Любимият ми има кал под ноктите

Мъжът стана, щом жената влезе, или по-точно при отварянето на вратата вече стоеше прав зад бюрото си. Тя я затвори след себе си. Стаята бе квадратна, с необичайно бездушна подредба — нещо средно между домашна обстановка (по стените японски гравюри с белезникави детайли, дебел килим, чийто син цвят бе наситен с особено безмълвие, плосък черен диван с една-единствена ръбеста възглавничка от дунапрен) и кабинет, какъвто всъщност беше, макар да не се виждаха инструменти или книги. Би било трудно човек да си представи хората, които биха използвали тази стая, ако те вече не се намираха тук. И мъжът, и жената бяха безупречно елегантни. Жената бе облечена в сив ленен костюм, с бели обувки и бяла чантичка, а сребристорусата й коса бе изопната в стегнат гръцки кок. Не обичаше да слага шапка. Днес не носеше и ръкавици. Мъжът бе със сив летен костюм, малко по-светъл от костюма на жената, а може би само изглеждаше така, защото стоеше по-близо до прозореца. На този прозорец малко натрапливо бръмчеше кутията на климатичната инсталация, същинска четвъртита морда на дракон, заклещен в касата. Щори притуляха светлината, която и без това не бе ярка, защото тази страна на сградата не виждаше слънце. Мъжът имаше гъста и чуплива прошарена коса, старателно, дори малко суетно пригладена, а един кичур падаше на челото му по младежки. Жената предполагаше, че е с десетина години по-възрастен от нея. Освен може би суетност тя съзря в този небрежно надвиснал кичур и белег на умора — беше следобед. Колко ли неща е трябвало да изслуша досега? В порива си да се извини, да се оправдае, тя потръпна от момичешко неспокойство. Мъжът я изчака да седне; дори този нищожен жест на кавалерство отвори прозорец в стената от хладина помежду им. Тя надникна оттам и с изненада откри, че той не й се струва нито красив, нито грозен. Не знаеше как да тълкува това, нито как би трябвало да го тълкува. Лицето му, което тя виждаше скъсено в долната част, изглеждаше мрачно и навъсено. То се повдигна и на него се появи простодушно очакване. Както винаги пак я обзе панически смут. Ръцете й стиснаха чантичката. Бръмченето на климатичната инсталация заплашваше да погълне първите й думи. Усети липсата на свежо цветно ухание; первазите на нейния дом бяха отрупани със саксии.

— Видях го само веднъж тази седмица — проговори накрая тя. После замълча от учтивост и зачака отговор, но се сети, че тук няма място за учтивост, в си наложи да продължи безответно: — На едно събиране. Поприказвахме малко. Аз го заговорих първа. Стори ми се неестествено да не си разменим и дума. Когато приближих към него, той сякаш се зарадва и започна да ми приказва нещо за колата си и за децата. Попита ме какво съм правила тия дни, при което му отвърнах: „Нищо.“ Щеше още да ми приказва, но аз се отдалечих. Не можах да понеса това. Не ме подразни толкова гласът му, колкото усмивката. По-рано, когато… се срещахме, си мислех, че той има една усмивка, дето се появява само при моето идване — видеше ли ме, ухилваше се до уши, оголил всичките си криви зъби, а лицето му грейваше. Ала и сега ме посрещна със същата щастлива усмивка, сякаш през всичките тези месеци… нищо не се бе променило.

Тя погледна закопчалката на чантичката си и реши, че е подхванала зле. Неодобрението му се долавяше осезаемо като шума на климатичната инсталация. То струеше към нея, потапяше я в сивата си хладина и тя се запита дали е редно да се влияе от това и дали въобще може да очаква одобрение. Повдигна лице, уж че не флиртува. На друго място щеше да е със самочувствието, че я смятат за красива. Ала тук красотата преставаше да съществува и тя се видя обезоръжена, съзнавайки колко много е разчитала на нея като на закрила и убежище. Чудеше се дали да даде израз на тези свои мисли.

— Ток прозира в мен — продължи тя. — Именно това го правеше толкова удивителен някога и толкова ужасен сега. Познава ме изцяло. Не успявам да се прикрия зад маска, когато той се усмихне и сякаш ми прощава, прощава ми, че не съм се върнала при него, макар че… Ох, не мога.

Мъжът се намести по-удобно в креслото и тя възприе резките му движения като признак на раздразнение. Смяташе, че има естествената дарба да му казва, това, което той не желае да чуе. Помъчи се да сподели нещо, дето щеше да му допадне с прямотата и хаотичността си.

