Любимци на съдбата (Част III: Изменници)

От септември 77 г. пр.Хр. до зимата на 72–71 г.пр.Хр.

Помпей нямаше с кого да сподели новината, която получи от Филип в Мутина. Нямаше с кого да сподели и радостта си от сенатския указ, който му беше донесен на сектилските иди. По това време той още не беше убедил вечния си спътник Варон да го последва в Испания. Макар че упорито му внушаваше колко вълнуващо преживяване ще бъде експедицията срещу Серторий и колко нови неща ще научи и за природата, и за човеците, Варон отклоняваше предложението. Децата му вече бяха пораснали и му беше интересно да си играе с тях, затова не желаеше да се отдалечава за дълго от Рим.

Новият проконсул, който никога през живота си не беше избиран за консул, се смяташе добре подготвен за задачата и имаше предварителен план за нейното изпълнение. Най-напред писа на сената, за да му съобщи, че ще вземе под свое командване три от четирите легиона, които бяха служили при Катул и се бяха разбунтували срещу Мамерк. Освен тях щеше да разчита и на още три легиона от своите ветерани. Все пак Помпей подчерта, че войната, която Метел Пий водеше в Далечна Испания, беше по-скоро отбранителна, а и развоят на събитията в Близка Испания беше от много по-голямо значение за Рим. Ето защо той настояваше сенатът да се обърне към Метел Пий и да го убеди да му предаде един от седемте си легиона под командването на Помпей. Зетят на Помпей Гай Мемий служеше в момента като военен трибун в щаба на Метел Пий, но на следната година щеше да е в пълното си право да се кандидатира за квестор. Помпей искаше да знае дали е възможно Мемий да бъде избран за квестор „ин абсенция“, с други думи, без да се явява лично пред избирателите. Така щеше да успее да се присъедини навреме към щаба на Помпей в Близка Испания?

Писменото съгласие на сената (който се беше превърнал в послушна играчка на хитрия Филип) го застигна, преди да е напуснал Мутина. Това му вдъхна увереност, че и занапред ще получава каквото поиска. Помпей вече се радваше на двегодишен син и дъщеря на няколко месеца, затова предпочете да остави Муция Терция в родовите си владения в Пицен, забранявайки й да стъпва в Рим, преди той да се е прибрал. Помпей очакваше войната да се проточи дълго и не искаше красивата му и потайна съпруга да възбужда апетитите на съгражданите му.

Вече беше събрал хиляда души конница, при това все хора, с които и преди беше воювал, но имаше намерение да набере още желаещи по пътя през Галия. Това беше най-сериозната причина да избере сухоземния път към Испания, вместо да качи войниците си на кораби. Пиценци не се славеха като големи моряци. Самият Помпей изпитваше вроден ужас от морето, а и не се доверяваше на ветровете, нищо че по това време на годината те трябваше да бъдат попътни.

Помпей дълго беше изследвал подробно всяка карта на Испания и Галия, беше разпитвал надълго и нашироко всеки пътуващ търговец, идващ от запад. Така научи за пречките, които го чакаха по Домициевия път. Марк Перперна Вейентон беше прекосил Лигурия няколко месеца по-рано начело на Лепидовите легиони и се беше постарал да стори доста бели на Рим. Вследствие на неговите злодеяния всички по-големи галски племена в областта се бяха вдигнали на бунт: хелвиите, воконтите, салувиите, волките арекомици.

Най-лошата последица от племенните бунтове в Трансалпийска Галия беше времето, което Помпей щеше да загуби, докато си пробие път през враждебните територии и отблъсне набезите на коравите галски бойци. Той не се и съмняваше, че ще се справи с опасността, но държеше на всяка цена да стигне Испания преди началото на зимата; така щеше да е сигурен, че Метел Пий няма да го изпревари и че Серторий все още ще е достатъчно боеспособен, за да оправдае идването на Помпей. С размириците в Галия обаче се появяваше възможност армията на Помпей да се забави с цяла година. Всички алпийски проходи бяха под контрола на галските племена: известните ловци на човешки глави, салувиите, контролираха Крайморските Алпи до самите брегове на морето; воконтите се бяха разположили в долината на река Друенция и държаха прохода под Монс Генава; хелвиите пазеха средното течение на река Родан и подстъпите към долината, а волките арекомици се бяха закрепили по-нататък по пътя за Испания, в подножието на планинския масив Цебена.

Разбира се, Помпей щеше да си спечели слава, ако успееше да смаже бунта на галите, но такава слава не му се струваше достатъчна за пълководец с неговите качества. За него единствен достоен противник си оставаше Квинт Серторий. Затова трябваше да измисли начин как да си спести дългия и бавен път през Галия.

Отговорът дойде, преди Помпей да напусне Мутина през първата половина на септември: щеше да избегне обичайните пътища, като си прокара свой. От северните притоци на Пад най-голям беше реката Дурия Майор, чиито стремителни бързеи се спускаха от най-високите била на Алпите — областта между широката равнина на Западна Италийска Галия и езерата и реките, напояващи така наречената Галия Комата — Дългокоса Галия, свободната от римски контрол земя на галите — езерото Лемана, горните течения на река Родан и пълноводната река Рен, която отделяше земите на галите от тези на германите. Живописната долина, която Дурия Майор бе издълбала из планинските склонове, се знаеше като Долината на саласите, защото така се наричаше галското племе, заселило се от векове по тези места. Няколко десетилетия по-рано в алувиалната почва край реката бе открито злато и римски търсачи веднага се бяха заловили да го събират, но съпротивата на саласите беше толкова решителна, че в крайна сметка златотърсачите се ограничаваха да пресяват само водите на юг от град Епоредия.

Но от горния край на Долината на саласите, така поне се знаеше, тръгвали два планински прохода през Алпите. Единият представлявал шеметна козя пътека, която прехвърляла най-високата част на планината и водела до някакво селище на племето верагри, наречено Октодур — оттам пътят следвал най-горното течение на Родан до вливането му в езерото Лемана; пътеката се намирала на височина от три хиляди метра над морското равнище, затова била проходима само през лятото и ранната есен, а дори и тогава криела твърде много опасности, за да може армията да мине. Вторият проход бил по-достъпен, пътят не се издигал на повече от две хиляди метра над морското равнище и бил достатъчно широк, за да могат по него да минават волски каруци. Единствените му недостатъци били липсата на каменна настилка и това, че никога не е бил в обсега на римската власт; водел до северните извори на река Изара и земите на алоброгите, оттам слизал надолу към бреговете на Родан, някъде по средното течение. След разгрома, който им нанесоха Гай Марий и Катул Цезар при Верцела, оцелелите кимври се бяха изтеглили именно по този път, макар че бяха срещнали неподозирани опасности и мнозина оставиха костите си след схватки с местните алоброги и с амбарите по̀ на запад.

Помпей се срещна с няколко души саласи, които бяха склонни да общуват с римляни, и се отказа от плановете си да използва козята пътека към езерото Лемана; другият път обаче му се стори добра възможност. Трасето било достатъчно широко, за да мине и обозът, независимо от трудностите и рисковете, които очакваха добитъка. Това означаваше, че легионите ще могат да вървят в бойни редици, при това, без да се отделят от конницата. Тази година календарът се разминаваше с годишните времена с почти цял месец, затова ако Помпей тръгнеше в началото на септември, щеше да използва най-горещите дни на лятото за прехвърлянето на планините. По това време на годината дори по планинските била едва ли щеше да завали сняг. В крайна сметка той се отказа от идеята да води със себе си голям обоз — вярваше, че ще се сдобие с нужните провизии и екипировка в Нарбон, в западния край на Римска Галия. Багажът, който щяха да носят войниците му, щеше да бъде натоварен на мулета.

— Ще се движим възможно най-бързо, колкото и недостъпен да е теренът — заповяда Помпей на войниците си, събрали се пред лагера, преди да поемат на запад. — Колкото по-късно научат алоброгите за нашето придвижване, толкова по-големи са шансовете ни да избегнем открития сблъсък с галските племена. Нищо не бива да ни попречи да стигнем навреме Пиренеите — трябва да сме там, преди зимните снегове да са затрупали пътищата за Испания! Галия принадлежи по право на Домиции Ахенобарбите, местните племена не ме интересуват. Нашата крайна цел е Близка Испания и трябва да я стигнем до началото на зимата.

В края на септември армията му вече прекосяваше прохода оттатък Долината на саласите — за голямо учудване на всички местното население почти не се съпротивляваше на римските нашественици. Когато Помпей се спусна към долината на Изара и земите на страховитите алоброги, той ги свари напълно неподготвени — докато осъзнаят галите какво се случва, римските легиони вече ги бяха подминали и така не им позволиха да ги настигнат. Едва край бреговете на Родан се сблъскаха с враждебно настроени племена. Хелвиите, които населяваха десния бряг на реката и подножието на планинския масив Цебена, бяха войнствено настроени. Но за Помпей хелвиите не се оказаха сериозен противник: на няколко пъти с лекота отблъсна атаките им и най-накрая взе неколкостотин момчета за заложници, за да си осигури спокойно преминаване. Онези воконти и салувии, които се оказаха достатъчно смели да слязат в равнината, бяха застигнати от същата съдба, също както и волките арекомици, които живееха оттатък устието на Родан из блатистите земи между Арелат и Немавз. Спокоен, че е загърбил всички опасности, Помпей събра децата — заложници и ги остави на грижите на жителите в Масилия.

В крайна сметка зимата още не беше дошла, когато легионите му прекосиха и Пиренеите и се установиха на лагер край град Емпория, в съседство с цивилизованото племе на индигетите. Помпей можеше да се похвали, че е навлязъл на територията на Испания, нищо че все още се намираше в самата й периферия. Проконсулът, който не само не беше избиран за консул, но и не беше стъпвал в сената, сега седна да опише преживелиците си по пътя от Италийска Галия за Испания, без да подмине героичната си смелост при прекосяването на Алпите по кози пътеки и през непознати земи и при смазването на всякаква съпротива сред галите.

Помпей съжаляваше, че приятелят му Варон не е с него. С или без стил обаче писмата бяха необходими — особено онова до другия проконсул в Испания — Метел Пий, наричан от някои зложелатели Прасчо Младши.

Метел Пий получи писмото от Помпей в средата на януари и се оттегли в кабинета на квартирата си в град Хиспалида: искаше му се да проучи по-внимателно съдържанието. Никак не му беше до смях — това, което Помпей му съобщаваше, беше твърде сериозно. И все пак, горчиво се усмихваше, без да знае, че и Сула е имал случай да получи подобни послания от Помпей — писма, в които поучаваше началника си как да действа в Африка — провинция, която Сула познаваше много по-добре от младока, също както и Метел Пий познаваше много по-добре Испания. Богове, младият касапин беше толкова самоуверен, че дори даваше съвети на колегите си!

Бяха минали три години, откакто Метел Пий бе пристигнал в Далечна Испания начело на осемте си легиона — три години, в които Серторий бе доказал пред целия свят, че е по-добър пълководец и по-умен от него. Никой не изпитваше по-голям респект към Квинт Серторий и верния му легат Луций Хиртулей от самия Квинт Метел Пий. И никой не знаеше по-добре от него колко трудно ще бъде — дори за Помпей — да победи Серторий и Хиртулей. Самият Пий си обясняваше всичко с нежеланието на Рим да му остави достатъчно време да се справи със задачата. Ако се вярваше на Езоп, който бърза, бавно стига, затова Метел Пий вървеше бавно, но славно към победата. Беше загубил цял легион, но вече беше прегрупирал войската си и чакаше сгоден момент, без да предизвиква Серторий. Правеше го съвсем целенасочено. Защото докато чакаше и събираше сведения за действията на Серторий, имаше време да обмисли положението. Не смяташе, че е невъзможно противникът да бъде победен; по-скоро се убеждаваше, че за победата няма да са достатъчни традиционните военни средства. Метел Пий беше заложил до голяма степен на шпионската си мрежа, чието построяване му беше отнело много време, търпение и старание — шпионите не само му съобщаваха за всяко действие на Серторий, но и не позволяваха на самия Серторий да отгатне неговите ходове.

Сега Помпей се беше появил на испанската сцена, упълномощен от сената (по-точно от Филип), радваше се на същите пълномощия като него, освен това смяташе, че способностите му на пълководец са по-големи от тези на Серторий, Хиртулей и Метел Пий, взети заедно. Е, времето щеше да го научи на много неща, не беше сега моментът Метел Пий да го вразумява — самонадеяният Помпей просто не би го послушал. Необходимо беше да мине време и младежът да претърпи няколко поражения. Без съмнение младият пълководец се отличаваше с голяма смелост, но Прасчо отдавна познаваше Серторий — по-точно от осемнадесетата си година — и знаеше, че и на него не му липсва смелост. По-важно обаче беше, че Серторий бе наследил гения на Гай Марий; той разбираше военното изкуство, както малцина в римската история го бяха разбирали. Но с времето Метел беше напипал слабите му места и беше почти убеден, че те се дължат на Серториевото самомнение. Да можеше по някакъв начин Серторий да бъде засегнат, той щеше да стане уязвим.

Но Серторий нямаше да се изплаши от това, че някой си Гней Помпей Велики е решил да воюва с него.

На вратата се почука и в стаята влезе синът на Метел Пий — баща му държеше на военния устав и не позволяваше дори на собствения си син да наруши реда в щаба. Известен на всички като Метел Сципион (нищо че на четири очи баща му го наричаше просто Квинт) младежът носеше доста внушителното име Квинт Цецилий Метел Пий Корнелиян Сципион Назика. Беше на деветнадесет години, но вече имаше една година служба като контубернал, доволен, че служи под командването на баща си, така както и Метел Пий бе служил при дядо му Метел Нумидик. Всъщност Квинт не му беше син — Метел беше осиновил най-големия син на балдъзата си Лициния, омъжена за Сципион Назика. Как така голямата Лициния се оказа плодовита и роди куп деца, а по-малката й сестра не можа нито веднъж да забременее, Прасчо не можеше да си обясни. Случваха се подобни неща и тогава човек или се развеждаше с жена си, или ако много я обичаше (както Пий обичаше своята Лициния), си осиновяваше чуждо дете.

Прасчо беше доволен от осиновения си наследник, нищо че му се искаше синът му да е малко по-интелигентен и не чак толкова самонадеян и арогантен. Но второто можеше да се очаква — родният му баща Сципион Назика също беше доста арогантен. Метел Сципион беше висок, добре сложен и излъчваше студено високомерие, което му придаваше повече красота. Очите му бяха сивкавосини, косите му — доста светли, затова нямаше как да мине за роден син на осиновителя си. На десетгодишна възраст Метел беше сгоден за дъщерята на Мамерк от първата му жена, Клавдия Пулхра, и макар двамата младежи да се заяждаха от малки, Метел Сципион беше силно привързан към Емилия Лепида, както и тя към него.

— Получих писмо от Гней Помпей от Емпория — каза Метел Пий на сина си.

— Това е истинско унижение, татко — изсумтя презрително Метел Сципион.

— В известен смисъл — да, сине. И все пак съдържанието на писмото успя да ме ободри. Нашето чудо на чудесата очевидно смята Серторий за неспособен и неопитен пълководец.

— Аха, разбирам. Помпей си мисли, че за една година ще се справи със Серторий, така ли?

— Не, сине, не! В рамките на три години — отвърна спокойно Прасчо.

Серторий беше презимувал в новата си столица Оска заедно с най-способния си легат Луций Хиртулей и другия си обигран помощник Гай Херений. Към тримата се беше присъединил и отскоро дошлият Марк Перперна Вейентон.

Когато Перперна се появи на сцената, нещата около него не се развиваха никак добре — Перперна беше решил, че двайсетте хиляди души пехота и хиляда и петстотинте конници му принадлежат и трябва на всяка цена да останат под негово командване.

— Не мога да го позволя — му беше заявил Серторий.

Перперна много се беше възмутил:

— Това са мои войници, Квинт Серторий! Мое право е да кажа какво да се случи с тях и как ще бъдат използвани! А аз казвам, че трябва да останат под мое командване!

— Защо се мъчиш да подражаваш на Цепион Консул преди битката при Араузио? — попита го другият. — Дори не си го и помисляй, Вейентоне! В Испания има само един главнокомандващ и само един консул — и това съм аз!

Перперна продължи да настоява, че Серторий няма право да му отказва положение равно на неговото и да му отнема армията.

Но Серторий беше поставил въпроса пред новоназначения си сенат:

— Марк Перперна Вейентон иска да води война срещу римското присъствие в Испания със своя армия, като за целта получи пълномощия и ранг, равни на моите. Не желае да получава заповеди от мен и да съдейства на моята стратегия. Искам от вас, назначени отци, да напомните на този човек, че ако не ми се подчини, ще се наложи да напусне Испания.

Хората на Серторий с удоволствие напомниха на Перперна къде му е мястото, но той отново не се призна за победен. Убеден, че правото и обичаите са на негова страна, той се обърна лично към легионите си. Собствените му войници обаче му заявиха, че правдата е на страната на Серторий — всички били готови да служат на Квинт Серторий, а не на него.

И така Перперна най-после беше отстъпил. На всички (включително и на самия Серторий) им се струваше, че чувствата му са искрени и не таи злоба към никого. Но зад своето спокойно и добродушно изражение той криеше мрачни мисли и никога нямаше позволи огънят на претърпяната обида да изгасне. Колкото и да премисляше нещата, според римските обичаи неговото положение не беше с нищо по-различно от това на Квинт Серторий — и двамата бяха достигнали преторския пост, и двамата бяха лишени от правото да бъдат консули.

Без да знае, че Перперна се чувства засегнат, Серторий използва зимата — същата онази, която Помпей прекара в Емпория, — за да подготви плановете си за идващата година.

— Изобщо не познавам Помпей — говореше леко небрежно испанският главнокомандващ, — но от това, което знам за кариерата му, не мисля, че ще ни е трудно да се справим с него. Ако Карбон беше достатъчно способен и решен да победи Сула, щях да остана при него в Италия. Той имаше и хора с качества край себе си — Каринат, Цензорин, Брут Дамазип. Обаче в деня, в който сам предпочете да избяга — точно по времето, когато щяхме да разберем какво представлява Помпей, — армията и офицерството вече бяха напълно деморализирани. Ясно е, че досега момчето не е срещнало сериозен пълководец, нито пък е воювало срещу боеспособна армия от смели войници.

— Сега ще му се види различно! — ухили се Хиртулей.

— Точно така. Как го наричаха? Малкия касапин? Е, аз нямам намерение да го лаская с подобен прякор — за мен той ще си остане само Малкия. Още е твърде самонадеян и нехаен, за да твърди, че е пораснал, освен това не зачита римските институции. Ако не беше така, нямаше сега да се кичи с проконсулски чин, равен на този на Бабата в Далечна Испания. Успял е да измами сената да му връчи командване, каквото по закон изобщо не му се полага. И да не ми разправя, че Сула го бил разрешил изрично: Сула не е човекът, който има правото да променя законите. Затова е крайно време да поставя Малкия на мястото му.

— Имаш ли представа какви са намеренията му? — попита Херений.

— О, най-логично би било — засмя се Серторий, — да се опита да овладее източното крайбрежие и да ни изтика навътре в сушата.

— Ами Бабата? — обади се на свой ред Перперна, на когото местното прозвище на Метел Пий особено допадаше.

— Е, той досега не се показа на особена висота. Освен ако идването на Помпей не му е вдъхнало повече кураж, предполагам, няма да ни е трудно да го задържим в провинцията му. Ще струпам силите на лузитаните по западните граници на владенията му. Така ще го принудя да се отдалечи от бреговете на Бетис и да заеме позиция край Анас — нови сто и петдесет километра от крайбрежието. Така и да иска, няма да може да помогне на Помпей. А и не мисля, че ще се опита. Бабата е предпазлив човек, не поема излишни рискове. И защо ще си прави труда да помага на някакъв си младок, който е успял с машинации да си издейства висок чин от сената? Бабата е традиционалист, Перперна. Ще изпълни дълга си към Рим, независимо кой е бил назначен за негов сътрудник, но няма да си мръдне пръста да го спасява, ако онзи сам се напъха в устата на лъва. При условие, че лузитаните заплашват да нахлуят отново на юг от Анас, неговият дълг повелява да ги възпре.

