Маминото детенце

I.

Който не е видял новосадската лития, който не е прочел Максима Изповедника, който не е ходил в Бачковския манастир, който не е ял „шкембе-чорбасъ“ в Цариград, който не е живял у мадам Клайн в Болград и който не е пил казанлъшка гюлова ракия, — той нищо не знае, от нищо не отбира. Ах ти, моя люляно, ти казанлъшка гюлова ракийко! В твоите алкохолни искрици се скриват стотина тома из най-знаменитите епохи на българската история, които са пълни с хиляди велики с славни подвизи, с Димостеновски красноречия, Aтиловски походи, с Ватерловски сражения и пр. и пр. Който те е пил веднаж, той никога не може да те заборави, а който те попива честичко, той оставя в българската история по няколко извънредно важни психологически революции. И аз съм те пил някога си, и аз съм се наслаждавал от твоя аромат, и аз съм имал удоволствие да изпитам твоята приятност… Ох, вярваш ли, и до тая минута помня твоите животворящи сили и твоето нравствено и физическо значение. Когато те пият смъртните богове, то усещат такава забележителна приятност, каквато не усеща даже и онзи, когото гладят вечер преди да заспи по петите, нито пък онзи, комуто Господ Бог е помогнал да получи наследство от непредвидена страна. А каква е твоята бистрота, каква е твоята белота! Сребро, брилянт, сълза, капка от роса, хрустал, който виси в черкова на полиелеите… Вземете билюрова чаша, измиите я добре, налейте я до половина с тая божествена влажност, закрийте с два пръста лявото си око и погледнете в нея с дясното… Охо-хо-хо, сълза, да я вземе дявол! Разбира се, че ако всичкото това да не би било доложителна математическа истина, то казанлъчени не би били казанлъчени, а били би… например сопотненци или калоферци, а галоган-бейовците не би могли да наторят с имената си всемирната история. Тъй е то! А Захара1 е седнала, та ни се гордее със своите милинки, Ени Захара2 — със своите саралии3, Пловдив — със своите кокони и с киселото мляко на арапина при шадраванът, Търново — със своите ханове и с „Малтичкината песен“, Габрово — със своите похлупци и с каменния мост, Едрине — със своята халва и със своето народолюбие, Цариград — със своя рахат-локум, Станимака — със своето калугерско произхождение, Ахело-Бургас, — със своята солена риба, Русчук — със своите калдаръми и Краставо село — със своите тикви! Смешни градове, смешни граждани! Ако не е възможно да сравняваме Париж с Женева и Лондон с Оряхово, то не е възможно да сравняваме и Казанлък с… с какво и с кого би вие желали? — да речем с Дъбене.

Но Казанлък има и друго още по-важно преимущество… Въобразете си, че вие сте пътник и че влазяте пръв път в тоя трендафилен град. Гледайте добре. Аз ви уверявам, че първите ваши впечатления ще бъдат обворожителни4. Захваща се майската пролет, дърветата се накитват с нежни и крехки листенца, полето се покрива с цветя, славеи сладко пеят, пиленца чуруликат на дясно и на ляво, всичко става весело, мило и прекрасно, даже и воздухът се напълва с някаква си успокояввща безметежност; а между всичко това, като Венера между своите нимфи, се червенеят трендафиловите градини и употребяват всичките си усилия да погъделичкат носовете ни, да изнесат на вид своите свърхестествени прелести и да ни покажат своето превъзходство в природата… Но и това още не е всичко. Ако обичате прелестите на природата, то обърнете своето внимание и на млекопитающето се царство, а именно на Евините синове и дъщери, на които доволно често завижда трендафилът и които имат пълно право да се нарекат царьове и царици на природата. Черни очи, вити вежди, бели лица, хримизни5 бузици, алени устници, дълги клепачи, тънки снаги, високи гърди… Ох, не говорете ми повече, защото аз имам обичай да спя по много и да сънувам различни сънища… Ако ви се случи да идете в Казанлък, то вежете сърцето си с козиньова ортама, защото твърде лесно можете да останете без кръвочистител… Вас ще да окружат няколко миловидни ангелчета, ще ви погледнат няколко очарователни очи, ще да ви се поусмихнат няколко нежни устеца, и, всичкото това се отличава с такова ангелско виражение, и всичките тия неща блестят с такава кротост, щото само по знак вие свободно можете да им дадете сърцето си. С една дума, който от вас и да би погледал на тия гиздави създания, които растат, младеят и стареят в този земни рай, той непременно трябва да си зададе въпрос: защо аз не съм се родил, защо не съм израсъл и защо да не умра в тоя град?

