нямаше кой знае какво за гледане. В скалата бяха издълбани петдесетина малки стаи. Помещението приличаше на казарма. В камъка бяха издълбани и нужници, но нямаше никакви старинни оръжия или редки антики, плячкосани от развалини на мътните.

Всичко ценно беше отмъкнато преди векове.

Друго стълбище отвеждаше нагоре. Там би трябвало да са офицерските квартири. Габорн се заизкачва с нарастващо благоговение и излезе на една площадка. Левият коридор отвеждаше в голямо помещение, чиято врата зееше. Габорн предположи, че Уиндхоувън някога е предявил претенции към тази стая. Част от тавана се беше срутила и той не посмя да влезе.

Вдясно обаче се възправяше старинна врата от потъмнял метал, а на нея имаше герб, твърде добре познат на Габорн: лицето на зеления човек го гледаше втренчено през изковани в черния метал дъбови листа.

„Ерден Геборен е спал някога в тази стая — помисли Габорн. — Планирал е военните действия и е ръководил хората си оттук. Сега се сещам как е името на това място: Вратата към бездната, Мрачната крепост.“

Знанията за местоположението й с времето се бяха заличили, но името й все още се помнеше в Мистария. Габорн си я беше представял по-голяма и че може да побира хиляда души, каквато представа бяха създали за нея легендите.

В живота на един мъж настъпва момент — ако има късмет, — когато изпитва усещането, че сякаш се е срещнал със съдбата си. Момент, в който осъзнава, че всяка пътека, която е предпочел дотогава, всеки план, който така старателно е осъществявал, го е отвел до прага, зад който го очаква съдбата му. А какво може да произтече от това, е само неясна мечта.

В момента Габорн имаше подобно предчувствие.

„Всяка крачка, която съм предприемал, ме е водила по стъпките на Ерден Геборен — помисли си той. — Защо не тук? Защо не сега?“

Шумът от ордата на халите проникваше през пещерите отгоре като далечен тътен.

Габорн протегна ръка и остърга вратата с нокътя на палеца си, издълбавайки сребърен прорез. Под трупаната векове наред чернилка вратата беше изцяло от сребро.

Всичко останало, което бе представлявало някаква ценност, беше отмъкнато, но почитта към Земния крал беше така искрена, че никой не бе дръзнал да оскверни тази врата.

Габорн дръпна дръжката. Вратата беше заключена, но ключалката представляваше огледално отражение във формата на зеления човек. Габорн вмъкна пръстена си с герба в ключалката и завъртя. Пръстенът му беше отлят преди повече от хиляда години. В първия момент бравата заяде, но след това поддаде.

Той открехна вратата.

Стаята излъчваше строгост и аскетичност. Беше виждал дори затворнически килии, по-големи от нея. Тук горе, запечатана зад вратата си, стаята беше останала суха. Мебелите напомняха вкаменелости. По-голяма част от тясното пространство заемаше легло в дървена рамка. Върху него лежаха тръстикова рогозка и кафяво вълнено одеяло. Беше оставено неоправено.

До леглото имаше масичка и стол. Върху масата имаше дървена чиния и нож, а до тях овехтяла книга в кожена подвързия и мастилница във формата на лилия, както и останки от паче перо. На стената висеше проста туника за езда, а изпод леглото надничаха високи ботуши.

Сякаш преди няколко века Ерден Геборен беше закусил и излязъл, заключвайки вратата, за да не се върне вече никога.

Внезапно се сети: точно това се беше случило. Ерден Геборен е бил тук, във Вратата към бездната, предвождайки своите Мрачни рицари в битките срещу халите под земята, когато е узнал за предателството в Сир Фийл.

След една безкрайна война с хали, тот и номени е научил, че народът в родния му град се е надигнал срещу него, Земния крал.

Малко се знаеше за причините на бунта. Някои историци твърдяха, че цената на тази война била твърде висока — все пак той предвождал своите рицари из подземния свят повече от десет години. Други оспорваха тази теза и предполагаха, че разбойници и бандити са се обединили срещу него в последен опит да му отнемат властта. Но едно било сигурно: че той умрял в Сир Фийл и нито една рана не загрозявала тялото му.

И сега, почти осемнайсет столетия след тези събития, Габорн се намираше в стаята на Ерден Геборен, една стая, чието спокойствие никой не беше нарушавал от часа, в който древният крал беше потеглил към смъртта си.

Габорн почти очакваше да види сянката на Земния крал да се навърта търпеливо в ъгъла, очаквайки го да й проговори.

Докосна внимателно книгата, развърза шнура, с който беше завързана, и отгърна първата страница. Книгата се състоеше от отделни листове, някои от които се бяха превърнали на прах. Върху заглавната страница имаше рисунка — огромен дъб, под който личаха две фигури, приличащи на мъже с крила, но с лисичи лица. Всеки от тях държеше дълга сабя с вълнообразно острие. Рисунката беше направена старателно с мастило, въпреки че художникът явно не притежаваше никакъв талант. Габорн се досети, че рисунката е направена от любов към изкуството, най-вероятно груба скица на самия Ерден Геборен, която да бъде усъвършенствана от ръцете на майстор за ръкопис с цветни илюстрации. Не можа да прочете заглавието, защото буквите и езикът бяха по-древни от всички, които познаваше.

Трепереше от вълнение. Запрелиства страниците. Бяха изписани на древен алнисиански — език, използван в двора в продължение на хилядолетие, но вече почти напълно забравен. Габорн не го разчиташе, но все пак пред него стоеше книга, написана от ръката на самия Ерден Геборен. Отгърна следващата страница. Почеркът беше енергичен и грациозен. Мастилото тъмнееше върху пожълтелите страници. Но ръкописът съвсем не беше завършен. Имаше зачеркнати думи, на чието място бяха вмъкнати цели фрази. Полетата бяха изпълнени с въпросителни знаци. Това очевидно беше чернова.

„На стария Учител край камината Бидълс много ще му хареса“, мина му през ума. Томчето щеше да даде повод за истинско празненство на пазителите на Стаята на времето. Той го напъха под ризата си.

В стаята нямаше почти нищо друго: посивяла от времето старинна камбанка от калай, четири медни монети върху един рафт. Зад вратата откри древно копие за хали, по-дълго от обичайното и различно от всички, които беше виждал. Беше изработено майсторски, като за крал, не от стомана, а изваяно от цяла кост на хала, най-вероятно от раменната плешка. Забелязваше се и кожена ръкохватка, но беше овехтяла и безполезна. Диамантите на върха на копието бяха необикновено едри и източени.

Габорн се усмихна. Оръжието на самия Ерден Геборен. Костта на халата се втвърдяваше с времето, а ръкохватките лесно можеха да се отстранят.

„Сигурно е искал да го намеря“ — помисли си Габорн.

