Надгробно слово

Всички умряха…

Николай Казимирович Барбе, един от организаторите на общоруския Комсомол, човекът, който ми помогна да извадя един голям камък от тесния изкоп, бригадирът, бе разстрелян за неизпълнение на плана на участъка, където работеше неговата бригада, след рапорта на Арм — младия комунист и началник на участъка, получил орден през 1938 и по-късно станал началник на златната мина, началник на управлението — направи голяма кариера. Николай Казимирович Барбе имаше една вещ, за която си отваряше очите на четири — дълъг светлосин топъл шал от истинска камилска вълна. Криминалните му го откраднаха в банята — просто му го бяха взели, докато се бе извърнал. И на другия ден бузите му измръзнаха така, че язвите не можаха да зараснат до смъртта му…

Умря Йоска Рютин. Работехме заедно, а „бачкаторите“ не искаха да работят с мен. Йоска работеше. Беше много по-силен и по-сръчен. Ала добре разбираше защо ни бяха докарали тук. И не ми се сърдеше, че работя лошо. В края на краищата старшият надзирател (точно така се наричаха през 1937 година — като в царско време) нареди да ми се определи „самостоятелна норма“ — отделно ще разкажа какво значи това. А Йоска продължи да работи с друг. Но наровете ни в бараката бяха наблизо и аз веднага се събудих от тромавото движение на облечения с кожух човек, който миришеше на овца; този някой се беше обърнал в тесния проход между наровете с гръб към мен и будеше съседа ми:

— Рютин! Обличай се.

И Йоска се заоблича припряно, а човекът, който миришеше на овца, започна да претърсва малкото му багаж. Намери един шах и го отдели настрана.

— Мой си е — бързо каза Рютин. — Моя собственост. Пари съм давал за него.

— И какво от това? — рече овчата кожа.

— Оставете ми го.

Овчата кожа се разсмя с цяло гърло. Когато се умори от кикота и изтри лице с кожения си ръкав, успя да изрече:

— Вече няма да ти трябва…

Умря Дмитрий Николаевич Орлов, бивш референт на Киров. С него режехме дърва нощна смяна в златната мина и като притежатели на трион през деня работехме във фурната. Добре си спомням колко критично ни огледа отговарящият за инструментите склададжия, когато ни даваше триона, една най-обикновена бичкил.

— Виж какво, старче — рече той. Тогава на всички ни викаха така, да не говорим за след двадесет години. — Можеш ли да я наточиш?

— Разбира се — побърза да отвърне Орлов. — А имаш ли чапразило?

— Ще се справиш с брадвата — каза склададжията, усетил, че сме оправни хора, не като тия интелигенти.

Орлов вървеше по пътеката прегърбен, пъхнал длани в ръкавите си. Носеше триона под мишница.

— Слушайте, Дмитрий Николаевич — заподскачах след него, за да го догоня. — Ами че мен не ме бива за тая работа. Никога не съм точил трион.

Орлов се извърна към мен, забучи бичкията в снега и си сложи ръкавиците.

— Мисля — каза той назидателно, — че всеки човек с висше образование трябва да може да наточи и да разметне един трион.

Съгласих се.

Умря икономистът Семьон Алексеевич Шейнин, добър човек, с когото също работехме заедно. Той дълго не разбираше какво правят с нас, но в края на краищата го проумя и спокойно зачака смъртта. Не му липсваше мъжество. Веднъж получих колет — това, че беше стигнал до мен, бе нещо невероятно, в него имаше авиационни плъстени ботуши и нищо повече. Колко зле познаваха нашите роднини условията, в които живеехме. Прекрасно разбирах, че ще ми ги откраднат, ще ми ги отнемат още първата нощ. И ги продадох, без да излизам от комендатурата, продадох ги на стотника Андрей Бойко за сто рубли. Те струваха седемстотин, но това беше изгодна сделка. Та аз можех да си купя сто килограма хляб или масло, захар. За последен път бях вкусвал масло и захар в затвора. И купих от магазина цял килограм масло. Много добре помнех колко е полезно. Това масло струваше четиридесет и една рубла. Купих го през деня (понеже работех нощем) и хукнах при Шейнин — живеехме в различни бараки — да отпразнуваме получаването на колета. Купих и хляб…

Семьон Алексеевич се трогна и много се зарадва.

