Макбет

Първа глава

Прозрачната дъждовна капка се отрони от небето и полетя през мрака към треперливите светлини на пристанищния град. Студените пориви на северозападния вятър понесоха капката към пресъхналото речно корито, което разполовяваше града напречно, и към закритата влакова линия, на свой ред разполовяваща го надлъжно. Двете координатни оси разделяха града на четири квадранта, номерирани по посока на часовниковата стрелка. Жителите на града ги назоваваха с числа: Първи район, Втори район и така нататък. Не си спомняха техните имена. Впрочем, случеше ли се да срещнеш същите тези жители далече от родния им град и да ги попиташ откъде са, понякога твърдяха, че не си спомнят дори името на самия град.

Прозрачната дъждовна капка посивя, докато пробиваше саждите и отровите, затиснали града с постоянен похлупак от смог, независимо че през последните години фабриките една по една хлопнаха врати, че безработните вече нямаха с какво да си купят топливо за печките; въпреки променливия, но общо взето бурен вятър и нескончаемия дъжд, засилил се — според някои твърдения — преди четвърт век, когато две атомни бомби сложиха край на последната световна война. Точно тогава назначиха Кенет за директор на полицията в града. От своя кабинет на най-горния етаж на Главното управление директорът Кенет коли и беси в града в продължение на двайсет и пет години, без значение кой заемаше кметския стол и без да го е грижа за мнението на високопоставените господа в столицата Капитол. И в резултат вторият по големина град в страната, някога най-важният промишлен център, затъна в тресавище от корупция, фалити, престъпност и хаос. Преди шест месеца директорът Кенет падна от стол в лятната си вила и три седмици по-късно се пресели на оня свят. Разноските по погребението пое градската управа — проекторешението погребението на директора на полицията да става за сметка на общинския бюджет навремето внесе самият Кенет. След пищна траурна церемония, достойна за диктатор, градската управа и кметът Туртел назначиха за началник на полицията Дънкан — широкочел епископски син и дотогавашен шеф на отдел „Организирана престъпност“ в Капитол. У смаяното население припламна надежда.

Изборът на градската управа предизвика изненада, защото Дънкан не принадлежеше към старата школа полицаи с нагаждачески манталитет, а към новото поколение на ерудирани полицейски лидери, привърженици на реформите, на прозрачността, на модернизацията и на ефективната борба срещу корупцията — принципи, напълно чужди на повечето от градските политици.

Дънкан подмени старите началници със свои, и то старателно подбрани кадри — млади, неопорочени идеалисти, чистосърдечно амбицирани да подобрят условията за живот в града — и така допълнително подхрани надеждата на жителите, че полицията вече се оглавява от непреклонен, почтен и далновиден началник, способен да измъкне града от блатото на повсеместната криза.

Над Четвърти район запад вятърът подхвана дъждовната капка и я понесе над най-високата точка на града — радиокулата. А в студиото под нея самотният и неизменно негодуващ срещу обществените недъзи глас на Уолт Кайт — будната съвест на радиожурналистиката — с характерното си гърлено „р“ тъкмо изразяваше умерена надежда, че в лицето на Дънкан градът най-после е намерил спасител. Докато Кенет беше жив, единствен Кайт имаше куража открито да громи директора на полицията и да го уличава в поне част от извършените от него престъпления.

Тази вечер Кайт съобщи за намерението на градската управа да не жали сили да си възвърне пълномощията, узурпирани от Кенет. Навремето в качеството си на директор на полицията той беше прокарал изменения, чрез които съсредоточи в ръцете си реалната местна власт. При успех на градската управа неговият наследник, демократът Дънкан, трудно щеше да проведе съвсем основателно желаните реформи. В анализа си Кайт пророкува, че „след предстоящите местни избори действащият кмет Туртел ще запази поста си. Впрочем, защо го наричаме действащ? Ако наистина действаше, нямаше да е най-дебелият кмет в страната. А ще запази поста си, защото няма достоен съперник. Та кой би могъл да се мери с Туртел и с неговата дразнеща коруба от морална безукорност и простонародна сърдечност, коруба, от която всяка критика рикошира като от броня.“

В Четвърти район изток дъждовната капка прелетя над „Обелиска“, облицован със стъкло двайсететажен хотел с казино, щръкнал като светещ среден пръст над окаяните кафявочерни четириетажни сгради наоколо. За мнозина представляваше парадокс, че при толкова западнала индустрия, при толкова висока безработица и при толкова ниски доходи хазартните игри в двете градски казина набират все по-голяма популярност сред тукашните жители.