С това темата се изчерпа и четиримата се разделиха. Серторий отиде да нахрани бялата си сърна. Заради необичайния си цвят животното се беше превърнало в изключителен символ в очите на местните поддръжници на Серторий — за тях сърната беше ясен знак за магическите способности на водача им. С годините той не беше изгубил способността да общува с дивите животни и при второто си стъпване на испанска земя добре си спомняше как с едно щракване на пръстите може да привика всеки горски звяр… и как това въздейства върху душите на местните жители. Бялата сърничка, очевидно останала без майка, се беше появила две години по-рано, някъде от планините в Централна Испания. Серторий я беше заварил самотна и беззащитна и без да се замисли, беше коленичил, за да я прегърне. Но испанците бяха видели в този му жест някакъв тайнствен знак и оттогава нататък започнаха да гледат на предводителя си с други очи. За тях бялата сърна беше превъплъщение на великата богиня Диана, която даваше израз на своята закрила и поставяше Серторий по-високо от всички смъртни люде. А той пръв се беше сетил кой се крие зад образа на сърната! Пръв беше коленичил пред вълшебното животно, за да изрази своята почит към богинята.

Оттогава бялата сърна беше неразделен спътник на Серторий и го следваше навсякъде като куче, докато на друг човек не позволяваше дори да я доближи. Съществуваше още един знак, че боговете имат пръст в тази история — с годините сърната не беше пораснала, беше си останало все същото крехко животинче с рубиненочервени очички, които не се откъсваха от Серторий и просеха целувки и милувки. Всяка нощ тя спеше на една овча кожа в краката на покровителя си. По време на сражение той я връзваше на безопасно място, защото иначе сърната щеше да го последва в разгара на схватката, а Серторий не можеше да позволи на врага да убие животното му — това щеше да означава, че богинята го е изоставила.

В интерес на истината, с времето самият той свикна с мисълта, че бялата сърна символизира божията закрила и с всеки ден вярата му укрепваше. Разбира се, сърната се казваше Диана, а той самият наричаше себе си Татко всеки път, когато разговаряше с животинчето.

— Татко е тук, Диана! — извика той, щом гостите си отидоха.

Диана веднага се показа, готова за милувки. Серторий клекна и обхвана с две ръце треперещото й телце, допря устни до гладката кожа на челото й и с едната си ръка задърпа гальовно ухото й. Винаги гонеше животното от къщи, когато разговаряше с легатите си, и сърната униваше, убедена, че е сторила нещо лошо, за да бъде така жестоко наказана от Татко. Изпитваше такова остро чувство на вина, че при всяка нова среща Серторий трябваше да я гали и прегръща по-дълго от обикновено, да й говори мили думи и да я утешава. Иначе тя щеше да се самонакаже, като не докосне храната си. Може би беше естествено при тези обстоятелства, че Серторий отделяше много повече време на Диана, отколкото на старата си съпруга — германката, и сина, който имаше от нея… В крайна сметка у двамата нямаше нищо божествено. Единствено майка си Серторий продължаваше да обича повече от Диана. За съжаление седем години не я беше виждал.

След като остави бялата сърна да рови из сеното (през зимата Оска се губеше под снегове и ледове, животните нямаше къде да пасат), Серторий седна на един голям камък пред задния вход на дома си и се замисли за Помпей. Искаше му се да знае как разсъждава едно дете. Дали в Рим наистина смятаха младежа от Пицен способен да победи него, Серторий? Най-накрая след дълги размисли той си каза, че всичко е плод на Филиповите машинации — старият хитрец бе успял да заблуди и сената, и целия народ. Разбира се, Серторий се осведомяваше какво става в Рим — все още имаше доста приятели, все хора с положение в обществото. Зад дебелата завеса на суланския терор мнозина недоволстваха от режима; понеже се страхуваха да предприемат друго, те бяха поели грижата да държат опозиционера Серторий осведомен за всичко по-важно, което се случваше в Рим. Откакто Помпей бе назначен за началник на армия, тонът на писмата стана доста по-настоятелен — не бяха малко онези, според които евентуална победа на Квинт Серторий над Помпей би му позволила на свой ред да бъде посрещнат от сената като римски диктатор.

Но той имаше и нещо друго наум, затова прати тайно да извикат обратно Луций Хиртулей.

— Трябва да сме абсолютно сигурни, че Бабата няма да мръдне от Далечна Испания — каза Серторий на помощника си. — Нищо чудно лузитаните да не са достатъчни да го сплашат. Искам ти и брат ти да поемете испанските легиони през пролетта и да се настаните край Ламиний. Така, ако Бабата реши да спасява Малкия, ще го разубедиш. Дали ще тръгне да пробива през долините на Анас или на Бетис, все ще си на пътя му.

Испанската армия включваше четиридесет хиляди бойци — лузитани и келтибери, които Серторий и Хиртулей с големи усилия бяха успели да превърнат в боеспособни легионери по римски образец. Серторий разчиташе и на други местни войници, само че тях не ги беше учил на нищо — те и досега продължаваха да воюват, като разчитаха на засади и внезапни набези. Но те нямаше да стигнат: Серторий знаеше добре, че ако иска да се наложи над римските сили в Испания, трябва да разчита на редовна армия по римски образец. Много войници — римляни и италийци — бяха избягали при него след разгрома на Карбон, но броят им беше недостатъчен. Затова Серторий беше създал собствена испанска армия.

— Можеш ли да се справиш без нас срещу Помпей? — попита Хиртулей.

— Щом хората на Перперна са с мене, ще се справя.

— Тогава не се бой за Бабата. Двамата с брат ми ще го убедим да кротува в Далечна Испания.

— А сега помни — заръча Метел Пий на Гай Мемий, преди скъпоценният зет на Помпей да поеме към Нови Картаген, — войските ти са по-ценни от теб самия. Ако нещата тръгнат на зле, тоест ако Помпей не се справи толкова добре, колкото смята, веднага да прибереш легиона на сигурно място, където би могъл да се окопае и сам срещу врага. Ти си човек, на когото може да се разчита, Мемий, съжалявам, че си заминаваш. Но никога не забравяй, че са ти поверени войници.

Красивият квестор на Помпей, който беше и съпруг на сестра му, изведе тържествено легиона си от града и пое в източна посока — из просторните полета на най-плодородната страна на света — по-богата от Кампания, по-богата от Египет и от Римска Азия. Тук и лятото не беше много горещо, и зимата — много студена, всяка пролет топящият се сняг по планините пълнеше многото реки и потоци, които напояваха плодородните алувиални почви. Далечна Испания беше една огромна житница, зелена през пролетта и началото на лятото, златна — в разгара на жътвата. Добитъкът се угояваше както никъде другаде, а водоемите гъмжаха от риба.

Заедно с Гай Мемий пътуваха двама души, които не бяха нито римляни, нито испанци, макар че бяха почти на една възраст, а носеха и едни и същи имена, Кинаху Хадашт Библос, те бяха чичо и племенник. По произход бяха финикийци, по рождение — жители на морското пристанище Гадес, основано близо хиляда години по-рано от финикийски колонисти. Градът и до ден-днешен пазеше своя финикийски (пунически, биха рекли римляните) характер, като местните обичаи следваха старите традиции. Под картагенска власт Гадес се беше развивал нормално, ако не за друго, то, защото и картагенците принадлежаха към пуническата общност. После бяха дошли римляните, с които гадесчани нямаха големи неприятности: пристанището все така процъфтяваше, а с времето местните жители се бяха убедили, че бъдещето им зависи от бъдещето на Рим. По-добре да ги владеят цивилизовани люде, отколкото някое от варварските племена, населяващи Централна и Източна Испания. Най-голямата тревога на Гадес бе да не би римляните да решат, че Испания не си струва разходите, и да изтеглят войските си от двете размирни провинции. Именно по тази причина двамата Кинаху Хадашт Библос се бяха прикачили към легиона на Гай Мемий с добрите намерения да му помагат. Мемий им беше възложил да отговарят за снабдяването, използваше ги също за преводачи и информатори. Понеже му беше трудно да изговаря правилно пуническите им имена, а и понеже те самите говореха латински с акцент (иначе забележително правилно), Помпеевият квестор ги беше кръстил Балб — думата, която римляните използваха за хора с говорен дефект. Мемий сам не можеше да си обясни защо двамата гадесчани толкова се гордеят с латинските си прякори.

— Гней Помпей ми е заръчал да мина през Ад Фраксин и Елиокрока — говореше Мемий с по-стария Балб. — Това ли е наистина най-удобният път?

— Мисля, че да, Гай Мемий — отговори му Балб, за когото отдалеч се познаваше, че не е римлянин: големият му гърбав нос и високите скули издаваха семитския произход, също както и големите му черни очи. — Така ще следваме бреговете на Бетис почти до самите извори на реката, след това ще прехвърлим планините Ороспеда — там, където са най-ниски. Планината играе ролята на вододел, но ако тръгнем по пътя от Ад Фраксин към Басти, ще попаднем на удобен път, който прехвърля билото и води право в Елиокрока от другата страна на планината. Оттам доста бързо ще успеем да се спуснем към полето Спартарий — така римляните наричат равнините около Нови Картаген, където дивеят контестаните. Какъвто и друг път да изберем, няма да е по-бърз и по-удобен.

— Смяташ ли, че ще срещнем голяма съпротива?

— Не и преди да прехвърлим Ороспеда. Оттатък планината, кой знае?

— Контестаните с нас ли са или против нас?

Балб вдигна рамене в някакъв чужд, почти неразбираем жест.

— Кой може да е сигурен накъде тегне едно испанско племе? Контестаните от векове живеят близо до цивилизацията, а това не е без значение. Но, от друга страна, самият Серторий също принадлежи на цивилизацията, а испанците го обожават.

— Е, ще видим — заключи Мемий, без да се тревожи за бъдещето: най-напред трябваше да стигнат Елиокрока.

Преди Гай Марий да отвори мините в планинските склонове между Бетис и Анас (оттогава планините се наричаха Мариански), Ороспеда криеше най-богатите находища на сребро и олово, които Рим владееше. Вследствие на дългата миньорска дейност горската покривка беше оредяла, което правеше пътя по-лек и безопасен. Разстоянието, което Мемий трябваше да измине, беше четиристотин и петдесет километра — с триста по-малко от това, което Помпей трябваше на свой ред да извърви, но квесторът започна похода си по-рано от своя шурей, още в средата на март, заради пресечения терен. Без да бърза, още в края на април той вече се беше озовал пред малкото градче Елиокрока по североизточните склонове на Ороспеда, край някакъв южен приток на река Тадер: в краката му се разстилаше полето Спартарий.

Мемий беше прекарал достатъчно време в Испания, за да знае, че на местните не бива да се вярва, затова построи войската си в боен ред и продължи направо към Нови Картаген. Както скоро се увери, предохранителната мярка беше оправдана: само след няколко километра на добре поддържания път за мините го чакаха контестаните. Мемий обеща млад бик на Юпитер Оптимус Максимус, ако му позволи да се измъкне невредим от засадата. Единственото безопасно място в цялата област беше самият Нови Картаген: Гай Мемий нямаше намерение да спира никъде, преди да се е озовал на спасителния остров, където се издигаше градът.

Имаше още четиридесет километра до морския бряг, но той вече беше изпратил двестате души галски конници да пазят подстъпите на моста, който свързваше острова със сушата — това беше единствената точка, където контестаните наистина можеха да го притиснат. Още призори легионът напусна Елиокрока и бързо се отправи към морето. След първата нежелана среща с местните жители римляните бяха продължили някак странично, като раци: всяка кохорта се бранеше от плътна колона, обърната към врага, която закриваше с щитовете си тила на другарите си. Контестаните бяха все пешаци и не можеха да пробият стегнатите редици на римляните. Когато Мемий стигна моста, с облекчение установи, че никой не го заплашва, и бързо се прехвърли от другата страна.

Балб Старши беше пратен обратно в Гадес на борда на търговски кораб, натоварен догоре с миризливия рибешки продукт, наречен гарум. Вонящата рибешка паста се смяташе за незаменима подправка във всяка средиземноморска кухня. Писмото, което той носеше на Метел Пий, беше кратко, но съдържателно. Мемий обясняваше тежкото положение, в което се намираше, молеше за помощ и предупреждаваше, че легионът му няма да издържи до зимата, ако не бъде доставяна храна за войниците. Балб Младши получи доста по-опасна задача — да се промъкне през земите на размирните племена и да се добере до самия Помпей.

Помпей напусна района на Емпория в началото на април. Местните му съветници го бяха предупредили, че към края на април нивото на река Ибер ще бъде достатъчно ниско, за да може войската да намери добър брод.

Помпей отдавна беше разрешил проблема с легатите, назначавайки само пиценци или италийци; най-висш чин след него имаха Луций Афраний и Марк Петрей — все стари кучета от Пицен, служили в легионите на Помпей или на баща му. Към тях се причисляваха другарят на Цезар от Митилена Авъл Габиний, също от пиценски произход, Гай Корнелий — човек, който нямаше нищо общо с патрициите Корнелий, и Децим Лелий, който пък нямаше общо с онази богаташка фамилия, издигнала се по време на Сципион Африкански Старши. Всички офицери в армията на Помпей или бяха доказали воинските си способности, или ги очакваше бляскаво бъдеще в кариерата, в същото време нито един от тях не се радваше на високо обществено положение, с изключение може би на Авъл Габиний (чиито баща и чичо бяха в сената), затова и никой не можеше да разчита на издигане в политиката без щедрата подкрепа на патрона си Помпей.

Нещата се развиваха доста добре. Помпей напредваше бързо по крайбрежния път, шестте му легиона заедно с конницата се озоваха при Дертоза на северния бряг на Ибер, без да срещнат съпротива. Докато се опитваше да преброди реката, около два легиона войници, предвождани от Херений, се опитаха да го нападнат, но той с лекота ги отблъсна. Младият пълководец придоби самочувствие и той продължи на юг, изпълнен с оптимизъм. Скоро Херений отново се появи, този път подкрепен от два от легионите на Перперна, но когато авангардът му даде първите убити, той побърза да се оттегли.

Помпеевите съгледвачи вършеха чудесна работа. Докато той се отдалечаваше от бреговете на Ибер, те му донасяха вести, че Херений и Перперна се били спотаили в големия град Валенция — на повече от сто километра на юг. Градът се намираше на брега на река Турис, околните земи бяха много плодородни и гъсто населени. Помпей побърза да прогони по-бързо врага от стратегическата му позиция. Когато се озова под стените на Сагунт — близо до устието на малка рекичка, напояваща бедната област, верните съгледвачи го уведомиха, че самият Серторий бил далеч и не би могъл да помогне на Херений и Перперна, ако бъдат обсадени във Валенция. Серторий очевидно се опасявал, че Метел Пий може да нахлуе в Северна Испания, затова бил разположил армията си по горното течение на река Салон, при град Сегонция, откъдето най-лесно би могъл да препречи пътя на Прасчо, ако реши да прехвърли относително ниските планини между Таг и Ибер. „Добре замислено, Серторий — разсъждаваше самодоволно Помпей, — но не трябваше да оставяш толкова далеч Херений и Перперна!“

Беше средата на май и Помпей започваше да усеща колко жестоко е за войската изпепеляващото испанско слънце. Започваше да разбира и колко много вода е нужна на войниците му, и колко бързо свършват хранителните запаси. До жътва оставаха няколко месеца, а градовете, които римските легиони бяха подминали, бяха запазили твърде малко зърно в хамбарите си, за да нахранят армията. На картите испанското крайбрежие изглеждаше богато и плодородно, но в действителност се оказваше доста по-бедно от родната Италия; Помпей винаги беше смятал родните си земи по адриатическото крайбрежие за бедни и безлюдни, но те се оказваха истински рай в сравнение с бреговете на Източна Испания.

Сагунт искаше да докаже лоялността си към Рим, но нямаше с какво — хамбарите бяха празни. Пирати били разграбили крайградските силози, жителите на града имали дневни дажби, с които трябвало да оцелеят до новата реколта. Оставаха само Валенция и околните поля: Помпей нямаше време — строи легионите си и продължи похода на юг.

Високите планини, които се виждаха на хоризонта, говореха, че целият полуостров е насечен от била и долини, които нямаше да позволят на Серторий, окопал се от началото на май край Сегонция, да се притече на помощ на Валенция по-рано от края на юни. Помпей също не вярваше, че който и да е пълководец на земята може да осъществи по-бърз преход от него самия, затова им се доверяваше; малко го занимаваше мисълта дали те самите не са се подлъгали, или дали не работят за Серторий. Така или иначе, само ден, след като беше напуснал околностите на Сагунт, Помпей научи, че противникът не само се намира между него и Валенция, но точно в този миг е обсадил лоялния на Рим град Лаврон!

Това, което Помпей не беше взел под внимание, бе, че Серторий живее на полуострова от дълги години — че е имал случай да научи всяка котловина, всеки дол, всяка пътека от средиземноморските брегове чак до западните предели на Испания; че може да си позволи светкавични преходи, защото не му е нужен обоз — всяко село, всяка колиба с готовност ще го снабди с продоволствия. Сред келтиберите и лузитаните не се намираха хора, които да се радват на римското присъствие в Испания — за тях отдавна беше ясно, че римляните са дошли само за да разграбят богатите залежи на страната. Затова на Серторий се гледаше като на дар, спуснат на всички местни жители от боговете. Кой друг познаваше по-добре римляните от него — родения римлянин?

Когато съгледвачите съобщиха на Помпей, че Серторий разполагал само с два легиона, при това с непълен състав, пиценецът се възмути. Каква наглост! Каква дързост! Да обсадиш с такива жалки сили добре укрепен римски град, при това при приближаването на шест легиона римски войници и многобройна конница! Помпей беше поразен от грешката на врага си! Даде заповед за бърз ход и се спусна като хищна птица към Лаврон — фортуна му поднасяше Серторий като дар за добре дошъл.

Един-единствен поглед от близките височини го убеди, че съгледвачите не са го излъгали — Серторий наистина се опитваше да превземе Лаврон, при това с видимо ограничени сили. Само на километър — километър и половина на изток от крепостните стени на Лаврон беше морският бряг; на запад пък се издигаше хълм с полегати склонове. От височината на наблюдателницата си Помпей си даде сметка, че хълмът на запад е идеалното място за начало на операцията. А Серторий дори не му беше обърнал внимание! Без повече да се бави, той поведе войската си в западна посока, решен да заеме хълма, преди врагът да се е усетил и да го изпревари. Яхнал едрия си бял „държавен“ жребец, двадесет и девет годишният пълководец лично застана начело на пехотата и конницата. Легионите му се запътиха към хълма по път, който да позволи на жителите на Лаврон да видят, че иде помощ.

Помпей непрекъснато наблюдаваше върха на хълма, но докато успее да го стигне, плоското му било вече беше почерняло от копия и шлемове; въздухът изведнъж се изпълни с тропане на войнишки ботуши, с ругатни и презрителни подвиквания: Серторий и войниците му се подиграваха на Помпей, задето си е помислил, че може да отнеме такава добра позиция от Квинт Серторий!

— Да не си мислеше, че няма да се сетя накъде ще тръгнеш, Малкия? — извика Серторий от върха на хълма. — Много си бавен. Имаш се за умник като Сципион Африкански и за смелчага като Хораций Коклес, а, Малкия? Е, нека Квинт Серторий ти каже, че си просто един аматьор! Ти дори не знаеш какво е истинска война! Гледай на какво ще те научат професионалистите!

Помпей не беше чак такъв глупак, че да подеме атака срещу непристъпните позиции на врага, затова нямаше друг избор, освен да отстъпи. Гледаше право пред себе си и с яд усещаше, че се е изчервил за срам и позор пред цялата си армия. Обърна коня си на другата страна и си проправи път през редиците на пехотата. Пришпори коня си обратно към наблюдателния си пост. Слънцето беше минало зенита си, но денят щеше да е дълъг и Помпей можеше да опита някаква маневра преди падането на нощта. Гордостта му повеляваше да опита.

С натежало сърце и усилие на волята Помпей си наложи да се успокои. Отново огледа района. В краката му беше разположена армията му — войниците си бяха дали почивка и жадно гълтаха останалата вода от меховете. Докато сваляха шлемовете си, шумно разговаряха, облегнали се на копията и щитовете си. Говореха си за младия си пълководец и за преживяното унижение и дали това нямало да бъде първата загубена война от Помпей. Повечето навярно съжаляваха, че не са си написали завещанието.

