2

Аманда излезе от колата и огледа ниските бараки в предградието на Ориентъл, които Тък някога наричаше свой дом.

Бе шофирала в продължение на три часа и сега с удоволствие разкърши тяло и отпусна краката си. Напрежението в тила и гърба остана като напомняне за стълкновението й с Франк тази сутрин. Той не можеше да проумее защо тя настоява да присъства на погребението и сега, като се замисли, Аманда видя, че той имаше известно основание да възрази.

През двайсетте години, откакто бяха заедно, тя нито веднъж не бе споменала името на Тък Хостетлър и ако беше на негово място, със сигурност щеше да си задава въпроси също като него.

Истината е, че разправията не беше свързана само с Тък и нейните тайни и дори не с факта, че щеше да прекара още един дълъг уикенд далеч от семейството си. Дълбоко в себе си и двамата знаеха, че това е само продължение на един и същи спор, който водеха вече десет години и който неизменно протичаше по един и същ начин. Не беше шумен, нито свързан с проява на насилие — Франк не беше от този тип мъже и слава богу — най-накрая той измърмори някакво кратко извинение и тръгна за работа. Както обикновено, в остатъка от сутринта и целия следобед тя се опитваше да забрави. Не можеше да промени нищо, а с течение на времето се научи да се бетонира срещу гнева и тревогата, станали неразривна част от отношенията им.

По пътя й към Ориентъл Джаред и Лин, двете й по-големи деца, се обадиха и тя им беше благодарна, че заради тях спря поне за кратко да мисли за проблемите си. И двамата бяха в лятна ваканция и последните няколко седмици къщата кънтеше от шумотевицата, типична за двама тийнейджъри. Погребението на Тък дойде тъкмо навреме. Джаред и Лин вече имаха планове за дните в края на седмицата. Джаред с някакво момиче на име Мелъди, а Лин щеше да кара лодка на езерото Нюмън с приятелка от гимназията, където семейството на приятелката имаше къща. Анет, „прекрасната им грешка“, както Франк обичаше да я нарича, беше на двуседмичен лагер, където бе забранено да се носят мобилни телефони. Това беше добре, защото иначе щяха да слушат бъбренето й сутрин, обед и вечер.

Мисълта за хлапетата извика усмивка на лицето й. Освен часовете, които прекарваше като доброволка в Центъра за раковоболни деца към болницата на университета „Дюк“, времето й се въртеше около тях. От момента, в който Джаред се роди, тя остана вкъщи. Не само нямаше нищо против, но искрено се радваше на тази възможност въпреки ограниченията, които налагаше този начин на живот. Харесваше й да мисли, че е не само майка и съпруга. Завърши колеж за учители и дори замисляше да защити докторска титла, за да стане преподавател в някой от местните университети. Постъпи на работа в началното училище и изведнъж животът поиска друго. Сега, на четирийсет и две, се шегуваше, че с нетърпение очаква да порасне, за да реши най-сетне какво да започне да работи.

Имаше един дълъг период в живота й, когато тя се смяташе за късметлия и Франк бе значителна част от този късмет. Запознаха се на едно парти през втората година от следването й в „Дюк“. Групата беше страшно шумна, но те двамата успяха да намерят по-тихо кътче, където си бъбриха до малките часове на нощта. Две години по-голям от нея, той бе сериозен и интелигентен и още при първата им среща тя усети, че е от хората, които довеждат докрай онова, с което се залавят. Това сякаш й беше достатъчно за начало. Следващата година през август той се премести в стоматологичния факултет на Чепъл Хил, но продължиха да се срещат още две години. Годежът бе предвидим завършек и през юли 1989 година, само няколко седмици след завършването й, те се ожениха.