— Градът престана да дава и започна само да взема — прогърмя Кайт по радиото. — Първо сринаха производството, после закриха железницата, та никой да не може да се измъкне. И там, където преди хората си купуваха билети за влака, започнаха да продават наркотици и да тъпчат с тях съгражданите ни, за да ги ограбват необезпокоявано. Никога не съм допускал, че индустриалните магнати, тези хищни експлоататори и печалбари, ще ми липсват, но те бяха направо почтени в сравнение с мошениците от единствените три бранша, които днес гарантират финансова сполука: хазартен бизнес, търговия с наркотици и политика.

В Трети район вятърът, натежал от дъжд, духаше над Главното полицейско управление, над казино „Инвернес“ и по улиците, където лошото време бе отпратило по домовете им повечето минувачи, но някои все още щъкаха бързешком: или търсеха нещо, или се опитваха да избягат. Вятърът се носеше над Централната гара. Там вече не спираха влакове, но в чакалнята се заседаваха призраци и пътници. Призраците на някогашните строители на този град, изпълнени с вяра в себе си, с вяра в работническия морал, в своя бог, в технологията и в своите наследници. А от пазара на дрога пътниците си купуваха така наречената „адска смес“. Този билет с обещание да се пренесат в рая ги отвеждаше право в пъкъла.

Във Втори район вятърът свистеше в зиданите комини на двете най-големи, наскоро закрити металургични фабрики в града: „Грейвън“ и „Естекс“. И двете произвеждаха метални сплави, но точния им състав не знаеха дори леярите. Затова пък бяха наясно, че корейците са започнали да продават същите сплави на по-ниска цена. Навярно климатът в града допълнително подсилваше усещането за упадък; навярно съзнанието, че тук цари фалит и разруха, придаваше на онемелите, угаснали фабрики вида на — по думите на Кайт — „…оплячкосани катедрали на капитализма в град на отстъпници и безверници.“

Дъждът се носеше на югоизток, над улици със строшени улични фенери, където облегнати по сградите чакали не само намираха сушинка от нескончаемия валеж, но и се озъртаха хищно, докато потенциалните плячки бързаха да се доберат до повече светлина и безопасност. В едно скорошно интервю Кайт попита директора на полицията Дънкан защо вероятността да станеш жертва на грабеж в града е шест пъти по-голяма, отколкото в столицата Капитол. Дънкан се зарадва, че поне веднъж му задават лесен въпрос: просто броят на безработните тук бил шест пъти по-голям от броя им в столицата, а на наркоманите — цели десет пъти.

В района на доковете имаше нашарени с графити контейнери и прогнили транспортни кораби, чиито капитани се срещаха на безлюдни места с корумпирани представители на пристанищните власти, за да им бутнат в ръцете кафяви пликове, та да си издействат по-бързо разрешително за акостиране. Впоследствие корабните дружества осчетоводяваха въпросните суми в графата „Други разходи“ и се заричаха никога повече да не поемат рейсове, които да ги отведат в този град.

Един от акостиралите кораби беше М/К1^[1] „Ленинград“ — съветски плавателен съд, от чийто корпус дъждът смъкваше напластена ръжда и изглеждаше, все едно корабът кърви във водата.

Нашата дъждовна капка попадна в конуса от електрическа светлина на прожектор, монтиран върху покрива на една от двете двуетажни дървени постройки, където се помещаваха складове, пристанищни канцеларии, а някога и боксов клуб, отдавна закрит. Дъждовната капка се спусна между стената на сградата и ръждясалото руско „корито“ и падна върху животински рог. Потече по рога, продължи по мотоциклетната каска, към която той бе закрепен, а оттам се плъзна по гърба на кожено яке с надпис „НОРС РАЙДЪРС“ — „СКАНДИНАВСКИ ЕЗДАЧИ“ — избродиран с готически букви. Оттам капката се изтърколи върху седалката на червен мотоциклет марка „Индиан Чийф“ и попадна в главината на бавно въртящото се задно колело. Главината я подхвана и когато изскочи оттам, капката вече беше окаляна, безвъзвратно попила частица от отровната помия в града.