Взе копието, отиде до вратата и огледа стаята още веднъж.

„Ерден Геборен е бил непретенциозен човек“ — помисли Габорн. Стаята не подсказваше за никакви наклонности към разкош, никакво предразположение към показност.

Затвори вратата и заключи.

Йоме приготвяше десетина риби на огъня. Вдигна очи към него и видя блещукащото кехлибарено копие.

— Какво намери? — попита го и на лицето й се появи широка усмивка.

— Крепостта Вратата към бездната — отвърна Габорн. — В нея е древната спалня на Ерден Геборен, недокосната от векове. Намерих неговото собствено копие за хали!

— Какво друго? — настоя тя.

— Древна книга. Ръкопис, предполагам.

— От ръката на самия Ерден Геборен? — попита Йоме.

Стори му се, че тя ще скочи и ще затанцува.

Габорн кимна в потвърждение на очевидното й задоволство, но се заоглежда с нарастваща тревога.

— Къде е Ейвран?

— Тръгна нагоре по пътя — отвърна Йоме. — Каза, че искала да се изпишка, но ми се струва, че е много разстроена заради Бинесман. Просто иска да поостане сама.

Габорн простря своя Земен взор. Да, беше се отдалечила по пътя. Не усети да я заплашва опасност.

Извади томчето и Йоме разгъна кожата, с която беше подвързано. Отгърна на заглавната страница и бавно зачете:

— „Разказите…“, не, струва ми се, че означава „Знания за Долния свят, както са разказани от един, който е живял сред Сияйните“.

— Можеш да четеш този древен език? — възкликна изумен Габорн. — Никога не съм чувал да се говори на него извън Стаята на езиците в Къщата на Разбирането. Къде изобщо си го чувала?

— Научи ме канцлерът Родам — обясни Йоме. — Беше истински учен и смяташе, че за мен е несравнимо по-важно да науча алнисиански, отколкото да плета дантели.

Габорн я гледаше с искрено изумление. После каза замислено:

— Историята мълчи за това какво е научил Ерден Геборен от Сияйните и Лъчезарните. Вече знаем защо: не е успял да завърши книгата. Това е невероятно. Само най-могъщите чародеи са изминавали пътеката между нашия и Долния свят, Единствения истинен свят.

Йоме отгърна следващата страница и промълви:

— Много е старо. Трудно се разчита.

И се помъчи да чете:

— „Моят глас е грубо… недодялано оръдие, боя се. Пиринчов е езикът ми и неизкусен. Как мога да изложа думите на Сияйните и славите гърмящи, които…“, не знам тази дума, „… люде с думи от светлина, които шепнат на…“ или може би „в“?, „… ушите на нашите духове? Вслушайте се в думите на славите, ако не умеете. Освен ако гласът ми не заглъхне, от което се боя. Но все пак се надявам вий да чуйте.“

Габорн слушаше като вцепенен. Йоме вдигна очи да види изражението му, после отгърна напосоки към средата на книгата и зачете отново:

— „Тогава Фил ми рече“…

— Какво е „фил“? — прекъсна я Габорн.

Йоме повдигна рамене.

— Нещо, което изрича някакви неща на Ерден Геборен.

И продължи да чете:

— „Научи се да обичаш всички люде…“, колебае се дали да използва думата „еднакво“ или „съвършено“.

— Ако обичаш всички хора съвършено — забеляза Габорн, — не ги ли обичаш еднакво?

Йоме кимна и продължи:

— „Не почитай един повече от друг. Не обичай богатия повече от скромния, силния повече от немощния, милостивия повече от жестокия. А научи се всички ти еднакво да обичаш.“

Йоме спря да чете, без да откъсва замислен поглед от книгата, сякаш прочетеното я беше смутило. Понечи да я затвори.

Габорн никога не беше чувал подобни слова, не беше чувал някой, освен крал, да се осмелява да изрича заповед за това как да се отнасят хората едни към други.

„Фил“ би трябвало да е крал на Сияйните и Лъчезарните, реши той.

— Продължавай.

Йоме запрелиства нататък с огромна предпазливост.

— „Тогаз запитах аз: «Как мога да обичам всички люде с еднакво съвършенство?» И Фил ми отговори…“

Йоме възкликна изненадана.

— Ерден Геборен е зачеркнал много от написаното. Отчасти той казва, че ние се научаваме да обичаме тези, на които служим, и пише: „Ти трябва да се научиш да служиш на всеки човек съвършено“, но е надраскал бележка в полето, задавайки въпроса: „Как мога да насадя…“, предполагам, иска да каже „да втълпя на людете“… „че да служиш съвършено някому, то значи да му служиш най-…“, не знам тази дума, „… напреко собствените му потреби? Защото вярно е, че някои сред людете желаят туй, което зло е, но ние задължени сме да ги даряваме единствено с добро. Тез люде, подвластни на ло… локъса, воюват с доброто наизуст, без да проумяват, че любимците на Истинската властелинка ги направляват.“

Главата на Габорн гръмна, сякаш му зашлевиха шамар.

— Сигурна ли си, че точно така е написано? — попита той. — „Истинската властелинка“?

— Да! — потвърди Йоме.

— Кралицата на халите ли има предвид?

Бинесман беше споменал, че Ерден Геборен е преследвал една определена хала, която наричаше „локъс“, но нито магът, нито Габорн можаха да отгатнат какво точно е търсел.

— Струва ми се — продължи Йоме, — че сякаш говори за нещо по-могъщо от обикновена хала.

Габорн изпъшка от недоумение. Дните учеше, че има едно-единствено зло: себелюбието — черта, характерна за всички хора. Това изглеждаше достатъчно обяснение на злото. В края на краищата кой между хората не желае безгранично богатство или непоклатимо здраве, безпределна мъдрост или вечен живот? Кой не жадува за любовта и възхищението на другите?

Разбира се, подобен копнеж е напълно оправдан, разсъждаваше Габорн, и сам по себе си не е никакво зло. Или както беше подчертал веднъж баща му, човек, който се стреми към богатство и по този начин се подлага на още по-големи терзания, ощастливява както себе си, така и тези около себе си. Жената, която се стреми към мъдрост и учи дълго нощем, обогатява всички, които среща. Сам Габорн често мечтаеше да стане господар, който да заслужи несекващата обич на своя народ, тъй като за него това беше точна мярка за неговото управление.

Само когато се стремим към тези неща толкова силно, че изпитваме желание да погубим някой друг, за да ги получим, само тогава се съюзяваме със злото.

— Истинската властелинка… е търсел Ерден Геборен, преди да умре — заразсъждава на глас Габорн. — Войната му с халите е продължила над десет години. Възможно ли е това да е същото създание, което преследваме сега, след толкова време, или това е само титла, използвана от господарката на халите?

