Небесните господари

Глава първа

Не много далеч нещо започна да крещи пронизително като в ужасна агония. Джан погледна към стражарката. Тя сви загорелите си рамене и каза:

— По звука изглежда, че някое камшично дърво е уловило голямо влечуго.

Като се опитваше да не обръща внимание на опъващите нервите викове, Джан отново погледна към пантерата.

— Казах ти вече — извика й тя. — Нямаме нужда от котки, но ти благодаря все пак.

Пантерата с нищо не показа, че има намерение да си тръгне и остана седнала на задните си лапи с поглед, отправен нагоре към Джан.

— Аз работи добре за вас, хваща вредни животни, обикаля и пази ваши стени през нощ — каза тя с високия си съскащ глас.

Джан се вгледа по-внимателно в животното. Беше могъщ звяр и поне наглед в добро здраве. Условията в пустошта трябва да са станали наистина лоши, щом такова животно бе готово да преглътне унижението и да предложи силите си на хората. Забеляза дълъг белег на десния му хълбок. Изглеждаше пресен.

До нея Марта каза нервно:

— Не харесва. Кажи да ходи. Марта не харесва…

Джан потупа шимпанзето по главата.

— Не се тревожи. Не може да ти направи нищо лошо.

Стражарката повдигна арбалета си.

— Да му пратя ли една в рамото, за да си тръгне? — попита тя.

Преди Джан да отговори, пантерата обърна глава към стражарката и каза:

— Стреля оръжие и аз качва стена много бързо. Взима твой гръклян с мен. Тази мрежа като трева за мои нокти.

С явно безразличие се опъна на хълбок и им показа корема си. Джан видя, че това е мъжкар. Тя спря с ръка почервенялата от заплахата стражарка, която май се канеше да стори нещо глупаво.

— Остави, Карла. Аз ще се оправя.

Марта беше започнала да скимти. Пантерата разглеждаше Джан с изражение, приличащо на нещо като весело котешко учудване.

— Ти много млада за шеф.

— Не съм шеф — каза Джан. — Дъщеря съм на началничката Мелиса и тази седмица е мой ред да отговарям за защитната стена.

Пантерата сви силните си рамене почти като човек и каза:

— Нали казвам, ти шеф. Защо не пусне бедна котка в селище?

Преди думата „селище“ тя изсъска продължително.

— Имаме строги правила кои животни могат да живеят с нас — каза Джан. — Би трябвало да знаеш това.

— Времена трудни. Стават по-трудни. Трябва работи заедно. Както отдавна мои прадеди служили твои прадеди.

— Прамайки — поправи я Джан възмутено. — И това е било преди много време. Когато все още са вярвали на вас, големите котки.

— Ти не ми вярва? — пантерата се опита да си придаде невинно изражение.

— Разбира се. Би било глупаво. Колкото един морков може да ми вярва, че няма да го изям.

— Така — каза пантерата и стана внезапно. — Ти прави грешка.

Звярът се обърна и като размахваше раздразнено опашката си, се запромъква по остатъците от пътеката, водеща някога към житните полета, преди да ги глътне пустошта. Пантерата скоро изчезна от погледите им. Марта заподскача нагоре-надолу с облекчение.

— Гадна котка. Гадна. Марта не харесва…

Джан въздъхна и изтри потта от челото си с обратната страна на дланта си. Погледна към слънцето и прецени, че до края на дежурството й остава поне още час. Обърна се към Карла, която се мръщеше.

— Трябваше да ми разрешите да я застрелям, госпожо — каза тя на Джан. — Нагло животно. Нагъл мъжкар.

— Според теб ще дойде ли пак? — попита я Джан.

— По-добре да не го прави. Ще му забия стрела между очите, а не в рамото.

Джан помисли, че Карла едва ли би се разправила толкова лесно с коварния хищник, но не изказа на глас съмненията си. Стражарките по стените имаха нужда от подобно самохвалство. Джан знаеше, че така поддържат духа си, защото задачата им ставаше все по-неизпълнима.

— Ако се върне, вдигни тревога. Аз ще бъда на източната стена — каза й Джан.

Карла небрежно отдаде чест и Джан, съпроводена от все още развълнуваната Марта, пое на изток покрай дървения парапет.

Едва сега Джан осъзна, че влечугото или каквото и да беше там е престанало да крещи. Тя се запита защо срещата с пантерата я бе разтревожила толкова силно. „Това е лоша поличба“, каза си тя и бързо прошепна молитва към Майката богиня. През последния час от дежурството на Джан имаше само още един инцидент. Слонска лоза беше проникнала през мрежата и заплашваше да събори част от стената. Джан ръководи групата от петнайсетина стражарки, които унищожиха с огнехвъргачки и брадви бавно гърчещото се пипало. В най-широката си част то надхвърляше четири фута. После наблюдава Марта и другите шимпанзета, които се покатериха на рамката на мрежата и с обичайната си бързина поправиха повреденото от лозата. Вече привършваха, когато Алза дойде да смени Джан. С искрена радост Джан й даде позлатения жезъл на властта, затъкнат дотогава под колана й.

— Все за теб да си е — каза тя на Алза с благодарност. — Изтощена съм.

Алза огледа ремонта на оградата.

— Много ли ти се събра?

— Както винаги, нищо повече.

Джан кимна на Марта, която се втурна надолу по мрежата и докато приближаваше прибра клещите в чантата си за инструменти, окачена на кръста й.

— Отиваме вкъщи? — попита тя.

— Да — Джан я погали по главата. Обърна се към Алза и каза: — Може да те посети красноречива пантера. Иска убежище срещу работа за нас. Внимавай. Този котарак е превъзбуден и може да направи нещо от отчаяние.

Алза й се усмихна.

— Не се тревожи. Нали ме познаваш. Никога не поемам рискове. Страхлива съм до мозъка на костите.

Тя се наведе, прегърна Джан и я целуна по устните.

— Пази се, мъничката ми.

Джан тръгна надолу по стълбата, без да сдържа негодуванието си от дразнещата дума, с която я наричаше Алза. Макар да знаеше, че е израз на нежност, напомняше й за чувствителната тема — за нейния ръст. Когато беше по-малка, не се притесняваше толкова. Вярваше на майка си, че с времето ще настигне връстничките си, но сега, на осемнайсет, вече знаеше — няма да порасне повече. Алза и другите й приятелки се извисяваха над нея с четири-пет пръста. Никак не й харесваше да бъде висока колкото един мъж.

Облаците изчезнаха от небето и слънцето вече припичаше силно, докато Джан и Марта пресичаха зеленчуковите градини. Те покриваха всяка педя подходяща земя между стените и крайните сгради на Минерва. Джан забеляза как Марта нервно поглежда нагоре.

— Отпусни се, би трябвало да се появи след поне две седмици — каза Джан.

— Не мога. Небесен господар плаши Марта. Аз не го харесва.

— Не си само ти — каза мрачно Джан.

Вече почти всяка нощ сънуваше Небесния господар. В съня преживяваше първия си детски спомен за Небесния господар „Панглот“. Той сякаш бе запълнил цялото небе над Минерва и докато се спускаше надолу, големите му очи бяха втренчени в петгодишната Джан, която се беше сгушила в майка си на терасата над Площада на данъците. Тя не спираше да пищи и се опитваше да се скрие под полата на майка си… но в съня майка й изчезваше и я оставяше сама.

Джан усети, че по навик оглежда празното синьо небе. „Държа се глупашки като Марта“, каза си тя виновно. „Панглот“ винаги се беше отличавал с точността си. Според майка й това влизаше в налагането на мистичен страх.

Ругатня, извикана от писклив глас, отвлече вниманието й. Минаваха покрай клетките на мъжките шимпанзета и някои от тях се бяха залепили за прътите, за да крещят обидни думи. Повечето бяха предназначени за Марта, но неколцина по-безразсъдни оскърбяваха и Джан. Марта им отговаряше ядосано, като подскачаше и размахваше ръцете си. Джан каза:

— Я не си губи времето с тях. Хайде, че бързам. Имам страшна нужда от измиване и студено питие.

Тя продължи напред. Марта я последва, като изстреля последната ядна фраза, съпроводена с жестове. Колко жалко, разсъждаваше Джан, за разлика от женските, мъжките шимпанзета стават направо непредсказуеми след определена възраст. Разбира се, не всички, но достатъчно много на брой, за да ги затварят от предпазливост. Знаеше, че не винаги е било така, някога и на мъжкарите е могло да се разчита напълно. Но от четиридесет-петдесет години нещата започнали да се променят и се появили първите признаци на несигурност в поведението на мъжките шимпанзета.

„За разлика от мъжете, помисли си тя, чието поведение можеш да предскажеш през целия им живот“. Всеки мъж, когото познаваше, не се отклоняваше от благото и весело настроение и си оставаше завинаги неуморим оптимист. Даже и наближаващата криза с Небесния господар не ги тревожеше прекалено. Защо ли, чудеше се Джан (и не за първи път), Майката богиня е създала мъжете от Минерва толкова обикновени в сравнение с жените? Когато Тя е премахнала злото от душите им, сигурно би могла в същото време да ги направи малко по-интересни.

Като че за да потвърди разсъждението й, пред нея се появи Саймън. Беше между шестимата мъже, обработващи няколко лехи с картофи. Щом я видя, той захвърли мотиката си и се завтече към нея с широка усмивка на красивото и открито лице.

— Джан! Колко се радвам да те видя! Как си?

Тя усети, че по шията й плъзва червенина. Саймън беше единственият мъж, с когото беше имала сексуален контакт. Преживяването беше интересно, но не особено вълнуващо. Все пак споменът за интимността с него я караше да се чувства неудобно.

— Здравей, Саймън — каза тя рязко. — Извинявай, не мога да се спирам за приказки. Идвам от стената и съм уморена до смърт.

— Да, разбирам. Може би ще се видим в кръчмата довечера?

Той я гледаше с такова откровено удоволствие, че на Джан й стана още по-неудобно. Тя се намръщи.

— Забрави ли, че довечера се събира Съветът? — попита тя с раздразнение. — Няма да остане никакво време между края на заседанието и вашия комендантски час.

За момент той изглеждаше потиснат, после усмивката се върна на лицето му.

— Може би утре?

— Кой знае — отвърна тя и мина покрай него.

След две седмици Минерва може би ще загине, а той си мисли само за срещи. Мъже…

Тя и Марта влязоха в града и се забързаха по тесните, подобни на проходи улици. Имаше много повече място допреди четири-пет години, когато жителите на околните ферми най-накрая трябваше да се преместят в града, след като загубиха битката с настъпващата пустош.

Сега нови, по-малки дървени жилища се притискаха до по-старите каменни сгради и нарушаваха внимателно обмислената архитектурна хармония на първоначалния град. Иначе всичко изглеждаше измамно нормално. Нямаше видими признаци за трескавите приготовления, обхванали целия град.

Джан и Марта се разделиха, щом стигнаха до дълго ниско здание без нито едно стъкло по многото му прозорци. Това беше спалнята на женските шимпанзета, приютила над четиридесет от тях, както и няколко малки от двата пола. Казаха си довиждане и Джан се запъти към дома си, близо до центъра на Минерва.

Майка й беше там, когато влезе. Седеше прегърбена над карта на града, разтворена върху кухненската маса. Тя вдигна очи към Джан, прибра от лицето си боядисаната в сребристо коса и се усмихна уморено.

— Здравей, мила. Как беше на стената днес? Имахте ли проблеми?

— Нищо особено — Джан се наведе към майка си и я целуна по бузата. — После ще ти кажа. Първо да махна тези миризливи дрехи.

Тя си наля чаша вода, изпи я набързо, после напълни един леген и го отнесе в спалнята си. Много й се искаше както доскоро още да има достатъчно вода за ваните и душовете, но сега Минерва разчиташе само на три кладенеца и за подобни луксове никой дори не споменаваше.

Тя бързешком махна дебелите ръкавици и с облекчение развърза и смъкна тежката стоманена броня. Освободи се и от пояса с оръжията — късата сабя, кинжала и брадвичката. Дойде ред на високите до коленете ботуши, блузата, полата и бельото. После се изми с помощта на мокър парцал и едно от малкото останали парчета скъпоценен сапун.

Нямаше нужда да се изсушава с кърпа. Все още бе толкова горещо, че влагата бързо се изпари от кожата й, но докато нахлузваше любимата си синя памучна роба, се почувства напълно освежена.

Когато се върна в кухнята, майка й бе прибрала картата, но напрегнатото изражение не беше изчезнало от лицето й. Приготвяйки яденето — картофени питки и салата, Джан разказа случилото се на стената. Описа подробно разговора с пантерата и майка й забеляза нейната неувереност.

— С какво пък толкова те разтревожи това животно?

Джан се намръщи.

— Не зная. Като че ли беше…

Тя не продължи. Не искаше да разказва на майка си, че черната пантера й се струваше предвестник на нещастие. Само би я разтревожила. И ядосала. Щеше отново да обвини Джан, че е слаба и несигурна, че не я подкрепя в тези времена на криза. Вместо това попита Мелиса как върви подготовката.

— По график. Точно — тя потри челото си с върховете на пръстите. — Единственият проблем е да получим окончателно решение от Съвета. Ако се обърнат срещу нас довечера, значи само сме си губили времето. И Минерва ще бъде обречена.

Запъвайки се, Джан каза:

— Майко, зная, че ти си правата, но ми се иска да има и друг начин. Щом си помисля какво би станало и направо ми…

Тя спря, но вече беше късно. Мелиса я доближи и хвана лицето й между дланите си.

— Джан, ти си моя дъщеря. Трябва да се държиш според положението си в Минерва. Не можеш да си позволиш страх. Не можеш. И трябва да получа от теб пълна и силна подкрепа!

— Но, разбира се, ще те подкрепям, майко. Знаеш, че ще гласувам на твоя страна довечера…

Очите на майка й излъчваха свирепост.

— Не за това ти говоря. Трябва да си зад мен през цялото време. Само две-три думи да кажеш на някоя от приятелките си и с тези думи ще ме смажат в залата на Съвета.

— На никой нищо не съм казвала, майко — протестира Джан. Тя се опита да се измъкне от здраво стискащите я ръце. — Майко, боли…

Майка й я пусна, но свирепостта в очите й остана.

— Ако не спечеля довечера гласуването, край на всичко. Не разбираш ли?

Джан кимна уплашено.

— Ами да, разбира се. Не се тревожи, ще спечелиш. Наистина.

— Ако не стане, ще се върнем тук след събранието и заедно ще паднем върху сабите си. По-добре чиста смърт, отколкото онова, което ще ни се случи, ако Минерва се подчини на „Господаря Панглот“.

Джан зяпна срещу майка си. Тя сериозно ли говореше за самоубийство? Не може да бъде!… Но погледът, срещнал очите й, увери Джан — може.

Обядът премина в напрегнато мълчание и Джан се прибра в стаята си. Искаше да поспи няколко часа, но не можа. Накрая стана, избра си лека туника и излезе. Вече се здрачаваше. След два часа трябваше да започне събранието на Съвета, но поне сега Джан не искаше да мисли нито за него, нито за последствията.

Отиде в квартала на мъжете. Намери баща си в работилницата. Той запояваше метална тръба, дълга шест фута и широка четири инча. Щом Джан доближи работната маса, той остави поялника и се усмихна сърдечно. Беше красив мъж с широка, изразителна уста, привлекателни сиво-сини очи и гъста черна коса. Джан знаеше, че поне външно прилича на него повече отколкото на Мелиса. Под сребристата боя, показваща положението й, нейната майка беше руса, тялото й беше високо и стройно, а Джан беше ниска и мургава като баща си, със същите очи и коса като него.

— Здравей, Джан — каза той щастливо и протегна ръце към нея.

Тя не се противи на кратката прегръдка, макар че общността не гледаше с добро око на физическия допир между бащи и дъщери. Всъщност не се гледаше с добро око и на всякакви връзки между тях. Разбира се, никой не протестираше гласно, това би било нарушение на конституцията на Минерва. Но винаги имаше внимателни, полускрити влияния, които Джан осъзнаваше от ранното си детство. Знаеше, че нейната майка не одобрява отношенията с баща й, макар и Мелиса да не казваше това ясно.

Баща й се вгледа в нея отблизо.

— Уморена си — каза той с мек укор. — Не се ли наспиваш?

— Имам дежурства на стената. После все ми е трудно да се отпусна. И това събрание довечера…

За момент баща й изглеждаше необичайно разтревожен. След това се усмихна окуражително и каза:

— Сигурен съм, че всичко ще бъде за добро. Ще видиш, че Мелиса и поддръжниците й ще спечелят.

Джан кимна. Искаше й се да му каже за заплахата на Мелиса, че и двете трябва да се самоубият, ако загуби гласуването, но се спря. Той не би могъл да се справи с такава новина.

— И аз това очаквам. А после какво? — Джан прокара ръката си по металната тръба. — Наистина ли мислиш, че тези неща ще свършат работа?

Той пак прояви тревогата си за момент. После каза твърдо:

— Вярвам напълно на Мелиса. Тя знае какво прави. Щом според нея можем да унищожим Небесния господар, значи ще го направим. И не забравяй, Майката богиня е на наша страна. Тя ще ни спаси.

— Тя ще ни спаси, разбира се — каза Джан неуверено.

Знаеше какво богохулство е мисълта й, но не можеше да възпре учудването си — защо ли Майката богиня бе чакала толкова дълго, за да спаси Минерва от гнета на Небесния господар? Траеше вече над три века.

Нейният баща сложи ръка на рамото й.

— Горкичката ми Джан. Толкова си млада, а като че носиш на гърба си тревогите на целия свят.

Тя успя да му отвърне с усмивка, с която се надяваше да изрази смелост. Бедничкият ми татко, каза му тя мислено. Вярно, аз съм само на осемнадесет, а ти си на повече от осемдесет, но детето си ти. И винаги ще си останеш. Тя му завиждаше за сигурността на доверчив наивник и й се прииска да се беше родила мъж.

Джан обясни на баща си, че трябва да се върне вкъщи и да се приготви за събранието. Той я прегърна пак и отново изрази увереността си в щастливия край на всичко.

Навън се смрачаваше. Докато бързаше към дома си, тя не можа да се въздържи да не поглежда към нощното небе. Все очакваше да види как туловището на Небесния господар закрива звездите, защото той някак е научил за бунтовните им планове и е пристигнал по-рано от обичайното, за да ги накаже.

Някъде в пустошта нещо изкрещя. Дали от болка или от ярост, не можеше да се каже.

Глава втора

Гъбичката, която бавно убиваше Началничката Аведон, беше измамно красива. Яркочервеното петно, покриващо лявата страна на лицето й, приличаше на мъха върху праскова. Джан не можеше да откъсне очите си от него, докато Аведон, като най-възрастна от Началничките и затова председателка на Съвета, обобщаваше плана на Мелиса и възраженията на групата негови противници. Джан се насили да гледа другаде и насочи погледа си към галерията за зрители, заобикаляща залата на Съвета. Забеляза Саймън в сектора на мъжете. Той се беше вторачил в нея с вечната си усмивка на пале, застинала на лицето му. Тя въздъхна беззвучно.

Аведон свърши и предаде жезъла на Речта на Началничката Ана, главната противничка на Мелиса. Стомахът на Джан едва не се обърна, щом Ана заговори. Ако успееше да убеди Съвета, че трябва да отхвърли плана на Мелиса… Джан не искаше да мисли за последствията, но в същото време споделяше съмненията на Ана за предложения бунт срещу Небесния господар.

Все пак Джан се безпокоеше в момента само за собствения си живот. Колкото и невероятно да изглеждаше в привичната обстановка на залата с древните й стенописи, тя знаеше — майка й наистина искаше да се самоубият тази нощ, ако загуби. Джан си представи как се опитва да забие острието на сабята, която сега висеше на колана й, в себе си… Не, не би могла да го направи. Невъзможно е! Ако откаже, какво ли би направила Мелиса? Сигурно нейната майка не би могла да я убие? Та това е немислимо! Но и времената не бяха нормални. Всичко би могло да се случи…

Тя потисна треперенето си и се опита да се съсредоточи върху думите на Ана. Ана стоеше насред кръглия подиум на залата и обвиняващо сочеше с пръст Мелиса, която й отвръщаше с гневен и мрачен поглед.

— …И пак ви казвам — планът на Началничката Мелиса ще доведе до гибелта на Минерва — казваше Ана със звънтящ глас. — Крайно безразсъдно е да си въобразяваме, че можем да свалим Небесен господар, или дори само да го прогоним. Ако беше възможно, отдавна да е било сторено от нашите прамайки или от някоя друга общност. Но не. Небесните господари управляват света вече почти три века и половина и е нужно нещо повече от фойерверките на Началничката Мелиса, за да променим този факт. Казвам ви, трябва веднага да се откажем от нейния план, да спрем подготовката и да унищожим ракетите, преди да е станало твърде късно!

Чу се одобрително мърморене и от вътрешния кръг кресла, където седяха Началничките, и от външните, заети от техните дъщери. Изражението на Мелиса стана още по-мрачно и за секунда погледът и се впи в очите на Джан, която седеше почти точно срещу нея. Джан откри, че се взира в очите на непознат. Нейната майка беше изчезнала и на мястото й се беше появила някоя друга. Някоя, която ужасяваше.

Мелиса вдигна ръка и Аведон й разреши да говори. Тя стана и каза:

— Нямаме друг избор, освен да следваме моя план. Ако не искаме да умрем от глад през идващата зима. Всички знаете, че ако дадем на Небесния господар обичайното, в хамбарите ни няма да остане зърно. Колкото до така наречената неуязвимост на Небесните господари, това е мит. Всички знаем, че преди петдесет-шестдесет години един Небесен господар се разби в северните земи по време на буря. Удари го мълния. Е добре, ние ще ударим „Господаря Панглот“ с нашата мълния!

И Мелиса получи своя дял одобрителен шум. Джан видя в залата няколко глави да кимат в знак на съгласие. Но Ана размаха жезъла на Речта, даващ й правото да се намесва, когато пожелае.

— Изобщо не сме сигурни какво се е случило. Просто един слух, пуснат от скитници. А даже и така да е било, станало е по волята на Майката богиня, която с природните си сили е поразила Небесния господар. Как можеш да знаеш, че твоите ракети ще причинят някаква вреда на „Господаря Панглот“?

Мелиса се обърна към Аведон.

— Ще разрешиш ли на Сестра Хелън да говори пред събранието?

Аведон кимна и Мелиса махна на Хелън, която седеше на предния ред в галерията. Хелън стана, явно се чувстваше неудобно. Ниска, макар и не колкото Джан, и жилава, тя отговаряше за леярната и имаше особена роля за превръщането на Мелисиния план в действителност. Беше навлязла доста в скритото знание, подозираха я, че е твърде добре запозната и със забранените и зли науки на Мъжа. Затова и не я обичаха кой знае колко, но това изглежда не я притесняваше.

— Кажи отново пред Съвета това, което и аз преди се опитвах да им кажа — заповяда Мелиса. — Може би, ако го чуят от тебе, специалистката, и съмняващите се най-после ще се убедят.

Хелън преглътна нервно и каза с тънкия си глас:

— Както знаете, Небесните господари се държат над земята с помощта на газове, по-леки от въздуха. Има два такива — водород и хелий. Някога Небесните господари са били запълнени само с хелий, защото е най-сигурен. Това е инертен газ, а водородът може да се запали. С годините Небесните господари са загубили доста от своя хелий — от естественото пропускане, от злополуки и от какво ли не, а не са могли да го възстановят. Принудени са били да го заменят с водород в много от секциите. За разлика от хелия водородът се произвежда лесно чрез процес, наречен „електролиза“, който…

Мелиса я прекъсна с рязко движение на ръката си.

— Спести ни подробностите — каза тя. — Искаме да знаем дали Небесните господари носят големи количества от този опасен газ.

Лицето на Хелън се покри с ярка червенина.

— Ъ-ъ, да, Началничко Мелиса. Бих казала, че всички Небесни господари вече носят много повече водород, отколкото хелий.

— И това ги прави твърде уязвими спрямо огън?

— Да, твърде уязвими.

— И нашите ракети, носещи запалителни бомби, ще причинят сериозни повреди?

Хелън се прокашля и каза гръмко:

— Сигурна съм, че имаме много голям шанс да разрушим напълно „Господаря Панглот“.

Развълнувани реплики запълниха цялата зала. Но веднага затихнаха, когато Ана се намеси:

— Откъде знаеш, че не са намерили начин да получават по-сигурния газ? Хелий ли беше? Щом произвеждат другия газ, защо да не успеят и с хелия? Ами ако са открили съвсем нов газ?

— Не — твърдо каза Хелън, клатейки глава. — Това е невъзможно. Невъзможно е от научна гледна точка. Ако ми позволите да обясня…

Този път Аведон я прекъсна:

— Стига приказки за науката на Мъжа в тази зала. Ще се задоволим и с твоите уверения. Седни, Сестро Хелън.

Тя седна с още по-изчервено лице. Ана се възползва от момента и заяви на висок глас:

— Науката на Мъжа… ето това ни е проблемът. Планът на Мелиса прелива от тази наука. Ракети! — тя направо изплю думата с отвращение. — Тези оръжия не само нарушават конституцията, те са светотатство. Майката богиня ще отвърне лика си от нас, ако прибегнем до оръжията на Мъжа.

— Същото слушахме и когато започнахме да си служим с огнехвъргачките, а още не сме видели знак, че противоречим на Майката богиня — каза Мелиса.

— Така ли? Ами какво ще кажеш за нашите ниви, дето ги погълна пустошта? — попита Ана.

— Ако не ги използвахме, гъбичките щяха вече да покрият целия град. Огнехвъргачките са единственото действено оръжие срещу спорите. Да не споменавам и за повечето от големите животни, а те все по-често застрашават границите.

— И все пак Минерва е заплашена от гибел — настоя Ана.

Мелиса въздъхна.

— Ако успеем да победим Небесния господар, ще имаме достатъчно зърно да изкараме зимата. Да се надяваме, че дотогава ще си възвърнем поне част от земята. Но ако отстъпим, съдбата ни е предрешена.

— Можем да опитаме преговори с Небесния господар. Можем да му обясним положението си. Та то е толкова очевидно отгоре! — извика Ана. — Да речем, ще му предложим една трета от дължимия данък и ще обещаем останалото за по-късно. Нека разчитаме на милосърдието му.

Мелиса се изсмя горчиво.

— Кога ли някой от Небесните господари е имал милост? Сякаш не знаеш за какво ни смятат нас — земните жители. За земна сган. Ние не сме хора за тях. Нищо повече от част от пустошта, останала след Генетичните войни. По-добре искай милост от някой огромен гущер. Не, единственият ни шанс е да свалим „Господаря Панглот“ с огън. Време е ние, сестрите от Минерва, да се освободим от гнета на Мъжете!

Това реши спора. Джан физически усети, как вълната от чувства в залата се обърна безпрекословно в полза на Мелиса. Тя спечели. След малко и гласуването го потвърди. Преброяването на вдигнатите ръце й даде предимство от 23 гласа. Джан си отдъхна. Не се налагаше да умира. Все още не. Оставаха й поне две седмици.

Но двете седмици отминаха с плашеща бързина. Джан искаше да им се наслади, но не й остана време.

Мелиса я принуждаваше, както и всеки друг от останалите, да работи до изнемощяване, за да успеят с подготовката. Джан отговаряше за една от многото групи от по три жени, които трябваше да изстрелят ракетите. Те безкрайно повтаряха процедурата на изстрелването, монтираха ракетите в стартова позиция, махаха маскировъчната мрежа, закриваща устройството, преструваха се, че палят заряда и хлътваха зад набързо изградената защитна стена.

Според Хелън, ракетите бяха съвсем просто нещо. Задвижваха ги взривове на барутни заряди и, както показаха изпитанията, можеха да стигнат височина около хиляда фута. При удара взривател задействаше химически заряд. А той възпламеняваше спирта в носовия резервоар и го разпръскваше на широка площ. Никой не задаваше въпроса, поне официално, как Хелън се е добрала до начина за приготвяне на барут, който заемаше почетно място в списъка на забранените вещества. Джан подозираше, че Хелън сама бе стигнала до всичко, помагайки си само с оскъдни познания.

Макар и да се предполагаше, че сега Мелиса управлява Минерва, Ана не се отказа от противопоставянето почти до самия край. Най-сериозният им сблъсък се случи в началото на втората седмица. Ана, нейната дъщеря Тасма, Началничката Джийн и Адам — говорителят на мъжете, дойдоха онази вечер в дома на Мелиса. Тя ги прие с пресилена вежливост и каза на Джан да поднесе питиета. Ана обаче я посъветва да не си създава грижи, защото това съвсем не е светско посещение и Джан остана в преддверието.

— Вярно ли е — попита Ана обвиняващо, — казала си на Аведон, че искаш мъжете да бъдат въоръжени?

— Вярно е — каза Мелиса и млъкна очаквателно.

— Нямат ли край твоите светотатства? — изкрещя Ана. — Против всичко свято за нас е мъж да носи оръжие в пределите на Минерва. Сигурно вече сестрите, създали Минерва, ридаят от срам в небесата!

— Сестрите, създали Минерва, са били реалистки — отговори Мелиса. — Аз също. Следващият понеделник ще се нуждаем от всеки, способен да защити Минерва. Даже и да запалим „Господаря Панглот“, може би някои групи войници ще имат време да връхлетят върху ни.

— По-добре това да стане, отколкото да оскърбим Майката богиня по този начин! — извика Ана. Тя се обърна към Адам, който се опитваше да се затули зад Джийн и Тасма. — Кажи на Началничката Мелиса, че ти като говорител на всички мъже отказваш да носите оръжие.

Адам с нежелание застана между Джийн и Тасма. Гледаше Мелиса с тревога.

— Не се отказваме, началничко Мелиса, само дето ще е загуба на време да ни въоръжавате. Нали и вие знаете, мъжете от Минерва не са бойци. Майката богиня се е погрижила за това. Каква полза от нас в битка с Небесните войни?

— Ще ви се наложи да научите каква може да бъде — каза му Мелиса грубо. — Когато те доближи Небесен войн с намерението да ти разцепи черепа с брадва или да те изкорми със сабя, ще имаш избор — или ще го спреш с твоето оръжие, или ще му позволиш да прави с тебе каквото пожелае. Не очаквайте сестрите да ви защитават. Ще бъдем твърде заети със собственото оцеляване. Тъй че решавайте сами.

Адам пребледня.

— Но… през целия ни живот ни е внушавана абсолютната забрана да докосваме оръжие или да използуваме сечиво за заплаха. Нима очаквате от нас изведнъж да прекрачим през основните правила?

— Прав е — каза Ана.

Другите две жени кимнаха в съгласие. Мелиса сви рамене.

— Само това ще ви кажа — според конституцията имам правата в тези обстоятелства да предприема всички извънредни мерки, които според мен спомагат за оцеляването на Минерва. Затова наредих да се даде оръжие на всяко лице от мъжки пол на възраст над дванадесет години. Дали ще го използва или не, нека решава всеки поотделно. Това е.

Ана се озъби, с намерение да спори, но веднага премисли. Тя гневно се завъртя в робата си и тръгна към вратата. Другите я последваха, само Адам промърмори „Лека нощ“ на излизане.

Когато си отидоха, Джан попита майка си:

— Наистина ли вярваш в това — някой от мъжете да се сражава?

Мелиса отново сви рамене.

— Някои може и да се бият. Желанието за оцеляване е доста силен мотив. Ще видим. Но се надявам да не се налага. Ако имаме късмет, ще унищожим „Господаря Панглот“, преди Небесните войни да слязат.

— Ако някои от тях наистина се бият — каза бавно Джан, — току виж им харесало, а? После никога няма да можем да им се доверим напълно.

— Предразсъдъци — каза Мелиса. Тя влезе от преддверието в дневната и седна уморено в едно надуваемо кресло. Джан я последва в стаята.

— Но нали точно тази бе причината винаги да им се забранява да опознават оръжията? — попита тя. — Страхът, че у тях ще се събудят пороците на Древните Мъже, които още се крият в душите им?

Мелиса каза, без да я погледне:

— Майката богиня ги е променила завинаги. Не могат да се върнат към старото.

— Тогава за какво е законът за оръжията? Защо живеят в лагер? Защо им налагаме комендантски час? Защо се страхуваме от тях и досега?

— Това е традиция. И така трябва да бъде. Даже мъжете от Минерва, колкото и да са променени, не могат да изкупят греховете на своите предшественици спрямо нашите прамайки, защото тези грехове са продължили безбройни хилядолетия. Нито пък греховете, които Небесният господар „Панглот“ извършва спрямо нас. Затова всяка неделя мъжете трябва да се молят в Залата за изкупление на катедралата. Те отдавна са загубили правото да бъдат равни с нас и никога няма да си го възвърнат. Сега си отивай в стаята и ме остави на спокойствие. Имам да мисля за много неща.

Джан се подчини. Докато седеше и чистеше сабята си за трети път през този ден, тя размишляваше какво би станало с мъжете след понеделник, ако успее планът на Мелиса за унищожаване на Небесния господар. Дали пък у сестрите няма да се появи желанието за окончателното прогонване на мъжете от Минерва? Изглеждаше твърде вероятно. Вероятно и тя самата би подкрепила такова искане, но не й се искаше дори да си представи как изгонват и нейния баща. Или Саймън. И какво ли бъдеще очакваше Минерва без мъже? Следващият период за зачеване трябваше да настъпи след по-малко от три години…

В неделя, деня преди пристигането на Небесния господар, катедралата едва събра всички молещи се. Никой не се молеше по-горещо от Джан пред символа на Майката богиня, изваяна от дънера на древен свещен дъб. Молеше се да се събуди на другата сутрин и да открие, че всичко си е както в предишни години, че нивите не са погълнати от пустош, че под покривите на града не са скрити оръжия, насочени към Небесния господар… Но най-много се молеше да изчезне студената и жестока жена, в която Мелиса се беше превърнала, и майка й да се върне.

Джан не можа да спи през тази нощ. Отначало кръстосваше неспокойно из празната къща (Мелиса проверяваше за последен път разположените ракети), разглеждаше и докосваше познати домашни вещи и се стараеше да се убеди, че всичко е нормално и ще бъде нормално, дори след утрешния ден. Към два часа сутринта тя чу далечен рев, последван от гръмовен трясък. Викове, писъци, накрая и резкия звън на тревогата от една от стените. Тя набързо си сложи бронята и колана с оръжията, взе студеносветеща лампа и изтича навън.

Тясната улица вече бе запълнена от други сестри, излизащи тичешком от домовете си към мястото на тревогата. Джан също се втурна натам. Ако съдеше по звука, случило се беше нещо сериозно, може би нападение на голямо влечуго. Тя се надяваше стената да не е пробита. След последното си дежурство не се бе сещала често за опасностите извън защитения периметър, твърде много я занимаваха други грижи. Каква ирония — ами ако Минерва бъде смазана от обитателите на пустошта точно преди пристигането на Небесния господар?

Тя се стресна, когато нещо докосна голото й бедро. Оказа се Марта. Шимпанзето успяваше да тича заедно с нея, беше вързало здраво на кръста си чантата с инструменти.

— Марта, уплаши ме.

— Съжалява… Господарке… — задъхваше се то, препускайки на четирите си крайника. — Ти знаеш защо… Тревога?

— Не. Но сигурно е гущер. Много голям.

Оказа се, че Джан е познала. Когато стигнаха стената, видяха, че масивната западна порта е съборена и сред пръснатите парчета лежи чудовищното тяло на едно от гигантските влечуги. Беше се омотало в стоманената мрежа над стената и очевидно само това му беше попречило да влезе в Минерва. От тялото стърчаха арбалетни стрели, но то още се гърчеше и потреперваше. Джан забеляза, че е от вида, който ходи на два крака като хората. И се отличава със свирепостта си.

Тя си пробиваше път през нарастващата тълпа, като търсеше Алза, знаеше че е дежурна на стената тази нощ. Видя я между няколко стражарки. Бяха наобиколили нещо, лежащо на земята. Когато наближи, Джан видя тяло, покрито с окървавена роба.

— Коя е? — попита тя уплашено Алза.

Алза се обърна и я погледна потресено. Отначало като че не позна Джан, после погледът й се изясни и тя каза:

— О, това си ти, мъничката ми.

Отново се обърна към тялото на земята.

Умиращото влечуго удари оглушително с опашката си и Джан подскочи уплашено. Докато се обръщаше, видя как стражарка се доближи опасно до звяра и заби стрела в едно от очите му. Той трепна конвулсивно и затихна, макар че гръдният му кош още се повдигаше и отпускаше. Джан погледна към Алза.

— Коя е? — попита пак.

— Карла — каза Алза.

