На вечеря у Пилат

Този ден Пилат вечеряше с адютанта си; това беше младият поручик Суза от Киренайка1. Суза дори не забелязваше, че наместникът е по-мълчалив от обикновено, и весело бърбореше, възбуден от това, че за първи път в живота си беше преживял земетресение.

— Не можете да си представите колко забавно беше — чуруликаше той между яденето. — Следобед, когато притъмня, аз изтичах навън да видя какво става. Като слизах по стълбите, по едно време усетих нещо особено — краката ми се подкосиха, главата ми се замая, и аз не можах да разбера — смешна работа, уверявам ви, ваше превъзходителство, ама и през ум не ми мина, че това може да е земетресение. И преди да стигна до ъгъла, ето че срещу мене се втурнаха някакви граждани с широко разтворени очи, които викаха: „Гробовете се разтварят и скалите се пукат!“ Охо, казвам си, да не би пък да е земетресение? Голям щастливец си ти, батинка, казвам си! Та това е доста рядко природно явление, нали?

Пилат кимна с глава.

— И друг път съм бил свидетел на земетресение — каза той. — Това беше в Киликия, колко има оттогава, да има седемнайсет години — горе-долу толкова. Тогава беше по-силно.

— Всъщност нищо особено днес не се случи — продължи безгрижно да долага Суза. — Край Хакелдамовата порта се срути парче скала — да, а на гробищата се разтвориха няколко гроба. Да им се чуди човек колко плитко погребват умрелите си тук, има-няма на един лакът дълбочина. И нищо чудно, лятно време вони, та се не трае.

— Така са свикнали — измърмори Пилат. — В Персия, например, изобщо не погребват умрелите. Оставят труповете на слънцето и това е всичко.

— Това би трябвало да се забрани, ваше превъзходителство — изказа мнение Суза. — По хигиенни или подобни някакви съображения.

— Да се забрани — измърмори Пилат. — Ако рече, човек би трябвало все нещо да им нарежда и забранява; това е лоша политика, Суза. Не бива да се бъркаме в техните работи — така поне ни е мирна главата. Щом искате да живеете като животни, моля, да бъде както вие желаете. Ех, Суза, да знаеш колко страни съм видял досега.

— Страшно интересно е — върна се Суза към мисълта, която най-много го занимаваше, — да знае човек на какво се дължи всъщност земетресението. Може би под земята има някакви дупки, които изведнъж се сриват. Но защо пък в същото време притъмнява навсякъде? Това не мога да го проумея. Нали тая сутрин беше такъв обикновен, ясен ден!…

— Извинете — намеси се в разговора старият Панадокитис, грък от Додеканеза2, който им прислужваше. — То можеше да се предположи още снощи. Небето на запад беше така червено, господарю, че аз казах на готвачката: „Мириам, утре ще има буря или циклон“. „А пък мене — каза Мириам — ме боли кръстът“. Нещо можеше да се очаква, господарю. Извинете.

— Нещо можеше да се очаква — повтори Пилат замислен. — Знаеш ли, Суза, и аз днес очаквах нещо. Още сутринта, когато ИМ предадох този назарянин — нямаше начин да не им го предам, защото пръв принцип на римската политика е да не се месим в местните работи… Запомни, Суза, колкото по-малко вземане-даване имат хората с държавната власт, толкова по-лесно я понасят… — Но, Юпитере, за какво говорех аз?

— За назарянина — подсказа му Суза.

— За назарянина. Знаеш ли, Суза, аз се позаинтересувах за него, той всъщност е роден във Витлеем — струва ми се, че местните туземци в случая извършиха юридическо убийство, но това си е тяхна работа; ако не им го бях предал, щяха да го разкъсат и римската администрация само щеше да се бламира. Но остави това, то няма нищо общо с работата. Ананий ми каза, че той бил опасен човек; при раждането му при него дошли витлеемските пастири и му се поклонили като на крал. Преди известно време пък населението тук го посрещна като някакъв триумфатор. Не мога да разбера, Суза. Все пак аз очаквах…

— Какво очаквахте — подсети го след малко Суза.

— Очаквах да дойдат неговите съграждани от Витлеем. Мислех, че няма да го оставят в лапите на местните интриганти. Очаквах да дойдат при мене и да кажат: „Ваше превъзходителство, той е наш човек и ние го уважаваме; и затова сме дошли да ви кажем, че няма да го оставим и че няма да позволим да му сторят нещо лошо“. Аз, Суза, може да се каже, с нетърпение очаквах тези планинци; до гуша са ми дошли тукашните дърдорковци и справедливци… И аз щях да им кажа: „Слава богу, витлеемци, аз ви очаквах. Заради него — и заради вас, и заради вашата страна. И може ли да се управлява една страна на дрипльовци и голтаци; може да се управляват мъже, а не дърдорковци. Именно от хора като вас се правят войниците, които не се предават; именно от хора като вас се правят народите и държавите. Казват, че вашият съгражданин съживявал умрелите. Кому са притрябвали умрелите? Но ето че вие дойдохте и аз виждам, че този човек може да съживява и живите; че им е вдъхнал нещо като вярност и чест и — ние, римляните, го наричаме виртус3 — не зная как се нарича това на вашия език, витлеемци, но то е във вас. Аз мисля, че този човек тепърва има да направи някои неща. Жалко ще бъде, ако загине.“

Пилат млъкна и разсеяно започна да събира с длан трохите от масата.

— Какво да се прави, те не дойдоха — измърмори той. — Ах, Суза, да знаеш колко загубена работа е това, да управляваш!…