Усети необходимост да зададе някои въпроси на Ейвран. Възможно ли бе тази Единствена истинна господарка да живее вече седемнайсет столетия? Какво още би могла да му каже тя по този въпрос? Той погледна към тунела. Детето не се беше върнало.

— Ейвран? — извика Габорн.

Гласът му отекна в пещерата.

— Ейвран! — викна и Йоме.

Никакъв отговор. Габорн използва Земния взор, за да провери за опасност. Усети присъствието й половин миля навътре в тунела.

— Къде е тръгнала? — учуди се Габорн и в същия момент се паникьоса, защото разбра накъде е тръгнала: към опасността.

Съпруга на сенките

Ейвран се отдалечаваше от лагера. Беше объркана. Усещаше силна тревога, която нарастваше с всяка минута. Съпруга на сенките беше по следите им и тя беше сигурна, че няма да ги остави на спокойствие.

Подозираше, че ги чака да се върнат горе в пещерата. Най-вероятно щеше да изкопае дупка някъде в тунела и да се зарови, оставяйки само едно-две сетивни пипалца над земята.

Предвид репутацията му на ловец Ейвран се съмняваше, че дори Габорн би могъл вечно да му се изплъзва.

Единствената им надежда беше да намерят друг тунел на халите, който да ги отведе дълбоко към развъдниците. Но изгледите да се случи това бяха твърде крехки. Майстора на пътя никога не беше попадал в тази шахта и Ейвран не можеше да се ориентира. Едничката й надежда беше някъде по-надолу по древното речно корито да открие мирис, който да й посочи посоката.

Вървя известно време единствено в компанията на тревогите си. Спускаха се все по-надълбоко в подземния свят. Въздухът беше топъл и тежък. От топлината по стените се появи „кралска корона“ — яркожълта гъба, която израстваше бавно от едно централно ядро, което постепенно повяхваше, като се разширяваше в концентрични вълни към периферията и образуваше златист ореол. Ейвран дочу странен далечен шум.

Спря. Приличаше на гърленото мъркане на голяма котка.

„Нима е възможно тук да има котки?“, изненада се тя. Но нали имаше слепоци, пещерни раци и всевъзможни животни, които живееха над земята. Не изглеждаше съвсем невъзможно да има и котки.

Какви ли не странни неща имаше в подземния свят. Но нито една от халите, от които беше яла, не беше виждала котка.

Ейвран приближи предпазливо завоя и надникна. Няколко пещерни гущери, които приличаха на охранени тритони, клечаха до малко езеро и шумно се надпяваха, сякаш се състезаваха за награда.

Пастира знаеше за тези гущери. Изкопаваха дупки и живееха в рохкавата тиня. Излъчваха едва доловим, безвкусен мирис. Но въпреки обширните знания на Пастира той никога не беше чувал песните им.

Ейвран пристъпи към тях. Гущерите извърнаха безоките си глави към нея и наскачаха в езерото.

Малко по-нататък старото речно корито свършваше. Стотици тесни тунелчета, подобни на вълчи свърталища, изпъстряха като решето каменната стена — издълбани в крехкия камък леговища на скални пълзачи, които приличаха на гигантски стоноги. От постоянното ровене на пълзачите скалата беше поддала и покривът беше рухнал.

Ейвран си даде сметка, че единственият начин за измъкване е през дупките. Но преминаването през тях криеше рискове. Скалните пълзачи стигаха на дължина до петдесет стъпки, а бяха и месоядни.

Тунелите на пълзачите стигаха на дължина няколко мили. „Трябва да намеря проход“ — помисли си Ейвран. Представи си колко горд би бил с нея Габорн, когато научи, че е открила път.

Приближи разтреперана най-близката дупка и помириса вътре. Нищо. Миришеше само на камъни и папрат. Никакъв пълзач не се беше вмъквал тук от векове.

В третата дупка усети мускусния аромат на яйца на пълзач и моментално се отдалечи. При дванайсетата най-после откри, каквото търсеше — смътния мирис на друг въздух, който подухваше от вътрешността. Дупката или отвеждаше до тунел на хали, или беше проход към друга пещера.

Ейвран се поколеба. Огледа входа. Тя можеше да се пъхне вътре, но можеха ли Габорн и останалите?

„Да — реши накрая. — С малко усилия.“

Надигна се на пръсти и надникна навътре. Проходът беше достатъчно широк, за да пропълзи в него без затруднения.

„Което означава, че пълзачът, който го е прокопал, е достатъчно голям, за да ме нагълта цялата. Не бива да влизам. Габорн ще побеснее.“

Но Габорн чакаше да се сготви рибата. Ами ако халите бяха по петите му? Нали щеше да потърси възможност за бързо бягство. Нали разчиташе тя да бъде водач.

„Трябва да го направя — каза си Ейвран. — Ако разузная прохода, ще спестя ценно време.“

— Ейвран? — извика Габорн откъм входа на тунела. — Чакай!

Тя спря с разтуптяно сърце. Обърна се и погледна назад. По отражението на светлината по стените разбра, че Габорн се приближава.

После той изскочи иззад завоя, видя я и попита:

— Какво правиш?

— Просто оглеждам — обясни тя. — Навътре има пещера. Търся пътека до нея.

— Опасно е.

Върху лицето му ясно се четеше тревога.

— Това е единственият ни изход — настоя тя.

Габорн огледа пътя, по който бяха дошли. Далечният тътен на настъпващите през подземния свят хали отекваше като тих грохот. Той облиза устните си и поклати глава.

— Съгласен съм. Но усещам опасност пред нас. Не… не смърт. Но се боя, че ако тръгнем натам…

— Какво?

— Не знам. Може би аз трябва да водя. — Той огледа дупката и отстъпи назад. — Не. Земята предупреждава, че не мога да тръгна нататък, нито пък Йоме.

— Значи трябва да отида аз — каза Ейвран. — Не може да е толкова опасно. Усещам свеж въздух. Тунелът би трябвало да има изход.

Габорн се втренчи навътре, сякаш търсеше някаква скрита опасност, след което кимна. Едва-едва.

— Да — прошепна той. — Този е пътят.

— В такъв случай нека тръгна първо аз.

— Чакай — спря я с ръка Габорн. — Рибата сигурно е почти готова. Ще хапнем и ще се върнем тук.

Ейвран знаеше, че Габорн нарочно протака. В погледа му се четеше тревога.

След като се наядоха набързо, през което време потъналият в размисъл Габорн не престана да оглежда далечината, Ейвран усети готовност да атакува прохода.

С Габорн и Йоме зад гърба й се пъхна в тесния тунел. Подът беше покрит с черна лепкава материя, която пълзачите отделяха като секрет, с който смазваха проходите. Халите харесваха вкуса й.

— Тук няма причини за безпокойство — съобщи Ейвран на Габорн.

