Мамин поменик

Първа част

Майка ми Люба (1903–1976) беше потомствена русенка от Римско време — както обичам да афиширам и себе си; щото архивите от по-далечни времена са избелели и направо нечетливи. То си ни е имало и доста преди това — не сме паднали от небето я!

Като се залежа, лампата й светеше до зори — четеше или си разглеждаше снимките. Ако сме вечеряли другаде, колкото и късно да беше, се отбивах в стаята й, да си поприказваме.

— Не пий, сине, майка! Какви хубави очички имаш — като си пил, стават ми чужди и мътни. Пази си здравенцето, че като го загубиш — лошо!

— Маме, маминке! Татко като не пиеше… — се оправдавах непохватно — художническа работа! С пийването ставаме по-искрени и атмосферата…

С тях се получи като в приказката: На една болна жена — мъжът й почина! През май седемдесет и първа Мама откри бучка в гърдата си; Мишо (доц. М. Михайлов, наш приятел) я оперира. За сигурност изчистил много лимфни възли и пътища, цели мускулни групи.

Операцията беше тежка, но Мама живя още пет години, а Татко почина същата есен от грип и бронхопневмония. Последните месеци костите й бяха станали като вафли, но мисълта й — свежа и непокътната — два дни преди кризата ни издекламира прочувствено, на руски, цялото писмо на Татяна до Онегин. Премисляше живота си:

— Кога свърши, пустият му живот, не усетих! Докато се оженя — пак иди-дойди… дълго беше. Училище, приятелките; виж — много се имахме с Петя, Зарка, Вичето — имаш ги като родни лели. С мама бяхме като приятелки. Тя ме караше да съм все отпреде. Да съм с вуйчо ти наравно. Криеше от баща ми някои работи. Той беше суров човек. Неграмотен. Имаше дюкян — бакалия, тука на Кея, след Омуртаг. Но основно си беше земеделец. Дворът ни беше голям, стигаше долу до Дунава; там имахме един голям шуплест камък, сигурно го помниш, дълго се търкаляше из двора — наливахме дунавска вода, отдолу изтичаше като горнобанска. Дамове, коне, каруци, селски инвентар. Мотаха се чираци. Целият Русе беше такъв. Дядо ти Марин — бая избухлив, но бързо му минаваше. Прекалено честен, затова го обичаха и уважаваха. Баба ти Туцка му знаеше табиятите и поддържаше равновесието вкъщи. Тя е учила и горните класове и въртеше сметките на дядо ти, а те бяха сложни. Имаше земи в тутраканско, минаха в румънско, после пак се върнаха… Покрай вуйчо ти Васил станах социалистка. Събирахме се, пеехме, танцувахме балет — виждал си снимките ми в Музея: балетна продукция послучай годишнина на Роза Люксембург и Карл Либкнехт. Бяхме се харесали с ей този тука (знаех снимката отдавна: черноок, с буен перчем) Иван Каменов — голям комунист! Като му загатнах чувствата си (в писмо — като Татяна) и той с писмо — колко ме обичал, но нямал право да ми проваля живота, бил се отдал на идеята, пътят му бил на професионален революционер, с рисковете на нелегален, затвори, че и по-лошо… Само след година се ожени за най-богатата мома, мелничарска дъщеря — на класовия си враг. После и от други примери ми стана ясно какви демагози са комунистите — едно си приказват… друго вършат. Нали видяхме след Девети, как опорочиха идеята! От нас, с татко ти, не стана партийци, не е това, което мечтаехме… Е, дадох сили и време в женското движение; докато беше като „Славянка“ — добре, но после го политизираха, лепнаха към българо-съветското и замря. Та, майка, като се омъжих — беше топъл ноември, също пролет; изнесохме масите на двора… гости, гости, подаръци… после даскалувания по селата, изпуснах първото си дете, така и не разбрах какво е… после брат ти… после ти… от бременността с тебе ми отидоха зъбите, а и получих едно изсипване, влоши се на стари години… И докато се обърна… животът минал…

— Маме, Маминке, защо ме караш да се чувствам виновен! Без да искам! — смея се малко насила.

