Моят татко е антибиотик

В просъница чух тихия звук на снижаващ се флаер. Тънкото затихващо пеене на плазмените мотори, шепота на вятъра, блъскащ се в крилете. Прозорецът към градината беше отворен, а площадката ни за кацане е много близо до къщата. Татко отдавна заплашваше да пренесе керамичните плочи, с които е покрит петметровия кръг за кацане, по-далеч в градината. Но сигурно няма никакво намерение да го прави. Ако се налага да каца безшумно, той се приземява с изключени двигатели. Това не трябва да се прави, защото е твърде опасно и сложно, но татко не обръща внимание на такива дреболии.

Работата е там, че моят татко е антибиотик.

Без да отварям очи, седнах на кревата. Опипах с ръка стола, където бяха сгънати дрехите ми, но премислих и тръгнах към вратата по пижама. Краката ми се заплитаха в дългите топли влакна на килима, но аз нарочно се стараех да не ги вдигам от пода. Много ми харесва този дебел мек килим, на който можеш да се търкаляш, да скачаш и да правиш всичко, което искаш, без опасност да си счупиш врата.

Зад прозореца глухо хлопнаха флаерните стойки за кацане. През клепачите ми проникна мъждивочервената светлина на спирачната струя.

Все още не отваряйки очи, аз отворих вратата и заслизах по стълбите. Щом татко се приземява „шумно“, значи иска да знам, че се е върнал. Но и аз искам да покажа, че знам това.

Крачка, още една. Небоядисаните дървени стъпала приятно разхлаждаха ходилата. Не мъртвата студенина на метала, не равнодушната ледена тръпка на камъка, а живата, ласкава прохлада на дървото. Иначе това няма да е дом, а крепост. Укритие от лошото време…

Крачка, още една… Слязох от последното стъпало и застанах на гладкия паркет в хола. Забавно е да определяш местоположението си по състоянието на пода. Крачка, още една. Лицето ми потъна в нещо твърдо и гладко като стомана; хлъзгаво и еластично като рибени люспи; топло като човешка кожа.

— Разхождаш се насън?

Татковата ръка разроши косата ми. Аз се втренчих в тъмнината, опитвайки се да различа поне нещо наоколо. Ама разбира се, татко е влязъл без да пали светлината.

— Включи светлината — обидено казах аз, опитвайки се да измъкна от бащината длан.

В ъглите на хола бавно се разгоряха жълто-оранжеви лампи. Тъмнината се сви, побягвайки към широките правоъгълници на прозорците.

Татко ме гледаше усмихнато. Той беше в десантен спецкостюм и прилепващият към тялото му смолисточерен биополимер вече започваше да изсветлява. Приспособяваше се към променената обстановка.

— Направо от космодрума ли идваш? — попитах аз, гледайки татко с възхищение. Колко обидно, че сега е нощ и нито един от съучениците ми не може да го види…

Спецкостюмът изглеждаше тънък, сигурно заради факта, че мускулите се открояваха релефно под тъканта-хамелеон. Но това е само илюзия. Биополимерът издържа на температури до петстотин градуса и може да отрази куршуми от тежкокалибрена картечница. Тъканта, от която е направен спецкостюмът, има едностранна подвижност. Не знам как е постигнато това, но ако докоснеш комбинезона отвън, то той е твърд, като че е от метал. А когато го обличаш (татко ми разрешава понякога), спецкостюмът е мек и еластичен.

— Приземихме се преди час — разсеяно каза татко, продължавайки да разрошва косата ми. — Предадохме оръжията си и — направо по домовете.

— Всичко наред ли е?

Татко ми намигна и се огледа заговорнически.

— Всичко е повече от наред. Болестта е ликвидирана.

Думите бяха обичайни, както винаги. Но виж, усмивката на татко не беше. И спецкостюмът му изобщо не можеше да се успокои: проблясваха разпръснатите по тъканта датчици, примигваше разноцветният индикаторен панел на лявата му китка. По цвят костюмът вече не се различаваше от бледосините тапети. Ако татко се приближеше до стената, вече щеше да е невъзможно да го забележиш.

— Татко — прошепнах аз, чувствайки как сънят ме напуска. — Трудно ли беше?

Той кимна мълчаливо. И се намръщи — сега вече съвсем истински.

— Хайде, марш в леглото! Два през нощта е!

Сигурно с такъв глас дава заповеди там, на планетите, поразени от болести. И никой не се решава да спори.

— Слушам! — отвърнах отчетливо аз, в тон с татко. Но все пак попитах: — Татко, а видя ли…

— Не. Но няма значение, сега пак ще можеш да бъбриш с приятеля си. Връзката с планетата ще бъде възстановена сутринта.

Аз кимнах и тръгнах нагоре по стълбите. На вратата се обърнах и видях, че татко сваля от себе си гъвкавата светлосиня броня. Наведох се през парапета и гледах как играят стегнатите мускули по гърба му. Никога нямаше да мога да направя такива мускули, не ми стига търпението. Татко ме забеляза и махна с ръка:

— Лягай си, Алик. Ще ти покажа подаръка на сутринта.