Помпей дори не пожела да повика при себе си Афраний и Петрей — срамуваше се от толкова млади офицери като тях, да не говорим за Авъл Габиний. Но най-накрая се примири и даде знак Афраний и Петрей да се качат при него; щом двамата се изравниха с държавния му кон, той посочи с пръчка някаква точка в далечината. Легатите не смееха да продумат и чакаха Помпей да им даде заповед.

— Виждате ли къде е Серторий? — попита той. — Опитва се да подкопае стените на града. Лагерът му е ей — там. Доколкото виждам, пак е слязъл от хълма, очевидно той не му трябва — за него по-важно е да превземе града. Но няма втори път да се хвана на уловката му! — процеди през зъби Помпей. — Разстоянието между нас и него е километър и половина, неговите войски са се разтегнали на фронт от седем-осемстотин метра — това означава, че строят му е силно разреден. Ако иска изобщо да отблъсне удара ни, ще трябва да групира войските си по-плътно. Изглежда, не се плаши от мисълта да се срещне с нас, иначе нямаше да е тук. В случай на неуспех може да се изтегли на запад или на изток, или дори в двете посоки едновременно. Предполагам, че ще разпръсне войските си в двете посоки, аз поне така бих сторил на негово място. — Усети, че се е увлякъл, и се изчерви. — Ще се придвижим към сегашните му позиции с двете крила, издадени напред. Конницата ще върви след пехотата по крилата — по един легион във всяко крило, така силите ще бъдат най-компактни от страната на центъра. В самия център ще подредим останалите четири легиона. Когато една армия напредва по терен като този, трудно е да се каже точно колко напред ще избързат крилата, но колко повече се приближаваме до врага, толкова повече предните редици ще се изтеглят напред. Ако той ме подцени, а аз мисля, че ме подценява, няма дори да си помисли, че му готвя клопка. Смятам, че няма да предприеме нищо, преди крилата ми да са го обхванали от двете страни, така единственият път за отстъпление ще бъде назад — към градските стени, където ще го притиснем.

Афраний едва сега посмя да се обади:

— Ще успеем.

Петрей също кимна в съгласие.

— Ще успеем.

Това беше достатъчно за Помпей, за да повярва в плана си. Заповяда на тръбачите да свирят сбор и прати Афраний и Петрей да предадат заповедите му на по-нисшите офицери. Той самият привика при себе си шестима глашатаи на коне.

Така и никой не го видя: докато Афраний и Петрей се върнат да доложат, беше твърде късно да го разубеждават, а и щяха допълнително да го изложат пред войниците. Двамата легати с ужас изгледаха как шестимата глашатаи се насочват към града и се опитваха да се убедят, че маневрата би могла и да успее.

— Излезте, жители на Лаврон! — крещяха глашатаите по посока на града. — Излезте и вижте! Наредете се по стените, за да видите как Гней Помпей Велики ще покаже на този разбойник и изменник, който се смята за римлянин, какво означава да си истински римлянин! Елате да видите как Гней Помпей Велики ще разгроми и избие до крак войската на Квинт Серторий!

„Ще успеем!“ — повтаряше си Помпей. Толкова беше въодушевен, че му се искаше да застане в предната редица. Крилата му се разтеглиха далеч напред, легионите в центъра вървяха подире им, а Серторий така и не се сещаше да се дръпне навреме на запад или на изток. Армията му щеше да попадне в чувала! Серторий и войниците му щяха да умрат, да умрат! О, Серторий щеше да научи, и то по най-мъчителния и отчайващ начин, какво значи да предизвикаш гнева на Гней Помпей Велики!

Шестте хиляди души отбрани пехотинци, които Серторий бе държал скрити от Помпеевите съгледвачи и от наблюдателницата, която Помпей беше използвал до преди малко, удариха оголения тил на противника и започнаха да секат редиците му, преди авангардът и самият Помпей изобщо да разберат. Когато той усети откъде идва най-голямата опасност, беше твърде късно да се предотврати катастрофата. Крилата му се бяха изнесли толкова далеч напред, че не можеше да ги спре, нещо повече — предните им редици вече влизаха в ръкопашна схватка с легионите на Серторий под стените на Лаврон. А стените гъмжаха от народ — та нали Помпей лично ги беше поканил да станат свидетели на пълното му поражение. След като на няколко пъти се опитаха напразно да обърнат хода на крилата, Помпей и легатите му се заловиха да спасяват каквото могат. С огромни усилия успяха да подредят четирите легиона в центъра в каре. Положението се усложни още повече, когато конницата на Серторий се показа зад стените на Лаврон, където се беше крила, и връхлетя върху Помпеевата конница. Нещастията се трупаха едно връз друго.

Но Помпей командваше добри войници, начело на които стояха способни и съвестни центуриони, армията му се състоеше предимно от ветерани. Изтощени, с напукани от жажда устни, наплашени до смърт от самата мисъл, че някой е успял да надхитри любимия им млад пълководец — нещо, което никой не беше смятал за възможно, те все пак намираха сили да се бият. В крайна сметка Помпей и офицерите му успяха да сформират карето и дори в разгара на сражението да сглобят палисадите на малък лагер.

С падането на здрача Серторий се изтегли и остави на противника да довърши лагера си сред купища от трупове. Под подигравките и ругатните не само на Серториевите войници, но и на жителите на Лаврон, Помпей се луташе като пиян, лишен от правото дори да си поплаче: вместо това трябваше да се усмихва за кураж на изплашените си войници, да повдига духа на разпилените кохорти, да мисли къде има вода и да се чуди как може да се измъкне с чест от подобен позор.

При пукването на зората веднага прати хора при Серторий да сключат примирие, та да погребат мъртвите. Врагът се оказа достатъчно великодушен и Помпей успя да премести лагера си от голото поле на място, където имаше питейна вода. Но пък така му остана време да потъне в мрачните си мисли, които го погълнаха напълно; легатите му тичаха вместо него да наглеждат прибирането, преброяването и погребването на мъртъвците в общите ями. Докато те се мъчеха, а малкото здрави войници градяха солидни дървени огради на новия лагер, Помпей не се показваше от палатката си. Едва след залез-слънце, цяло денонощие след катастрофалното поражение, Афраний намери смелост да поиска аудиенция. При това бе достатъчно деликатен да дойде сам.

— Още няколко дни и ще се оправим с мъртъвците — доложи легатът, все едно това не беше чак толкова важно.

Помпей му отвърна със същия, привидно небрежен тон.

— Колко убити имаме, Афраний?

— Десет хиляди души пехота и седемстотин — конница.

— Ранени?

— Пет хиляди души по-тежко ранени, останалите конници са живи и здрави, но пък конете им ги няма. Серторий е предпочел да избие конете вместо хората.

— Което означава, че разполагам с четири легиона пехота, един легион с тежко ранени и осемстотин души, които не мога да използвам като пълноценна конница.

— Така е.

— Положението е много лошо.

Афраний нищо не отговори.

— Той се падаше братовчед на Гай Марий, нали?

— Точно така.

— Предполагам, това обяснява нещата.

— И аз така предполагам.

Дълго време никой от двамата не продума. Най-накрая Помпей наруши мълчанието:

— Как обаче да го обясня на сената?

Афраний се вгледа в лицето на младия си началник — все едно виждаше пред себе си стогодишен старец. Сърцето го заболя, понеже изпитваше искрена обич към младия пълководец — негов покровител, но и приятел. Афраний се страхуваше, че ако не помогне на Помпей да се изправи на крака, ако не се възвърнеше самочувствието му, ако младежът не придобиеше отново досегашната си надменност, душата му щеше да залинее съвсем и той щеше да умре от мъка. Старецът с посивялото лице беше човек, когото той за пръв път виждаше… И който нямаше дълго да живее.

Затова му предложи:

— Ако бях на твое място, щях да прехвърля цялата вина на Метел Пий. Излъжи, че е отказал да дойде в твоята провинция, излъжи, че Серторий те е нападнал с три пъти по-голяма армия.

Помпей се отдръпна ужасен:

— Не, Афраний, не мога да го направя!

— Защо? — смая се той. Досега Помпей не бе изпитвал морални скрупули.

— Защото — обясни му търпеливо Помпей — на мен Метел Пий ще ми е нужен, ако искам да спася нещо от тази испанска авантюра. Загубих близо една трета от войската си, а няма как да поискам подкрепления от сената, преди да съм постигнал поне частичен успех. Освен това е възможно някой жител на Лаврон да избяга през блокадата и да се озове в Рим — неговият разказ ще бъде чут от много хора. Така истината ще се разбере от цял свят тъкмо в най-лошия момент.

— О, разбирам! — отвърна с огромно облекчение Афраний: Помпей не беше започнал изведнъж да изпитва морални предразсъдъци; просто гледаше на фактите такива, каквито са. — Но значи вече имаш идея какво точно ще обясниш на сената.

— Да, да, имам! — тросна се киселият Помпей. — Само че не знам как ще го обясня! Какви думи трябва да използвам, това имам предвид! Варон го няма, а кой друг може да пише като него.

— Мисля — предложи тактично легатът, — че за новина като тази най-добре ще бъде да чуят твоите собствени думи. Любителите на художественото слово в сената просто ще си кажат, че използваш прости думи, за да изложиш фактите. Те така са свикнали да разсъждават и без теб. Колкото до онези, които не четат книги, те изобщо няма да се замислят за стила ти.

Подобно логично и прагматично обяснение повдигна донякъде духа на Помпей. Обаче колко дълбоко беше наранена душата му, Афраний не можеше да каже, тъй като ставаше дума за много неща: за гордостта на Помпей, за увереността му в собствените му сили, за образа му пред обществото, за многобройните му образи пред самия него — толкова много рани трудно щяха да се затворят. Може би щеше да си носи цял живот белезите от преживяното унижение.

И така Помпей седна да съчини сам доклада си пред сената. Постоянната воня на разлагаща се плът допълнително го дразнеше. Стигна дотам в саморазобличаването си, че дори писа за глашатаите, които викаха жителите на Лаврон да наблюдават битката, както и за своите си тактически грешки. Най-накрая прати черновата — надраскана с твърд писец върху восък, на много места нечетлива от твърде многото изтривания, на писаря си, който щеше да препише текста (и да поправи грешките) с мастило. Но писмото остана недовършено, защото и проблемът с Лаврон не беше свършен.

Минаха шестнайсет дни. Серторий продължаваше да обсажда Лаврон, докато Помпей не напускаше лагера си. Даваше си ясно сметка, че това не може да продължава вечно: хранителните запаси намаляваха, мулетата и конете слабееха. И все пак той не можеше да отстъпи — не и преди да е освободил Лаврон от обсадата, иначе щеше да стане ясно на всички, че Серторий е господар на положението. Нямаше друг избор, освен да прати хора да събират фураж. Под заплахата от физически мъчения съгледвачите му съобщиха, че теренът на север от лагера е свободен от патрули на Серторий, затова Помпей събра голяма и добре въоръжена дружина от конници и ги прати да търсят фураж по посока на Сагунт.

Само два часа, след като войниците напуснаха лагера, пристигна зов за помощ: хората на Серторий нападнали дружината и избивали конниците. Помпей прати цял легион да спасява дружината, след което прекара няколко часа на палисадата в напрегнато очакване за новини от север.

Едва при залез-слънце глашатаите на Серторий му обясниха всичко:

— Върви си у дома, Малкия! Върви си обратно в Пицен! Имаш работа с големи хора! Ти си просто аматьор! Как се чувстваш срещу професионалисти! Искаш ли да знаеш къде са войниците ти, Малкия? Мъртви са, Малкия! Всички до един! Но този път няма да им береш грижата да ги погребваш, Малкия! Квинт Серторий ще ги погребе вместо теб, без да ти иска нещо в замяна! Ще си прибере доспехите и оръжията им като достатъчно възнаграждение! Върви си у дома, Малкия! Върви си у дома!

Това беше някакъв кошмар, от който беше крайно време Помпей да се събуди. Тези неща не можеха да се случват просто ей — така! Откъде беше намерил хора Серторий, при условие че цялата му армия, включително скритият резерв и конницата, не бяха мръднали от позицията си край града?

— Не бяха легионери или редовна конница, Гней Помпей — съобщаваше му разтрепераният от страх главен съгледвач. — Тези тук бяха местни хора. Сякаш изникват от нищото, удрят от засада, убиват и после изчезват.

Помпей повече не можеше да търпи испанските си съгледвачи и заповяда всички да бъдат екзекутирани. Отсега нататък щеше да използва само земляци от Пицен. По-добре хора, на които вярва, нищо че не познават терена, отколкото такива, които познават добре областта, но на които няма доверие. Това беше първият урок, който научаваше при престоя си в Испания, но нямаше да е последният. Защото Помпей нямаше да се върне в Пицен! Щеше да остане в Испания и да премери сили със Серторий, пък ако ще и да си загубеше главата! Щеше да се бори със същите средства, които противникът използваше. Колкото и грешки да направеше, колкото и пъти онова зловещо чудовище, превъплъщение на омразата към всичко римско, да го надиграеше, той нямаше да се предаде. Беше изгубил шестнайсет хиляди войници и почти цялата си конница. Но нямаше да се предаде, докато не загинеше и последният конник.

Когато в края на секстил Гней Помпей Велики бавно се оттегли от позициите си при Лаврон и крясъците на избиваните по улиците на града римляни кънтяха в ушите му, той вече беше съвсем различен човек от онзи самонадеян, надменен и престъпно нехаен авантюрист, който беше пристигнал по тези места в късната пролет. Новият Гней Помпей толкова беше променен, че с тревога и ужас слушаше подвикванията на Серториевите глашатаи, които преследваха разбитата му армия и обясняваха какво ще се случи с жените на Лаврон, когато бъдат препродадени из далечните северозападни краища на Лузитания. Глашатаите бяха единствените войници, които Серторий прати да преследват Помпей при бягството му на север, покрай Сагунт, покрай Себелаци, покрай Интибили, че и през бродовете на Ибер. За по-малко от трийсет дни той отведе изтощената си от глад армия в зимния лагер при Емпория, откъдето повече не посмя да помръдне. Особено след като научи как Метел Пий е спечелил единствената битка, която е трябвало да води, при това по толкова блестящ начин…

Метел започна военни действия едва след като Балб Старши му донесе писмото от Мемий — трябваше да измисли начин да отърве квестора от обсадата на Нови Картаген. Човекът, когото Серторий смяташе за стара баба, също се беше променил с времето — най-вече заради унизителното отношение на сената, който бе предпочел за негов равноправен сътрудник малкия касапин. На пръв поглед Прасчо беше съобразителен и предпазлив, но в действителност беше храбър и решителен — достоен наследник на храбрия си и решителен баща; трябваше обаче да усети личната обида, за да потърси други пътища и да предприеме по-смели ходове. Навремето баща му Метел Нумидик се беше прославил с изключителната си аристократична надменност, както и с магарешкия си инат, заради който мнозина го мислеха за глупак; негов най-голям враг беше парвенюто Гай Марий, който първо му открадна командването в Югуртинската война, а след това до края на живота му го преследваше с всякакви подли и долни средства. Нещо повече, Гай Марий беше прехвърлил омразата си и към сина на Нумидик, превръщайки го в човек без влияние в обществото и в политик без възможности за кариера, достоен да носи само скромния прякор Пий — Благочестивия, заради пословичната си привързаност към баща си, осъден незаконно от Гай Марий на изгнание. И ето, когато най-после синът бе имал шанс да излезе от сянката и да се отличи като пълководец в армията на Сула, някакво си двайсет и две годишно нищожество, наречено Помпей, се бе появило със своя армия, за да се превърне в любимец на бъдещия диктатор.

Метел Пий беше изключително почтен човек, имаше чувство за отговорност като римския благородник, затова знаеше, че няма да е достойно да превърне Помпей за посмешище с нелоялни средства. Но в желанието си да се наложи над младия си съперник, Прасчо изведнъж се отърси от старите си скрупули и задръжки и за няколко месеца се превърна в съвсем различен човек… и пълководец. Никой не можеше да му забрани да си съперничи с Помпей по броя на решителните победи, никой не можеше да му забрани да докаже преимуществата на потомствените римски аристократи пред самонадеяните пиценски парвенюта. Както и пред парвенютата от Арпин, естествено!

След като се увери в това още през зимата, Пий подбра неколцина проверени войници от римските си легиони и от местните финикийци и ги прати като съгледвачи дълбоко навътре в територията, контролирана от врага. На финикийците той можеше да има пълно доверие — те много повече от римляните се страхуваха от испанските варвари. Скоро след това съгледвачите доложиха на Метел Пий къде точно са се разположили Луций Хиртулей и брат му — в околностите на град Ламиний, в централните области на Испания. Прасчо се бе усмихнал заканително и се бе облегнал на стола си. Обмисли план за действие и прати мислени поздрави до майките на Луций Хиртулей и всички негови войници. Нека си стоят варварите в планините, той, Квинт Цецилий, никога няма да тръгне да катери чукарите на Централна Испания.

Метел Пий се разположи на свой ред близо до устието на река Анас, за да покаже на враждебните лузитани, че смята да се разправи с тях, вместо да мързелува из земите по бреговете на Бетис — стотина-двеста километра по на изток. Но всъщност намеренията му не бяха агресивни, а отбранителни — след няколко месеца усърдна работа на легионите през юни той се увери, че провинцията е добре защитена и че би могла да отблъсне лузитанските пълчища и в негово отсъствие; два легиона щяха да са достатъчни да пазят крепостите.

Бабата вече беше научил кои точно негови подчинени работят за Серторий, затова предприе системна контраразузнавателна дейност, като подшушна тук и там, уж ей — така, между другото, че възнамерява да вдигне голямата част от армията си и да се изтегли далеч от бреговете на Анас. Нямал никакви намерения да върви на североизток — към позициите на Луций Хиртулей в подножието на планините, а щял да освободи Гай Мемий от блокадата на Нови Картаген. Пий щял (както шпионите на Хиртулей му долагаха няколко дни по-късно) да прекоси Бетис при градовете Италика и Хиспалида, оттам щял да поеме нагоре по течението на Сингилис към планинския масив Солорий, щял да прехвърли билото в северозападния му край — при Акци, оттам щял да се насочи към Басти — и през Елиокрока щял да се озове в полето Спартарий.

В действителност пътят наистина беше добър и при други обстоятелства Метел Пий би тръгнал именно по него. Затова и се надяваше, че Хиртулей ще се хване на уловката. Прасчо си даваше сметка, че силите на Херений, Перперна и Серторий са насочени в другия края на полуострова, където учеха Помпей на скромност и предпазливост, даваше си сметка и за огромното доверие, което Серторий имаше в Хиртулей, и за способността на неговата испанска армия да държи Метел Пий в района на Гадес. Нови Картаген не беше в този район, при това ако успееше да отърве Мемий от блокадата, Метел Пий щеше да се насочи на североизток — към Лаврон и окопалия се в лагера си Помпей. С пет легиона Прасчо щеше да обърне нещата в полза на Помпей и Серторий трябваше да се изтегли. Затова Хиртулей не биваше да позволи на Метел Пий да излезе от района на Гадес.

Това, на което Метел Пий разчиташе, беше Хиртулей на свой ред да се реши на действие и да слезе от планинските си позиции долу, в равното, между реките Анас и Бетис. Далеч от планинските чукари, където испанските войници винаги щяха да имат преимущество пред римските, Хиртулей беше по-уязвим. Но и никой от пълководците на Серторий нямаше доверие в населението на юг от Бетис, затова и той досега не бе посмял да нахлуе в областта. Когато Хиртулей научеше за намеренията на Метел Пий, по всяка вероятност щеше да избърза да посрещне врага, преди римляните да са прекосили Бетис. Разбира се, най-разумно от страна на Хиртулей би било да се изтегли на изток и да изчака Метел Пий на самото поле Спартарий, където населението беше настроено в полза на Серторий. Но Хиртулей беше хитър и подозрителен човек — ако наистина се подлъжеше да гони Метел Пий при Нови Картаген, това означаваше да изостави Ламиний и съответно да остави свободен пътя за Лаврон и Североизточна Испания.