— Скрих част от истината — продължи тя. — Той каза нещо, което нямаше да си позволи, ако не ми е бил любовник. Погледна роклята ми и попита с боязлив глас: „Само за да ме нараниш ли си я облякла?“ Беше толкова несправедливо, че направо се раздразних. Не мога да изхвърля всичките си дрехи, които… които съм носела, докато се срещахме.

— Опишете ми роклята. — Когато все пак проговаряше, в тона му обикновено се долавяше отчайващо безразличие.

— А — рече тя, — на оранжеви и кафяви райета, с обло деколте. Лятна рокля. Обичаше да казва, че с нея приличам на селско девойче.

— Да — прекъсна я тон с отривист мах.

Тия, макар и редки прояви на грубост я стряскаха. Не можеше да си представи, че са съзнателни. Напоследък откриваше, че се притеснява за него: изглеждаше й твърде наивен и рязък. Струваше й се, че всеки миг е изложен на опасността да стори нещо нередно. Навремето й бяха взели учител по пиано и веднъж, докато свиреха гамите на четири ръце, той сгреши. Тя не можа да забрави този случай, а да свири на пиано, така и не се научи.

Но както винаги добросъвестно изучаваше реакциите му, търсеше ключа. По време на разговорите им се бе връщала отново и отново към тази чудновата мисъл за селото, сякаш щом очевидно бе плод на фантазията й, непременно съдържаше обяснение за нещастието й. Може би като даваше израз на това типично мъжко нетърпение, той се опитваше да я наведе на мисълта, че много бързо иска да проникне до дъното на нещата. Неговите усилия, доколкото виждаше, насочваха вниманието й към онова, което оставаше скрито зад очевидното.

— Идвали ли сте тук с тази рокля? — попита я той.

Колко странно!

— При вас ли? — Помъчи се да си спомни, представи си как пристига с колата всеки четвъртък, заключва я, пуска монета в автомата на паркинга, преминава по слънчевата улица с хлебарници, шивашки ателиета и фирми на зъболекарски кабинети, влиза в мрачния вход на неговата сграда, облицован в метална ламперия с щамповани лилии, вижда как сянката на ръката й пада върху звънеца му… — Не, мисля, че не.

— Имате ли представа защо?

— Много просто. Тя е всекидневна рокля. Младежка е. Не върви да тръгна с нея из центъра на града. Аз не идвам тук само при вас; пазарувам, ходя на гости, понякога се срещам с Харълд да пийнем, случва се да вечеряме в ресторант, да идем на кино… Искате ли да ви поговоря малко за това какво изпитвам в града? Внезапно бе обхваната от чувствата си към града, красиви, ярки чувства, слънчеви и освобождаващи; бе сигурна, че те разкриват в голяма степен душевността й.

Ала той упорствуваше.

— И въпреки това миналата седмица облякохте тази съвсем неофициална рокля, за да отидете на гости с нея, така ли?

— Канеха ни приятели. После, лято е, пък и в предградията… Роклята е семпла. Но не е някаква износена.

— Когато я избрахте за събирането, където сте знаели, че ще ви види, сетихте ли се, че той има слабост към тази рокля?

Почуди се дали не се опитва да й внуши нещо. А бе сигурна, че това не е редно.

— Не помня — каза тя и осъзна с внезапно раздразнение, че той ще се захване за това. — Според вас съм се сетила.

На лицето му пак се появи сдържаната блага усмивка и той повдигна рамене.

— Говорете ми за дрехи.

— Просто така? Искате да ви приказвам каквото ми дойде наум ли?

— Да, каквото ви хрумне.

Климатичната кутия обливаше мълчанието й със своя непрестанен, усърден бръм. Времето течеше през нея и тя пропиляваше часа си.

— Ами той… — странно, че дадяха ли свобода на мисълта й, тя се насочваше като магнит към това местоимение — имаше особено мнение за облеклото ми. Смяташе, че прекалявам с тоалетите си, и често се шегуваше, че съм щяла да струвам страшно скъпо на съпруга си. А всъщност не е вярно. Шия доста добре и сама си правя много неща, докато Нанси носи скромни облекла от магазините на Стърн, които съвсем не са със скромни цени. Сигурно ще си кажете, че е фетишизирал дрехите ми, защото заравяше лице в тях, щом ги събличах, а понякога, докато се любехме, ги придърпваше и те се мачкаха и усукваха около нас. — Изгледа го по-скоро предизвикателно, отколкото смутено. Той седеше неподвижно, с най-безгрижната слушателска усмивка на лицето си, а пригладената му коса сребрееше на светлината от прозореца.