— Само така си приказвам… Нали съм ти показвала, че имах трета цицка — мъничко зърно, като ви кърмех, пущаше мляко. Там се появи бучката! Твоят Мишо май сбърка, че ми отряза крилцето; я виж, пет години вече — няма нищо(!) Сега тегля от ревматизма! — ме поглежда Мама изпитателно. Познавам този поглед от дете — да види по израза ми, дали не я лъжа. Печеля време:

— Значи е сполучлива операцията; не напразно толкова надълбоко ряза…

— Не ми ги разправяй такива! Знам аз — няма амнистия, има отлагане; от пет жени в стаята, само аз съм още жива. Кажи ми — май не беше рак, излъгали са се? Поне ме излъжи.

— Знаеш, че никога не съм те лъгал; рак беше, но при младите, младият рак действа бързо и докато се разбере, вече е късно. При възрастните се развива бавно и навреме се вземат ефикасни мерки…

Дано и на мен да има кой да ми каже, като му дойде времето. Мама някак се стегна:

— Знам, аз! Като малка, гледам отдалеко нещо блести, слънчевите лъчи се кръстосват, викам си — диамант! Знам, че е стъкло, дори видях като се счупи, но — илюзия, да я поддържам още миг, поне. И това… хем си знам, вдетинявам се. Хайде да спим вече, че се уморих. И ти ще ставаш рано… Недей да пиеш, майка, пази се!

Най-добрата доброта беше леля ми Ружа, наричана Дода — сферична, с главата на Жан Габен и неподходящо тънки крака, от които непрекъснато страдаше и оплакваше. Като вървеше, се кандилкаше наляво-надясно; казваше за себе си: търкулнал се картоф, с две клечки в дирника. По лозницата и киселата ябълка за оцет висяха шишета и шишетии с разни илачи за мазане на пусти-опустели крачуни… На първо място конски кестени в гас. Стоеше с часове на парещия плочник, запършила поли на слънце, широко разтворила болезнени нозе и маже ли, маже и разтрива. По детски наплашена от гръмотевици се криеше от Божието наказание в тъмния килер, затиснала глава с две възглавници.

Знаеха я в Русе като Разградлийката, а в Разград — Русчуклийката, щото там беше женена повторно. Прекалено набожна, изгоряла за попски син, оказал се женкар, комарджия и пияница. Избягала навреме. Добри съседи я сватосали за свако Стефан, с когото си бяха лика-прилика.

Свако Стефан беше красив за възрастта си мъж, с бяло лице и правилни черти. От първата си жена има три дъщери, които обичам повече от родни братовчедки. Леля ми ги доотгледа с цялата си любов, на която е способна. Свако, като търговец на манифактура, държеше дюкян от три помещения — на търговската улица до Момина чешма. По търговски дела в София скочил забързан и в движение от трамвая и получава стръскване, от което ослепява прогресивно — отлепяне на ретината. До края на живота му го залъгваха, че уж още не били узрели очите за операция; то и медицината ни беше на такова ниво. Като сляп, след Девети му оставиха едното помещение от дюкяна. През следвоенната гладория ме изпращаха за подсилване през ваканциите, а и да му помагам. Водех го за ръка и гледах да не откраднат нещо. То какво ли имаше: селски копринени кърпи за глава, два вида — баръши и чембери, ибришимчета конци, игли, сапунчета за шивашко чертане, изкусвени цветя за сватбари, от познатата ми вече Цветарска индустрия на художниците Димитър и Катя Диолеви; имаше и изостанали отпреди войната кюлоти, бархети и импримета. Срещу Свако беше дюкяна за кожарски изделия на Злати Еленски, за когото се говореше, че се откупил от комунистите с три тенекии злато. Преселиха се в Русе, да не объркат живота на сина си Данчо. Имаше калпакчия, кундурджия, кафене. Отивахме на работа към осем, в пазарен ден и по-рано. Свако дълго отключваше пъргавите пружинени ролетки с ключ, закрепен здраво към колана му с красив синджир. Всички дюкяни имаха такива ролетки, навиващи се горе във витрината. Издърпваха се със замах и нарочен прът с кука. Премитах символично — от вечерта всичко беше оставено изрядно. Премитането е обезателно отвън навътре — да кани мющериите; обратното означава, че ги пъдиш; с бардука пръсках, както и отпред — за освежаване. Минаваше вестникарчето; Свако преглеждаше няколко вестника, с помоща на огромна лупа, залепил нос в стъклото — фокусното разстояние все не му достигаше. Мъчителна гледка! (Лупата — толкова мощна, че и в облачни дни палех хартия.) Нито веднъж не ми даде да му чета, колкото и да го молех. Да не бил сляп, казваше и добавяше… съвсем! Виждал нещо периферно. Съдеха Никола Петков. Свако размахваше „Зелено знаме“ към комшиите: Голя-я-яма гре-шка-а-а! След десет минаваше чирачето от кафенето, с триетажна, месингова, висяща на кука табла. За Свако — тежко, таатлъ кафе, за мене бяло сладко в чаша вода или лимонада. Като нямаше посетители и ми доскучаеше, вземах градски отпуск и обикалях пазара около джамията, зяпах витрините по чаршията. Познавах Разград по-добре от Русе — по-малък, а и съвпадаше с ваканциите ми.