Зад червения мотоциклет се точеха още единайсет. Минаха под прожектор върху покрива на едната двуетажна, притъмняла пристанищна сграда.

Светлината от прожектора нахлуваше през прозореца на канцелария на втория етаж и осветяваше ръка, опряна о обява, в която М/К „Гламис“ търсеше да назначи помощник в камбуза. Пръстите бяха дълги и тънки като на концертен пианист, а ноктите — изрядно подкъсени. Лицето стоеше в сянка и затова не се виждаха проницателните сини очи, волевата брадичка, тънките, амбициозни устни и носът с форма на агресивен клюн, ала белегът, прорязващ лицето по диагонал от челюстната кост до челото, лъскаше като бяла падаща звезда.

— Пристигнаха — съобщи комисар Дъф с надежда хората му от „Наркотици“ да не доловят лекото, неволно потреперване на гласа му.

Очакваше „Норс Райдърс“ да изпратят трима-четирима, максимум петима души да приберат дрогата. Ала в бавно приближаващата в тъмното върволица той преброи дванайсет мотоциклета. Водачите на последните два возеха и по един пътник. Четиринайсет срещу неговите девет. „Ездачите“ положително бяха въоръжени. И то тежко. И въпреки това не неизгодното съотношение на силите предизвика вибратото в гласа на Дъф, а вълнението от сбъдването на най-горещото му желание: конвоя да предвожда именно главният, тарторът. Дъф потри ръце. Най-сетне ще му падне!

През последните няколко месеца се беше покрил вдън земя. Според мълвата червеният му „Индиан Чийф“ бил един от петдесетте мотоциклета, изработени специално по настояване на нюйоркската полиция през 1955 година, тоест цели две години след като моделът окончателно е снет от производство. Над закривена ножница, закрепена отстрани на мотоциклета, проблесна стомана. Възседналият го мъж просто нямаше кой друг да е, освен…

… освен Свено.

Някои слухове го изкарваха мъртъв, според други забягнал в чужбина, сменил си самоличността, отрязал си русите плитки и сега, седнал на тераса в Аржентина, се наслаждавал на старостта си и на възтънките си пурети.

Приказки — всякакви, но ето го сега пред очите на Дъф. Тарторът на престъпна банда и убиец на полицаи, който заедно със Сержанта бе основал „Норс Райдърс“ някъде след края на войната. Вербуваха млади мъже без родов корен, повечето от порутените къщи на фабрични работници покрай вонящата на клоака река. Осигуриха им нужната подготовка, приучиха ги към дисциплина, промиха им мозъците и ги превърнаха в отряд безразсъдни бойци, които Свено да използва за целите си. А именно: да разпростре властта си над целия град, да сложи ръка върху разрастващия се пазар на дрога. За известен период имаше изгледи начинанието на Свено да се увенчае с успех. Кенет и Главното управление ни най-малко не му пречеха, тъкмо обратното; от тях Свено си купи нужния му полицейски чадър. Проблемът идваше от конкуренцията. Домашно приготвената от Хеката дрога, известна като адска смес, чисто и просто беше по-добра, по-евтина и винаги налична в излишък на пазара. Но ако анонимният сигнал до Дъф не беше фалшив, предстоящата пратка щеше да е достатъчно голяма да реши за известно време проблемите на „Ездачите“ с доставките. Дъф се надяваше, но не смееше да повярва, докато четеше кратките редове, напечатани на машина, в писмото, адресирано лично до него. Това писмо му се струваше някак прекалено щедър подарък — а при правилното му приложение такъв подарък щеше да изстреля началника на „Наркотици“ нагоре по кариерната стълбица. Директорът на полицията Дънкан още не бе успял да постави свои хора на всички възлови постове в Главното управление. Например, отдел „Гангстерски групировки“ се оглавяваше от стария негодник Кодор, навремето приближен на Кенет. Кодор си запази мястото, защото не намериха конкретни доказателства, че е корумпиран. Това обаче беше само въпрос на време. А Дъф се водеше човек на Дънкан. Когато името на Дънкан започна да се спряга за директор на полицията в града, Дъф му се обади в Капитол и съвсем недвусмислено, макар и малко високопарно, му декларира, че ако градската управа избере за началник не Дънкан, а някой от шайката на Кенет, Дъф ще си хвърли оставката. Не беше изключено Дънкан да е прозрял користен мотив зад това свидетелство за безусловна лоялност. Е, и? Дъф изпитваше най-искрено желание да подкрепи плана на Дънкан за почтена полиция, която на първо място да служи на хората. Ако това желание му помогне да се уреди и с кабинет по високите етажи на Главното управление — още по-добре. Кой не се стреми към повишение?