— Може би. Но винаги са възможни изненади. Усещам опасност. Може да е нещо незначително. Не забравяй, че не си хала. Един бръмбар може да е нищожен за една хала, но да е фатален за теб.

— Ще внимавам — обеща Ейвран.

И пое навътре. Габорн се нуждаеше от нейната помощ.

Запромъква се бързо през тунела, ослушвайки се за стърженето, което издаваха пълзачите при проникването си през скалите.

Стигна изхода само след няколкостотин крачки и подаде глава навън.

Видя обширна пещера. Отново видя и речното корито, но всичко беше различно. Тук камъкът беше червен и, както изглеждаше, мек, защото реката се разширяваше като ветрило. Таванът, рухвал многократно през вековете, се извисяваше на двеста стъпки над главата й. От пода като някаква замръзнала гора се издигаха сталагмити, а сталактитите надвисваха като гигантски зъби.

От двете страни на пътеката растяха коренаци — растения с корени, които кръстосваха пода на пещерата. Гигантски луковици се поклащаха тромаво като търбуси в центъра на тази плетеница. Но Ейвран знаеше, че само да докосне с крак някой от корените, търбусите ще се натъркалят около нея и ще се опитат да я погълнат.

Приведе се ниско до земята и помириса въздуха. После направи една-две крачки.

Усети едва доловима миризма на хала. Помириса думата: „Чакай“. Можеше да е изкрещяна преди сто години команда или пък нещо прошепнато съвсем наскоро. Не можеше да отгатне.

— Габорн — викна Ейвран. — Излязох от тунела. Ела.

Не смееше да продължи по-нататък без Габорн.

„Но ако тук е имало хали — помисли тя, — тази пещера би трябвало да извежда до главен тунел. И ако го намеря, ако открия знаци на мирис, мога да разбера как да стигна до Леговището на костите.“

Огледа внимателно коренака, за да се убеди, че краката й не са близо до някой от сивите корени, готови да се увият като змии около глезените й.

Сталагмитните колони пред нея пробождаха въздуха от двете й страни, а над дълбока пропаст се извиваше арката на естествен каменен мост. Долу в ниското се чуваше грохотът на преминаваща през клисура вода.

Неочаквано някакъв камък се срути и я удари по гърба. Тя погледна нагоре и изкрещя при вида на връхлитащото огромно чудовище. Опита се да отскочи, но огромната му лапа се стовари отгоре й и я сграбчи.

— Хала! — изкрещя Ейвран.

Тя се заизвива между ноктите; опитваше се да се измъкне и да се втурне към спасителния тунел. Едно от коренищата, събудено от борбата, шибна като камшик и се уви около крака й. Тя се просна на земята. Наподобяващият търбух семенник на коренака се извъртя към нея и зейна — раздели се на четири части и разкри странна беззъба уста, обрасла с влакнеста четина. Понечи да я налапа, но не успя.

Халата дръпна с все сила и разкъса коренака, който се беше увил около крака й. Ейвран се опита да стъпи на краката си, но беше твърде късно. Халата я вдигна в лапата си и я стисна.

Ейвран се изви, мъчеше се да си поеме въздух. Дори с всичките й дарове, силата й не можеше да се мери с тази на халата. Тя я стискаше в желязната си хватка и я мяташе насам-натам. После прескочи коренаците и се понесе по каменния мост.

— Габорн! — извика Ейвран. — Помощ!

Успя да погледне назад. Габорн тъкмо се измъкваше от прохода и се изправяше срещу коренака. Той размахваше крайници като разгневени змии, търбусите търсеха слепешката да налапат нещо. Габорн не можеше да стигне до нея!

Ейвран заблъска юмрука на халата. В отговор тя я разтресе толкова силно, че едва не откърши главата й.

Ейвран усети миризмата й. Познаваше тази хала. „Как успя да ме намери? — изуми се тя. — Как стигна дотук толкова светкавично?“

Замаяна, Ейвран се опита да поеме въздух. Съпруга на сенките я отнасяше в мрака.

Подаръкът на Фейкаалд

Армията на Радж Атън напредваше северно от Мейгаса през Великото солено море. Слънцето напичаше плитчините, докъдето стигаше погледът. В свитата му имаше трима огнетъкачи, дванайсет подсилени слона и още три хиляди Повелители на руни с различна мощ. Повечето от тях бяха благородници с ризници от многопластова коприна в отсенки от бяло и златно и кървавочервени тюрбани, украсени с големи колкото гълъбови яйца рубини. Макар да не бяха много на брой, бяха могъща сила, тъй като не бяха наемници — всички до един бяха принцове, крале и шейхове на старите кралства на Индопал, не по-малко богати на дарове, отколкото на злато. Нещо повече, бяха мъже, възпитани в коварство и безжалостност, защото бяха отрасли в богатство и сражения и отдавна се бяха научили да постигат онова, което са си наумили.

Сбруите и седлата на конете и камилите им проблясваха от скъпоценни камъни, а сабите и кинжалите им бяха обковани с най-фина стомана.

Те напредваха, а животните им разплискваха водата с копитата си. По това време на годината язденето напряко през соленото море беше за предпочитане пред обикалянето по брега му. През зимата то ставаше дълбоко и непроходимо за конете, но в момента водата беше по-малко от стъпка дълбока и едва покриваше бялото солено дъно на езерото. А то се простираше, докъдето погледът стига. Далечни вълнички проблясваха под обедното слънце и хоризонтът във всички посоки приканваше с напразни обещания за сребро. На север отвъд морето се очертаваше силуетът на планинска верига.

Радж Атън, целият облечен в бяла коприна, яздеше начело върху гърба на величествен сив боен кон. Конят разплискваше вода с копитата си при всяка крачка. Пръските върху корема и краката му мигновено изсъхваха и оставяха по кожата му бели солени петна. Радж Атън носеше на главата си бял воал, за да го предпазва от жаркото слънце и да скрива белезите върху обезобразеното му лице.

Забеляза в далечината самотен ездач, който препускаше през морето към тях. Ездачът, целият в черно, се беше привел напред като старец. Яздеше черен подсилен кон, който почти залиташе под тежестта на окачените на седлото торби.

Радж Атън притежаваше над хиляда дара на взор. Зрението му беше по-остро от това на орел, защото няма орел, който да забележи излъчващата се от човешко тяло топлина през нощта. Нито да преброи от двайсет разкрача космите по крачката на муха. Въпреки че обикновен човек би съзрял само някакво неясно петно в далечината, Радж Атън знаеше, че ездачът е Фейкаалд, неговият верен слуга.

— О, Светлина на света! — извика Фейкаалд, когато най-после се приближи. — Нося подарък, съкровище, откраднато от самия лагер на Земния крал!

После бръкна в торбите и измъкна шепа силари, миниатюрни дамгосващи метални пръчки с инкрустирани на върха им руни.

— Моите силари?