Това е супер, обичам подаръците. Татко ми ги носеше още когато бях съвсем малък и не знаех какво работи.

Бях на пет години, когато мама ни напусна. Помня как ме целуваше — аз стоях на вратата и изобщо не разбирах какво става. После мама си замина. Завинаги. Тя каза, че във всеки момент мога да ида при нея, но аз така и не отидох. Защото разбрах защо са се разделили с татко и се обидих. Оказа се, че на мама не й харесва, че татко служи в Десантния корпус.

Веднъж случайно чух спора им. Мама говореше нещо на татко — тихо, уморено, както говорят, когато искат да докажат нещо на себе си, а не на събеседника.

— Нима не виждаш в какво си се превърнал, Борисе? Ти дори не си робот — за тях има Трите Закона, а за теб няма нито един. Ти вършиш онова, което ти заповядат, без да мислиш за последиците.

— Аз защитавам Земята.

— Не знам… Едно е, когато вашият Корпус се сражава с Пилигримските диверсанти. А съвсем друго, когато десантчиците усмиряват колонии.

— Нямам право да мисля за това. Земята решава. Тя определя болестта, тя назначава лечението. А аз съм просто антибиотик.

— Антибиотик? Вярно. Те също удрят наред — и по болестта, и по човека.

Те замълчаха. После мама каза:

— Извинявай, Борисе, но не мога да обичам… антибиотик.

— Добре — спокойно каза татко. — Но Алка ще остане с мен.

Мама замълча. А след месец двамата с татко останахме сами. Честно казано, аз дори не го забелязах веднага. Мама и преди не се прибираше дълго време — тя е журналист и обикаля цялата Земя. Татко си е в къщи почти през цялото време, само веднъж или два пъти в месеца заминава за няколко дена. А когато се връща, носи подаръци — удивителни неща, каквито няма в нито един магазин.

Веднъж той донесе Пеещ Кристал. Малката, висока един сантиметър пирамидка от прозрачен син камък тихо, без да замълчи нито за секунда, свиреше странна безкрайна мелодия. Звукът на Кристала се променяше, когато валеше; когато върху него падаше слънчева светлина, звукът ставаше по-силен; ако пък приближиш Кристала до метал, си променяше тоналността. Той и сега пее своята вечна песен, плътно завит във вата и скрит в най-далечния ъгъл на шкафа.

Имаше и лотански огледала и ретски скулптурки — изваяните от мека розова пластмаса хора ставаха по-възрастни, състаряваха се, изглеждаха ту усмихнати, ту намръщени.

А най-хубавият подарък беше пистолетът.

Тогава татко го нямаше почти цяла седмица. Аз ходех на училище, играех с приятеля си Мишка, с прякор Чингачгук. Пътувах с него и родителите му до съседния град, където започваше празникът на Смеха. Мишка дори нощуваше няколко пъти у нас. И все пак беше скучно. Сигурно и татко го беше разбрал. Когато се прибра, не каза нищо. Порови в чантата си и ми подаде тежък метален пистолет. Държах го около секунда, без изобщо да разбера какво става. И едва когато ръката ми се умори и едва не изпуснах оръжието, се досетих — това не е играчка. Никой няма да направи толкова тежка играчка, която да е по силите само на възрастен.

— Не може да стреля — каза татко, предусещайки въпроса ми. — Счупих излъчващия генератор.

Аз кимнах, опитвайки се да се прицеля. Пистолетът трепереше в ръцете ми.

— Откъде е, татко? — нерешително попитах аз.

Той се усмихна.

— Помниш ли като какъв работя?

— Антибиотик! — с готовност отвърнах аз.

— Точно така. Този път лекувахме болест с името „космическо пиратство“.

— Истински пирати? — Дъхът ми секна от вълнение.

— Даже твърде истински.

Разбира се, работата на татко ми харесваше не само заради необичайните подаръци. Харесваше ми, че татко е толкова силен, по-силен от всеки от нашите познати. Той можеше сам да повдигне флаер, можеше на премине на ръце цялата градина. Всяка сутрин, независимо от времето, и зиме и лете, той тренираше по два часа в градината. Аз бях свикнал с това, но онези, които идваха у нас за първи път и виждаха баща ми, меланхолично надигащ се на два пръста на лявата ръка или чупещ дебелите дъски, закрепени на специални стойки из цялата градина, бяха много учудени. А когато забелязваха, че татко се движи и нанася удари със затворени очи, много от тях се стъписваха. В такива случаи татко се смееше и казваше, че деветдесет и девет процента от работата му се състои в тренировки. След това следваше въпросът: какво работи? Татко весело разперваше ръце: „Антибиотик“. Около секунда гостът осмисляше чутото, после възкликваше разбиращо: „Десантният Корпус!“.

