На погребение

Почина запасният фелдфебел Гичо Стафунски. Внезапно издъхнал човечецът, както носел слама на воловете. Прилошало му на стълбата, боцнало го нещо и се търколил отгоре с коша заедно. И дорде туй-онуй, ритнал два-три пъти, сякаш да се отърси от сламата — и толкоз.

Не беше, да речеш, кой знае какъв човек, ама пенсийка, лозенце десетина декара, трийсет кошера пчели, кокошчици, нивици и така нататък. А при това ревностен и изправен член на подофицерското дружество в града! Може ли? Бива ли да се не почете паметта му и да му се не придружат останките? Още повече че селото е на един хвърлей далече от града.

Щом пристигна скръбната вест, настоятелството се събра веднага и реши единодушно да изпрати специална делегация на погребението. То пък се случи празник, явиха се много желаещи и депутацията се удвои. Като се удвои, предвидливият секретар намери за разумно да съобщи по телефона в село на опечалената фамилия.

Избръснаха се, нагласиха се, туриха значките и тръгнаха половината настоятели, значи, цялата контролна комисия и няколко членове.

Вървят мълчаливи и тъжни по огряното от пролетното слънце шосе и от време на време само някой ще се обади:

— Добър човек беше, кротък човек, бог да го прости…

— И юнак, храбрец! Като се загнездеше някъде с картечницата, че не му трепваше окото.

— Гостувал съм му аз, много пъти съм нощувал у тях, ама сърце човек! Да те посрещне, да те нахрани и напои, като него друг нямаше в селото.

— Аз не го познавам лично, ама имотен бил, казват. Винце, ракийца, медец — всичко си имал.

— Всичко бе, всичко! Пък едни баници знае да точи жена му, едни свински пражоли знае да пече.

— Лозето му американско ли е, или старо?

— Старо бе, старо! Само мискет! Едно винце наливаше, бог да го прости, едно вино имаше — не ти е работа!

— Бог да го прости, бог да го прости! — мърморят половината настоятелство, цялата контролна комисия, няколкото членове и усилват крачките.

Пристигнаха навреме. Камбанен звън възвестяваше, че погребението започва. Изтупаха си всички прашните крачоли, закопчаха се, подредиха се, председателят ги строи по двама и поеха към дома на покойния. Насреща им се зададе обаче процесията, делегатите се престроиха в редица по един по дължината на улицата, свалиха шапки и наведоха глави в съчувствено смирение. Един нисък валчест поп, на когото предните поли на расото стърчаха високо до коленете, а задните се влачеха, се зададе най-напред, като канерваше и мяташе бавно стародревна кадилница.

Облечени в златни одежди и рошави цървули, сополиви селянчета следваха след него със светилници и хоругви, а подир тях — смъртникът и изпращачите.

Като забеляза толкова много хора, дошли от града, жената на починалия писна, разврякаха се след нея две-три бабички, лавнаха и няколко кучета от съседните дворове, но унесен от службата си, валчестият поп не се обърна даже и шествието продължи без прекъсване към черквата.

След опелото произнесоха жални слова попът, кметският наместник, учителят, трима души от настоятелството, двама от контролната комисия, един от членовете и поеха за гробищата.

Попът, който смяташе, че най-важната процедура е вече свършена, закрачи бързо, след него подтичваха херувимчетата с рошавите цървули, далече след тях се движеха носачите с ковчега и изпращачите. Мнозина от тях, които споделяха мнението на попа, се мушнаха кой из двор, кой из някоя крива уличка, кой в кръчма и след смъртника останаха само най-близките му.

Няколко членове от градската делегация заедно с половината настоятелство и цялата контролна комисия се отбиха също в кръчмата да му ударят за бог да прости по един коняк. После, разбира се, пак се събраха и понеже бяха много изгладнели, решиха да отидат в дома на покойния и да изкажат лично съболезнованията си на опечаленото семейство.

Вкъщи ги посрещнаха добре. Почерпиха ги първом с посладена с мед сливова ракия, а след това сложиха и обеда.

В началото беше тихо, тъжно, чуваха се въздишки и съчувствия, но като наточиха цял медник с мискетово вино, делегацията се оживи и тези, които не свариха да държат речи в църквата, си ги казаха там. Председателят на контролната комисия, който беше опънал няколко пъти издебело, се просълзи даже и предложи да изпеят всички тихо „Вечная памят“. Същият, видимо развълнуван, предложи по-късно да изпеят „Мила родино“, но някой го смушка и той оттегли мнението си. Станаха, сбогуваха се и кметският наместник, който също беше подофицер от запаса, ги покани у дома си пък и в тяхна чест отпуши ново буре с вино. Там изпяха с по-висок глас „Вечная памят“ и „Мила родино“. Даже когато дойдоха до куплета: „Хайде, българи, напред към Балкана да вървим!“ — председателят на контролната комисия тъй започна да ръкомаха, че свали на попа калимявката. И понеже беше седнал случайно до набитата и зачервена снаха на наместника, по едно време не се стърпя и затананика тихо:

Песента се пое от повечето членове на градската делегация. Председателят обаче му направи строго мъмрене, той спря, наведе се над една чиния и от смущение почна да гълта цели парчета свинска луканка, без да ги дъвче.

Някой пошушна, че попът имал най-хубавото вино в селото, и весело опечалената компания се дигна и оттам отиде у попови.

Там вече председателят на контролната комисия го прекали. Не стига, дето игра кючек със забучена метла отзад, но без да се съобрази в чий дом се намира, подхвана на народен мотив да пее, колкото му глас държи:

То добре, че и попът пригласяше на песента, иначе щеше да направи лошо впечатление.

След попови посетиха още няколко бойни другари, роднини и познати. Намериха и гайдар. Играха, пяха, викаха, ревяха, докато прегракнаха. И когато към полунощ излязоха накрай селото на път за града и председателят рече да ги прочете, за да види всички ли са, оказа се, че и той сам не може да брои вече до пет.

Към два часа през нощта в разсипан строй с песни и викове градската делегация по погребението на фелдфебела Стафунски се дотътра до града. Най-напред пристигна настоятелството, след него двамата членове на контролната комисия, а след тях — другите.

Председателят на контролната обаче, който не можеше добре да контролира краката си, се завърна в два и половина часа.

Когато влезе в спалнята, завари жена си рошава и страшна, надигнала се в леглото и изблещила очи, готова да го хипнотизира.

Понеже се страхуваше, че няма да го пусне да иде на село, той не й се беше обадил сутринта. И за да я умилостиви, бръкна в джоба си, извади нещо, увито в книга, пристъпи, като петлееше крака, и ухилено нежно и смирено занарежда:

— Ллуу-канчица бе, Вв-василке, лууканчица! Свввинска е… Ччииис-то нещо!… Доомашно! Топи се в устата, знаеш… Попадд-ията ти я ппрррати. Попадията от село Цигумигово… Армаган! И максус много здраа-ве ти праща.

— Какво си правил там? Кого пита? А? — изкрещя жена му.

— Пппоо… задъл-жение бе, жена. Ппо… заповед! Сппоминал се наш член поодофицер и като рече председателят: хххайде! Хайде! И аз… ххай-де! Амма… ядене падна, Вввасилке, ама пиене, ти казвам! Що не дойде и тти бе! Що не дддойде!… Мммного весело беше!…