Радж Атън вдигна ръка, което беше знак армията да спре.

Фейкаалд кимна. Бащата на Габорн беше взел почти четирийсет хиляди от тях от съкровищницата на Радж Атън в Лонгмът.

— Как успя да ги вземеш?

— Бяха в пълен със съкровища фургон в кралската свита — отвърна Фейкаалд. — Бяха му останали почти двайсет хиляди! Вчера по обяд Земния крал преследваше халите на юг от Скалата на Мангън — сражаваше се с ордата, която разруши Карис, и успях да взема тези.

— Какво е намислил да прави с тях? — попита Радж Атън.

— Мисля, че ги откарва в Дворовете на прилива. Там ще ги използва да подсилят армията му.

— А войските му? Кои са най-добрите му воини?

— Ленгли от Оруин е единственият лорд, който е взел стотици дарове. Иначе армията на Габорн е разнебитена. Твоето нападение срещу Синята кула ги довърши. Воините му са слаби и грохнали. А от север дъщерята на Лоуикър се подготвя да го удари, за да отмъсти за баща си, когото Габорн посече.

„Глупавият млад крал Ордън“ — помисли си Радж Атън.

Силарите бяха безценни. Ако Габорн се беше осмелил да ги използва както трябва, ако беше вложил в десетина от най-добрите си мъже дарове, би могъл да създаде воини, способни да го спрат. А сега между него и Габорн стоеше само този Ленгли.

— Отлично си се справил, приятелю — похвали го Радж Атън. — Новините, които ми носиш, ме радват не по-малко от съкровищата. Като награда ще получиш сто силара. Сега върви, отнеси ги на облекчителите в двореца Гуса в Деяз. Кажи им, че след две нощи моята армия ще нахлуе в Мистария, както жътвари нахлуват в пшеничена нива. Кажи им да ми прехвърлят дарове чрез моите вектори. Трябва да ги получа преди да е паднала нощта.

— Всичките четири хиляди ли? — попита Фейкаалд.

— Всичките — потвърди Радж Атън.

Това означаваше, че двайсет облекчители трябва да работят непрестанно цял ден.

— О, Лъчезарни — напомни му Фейкаалд, — Гуса е уединено укрепление. Откъде да намерят Посветители твоите облекчители?

— Нека претърсят околните селища — нареди Радж Атън. — Там би трябвало да има много сираци, които ще продадат ума и мускулите си, за да си напълнят коремите.

— Както заповядаш — отвърна с поклон Фейкаалд.

После погледна на изток и добави:

— Силарите ще бъдат в Деяз до изгрев.

Обърна коня си на запад, пришпори го и препусна.

Убийство на гарвани

Ерин Конал яздеше вече цял ден в свитата на крал Андърс. Кралят държеше Лешничарката да язди от лявата му страна; катериците подскачаха по седлото й и примъкваха лешници от единия в другия джоб на сивата й наметка. Селинор яздеше вдясно от краля, висок и величествен, тъй че тримата запълваха цялата широчина на пътя. Затова Ерин Конал беше принудена да язди зад тях с капитан Гантръл от едната й страна и Дните на краля от другата. Петдесет рицари в сребърни туники с черния гарван на Южен Кроудън на гърдите яздеха зад нея. Беше заобиколена отвсякъде.

Групата напредваше на юг през планините по зелени хълмове с ширнали корони дъбове и живописни къщурки. Крал Андърс не пришпорваше подсиления си кон, защото спираше при всяка къщурка и във всяко селце и оглеждаше обитателите. Понякога вдигаше лявата си ръка и изричаше тържествено:

— Избирам те. Избирам те в името на Земята. Ако някога чуеш гласа ми да те предупреждава, вслушай се и аз ще те избавя.

Понякога се заглеждаше продължително в някой мъж или жена и накрая отпускаше тъжно глава и отминаваше.

Та понеже Андърс избираше хората си, придвижването им на юг напомняше по-скоро пълзене, тъй като изминаваха по-малко от десет мили на час.

Денят беше хладен и облаците пълзяха на юг, високи и унили, сякаш тънък воал скриваше слънцето, студено и безжизнено като невиждащо око на мъртвец.

Ерин имаше усещането, че денят е някак странен, нереален. Струваше й се, че редицата облаци ги преследва. Тънка ивица синьо небе на хоризонта пред тях все още обещаваше хубаво време. Но над и зад тях ги следваха облачните талази, подобно на куче, което пристъпва изтощено в краката на господаря си. Нямаше значение дали препускаха в галоп, или едва се влачеха. Облаците бяха неотклонно зад гърба им.

Без да обръща внимание на странните знаци по небето, Селинор разговаряше с баща си. През последните няколко часа той обстойно излагаше всичко, което го беше сполетяло, откак бе тръгнал за Хиърдън. Започна с първата си среща с Габорн, след това разказа за битката на двамата с Ерин със Сияйния на мрака и подробно описа препускането им до Карис, където Габорн бе заварил войските на Радж Атън да окупират града, заобиколен от черно море от хали. Разказа как Габорн използвал своята Земна мощ да Избере Радж Атън и неговите воини заедно с всички граждани на Карис, за да се защитят от халите. Но дори след като Габорн повикал един световен червей да убие злата магесница, която предвождала ордата на халите, Радж Атън не подгънал коляно пред него. Вместо това мерзавецът се опитал да го нападне от засада след битката. Габорн употребил мощта си в опит да убие Радж Атън и заради това светотатство Земята ги изоставила. Сега Габорн можел да усеща опасността, която дебне неговите Избрани, но вече не можел да ги предупреди как да я избегнат. Вместо това му се налагало да страда, когато избиват или откъсват хората му от него.

Ерин слушаше и мълчеше. Нямаше доверие на крал Андърс. Мислите й бяха объркани поради недоспиване и беше така изтощена, че дори самото пътуване й се струваше нереално. Всички дървета и хълмове й се струваха някак твърде натрапчиви и със заострени ръбове, а светлината, която се спускаше от небето, беше прекалено ярка и обагрена в жълто. Усещаше студа, но беше прекалено изтощена, за да изпита болка или да се напряга, а даже и да се замисля по-задълбочено.

По време на разказа на Селинор крал Андърс яздеше с приведена глава и почти притворени очи, потънал в дълбок размисъл. Сякаш искаше да си представи битката, извиквайки я във въображението си според описанието на Селинор. От време на време го прекъсваше, за да зададе някой въпрос. Обикновено задаваше въпросите си любезно. Един от тях например беше:

— Проклятията, които запрати злата магесница — казваш, че едно от тях е изстискало водата от теб. Как така?

— Когато ме улучи — заобяснява Селинор, — от всичките ми пори моментално бликна пот и изпитах усещането, че пикочният ми мехур ще се пръсне, толкова ужасно ми се допика. Потенето изобщо не спираше. Дрехите ми за секунди подгизнаха.