Още щом се събудих, погледнах през прозореца. Сякаш проверявах дали не ми се е присънило татковото завръщане. Но всичко беше наред — сред дърветата се мяркаше бърза сянка. Татко тренираше, независимо че не беше спал половината нощ. Чуваха се глухи удари. Лошо им се пишеше на дъските-мишени…

Отидох до видеофона — малък матовобял панел на стената. С тайна надежда набрах дълъг, петцифрен номер. Кодът на планетата. Кодът на града. Номерът на видеофона…

Екранът светна в бледосиньо, след което се появи текст: „Службата за Свръзка принася своите извинения. Връзката с планетата Туан е невъзможна по технически причини.“

Ама че работа — извинения… А и формулировката е една такава… гладка! Разбира се, ако на планетата вече трети ден бушува метеж и тежките танкове на въстаниците са стреляли в упор към ретранслаторите, това може да се нарече техническа причина. Точно така, както смъртта на човек може да се нарече „превес на процеса на разпад над процеса на синтез“.

Натиснах още няколко бутона и излязох от стаята. Сега компютърът ще повтаря повикването сам, на всеки петнайсет минути. Между нас и Арнис беше прието да се търсим само лично, но днес случаят е особен. Мисля, че няма да се обиди…

Подаръкът ме чакаше в кухнята. На малката масичка до прозореца, на която обичах да закусвам. До кафеварката и нарязания кекс…

Първо си налях кафе. Отхапах парче кекс. И едва тогава взех в ръка широката метална гривна, лежаща върху кутията с мармалад.

Гривната беше странна. Изобщо не приличаше на украшение и още по-малко приличаше на някакъв хитроумен прибор от десантното снаряжение. Просто сплескана тръба от сив метал. Много тежка тръба; тежеше почти колкото пистолета. На гривната нямаше никакви бутони или индикатори, нямаше дори закопчалка. Всъщност, не… Имаше един бутон. Голям, заоблен, от същия метал, както и гривната. Бутонът беше натиснат и се сливаше с равната повърхност. Опитах се да го изчовъркам с нокът, но нищо не се получи.

Странен подарък. Допих кафето, въртейки между пръстите тежкия пръстен. Гривната се въртеше някак неравно, сякаш в нея се преливаше живак или беше пълна с малки оловни топчета. Защо не, напълно възможно… Но как се слага на ръката — отворът е толкова малък, че дори моята китка не може да мине?

Влезе татко. Само по бански, мокър от пот. Извади от хладилника бутилка „кòла“ и небрежно предложи:

— Да потичаме до езерото? Ще се поосвежим…

Да бе, да не съм ненормален? Десет километра през гората. След такъв крос ще ти се прииска не да се освежаваш, а да лежиш през остатъка от деня под най-близкото дърво.

— Не… Аз не съм антибиотик…

Допивайки кòлата — на татко му трябваха само три големи глътки — той се усмихна насмешливо.

— Добре, ще вземем флаера.

Аз трепнах. И отново поклатих глава.

— Татко, не мога. Трябва да разбера как е Арнис.

Татко кимна разбиращо. Десантчиците прекрасно знаеха какво е това дружба, ненапразно татко никога не мърмори, когато плаща сметките за видеофон.

— След два часа ще има връзка. Минахме покрай ретранслаторите, нищо им нямаше. Антените са цели, а приборите лесно ще се заменят.

Аз отново погледнах татко с възхищение. Да говори толкова спокойно за това! Сякаш са минали с екскурзионен автобус, а не в покритите с керамична броня бойни машини на десанта. Удивително! Планетата Туан при звездата Белт. На почти четирийсет светлинни години от Земята. И моят татко е бил там. Спасявал е хора. Лекувал е болест с името „Метеж“.

— Татко, а какво е това? — вдигнах аз гривната.

— Опознавателен знак на метежниците.

Да обясниш ценността на подаръка — това е цяло изкуство. Не по-малко, отколкото да избереш хубав подарък. Татко умееше и едното, и другото. Сега вече гледах металния пръстен с далеч по-голямо уважение.

— А бутонът за какво е?

— Нещо като сигнал. — Татко взе гривната и я завъртя с два пръста. — Така и не разбрахме всичко, но изглежда, в тази гривна има мощен еднократен предавател. Бутонът се натиска в критична ситуация, след раняване или пленяване. Сигнал „Аз съм вън от играта“, разбираш ли? Бутонът може да се натисне само веднъж.

Това също го разбрах. Притежателят на гривната вече беше изпратил своя сигнал…

— Взел си гривната от бунтовник?

Татко кимна.

— А как се слага?

— Нормално. Пъхни ръката си и гривната ще се разтегне. Това е метал с едностранна податливост, както и моят комбинезон.

Аз вече се бях приготвил да сложа гривната, когато се осъзнах:

— Татко… а как се сваля? Та тя няма да се разпъне в обратна посока!

— Разбира се. Налага се да се среже. Взимаш резач, пъхаш го под гривната и го включваш. После от другата страна. И получаваш две половинки и мирис на изгоряло във въздуха.

Татко замълча и аз почувствах, почти физически почувствах напрежението му. Ако татко правеше някаква грешка, аз я забелязвах веднага. Ние много добре се разбирахме един другиго.

— Добре, ще тръгвам… — Той направи неопределен жест.

— Към езерото?

Татко кимна и аз останах сам. С тежката гривна в ръката. Гледах я и изобщо не се решавах да пъхна ръка в тесния метален пръстен. Отговорът беше в гривната…

Как да я свалиш от ръката на бунтовника, без да я разрежеш? Без да повредиш оригиналния подарък?