— Защо и аз? Какво право имам? — запелтечи той, ужасно развълнуван. — Не, не, не мога…

Ала аз го придумах и той, зарадван, изтича за вряла вода.

В същия миг се строполих от страшен удар по главата.

Когато скочих, чантата с маслото и хляба я нямаше. До нара се търкаляше еднометрова чамова цепеница, с която ме бяха ударили. Наоколо всички се смееха. Дотича Шейнин с врялата вода. Дълги години след това не можех да си спомня за тази кражба без страшно, почти шоково вълнение. А Семьон Алексеевич — той умря.

Умря Иван Яковлевич Федяхин. Пътувахме в един влак, с един параход. Попаднахме на една и съща златна мина, в една и съща бригада. Той беше философ, волоколамски селянин, организатор на първия колхоз в Русия. Както се знае, първите колхози ги организираха есерите през двадесетте години, а интересите им горе представляваше групата Чаянов-Кондратиев. Иван Яковлевич си беше селски есер — един от онзи милион души, които гласуваха за партията на есерите през 1917. Та за това, дето беше организирал първия колхоз, беше тук — за пет години.

Веднъж, в самото начало, през първата ни колимска есен на 1937, работехме с него на каручка — на прословутия златен конвейер. Вагонетките-каручки бяха две, можеха да се откачат — докато коларят караше едната към съоръжението за промиване, двама работници едва смогваха да напълнят другата. За цигара нямаше време, а и надзирателите не разрешаваха да се пуши. За разлика от нас каруцарят пушеше огромна цигара, свита почти от половин пачка махорка (тогава още имаше махорка) и я оставяше на ръба на забоя — да си дръпнем.

Колар беше Мишка Вавилов, бивш заместник-председател на тръста „Промимпорт“, а Федяхин и аз бяхме забойчици.

Докато товарехме, без да бързаме, рудата в каручката, си приказвахме. Разправих на Федяхин за нормите, които са имали декабристите в Нерчинск според „Записките на Мария Волконска“ — по три пуда на човек.

— А колко е нашата норма, Василий Петрович? — попита Федяхин.

Пресметнах, излезе около 800 пуда.

— Даа, Василий Петрович, увеличила се е…

По-късно по време на глада през зимата, намирах тютюн — изпросвах си го, криех го, купувах го — и го разменях за хляб. Федяхин не одобряваше „търговията“ ми.

— Не ви приляга, Василий Петрович, не бива да го правите…

За последен път видях Федяхин през зимата, пред стола. Дадох му шест купона за обед, които бях получил същия ден загдето през нощта бях преписвал служебни документи в канцеларията. Красивият ми почерк понякога ми помагаше. Купоните щяха да изгорят — бяха датирани, Федяхин получи порциите. Седеше на масата и пресилваше от канче в канче „водичката“ — чорбата беше извънредно рядка, в нея не се виждаше нито капка мазнина… Кашата от всичките шест купона не можа да напълни дори едно половинлитрово канче… Федяхин нямаше лъжица и ближеше кашата с език. И плачеше.

Умря Дерфел. Френски комунист, работил в каменоломните на Кайена. Освен от глада и от студа, той бе измъчен и нравствено — не искаше да повярва как може той, членът на Коминтерна, да попадне тук, в съветска каторга. Ужасът му щеше да е по-малък, ако би бил единственият случай. Такива бяха всички, с които бе пристигнал, заедно с които живееше, с които умираше. Беше дребен, слаб човек, побоите вече излизаха на мода… Веднъж бригадирът го удари, удари го просто с юмрук — така да се каже, профилактично, но Дерфел падна и вече не стана. Той бе един от първите, които умряха, един от най-щастливите. В Москва беше работил редактор в ТАСС. Добре говореше руски.

— В Кайена също беше зле — каза ми той веднъж. — Но тук е много по-зле.

