Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)

ПРОЛОГ

Нещо у капитан Чарлс Р. Маквийн сякаш раждаше легенди. Не беше видът му: висок, здраво сложен, към четиридесетте, с оредяваща сива коса. Тайната се криеше в неговото чувство за хумор и човечност. Той можеше да стои под люка, измокрен до кости от огромна вълна, и да продължава да дъвче подгизналата си лула. Той беше и човекът, току-що закарал ядрената нападателна подводница „Сийулф“1 на една от най-опасните операции през Студената война. Тя влезе в съветски води и подслуша врага така, както повечето други не биха посмели. Сега, когато най-накрая се прибра у дома, Маквийн можеше да поспи.

Телефонът иззвъня. Маквийн се събуди мигновено и погледна часовника — два през нощта. Обаждаха се от щаба на Военноморските сили във Вашингтон. Говореше един малко смутен и объркан офицер от ВМС.

— Един моряк от вашата подводница се намира в бар на име „Конят и кравата“ и се опитва да се обади до президента, за да му разкаже колко страхотно сте се справили и колко сте страхотен изобщо. Бихте ли могли да отидете там, за да го измъкнете от телефонната кабина?

Маквийн, както и всичките му хора, много добре знаеше къде е „Конят и кравата“. Това беше свърталище на подводничарите край Валехо, Калифорния — слабо осветено и украсено с парчета от почти всяка една подводница, плавала някога през Тихия океан към Съветския съюз. Там хората се готвеха за опасностите на морето или празнуваха оцеляването си на връщане. Капитанът събуди старшия си помощник в подводницата и заедно отидоха с колата до онова самотно място край един второкласен път, чийто паркинг се състоеше предимно от дупки. И наистина, откриха един понапил се член на екипажа на „Сийулф“, заседнал в телефонната кабина, който продължаваше да кандърдисва оператора от Белия дом. Маквийн измъкна своя човек от будката и му купи бира. Такъв си беше. Освен това знаеше, че морякът я заслужава. Всички заслужаваха по бира.

Това се случи през 70-те години, но спокойно би могло да стане и по всяко друго време през Студената война. В края на краищата Маквийн и хората му бяха участвали в разузнавателна операция, каквато историята на Америка не помнеше. Под кодировка, по-висока и от „свръхсекретно“, вече повече от четири десетилетия Съединените щати изпращаха десетки хиляди мъже в тесни стоманени цилиндри на шпионски мисии близо до назъбените брегове на Съветския съюз. Те трябваше да се притаят там, да събират информация за намеренията на врага и възможностите му за война по море. Идеалните хора за тази задача бяха подводничарите, създадени именно за тази цел — да дебнат почти безшумни и незабележими под вълните. Те бързо се превърнаха в едни от най-важните шпиони на Америка.

Никоя друга разузнавателна операция не е включвала толкова много поколения от една-единствена военна сила, и няма друг вид разузнаване, който да е излагал на риск толкова много американци. По 140 души на всяка подводница, по няколко подводници заедно! Почти всеки мъж, служил някога на американска нападателна подводница, е бил изпращан да наблюдава съветските пристанища и докове, да прослушва изпитанията на съветски ракети или да следи съветски подводници. Няколко подводници, например „Сийулф“, бяха специално оборудвани за подслушване на кабели или извличане на парчета от съветски оръжия, изстрелвани при опити и паднали на морското дъно. Никога не са участвали други мъже освен доброволци.

Шпионите подводничари стояли като самотни часови на фронтовата линия в една война, водена с ожесточение от двете страни. Само че в тази война най-важните оръжия не са били торпедата, а камерите, авангардните хидролокатори и всякакви други подслушвателни уреди. И макар да плавали в навярно най-силно развитите в технологично отношение съдове, тези мъже имали измамно прости задачи: „Опознай врага си.“ Разбери достатъчно, за да пресечеш внезапно ядрено нападение, да предотвратиш почти на всяка цена втори Пърл Харбър в ядрения век.

Мълчаливо и загадъчно, но преди всичко в пълна секретност, нападателните подводници са изпълнили две хиляди шпионски мисии и са следели непрекъснато движението на съветските подводници. Най-важно било следенето на подводниците от клас „Бумър“ — съветски съдове, по-дълги от футболно игрище и натоварени с до двадесет балистични ракети. Всяка от тези ракети може да носи до десет ядрени глави, а една-единствена ракетна подводница — да предизвика огнена буря, по-силна от всички пуснати бомби през Втората световна война, взети заедно. Подвижността на тези арсенали и фактът, че са скрити в морето, ги прави далеч по-неуязвими и по-опасни от бомбите, предвидени за изстрелване от самолет или от неподвижна точка на земята.