Къщата им беше накрая на улица Паркова до самия парк. Отсреща — Гимназията и басейн — какъвто нямахме още в Русе, ако не броим Дунава! Паркът беше гордостта на града и знаех всяко дърво и алея. Там преживях и първото си поражение — изядох пердаха от едно момче, наистина — по-голямо; трябваше, с уста пълни с пясък, да изрека позорното предавам се. Голям резил! Дълго плаках от яд. Както става нормално между момчета, сприятелихме се. Оказа се, че момчето са две момчета, близнаци, Асен и Сашо и ги разпознавах по една бемка над носа. Както си клатехме краката от високия зид на басейна, една силна ръка ме хвана за босото ходило — на височината на главата на красив рус атлет.

— Защо се риташ, бе юнак? Счупи ми алаброса!

Преди да разбера шегата-закачка, го познах: Никола Бойчанов — звездата от Цирка на Лазар Добрич. Скачаше с рибен скок в кръг от ножове. В Русе циркът беше до дома, зад Халите и дечурлигата не пропускахме представление, промъкнали се под платнището. Завиждахме на чергарския им живот, знаехме по нещо за всеки от тях.

— Ние май се знаем с тебе; кажи къде можем да оставим малко реквизит. Ще играем в киното.

— Курникът на леля ми е без квартиранти, но и киното няма платнища за промъкване!

С официалните гратиси не се наложи да се промъквам. Бойчанов си беше страхотен и като още съвсем млад. Предстояха му световните успехи във всички дялове на цирковата акробатика.

Стена до стена с въпросния курник (без квартиранти) беше къщата на д-р Дяков, а от другата страна на двора — на д-р Александров, който се изсели в София. Съжелявах, щото имаше деца, на възраст между мене и брат ми — Сашо и Лиляна. След години четохме от нея — а гледахме и филм по книгата й — за Родопите, където е учителствувала.

Дворът беше с метър по-висок от улицата и с овошки, като на най-високата имах наблюдателница. Леля Дода ме глезеше, не чух и един укор, а̀ко и да правех доста бели. Само ще рече: Боже, Божкеее, горката ми сестрица, как се оправя с две момчета! Това действаше по-ефикасно от пердах. Свако ще рече: Хайде сега, за наказание, ще пръскаме лозето! Какво ти наказание, аз много го обичах, това наказание: вземаше ме на чуш, обвил с ръце врата му, с десния ми крак помпеше като с лозарска пръскачка, а с левия — пръскаше асмалъка. Старателно обикаляхме, да не остане нещо ненапръскано. Шарех с ръка по него — някъде беше скрито шоколадче, колкото джобно гребенче. Целувах го по четината на темето и се уединявах с гребенчето. Каква усмивка имаше този мой свако, настанила се във всички фибри на незрящото му лице! Тази усмивка го спохождаше и когато му завързваха голямата, колосана, снежно-бяла кърпа — да не се капе при хранене; и следобед, по кафено време, затананикъл специална песничка-шифър, адресирана към леля ми — да слага джезвето. Носеше поплинени ризи, купувани на дузини, с широки и дълги ръкави, стегнати в лактите с червен ластик. Червени бяха и широките тиранти с жълти заврънкулки.

Избата им беше много дълбока, със стръмна стълба; доста трудно избутвах динята за десерта — от стъпало на стъпало. Свако винаги я режеше сам, опипом. Хайде, познайте сега жълта или червена е! Винаги познавах, подличко издълбал проучвателното си триъгълниче…

В дъждовни дни и вечер до късно четях книгите на братовчедките. В Романът на три сърца от Джек Лондон открих старателно опакована във восъчна хартийка от бръснарско ножче, сребърна монетка от двайсет лева, колкото струваше едно кино — за деца, в партера. Съобщих за откритието си, не направи никому впечатление и с чиста съвест гледах Зигмунд Колосовски — разузнавач, декизиращ се със сто лица, неуловим и неотразим.