Умря Фриц Давид. Холандски комунист, сътрудник на Коминтерна, обвинен в шпионаж. Имаше прекрасна къдрава коса, дълбоки сини очи, устните му бяха като на дете. Почти не знаеше руски. Срещнах се с него в една барака, която така бе претъпкана с хора, че човек можеше да спи само прав. Стояхме един до друг, Фриц ми се усмихна и затвори очи.

Пространството под наровете бе наблъскано с хора до краен предел, трябваше да се чака, за да поседнеш, да клекнеш, сетне да се облегнеш на някой нар, на някой дирек, на нечие тяло и да заспиш. Чаках със затворени очи. Изведнъж нещо до мен рухна. Беше паднал съседът ми Фриц Давид. Той се надигна смутено.

— Заспал съм — рече уплашено.

Този Фриц Давид беше първият от нашата група, който получи колет. Изпратила му го бе жена му от Москва. Вътре имаше кадифен костюм, нощница и снимка голям формат на красива жена. Точно с този кадифен костюм той стоеше сега клекнал до мен.

— Гладен съм — рече, като се усмихваше и изчервяваше. — Много съм гладен. Донесете ми нещо за ядене.

Фриц Давид полудя и го отведоха някъде.

Нощницата и снимката му ги откраднаха още през първата нощ. Когато по-късно разказвах за него, винаги недоумявах и се възмущавах. За какво, кому е притрябвала чужда снимка?

— И вие не всичко знаете — рече ми веднъж един мой хитър събеседник. — Не е трудно да се досети човек. Снимката са я откраднали криминалните — за „сеанс“, както му викат те. За онанизъм, наивни ми друже…

Умря Серьожа Кливански, мой приятел от първи курс на университета, с когото се срещнахме след десет години в етапната килия на Бутирския затвор. През 1927 година го бяха изключили от комсомола заради доклада му за китайската революция в кръжока по текуща политика. Успял да завърши университета и след това започнал да работи като икономист в Госплан, докато обстановката там не се усложнила и Серьожа трябвало да напусне. Приели го с конкурс в оркестъра на театър на Станиславски, в който свирел втора цигулка — до ареста му през 1937. Беше сангвиник, шегобиец, иронията никога не го напускаше. Интересът към живота, към събитията — също.

В етапната килия всички ходехме почти голи, поливахме се с вода, спяхме на пода. Искаше се голямо геройство да спиш на наровете. И Кливански се шегуваше.

— Това е изтезание с жега. След него ще ни подложат на изтезание със студ на Север.

Предсказанието бе точно и то не беше хленчене на страхливец. В златната мина Серьожа бе весел, общителен. Ентусиазирано се стремеше да усвои езика на апашите и се радваше като дете, когато произнасяше с нужната интонация жаргонните изрази.

— Ей сега май ще откъртя — казваше той, изкатерил се на горния нар.

Обичаше поезията, докато беше в затвора често декламираше. В лагера престана да декламира.

Беше готов да раздели последното си парче хляб, по-точно все още го правеше… Това ще рече, че не доживя до времето, когато никой нямаше последно парче, когато никой с никого не делеше нищо.

Умря бригадирът Дюков. Не знам и никога не съм знаел името му. Той беше от „битоваците“, нямаше нищо общо с петдесет и осми член. В лагерите на „континента“ той бе от така наречените председатели на колективи, не че беше настроен романтично, но смяташе да „играе роля“. Пристигна през зимата и още на първото събрание дръпна смайваща реч. „Битоваците“ имаха събрания — та нали извършилите битови и служебни престъпления, също както и крадците-рецидивисти, се смятаха за „приятели на народа“, които подлежат на превъзпитание, а не на наказателни мерки. За разлика от „враговете на народа“ — осъдените по 58-и член. По-късно, когато на рецидивистите започнаха да им „лепват“ четиринадесета алинея от член 58-и — „саботаж“ (за отказ от работа), цялата тази алинея бе иззета от член петдесет и осми — по този начин за тях отпаднаха дългогодишните и разнообразни наказателни мерки. Рецидивистите винаги се считаха за „приятели на народа“ — до прословутата амнистия на Берия от 1953 година включително. Жертва на теорията и за Криленковата „гумичка“, и за прословутата „перековка“ станаха много стотици хиляди клетници.