Медения си месец прекараха на Бахамите, след което Аманда постъпи на работа в едно от основните училища в града. Когато Джаред се роди на следващата година, тя си взе отпуска. Лин обаче се появи осемнайсет месеца по-късно и отпуската й стана постоянен факт. Франк взе заем, за да отвори свой кабинет, и купиха малка къща в Дърам. Това бяха години на икономии за двамата. Той отказваше да вземе пари от своето и от нейното семейство, така че след като платяха сметките си, едва им оставаха пари, за да вземат касета с някой филм от местната видеотека за уикенда. Рядко излизаха да хапнат навън, а когато колата им се развали, Аманда стоя като затворник вкъщи цял месец, докато отделят пари, за да я поправят. Вечер се завиваха с допълнителни одеяла, за да пестят от отопление. Колкото и напрегнати и изтощителни да бяха тези години, когато се връщаше назад в спомените си, тя виждаше, че те са били най-щастливите на техния брак.

Лека-полека практиката на Франк започна да се разраства и в много отношения животът им стана по-предвидим. Докато тя се грижеше за къщата и децата, той работеше и малко след като продадоха първия си дом и се преместиха в нов, по-голям, се появи Беа. Животът им стана по-напрегнат в някои отношения. Франк имаше все повече пациенти, а Аманда бе заета с това да кара и прибира Джаред от училище, да води Лин на разходка в парка и на срещи за игра с други деца, докато Беа седеше на столчето си между двамата на задната седалка. Някъде по това време Аманда реши да поднови образованието си, за да стане учителка в средния курс. Беше си избрала дори няколко магистърски програми, от които да избере, когато малката тръгне на детска градина. Внезапно Беа почина и всичките й планове потънаха в забвение. Тя тихомълком прибра учебниците и пъхна формулярите за кандидатстване в чекмеджето на шкафа.

Изненадващата бременност с Анет затвърди решението й да не се връща в училище. Вместо това се отдаде на укрепване на семейните отношения, хвърли цялата си страст в дейностите на децата, само и само да изтика мъката по Беа дълбоко в съзнанието си. С течение на времето споменът за починалата сестричка избледня и в съзнанието на по-големите деца, което пък се отрази добре на малката Анет. Веселият й нрав върна смеха в къщата. От време на време Аманда имаше чувството, че те пак са завършено, обичащо се семейство, в което не се е случила трагедия.

Трудно й беше обаче да върне хармонията в отношенията с Франк. Никога не си бе въобразявала, че бракът е безкраен романс и щастие. Взимаш двама души, добавяш неизбежните добри и трудни моменти, разбъркваш — и вихрените скандали са налице, независимо от това колко силно са се обичали. Времето също има своя принос. Удобствата и близостта между двамата са нещо чудесно, но те също допринасят за стихване на страстта. Навикът и предсказуемостта правят изненадите невъзможни. Свършили са се историите, които да си разказват, вече всеки може да довърши изречението, започнато от другия, а двамата с Франк бяха стигнали до етап, при който само един поглед бе достатъчен, за да се разберат, така че думите станаха напълно излишни. Смъртта на Беа напълно промени нещата. Аманда се отдаде с нова страст на работата си като доброволка в болницата. От друга страна, от човек, който изпиваше по чаша от време на време, Франк се превърна в завършен алкохолик.

Тя правеше разлика между двете и знаеше какво значи някой да пие. В колежа на няколко пъти бе обърнала чаша или две повече и дори сега с удоволствие си позволяваше по малко вино на вечеря. Случваше се да си налее и втори път, ала това й бе напълно достатъчно. Но при Франк онова, което започна като начин да притъпи болката, се превърна в неконтролируем навик.