Това — в дългосрочен план. Сега, тази вечер, се бе съсредоточил върху една-единствена цел: да отнесе главата на онзи върху мотоциклета.

На Свено.

Той се явяваше едновременно средство и цел.

Дъф си погледна часовника. Часът съвпадаше с посоченото в писмото — до минута. Притисна два пръста към вътрешната страна на китката си. Пулсът му туптеше ускорено. Вече не просто се надяваше. Почти бе повярвал.

— Много ли са, Дъф? — попита някой шепнешком.

— Достатъчно са, та да се окичим с големи лаври, Ситон. А единият е толкова едра риба, че пипнем ли го, ще се прочуем в цялата страна.

Дъф избърса замъгленото стъкло. В тясното помещение стояха десетима напрегнати, потни полицаи. Мъже, чиито ежедневни задължения не включваха такъв тип задачи. В качеството си на шеф на „Наркотици“ Дъф еднолично взе решението да не показва анонимното писмо на никого и да използва за акцията хора само от своя отдел. Множеството случаи на подкупни ченгета и теч на информация изключваха да рискува да даде по-широка гласност на получения сигнал. Така Дъф смяташе да се оправдае пред Дънкан, когато началникът му поиска обяснение за соловата му изява. Всъщност Дъф не очакваше шефът да му трие сол на главата. За какво да го критикува? Че е конфискувал рекордно количество наркотици и е заловил тринайсетима гангстери на местопрестъплението ли?

Точно така — тринайсет. Не четиринайсет. Един щеше да загине на бойното поле — стига да се представи удобна възможност.

Дъф стисна зъби.

— Каза, че ще бъдат само четири-пет човека. — Ситон се приближи до прозореца.

— Шубе ли те е, Ситон?

— Мен не, но теб би трябвало да те е страх, Дъф. Разполагаш с деветима души, а аз съм единственият с опит в спецоперации.

Ситон го изрече, без да повишава глас. Беше мършав, жилест, плешив мъж. Дъф не знаеше точно откога Ситон работи в полицията, но беше сигурен, че е бил в системата още по времето на Кенет. На драго сърце би се отървал от него. Не разполагаше с основания да го подозира в непочтеност. Просто усещаше нещо смущаващо у Ситон, макар да не можеше да го конкретизира.

— Защо не повика Спецотряда, Дъф?

— Колкото по-малко хора са въвлечени…

— … с толкова по-малко ще си делиш славата. Защото, ако не греша, това или е призрак, или небезизвестният Свено. — Ситон посочи мотоциклета „Индиан Чийф“, спрял пред трапа към М/К „Ленинград“.

— Свено ли казахте? — обади се изплашен глас в тъмното зад гърба им.

— Да — плюс още дузина главорези — отвърна високо Ситон, без да откъсва поглед от Дъф. — Ако не и повече.

— О, мамка му — изруга друг.

— Дали да не се обадим на Макбет? — предложи трети.

— Чуваш ли? — попита Ситон. — Дори подчинените ти искат Спецотряда да поеме акцията.

— Я млъквай! — процеди Дъф. Обърна се и посочи с показалец обявление на стената. — Тук пише, че в петък, шест часа сутринта, М/К „Гламис“ ще отплава за Капитол и си търси помощен персонал за камбуза. Вие вече дадохте съгласието си да участвате в тази мисия, но сега имате благословията ми да кандидатствате за готвачи. И заплащането, и храната, говори се, били по-добри. Желаещите да вдигнат ръка.