Много просто. Трябва само…

Аз разтръсках глава. Не.

Не!

Не може да бъде. Всичко е много по-просто. Директно попадение. Плазменият заряд разкъсва на части. И на почернялата от жегата земя остава неговият опознавателен знак.

Припряно, страхувайки се да не премисля, аз си сложих гривната. Тя се оказа неочаквано топла — сякаш още пазеше пламъка на онзи изстрел. И не чак толкова тежка. Ще мога да я понося два-три дена.

Ние живеем в предградията на Иркутск. До града има около сто километра, така че нощем се виждат светещите игли на жилищните кули на хоризонта. Ако има нещо, което не съм искал никога през живота си, това е да живея в такъв дом. Километър бетон, стъкло и метал, устремили се безцелно нагоре. Като че ли на земята няма място…

Не само аз мисля така. Иначе нямаше да ги има двестакилометровите крайградски пояси, обкръжаващи всеки такъв мегаполис.

Уютни къщички и многоетажни вили, разделени с парченца гора и от време на време — с езерца.

Вървях по пътеката, водеща към дома на Миша. Пътеката беше удобна, даже твърде удобна. Две момчета, дори и да тичат по десетина пъти на ден един към друг, няма да могат да отъпчат такава.

Пътеката беше положена от роботи, следвайки образа на идеалната „горска пътека“, заложен в кристалната им памет. И тя се бе получила страхотна.

Зад всеки завой на пътеката, зад всяка от непредсказуемите й извивки се откриваше нещо абсолютно неочаквано. Ту зад древния бор се виждаше малко живописно блато, оградено с върби и ракита. Ту зад огромния дъб се криеше малка полянка, покрита със сочна зелена трева. Бързо течащо планинско ручейче пресичаше пътечката — а над него в плавна дъга се извиваше миниатюрно дървено мостче.

По тази пътека можеш да ходиш безкрайно — тя няма да ти омръзне. Петнайсетминутният път се свиваше в един миг.

Домът на Миша приличаше най-много на средновековна крепост. Квадратно здание от сив камък с ниски кулички по ъглите. Сигурно е измислено от родителите на Миша — те са археолози и много обичат всякакви антики.

Миша ме чакаше на прага. Не съм му се обаждал, не сме се уговаряли да се видим. Но нямаше нищо странно в това, че Миша ме чакаше.

Работата е там, че той е нюхач1.

Може, разбира се, да се намери и по-красива дума, но от това същността няма да се промени. Миша усеща миризмите десет пъти по-добре от кучетата, да не говорим за хората.

Родителите му са преминали специален курс на лечение, за да се роди Миша такъв, какъвто е. Но, според мен, той не цени това. Веднъж ми каза, че е много неприятно да чувства едновременно стотици миризми. Приличало на какофония от множество едновременно изсвирени мелодии… Не знам. На мен лично би ми харесало да съм нюхач и да се досещам за приближаването на приятелите ми от стотина метра, усещайки техния мирис във въздуха.

Миша ми махна с ръка.

— Татко ти се е прибрал? — утвърдително попита той.

Кимнах. Понякога, когато Миша е в добро настроение, обича да се хвали със способностите си.

— Да. Силно ли се усеща?

— Разбира се. Изгоряло, танково гориво, взрив. Много силни миризми… — Миша се поколеба за миг. И добави: — И пот. Мирис на умора.

Аз разперих ръце. Всичко е вярно, господин Шерлок Холмс.

— Да идем да се изкъпем?

— На езерото ли?

— Не, много е далече… В басейна на Толик.

Нашият приятел, седемгодишният Толик Ярцов, има най-големия басейн в околностите. Петдесет на двайсет метра — не е шега.

— Да тръгваме.

И тогава Миша видя гривната на ръката ми.

— А това какво е, Алка?

— Подаръкът на татко.

— Какво е това, Алка?

Миша повтори въпроса, сякаш не чу думите ми.

— Подарък. Опознавателен знак на метежниците от планетата Туан.

— Татко ти оттам ли се е върнал?

Миша гледаше гривната с непонятен страх. Никога не съм го виждал такъв.

— Какво ти става?

— Не ми харесва.

Неочаквана мисъл ме прониза.

— Миша, какво можеш да ми кажеш за това нещо? Помириши! Ти можеш!

Той се поколеба и кимна, сякаш се опитваше и не можеше да намери повод за отказ.

— Дезинфекционен разтвор — каза той след минута. — Много щателна обработка. Нищо не е останало… И малко озон.

— Правилно — потвърдих аз. — Метежникът, който е носил гривната, е изгорен от плазмомет.

— Изхвърли тази гадост, Алик — тихо помоли Миша. — Не ми харесва.

— Как не… Татко ми донесе гривна от десанта…

Миша се обърна. Глухо каза:

— Никъде няма да ходя, Алка. До утре.

Ама че умник! Погледнах презрително след него. Миша ми завижда, това е всичко. И още как… моят татко е антибиотик.