Голямата ми братовчедка Мария, вече мома за женене, ме е возприела от Светия купел и заслужено е добила званието Кънчи Марчи. Красива като икона, и сега — около осемдесетте, впечатлява със свежите си и благородни черти на Мадоната с младенеца. Радва се на деца, внуци, вече — и правнуче. Като гледам в огледалото, се чудя и не мога да се начудя — как тази фина жена ме е возприела от светия купел! Не съм ли й бил… малко тежичък! Ще я питам. Мъжът й — чичо Генчо, живя дълго и достойно; навремето се шегуваше: уж учил в Прага за Магистър-фармацефт, пък станал аптекар…

Децата им Нелю и Руми, мои почти връстници, завъдиха челяд, а и челядта им завъжда челяд… С Нелю наскоро се преоткрихме, като сродни души, любители на хумора, чат-пат си кореспондираме, да наваксаме пропуснатите десетилетия — животът е пред нас. Нелю като инженер-химик в Пеницилиновия — срещу малка заплата измисля скъпи лекарства; жена му — Сребра е симпатична учителка по химия, (котаракът Пушо е стажант-химик); щерката — женена в Гренобъл; синът — и той гледал през крив макарон ( щото работел в италианска фирма) към чужбинско.

Средната ми братовчедка Надежда, по мъж Църковска, стана русенка — кажи-речи още като ученичка. Все си намираше повод да прескочи до Русе, разбира се у дома. Мама много ги обичаше и трите, нали си нямаше момиченце. Гледал съм Надурчето в захлас — толкова красива, нежна, фина, почти прозрачна; усмивката й още по-чаровна от едно приятно-криво зъбче, което си го носи и досега. Досега си поддържа и звънливия, гръден глас и навика да те държи за лакътя докато ти говори, значи — само на тебе. Чаровница! Като по-голяма с около седемнайсет го-дини, като дете ми пъхваше тайно в шепата стиска книжни двайсетачки — за кино.

Любимо място на русенци бе Ловния парк, сега там е Психото и вече не е толкова чак любимо. Имаше голям дансинг, в средата с побит много висок стълб с орнаменти и силни лампи, подарък от ловеца и богат собственик на кожухарска фабрика и магазин „Сибир“ — Минчо Султанов; свиреше Джаз-оркестър, маси на открито и закрито, както и туристически — сковани и вкопани дълги маси и пейки, за носещи си храна. Един облачен ден родата с камара провизии дебаркира чрез градския автобус в Парка, настани се по туристическите пейки и поръча тарга лимонади — бяхме (винаги!) в режим на следвоенни икономии. Вуйна Олга носеше огромни кюфтета от заешко-дивечово месо; помня — нахапах съчма и се пазарях да не го ям цялото. Мама носеше дроб-сърма в було, залята с яйчена паста.

Целта на мероприятието — сгледа и годеж на Надя с едно офицерче, отговарящо на името Иванчо. Кое-що, тичах като щур из красивия парк, имаше едно ниско място пълно с костенурки; гледах ловни стрелби по асфалтови панички, хленчех за допълнителна лимонада… и съм изпуснал важни моменти. Работата се разсъхнала; после при домашния разбор подочух, че причината, уж, била — имал многобройни сестри и братя; досега не мога да намеря връзката, макар, че я подозирам; питах потерпевшата — прави се, че не помни. Може и да е така — аз пък си спомням, че джаз-оркестърът припяваше:

— Ела на остров Тринидат, къдет' лимоните цъфтят… а в клоните, маймуните — чешат си муцуните… — и лимонадата се лееше.

През лятото на 1947, в Разград, таман бях изкарал поредната си шарка — мама беше извикана по случая; и се люлеех вяло на саморъчно вързана люлка, още ми се виеше свят от слабост, като чух пощаджията да вика за телеграма. От някой си Васко, пристигащ след малко. Дадоха ми тежка, сребърна монета от петдесет лева и болен-неболен ме изстреляха за букет свежи рози от градинаря на парка.