Тя се наведе и леко дръпна надолу напоената с кръв роба. Щом видя какво имаше под робата, Джан усети, че й се гади. Едното око на Карла сякаш я гледаше от смазаното лице. Изведнъж, съвсем нелогично, на Джан й хрумна, че Карла е още жива, даже в този ужасен вид, и усеща всичко, случило се с тялото й. Джан поиска да се втурне с писък към дома си и да се скрие под завивките на леглото, докато светът не стане отново нормален. Докато не стане какъвто беше в детството, когато не беше принудена да вижда такива неща… даже не знаеше, че се случват такива неща. И дори отстъпи крачка назад, преди да се овладее. „Дъщеря си на Мелиса, каза си тя, не бива да се излагаш!“

— Бяхме заедно при портата — обясни Алза, докато покриваше за облекчение на Джан нещото, което преди беше на Карла. — Аз успях да отскоча, но тя остана на поста си. Портата падна и я смаза, когато гущерът нахълта.

— Но какво се случи? — попита Джан. — Защо е връхлетял върху портата? Големите влечуги понякога блъскат стената, но никое не се е държало така преди.

Алза потърка бузата си и Джан видя на нея голям лилав оток.

— Не съм сигурна… но като че преследваше нещо.

— Какво преследваше?

— Видях само за миг, но май беше котка. Черна котка. Голяма. Тичаше точно пред гущера, после отскочи встрани и изчезна.

— Голяма котка ли? — попита Джан. — Пантера ли беше?

— Може и пантера да е била. Нали ти казвам, едва я видях.

Джан си спомни деня, когато пантерата поиска убежище. На същата тази порта. И Карла беше с нея.

Заобикаляйки отдалеч влечугото, Джан отиде до дупката, останала от разбитата порта. Вгледа се в тъмнината оттатък.

— Внимавай — предупреди я стояща наблизо стражарка. — Не знаем какво има наоколо заради шума, да не говорим пък за миризмата на кръв.

Джан не й обърна внимание. Оглеждаше напрегнато дърветата и търсеше някакво движение. Тогава видя очите. Гледаха в нея от висок клон, горящо зелени в отразената светлина на многото лампи, но тялото на пантерата изобщо не се виждаше.

— Дай ми това! — изръмжа Джан, изтръгвайки арбалета от ръцете на учудената стражарка.

Тя вдигна оръжието към клона, където видя очите, но вече ги нямаше.

— Какво стана? Какво има там? — попита я стражарката.

Джан не отговори. Тя се ослушваше за звук, какъвто и да е звук, който да й посочи мястото на пантерата. Но чу само екота на далечна гръмотевица. После и светкавицата проблясна на хоризонта.

След дълга пауза тя върна арбалета на стражарката и промърмори:

— Наближава буря.

Глава трета

Бурята както връхлетя, така затихна, но небето все още сивееше от ниските облаци. Беше студено и Джан се уви по-стегнато в наметката, докато гледаше неспокойно от покрива надолу към градския площад. По традиция Небесният господар взимаше данъка си от това място и сега, час преди обяд, покрай стените бяха натрупани високи купчини от чували. Но Джан знаеше, че този път в тях нямаше зърно, а пясък и слама.

Мелиса и другите Началнички се бяха скупчили пред платформата, където преди сядаха, за да отдадат колективно дължимата почит към представителите на Небесния господар. Сега от платформата трябваше да дойде сигналът за началото на атаката. Мелиса щеше да изстреля червена сигнална ракета.

Джан огледа наоколо. По много покриви се виждаха хора, но това беше нормално. Посещението на Небесния господар винаги привличаше множество зяпачи. „Господарят Панглот“ отвращаваше и плашеше сестрите от Минерва, но на гледката, която представляваше, не можеха да устоят.

Тя погледна часовника си. Небесният господар щеше да пристигне по обяд. Оставаше по-малко от час. До нея Марта се суетеше нервно и си играеше с чантата за инструменти. Нямаше причина шимпанзето да бъде на покрива, но тя се примоли на Джан да остане с нея. И Джан отстъпи. Мократа от дъжда Марта наистина изглеждаше твърде нещастна и Джан я погали ободрително зад ушите. Марта прояви удоволствието си с доста обезсърчено сумтене и каза:

— Марта страхува, Господарке. Много страхува.

— Не се тревожи — каза Джан по навик. — Няма за какво. Всичко ще бъде наред.

— Мъжкари шимпанзета казват няма. Те казват Небесен господар прави да няма Минерва. Казват Небесни войни слизат долу, убиват сестри… изнасилват сестри…

— Млък! — изкрещя потресената Джан. За втори път от сутринта чуваше богохулната дума. — Знаеш, че не е позволено да се произнася тази дума, Марта!

Марта наведе глава.

— Съжалява, Господарке.

Джан въздъхна.

— Добре, но не го прави повече.

Тя още не можеше да се опомни от първата случка, когато чу богохулството, нито от разтърсващите обстоятелства, съпроводили произнасянето му.

Мелиса се върна в дома им преди зазоряване. Джан се мъчеше със закуската си в кухнята и се опитваше да изтрие от въображението си страшните останки на Карла. Колкото и да не й се ядеше, апетитът й съвсем изчезна, щом видя лицето на майка си. Мелиса изглеждаше по-изтощена от когато и да било през целия живот на Джан досега, но в изражението й имаше страховита решителност. Джан уплашено помисли, че така би изглеждал труп, върнат към живота с някаква нечестива цел.

Мелиса се загледа в Джан мълчаливо, после сложи на масата малко метално цилиндърче. Беше към три пръста дълго и един пръст широко. Джан погледна най-напред към него, после към тревожещото я лице на майка си.

— Какво е това?

— Запалителна бомба. Хелън я направи. Няколко направи. Много е умна — каза Мелиса с мъртвешки глас. Тя взе устройството и показа единия му край на Джан. — Виждаш ли тази част? Завърташ я по посока на стрелката и след тридесет секунди се взривява.

Джан взе цилиндърчето и го заразглежда. Опитваше се да изглежда впечатлена, защото явно Мелиса очакваше това от нея, но не можеше да си представи каква полза ще има от толкова малко оръжие срещу Небесния господар. Подаде го на Мелиса, но тя поклати глава отрицателно.

— Това е за тебе. Отсега нататък ще бъде у тебе.

Джан се намръщи.

— Но какво да правя с него? Да го хвърля по Небесния господар или какво?

Мелиса въздъхна на пресекулки.

— Ако нещата се объркат днес и загубим битката, тази малка бомба ще бъде последният ни шанс да си отмъстим. Ако си още жива, ще позволиш на Небесните войни да те пленят и да те отведат в Небесния господар. После при първа възможност ще сложиш това устройство там, където ще причини най-големи вреди на Небесния господар. Най-добре да е близо до място, пълно със запалващия се газ, водорода.

Докато слушаше, Джан отвори уста в почуда.

— Майко, нали не говориш сериозно!

— Разбира се, че е сериозно, малка глупачке! — отсече Мелиса и Джан потрепери.

— Но аз не бих могла! — протестира тя, а умът й се завъртя от смисъла на казаното от Мелиса. — Никога няма да се дам жива на Небесните войни! Немислимо е! А и тази идея, да се кача в Небесния господар…

Тя поклати глава.

— Не си ти, която избира — каза Мелиса студено. — Заповядвам ти да направиш, каквото ти казах. Ако оцелееш в битката, а аз искам да направиш всичко възможно за това, ще се предадеш. Трябва, разбра ли?

Джан се разтресе. Тя пак погледна малкия цилиндър, който държеше в ръката си.

— Ама това е смешно — каза тя тихо. — Даже и да ме качат в Небесния господар, мога ли да се надявам, че ще го унищожа с толкова малко нещо?

— Дано не си само ти. Казах ти, че Хелън направи няколко такива бомби. Дадени са на подбрани хора. Ти си едната.

— Но защо аз, майко? Защо аз! — извика тя.

— Би трябвало да ти е ясно. Моя дъщеря си. Ако опитът ми да разруша Небесния господар се провали днес, важно е моята дъщеря да участва в последното действие на бунта. Ти ще отмъстиш не само за Минерва, но и за честта на твоята майка.

Джан се вгледа в очите на майка си и разбра, че няма никакъв шанс да я убеди. Но докато я заливаше отчаянието, хрумна й един начин.

— Майко — каза бавно тя, — ако атаката не успее и дори оцелея след възмездието на Небесния господар, и даже ме качат в него като затворничка, как бих могла да укрия това от Небесните войни?

Тя вдигна бомбата нагоре.

— Знаеш ли колко внимателно претърсват чувалите със зърното, преди да ги изтеглят в Небесния господар. Те сигурно ще открият и това в дрехите ми.

Лявата буза на Мелиса се разкриви от тик. Тя каза:

— Няма да бъде в дрехите ти, ще бъде в тебе.

— Да не искаш да го глътна? Но…

— Не се прави на тъпачка! — отряза я Мелиса. — Малко да помислиш и ще се сетиш как да го скриеш в себе си.

Джан едва не изтърва цилиндъра, но се сети, че е бомба и успя да го задържи. Вълна от омерзение премина през нея, докато го разглеждаше. Сега виждаше този предмет по съвсем различен начин.

— Не мога…

— Ще го направиш като всички останали, избрани да пренесат незабелязано тези устройства в Небесния господар. Съмнявам се някой от Небесните войни да се сети за такова интимно претърсване, но дано никой от тях не се опита да те изнасили.

— Майко! — задави се Джан, потресена от гласното изговаряне на подобна върховна непристойност.

Мелиса се наведе към нея и я сграбчи за раменете.

— Джан, не можеш да си позволиш капризи. Трябва да приемеш фактите. Това е война. Което в нормални времена е по-добре да не се казва или даже да не се мисли, сега трябва да го срещнем лице в лице. Вече не си дете!

— А ти вече не си ми майка.

Не искаше да изрече тези думи, но те сами се изплъзнаха, още щом се появиха в мислите й. Не се учуди, когато бузата й изтръпна от удара на Мелисината ръка. Очите й натежаха от сълзи. Искаше да се извини, да помоли майка си за прошка, но сега не можеше да отвори уста.

— Отивай в банята и направи каквото ти казах. Веднага! — гласът на Мелиса трепереше от едва сдържан гняв или от трудно поносима болка.

Без да каже дума, Джан стана от масата и отиде в банята…

Докато стоеше в напрегнато очакване на покрива на кръчмата, усещаше бомбата — неудобна и тежка. Почти й прилошаваше от нея. Искаше да я захвърли, още щом Мелиса излезе, но се чувстваше толкова виновна заради думите си, че не събра смелост да не се подчини на майка си. И сега, гледайки към далечната фигура, застанала пред платформата, искаше да се втурне към нея и да поиска прошка.

Вместо това тя се изпъна и се обърна към своята група за изстрелването на ракетите — Пола, стражарка от стените, Лайза, която работеше в пекарната, и Питър, мъж. Той все още хвърляше овчи погледи към брадвичката, която му бяха заповядали да носи на пояса си. Това оръжие объркваше Джан. Тя се съмняваше в способността на Питър да го използва, което означаваше, че той ще е безполезен в ръкопашен бой. Но пък и идеята, че той би могъл да го използва, я тревожеше предостатъчно.

Тя им се усмихна (или поне се надяваше, че го направи) с благата и уверена усмивка на човек, който контролира положението, и каза:

— Е добре, знаем ли какво се очаква от нас, или да направим още една тренировка?

Пола отговори за всички.

— Май не е нужно, Госпожо. Пък и вече не е разумно да махаме маскировката. Току виж Небесният господар подрани.

Джан се намръщи мислено. Стражарката беше права, а тя, самата, беше показала слабостта си пред другите. Още едно доказателство, че не я бива да ръководи. Ако майка й не беше Мелиса, сигурно щеше да стане тъкачка или шивачка, а не да се разхожда напред-назад в броня и да се прави на войн.

Тя кимна милостиво на Пола:

— Съгласна съм с тебе. „Господарят Панглот“ винаги е бил точен преди, но предпазливостта никога не е излишна.

Отиде до ракетите в керамичните им насочващи тръби и се престори, че ги преглежда. Бяха разположени под платнен екран, боядисан да наподобява част от покрива, ако го гледат отгоре. Когато им дадат сигнала, щяха да махнат маскировката, да насочат нагоре дървените рамки на направляващите тръби и да запалят зарядите…

Зад нея се чу как някой отваря капака на покрива. Обърна се и видя Алза.

— Ти пък какво правиш тук? — възкликна тя изненадано. — Би трябвало да си на мястото си.

Джан знаеше, че групата на Алза трябва да изстрелва ракетите си близо до завода за спирт, на другия край на града. Алза й се усмихна. Натъртеното място, което Джан видя по-рано сутринта, сега представляваше лилаво петно на дясната челюст до челото на Алза.

— Исках да те видя, мъничката ми. Да ти пожелая късмет и да те помоля да се пазиш.

Тя прегърна Джан и я целуна. Джан си позволи да се порадва на усещането от тези познати ръце. Алза беше първата й любовница и си оставаше най-близката й приятелка, макар че напоследък се държеше покровителствено. Но целувката им продължи и Джан вече едва се сдържаше. Идеше й да се залее в сълзи, да се вкопчи в Алза и да я помоли да не я оставя сама.

Джан се освободи от прегръдката на Алза и отстъпи крачка назад. Насили се да се усмихне, но долната й устна трепереше.

— И ти внимавай, Алза. Когато свърши всичко, нека се видим долу на по чаша.

— Добре, мъничката ми. Но само ако поръчаме пиенето в отделна стая. Отдавна не сме били заедно.

— И аз ще се радвам — каза Джан искрено.

Тя и Алза не се бяха любили от почти година, но изведнъж предишното сексуално влечение нахлу у Джан като водопад. Почувства страшна нужда от Алза. Едва би дочакала да минат следващите часове и да дойде моментът, в който телата им ще се сплетат под завивките в едно от големите и удобни легла на кръчмата. Но както се наслаждаваше на тази мисъл, студен и безстрастен глас от дълбините на съзнанието й каза: „Никога няма да видиш Алза“. Тя потисна мъката от това предчувствие, усмихна се на Алза и каза:

— Значи до по-късно. И внимавай.

Алза я целуна нежно по бузата.

— И ти внимавай, мъничката ми.

Докато гледаше как Алза се смъква надолу през капака, Джан се питаше дали и тя не носи в себе си студения ръбат цилиндър на смъртта.

Оставаше една минута до дванадесет. Всеки гледаше на запад към веригата ниски хълмове на хоризонта. „Господарят Панглот“ винаги се появяваше иззад тези хълмове. Но днес заради ниските облаци и дъжда, заливащ пустошта между тях и Минерва, трудно се различаваха дори очертанията им.

Джан нервно опипваше дръжката на сабята си, докато се вглеждаше в хълмовете. Милостива Майко Богиньо, молеше се тя безмълвно, изпрати ни чудо. Нека не се появи Небесният господар. Нека изчезне завинаги, дано го е поразила мълния в някоя буря, както онзи Небесен господар преди години…

Дванадесет.

„Господарят Панглот“ не се виждаше никакъв.

Джан усети нещо странно. Въздухът около нея стана друг. Не беше като полъх на вятъра, въздухът внезапно стана по-тежък. Инстинктивно вдигна поглед нагоре.

— Майко Богиньо… — промърмори тя.

„Господарят Панглот“ беше точно над тях. Беше се спуснал през ниските сиви облаци. Те се въртяха в разбърканите течения около огромното му туловище. Щом го видя, Джан се усети пак дребна и безпомощна като в първия си детски спомен. „Как е възможно да разрушим нещо толкова голямо?“, попита се тя отчаяно.

— Майко Богиньо, спаси ни… — дочу се откъм Лайза.

Другите също гледаха нагоре. От съседните покриви долетяха възклицания на изненада и страх. Марта се сви в един ъгъл и застена.

Нещата вървят на зле, каза си Джан, гледайки все още снижаващия се „Господар Панглот“. Дългото цяла миля тяло запълваше небето, заличавайки всичко друго. Но защо беше променил обичайния си начин на появяване? Защо не дойде от запад както винаги? Дали подозираше какво са му подготвили?

Той слизаше все по-надолу и Джан замръзна в първобитен страх, подобно на предишните му идвания. Сякаш „Господарят Панглот“ се канеше да легне върху града и да смаже зданията с тежестта си. Джан се бореше с непреодолимата паника. Високото пищене на Марта никак не й помагаше.

„Господарят Панглот“ спря. Висеше на около 1500 фута над Минерва, огромните му очи гледаха втренчено. Както винаги, Джан си представяше, че гледат точно нея.

Чу се ниско съскане, после нещо изпука. Накрая заговори гръмовен глас:

„АЗ СЪМ ГОСПОДАРЯТ ПАНГЛОТ, ВЛАСТЕЛИН НА НЕБЕТО И НА ВСИЧКО ПОД СЯНКАТА МИ. ВИЖТЕ МЕ И ТРЕПЕРЕТЕ! (Щрак!) ВИЕ СТЕ МОИ ПОДАНИЦИ И ЩЕ НАПРАВЯ С ВАС, КАКВОТО ПОИСКАМ! МОГА ДА ВИ СМАЖА КАТО ЗЕМНИ ЧЕРВЕИ, КАКВИТО СТЕ, НО ЩЕ ПРОЯВЯ МИЛОСТ. (Щрак!) СРЕЩУ ДАНЪКА, КОЙТО ЩЕ МИ ДАДЕТЕ, ЗАПАЗВАМ ЖИВОТА ВИ. И ЗАТОВА ДАЙТЕ СИГНАЛ, ЧЕ СТЕ ГОТОВИ ДА ДАДЕТЕ ТОВА, КОЕТО ПО ПРАВО Е МОЕ. (Щрак! Прас!) АКО НЕ СЕ ПОДЧИНИТЕ, ВЪЗМЕЗДИЕТО МИ ЩЕ БЪДЕ НЕЗАБАВНО И УЖАСНО… УЖАСНО… УЖАСНО…“

Гласът изведнъж млъкна.

Джан се намръщи. Ултиматумът на „Господаря Панглот“ си беше същият, но щракането и пращенето, заедно с повтарянето на последната дума, бяха нещо ново. И тези промени в обичайната поредица събития я безпокояха.

Отмести погледа си от страховитата маса на Небесния господар и го насочи към Аведон. Тя запали огъня на платформата, с който даде сигнал на „Господаря Панглот“ за готовността им да платят данъка си. Сърцето на Джан се забърза. Не им оставаше да чакат дълго.

Димът се издигна от символичния огън и тя пак погледна „Господаря Панглот“. Опита се да си спомни какво каза майка й за първия път, когато Джан беше малко момиченце: „Не се плаши, мила. Това е само въздушен кораб. Играчка, останала от Ерата на Мъжкото Зло. Изглежда голям и могъщ, но в него няма кой знае какво — малко хора и много газ.“

Само въздушен кораб. Джан си повтаряше тези думи. Но напразно. „Господарят Панглот“ наистина беше само един въздушен кораб, но с дължина над 5000 фута и поне 1000 фута широк. Джан добре познаваше размерите му. И можеше да си казва, че вдъхващото ужас туловище е нещо като илюзия, че е пълно с газ, но това не помагаше. Вече не й помагаше, откакто порасна.

Само въздушен кораб ли? Не, беше летящ град. При това летящ защитен град. Виждаше дулата на смъртоносните машини, наречени оръдия, да се подават от различни части на корпуса като четина по гигантска брадичка. Виждаше редиците прозорци, палуби, люкове. И приличащите на дула двигатели, всеки с размерите на силоз за зърно, от които се чуваше мощен дразнещ шум, звучащ като далечен гръм. Колко ли небесни хора живееха в тази летяща машина? Никой не беше сигурен. Може би хиляда. Или даже две хиляди.

Височината на звука от двигателите на „Господаря Панглот“ се промени. Джан видя, че двигателите, окачени под задните стабилизатори, се завъртяха на осите си…

Небесният господар вече не се спускаше. Джан определи разстоянието на около шестстотин фута. Напълно в обсега на техните ракети. Погледна надолу към платформата. Сигналът можеше да се появи всеки момент.

— Пригответе се — каза тя на своята група. — Марта, млъкни.

— Ето ги! — извика Лайза.

Джан погледна нагоре. Голяма секция от корпуса на „Господаря Панглот“ се отдели и се заспуска надолу, окачена на въжета. Джан знаеше, че това е рамата за товарене на данъка. Знаеше, че с нея се спускат мнозина въоръжени Небесни войни, които трябваше да претърсят всички чували със зърно, преди да бъдат качени горе. Един от тях гледаше надолу, надвесен над парапета. Рамата се насочваше точно към центъра на площада, макар да се въртеше от появилия се студен ветрец. Джан се надяваше той да не повлияе на ракетите. На Небесния господар явно не пречеше — той висеше неподвижен като скала над града. Досети се, че многобройните му двигатели би трябвало да се справят с всякакви врагове, освен с най-силните.

Снижаващата се рама вече беше на не повече от сто и петдесет фута над земята. Ясно се различаваха Небесните войни, приличащи на огромни раци в своята слоеста, черупкоподобна черна броня. Джан погледна неспокойно към платформата. Какво чакаше още майка й? Да не се е уплашила?

Нещо проблясна на платформата и във въздуха се издигна опашка от червен дим. Няколко мига Джан само я гледаше, сякаш тялото й се парализира, после успя да се обърне и да изкрещи на групата си:

— Сега! Сега!

Те дръпнаха настрани маскировъчното покривало и насочиха нагоре изстрелващото устройство, докато Джан бясно чаткаше с огнивото, за да изкара искра.

— Готово, Госпожо! — изкрещя Пола.

В този момент Джан с огромно облекчение успя да подпали фитила. Пазейки огънчето с ръка, тя коленичи до долния край на тръбите и поред поднесе фитила към зарядите. Щом се увери, че и трите заискриха, тя извика:

— Скрийте се!

Другите, заедно с Марта, вече се бяха сгушили зад дървената преграда в далечния край на покрива, когато Джан зави зад ъгъла и се хвърли по лице.

Още няколко безкрайни секунди нищо не се случи и после дойде оглушителното свистене!

Звукът се отдалечаваше и Джан стана с поглед нагоре, без да обръща внимание на валящите върху покрива искри. Ракетите запълниха небето, те излитаха от всяко място в Минерва. Стотици и стотици, и всички се насочваха право към Небесния господар.

Две удариха дъното на рамата. Взривиха се и изведнъж рамата запламтя. „Ще победим, каза си тя, наистина!“

Глава четвърта

Последното огнище на съпротива беше около болницата.

Може би защото се оказа единственото по-голямо здание в Минерва, все още неразрушено напълно, но по-скоро защото всички, оцелели от бомбардировката, се насочиха по инстинкт натам.

Стратегически това бе идеалното място за последно сражение, ако думата „идеално“ може да се използва в подобни обстоятелства. Сградата беше разположена в собствен двор, едно от малкото здания в Минерва, за което бяха допуснали този лукс, и беше обградена с ниска стена. Останки от тежките стари времена, когато карантината е била необходимост.

В момента в болницата и около нея имаше осемдесет и шест души от Минерва. Четиридесет и седем от тях бяха с толкова сериозни рани, че не можеха да се сражават. Всички останали също бяха ранени, кой по-леко, кой по-тежко. Мъжете бяха единадесет и на тях не можеше да се разчита в бой. И оставаха двадесет и осем жени, от които само осемнадесет — професионални войни. Между тях бе и Джан.

Тя стоеше до стената на болницата с поглед в наближаващите по улицата Небесни войни. Държеше зареден арбалет. По лицето й течеше кръв от дълбоката рана на главата, ръцете и краката й бяха раздрани на няколко места. Ушите й още бучаха от взрива, който я хвърли надолу през покрива на кръчмата. Затова не чу предупредителния вик на жената до нея. Едва когато жената я дръпна рязко за лакътя, тя се огледа и видя, че всички други са се прикрили зад ниската стена. Джан бавно се смъкна на колене и опря арбалета на стената. Всичко изглеждаше призрачно. Толкова много неща се случиха през последния час, че сетивата й отказваха да работят. Поредицата шокове я доведе до безчувствие, някак се бе откъснала от ставащото наоколо. Не усети страх, когато предната редица Небесни войни спря и се прицели с дългоцевните си еднозарядни пушки в хората от Минерва. Джан знаеше достатъчно за пушките и за убийствената им сила, но жената до нея пак трябваше да я дръпне за ръката, за да скрие главата си зад стената.

Острият пукот на изстрелите проби през бръмченето в ушите й. Каменни парченца се разхвърчаха от стената, на не повече от фут от главата на Джан. По-нататък една жена се хвана за лицето и падна назад.

— Сега! — изрева някой съвсем наблизо.

Джан си спомни какво би трябвало да направи. Пак подаде глава иззад стената и вдигна арбалета. Небесните войни наближаваха тичешком. Мнозина бяха затъкнали ножове върху цевите на пушките си. Крещяха. Джан опря на рамото си приклада на арбалета и си избра мишена. Изчакваше. Макар и направена не от метал, бронята на Небесните войни беше достатъчно издръжлива, за да отрази стрелата, ако не е изстреляна от упор.

Когато целта доближи на двайсетина фута, тя натисна спусъка. Арбалетът звънна и я удари по рамото, стрелата отхвърли целта назад. „Току-що за първи път убих човешко същество“, каза си тя, но това не предизвика никакви чувства у нея. После видя, че нейният човек все пак не е мъртъв. Той се гърчеше на земята, пернатият край на стрелата стърчеше от лявото му рамо. Кръвта му изглеждаше твърде ярка върху черната броня.

Още няколко Небесни войни лежаха на земята, някои от тях не мърдаха. Техни съратници вече отстъпваха надолу по улицата. Жените зад стената извикаха тържествуващо. Някоя от тях гръмогласно и грубо изказа мнението си за войните, но Джан не можа да различи думите, макар че наоколо се засмяха.

Джан си помисли, че това е странно. Тя с привични движения презареди арбалета. Все повече Небесни войни притичваха към улицата и тя разбираше ясно — няма никаква надежда да спрат втората им атака. Тя се огледа за Небесния господар. Сега беше на две-три мили, източно от града, висеше ниско в небето като огромна риба. Пролука в облаците осветяваше подобните на люспи предмети по горната част на корпуса, които правеха още по-близка приликата с риба. Виждаше се едно от големите очи до носа, то като че ли предвкусваше предстоящото. Искаше й се да изстреля стрелата от арбалета чак до това гадно око и да го затвори завинаги. Но дори оръжието й да беше толкова силно, стрелата никога не би достигнала Небесния господар. Също като ракетите.

След като паднаха бомбите, Джан се опитваше да открие Мелиса на площада. Натъкна се на Хелън, която ходеше безцелно в кръг. Дясната й предмишница беше откъсната под лакътя и макар че някой беше стегнал здраво ръката, от чукана още капеше кръв. Тя беше в шок, но Джан я сграбчи за раменете и я разтърси грубо.

— Какво стана? — изкрещя Джан, но се задави в плътния облак черен дим, отново покрил площада.

Навсякъде сградите горяха и жегата от пукащите пламъци нахлуваше на вълни, щом димът се разсееше за малко. Джан успя да си поеме дъх и пак раздруса Хелън.

— Какво стана, проклета да си!

Отговори й само празният поглед на Хелън. Джан я пусна и тя се затътри нанякъде през дима. Джан изплака от яд. Не беше честно. Трябваше да узнае защо всичко рухна, когато победата изглеждаше толкова сигурна.

Ракетите летяха чудесно, само няколко се завъртяха веднага след изстрелването. Но Хелън беше ги предвидила в сметките, те не можеха да попречат. Повечето ракети се насочиха право към целта.

Първите бяха на не повече от стотина фута от корпуса на Небесния господар, когато всичко отиде по дяволите.

Светлинни лъчи, много ярки лъчи тюркоазена светлина, проблясваха от различни места по корпуса и всеки докосна една от ракетите. Истински зловещото се случи в момента на допира. Но какви бяха тези хора, щом можеха да насочват оръжия — а бързо стана ясно, че светлинните лъчи са оръжие — с такава безпогрешна точност към движещи се мишени? Джан едва започна да си задава този въпрос и ракетите избухнаха. Всички и всяка поотделно, едновременно.

Ослепително огнено кълбо зае мястото на всяка ракета, а после от небето се посипаха горящи парчета. Небесният господар започна да се издига. Никой не се опитваше да изтегли нагоре товарната рама, която все още гореше. Джан видя как един от Небесните войни скочи, обгърнат в пламъци.

— Какво се случи? Какви бяха тези лъчи? — попита зашеметен глас. Беше Пола.

Въпросът изтръгна Джан от унеса.

— Презаредете тръбите! — заповяда тя отсечено. — Бързо, преди Небесният господар да се измъкне.

Докато групата бързешком подготвяше нови три ракети за изстрелване, близко свистене показа на Джан, че други са реагирали по-бързо. Тя погледна надолу към платформата, но не можа да я види в гъстия дим от останките на ракетите. Чудеше се какво ли мисли майка й в момента.

Нещо трясна в покрива до нея и тя отскочи с вик от болката в опарения от искри крак. Оказа се горяща опашна част от ракета. Тя запали фитила си от нея и заповяда на другите да се скрият, после поднесе фитила към зарядите…

Съвсем безполезно, както тя се боеше. Тюркоазените лъчи отново се стрелнаха надолу от „Господаря Панглот“ и отново доста по-малобройните този път ракети изчезваха сред кълба огън, твърде далеч от целта, за да навредят поне малко.

Небесният господар все още се издигаше. Някой преряза въжетата на товарната рама, или пък бяха достатъчно прегорели, и тя полетя сред искри към земята. Разби се зад къщите, от другата страна на площада.

Нищо не се случи през следващите пет минути. Небесният господар достигна височина четири хиляди фута и спря. Неясен в ниските облаци, той висеше неподвижно в небето, мълчаливо и злокобно.

— Сега какво ще правим? — попита Пола с треперещ глас.

И Джан се питаше същото. Погледна към платформата на площада с надеждата, че нейната майка ей сега ще направи чудото, макар и да знаеше — чудо няма да има. Марта се измъкна от скривалището си зад захвърленото маскировъчно покривало и обгърна краката на Джан.

— Господарке, Господарке — скимтеше тя, опитвайки се да скрие лице в полата на Джан.

Джан раздразнено се опитваше да се освободи от мощната прегръдка на шимпанзето. Самата тя бе прекалено уплашена, за да си губи времето, като утешава Марта.

— Вижте! — обади се мъжът.

Сочеше нагоре към Небесния господар. Джан видя няколко малки тъмни предмета, които устремно се приближаваха. Джан чуваше все по-силното свистене.

Когато първият се удари в площада, точно пред кръчмата, изригвайки в гейзер от пръст и дим, Джан разбра, че са бомби. Като дете беше слушала разкази за тези оръжия на Небесния господар. С тях Небесните господари бяха подчинили на волята си земните обитатели след Генетичните войни. Но никога преди не беше виждала действието им.

Още и още бомби падаха и изведнъж светът около Джан се превърна само в гръм и заслепяваща светлина. Ударната вълна я повали. Сякаш потъваше в необятна невидима възглавница. Не знаеше колко дълго е лежала по гръб зашеметена, преди да изпълзи на длани и колене към парапета на покрива. Очите й плувнаха в сълзи от гледката насреща.

Минерва агонизираше. Огънят бушуваше из целия град, но бомбите още се сипеха. Огромно огнено кълбо излетя нагоре в другия край на града, заводът за спирт беше улучен.

— Алза… — прошепна си Джан.

Площадът беше осеян с дупки. На мястото на платформата лежеше купчина черно димящо дърво. Трябваше да слезе там долу, трябваше да намери майка си.

— Скапани страхливци! — изрева някой зад нея. Обърна се и видя стражарката Пола да се изправя и да размахва сабята си към тъмнеещия отгоре Небесен господар. — Слезте тук, копелета! Слезте и се бийте, както го правим ние, жените!

Случилото се след това запечата в паметта на Джан образа на мускулеста златокоса жена-войн, отправяща своето смело и безсмислено предизвикателство към чудовището над тях…

Тя видя как бомбата се вряза в покрива. Просто се мярна размазаното петно на движението и като с магия зад Лайза се появи дупка. Бомбата не се взриви веднага. Бе минала през цялата кръчма и избухна от удара в каменния под на мазето. Джан видя как задната част на покрива скочи във въздуха. И изчезна. Лайза също изчезна. Покривът под Джан се срути и тя падна заедно с него. Докато летеше надолу, чу ужасния писък на Марта. Никога повече не видя шимпанзето, нито някой от хората, с които беше на покрива.

Нещо меко спря падането й. Легло. Едно от знаменитите широки и удобни легла на кръчмата. Може би на него щеше да прегръща Алза вечерта, ако денят беше завършил според надеждите на Джан. По-късно, по време на една от честите си лекции на странни теми, Майлоу й обясни идеята за паралелните светове, и сетне тя често си мислеше как някъде в тези почти еднакви помежду си светове, тя и Алза все пак са спазили уговорката за романтичната си среща.

Не остана дълго на леглото, защото то се наклони заедно с пропадащия под. Тя скочи и се хвана за корниза на близкия прозорец. Поглеждайки през рамо, установи, че задната част на кръчмата вече не съществува. Като че ли някакво невероятно острие беше прерязало сградата на две.

Леглото се плъзна по пода и изчезна. Чу трясъка му в мазето. Тя погледна нагоре. Беше летяла два етажа от покрива до леглото. От зеещата дупка отгоре още падаха парчетии. Трябваше да се измъква оттук.

Застана на перваза на прозореца и погледна надолу. Само на няколко фута под нея беше покривът на верандата, построена пред кръчмата. Тя скочи, спусна се по водосточната тръба и след малко стъпи на земята. И тутакси я повали ударна вълна от взривила се бомба. Лежеше до верандата с лице, заровено в пръстта и здраво притиснала длани до ушите си, докато не престана дъждът от бомби. Тя първо се увери, че бомбардировката наистина е свършила и едва тогава тръгна през съсипания площад да търси майка си. В този момент срещна обезумялата препъваща се Хелън.

Не намери тялото на Мелиса. Или не можа да го разпознае. Навсякъде бяха разпилени парчета от тела но не можа да си наложи да се вглежда отблизо в тях. Обаче се натъкна на трупа на Началничката Аведон. Лицето й беше силно обгорено, но гъбичката се открояваше ясно. „По-добре, че умря така, каза си Джан, защо да се мъчи от гъбичката. Поне една от нас спечели нещо от този гнусен ден.“

Площадът ставаше все по-многолюден. Хората нямаше къде другаде да се спасят от пламъците на загиващия град. Джан срещна Началничката Ана и с облекчението, че вижда добре познат човек, макар и главната противничка на нейната майка, се втурна към нея.

— Ана! — викна тя тичайки, без да я е грижа за формалностите в това отчаяно положение.

Щом чу името си, Ана се обърна. Видя Джан и се смръщи. Джан наближи и с изумление гледаше как Началничката измъкна сабята си от ножницата и скочи към нея с твърде ясни намерения.

— Боклук! — изкрещя Ана. — Изчадие на дяволската си майка, която всички ни затри. Майка ти сигурно е труп, но поне ще имам удоволствието тебе да насека…

Объркана, Джан се дръпна и едва успя навреме да измъкне сабята си, за да отрази първия яростен замах на Ана към главата си.

— Недей, Ана! Не искам да се бия с тебе! — молеше се тя без полза.

Очите на Ана бяха диви и заплашителни. Нямаше как да чуе Джан. Тя отби още един удар, толкова силен, че ръката й изтръпна и продължи да отстъпва. Усети, че Ана може лесно да я убие. Истеричният гняв даваше на жената неестествена сила.

— Пак хвърлят бомби! — изпищя някой наблизо.

Тревожните викове на хората наоколо накараха Ана да спре и да погледне нагоре. Джан се възползва от моментната възможност и направи същото. Небесният господар се движеше и изхвърляше облак от малки черни точици, както женската жаба се освобождава от яйцата си в някой вир. Джан също помисли отначало, че това пак са бомби, но после видя странни форми да разцъфтяват над всяка точица. Тези неща вече падаха много по-бавно.

С приближаването към земята Джан разпозна в тези тела Небесни войни. Стотици. Джан се надяваше мнозина от снижаващите се Небесни войни да попаднат в пламъците от бомбите и да изгорят в тях. Но те очевидно много добре управляваха плющящите над тях парчета черен плат. Нито един не се приземи в очертанията на града, а го заобиколиха, запълвайки пространството между крайните сгради и стената. След това тръгнаха да затварят обръча едновременно от всички страни.

— Пак идват!

Плътна стена от черна броня се носеше нагоре по широката улица към стената около болницата. Джан знаеше, че няма надежда, но не се страхуваше. Единственото й чувство беше смътната надежда всичко да свърши по-скоро и смъртта да дойде бързо. Тя отново се прицели с арбалета и зачака. Черната вълна наближаваше. Тя стреля, жертвата й падна заедно с още мнозина други, но този път Небесните войни не спряха. Някои стреляха на бегом с дългите си пушки. Джан чуваше съскащите звуци на прелитащите куршуми. Един от тях мина твърде близо до главата й. Нямаше време да презареди арбалета, затова го хвърли, измъкна сабята и брадвичката и се дръпна назад от стената. Другите направиха същото. Жената отдясно на Джан изстена и падна по гръб. Джан й хвърли бърз поглед. На челото й имаше малка чиста дупка. Джан й завидя за бързата смърт.