При тези обстоятелства можеше само да побърза да излезе в равнината между Анас и Бетис, за да спре Метел Пий още на десния бряг на Бетис. Но Метел Пий се движеше с много по-голяма бързина, отколкото той беше пресметнал, затова се окопа в близост до Италика, на брега на Бетис, когато Хиртулей се намираше на цял ден път оттам. За да не изпусне жертвата си, Хиртулей трябваше да побърза.

Беше месец квинктил и по това време на годината Южна Испания беше обхваната от най-големите летни горещини. Нажеженото слънце се показа над планините Солорий, решено да разтопи земята с лъчите си, нищо че нежният нощен хлад ги беше спасило от гибел предния ден. Метел Пий се грижеше най-вече за войниците си, затова ги настани в големи, сенчести палатки, където ги караше да киснат парцали в студена изворна вода и да бършат челата и вратовете си от потта. Обикаляше да се увери, че всички пият вода в достатъчно количество, и наглеждаше как войниците му се екипират с ново снаряжение — малък кожен мех с вода, който трябваше да ги поддържа по време на самия бой.

Дори когато слънцето заблестя по шлемовете и копията на Хиртулеевите войници, Метел Пий не избърза да извади войниците си от палатките. Едва в последния момент освежената му армия излезе на слънцето в добро настроение и готова да се разправи набързо с непредпазливия противник.

Общо взето, всички ги вълнуваше мисълта как да се сменят по време на сражението, та да могат да преодолеят жаждата.

Испанската армия вече беше изминала петнайсет километра под палещите лъчи на слънцето. Макар армията на Хиртулей да се съпровождаше от множество мулета, натоварени с мехове вода, армията му не намери време да пие и да си отпочине преди боя. С изтощена и умираща от жажда армия Хиртулей нямаше как да победи. В един момент от битката двамата с Метел Пий се озоваха един срещу друг в единична схватка — гледка, каквато вековете след Омир рядко бяха наблюдавали. Макар да беше по-млад и по-силен физически, Хиртулей не можеше да надвие отпочиналия и освежен Пий. Вълните на сражаващите се ги разделиха, преди единият да е убил другия, но докато Хиртулей отнесе дълбока рана в бедрото си, Метел отнесе лаврите. Само след час победата за римляните беше факт. Испанските редици се огънаха и армията на Хиртулей се изтегли панически на запад, оставяйки множество убити и омаломощени от жегата войници на бойното поле. Хиртулей трябваше да гони войниците си чак до Лузитания, преди да успее да ги спре.

— Не е ли красива гледка? — радваше се на победата си Метел Пий, докато гледаше със сина си облаците прах, които отстъпващите вдигаха след себе си.

— Татко, ти си страхотен — възкликна младежът, забравяйки всякакъв етикет.

Прасчо самодоволно се усмихна:

— А сега ще се изкъпем в реката и ще се наспим добре, преди да потеглим утре за Гадес.

Вече прехвърляше през ума си думите, с които щеше да съобщи на сената за знаменателната си победа.

Метел Сципион го изгледа учудено.

— Гадес ли? Защо Гадес?

— А защо не? — отвърна Метел Пий. — Хайде, момче, прибирай се на сянка! Имам нужда от всеки свой войник! Не искаш ли да се поосвежиш от тази жега с едно пътуване по море?

— Пътуване по море? Къде ще ходим по море?

— Как къде, в Нови Картаген. За да освободим Гай Мемий.

— Ти си наистина гениален!

А тези думи, разсъждаваше Прасчо, докато двамата със сина му се прибираха в палатката, бяха почти толкова приятни за ухото му, колкото възгласите „Император! Император!“, с които армията му го поздравяваше след сражението. Той беше успял! Беше нанесъл решително поражение на най-добрия генерал на Квинт Серторий.

От Гадес отплава внушителна флотилия, охранявана от всички налични бойни кораби в региона. Освен бойни, имаше и транспортни съдове, натъпкани догоре с жито, олио, солена риба, сушено месо, варива, вино, дори сол — Нов Картаген не биваше да гладува, задето контестаните са го обсадили откъм сушата, а пиратите — откъм морето.

След като попълни запасите на Нови Картаген, Метел Пий натовари легиона на Гай Мемий на опразнените кораби и без да бърза, се насочи на север покрай бреговете на Близка Испания. Беше му забавно да гледа как пиратските кораби се пръскат във всички посоки при появата на римската ескадра: пиратите навремето бяха разгромили Гай Кота, но сега не държаха да си навличат неприятности с киселия Метел Пий.

Естествено Прасчо като истински римски благородник бързаше да изпълни старото си поръчение да предостави на колегата си Помпей необходимото подкрепление от един легион. Щеше да използва случая да погостува малко на своя млад сътрудник, както и да сподели някоя и друга дума на съчувствие за неуспехите му през лятото… В крайна сметка, след като Помпей беше пристигнал с такъв гръм и трясък, редно беше и Метел Пий да получи реванш.

Скоро след като подмина пиратското свърталище Дианий, ескадрата на Метел хвърли котва в малък, пустинен залив, за да пренощуват моряците. От пристанището на Дианий се беше откъснала малка лодка, която се залепи за римляните и ги последва в залива. В лодката беше Балб Младши, който носеше новини.

— Ех, колко е добре да си отново сред приятели! — възкликна той с типичния си акцент, щом се събра с Метел Пий, Метел Сципион и Гай Мемий (както и с чичо си, който се радваше да види племенника си жив и здрав).

— Като гледам, не си могъл да влезеш във връзка с моя колега Гней Помпей — каза Метел Пий.

— Не, Квинт Цецилий, не можах да стигна по-далеч от Дианий. Цялото крайбрежие от устието на Сукрон до устието на Тадер е заето от войските на Серторий, а на мен отдалеч ми личи, че съм финикиец: щяха да ме заловят и да ме подложат на изтезания. В Дианий има много хора от финикийски произход, затова предпочетох да остана там и да се ослушам за някое и друго полезно сведение.

— И какво полезно сведение дочу, Балбе?

— О, не само дочух! Много неща видях с очите си! Нещо крайно интересно. — Очите му сияеха от въодушевление. — Само преди няколко пазарни дни в Дианий акостира цяла ескадра. Идваше чак от Понт, пратена от самия цар Митридат.

Тримата римляни нервно се размърдаха по местата си.

— Продължавай — подкани го Метел Пий.

— На борда на флагманския кораб се намираха двама пратеници от страна на царя, и двамата римски изменници — Луций Магий и Луций Фаний, ако не се лъжа, били са легати в армията на Фимбрия.

— Срещал съм имената им — кимна Пий — в проскрибциите на Сула.

— Дойдоха да предложат на Квинт Серторий — той лично се появи четири дни след пристигането им, за да разговаря с тях — три хиляди таланта злато и четиридесет големи бойни кораба.

— И какво искаха в замяна? — попита Гай Мемий.

— Когато Квинт Серторий стане римски диктатор, да признае на Понт всички територии, които са в момента под негова власт, както и всички по-нататъшни придобивки.

— Когато Серторий стане римски диктатор? — извика Метел Сципион. — Тая няма да я бъде!

— По-тихо, сине! Нека нашият добър Балб продължи — спря го баща му, нищо че беше не по-малко възмутен от чутото.

— Квинт Серторий прие условията на царя с едно допълнително условие — Римска Азия и Киликия и занапред да останат римски.

— Магий и Фаний как реагираха на това?

— Доколкото знам от източника си, те са се съгласили. Предполагам, че не са и очаквали друго — все пак Рим трудно ще се откаже от собствените си владения. Съгласили се от името на царя, но допълнили, че той трябвало лично да разговаря с тях, за да потвърди резултатите от преговорите.

— Понтийската флота още ли стои в Дианий?

— Не, Квинт Цецилий, стояха само девет дни, след това отплаваха обратно.

— Да си чул дали въпросното злато и кораби са били наистина предадени на Серторий?

— Още не. Чак през пролетта. Квинт Серторий обаче прати на Митридат залог за своята добра воля.

— Какъв залог?

— Подари на царя цяла центурия първокласни испански войници под командването на Марк Марий, младеж, когото изключително цени.

Прасчо свъси вежди в недоумение.

— Марк Марий? Кой е пък този?

— Незаконороден син на Гай Марий от някаква жена от племето на бетурите. Връзката им е била още по времето, когато Марий е управлявал Далечна Испания като пропретор. Преди четиридесет и осем години.

— Значи въпросният Марк Марий не е никак млад — обади се Гай Мемий.

— Така, съжалявам, подведох ви — смути се Балб.

— Богове, нищо сериозно не си направил, та да се извиняваш! — усмихна се Прасчо. — Продължавай!

— Марк Марий никога не е напускал Испания. Макар да говори добър латински и да е доста образован — Гай Марий е знаел за него и се е погрижил добре за издръжката му, — той винаги е бил склонен да защитава каузата на испанските варвари. В действителност той е бил най-добрият командир на Серториевите войници, които нападат изневиделица — неговата сила е именно този тип война.

— И така, Серторий го е пратил при цар Митридат да учи войската му как да напада от засада — предположи Метел Сципион. — Няма що, Серторий, благодарим ти!

— А парите и корабите къде ще бъдат предадени? В Дианий? — попита Пий.

— Да. Както казах, това ще стане напролет.

Тази смайваща новина беше повод за размисъл; Метел Пий имаше над какво да разсъждава по целия път до Емпория. По една или друга причина никога не беше смятал, че амбициите на Серторий са толкова големи; мислеше си, че му е достатъчно да се превърне в цар на Испания и да управлява държава по римски образец. В крайна сметка неговата лична кауза съвпадаше с тази на цяла Испания.

— Но — рече Метел Пий на Помпей, след като двамата се срещнаха в Емпория — мисля, че е крайно време да погледнем по-сериозно на проблема с Квинт Серторий. Завладяването на Испания се оказва неговата първа крачка. Ако двамата с теб не успеем да го спрем, той ще потропа и на римската врата, при това ще си е вързал бялата диадема на цар — самодържец. Цар на Рим, при това съюзник на Митридат и Тигран.

След като научи всички тези вести, Метел Пий вече нямаше желание да злорадства над своя съперник Помпей. Беше му достатъчен един поглед да се увери колко отчаян е малкият касапин и да разбере, че не трябва да му се подиграва, а да се опита да му повдигне духа. Баща му Нумидик навярно би настоявал, че честта на Метелите налага, независимо от всичко Помпей да бъде подложен на критики и подигравки, но Пий беше живял твърде дълго в сянката на баща си и изпитваше силни резерви към подобни разбирания за благородническите задължения.

За да повдигне самочувствието на Помпей, Прасчо тактично прати надменния си син в Нарбонска Галия, където заедно с Авъл Габиний щяха да набират войски за нова конница; освен това проведе разговор на четири очи с Гай Мемий, с цел да работят заедно за доброто на Помпей, а Афраний и Петрей получиха за задача да реорганизират оредялата армия на началника си. В продължение на няколко дни Метел Пий гледаше да избягва в разговорите си с Помпей темата за събитията от лятото, насочваше вниманието на колегата си единствено към случката от Дианий и нейните възможни последици.

Най-накрая с наближаването на декември се наложи Пий да се прибере обратно в провинцията си, затова беше крайно време да си поговори с Малкия по същество.

— Не мисля, че е необходимо да обсъждаме минали събития — поде той. — Това, което трябва да ни вълнува, е как ще се развият събитията догодина.

Помпей винаги бе изпитвал известна симпатия към Метел Пий, макар да му се искаше колегата му да прояви повече грубост и злорадство: така щеше да има основание да му е обиден и да отхвърли съветите му като злонамерени. Но доброто отношение на Пий, както и искрената му загриженост, показваха, че той очевидно не го смяташе за достоен дори за презрение. За него Помпей си оставаше поредният неспособен военен трибун, който се е изложил при първия случай, когато са му дали самостоятелно поръчение. Вместо да го нахока, както прилягаше на един проконсул, той го утешаваше като малко дете.

Подобно отношение все пак позволяваше двамата да разговарят спокойно и откровено. Преди време Помпей би поел инициативата и не би оставил сътрудниците си дори да се изкажат; след грозните случки със Серторий не му оставаше друго, освен да мълчи и да се надява, че Метел Пий има някакъв план.

— Този път — обясняваше Прасчо — ще трябва заедно да тръгнем на поход срещу земите на Серторий по бреговете на Сукрон. Никой от нас не разполага с достатъчно войска да се справи сам. Аз обаче не мога да мина през Ламиний, защото там ме чака испанската армия на Хиртулей. Ще трябва да избера друг, доста по-обиколен път, при това без никой да разбере. Не че Серторий няма да знае за идването ми, както и Хиртулей. Но Хиртулей ще трябва да напусне околностите на Ламиний, за да ми пресече пътя, а за целта ще трябва да чака заповед от Серторий. По военните въпроси той не позволява друг да взема решения вместо него.

— И откъде другаде можеш да минеш? — попита Помпей.

— О, откъм запад, през земите на лузитаните — подхвърли Пий. — Крайната ми спирка ще бъде Сеговия.

— Сеговия! Но това е накрая на земята!

— Така е. Обаче ще заблудя Серторий, както и Хиртулей. Серторий ще си мисли, че смятам да следвам горното течение на Ибер, за да му отнема позициите в тила, докато той се разправя с теб. Ще прати отново Хиртулей да ме спре, защото от Ламиний до Сеговия разстоянието е с повече от сто километра по-малко, отколкото от столицата на Серторий.

— А какво по-точно очакваш от мен? — попита Помпей с неподозирана скромност.

— Да останеш тук, в лагера при Емпория, до май. На мен ще са ми нужни два месеца да стигна до Сеговия, затова трябва да тръгна много преди теб. Когато на свой ред ти поемеш на поход, ще напредваш много предпазливо. Най-важната част от стратегията ни ще бъде да внушиш на Серторий, че си изпълнен с решителност и че действията ти са абсолютно независими от моите. Но не трябва да стигнеш Турис и Валенция преди края на юни.

— Серторий няма ли да се опита да ме спре още при Сагунт или Лаврон?

— Съмнявам се. Той не действа два пъти на едно и също място. Ти вече си бил и при Сагунт, и при Лаврон, знаеш добре терена.

Помпей пламна като божур от срам, но нищо не каза.

Прасчо продължи, все едно нищо не беше забелязал.

— Не, този път ще те остави да стигнеш безпрепятствено до Турис и Валенция. Разбираш ли, за теб това ще са съвършено непознати земи. Херений и изменникът Перперна все още държат Валенция под свой контрол, но не мисля, че ще се оставят да ги обсадиш — Серторий не обича да разгръща силите си близо до пристанищата, неговата сила се крие в планините и земите навътре в сушата — при несполука врагът няма как да превземе крепостите му.

Метел Пий млъкна и се взря в лицето на Помпей: младежът си беше възвърнал нормалния цвят и за голяма радост на колегата си го слушаше с видим интерес. Добре! Явно беше способен да възприема.

— От Сеговия аз ще се насоча към Сукрон, където очаквам Серторий да ти даде генерално сражение.

Помпей беше свъсил вежди и прехвърляше плана през ума си; за успокоение на Пий мозъкът на малкия касапин функционираше както преди — това, което липсваше на Помпей, беше достатъчно вяра в собствените сили да изготви сам нови стратегии. Е, една-две победи и щеше да си възвърне самоувереността! Помпей беше човек с характер, едно поражение не би могло да го промени завинаги.

— Но от Сеговия до Сукрон ще трябва да минеш през най-сухите територии на Испания! — възрази Помпей. — Там си е направо пустиня! Освен това, за да стигнеш до Сукрон, ще трябва да вървиш напряко през планините. Войниците ти ще минат през невъзможни изпитания!

— Именно това е целта — отвърна Метел Пий. — Никой досега не е използвал този маршрут. Серторий със сигурност няма да очаква от мен да го сторя. Това, на което разчитам, е да се добера до бреговете на Сукрон, преди да са ме надушили съгледвачите му. За да познаваш толкова добре страната, трябва да си разучил картите и сведенията на местните жители.

— Изучил съм ги, Квинт Цецилий. Не познавам страната от личен опит, но човек може да компенсира липсата му с подробно изследване на картата.

— Ти вече набираш личен опит, не се тревожи за това! — успокои го Метел Пий.

— Опит, да, но доста отрицателен — измърмори Помпей.

— Няма отрицателен опит, Гней Помпей, щом ни води към успеха.

Младият мъж въздъхна и вдигна рамене.

— Предполагам. — Сведе поглед. — Къде искаш да стоя аз, докато ти се приближаваш към Сукрон? И кога смяташ, че ще успееш?

— Самият Серторий няма да се отдалечи от бреговете на Сукрон — заяви Метел. — Може би Херений и Перперна ще се опитат да те спрат при Валенция или на брега на Турис, но мисля, че ще имат заповед да се оттеглят при Серторий на брега на Сукрон. Моята цел ще бъде да доближа позициите на Серторий към края на квинктил. Това означава, че ако ти се настаниш на лагер при Турис в края на юни, ще трябва да си намериш оправдание защо не бързаш да продължиш. Каквото и да става, недей продължава на юг преди края на квинктил! Ако тръгнеш по-рано срещу Серторий, аз няма да мога да те подкрепя! Целта на Серторий е да извади теб и легионите ти окончателно извън строя — това ще го остави с числено превъзходство срещу мен. И аз няма да мога да му устоя.

— Миналата година успя да им устоиш, Квинт Цецилий.

— Това може да е било донякъде късмет. Най-малкото се надявам Серторий така да разсъждава. Бъди сигурен, че ако пак се сблъскам с Хиртулей и пак го победя, ще се опитам да скрия успеха си от Серторий до деня, в който успея да се присъединя към теб.

— В Испания е трудно да се пазят събитията в тайна. Говори се, че той има свои хора навсякъде.

— Така разправят. Но и аз съм от няколко години в Испания и предимствата на Серторий вече не са каквито бяха преди време. Вярвай в успеха, Гней Помпей! Ние ще победим!

Може би ще преувеличим, ако кажем, че Помпей е изпратил Бабата в приповдигнато настроение, но докато Пий плаваше с ескадрата си обратно за Гадес, колегата му се раздели с навиците си от последните месеци. Най-после благоволи да излезе от квартирата си и да помогне на Афраний, Петрей и по-младшите офицери да довършат реорганизацията на оредялата армия. „Добре — мислеше си Помпей, — че навреме си поръчах легион от Прасчо!“ Без Гай Мемий и неговите войници армията му не би могла да се покаже вън от лагера. С войниците, които му бяха останали, Помпей можеше да избере от две възможности: да сформира или пет непълни легиона, или само четири, но в пълен състав. И понеже Помпей не беше с предразсъдъци, предпочете първия вариант: с пет легиона можеше да си позволи повече маневреност. Беше му неудобно да гледа оцелелите си войници в очите — всъщност за пръв път му се случваше да се изправи лице в лице срещу тях, — но за своя радост установи, че никой не го държи отговорен за гибелта на другарите си. Вместо да се оплакват, легионерите на Сула жестоко се заканваха на Серторий и бяха все така готови да изпълнят всяка заповед на пълководеца си.

Понеже зимата из равнините беше мека и суха, Помпей реши да потегли нагоре по течението на Ибер, колкото да напомни за себе си на поддръжниците на Серторий. За кратко време завладя градовете Бискаргида и Целса. Неусетно дойде краят на март и той се оттегли отново в Емпория, за да се подготви за големия поход през лятото.

Метел Пий му прати писмо, в което го уведомяваше, че Серторий е получил четиридесет бойни кораба и три хиляди таланта злато от Митридат в пристанището Дианий. След това бил заминал веднага на запад, в Лузитания, където заедно с Перперна щели да помогнат на Хиртулей в набирането и обучаването на новите испански попълнения в армията на легата му. В това време Оска щяла да се охранява единствено от Херений.

Самият Помпей бе успял да изгради много по-добре действаща мрежа от съгледвачи и осведомители благодарение най-вече на двамата Балбовци (които бяха прехвърлени под негово командване), а също и на своите пиценски войници, които се справяха блестящо със задачите си.

Едва в началото на май Помпей напусна лагера си, при това се придвижваше с огромна предпазливост. Тъй като беше човек от село, веднага му направи впечатление колко суха и неплодородна изглежда долината на Ибер.