Когато се върнеше назад във времето, Аманда виждаше, че е можела да предвиди накъде вървят нещата. В колежа той често пиеше по няколко бири, докато гледаше мачове с приятели, във факултета по стоматология разпускаше по същия начин след края на изморителен ден. Но през месеците, докато Беа боледуваше, двете или три бири вечер постепенно нараснаха до шест, а след като тя почина, стигнаха до стек от дванайсет. До втората годишнина от смъртта на Беа Анет вече беше на път, а той се напиваше здраво дори когато бе на работа на следващия ден. След време това стана практика през четири или пет дни в седмицата. Последната вечер не се отличаваше. Франк влезе, олюлявайки се, в спалнята след полунощ в обичайното си пияно състояние. Захърка толкова силно, че тя се премести в стаята за гости. Пиенето, а не Тък беше истинската причина за скандала им тази сутрин.

Беше виждала всички сигнали — от завалянето на думите по време на вечеря или докато са на барбекю, до падането в несвяст на пода на спалнята. Франк вече имаше славата на отличен зъболекар и рядко не се явяваше на работа, плащаше сметките им и отказваше да признае, че има проблем. Пиянството му не бе свързано с агресия и насилие, ето защо отричаше, че е алкохолик. Пиел само бира, следователно нямал проблем с алкохола.

Проблем обаче имаше, защото малко по малко той се превръщаше в човек, за какъвто тя не си беше представяла, че ще се омъжи. Вече не помнеше колко пъти е плакала по този повод, колко пъти бе повеждала разговор, умолявайки го да помисли за децата. Опитваше се да го убеди да отидат при семеен консултант, който да им помогне да намерят решение, укоряваше го, че не го е грижа за никого. С дни не му говореше, гонеше го от спалнята им и той седмици наред спеше в стаята за гости, докато тя се молеше Бог да й помогне. Веднъж годишно Франк се вслушваше в молбите й и спираше да пие за кратко. После изпиваше по една бира на вечеря. Само една. И това не се превръщаше в проблем следващите няколко дни, но вратата беше отворена и демонът се връщаше така, че той вече не можеше да се контролира. За пореден път тя си задаваше един и същи въпрос: защо, когато се поддаде на влечението си, той просто не си тръгне? Защо съсипва брака им?

Отговор така и не намираше. Във всеки случай това я изтощаваше до смърт. Повечето време чувстваше, че е единственият родител, когото го е грижа за децата. Джаред и Лин бяха вече достатъчно големи, за да могат да шофират, но какво щеше да стане, ако някой от тях попаднеше в катастрофа на пътя, докато Франк е пиян? Щеше ли той да скочи в колата, да сложи Анет в столчето й и да се понесе към болницата? Ами ако някой се разболее? Случвало се беше вече. Не на децата, но на нея. Преди няколко години бе яла развалена морска храна и дълги часове повръща в тоалетната. По това време Джаред вече имаше разрешение за шофиране, но не можеше да кара колата нощем, а Франк бе в един от своите запои. Тя бе така изтощена от обезводняването, че към полунощ Джаред категорично заяви, че ще я закара в болницата, а Франк се клатушкаше на задната седалка, правейки се на по-трезв, отколкото всъщност беше. Въпреки състоянието си тя забеляза как момчето хвърля гневни погледи в огледалото и колко разочаровано и ядосано изглеждаше. Често след това си мислеше, че в тази нощ синът й загуби голяма част от своята невинност — дете, което се изправя пред ужасяващия порок на баща си.

Чувстваше се изтощена до смърт от тревогата какво си мислят или чувстват децата, когато виждат баща си да се препъва, влизайки вкъщи, от това, че очевидно Джаред и Лин вече не изпитваха никакво уважение към него. Ами ако след време някой от тях възприеме неговия начин да бяга от проблемите и посегне към чашката, към наркотиците или бог знае още към какво и съсипе живота си?