Небесните войни скачаха през стената. Джан никога не ги беше виждала толкова отблизо. Даже различаваше очите им зад тесните процепи на блестящите черни шлемове. Тичайки, те крещяха много силно. С брадвичката в лявата ръка и сабята в дясната, Джан ги посрещна.

Глава пета

Някой вдигна тежестта от корема и краката й. После я побутна с обувка. Тя простена и се опита да отвори очи, но те се бяха слепнали. Ритмичните удари в главата й бяха непоносими, ужасно и се пиеше вода.

— Тая още е жива — каза нечий глас. Мъжки глас.

— Като я гледам, няма да изкара дълго. Да му направим добро на земното червейче, да му прережем гръкляна — друг глас, също на мъж.

Тя изстена пак, още по-силно, опита се да стане, но тялото й отказа да помръдне.

Чу скърцане, после пръсти в ръкавица я хванаха за брадичката и грубо завъртяха главата й наляво-надясно. Тя чакаше острието на ножа да се вреже в откритата плът на шията й.

Но пръстите пуснаха брадичката й и я ръгнаха в стомаха, под предната плоча на бронята.

— Нищо особено не виждам. Тая всичката кръв не е от нея — каза първият глас съвсем отблизо.

— Ами сигурно е от това нещастно копеле — каза вторият глас. — Я виж, имала е късмет да го удари в подмишницата.

„Не беше късмет, помисли злобно Джан през червената мъгла на болката, изпълнила главата й. Небесният войн вдигна ръце да ми пръсне черепа с приклада, а пък аз много добре го намушках.“

— И сега к’во? — попита първият глас.

— Казах ти да й кръцнем гърлото.

— Има заповед да закараме пленници, ама досега са малко.

— Има заповед, ама за важни птици, за да ги наказват Аристократите за предателство. Тая кучка голяма работа ли е според тебе? Гледай колко е млада.

— Де да знам — каза бавно първият глас. — Може да е била голяма работа. Ако махнеш тая кръв, може да излезе, че е принцеса на земните червейчета. Тая броня май е доста скъпа.

След дълга пауза вторият глас каза:

— Ако е принцеса, аз съм „Господарят Панглот“, но що пък да не я приберем. Ако не струва, Аристократите да си поиграят, ще си поискаме правата над нея и ще я продадем за робиня.

Пръстите в ръкавици я стиснаха за китките и рязко я изправиха на крака. Грубото дърпане взриви болката в главата й и тя извика. Още не можеше да отвори очи, щеше да се свлече от прилошаването, но невидими ръце я задържаха. После притиснаха китките й една в друга и ги стегнаха с въже.

— Хайде тръгвай! — заповяда вторият глас и някой дръпна въжето.

Ослепяла, разбита от болката и шока, Джан нямаше сили да се възпротиви и направи първите тътрещи се стъпки към несигурната си съдба.

Не можа да отвори очи, докато стигнаха площада. Но заваля доста силно и студената вода изми засъхналата кръв от слепените клепачи. Видя черния брониран гръб на Небесен войн. Въжето, омотало китките й, беше преметнато през рамото му. Отдясно на Джан вървеше друг войн. Обърна се към нея, щом тя го погледна.

— Пак виждаш, нали? — попита той студено. Изпод грозния шлем в нея се взираха сини очи. — Добре. Сляпа робиня нищо не струва.

Тя се опита да му отвърне, но гърлото й беше пресъхнало. Отметна глава назад и отвори уста към дъжда. Вкусът на студената вода беше толкова хубав, че за момент се зарадва на живота. После се огледа наоколо и смазващото отчаяние я налегна отново.

Почти нищо в руините не напомняше за Минерва. Дъждът беше угасил пламъците, но те имаха достатъчно време да си свършат работата. Което бомбите не пръснаха на парчета, после беше изгоряло. Тя виждаше Небесни войни, които се ровеха из развалините. Търсеха плячка. Купчините предмети на площада свидетелстваха за добрия им късмет. Видя и няколко чувала със зърно. Значи бяха открили подземните складове. Небесните войни струпваха плячката на две товарни платформи, съвсем същите като унищожената по-рано. Джан се досети, че Небесният господар пак е спрял точно над тях, но от поройния дъжд нищо не се виждаше. Въжетата на товарните рами се губеха в нищото само на петдесетина фута от земята.

Джан откри, че я водят към голяма плетена клетка, която изглеждаше грубо и набързо направена. Към горния край беше завързано само едно въже, което също се губеше в надвисналата сивота. В клетката имаше двайсетина души. Когато наближи, не видя между тях свои роднини или близки приятели, всъщност познаваше само неколцина. Ако това бяха всички оцелели от Минерва, значи близките и обичаните от нея хора са загинали. Нейната майка, нейният баща, Алза, всичките й приятелки… Даже Саймън вече го нямаше. Отказваше да приеме това. Досега смъртта й беше отнела само един близък — нейната по-голяма сестра Пола, родена във времето за зачеване преди Джан. Пола загина в бой с банда мародери, когато патрулираше нивите извън града преди шест години. Много време мина, Джан се бе примирила със загубата на Пола. А сега трябваше да срещне лице в лице смъртта на целия неин свят.

— Тази каква е? — попита стоящият до клетката Небесен войн, а пленилите я спряха на място. Този, който дърпаше въжето, се зае да освобождава китките й.

— Не сме сигурни, господине — каза другият войн, наречен от нея „първия глас“, като че ли малко по-добре настроен към пленницата. — Като й видяхме бронята, рекохме си да не би да е от началството. Може и да е принцеса, господине.

Друг войн изпръхтя презрително, пристъпвайки по-наблизо, за да огледа Джан.

— При амазонките няма принцеси, войнико. По-скоро, нямаше. Харесваше им да се правят на много демократични. Но си имаха някаква управляваща класа…

Той почти навря покритата си със шлем глава в лицето на Джан. Беше облечен различно от другите двама, очевидно беше офицер.

— Е, какво ще кажеш, амазонке? — настоя той. — Беше ли голяма клечка в този град на земни червеи?

Благодарение на дъждовната вода гърлото на Джан не дереше толкова и тя успя да отговори.

— Не — каза тя прегракнало. — Бях само войн.

Тогава си спомни за висящия на шията й медальон с верижка. Той показваше, че е дъщеря на Началничка. Бронята го скриваше, но офицерът като че добре познаваше обичаите им.

— Само войн значи — повтори офицерът подигравателно.

Той я хвана за ръката и я бутна към клетката.

— Ей, вие там! — изръмжа той. — Някой да знае кое е това момиче?

Хората от Минерва, които седяха прегърбени покрай стената на голямата клетка, погледнаха към Джан. Лицата им бяха посивели от потрес и изтощение. Повече от половината бяха мъже.

— Е, какво? — Небесният войн искаше отговор.

Всички от клетката клатеха глави отрицателно.

Джан се поуспокои. И сега не я интересуваше ще умре ли или ще живее. Но след чутото от другите двама Небесни войни никак не й се искаше да попадне в ръцете на „Аристократите“, които и да са те. Дори мисълта за изтезания я смразяваше.

— Така да бъде — промърмори офицерът с явно раздразнение. — Вземете й бронята и я изтикайте при другите червеи в клетката.

Той я бутна към двамата войни. Те свалиха бронята й. Прониза я пристъп на паника. Разбира се, офицерът щеше да види медальона на шията й. И щом бронята престана да го скрива, така и стана. Той пристъпи напред и хвана медальона в ръкавицата си.

— Взе да става интересно — каза той. — Ами това е чисто злато. Какво е значението му?

Тя преглътна буцата в гърлото си.

— Това… това е медал. Заслужих го. За храброст. На стената. Спрях един голям гущер, искаше да влезе вътре…

Докато говореше, отвращението я заливаше на вълни. Да лъже толкова унизително тези копелета, само и само да се спаси. Ако нейната майка можеше да я чуе…

Дъхът й спря — офицерът неочаквано дръпна медальона, късайки верижката. Пусна го в кесийка, която извади от джоба си.

— Я виж, ти си била една храбра малка амазонка. Ти наистина си малка за амазонка. На ръст си като някой от вашите евнуси.

— Ъ-ъ, ние си мислихме да искаме правата върху нея, ако никой не я ще — каза колебливо „вторият глас“. — Да я продадем, де, на някоя от робовладелските гилдии.

— Нямате проблеми — каза офицерът. — Но очаквам от вас процент.

— Ама разбира се, господине — каза „вторият глас“. — Знаем какъв е редът, господине.

— Радвам се да го чуя — сухо каза офицерът. — Приключвайте с нея и вървете при групата си. Скоро ще се качваме.

— Слушам, господине.

Накараха я да свали ръкавиците, високите обувки и колана с оръжията, после „вторият глас“ опипа дрехите й, сигурно търсеше скрито оръжие. Тя се сви от допира му, страхуваше се това да не е началото на изнасилване.

Бомбата още беше в нея. Усещаше, че набедрената превръзка я задържа сигурно. Щеше й се да я е загубила някак по време на боя или когато беше в безсъзнание.

Но претърсването свърши бързо, после я избутаха към вратичката на клетката, отворена от един от Небесните войни. Вкараха я вътре и тряснаха вратата.

— Настанете се удобно с твоите приятели, докато още можете. Съвсем скоро ви предстои много интересно пътешествие — каза офицерът и се разсмя.

Джан седна с облекчение между две от жените. Офицерът се отдалечи с двамата войни, единият носеше нейната броня и снаряжението й. Жената отдясно каза:

— Ти си дъщерята на Началничката Мелиса, нали? На онази, която ни докара всичко това.

Джан я погледна. Изглеждаше й смътно позната, но името й не можеше да си спомни. За момент Джан обмисли дали да отрече, че е дъщеря на Мелиса, но се отказа от толкова страхлива постъпка.

— Не само майка ми е отговорна. Мнозинството в Съвета на два пъти я подкрепи.

— Все тая, нейна идея беше да въстанем срещу Небесния господар. Я погледни какво спечелихме — жената отпуснато посочи с ръка димящите руини на града.

Джан въздъхна. Нямаше сили да спори.

— Защо не каза на Небесните войни коя съм?

— Отначало не бях сигурна. Сега знам.

Угасналите очи на жената гледаха Джан със студено презрение. Джан си спомни погледа на Ана, когато я нападаше. Ако идващите Небесни войни не бяха отвлекли вниманието й, Ана сигурно щеше да я убие. Джан усети отчаянието още по-тежко. Не стига, че беше в ръцете на своите врагове, но и сънародниците й я мразеха. Тя огледа клетката. Които бяха чули думите на жената, я гледаха със същото презрение, даже мъжете. Тя затвори очи. Да правят каквото искат.

Не е честно, размишляваше тя горчиво, не е честно да е още жива. Не би трябвало да е. Сигурна беше, че ще умре в последното сражение край болницата. Защитниците бяха прегазени бързо, тя изведнъж се намери сред море от Небесни войни. Пред нея един от тях вдигаше приклада на пушката си, за да я удари. Тя се хвърли напред. След това не помнеше нищо. Вероятно онзи я е ударил с приклада, като е падал. Тялото му и кръвта са я прикрили, сметнали са я за труп в яростта на боя, а после са започнали да търсят пленници. Помисли си какво ли е станало с безпомощните ранени в болницата и после изхвърли представата от главата си, знаеше със сигурност какво се е случило…

Мина към половин час и дъждът спря. Тя отвори очи и погледна нагоре. Небесният господар още не се виждаше в сивата мрачина, но тя усещаше колко ниско виси над тях, даже й се стори, че чува бръмченето на многобройните му двигатели. На площада сега имаше малко Небесни войни и само една товарна рама. Тя се досети, че скоро и те ще се качат. Но не разбираше защо още не са издърпали клетката горе в Небесния господар. Пак погледна към единственото въже, вързано за горния край на клетката. Макар и дебело, изглеждаше износено. Не й харесваше, че ще трябва да издържи тежестта на двадесет и един човека, даже и само през краткото издигане към Небесния господар.

Не след дълго и товарната рама потегли нагоре с останалите Небесни войни и плячката им. Но клетката си стоеше на разрушения от бомбите площад. Това тревожеше Джан. Какво ли им готвеха?

Най-накрая плетената клетка тръгна нагоре, скърцаща от насилието върху нея. Джан и другите трябваше веднага да намерят за какво да се хванат, защото клетката се завъртя лудо на края на въжето, което също скърцаше от напъна. Един от мъжете закрещя в паника. Джан не можеше да го вини за това.

Скоро ги обгърна сивотата на ниските облаци. Джан не виждаше дори седящата до нея жена. Тя се хвана по-здраво за клетката, въртенето ставаше непоносимо. Зави й се свят и тя затвори очите си, но това не помогна. Въпреки страха от очакващото ги в Небесния господар, тя се молеше на Майката богиня изкачването да свърши по-бързо.

Стори й се, че мина твърде много време, докато клетката излезе от облака. Джан отвори очи и погледна нагоре. „Господарят Панглот“ висеше над тях, както винаги вдъхващ страх с размерите си. От него ги отделяха двеста-триста фута. Под търбуха на огромния въздушен кораб въжето на клетката не изглеждаше по-надеждно от памучна нишка. Изведнъж Джан осъзна нещо и от ужас стомахът й едва не изскочи през устата.

Клетката се издигаше заедно с Небесния господар, но не я теглеха към него. Бяха я оставили да се люлее на всички страни, окачена на едно-единствено въже. Погледът към отдалечаващата се повърхност на облачния слой под клетката само усили страха. Бързо летяха нагоре, но не се приближаваха към Небесния господар.

И другите вече забелязваха това.

— Какво става? — проскимтя една от жените. — Защо не ни издърпат?

Клетката се въртеше неспирно и ги стряскаше със скърцането си. Джан не би се учудила, ако се разпаднеше на парчета. Най-несигурен изглеждаше плетеният под, през който се виждаха облаците. Тя реши да се покатери по стената и промуши ръцете и краката си в пролуките. Не беше никак удобно, но се почувства по-спокойна.

— Не ни дърпат изобщо! — изкрещя някой. — Какво са намислили тези копелета?

— Ще срежат въжето! Знаех си аз! — извика друга жена с изтънял от паниката глас.

Някой от мъжете зарида. И Джан си помисли същото. А може би Небесните войни ги бяха оставили долу в клетката, за да умрат от жаждата, глада и студа. Но за какво бяха приказките, че ще я продават като робиня?

Зъбите й тракаха. Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-студено ставаше, пък и тя, като всички, цялата подгизна от влагата. „Ами добре, каза си, най-после ми се сбъдна желанието. Ще умра…“

Но след няколко минути жената, разпознала Джан, каза:

— Някой от нас трябва да се качи горе и да отвърже въжето. По-добре сами да се убием, а не да го правят тези мъжки чудовища.

Джан веднага възрази. Жената й се ухили издевателски:

— Каква чест за семейството на Мелиса. Нейната дъщеря се тресе от страх.

— Не е вярно! Нищо не разбираш… заради честта на Минерва и на моята майка трябва да се добера жива до Небесния господар.

— Така ли било? — каза жената с недоверчива усмивка. — И защо?

Джан вече съжаляваше за думите си, но нямаше избор, трябваше да продължи.

— Имам задача… да унищожа „Господаря Панглот“.

Говорейки, тя сама разбираше колко абсурдни са думите й. Не се изненада от смеха на жената и на неколцината други, дочули разговора.

— Та значи, ще унищожиш Небесния господар? И как ще направиш тази дреболия, дъще на Мелиса.

— Ами… средството го крия в себе си… Оръжие. Хелън го направи…

Почувства се глупаво. Знаеше, че казва всичко това, само за да живее още малко. Изобщо не си въобразяваше, че може да причини и най-малката вреда на Небесния господар с мъничката запалителна бомба на Хелън. Никога не би могла да си представи. Пък и планът предвиждаше поне няколко жени от Минерва да стигнат до „Господаря Панглот“ с такива бомби.

Жената пак се засмя.

— Оръжие ли? Какво оръжие? Къде е? Сигурно е някоя фиба, скрита в косата ти. Разбира се, ще продупчиш с нея „Панглот“ и ще му излезе целият газ? Ама че глупачка! Ей, момиче, и ти си луда като майка си!

Преди Джан да измисли някакъв отговор, един от мъжете извика:

— Вече не се издигаме!

И Джан се убеди в това. Небесният господар не набираше височина, а се насочваше напред все по-бързо. Скоро силният вятър заблъска клетката и разговорите станаха невъзможни. Джан видя нещо отпред, което я увери, че крехката клетка няма още дълго да се ветрее под небесния гигант. Това беше грамаден, черен буреносен облак. Небесният господар се устреми право към него.

Глава шеста

Полетът през гръмотевичната буря се оказа най-страшното нещо в досегашния живот на Джан. Вече притъмняваше, когато Небесният господар наближи кипящата планина от облаци, но щом се гмурна вътре, наоколо се възцари непрогледен мрак. Ударите по клетката зашеметяваха нейните пленници. Понякога могъщите течения я подхвърляха нагоре, после я пускаха надолу в болезнен тласък. Всеки път Джан беше сигурна, че въжето се е скъсало и всеки път пищеше.

После ги налетяха разтърсващият грохот и огънят на мълниите. Според Джан се намираха в самия център на бурята и тя очакваше всеки миг да бъде поразена от мълния. Никога не се беше усещала толкова нищожна и безпомощна, с ръце и крака, впити в плетеницата на клетката, със здраво стиснати клепачи. Тя неспирно се молеше за спасение на Майката богиня, вятърът я блъскаше, дъждът я заливаше, бе глуха от гръмовете и смазана от светкавиците.

Тя вече си беше внушила, че въжето отдавна е откъснато и клетката вечно ще бъде подхвърляна от ветровете сред бурните облаци, без никога да падне на земята, когато изведнъж ударите престанаха. Тя отвори очи. Клетката висеше сред спокоен ясен въздух, отново се чуваше силен вой от моторите на Небесния господар. Неугледният търбух на въздушния кораб беше ярко осветен от редици светлини. Тя отпусна ръцете и краката си и се свлече на пода на клетката. Студът я смразяваше, всичко я болеше, но се чувстваше твърде изтощена, за да обръща внимание на това. Тя заспа…

Събуди се сред слънчеви лъчи. През пода на клетката виждаше земята съвсем наблизо. Минаваха над пустошта с нейното измамно буйство на ярки, борещи се помежду си цветове. Върховете на дърветата и по-големите гъбички като че минаваха само на няколко фута от нея.

Тя седна и усети силни болки във всеки от скованите си мускули, но топлината на слънцето беше чудесна. Тя усещаше и силен глад. Откога ли не е яла? Вече поне денонощие.

Заобикаляха я спящи хора, или поне така изглеждаше от пръв поглед. Но когато бутна по рамото близкия мъж, за да го събуди, тя стреснато откри, че е студен и твърд. Мъртъв.

За момент си въобрази, че е единствената оживяла, но разтърсвайки за рамото една от жените, с облекчение усети топлина. Жената се размърда и изохка, после отвори очи.

— А, ти ли си — промърмори тя. — Побърканата дъщеря на Мелиса. Я ме остави да спя, глупачке.

Джан не беше познала коя е жената. Лицето й се беше свило през нощта. Изглеждаше изтощена, с черни кръгове около очите. Джан се съмняваше, че тя самата изглежда по-добре.

— Този мъж — рече Джан прегракнало. — Мъртъв е.

Жената мъчително се надигна и седна, поглеждайки небрежно мъртвеца.

— Късметлия — каза тя. — Завиждам му. Сега е при Майката богиня. Ако животът му е бил безгрешен, тя ще го прероди в жена. Така той ще бъде с една стъпка по-близо до рая.

И Джан вярваше в това, но увереността й не правеше съседството на трупа по-приятно. Тя се пресегна над него и предпазливо докосна крака на друга лежаща жена. Веднага отскочи. И жената беше мъртва.

Клетката се раздруса. Джан се задави и се вкопчи в стената. Пак тласък. Тя вдигна поглед.

— Движим се! — извика тя. — Движим се нагоре!

Докато дърпаха клетката към търбуха на Небесния господар, още няколко души в нея се раздвижиха и седнаха. Но седмина не мръднаха. Джан не беше сигурна какво ги е убило — студът или потресът. А тя отново се намери между живите. Може би така е предначертано. Може би наистина има задача. Дали Майката богиня пазеше живота й, за да изпълни заповедта на Мелиса? Тази мисъл не беше от най-успокояващите.

Дъното на въздушния кораб запълни небето, оцелелите се споглеждаха уплашено. Джан видя, че ги теглят към квадратен отвор. Сърцето й биеше силно до болка, налягаха я тежки предчувствия. Какво ги очакваше в Небесния господар? Какви нови мъки са им приготвили слугите на „Господаря Панглот“?

Най-сетне изтеглиха клетката над отвора и пред Джан се откри обширно, слабо осветено помещение с висок таван, от който висяха някакви машини, включително и тази, която теглеше клетката. Очите на Джан свикнаха с мъждивата светлина и тя съзря много хора, събрани в помещението.

С гръмка въздишка отворът в корпуса бавно бе закрит и клетката беше рязко пусната на пода. Фигурите от сенките се събраха наоколо. Джан видя само мъже. Неколцина бяха облечени в черно и носеха оръжие. Явно Небесни войни, но без брони. Облеклото на останалите се състоеше от единствена торбеста дреха, в различни цветове, но все избледнели. Джан се разтрепери, страхът я бе победил. С разсъдъка си съзнаваше, че Небесните войни са мъже, но когато бяха скрити от броните и шлемовете, успяваше да не се сеща за това. Сега обаче нямаше избор, не можеше да не вижда заобиколилите я отвсякъде мъже. Не като тези от Минерва, а непроменени потомци на Древните Мъже — чудовищата, потискали и насилвали жените през хилядолетията, изтерзали с алчността и злобата си Земята и накрая с нечестивата си техника едва не унищожили света в Генетичните войни. През целия й живот я бяха учили да се бои от тези същества и да ги проклина, а сега беше в тяхна власт.

Небесните войни и другите мъже гледаха обитателите на клетката със смесица от презрение и веселие.

— Ей, амазонките! — провикна се един от тях. — Май вече не сте жадни за битки, а?

— Само да изляза оттук и ще видиш ти! — отвърна му жената, която се беше присмяла на Джан. И на Джан й се искаше да бе казала тези думи.

Измежду войните излязоха двама души, чийто вид твърде се различаваше от всички наоколо. За почуда на Джан единият се оказа жена. Мъжът, който вървеше отпред, носеше кървавочервен жакет с издути като балони ръкави. Жакетът едва стигаше до под кръста му, а вместо панталон носеше нещо като много фини, впити бели чорапи, които очертаваха мускулите на краката му. Джан беше сигурна, че и половите му органи биха се откроявали ясно, ако не ги прикриваше червена черупка от твърда кожа. Черната му коса се спускаше върху раменете, дългото надменно лице бе покрито с някакъв бял прах, а устните му имаха цвят като жакета.

Жената изглеждаше още по-странно. И тя беше облечена в червено, но рокля като нейната Джан виждаше за пръв път. Бе толкова пристегната в кръста, че Джан се чудеше как жената диша. Това причудливо подчертаване на талията открояваше бедрата и торса, който и без това добре се показваше от ниско изрязаното деколте, разкрило почти изцяло впечатляващите гърди. Джан се озадачи още повече, когато забеляза под роклята някаква превръзка, повдигаща и събираща гърдите.

Лицето на жената също беше покрито с бял прах, а устните й — боядисани в червено. Но русата й коса беше вдигната високо и закрепена с многобройни шноли, инкрустирани със скъпоценни камъни. Едва когато мъжът заговори, Джан успя да откъсне очи от това странно видение.

— Аз съм принц Мажид, висшият камерхер на „Господаря Панглот“ — каза той с висок пронизителен глас. — Тук съм, за да ви съобщя решението на „Господаря Панглот“ за вашата съдба. Вие се осмелихте да се бунтувате срещу справедливото управление на един Небесен господар и, разбира се, с това се лишихте от всички права, които „Господарят Панглот“ ви беше дал милостиво. Първо, вашата общност наруши основния закон на Небесните господари, като създаде уреди, способни да летят. А знаехте, че небето е изключително владение на Небесните господари. На вас, земните нищожества, е завинаги забранен достъпът до него. После използвахте тези уреди срещу „Господаря Панглот“ в изменнически опит да унищожите своя върховен повелител. Това, че опитът беше обречен на провал, по никакъв начин не намалява мерзостта на престъплението ви. Другите членове на вашата общност вече платиха своята цена. Сега е ваш ред. Две са възможностите, от които можете да изберете едната. Смърт или робство до края на живота ви. Така ще бъде. Имате една минута, за да решите.

Настъпи тишина. Джан се обърна и огледа другите. От двадесет и един бяха останали живи само тринадесет. Девет жени и четирима мъже. От умрелите през нощта седем души петима бяха мъже. Както Джан очакваше, обвинителката й заговори първа. И Джан знаеше какво ще каже, още преди да си е отворила устата.

— Да изберем смъртта. За да опазим чиста паметта за Минерва и честта на нашите мъртви сестри.

— Да, нека бъде смъртта! — съгласи се гръмко друга жена.

Още три жени промърмориха съгласието си, макар и не с такова въодушевление. Четиримата мъже изглеждаха разтревожени.

— Е, какво ще каже дъщерята на Мелиса? — попита жената студено, обърната към Джан.

Джан не знаеше какво да прави. Желанието й да умре се бе изпарило, още щом усети целувката на слънцето тази сутрин. Обаче се ужасяваше от мисълта да се подчини дори и за минута на мъжете от Небесния господар, камо ли пък през целия си останал живот. А трябваше да мисли и за задачата си. Съмняваше се да има и най-малък шанс за успех, но честта я задължаваше да се опита.

— Така си и знаех — отсече жената, като не получи отговор от Джан.

— Времето ви изтече — каза облеченият в червено мъж.

Двама Небесни войни пристъпиха напред и отвориха клетката, другите извадиха сабите си от ножниците.

— Излезте навън и обявете решението си.

Те бавно се измъкнаха от клетката и по заповед на войните застанаха в редица пред нея. Джан погледна за момент към седемте жалки трупа, лежащи в клетката.

— Е, какво избрахте? — поиска отговор висшият камерхер с напрегнат глас. Изглежда не беше свикнал да говори толкова високо. — Които предпочитат смъртта, да излязат напред.

Обвинителката на Джан направи крачката, без да се колебае дори за миг. След кратка пауза още четири жени я последваха. После една по една и с видимо нежелание към тях се присъединиха и останалите четири жени. Само Джан и четиримата мъже стояха в предишната редица. Джан се почувства унижена. Искаше да пристъпи с решителна крачка напред, но не можеше.

Жената я погледна през рамо. Нищо не каза, но презрението в очите й говореше само. Джан сведе очи към пода.

— Толкова много измежду вас искат да умрат? — попита висшият камерхер.

В гласа му имаше учудване. А наоколо Небесните войни мърмореха разочаровано. Джан предположи, че резултатът ги е интересувал и финансово. Но ако Небесните войни са искали да ги продадат като роби, защо се отнесоха толкова безгрижно към запазването на живота им в клетката?

— По-добре смърт, отколкото безкрайно безчестие — заключи обвинителката на Джан.

Джан не можеше да се освободи от завистта си към нея. Сигурна беше, че ако каже същите думи, просто ще изглежда глупаво.

— Молим само смъртта ни да бъде чиста и да не осквернявате с допира си телата ни преди това.

— Смъртта ви ще бъде чиста — потвърди раздразнено висшият камерхер. — И никой няма да ви досажда. Но какво да кажем за онази? Тя защо не споделя безумното ви желание за самоунищожение?

Джан вдигна очи и видя, че той сочи към нея. Жената я погледна и отговори с леден глас:

— Тя ни е тайното оръжие. Ще унищожи всички ви и вашия Небесен господар с голи ръце. Поне така каза…

Висшият камерхер, придружителката му и всички останали небесни хора се разсмяха. Джан усети как се сгорещяват бузите й. Искаше да умре, но не дотолкова силно — помисли си тя засрамено, — че да направи крачката и да отиде при другите.

Когато смехът стихна, висшият камерхер въздъхна и каза:

— Добре, да свършваме с тази неприятна работа. Които са избрали смъртта, да се върнат в клетката.

Джан избягваше погледите на деветте жени, докато те бавно се качваха в клетката. Четиримата мъже също стояха с наведени глави. После един Небесен войн дръпна Джан настрана. Имаше голяма черна брада. Джан никога не беше виждала такава брада. Малцина мъже от Минерва ходеха небръснати.

Отгоре се чу вой на машина и клетката се издигна няколко фута над пода. Завъртя се на въжето, а под нея с грохот се появи отворът. На Джан й прилоша. Знаеше какво ще се случи. Знаеха го и тези в клетката. Някои започнаха да се молят на глас на Майката богиня. Джан затвори очи.

— Дъще на Мелиса!

Тя срещна свирепия поглед на своята обвинителка през прътите на клетката.

— Дъще на Мелиса! Защо скромничиш така? Сигурна съм, че твоите господари ще бъдат поласкани, щом научат коя си…

Клетката пропадна. Без никакво предупреждение. Като че изчезна отведнъж. Джан реши, че някой просто е прерязал опърпаното въже. Тя се залюля болнаво и за момент помисли, че припада, но й мина. Внезапно видя, че срещу нея бе застанал висшият камерхер. Много силен и сладникав парфюм заливаше на вълни ноздрите й, приповръща й се. Жената беше зад него и през рамото му се вглеждаше в Джан с напрегнато любопитство.

— Кажи си името, момиче — заповяда той.

— Джан. Джан Дорвин.

— За какво говореше онази жена преди малко?

Джан поклати глава.

— Не зная. Бях й неприятна. Тя ме смята… тя ме смяташе за страхливка.

Висшият камерхер замислено поглади своята малка островърха брада и каза:

— За твое добро е, ако наистина се окажеш страхливка. Само така ще останеш жива. При първото неподчинение ще споделиш съдбата на покойните си съотечественици. Ясно ли ти е?

— Да — каза Джан почти шепнешком.

— Добре — висшият камерхер се обърна към четиримата мъже от Минерва. — Същото важи и за вас, макар че според мен на вас, евнусите, не ви е присъщо неподчинение. Както и да е, предупредени сте. Разбрахте ли ме?

Те всички кимнаха. Джан почувства презрение към тях, но бързо го потисна. Едва ли имаше право да обвинява когото и да било, че е страхливец. Нито пък беше сигурна дали те наистина са страхливци. Предишния ден видя няколко от мъжете на Минерва да се сражават до сестрите. Не се биеха умело и Небесните войни бързо ги изклаха, но поне се опитаха и тя ги уважаваше за това. И все пак, гледката мъже от Минерва да размахват саби, я бе смутила дълбоко… както и очакваше.

Висшият камерхер оглеждаше околните въпросително.

— Сигурно някои от вас са поискали правата за продажба върху оцелелите? Ако е така, предявете претенциите си.

— Аз, Грегъри Танит от Трети батальон и от името на Мартин Сундин, също от Трети батальон, искам правото за продажба на тази жена от Минерва — каза Небесният войн с черната брада, все още сграбчил ръката й. Изненаданата Джан разпозна в него „първия глас“.

Висшият камерхер кимна нетърпеливо и каза:

— Може ли някой да потвърди официално правата ти?

— Да. Офицерът Каплан от Трети батальон ще потвърди правата ми.

— Много добре, искането се признава. На кого смяташ да я продадеш?

— Мислехме на Гилдмайстор Баниън. Той загуби няколко от неговите стъклоходци.

Висшият камерхер кимна одобрително.

— Добре сте решили. Ако на тази амазонка още й се иска да се бие, скоро ще се откаже сред онази сган на Баниън.

— О, Бейзил, ще е голяма загуба да я пратим при дръвниците на Баниън. Тя е толкова хубава. Защо не я купиш за мен? Бих могла да я обуча за моя прислужница — това беше жената, която досега не се бе обаждала. Говореше някак предпазливо. На Джан й се стори, че се опитва да подражава на малко момиченце.

— Я не ставай смешна — отсече Висшият камерхер. — Няма да ти позволя да вземеш амазонка за прислужница. Пък и още не знаем дали не носи някакви зарази. Ако е така, по-добре боклуците на Баниън да ги прихванат.

Жената кимна смирено и не проговори повече. Висшият камерхер прехвърли вниманието си към предявилите права върху четиримата мъже. Джан объркана слушаше как ги продават на различни „майстори на гилдии“, макар и да не знаеше какви са тези хора. Не искаше да я разделят с единствените хора от Минерва, дори и да са мъже. Но внезапно нейният брадат притежател я заблъска през тълпата и тя усети истинската самота.

Той я доведе пред широка врата с надпис „Обеззаразяване“ над нея. В стаята зад вратата някакъв скучаещ мъж с твърде бледа кожа седеше край една маса. В единия край на масата имаше купчина дрехи. В очите на мъжа проблесна интерес, щом видя Джан. Гледаше я гладно.

— Я да видим какво има тук? Една от онези амазонки от Минерва ли?

— Единствено тази е — каза Танит. — Другите жени избраха „полета“. Освен нея има още само четирима от техните мъже.

— Твърде разточително — каза мъжът до масата, клатейки глава неодобрително. — И на кого ще я продаваш?

— На Баниън. Ще работи с някоя от групите навън.

Когато чу това, бледият мъж се ухили. Не беше приятна гледка. Колкото повече научаваше за Баниън и неговите хора, тревогата на Джан се засилваше.

— Как ти е името? — попита я мъжът.

— Джан — промърмори тя.

— Хайде, Джан, сваляй дрехите. Всичко.

Точно от това се страхуваше.

— Искате да ме… да ме… — тя се принуди да каже омразната дума, — да ме изнасилите.

Двамата мъже се спогледаха и се засмяха.

— Я не си въобразявай, земен червей такъв. Да не мислиш, че сме луди? Само Господ знае каква зараза пъпли вътре в тебе — каза пренебрежително мъжът до масата. — Това ми е работата, да съм сигурен, че поне отвън си чиста. Хайде, събличай тези дрехи.

Бавно и неохотно Джан свали полата, ризата и бельото. Чувстваше се смутена и объркана, страхуваше се да не я огледат прекалено внимателно. Усещаше болезнено бомбата в себе си, като че ли беше набъбнала.

— Боже, боже, я виж тия мускули — каза мъжът и стана.

— Всички амазонки са… бяха такива — каза Танит, опитвайки се да говори с безразличие. — Но тази е по-малка от другите.

Мъжът до масата я оглеждаше от главата до петите. Джан искаше да направи две неща едновременно — да му смаже лицето с юмрук и да повърне.

— Жалко е да се похабява такова нещо при пълзящите гадинки на Баниън — каза онзи на Танит.

— Ъхъ. Виж к’во, трябва по-бързо да се връщам в казармата, хайде да свършваме, а?

— Да ти кажа, войнико, не ми се иска, но щом трябва…

Онзи намигна на Джан, после взе пръчка с кука накрая, вдигна дрехите й и ги напъха в отвора на улей в стената до масата. После дръпна един лост. Джан предположи, че нейните дрехи вече се носят към земята.

— Влизай през онази врата, момиче… Мърдай! — заповяда той и посочи тясна врата в другия край на малката стая.

Джан се поколеба и той каза:

— Я стига, нищо лошо няма да ти се случи. Поне там няма — той се разсмя.

Джан предпазливо доближи вратата и я отвори. Водеше към дълга редица душове. Успокои се, че поне не се опитаха да я претърсят. Да я смятат за натъпкана с болести дивачка си имаше и добри страни. Тя влезе и застана под един от душовете. Погледна нагоре в очакване и изведнъж в лицето й се блъсна струя белезникава течност. Миришеше ужасно, очите я заболяха. Тя се задави и като търкаше очите си, се запрепъва слепешката към вратата. Всички душове я заливаха с гадната течност, малко от нея влезе в устата й и тя се уригна. Стигна до вратата и натисна дръжката. Вратата не се отваряше. Тя заудря по нея.

— Пуснете ме! — извика Джан. — Помощ!

Изпаренията ставаха все по-гъсти. Вече едва дишаше. Тя се свлече на колене, като кашляше и се задъхваше.

Съскането от душовете затихна. Джан се огледа със сълзящи очи. Бялата течност изтичаше през решетките на пода, но тя цялата бе оцветена в белезникаво. Стана и пак бутна вратата, но още беше заключена. Душовете оживяха отново и тя подскочи от уплаха, но този път като че ли водата беше нормална.

Тя подложи ръка под най-близката струя, после я близна. Вода, макар и застояла. Пъхна се под струята и с облекчение изми от тялото си щипещата и смрадлива бяла течност. Щом свърши, водата спря и вратата се отвори.

Тя се върна в стаята. Двамата мъже я гледаха злорадо. Тя се изплю на пода, не само за да изчисти гнусния вкус от гърлото си, но и за да изрази гнева си.