При Толик отидох да се къпя сам. Там моето самолюбие малко се успокои. Момчетата ме изслушаха със затаен дъх, а след половин час вече тичах в компанията им, играейки на десантчици. Когато се измъкнах от басейна и лениво се изтривах с тънката розова хавлия, иззад къщата — модерна купчина от огромни пластмасови сфери — се дочуваше: „Убит си, сваляй гривната!“

Неволно се усмихнах. Поне през следващите два-три дена новата игра, с нейните гръмки викове и оглушителните изстрели на „бластерите“, ще лиши от покой всички съседи. И за това бях виновен аз… Може би трябва да кажа на Толик, че десантчиците воюват тихо, като индианци?

Когато се прибрах вкъщи, компютърът на видеофона продължаваше да повтаря повикването. Все още нямаше връзка с планетата Туан.

Открих татко в библиотеката. Той седеше в любимото си дълбоко кресло, бавно прелиствайки страниците на книга с дълбокомисленото заглавие „Няма мир сред звездите“. На корицата беше изобразен звездолет, разпадащ се на части без никаква видима причина. Леко наклоних глава — картинката трепна и се промени, преминавайки в друга фаза на изображението. Сега звездолетът бе цял, а отстрани, някъде между главния реактор и жилищния отсек, имаше тъмносин лъч. Татко продължаваше да чете, давайки вид, че не ме забелязва. Аз се обърнах и тихо излязох от библиотеката. Щом татко се е заел със старите космически екшъни, това е сигурен признак за лошо настроение. Сигурно понякога и на антибиотика му е тъжно.

Седнах на кревата в стаята си и около минута размишлявах какво да правя. На масата се търкаляше недочетената „Сага за огъня и водата“, старинна книга за войната, изпросена при два дена от Мишевия татко-археолог. Хартиените страници бяха оръфани и залети с прозрачна пластмаса, а корицата изобщо липсваше, но поради тази причина беше още по-интересно да се чете. Втората световна война се появи пред мен в напълно неочакван ракурс. Впрочем, аз винаги съм бил зле с историята…

Имах и други задачи — на дискетата до компютъра вече трети ден ме чакаха нерешените задачи по математика. Не си заслужаваше да ги отлагам още — преподавателят можеше всеки момент да провери уроците…

Но вместо да взема книгата или да седна пред терминала на училищния компютър, аз казах:

— Включи телевизора. Информация за бунта на Туан от последните шест часа.

На стената меко заблестя телеекрана. Запримигваха кадри, сменяйки се с невъзприемаема бързина. Телевизорът пресяваше над трийсет денонощни програми и извличаше съобщенията, където се споменаваше Туан. След няколко секунди търсенето свърши.

— Двайсет и шест предавания. Обща продължителност — осем часа и трийсет и една минути — съобщи равнодушен механичен глас.

— Започни с първата — наредих аз, настанявайки се по-удобно.

На екрана се появи емблемата на развлекателния канал и заставката на „Виктор-шоу“. Младалик мъж жизнерадостно помаха с ръка и каза:

— Привет! Какво сте се замислили като бунтовници при пристигането на Десантния корпус?

Подчинявайки се на невидимия режисьор, гръмна хомеричен смях.

— Следващата — заповядах аз с неясна дори за мен гнусливост.

Прозвуча тържественият сигнал на правителствения канал. Появи се изображение на огромна зала. Стоящият пред микрофона мъж говореше:

— Събитията на Туан ни показаха необходимостта от запазване на финансирането…

— Превключи.

Екранът се напълни с плътна чернилка. От мрака бавно и плавно изплува медножълта камбана. Чу се дълъг, плътен звън. Информационната програма „Поглед“.

— Остави.

Камбаната се разпадна, превръщайки се в човешко око. Зеницата се увеличи и стана прозрачна. Появиха се контурите на бронетранспортьори, хора с оръжие в ръка. Познатият глас на Григорий Невсян — знаменитият журналист — каза:

— Ние сме на Туан, първата планета на звездата Белт. Трагедията, която се разигра на този тих и спокоен свят, не може да остави равнодушен никого…

Аз лежах и слушах. За екстремистите, стремящи се към властта на Туан. За местните жители, подлъгани да се включат в метежа. За десантчиците, които с риск за живота си възстановяват реда.

— Някои ще кажат, че използването на оръжие от десантчиците е престъпление. Но нима не е по-голямо престъпление да замесваш деца и юноши в политическите игри? — питаше Невсян. — На страната на бунтовниците се сражаваха дванайсет-тринайсетгодишни момчета. Дали са им оръжие и са им заповядали да не попадат в плен.

Разгневих се. Това е подлост. Мои връстници — значи и Арнис може да е сред тях. И на него са могли да заповядат да не се предава…

— Никой от метежниците, повтарям — никой, не се е предал. В безизходни ситуации са се отбранявали докрай, а после се самовзривявали с гранати. Смятам, на всички е ясно, че такъв фанатизъм е невъзможен без хипновнушение.

