Надгробно слово за наистина между светите Киприян, архиепископ Руски, от Григория мниха и презвитера, игумена на плинаирската обител

Трябваше да понесем и това, о приятели, което пострадахме от тази скръб, от която, мисля, няма нищо по-люто. Защото кое друго като тази печал, която докосва сърцето, може да се сравни с тази загуба? Не от отнемането на имота пострадахме, нито на славата, нито на ниви или блага, нито на стада, нито на отечество, нито на домове и сродници или съседи, а от отнемането на самия ни отец. И то такъв отец, когото не зная с какви думи да представя на слушащите. Защото, както беше неизтощаем в добродетелите блаженият Киприян, така и в напътствените слова бе несравним. Него го роди нашето отечество, а вам го дари Бог; от него вие се насладихте изобилно, а ние се лишихме. С него вие се украсихте, а ние чезнехме от желанието по него; с него вие преуспяхте, растейки в Господните заповеди.

И ние, като бяхме тласнати от това писание, бързахме да достигнем вашата страна, да видим пастиря, който се грижи за стадото и отца, който се весели за чедата си. О, скръбен глас, който подобно на стрела докосва сърцето; о, вест, разтворена с отрова, която чрез ушите навлиза в утробата!

И понеже не бяхме съпричастни на вашата радост, то сме достойни за всякаква скръб. На вас и на нас се предложи обща печал. Трапезата и питието се разтвори с плач, защото се лишихме от втори Йосиф. Неговата храна не бе пшеницата, а учителното слово и нравствената благодат. Неговото целомъдрие — не като онова (на Йосиф) а много по-високо — и не само го достигна, а и на други го преподаде. Защото така природата показва мъжа — като не счита за свое държаното благо, ако не направи съпричастни на него и другите.

Как щеше да се покаже велик в Царството небесно, ако само изпълнеше (заповедите), а не научеше? И ето, египтяните — народ чуждоезичен и другоплеменен — толкова плакаха за патриарх Яков — та плачът продължи до седемдесет дни. И заради това, което бе открито сред народите, тях към мъжа усърден и въздеяние на чест, те дължаха на този мъж, понеже с него бе Бог.

Как ние да не плачем за такова добро: не само учител, а и родител, който ви роди с благодатта на простия дух, възпита ви с евангелието, настави ви с отеческо учение, вразуми ви със страх Господен, огради ви отвсякъде с молитвено действие и ви направи известни и желани за всички човеци.

Блажен е прочее, че остави на вас такава любов, каквато днес не може да се намери сред човеците. Блажени сте вие, че като приехте това, го запазвате съвършено; и не само толкова, но и да го възрастете се стараете, като чеда отцелюбиви; не две или три години, които отминаха, но и в продължение на летата продължава вашата към отца любов.

Затова е блажен той, че роди такива синове; блажени сте и виее, че се сподобихте с такъв отец. И коренът е достоен и дивен, но и плодовете са достойни за корена. Защото като някой дивен корен, като се крие в недрата на земята, не и се диви, а заради плодовете показва силата на своята добродетел.

Така и блаженият Киприян, скрит в гроба, е незрим за нашите телесни очи. Но заради вас показва силата на благодатта на своите плодовете. И вие се показахте по-големи от нас, защото на вас, като на достойни той бе даден; а от нас, като от недостойни, бе отнет. И ви роди с Духа, от чието съзерцание вие никак не оскъдяхте.

Ние за малко се сподобихме да видим този светител, когато още носехме отроческата възраст. Веднага след като ни напусна, ни постигна старост, за това че не го виждахме. И кое е по-жалко от това, че сега носим много ридания за него, а нямаме никакво утешение за страданието си.

Знаете и вие, възлюбени, кога видяхме това велико съкровище — и нека отчасти ви припомним. Минаха някъде към тридесет години, откакто се вдигна от вас, и пътуваше към този велик град и Царицата на градовете. Пастирят бе движен от любовта, и дължината на пътя не смяташе за нищо.

И като преминаваше реката Истър, от някакво племе някои, като устроиха изкушения, посрещнаха светията като го натовариха с много скърби. Защото обикновено Бог промислително допуща такива на светите, та като страдат, да се проявят още повече. Тогава Божествената сила действа в тяхната немощ, както първо при Иов: „Мислиш ли че ти направих това, освен да се покажеш като праведен“; а после и към Павел: „Моята сила в немощ се показва“.

И беше вече близо, идвайки към нас. Тогава срещна църквите, които ни родиха и възпитаха, с родилия ни отец и учител. Като приеха много от светлината на блажения, като го целуваха, прегръщаха, отгонваха с радост печалта, като отгонваха скръбта от това че бяха ограбени с подобаващата чест на забвението.

Понеже Бог допусна да претърпи скръб по пътя, то благоволи в отечеството толкова да се прослави и да утеши сърцата, които го желаеха, а и сам да се изпълни с неизречена радост, като виждаше своето отечество така управлявано, като беше достойно за много похвали заради своя велик Евтимий, който го откърмваше.