— Копелета — каза тя. — Можехте и да ме предупредите. Какво беше това вътре?

Танит дойде при нея и лениво я удари по лицето. Но ударът беше толкова силен, че тя се просна на пода.

— Първо правило — заговори той, изправен над нея. — Не се дръж нагло с Небесен войн или с някой друг от Свободните. Прави каквото щеш там, при робите, но само да обидиш пак Свободен и ще летиш надолу. Ясно ли е?

Джан кимна мълчаливо, поставила ръка на пулсиращата си буза. От спуканата й устна течеше кръв.

— Тая бяла течност е много добра за обеззаразяване — продължи Танит. — Кожата и очите може да те сърбят два-три дни, но нищо лошо не ти се е случило.

Той се наведе и я изправи на крака. Другият приближи все още ухилен, държеше някаква дреха. Подаде я на Джан.

— Облечи това.

Тя разгъна дрехата и видя, че е от торбестите облекла. Навлече го, като се чудеше на лентата, която затваряше дрехата отпред. Не лепнеше, а се съединяваше като с магия.

Танит попита:

— На колко години си, Джан?

— Осемнайсет.

Той сложи ръка на рамото й.

— Така ли? Време ти е да видиш тоя свят. Тук ще изкараш останалите сто осемдесет и две години или нещо такова, ако си късметлийка.

Глава седма

Отначало миризмата направи най-силно впечатление на Джан. Никога преди толкова много немити тела не се бяха блъскали така близо до нея. Имаше и други миризми, до една неприятни. Забеляза купчинки животински изпражнения върху сламата, покриваща „улицата“. Зачуди се защо хората не си правеха труда да ги събират и да ги изхвърлят от въздушния кораб.

Докато вървеше след Танит по улицата, трябваше непрестанно да си напомня, че наистина е в Небесния господар. Ако не беше ниският таван с ярка като през деня светлина, би могла да си представи, че се разхожда по главното тържище на някой пренаселен и невероятно мръсен град. Имаше витрини на магазинчета, фасади на различни здания с входове и прозорци, разположени от двете страни на много широкия коридор. Коридорът се оказа и твърде дълъг — Джан като че ходеше по него от часове, но не бяха минали и петнайсетина минути, откакто тя и Танит излязоха от малката движеща се стаичка, пренесла ги нагоре от сектора за обеззаразяване.

Първата й среща с живота на хората в Небесния господар я блъсна като удар. Всичките фантазии от дете за всекидневието в огромния въздушен кораб не й достигнаха, за да се окаже подготвена за нищетата и мръсотията, които видя още с първите си стъпки по „улицата“. Освен тълпите от хора в торбести дрехи — някои от тях нищо повече от мръсни парцали, имаше много животни — кози, свине, кокошки, даже овце. Наоколо тичаха неизброими деца. За нейно учудване бяха на най-различна възраст, което означаваше, че Небесните хора нямат установени периоди за зачеване…

По пътя Джан привличаше вниманието, но преобладаваше враждебността. Мъжете и някои жени й се присмиваха, наричаха я „амазонка“, „земен червей“, „земен боклук“ или с още по-неприятни думи. На едно място разгневен мъж се изпречи пред Танит и попита с какво право е довел този тъпкан с болести червей в техния град. Танит демонстративно сложи ръка на дръжката на сабята си и каза на мъжа да изчезва. Онзи се подчини, но не преди да се изплюе върху Джан.

След малко Джан едва не заплака. Една жена приближи до тях отстрани и каза на Танит:

— Детето е прегладняло, войнико. Мога ли да й дам това?

Тя предложи на Джан голяма червена ябълка. Стомахът на Джан веднага закъркори, но жестът й се стори подозрителен. В ябълката трябваше да има нещо сбъркано. Дали пък не беше отровна?

Танит сви рамене. Джан взе ябълката и измърмори някаква благодарност към жената. Оглеждаше плода недоверчиво, но стомахът бързо се справи със съмненията на главата и тя гладно захапа ябълката. Беше сочна и с чудесен вкус. В момента изобщо не й пукаше отровна ли е или не.

Дояждаше ябълката, когато Танит неочаквано спря и тя се блъсна в гърба му. Той я хвана за китката и каза ядосано:

— За тук сме…

Намираха се пред отворена врата, над която имаше знак с надпис „Гилдия на стъклоходците“. Джан си мислеше дали това не е последната възможност да се изплъзне на Танит. Макар и да усещаше слабост от прегладняване, сигурна беше, че може да го просне в несвяст с бърз изненадващ удар. Но къде би могла да се скрие след това? Неизбежно ще я хванат не след дълго, а тогава ще последва „полетът“…

Тя позволи на Танит да я изблъска в слабо осветеното преддверие. Двама мъже се бяха разположили на ниска скамейка до стената, а трети седеше зад голямо бюро, изплетено от пръти. И тримата изглеждаха много яки, бяха облечени в черно. За разлика от другите Небесни хора кожата им беше тъмномургава.

Човекът зад бюрото остави чашата, от която отпиваше и каза жизнерадостно:

— Това да не е новото земно червейче, войн Танит?

Танит я бутна напред.

— Точно то е.

Мъжът огледа Джан отгоре до долу със същия бавен поглед като човека в сектора за обеззаразяване. Този път тя поне не беше гола, но очите му като че ли лесно проникваха до тялото й и кожата й настръхна по същия начин.

— Ей, Бени — каза мъжът. — Заведи ги при шефа.

Един от мъжете стана от скамейката и им кимна да го последват. Джан забеляза, че единственото му оръжие е малка тояга, окачена на широкия кожен колан. Той ги преведе през къс коридор, после влязоха в обширна стая, замъглена от ароматен дим. По стените висяха парчета плат с груби рисунки. Големи възглавници заемаха значителна част от пода. Облегнат на купчина възглавници, в средата на стаята седеше най-дебелият мъж, който Джан беше виждала. Всъщност той беше единственият затлъстял човек, когото бе срещала досега, сред хората от Минерва нямаше такива. На око премери, че този тежи към двеста и петдесет фунта1. Дрехата му беше от едно парче плат, украсен с цветни фигури, и не можеше да скрие големите гънки мазнина около гръдния кош, корема и бедрата му. А вратът му беше толкова плувнал в лой, че човекът като че ли изобщо нямаше брадичка.

Но не само той представляваше необичайна гледка в стаята. Зад дебелия мъж беше коленичила млада жена, която внимателно масажираше огромния му врат. Отпърво на Джан й се стори, че е напълно гола. Но после видя някаква тясна препаска на слабините й, нищо повече от няколко ивички кожа. Голотата на момичето и раболепното изражение, с което прислужваше на дебелака, накараха Джан да се засрами заради нея, но и да се отврати.

— Аха, амазонка! — възкликна дебелакът с дълбокия си глас, щом Танит я бутна напред. — Какво малко сочно парченце!

На Джан й мина през ума ужасната мисъл, че той ще накара и нея да се съблече, но дебелакът само се засмя и каза на Танит:

— От тази ще стане страхотна стъклоходка. Има ли и други амазонки за продажба?

Танит обясни какво се е случило. Дебелакът изхъмка съжалително, после бръкна под една възглавница и извади малка кожена кесийка, раздруса я и тя зазвъня метално.

— Парите ти, както се уговорихме, войнико — каза той и подхвърли кесийката на Танит. — Можеш да си вървиш вече.

Танит пъхна кесийката в по-голяма, увиснала от колана му, без да провери съдържанието й.

— Благодаря Ви, Гилдмайстор — каза той и бързо излезе от стаята.

Джан съжали, че той си отиде. Макар че той бе я пленил, беше по някакъв начин връзка с предишния й живот. Тя погледна неспокойно дебелия мъж, който взе дървен уред от паницата пред себе си и го засмука. Джан се изуми от дима, излизащ от другия край на уреда.

— И тъй, амазонке — каза той, — надявам се да харесаш положението си и да не проявяваш неподчинение. Предполагам, обяснили са ти последствията от такова поведение?

Джан кимна, опитвайки се да изглежда покорна.

— Добре. Ако се съди по вида ти, ще бъдеш ценен работник. Ще ми бъде неприятно да те загубя прекалено бързо. И внимавай, подчинявай се на този от моите роби, който те вземе. Само да чуя, че правиш някоя глупост от онези, на които си свикнала в Минерва, и ще заповядам да те набият с камшик. Сега живееш в мъжки свят, амазонке. Тук на жените не им се чува гласът.

Той изведнъж се разсмя.

— Не че моята покойна съпруга някога се примири с този житейски факт.

Другият мъж също се изсмя, но веднага млъкна, щом сериозното изражение се върна на дебелото лице.

— Хъм, струва ми се, че такава сочна малка мръвка може да създаде неприятности между робите. Бени, като я заведеш при тях, по-добре остани и виж дали ще се разберат кой да я вземе. Опитай се да измислиш нещо, за да няма търкания.

— Разбрано, шефе.

На Джан и се прииска да се бе върнала в клетката заедно с другите жени. Изобщо не смяташе да стане плътска собственост на някой подобен на животно роб. Нямаше друг избор, освен да се защити, а това рано или късно щеше да свърши с нейната смърт. Колкото по-скоро намереше начин да постави бомбата, толкова по-добре.

Дебелакът пак се пресегна към паницата, от която взе уреда за пушене. Този път вдигна малък метален прът със звездичка на края. Звездичката беше нажежена до червено. Той въздъхна.

— Страхувам се, че трябва да се занимаем и с тази дребна неприятност, преди да слезеш долу, амазонке. Хайде сега, ела по-наблизо и коленичи.

Джан веднага разбра какво иска да й направи, макар и да не знаеше точно къде. Тя инстинктивно се дръпна назад. Незабавно могъща ръка я сграбчи за врата и я обездвижи напълно. Дебелакът поклати глава, от движението цялата мазнина по врата му се разклати гадно. Той каза тъжно:

— Момиче, никога повече не проявявай неподчинение. Но ти си тук съвсем отскоро и ще бъда снизходителен. Бени, ако обичаш, само едно леко докосване с твоята наказателна палка.

Преди Джан да разбере какво става, видя с ъгълчето на окото си как мъжът допира върха на палката до дясната й ръка. Веднага й се наложи да открие, че това не е никаква палка. Всяка нервна клетка в тялото й избухна в пламъци. Не вярваше, че Майката богиня може да допусне такава мъка в света. Закрещя…

Болката изчезна, а тя се намери на колене, повръщаше стомашните си сокове. Беше изпразнила и пикочния си мехур, но след тази болка нищо нямаше значение. И когато Бени я довлече по-близо до дебелака, за да допре светещата звезда на клеймото до дясната й буза, тя не издаде звук. Само гледаше в празните очи на момичето, което не спираше да разтрива врата на дебелака, дори по време на заклеймяването. Джан вече не я презираше. За да не допрат пак до тялото й тази черна палка, в момента беше готова да заеме мястото на момичето и да прави същото.

Дебелакът остави металния прът в паницата и каза:

— Вече носиш робския знак. Завинаги. Като нея. Виж я.

Той посочи лицето на голото момиче. Джан чак сега забеляза малката черна звездичка на дясната й буза. Помисли си, че изглежда доста красиво.

— Можеш да влизаш и да се движиш само в онези части на Небесния господар, които са маркирани със същите черни звезди — продължи мъжът. — Ако те намерят извън очертанията им, веднага ще бъдеш изхвърлена от Небесния господар. Нали ме разбра, амазонке?

Тя бързо потвърди, за да не го разсърди отново.

— Добре. Бени, сега я заведи при другите роби.

Докато Бени й помагаше да стане, дебелакът добави:

— Надявам се да се окажеш чиста, тогава ще се опознаем много, много по-добре. Ще ти хареса ли?

Джан преглътна и каза:

— Да. Ще ми хареса.

Момичето за първи път прояви някаква реакция, като се намръщи. Дебелакът се засмя и им махна да тръгват. Бени бързо изведе Джан. Тя погледна надолу и с облекчение видя черната палка отново окачена на колана му.

Той я отведе в много тесен коридор, повече приличащ на тунел, лошо осветен и смрадлив. Джан трябваше да се навежда, за да не си удари главата в тавана. Не бяха вървели много и пред тях застана огромен плъх. Гледаше ги без никаква проява на страх и когато Джан го доближи само на няколко стъпки, внезапно изчезна в дупка на пода.

Най-накрая тунелът се разшири, вече беше по-добре осветен. Стигаше до нещо като кръстопът на коридори, водещи на различни страни. Един слизаше право надолу. От него се носеха звуци на продрани мъжки гласове и страховити кухненски миризми.

— Хайде, слизай — заповяда Бени, сочейки стълбата в тунела. Джан се подчини и Бени я последва. След малко стълбата се показа от тавана на тясна, но много дълга стая. Джан се поколеба и огледа лицата, всички я бяха зяпнали. Когато тя се появи, настъпи тишина, но после някакъв мъж се провикна:

— Не се стеснявай, сладурче! Слизай тука!

Избухна смях, последван от подвиквания и мяукане. Джан се опита да се върне, но Бени здраво я ритна по главата с тока на обувката си и тя по принуда прелетя остатъка от пътя.

За малко пак стана тихо, щом обитателите на дългата стая видяха Бени да слиза от дупката на тавана. Но когато Джан се изправи на пода, подмятанията и смехът изригнаха отново. Изведнъж отвсякъде я притиснаха мъжки тела. За момент тя помисли, че в стаята има само мъже, но видя и няколко жени край тълпата. По гримасите им се разбираше, че не споделят удоволствието на мъжете от нейната поява.

Тя си отдъхна, когато Бени застана до нея край стълбата. Той разчисти пространството около тях, като просто хвана палката и натисна някакво копче на дръжката й. Виковете пак замряха. После един от мъжете попита:

— Ей, Бени, коя е твоята малка приятелка?

— Тя е от града на амазонките, дето го размазахме вчера — каза им Бени весело. — Дошла е да поживее при вас…

Джан се сви от гръмовния им смях. Бени понадигна палката, с което показа, че иска тишина.

— Я ме чуйте сега, сбирщина стъклоблизци, шефът не иска да се сбиете за малката амазонка. Тази година имаше много трупове и сакати от вашите караници и на него не му харесва тая работа. Вие му трябвате и не му харесва да губи ценни неща, ей тъй за нищо. Нали така?

Той ги огледа. Някои промърмориха съгласието си. Бени продължи:

— Щом сте съгласни, хайде да оправим тая работа като хора с акъл. Да вдигнат ръка онези, които искат това парче.

Гора от ръце се изстреля нагоре и пак имаше много смях. Бени се озъби.

— Няма вечно да стоя тука, идиоти такива, я по-кротко.

Той посочи с палката един от мъжете.

— Ей, Барт! За какво си вдигнал тая ръка, бе? Знам, че имаш две жени. Какво ще я правиш още една?

Барт, едър мъж със забележителна брада, се ухили и каза:

— А ти за к’во мислиш, че ми трябва?

Още смях. Даже Бени се усмихна, но скоро пак се озъби.

— Сваляй ръката, Барт — заповяда той. — И всички, дето имате жени, ако ще да умирате за още една, сваляйте ръцете.

Бавно и неохотно много от ръцете изчезнаха. Но и много още останаха. Явно беше, че сред робите мъжете са доста повече от жените. Точно тогава Джан забеляза мъж, който стоеше настрана от останалите. Беше се облегнал на стената до две жени, които гледаха Джан и си говореха нещо. Скръстил ръце на гърдите си, той също я гледаше с привидно безразличие. Тя го забеляза, защото не само нямаше брада, но и за разлика от останалите беше напълно плешив.

Вниманието й принудително се върна към положението в момента — един от мъжете пристъпи напред и стисна задника й до болка.

— Само оглеждам стоката — протестира той, когато Бени замахна към него с палката. — Де да знам к’во има под тия парцали. Що не я накараш да ги махне, а, Бени?

Чу се хорово изревано съгласие от мъжете наоколо. Но на Бени това не му се стори забавно. Като се мръщеше, той се вглеждаше в лицата наоколо, после реши нещо. Посочи с палката и извика:

— Ей, Буца! Я ела насам!

Тълпата се раздели, когато огромният мъж приближи. Долната му челюст беше необикновено дълга, видът и движенията му напомняха на Джан за шимпанзетата.

— Казвай, Бени — промърмори той.

— Вече си нямаш жена, нали така? Откакто оная, как й беше името, „полетя“ преди месеци, май въжето й се скъса…

— Буцата го преряза — каза някой и се изхили.

— Не съм! — каза Буцата ядосано и се огледа за подигравчията.

— Стига глупости! — отсече Бени. — Казах ви, няма да си губя целия ден с вас. Буца, това парче искаш ли го?

Чуха се недоволни викове. Бени пак размаха палката и каза:

— Нали сте идиоти, никога няма да се разберете за нея. Затова аз решавам. Буцата взема амазонката. На когото не му харесва, да се оплаче на шефа.

Той се обърна към Буцата:

— Нали добре разбрах, Буца, искаш я?

Джан гледаше грамадата пред себе си с чувството, че потъва. Той също я зяпаше с малките си и тъпи очички. Джан бе виждала повече ум в очите на най-обикновени шимпанзета. Той кимна бавно:

— Ъхъ, искам я.

— Добре — каза Бени.

Той бутна Джан към Буцата, който я сграбчи за ръката с една от огромните си длани и се ухили. Някои ръкопляскаха, други се присмиваха, имаше и няколко гадни предложения.

— Всички вие, оставете самички тия двамата щастливци — заповяда Бени. — А съм чул нещо да е станало, голяма целувка от старата палка ще получат майтапчиите.

После бързо се изкачи обратно по стълбата. Джан още един път се почувства изоставена, макар че повече се страхуваше от Бени с неговата наказателна палка, отколкото от Танит.

— Айде да ходим — каза мъжът, наричан Буцата.

Той я теглеше през смеещата се тълпа и по-нататък по дългата стая. Тя мярна за миг цяла редица открити огнища. В повечето вдигаха пара разни гърнета, но в едно имаше малко прасе на шиш. Гърлото й се сви. Винаги се беше страхувала, че Небесните хора ядат месо, и сега излезе истина…

— Махайте се, бе! — внезапно измуча Буцата, завъртайки се назад, като почти изтръгна ръката на Джан от рамото.

След тях вървеше групичка роби. Те се хилеха и псуваха, но когато Буцата пак я задърпа, не ги последваха.

Минаха през обширно открито място, после стаята се стесни от редица стъкмени килийки от двете й страни, направени от най-различни материали. Повечето се състояха от грубо съшити боядисани парчета плат. Тя реши, че това са жилищата на робите и позна — Буцата спря пред едно от тях и дръпна одеялото на входа.

— Айде вътре — заповяда той и така я бутна, че тя се просна върху мръсната сламена черга.

Едно пиле изписука от страх и се втурна навън. Джан се огледа. Стаичката беше голяма десет на осем стъпки. До една от стените имаше зацапан дюшек. Обзавеждането се състоеше от изплетен от пръти сандък с висящ отпред катинар. По пода бяха пръснати неизмити съдове, омазнени дрехи, кости и разни боклуци. Миризмата беше нетърпима.

Буцата пусна одеялото на мястото му, ослуша се подозрително за някакъв звук отвън и застана над Джан.

— Убава си. Ареса ми — каза й той с плоския си безчувствен глас.

Джан се надигна. Видя в очите му някаква искрица и вече знаеше какво ще последва. Този път нямаше как да избяга.

— Искаш да се любиш с мен ли? — попита тя с треперещ глас.

Той се намръщи.

— Да се любя?… — лицето му се проясни. — Да бе, да бе, ще се любим, значи.

Той протегна ръце към нея. Тя отстъпи назад.

— Ами ако кажа, че не искам?

Сега той наистина се озадачи.

— К’во? Нещо не мо’а те разбера…

Той пак посегна. Този път тя не се дръпна. Едната от месестите ръце я сграбчи за рамото, другата задърпа дрехата й. Тя го доближи плътно и дясното й коляно се заби със страшна сила в слабините му. Той изохка и се присви, лицето му се сгърчи от болка и изненада. Тя стовари юмрука си в гръдния му кош над сърцето, после се измъкна от вече немощните лапи. Той се свлече на ръце и колене, пъхтейки и стенейки. Тя бързо пристъпи отстрани, ритна го в стомаха й вдигна ръка за смъртоносния удар отзад по врата. Но преди ръбът на дланта да се стрелне към целта си, някой хвана изотзад китката на ръката й. Един развеселен глас рече:

— Много впечатляващо, малка амазонке, но не и умно.

Глава осма

Тя бързо се обърна. Беше плешивият мъж, когото забеляза по-рано. Той се усмихваше, но не пускаше китката й. Въпреки шока и яростта от внезапната му намеса, тя забеляза, че очите му са различни по цвят. Едното беше синьо, другото — зелено.

Тя замахна със свободната си ръка, с изправени пръсти, към гърлото му. Миг по-късно той държеше здраво и двете й ръце. Наглед сух и немного по-висок от нея, беше доста по-силен, отколкото можеше да се очаква.

— Успокой се, малка амазонке, — по-добре работи с главата си — каза той вежливо. — Така може и да я загубиш. Ще ми се довериш ли, а?

— На тебе! — изсъска тя пренебрежително. — Защо да ти се доверявам?

— Защото поне засега аз съм единствената ти надежда за оцеляване — той освободи лявата й ръка. — Ще пусна и другата ти ръка, ако обещаеш да не ми посягаш и да не правиш глупости. Например да не бягаш. Бива ли?

Тя кимна, макар и с нежелание. Разбираше, че в момента няма избор.

— Така да бъде — каза той и я остави.

Наведе се към Буцата, който още си стоеше на четири крака и мучеше, и му помогна да стане. Присвитите от болка очи на Буцата се втренчиха в Джан, лицето му се кривеше от злоба.

— Ще я… убия! — проскърца той и понечи да хване Джан, но плешивият мъж го задържа на мястото му без особено усилие. Първото впечатление на Джан се потвърди. Той наистина беше силен.

— По-леко, Буца — предупреди плешивият, побутна го към дюшека и го накара да седне. — Ако я убиеш, Баниън здраво ще ти се разсърди.

Буцата се държеше за слабините и гледаше Джан със святкащ поглед.

— Дадено, няма да я трепя… Само ще й натроша ръцете и краката, ама бавно.

— Чудесно, радвам се, че вече използваш въображението си, Буца — каза безгрижно плешивият. — Но ако обмислиш още малко нещата, ще видиш, че резултатът остава същият. Стъклоходец с натрошени крака не върши работа на Баниън. Не, не, предлагам ти много по-добро решение. Дай ми амазонката.

— К’во? — Буцата изгледа плешивия с присвити от подозрителност очи. — Що?

— Ами ти очевидно няма да се справиш, а от друга страна, аз имам опит с такива жени. Зная как да се държа с тях. Не се тревожи, скоро ще я пречупя, но без да й чупя костите. Тя пак ще може да работи за Баниън.

— Опитай да ме пречупиш, ще те убия — подхвърли ядосано Джан.

— Млъквай — каза той, без да я погледне. — Какво ще кажеш, Буца?

Буцата поклати глава.

— Няма да стане тая, Майлоу. Бени на мене ми я даде. Ще си я задържа.

Мъжът, наречен Майлоу, въздъхна.

— Колко неприятно, Буца, защото аз я вземам. Искам да получа и твоето съгласие.

Той седна до Буцата на мръсния дюшек и обхвана с ръка раменете на огромния мъж. Буцата се опита да се дръпне. Изглеждаше неспокоен.

— Без номера, Майлоу. Знам те аз…

Майлоу му се усмихна тъжно.

— Едва ли. Но не се тревожи, Буца, ще минем без номера. Само кажи, ако някой попита, че амазонката ти е създавала ядове и затова си ми я дал.

— Не — повтори Буцата.

Той все още безуспешно се опитваше да махне ръката на по-дребния мъж от раменете си.

— Бъди разумен — каза Майлоу с непоклатимо спокойствие. — Направи каквото казвам и ще ти дължа една-две услуги. Нали знаеш колко полезни са моите услуги, Буца? Иначе…

Ръката му се затегна около другия. Буцата замръзна. Лицето му побеля, а по врата му изскочиха вените.

— Ти си магьосник, Майлоу! — задъха се той. — Всички… те мразим. Ще те утрепем някой ден… ще видиш…

— Че колко пъти се опитвахте? Три пъти ми рязахте осигурителното въже и още съм жив, нали, Буца? Даже с отровата в храната ми нищо не стана, а колкото до онзи смешен опит на Бронски в тоалетната… — Майлоу наведе глава в престорена тъга. — Чудя се какво ли му се случи на стария добър Бронски. Но стига сладки спомени, да се върнем на нашия въпрос.

Стоманената му прегръдка се стегна още по-силно. Джан чу как нещо изпука в тялото на Буцата. Той изблея тъничко и закима с глава трескаво. Майлоу го пусна. Буцата се дръпна по-надалеч от него и се обгърна с дългите си ръце, сякаш му беше студено.

— Зимай я, зимай я — избърбори той.

Майлоу му се усмихна и даже Джан потрепери от напрежение, толкова сбъркана беше тази усмивка. Може би Буцата не се лъжеше, може би този Майлоу наистина е магьосник. Майлоу каза:

— Буца, значи ако някой те попита, ще кажеш, че си ми дал момичето по собствено желание?

— Да бе, ще кажа. Заклевам се.

— Добър човек си ти.

Майлоу го потупа одобрително по рамото. Буцата се сгърчи от докосването. Майлоу стана и се усмихна на Джан.

— Можем вече да си ходим.

— Никъде не отивам с тебе — отвърна Джан.

— Искаш да останеш тук ли? С него? — Майлоу посочи зашеметения мъж, който все така гледаше в пода, притиснал ръце до тялото си.

— Не — призна Джан. — Но пък изобщо не искам да ходя никъде с тебе.

Той въздъхна и я попита за името й. Тя му каза.

— Добре, Джан, бъди разумна. Друго, освен да ми се довериш, не можеш да направиш. Аз съм единственият ти шанс да оцелееш. Вече ти спасих живота веднъж. Ако беше убила Буцата, другите щяха да те разкъсат на парчета. Буквално.

— Защо искаш да ми помогнеш?

— Защото и ти можеш да ми помогнеш.

— Как?

— Това можем да обсъдим и без свидетели. Хайде — той й протегна ръка.

След дълго колебание тя каза:

— Добре де, ще дойда с тебе, но те предупреждавам — само да ме докоснеш и ще те убия.

Той се усмихна.

— Дълготрайна привързаност е възниквала и след далеч по-неромантични първоначални признания.

Той явно мислеше, че е казал нещо забавно, но Джан не схвана шегата.

Неговата ниша беше почти в края на дългата стая. В сравнение с дупката на Буцата изглеждаше безупречна. Имаше и мебели. Легло, малка маса и стол, всички направени от сложно преплетени пръти. Сламената постилка на пода беше почти чиста, нямаше и следа от огризки. На една от „стените“ даже имаше рисунка. Тя висеше от пръта, поддържащ платнената преграда. Беше твърде странна наглед. Объркана въртележка от цветове, като че оформяха някаква фигура, но Джан не можа да определи каква. Все едно да видиш нещо с крайчеца на окото.

Майлоу седна на плетения стол, който изскърца силно, и посочи към леглото. Тя приседна напрегнато, вперила подозрителен поглед в мъжа.

— Отпусни се — каза й той. — Няма да скоча върху тебе и да ти раздера дрехите.

— Знам, че няма. Ще бъдеш труп, ако опиташ.

Каза това самоуверено, но съвсем не беше сигурна в себе си. След видяното в нишата на Буцата, знаеше, че би била безпомощна пред този човек. Навярно и той помисли същото, защото се развесели и подхвърли:

— Бедничката малка амазонка, доколкото виждам, наскоро си се сражавала. Тази рана на главата ти изглежда зле. И отокът на бузата. Кой те удари? Съвсем пресни са, нали?

Тя му каза за юмручния удар, получен от Небесния войн. Той изхъмка състрадателно.

— Някакви други рани имаш ли освен видимите? — попита той.

— Само няколко порязвания по ръцете и краката, но те вече не кървят.

— А вътрешно? Някакви болки или други признаци?

— Стомахът ме боли — призна тя. — Не ми минава, откакто онзи Бени ми причини болка с палката.

Майлоу се озъби.

— Използвал е наказателната палка?

— Да. Ужасно беше. Как го направи? Да не е магия?

— Нещо такова — той прокара длан по плешивата си глава, като че отмяташе назад косата си. — Виж какво, доста неща зная от медицината. Ако искаш, бих могъл да те прегледам.

Предпазливостта й, отслабнала малко заради проявената от него симпатия, веднага се събуди.

— Казах ти да не ме докосваш. Каквато и да е причината.

— Добре, добре — каза той с вдигнати ръце, сякаш за да се пази от невидим удар. — Забрави това, разбрахме ли се? Хайде сега да си направим нещо за ядене и пиене. Жадна ли си? И кога си яла за последен път?

Тя беше и жадна, и непоносимо гладна. Макар с нежелание каза това на Майлоу. Той отиде до плетения сандък, подобен на онзи в килийката на Буцата, и го отключи. Извади отвътре манерка и я подхвърли на Джан. Беше пълна до половината с вода. Тя жадно я надигна.

— Страхувам се, че няма нищо прясно за ядене — обясни той, докато ровеше из сандъка. — Какво ще кажеш за малко сушено осолено телешко?

Тя свали манерката от устата си.

— Това да не е месо?

Той я изгледа присмехулно.

— Я да видим ще позная ли. Ти си вегетарианка, нали?

— Разбира се. Всички в Минерва сме… — Тя се запъна. Беше забравила за момент, че Минерва вече не съществува.

Той сигурно пак позна за какво мисли тя, защото изрече внимателно:

— Имам някакви бисквити тук. Доста хранителни са. И в тях няма месо.

Той й подаде малко пакетче. Със сълзи в очите тя разгърна мазната опаковка и взе една бисквита. Наглед небрежно направена, но с добър вкус.

Докато се занимаваше с втората, Майлоу каза:

— Ще ти бъде ли прекалено тежко, ако поговорим за случилото се?

Тя поклати глава отрицателно.

— И аз бих искала.

— Разкажи ми най-напред за Минерва. Да си призная, не съм наясно как се е развивала напоследък. Познавам само историческите й корени. Учудих се, че още говорите основния вариант на Американо. Бих могъл и да предположа, че сте създали собствен феминистки език досега.

Тя се намръщи. Казаното от него й се струваше почти безсмислено. Но през следващите месеци това щеше да стане нещо съвсем привично.

— Историческите корени на Минерва ли?… Какво искаш да кажеш?

— Не знаеш ли какво е било началото на Минерва?

— Разбира се, че знам. След като Майката богиня наказала Древните мъже за злото, сторено на тази земя, тя създала Минерва, та жените да бъдат истински свободни.

Майлоу само я гледаше, после каза тихо:

— Исусе Христе…

— Кой?

— Няма значение. Друг път ще ти кажа. Виж сега, нямахте ли никакви исторически книги в този ваш град?

— Книги ли? — каза тя недоумяващо.

Той въздъхна.

— Да, да, само се надявах. Гъбичките би трябвало отдавна да са им видели сметката. Но какво е станало с другите видове записи? С електрониката? С компютрите? Нали имахте някакви компютри там долу?

— Не знам какво е компютър, но там, долу, не допускахме злите измислици на Мъжа.

— Значи не знаеш нищо за нищо — той изумено разтърси глава. — Господи, ти си по-невинна даже отколкото изглеждаш.

Не беше сигурна, но й се стори, че той току-що я бе обидил.

— А ти как си представяш началото на Минерва? — попита го тя раздразнено.

— Не си представям. Зная. Била е държава в древна Америка. По-точно, една от основните държави, на които се разпаднала Америка в периода непосредствено преди Генетичните войни. Чувала ли си поне за Генетичните войни?

— Естествено.

— Но никога досега не си чувала за Съединените американски щати?

Тя си призна невежеството.

— Америка — започна той обясненията си — някога била велика империя. Заедно с друга голяма империя — Съветския съюз, тя създала могъщ съюз — Американо-съветския, който на практика управлявал целия свят повече от петдесет години през двадесет и първия век. — Той спря и я погледна. — Разбра ли нещо?

— Не — каза тя искрено.

Той пак въздъхна, но продължи.

— Ами Съюзът накрая се разпаднал и двете империи започнали да се раздробяват на множество независими държави. Минерва била една от тях и при това доста голяма. В нея имало по-малка държава, населена само с жени, но Минерва като цяло допускала и мъжко население. Обаче мъжете могли да станат нейни граждани, само ако приемели определени условия — да подложат на цялостни генетични изменения телата и мозъците си. Този генетичен „ремонт“ водел до смекчаване, ако не до пълно изчезване, на някои нежелани мъжки особености. Една от промените ги направила по-дребни, а жените от Минерва пък били изменени с по-големи размери. И така с един удар, естественото физическо превъзходство на мъжете, а то било първичната причина за обичайната експлоатация и потисничество спрямо жените в историята, било премах…

Той млъкна. Джан се прозяваше. Майлоу каза:

— Не те ли интересува как е била създадена Минерва?

— Минерва изобщо не е била създадена така. Говориш глупости.

— Но приказките за Майката богиня, която създала Минерва, не са глупости, щом вярваш в тях, нали? — попита той усмихнато.

— Разбира се, не са.

— Щом е така, ако Майката богиня е създала Минерва, за да бъдат жените истински свободни, как ще ми обясниш това? — Той махна с ръка към околните предмети. — Стотици години Минерва заедно с всички други земни общности по целия свят, е зависела напълно от волята на Небесните господари. Не бих нарекъл това свобода. Вашата богиня добре ви е измамила.

— Тя не е нашата богиня — каза Джан ядосано. — Тя е единствената, истинска Майка богиня, създателка на всичко съществуващо. Тя не е дала абсолютна свобода на Минерва. Тя оставила Небесните господари като символ на Мъжкото зло, тъй че никога да не сме безгрижни при неговата опасност.

— Ама че символ — измърмори Майлоу. — Вчера направо стъпка града ви в калта.

Тя примигна.

— Не е нужно да ми припомняш.

— Съжалявам, опитвам се само да се обоснова. Вашата Майка богиня като че ли е прибягнала до ненужни крайности, за да покаже колко зъл е мъжът. Предполагам, че малцина са оцелели.

Джан наведе глава.

— Не — каза тя с прекършен глас. — Аз съм единствената. Искам да кажа, единствената жена. На кораба има и четирима мъже от Минерва…

Тя скри лице в ръцете си и зарида. Майлоу търпеливо изчака, после продължи:

— Не можеш да бъдеш сигурна, че си единствената оцеляла жена от твоя град. Небесните войни не са непогрешими. Доста вероятно е да са пропуснали мнозина, претърсвайки развалините.

Тя свали ръце и се вторачи в него.

— Наистина ли го мислиш? — попита тя умолително.

— Смятам, че има достатъчно голяма вероятност. И още нещо трябва да помниш — вашата Минерва не беше единствена по рода си.

Тя съвсем се обърка.

— За какво говориш?

— И това ли не знаеш? Минерва не е само една. Аз поне зная още един град под владичеството на Небесния господар. Голям е почти колкото вашия. Той също се нарича Минерва и е само на четвърт ден полет на изток. Чувал съм и за други общности като Минерва.

Той се отпусна назад на стола си и се усмихна на невярващото лице на Джан.

— Сама виждаш, не си толкова самотна, колкото си мислиш.

Глава девета

Общата тоалетна изглеждаше не по-добре, отколкото Майлоу я описа. Продълговато смърдящо помещение с редици мръсни умивалници, писоари и клекала в ниши без врати. За късмет, когато тя влезе, вътре имаше само един човек — жена, показваща се от нишата. Тя изгледа Джан с трудно разбираемо изражение.

Щом тя излезе, Джан се вмъкна в една от нишите. Беше нервна и се надяваше Майлоу да спази обещанието си, че ще стои пред входа на тоалетната. Каза му, че не иска нито един мъж да я вижда гола (което си беше вярно), но имаше и друга причина — искаше да извади от себе си запалителната бомба.

Просто вече не можеше да понася това нещо. Причиняваше й прекалено много неудобства.

Тя бързо съблече торбестата дреха и измъкна бомбата, чувствайки се уязвима и беззащитна. После клекна, за да облекчи червата си, махна плата от бомбата и я разгледа. Докато беше в нея, усещаше я огромна, но сега, върху дланта на ръката й, изглеждаше смешно малка за целта, за която беше направена. Джан въздъхна и я пусна в един от многобройните джобове на дрехата.

Безпокоеше се за съдбата си в Небесния господар, но поне духът й се съживи малко. Казаното от Майлоу за другите като Минерва сякаш промени всичко. Отначало не можа да му повярва. Струваше й се невероятно, че никой от нейната Минерва не е знаел за подобните й общности, но обяснението на Майлоу я убеди.