Врагът не даваше никакви признаци на живот, но това не беше причина Помпей да се радва на късмета си. С ужасните спомени от предишната година той не смееше да се надява на нищо и се ослушваше като заек, готов да посрещне опасността от всички страни едновременно. Бързо подмина и Сагунт, и Лаврон; Сагунт се държеше, но Лаврон беше превърнат на пепелище. В края на юни Помпей прати писмо до Метел Пий в Сеговия, за да му съобщи, че се е настанил в просторната и плодородна долина на Турис, точно срещу мощните стени на Валенция.

Там, в тясното пространство между реката и града се бяха разположили Херений и Перперна, които го чакаха. Според съгледвачите на Помпей противникът числено ги превъзхождаше. Все пак и той разполагаше с пет легиона: около трийсет хиляди войници срещу двайсетте хиляди на Помпей. Най-голямото им преимущество се дължало на конницата, която според хората на Помпей наброявала хиляда души. Макар Метел Сципион и Авъл Габиний да се бяха постарали да осигурят нови попълнения за Помпей от Нарбонска Галия, той имаше под свое командване не повече от четиристотин конници.

В едно поне беше сигурен — пиценските му съгледвачи нямаше да го лъжат за силите на врага. Когато го уверяваха, че между терена в Италия и този в Испания съществена разлика няма, той им вярваше. Затова беше спокоен, че този път няма да го изненадат скрити резерви, както при първото сражение срещу Серторий — тилът му беше добре защитен. Така подготвен, Помпей реши да премине Турис и да влезе в открито сражение.

Реката беше плитка, бреговете й бяха полегати и не беше проблем да бъде прегазена дори в разгара на боя: дъното беше каменисто, а водата стигаше до глезените. И двете страни не можаха да се радват на някакви позиционни преимущества, изходът от сражението щеше да зависи от това, коя армия е с по-силен дух. Единствената новост, която Помпей внесе в тактиката си, трябваше да компенсира недостатъчната конница: вместо в центъра той нареди старомодните тежки копия по крилата, където петметровите оръжия трябваше да пазят армията от атаките на вражата кавалерия.

Схватката беше оспорвана, силите — изравнени. Херений не беше толкова способен, колкото Серторий и Хиртулей, затова доста късно си даде сметка, че цялата тежест на противниковата атака пада върху неговите сили — в другия край на бойното поле Перперна просто отказваше да изпълнява заповедите му. Дори пред самото сражение двамата пълководци не бяха успели да се споразумеят как да водят войската: накрая се разделиха на две самостоятелни армии. Самият Помпей щеше да разбере това по-късно.

В крайна сметка Херений претърпя тежко поражение, докато Перперна се измъкна с незначителни загуби. Решен, че е по-добре да умре, отколкото Серторий да го принуждава и занапред да се сражава заедно с това нищожество Перперна, Херений жертва собствения си живот на бойното поле и лиши от морална опора три легиона и няколко дружини конница. Дванайсет хиляди войници загинаха, докато Перперна, начело на оцелелите осемнайсет хиляди, се изтегли при Серторий на бреговете на Сукрон.

Помпей си припомни заръката на Метел Пий да не се придвижва към Сукрон преди края на квинктил, затова не започна да преследва Перперна. Решителната победа му възвърна самочувствието. Колко беше приятно да те приветстват старите ти войници! И да кичат орлите на легионите с напълно заслужени лаврови венци!

Валенция се оказваше практически беззащитна, само укрепленията пазеха населението й от римското отмъщение. Помпей се настани на лагер под стените на града и ги подложи на безжалостна проверка, която разкри множество слаби места. Беше достатъчно стените да се подкопаят, да се подпалят дървените греди, които запълваха един участък от стената, да се отбие водопроводът, и жителите на града се предадоха. Помпей отново пристъпи към задачата с удвоена предпазливост — най-напред събра и извади далеч от града всички провизии на населението и ги прибра в някаква изоставена кариера. След това качи плененото население на кораби и го прати на пазара за роби в Нови Картаген — благодарение на някакъв си римски пълководец, по прякор Прасчо, точно по това време в близост до града се оказа римска ескадра, а не прехвалените бойни триреми на прехваления цар Митридат. Едва шест дни преди края на квинктил Помпей се насочи към бреговете на Сукрон, където завари Серторий и Перперна окопани в два отделни лагера от неговата страна на реката.

Помпей беше изправен пред съдбовен избор. От Метел Пий нямаше никакви новини, затова не можеше да е сигурен, че подкрепленията идват. Също както на брега на Турис теренът не даваше явни преимущества нито на него, нито на врага: наоколо нямаше хълмове, гори или скрити долчинки, което означаваше, че Серторий няма къде да е скрил каквито и да е резерви. Най-близкото селище беше градчето Сетабида, на осем километра на юг от реката, която беше много по-пълноводна от Турис, а и се славеше с коварното си дъно.

Ако Помпей отложеше сражението до идването на Метел Пий — при условие, че Пий изобщо идваше, — Серторий можеше междувременно да се изтегли в някоя съседна област, където да разчита в по-голяма степен на терена; а можеше и да се досети защо Помпей изчаква. От друга страна, ако избързаше и атакуваше, битката щеше да протече при явно числено преимущество на противника — четирийсет срещу двайсет хиляди души. Благодарение на загубите на Херений никоя от двете страни не можеше да разчита на многобройна конница.

В крайна сметка реши да действа сам, не за друго, а защото се страхуваше, че Метел Пий изобщо няма да дойде… Или поне се опитваше да се убеди в това, за да прикрие факта, че жаждата му за слава го подтиква да потърси решение на проблема веднага, та да не дели после лаврите с Прасчо. Битката срещу Херений и Перперна беше само репетиция преди големия сблъсък със Серторий, който трябваше да излекува окончателно младия пълководец от всякакви страхове и угризения. Да, самочувствието му се беше възвърнало! Затова призори в предпоследния ден на квинктил, след като си построи внушителен лагер, за да си пази гърба, Гней Помпей Велики извади петте си легиона заедно с конницата на полето пред лагерите на Перперна и Серторий и ги построи в боен ред.

На априлските календи Квинт Цецилий Метел Пий, известен още като Прасчо, напусна удобната си щабквартира в съседство с град Италика на западния бряг на Бетис и се насочи на север към бреговете на Анас. Водеше всичките си шест легиона заедно с хиляда души нумидийска лека конница. Понеже Метел беше аристократ по душа и не се занимаваше със селскостопанските въпроси, не му направи впечатление, че обработваемите площи, които заобикаля, не са в особено цветущо състояние и че по полята не се полюшват натежали класове, както е бивало в други години. Той самият разполагаше с големи количества зърно в обоза, както и с другите необходими провизии да поддържат бойния дух на армията му.

Когато излезе на брега на Анас, на около двеста и петдесет километра от устието на реката, никакви лузитански бойци не го посрещнаха; това можеше само да го радва, защото означаваше едно — врагът така и не беше научил за придвижването му, навярно продължаваше да го чака при източните брегове на Испания. По горното течение на реката големи селища нямаше, тук-там се виждаха колиби, а и почвата край реката беше доста глинеста и неподходяща за обработване. Разбира се, племената по долното течение на реката скоро щяха да научат за пристигането му, но докато успеят да се организират, той щеше да е далеч от Анас. Лузитаните щяха да го преследват, но нямаше да го настигнат!

Подобно на огромна лъскава змия римската колона се виеше между хълмовете на Централна Испания, решена възможно най-скоро да достигне бреговете на Таг, при град Турмули. От време на време имаха кратки схватки с местното население, но те бяха по-скоро случайни, а и нямаше как жителите на едно-две села да сторят нещо на римските легиони. Понеже крайна цел на похода беше Сеговия, Прасчо предпочете, вместо да върви нагоре по течението на Таг, да продължи направо през платото, кажи-речи напосоки.

Пътят, който следваше, беше обикновена пътека за волски коли, затова пък местното население от векове беше усетило характера на терена и беше използвало всички естествени проходи. Никъде не се налагаше да изкачват или да слизат на повече от петдесетина метра височина, а и никъде не им се наложи да вървят на по-голяма височина от осемстотин метра над морското равнище. Тъй като областта му беше напълно непозната, Прасчо я съзерцаваше с удивление и непрекъснато нареждаше на картографите към щаба си да заснемат възможно най-подробно терена. Жителите на областта бяха малко, а и римляните безмилостно ги избиваха всеки път, щом случайно се сблъскаха с тях.

Нататък голото поле изчезна и легионите се изгубиха в сенчести смесени гори от дъбове и букове, брястове и брези, които ги пазеха от опустошителните лъчи на слънцето. Миналогодишната победа над Хиртулей беше вдъхнала голям кураж у легионерите, както и беше научила началника им да отделя повече грижи за войската. Решен да им спести, доколкото може тежестта на прехода в разгара на горещините и уверен, че върви по график, Бабата внимаваше да не претоварва легионите с ненужен бърз ход, както и да им осигурява винаги добра храна и крепък сън.

Римската колона се промъкна между две високи планини и в крайна сметка се озова в равнината на Дурий — най-непознатата река в цяла Испания. Ако беше продължил все на север, Метел Пий щеше да стигне големия и преуспяващ град Саламантика, но целта му беше друга: той свърна в посока североизток и като се движеше покрай планината, побърза да се изтегли, преди местните племена на ветоните да са го усетили. Тъкмо тях сто и петдесет години по-рано великият Ханибал беше нападнал заради богатите им златни залежи, разорявайки Саламантика. На юнските календи Квинт Цецилий Метел Пий вече се беше настанил на лагер в околностите на Сеговия.

Хиртулей все пак го беше изпреварил и вече го чакаше. Това беше обяснимо, тъй като Ламиний се намираше на не повече от триста километра, докато Метел Пий трябваше да извърви три пъти по-голямо разстояние. Навярно някой жител на Турмули беше пратил съобщение на Серторий, докато Метел прехвърляше Таг, при това е бил забелязал, че римляните продължават похода си на север, не на изток. Серторий беше преценил (както Бабата беше предположил още навремето), че крайната цел на римляните е горното течение на Ибер и че искат да примамят Серторий далеч от морския бряг и от силите на Помпей. А може би Пий имаше дръзкото намерение да удари самото сърце на Серториевите владения. Затова Хиртулей получи заповед да пресече пътя на Бабата, преди да се е добрал до тях. В едно поне Пий беше сигурен — врагът не беше усетил накъде се е насочил в действителност. За да предугади намеренията му, Серторий трябваше да изпитва далеч по-голям респект към Бабата, а той не вярваше в интелектуалните му способности.

Първото, което Метел Пий стори, бе да прибере войската си в добре укрепен лагер. Предпазлив както винаги, той не позволи на легионерите си нито за миг да свалят тежките ризници и шлемове — физическо изпитание, което никой римски войник не обичаше, но в случая нямаше как да избегне при условие, че Хиртулей дебнеше наблизо. Като огромен мравуняк легионерите ровеха, копаеха и засипваха, без да си дават и минутка почивка. Колите, товарният добитък и конете бяха събрани на сигурно в центъра на строя докато отговарящите офицери обозначаваха краищата на лагера, изчисляваха височините на терена и даваха заповеди на спомагателните части. Трийсет и пет хиляди души работеха като един при отлична организация, следвайки изпробваните с векове военни правила. В крайна сметка лагерът беше готов за един-единствен ден, нищо че дължината на всяка страна беше от километър и половина, палисадите бяха осем метра високи и през всеки двеста метра имаше бойна кула — дори дълбокият шест метра защитен ров имаше с какво да стресне врага. Едва когато четирите порти от дебели дървени греди бяха здраво залостени и часовите застанаха на пост, Пий можа да си отдъхне с облекчение — армията му беше на сигурно място.

И все пак денят не беше минал без инциденти. Луций Хиртулей беше решил, че няма да е любезно от страна на Бабата да се обгражда с толкова дълбоки ровове и толкова високи палисади, затова беше извел конницата от своя лагер и беше опитал със сила да прекъсне строителните работи на врага. Но Метел Пий ненапразно беше прекарал три години и половина в Испания: вече започваше да мисли като испанец. Много преди да достигне Сеговия, той беше отделил шестстотин души от нумидийската си конница, които трябваше да следват армията отдалеч и да не се показват. Заповядано им беше да си намерят удобна позиция, от която да наблюдават движенията на Хиртулей. Когато испанската конница се приближи на опасно разстояние до недостроения лагер, нумидийците на свой ред се показаха и я погнаха обратно към Сеговия.

В продължение на осем дни нищо не се случи. Войниците трябваше да си починат, да се чувстват защитени от всякакви вражи нападения, да спят спокойно през нощта и да прекарват деня си в упражнения и безгрижна почивка. От своята палатка в самия център на лагера (двете перпендикулярни алеи в лагера бяха кръстосани нарочно в подножието на малка могила, та да може Пий да вижда над палатките и оградите) Прасчо постоянно излизаше на разходки напред-назад из различните легиони, за да види в какво състояние са кожените платнища на войнишките палатки или дървените бараки на офицерите, разговаряше с всички — от легатите до най-нисшите чинове, обясняваше им плановете си, за да им докаже, че им има пълно доверие.

Метел Пий не беше сърдечен човек, нито общуваше лесно с подчинените си; но пък и не беше толкова неразговорлив, та да отблъсне всякаква близост с войската. Откакто преди битката при Бетис бе доказал колко грижовен може да бъде с армията, войниците се бяха научили да гледат по друг начин на началника си; в началото по-срамежливо, но с времето по-открито, те даваха израз на своята признателност. Гледаха на Пий с искрена обич и му повтаряха колко са му признателни, че успя с предвидливост да ги направи победители в едно решително сражение. За легионерите не беше от значение фактът, че положителното отношение на началника им към тях се дължи единствено на прагматични подбуди, че не се е влюбил изведнъж в тях, ами просто иска да ги използва максимално срещу Хиртулей. Войниците вече добре познаваха Метел Пий: той се бе оказал една сприхава, но все пак добра баба, която знаеше как да се грижи за своите внучета — римските легионери.

От онова сражение войниците на Пий имаха случай да опознаят още по-добре началника си: първо плаваха заедно от Гадес до Емпория и обратно, сетне извървяха заедно хиляда километра из непознати земи, населени с враждебни варвари; а Метел Пий бе успял през цялото това време да ги опази далеч от всякаква опасност. Затова в дните, когато Квинт Цецилий Метел Пий обикаляше палатките в лагера край Сеговия, беше наобиколен от внимание и благодарност. С времето мъдрите му действия, както и римското му чувство за дълг му бяха осигурили армия, с която никога не би се разделил. Тези бяха негови войници. Това, което му беше по-трудно да възприеме, бе, че той беше техният пълководец. Синът му така и не се примири с последното — с голямо усилие на волята придружаваше баща си из безкрайните му разходки из лагера. Метел Сципион не беше толкова традиционалист по възпитание, колкото сноб по характер; по природа беше неспособен да общува на равна нога и да изпитва близост към хора, които стояха по-долу от него в обществото… А може би дори и с такива, които не му отстъпваха по положение, но нямаха родствена връзка с него.

В деня, в който Метел Пий се реши да изведе армията от лагера и да предизвика Хиртулей, войниците му най-после разбраха защо началникът им бе събрал шестте легиона и конницата в лагер с по-малки от обичайните размери: целта му беше да подлъже Хиртулей, че разполага с не повече от пет легиона, при това с непълен състав. Нещо повече, здравите стени на лагера трябваше да компенсират липсата на пълно въоръжение — така поне нумидийците твърдяха, докато гонеха конницата на Хиртулей към Сеговия.

Метел Пий беше разтворил книгата с тактическите теории на Сципион Африкански, за да научи на какъв терен трябва да строи войската си генерал, който разполага с ограничени сили и чиито войници са с паднал дух. Отговорът беше: пресечена местност с дерета, потоци и ниска растителност. Хиртулей си даваше сметка, че за да устои на фронталната атака на четирийсет хиляди души добре въоръжени испански войници, Метел Пий ще трябва да подсили крилата и да отслаби центъра. За да компенсира тази си слабост римлянинът разчиташе на нумидийската конница, която беше изнесъл далеч напред и на която между другото беше дал заповед да се държат наглед своеволно, все едно нямат добър началник. Когато съгледвачите му съобщиха, че Бабата изважда войската си пред лагера, Хиртулей изпита известно колебание дали да приеме предизвикателството. Но начинът, по който врагът се построи, му вдъхна повече увереност и той даде заповед на армията да се готви за бой.

Крилата на Бабата влязоха първи в схватка с войската на Хиртулей. Под командването на Хиртулей подсиленият център се втурна напред към слабите места в строя на врага: разчиташе със сила да извърши пробив и за кратко време да изтегли три легиона в тила на противника — така щеше да подхване римляните в гръб и да им нанесе съкрушително поражение. Но в мига, в който испанските легиони се озоваха между двете зле построени крила на Метел Пий, капанът се затвори зад тях. Пий беше разположил най-добрите си войници по крилата: част от тях внезапно се изтеглиха, към отслабения център, докато другите заобиколиха врага и се строиха по крилата. Преди да направи и опит да се измъкне, Луций Хиртулей беше хванат като в клещи, армията му се поддаде на страха и сражението вече беше изгубено. Двамата с по-малкия му брат загинаха на бойното поле, докато войниците на Метел посякоха огромна част от армията им. Малцина от испанските легионери на Серторий оцеляха: онези, които се отърваха, хукнаха да бягат чак в Лузитания, където разнесоха новината за катастрофалното поражение. Никой от онези части на Испания повече нямаше да посмее да воюва за Серторий. Събратята на Хиртулеевите войници от поречието на Анас се бяха почувствали излъгани от Метел Пий и след като не успяха да го настигнат, решиха за отмъщение да плячкосат намиращите се под римски контрол земи на юг. Когато научиха обаче за съдбата на испанските легиони, всички варвари проклеха лошия си късмет и побързаха да се изпокрият в горите.

Сеговия, която представляваше просто едно голямо село на върха на стръмни скали, нямаше как да удържи на напора на римляните. Само за един ден Метел Пий успя да овладее крепостта, чиито жители масово минаха под ножа — никой не биваше да избяга и да занесе на Серторий новината за разгрома и смъртта на най-добрия му генерал.

Щом центурионите решиха, че войската си е отпочинала достатъчно след успешната битка, Метел Пий поведе легионите на югоизток, към устието на река Сукрон. Времето изискваше да мине напряко през внушителния планински масив оттатък Сеговия. Склоновете на Юга Карпетана (както се наричаше планината) се оказаха стръмни, но не и недостъпни дори за тежките волски каруци. В крайна сметка планинската отсечка беше не повече от четирийсет километра дълга. След Сеговия идваше Миак, а след Миак — Сертобрига. Метел Пий обаче заобиколи двата града далеч от юг, та дори да го забележеха от стените им, да решат, че Луций Хиртулей и испанската му армия се завръщат в Ламиний.

Нататък легионите навлязоха в толкова суха и пустинна област, че дори овце не се виждаха. Това, което спасяваше човека, бяха няколкото речни корита, които не бяха пресъхнали все още. А и разстоянието до бреговете на Сукрон не беше толкова голямо, та да се изложи армията на опасност от гибел. Разбира се, жегата беше страшна. Затова Метел се придвижваше само нощем, а през деня оставяше войниците си да си почиват в палатките.

Пий никога нямаше да си обясни какъв точно инстинкт му подсказа да прекоси Сукрон веднага щом се озове край водите на реката: надолу по течението бреговете се оказаха песъчливи, а дъното на реката — коварно; щяха да са му нужни дни да намери подходящ брод. За късмет той се намираше от северната страна на реката, когато малко преди залез-слънце войниците му, отпочинали след дневната дрямка, дочуха в далечината непогрешимия звън от оръжия. В предпоследния ден от квинктил някой някъде воюваше.

Цял ден — от зори до един час преди залез-слънце — Квинт Серторий беше наблюдавал строените в бойни редици легиони на Помпей и се чудеше дали противникът ще устои на напрежението, или ще избере да се оттегли. Искаше му се Помпей да предпочете второто: щом обърнеше гръб на Серторий, Малкия горчиво щеше да съжалява за грешката си. Но той или се оказваше по-умен, или просто съдбата го закриляше и му шепнеше на ухото да чака, пък дори под палещите лъчи на слънцето.