— А какво стана с потребността да се изпикаеш? — зададе следващия си въпрос крал Андърс.

— Направих го направо там, където стоях, като всички други — обясни Селинор. — Бяхме в разгара на битката и нямаше никаква възможност за деликатности. При това пикането ми нямаше край.

Крал Андърс кимна разбиращо и остави сина си да продължи.

Отчетът отне часове. На всеки въпрос на краля Селинор отговаряше прекалено направо — поне за вкуса на Ерин.

За стотен път се сети, че крал Андърс беше пратил сина си да шпионира Габорн. И въпреки че Селинор бе споделил, че няма доверие на баща си и се притеснява, че се е побъркал, щом като е убил собствения си наблюдател, той все пак се държеше като шпионин. Не спестяваше нищо. Ерин не можеше да разбере кралят ли притежава тактичността да получава необходимите отговори — защото през целия разговор поведението му беше на любезен събеседник, който просто иска да си изясни по-подробно ситуацията — или Селинор не умее да си държи езика зад зъбите.

Селинор разказа абсолютно всичко, включително и как Ерин го беше избрала за съпруг, както постъпват Конесестрите.

— Наистина ли? — попита крал Андърс и погледна назад към Ерин. — Оженил си се за нея? Майка ти ще бъде покрусена!

— Защо? — попита Селинор.

— Би искала голяма сватба в Южната градина с месеци планиране и хиляди присъстващи лордове.

— Съжалявам, че ще я разочаровам — отвърна Селинор.

Кралят се извърна назад и се усмихна предразполагащо на Ерин.

— О, няма да е разочарована. Поне в това съм сигурен.

Когато Селинор приключи разказа си, крал Андърс запита:

— Казваш, че Габорн пътувал с голям товар силари. Колко бяха?

— Пет големи сандъка — каза Селинор. — Предполагам, че бащата на Габорн ги е отнел от Радж Атън, когато е завзел Лонгмът. Всеки сандък трябваше да бъде вдиган от двама подсилени воини, следователно не са тежали по-малко от триста или четиристотин фунта. Изчислих, че са по четири хиляди силара във всеки.

Кралят изсумтя от изненада.

— Наистина голямо съкровище.

Бойците зад гърба на крал Андърс замърмориха при споменаването на съкровището.

— Да — потвърди Селинор, — наистина голямо съкровище, а имаше и други допълнения. Облекчителите на Габорн припяваха ден и нощ в двореца Силвареста, докато прехвърляха дарове, макар Габорн да не пожела нито един за себе си.

— Не пожела ли? — възкликна крал Андърс.

— Той не обича целувката на силара — отвърна Селинор. — Казват, че е положил клетва.

— Колко дара притежава? — попита Андърс.

Това беше дълбоко личен въпрос, каквито никога не се обсъждат публично отчасти от деликатност, отчасти заради опасността. От подобни неща се интересуваха единствено убийците.

— Не съм виждал белезите му — отвърна Селинор, — но знам, че е изгубил даровете си, когато Радж Атън убил неговите Посветители в Синята кула. След това получил няколко дара в Лонгмът, но не е възможно да са били кой знае колко — предполагам петнайсетина, по три на мускули, гъвкавост и метаболизъм, четири-пет за издръжливост и може би малко взор и слух. Не е взимал нищо за чар или глас, в това съм сигурен.

Крал Андърс кимна разбиращо.

— Ще се окаже добър човек. Само че би ми се искало да е по-добър крал. Запомни, Селинор, никой от нас, които сме на власт, не може да си позволи лукса на подобни скрупули.

— Някои смятат, че скрупулите са необходимост, а не лукс — обади се Ерин.

И съжали още докато го изричаше.

— И са точно това. — Крал Андърс се извърна, колкото му беше възможно, за да я вижда по-добре, и й се усмихна приветливо. — Не исках да засегна Габорн. Той прави всичко възможно, за да се справи с една ужасна ситуация. И все пак ми се струва, че ако действително е загрижен за своя народ, е длъжен да приема повече дарове. Вярно, че няколко Посветители тук-там ще умрат — загуба, за която всички бихме съжалявали. Но ако народът на Габорн загуби своя крал…

Той въздъхна.

Ерин разгледа лицето му. Изражението му с нищо не подсказваше, че крои планове да убие Габорн и да присвои силарите му, но тя не можеше да се освободи от подозрението, че подобни намерения се въртят из мозъка му.

Крал Андърс я изгледа косо и попита:

— Нямаш ми доверие, нали? — Ерин не отговори. Единственият шум беше от потропването на конските копита по засъхналата върху пътя кал. — А защо?

Ерин не посмя да му каже истината — че не му се доверява, тъй като собственият му син се опасява, че е луд. Че може би е убил собствения си наблюдател и е сторил всичко по силите си, за да се отърве от Габорн.

Дори в момента Ерин не знаеше със сигурност защо крал Андърс се придвижва на юг към Мистария. Каза, че отивал, за да се опита да спре една война, която не бил започнал. Но не бързаше особено.

И тогава Селинор наруши неловката тишина и изтърси:

— Тя те сънува. Сънува, че си локъс.

В първия момент кралят като че ли имаше намерение да отхвърли обвинението, но след кратък размисъл я изгледа със странен израз.

— Че съм какво?

— Сънува бухал в Долния свят — продължи Селинор, — който й каза да се пази от същество, наречено „локъс“, нещо като средоточие на злото. Може да се вмъкне в човек и да го използва като своя ризница.

Крал Андърс вдигна ръка и спря хората си. Обърна коня си и огледа отблизо Ерин, сякаш търсеше точния отговор.

— Сънувала си бухал? — попита я той. — Кажи ми, обикновена кукумявка ли беше, или по-скоро горски бухал?

Няколко рицари се изкискаха зад гърба й. А един забуха като бухал.

Ерин усети, че кръвта нахлу в лицето й. Беше бясна, че Селинор издаде тайната й на баща си. Лично тя никога не би споменала открито за своя сън.

— Беше бухал от Долния свят — отговори тя, — в хралупа под огромно дърво.

— И каза, че съм… локъс?

— Не — отрече Ерин. — Не изрече името ти. Само ме предупреди, че в нашия свят е пристигнал локъс, скрит в Сияйния на мрака, който Мирима уби. Колкото до това дали се е вмъкнал в теб, или не, единственото, което знам, е, че ще търси домакин, а ти се държиш странно.

За миг й се стори, че мъжете наоколо са склонни да приемат думите й сериозно, но крал Андърс каза:

— Мило момиче, а в този твой сън не се ли обади в моя защита някоя крастава жаба или мишле?

При тези думи цялата войска избухна във взрив от смехове. Лицето на Ерин почервеня от ярост. Кралят ги остави да се посмеят на воля и вдигна ръка за тишина.

