Малка повест за птичето, семката и младата круша

Първа горска приказка

Едно черно птиче с жълтеникава човка и жълти крачета, не много голямо, но не й малко, кацна на старата круша.

Старата круша беше на сто и една години. Плодовете й бяха обрани през лятото. Само една жълта крушка беше останала, затулена в шумата й като кадънка.

Черното птиче заскача пъргаво от клон на клон, обърна се на една страна, после на друга, разперило опашчица като метличка. Златно огънче трепна в очите му — беше от есенното слънце! Птичето радостно изчурулика:

— Тю-тюк, чи-чи-чири, чик-чик, трулю-люк, чи-чи-чи.

То видя жълтата крушка на старото дърво — може би оттам идеше и радостта му.

С жълтеникавата си човка птичето клъцна сладкия плод, захапа късче от крушката. Една бистра капка се свлече по перушината на гушата му. То леко се отръска, наведе се и политна към близката габърова горица. В края на гората, на мъхесто камъче, което едва се подаваше от тревата, черното птиче постави късчето от зрялата крушка.

— Тю-тюк, чи-чири, чик, чи-чи… — отново изчурулика то весело, раздроби с човката си сладкото парченце, заобръща се насам-нататък с разперената си опашчица като метличка и почна бързо и лакомо да гълта.

Боеше се може би някой да не му отмъкне храницата.

Една кафява лъскава семка от крушката изхвръкна изведнъж под човката му. Търкулна се по камъчето и потъна в малка копка в меката земя, където бе стъпвало голямо горско животно. Стъпката беше дълбока, когато валеше дъжд, на дъното й се утаяваше вода.

Птичето не забеляза семката или не искаше да знае за нея. То напълни гушката си, изтри с крилце човката си, отръска отново перушинката си и изчурулика, вече по-кратко:

— Тю-тюк, чи-чири-чик… — стрелна се като захвърлена бучка пръст, издигна се високо-високо зад габъровата гора.

Кафявата лъскава семка остана на дъното във влажната стъпка. Над гората надвечер започна да вали тих дъжд. Мътно ручейче, потекло край корените на дръвчетата, свлече мека земя, окапали шумки.

Стъпката нагизна от водата, изравни се с пръст, затрупа се с шума и малката семка потъна вдън земя, притихна, спотаи се.

Дълга, дълга зима беше покрила със снежна покривка габъровата горица.

Една измършавяла катеричка се свлече по стъблото на високо дръвче до стъпката, където кафявата лъскава семчица се спотайваше под меката шума.

Беше й студено, не обичаше зимата. Но лешниците, орехите, желъдите в хралупата й, които бе събирала през есента, се бяха свършили. Катеричката беше гладна. И тя слезе на земята; помириса снега, запъпри с крачета. Светлият сняг я ослепяваше. Пръснаха се по гърдите й ледени иглици, бял снежен прашец се полепи по муцунката й. Тя потреперя, сви горната си устна, два предни зъба като теслички се лъснаха — по-лъскави от безценни камъчета. Но семката тя не намери!

Под бялата снежна покривка на топло, в меката земя, семката остана в копката цяла-целеничка до края на зимата.

Гладната катеричка се покатери пъргаво по стъблото на габъра, преметна се по клоните, запрехвърля се от дърво на дърво по-дълбоко в гората. Дългата й мъхната опашка събаряше снега от клонките.

Една ледена шушулка, голяма колкото дръжка на камшиче, тупна върху гръбчетата на две зайчета, сгушени под снежен храст едно до друго. Те се топлеха и си приказваха за било и небило, свиваха муцунките си, надлъгваха се! Изплашени от шушулката, скочиха като попарени. Първото зайче Побягна на изток към горната гора, другото на запад — към долната гора. Една шарена сврака-присмехулка врътна опашка и изкрещя подире им:

— Бягайте, бягайте, хей! Белите великани събарят гората… Триста вълци точат зъбите си на мермер камък за кожите ви!…

През планината от юг духаше добрият стар вятър. От очистеното небе през светналите клонки в горичката навлизаше пролетно слънце. Снегът се затопи, потекоха на разни страни мътни поточета. Гората почна да шуми, да шушнат в нея сто млади и добри ветрове.

Ден след ден напъпилата гора се разлисти, спуснаха се по леските реси като котешки лапички. Разпукнаха се цветове, поникнаха нови Треви, бурени. Пойните птичета напълниха гората. Зажужукаха диви пчели с мъх по крачетата, по коремчетата. Запълзяха бръмбари, запрелитаха мушици, пеперуди. Ниско в дола, над рекичката, полетяха водни кончета с крилца от тънка коприна…

От гората закука кукувица.

Три бабички, тръгнали за млада коприва, се спряха на припек покрай гората — да слушат. Заброиха на пръсти: колко години ще живеят? Броиха, броиха… до три — сбъркаха! Бяха забравили да броят…

Беше дошъл април и в Зелената планина, и в Синята планина. В габъровата горица гугукаха гълъби…

И един ден там, дето кафявата лъскава семка се бе търкулнала в стъпката на голямото горско животно, от меката пръст под гнилите шумки изскокна на бял свят млада фиданка. Поникна тя в затоплената влажна земя от кафявата лъскава семка, далеч от майка си — от старата круша, хубава, стройна, жилава…

Така черното птиче с жълтеникавата човка и жълтите крачета пося, без да иска, покрай габъровата горица младата круша. Докато дръвчетата наоколо да разберат какво става, тя се източи, порасна като момиченце, със зеленикаво гладко стъбло, с разперени клонки, окичени с кръгли листенца.

Тъй хубаво почна животът на младата круша в края на габъровата гора — в ранната пролет! И добрият стар вятър запъпра в младата й коронка от сутрин до вечер, а стоте млади ветрове засвириха в клоните й със сто медени, сребърни свирки…

Какво се случи по-нататък с младата круша? Това ще научите в тази повест от втората горска Приказка, която следва след първата.