Сега, като гледам от дистанцията на годините, се виждам като ония мини-микрофончета, дето по-късно ги поставяха, къде ли не, в шпионските филми и около нас, в живия живот. Знаех за сватосването с Васко Църковски (чрез вуйчо й Наню) доста преди това, но не бях го виждал; знаех, че живее на Баба Тонка, срещу д-р Владимир Маринов — родата на вуйна ми Олга, по баща Диолева. С Владко-син — бяхме връстници, играехме и често се заглеждах в красивата къща, прозорците с жалузи, масивната ограда от ковано орнаментирано желязо и гъсти чемшири. Васил Църковски бе по-масивен и по-красив от къщата си! Едър, хубав мъж, не в първа младост, учил строително инженерство в Германия преди войната, заедно с брат си Александър.

Александър Църковски, инженер, но свиреше на цигулка в Софийската филхармония. На няколко пъти опитал, при гастроли, да имигрира; накрая успя, но не можа да изтегли жена си Блажка и след години се разведоха. Установи се в Германия: дипломата му оттам, приятелите му там, ожени се. Васил, като строителен инженер по скривалищата и на военна служба — полковник от Вътрешни войски към МВР, партиец, за да запази кариерата си, се отказа официално от брат си — такива бяха условията тогава. Като се обърнаха нещата… абе, не мога да ги приема тия работи!… Леля ми Дода имаше точни изрази за всичко, все ги цитирам при случаи — „Отрежи филия от самуна, па опитай я лепи подире обратно…“

Та, тогава изпразниха една стая, загъзуриха се сръчни кадъни по лъснатия с четка дъсчен под и скоростно ушиха юрганите и дюшеците за чеиза. Свако купи от Русе, от прочутите орехови спални с гардероб, шкафчета и прочие за фантастичната (за мене) сума — петдесет и пет хиляди лева. Колко кина можеха да се изгледат за тия пари! А Васко, така си го наричах от малък, ме научи да правя от салфетка не само параходче и солница, а и люлка, духало, заек, бебета и прочие сръчности — нали си беше строителен инженер. Все го помня да спазва режими, не пиеше, караше колело до пределна възраст; гръмогласен, шумен и забавен, сякаш сме от една кръв… Доста години след брака им, дори повече от доста, им се роди щерка — Мария, на свекървата, но за по-модерно — Мери. Живее с мъжа си в Канада; още не са прокопсали, но се надяват. Надя им беше цяла година на гости, през което време, защо ли, зетът все си търсел работа в Щатите и се върнал при жена си чак когато Надя се прибра в България. Някои зетьове са с характер! Сега кроят планове, как да прехвърлят паричната стойност на апартамента, (след като го продадат), в Канада; а къде ще живее Надурчето?!

Леля Мара Църковска беше образ и половина, близо два! Нейни черти съм вложил в героиня от разказа Петъчен салон. С аристократична осанка, маниери, контактна, самоиронизираща се, вече сбаберчена и както тя се определяше дърто куркузу. Винаги облечена в дантели, коприна, ръкавици до лактите, разнообразни шапки с воалетки. Гласът и беше школуван и много характерен — като коктейл от звънчета, чупещи се ледени висулки от капчуци и нещо ръждиво, всеки случай — младежки и немлъкващ. Лицето — като печена ябълка, но ябълка боядисана с руж по скулите, пудра и прочие тънкости. Много умна, забавна — поне докато непредозираше. Надя случи на свекърва!

Съпругът й — генерал от запаса Георги Ваклинов Църковски, не съм го виждал, но знам за него доста от неговите ученици, после мои учители в Тех-ническото училище. Бил учител по безброй предмети: математика, български, немски, история, френски, физика… никой не можа да ми ги изброи точно. Веселяк, ексцентричен, духовит, написал е една книжка Весела история на България, за по-лесно усвояване на историята. Обичал учениците си и се държал нестандартно. Казвал: Видите ли кракът ми да се подава от вратата, лягате на чина и умирате! Пълна тишина, че ще хвърчат глави! Налагало се е да стои по няколко минути с вдигнат крак, на влизане, хванал се за рамката на вратата, докато го забележат и умирят. Казвал е: Утре ще правим класно, въоръжете се добре с муниции и суха храна за три дни — военно положение в гарнизона! Това означавало да сложат камара с учебници и справочници до себе си, да извадят закуските отгоре на чина и да им забучат джобните си ножчета. Дори да си приказват. Влизал и раздавал на всеки отделен лист с различни въпроси, така, че нямали сметка да си приказват, а и нямало откъде и какво да преписват — нямало го в учебниците. Рядкост са били такива симпатяги-ерудити.