На онова първо събрание Дюков предложи да поеме ръководството на бригада-та по петдесет и осми член — обикновено бригадирът на политическите беше от тяхната си среда. Дюков не беше лошо момче. Той знаеше, че в лагерите селяните работят отлично, най-добре от всички, а по петдесет и осми член минаваха много селяни. В това се заключаваше голямата мъдрост на Ежов и Берия, които са разбирали, че трудовата стойност на интелигенцията е твърде малка, следователно имаше опасност да не изпълни производствените задачи на лагера — за разлика от политическите задачи. Ала Дюков не се задълбочаваше в тези високи материи, едва ли му идваше нещо друго на ум, освен работните качества на хората. Той си подбра бригада — изключително от селяни — и се захвана за работа. Това бе през пролетта на 1938 година. Селяните на Дюков изкараха цялата гладна зима на 1937–38 година. Той не ходеше на баня заедно с бригадата си, иначе отдавна да бе разбрал накъде отиват нещата.

Те работеха лошо, трябваше само да ги поохранят. Но началството отказа категорично на тази молба на Дюков. Гладната бригада геройски изпълняваше нормата си, като работеше пряко сили. И ето че Дюков започнаха да го лъжат кои ли не: измервачите, отчетниците, надзирателите, техническите ръководители; той тръгна да се оплаква, да протестира все по-остро и по-остро, производителността на бригадата непрекъснато падаше, храната ставаше все по-лоша и по-лоша. Дюков се опита да се обърне към високото началство, ала то посъветва съответните органи да включат бригадата на Дюков заедно с бригадира в специалните списъци. Това бе сторено и всички бяха разстреляни на прочутата „Серпантинна“.

Умря Павел Михайлович Хвостов. Най-страшното при гладните хора е поведението им. На пръв поглед те са нормални и все пак са полупобъркани. Гладните винаги яростно бранят справедливостта (ако не са прекалено гладни и изтощени). Непрекъснато спорят и отчаяно се бият. Обикновено само една хилядна част от хората, които са се скарали (скарали са се жестоко), стигат до бой. Гладните се бият непрекъснато. Споровете пламват по най-невероятни, най-неочаквани поводи: „Защо си ми взел кирката, защо си заел моето място?“. Който беше по-дребен, по-нисък, се опитваше да направи марка и да събори противника си. По-високите гледаха да повалят врага с тежестта на тялото си, а после да го дращят, бият, хапят… Всичко това почти без сила, безболезнено, безопасно за живота — и прекалено често, за да привлича вниманието на околните. Не ги разтърваваха.

От тази категория беше и Хвостов. Всеки ден се биеше с някого — в бараката и в дълбокия отводнителен канал, който нашата бригада копаеше. Той беше мой зимен познат, така че не бях виждал косата му. А шапката му бе една раздърпана бяла ушанка. Очите — тъмни, лъскави, гладни. Понякога рецитирах стихове и той ме гледаше така, сякаш съм откачен.

Веднъж той започна отчаяно да удря с кирката един камък в изкопа. Инструментът беше тежък, Хвостов удряше със замах, почти без почивка. Силата му ме смая. Отдавна бяхме заедно, отдавна гладувахме. Сетне кирката падна и издрънча. Озърнах се. Хвостов стоеше широко разкрачен и се олюляваше. Коленете му се подгъваха. Той залитна и падна по очи. Ръцете му с ръкавиците, които кърпеше всяка вечер, бяха протегнати напред. Над заголените му китки се виждаше татуировка. Павел Михайлович беше капитан далечно плаване.