— Изключи — наредих аз, обръщайки се по гръб. Полежах, гледайки в тавана. Сигурно ще е най-добре да поспя. Да поръчам спокойна музика с плавно намаляваща сила и незабележим преход в шум от дъжд. А на сутринта, за събуждане — нещо палаво и темпераментно…

Видеофонът изписука. Вежливо съобщи:

— Повикването е прието за изпълнение. Установяване на връзка след двайсет секунди.

Аз скочих. Хвърлих се към екрана. Застанах пред кръглата синкава леща на камерата. Връзка след двайсет секунди…

На стотици, а може би и на хиляди километри от мен антените на свързочните станции се готвеха да изпратят нагоре, в космоса, моето повикване — кодиран сигнал, свит до милисекунда. Някъде над планетата увисналият в стационарна орбита ретранслатор-автомат ще поеме щафетата, предавайки чрез модулиран лазерен лъч съобщение към Междузвездния предавател — двукилометрова сфера, въртяща се в независима околослънчева орбита. Там, преведен на езика на гравитационните импулси, събран в пакет с хиляди други съобщения, сигналът ще замине във Вселената. В космоса, близо до звездата Белт, той ще бъде приет от антените на местната станция. И всичко ще се повтори в обратен ред.

На екрана с изумрудена светлина светеше успокояващото „Чакайте“. Но аз нямах нужда от уговаряне. И без това чаках цял ден. Сега не бих се откъснал от екрана и до сутринта.

Екранът оживя. За около секунда изображението не беше на фокус, после се настрои. На фона на облицованите с дърво стени видях уморено женско лице. Майката на Арнис. Тя носеше строг тъмен костюм и аз изведнъж съобразих, че субективното време на нашите планети не съвпада. Естествено, не я бях вдигнал от леглото… И все пак е ужасно притеснително.

— Здравейте… — неловко започнах аз. — Добър вечер.

Името й се беше изпарило от главата ми. И колкото по-усърдно се стараех да си го припомня, толкова по-надеждно го забравях.

Няколко секунди жената на екрана се вглеждаше в лицето ми. Или видеофонът й не успяваше да настрои образа, или тя просто не ме разпознаваше. Виждали сме се само два или три пъти, и то само на запис.

— Здравей — без всякакво учудване каза тя. — Ти си Алик, приятелят на Арнис.

— Да — зарадвано потвърдих аз. И, неизвестно защо, добавих: — Бяхме заедно в спортния лагер миналото лято.

Тя кимна. И продължи да ме гледа мълчаливо. Гледаше някак странно. Безразлично.

— Арнис нали не спи? — неуверено попитах аз. — Може ли да говоря с него?

Гласът й стана още по-безцветен:

— Арнис го няма, Алик.

Аз разбрах. Разбрах веднага, може би защото разумът ми се боеше именно от това. Но все пак попитах, упорито не желаейки да повярвам.

— Легнал ли си е? Или е заминал някъде?

— Арнис вече го няма — повтори тя, добавяйки само една дума. Решаващата. Арнис вече го няма.

— Не е вярно! — чух аз собствения си глас. И закрещях, без да разбирам какво говоря: — Не е вярно! Не е вярно!

Едва след тези думи тя заплака.

Винаги се плаша, когато възрастните плачат пред деца. Това е нещо ненормално, противоестествено. Веднага започвам да се чувствам виновен и да говоря разни глупости, като например че ще се поправя, дори и ако не съм виновен за нищо.

Но сега не ме интересуваше. Арнис, моят приятел, моят най-истински приятел в цялата Вселена, приятелят, с когото изкарахме два месеца във Флорида и с когото никога повече нямаше да се срещнем, е мъртъв. Убит. На война не умират от простуда.

— Разкажете ми. Кажете ми какво е станало — помолих аз. — Непременно трябва да знам.

Всъщност, защо да трябва? Защото Арнис ми е приятел? Или защото баща ми е антибиотик, който не е успял навреме да излекува болестта?

— Той беше с бунтовниците — тихо каза тя. Толкова тихо, че глупавата автоматика на видеофона регулира звука, превръщайки шепота в силна, почти оглушителна реч.

Тя говореше, без да спира да плаче. А аз слушах. За това, как Арнис е напуснал дома си и тя не е успяла да го спре. Как се е обадил и, без да скрива гордостта си, заявил, че са му дали истинска бойна картечница. И как тя узнала, че на бунтовниците давали не само картечници, но и уреди за автоматично унищожаване след смъртта на бунтовника. И че на Арнис, слава Богу, не са дали такъв прибор — и сега тя може да го погребе. А лицето му било спокойно, не е чувствал болка, неутринният лъч убива мигновено. И почти няма рани по него… само червено петно на гърдите… където е попаднал лъчът… и ръката… от лазер…

Тя говореше и очевидно не съобразяваше, че съм от Земята. От великата планета, откъдето бяха дошли десантчиците-антибиотици. Онези, които унищожиха бунтовниците и момчетата, които са били нетърпеливи да си поиграят с истински картечници.

Във Флорида ние също много обичахме да играем на война.

Тя, разбира се, не помнеше кой е баща ми. И можеше да ме погледне в очите. А аз не можех. И когато тя престана да говори, но продължи да плаче, извърнала се от безжалостното око на камерата, аз посегнах към пулта и прекъснах връзката.