Не можеше да измисли и начин да му се помогне. Нямаше нужда да е много образована в това отношение, за да разбере, че докато Франк не признае проблема си, нищо не може да се направи и той ще си остане алкохолик. Какво й оставаше? Трябваше да вземе решение. Докога да търпи? Време беше да направи списък с последствията и да не го забравя. Лесно беше да се каже, но на практика това само я ядосваше още повече. Щом той има проблем, защо тя трябва да носи толкова много отговорности? И ако алкохолизмът е болест, не е ли редно да се лекува и тя само да му помага? Все пак беше негова съпруга, дала обет да остане с него в болест и здраве. А ако решеше да сложи край на този брак, нямаше ли това да е проява на безсърдечност след всичко преживяно? Значи изборът й бе да е или безсърдечна майка и съпруга, или безгръбначно мекотело, което се примирява с всичко, а всъщност единственото, което искаше, бе мъжът, който някога вярваше, че Франк е.

Тъкмо за това всеки ден беше толкова труден. Не искаше да се развежда и да разруши семейството. Колкото и провален да изглеждаше бракът им, част от нея все още вярваше в дадената клетва. Обичаше Франк такъв, какъвто го познаваше преди време и какъвто знаеше, че може да бъде, но тук и сега, пред прага на Тък Хостетлър, се чувстваше тъжна и самотна и не спираше да се пита как стана така, че животът й стигна дотук.

Аманда знаеше, че майка й я очаква, но не беше готова да се изправи лице в лице с нея, или поне не още. Трябваха й още няколко минути и тъй като започна да се спуска мрак, тя тръгна по обраслата пътека в двора към работилницата, където Тък прекарваше деня си в реставриране на стари модели автомобили. Вътре видя „Стингрей корвет“, вероятно модел 1960 година. Докато прокарваше ръка по капака на мотора, не беше трудно да си представи, че всеки момент ще види на прага попрегърбения силует на Тък, очертал се на фона на залязващото слънце. С неизменния изцапан с масло и боя гащеризон, оплешивяла глава и бръчки на лицето, толкова дълбоки, че приличаха по-скоро на белези от порязване.

Въпреки настоятелните въпроси на Франк тази сутрин какъв е този Тък, тя държеше, че е стар семеен приятел. Което не беше съвсем вярно, но пък и какво друго да каже? Чудесно знаеше, че приятелството й със стареца бе доста необичайно. Познаваха се от времето, когато тя беше в гимназията, но го видя отново едва преди шест години, когато бе вече на трийсет и шест. Беше пристигнала в Ориентъл да посети майка си и докато пиеше кафе в „Ъруинс Дайнър“, чу разговор между група възрастни хора от съседната маса, които обсъждаха Тък.

— Тък Хостетлър все така го бива много със старите коли, но иначе съвсем е откачил — смееше се един мъж от групата. — Това, че говори с починалата си жена мога да го приема, но и да я чува как му отговаря…

— Винаги е бил особняк — промърмори събеседникът му.

Всичко това й прозвуча доста странно и след като плати сметката си, Аманда се качи в колата си и пое по отдавна забравения път към дома на стареца. Прекараха целия следобед на люлеещите се столове на почти разрушената му веранда и оттогава всеки път, когато идваше в града, тя се отбиваше да го види. В началото го правеше един или два пъти в годината — не можеше да отдели повече време за майка си тогава — но по-късно пристигаше в Ориентъл, за да се види с Тък, дори когато майка й отсъстваше от града. От време на време оставаше и за да му сготви нещо. Тък старееше с годините и макар тя да предпочиташе да се залъгва, че идва просто да види възрастния мъж, и двамата знаеха истинската причина за посещенията й.

Мъжът в кафенето се бе оказал прав до голяма степен. Тък се беше променил. Не беше вече мълчаливият, загадъчен и често пъти намусен мъж, когото тя помнеше, но и не беше загубил разсъдъка си. Даваше си сметка за разликата между измислица и реалност, както и че жена му отдавна не е сред живите. Имаше обаче и способността да приема желаното за реалност. Поне за него то наистина бе реално. Веднъж тя го попита за „разговорите“ му с покойната му жена и той съвсем спокойно заяви, че Клара е край него и винаги ще бъде. Призна, че не само разговарят, но и че я вижда.