Съществувал само един добър начин за противодействие на ракетоносните подводници — чрез други подводници. Ето защо не е чудно, че единствената най-високоприоритетна цел на ВМС на САЩ е била да открива и проследява тези ракетни подводници. Тази цел е оправдавала почти всеки риск и заради нея подводничарите са тръгвали отново и отново. Ето какво е мотивирало продължилата десетилетия игра на сляпа баба. Точно за това откриване на техническите новости и подводниците на Съветския съюз хората са заменяли домовете си, слънцето и всяка илюзорна надежда за самостоятелност с претъпканата лодка без прозорци и опипом са търсели пътя си през океанските дълбочини върху две трети от земното кълбо. Прекосявали са океана до Средиземно море, нагоре до опасните ледове на Арктика, а често и направо в териториалните води на Съветския съюз. Живеели са почти без да видят океаните и моретата, през които са плавали, освен онова, което са можели да забележат през стъклото на перископа или да си представят от подскачащите електронни сигнали по екраните на локаторите и необятните като океана звуци в слушалките на хидроакустиците.

В студа и тъмнината подводничарите са се изправяли пред опасности, далеч по-страшни от традиционните за моряка, тъй като налягането на океана лесно е можело да смачка стоманените трюмове, ако слязат твърде дълбоко. През годините такива катастрофи са сразявали подводничари от двете страни. Не по-малко страшни са били самите руснаци, решени да спрат американските шпиони и отбраняващи се с всички сили, понякога с дълбочинни бомби, понякога като вербуват американски военни и служители от разузнаването за свои шпиони. Рискът във всичко това е ставал все по-очевиден при трескавите гонки между съветските и американските подводници, откривани в съветски води, и при грешките, довели до сблъсъци.

За Съветския съюз американските подводничари не са били просто враг, а непрекъснати досадници. За другите американци са били просто анонимни мъже от една безмълвна войска. Тази книга е историята им, неизказана и необявена досега. Това е една от последните, великите, неразказани истории от Студената война.

По своята същност мотивацията за подводничаря — да предотврати смъртоносния вражески удар от океаните — изглежда почти извечна. В началото на шестнадесети век Леонардо да Винчи е начертал първообраз на подводница, но написал в книгата си, че никога няма да разкрие как е възможно да се плава под вода, защото се страхувал от „злия характер на хората, които биха използвали това като средство за унищожение от дъното на морето“.

И все пак точно тази възможност за изненадващо унищожение е тласкала напред изобретателите след него. По време на Гражданската война опитвали да строят подобни на мехури подводници, а после други, прилични на къси пури, с една цел — да поставят мини по дъната на вражеските кораби. Подводниците са били задвижвани с ръчни манивели и крачни педали, а повечето хора, загинали от тези нови оръжия, са били членовете на малките им екипажи. И все пак самият опит всявал достатъчен ужас, но едва няколко години след гражданската война Жул Верн е описал в романа си „Двадесет хиляди левги под водата“ подводницата като морско чудовище, което поразява корабите. Пророчество е, че неговата подводница се захранва с електричество. „Холандия“ — първата действаща подводница на американските ВМС — е работела на акумулаторни батерии под вода и с дизелов двигател на повърхността. Закупена на 11 април 1900 г., тя е била едва 15 метра дълга и с екипаж от шест души.

Технологията на подводниците се е развила така бързо, че след по-малко от едно поколение дизеловите подводници на Германия са тероризирали съюзническите кораби по време на Първата световна война. Точно една от тези германски подводници е разрушила неутралитета на САЩ с потопяването на британския пътнически лайнер „Лузитания“, след като отплавал от Ню Йорк през 1915 г. Две години по-късно, когато САЩ влизат във войната, германските подводници вече са унищожили няколко стотици кораби.

През Втората световна война подводниците са били толкова мощни, че нападали въоръжени конвои и се превърнали в решаващ фактор. Германия е изпращала подводниците си във „вълчи глутници“, събрани да убиват. Тази тактика била толкова страшна, че Съединените щати са я заели, за да си възстановят контрола върху Тихия океан след Пърл Харбър. Въздействието върху японските военни кораби, танкери и товарни съдове е било унищожително, но на голяма цена. Съединените щати са загубили петдесет и две подводници и три хиляди и петстотин мъже.

И точно тези образи от Втората световна война на подводници, изстрелващи торпеда, и на облети в пот мъже в тесните стоманени цилиндри, по които звънят сигналите на японските локатори и около които гърмят дълбочинни бомби, остават най-силни. Но в онези дни се е случило и друго нещо — подводничарите и шпионите започнали колебливо да се ухажват. Няколко пъти подводници са издигали обикновени антени, за да засичат радиосъобщения на японците, а и дузина от тях са били изпращани да разузнават бреговете през перископ при подготовките за десанти. Тези експерименти изострили интереса на служителите от разузнаването и дали нова мисия за подводниците след началото на Студената война. Отначало я изпълнявали дизелови подводници. След това дошло времето на почти неизчерпаемото гориво и неограничените възможности да останеш незабележим — подводниците с ядрени реактори, които могат да стоят потопени месеци наред. С тях американските подводничари успяха да грабнат решаващото предимство в морските дълбини по време на Студената война.