И се стекоха да го посрещнат жителите на града, в огромно множество, като поток. Нито жена искаше да се лиши от това да го погледне, нито мъж беден или богат. Съкровищниците оставиха съкровищата си, търговците не затваряха продавниците си, продаваната стока се валяше по тържищата. Едно съкровище и желание имаха всички: да излязат заедно и никой да не остане в града. Рабите оставиха владикоугождението, и художниците оставиха делата си. И колко чужд народ, и колко от местните отиваха там, за да видят Киприян.

Така и дева, неизлизала от дома си, като забравяше срама, тичаше. И стар и недъгав, като побеждаваха немощта, се стремяха натам. Понеже беше велика сладост да посрещнат това свето лице. Защото беше достоен за всяка добродетел не само като учеше и проповядваше, а и само с изгледа си.

А тези, като се приближиха, се докосваха до нозете му, и ръцете му целуваха. Някой, като беше възпрепятстван от множеството, го гледаше отдалеч и приемаше същото благословение, и не беше с нищо по-малък от близкостоящите. Така и със всички: известени си тръгваха жените, които умилно припадайки, хвърляха с вяра чедата си под нозете му, а и други недъгави. На всички от Бога бе изпратено изцеление, без разлика, и сладкото освещение на пристигането на онзи светия. И в него, чрез когото, според вярата на всеки действаше благодатта, а още повече в красотата, както в апостолите действше сила. И тогава, заради благословението му се освещаваше верният народ, и му се подаваше отрада в страданията.

Тогава, видяхме това велико светило, братя, и тези свещени ръце се докоснаха до главата ни, като благославяха, като и ни даваха пожелания, пророчествайки духом. Тогава беше радост, а сега ридание; тогава настройвахме органи за веселие, а сега за плач. Защото тогава раздялата от живота утешаваше; имахме надежда и благо упование да видим пак този твърд благочестив стълб.

Сега тази наша раздяла постави велика пропаст между него и нас; той намира покой в лоното на Авраам, ние изгаряме от тъга по него, чезнем и няма кой да ни утеши. Тогава ликувахме духом, сега умилно въздишаме за страданието си. Тогава пеехме светли песни, а сега надгробни. О, зла тъма, която не очаква изтока на светлината! Отиде си тази доброта, която беше за вас по-сладка от слънчевите зари.

Понеже ние сме ви от най-добрите братя, защото и вашият отец, когото оплаквам, както следва, беше брат на нашия отец. Затова, когато вие се веселяхте, и ние чувахме за това, бяхме съпричастни на вашето веселие; също така сме съобщници и на плача ви, понеже бедата е обща.

Мълчи онзи сладък, така да кажа, небесен глас, защото от небесата му беше да възвещава, и весели сърцата повече от вино. Затвориха се устните, които тихо шепнеха, изпускайки обилна благодат. Къде е окото, което виждаше небесното, което му дари Бог, още докато беше в пустинята? Къде е ухото, което слушаше божествения глас? Къде е онзи истинен език, страшен за еретиците? Къде е тишината, сладка за ушите? Къде е многоблагославящата десница? Къде е онова светло платно на Духа, което помагаше на вашия житейски кораб да преплува тихо житейските води? Къде е познатото кърмило на душите, с което без страдания избягвахте езическите вълнения? Къде е нерушимото утвърждение на разума, с което отгонвахте всеки страх? Къде е добрият кърмчия, който направляваше кораба на вашия ум към небесата? О, страшна беда, която ни осави празни!

Слушах някои Йеремиини вопли, жалостни, с които ридаеше над опустошения Йерусалим, като възклицаваше: „Улиците на Сион плачат“. Това, прочее, бе казано тогава, а се изпълни сега.

Когато се възвести онова блажено упокоение, не заплакаха ли всички московски пътища? Вместо гусли и цевници, не бяха ли всички обзети от скръб? Дори и самите младенци, като вкусиха страданието, (…)не го ли почетоха с достойни ридания? Знаем и друга песен, подобна Йеремиина песен, свързана с нашето страдание, която сътвори за Израилевия плен, като рече: „на реките вавилонски, там седяхме и плачехме, кога си спомнехме за Сион; на върбите посред него окачихме нашите органи“. И на мен достигна да върша това жалостно пение! И с мене се случи, както и на онези, като идвах към вас и като достигнах реката. Тамо бе река Геон, където, бидейки пленени, осъдиха себе си и своите органи на мълчание. А Неман беше реката, която тече из Литва; на нея ни срещна горестната вест. Нито можехме да плачем, нито да движим според естеството телесните си органи. Но бяхме в изумление от неочаквания глас, само по това че гледахме, се виждаше че сме живи. Душите ни станаха пленници на станалото се, и силата на живота вече ни напускаше.