Бил мая месец. Ако природата през тоя месец и да е богата почти навсякъде, но ние, както казах вече по-горе, не смееме да сравняваме с Казанлък ни най-прелесгнииге страни под ясното небе, защото е страшно да не оскърбиме трендафила и алените устници на казанлъченките Слънцето се показало на восток и простряло своите златни лучи над райската градина, из която се разхождали няколко стотини млади и крехки създания. Казанлъшките момиченца събирали трендафил. И всичките тия ластавички пеят, подскачат, смеят се, радват се и напълват воздуха с различни възклицания! Не зная вие как, а моя милост никога не би са отказала да поживее между тия весели чучулиги барем един ден, барем един час… Разказват, че казанлъчени, а особено казанлъченки, мислят и работят под влиянието на своите минутни впечатления и че тяхното непостоянство, което прилична росата в техните трендафилени градинки, не са в състояние да унищожат ни старостта, ни тежкият живот, ни страшната действителност. А от какво произхожда всичкото това? От растителността, която ги окружава. Трендафилът живее малко, но неговият майски живот има повече сладки минути, нежели многолетното съществование на върбата. Ако е живот, да бъде живот, а ако е дрямка, — да бъде дрямка-средата никога не може да се нарече блаженство. Казанлъчени имат пълно право.

Под една кичеста круша в една от трендафиловите градини било постлано черно-жълто китено чбрдже, на което седели две лебеници или, както ги наричат казанлъчени, две дини, които представляват едносъщност и неразделност, или, да кажа по-понаятно, едната лебеница, която била твърде голяма и малко продълговата, седяла на черджето, а другата, която била малка и туплеста, седяла на първата лебеница, така щото от тия две разновидни лебеници произходило едно неразделно мазно тяло, което се наричало Нено чорбаджи. Но аз заборавих да ви кажа, че голямата лебеница е била облечена в копринена риза, в ленени гащи и в бяло копринено, с червени пръчици елеченце, и че малката лебеница е била покрита с бял фес. Голямата лебеница се повдигала нагоре и отпускала се надоле твърде затруднително, а когато произходило това, то на малката лебеница се отваряла някаква си дупка, над която стърчели две дълги бяло-черни урезалки козина, поимала и изпускала воздух и клокала така поетично, чегато в голямата лебеница се намира цял вулкан. Но малката лебеница имала още две приемущества: на нея стърчели три червени подлоги, които носили название уши и нос, и две черни точки, които в общежитието се наричат очи, а по манастирите — светила. Изведнаж черните точки, които до това време били сънливи, шавнали насам-нататък, и издупката изскокнали няколко потока лава, между които се зачули следующите думи:

— Иване бре, ела сам!

Пред лебеницата се изправил един млад и гиздав момък, който принадлежал в числото на ония нередки същества, които се наричат сеизи6 и които умеят да мълчат, да се въртят на пета, да се занимават с нищо и да ядат останките от чорбаджийския обяд. Аз не ще ви разказвам какво виражение е имало лицето на тоя млад човек и с какво е бил той облечен, защото, както ви казах вече по-горе, подобни личности вие можете да срещнете всеки ден и всеки час и защото тия не съдържат в себе си нищо особено, следователно ние можеме да ги наречем н и щ о.