— Казах ти вече, първоначалната Минерва е обхващала твърде обширна територия. Щом пустошта започнала да се разпростира, и Минерва споделила съдбата на останалите държави — раздробила се на различни части, които загубили връзка една с друга. Нали вие от Минерва сте отрекли употребата на „зли“ изобретения като радиото, тъй като общуването между отделните ви общности трябва да е секнало преди цели епохи.

Мисълта, че някъде има друга Минерва, макар и населена с непознати, подкрепяше духа й. Някак ще се добере до нея… някога. Но най-напред трябва да се справи с простичката задача за унищожаването на „Господаря Панглот“, пък и да остане жива, за да я изпълни.

До клекалото от пода се подаваше някакъв олющен лост. Тя го дръпна, очаквайки струя вода. Но вместо това се чу съскане. Тя предположи, че лостът задейства въздушна помпа, която засмуква отпадъците и несъмнено ги изхвърля надолу към земята.

Бързешком се облече и излезе от нишата. В тоалетната все още нямаше никой. Отиде при една от зацапаните мивки и завъртя кранчето. Появи се тъничка струйка кафеникава вода. Майлоу й беше казал, че водата не достига във въздушния кораб и затова се разпределя строго. С тази вода можеше само да се измие. Мечтаеше си за още един душ, защото, както я предупреди Танит, бялата течност раздразни кожата й. Но трябваше да се задоволи само да поизмие лицето и ръцете си.

Тръгна към изхода на тоалетната и чу несдържани гласове. В коридора отвън трима мъже стояха срещу Майлоу. Изглеждаха ядосани, но внимаваха да не го доближават.

— …нали чу какво заповяда Бени, а, Майлоу? — казваше единият. — Буцата да вземе амазонката. А ти какво правиш с нея?

— Казах ти вече — гласът на Майлоу не губеше обичайното си спокойствие. — Буцата каза, че мога да я взема. Вече не я искаше. Сигурно се страхува да не се зарази.

— Яж ми ташаците! — изръмжа друг. — Я си признай, ти си го накарал да ти я даде!

— Като не ми вярвате, защо не попитате Буцата?

— Питахме го вече. И той същото приказва като тебе.

— Значи няма проблеми.

— Нещо не е наред с него, Майлоу. Зле е. Май си му направил нещо.

— Аз? Да направя нещо на Буцата? — Майлоу се изсмя. — Ама че глупости.

— Знаем как ги вършиш тия работи, Майлоу. Ще трябва да му я върнеш.

Майлоу скръсти ръце.

— Не. Тя остава при мен. И ако някой се опита да ми я вземе, ще бъда крайно недоволен. Никой от нас не иска това, нали, момчета?

Всеки от тримата мъже беше по-едър от Майлоу, но дори не пристъпиха към него. След дълго напрегнато мълчание единият процеди през зъби:

— Все някога ще те добараме, Майлоу. Нали знаеш, няма да ти е вечен късметът. И тая се връща при Буцата — той посочи Джан. — Когато той свърши с нея, и ние ще си поиграем. Няма да траем тука амазонка, дето не си знае мястото.

— Можете да поверите обучението на дамата в моите опитни ръце — каза Майлоу. — А сега, ако сме приключили с този вълнуващ светски разговор, ние си тръгваме. Хайде, Джан.

Няколко мига тримата мъже не помръднаха, после внезапно се обърнаха като един и се махнаха от късия коридор.

— Те се боят от тебе — тихо каза Джан на Майлоу, след като последваха тримата мъже в голямата стая.

— Суеверни са — каза той. — Обикновени невежи глупаци. Повечето от робите преди са били мародери. Писнало им е да се борят за живота си в пустошта и са дали сигнал на „Господаря Панглот“, че искат да се качат. Макар да са знаели — това означава робство.

Върнаха се в неговата ниша. Сега Джан чуваше шумове от съседните ниши, идващи през тънките прегради. Говорещите като че снишаваха гласовете си.

Майлоу пак й посочи леглото, а сам се настани на стола.

— Изглеждаш по-добре — каза той одобряващо.

— Благодаря ти, наистина съм по-добре — отговори тя със сдържан глас.

Изведнъж леглото се разклати леко и тя се хвана за ръба, за да не се просне.

— Какво става? — попита тя разтревожено.

— Нищо особено, променят курса — увери я той.

Подът отново стана водоравен. Джан си отдъхна.

— Не мога да повярвам. Досега изобщо не се усещаше. Все трябва да си напомням, че сме във въздуха.

— През повечето време Небесният господар се движи гладко, даже в доста неспокоен въздух. Е, разбира се, когато някой глупак реши да го преведе през самия център на гръмотевична буря, както стана снощи, е доста неприятно.

— Ужасно беше — каза тя, треперейки от спомена.

— Представлението беше във ваша чест — каза й той. — За тебе и другите от Минерва. Аристократите направиха този театър, за да ви смажат веднъж завинаги. Но аз нямам такова доверие в системата за защита от мълнии, каквото те си позволяват. Чух, че друсането е причинило доста повреди из кораба. Друг път няма да се поддават на прибързани капризи. Но вие от Минерва доста ги уплашихте с вашите ракети вчера. Така че буйната им реакция може да се обясни.

— Нашите ракети — процеди Джан горчиво. — Голяма работа свършиха, няма що.

— Това беше възхитителен опит, и то почти успешен. Макар че едва ли щях да се радвам, ако наистина беше успешен — добави той сухо.

— Но не беше. Тези светлинни лъчи унищожиха ракетите до една. Не сме имали никакъв шанс.

— Не сте могли да знаете за съществуването на система за автоматична лазерна защита. Доста хора си отдъхнаха, като видяха, че още работи. От много години не се е налагало да се задейства.

Тя се намръщи.

— Не те разбирам.

— Светлинните лъчи се наричат лазери. Това е особен вид светлина, който не съществува в природата. Добри оръжия са. Тези тук, на Небесния господар, са под контрола на компютър, да го наречем механичен мозък. Той ги използва, за да сваля всичко приближаващо Небесния господар, ако прецени, че е опасно.

Джан се напрягаше да разбере какво й говори Майлоу. Особено недостижима й се стори идеята за „механичния мозък“, както и използването на светлината като оръжие. Но сама беше видяла с очите си как тюркоазените лъчи унищожаваха ракетите.

— Но щом Небесният господар притежава такава ужасна сила — каза тя бавно, — защо не я използва да разруши Минерва? Защо трябваше да пуска онези бомби?

— Нали ти казах, системата е автоматична. Не е под контрола на Аристократите, колкото и да им се иска да не е така. Компютърът, който я управлява, е запечатан и е скрит някъде. Функционира отделно от другите компютърни системи, доколкото и те още работят. Щом техниците от групата, превзела някога този въздушен кораб, не са могли да се доберат до компютъра, тази сбирщина от невежи никога няма да се справи.

Погледът на Джан беше празен. Той въздъхна дълбоко.

— Добре, ще ти го обясня иначе. Светлинните лъчи са изцяло защитно оръжие и действат независимо от Аристократите. Тези лъчи се насочват само към неживи предмети, като ракетите или някакви други снаряди. Не биха навредили и на птица, камо ли пък на човек.

— Защо в това Небесните господари са толкова милостиви, а в другото са толкова жестоки? — попита тя, напълно объркана.

— Защото, моя невинна малка амазонке, първоначално Небесните господари са имали съвсем други функции спрямо човечеството. Били са наричани Небесните ангели, отчасти заради работата, която вършели, отчасти заради небесния им произход.

— Небесен произход ли?

Майлоу посочи към ниския сив таван.

— Идвали от небето. По-точно — от околоземното пространство. Правили са ги в гигантски орбитален завод на около хиляда мили от земната повърхност.

Джан го погледна с подозрение. Дали си правеше майтап с нея или наистина вярваше в тези приказки за малки деца?

— Как би могъл някой да построи завод толкова високо в небето? И какво би му попречило да падне на земята?

Майлоу завъртя очи в престорено отчаяние.

— Точно в момента май нямам време да ти преподавам основни природни закони. Засега просто ще трябва да ми повярваш, че сме имали средствата за излизане в открития космос. В доста по-големи разновидности на ракетите, които изстрелвахте по нас вчера. И ще трябва да ми повярваш, че ако се издигнеш достатъчно високо, гравитацията вече почти не ти влияе. Точно това е причината за сглобяването на Небесните ангели в орбита. Специалните сплави и другите материали за скелета и външния корпус на въздушния кораб се произвеждали само в условията на безтегловност. Те са невероятно здрави, но са и свръхлеки.

— Разбирам — кимна Джан.

Майлоу се засмя и каза:

— Така ли? Съмнявам се. Там в Минерва сте живели в уютната черупка на невежеството стотици години. Още нещо фантастично за тебе ще ти кажа. Имали сме в орбита не само заводи, но и цели градове. В орбита около Земята, и около Луната, и около Марс.

— Мисля си, дали не си пил някаква много силна бира днес.

Той пак се разсмя.

— Я виж, поне знаеш нещо за бирата. Доволен съм да чуя, че вие амазонките сте имали поне един порок. Доста бира ли пиехте в Минерва?

— Доста — призна тя. — Но когато зърнената реколта намаля, спряхме производството. До вчера не беше останала кой знае колко в склада, отпускаха я на дажби. Имахме и фабрика за алкохол, но не ставаше за пиене. Използвахме го като гориво. За готвене, за отопление, все за такива работи.

— Пропанол ли беше? Или бутанол?

Тя сви рамене.

— Наричахме го просто алкохол. Течеше от онези големи вани във фабриката. Бяха пълни с някакво кафяво вещество, то беше живо. Слагахме всичко вътре — листа, трева, остатъци от храната, каквато и да е — и това вещество го превръщаше в алкохол.

Майлоу кимна.

— Сещам се какво е това. Получен чрез генно инженерство вид бактерия, предназначена да преработва органични вещества в пропанол или бутанол. Жалко, генното инженерство сега е загубено. Малко само да бяхте почовъркали някои от бактериите и щяхте да имате вана, в която се произвежда етилов алкохол. Този, който може да се пие.

Джан изглеждаше шокирана.

— Да не мислиш, че наистина бихме извършили това богохулство, дори и да имахме възможност?

— Защо пък не. Нали сте използвали предимствата на „злата“ наука, като сте поддържали фабриката през всичките тези години.

— Но аз съм сигурна, че никой в Минерва не знаеше фабриката да е била измислена от генинженерите… — протестира Джан.

— Все някой трябва да е знаел, поне в началото.

— Никой в Минерва не би използвал съзнателно нещо, измислено от генинженерите. Тези мъже са по-виновни от когото и да било светът сега да е това, което е.

— Какво лицемерие! — захили се Майлоу. — Първо на първо, много от тези генинженери са били жени. А и в ранните си години Минерва нашироко е използвала генното инженерство. Личи си по резултатите. Погледни вашите мъже… Ако искаш, погледни себе си.

— Какво общо имам аз?

— Ти си, както някога са наричали този тип, Висш стандарт, съобразно определенията на Генетичната харта на Организацията на обединените нации от 2062 година. Това ти дава цял куп предимства в сравнение с предишните поколения хора. Продължителността на живота ти е малко над двеста години. Физически никога няма да надхвърлиш тридесет и петте, а поне още четиридесет години няма да достигнеш тази зрелост. Спестени са ти всички ужаси на остаряването и смъртта ти, ако оставим настрана непредвидимите случайности, ще бъде бърза и безболезнена.

— Имаш и феноменална имунна система — продължи Майлоу. — Устойчива си на всички обикновени инфекции, както и на болести като рака, преследвали толкова дълго човечеството през историята му. Вероятно си податлива на повечето по-коварни вируси, пуснати в действие през последните фази на Генетичните войни, също и на някои от мутиралите видове гъбички, разпространени в момента. Но тези слабости важат за всички представители на Висшия стандарт. Всичко останало в тебе е с необичайно добро качество. Способностите на твоя организъм да се възстановява са невероятни — когато счупиш кост, тя зараства много бързо и даже централната ти нервна система може да регенерира. За няколко седмици забравяш за травми, които биха парализирали за цял живот предишния тип хора. И отгоре на това нямаш менструация, освен в периоди през двадесет години, ако, разбира се, не забременееш през фертилния си период.

Главата на Джан сякаш се рееше някъде.

— Нямам какво?

— Менструация — каза усмихнато Майлоу в обърканото й лице. — Във времената преди Висшия стандарт жените са имали менструация всеки месец — от пубертета до менопаузата. — Той видя, че от думите му няма никакъв резултат и спря. — На какво са те учили в Минерва? Искам да кажа, за тялото ти?

— Учеха ме как да живея в хармония с тялото си — каза му тя. — Като размишлявам и се отпускам в духа на Майката богиня…

— Не, не — прекъсна я той припряно. — Питах, дали са те учили как работи твоето тяло?

— Ами да. Разбира се.

— Значи познаваш репродуктивната си система? Знаеш, че се раждаш с яйцеклетки в себе си?

Джан кимна.

— А знаеш ли колко са яйцеклетките?

— Около стотина, ако не се лъжа.

— Правилно. Но преди създаването на Висшия стандарт децата от женски пол се раждали с половин милион в своите яйчници.

— О, я стига… — каза тя недоверчиво.

— Точно така е било. И когато през онези времена момичето достигало пубертета, тоест развивала се репродуктивната й система, всеки месец се освобождавала яйцеклетка в матката й. Ако за около две седмици не бивала оплодена, заедно в повърхностните тъкани организмът я изхвърлял. Това се наричало менструация и макар че влияела на жените по различен начин, повечето я смятали за твърде неприятно преживяване. Освен кървенето, можела да бъде доста болезнена и емоционално разстройваща. Както винаги, за всичко били виновни хормоните. Когато яйцеклетката се намирала в матката, хормоните предизвиквали промени в тъканите на матката, за да е готова за оплождането. Точно тези остри хормонални промени били причината за неприятните преживявания на жените.

— Нито на дума не ти вярвам. Майката богиня не би позволила жените да страдат толкова.

— През онези дни вашата Майка богиня не се е навъртала наоколо — каза студено Майлоу. — Таткото бог управлявал театъра и очевидно е имал зъб на жените.

— Майката богиня е била винаги и ще пребъде завинаги — непреклонно заяви Джан.

— Както ти харесва. Все пак, към средата на двадесет и първи век генинженерите окончателно решили проблема как да изключват молекулярния часовник, причиняващ саморазрушаването на клетките, тоест старостта. Това означавало, че оставало само да протегнат ръка и към безсмъртието. Но, разбира се, ако цялото човечество станело безсмъртно, земните ресурси биха се изтощили твърде бързо. Така че взели решение да наложат възрастова граница, до която можел да бъде препрограмиран всеки. Дълго се карали в Обединените нации, докато приемат закона за „двеста години плюс още малко“. През онези години Обединените нации още имали тежест, защото ги подкрепял Американо-Съветския съюз.

— А какво е Обединени нации? — попита тя.

Той нетърпеливо махна с ръка.

— И това за друг път. Ето в това била същността — ако хората можели вече да живеят по двеста и повече години, не можело да им се разреши да се размножават свободно както преди. Световните ресурси пак биха се оказали под заплаха. Тъй че Обединените нации решили жените да имат фертилен период за една година на всеки двадесет.

Джан направи гримаса насреща му.

— Да не би да ми казваш, че преди това жените са могли да забременяват по всяко време! — гласът й звучеше изумено.

— Ами точно това се опитвам да ти обясня. И тези два закона на Обединените нации променили не само репродуктивната система на жените, но и целия свят.

— Как така?

— Заради противопоставянето срещу тях. Най-активни били религиозните фундаменталисти… Ислямските нации обявили борба до смърт срещу генетичното бърникане в човешкото тяло. Казвали, че било противно на волята на Аллах…

— Какъв Аллах? — попита Джан.

— Още един от твърде мъжките богове. Ти не би го харесала. Но не били само ислямските нации, имало свирепо противопоставяне и сред западните религиозни фундаменталисти — и католици, и протестанти. Моля те, не ме питай те какви са били. Прекалено дълго ще трябва да ти обяснявам. Просто повярвай — спорът станал доста кървав.

Виждаш ли, когато Обединените нации издали закона „двеста години плюс още малко“, те декларирали, че всеки, ако не е прекалено стар за генетично преобразуване, има право да му бъде удължен животът до тази граница. Представи си само резултата — хора, живеещи в страни, отхвърлили преобразуването по религиозни причини, естествено искали да отидат в страни, където то било разрешено. Започнал истински ад и когато димът се разсеял, трябвало да чертаят отново всички карти. Повечето от големите държави, включително и Америка, се разпаднали на множество независими държави, като вашата Минерва.

— Много убедително разказваш — чудеше се Джан.

— Убедително е, защото е истина — отговори той. — И Минерва дължи съществуването си на генното инженерство, с каквито и митове за произхода ви да са ви натъпкали главите. При това жителите на Минерва не се задоволили само с Висшия стандарт — те добавили всички изменения, разрешени от все още съществуващите тогава международни закони. Ранните феминистки се основавали на догмите си и се отвращавали от мисълта, че повечето психологически разлики между мъжа и жената били генетично определени. Идеята миришела прекалено силно на „биологически детерминизъм“, а той бил много непопулярен като политическа теория.

Обаче към края на двадесети век изследванията на механизмите на човешкия мозък показали, че биологическият детерминизъм е доста по-голяма сила в човешките дела, отколкото някой би искал да признае. И, разбира се, феминистките изцяло се възползвали от тези открития няколко десетилетия по-късно, при основаването на Минерва…

Джан поклати глава.

— Съжалявам. Вече се загубих. Не разбирам даже половината думи, които използваш. Например какви са тези феминистки, дето ги споменаваш?

Тя силно се раздразни, виждайки колко забавен му се стори въпросът й. Той отметна глава назад и се разхили толкова неудържимо, че от околните ниши се чу гневно мърморене. Накрая каза:

— Добре де, засега стига. Ще продължим с твоето малко позакъсняло образование по историята на нашата нещастна планета, но това ще стане по-нататък. Сега да поговорим за друго — цената, на която ще продължи моята защита и подкрепа за тебе.

— Цената ли? — попита тя озадачено.

— Да, цената, моя малка амазонке. Нали ти казах преди, че трябва да сключим сделка. За да ти помогна аз, ще трябва и ти да ми помогнеш. Като ми дадеш нещо, от което имам нужда.

— Но аз нямам нищо, което да ти дам.

— Съвсем не е така. Имаш себе си.

Майлоу й се усмихваше точно така, както се бе усмихнал преди това на Буцата.

Глава десета

— Искаш да кажеш, че ще ми помагаш само ако се съглася да правя секс с тебе? — попита разярено Джан.

Чувстваше се стресната и измамена. Беше започнала да му вярва заради проявеното привидно съчувствие. Той сви рамене.

— Принудена си да бъдеш реалистка, Джан. В този свят не можеш да получиш нещо срещу нищо. Особено в този свят, горе. Колкото и да те съжалявам, по природа не съм алтруист. Според мен си привлекателна и чаровна и ми се струва, че въпреки твоето потресаващо невежество можеш да станеш чудесна компаньонка. Да ти кажа честно, нужна ми е жена. Но в тези неща съм твърде придирчив. Ти сама разбираш, че едва ли бих пожелал някоя от жените в летящата зоологическа градина тук. — Той въздъхна и продължи. — Хванаха ме преди три години и оттогава имах само няколко съвсем незадоволителни контакта. Имам нужда от нещо друго и мисля, че ти можеш да ми го дадеш.

Тя се дръпна, колкото можа, по-назад върху леглото.

— Значи смяташ да правиш секс с мен дори и аз да не искам — обвини го тя.

— Казваш го прекалено рязко, но всъщност — да…

— Това е изнасилване.

— Не, изобщо не е — възмути се той. — Няма да те принуждавам насила да го правиш. Не може да бъде изнасилване.

— А ти как го наричаш? Казваш ми, че иначе ще ме дадеш на онези животни наоколо, ако не ти позволя да го вкараш в мен.

Той я изгледа хладнокръвно.

— Момиче, уверявам те, че мога да правя нещо повече от клатенето нагоре-надолу. Но пак ти казвам — няма да те взема насила.

— Даже и да не използваш физическо надмощие, това пак си остава изнасилване — настоя тя.

Той прокара ръка по главата си и каза:

— Предлагам ти да го обмислиш само като делово предложение. Трябва да направиш нещо, което не искаш, за да получиш нещо, което ти е нужно.

— Ама, разбира се. Аз ти позволявам да ме изнасилиш, а ти ще ме оставиш да живея. Нали на това му казваш делово предложение?

Той се ядоса.

— Няма да те изнасилвам и да, точно така е, да продаваш тялото си е делово предложение. Нарича се проституция и е една от най-древните професии в този свят. Жени — и мъже също — от незапомнени времена са продавали телата си за пари, за храна и за други блага.

— Ако някой не иска да прави секс с друг, но е принуден, за да оцелее, това си остава изнасилване — каза тя упорито.

— Доста педантично подхождаш — каза й той. — Помисли, например за някоя жена, която иска по-разкошен живот. Ако, за да го постигне, спи с някой мъж, към когото не изпитва никакво влечение, това не е изнасилване, нали?

Джан се намръщи.

— Може би не, но аз казах, „за да оцелее“. Не е същото. Жена, принудена да продава тялото си само за да оцелее, бива изнасилвана от мъжете, възползващи се от нейното положение. Колкото ще пари и храна да й дават те са мръсни изнасилвачи, ясно е като бял ден…

— Не бих казал, че… — той се запъна.

— На мен предлагаш да реша дали ще живея — тя побърза да се възползва от положението, — значи: секс или смърт. Иначе казано — изнасилване.

Той вече я гледаше разярен.

— Наслушах се на вашите догми — отсече той. — Занимаваме се със семантични проблеми и е безсмислено да се препираме повече. Ето и моя ултиматум. Имаш точно една седмица, за да решиш ще приемеш ли предложението ми или не. Ако се съгласиш, ще легнеш с мен доброволно, без приказки за изнасилване или други глупости от Минерва. Ако в края на седмицата не приемеш предложението ми, оттеглям покровителството си и те оставям да се оправяш тук сама. Знаеш какво ще последва. Приемаш ли тези условия?

Джан помълча малко, после каза:

— Наистина ли имам тази седмица, за да реша?

— Да. Обещавам.

— Чудесно тогава. След седмица ще ти кажа.

Тя се облегна на несигурната стена и скръсти ръце. Той като че ли се успокои.

— Това е добре — каза и се усмихна.

Тя не му върна усмивката. Беше решила и с това дойде и спокойствието. Преди да изтече седмицата, вече ще е сложила бомбата там, където ще причини най-страшни разрушения, и Небесният господар ще се сгромоляса от небето.

След неохотното й съгласие да обмисли сексуалното изнудване Майлоу пак стана доброжелателен и поне привидно се стараеше да й направи добро впечатление. Предложи й още една бисквита и я увери, че ще хапнат нещо по-съществено, след като се наспят. После взе тънкия дюшек от леглото и го просна на пода.

— Можеш да спиш на това. Ще ти бъде по-удобно, отколкото на леглото.

Тя му благодари и веднага се опъна на дюшека. Чувстваше се изтощена, но не й се спеше истински. Изглежда, мисълта да заспи я плашеше.

Той стоеше над нея и я гледаше. После каза:

— Можеш да свалиш тази дреха, ако искаш. Няма да ти досаждам. Нали ти обещах.

— По-добре ми е с нея.

Той сви рамене и дръпна свързващата лента на собствената си дреха. Докато я сваляше, Джан хвърли бърз и не особено любопитен поглед към тялото му, после се обърна и затвори очи. Нищо отличително, просто едно мъжко тяло. Вярно, нямаше никакви косми, но пък и мъжете от Минерва не бяха кой знае колко окосмени. Половите му органи изглеждаха нормални, макар че нейните възможности да сравнява опираха само до единствения й контакт със Саймън. Най-странното нещо в тялото на Майлоу беше, че не изглеждаше могъщо. Поне не толкова силно, за да се справи с огромния Буца.

Леглото изскърца под тежестта на Майлоу. През тънките стени още се чуваха приглушени гласове. Някъде по-нататък хлипаше жена. Джан се чудеше дали понякога изключват осветлението, или само го намаляват. И в момента светлината проникваше през стиснатите й клепачи.

Светлината от лампите на тавана почервеня. Минерва отново гореше, пламъците скачаха яростно към небето. Тя чуваше писъци, взривовете на бомбите, отново видя Хелън, която се луташе, стиснала кървавия остатък от ръката си…

Джан отвори очи. Страховете й се сбъдваха — кошмарите от последните два дена я чакаха вътре в главата й. Виденията си пробиваха път, без дори да я чакат да заспи. Ако заспеше, трябваше да изтърпи всичко това отново и отново. Но тя заспиваше. Нямаше как да издържи още дълго въпреки сърбежа по кожата от онази бяла течност. Против волята й очите се затвориха.

Кой ли крещеше? Звучеше ужасно, гласът беше пронизителен и разтърсващ. Късаше нервите на парченца. Джан напрегнато се оглеждаше, но наоколо имаше твърде много дим. Нестихващият крясък наближаваше. От дима изскочи Марта и се затича към нея. Козината на шимпанзето гореше от главата до петите. С приближаването й Джан все по-ясно чуваше пукането на овъгляващата се плът. „Не!“, извика, но обзетата от смъртен страх Марта се хвърли отгоре й. Когато могъщите, изгарящи ръце на шимпанзето се стегнаха около нея, Джан също закрещя…

Виковете на Джан не спираха, тя се бореше да се освободи от тези ръце, но не можеше, твърде силни бяха.

— Тихо, тихо, амазонке — каза нечий глас в ухото й. — Хайде, успокой се, това е само сън. Нищо ти няма…

Усещането за пламъци по кожата й изчезваше, макар че могъщите ръце още я държаха здраво. Осъзна къде е — това беше нишата на Майлоу, макар че сега беше по-тъмна. Тя млъкна.

— За Бога, затвори устата на тая кучка! — изкрещя някой от съседните ниши.

— По-добре ли си сега? — меко попита Майлоу.

— Аз… ами… не знам. Какво ми става?

Тялото й се тресеше, крайниците й трепереха така, сякаш имаше конвулсии. Изпълваше я усещането за някакъв ужас без име, струваше й се, че пада от ръба на бездънна пропаст.

— Просто закъсняла реакция към всичко, което си изтърпяла — обясни й той.

Все още я държеше. Тя също се бе вкопчила в Майлоу. Сигурна беше, че ако не се хване за него, силата на ужаса ще я помете и никога повече няма да се измъкне.

— Отпусни се — прошепна той. — Дишай бавно и дълбоко. Едно… две… едно… две…

Непоносимата паника и мъката постепенно отслабваха, треперенето спря. Майлоу я пусна. Тя се чувстваше изтощена и болна. Видя го в неясната светлина да отива до сандъка. Извади малка кутийка и манерката. Коленичи до нея, каза й да си протегне ръката. Сложи в дланта й малко хапче и рече:

— Глътни го. Ще ти помогне да се оправиш.

— Какво е това? — попита тя подозрително. Зъбите му проблясваха в здрача.

— Вече се държиш както обикновено. Това е синтезиран хормон — ще стимулира мозъка ти да произведе по-големи количества от един особен енцефалин. Ще се отпуснеш и ще спиш спокойно. По-добре го глътни, преди да съм се отказал. Сега тези неща са редки като кокоши зъби.

Тя вдигна вежди в почуда.

— Но нали всички кокошки имат зъби…

— Няма значение. Поговорката е стара. Просто глътни хапчето.

Колебаеше се, но сложи хапчето в устата си. Той й подаде манерката и Джан преглътна лекарството с няколко освежителни глътки вода.

— Нищо различно не усещам — каза тя, връщайки му манерката.

— Ще усетиш — успокои я той и сложи кутийката и манерката в сандъка.

След това пак се обърна към нея, без да става.

— Джан — изрече спокойно. — Какво имаш в джоба си?

— Какво? — попита тя.

За момент не можа да разбере за какво й говори. После си спомни за бомбата. И замръзна.

— Ъъъ… това е… ами аз… не знам — каза тя притеснено.

— Не знаеш ли какво има в джоба на твоята дреха? — попита Майлоу.

После се наведе и протегна ръка. Тя не му попречи да вземе бомбата от горния джоб. Той я заразглежда в мътната светлина.

— Тежко е — отбеляза. — Та, какво е това нещо, което не знаеш какво е, а, амазонке?

„Майко богиньо, помисли тя, докато той прехвърляше в пръстите си бомбата, ами ако завърти горния край…“

— Дай ми го — настоя тя с протегната ръка. — Тогава ще ти кажа.

Той дълго се колеба, преди да й върне цилиндъра.

— Е, какво е? — не се отказваше да получи отговор.

Нещо ставаше с Джан. Сигурно от хапчето. Вече всичко беше… чудесно. Тревогите и страховете, даже мъката се свличаха от нея като стара коричка от зараснала рана. Беше щастлива и приятно отпусната.

— Джан, кажи ми какво е това — настояваше Майлоу със същия тих и окуражаващ глас.

Защо ли пък да не му кажа, колебаеше се тя.

Какво значение има? Но в последния момент се възпря. Вместо това изговори:

— Това е свещен предмет. Много е свят. Само той ми остана от Минерва. Майка ми ми го даде.

— Майка ти ли?

— Майка ми беше Началничка в Минерва. Голяма работа. Онези, дето им викате „Аристократи“, те не знаят… това е тайна… няма да им кажеш, нали?…

Тя се изтегна на дюшека, подпряна на лакът. Много й се спеше. Чудесно усещане.

— Няма да им кажа — меко потвърди Майлоу. — Но какъв е този предмет?

— Уморена съм — промълви тя унесено. — Искам да спя.

— Веднага ще заспиш, амазонке. Само най-напред ми кажи.

— Много свещен.

— Чух го вече. Искам да зная защо.

— Това е знак на властта. Майката богиня дала няколко от тях на нашите прамайки. — Като изричаше това богохулство, Джан едва усети убождането на съвестта. — Заклех се пред майка ми да се грижа за него. Да го пазя на всяка цена.

— Ясно — каза той бавно. — Но как успя да го пренесеш?

— Скрих го.

Тя се бореше със затварящите се очи. Като че потъваше в дълбоко уютно легло. Отново беше като в детството й — от незнайно къде я заливаше топлината на сигурността.

— Как успя? Нали са унищожили дрехите ти.

Тя се изкиска.

— Скрих го в мен…

— А-а — той разбра. — Ама, разбира се.

— Сега ще спя — каза тя и отпусна глава на дюшека. След секунди вече спеше.

Майлоу не помръдна. Гледаше надолу към нея. Увери се, че е заспала дълбоко, пресегна се и пак взе цилиндърчето от дрехата. Разгледа го умислено, после го пусна в джоба. Стана и се просна на леглото. Опитваше се да потисне сексуалните си желания, събудени от присъствието на момичето. Най-накрая заспа и за първи път от десетилетия сънува Миранда.

Джан се събуди със същото приятно чувство, но вече не беше толкова силно. Тя седна. Видя, че й Майлоу е буден. Седеше облечен на ръба на леглото и я гледаше.

— Сега добре ли си? — попита той.

— Да — призна тя. — Благодаря ти.

Огледа се. Отново бяха усилили осветлението. Спомни си какво се случи точно преди да заспи, и веднага опипа джоба. Бомбата си беше на мястото.

— Не се безпокой — каза той с крива усмивка. — Не съм ти задигнал безценната светиня.

Тя се изчерви.

— Какво беше това хапче? — попита, за да промени темата. — Лекарство от Старата наука ли е?

— Да, произведение на Старата наука, но не е лекарство в смисъла, с който си свикнала — каза й той. — През нощта се опитах да ти обясня, че веществото, което те кара да се чувстваш добре, се произвежда от собствения ти мозък. А хапчето съдържа друго вещество, то стимулира определена част от мозъка да произведе големи количества от „лекарството“.

Джан сбърчи чело. Опитваше се да намери някакъв смисъл в думите му. За кой ли път се чудеше дали нарочно я баламосва, или казва истината. Поне онова, което той смята за истина.

— Казваш, че в мозъка ми има вещество, причиняващо чудесните усещания, с които заспах снощи, така ли? — попита тя. — Не може да бъде, би трябвало и преди да ми се е случвало, ако е така.

Той въздъхна едва чуто.

— Не би могла да усетиш толкова силно въздействието му, защото никога досега мозъкът ти не е вкарвал в нервната ти система подобни количества от съответния енцефалин, тоест от „лекарството“.

Но тя не изглеждаше убедена. Майлоу каза:

— Познаваш ли наркотика, наречен морфин?

— Да. Получава се от опиумния мак. Това е подарък от Майката богиня. Заглушава болката…

— Е добре, много, много отдавна някои учени открили, че централната нервна система разполага със собствен вариант на морфина. Това обяснявало защо при сериозни наранявания се случва хората понякога да не чувстват никаква болка, поне в момента. Изследванията на биохимията на мозъка продължили, откривали все повече вещества, подобни не само на наркотиците и на обезболяващите вещества, но и на други вещества, променящи настроението по най-различни начини. Ставало очевидно, че човешкото мислене е резултат от истински химически коктейл. Определянето на всички съставки и на техните точни функции отнело немалко години, но пък по пътя били направени няколко любопитни открития за човешката природа. Едно от тях се отнасяло за депресията. Знаеш какво означава тази дума, нали?

— Разбира се, че знам. Означава да си тъжен или нещастен.

— А ти често ли изпадаш в такива състояния?

— Е, не често, но понякога се случва. Особено напоследък.

Той се усмихна.

— Но не и в този момент, нали? Макар че положението ти е доста мрачно, ти си весела, уютно ти е. Така ли е?

Джан призна, че е вярно. Майлоу продължи:

— Остатъчен ефект от хормона, който ти дадох. Но ти и без това си физиологично неспособна да изпитваш такава депресия, каквато са преживявали мнозина от хората преди Висшия стандарт. Така е, защото твоите предци са били подложени на генетични промени. Във времената преди генетичната ера доста голям брой хора са били податливи на състояние, наричано маниакална депресия. Смятало се, че това е болест, причинена или от физиологическо разстройство, или от психическо. Тогава е било „нормално“ да не страдаш от подобни състояния. За естествено състояние на съзнанието било прието емоционалното равновесие, което непреодолимо клони към добро самочувствие и неопределен оптимизъм. Разбира се, това зависело от външните обстоятелства.

— Но аз мисля, че това е естествено — откликна тя.

— Ето в това е работата — каза той. — Учените открили, че природата е създала човешките същества тъпкани с наркотици от главата до петите, за да се справят успешно с живота. Нормалните човешки същества. Ненормалните пък, склонни към маниакална депресия или към някакъв друг хроничен психически проблем, наистина страдали от органично разстройство на мозъка. Той просто не произвеждал достатъчно невротрансмитери, за да могат и тези хора да потъват в розовичкия, та макар и малко изкривен възглед за живота, към който клонели „обикновените“ хора. В резултат на всичко това ненормалните индивиди очевидно гледали на действителността по-обективно, доколкото това изобщо е достъпно за човека…

Тя пак клатеше глава озадачено.

— Колко много безсмислици изприказва.

— Ха, точно това каза и мнозинството, когато тази теория бе оповестена за първи път. Била безсмислена. Човешко е всеки да смята, че неговото възприемане на действителността е обективно. Но тъжната истина се състои в това нашето възприемане на каквото и да било, всичко, което мислим и чувстваме, да зависи напълно от генетичната ни програма. Тя контролира производството на хормоните, а на свой ред те диктуват правилата на химическата игра в мозъка. Даже и понятието ни за време е резултат от тези процеси. Човешката концепция за времето е биологично наложена илюзия. Няма линейно време, то е…

Майлоу я погледна и не продължи.

— Извинявай — каза уморено. — Толкова ми се иска да говоря с някого, че не се сдържах. Все забравям, че въпреки природния ти интелект и ти си една дивачка като всички други тук.

— Не съм дивачка! — възмути се тя.

— О, не си ли? Значи разбираш какво ти казвам? — той явно я дразнеше.

— Ами, не чак всичко — призна си Джан. — Но знам, че каквото наговори за съзнанието, не е вярно. В религията на Минерва е казано, че духът е отделен от тялото. Той принадлежи на Майката богиня и когато умираме, тя го взема при себе си. Запазва го като част от себе си в рая, а ако трябва да бъде пречистен, праща го на Земята за нов живот.

— Олеле, това ли била теологията на Минерва! — той се ухили. — Небето и Земята, сведени до гигантска пералня.

Тя се вбеси.

— Във всеки случай има повече смисъл, отколкото в твоите дрънканици!

— Бедничката ми малка амазонка, ти самата си продукт на тези така наречени „дрънканици“. Вече ти казах, че генинженерите от Минерва са се погрижили за това. Твоите предци са били променени повече, отколкото е изисквал Висшият стандарт. И физически, и умствено ти се различаваш както от жените на миналите времена, така и от жените в този въздушен кораб. Твоите прамайки благодарение на генетичното бърникане в хормоналното равновесие са станали не само по-едри физически, но и малко по-мъжествени в емоциите си. Съответно вашите мъже били подложени на още по-драстични промени. Получил се по-дребен, неагресивен, неспособен да се бори и да заплашва мъж. Накратко — идеалът на феминистките за мъж.