И друго се изпълни на нас, от казаното за онези хора: „Върнах се в страдание, когато ногата ми прониза трън“. И там прочее, когато се случваше на единого в ногата му да се забие трън, всички преклоняваха колене и падаха, като че ли и те страдат, сякаш в ризата на един бяха водени хиляди. Тук не един, и не хиляди, а всички заедно имаме сърца уязвени от печал, която завистта изпрати на нас, като завидя на нашето щастие. И като свлече от нас брачната одежда, ни облече вретище, като ни изведе от чертога, остави ни на кръстопът; от нас, злите бе отнет добрият жених. И веднага ни обзе скръбта на сиротството. Някога се обличахме в порфира и висон, а сега се показахме нищи.

И понеже затова бих искал — ако бихте стояли близо до мен като помощници — да погледна на величието на бедата. И някак да възвися глас, достоен за чест, велегласно, като че оплаквам баща, както направиха и доблесните синове на патриарх Иаков. Но как да направя това? Как да принудя езика си да послужи на словата, когато е като че окован с някакви тежки окови? Как да отворя устата си, скована от безмълвие? Как да погледна с душевните очи, като съм покрит с тъмата на тази беда? Кой ще ми покаже пак с яснотата на светлината зарите на смирението, като разпръсне този мрачен и дълбок облак? Как ще възсияят зарите, когато нашето светило залезе?

Тъй като и самите ние страдаме, нека кажем нещо и от думите на Иов, които казваше на приятеля си с болка в душата: „Кой ще ни върне миналите дни, когато ни пазеше Господ, когато Неговият светилник сияеше над главата ни“? Завистта загаси с дъха си църковната лампада, и дим и тъма я замениха тази, която светеше на цяла вселена, според гласа на Господа: „Да светне светлината ви пред всички човеци“!

Казвам — изсъхна изворът на езика на светия, и дърветата при ручея, които сте вие, изглеждат като сухи листи. Отлетя църковният славей, който сладко възпяваше божественото във вашите уши, и заради това сте унили. Бедата, която ни окръжава е велика, понеже е велик и съсъдът с Божии дарове, който ненадейно ба взет от нас. В него имаше любов нелицемерна, която е глава на закона и пророците, благодат, изливана от устните, краен предел на смиреномъдрие. Авраамово страноприемство или по-скоро богоприемство, Йосифово целомъдрие, Мойсеева благост за помилване на съплеменниците, Иовово търпение.

Защото, знаете, възлюбени, колко гнетят бедите, които биха смекчили и естеството на камъка: всичко предътпя със сладост, за да не се лишите от Аароновото свещенолепие, Самуиловата твърдост, Давидовата кротост, Соломоновата премъдрост, Данииловата разсъдливост — не за сънищата, както той при Халдейците, а за (различаване на) духовете.

Защото премъдрият виждаше ясно всеки истинен дух, който изповядва дошлия в плът Господ Иисуса Христа, и всеки измамен дух. Подобно на високия Йоан имаше пустинно възпитание, и с крилата на пустинничеството летеше натам и насам, наставляван от Духа, докато се показа вам като някакъв нов Илия, на когото и беше подобен. И вие бяхте достойни за него: „Такъв архиерей ни подобаваше“. Като ви възвесели във всичко духовно, ви осени с крилата на молитвата от бедите, които многократно идваха, и ви скланяше като орел в пазухата си.

Само с едно ви оскърби и нашата сила погребе със себе си, с напускането на плътта си. И понеже Бог повели това, кой ще каже нещо против, нека прочее край на този плач да бъде: „Ако те забравя, Йерусалиме, нека ме забрави десницата ми“.

Утешете се, прочее, моля ви, и оставете воплите на риданието. Кой ще утеши страдащите, ако не някой, който страда подобно на вас? Не е взет отецът от нас, а стои сред нас, и ни гледа още по-добре, и още по-ясно се моли за нас. И защо е невидим за очите ни? Защото, като остави завесата на плътта, светителят влезе във вътрешната завеса, достигна недостъпното, където влезе Иисус, наш предтеча. Затова не като в огледало, чрез притчи и предобрази, а лице в лице беседва с бога, когото възлюби от младостта си, и заради когото се разпна. Разпна се за света — понеже толкова се труди за вас, бори се, разделяйки с вас всяка скръб, и сега заедно плачем за раделянето с учителя — като бодърстваме да не би някой да бъде грабнат от сатаната.

Толкова ви обикна той, колкото Павел обикна вселената, и с него говореше: „Кой изнемогва, та аз да не изнемогвам; кой се съблазнява, та аз да не се разпалвам“. Като се яви втори Павел за вас и се труди повече от всички които бяха преди него у вас, подвизава се с добър подвиг, завърши надбягването, запази вярата.

Затова и го очаква венецът на правдата, който ще му въздаде Господ — праведният съдия — когато и вас, които толкова го обикнахте, отечески и пастирски събере около себе си, и ще сияете с неизреченна светлина. И ще се чуе радостен и блажен глас: „Ето аз и чедата, които ми даде Бог“. Нему слава в безкрайни векове! Амин!

Написах на Киприан. „Отче Киприяне, наистина си светило на руската земя!“

Григорие Цамблак, като писа това надгробно слово, беше митрополит на Киев и на цялата Литовска държава.