Нещата не се развиваха добре за Серторий, нищо че все още се радваше на големи предимства — превъзходството на войската му, свикнала на испанските горещини, обилните водоеми, край които бе издигнал лагерите си, доброто познаване на околния терен. Но в същото време той продължаваше да стои без вест от Луций Хиртулей. Откакто легатът му се беше окопал край Сеговия, до него беше дошло едно-единствено писмо: че Метел Пий още не се бил появил, но Хиртулей щял да го изчака още трийсет дни, преди да се присъедини отново към Серторий. Но съгледвачите му по околните височини така и не бяха зърнали облаците прах, които да издадат приближаването на Хиртулей. Серторий беше отчаян, защото Диана беше изчезнала.

Малката бяла сърна не се беше отделила от покровителя си през целия път от Оска до бреговете на Сукрон, не се беше уплашила нито за миг от врявата и праха, които легионите вдигаха, нито от убийствените лъчи на слънцето (които не би трябвало да понасят на един албинос, но очевидно божествените сили я пазеха). И изведнъж, след като Серторий разположи войските си край реката, а Херений и Перперна спряха при Валенция, за да намалят удара на Помпеевата армия, Диана се изгуби. Серторий се беше прибрал да спи в палатката си убеден, че животното дреме на овчата кожа до походното му легло, но на сутринта се оказа, че е сам.

В началото не се разтревожи от отсъствието на сърната. Животното беше добре дресирано да не цапа къщата с нечистотиите си, затова Серторий реши, че се е отдалечило да се отдаде на природните си нужди. Но когато господарят й сядаше да закусва, сърната винаги идваше да му прави компания — особено в разгара на летните горещини, когато огладняваше най-силно след нощната почивка. А Диана не се прибра да закусва.

Това се беше случило преди трийсет и три дни. Без да споделя с никого тревогата си, той обиколи полето край лагера. Най-накрая се принуди да пита подчинените си не са ли виждали сърната му. Новината бързо се разпространи из целия лагер — все едно гръм беше ударил от ясно небе. Не остана войник в целия лагер, който да не търси като луд изчезналото животинче. Най-накрая Серторий огласи заповедта си, че не бива да нарушават дисциплината при никакви обстоятелства — дори ако той самият изчезне.

Животното означаваше много, особено за испанците. С всеки изминал ден от изчезването на сърната войниците униваха. А след неочаквания и неоправдан разгром при Валенция, когато Перперна отказа да се подчинява на лоялния към Серторий Гай Херений, бяха уплашени. Серторий добре разбираше, че вината за поражението е у Перперна, но войниците бяха убедени, че всичко е заради изчезването на Диана. Бялата сърна символизираше късмета на Серторий, а сега късметът го нямаше.

Слънцето почти беше залязло, когато той на свой ред изведе войската си на бойното поле. Даваше си сметка, че войниците му са в много по-добро физическо състояние от изтощените от жега Помпееви легионери. Самият Помпей командваше дясното си крило, поверявайки лявото на Луций Афраний. Центърът се командваше от някакъв непознат легат, за когото съгледвачите дори не бяха чували, и който следователно за пръв път воюваше на испанска земя. След битката при Лаврон Серторий имаше пренебрежително отношение към Помпей, затова той сам избра да застане лично срещу Малкия. Перперна щеше да се бие с Афраний, а центърът щеше да е под контрола на Серторий.

От самото начало на схватката нещата се развиваха в полза на Серторий; всичко вече изглеждаше решено, когато при последните лъчи на слънцето самият Помпей бе отнесен на носилка от бойното поле — някой го беше пробол с копие в бедрото. Колкото и да се опитваше младият Авъл Габиний да компенсира загубата на пълководеца, дясното крило на Помпеевата армия започна да се огъва.

За нещастие Перперна не се справяше толкова добре. Афраний успя да пробие през редиците му и се добра до самия лагер на Перперна. Серторий беше принуден да се притече на помощ на Перперна и с цената на големи жертви да изтика Афраний обратно. Падна нощ, но сражението продължи на лунна светлина. Серторий заповяда войниците му да запалят стотици факли, за да огреят по-добре полесражението: не му се искаше да се отказва от боя, преди да е осигурил решително предимство за армията си.

И така, когато най-после двете армии престанаха да се бият, Серторий имаше основание да чака с нетърпение идващото утро.

— Ще обеся Малкия на някое дърво и ще го оставя за храна на птиците — заканваше се той и зловещо се усмихваше. След което с отчаян поглед обиколи офицерите. — Предполагам, че Диана не се е появила?

Не, Диана не се беше появила.

Щом се развидели, двете воюващи страни подновиха сражението. Помпей все още командваше лично легионите си от носилката на раменете на няколко здрави войници. Армията му се беше прегрупирала в късните часове на нощта, редиците бяха стегнати, колоните — прибрани с цел ограничаване на всякакви рискове. Серторий мразеше да се сражава с предпазливи противници.

Изведнъж, скоро след изгрев-слънце, на бойното поле неочаквано се появи многобройна и боеспособна армия: Квинт Цецилий Метел Пий дойде от запад и войските му се врязаха в легионите на Перперна, без да срещат съпротива. За втори път през последното денонощие лагерът на Перперна беше превзет. Метел Пий веднага се насочи към Серторий. Време беше за отстъпление.

Докато двамата с Перперна бързо се оттегляха, Серторий се ядосваше:

— Ако проклетият Метел не се беше появил, щях да пратя Малкия с ритници чак до Рим!

Отстъплението приключи из предпланините на запад от река Сетабис. Там пръсналите се войници на Серторий се построиха отново в боен ред и главнокомандващият, без да се съобразява с Перперна, прегледа цялата армия. Навярно около четири хиляди души бяха загинали в сражението, предимно войници на Перперна. Серторий веднага се зае да прегрупира армията на легата си, така че да сглоби нови кохорти. Перперна имаше намерение да протестира срещу намесата му, искаше му се да се оплаче как главнокомандващият умишлено го злепоставя пред войниците, но Серторий го стрелна с единственото си око и той се отказа от намеренията си. Поне засега.

Най-накрая Серторий научи за гибелта на Луций и Гай Хиртулей при Сеговия, където беше пропаднала и цялата му испанска армия. Непоносима загуба, при това абсолютно неочаквана. Не и когато врагът е бил Бабата от Далечна Испания! А и колко хитро бе постъпил Пий, след като обиколи цяла Испания, само и само да скрие истинските си намерения! Беше подминал Миак и Сертобрига, правел се беше на Хиртулей и се беше движил през нощта, да не се усети отдалеч приближаването на войската по облаците прах!

Испанците се оказаха прави, мислеше си Серторий. С изчезването на Диана изчезна и късметът му. Ако изобщо някога бе имал късмет.

Малкия и Бабата, както научи Серторий, решили, че няма смисъл да продължават похода на юг. След като разчистили бойното поле и обрали всички хранителни припаси на беззащитния Сетабис, двамата поели с войските си на север. Е, няма как, добре се измъкваха. Вече беше секстил, а римляните ги чакаше доста път, преди Малкия да успее да се прибере на сигурно в някой зимен лагер. Но какво ли смяташе да прави Бабата? Щеше ли да се прибере в Далечна Испания, или щеше да продължи на север заедно с Малкия? Квинт Серторий едва сега си даде сметка за умората, която го беше налегнала, но не знаеше как да се отърси от нея. Във всеки случай си каза, че се е възстановил достатъчно, за да подгони Бабата и Малкия. Щеше да избягва откритото сражение, но и нямаше да им даде миг покой.

Лагерът му беше съборен и войската му потегли отново на поход. Предните отряди видяха двете деца, дошли да търсят Квинт Серторий. Босите им крака бяха толкова мръсни, че дори мургавите им телца изглеждаха по-светли от тях. И двете деца носеха лъскави златни обици на ушите и носа. Вързана с въже през врата, между тях пристъпваше и малка кафява сърничка, цялата в кал. Квинт Серторий се просълзи — колко мили дечица! Бяха научили за загубата на бялата сърна, която богинята му беше пратила, и сега идваха да му предложат своето животинче в замяна.

Той клекна, за да се изравни с децата. Беше се обърнал някак настрана, за да не ги изплаши с изваденото си око. За голяма негова изненада при приближаването му сърната започна да подскача и да се опитва да се отскубне от въжето. Изглежда, животните продължаваха да чувстват Квинт Серторий близък!

— Донесли сте ми сърната си? — попита той децата. — Благодаря, благодаря! Но не мога да я задържа. Трябва да вървя да се бия с римляните, затова по-добре я задръжте при себе си.

— Но сърната е твоя — каза момиченцето.

— Моя ли? О, не! Моята беше бяла.

— Тази е бяла — отвърна то, плю в дланта си и потърка козината на сърната. — Виждаш ли?

В този миг животното успя да се измъкне и се втурна към Серторий. Без да скрива сълзите, които обливаха дясната страна на лицето му — там беше здравото му око, — Серторий прегърна сърната и я разцелува.

— Диана! Моята Диана! Диана, Диана!

Децата бяха отпратени заедно със скъпоценното въже, една торба злато и един роб, който да отнесе златото лично на родителите им. Квинт Серторий изми сърната в близкия извор и загрижено я огледа. Каквато и да е била причината за внезапното й изчезване, животът й никак не е бил лек. Сигурно дива котка я беше нападнала — личеше от недобре зарасналите белези от нокти. Някой се беше хвърлил на гърба на Диана и се беше опитал да я омаломощи под тежестта си. Как сърната се е измъкнала, само богинята Диана знаеше… А може би само тя я беше спасила. Копитцата на животното бяха ожулени и одраскани, ушите му, както и муцуната бяха жестоко издрани. Децата намерили сърната, докато пасели овцете си — бедното животно веднага се било присламчило към тях и било завряло муцуна в шепите на момичето.

— Е, Диана — каза Серторий, след като положи сърната в отделен сандък на една от каруците, — надявам се, разбрала си сама, че волният живот не е за теб. Да не си надушила някой сръндак? Или кучетата са те прогонили? За в бъдеще, момичето ми, ще пътуваш така. Не мога да си позволя пак да те изгубя.

Вестта за намирането на сърната бързо се разнесе навсякъде, все едно птички я бяха разнесли! Диана се беше върнала! Значи и късметът на Серторий щеше да се върне.

Помпей и Метел Пий оставиха Валенция и продължиха да се изтеглят на север към Сагунт. С храната, която бяха конфискували от Сетабис (освен храна друго не бяха намерили), попълниха оределите си запаси, а също и с плячката от Валенция, която Помпей беше прибрал в изоставената кариера край града. Бяха се споразумели да продължат заедно по крайбрежието до Емпория: оттам Метел Пий щеше да се прехвърли да презимува в Нарбонска Галия. Макар войниците му да не се бяха оплакали от близо двете хиляди километра, които бяха извървели, за да помагат на Помпей, Прасчо си каза, че още седемстотин километра преход ще им дойде много. Освен това искаше да е близо до събитията идната пролет, а знаеше, че след унищожаването на испанската армия те няма да се разиграват в Далечна Испания, а в околностите на Оска.

От Сагунт при двамата пристигнаха пратеници, които ги уведомяваха, че градът ще им помогне и че населението било на римска страна. Това не беше изненада: именно близките отношения на Сагунт с Рим (и Масилия) бяха станали повод за избухването на Втората пуническа война сто и петдесет години по-рано. Храна, разбира се, градът трудно би могъл да предложи. Реколтата беше оскъдна, тъй като зимните дъждове не бяха достатъчно обилни, за да напоят добре покълналите класове, а и пролетта се бе оказала необичайно суха.

Затова се налагаше двете армии да стигнат възможно най-бързо поречието на Ибер, където жътвата беше по-късно и реколтата — по-богата. Ако римляните успееха да стигнат областта до края на секстил, житото щеше да е за тях, а не за Серторий. Затова Помпей и Метел само благодариха на пратениците от Сагунт. Нямаше смисъл да се бавят излишно.

Раната на бедрото на Помпей зарастваше, но бавно, тъй като го бяха пронизали с нащърбено копие. Лекарите го бяха шили, но и така раната трябваше да заздравява с месеци, преди Помпей да може да стъпва с цяла тежест на крака си. Но както Прасчо забеляза, младежът беше ядосан не толкова заради себе си, колкото заради смъртта на „държавния“ си кон. Един кон беше по-красива гледа от някакъв си човешки крак, а като „държавния“ Помпей не можеше да намери другаде, освен в земите на сабиняните. Испанските коне бяха дребни и недохранени.

Помпей отново бе отчаян, което също не беше изненада. Метел Пий не само че го беше спасил от сигурно поражение, но беше убил най-добрия офицер на Серторий и беше избил най-страховитата му армия. Дори в собствената армия на Помпей легатите му Луций Афраний, Марк Петрей и новодошлият Луций Титурий Сабин се бяха представили по-добре от началника си. Колкото и да се оправдаваше пред себе си с личната ненавист, която Серторий изпитваше към него — заради която цялата тежест на боя беше паднала върху неговите плещи, — Помпей си даваше сметка, че не отговаряше на очакванията. А сега, както му съобщаваха съгледвачите, изменникът-марианец се беше закачил като опашка зад тях и без съмнение очакваше сгодния момент да ги удари. Хората му изневиделица нападаха отрядите, отделили се да търсят фураж. Помпей обаче вече беше свикнал с испанските предизвикателства и не позволи армията му да пострада повече от тази на Метел Пий. Но пък, от друга страна, хранителните запаси намаляваха.

Неочаквано римските легиони налетяха на армията на Серторий, която ги беше засякла скоро след Сагунт. Серторий реши да приеме сражението, като отново нареди собствените си сили лице в лице с тези на Помпей. За него Помпей беше слабото място на римляните, не Метел Пий.

Стратегията му се оказа погрешна. Щеше да постъпи по-добре, ако се бе заел лично с Метел Пий, оставяйки неориентирания Помпей на Перперна; Помпей пак трябваше да бъде носен от войниците си, само и само да не го обвинят, че като Ахил се е прибрал обиден в палатката си, докато другарите му гинат. Сблъсъкът започна в ранния следобед и до падането на нощта всичко беше решено. Макар да бе леко ранен в ръката, Метел Пий успя да изнесе и този път голямата тежест. Нанесе огромни загуби на Перперна — пет хиляди души, без да дава съществени жертви. Лошият късмет на Помпей продължаваше да го следва: конницата му беше избита до крак, а от пехотата изгуби шест хиляди души — легион и половина. Това, че като цяло римляните се смятаха за победители, се дължеше на загубите на Перперна и на трите хиляди Серториеви легионери, които загинаха в боя.

— Ще опита пак призори — предположи Прасчо, който беше дошъл да види ранения си колега.

— Ще се оттегли — възрази Помпей. — Нещата не се развиха добре за него, а Перперна направо загази.

— Ще опита пак, Гней Помпей, познавам го.

И за огромно неудовлетворение на Помпей Прасчо отново се оказа прав!

Серторий нападна пак на сутринта, решен да измъкне победата на всяка цена. Този път поправи грешката си и съсредоточи основните си сили срещу Метел Пий, атакувайки лагера му с първите сияния на зората. Но Бабата го чакаше. Беше прибрал в своя лагер и армията на Помпей, така че бързо го отблъсна. Сякаш подмладен от успехите си, Метел Пий се втурна да гони Серторий към Сагунт, докато раненият Помпей трябваше да чака новини в палатката си.

Последната схватка беше завършила с лична драма за него. В разгара на сражението бе загинал Гай Мемий — негов зет, приятел и квестор. Това беше първият висшестоящ офицер в щаба на Помпей, който умираше на бойното поле.

Докато Помпей плачеше по изгубения другар в каруцата си, Метел Пий пое общото командване на армията и продължи на север. Плановете на Серторий и Перперна не го интересуваха: те навярно сега си отмъщаваха на изоставения Сагунт. Не можеха да се задържат дълго по крайбрежието — Сагунт нямаше с какво да изхрани себе си, камо ли армията на Серторий.

В края на секстил двете римски армии достигнаха бреговете на Ибер, но реколтата, колкото и бедна да беше, вече беше прибрана в хамбарите на Серторий някъде из недостъпните му планински твърдини. Цялата земя беше превърната на пепелище. Серторий не се беше задържал при Сагунт. Вместо това ги беше изпреварил с тайна маневра и беше стигнал пръв долината на Ибер, за да я опустоши преди тяхното идване.

Емпория и земите на индигетите слабо можеха да компенсират загубите на римляните: след две поредни зими лагеруване на Помпеевата армия местните жители бяха напълнили кесиите си, но вече трудно можеха да предложат храна.

— Ще пратя квестора Гай Урбиний в Далечна Испания да събира войска и да пази границите от варварите — каза Прасчо. — Но ако искаме да се справим със Серторий, трябва да се намирам в близост до теб напролет. Затова, както вече говорихме, ще се наложи да се прехвърля в Нарбонска Галия.

— Реколтата и там не е била добра.

— Така е. Но пък в Галия не е била разквартирувана римска армия отдавна, все нещо ще им е останало от минали години. — Пий се намръщи. — Това, което повече ме тревожи, е ти как ще се оправиш. Не мисля, че из тия земи има с какво да храниш войниците си. А ако не успееш да ги захраниш сега, догодина те няма да са толкова жертвоготовни.

— Ще се кача до горното течение на Дурий — обясни невъзмутимо Помпей.

— Богове, какво ще правиш там!

— Областта е достатъчно далеч от Серториевите владения, ще ми бъде много по-лесно да превзема тамошните крепости, отколкото градове като Калагурида и Варея. Поречието на Ибер принадлежи на Серторий. Но не и Дурий. Малцината испанци, на които имам доверие, твърдят, че в областта и зимните студове са по-леки, отколкото в подножието на Пиренеите.

— Но областта е населена от племето на вакцеите, а те са войнствен народ.

— Кажи ми кое испанско племе не е? — въздъхна с отегчение Помпей и намести болния си крак.

Прасчо кимна замислено.

— Знаеш ли, Помпей, като се замисля, май си прав. Иди на Дурий! Само че побързай, преди зимата да е направила недостъпни планините оттатък Ибер.

— Не се тревожи, ще изпреваря зимата. Но най-напред — рече мрачно той — трябва да напиша едно писмо.

— На римския народ и сенат.

— Точно така, Пий, на римския народ и сенат. — Сините очи на Помпей, в които безгрижният поглед беше изчезнал, се взряха в кафявите очи на Прасчо. — Ще ме оставиш ли да говоря и от твое име в писмото?

— Нямам нищо против — каза Метел Пий.

— Сигурен ли си, че не искаш и да участваш в съставянето?

— Не, по-добре писмото да е от теб. Ти си този, на когото затлъстелите специалисти от сената връчиха специалното поръчение. Аз съм един обикновен стар управител, който се мъчи в една отчаяна война. Те няма да ми обърнат внимание, защото добре знаят, че съм от старото поколение и нямам големи амбиции. Но теб още не те познават, Велики. Може би ти нямат голямо доверие. Ти не си един от тях. Затова ще им пишеш! И здравата ще ги изплашиш!

— Не се тревожи за изплашването.

Прасчо стана да си ходи.

— Е, още утре сутринта поемам за Нарбон. Колкото повече стоя тук, толкова по-малко храна ще оставя за твоите войници.

— Няма ли да останеш да ми изгладиш изреченията? Варон винаги ми е помагал в такива случаи.

— Не, не и аз! — засмя се Пий. — Освен това те познават моя стил. По-добре им прати нещо, каквото досега не са чели през живота си.

Помпей прие предизвикателството и им написа нещо, което не бяха чели през живота си.

Писмото пристигна в края на ноември — по времето, когато многобройният състав на сената се събираше на заседания. Действащите консули вече се готвеха да се отърват от всякакви задължения и да ги прехвърлят на отдавна избраните за следващата година консули. Заради станалите хронични болести на Луций Октавий само един действащ консул седеше на куриатния стол в средата на Курията — Гай Аврелий Кота. Писмото на Помпей беше прочетено от Мамерк Емилий Лепид — привилегия, която Сула не беше отнел от принцепс сенатус.

Пръв стана да отговори новоизбраният първи консул Луций Лициний Лукул; неговият колега бе по-малкият брат на действащия консул Марк Аврелий Кота. Котите се чувстваха доста неловко и не намираха смелост да отговорят на това дръзко и твърде откровено писмо.

— Назначени отци, току-що чухте писмо, което прилича повече на войнишки доклад, отколкото на политическо възвание.

— Войнишки доклад? Ако това е доклад, то той е толкова зле написан, колкото некадърен се оказа и въпросният войник на бойното поле! — обади се Квинт Хортензий и демонстративно стисна носа си, все едно се спасяваше от неприятна миризма.