— Искаш да кажеш, че е дух? — попита Аманда.

— Не. Просто казвам, че тя не иска да съм сам.

— Тук ли е сега?

Тък бе погледнал през рамо.

— Не я виждам в момента, но я чувам да трополи из къщата.

Аманда се заслуша, но освен поскърцването на люлеещия се стол върху дъските, не чу нищо друго.

— Беше ли тук… И преди?

— Не — въздъхнал бе тежко Тък. — Но тогава не се опитвах да я видя.

Имаше нещо твърде трогателно, почти романтично в убеждението му, че се обичат достатъчно силно, за да намерят начин да останат заедно и след нейната смърт. Всеки би го признал. На кого не му се иска безкрайната обич да е възможна. Тя самата го вярваше преди години. Тогава бе на осемнайсет. Знаеше също така, че любовта създава и проблеми, като самия живот. Понякога поема в посока, която хората не могат да предвидят или дори да разберат, оставя дълбока следа след себе си. А както знаем, съжалението за някои стъпки неизменно води до въпроси като какво щеше да стане, ако…? Отговор на които никога не можеш да дадеш. Ако Беа не беше починала? Ако Франк не бе станал алкохолик? Ако се беше омъжила за истинската си любов? Щеше ли да познае себе си в жената, която я гледаше сега от огледалото?

Подпря се на колата и се запита какво ли би казал Тък за разсъжденията й. Онзи Тък, който всяка сутрин ядеше яйца с булгур в „Ъруинс“ и пускаше черупките от печените фъстъци в чашата, в която е пил пепси; който бе живял в една и съща къща близо седемдесет години и бе напуснал щата един-единствен път по време на службата си във Втората световна война. Тък, който слушаше радио и грамофон, вместо да гледа телевизия, защото просто така беше свикнал. За разлика от нея той сякаш беше приел ролята, която му бе предопределена. Вероятно в това имаше някаква мъдрост, която, за съжаление, бе непостижима за нея.

Естествено, Тък имаше своята Клара и сигурно това също имаше значение. Бяха се оженили едва седемнайсетгодишни, бяха живели заедно цели четирийсет и две години и докато си бъбреше с Аманда, Тък полека-лека разкри историята на техния живот. Клара бе преживяла три спонтанни аборта, последния със сериозни усложнения. По думите на стареца след заключението на лекарите, че няма да може да има деца, в продължение на една година тя плачела всяка нощ, преди да заспи. Аманда научи, че Клара имала зеленчукова градина и дори веднъж спечелила щатското състезание за най-голяма тиква. Синята лента на наградата още висеше закачена над огледалото в спалнята им. След като бизнесът на Тък потръгнал, си построили малка къща на брега на река Бей, недалеч от Вандъмиър — градче, благодарение на което Ориентъл изглежда истински град. Там прекарвали седмици наред всяка година. Според Клара нямало по-красиво място на света. Тък описваше как тя си тананикала, докато почиствала къщата, как я водел от време на време на танци в „Ред Лийс Грил“, място, което Аманда познаваше от младежките си години.

Това беше живот, с който тя бе приключила, но и познаваше добре — в него радостта и любовта се търсеха в малките неща. Живот на достойнство и чест, в който не липсваше мъка, но бе пълноценен по свой начин. Убедена беше, че Тък го разбира по-добре от всеки друг.

— Когато Клара беше тук, всичко беше наред — обобщи той веднъж.

Може би причината бе в искреността на неговите истории или във все по-нарастващата й самота. С течение на времето Тък стана неин довереник. Не би повярвала, че ще се случи някога. С него сподели мъката и болката си по повод смъртта на Беа и само на неговата веранда даде воля на гнева си срещу Франк, призна за тревогите си, свързани с децата, дори нарастващото си убеждение, че някъде по пътя на своя живот е поела в грешна посока. Разказа и за множеството си срещи с изпълнените с болка родители и абсурдно оптимистичните хлапета, които срещна в центъра за деца, болни от рак, за своеобразното облекчение да работи като доброволец. През повечето време той мълчеше, предимно държеше ръката й с възлестите си, загрубели от работа пръсти и я успокояваше с мълчанието си. В крайна сметка се превърна в най-добрия й приятел, единствения, който я познаваше по-добре от всички заобикалящи я в момента.