— Немислимо е някой от Минерва да е използвал генното инженерство, но е вярно, признавам, че мъжете в Минерва са били променени — каза тя.

— С магия, а?

— Майката богиня ги е променила. След Генетичните войни част от тях дошли в Минерва и помолили за прошка. Помолили и да бъдат приютени. Началничките попитали Майката богиня какво да правят. Майката богиня им отвърнала, че ще преобразува всеки мъж, който наистина жадува опрощение; преобразени ще бъдат и техните синове, и синовете на синовете им…

— И аз това казвам, магия ще да е имало — Майлоу се изправи и изпъна ръце над главата си. — Вярвай, щом ти харесва. Поне се съгласихме, че мъжете в Минерва не са нормални мъже. По-приятни може би, но не и нормални. Най-голямата несполука за първите обитатели на Минерва е, че тази идея не прихванала извън тяхната държава. Вярно, доста мъже подкрепяли идеала за феминистка държава и охотно се подложили на модифициране, но мнозинството от мъжете в света изобщо не проявили желание да се наредят на опашката.

Виждаш ли, проблемът е в следното: за да разместиш жичките в мъжкия мозък дотам, че да премахнеш всички нежелани мъжки черти или да ги нагласиш по желание, трябва напълно да промениш и сексуалността му. Хормоналната програма за мъжката сексуалност и за мъжкото поведение е една и съща. Та, вашите променени мъже в Минерва си оставали физически мъже, но по отношение на секса не могли и да се сравняват със средния непроменен мъж. Затова ги наричат „евнуси“, че и с по-лоши имена.

— Те не са евнуси — каза Джан припряно.

Веждите му се повдигнаха.

— Сигурно съдиш от личен опит?

Лицето й изведнъж пламна.

— Това не те засяга.

— Точно обратното е, всичко свързано с тебе вече ме засяга, малка амазонке. Както и да е. Поне ми кажи какво изобщо чувстваше към мъжете в Минерва.

Тя сви рамене.

— Харесвах ги. А баща си обичах.

— Както обичаше майка си ли?

— Ами, не съвсем…

— Каква беше основната разлика между мъжете и жените в Минерва? Не говоря за очевидните физически различия, а за темперамента.

Джан се намръщи.

— Ами, според мен мъжете бяха по… по-обикновени от жените, които познавах. Отношението им към живота понякога ставаше досадно — все весели, доволни, щастливи…

Майлоу се изсмя тържествуващо.

— Това само потвърждава казаното от мен и ни връща към проблема за манипулацията на психическите състояния. Вашите генинженери са били длъжни да повишат дозите на природните „лекарства“ за добро настроение. Така мъжете ви могли да бъдат доволни и от доста промененото си положение в живота. Там, в Минерва, може и да не сте им рязали ташаците, но все едно, че сте ги скопили.

— Поне знам, че бих предпочела да съм с мъж от Минерва, но не и с тебе.

Той й се ухили.

— Значи присъствието ми не те възбужда?

— Нито един мъж в историята на Минерва не се е опитвал да изнасили жена.

— Нима съм те заплашвал с изнасилване?

— Да — произнесе тя ледено.

Усмивката му се превърна в гримаса.

— О, не започвай пак — Той й махна с ръка да става. — Хайде. Трябва да се погрижим за храната. Имаме не повече от час, после ни качват горе и започваме работа.

Тя стана.

— Но каква работа? Надзирателите казаха, че ще бъда стъклоходец. Какво означава това?

— Ще ти кажа, след като хапнем. Не искам да ти секна апетита.

Глава единадесета

— Ако се плашиш, не гледай надолу — каза Майлоу.

— Не мога да се удържа — едва продума Джан, вкопчена с всички сили в парапета. Беше почти толкова зле, колкото в клетката под „Господаря Панглот“. Заедно с неколцина от робите бяха изблъскани в кутия със стъклени стени, издигаща се бавно нагоре между увисналите гънки на огромна пустота, наподобяваща стомаха на гигантско животно.

На Джан й се виеше свят — стъклената кутия и доста тежкият човешки товар се крепяха само на две тънки черни ленти, които не вдъхваха повече доверие от панделки за коса. Джан не разбираше как тези ленти отдавна не са се скъсали. Майлоу кратко и пак неразбрано й обясни, че са направени от изключително здрав материал, който също идвал от небето, но това въобще не я успокои.

— Я се отпусни и се радвай на гледката — подхвърли Майлоу весело. — Трябва да признаеш, че е наистина забележителна. Виждам я вече три години, но все ме впечатлява.

Джан се насили да се огледа. Потрепери. Стените приличаха на жива плът и се гърчеха на бавни вълни.

— Не мога да го проумея. Не виждам какво крепи всичко това. Защо не пада върху ни?

— Вече се опитах да ти обясня — каза Майлоу. — Наоколо има газ. Хелий. Милиони кубически футове хелий. Не можеш да го видиш, прозрачен е като въздуха. Тази газова секция и другите като нея позволяват на „Господаря Панглот“ да лети. Представи си, че си в многократно уголемено детско балонче.

— В какво? — попита тя тъпо.

— О, да. Забравих. Никакви детски балончета. Даже и хвърчилата са забранени. Законът на Небесните господари… — Той се почеса по брадичката. — Добре де, тогава си представи, че си в много голям сапунен мехур. Поне знаеш какво е сапунен мехур, нали?

Тя го изгледа с отвращение.

— Нямаше нужда да питаш. Но това не прилича на сапунен мехур. Те са кръгли.

— И това щеше да е кръгло, ако беше запълнено с достатъчно газ. Но не е, защото ако Небесният господар се вдигне нагоре, налягането на околния въздух намалява и газът в отделните секции се разширява. Напълниш ли секциите с прекалено много газ при малка височина, той ще ги пръсне при издигането. Сега разбра ли?

— Може и да съм разбрала.

Той се усмихна покровителствено и се опита да й разроши косата. Тя се дръпна рязко. Някой от другите роби се изхили, но бързо млъкна, защото той се обърна и го загледа.

Джан каза на Майлоу.

— Не си ли спомняш, че ми даде седмица, за да реша? Обеща да не ме докосваш през тези дни.

— Държа се като приятел, това е всичко — в гласа му имаше обида.

— Ама че приятел си намерих — просъска Джан.

Стъклената кутия наближаваше горния край на газовата секция. Там беше окачено нещо, подобно на преобърнат купол. Щом стигнаха до него, появи се отвор и стъклената клетка влезе вътре. Отворът бе закрит и тогава разтвориха люк в самата тъкан на газовата секция.

— Това е газов шлюз — обясни Майлоу. — За да не се губи прекалено много хелий.

Кутията спря в слабо осветено пространство над секцията. Вратите се плъзнаха встрани.

— Излизайте! — заповяда Бени.

Робите се втурнаха навън. Джан се удивляваше на гледката наоколо. Наситеното със сенчеста сивота пространство между пода и ниския таван сякаш се простираше безкрайно във всички посоки. Бъркотия от опорни конструкции запълваше всичко като паяжини.

— Намираме се между вътрешния и външния корпус — тихо каза Майлоу.

— Стига приказки! — развика се Бени. — Хайде, стъклоходци, вземайте екипировката и се качвайте горе! — Той дойде при Джан. — Можеш да ползваш нещата на Милрой. Хващам се на бас, че вече не му трябват.

Неколцина от робите, тръгнали към редица от дървени шкафчета се разсмяха. Майлоу дръпна Джан и й показа как се отваря едно от тях.

— Какво се е случило с Милрой? — попита тя, докато с неразбиране оглеждаше странната купчина предмети в шкафчето.

— Не внимаваше достатъчно — обясни Майлоу. Той извади ватирана куртка и я подаде на Джан. — Първо това. Ще ти трябва. Там, навън, е доста студено.

Оказа се твърде голяма, но Джан й се зарадва. Дори и в това загадъчно помещение студът хапеше — за разлика от жилищата на робите. Майлоу вадеше и други неща от нейното шкафче.

— Сложи това върху куртката — каза той, подавайки й нещо като кожен хамут.

Тя му позволи да й помогне да се оправи с многото закопчалки, като се опитваше да не усеща ръцете му по тялото си. Не можеше да познае за какво служат металните халки на хамута. Дойде ред на обувките с дебела подметка от подобно на гума вещество, последва чифт кожени ръкавици. Всичко изглеждаше доста износено и миришеше натрапчиво. После Майлоу й даде голяма намотка въже с катарами в краищата. Показа й как да преметне намотката през рамо и да прокара въжето през една от халките. И накрая тя получи пръчка със закачен парцал в единия край.

Не можеше да откъсне поглед от нея. Но това е подочистачка, си каза Джан, невярваща на очите си. И какво ще трябва да прави с нея? Да чисти външните повърхности на небесния господар ли? Самата идея изглеждаше пълен абсурд. Сигурно дъждовете и вятърът са достатъчни за чистотата на корпуса.

— По-бързо, лениви копелета! — изрева Бени някъде измежду останалите роби. — Който се качи последен, ще го цункам с палката!

Джан се сгърчи мислено от спомена за непоносимата болка, когато това нещо я бе докоснало преди. Погледна отчаяно към Майлоу, но той ровеше из шкафчето в края на редицата и бързешком вземаше своите неща. Изтича при него.

— Къде трябва да отиваме?

Той посочи с глава, тя се обърна и съгледа спусната от тавана стълба. Другите вече отиваха към нея. Бени дръпна някакъв лост в основата на стълбата. Във външния корпус се отвори люк и Джан видя ярката слънчева светлина. Вътре нахлу леден въздух. Тя се втурна към стълбата, за да не остане последна, но щом се хванеше, някой от робите се препречваше на пътя й. Обзе я паника. Всичко друго, само да не усети отново действието на тази магическа палка.

Но те успешно й се пречкаха, докато и последният ухилен роб не се качи преди нея. Джан погледна уплашено Бени и осъзна, че Майлоу стои зад нея и я чака да се качи. Тя се закатери облекчено по стъпалата. Огледа се през рамо. Майлоу я следваше. Бени му се зъбеше, но дори не се опита да посегне с палката.

Питаше се дали Майлоу нарочно се е изложил на риск заради нея, или е знаел, че Бени само заплашва. Но в този момент подаде глава над люка и всякакви мисли я напуснаха. Няколко мига се чувстваше така объркана, че замръзна на стъпалото. Някой рязко я тупна по крака и се чу киселият глас на Майлоу:

— Хайде излизай, амазонке. Ще имаш време да разглеждаш. Колкото си искаш и още толкова…

Тя неловко прекрачи и застана до люка, приведена срещу острия вятър. Беше стъпила върху корпуса на въздушния кораб. Ще не ще, трябваше да си припомня това. Корпусът изглеждаше толкова необхватен, че сякаш с магия се бе пренесла в някакъв друг свят. Не можеше да види земята, на всички страни се простираше извитият, чужд изглед на огромното туловище на Небесния господар.

С чувството, че е нищожна и беззащитна, тя се хвана здраво за парапета, опасващ в широк кръг люка. Другите роби не обръщаха внимание на нищо, гръмко си подмятаха шеги сред свистенето на вятъра.

— Внушително е, а? — попита Майлоу, застанал до нея. — Зная как си сега. И аз бях така първия път. Ще свикнеш.

Джан не повярва нито на една дума. Не можеше да си представи той да се е чувствал като нея, нито пък щеше да се освободи от усещането, че е мушица върху този невероятен гладък и блестящ гръб. Вгледа се по-внимателно в повърхността. Покриваха я безбройни плътно напаснати парчета от нещо, наподобяващо стъкло. Спомни си как гледаше Небесния господар от земята и мислеше, че е покрит отгоре с рибени люспи. Попита Майлоу какво представляват.

— Събирачи на слънце. Така им казват тукашните небесни хора. Но всъщност са…

Прекъсна го поредният крясък на Бени. Робите се изнизваха по някаква обградена с ниски парапети пътека, която като че ли се простираше чак до внушителната опашна перка. Джан пресметна, че до перката има почти половин миля, но едва ли можеше да измери правилно разстоянията сред този необичаен пейзаж.

Тя не пускаше парапета, докато с Майлоу се влачеха след останалите по пътеката. Бени вървеше най-отзад. Подсвиркваше си.

— Тези събирачи на слънце някога се наричали слънчеви батерии — продължи Майлоу. — Те поглъщат слънчевата светлина и я превръщат в електроенергия. От нея се захранват двигателите на Небесния господар, както и осветлението, и отоплението. Всичко. Когато батериите издъхнат окончателно, тези небесни хора, както казвахме някога, ще катерят планина от лайна, но без…

— Когато издъхнат ли? Какво искаш да кажеш? — попита Джан.

Той махна към стъклените плочки.

— Всичко това е от Старата наука. Членовете на Гилдията на Инженерите в Небесния господар, макар че са най-доброто подобие на интелигентни хора в тази газова торба, не могат да ги възстановят. Те съдържат създадено чрез генно инженерство вещество, подобно на хлорофила в растенията. Много ефективни са и поне на теория работят безкрайно дълго, но не бих се обзаложил в тяхна полза. Тези въздушни кораби се мотаят по света от стотици години, износването и повредите вече личат прекалено ясно. Не бих се учудил, ако значителна част от слънчевите батерии тук не работят както трябва, може би вече не са свързани с трансформаторите. Инженерите дори не знаят как работят и те. До деня, в който светлините угаснат, няма да са наясно за истинското положение…

— Стоп, стигнахме! — заповяда Бени. — Пета секция. Днес тука ще бачкате, стъклоходци.

Джан видя голяма цифра „5“, изписана отляво на пътеката. Червената боя покриваше няколко от „събирачите на слънце“. Тя попита Майлоу:

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че трябва да почистваме всичките тези парчета?

— А ти измисли ли друга причина да размахваме парцали точно тук? — той се ухили.

— Но от какво трябва да ги чистим?

— Гъбички. Един от видовете обича да живее върху стъклото. Спорите се носят от вятъра и засядат в пролуките между плочките. Лека-полека гъбичката покрива цялата плочка и тя престава да поглъща слънчевата светлина.

Джан погледна стъклената повърхност пред краката си.

— Изглеждат ми чисти — каза тя.

— Тези може и да са чисти, но ние няма да работим тук. Хайде… — той й помогна да прекрачи парапета.

Другите роби и Бени вече крачеха към левия „хоризонт“. Тръгнаха след тях и тя почти веднага усети под краката си извивката на корпуса. Пътеката създаваше илюзията, че повърхността е абсолютно равна. Стомахът й се присви. Не искаше да се отдалечава от пътеката, но нямаше никакъв избор.

— Виждаш ли онези с резервоарите? — Майлоу сочеше двама мъже с големи цилиндри на гърбовете. — Ще минат преди нас и ще напръскат заразените места с разтворител, после ние просто ще изтриваме остатъка.

— Но защо още не пръскат? — занервничи тя.

— Защото още не сме стигнали до района, определен за днес. Цялата горна част от корпуса, искам да кажа, лесно достижимите райони, са грижа на други групи роби. Но стъклоходците на Гилдмайстора Баниън получават по-трудните задачи. Затова Баниън е богат и затова ние живеем по-добре от останалите роби, поне от повечето от тях.

— Живеем по-добре ли?

— Повярвай ми, така е.

Наклонът надолу ставаше все по-стръмен, но групата не забавяше крачка. Колко още можеха да извървят, преди повърхността да се изплъзне изпод краката им и те да се изтъркалят надолу?

— Още колко път имаме? — попита Джан неспокойно.

— За съжаление, още доста.

— Но не е възможно да стигнем много далеч — протестира тя.

— А според тебе за какво носим тези въжета?

— О, Майко богиньо… — въздъхна Джан.

Беше любопитна откъде Майлоу ще вземе храната, за която спомена. Любопитството й нарасна, когато минаха през редиците опърпани ниши и влязоха в общото помещение. Двамата привлякоха злобните погледи на неколцината вече станали от сън роби, но никой не се обади. Майлоу заведе Джан до спираловидната стълба.

— Тръгвай нагоре — каза той.

Джан се изненада.

— Можем да излезем ей така! Мислех си, че сме затворени тук, долу.

— Вярно е, затворници сме, но можем да отидем на много места в „Панглот“. Стига да са обозначени с това — той посочи черната звездичка на бузата си. — Баниън трябва да ти е казал, когато са те дамгосвали.

— Ами да, май каза нещо — промърмори тя с крак върху стъпалото. — Но тогава не забелязвах нищо наоколо.

— Мога да те разбера. За никой роб първата среща с Баниън не е удоволствие. За жените сигурно е много по-гадно.

— Да. И още нещо си спомних сега — каза ми, че ако се окажа чиста, щели сме да се опознаем много по-добре.

Вече вървяха по тунела, през който Бени я доведе. Майлоу каза:

— Искал е да ти обясни, че след като преспиш с някой от робите и той не се разложи от раков вирус, предаван по полов път, ще те удостои с честта да станеш една от личните му робини. Работата не е толкова лоша. Купища добра храна и какъв ли не разкош. Е, ще трябва да понасяш някои унижения, честичко гърбът ти ще усеща камшика. Баниън страшно обича да наранява жените. Ако оставим настрана правенето на пари, това май е основното му удоволствие в живота.

Джан си спомни за момичето при Баниън. Мисълта, че може да се превърне в нещо подобно, беше повече от отвратителна.

— Как може някой да харесва причиняването на болка на другиго?

— Това е интересен въпрос. Еволюционната ценност на садомазохистичните черти е била обект на немалко размишления, но ще ти спестя собствените си теории… Само ще ти кажа, че ако останеш с мен, животът ще ти се стори значително по-поносим.

Още един въпрос я озадачаваше.

— Но ти си готов да правиш секс с мен още сега. Защо не те е страх, че ще се заразиш, нали Гилдмайсторът се страхува?

— Защото той е суеверен кретен, като повечето от тукашните обитатели. Вероятността във вашата общност да е останал някой от смъртоносните вируси чак досега е нищожна, но тези глупаци продължават да вярват на легенди. Единствените все още опасни места са градовете. Там няма хора, но някои от епидемичните спори са проектирани за безкрайно дълъг живот. Дори и почвата там е болнава.

Джан каза:

— В Минерва от много, много отдавна не е имало епидемии. Рядко се случваше някой да умре от гъбичките, но това бе всичко.

— Сама виждаш, не съм смел, като искам да спя с тебе. Разсъдлив съм. И ми се струва неразумно да чакаме цяла седмица.

— Но ти обеща — напомни му тя. — Нали се споразумяхме.

— Спазвам споразумението. Само те моля да помислиш пак. Сигурен съм, че ще стигнеш до разумното решение и ще приемеш моето желание. Би било неразумно да постъпиш другояче.

Тя не отговори и остатъка от пътя изминаха в мълчание. Стигнаха до затворения „град“, през който Небесният войн Танит я преведе предишния ден. Този път нямаше толкова много хора наоколо, сигурно причината бе ранният час. Нито пък я оскърбяваха, както преди. Тя не разбираше защо. Беше си същият „тъпкан със зарази земен червей“ като вчера. Какво се беше променило? Може би защото Майлоу беше с нея? Или заради звездичката, с която белязаха бузата й? А може би всеки вече знаеше, че тя е собственост на Гилдмайстора Баниън…

Майлоу спря пред тезгях с пъпеши. Жената зад тезгяха явно не се радваше да види Майлоу, озъби му се и ядно промърмори нещо, но все пак взе парите му.

Когато даде на Джан пъпеша, тя го попита:

— Откъде взе тези пари?

— От Баниън. Плащат му твърде добре за нашата работа и той ни подхвърля по нещичко. Колкото да не умрем от глад, а и да се поглезим понякога.

Той отиде до друг тезгях. Тук продаваха дълги пръчки, Джан заподозря, че са от сушено месо.

— Няма да ям от това — каза му тя.

— Не съм те и канил. За мен е. Една от глезотиите, които споменах.

Минаха през още три тезгяха. Купиха някакви непознати зеленчуци, сушени плодове — портокали и круши, накрая и малко хляб. После се върнаха в жилищата на робите. Общото помещение вече бе пълно. Жените се занимаваха с яденето върху печките, а мъжете седяха около ниските маси или се излежаваха на мръсната слама. Бърборенето спря още щом те стъпиха на пода. Враждебността можеше направо да се пипне с пръст, но никой не посегна, когато тя и Майлоу минаха през тълпата.

— Надявам се, не си очаквала топла храна — каза внимателно Майлоу. — По-разумно ще бъде да не се мотаем сред останалите, докато нещата малко позатихнат.

Тя веднага се съгласи. Колкото по-малко виждаше другите роби, толкова по-добре.

Храната не беше нещо особено, но тя бе благодарна и за това, което имаха. Каза го на Майлоу, когато се нахраниха. Той сви рамене и си отряза още малко от сушеното месо.

— Да ти е сладко.

— Ще ти се отблагодаря.

— И аз на това се надявам — той я погледна в очите. Ясно беше за какво говори.

— Исках да кажа — ще ти върна парите.

— Няма да има нужда, щом споразумението ни влезе в действие.

Той пъхна парчето месо в устата си и го задъвка доволно, без да отмества очите си от нея. Джан отмести поглед встрани. Съсредоточено заразглежда рисунката на стената.

— Кой я е правил? — попита тя с огромното желание да промени темата.

— Аз.

Тя махна с ръка към вихрушката от цветове и форми.

— И какво означава?

— Ако имаш предвид какво би трябвало да представя, отговорът е — нищо. Това е помощно средство за отпускане. Като се съсредоточавам върху него, по-лесно влизам в неутрално състояние на съзнанието. Тоест пускам в действие веригата от невропептиди, за които ти говорих, онези естествени „лекарства“ за щастие в мозъка.

— А, така ли било — каза бавно Джан.

Рисунката й се струваше подходяща за всичко друго, но не и за отпускане. Опасявайки се, че ей сега ще бъде подложена отново на дълга и безсмислена лекция, тя го заразпитва къде е живял, преди да го качат в „Господаря Панглот“.

— В океана — отговори той. — В морски комплекс.

— В какво?

— Можеш да го наречеш плаващ град. Някога са били в изобилие. Но моят сигурно беше един от последните оцелели. В океаните също са се развили особени форми пустош. Станаха прекалено опасни. Поне за човека.

Тя попита защо.

— Ами, първо заради главоногите. Те всъщност вече господстват там, благодарение на проклетите японци.

Джан му напомни, че не знае значението и на двете думи.

— Японците бяха и може би още са обитатели на едни острови. Обичаха да ядат главоноги. А главоногите са вид риба. Примитивен вид с много меки тела и множество пипала. Изглеждат сякаш че идват направо от кошмарите ти, но за японците са деликатес. Е, не само за японците. И други народи ги включвали в кухнята си, но японците направо се побърквали по тях. Най-любимият им вид се наричал „сурумейка“. Отглеждали го в огромни морски стопанства край своите острови. После започнали да си играят с гените му, за да получат по-големи, по-бързорастящи „сурумейка“ и… неизбежното се случило.

— И какво било то?

— Някои от тях се измъкнали от стопанството в открито море. Смесили се с естествения вид „сурумейка“ и се получил нов вид суперглавоного. Размножава се бързо, издръжливо е. И хитро. Преуспяло е за сметка на повечето останали видове риби. Но „сурумейката“ не е единствената опасност в океана, накрая трябваше да признаем поражението си. Преместихме се в по-плитки води близо до брега, въобразявахме си, че са по-сигурни…

Той тъжно поклати глава.

— „Господарят Панглот“ ли?

— Да. Навътре в океана рядко виждахме Небесни господари. Когато забележехме някой, постъпвахме както ако някоя по-силна буря заплашваше комплекса — потапяхме се на няколкостотин фута под повърхността. На такава дълбочина нищо не можеха да ни направят нито бомбите, нито бурите. Пък и за наш късмет оръжейниците на Небесните господари бяха забравили как се правят дълбочинни мини. Но когато трябваше да се преместим в плитките райони, вече не можехме да се пазим по същия начин. Не ни достигаше дълбочина, когато се появи „Господарят Панглот“. Заявиха ни, че вече сме в тяхна територия и поискаха да плащаме данък. Нямахме избор и се опитахме да се бием.

— А защо не платихте данъка?

— Бяхме в същото положение като вас. Съществуването ни зависеше от рибата и отглеждането на планктон. Едва изхранвахме собственото си население. Не можехме да им отделим храна. Някога сме имали машини за извличане на метали и други вещества от морската вода, но повечето вече не ставаха за нищо. От тях вземаха части, за да поддържат в действие нашата най-ценна машина — работеше от слънчевата енергия и превръщаше морската вода в прясна. Затова избрахме съпротивата. Имахме примитивни оръдия и харпуни, използвахме ги срещу „сурумейката“ и гигантските морски червеи, но и те се оказаха безполезни. Лазерите унищожиха снарядите и харпуните, както се справиха и с вашите ракети. Разбира се, бяхме чудесна мишена за бомбите на Небесния господар. Взривиха камерите за регулиране на дълбочината и комплексът потъна. Аз съм един от малцината оцелели. Хванаха ме и оттогава съм тук.

— От три години, така ли?

— Точно така, от три години. А ми изглеждат тридесет. Но поне едно нещо зная твърдо — няма да прекарам още три години в този хвърчащ зверилник.

„Вярно е“, съгласи се тя, защото се сети за бомбата в джоба на дрехата си. Побърза да попита:

— Колко време живя в този плаващ град?

— Откакто съм се родил. Почти два века.

Очите й се разтвориха широко от изненада.

— Но значи…

— Да — каза той. — Почти в края на живота си съм. По моето броене съм на сто и осемдесет години. А това означава, както и ти се канеше да отбележиш, че ми остават двайсетина плюс-минус пет. Онези, които са ни променяли генетичните програми, добре са се сетили за тази петгодишна несигурност. Би било проява на твърде лош вкус, ако знаехме точно деня на собственото си генетично самоунищожение, пък било то и сравнително безболезнено.

— Никога не съм срещала толкова стар човек — Джан го оглеждаше с някакво ново любопитство.

— Не си ли? Ами, не е възможно — той явно се озадачи. — Сигурно в твоя град някои хора са стигали до крайната възраст.

— Не. Сега вече не. Аведон е… беше… една от най-възрастните. Доста над стоте. Но майка ми казваше, че когато била младо момиче, мнозина в Минерва достигали деня на Сбогуването.

Той направи гримаса.

— Само вие в Минерва сте могли да го наречете така. Предполагам, че това е още един признак на промените напоследък, щом вашите хора не са достигали определения им живот. Условията долу стават все по-сурови и нараства процентът на фаталните инциденти. Но и тук не съм срещал някой на моята възраст. Може би при Аристократите е друго. Сигурен съм, че избягват рисковете, ако могат, и затова мнозина оцеляват до края.

Тя го гледаше замислено.

— Затова знаеш толкова много неща за старите времена, защото и ти си стар.

Той се разсмя.

— Не съм толкова стар. Не, просто историята ми е любимо занимание. В комплекса имахме добре уредена библиотека от електронни записи. И предостатъчно време за самообразование. Животът там беше наистина сигурен и не се отличаваше с нищо особено. Допреди тридесетина години, когато натрупването на тези генетични говна премина критичната маса и изведнъж се оказахме в супа от главоноги, мутирали водорасли и онези скапани морски червеи…

Той спря, взе манерката и я надигна за дълга глътка, сякаш искаше да преглътне кислоча от спомените си. Пак се усмихваше, когато постави манерката на мястото й.

— Учуден съм, че според тебе зная „толкова много“ за старите времена. Бях си създал впечатлението, че за тебе всичко, казано от мен, е само глупост и безсмислица.

Тя не се хвана на уловката. Вместо това рече:

— Не се ли тревожиш? Толкова си близо до деня на… на… сбогуването?

— Случва се — призна той. — Но не често. Поне засега. Сигурно ще бъде по-различно след десетина години, ако изобщо преживея и тях. Тогава ще започна да псувам гадните политици от двайсет и първия век и техния закон за двестате години. Само като си помислиш, държали сме в ръцете си тайната на безсмъртието и нищо не сме направили… Истинска лудост. Вече всичко е загубено.

Лицето й ясно показваше степента на недоверието.

— Наистина ли сме могли да станем безсмъртни?

— Абсолютно. По същия път, по който продължителността на човешкия живот е била увеличена от около седемдесет до двеста години. Използва се същият механизъм — генетично се предотвратява клетъчната зрялост. Открили тайната при изследванията върху рака. За разлика от нормалните клетки, които обикновено умират след петдесетина деления, раковите клетки са безсмъртни. Могат да се делят вечно, защото никога не достигат зрелостта, и затова молекулярните часовници в техните ядра не се събуждат. Установили точно гените, отговарящи за този механизъм, и вече било възможно да се приложат промените и към нормални клетки. Но вместо да ги направят безсмъртни, само забавили настъпването на зрелостта.

— А станал ли е някой изобщо безсмъртен?

— О, разбира се. Доста хора се подложили на необходимите генетични промени. Богатите и тези с голяма власт. Струвало е страшно скъпо, защото било абсолютно забранено от международните закони. И наказанията за всички замесени били наистина сурови. Но, естествено, мнозина били готови да поемат риска.

— Значи може би още има живи безсмъртни?

— Не. Които преживели Генетичните войни, били избити по време на последвалите пречиствания. Тъй като подпалвачите на Генетичните войни и безсмъртните почти съвпадали, тълпите убивали по две птици с една тояга.

— С тояга?

— По това време имало такова увлечение — забивали дървени тояги в сърцата на заподозрените безсмъртни. Това май идва от преданията за вампирите. Както могло да се очаква, доста хора умрели по същия начин, а може би нямали нищо общо с безсмъртните. Объркани времена били.

Чу се силен звънец. Майлоу се намръщи и започна да прибира остатъците от храната.

— Това е сигналът. Време е да се захващаме за работа. Но първо май ще имаме малка разправия с Бени и другите надзиратели. — Той й подаде ръка и я издърпа да стане. — Ти само стой плътно до мен и ме остави аз да говоря.

Тя се вгледа несигурно в объркващо разноцветните му очи.

— Сега какво ще стане?

— Нищо. Надявам се.

Глава дванадесета

Чакаха ги. Другите роби и надзирателите. Майлоу и Джан влязоха в общото помещение и робите се дръпнаха настрани, за да минат напред тримата облечени в черно надзиратели. Бени водеше групата. Другите двама се сториха познати на Джан и тя реши, че ги е виждала в стаите на Гилдмайстора. Бени спря пред Майлоу с ръце на хълбоците. Наказателната палка се люлееше на дясната му китка.

— Та какви игрички си играеш, Майлоу?

— Игрички? — прекалено невинно попита Майлоу.

— С нея — каза Бени, кимайки към Джан. — Дадох я на Буцата. Та как стана, ти да я вземеш?

— Че какво толкова, Буцата ми я даде. Споразумяхме се.

— Лъже мръсникът!

Един от робите излезе напред. Беше сред тримата, които се скараха с Майлоу пред тоалетната.

— Направил е нещо на Буцата, насила го е накарал някак да я даде тая.

Майлоу го изгледа спокойно.

— Нищо не съм му направил. Покажете ми някакъв белег по тялото на Буцата и нека той каже, че аз съм му го направил. — Майлоу се огледа наоколо. — А къде е нашият приятел Буцата? Нека той да ме обвинява, ако има за какво.

— Буцата не ще да излезе от нишата — каза друг роб. — Седи вътре. Пък и кашля кръв.

Майлоу се обърна към Бени и разпери ръце.

— Ето, виждаш ли. Не е чудно Буцата да не се интересува от амазонката. Нещо не му е добре.

Бени гледаше непреклонно Майлоу.

— Значи Буцата ей така дойде при тебе и каза: „Абе, Майлоу, стари друже, що не я вземеш амазонката?“

— Не беше точно така. Аз го помолих. Пазарихме се малко и, както ти казах преди, стигнахме до споразумение.

— Плати ли му за нея?

— Не. Уговорихме се за отплата да му направя някоя и друга услуга.

— Каква услуга?

Майлоу сви рамене.

— Това зависи от Буцата.

Джан не откъсваше очи от лицето на Бени. Ясно се виждаха и подозренията му, и силната неприязън към Майлоу. Но имаше и нещо друго. Предпазливост. Даже намек за страх.

— Ако си я искал — настояваше Бени, — защо нищо не каза още щом я доведох тука, долу?

— Ами още не бях решил — безгрижно отговори Майлоу. — Освен това и да те бях помолил, съмнявам се дали щеше да ми я дадеш. Прав ли съм, Бени?

Бени пусна въпроса покрай ушите си.

— И защо я поиска, а, Майлоу?

Майлоу се обърна, изгледа Джан от главата до петите и маниерно изрече:

— Мисля, че би трябвало да е очевидно, Бени.

Това развесели другите роби, но яростният поглед на Бени бързо прекрати кикота. Когато пак се обърна към Майлоу, Джан усети, че едва сдържа гнева си.

— Майлоу — гласът му чегърташе, — нали знаеш, че дните ти са преброени? Още един път само стъпи накриво и Баниън ще те накара да летиш.

Мнозина от робите промърмориха одобрението си.

— Трудно ми е да повярвам на това — каза Майлоу толкова уверено, че Джан му завидя. — Аз съм твърде ценна придобивка за Баниън, за да ме изхвърли толкова лесно. Върша повече работа от поне трима други стъклоходци. Нито пък съм направил някога нещо нередно. Никога не съм проявил неподчинение към тебе или към другите надзиратели, нито пък съм вдигал скандали с когото и да било от робите. Така ли е?

— Ами просто никога не са те хващали — каза Бени, като се зъбеше още по-напрегнато. — Само дето хората около тебе все се нараняват. И се случва да умират.

— Не мога да се виня за лошия късмет на други хора.

— Разправят, от тебе идвал тоя лош късмет. Разправят, че си магьосник.

Майлоу се изсмя.

— Но, Бени, интелигентен човек като тебе, разбира се, подминава със смях подобни слухове. Ти си Свободен и суеверните дрънканици на робите са под равнището ти, нали?

Този път Бени не знаеше как да отговори. Той изръмжа:

— Дава ти се последен шанс, Майлоу. Запомни го! И добре ще гледам какво правиш.

— Нямам право да крия, но ти можеш да гледаш каквото пожелаеш — каза му Майлоу.

Бени изгрухтя и се обърна.

— О, има още нещо, Бени — започна Майлоу.

Бени пак го погледна.

— Казвай.

— Това означава ли, че мога да задържа амазонката? — попита вежливо Майлоу.

Бени стрелна с очи Джан. Май беше забравил, че целият спор е започнал заради нея. Той се намръщи, после се ухили присмехулно.

— Дадено. Що пък не? Радвай й се, Майлоу. Докато можеш.

След това Бени и другите двама надзиратели разделиха робите на три групи. Джан не се учуди, че тя и Майлоу се оказаха в групата на Бени. Трите групи излязоха от жилищата на робите и тръгнаха, в различни посоки. Преминаването през Небесния господар се стори интересно на Джан, макар че не видя кой знае какво освен голи коридори и тесни спирални стълби. После стигнаха до стъклената кутия и започна кошмарното изкачване в огромната газова секция. Между всичко друго по време на изкачването Майлоу й обясни значението на големия знак до входа на клетката. Изобразяваше пламък, пресечен от черна черта.

— Забранено е да се носи каквото и да е, способно да причини запалване или дори искра, извън долната част на Небесния господар. Тази част е напълно отделена от газовите секции, но оттук нагоре винаги има опасност от изпускане на водород. Само една искра може да причини страхотен взрив.

Изведнъж Джан усети по-силно тежестта на бомбата в джоба си.

— А какво ще стане, ако някой забрави? — попита тя, а клетката пълзеше по тънките въжета както паяк по нишката си. — Искам да кажа, ако забрави, че носи огниво или нещо такова?

— Наказанието е смърт чрез изтезания. Важи и за Аристократите, не само за Свободните и за робите. Ще ти спестя подробностите на екзекуцията. Ти и без това изглеждаш малко позеленяла. Не понасяш ли височината?

— Не — каза Джан и се помъчи да не мисли за бомбата.

Все едно, вече беше късно.

„… И ЗАТОВА ДАЙТЕ СИГНАЛ, ЧЕ СТЕ ГОТОВИ ДА ДАДЕТЕ ТОВА, КОЕТО ПО ПРАВО Е МОЕ. (Щрак!) АКО НЕ СЕ ПОДЧИНИТЕ, ВЪЗМЕЗДИЕТО МИ ЩЕ БЪДЕ НЕЗАБАВНО И УЖАСНО… УЖАСНО… УЖАСНО…“

Познатите думи на „Господаря Панглот“ не звучаха толкова гръмко и усмиряващо, защото Джан ги чуваше от горната част на корпуса. Дълго се беше спускала по извивката, но под нея все още се простираше достатъчно огромна сивота. Затова не виждаше земята точно под Небесния господар и чуваше приглушено заплахите му към поданиците. Много се развълнува, когато научи, че „Господарят Панглот“ спира, за да получи данъка от една селска общност. Надяваше се да е от онези загубили се части от Минерва, за които й разказа Майлоу. Но той рече, че не е така — Минерва се намирала далеч на юг, а те се движели на север.