— Съжалявам — добави той. — Не биваше да говоря така със снаха си. Не исках да те обърквам. Сигурен съм, че си сънувала лош сън…

— Не беше сън — прекъсна го разгорещено Ерин. — Беше послание, истинско послание. — Израз на огорчение се изписа на лицето на Андърс. Зад него капитан Гантръл завъртя очи. — Чародеите на Радж Атън повикаха Сияйния на мрака в Мистария — продължи Ерин, — в град Туинхейвън. Опожариха го целия, използвайки населението му като човешки жертви за черните си магии. Отвориха врата към Долния свят и пуснаха съществото да излезе. Когато със Селинор се връщахме от Карис, спряхме в града. Сред пепелта открихме огнени руни, които все още тлееха и пълзяха в кръг като змии. Вратата към Долния свят изглеждаше все още отворена. И аз пуснах кинжала си сред руните. Той мина през огъня и изчезна. Без да докосне земя. Така се уверихме, че вратата зее отворена.

След тези думи мъжете около Ерин се смълчаха. На съня й можеха да се изсмеят, ако беше само сън, но всеки беше чувал за послания и след обясненията за обстоятелствата, при които се бяха случили странните й преживявания, всички изглеждаха по-скоро загрижени, отколкото развеселени.

— Същата нощ — добави Ерин — сънувах бухала от Долния свят. Държеше моя кинжал в клюна си. Именно той ми изпрати предупреждението.

— Било е истинско послание или аз не съм никаква чародейка! — обади се Лешничарката. — Усещам го с костите си. Но повярвай, че никакъв бухал не ти е проговорил. Бил е Сияен или дори Лъчезарен. Много често едно истинско послание ни се явява като сън.

Ерин пое въздух от изненада. Възможно ли беше да й е проговорил Сияен или Лъчезарен? Това бяха легендарни същества. Те бяха помагали на такива велики хора като Ерден Геборен. Но не можеше да си представи, че биха помогнали на нея.

— Защо ще й се появява като бухал? — попита Селинор.

— Защото нещо в него е „Ийл“ — отвърна Лешничарката. — Може би името му или може да е домашен любимец. Но запомнете думите ми, трябва да се вслушаме в това предупреждение!

Последва дълго мълчание. Ерин се огледа. Беше заобиколена от мъже с герба на гарвана на Южен Кроудън и я споходи една мисъл. Крал Андърс имаше за герб гарван, а бухалите мразят гарваните. Когато могат, ги убиват и след това гарваните обсаждат бухала в дървото му при изгрев и го изтезават цял ден, докато не го повалят.

„Затова ли вестителят ми се явява като бухал?“ — учуди се Ерин.

— Добре — обади се най-после крал Андърс, — да предположим, че това е истинско послание. Защо мислиш, че този… — локъс ли го нарече? — защо се опасяваш, че може да се вмъкне в мен?

— Когато Мирима повали Сияйния на мрака в замъка Силвареста — отговори Ерин, — от него се надигна стихия, огромна ревяща вихрушка. И полетя на изток. Бинесман каза, че чудовището все още е способно да извърши голямо зло.

— Може да е стигнало до Кроудън — рече разтревожено крал Андърс, — въпреки че между замъка Силвареста и моето владение се простират много левги. А има и няколко града — замъка Дониейс, Емит и дори укреплението при Червената скала. Ако това, което казваш, е вярно, това същество би могло да е къде ли не, в кого ли не. Може да се е вмъкнало в рицар, в търговец, в перачка. В тези градове живеят десетки хиляди хора.

Но Ерин подозираше, че то не би се задоволило да се вмъкне в една проста перачка. То беше Сияен на мрака, властелин на Долния свят. А подобно същество, отдадено на злото, би търсило мощ. Стихията не беше поела просто в някаква посока. Това беше свързано и с падането на наблюдателя от наблюдателната кула на Андърс, и с обстоятелството, че търсеше съюзници, за да се възправи срещу Габорн.

Крал Андърс стоеше неподвижен, сякаш потънал в дълбок размисъл. Накрая въздъхна и се обърна към един от хората си:

— Сър Бенърс, поведете тези мъже към Хиърдън, в източните провинции, и претърсете градовете. Вижте дали можете да откриете следи от този локъс — някакви убийства, които са били извършени, някакви грабежи. — Андърс отново млъкна; хапеше устната си, докато размишляваше. — Може би трябва да отида самият аз. Бих могъл да използвам дарбата си да надничам в сърцата на хората и да прогоня това същество. То не би могло да се скрие от мен или от Габорн.

— Ако все още е в Хиърдън — обади се Селинор. — Може да е в Кроудън. А може само да е минало покрай нас и да е запрашило някъде на изток.

Крал Андърс кимна замислено.

— Прав си. Може да загубя в търсене месеци. А освен това ме притискат по-важни дела. Чувствам го. Нашият път е на юг, към Мистария.

Тъй че Бенърс пое с мъжете на север, а крал Андърс потегли на юг. Ерин не смееше да обсъжда повече тревогите си, а обмисляше начина, по който крал Андърс бе реагирал на новината за посланието. Беше останал спокоен и вежлив, но тя не пропусна да забележи колко внимателно обмисля отговорите си и как се старае да не изтърве излишна дума.

Продължи да го наблюдава през целия ден и установи, че благосклонната усмивка не слиза от лицето му. Той често се усмихваше по незначителни поводи — щом слънцето изскочеше иззад някой облак или когато някоя катеричка прескочеше от коня на Лешничарката върху неговия. Но не се хилеше като обезумял, както беше правил блъсканият от вятъра маг от Инкара.

Какво й беше казал бухалът — че Асгарот е най-неуловимият от всички локъси?

Естествено едно неуловимо същество не би се разкрило. Щеше да се спотайва и да злосторничи подмолно.

И все пак нещо, което бе казал крал Андърс, не оставяше Ерин на мира. Един локъс можеше да е навсякъде и във всеки. Можеше да се крие в Гантръл или дори в Селинор, доколкото знаеше тя.

Ерин искаше да знае повече. Искаше да зададе въпроси на бухала от. Долния свят.

Цели два дни се беше борила със съня, тъй че в късния следобед, когато слънцето започна да залязва, при едно от многото спирания, за да починат конете, Ерин се отдалечи до една хикория край пътя, седна и се облегна на ствола й.

И въпреки шума и суматохата наоколо, скоро заспа. И се събуди в Долния свят.

Беше нощ и Ерин беше в хралупата на огромното дърво. Отвън проблясваха светкавици, в небето трещяха гръмотевици и в клоните бушуваше ураган, от чиито набези те скрибуцаха, а листата шушнеха и съскаха.

Сред вятъра дочу викове. Вълчи вой и смразяващите кръвта писъци на Сияйни на мрака. Беше сигурна, че това не е обикновена буря.