— Спомням си, че веднъж, когато бяхме заедно в града, аз го накарах да обикаля с мен по магазините, като си мислех, че ще му е приятно, но не. Продавачките не знаеха какъв ми е точно — брат ли, съпруг ли, — а той се държеше просто като мъж, нали знаете, нервничеше, беше му неловко. В известен смисъл тази реакция ми допадна, защото по времето, когато мислех за него като за своя собственост, имах опасение, че е някак женствен. Не толкова видимо, колкото дълбоко в същността си. Искам да кажа, че у него има нещо пасивно. Успяваше да ме привлече при себе си, без всъщност да ме вика. — Тя усещаше, че броди из съзнанието на слушателя насреща си и сега внезапно се озова пред една теснина; взе да отстъпва. Откъде бе започнала? От дрехите. — Той бе доста небрежен към облеклото си. Слуша ли ви се за неговите дрехи, или само за своите да говоря? Ако не, да премина на бебешки пелени. — Позволи си да се засмее.

Той не реагира и за да го измъчва, тя продължа на същата тема, която според нея го дразнеше.

— Беше немарлив. Дори когато обличаше костюм, яката на ризата му бе увиснала, сякаш незакопчана, и не сваляше от гърба си една дреха, докато не станеше на парцал. Спомням си, че веднъж, вече към края, след като решихме да се разделим и не го бях виждала няколко седмици, той се отби у нас за минутка и когато пъхнах ръка под ризата му, пръстът ми попадна в една дупка на фланелката му. Това направо ме сломи: трябваше да го имам и се качихме горе. Не мога да го обясня много добре, но се разнежих при мисълта, че този човек, който съвсем не е по-беден от нас, има такава дупка в бельото си. Предполагам, че е било някакво майчинско чувство, макар да изглеждаше точно обратното: сякаш нехайството му към облеклото го правеше силен, силен в тоя смисъл, в който аз не съм. Винаги имам чувството, че трябва да отделям голямо внимание на външността си. Предполагам, че това се дължи на неувереност. А освен това, докато се любехме, понякога съм забелязвала че… ужасно е направо, да спра ли?… Забелязвала съм, че има кал под ноктите.

— Това допадаше ли ви?

— Не зная, просто съм го забелязвала.

— Приятно ли ви беше да ви галят с мръсни ръце?

— Но това бяха неговите ръце.

Седеше, изопнала гръб, и мълчанието му я измъчваше като физическа болка. Опита се да го предразположи.

— Имате предвид дали ми е харесвало да бъда… как се казва… нарочно го избягвах… унижавана? Но нима това не е черта, която всяка жена притежава в известен смисъл? Смятате ли, че при мен е силно изразена?

Той пак се намести в креслото и ръцете му се раздвижиха. Облъхваше го сдържано неспокойство като зефир, повял над сребристо езеро.

— Смятам, че тук действуват едновременно няколко неща — каза той. — От една страна, преследвате настойчиво този човек: заговаряте го на събирания, влачите го по пазарски експедиции, където се чувствува неловко, спите с него, и то, както сама загатнахте, вие, го водите в леглото си.

Тя го гледаше слисана. Не беше точно така. Нали не?

— Дори сега, когато историята уж е приключила, вие продължавате да го съблазнявате, като обличате рокля с особено значение за него.

— Вече ви обясних за роклята.

— Съществува и друго измерение, до което постоянно се докосваме; той има криви зъби, женствен е, слабоволев, одърпан, а в сравнение с него вие сте здрава и властна. Докато ви прегръща, напипвате дупка във фланелката му. Това потвърждава подозрението ви, че той се разпада на съставните си части, но вие го разрушавате и за да го ремонтирате, тъй да се каже, отвеждате го в леглото си.

— Но там той беше без грешка.

— В същото време имате това усещане за „женственост“. Чувствувате се гузна, че сте активната страна. Оттам и доста доктринерското ви раболепие и необходимостта да отбележите, че под ноктите му има кал. В това има и нещо, свързано със земята, с отношението ви към пръстта, към калта: селото е противопоставено на града, естественото на неестественото. За вас градът, изкуственото, представлява животът, пръстта означава смърт. А този мъж, този разгърден немит мъж, който идва при вас сред природата и се чувствува като риба на сухо, докато обикаляте магазините на града, той е земен човек. Като го завладеете, като го омотаете в собствените си дрехи, вие ще покорите смъртта си; или по-точно, вие ще я срещнете очи в очи и ще се превърнете в селско момиче, в земно момиче, надмогнало смъртта, оцеляло. Това са някои от моите впечатления. Смятам, че е необходимо да поработим повече в тази насока.