Дъф примижа срещу тъмнината към безличните, неподвижни силуети. Опита се да разшифрова мълчанието. Вече съжаляваше, че ги предизвика. Какво ще прави, ако някой от тях наистина вдигне ръка? Обикновено избягваше да се поставя в зависимост от други, но сега се нуждаеше от всеки един от хората пред себе си. Съпругата му твърдеше, че предпочитал да действа соло, защото не харесвал хората. В думите й навярно имаше нещо вярно. Истината обаче по-скоро беше, че хората не го харесват. Никой не му демонстрираше открита неприязън, ала явно черта от характера му — Дъф не знаеше точно коя — отблъскваше околните. Външността и самочувствието му, той знаеше, привличаха определен тип жени, защото той беше учтив, с широка обща култура и по-интелигентен от мнозина.

— Никой? Сериозно? В такъв случай ще се придържаме към плана с няколко дребни промени. Ситон с трите си момчета тръгва надясно и покрива задната половина от колоната. Аз с моите трима поемам наляво. Ти, Сиуард, притичваш наляво и заобикаляш така, че да се озовеш зад бандата и да завардиш трапа, та никой да не може да се качи на борда и евентуално да се измъкне. Разбрано?

Ситон се покашля.

— Сиуард е най-млад и…

— … и най-бърз — прекъсна го Дъф. — Не съм питал за възражения, попитах дали сте разбрали инструктажа. — Огледа безизразните лица пред себе си. — Приемам го за положителен отговор. — Дъф пак се обърна към прозореца.

Нисък, силно кривокрак мъж с бяла капитанска фуражка се заклатурка надолу по трапа под проливния дъжд. Спря пред „ездача“, възседнал червения мотоциклет. Не бе изгасил двигателя и не си беше свалил каската, само бе вдигнал визьора и арогантно разкрачен, слушаше капитана. Изпод каската две руси плитки се спускаха чак до надписа „Норс Райдърс“.

Дъф си пое дълбоко въздух. Провери си пистолета.

Лошото беше, че всъщност Макбет вече се бе обадил. И той получил същия анонимен сигнал — само че по телефона. Предложи на Дъф подкрепление от Спецотряда. Дъф отказа — ставало дума само за един камион — и помоли Макбет да запази информацията в тайна.

По знак на мъжа с викингския шлем един от другите мотоциклети се приближи и Дъф видя сержантските нашивки върху раменете на коженото яке, когато мъжът отвори куфарче за документи пред капитана. Капитанът кимна, вдигна ръка и секунда по-късно проскърца зажадняло за смазка желязо. Кабината на подемния кран светна и стрелата му се вдигна от ръба на кея.

— Още малко и всичко приключва — каза Дъф. Гласът му се бе успокоил. — Изчакваме да си разменят дрогата и парите и после щурмуваме.

Последваха безмълвни кимвания в сумрака. Бяха наизустили скиците. Всеки знаеше точното си местоположение в схемата, но при сценарий с максимум петима куриери. Дали пък някой не бе подшушнал на Свено за готвената полицейска операция? Затова ли се бе появил с такава солидна свита? Слабо вероятно. Ако подозираше, че го грози капан, щеше да отмени цялата сделка.

— Усещаш ли миризмата? — прошепна Ситон.

— Каква миризма? — попита Дъф.

— На страх. — Ситон бе затворил очи, а ноздрите му потръпваха.

Дъф зарея поглед в дъждовната нощ. Ако сега Макбет му предложи помощта на Спецотряда, би ли приел? Дъф прокара пръсти по лицето си, по протежение на диагоналния белег. Вече беше късно да му минават такива мисли. Трябваше да действа — с привичната си решителност. Свено беше тук, а Макбет и бойците му си спяха по леглата.

Макбет лежеше по гръб. Прозина се и се заслуша в барабанящите над него дъждовни капки. Малко се беше схванал, затова се обърна на хълбок.

Белокос мъж повдигна брезента и се вмъкна под него. Седна. Зъзнеше от студ и ругаеше в тъмното.

— Измокри ли се, Б…