Роман Романович Романов умря пред очите ми. Някога ни беше нещо като ротен командир, раздаваше колетите, отговаряше за чистотата в лагерната зона — с една дума, заемаше привилегировано положение, за каквото не можеше и да мечтае никой от нас, по петдесет и осми член и „буквите“, както ни викаха криминалните, или буквениците, както произнасят тази дума висшите чиновници в лагерите. Пределът на нашите мечти бе работата на перач в банята или на нощен кърпач на дрехи. Всичко освен изкопчийството ни беше забранено от московските „специални указания“, Такъв документ имаше в досието на всеки един от нас. А ето че Роман Романович беше на такава недостъпна длъжност. И дори бързо усвои тайните й: как да отвори колета така, че ако вътре има захар, да се изсипе на пода. Как да счупи буркан със сладко, да търкулне под нара сухара и сушените плодове. Роман Романович бързо се научи на всичко това и не поддържаше познанства с нас. Беше строго официален и се държеше като учтив представител на високопоставеното началство, с което ние не можехме да общуваме лично. Никога не ни даваше никакви съвети. Само ни разясняваше, че имаме право на едно писмо месечно, че колетите се получават от 8 до 10 вечерта в лагерната комендатура и все от тоя род. Ние не му завиждахме, а само се чудехме. Очевидно тук беше изиграло роля някакво лично случайно познанство на Романов. Впрочем това не продължи дълго — само около два месеца. Проверка на щата ли бе направена (от време на време и задължително на връх нова година се организираха подобни проверки), или някой го бе „натопил“, ако трябва да използваме образния лагерен израз. Роман Романович изчезна. Той беше военен, полковник, струва ми се. И ето, четири години по-късно попаднах на една „витаминна“ командировка, където беряхме игличките на клека — единственото вечнозелено растение тук. Тези иглички ги караха стотици версти до витаминния комбинат. Там ги варяха и игличките се превръщаха в лепкава кафява смес с непоносима миризма и вкус. Сипваха я в бъчви и я разпращаха по лагерите. Според тогавашната местна медицина това беше основното общодостъпно и задължително лекарство за борба със скорбута. Скорбутът вилнееше в съчетание с пелаграта и другите авитаминози. Но всички, на които им се беше случвало да глътнат поне капка от този страшен цяр, предпочитаха да умрат, но не и да се лекуват с тази отрова. Ала имаше заповеди, а заповедта си е заповед, и не ти даваха храната, докато не си глътнеш порцията лекарство. Дежурният стоеше със специално малко черпаче. Не можеше да се влезе в стола, без да се мине край него, и по този начин това, на което арестантите държаха особено много — обедът, храната, — биваше непоправимо разваляно от задължителното предястие. И така — повече от десет години…

По-образованите лекари недоумяваха — как може да се е запазил в тази лепкава маса витамин С, който е много чувствителен към най-малките температурни промени. Лечението не даваше никакъв ефект, но продължаваха да тъпчат хората с екстракта. Край всяко селище растяха и много шипки. Ала никой не смееше да ги бере — в заповедта те не бяха споменати. И едва много години по-късно, след войната, струва ми се през 1952 година, отново от името на местната медицина се получи писмо, в което категорично се забраняваше раздаването на екстракта от клек, понеже действал разрушително на бъбреците. Витаминният комбинат бе закрит. Но по времето, когато срещнах Романов, брането на иглички бе в разгара си. Беряха ги „фитилите“ — отпадъците на златните мини, шлаката на забоите, полуинвалидите, хронично гладуващите.

Златните рудници превръщаха здравите хора в инвалиди за три седмици: гладът, липсата на сън, многочасовият тежък труд, побоите… В бригадата се включваха нови хора и Молох ги дъвчеше…

Към края на сезона в бригадата на Иванов не остана никой освен бригадира Иванов. Другите отиваха в болницата „под хълма“ и на „витаминни“ командировки, където хранеха веднъж дневно и нямаше как да се получи повече от 600 грама хляб. През онази есен с Романов не бяхме събирачи на иглички. Бяхме в „строителството“. Строяхме си къща за зимата — през лятото живеехме в парцаливи палатки.

Пространството бе измерено с крачки, побихме колчета и започнахме да майсторим два реда рехава ограда. В пространството между редовете насипвахме парчета замръзнал мъх и торф. Вътре имаше нарове от пръти, на един етаж. По средата беше сложена желязна печка. За всяка нощ получавахме дажба дърва, изчислена емпирично. Ала нямахме нито трион, нито брадва — тези остри и режещи предмети се пазеха при войниците от охраната, които живееха в отделна, подсилена, обкована с шперплат палатка. Трионите и брадвите се раздаваха само сутрин, по време на развода за работа. Работата е там, че на съседната „витаминна“ командировка няколко души криминални бяха нападнали бригадира си. Апашите умират да театралничат и така го постигат в живота, че дори Евреинов би им завидял. Решават да убият бригадира и посрещат с възторг предложението да му отрежат главата с трион. Отрязали му главата с най-обикновена бичкия. Ето защо имаше заповед, с която се забраняваше да се оставят за през нощта брадви и триони на затворниците. Защо само през нощта ли? Никой никога не търсеше логика в заповедите.