— Де е Никола? — заклокал вулканът и долнята лебеница се повдигнала цяла педя нагоре.

— Отидоха със Станчовото момче да търсят врабчета — отговорило нищото.

— Аз хилядо пъти съм ти казвал да го не оставяш да ходи сам… Вие слушате само тогава, когато ви кръстосват със суровицата. Иди при детето!… А де е чорбаджийката?

— Тя си почива под крушата.

— Нека си почине… Иди и доведи Никола. Не оставяй го сами! Гледай с четири очи… Не оставяй момичетата да седят и да лапат мухите. Парици им се плащат. Удряй! Тия хора нямат ни срам, ни очи. Париците ти вземат, а работата ти оставят за Петровден! Иди при детето.

Иван тръгнал към стария кестен, но голямата лебеница, с помощта на малката, му заповядала да се върне и да приеме още няколко мъдри съвети и наставления.

— Ти го не гони: гледай да не падне и да се не убие… Кажи му, че го викам аз. „Баща ти те вика да ти даде ново гроше“ — му кажи. Кажи му, че съм хванал пиле. Иди при чорбаджийката и кажи й да не лежи под крушата. Под крушата сянката не е гъста. Кажи й да се пренесе под големия кестен. Пренеси и моята постелка!… Или чакай, не ще ми се да се местя. А ракията изстуди ли се?

— Аз мисля, че се е изстудила, — отговорило нищото.

— Ти мислиш!… Хиляди пъти съм ти казвал да не ми отговаряш така. И в Филибе те водих, и в Захара те пращах — не можа да станеш човек! „Трябва да се е изстудила, чорбаджи!“ -тъй трябва да кажеш. Кажи де!…

— Трябва да се е изстудила, чорбаджи, — отговорило нищото.

— Иди и донеси я!…Кажи на чорбаджииката да дойде при мене. Набери малко череши за мезе… Хайде иди и намери детето…

Нищото тръгвало още веднаж, и дваж, и триж, но лебеницата го връщала назад и клокала с различни звукове, и когато вече била дадена и шестата заповед да върви, то откъм северната страна се показало такова едно нещо, което накарало нищото да се запре още веднаж, а лебеницата да замълчи и да се приготви да слуша чуждите заповеди така също, както нищото слуша неговите. Това нещо, което имало голямо сходство с ония двоеноги животни, които от своята страна имат сходство с други едни животни, които се огояват за Коледа, е била чорбаджийката. Но преди да ви опиша добрите и лошавите качества на тая още доволно апетитна госпожа, аз тряба да се върна (така правят всичките романисти) назад и да ви разкажа за нея някои и други исторически подробности.

На тоя свят съществуват голямо множество чудни и непостижими личности. Гледаш ги — няма нищо, разгръщаш ги — не виждаш нищо, говориш с тях — не излазя нищо, анализираш ги — не намираш нищо, но сляпото щастие се търкаля над тях, пияната съдбина пръска между тях своите дарове и награждава ги с изобилие, а шантавите случаи им кукурикат на прага всяка заран и всяка вечер. Чудно! Един от тия щастливи или случайни херои е бил и Нено чорбаджи. За да си обясниме как тоя ограничен и слабохарактерен човек е успял да надои толкова голямо количество злато и сребро, ние сме длъжни да потърсим из природата някое сравнение, защото ни един важен психологически вопрос не може да бъде решен вярно и правилно без съдействието на естествените закони. Помислете си, че вие сте камъче и че природата или вашата орисница е изнесла на бял свят и хвърлила ви е в Тунджа, но хвърлила ви е така, щото вие сте имали случай да избегнете и от ситния пясък, който доволно често затрупва щастието на множеството малки камъчета, и от големите камъни, които доволно често притискат малките самолюбци и не дават им да се повдигнат во веки веков. С една дума, въобразете си, че вие сте паднали на добро място, че Тунджа в това време е имала доста вода и доста сила и че вие сте се търкаляли от Калофер до Казанлък без никакви препятствия и без особени трудове. Същото бива и с човека. Най-напред случаят му дава малко, това малко довежда при себе си друго малко, двете малки се съединяват с третьото множко, третьото множко се жени за четвъртото много, четвъртото много ражда множество малки много, и така нататък, и вие един ден виждате, че онзи човек, който по ваше мнение не е бил способен да напои нито циганско магаре става богат, важен, горделив, „знатен“, „славен“ и прославен чорбаджия. Така се случило и с Нена, когато аристокрацията наричала кир Нено, демокрацията — Нено чорбаджи, а средните — челебият. На двайсет и пет годишната си възраст той имал повече от сто хрляди гроша чисти пари, а в онова време, за което ви разказвам, на тая сума са завиждали даже и пловдивските бегликчии.