Ето че сега и него го нямаше. Вече й липсваше. Докато прокарваше ръка по автомобила, се питаше дали му е хрумвало, че това е последната кола, върху която работи. Не беше казал нищо за това, но сега, като се връщаше назад към последните им разговори, Аманда си мислеше, че подобна мисъл вероятно не му е била чужда. При последното й посещение й беше дал ключ от дома си с леко намигване.

— Гледай да не го загубиш, за да не се налага да чупиш прозореца — бе поръчал.

Тя го прибра тогава в джоба си, без много да се замисля, защото Тък бе подхвърлил и други любопитни неща същата вечер. Беше търсила из шкафовете и чекмеджетата, за да открие някакви продукти, от които да му приготви вечеря, докато той седеше на масата и пушеше.

— Червено или бяло вино харесваш? — внезапно попита Тък без никакъв повод.

— Зависи — отвърна тя, подреждайки консервите. — Понякога изпивам една чаша с вечерята.

— Държа тук няколко бутилки. В онзи шкаф там.

— Искаш ли да отворя една?

— Не, никога не съм изпитвал такова желание. Предпочитам си пепсито и фъстъците. — Тръсна пепелта от цигарата си в стара чашка за кафе. — Имам винаги и пресни пържоли. Всеки понеделник ми носят от магазина. Държа ги на най-долния рафт в хладилника. Скарата е отвън.

— Да ти опека ли една? — попита тя и пристъпи към хладилника.

— А, не. Вадя ги обикновено към края на седмицата.

— Значи… — колебливо започна Аманда — просто ми съобщаваш къде стоят, така ли?

Тък само кимна мълчаливо и тя реши, че той е просто изморен стар човек. В крайна сметка приготви яйца с бекон, разчисти съдовете и подреди, доколкото можа, докато Тък седеше в креслото пред огъня, наметнат със старото одеяло и слушаше радио. Нямаше как да не забележи колко се е смалил — толкова по-дребен от човека, когото познаваше като момиче. Приготви се да си върви и решила, че е заспал, само го загърна по-добре с одеялото. Дишането му беше дълбоко и някак затруднено. Аманда се наведе и го целуна по бузата.

— Обичам те, Тък.

Старецът се размърда в стола си насън и когато тя вече беше при вратата, го чу да прошепва:

— Липсваш ми, Клара.

Това бяха и последните думи, които го чу да произнася. В тях имаше толкова болка и самота. Едва тогава й хрумна и защо Тък задържа Досън толкова дълго до себе си. Бил е страшно самотен.

Обади се на Франк, за да съобщи, че е пристигнала — чу го как вече заваля думите и побърза да приключи разговора. Добре че децата не бяха вкъщи този уикенд.

Видя на пейката работния календар на работилницата и го погледна, за да види има ли данни за собственика на колата. Оказа се, че човекът е работил за ликвидиране на последиците от урагана Катрина. Трябваше да съобщи тази подробност на адвоката. Мислите й се насочиха към Досън. Той също беше част от нейната тайна. Ако бе разказала по-подробно за Тък на Франк, неизбежно щеше да спомене и Досън, а точно това не искаше. Тък беше разбрал, че Досън е причината тя да го посещава, поне в началото. Нямаше нищо против, защото тъкмо той разбираше най-добре силата на спомена. Понякога, когато слънчевите лъчи проникваха през платнището на сенника и окъпваха със светлина двора на стареца, тя имаше непреодолимото усещане, че Досън е наоколо, сигурен знак за нея, че Тък е всичко друго, но не и луд. Също както духът на Клара, и духът на Досън беше навсякъде тук.

