На нивата

Недей дочаква и зори,

Върви ори, ори, ори…

Като няма прокопсия,

Плюл съм в тази орисия!

Немигнал, ставай: ей, месец още

насред небето, дълбока нощ е.

Главата тегне, а сън очите

залепя сякаш. Какво е време?

Великден иде, пак оран, семе

земята чака, нижат се дните.

По-скоро, хайде! че да се впряга;

съседа, чуваш, и той се стяга.

Излезеш, идеш, в земя корава

напънеш рало, халосаш вола…

Мъглата нощна затъне в дола,

огрее слънце и чак тогава

за отдих спреш,

а свяст се вий —

и пак поглеж:

Дий…

Дий, воле, дий!

С трънак и плевел се бори,

весден ори, ори, ори…

Като няма прокопсия,

плюл съм в тази орисия!

Настане утро, гори небето,

цветя миришат, ехти полето:

овчар засвирил, стада заблели,

по всички храсти пилци запели.

И гледаш, слушаш, не знам досадно

защо ти стане: их, опустяло!

В гърдите нещо така заяло,

че кръв застива в сърцето страдно…

Ручок дохажда и слънце-пламък

прежуря, пали дърво и камък:

а в пот възвряла, гори снагата.

Да караш вече къде ти може?

И кръст изправиш най-сетне, боже,

па вземеш гладен завчас торбата.

И лучец еж,

водица пий —

И пак поглеж!

Дий…

Дий, воле, дий!

До гроба слънце те гори,

и все ори, ори, ори…

Като няма прокопсия,

плюл съм в тази орисия!

Дома се връщаш окапал вече

по късна вечер и отдалече

зачуеш в село и плач, и врява…

Какво ще бъде? — недоумява

кратуна проста; а виж, излиза,

че бирник царски дошел е днеска

и сиромаси — тресе ги треска:

„Не взема само от голо риза,

дете от майка!“ — тъй всеки дума.

И ще помислиш, че бие глума:

„Да готвиш толкоз!“ О-хо, в главата

почешеш ли се най-на еднъжки,

пари да падат наместо въшки!

И смяташ, мислиш, до механата.

Там, колко щеш,

на вяра пий,

че то поглеж!

Дий…

Дий, воле, дий!

………………

Така си мреш,

така сме ний,

така — поглеж!

Дий…

Дий, краста, дий!