— О, замълчи, Хортензий! — махна с ръка Лукул. — Не ми трябва да държа реч само за да слушам духовитите забележки на генерали по чехли! Когато станеш от кушетката в трапезарията и оставиш рибките в аквариума, за да надвиеш Квинт Серторий, тогава не само ще ти дам думата, но и розов цвят ще сипя под краката ти! Но след като мечът ти далеч не е толкова остър, колкото езика ти, дръж си и езика зад зъбите — там му е ножницата!

Хортензий не отвърна нищо, но очевидно беше засегнат.

— Това не е политическо възвание, а и като цяло отношението към римските политици е крайно критично. От друга страна, писмото издава и силни критики към самия автор. В него няма извинения и оправдания, а твърденията за победите и пораженията не се различават от официалните доклади, които получаваме редовно от Квинт Цецилий Метел Пий.

Аз никога не съм бил в Испания. Някои от вас познават страната, но повечето сте в моето положение и не я познавате изобщо. Навремето на Далечна Испания се гледаше като на много добро място за всеки римски управител — провинцията е богата, добре уредена, мирна, а в същото време от двете страни е заобиколена от варвари, с които лесно се започваше война, а и лесно се воюваше. Близка Испания никога не се е радвала на подобна репутация — там доходите са малки и непрекъснато има размирици. Ето защо управителите на Близка Испания знаеха, че ще се охарчат и че живеят под постоянния натиск на планинското население.

И все пак всичко това се промени, щом Квинт Серторий пристигна в Испания. Той добре познаваше страната от времето, когато изпълняваше мисии под командването на Гай Марий, и по-късно — когато служеше като военен трибун при Тит Дидий. Да ви напомня, че още като момче той заслужи венец от трева именно в Испания. Когато този забележителен и изключително способен човек стъпи на испанска земя като беглец-марианец, Близка Испания стана неконтролируема. Същото се случи с Далечна Испания, с изключение на областта на юг от Бетис. Както пише в писмото Гней Помпей, на нашия превъзходен управител на Далечна Испания му бяха нужни три години, за да спечели победа при това не срещу самия Серторий, а само срещу негов поддръжник — Луций Хиртулей. Това, което Помпей не споменава в писмото си, но което ние трябва да приемем като открит упрек, е нашето безразличие към Близка Испания — заради вътрешните проблеми на Италия ние не благоволихме дори да изпратим управител на провинцията в продължение на цели две години. Това, назначени отци, означава, че връчваме Близка Испания на Серторий!

Лукул се спря, за да изгледа Филип. Старият сенатор се беше привел напред и широко се усмихваше. На Лукул му беше крайно неприятно да върши работата на Филип, но той беше честен политик, а за Помпей беше по-добре да бъде защитен от консул, отколкото от човек, за когото и най-глупавите сенатори знаят, че е бил подкупен.

— Когато, назначени отци, връчвахте специалното поръчение на Гней Помпей Велики, аз управлявах Римска Африка и вие нямахте по-способен човек, когото да пратите срещу Квинт Серторий. Затова заповядахте на Гней Помпей да събере шест легиона пехота и хиляда и петстотин души конница и да се оправя, както знае. Да ви кажа честно, на негово място аз нямаше да приема задачата с по-малко от десет легиона и с по-малко от три хиляди души конница — цифрите, които Помпей споменава в писмото си. Цифрите, които отговарят на реалността!

Ако човек се запознае с кариерата на Гней Помпей, ще се увери, че тя е забележителна. Освен това Помпей е достатъчно млад, за да се приспособява към средата. С възрастта ще загуби младежкия си ентусиазъм и ще започне да разсъждава и действа като зрял мъж. Срещу някой друг враг на Рим шест легиона и хиляда и петстотин конници навярно биха свършили работа, но не и с Квинт Серторий. Ние не сме срещали пълководец като него от времето на Гай Марий, а според мене Серторий е дори по-добър и от Марий. Затова в пораженията, които Помпей е претърпял, няма нищо изненадващо. Късметът му е изневерил, това е. Късметът не е бил с него, защото е имал срещу себе си един от най-големите военни пълководци на Рим. Още ли се съмнявате в това? Не бива! Защото това е истината.

И все пак, дори най-големите военни гении свикват да разсъждават в определени рамки. Управителят на Далечна Испания, нашият добър Метел Пий, прекара достатъчно време в Испания, за да се научи да мисли като Серторий. Поздравявам го за търпението. В интерес на истината не предполагах, че точно той е способен на такъв успех! И все пак той не може да победи Серторий сам. Бойният театър е твърде голям — все едно разиграваме отново Съюзническата война, този път на испанска земя. Човек не може едновременно да е на север и на юг, не може да се мести постоянно от единия до другия край на областта през сухи и пустинни области.

Вие пращате втори човек, обикновен конник, на когото сами връчихте задачата да управлява Близка Испания. Как точно се изрази Филип? „Нон проконсуле, сед про консулибус.“ Не като проконсул, а като заместник на консула. Дадохте му да разбере, че го пращате достатъчно добре въоръжен и достатъчно добре финансиран. И няма какво да се лъжем, той това и чакаше! На двайсет и девет години той имаше самочувствието на офицер — ветеран — кой на негово място не би разсъждавал като него? Помпей чакаше тази задача и щеше да се захване с нея дори при по-неизгодни условия! Можехте спокойно да го ограничите в рамките на четири легиона и петстотин души конница!

— И съжаляваме, че не го сторихме — прекъсна го Катул. — Той вече успя да покрие разликата с трупове.

— Мълчи, мълчи! — сопна му се Хортензий.

— Това именно е сърцевината на въпроса — посочи Лукул, без да обръща внимание на двамата сватове. — Как се надява Рим да спре човек като Серторий, след като не желае да отдели нито достатъчно пари, нито достатъчно хора за целта? Дори Квинт Серторий не би могъл да устои на Помпей и Пий, ако двамата го бяха подхванали от двете страни с по десет легиона и три хиляди души конница всеки! Помпей обвинява в писмото си нас за неуспехите си… И аз съм напълно съгласен с неговата оценка! Как може сенатът да очаква чудеса от хора, на които дори не желае да даде необходимото? Без пари, без подкрепления, как очаквате Помпей да продължи? Ето защо сенатът трябва да намери пари, с които да заплати дължимото на войниците и на Помпей, и на Пий. Трябва да намери пари и за събирането на два легиона в подкрепа на Помпей. Бих казал дори за четири.

Гай Кота се обади от мястото си:

— Съгласен съм с всяка дума, която каза Луций Лициний, но ние не разполагаме с нужните средства, Луций Лициний. Просто нямаме толкова пари.

— Тогава ще се наложи да потърсим — настоя той.

— Откъде да ги намерим? Вече три години не сме получили никакви сериозни приходи от Испания, а откакто контестаните се вдигнаха на бунт, приходите секнаха окончателно. Управителят на Далечна Испания е безпомощен и не може да разработва находищата в Марианските планини или Ороспеда, същото важи за находищата в близост до Нови Картаген в Близка Испания. Дните, когато хазната се пълнеше с по двайсет хиляди таланта злато, сребро, олово и желязо от Испания, са забравени. Към това трябва да добавим и последните петнайсет години, през които доходите от римска Азия постоянно намаляват — в момента тяхното ниво е най-ниското за последните петдесет и пет години, откакто владеем провинцията. И в Илирик, и в Македония, и в Трансалпийска Галия сме в състояние на постоянна война. Дочуваме слухове, че цар Митридат събира нова войска, макар да не можем да сме сигурни. Ако Никомед Витински умре, положението на изток ще стане изключително деликатно!

— Да откажем на нашите хора в Испания пари и войска само защото имало слухове за евентуални събития в другия край на морето, ще е абсолютна идиотщина, Гай Кота — тросна се Лукул.

— Не, Луций Лукул! — на свой ред се ядоса той. — Не ми е нужно да съм гадател, за да разбера, че нямаме пари да сформираме нова армия за Испания. Гней Помпей и Квинт Пий ще трябва да използват каквито сили имат под ръка!

— Тогава — рече Лукул с леден глас — Рим наистина ще види поредната комета. Главата на кометата ще бъде лоялна към Рим — това ще е отстъпващата разбита армия на Гней Помпей, който ще бърза да се прибере у дома. Но опашката… Опашката на кометата ще е Квинт Серторий начело на разни испански варвари. И по пътя към него ще се присъединява кой ли не: волки, салувии, воконти, алоброги, хелвии, дори боите и инсубрите от Италийска Галия, да не говорим за лигурите и вагиените!

Думите му бяха посрещнати с гробно мълчание.

Филип реши, че сега е времето правилникът на Сула да бъде нарушен, и демонстративно се изправи, за да отиде в самия център на залата — там, откъдето можеше да наблюдава лицата на всички. Огледа сенаторите един след друг — от пребледнелия Цетег до сгушилите се Катул и Хортензий. Най-накрая се обърна и към подиума, където Гай Кота не можеше да прикрие своето объркване.

— Предлагам, назначени отци — обяви Филип, — да извикаме отговорниците на хазната и данъчните специалисти и да видим заедно с тях как можем да съберем необходимата парична сума, за която уважаемият консул твърди, че не съществува. Освен това предлагам да наберем по спешност няколко легиона пехота и една-две дружини конница.

Когато Помпей стигна пред Септиманка, в земите на вакцеите, трябваше да се убеди, че градът е доста по-малък, отколкото бяха говорили осведомителите му, но поне на пръв поглед изглеждаше достатъчно богат. Намираше се на малка височина над река Пизорака, но природата сама по себе си трудно би го защитила от римските легиони. За голямо облекчение на римляните цялата област се предаде без бой. Наобиколен от преводачи, Помпей се опитваше да успокои местните жители и да убеди местните вождове, че войниците му ще се държат добре и рано или късно Рим ще плати в брой за всичко, което войската изяде.

Клуния, на няколко километра на север от изворите на Дурий, беше най-западната от крепостите, които Серторий държеше, и нямаше да се предаде. За разлика от нея селищата по на юг бяха научили за съдбата на Сеговия и побързаха да пратят хора при Помпей в Септиманка, за да го уверят в своята вярност към Рим, както и да му предложат всичко, от което би имал нужда. След като проведе съвещание с легатите си, преводачите и местните вождове, Помпей прати Луций Титурий Сабин начело на петнайсет кохорти да презимуват в град Термес. Населението там беше от келтибери, но никой не желаеше повече да служи на Серторий.

В действителност (както Помпей съобщи на Метел Пий в писмото — поздравление по случай новата година) голямата промяна тепърва започваше. Ако на другата година успееха да нанесат сериозни поражения на Серторий, много други градове като Септиманка и Термес щяха да се прехвърлят на страната на Рим. Войната щеше да се развива в самото сърце на Серториевите владения — земите по двата бряга на Ибер. Експедициите по морското крайбрежие ставаха безсмислени.

Пролетта идваше рано по горното течение на Дурий, а Помпей нямаше намерение да губи време. Остави жителите на Септиманка и Термес да засеят полята си с жито (с едно наум, че реколтата трябва да е по-богата, в случай че римляните се завърнат на другата зима) и начело на четирите си легиона пое срещу течението на Пизорака в посока Паланция — град, който се беше обявил в подкрепа на Серторий навярно заради противоположния избор на съседите от Септиманка.

Метел Пий също изостави сравнително рано зимния си лагер в Нарбонска Галия, прехвърли Пиренеите и на свой ред се насочи нагоре по течението на Ибер с намерение да пресрещне Помпей. Най-важната му задача обаче беше друга: да отвори път за римските войски между поречието на Ибер и Централна Испания. Затова, щом стигна бреговете на Салон — голям приток на Ибер, извиращ в склоновете на Юга Карпетана, — той се насочи към планините на юг и един след друг превзе всички лоялни на Серторий градове. В края на своята победоносна кампания той разполагаше с удобен път до своята провинция, а освен това беше отрязал връзките на Серторий със земите покрай реките Таг и Анас. Това означаваше, че племената в Лузитания са окончателно откъснати от своя римски предводител.

Паланция се оказа костелив орех, затова Помпей реши да я подложи на същата обсада, каквато Сципион Емилиян беше организирал навремето под стените на Нуманция — нещо, което сам изтъкваше пред жителите на града. За да отвърне на удара, Паланция прати вест до Серторий в Оска и той веднага пристигна, обсаждайки обсадителите. Беше очевидно, че не иска да се занимава с Бабата от Далечна Испания, който безпрепятствено покоряваше градовете по бреговете на Салон. Серторий продължаваше да вярва, че тъкмо Помпей е слабата брънка в римската верига.

Нито Помпей, нито Серторий имаха интерес от пряк сблъсък при Паланция — целта на първия беше да отслаби отбраната на града, докато на втория — да омаломощи първия. Затова докато Помпей трупаше дървета и пънове под стените на Паланция с намерение да подпали здравите дървени стени, Серторий подлагаше на постоянни атаки хората на Помпей, удряйки там, където противникът се окажеше най-слабо защитен. В края на април Помпей се оттегли, а Серторий остана да помогне на града да възстанови укрепленията си, преди да подгони римляните.

Месец по-късно Помпей и Метел Пий се срещнаха под стените на една от най-мощните крепости на Серторий — Калагурида, на бреговете на Ибер.

Като подарък за Помпей Прасчо носеше сандък пари и водеше два легиона плюс още шест хиляди войници за попълване състава на старите четири. Начело на подкреплението, което Рим бе успял да изпрати в Испания, стоеше не друг, а новият проквестор Марк Теренций Варон.

Колко радост изпита Помпей да види пред себе си оплешивялото теме на своя приятел! Дори не се срамуваше да покаже сълзите си пред другите офицери.

— Бях тръгнал от Галия, преди Варон и подкрепленията да стигнат Нарбон — обясняваше Прасчо, докато тримата разговаряха в палатката на Помпей и отпиваха от чашите с разредено вино. — Но го срещнах на слизане от долината на Салон. Мога дори да се похваля, че и за мен имаше предвиден сандък като твоя.

Помпей въздъхна тежко.

— Излиза, че писмото ми е свършило работа — сподели той пред Варон.

— Свършило работа ли? — засмя се Варон. — Бих казал, че нещо се подпали под задниците на сенаторите: все едно Сатурнин беше възкръснал, за да се обяви пак за римски цар! Да беше видял лицата им, когато Лукул започна да изброява всички галски племена на земята! Перспективата да ни се изсипят на гости по дирите на Серторий не зарадва абсолютно никого.

— Лукул ли? — учуди се Помпей.

— Да, Велики, Лукул свърши всичко!

— Защо? Не мислех, че изпитва мили чувства към мен.

— Предполагам, че е така. Но мисля, че се страхуваше най-вече да не би някой да го предложи за твой заместник в Испания. Той е добър военен, но последното, което желае, е да воюва в Испания. Та кой разумен човек би го желал?

— Да, наистина, кой? — подсмихна се Прасчо.

— И така, разполагам с шест легиона, при това имаме с какво да платим на войниците — обобщи Помпей. — Колко пари успя да ни донесеш, Вароне?

— Достатъчно да изплатиш дължимото на живи и умрели, както и да остане за заплатите на живите за тази година. Но за нещастие няма да имаш за повече. Съжалявам, Велики, Рим просто не можа да намери повече пари.

— Ще ми се да зная къде Серторий е скрил хазната си! Ще ми се следващият удар да е тъкмо срещу скривалището. Няма да намеря спокойствие, докато не прибера и неговите кесии в сандъка си — закани се Помпей.

— Съмнявам се, че Серторий разполага с повече средства от нас, Велики — поклати глава Пий.

— Глупости! Та той получи преди по-малко от година три хиляди таланта злато от Митридат!

— Предполагам, че вече е успял да ги похарчи. Не забравяй, че той не може да разчита на никакви доходи от провинциите, а и няма роби, които да разработват мините. Испанските племена са бедни.

— Да, май си прав.

Настъпи кратко мълчание. Тримата се бяха замислили, когато Метел Пий изведнъж подхвърли едно предложение, което обмислял от известно време. Пое си дълбоко дъх, за да привлече вниманието на Варон и Помпей.

— Велики, имам една идея.

— Слушам те.

— Току-що се убедихме, че Испания е докарана до просешка тояга. Испанци и римляни тънат в мизерия. Дори финикийците в Гадес живеят в недоимък. Повечето жители на полуострова са крайно чувствителни по въпроса за парите. По известно стечение на обстоятелствата разполагам с малко съкровище, което принадлежи на провинцията ми. Това съкровище си стои и до ден-днешен в една дървена ракла в резиденцията в Кастулон, където го е скрил не друг, а Сципион Африкански. Нямам представа как никой от нашите алчни за злато управители не го е взел, но така или иначе съкровището си стои. Става дума за сто таланта злато в стари картагенски монети, сечени от зетя на Ханибал Хаздрубал.

— Затова са ги оставили — усмихна се Варон. — Как би могъл римлянин да се отърве незабелязано от стари картагенски монети?

— Прав си.

— Та така. Пий, ти притежаваш сто таланта картагенско злато — върна ги към темата Помпей. — Какво смяташ да направиш с тях?

— Всъщност имам нещо повече. Разполагам с двайсет хиляди югера първокласна земя по бреговете на Бетис. Имотът бил конфискуван навремето от някой от Сервилий Цепионите, който бил спечелил дело срещу местен големец, уличен в данъчни злоупотреби. И въпросните земи са били собственост на Рим в продължение на десетилетия, но никой не се е сещал за скромните доходи, които носят на хазната.

Помпей започна да се досеща какво е намислил Пий.

— Смяташ да предложиш златото и имота като възнаграждение за онзи, който ни предаде Квинт Серторий.

— Именно.

— Това е страхотна идея, Пий! Дали ни се нрави или не, мисля, че няма да успеем никога да сломим Серторий на бойното поле. Той е твърде добър пълководец. Освен това разполага с огромни резерви, а местните войници не държат на всяка цена да им се плаща, задето воюват. Но във всяка армия и във всеки град има по някой и друг алчен за пари мръсник. С подобно предложение ти просто ще прехвърлиш войната от бойното поле в двореца на Серторий. А войната ще бъде спечелена от онези, които имат по-здрави нерви! Направи го, Пий! Направи го!

Пий така и направи. За няколко дни вестта за обещаното възнаграждение обиколи цяла Испания: сто таланта в жълтици и двайсет хиляди югера първокласна земя щяха да станат притежание на всеки, които помогне със сведения за смъртта или залавянето на Квинт Серторий.

Това, че ударът засегна слабото място на Серторий, пролича веднага. Помпей и Метел Пий съвсем скоро научиха, че той веднага разпуснал римската си охрана и се наобиколил само с предани испанци от Оска. Нещо повече — видимо се отдръпнал от всички свои римски и италийски поддръжници. Постъпки като тази имаха с какво да засегнат чувствата на римляните в армията му. Как смееше Квинт Серторий да смята единствено римляните и италийците за предатели! Сред засегнатите най-високо положение в армията заемаше Марк Перперна Вейентон.

На фона на тази война на нерви откритите бойни действия следваха един и същи неумолим ход. Помпей и Метел Пий действаха в постоянно сътрудничество и с времето успяха да завземат няколко от градовете, които поддържаха Серторий. Единствено Калагурида устоя на натиска; Серторий и Перперна се бяха появили на един от близките върхове начело на трийсетхилядна армия. Бяха се окопали по височините и както при Паланция търпеливо очакваха някоя непредпазлива римска центурия или кохорта да се отдалечи от главните сили. В крайна сметка не действията на Серторий, а липсата на провизии принудиха Помпей и Метел Пий да вдигнат обсадата на Калагурида. Дванайсетте им легиона изискваха повече ресурси.

Провизиите бяха постоянен проблем най-вече заради лошата реколта предната година. Когато пролетта премина в лято и слънцето напомни, че наближава жътва, едно неочаквано бедствие привнесе допълнителен хаос в изтощителната война, която римляните водеха със Серторий. Не само Испания, но цялото Западно Средиземноморие изпадна в жесток недоимък, защото след като цяла зима и пролет дъжд почти не беше валял, в началото на лятото, точно когато селяните се готвеха да жънат, земята бе удавена в същински потоп — от Африка до Алпите, от Атлантическия океан до Македония и Гърция житната реколта беше унищожена. Пшеница нямаше никъде — нито в Африка, нито в Сицилия, Сардиния и Корсика, нито в Италия и Италийска Галия, нито в Трансалпийска Галия и Източна Испания. Само в Далечна Испания тук-там посевите бяха пожалени, но реколтата отново беше унищожена.