Джан се чувстваше малко по-уверена, докато търкаше „събирачите на слънце“ с парцала. Вече достатъчно се доверяваше на хамута и въжето, за да работи и с двете ръце. Преди винаги сграбчваше въжето с едната ръка, за да го спре, ако започне свободно да се плъзга през халките, макар че би трябвало блокиращият механизъм да не му позволява това.

Стоеше със здраво опрени в корпуса крака, под наклон около четиридесет градуса, и затова тялото й бе силно назад. Ако погледнеше нагоре, би могла да види как осигурителното въже се скрива зад извивката към далечната кука. На около петнайсетина фута вдясно Майлоу се движеше наравно с нея. Отляво и малко под нея имаше друг роб. Бяха наредени по корпуса в неравна линия и бавно се движеха надолу. Почистваха встрани, доколкото позволяваше въжето, и после го отпускаха, за да стигнат до следващото петно върху корпуса. Робите, които носеха резервоарите с разтворител, бяха слезли по-надолу и пръскаха слънчевите батерии с гадно смърдящата течност.

— Всичко наред ли е? — викна й Майлоу.

Макар че Небесният господар беше спрял, покрай корпуса духаше силен вятър и тя едва го чу.

— Добре съм — извика в отговор, но мускулите на краката, гърба и ръцете вече я боляха.

Опитваше се да пресметне още колко ще продължи това мъчение. Чудеше се и какво става там, долу, и как изглежда общността, която в момента си плащаше данъка на Небесния господар. Майлоу успя само да й каже, че общността е доста голяма и се занимава със селско стопанство. Поглеждайки през рамо, тя виждаше простиращи се в далечината хълмове, поне наглед свободни от пустош. Надяваше се хората от земята да не са замислили нещо от рода на тяхната неуспешна атака срещу Небесния господар. И без да се намира насред някоя битка, фактът, че се мотае в края на тъничко въже, я правеше достатъчно несигурна.

Почисти каквото можа на това място. Време беше да се спусне надолу. Пъхна пръчката под един от ремъците на хамута, хвана здраво въжето с дясната ръка и се подготви да освободи блокиращия механизъм с лявата. Убеждаваше се да не се тревожи. Когато й показваше как работи системата, Майлоу обясняваше, че даже да изпусне въжето, блокировката ще задейства автоматично, щом въжето започне да се движи прекалено бързо през халките.

Тя се освободи и запристъпва бавно с гърба надолу по извивката на корпуса. Отпускаше въжето с по няколко инча наведнъж. Смайваше я ловкостта, с която Майлоу и другите пърхаха по корпуса, но те бяха много по-опитни.

Реши, че се е спуснала достатъчно, затвори блокировката и хвана пръчката с парцала. В този миг съвсем неочакван порив на вятъра я блъсна в корпуса, тя едва не изпусна пръчката, докато се опитваше да предпази лицето си от удар в батериите. И тогава…

Въжето вече не беше опънато. Тя се плъзгаше надолу.

Закрещя. Хвърли пръчката и се опита да забие нокти в корпуса, за да използва тесните пролуки между батериите, но дебелите ръкавици не й позволиха. Не помагаха да се задържи и уж предпазващите от подхлъзване подметки на обувките. Наклонът бе твърде остър. Скоростта нарастваше.

Колкото по-бързо падаше, толкова по-бавно изтичаше времето, сякаш й даваше пълната възможност да усети горещината в ръкавиците, да разгледа кривящото се отражение в прелитащите нагоре „събирачи на слънце“, с широко отворена като геврек уста, да чуе ужаса в пронизителния писък, излизащ от същата тази уста.

Ъгълът на плъзгането ставаше все по-остър и отведнъж започна да пада право надолу, защото загуби всякакъв допир с корпуса. Нищо, освен толкова празен въздух, докато земята я смаже.

Страшно скърцане. Непоносимо дръпване изкара въздуха от дробовете й и спря писъка. Нищо не разбираше. Дали вече е паднала на земята? Но нали е още жива…

В очите й проблясна сребристосивият корпус, после синьото небе, видя и далечните хълмове. Разбра, че се върти на въжето. Сигурно някъде се е закачило! Но радостта й угасна в мига, когато отново осъзна колко безнадеждно е положението й. Въжето щеше да се освободи, много преди някой да се сети как да я спаси.

Внимателно разпери ръце и успя да забави въртенето си. Корпусът беше отчайващо далече над нея. Тя беше доста под средната линия и на равнището на очите й извивката тръгваше навътре. Пред нея имаше редица широки прозорци, но те бяха също толкова безполезни, колкото ако се намираха на хиляда мили оттук. Можеше да види и едно от грамадните сопла. То обаче се намираше на повече от сто фута в посока към опашката.

Въжето пак се разтресе и Джан се примири с падането, паниката стисна сърцето й. Затвори очи. Тогава усети, че се движи нагоре. Някой беше хванал въжето и я изтегляше обратно.

Изкачването се бавеше и често спираше с друсане. Всеки път си мислеше, че сега вече ще падне, но това все не ставаше. Опитваше да си наложи спокойствие, дишаше бавно и дълбоко, като се стараеше да не гледа надолу, но напразно. Прилошаваше й от разстоянието до града долу. Разсейваше се, като го оглеждаше заедно с прилежащите земи. Беше по-малък от Минерва и доста по-хаотично разположен. Сградите сякаш бяха построени грубовато. Но наоколо нямаше стена и обработената земя явно не беше докосвана от пустошта. Освен пшеничните ниви тя различи и обширни лозя.

Рамото й се удари в нещо. Видя, че пак има допир с корпуса. Обърна се към него и се опита да се вкопчи с ръце и крака, докато я теглеха. Не успя, но поне правеше нещо, вместо да виси безпомощно.

Бавното издигане продължаваше. Мина над извивката на корпуса и тогава видя кой я беше спасил. Майлоу. Някак си бе прескочил петнайсетина фута между тях и бе хванал бързо изнизващото се въже, преди да се е стрелнало край него. Беше го сграбчил (тя не искаше да мисли колко от дължината на въжето е оставала над него в този момент) и беше започнал да я изтегля. Знаеше, че е много по-силен, отколкото изглежда, въпреки това не можеше да си представи как е спрял падането й, без и двете му ръце да бъдат изтръгнати от раменете…

Другите роби бяха спрели работа и гледаха, но нито един не му се притече на помощ. Всъщност стана обратното — когато видяха Джан, започнаха да се кискат и да подвикват. Тя не ги понасяше и не им вярваше, но сега всичко накипя в чиста омраза. Изчезнаха всякакви угризения, че би могла да погуби робите, ако успее с бомбата. Заслужаваха всичко лошо, което можеше да им се случи.

Наклонът намаляваше, Джан вече се набираше по „събирачите на слънце“ и намали малко напрежението на Майлоу. Достатъчно близо бе и ясно виждаше по лицето му какво му струва усилието. Вече ги разделяха няколко стъпки. Той се насили да й се усмихне.

— Пак здрасти, амазонке — извика той, — хареса ли ти гледката?

Дори успя да отвърне на усмивката му.

— Много приятна е — задъха се тя.

Бяха почти един до друг. Той я хвана за ръката. Облекчението я заля като вълна. Едва разбираше, че той върза нейното въже към своя хамут.

— Хайде сега, хвани се за кръста ми и се дръж здраво — заповяда той.

Тя го послуша. Виковете на другите роби станаха оглушителни. Майлоу започна да се издърпва по своето въже. Притисната в него с лице, заровено в гърба му, Джан с всички сили се опитваше да задържа подметките си на хлъзгавото стъкло.

— Какво стана? — попита го тя.

— Доколкото мога да се досетя, Бени преряза твоето въже — отвърна й през рамо. — Само той беше горе.

— Но защо?

— За да ме засегне. Да ми даде урок.

— Ти ми спаси живота.

— По чудо. За малко да си отидеш.

Наклонът вече намаля до двадесет и пет градуса, Майлоу каза, че е безопасно и може да го пусне. Почти стигнаха до мястото, където въжетата се закачаха за малки метални куки, подаващи се от корпуса. Бени стоеше на десетина крачки от тях с мрачно лице.

Майлоу продължи към него, като още държеше здраво Джан за ръката.

— Хей, Бени, всичко е уредено само за един ден, а? — извика той весело.

Бени бързо проговори:

— Въжето й се скъса. Нищо не можех да направя, нали така?

— О, мисля, че си направил предостатъчно, Бени — каза Майлоу със същия тон.

Той пусна Джан и се наведе над куката, която преди крепеше нейното въже. После приклекна и се вгледа в късото парче от въжето. Вдигна очи към Бени.

— Казах, скъса се — изръмжа Бени. — Нещо друго ли мислиш, а Майлоу?

Майлоу се изправи и отиде при него.

— Съгласен съм, Бени. Скъсало се е. Само че има един проблем, амазонката си е изтървала чистачката. Може би е добра идея да слезеш долу и да я прибереш.

Лицето на Бени загуби цвят. Отстъпи назад и веднага хвана наказателната палка.

— Стой настрана, Майлоу! — изрева той, страхът чупеше гласа му.

Майлоу спря и вдигна ръце.

— Всичко е наред, Бени. Изобщо няма да те докосвам.

— Ти ме заплаши! Чух те! Знаеш наказанието за такива работи! — Бени крещеше с палка, насочена към Майлоу.

— Аз? Да те заплашвам тебе! — Майлоу успя да изрази изумление. — Самата идея за това е абсурдна. Само предложих да се опиташ да възстановиш един загубен инструмент. Нали знаеш как се сърди Гилдмайстор Баниън на такива загуби. Той и без това ще бъде достатъчно раздразнен, че едва не е загубил новата си робиня още първия ден.

Бени свали палката.

— Ще му кажа, че въжето се е скъсало. Той ще ми повярва.

— Разбира се, ще ти повярва — увери го с усмивка Майлоу.

Майлоу влезе в нишата и седна на стола. Погледна Джан, изтегната на леглото и се усмихна самодоволно.

— Говорих с Баниън. Разказах му какво стана. Никак не е доволен.

— И повярва ли ти? — учуди се тя. — Предполагах, че ще приеме каквото му каже Бени.

— Така и направи. Официално. Не може да си позволи да взема страната на робите срещу надзирателите. Не е добре за дисциплината. Но той знае, че въжетата не се късат току-така, а твърде много роби губи по този начин. Стана обичай така да се уреждат сметките между робите и той е бесен. Най-малко пък му трябва и някой от надзирателите да се включи в играта. Не му хареса, че Бени се е опитал да убие ценна робиня — тебе, само за да ми го върне. И нашият приятел Бени ще преживее трудни времена.

— Чудесно — злорадо рече тя.

— А, има още нещо весело за тебе. Буцата умрял през деня, така чух. Изкашлял кило-две кръв и подбелил очи — Майлоу вдигна ръце зад главата си и се облегна назад с безметежно изражение. — Малката приятелска прегръдка трябва да е забила парче от ребро в белия му дроб.

Джан го гледаше, без да каже нищо.

През нощта, след като намалиха осветлението и всичко утихна, Джан лежеше будна на дюшека и се чудеше какво да прави с Майлоу. Дължеше му живота си. Ако не беше хванал някак края на въжето, а тя още не разбираше как е успял да го стигне навреме, сега щеше да лежи мъртва в онзи град — размазана купчина плът и кости. И не само я спаси, той й даде възможност да продължи с плана за унищожаването на Небесния господар. Ако тя беше загинала, край на всяка надежда Минерва да бъде отмъстена, убиецът на нейния град, на семейството и приятелите й да си получи заслуженото.

А това я постави в страшно неловко положение. Вече му дължеше толкова много, че се почувства длъжна да му даде единственото нещо, което искаше от нея — тялото си. Няколко пъти едва не го събуди, за да му каже решението си, но все размисляше. Плашеше се от мисълта за секс с него. Един единствен път се беше любила с мъж преди и това беше Саймън. Стори й се странно и интересно, макар и не изключително, удоволствие. Не се оказа нито болезнено, нито разстройващо. Но познаваше добре Саймън и можеше да контролира положението. В края на краищата, той беше мъж от Минерва. Но сексът с „непроменен“ мъж като Майлоу би могъл да я изненада доста. Представяше си как влиза в нея, може би ще й причинява болка, но тя нищо няма да може да направи. Това я плашеше.

Но още повече я плашеше самият Майлоу. Вярно, спаси живота й, но нещо в него съвсем я объркваше. Спомни си обвиненията на Бени и робите — че е магьосник. Лесно можеше да повярва. Тя погледна към поне наглед заспалия мъж. Нито беше достатъчно едър, нито пък мускулите му впечатляваха, не би трябвало да е способен на всичко, което тя го видя да прави. И как спря падането й… Как буквално смаза Буцата до смърт, само с едно стискане за раменете.

Джан потрепери и се извърна. Не, няма да му предложи тялото си, колкото и да му дължи. Ще трябва да потърси друг начин да му се отплати в оставащото време, преди да изпълни задачата си — да запали „Господаря Панглот“.

Глава тринадесета

Трябваше да напрегне волята си докрай, за да излезе върху корпуса на следващия ден и да довери живота си на тънкото въже, дори и с уверенията на Майлоу, че новият надзирател (Бени го нямаше) не би повторил грешката на Бени. Както чистеше „събирачите на слънце“, страхът едва не я победи на няколко пъти и заплашваше да се превърне в истинска паника. Искаше да затвори очи и да се вкопчи с плач в корпуса, но се насилваше да работи. Длъжна бе да остане при стъклоходците, не можеше да си позволи глезотията да рухне напълно. Стремеше се да опознае напълно горната част на въздушния кораб, особено мрачното пространство между двете му обвивки. На втория ден вече не беше толкова зле, макар че Бени пак се появи. Изглеждаше смазан, лицето му беше отекло и той едва ходеше. Както и да го беше наказал Баниън, явно засега го беше укротил.

На четвъртия ден след злополуката Джан влезе в стъклената кутия възбудена, но уверена в себе си. Беше обмислила своя план докрай. Ако всичко върви добре, тази вечер…

Стъклената кутия, в която се изкачваха този път, не минаваше през центъра на газова секция като първата. Вместо това тя се движеше в пространството между две от секциите.

— Този път пътуваме през една от напречните опорни конструкции — Майлоу посочи преминаващите край тях шестоъгълни метални паяжини. — Те са основният скелет на Небесния господар. Има напречна конструкция между всеки две от газовите секции. Асансьорът е преместен тук, защото и двете съседни секции са пълни с водород. Гилдията на Инженерите се страхува да не изскочи някоя случайна искра от механизма на асансьора.

Новината за водорода наоколо и разтревожи, и зарадва Джан. Това чудесно пасва на плана й, реши тя. Наложи си да не мисли какво ще стане, след като постави бомбата и я задейства. Някъде из дълбините на съзнанието й се мотаеше неясна идея да излезе на корпуса и да избяга, колкото може по-далеч от мястото на запалването, но после всичко ставаше пълен хаос. Знаеше, че не си струва да обмисля шансовете си за оцеляване.

Предишните дни Джан научи доста за Небесния господар. Един от важните факти бе, че почти две трети от огромните газови секции сега са пълни с лесно запалимия водород. Хелън беше права. Майлоу потвърди, че щом загубят хелий, дали от злополука или от неизбежни пролуки, той не може да бъде възстановен, а водородът може да се произвежда от вода. Майлоу й разказа още и за произхода на Небесните господари. Неговата история за онези отдавнашни събития почти по нищо не приличаше на легендите от Минерва. Въпреки упоритата си съпротива, Джан малко по малко разбираше колко дупки има във версията на Минерва за миналото, а Майлоу предлагаше неуязвимо цяло. Тя не искаше да му вярва, но го слушаше с нарастващ интерес.

Според Майлоу Небесните господари отначало били наричани Небесни ангели. Били създадени от Организацията на обединените нации с двойна цел. Трябвало да осигурят евтино и чисто средство за пренасяне на товари между държавите, предимно между онези от по-бедния „трети свят“. Другата им задача била да помагат при природни бедствия. Могли да пренасят големи количества спешна помощ до районите, опустошавани от глад. А при земетресения и наводнения били летящи спасители за жертвата, като предлагали храна и подслон в огромните жилищни помещения.

И затова съвсем естествено в хаоса след Генетичните войни оцелелите се опитали да се укрият от епидемичните вируси и другите заплахи точно в обширните небесни убежища. Но проблемът бил в това, че идеята се пръкнала в главите на твърде много хора и известно време били неизбежни свирепите битки около и във всеки от Небесните ангели. Всяка група искала да го овладее напълно. Два от въздушните кораби били унищожени. Накрая победителите се измъкнали изпод купчините трупове и животът в Небесните ангели потекъл по някакъв установен ред. Но постепенно аварийните запаси във всеки от въздушните кораби се изчерпвали и хората в тях трябвало пак да обърнат погледи към земята. Имали нужда от храна и суровини, затова просто принудили онези, които още преживявали някак долу, да им ги осигуряват. Започнало владичеството на Небесните господари.

Отначало нямало никаква организация. Небесните господари си съперничели за едни и същи селскостопански райони и разгорещените сражения между тези летящи хипопотами станали нещо обичайно. Когато били разрушени още два от Небесните господари, стигнало се до примирие. То било последвано от съвещание на властниците от останалите Небесни господари и светът бил разделен на територии за всеки от въздушните кораби. Наложила се идеята нито един от тях да не напуска определената му територия и оттогава спазвали това правило. Но според Майлоу едва ли щяха да удържат положението още дълго…

— Пустошта вече е господар на света — обясняваше той. — Твърде много от земните общности изнемогват. Когато един Небесен господар открие, че в неговата официално определена територия не са останали достатъчно произвеждащи храна общности, за да задоволява нуждите си, очевидно той ще започне да бракониерства в териториите на други Небесни господари. Биха могли да стигнат и до истинска война.

Изглеждаше доволен от тази перспектива. Тя каза:

— Много е тъпо. Такива са мъжете — продължават да се вкопчват един в друг, а наоколо майката Земя умира. А не могат ли Небесните господари и хората от земята да работят заедно? Поне да опитат да спрат пустошта, преди да е твърде късно?

— Трудно им е да се простят със старите навици — отвърна той. — Небесните хора по традиция смятат земните жители за нещо по-пълноценно от човешки същества. За тях да започнат изведнъж сътрудничество със „земните червеи“ на равноправна основа, би било извращение. Пък и не виждам какво биха могли да сторят Небесните господари за възпиране на пустошта.

— Онези светлини, които изгарят. Лъчите, с които унищожиха нашите ракети. Сигурно могат да ги използват за почистване на завладените от пустош земи?

— Ами да, биха могли — неохотно призна той, — но нали ти казах, лазерните оръжия не са под контрола на небесните хора. Могат да действат само автоматично, и то само срещу неживи заплахи към Небесния господар. — Той се усмихна покровителствено. — Както и да е, защо едно добро малко момиче от Минерва обсъжда ползата от уредите на Мъжката наука, а?

Тя отговори високомерно:

— Ако тези уреди се насочват с цел прочистването на света, сигурно Майката богиня ще си каже, че Мъжете не са безнадеждно пропаднали.

Щом излезе на корпуса, Джан се сблъска с неприятна изненада. Няколко Небесни войни стояха около люка. Всички носеха дългоцевните си пушки и оглеждаха небето. При първа възможност Джан попита Майлоу защо са се появили.

— Хазини — беше отговорът му. — В момента прелитаме над територията на Хазини. За още около денонощие ще сме над нея. Погледни, онова там са гнездата им.

Тя се обърна и видя няколко високи форми да се възвисяват над веригата от приплеснати, погълнати от пустош хълмове. Приличаха на невероятно големи, разкривени стволове на дървета. Невярвайки на очите си, Джан пресметна, че са високи няколкостотин стъпки.

— Какви са тези Хазини? — попита тя, докато закачаше въжето към една от куките.

Трябваше да работят на носа на Небесния господар, от това място имаха великолепен обзор.

— Хазини никога ли не са нападали Минерва? — Майлоу недоумяваше.

— Аз поне не съм чувала такова нещо — извика тя.

— Ясно, ако се е случвало, щеше добре да запомниш. Предполагам, че Минерва е била извън техния обсег. Да знаеш, имали сте късмет. Хазини са генетично създадени машини за убиване, единствено и изцяло. Някога една от големите корпорации ги създала като частна армия. Основния генетичен материал са взели от царството на насекомите. Гадовете имат крила. Повечето не могат да достигнат нашата височина, но са ми казвали, че се срещат и отклонения.

— Олеле — каза тя.

Сега бяха по-близо до „гнездата“ и можеше добре да види фантастичните размери на съоръженията. Встрани се простираха подобия на клони и на нея й се стори, че вижда черни точки, струпани около тях. Тя и Майлоу заедно с останалите „чистачи“ чакаха групата с разтворителя да се отдалечи достатъчно, за да започнат работа. Както винаги, „Господарят Панглот“ беше намалил скоростта, за да улесни различните групи роби, пръснати по корпуса. Но и така въздушният поток, свистящ по носа, беше силничък и Джан трудно се задържаше на крака.

— Значи Небесните войни ни пазят? — подхвърли тя на Майлоу.

Той се изсмя.

— Нас ли? Кой го е грижа за сбирщина роби? Не, войните пазят люковете и другите възможни точки за проникване в корпуса. Би могла да забележиш как и нашият приятел Бени ни е зарязал днес.

Тя погледна през рамо. Надзирателят не се отдалечаваше от групата войни край люка.

— Как мислиш, заплашени ли сме от тези същества? — попита тя.

Отново погледна надолу към земята. Черните точки вече изпълваха въздуха и някои изглеждаха неприятно големи.

— Доста пъти съм работил над територии на Хазини — каза Майлоу, — но нито един даже не е минавал близо до нас. Обаче има слухове как преди Хазини са отмъквали по някой стъклоходец.

— А разумни ли са?

— Ако имаш предвид дали имат самосъзнание, бих казал, не. Но пък зная колко изобретателни са. Програмирани са да правят две неща — да убиват и да се размножават. Създателите им са вградили в тях предостатъчно хитрост, за да се справят чудесно и с двете дейности. Освен това са програмирани да се хранят с почти всичко, могат да преживеят и с най-отровните гъбички. Затова благоденстват в пустошта. Както върви, накрая светът ще представлява пустош и Хазини…

Джан прекара един много неприятен ден, постоянно се оглеждаше за някой Хазини, успял да се издигне до „Господаря Панглот“, но макар че започваше голяма шетня при всяко преминаване над гнездата, никоя от тълпящите се далеч долу черни точки не ги доближаваше. Присъствието на Хазини доста разколеба Джан за плана да задейства запалителната бомба точно тази нощ. Но си каза, че просто се опитва да отложи момента, от който връщане назад няма. Нали искаше гибелта на „Господаря Панглот“ и всички негови обитатели, имаше ли значение как точно ще умрат небесните хора? Все едно е дали ще ги убие огънят, падането на земята или ще станат жертва на Хазини. Не можеше да си позволи колебания, дори и Хазини да унищожат напълно и без това нищожния й шанс да оцелее. Нямаше избор — ще го направи тази вечер.

Работата беше толкова тежка, че в края на дългата смяна тялото на Джан напомняше сноп сгърчени от болка въжета. През мимолетната почивка в средата на деня тя сподели с Майлоу колко глупави са небесните хора, щом не използват шимпанзетата за почистване на батериите.

— От тях биха излезли чудесни стъклоходци — каза тя, седнала до Майлоу. — Пък и щяха да работят къде по-бързо от нас.

— Вярно — промърмори той. — Но небесните хора никога не използват „изкривени“ животни. Противоречи на тяхната религия. Смятат ги за нечисти, за белязани. Още един „културен отпадък“ от времето на Генетичните войни. Не само вие в Минерва сте си втълпили чудати идеи за Старата наука.

Тя преглътна насмешката. Беше изтощена и нямаше сили да се ядосва.

— Така е, не използвахме Старата наука, но нямаше забрана да си служим с животните. Не е тяхна вината, че са били променени. Преди, много отдавна, сме имали всякакви видове животни в Минерва, но към времето на моето раждане са останали само шимпанзетата. На всички други не могли да разчитат. Даже и на мъжките шимпанзета не можехме да вярваме. След определена възраст се налагаше да ги затваряме в клетки.

— Интересно — каза той. — Но можеше да се очаква. Генетичните инженери по никакъв начин не са могли да вградят дълготрайна стабилност в изкуствено създадените хромозоми. Мутациите са неизбежни, „бръмбарчетата“ вече пълзят из програмите. Ще се появяват все повече случаи на атавизъм. Като тебе.

— Като мен ли? — учуди се тя.

— Разбира се. Ти си необичайно малка за жена от Минерва. Очевиден случай на атавизъм. О, сигурен съм, че във всичко освен в ръста, ти си генетично здрава жителка на Минерва. Имаш типичното телосложение и черти. Силно тяло с дълги крака, малки гърди, развита мускулатура, мургава кожа и много привлекателно лице. Може би е засегнат само генетичният материал, регулиращ твоя ръст, но би ми било интересно да видя твоите деца от мъж с произход не от Минерва.

Клиничната оценка за тялото й я раздразни, макар че донякъде се поласка от „много привлекателното лице“. Но я заболя от споменаването на деца. „Никога няма да ми се случи, помисли тя навъсено — след тази вечер нищо няма да ми се случва.“

Между люка и мястото, където ги чакаше стъклената клетка, за да ги свали надолу, имаше доста път, а това се оказа удобно за плановете на Джан. Тя изостана зад проточилата се в колона група роби, докато се промъкваха през плетениците между двата корпуса. Майлоу й беше казал, че теснотията и хаосът в „Господаря Панглот“ са създавани от поколенията небесни хора.

— Година след година са правили все по-груби поправки и какви ли не промени. Превърнали са товарните помещения в жилища. Съмнявам се дали някой от проектантите на първоначалните Небесни Ангели би познал вътрешността на Небесните господари.

Джан се възползва от своя шанс. Скри се зад една наклонена подпора, после бързо потъна в сигурността на сенките наоколо. Стъпваше колкото може по-тихо, искаше да се отдалечи достатъчно от другите, преди да открият отсъствието й. Най-много се боеше от Майлоу. Уверена бе — той пръв ще забележи, че я няма и ще бъде най-усърдният в претърсването.

Притъмняваше след всяка нейна крачка. Само редовно използваните места имаха осветление. Тя спря и се сниши, като се ослушваше. Чуваше отдалечаващите се гласове на робите. После настъпи тишина, нарушавана само от скърцането на двата корпуса. Тя продължи. Вървеше към едната страна и скоро наклонът под краката й нарастна. Накрая трябваше да спре от страх да не се плъзне надолу и да се пребие в тъмнината. Задъхана, тя се хвана за някакъв прът. Тогава чу далечен вик. Беше нейното име. Вече я търсеха.

Не знаеше колко дълго е чакала в почти непрогледния мрак. В един момент някой от търсещите сякаш дойде съвсем наблизо. Или поне гласът му се чуваше съвсем ясно, когато я викаше по име. Сигурна беше, че е Майлоу. Ако някой я открие, ще е той. Може би магьосническата му сила позволява и да вижда в тъмното…

Но Майлоу не я намери и когато всичко утихна, тя сметна, че е изпълнила първата част от своя план. Пак тръгна напред, като опипваше пътя. Върна се за малко по стъпките си, стигна до по-равно място и се опита да се насочи към носа.

Вече не знаеше къде е. Трябваше да открие предния люк, за да се ориентира. Надяваше се да е поела в правилната посока. С облекчение видя светлини пред себе си, но веднага се стресна от слабото ехо на гласове. Продължи нататък на четири крака. Наистина беше стигнала обратно до люка, но групичка Небесни войни седяха наоколо със свалени шлемове.

Джан си помисли дали не са останали, за да я търсят, но после се сети — на пост са заради Хазини.

След като определи точно положението си, тя отново потъна в тъмнината. Движеше се успоредно на пътеката между люка и мястото, от което се изкачваше стъклената кутия. Искаше да стигне до един от входовете към мрежата от преходи и стълби под вътрешния корпус, позволяващи да се наблюдава състоянието на мембраните на газовите секции. Когато Майлоу й спомена за тях преди два-три дни, и й посочи един от входовете, тя реши, че е намерила идеалното място, където да възпламени бомбата.

Досега смяташе да използва най-близкия до люка вход, но заради войните трябваше да отиде до много по-отдалечен.

Най-накрая Джан прецени, че разстоянието между нея и войните е достатъчно и вдигна тънкия кръгъл капак. Къса стълба водеше надолу. Тя се спусна по нея. Поне инспекционните тунели бяха добре осветени от чудноватите „студени“ лампи, които според Майлоу съдържаха живи клетки. Затвори капака след себе си и се запромъква по тунела, приведена, за да не си удари главата в тавана. Стените на тунела всъщност бяха самата мембрана на необятната газова секция. Джан пълзеше по горния й край като някакво дребно насекомо. Стомахът й се присвиваше от мисълта за хилядата фута празнота под нея, от която я отделяха само тънката метална мрежа на преходите и притисната към тях мембрана.

Спря. Нямаше смисъл да върви нататък. Тя свали дрехата си, разкрачи се и извади бомбата от влагалището си. По-сигурно беше пак да я скрие в себе си, след като Майлоу, без да иска, я предупреди за внезапните проверки на Небесните войни за това дали някой не се опитва да пренесе в забранената зона огнеопасни предмети. Разбира се, биха могли и да не познаят за какво може да се използва точно този предмет, но тя не си позволи да рискува. Но през последните четири дни проверки нямаше, а и сега това вече беше без значение.

Джан разгъна парцала и се вторачи в устройството. Помнеше думите на майка си — трябваше да завърти горния край по посока на стрелката. Колко е просто. После ще го пъхне между мрежата и повърхността на мембраната. Научи от Майлоу, че мембраната на газовите клетки е изключително здрава (както всички съставни части на Небесния господар, изработени в онази невероятна фабрика в небето), но не се съмняваше — съдържанието на бомбата ще успее да я прегори. А от другата страна чакаха милионите кубически футове водород…

Пое си дъх на пресекулки, сграбчи здраво цилиндъра в лявата си ръка и се приготви да завърти горния му край с дясната.

Не можеше.

Опитваше се. Отново и отново. Сълзите се смесваха с потта, заливаща бузите й, но просто не успяваше да подчини ръката си на желанието. Не би могла да завърти края на цилиндъра и да причини смъртта на всички хора, които живееха в „Господаря Панглот“, колкото и да ги мразеше. Е да, нямаше угризения, когато изстрелваха ракетите срещу Небесния господар от покрива на таверната, но не беше същото. Онова беше война, война за оцеляване. И тя не беше сама.

Не можеше да не мисли и за Майлоу. Никак не го харесваше, може би е и магьосник, но му дължеше живота си. Не беше честно, че изобщо не го предупреди за плановете си. Мислеше си дали да направи това, но нали той би я спрял.

Оставаше и самата тя. Не искаше да умре.

Джан наведе глава и заплака с глас. Изменяше на майка си. На Алза. На Минерва…

След малко се изправи, облече се и прибра бомбата в един от джобовете. Трябваше някак да се избави от нея. Може да се възползва от въздушната помпа в тоалетната. Джан вървеше назад към капака на входа и се опитваше да измисли някакво обяснение за изчезването си. Ако каже, че се е върнала да вземе нещо забравено и се е загубила…

Изкатери се по стълбата. Ами сега, попита се почти с безразличие. Да отиде и да се предаде на войните до люка? Не, още не искаше да вижда никого. Искаше да бъде сама. Ще отиде при горната спирка на стъклената клетка и ще чака другите да дойдат за следващата смяна. Нямаше представа след колко часа ще стане, но беше толкова потисната, че времето никак не я интересуваше.

Проблясъкът на червена светлина в мрака пред нея я отвлече от болезнените размишления. Джан смръщи вежди, не разбираше какво става. Дали инженерите поправят нещо? Но нали тогава целият район наоколо би бил добре осветен. Тя се приближи, без да внимава дали ще вдига шум и дали ще я забележат. Не й пукаше. Съскащ звук придружаваше светлината. После видя хвърчащи искри. Искри. Внезапно разбра какво означава това. Някой използваше открит пламък в забранената зона. Ако някъде изтича водород…

Светлината избухна и в широкото червено кълбо тя различи приведена фигура. Не беше с човешки очертания.

Джан се оказа на не повече от двайсетина фута от проблясващата светлина. Започна да отстъпва назад, вече се стараеше да не наруши тишината.

Дрънчене. Удари се в крепежен прът, ехото й се стори ужасно гръмко. След миг червената светлина изчезна. Тя се обърна и побягна. Изневиделица я пресрещна ново препятствие, тя отскочи и падна. Лежеше и се ослушваше за звук от стъпки. Не ги чу, но наближаваше някакво странно шумолене. Идваше от тавана.

Тя стана и се втурна с протегната напред ръка, за да се предпази. Знаеше съвсем сигурно какво я преследва. Хазини. Може би не един. Краткият оглед на това нещо я убеди твърдо, че срещата с Хазини е истинско нещастие.

Пред нея се виждаше светлина. Джан наближи тясната осветена ивица. Реши какво да направи. Щом стигне пътеката, ще завие наляво към люка, където чакаха войните.

Нещо скочи от тавана. Тя замръзна на място. Беше дълго към девет фута. Тялото му се състоеше от отделни сегменти. Прозрачни криле висяха сгънати отстрани. Имаше шест крайника. Стоеше изправено на задните два. Един от предните стискаше обемист мъждукащ предмет. Други два се стрелнаха напред. Сграбчиха я за ръката близо до рамото и за глезена. Тя изкрещя, острите като бръснач нокти се впиха в плътта й. От дърпането загуби равновесие и падна по гръб. Съществото се извиси над нея, държеше я здраво. Усещаше как кръвта й се стича по ръката и глезена. Изкрещя пак, когато Хазини наведе глава към нея и тя я видя по-ясно. Сякаш бе кръстоска от главите на кон и на комар. Вместо уши, космати антени се издигаха иззад очите, които гледаха прекалено умно, за да принадлежат на насекомо. Цветът му беше смесица между черно и сиво, кичури твърда четина стърчаха тук-там.

Джан се бореше, но без никакъв успех. Главата се привеждаше все по-ниско и Джан се задави от облъхналата я смрад на чудовището. През сълзите в очите си видя как „устата“ му се разцепи на три и от нея се показа тръба. Около ръба сякаш бяха наредени зъбци на трион. Цялата тръба бавно се въртеше.

„Мъртва съм, каза си Джан, макар да се дърпаше бясно. Това е наказание от Майката богиня, задето не отмъстих за Минерва…“

Въртящата се тръба излизаше все по-напред от устата. По зъбите блестеше някаква течност. Джан не се чудеше дали е отрова или вещество за храносмилане. Каквото и да направеше с нея съществото, краят щеше да бъде един и същ. Тогава си спомни за бомбата. Със свободната си ръка я измъкна от джоба, стисна със зъби края и го завъртя рязко. Чу се твърдо изщракване. После с истерична сила я напъха в приближаващата тръба. Главата на Хазини се метна назад, разтърси се в усилия да се отърве от нечаканата запушалка. Безмълвен писък отекваше в Джан: „Тридесет секунди!“

Съществото все по-трескаво се опитваше да махне бомбата. Сграбчи тръбата със свободната си ръка или лапа. Изтърва предмета, който стискаше. После пусна рамото на Джан и вече се мъчеше да прочисти тръбата с три от крайниците си. Но четвъртият все още не пускаше нейния глезен.

Джан се завъртя по корем, протегна ръце към един прът и се опита да се издърпа на свобода, но чудовището стискаше още по-силно и накрая тя почти чу пукането на костите си. Пищеше, докато почти изпадна в безсъзнание от болката.

„Колко секунди остават?“

Съществото я хвърли пак по гръб и я придърпа към себе си, въпреки че не спираше тръскането на главата си и човъркането с крайниците. Джан не можеше да види бомбата в тръбата. Надяваше се Хазини да я е всмукал навътре. Но ще избухне ли навреме, за да я спаси? Чу се звук като от мощно приглушено изпърдяване. Цялото тяло на Хазини се разтърси в конвулсия и се вцепени. Дим заизлиза от устата му и от досега скрити отвърстия на тялото. „Ииииии!“ проскърца умиращият и може би вече мъртъв Хазини толкова пронизително, че ухото едва възприемаше звука.

Живите клещи пуснаха глезена на Джан. Тя започна да отпълзява по гръб по-далеч от съществото. Не беше достатъчно бърза. Лапата, стискала допреди малко глезена й, се стрелна надолу и раздра тялото й от гърлото до корема. После обвитият в дим Хазини се стовари по гръб с гръмък трясък.

Джан като че отведнъж падна в ледена вода. Опита се да седне, но видя ужасната рана и се отпусна на коравия под. Обгърна се с ръце с надежда да опази тялото си от разпадане на парчета.