Информацията за всичко това е строго пазена от висшите адмирали и офицери във ВМС, които обикновено я разкриват единствено на президента, на неговите висши съветници по военните и разузнавателните операции и на няколко конгресмени, които рядко се интересуват от подробностите. В крайна сметка обаче контролът на всяка мисия се е намирал в ръцете на младите командири на подводници, обикновено на възраст около тридесет и пет години, които действали в пълно радиомълчание. Тези мъже са били насърчавани да поемат рискове и някои от тях се промъквали в съветски пристанища или посред военни учения на Съветския съюз, за да донесат най-добрата информация. И все пак първостепенната им заповед оставала непроменена: не допускай да бъдеш засечен и не позволявай руснаците да разберат колко отблизо ги наблюдаваш. Това преди всичко е наложило суровата секретност около мисиите.

И все пак от време на време дори някои от посветените се терзаели. Не са ли тези мисии твърде предизвикателни, твърде опасни? Възможно ли е някоя неуспешна мисия или ужасна грешка да доведе двете свръхсили до ръба? Възможно ли е тези шпионски операции неволно да разпалят войната, която по замисъл би трябвало да предотвратят? Докато мисиите оставали тайна, Военноморските сили рядко са се изправяли пред такива въпроси.

Успяхме да съберем информация за събитията, останали скрити толкова дълго време, чрез неколкогодишни интервюта, и то с големи усилия и настойчивост. Свързахме се със стотици подводничари. Някои реагираха с телефонни обаждания до следствената служба на ВМС, други просто отказваха да говорят. Мнозина обаче се съгласяваха да се срещат с нас насаме в различни части на страната. В някои случаи следствената служба на ВМС се обаждаше на тези хора, за да им напомни мрачно клетвите за запазване на тайната и юридическите им задължения. Но въпреки това информацията нарастваше, защото офицери и бойци подводничари, политически лица и служители от разузнаването решаваха, че е настъпил моментът да разкажат историята си. Специално за подводничарите тези разговори предлагаха облекчение. Повечето никога не бяха говорили за дългите си с месеци отсъствия на своите родители, съпруги, деца или най-добри приятели. Не биха могли да се приберат вкъщи и просто да се разтоварят след месеците усилна работа. Имаха нужда да говорят с някой, който ги разбира, и да намерят доста закъсняло признание.

И така, ние писахме за тях и вместо тях. Хората, имената им и събитията в тази книга са истински и разказите във всяка глава са предадени възможно най-вярно и достоверно въз основа на обширни разговори и няколко публикувани документа. Предадени са така, както ни бяха преразказани от хората, участвали в тях или присъствали и чули думите, както са казани. И все пак не всички хора, които сме описали, говориха с нас. Те присъстват в книгата заради решаващото си участие в някои от най-важните операции през Студената война. В повечето случаи сме обещавали на източниците си, че ще ги закриляме, че няма да им приписваме информация и дори че няма да разкриваме срещите си с тях.

Повечето събития в книгата не са публикувани и никое от тях не е разказвано толкова подробно. Затова вместо постоянно да поясняваме, че поднасяме нова информация, решихме да посочваме в текста или в бележки под черта само подробностите, с които вече разполагахме. Останалата информация се разкрива за първи път дори за много от хората, служили през цялата си кариера като подводничари, но получили само информацията, която ВМС е смятала за нужна за тях.

Тази книга е за подводниците, шпионажа и геополитиката, но и за хората: за бълващия поезия учен-океанолог, помолен да измисли начин за изваждане на ядрени ракети от океанското дъно; за служителя от военноморското разузнаване, комуто детските спомени дават идеята за прикачване към подводните комуникационни кабели на Съветския съюз; за командира-каубой на една подводница, който не можал да устои на изкушението да се приближи на няколко метра разстояние от съветските подводници; за хората, чиято подводница била държана потопена и с въздух колкото едва да дишат, докато съветските кораби изсипват експлозиви отгоре им. Също така, представяме нова информация, която може да разбуни мистерията около „Скорпион“ — потъналата преди тридесетина години американска шпионска подводница, чийто екипаж загинал.

Повечето книги за подводниците насочват вниманието към един човек, навярно най-влиятелния офицер в съвременните Военноморски сили, бащата на ядрената подводница: адмирал Хаймън Г. Рикоувър. Но дори Рикоувър е трябвало да гледа, а други мъже да карат неговите подводници и да изпълняват мисиите. Затова тук не говорим за един човек, а за армията от мъже, служили през десетилетията. Проследяваме усилията им през годините на три етапа: от бъркотиите в началото, през най-великите преследвания в морето, до времето, когато технологията и въображението позволяват на подводничарите да проникнат в най-секретните замисли на Съветите. И както много други епични истории, тази също не е свършила. Американските подводничари още плават към Русия, за да я наглеждат, както и да надничат към други горещи точки по света. Разказите тук не са просто поглед в микрокосмоса на гигантските шпионски усилия на една страна. Те са урок за това докъде биха стигнали правителствата, за да разберат тайните на другите, независимо от времето и мястото си.