В стаята стана тъмно и тихо. Само поклащаният от вятъра клон с тих шепот галеше стъклото на прозореца.

— Светлина! — изкрещях аз. — Пълна светлина!

Блеснаха лампи; всичките, които се намираха в стаята. Матовите плафони на тавана, кристалният полилей, нощните лампи от тъмнооранжево стъкло, настолната лампа на тънко, гъвкаво краче.

Светлината ме заслепяваше и режеше на парчета надвисналата в стаята тишина. И тишината оживя, прокрадна се до мен и се плъзна в ушите ми. Дори клонът зад прозореца престана да се поклаща.

— Музика! Силно! Новинарски канали! Учебна програма! Силно! Преглед на радиопредаванията! Силно!

Тишината се взриви, изчезна, превърна се в нищо. Гърмеше с обемното си звучене модерен рок, радиопрограмите се сменяха с трисекунден интервал. На екраните показваха тънкостите на италианския език, обясняваха как се отглеждат орхидеи, съобщаваха последните новини…

— Остави новините! — извиках аз, опитвайки се да надвикам шума. — Изключи всичко, остави новините!

Какофонията спря. От екрана вече беше изчезнало познатото име на планетата. Сега показваха димящи развалини. Малки фигурки на хора в блестящи огнеупорни костюми бродеха сред парчета бетон.

— …огромна сила. Разрушена беше не само сградата на моргата, но и близкият болничен комплекс. Представител на силите за сигурност заяви, че не изключва терористична атака. Именно в тази морга преди едно денонощие бяха доставени група убити бунтовници, които въпреки обичайната практика не са се взривили, а са загинали в боя.

Появи се заставка „Новините от този час“.

— Изключи — автоматично наредих аз. И погледнах гривната.

Това е много хубава идея — устройство, което се взривява след смъртта на боеца. С малко закъснение, две-три минути… за да могат убийците да успеят да се приближат до тялото. Устройството може да се направи във вид на гривна, която не може да се свали от ръката. Поставяш датчик за пулса… мощен взрив… или още по-добре — плазма в магнитен капан.

Трябва и закъснител — за случаите, когато боецът се сражава в група и не е необходим незабавен взрив. Например бутон, който при натискане отлага взрива за едно денонощие. Дори такъв взрив може да нанесе поражения на врага, който не знае тайната. Разбира се, най-добре ще е глупавият враг да свали гривната и да я вземе за сувенир. А ако я подари на сина си — какво пък, не е голяма беда.

Аз дърпах гривната с всичка сила. Но тръбата, която беше толкова гъвкава когато пъхах ръката си, оставаше неподвижна.

Опитах се да пъхна отвертка, да я разширя и да я сваля. Но и това не стана. Гривната бе правена от умни и опитни инженери. Сигурно само те можеха да я свалят.

В безсмислено настървение се опитах да разкъсам гривната със зъби. И почувствах лек, приятен мирис.

Как можах да помисля, че Миша е усетил мириса на озон толкова часове след изстрела? Озонът, триатомната молекула на кислорода, е едно от най-неустойчивите съединения. Затова пък той се отделя при работата на електронната апаратура и магнитните капани, придържащи плазмата.

В ръката ми се беше вкопчила смърт. Страшна, огнена смърт, която не желаеше да изпуска плячката си. Но изведнъж това спря да ме плаши.

Смъртта не беше моя, тя беше предназначена за Арнис. Татко ми я донесе, нищо че не съзнаваше какво прави. Немислимото съвпадение стана справедливо благодарение на своята немислимост.

Бавно, като насън, аз тръгнах към вратата. Меките влакна на килима… хладината на дървените стъпала…

Бутнах вратата на татковата спалня. И влязох в стаята, където мирно спеше умореният антибиотик.

Сядайки на креслото до главата на татко, аз още не знаех какво ще правя. Дали ще будя татко; дали ще дремя, отпуснал глава на хладната гривна; дали ще поседя минутка и ще отида в гората, по-далеч от къщата. Тези постъпки изобщо не се различаваха.

Но татко се събуди.

Пъргаво скачайки от леглото, той с неуловимо движение включи лампата. Отпусна се леко, след като ме видя, но веднага се напрегна отново. Въпросително вдигна глава.

— Татко, тази гривна е мина с часовников механизъм — почти спокойно казах аз. — Няма да обяснявам дълго. Но е вярно. Тя ще се взриви едно денонощие след смъртта на първия си собственик. Помниш ли кога го убихте?

Никога не съм виждал татко да пребледнява толкова силно. След миг той стоеше до мен — и дърпаше гривната от ръката ми.

Аз извих от болка. Беше ми болно и малко обидно, че моят умен баща върши такова глупаво нещо.

— Татко, не можеш да я свалиш. Тя е направена за момче… Татко, случайно да си спомняш дали имаше бенка на дясната буза?

Татко погледна часовника си. И отиде до видеофона. Реших, че иска да се обади някъде. С рязък удар проби дървеният облицовъчен панел вляво от екрана. И извади от малката ниша пистолет с дълго, блестящо, отрупано с топлоотводи дуло.