Как да режем дървата, за да се побират в печката? По-тънките ги чупехме с крака, а дебелите на цяла връзка ги пъхахме в по-тънкия край напред в отвора на горящата печка и те постепенно изгаряха. Някой ги бутваше с крак по-навътре — винаги имаше кой да се погрижи. Отблясъкът от отворената вратичка на печката всъщност беше единствената светлина в нашия дом. Докато земята не побеля, вятърът се разхождаше из къщата както си ще, но после натрупахме сняг покрай стените, заляхме го с вода и зимовището ни стана готово. За врата ни служеше парче брезент.

Та тук, именно в тази барака, срещнах Роман Романович. Той не ме позна. Облечен беше като огън, както казват апашите — винаги много точни: фъндъци памук стърчаха от ватенката, от панталона, от ушанката му. Явно много пъти му се беше налагало да търчи „за въгленче“ за цигарата на някой криминален… Очите му блестяха с гладен блясък, а бузите му бяха румени като преди, само дето не приличаха повече на балони, а единствено скулите му бяха покрити с опъната кожа. Роман Романович лежеше в ъгъла и дишаше шумно. Брадичката му се вдигаше и спущаше.

— Отива си — рече Денисов, неговият съсед. — Има хубави партенки — той чевръсто свали плъстените ботуши от краката му и размота все още здравите зелени партенки, направени от одеяло… — Та така — каза той и ме погледна заплашително. Ала на мен ми беше все тая.

Изнесоха трупа на Романов, докато ни строяваха преди развеждане за работа. Ушанката му също я нямаше. Пешовете на разкопчаната му връхна дреха се влачеха по земята.

Умрял ли е Володя Доброволцев, пойнтистът? Какво е това пойнтист — професия или националност? Това беше работа, която будеше завист в бараките на петдесет и осми член. Отделните бараки за политическите в общия лагер, където бяха бараките и за битоваците, и за рецидивистите, заградени с една обща ограда, бяха, естествено, юридическа подигравка. Не можеха да предпазят никого от нападенията на измета и кървавото апашко разчистване на сметки.

Пойнтът представлява желязна тръба, през която минава гореща пара. Тази пара стопля скалите, замръзналия чакъл, работникът от време на време изгребва размразения трошляк с една метална черпалка, голяма колкото човешка длан, с триметров сап.

Работата се води квалифицирана, понеже пойнтистът трябва да отвърта и завърта крановете за горещата пара, която идва по тръби от бойлера в една барака — примитивно парно приспособление. Да си бойлерист беше дори по-добре и от пойнтист. Не всеки инженер-механик от политическите можеше да мечтае за подобна работа. И не защото се искаше квалификация. Работата на пойнтиста беше свързана с топлина. Беше чиста случайност, че от хилядите хора на тази работа бе изпратен Володя, но това го преобрази. Нямаше повече грижата да се чуди как да се стопли — тази вечна мисъл… Сковаващият студ не пронизваше цялото му същество, не спираше работата на мозъка му. Горещата тръба го спасяваше. Ето защо всички завиждахме на Доброволцев.

Говореше се, че току-така не са го направили пойнтист — това е сигурно доказателство, че е осведомител, шпионин… Криминалните винаги разправяха: щом е работил в лагера като санитар, значи е пил кръвта на трудещите се — и хората знаеха цената на подобни съждения: завистта е лош съветник. Володя изведнъж някак си безмерно се издигна в очите ни — сякаш измежду нас се бе пръкнал виртуозен цигулар. А това, че Доброволцев ходеше на работа сам — трябваше да е така заради спецификата на работата — и когато минаваше през стаята на дежурния, отваряше малкото прозорче и извикваше своя номер „двадесет и пети“ с радостен, силен глас — отдавна бяхме отвикнали от това.

