Пролог

Неспирен вятър вее в равнината. Той мърмори над сивите калдъръми, прострели се от хоризонт до хоризонт. Той пее край разпръснатите черни колони — призрачен хор. Той размята листа и вдига прах, довян отдалеч. Той роши косата на мъртвец, лежал необезпокояван цяло поколение, докато се е превръщал в мумия. Ветрецът немирно подхвърля листо в безмълвно крещящата уста на труп и отново го изтръгва. Вятърът носи диханието на зимата. Мълния подскача от една абаносова колона към друга като дете, тичащо насам-натам на гоненица. За миг призрачната равнина се оцветява. Колоните биха могли да бъдат объркани с останките от разрушен град. Но не са. Твърде малко са и са разпръснати твърде напосоки. Нито една от тях не е рухнала, макар и много да са изгризани надълбоко от зъбите на гладния вятър.