Съжали го. Ето, той бе положил известни усилия, както всеки четвъртък, и то задълбочено и умно, бе уловил повечето нишки, но не я завладяваше. Тя му убягваше. Погледна плахо към климатичната кутия и го попита:

— Не може ли да се намали? Едва ви чувам.

Той сякаш се изненада, надигна се сковано и я изключи. Тя отново се засмя глупаво.

— Нали съм била властна.

Той пак се отпусна в креслото и погледна часовника си. Шумът откъм улицата — някакъв автобус сменяше скорост, женски токчета чаткаха забързано — нахлу в стаята след прекъснатото бръмчене и разреди това неестествено безмълвие.

— Не може ли пръстта, земята, да означава колкото смърт, толкова и живот? — запита тя.

Той сви рамене, недоволен от себе си.

— На нашия език противоположностите могат да означават едно и също.

— Ако аз съм видяла у него това, какво е видял той у мен?

— Струва ми се, че си просите комплименти.

— Не, не си ги прося. Не ми трябват вашите комплименти, а истината. Нуждая се от помощ. Аз съм ужасно нещастна и искам да разбера защо, а вие сякаш не можете да ми обясните. Усещам, че нещо се разминаваме в намеренията си.

— Можете ли да доизясните това?

— Желаете ли наистина?

Той бе застинал в креслото си, сякаш… — тя искаше да отхвърли тази мисъл — сякаш скован от уплаха.

— Добре. — Очите й пак се вторачиха безмълвно в месинговата закопчалка на чантата, която й даваше опорна точка да повдигне духа си. — Дойдох при вас с предчувствието, че за времето досега между нас би трябвало да се случи нещо, че по някакъв начин, напълно овладяно и безопасно… ще се влюбя във вас. — Вдигна очи да срещне подкрепа, но напразно. Продължи с глас, който й звучеше дрезгаво-креслив, откакто климатичната инсталация бе утихнала. — Оказва се, че няма такова нещо. И което е по-лошо (ще си позволя да го кажа, защото парите на Харълд отиват на вятъра, ако прикривам нещата), чувствувам, че става точно обратното. Все повече ми се струва, че вие сте се влюбили в мен. — Думите й се втурнаха забързано. — Тъй че внимавам да не ви наскърбя, преструвам се, че уж нямам нищо против, а това обърква всичко. Поставяте ме в положение, когато жената не може да бъде искрена или слаба, не може да бъде истинската тя. Принуждавате ме да премислям думите си, да се срамувам от чувствата си към Пол, защото те ви дразнят. Ето, чак днес за пръв път един от нас се престраши да спомене името му. Ревнувате. Жал ми е за вас. След минута-две — видях ви, че си поглеждате часовника — поне мога да изляза на улицата, да си купя някакъв сладкиш, да се кача на колата и да подкарам по моста сред други коли и хора. Поне съм обичала някого, който ме е обичал, нищо че ако ви слуша човек, това е било една глупост. Но вие… вас не мога дори да си ви представя да излезете от тази стая или да се напиете, или да легнете с жена, или пък да не сте къпан… нищо такова. Прощавайте. — Бе очаквала, че след този изблик ще заплаче, ала се оказа, че стои втрещена срещу този човек, докато неговите очи, сигурно от воднистата светлина, нахлуваща през прозореца, проблясваха неестествено. Той се размърда тежко в креслото си и разпери пръсти върху бюрото.

— Едно от поразителните неща у вас е настойчивото ви желание да покровителствувате мъжете — каза той.

— Но не и него. Всъщност разбирах, че му давам нещо, от което той имаше нужда, но аз бях тази, която се чувствуваше покровителствувана. Не мога да ви опиша какво изпитвах, когато бях с него. Все едно, че земята се въртеше около мен.

— Да. — Той погледна часовника си и ноздрите му се разшириха, преди да отрони въздишка. Надигна се и обезпокоено смръщи вежди. Малко изненадана, тя поседя неподвижно още миг.

— До следващия четвъртък, нали? — попита той.

— Струва ми се, че сте прав — рече тя и на вратата се извърна да му се усмихне; това бе широка усмивка, в която се четеше и разкаяние. Той забеляза с погледа на декоратор, че белотата на тази усмивка подхожда на косата и костюма й, на бялата чантичка и на обувките. — Зле съм с нервите.

Вратата се затвори. Въздишката, напряла в гърдите му още пред нея, сякаш замря, докато тя не си отиде. Той побеждаваше, постигаше целта си. Но се чувствуваше отегчен. За миг в душата му се надигна нещо, подобно на блъбналия протест на мехурче, и останал сам, той се отпусна в креслото, сля се със спокойната повърхност на мебелите.