Вторачи се в мрака, търсейки следа от бухала. Под отблясъците на светкавиците можа да различи познатите й вече възлести коренища, които изпълваха хралупата. Кости от сърна и дребни животни лежаха на купчина под клона на бухала, а в един отдалечен ъгъл нечии стъпки отвеждаха между разклонените корени към вътрешно помещение. Над входа върху корените беше издълбано лице на жена, чиято коса се спускаше на вълни от двете страни на отвора.

Изкачи няколкото стъпала и надникна навън. Клоните на огромното дърво се люшкаха и скриваха небето над главата й. Но на светлината на проблясващите светкавици Ерин видя прилеповидните силуети на прелитащото в небето огромно ято Сияйни на мрака.

Сърцето й се разтуптя и тя се дръпна навътре. Препъна се по стълбите и се вмъкна в хралупата покрай осветяваното от време на време от светкавиците женско лице, влезе още по-надълбоко, където цареше пълен мрак. Продължи по извиващо се още по-надолу под земята стълбище. Най-после стигна до една площадка и по отекването на дишането си разбра, че е попаднала в обширна каменна зала. Не можеше да види нищо.

Обграждаше я абсолютен мрак.

Къде ли беше бухалът?

„Бухале, къде си? — извика безмълвно тя. — Имам нужда от помощта ти!“

Дълго вика така, но не последва отговор.

Върна се в мислите си към последната им среща. Тогава му бе казала, че не иска да разговаря повече с него. Вероятно се беше махнал.

„А може да е навън — мина й през ума — и се сражава със Сияйните на мрака или се спасява от тях.“

„А може и да е тук, но не иска да рискува с отговорите си от страх да не чуят враговете му.“

Съвсем тихо, като прошепната мисъл, тя чу гласа му. „Да — рече бухалът. — Враговете ти са навсякъде около теб. Не надушваш ли злото? Дори в момента са нащрек, за да чуят мислите ти.“

Ерин отвори очи. Седеше под огромната хикория. Листата на дървото шумоляха от поривите на задухалия вятър.

В ниското рицарите на Кроудън пояха конете си в малкия поток, над чиито води все още надвисваха туфи сочна зелена трева.

Крал Андърс и Селинор седяха един до друг, увлечени в разговор, но щом тя погледна към тях, Андърс вдигна очи към нея. Имаше нещо подозрително в стойката му и в начина, по който я погледна. За нея ли разговаряха?

Селинор също погледна към нея. Ерин остана с притворени клепки, преструвайки се на заспала. Двамата мъже отклониха погледи.

Беше сигурна, че разговарят за нея.

Ерин се надигна и забърза надолу по хълма. Рицарите бяха оставили конете да пасат и те пристъпваха наоколо, търсейки сочна трева. Един от тях застана между нея и Селинор.

Ерин приближи иззад коня и чу крал Андърс да казва:

— Сигурен ли си, че не са я ударили по главата при битката в Карис? Всички тези нейни приказки — май се е побъркала.

— Беше абсолютна бъркотия — отвърна Селинор. — Халите бяха навсякъде. Но щях да забележа, ако я бяха ударили по главата. По-вероятно е поначало да си е луда.

Крал Андърс въздъхна дълбоко. Ерин се приведе и хвана коня за юздата, за да се скрие от погледите им. И се заслуша.

— Нали не си разстроен, че се ожених за нея? — попита Селинор.

— Разстроен? — възкликна Андърс. — Не, за бога! Не би могъл да направиш по-добър избор. Щом е дъщеря на Палдейн, това те прави достоен претендент за короната на Мистария, може би и на Хиърдън.

Селинор не беше отварял дума за родословието на Ерин тази сутрин. Като Конесестра на Флийдс майката на Ерин беше избрала най-подходящия мъж, който да изпълни ролята на жребец, но никога не беше споменавала името на Палдейн, а Ерин го беше споделила единствено със съпруга си при абсолютна конфиденциалност, съзнавайки възможните политически усложнения, които би имало в Мистария разкриването на този факт.

А сега Селинор беше изтърсил всичко на баща си.

„Що за човек съм взела за съпруг?“ — запита се Ерин. Беше отишъл в Хиърдън да шпионира Земния крал и да научи всичко, което може, за Ерин Конал и съмнителното й родословие. Беше й споделил, че подозира собствения си баща в малоумие, с единствената цел да спечели доверието й.

И ето, че нищо от онова, което му беше казала, не бе останало в тайна. Възможно ли беше да се опитва да противопостави нея и баща си един срещу друг?

След дълга пауза крал Андърс проговори:

— Боя се за новата ти съпруга. Ако продължава да си въобразява, че получава послания, знаеш как би трябвало да постъпим.

— Да я затворим? — попита Селинор.

— За нейно добро — потвърди Андърс — и за доброто на дъщеря ти.

Ерин усети стомахът й да се свива.

— Дъщеря ми? — възкликна Селинор.

— Да — отвърна Андърс. — Когато Избрах Ерин тази сутрин, усетих в нея не един, а два живота. Детето, което носи, е с благородно потекло. Трябва да направим всичко, което можем, за да защитим и нея, и него, за да го износи докрай.

Настъпи дълго мълчание. Ерин внезапно видя приближаващата се сянка на мъжа си под коня.

— Ерин — каза той. — Събуди ли се?

Селинор хвана коня за поводите. Гледаше я над широкия гръб на животното. Очите му бяха хладни и пронизващи. Знаеше, че е подслушвала. А тя знаеше, че ако не е предпазлива, още сега могат да й сложат вериги.

— Да — отвърна тя. — Правилно ли чух баща ти току-що да казва, че нося дете? Дъщеря?

— Да — каза крал Андърс и се приближи широко усмихнат. — До лятото ще станеш майка.

Ерин се замисли за миг. Чудеше се как би трябвало да постъпи, как да се спаси. Да хукне да бяга или да се сбие би било безразсъдно. Гарваните я заобикаляха от всички страни. Избра благоразумието. Протегна ръка над коня и погали Селинор по брадичката, след което го целуна по хладните устни.

— Изглежда, съм си намерила първокласен жребец — пошегува се тя. — Достатъчна беше само една нощ в обора.

Усмихна му се широко, а Селинор я изгледа за момент, преди да й се усмихне в отговор.

Крал Андърс се разсмя, сякаш от облекчение.

— По седлата. Този вятър май предвещава буря. Трябва да се опитаме да стигнем двореца при Гарванова врата преди да се е мръкнало.

Гарванова врата беше голяма древна крепост на границата на Южен Кроудън. В момента там гъмжеше от десетки хиляди воини на Андърс, почти цялата му армия. Ерин си спомни нещо, което й беше казала майка й за тази крепост: „Дълбока тъмница са изкопали в Гарванова врата и който попадне в нея, не може да избяга“.