Понякога той работеше близо до нашия забой. И ние с правото си на негови познати се редувахме да се топлим на тръбата. Тя беше с диаметър около цол и половина, можеше да се хване с ръка, да се стисне в юмрук и човек усещаше как топлината преминава от тръбата в тялото му и нямаше сили да се откъсне от нея, за да се върне в забоя, на студа…

Володя не ни пъдеше като другите пойнтисти. Никога дума не ни каза, макар да знам, че на пойнтистите им беше забранено да пускат нашего брата да се грее. Стоеше, забулен от облаци гъста бяла пара. Дрехите му бяха станали на кора от студа. Всяка власинка на черната му връхна дреха блестеше като кристална игла. Никога не говореше с нас — все пак цената на тази работа явно бе много висока.

На Бъдни вечер през същата година седяхме край печката. По случай празника ламаринените й хълбоци бяха по-червени от обикновено. Човек мигновено усеща разликата в температурата. Нас, насядалите край печката, ни налегна дрямка и лирично настроение.

— Ех, братлета, де да рекат сега да ни върнат у дома. Нали стават чудеса… — рече коларят Глебов, бивш професор по философия, известен в бараката ни с това, че преди месец бе забравил името на жена си. — Честна дума.

— У дома ли?

— Да.

— Ще ти кажа — отвърнах му аз. — По-добре ще е, ако ме пратят в затвора. Не се шегувам. Сега не бих искал да се върна при семейството си. Там никога не ще ме разберат, няма да могат да ме разберат. Знам, че това, което им се струва важно, са глупости. Онова, което е важно за мен — малкото, което ми е останало, — те никога няма да са в състояние нито да го проумеят, нито да го почувстват. Ще им донеса нов страх, още един, плюс хилядите страхове, които препълват живота им. Това, дето го видях, човек не бива нито да го вижда, нито дори да го знае. Затворът е друго нещо. Затворът е свобода. Това е единственото известно ми място, където хората без страх казват всичко, което мислят. Където душите им си почиват. Почиват и телата им, понеже не работят. Там всеки час от живота ни е осмислен.

— И ти ги дрънкаш едни — рече бившият професор по философия. — Това е, защото не са те били по време на следствието. А които са минали през метод номер три, са на друго мнение…

— Е, а ти, Пьотър Иванович, какво ще кажеш?

Пьотър Иванович Тимофеев, бивш директор на уралско промишлено обединение, се усмихна и намигна на Глебов.

— Бих се върнал вкъщи, при жена си, при Агния Михайловна. Ще си купя ръжен хляб — цял самун! После ще си сваря една кофа каша! Супа с галушки — също една кофа! И ще изплюскам всичко. За пръв път през живота си ще се наям с тази вкуснотия, а каквото остане — ще накарам Агния Михайловна да го доизяде.

— А ти? — обърна се Глебов към Звонков, копач в нашата бригада, а през първия си живот — селянин от Ярославска или от Костромска област.

— У дома — сериозно, без усмивка отвърна той. — Струва ми се, че ако се озова там сега, нито на крачка няма да мръдна от жена си. Където тя, там и аз, където тя, там й аз. Само дето тук ме отучиха да работя — престанах да обичам земята. Е, все ще се наредя някъде…

— А ти? — ръката на Глебов докосна коляното на нашия дневален.

— Първата ми работа ще е да отида в районния комитет на партията. Помня, че там винаги се търкаляха страшно много фасове…

— Не се шегувай де…

— Не се шегувам.

Изведнъж видях, че остава да отговори само един човек. Този човек бе Володя Доброволцев. Той вдигна глава, без да дочака въпроса. В очите му се отразяваше светлината от червените въглени, която идваше от отворената вратичка на печката — очите му бяха живи, дълбоки.

— А аз — и говорът му бе спокоен и бавен — бих искал да съм чукан. Човешки чукан, разбирате ли — без ръце, без крака. Тогава щях да намеря в себе си сили да им плюя в мутрите за всичко, което вършат с нас…