— Единствената утеха — сподели Помпей пред Прасчо към края на секстил — е, че Серторий има същите проблеми като нас.

— Да, но неговите складове са пълни с жито от минали години — отвърна мрачно Пий. — Ще се оправи по-лесно от нас.

— Аз бих могъл да се върна по поречието на Дурий — предложи с известно колебание Помпей. — Но не мисля, че областта ще успее да изхрани четири легиона.

Метел Пий взе друго решение.

— Тогава аз ще се върна в своята провинция, Велики. Пък и не мисля, че ще ти трябвам другата пролет. Каквото има да се върши в Близка Испания, ти ще успееш сам да се справиш. Но за моите войници храна в Близка Испания със сигурност няма. На теб ти остава да превземеш някоя от големите крепости на Серторий и да нахраниш войниците си, с каквото намериш. Бих могъл да взема два от легионите ти със себе си в Далечна Испания, където да презимуват. Ако си ги искаш обратно напролет, ще ти ги пратя… Но ако смяташ, че и тогава няма да си в състояние да ги изхраниш, ще ги задържа. Ще ми бъде трудно, но Далечна Испания е била единствената по-слабо ударена от бедствието страна на запад от Киренайка. Бъди спокоен, няма да оставя никой войник гладен.

Помпей прие предложението и Метел Пий се насочи с осемте легиона към своята провинция доста по-рано, отколкото бяха предвиждали. Четирите легиона, които Помпей задържа, бяха пратени повторно в областта на Септиманка и Термес, докато самият Помпей, Варон и конницата останаха да използват пашата по долното течение на Ибер (благодарение на дъждовете поне за конете паша имаше в изобилие, затова Помпей щеше да остави конницата под командването на Варон да презимува в Емпория). Помпей използва времето да напише второ писмо до римския сенат. И макар този път Варон да беше до него, предпочете сам да си напише писмото.

Помпей си получи парите: сенаторите добре разбраха смисъла на ултиматума му, ако го беше поднесъл в по-деликатна форма, навярно щяха да се престорят, че не са го разбрали. Цялата страна мърмореше срещу подобно изнудване, но пък нямаше кой да се противопостави на евентуално нападение от страна на Квинт Серторий — особено ако четири легиона от Помпеевата армия се присъединят към него. Шокът от писмото на Помпей беше толкова голям, че дори и Метел Пий получи пари. Двамата римски генерали трябваше да намерят и храна.

Двата легиона от Далечна Испания се прибраха при Помпей заедно с голям обоз провизии. Гней Помпей Велики беше в състояние да поднови войната с Квинт Серторий. Най-после успя да превземе Паланция и се насочи към Кавка, където помоли местното население да поеме грижата за болните и ранените войници. Градските жители се съгласиха, но Помпей беше представил като болни и ранени най-добрите си войници, които завзеха Кавка отвътре. Една след друга крепостите на Серторий падаха в ръцете на Помпей, а заедно с тях пропадаха и складовете със зърно. Докато дойде зимата, само Калагурида и Оска бяха останали под контрола на Серторий.

Скоро Помпей получи писмо от Метел Пий.

Помпей презимува този път в земите на васконите — могъщо племе, което заемаше западния дял на Пиренеите и чиито водачи бяха разочаровани от Серторий. Понеже населението се отнесе добре с армията му, младият легат реши да се отблагодари, като построи здрава крепост — наречена Помпелон. В замяна поиска от васконите клетва, че винаги ще останат лоялни към римския сенат и народ.

Зимата беше тежка за Квинт Серторий. Може би от самото начало бе съзнавал, че се бори за една изгубена кауза, даваше си сметка, че не е сред любимците на фортуна. Но не искаше да приеме това за истина, напротив, продължаваше да се убеждава, че събитията са се развили в негова полза или поне, че се бяха развивали до момента, в който римляните установиха, че не могат да го сразят в открито сражение. Дълго време ги беше подмамвал да търсят именно подобно решение и се беше възползвал от тяхната заблуда. Но откакто Бабата и Малкия бяха възприели тактиката да избягват генерални сражения — старата тактика на Фабий Кунктатор, — той бе поел по стръмния склон на провала.

Предложеното възнаграждение за всеки изменник, който предложи главата му на Пий и Помпей, нанесе страхотен удар върху самочувствието на Квинт Серторий. Той беше римлянин и добре знаеше колко алчно и продажно племе са римляните. Дори най-свестните и почтени сред тях бяха способни в името на кариерата си да извършат най-долно предателство. Серторий вече нямаше доверие нито на римските, нито на италийските си поддръжници, понеже знаеше, че са възпитани в същите ценности като него самия. Разчиташе повече на испанците, които като по-слабо цивилизовани бяха станали в по-слаба степен жертва на римския нравствен упадък. Той живееше в постоянен страх някой да не го издебне в гърба, непрекъснато се оглеждаше няма ли да познае по нечий поглед, по нечий жест кои са предателите. Лека-полека тази игра на нерви с невидимия противник го доведе до изтощение. И понеже съзнаваше колко странно е подобно поведение в очите на испанците, се опитваше да прикрива мрачното си настроение, като се отдаваше все повече и повече на виното.

Най-тежък удар за него се оказа вестта за смъртта на майка му в Нерса. Това беше най-жестокото предателство на живота. Да имаше пред себе си окървавения труп на германската си наложница или на родния си син, когото умишлено бе държал далеч от римската цивилизация, Серторий нямаше да изпита такава мъка, както при новината за смъртта на Мария. В продължение на много дни той се затвори в сумрака на спалнята си, където единствено Диана и безчетните кани с вино му служеха за утеха. Толкова години Рия бе живяла сама, без сина си, изоставена от всички и от всеки. Серторий имаше да дави във виното твърде много години на угризения.

Когато най-после се показа пред хора, сякаш друг човек се беше вселил в тялото му. Доскоро любезен и открит човек, Серторий беше станал подозрителен и недоверчив дори спрямо испанците, като в същото време без повод сипеше обиди към най-близките си хора. Сякаш усещаше с тялото си дълбоките рани, които Помпей нанасяше на властта му над Испания, разпадането на държавата му сякаш довеждаше и до разпадане на самоличността му. Най-накрая, подгонен от невидимите призраци на алкохолното опиянение, Серторий беше обзет от параноя. Когато научи, че някои испански вождове тайно изтегляли децата си от училището, което беше основал в Оска, той нахлу в слънчевата сграда на училището и начело на личната си охрана изкла всички останали деца. Това беше началото на края му.

Марк Перперна Вейентон никога не беше преглътнал обидата, че Серторий му отне армията, която той лично беше довел в Испания. Нямаше как да не завижда и на пълното му превъзходство. Всеки път, когато двамата се сражаваха на бойното поле, Перперна се уверяваше, че не притежава и частица от военния гений на началника си, още по-малко — от авторитета му пред войниците. И все пак трудно му беше да се примири с мисълта, че Серторий го превъзхожда във всичко! Ако не в друго, то поне в предателството му отстъпваше.

От мига, в който научи за предлаганото от Метел Пий възнаграждение, Перперна вече знаеше как ще постъпи. Това, че Серторий сам се изложи на риск, настройвайки всички срещу себе си, само го улесни в намеренията.

Перперна покани приятели на вечеря в дома си — без конкретен повод, както обясняваше, просто да разсее хората от зимната скука в Оска. На вечерята щяха да присъстват всички негови римски и италийски приятели. Беше поканен и Серторий, разбира се. Перперна не беше сигурен, дали той ще дойде до самия момент, когато едрата фигура на пълководеца не изпълни вратата на трапезарията. Перперна пъргаво скочи от кушетката си и побърза да настани едноокия си другар на почетното място. Прислугата бе получила изрично нареждане да налива на госта без подканяне от неразреденото вино.

Всички присъстващи бяха посветени в заговора. Повечето се страхуваха, защото знаеха с кого си имат работа. Затова и виното се лееше като вода — до такава степен, че Перперна се тревожеше ще остане ли трезвен човек, който да свърши работата. Малката бяла сърна беше дошла заедно с господаря си — той не се отделяше от нея никъде — и се настани на почетната кушетка между Серторий и домакина. Перперна прие това като нова обида и се изпълни с още по-непреодолимо желание за саморазправа. За да не се издаде, използва някакъв повод и се махна от централната кушетка, настанявайки на свое място полуримлянина, полуиспанеца Марк Антоний. Въпросният Марк Антоний се беше появил на белия свят вследствие сексуалната злоупотреба на някой от известните Антонии с местна селянка. За нещастие баща му никога не го беше припознал за свой син и нищо не му беше завещал от огромните си богатства.

Всички присъстващи започнаха да говорят непристойни приказки, Антоний най-много от всички, а Серторий, който ненавиждаше грубия език и мръсните шеги, потъна в мълчание. Погледът в здравото му око беше почти толкова празен, колкото в сляпото. Един от присъстващите подхвърли някаква изключително груба шега, на която всички прихнаха да се смеят, с изключение на Серторий. Той само се облегна на възглавницата и изкриви лице в погнуса. Уплашен да не би гостенинът да си тръгне без време, Перперна реши да даде сигнал за действие.

Понеже се страхуваше да не би сред общата глъчка съучастниците му да не го чуят, Перперна хвърли с всичка сила сребърната си чаша на пода. Металният предмет оглушително изтрещя на каменните плочки и всички присъстващи застинаха. Но преди замаяният от алкохола Серторий да се осъзнае, Антоний извади бойната кама изпод туниката си и с бързо движение се хвърли отгоре му: Острието се заби в гърдите на Серторий, сърната изпищя от страх и рипна встрани, а господарят й едва сега понечи да се изправи. Всички присъстващи се метнаха върху него, за да го притиснат за кушетката, като в същото време Антоний на няколко пъти изваждаше и забиваше камата в тялото му. Серторий не успя дори да извика; пък и да беше извикал, никой нямаше да се притече на помощ — испанската му охрана вече беше избита пред вратата на Перперна.

Диана се хвърли обратно на кушетката, докато убийците се отдръпваха встрани, за да се насладят на стореното. Животното започна да души окървавеното тяло на господаря си, който не помръдваше. Е, Перперна щеше да запази тази част от удоволствието за себе си! Като грабна захвърлената от Антоний кама, той с рязко движение я заби в левия хълбок на сърната. Диана се сви на кълбо и се строполи върху мъртвия Серторий. Когато самодоволните съучастници хванаха трупа на началника си, за да го изхвърлят през прозореца на улицата, безжизненото тяло на Диана го последва.

Вестта за смъртта на Серторий достигна до Помпей по начин, който в началото го изпълни с ужас и погнуса, но всъщност не беше нещо необичайно за тогавашните нрави. Марк Перперна Вейентон беше пратил главата на убития от Оска до Помпелон по най-бързия възможен куриер. Заедно със своеобразния трофей Помпей получи писмо, в което Перперна напомняше на него и на Метел Пий за стоте таланта злато и за двайсетте хиляди югера земя, които му се полагаха. Перперна изрично споменаваше, че подобно писмо вече е било пратено и до Метел Пий.

Помпей отговори от свое име, но прати копие и до Метел Пий. Писмото гласеше следното:

Когато в Испания научиха за смъртта на Квинт Серторий, испанските му поддръжници веднага се изпокриха из горите на Лузитания и на Аквитания; дори част от римските и италийските войници в армията му дезертираха. Перперна хвърли големи усилия да убеди останалите да не бягат и през май напусна Оска, за да даде сражение на Помпей. Имаше защо — краткият отговор на писмото му го беше изпълнил със справедлив гняв. За кого се мислеше това пиценско парвеню? Кое му даваше право да отговаря от името на един Цецилий Метел? Това, че самият Цецилий Метел не беше отговорил изобщо, беше друг въпрос.

Битката мина без усложнения. Перперна случайно се натъкна на един от Помпеевите легиони, който търсеше фураж за конете из долините на юг от Помпелон. Войниците бяха напуснали строя, а и тежките волски каруци затрудняваха маневрите им. При вида на последната Серториева армия, която се спускаше върху им, хората на Помпей хукнаха да се крият в близкия дол. Перперна се изпълни с приятни предчувствия и ги подгони. Едва когато цялата му армия на свой ред влезе в дола, Помпей затвори капана зад гърба му. Хиляди римски легионери се показаха от прикритията си по склоновете на дола и се хвърлиха да колят обкръжените войници на Серторий.

Неколцина войници намериха самия Перперна скрит в някакви храсти и го отведоха при Авъл Габиний, който на свой ред го предаде на Помпей. Пребледнял, дори посивял от страх, пленникът се опита да спазари живота си, като предостави на Помпей личния архив на Квинт Серторий — според плачливите му обяснения вътре имало множество документи, изобличаващи видни римски граждани в желание да преустроят Рим на мариански начала.

— Каквото и да означава това… — подхвърли Помпей. Сините му очи не издаваха ни най-малко чувство.

— Какво каквото и да означава? — попита треперещият Перперна.

— Марианските начала.

— Моля те, Гней Помпей, умолявам те! Само ми позволи да ти покажа документите. Ще се увериш с очите си, че говоря истината.

— Така да бъде, дай ми ги! — подкани го той.

С видимо облекчение Марк Перперна обясни на Авъл Габиний къде да намери документите (беше ги взел за всеки случай със себе си, да не би някой да сложи ръка върху тях в Оска) и с нетърпение седна да чака легата. Двама войници носеха тежък сандък, който положиха в краката на Помпей.

— Отворете го — заповяда той.

След което клекна и започна да рови из свитъците. Доста време прекара над книжата, като понякога се изкушаваше да разгърне някой свитък и да прочете съдържанието му. По свитите му вежди си личеше, че и малкото прочетено го изненадва. Най-накрая, след като изпразни сандъка и от последния документ, Помпей се изправи.

— Събери цялата тази купчина на едно място и я запали пред очите ми — нареди Помпей на Авъл Габиний.

Перперна ахна, но нищо не каза.

Когато свитъците пламнаха в буен огън, Помпей се наведе към Габиний и с нескрита наслада му заповяда:

— Убий тоя червей.

Перперна умря под легионерски меч, а в мига, в който главата му се изтърколи на земята и се претърколи из тревата, войната в Испания свърши.

— Значи това е всичко — каза Авъл Габиний.

Помпей вдигна рамене.

— Добре, че се отървахме от тоя.

Двамата стояха и гледаха безмълвно главата на Перперна. Очите му се бяха изцъклили в недоумение и ужас; най-накрая Помпей се обърна на другата страна и отиде при останалите легати. Те бяха благоразумни хора и нарочно го бяха оставили сам да се разправя с изменника.

— Наистина ли трябваше да изгориш документите? — попита Габиний.

— Да.

— Нямаше ли да е по-добре да ги занесем в Рим? Така щеше да се разбере кой е предател и кой — не?

Помпей поклати глава и се засмя.

— И да отворим работа на съда за измяната за следващите сто години? Понякога е по-добре човек да следва вътрешния си глас. Един предател няма да стане по-почтен само защото изобличаващите документи са изгорели.

— Не разбирам.

— Искам да кажа, Авъл Габиний, че вълкът кожата си мени, но нрава — не. Въпросните персони все някога ще се издадат.

Макар войната да беше свършила, Помпей беше сериозен човек и нямаше намерение да се прибере веднага у дома, пък дори с главата на Перперна забучена на копието си. Обичаше да разчиства след себе си, което всъщност означаваше — да убие навреме хората, които за в бъдеще биха могли да му създават проблеми. Сред убитите бяха германката на Серторий и синът им, които Помпей завари в Оска след безкръвната капитулация на града. Трийсетгодишният мъж, когото му посочиха за син на Серторий, приличаше на баща си, нищо че не знаеше нито дума испански и се държеше като обикновен варварин.

При новината за смъртта на Серторий Клуния и Уксама се разкаяха за направените отстъпки, залостиха портите си пред Помпеевата армия и се приготвиха за дълга обсада. Помпей бе така любезен да не ги подмине. С малко усилия и Клуния, и Уксама бяха завзети. Накрая същата съдба сполетя и Калагурида, където римляните с ужас разкриха, че местните защитници са предпочели да изядат жените и децата си, но не и да се предадат на врага. Помпей заповяда оцелялото население на града да бъде избито, а след това подпали не само града, но цялата област.

Разбира се, през цялото това време между пълководеца и Рим се водеше усилена кореспонденция. Не всички писма бяха официални, още по-малко ставаха за публично достояние. Най-много писма Помпей размени с Филип, който продължаваше да си играе игричките в сената. Консули тази година бяха двама тайни клиенти на Помпей — Луций Гелий Попликола и Гней Корнелий Лентул Клодиан. Това означаваше, че Помпей би могъл да издейства римско гражданство за всеки испанец, на когото е разчитал по време на войната. В началото на списъка Помпей постави два пъти едно и също име: Кинаху Хадашт Библос, чичо и племенник, на възраст съответно трийсет и три и двайсет и осем години, граждани с високо положение в Гадес, финикийски търговци. Но двамата не взеха името Помпей, понеже самият Помпей нямаше намерение да залее Италия с испански съименници: Помпей Еди-кой си, Помпей Еди-кой си. Двамата гадесчани бяха писани клиенти на един от отскорошните легати на Помпей — Луций Корнелий Лентул, братовчед на консула. Затова влязоха в римския обществен живот под името Луций Корнелий Балб Старши и Луций Корнелий Балб Младши.

Но Помпей все още не бързаше. Първо трябваше да възстанови минното дело край Нови Картаген, след това трябваше да накаже контестаните, задето нападнаха непрежалимия Гай Мемий. Сестрата на Помпей беше вдовица, а брат й трябваше навреме да се замисли по въпроса. Лека-полека римската власт в Близка Испания беше възстановена, чиновниците заеха старите си места, бирниците плъзнаха да събират данъци, бяха изготвени закони и разпоредби, както и всички останали процедури, на които се опираше римското управление навсякъде по света.

Най-накрая, през есента на 72 г. пр.Хр. Гней Помпей Велики се сбогува с Испания и искрено се надяваше кракът му повече да не стъпи там. Беше възвърнал самочувствието си и пак се смяташе за велик пълководец. Но занапред щеше да започва всяко едно сражение с известен страх, а всяка война — с поне няколко легиона повече от врага. Нещо повече, никога вече нямаше да воюва срещу римляни!

Щом армията му се озова в пиренейските проходи, Помпей реши да остави спомен за преминаването си. Извади всички трофеи, включително доспехите на Квинт Серторий и тези, с които Перперна бе обезглавен, и ги окачи на високи кръстове, за да се веят като плашила. Нека всички, които идваха от Галия в Испания, да научат, че не си струва да воюват срещу Рим. Между трофеите Помпей постави и паметна плоча на самия себе си — в нея беше споменал пълното си име, титлите си, специалното поръчение, както и броя на превзетите градове и имената на всички, които беше дарил с римско гражданство.

След това слезе в равнините на Нарбонска Галия и прекара зимата в ядене на скариди и кефали. Както изходът от войната, така и реколтата се оказваше добра тази година — докато Испания се спасяваше от глада, Нарбонска Галия тънеше в изобилие.

Помпей нямаше намерение да стигне Рим преди лятото, но не защото страдаше от някакви угризения или се срамуваше от провал. Просто нямаше никакви планове за бъдещето, не беше измислил коя точно римска традиция е ред да наруши. На двадесет и осмия ден от септември щеше да навърши трийсет и пет години. Не беше вече малкият любимец на легионите, следователно му трябваше задача като за зрели мъже. Но каква задача? Нещо, което сенатът ще поиска от него с огромно нежелание, това беше единственото, което знаеше. Но колкото и да преследваше отговора из лабиринта на съзнанието си, той все успяваше да се скрие в мрачните и непрогледни местенца.

Най-накрая Помпей вдигна рамене и отпъди тези мисли. Имаше да разреши много належащи проблеми, като например да построи пътя, който беше прокарал при идването си през Алпите — да постави наблюдателници, да го павира, да го кръсти… Как? Вия Помпея? Звучеше добре! Но кой щеше да умре спокоен, ако остави след себе си само името на някакъв път? Не, по-добре да умре, оставяйки своето име. Помпей Велики. Да, това беше достатъчно.