Ето сега ми стана страшно. Десантчик, който държи в къщата си работещо оръжие, подлежи на уволнение от Десантния Корпус и му се налага огромна глоба. Ако оръжието е използвано — затвор.

— Татко… — прошепнах аз, гледайки пистолета. — Татко…

Татко ме вдигна и ме метна на рамото си. И побягна към вратата. Той не каза нищо — сигурно вече нямаше време. После побягнахме през градината.

После татко скочи в кабината на флаера и започна да набира на пулта програма за спешно излитане. Мен ме метна на задната седалка, а след секунда ми подхвърли пистолета и аптечката.

— Сложи си двойна доза обезболяващо — нареди той.

Независимо от страха, аз едва не се разсмях. Обезболяващо преди взрив на плазмен заряд? Все едно да нападаш слон с джобно ножче.

Но все пак извадих две дребни яркочервени ампули. Смачках ги в юмрука си и стиснах пръсти, усещайки как лекарството се просмуква през кожата ми. Почувствах леко замайване.

А татко управляваше флаера, насилвайки го до пределната му скорост. Разсичания въздух виеше зад прозрачния капак на кабината. Нима смята, че някъде ще ни помогнат? Ще успеят да ни помогнат?

Флаерът спря. Увисна във въздуха. Писъкът на форсираните двигатели премина в леко бръмчене. Ние висяхме в нощното небе, двама души в миниатюрна черупка от метал и пластмаса.

— Над езерото сме — каза татко и допълни неясно: — Над гората не бива, много животни ще загинат. Животните не са виновни за нищо.

Той натискаше нещо на пулта, въвеждайки непознати за мен команди. Блокът за безопасност изписка недоволно и капакът на кабината бавно се отвори. На един километър височина!

Духаше лек, прохладен нощен вятър. Леко миришеше на вода. И на озон, проклетия озон — не от гривната, разбира се, а от работещите двигатели.

Татко се премести на задната седалка. Флаерът леко се поклати и аз видях под нас проблясващата водна повърхност.

— Ръката! — нареди татко. И аз послушно положих ръка на рамката на кабината. Татко седна до мен, притискайки ме с цялото си тяло към облегалката. Хвана ръката ми — пръстите ми потънаха в татковата длан. Тя беше много студена. И твърда, като тъканта на защитния комбинезон.

— Не се страхувай — каза татко. — И по-добре не гледай. Обърни глава.

Дъхът ми секна. Тялото ми омекна. Осъзнах, че не мога да помръдна. Дори не мога да отвърна поглед.

Татко взе пистолета. Още секунда усещах пръстите му. А после в тъмнината проблесна ослепително бял лъч.

Никога преди не съм усещал истинска болка. Всичката болка, която някога съм изпитвал, е била само подготовка за тази — единствена, истинска, непоносима. Такава, каквато човек никога не бива да познава.

Татко ме удари по лицето, връщайки крясъка ми обратно в дробовете. Закрещя с пресеклив глас:

— Търпи! Пази си силите! Търпи!

Дори не можех да затворя очи, болката принуждаваше клепачите ми да се разтворят широко, а тялото ми — да се огъне в мъчителна конвулсия. Видях китката си в ръката на татко. И нелепото, жалко чуканче на мястото на китката ми. И сребристата гривна, падаща надолу, към езерото, от това чуканче.

Минаха пет секунди, не повече. Капакът на кабината започна да се затваря, а татко набра на пулта „03“ — спешен полет към най-близкия медицински център. И тогава отдолу проблесна — пронизителна, гореща, оранжева светлина. След още един миг флаерът се разтресе. И аз забелязах как върху червено-оранжевата огледална повърхност на езерото пада многометров фонтан, изтъкан от пара и пръски.

Татко беше прав, както винаги. Не биваше да се прави такова нещо над гората, на катеричките щеше да им се стъжни. А животните не са виновни за нищо…

Казват, че колкото по-силно хората обичат животните, толкова повече те обичат хората. Сигурно това е така само до някаква граница. А после всичко става наопаки…

Съвзех се на операционната маса. Лежах гол, цялото ми тяло беше облепено с датчици. Към масата идваха все нови и нови хора. Татко стоеше сред тях в бяла медицинска престилка и говореше полугласно. Разговаряха и докторите, наведени над ръката ми:

— Учудващо е как резачът е оставил толкова равна рана. Почти няма кръв, като след лазерен лъч…

— Глупости, откъде на Земята ще има боен лазер?

Някой забеляза, че отворих очи. Наведе се към лицето ми и каза успокоително:

— Не се бой, приятелче, с ръката ти всичко ще е наред. Ще я върнем на мястото й. Само че в бъдеще трябва да си по-внимателен с инструментите… — И добави, обръщайки се настрани: — Сестра! Кубик аналгетик… и антибиотик. Най-добре октамицин, половин милион единици…

Аз се засмях. Болката не намаля, тя продължаваше да дъвче ръката ми с тъпи, нажежени зъби. Но аз се смеех, отвръщайки се от маската с упойващия наркотичен мирис. И само шепнех, шепнех, шепнех…

— Антибиотик… антибиотик… антибиотик…