Кой е бил баща и коя е била майка на кир Нена, имал ли е той някога баща и баба, на тия вопроси и до днес още не е отговорила казанлъшката генеология, ако казанлъчени и да имат множество бивши и съвременни писатели-критици. Из преданията, които са се съхранили в любознателната глава на поп Стояна, аз можах да извлека само това, че, когато Нено попипал, погледал и изброил своите сто хиляди грошовци, то намислил да се ожени. — „Но моята жена тряба да бъде една у майка, защото аз нямам родители“, помислил той и захванал да търси. Стотях хиляди гроша, които са най-убедителната сваха под ясното небе, изпълнили неговото желание твърде скоро. На втората неделя после Петровден Нено бил вече оженен за дъщерята на Димитра Хлапарът, който след време оставил на своя зет три дюкяна, една къща, гюлова градина и две алени устни. Сладостта му била голяма! После женитбата Нено чувствувал неизказано и искрено блаженство: каква е у него чистота, каква е у него топлота, какво е у него спокойствие! Всичко гледало на него весело и щастливо: и таванът, и одърът, и свещникът, и ръкавите му, и саханите, и лучникът, и белите нагръдки на жена му, които час по час дохождали при него и сядали на миндерлъчето… Истина е, че неговате гургувица повече мълчи и не гургулика, — но това именно е и потребно на Нена, който не желае нищо друго, освен тишина и спокойствие.

— А бе — казва тя, — аз ходих у кръстничини и помолих я да ни хариже това гърненце. Я погледай; какво е то хубаво!…

— Истина е хубаво — отговаря Нено и целува жена си.

И пак тишина и спокойствие. Но гърнето се занася на мястото му, нежната съпруга дохожда изново, усеква свещта, запалва кандилото пред иконата, предлага на мъжа си някой вопрос получава отговор, целуват се, — и пак тишина и спокойствие. Мълчанието на жена си Нено обяснявал с това, че и ней, както и нему, са скъпи тишината и спокойствието, и че всичките нейни способности са обърнати на това, щото всяка една минута да бъде посвещена за ползата на тая тишина и спокойствие. А с какъв нежен гласец говори тая гургувица за изпросеното от кръстница гърненце! В тоя глас се чуе и любов към Нена, и ежеминутно старание за неговата тишина и спокойствие…

