Наската

В село на Наската му думат Хитлер. Не за друго, а защото през войната го бяха ранили в края на лявата джука, шиха я, гориха я и сега там мустак му не никне. Пък и ти да си, да речем, като него с мустак и половина, няма да се движиш по света за украшение, а ще отрежеш десния, значи, за да стане като левия, и щеш, не щеш, ще заприличаш горе-долу на Хитлер. Пък не е и само това. Природата му е ентелегентна. Гледаш го такава една шушумига, ама да турят неговия мозък, с извинение, във вашата глава, като бомба ще я пръсне и ще експлодира моментално. Три пъти е кметувал в село, веднъж за окръжен съветник го избраха и, да има, да няма, две години всичко да е служил, ама за двайсет топло ще му държат.

Като се насрочиха изборите, той цяла нощ не спа. Въртя се, пъшка, мисли, пресмята и като се съмна, без да се обади някому, запраши към града. Пита човекът, разпитва, научи се кои са кандидатите за народни представители, подаде заявление и след една неделя се върна и той кандидат.

— Хъ — подсмиват се селяните, — от свинска кожа мях и от Хитлер депутатин!

— Видяло теле пещ и помислило, че е манастир — добавят други. — Няма да си смени воловете с по-млади, че да си гледа работата, ами с големи политики ще ми се занимава!

А той си мълчи, трае си и се прави, че ги не чува. Като му утвърдиха кандидатурата, грабна торбата, обу си най-скъсаните цървули и необръснат и гологлав, тръгна по агитация из селата.

Хем агитация, хаа, не тъй шега работа! Още в първото село, като събра народа, че като се провикна:

— Мили братя сиромаси! Гледайте ме каква съм фигура и ме пишете! Това съм аз цял-целеничък, беден и окъсан като вас, но под тая дрипава антерия тупа юнашко българско сърце, което страда и го боли за народа и неговите широки маси. Баща ми беше орач, дядо ми умря, като пасеше чужди кози в гората, а прадядо ми не го помня, но трябва да се е катерил по букаците из Балкана във вид на маймуна. Такива сме! Прости сме, но толкова години ни управляваха по ентелегентически и професорски, докато ни докараха до просяшка тояга.

Мили братя! Наситихме се на тях! Кандисахме! Дайте ми вашата подкрепа и вашия глас, за да видите какво можем ний, простите и неуките! Помогнете ми, за да ви наредя една трудова държава за благоденствие на земеделския стопанин и неговия инвентар! Дайте ми възможност да увелича двойно и тройно цените на житото, ръжта, ечемика, розовото масло, лайкучката, ментата, фъстъците и другите тям подобни маслодайни продукти! Гласувайте за мене, за да премахна пенсиите, горските позволителни, поземления данък и акциза!…

Братя българи! Като влязох в селото ви — гледам — река. Крива, неканализирана, с мръсни и изронени брегове река. Питам един вашенец:

— Риба поне има ли в нея?

— Каква ти риба, казва, откак изкоренихме гората, и жабите из нея представляват малцинство!

— Е, добре! Ще има риба! Трябва да има! Хайвер от Бургас ще наредя да доставят на държавна сметка, да го поръсим от моста! Сомове и шарани трябва да играят на своеволие из нея!

— За какво ни е риба без вино — обади се някой тихо из публиката.

— Мълчи бе! Може и винце да има на края — като свърши, смушка го съседът му.

— Не ми се вярва. Я го погледни, прилича ли на човек, който мисли да почерпи? Той не е вчерашният, дебелият кандидат, дето поръча на всекиму по полвиница.

— Нищо се не знае, нищо се не знае! Мълчи сега и слушай само!

— Братя селяни — продължи Наската, — трябва да докажете на големците горе, че ний не сме вече само стадо за стригане и доене, а, обратното, че виждаме и знаем всичко и искаме сами да си нареждаме държавата, сами да се управляваме! Долу ентелегенцията! Долу дебелите думбази, учените и професорите! Да живеят напуканите ръце, крака и тям подобни! Да живее народът и неговите широки маси!

Първата реч на Наската има голям успех. Щом свърши, струпаха се около него, застискаха му ръцете, затупаха го, захвалиха го в очакване, че ще почерпи на края, но той отклони въпроса, грабна торбата, сбогува се и пое за друго село. И там, и навред, дето мина, беше посрещнат отлично и мандатът му беше вече почти осигурен.

Противниците му кандидати се бяха просто отчаяли. А най-много дебелият търговец от столицата.

И докато всичко се нареждаше като по вода, изведнъж се разнесе слух, че Наската се отказал от депутатството. Получиха се писма по селата от него, че слага мандата си и препоръчва на селяните да гласуват за дебелия буржоазен елемент.

„Мили братя сиромаси, пишеше в него, от шефа на бившата ни партия получих нареждане да отстъпя мястото си на г-н Зяпко Лапков, търговец на едро от София. Той също бил наш човек и имал големи връзки с Европа, имал женена дъщеря за банкер в Швеция и Норвегия и щял да нареди да се отпусне заем на държавата от хиляда милиона, които да се раздадат на земеделските стопани. Като истински изпълнителен член на партията подчинявам се на наредбите и ви препоръчвам господин Лапкова. Гласувайте за него всички единодушно и с акламации, за да прокара същата програма, за която ви говорих аз…“

В село му думат Хитлер, ама и Кемал паша, и Мусолини ще тури в джеба си. Наската, хей! Продаде си мандата, кучето проклето, заедно с избирателите, и толкоз! Три хиляди лева похарчи, а двайсет и три му наброил дебелият кандидат. Натракал му ги: трак-трак-трак, до стотинка, купи си два коня, нова-новеничка каруца, качи си фамилията целокупно и отиде на панаир, а дебелият кандидат нека се поти, широките народни маси нека да зяпат и чакат да им настъпи благоденствието на конския великден.