Когато черната забрава се спусна върху съзнанието й, беше добре дошла.

Глава четиринадесета

В собствените си очи Джан изглеждаше смешна и не се поколеба да го каже на глас.

— Глупости говориш! — провикна се Мари Ан с дразнещо пискливия си глас. — Изглеждаш абсолютно прекрасна! — После добави малко по-умерено. — Като преценим всичко накуп.

„Всичко накуп“, помисли си Джан кисело, означава, че за една изродена амазонка, да не споменаваме и белязания „земен червей“, изглеждаше приемливо. Макар че не би използвала думата „приемлив“, за да опише външния си вид в момента. Още разглеждаше отразената си в огледалото фигура. Харесваше й само чудесният тъмносин цвят на роклята. Но самата рокля беше твърде чудновата, както и кройката й. От различните стягащи приспособления, за които настоя Мари Ан, талията й стана нелепо тънка. Надолу роклята се издуваше над бедрата в нещо като камбана, стигаща до пода.

И ако беше напълно скрита от кръста надолу, положението нагоре бе почти обратното. Плътно прилягащият плат беше изрязан отпред в дълбока извивка, откриваща гърдите й до зърната. Но даже със сутиена, скроен да повдига гърдите нагоре, по никакъв начин не можеше да се сравнява с невероятните млечни жлези, демонстрирани от стоящата до нея Мари Ан. Според Джан тези хора определено страдаха от идиотско влечение към огромните гърди.

Странната гледка се допълваше от надутите ръкави на роклята, черната лентичка на врата, бялата пудра по лицето, червеното багрило по устните и инкрустираната със скъпоценни камъни тиара върху косата. Мари Ан оглеждаше своето творение с доволна усмивка.

— И собствената ти майка не би те познала — увери тя Джан.

— Ако майка ми ме видеше, щеше просто да ме посече със сабята си — каза Джан мрачно.

— Ооо, не говори така! — извика Мари Ан, явно шокирана. — Трябва да забравиш този ужасен начин на живот, с който си свикнала като амазонка. Той вече е минало за тебе. По-добре мисли за бъдещето си с нас. Отсега твоят живот ще бъде съвсем различен.

— Сигурна съм в това — меко каза Джан.

Отново изпитваше усещането, че ситуацията не е истинска, може би сънуваше. Често й се случваше през последното денонощие, откакто я доведоха в обитаваната от Аристократите част на „Господаря Панглот“. Всъщност всичко изглеждаше нереално, още от момента, в който дойде на себе си след сблъсъка с Хазини. Погледна разголените си гърди. Белегът беше избледнял до тънка бяла линия. Следите от грубите шевове също почти не се забелязваха. Но може би все пак тя е мъртва. Може би това е сън, пратен й от Майката богиня в преддверието на рая. Ястията, ароматните вани, разкошното легло — наистина й се струваше, че е в рая.

— Още ли съм жива? — прошепна изненадата си, когато за първи път отвори очи и видя Майлоу, надвесен над нея.

— Едва отърва кожата, малка амазонке — каза той усмихнато. — Членовете на Гилдията на Медиците в „Панглот“ не се различават много от касапи, ама поне още могат да зашиват рани, даже толкова дълги като твоята. Нямаш увреждания на вътрешните органи. Но загубата на кръв и шокът почти те бяха убили. Най-лошото мина. С твоите възможности за възстановяване ще се справиш. И даже няма да можеш да показваш белег от цялата тази история.

Джан промърмори:

— Майката богиня е с мен.

После потъна в дълбок сън.

При следващото събуждане Майлоу я накара да пийне няколко глътки вода от манерката. Тя започна да различава заобикалящите я неща. Лежеше в нишата. Опита се да вдигне глава, за да види какво става с тялото й, но беше твърде слаба.

— Не усещам… болка — прошепна тя.

Майлоу й показа приспособление, което тя позна. Хиподермична игла. В болницата на Минерва също имаше останали от тях.

— Инжектирах ти хормон, който стимулира отделянето на обезболяващи вещества в организма. Доста ми струваше да се сдобия с него. Един Свободен от селото си е уредил пряк достъп до аптеката на Аристократите.

— Благодаря ти…

— Моя мила малка амазонке, не смесвай щедростта ми с човеколюбието — той пак се хилеше. — Спомни си за нашето споразумение. Почти колкото тебе желая твоето младо тяло да се върне в нормалното си състояние.

Тя почти успя да се усмихне.

— Имаш ли достатъчно сили да ми кажеш какво се случи? — попита той.

— Загубих се… — шепнеше тя. — Обикалях… часове. После видях… Хазини. Подгони ме. Раздра ме… Мислех, че ме сряза на две парчета…

Не можеше да продължи. Майлоу прокара пръсти по несъществуващата си коса и загледа мълчаливо. После каза:

— Знаеш ли, че стана героиня? Всички смятат, че си се сблъскала с Хазини, отнела си му онази горелка от Старата наука и си го изгорила с нея.

Тя повдигна вежди.

— Каква горелка?…

— Приспособлението, с което е прорязал външния корпус и почти прегорил и вътрешния, когато си му попречила. Вече си имат теория — от гнездо на Хазини са подбрали този с най-силните криле, дали са му горелката, намерена вероятно в някоя стара развалина и са му казали да пробие една-две газови секции. „Панглот“ би загубил височина и би се оказал в обсега на останалите хазини. Най-неприятното в цялата история е, че съществото не е знаело за водорода в секцията, която се канело да пробие. Щеше да бъде страховита изненада за Хазини, когато вместо „Панглот“ върху гнездата им се стовареше огромно огнено кълбо.

Той неочаквано сграбчи рамото й, от очите му лъхаше студ.

— Но аз зная какво всъщност се е случило там горе. И зная ти какво си смятала да направиш. Онази нощ ти и Хазини май сте искали едно и също — гласът му беше суров.

— Какво… искаш да кажеш?

— Много добре разбираш. Говоря за твоята безценна реликва от Минерва, онзи „символ на властта“, дето трябваше да защитаваш дори с цената на живота си. Май си го загубила някъде.

— Така ли… — трудно й беше да мисли.

Искаше отново да потъне в сън.

— Я стига си се преструвала. Този предмет веднага ми се стори подозрителен, но ти се доверих. И за отплата реши да ме превърнеш във въглен заедно с всички други, като възпламениш бомбата. Вие от Минерва можете да дадете един-два урока по жестокост на тези тук, в Небесния господар.

— Не… не… — протестира тя едва-едва, опита се да поклати глава отрицателно. — Не можах да го направя… не можах. Отказах се…

Той се взираше в очите й. Накрая заговори:

— Предполагам, че казваш истината — изражението му се смекчи. — И щом си се отказала да изпълниш мисията си, налетяла си на Хазини. Сигурно си използвала бомбата, за да го убиеш. Абсурдна идея е да отнемеш горелката от Хазини в пълната му сила и да я използваш срещу него.

— Ами да… — тя му разказа какво е направила.

Той пак се засмя.

— Значи направо в смукалото му, а? Доста ловка си била. Ако те беше засмукал с това нещо, щеше да те обърне с хастара навън. За Хазини човешката кръв е деликатес.

— А те… ще намерят ли парчета… от бомбата? — попита тя.

— Не се тревожи. Никой не е възнамерявал да прави аутопсия на гадината. Очевидно е била изгорена до смърт, а горелката се търкаляла наоколо. Когато войните довтасали след твоите крясъци, стигнали до натрапващия се извод, че ти си го победила. Изхвърлили тялото на Хазини и никой друг не би могъл да научи истината.

— Добре… — промърмори тя.

Не можеше да задържи очите си отворени.

— Спи — каза той и тя се подчини.

Някой почука на вратата зад розовите драперии, покриващи стените и тавана.

— Да? — обади се Мари Ан.

Сирай, прислужницата на Мари Ан, влезе в гардеробната през пролуката в драпериите. И Сирай като Джан беше освободена робиня, затова имаше същия татуиран кръг около черната звездичка на бузата. Макар и бивша робиня, Сирай не беше и Свободна. Мари Ан каза, че била Крепостна и Джан прие това като само още едно от названията за робиня. Но имаше и разлика — да бъдеш робиня при Аристократите беше за предпочитане пред същото положение, където и да е другаде в Небесния господар. Тя хареса Сирай от пръв поглед. Прислужницата беше стройно момиче с много светла коса и красиви зелени очи. Лицето й излъчваше ум и чувствителност, две качества твърде редки според Джан на борда на въздушния кораб. Но признаваше пред себе си, че Мари Ан също й е симпатична въпреки явната си глупост.

Сирай почтително склони глава пред Мари Ан и каза с мекия си приятен глас:

— Господарке, принц Мажид би желал да знае дали Вие и гостенката сте готови. Той чака в салона.

— Мила Сирай, след малко ще се присъединим към него — каза й Мари Ан.

Докато Сирай излизаше, Мари Ан нервно оправи излязъл изпод тиарата кичур коса на Джан.

— Наближава моментът на славата за тебе — каза тя сякаш останала без дъх. — Сигурно си много развълнувана.

— О, много — потвърди Джан и се усмихна на отражението на Мари Ан в огледалото.

Принц Мажид, висшият камерхер на „Господаря Панглот“, изглеждаше на Джан все така нелепо, както и в деня на пленяването й. С впития в дългите му и малко кльощави крака клин на червени и оранжеви райета и в широката куртка с ръкави като балони той напомняше някаква рядка птица. Тя едва сдържаше смеха си, колчем погледнеше яркозеления кожен предпазител на половите му органи. Щом се сетеше за името на тази принадлежност — „намордник“, й ставаше още по-трудно да не се разкиска.

Когато те влязоха в салона, той стоеше до един от прозорците с гръб към тях. Обърна се и произнесе с обичайния си пронизителен глас:

— А, ето ви и вас най-сетне.

Като чоплеше острата си брадичка с пръстите на едната ръка, а с другата, хванал дръжката на церемониалната сабя, той демонстративно обикаляше, оглеждаше Джан и странно пръхтеше с носа си. Тя си мислеше колко лесно би било да го хване за гръкляна, да измъкне сабята му и да я забие в сърцето му. Но освен мимолетно удовлетворение не би постигнала нищо друго, затова се задоволи с великолепната гледка, която се откриваше през редицата наклонени навън прозорци. Те заемаха цяла стена от салона. Слънцето залязваше зад далечна планинска верига и оцветяваше облаците в огнено червено.

— Е, мисля че изглежда задоволително — неохотно каза Принц Мажид.

— О, Филус, но тя е направо прекрасна! — викна Мари Ан с вкопчени една в друга длани.

— Да, за амазонка има приличен вид — натърти той. — А сега да вървим. Не бива да караме Принц Каспар да ни чака.

— Искаш да кажеш лейди Джейн — забеляза тя с гримаса.

Принц Мажид я изгледа втренчено и Мари Ан видимо се сви под тежестта на погледа му. Докато вървеше зад тях по широкия, покрит с килими коридор, Джан промълви несигурно:

— Принц Мажид, ами аз си мислех, че ще срещна самия господар Панглот тази вечер…

Той въздъхна пресилено и каза със снизхождение:

— Няма господар Панглот, момиче.

Беше четвъртото или петото поред пробуждане.

— Какво ми правиш? — попита Джан, след като изплува от дълбокия кладенец на съня. Майлоу се беше надвесил над нея.

— Успокой се. Само сменям превръзката, това е всичко. Бих ти още една инжекция от блокиращия болката хормон и няма да усетиш почти нищо.

— Искам да видя — опита се да надигне главата си.

— Не те съветвам.

Но тя имаше повече сили и успя да погледне голото си тяло.

— О, Майко богиньо — въздъхна Джан и отпусна глава на твърдата възглавница.

Видя рана с разкъсани краища, спускаща се между гърдите й чак до корема. Съшита беше с груби черни конци, като че иглата е била в ръцете на разтреперан пияница. Джан бе убедена, че ако кихне или направи рязко движение, конците ще се скъсат и тялото й просто ще се разтвори, разпилявайки вътрешностите.

— Майко богиньо — промърмори отново и здраво стисна клепачи. Опитваше се да диша съвсем леко.

— Не е толкова страшно, колкото изглежда — каза Майлоу.

Думите му изобщо не я утешиха.

— Остави ме да си умра на спокойствие.

— Сериозно ти говоря. Оздравяваш бързо и това трябваше да се очаква. Можем да махнем конците след няколко дни.

— Не! — извика тя в паника. — Само тези конци не ми дават да се разпадна!

Звънливият смях на Майлоу й се стори доста неприятен.

Но той беше прав. След три дни Джан бе достатъчно силна, за да стане от леглото и с помощта на Майлоу да отиде до тоалетната. Можеше вече и да се откаже от силните бульони, с които той я поеше, и да се храни нормално.

Радваше се, че поне от време на време се движи без помощ, защото се отвращаваше от пълната си зависимост от Майлоу и от принудителната интимност. Обаче трябваше да признае, че той по никакъв начин не се възползва от положението и се оказа наистина умел санитар. Но дългът на Джан ставаше все по-тежък и това не й се нравеше. Все някога трябваше да се разплати, а цената бе непоносима.

Но засега му беше благодарна, че й прави компания, докато тя лежеше и се възстановяваше. Бяха го освободили от работа, за да се грижи за нея. Заповедта идваше от Аристократите, не от Баниън, Майлоу не забрави да изтъкне това.

— За тях ти си темата на деня. Може би ще успеем да извлечем полза от положението.

На петия ден Майлоу обяви, че е достатъчно оздравяла и реши да махне конците. Блокиращият болката хормон беше свършил и Джан доста зле преживя следващите минути. Затвори очи и захапа ръката си, за да не вика.

Стори й се, че минаха часове, преди Майлоу да съобщи:

— Готово.

Тя надигна глава и погледна. Дългата рана се беше променила неузнаваемо за няколко дни. И сега беше червена и грозна, но изглеждаше като обикновено повърхностно порязване. Раните на глезена и рамото също бяха заздравели.

— Благодаря ти — каза тя.

— Беше удоволствие за мен — отвърна той с някак закачлив тон.

Джан се сети, че ръката му все още е на лявото й бедро. Лежеше гола под погледа му. Бутна ръката му настрана и бързешком се покри до брадичката с тънкото одеяло.

Майлоу се наслаждаваше на нейното объркване.

— Сега, щом си се отказала да взривяваш „Господаря Панглот“ и мен заедно с него, не виждам защо да не изпълниш и твоята част от малкото ни споразумение. Можеш ли?

След дълго мълчание тя тихо пророни:

— Не…

— Добре. Щом оздравееш напълно, ще очаквам доброволното ти съдействие — той стана от леглото. — Опитай се да поспиш още. Отивам до селото да купя храна. Няма да се бавя.

Джан не можа веднага да се унесе и след като заспа, сънят й бе неспокоен. Когато се събуди, тромавото и пъхтящо туловище на Гилдмайстор Баниън стоеше до нея.

Глава петнадесета

За сметка на всички останали обитатели на „Господаря Панглот“ Аристократите си позволяваха лукса на широките пространства. Джан видя това веднага, щом попадна в тяхната част на въздушния кораб, но и последните съмнения се изпариха с влизането в „Големия салон“. Залата се оказа неимоверно обширна. Беше дълга стотици футове и също толкова широка в основата. Джан разбра, че се намира в носа на Небесния господар. Може би не много под най-предната му точка. Две редици високи прозорци, значително превъзхождащи тези в апартамента на Мажид, се сливаха в широка дъга в далечния край на залата. Бели облаци прелитаха на кълба край прозорците.

Сигурно повече от триста души изпълваха залата, но тя въобще не изглеждаше претъпкана. Ако съдеше по облеклото им, повечето бяха Аристократи, но имаше и много слуги и роби, които разнасяха подноси с напитки и храна. Застанала на върха на късата стълба между принц Мажид и Мари Ан, тя пак усети колко нереално е ставащото. Усещането стана по-силно, когато тълпата долу се обърна към нея и всички се смълчаха.

После някой започна да пляска с ръце и не след дълго всички, освен слугите, го последваха. Джан стреснато осъзна, че ръкопляскат на нея.

Принц Мажид докосна лакътя й, подсещаше я да върви напред. Тя тръгна надолу по стъпалата, придружена от другите двама. Когато стъпиха на пода, приветстващите я Аристократи се разделиха на две и между тях се откри широка пътека до другия край на залата. Пред срещната точка на прозорците имаше малко възвишение. Там седяха двама — жена и мъж. Джан знаеше кои са. Мъжът беше Принц Каспар. А жената — неговата майка лейди Джейн. Джан смяташе, че те са върховните властители на Небесния господар. Изненадата беше, когато научи, че не съществува Господар Панглот. Но някога имало, даже неколцина. Но от оскъдните парчета информация, неохотно процедени от принц Мажид по пътя към „Големия салон“, излизаше, че династията Панглот била пометена преди векове от съперничеща фамилия Аристократи. Тя се замисли дали и днешните Аристократи са склонни към междуособици за заграбване на властта.

Преминаха покрай ръкопляскащите Аристократи: Джан, принц Мажид и Мари Ан — на една стъпка зад нея. Принц Каспар се оказа много по-млад, отколкото Джан си представяше. Нищо повече от младок, би трябвало да е на нейната възраст или още по-малък. И както отбеляза пробуденото й любопитство, беше най-красивият мъж, когото бе срещала досега. Дългото ъгловато лице се открояваше в рамката на пусната по раменете черна коса, гладката кожа изглеждаше съвсем бяла, а за кафявите му очи не намираше друга дума освен „грамадни“.

Лейди Джейн, седнала по-назад на възвишението, беше по-възрастно подобие на сина си. Имаше същото продълговато красиво лице с приятно очертани скули и бяла кожа, но очите й не бяха кафяви, а сини. И за разлика от очите на сина, бяха ледени.

Когато Джан, Мажид и Мари Ан спряха пред възвишението, Принц Каспар и неговата майка станаха. И двамата бяха облечени в черно, нарушено само от белите яка и маншети на принца и кърваво червения камък между гърдите на лейди Джейн. Принцът вдигна ръце и ръкопляскането спря отведнъж. Той погледна надолу към Джан и се усмихна. Беше хубава усмивка и докосна нещо в душата й. Тя също му се усмихна. В този момент пръстът на Мажид я мушна остро в гърба и тя си спомни какво очакват от нея. Неловко коленичи и склони глава, както я научи Мари Ан. Принц Каспар каза:

— Джан Дорвин от Минерва, всички тук ти дължим голяма благодарност. Ако не беше твоята храбра съпротива срещу промъкналия се Хазини, „Господарят Панглот“ сигурно щеше да загине. — Той говореше меко, но отчетливо. — И затова ние с удоволствие ти прощаваме всички минали грехове срещу нас и ти даряваме свободата и почетното положение на Аристократка. Ти ще ползваш всички наши права и привилегии, с изключение на едно — не можеш да влезеш чрез брак в семейство на Аристократи. Добре дошла, Джан Дорвин. Благодарим ти.

— Аз Ви благодаря, Ваше Височество — каза Джан, колкото можа искрено.

Принц Каспар вдигна ръце и ръкоплясканията гръмнаха отново. Джан пак коленичи и склони глава. Опитваше се да преглътне сълзите. Изпитваше само срам. "Прости ми, Майко богиньо, молеше се тя. Не го направих нарочно. Не исках да спасявам „Господаря Панглот!“

Докато представяха Джан, Майлоу лежеше в нишата и сънуваше…

Бронираният флипер кацна на покрития с чакъл двор пред внушителната къща на Каген. Той излезе и един двукрак кибероид спря, за да го огледа. Удовлетворен, продължи патрулната обиколка на стената. Каген изтърча от къщата, придружен от клониран войн с безизразно лице. Очевидно беше твърде възбуден. Майлоу следеше приближаването му с перверзно удоволствие. Каген беше преобразувал и себе си до такава степен, че нищо не напомняше предишния му облик. Но походката му го издаваше. Все още се клатеше като предишния дебелак. Гъвкав строен дебелак.

— Радвам се, че можа да дойдеш, Хейз. Няма да останеш разочарован! — каза той, стискайки ръката на Майлоу. — Ела да видиш…

— Не вярвах да постигна успех — каза Каген задъхано, докато влизаха през широката врата. — Изгубих първите три зародиша в процеса на ускоряване на развитието. Но успях с номер четири. Онези, с белите престилки, една седмица не изтрезняха от радост.

Каген заведе Майлоу в мазето. Стигнаха до метална врата, пазена от друг клониран войн. Каген притисна дланта си върху биоключалката и вратата се плъзна встрани. Вътре беше тъмно.

— Тя не обича светлината — обясни домакинът.

В процеждащата се светлина от коридора Майлоу забеляза очертанията на фигура, седяща на леглото. Жена, при това съвсем обикновена наглед. Две ръце, два крака, една глава…

В този миг Каген включи осветлението. Жената, по-точно момичето, извика и закри очите си с ръка. Майлоу я зяпна.

— Уникална е, нали? Експонат за колекцията на истински ценител — каза Каген гордо.

Кожата й беше прозрачна. Под нея ясно се виждаха пулсиращите вени и артерии, пластовете подкожна мазнина, мускулните влакна…

— Момиче, дръпни си ръката и погледни насам! — заповяда Каген.

Тя се подчини с нежелание. Уплашени очи гледаха през прозрачните клепачи. Две зелени езера живот надничаха от сякаш одраната глава. Каген се обърна към Майлоу:

— Е, какво ще кажеш за нея?

Майлоу се събуди и седна на леглото. Стисна главата си в ръце и простена. После се наведе и повърна върху чистия под на нишата.

Джан си отдъхна, когато възбудено бърборещата Мари Ан най-накрая й пожела лека нощ и я остави сама в спалнята. Тя свали и останалото бельо. Мари Ан й беше помогнала да се освободи от нещото, наричано „корсет“. После надяна робата, ушита от невиждано тънък плат. С уморена въздишка Джан седна на мекото легло и зарея поглед към беззвездната нощ, надничаща през единствения прозорец. Представянето пред двора я изтощи. Да се усмихва и да се държи учтиво с Аристократите, докато вътрешният й глас неспирно напомняше: „Това са хората, които убиха майка ти, баща ти, всички твои приятели… тези хора унищожиха Минерва!“ Но аз нямах избор, казваше си тя. Трябва да направя каквото ми каза Майлоу и да се възползвам от положението си. Той има план.

Тя се ужаси онзи ден, когато се събуди и откри грамадния Гилдмайстор в нишата на Майлоу. Отпърво помисли, че е насаме с този урод и очакваше най-лошото, но после видя зад него Майлоу и един от надзирателите. Уплаши се да не би Баниън да я отведе със себе си, но той беше само изпълнител на заповед. Заповед от Аристократите. Надуто й каза, че господарят Панглот милостиво е решил да я възнагради за героизма и ще й върне свободата. Когато здравето й се подобри, ще я отведат в апартамента на висшия камерхер Принц Мажид, където засега ще намери своя нов дом. После Баниън я потупа по бузата и рече със съжаление:

— Каква загуба, мила моя. Имах някои планове за тебе.

Той успя да промъкне туловището си през тесния вход на нишата и Джан изумено погледна Майлоу. Изглеждаше твърде жизнерадостен.

— Поздравявам те — каза и се отпусна на стола.

— Не искам да отивам там, не искам да живея с Аристократите — протестира тя.

— Значи искаш да останеш тук като робиня? Искаш да бъдеш стъклоходец и да свършиш като играчка на Баниън?

— Не — призна Джан. — Но…

— Аха, разбирам какво те мъчи. Не искаш да се разделяш с мен.

— Дрън-дрън — изтърси тя и веднага съжали за това.

Но Майлоу все се усмихваше. Реакцията му я озадачи.

— Не ми се виждаш много огорчен, че ей сега ще ме отведат. Аз пък си мислех, че и ти си имаш „планове“ за мен.

— И сега ги имам. Но вече не са същите.

Джан се намръщи.

— Хич не те разбирам.

— Те вече не се отнасят до твоето тяло, а до новото ти високо положение в нашето малко въздушно общество. Ще имаш възможност да ми направиш доста услуги.

— Като какви например? — попита тя с подозрение, вече си представяше как краде разни луксозни предмети, за да ги носи на Майлоу.

— Като ми помогнеш в постигането на целта, към която се стремя през трите години, прекарани на борда на това нещо. И ако го направиш, обещавам ти двете най-нежно мечтани от сърцето ти неща.

— И кои са те?

— Твоята свобода. И отмъщението срещу „Господаря Панглот“.

Някой почука тихо. Джан изръмжа едва чуто, очакваше да види пак Мари Ан. Но вратата се отвори и влезе Сирай. Беше облечена в къса бяла нощница и косата й беше разрошена. Джан предположи, че е станала от леглото си.

— Господарката ми каза да видя имате ли нужда от нещо — каза тя. — Смятайте ме вече за Ваша прислужница.

— Благодаря ти, но нищо не ми трябва и изобщо няма да се отнасям към тебе като към моя прислужница — изрече Джан твърдо.

— Намирам, че е по-добре да правим каквото казва господарката. Така животът е по-спокоен.

— Лошо ли се държи с тебе?

Сирай сви рамене едва-едва.

— Не, не физически. Но може да бъде страшно досадна, ако нещата не стават според желанията й.

— А какво ще кажеш за Принц Мажид?

Пак същото движение.

— Най-добре е и той да остава доволен — каза тя загадъчно.

Джан потупа леглото.

— Ела да седнеш при мен. Бих искала да си поговорим малко. Е, ако не искаш да се върнеш в леглото си.

— Не — Сирай дойде при нея и седна.

Спогледаха се.

— Ти си много хубава — промълви Джан.

— Благодаря. Ти също.

Последва мълчание. Сирай каза:

— Добре ли се чувстваше тази вечер?

Джан изкриви лицето си.

— Беше мъчение. Тези Аристократи са странни хора. С когото и да говорех, приказваше само за себе си. Започваха с по някой вежлив въпрос, например дали съм се оправила напълно след раната, и после изобщо не се интересуваха от моите думи. Останалото в разговора беше все за техните си проблеми. Не че според мен имат каквито и да било грижи.

— Не, живеят си в техен свят. Всичко извън него не им е особено интересно. Прекарват времето си в игри, гледат си „забавленията“, правят секс и се подмазват на Принц Каспар и неговата майка. Между другото, представиха ли те и на тях? На принца и лейди Джейн?

— О, да. После си поговорихме малко. Той ме покани в техните апартаменти утре за вечеря. Не ми се иска, но май не аз решавам.

— Как ти се стори? — попита Сирай.

— Много е красив. За мъж…

Недоизказаното натежа във въздуха между тях.

Джан неочаквано усети непреодолимо желание да прегърне Сирай. До болка се нуждаеше от успокояващата прегръдка на друга жена. Толкова отдавна…

Тя се поддаде на изкушението. Наведе се към Сирай и я прегърна, после зарови лице в шията й.

— Моля те, прегърни ме.

Сирай обви с ръце Джан, но не силно. Седяха така, после Сирай каза тихо:

— Искаш ли да спя при тебе?

— О да, искам — въздъхна Джан. — Повече от всичко.

Сирай внимателно се освободи от ръцете на Джан, стана и свали през глава нощницата си, като я пусна на пода. Не носеше нищо друго отдолу. Стоеше загледана в Джан. Накрая промълви хладнокръвно:

— Ти наистина се учиш бързо.

— Какво искаш да кажеш? — Джан не разбираше отношението й.

— Учиш се как да се отнасяш с мен като със слугиня. С тази скорост ще станеш чудесна Аристократка.

Джан спря да диша.

— Мислиш си… мислиш си, че насила те карам да правиш секс с мен ли?

— Не е ли така?

— Не! Разбира се, не! — На Джан й притъмня от предположението на Сирай. — Надявах се и ти да искаш.

— Аз не съм от Минерва, Джан — тихичко й припомни Сирай.

Джан едва сега разбра какво е станало. Закри устата си с ръка.

— Олеле, такава каша. Искам да кажа, аз само… — тя съвсем се обърка. — Не харесваш жени, нали? Тоест, не спиш ли с жени?

— Спя с жени. Когато ми се налага. И откакто обслужвам Аристократите, преспала съм с доста жени. И с доста от мъжете.

— Значи те принуждават!

Сирай сви рамене.

— Нека да го кажем така — нямам избор. Освен ако искам пак да бъда обикновена робиня. Но тук поне се живее по-добре.

Джан не знаеше какво да каже. Всичко в нея се оплете. Все още беше объркана и обидена, и се гневеше от положението на Сирай. И все още беше сексуално възбудена. Каза бързо:

— Моля те, облечи си нощницата. Съжалявам, нищо не съм разбрала.

— Всичко е наред — отвърна Сирай.

Тя се наведе за нощницата. Когато я облече и я опъна, Джан каза:

— Все пак постой, моля те, нека да си поговорим. Но, само ако искаш, като приятелки. Не си мисли, че ти налагам някакво задължение.

Сирай я погледна изпитателно и се усмихна.

— Ще се радвам да остана още малко, като твоя приятелка. — Тя пак седна на леглото до Джан.

— Сирай, откога си в „Господаря Панглот“?

— От три години. Живеех в морето. В плаващ комплекс. Знаеш ли какво е това?

— Ами да. Робът, с който, хъм, се сприятелих… той също живял в такова място. Казва, че било като плаващ град — хрумна й нещо. — Може и двамата да сте живели в един и същ! Познаваш ли мъж на име Майлоу?

Със споменаването на името му лицето на Сирай помрачня.

— Майлоу ли? С него ли си се сприятелила?

— Да. Значи го познаваш? Чудноват човек, но ми спаси живота. Неведнъж, както си мисля.

— Познавам Майлоу, даже твърде добре — каза леко озъбената Сирай. — И никак не го обичам. Заради него загина и нашият морски комплекс. Накрая успя да убеди съвета, че било по-добре да се преместим близо до брега. Вярно, условията в открития океан се бяха влошили, но можехме да оцелеем там още много, много години. Не ме питай какво е искал всъщност, но откакто се появи в комплекса, все настояваше да се приближим до сушата.

Джан не разбра.

— Откакто се появи ли? Каза ми, че се е родил във вашия плаващ град.

— Това ли ти каза? — Сирай завъртя глава. — Не. Появи се десетина години, преди да ни потопи „Господарят Панглот“. Беше в някаква плаваща капсула от непознат за нас тип. Беше запечатана и в нея много трудно можеше да се проникне. Освен него вътре имаше три трупа. Бяха мъртви от седмици. Майлоу се намираше в дълбока кома и очаквахме, че няма да го бъде още дълго, но той внезапно дойде на себе си.

Джан направи кисела гримаса.

— Защо ли пък му е трябвало да ме лъже? Не разбирам…

— Уверявам те, не е лесно да разбереш Майлоу — каза Сирай. — Никой не го харесваше, но той знаеше толкова много неща, особено за машините и електрониката, затова беше добре дошъл при нас. А ни подмами към гибел. Загубих всичко. Родителите си. Съпруга си…

— Преживели сме едно и също — каза Джан съчувствено.

Прииска й се да докосне Сирай, но не й се стори разумно. Мислите й се върнаха към Майлоу.

— Той ми разказа най-различни неща. Чудя се колко ли от тях също са лъжи.

— Какви неща?

— О, за миналото. За ранната история. За Генетичните войни и другите събития. Бил научил от вашите исторически машини, били сте имали такива.

Сирай пак поклати глава.

— И това е лъжа. В библиотеката имахме всичко на всичко няколко технически справочника и романи, записани на лента и няколко холографски художествени филма. И нищо по история.

Джан се канеше да попита какво означават „романите“ и „холографските филми“, но се сети за още нещо, беше ужасно.

— Каза ми и друго… Поне за това трябва да ми кажеш, че не ме е излъгал…

Сирай я гледаше неспокойно.

— Какво ти е? Изведнъж пребледня.

— Майлоу каза, че моят град е бил само част от Минерва — побърза да каже Джан. — Имало други, за които не съм знаела… досущ като нашия град. Казал ми е истината, нали?

Очите й се взираха с молба в Сирай. Но Сирай не вдигаше поглед от ръцете си, преплетени в скута й.

— Съжалявам, Джан — почти прошепна тя. — Не съм чувала за други оцелели части от Минерва. Вашият град беше единствен.

Джан рязко вдиша, после въздухът излезе от нея в късо хълцащо ридание. Разтрепера се. Толкова важно беше, че Минерва все още съществува някъде другаде. Даваше й сили да живее, знаеше, че други от нейния народ няма да позволят да угасне духът на Минерва. А сега…

Сега отново трябваше да се изправи пред ужаса — тя е единствената жена, оцеляла от Минерва. Тялото й се тресеше от плач. Можеше ли да понесе това?

Смътно усети ръцете на Сирай, люлееше я нежно напред-назад.

— Хайде, Джан, успокой се — нашепваше Сирай в ухото й. — Всичко ще се оправи. Исусе, та тя е още дете…

Джан отчаяно се вкопчи в нея. Още дълго хълцането й не затихваше и тя не пускаше Сирай. Накрая Сирай каза:

— Джан, сега е най-добре да си легнеш.

Джан тъжно се дръпна. Не желаеше да остава сама, но можеше ли да поиска повече от Сирай? Гледаше я как оправя леглото и послушно се вмъкна в него, щом Сирай я накара. Но неочаквано Сирай легна до нея.

— Какво… — започна тя, но Сирай сложи два пръста на устните й.

— Мълчи. Правя каквото желая да направя. Като приятелка. Добре ли е?

Джан се усмихна.

— Добре е.

— Стига приказки — каза Сирай и я прегърна.

Облегнат на високия парапет, Майлоу гледаше безкрайната пустош, над която се носеше въздушният кораб. Огледа се, когато Джан излезе на тясната открита наблюдателна площадка. Тук се бяха уговорили да се срещат. Той се усмихна, очите му шареха по нея от горе до долу.

— Отиват ти тези изискани дрехи — отбеляза весело.

— Това е най-простата рокля, която открих — отвърна тя студено.

Носеше дълга права рокля в сиво и черно, а под нея, въпреки протестите на Мари Ан — нищо. Не понасяше стягащото бельо и си науми да го слага само при официалните събирания.

Майлоу се взря с явно възхищение в изрязаното деколте.

— Добре зараства. Белегът почти не се вижда.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— И как мина снощи? Блесна ли пред обществото? Срещна ли се с Господаря Панглот? — разпитваше той.

— Майлоу, нашето споразумение беше дотук. Не знам какво искаш, но няма да ти помогна да си го вземеш. Изобщо не искам да те виждам. Нито пък ми се говори с тебе. И само за това дойдох днес, нямам друго да ти казвам.

Той се учуди.

— Ама какво ти става? Какво се е случило снощи?

— Научих как си ме лъгал. Не съществуват никакви други части от Минерва. Само моята е била останала. И нея вече я няма. Всичките ти приказки са лъжи.

Майлоу сви рамене.

— Изглеждаше най-доброто, което можех да направя за тебе в онези дни.

— Какво изглеждало? — тя не вярваше на ушите си.

— Емоционално ти беше твърде зле. Почти губеше желанието за живот. Нещо трябваше да те съживи, да ти даде надежда и тъй нататък. И затова измислих „лечебната лъжа“, както я наричат. Трябва да признаеш, че постигнах успех.

Джан сви юмруци. Искаше да размаже това лице с наглото му самоуверено изражение.

— Копеле мръсно, знаеш ли какво ми направи!

— Каквото направих, беше за добро. Все още съм сигурен в това. И стига с тези глупости. Ще се придържаш към нашето споразумение. Казах ти какъв е залогът. Ако постигна целта си, и двамата получаваме свободата си и „Господарят Панглот“ попада под нашата власт.

Тя се изсмя горчиво.

— Май си въобразяваш, че вече ще ти вярвам за каквото и да било? Майко богиньо, може би за всичко си ме излъгал. За миналото, особено за твоето минало.

Той завъртя глава отрицателно.

— Не, кълна се, не съм те излъгал.

— Брей. Само дето Сирай не го потвърди.

В очите му се появи напрежение.

— Коя Сирай?

— Може и да не си спомняш. Живял си в същия плаващ град. Но тя поне добре те е запомнила. Май не те обича.

— Да, помня я — процеди той бавно. — Значи с нея си говорила?

— Станахме много близки приятелки. Разказа ми как са те намерили в капсула с три трупа, само десетина години преди да ви плени „Господарят Панглот“. Историйката доста се различава от онази, дето ми я разправяше.

Той въздъхна.

— Добре де, и в това те излъгах. Но само защото не би повярвала на истината, ако ти я кажех.

— И каква е тя? — недоверчиво попита тя.

— Тази капсула беше авариен спасителен модул. Излетя от космически кораб, който после се разби в морето.

— Какъв космически кораб?

— Устройство, приспособено да пътува през пространството. От планета на планета. А този идваше от планетата Марс.

— Марс? — тя изтръпна.

Той посочи нагоре.

— Марс. Не си ли чувала за планетата Марс?

— Разбира се, чувала съм. Искаш да ми кажеш…

— Точно това искам да ти кажа. Идвам от Марс.