Разбираше, че няма никакъв смисъл да се пита как би протекъл живота й, ако двамата с Досън бяха останали заедно, но в последно време изпитваше все по-голяма необходимост да се връща тук. Колкото по-често го правеше, толкова по-силни ставаха спомените, отдавна потънали в паметта събития и усещания изплуваха от миналото. Само тук й бе лесно да си спомни колко силно беше чувството й към Досън, колко красива и специална я караше да се чувства той. Съвсем ясно и с все по-голяма убеденост се оформяше убеждението й, че никой друг на този свят не я разбира истински. Помнеше най-вече колко много го обичаше и страстта и смелостта, с която той отговаряше на това чувство.

По своя мълчалив начин Досън я бе убедил, че всичко е възможно. Аманда продължи да обикаля работилницата, претрупана с вещи и части, пропита с миризмата на бензин и масло, усещайки тежестта на стотиците вечери, прекарани тук. Прокара пръсти по тезгяха, на който бе прекарала часове да наблюдава наведения над мотора на фастбека Досън, докато той човъркаше вътре, омазан с масло. Още тогава по лицето му нямаше нищо от мекотата и наивността на техните връстници и когато покритата с възлести мускули ръка посягаше към някой инструмент, Аманда виждаше формите и крайниците на бъдещия мъж. И тя като всички в Ориентъл знаеше, че баща му го бие редовно и ако работеше без риза, по гърба му личаха следи и белези от катарамата на неговия колан. Не беше сигурна дали момчето знае за тях и това по някакъв начин ги правеше още по-драматични.

Още тогава той беше висок и слаб, тъмната коса падаше над черните му очи и тя си даваше сметка, че с течение на времето ще стане много хубав мъж. По нищо не приличаше на роднините си от семейство Коул. Веднъж не се сдържа и го попита дали прилича на майка си. Седяха в колата му, по предното стъкло трополяха дъждовни капки.

— Няма как да знам — отговори той и обърса влагата от вътрешната страна на стъклото. Също като Тък, Досън обикновено говореше тихо. — Баща ми изгори всичките й снимки.

Една привечер в края на първото им лято заедно слязоха до малкото пристанище в залива. Досън бе чул, че същата вечер ще може да се наблюдава метеоритен дъжд, и след като постлаха едно одеяло, се загледаха потънали в мълчание в пробягващите по нощното небе светлини. Аманда знаеше колко ще се ядосат родителите й, ако разберат къде е в този момент, но тогава нищо нямаше значение, освен стрелкащите се звезди и топлината на тялото му, освен нежността, с която я бе прегърнал, сякаш не можеше да си представи бъдещето без нея.

Дали всяка първа любов е такава? Неясно защо, тя се съмняваше. С изненада установяваше, че тяхната връзка и досега си оставаше най-реалното нещо за нея. Понякога се натъжаваше, че никога повече не й се случи да преживее подобно нещо. Разбра, че животът може и да унищожи такава страст. Знаеше, че тя невинаги е достатъчна.

Загледана в двора и пространството отвъд оградата, се запита дали Досън е преживял отново любов като тяхната и дали е щастлив. Щеше й се да вярва, че е така. Животът на бивш затворник никога не е лесен. Доколкото знаеше, той бе излязъл от затвора, но може би беше започнал да взима наркотици или беше умрял. Все едно, в нейното съзнание подобна възможност не се покриваше с представата й за него. Ето защо никога не попита Тък за Досън. Боеше се от онова, което щеше да чуе, а и мълчанието му на тази тема само засилваше опасенията й. Предпочиташе неизвестността, само и само да запази спомена за него такъв, какъвто беше. Понякога се питаше какво мисли той за годината, в която бяха заедно, за общите им преживявания и дали изобщо се сеща за нея.