Жената на Нена е една от най-честните изпълнителници на онова значение, което й е било внушено още от малолетството в родителската къща с ежеминутни примери из действителния живот и която се основава на това, че „трябва да се внася, а не да се изнася“. Тая теория, която гледа на живота като на възможност да бъде събрано и спечелено колкото се може повече, накарва множество жени, които в младостта им е възможно да бъдат задомени насила за някой петдесетьогодишен вдовец, но които не е вече възможно да изтеглите из обятията на тия старци с никакви клещи, защото тия изведнаж стават черни робини надумата „да спечелиме“, която е най-главната религия на техните мъже, — стават мравки или безизключителни „дай ми“. Такава е била и жената на Нена. Нейното хубавичко и мазничко лице е било почти всякога сериозно, мълчаливо, навъсено и замислено само за това, защото в главата й са се въртели важни въпроси, като например, колко сол да се тури на зелето, как тряба да се съхранят пресни яйцата, с какви способи да се изпроси още едно гърненце, как да се умалят домашните разноски и пр., които не й давали нито две минути време за нарушението на домашнята тишина и спокойствие… С една дума, главата на Неновата жена и ден и нощ прела и тъкала само за три жизнени начала: да не излазя из къщата им онова, щото би могло да остане в нея; да се не дават двайсет и осем пари, когато могат да се дадат двайсет и седем; да се не доплаща или съвсем да се не плаща на ония, които не могат да ни накарат насила да им платиме… Ако Нено плащал някому дълга си, то неговата съпруга искрено съжалявала, че това се е случвало действително… В нейната глава доволно често се въртели такива мисли: „Добро би било да не плащаме на работниците. Всяка година би ни оставали по десет хиляди гроша… А нам всеки тряба да плаща… Aко аз да би намерила на пътя сто хиляди гроша, то би ги скрила и никому не би ги показвала. Нека седят закопани в градината. А ако намеря само сто гроша? — И тях ще да заровя в градината — в гърненце ще да ги туря и ще да ги закопая… Или не в гърненце, а в някой дрипел, защото гърнето чини шестдесет парици. А ако намеря пръстен? — Него ще да продам…“ И множество още зрели и практически мисли се провирали през мозъка на тая знаменита жена, ако тоя процес и да произходил без волнение, без страстни увлечения и без напразни разговори, защото спокойствието и тишината са седели вече доволно яко на своите престоли.

— А бе, ти пиеш скъп тютюн — говорила нежната съпруга на мъжа си и целовала го опоително.

— Истина е скъп — отговарял Нено.

— Купувай по-евтин — казвала разумната и економната жена и целовала го още веднаж.

Нено нямал сила да се откаже нито една минута от домашната тишина, и купувал по-евтин тютюн.

— Виното е скъпо тая година — говорила Неновица.

— Истина е скъпо — отговарял Нено.

— А механджиите ви го продават още по-скъпо — продължавала Неновица.

— Истина ни го продават още по скъпо — продължавал и Нено.

— А ти не ходи да пиеш в механата и да черпиш казанлъшките чапкъни — съветовала Неновица. — Пий си дома. Нашето вино е десетьогодишно… Цели двайсет бъчви се намират в зимника. Продай половината!

Последният съвет се не харесал на Нена и той се решил да защити своята крепост, но тишината, спокойствието и задебелялото вече лице на съпругата му одържали такава блестяща победа, каквато не е одържавал ни Наполеон I, ни Атила, ни Тамерлан. Не преминала нито една неделя, а Нено захванал вече да осъжда своите по-напредни приятели, че тяхна милост се скита по кръчмите и по кафенетата, че харчат парите си напразно, че се карат между себе си като цигани й че не знаят де да се дянат… И в това време той чувствувал, че има право да им се смее, защото в неговата къща владее тишина и спокойствие. Когато имал нейде работа и когато се връщал назад, то отварял вратника, разгледвал двора си и произносил:

— В моята къща е рай — райска тишина.

Влазял в стаята.

— Свърши ли? — го пита Неновица, па сяда до него на миндерлъчето и захваща да шие мъничко ризленце.

— Свърших — отговаря Нено и отрива своята горна лебеница.

— Аз уших вече ризлето — казва нежната съпруга.

— А за кого шиеш това ризле? — пита Нено и подмигва значително.

Неновица мълчи и продължава да шие, като всяка жена, която е предусмотрителна.

„Ах, какво свето виражение се е появило на лицето й!“ — си мисли Нено и пита готов ли е обядът.

Ето каква е била младостта на двете лебеници и на тяхната съпруга, които аз мисля да разложа и да изследовам химически, анатомически и исторически в следующата глава.