Неделни побоища

Не стига, че вместо провокационни въпроси към амбициозния млад банкер, с когото имаше интервю в четири часа, мислеше само как да го накара да я заведе на вечеря, ами се обади и Венци да го вземела с колата от вилата, защото на отиване го свалили от автобуса заради Нора. Диана ехидно му напомни, че по принцип е против кучето да се извежда извън града и че щом той не се съобразява с нейното мнение, е редно само да си носи отговорност за постъпките. Венци и обясни, че родителите му не могат да го докарат, понеже вече са пили по две-три ракии, което окончателно вбеси Диана. Тя хладно го попита откъде-накъде трябва да харчи пари за бензин, само за тяхното семейство ли трябва да работи. Венци се опита да каже, че все пак е Цветница, и на само той, но и майка му Лилия имат празник, но Диана го прекъсна, без да го изслуша. Той е длъжен веднъж завинаги, продължи тя, да запомни, че тя няма да позволи на него и на скапаните му родители да живеят за нейна сметка. Наясно ли е въобще той, попита тя след многозначителна пауза, как се изкарват пари и сама си отговори, че няма как да е наясно, след като само ходи в шибания институт заради осигуровките. Да бъде така добър да си спомни, че не са им плащали от пет месеца. Венци не каза нищо, смущението му напълно задоволи желанието на Диана да го поставя на мястото му винаги, щом реши да се прави на мъж, и тя великодушно се съгласи да го прибере.

Когато преди пет години се омъжи за Венци й се виждаше ужасно престижно мъжът й да е учен, още повече — физик. От него може да се пръкне някой нов Анщайн, например. Да, ама той до ден днешен си вегетираше в института, я взел заплата, я — не. Науката продължаваше да си съществува в главата му, но този му крайник, както и всички останали части на тялото му, се поддържаха живи с парите, които тя печелеше. Това все повече и повече я дразнеше.

Тя спря пред сладкарницата в центъра на селото, огледа се и се подразни, че Венци, както винаги, закъснява. По телефона се бяха уговорили той да я чака на това място, за да не се среща тя с родителите му, които не можеше да понася. Нетърпеливо запали цигара, научи от случаен минувач, защото си беше забравила часовника, че вече е три и петнайсет и забеляза, че Нора тича към нея през шосето сама и без каишка. Кипна й, прибра кучето в колата и чак тогава видя мъжа си да се показва иззад ъгъла. В първия момент не се уплаши, дори успя да си довърши мисълта, че ако кучето го беше смачкала кола, щеше собственоръчно да го смачка него, толкова невероятно изглеждаше той и толкова спокойно беше всичко наоколо. По лицето му се стичаха вадички кръв и оставяха дири по асфалта. На спирката отсреща няколко души чакаха автобуса за града и си приказваха. Никой от тях не му обърна внимание. Само квадратна дама на средна възраст за миг погледна към него, но в очите й Диана не видя нищо.

— Нещо с кучето ли? — попита Диана.

Нора изскимтя и тя включи, че кучето току-що скочи невредимо на задната седалка. Осъзна колко безсмислен е въпросът й и почувства, че я обхваща паника.

— Ще ги съдя — каза Венци.

От него силно я лъхна на алкохол.

— Минавай от другата страна!

Диана решително седна зад волана.

— Слизай! — изкрещя Венци. — Слизай, ти казвам!

Диана невъзмутимо запали и даже се пресегна да му отвори, но той грубо я блъсна и насила я отмести надясно.

Венци потегли рязко, качи се на тротоара, докато обръщаше и зави по черния път, който водеше към вилата на родителите му.

— Нищо не съм пил — каза той. — От виното е. Потече ми по дрехите.

По якето му капеше кръв и по нищо не приличаше на вино. Носеха се с висока скорост по неасфалтирания неравен път. Минаха на една боя разстояние от паркирано край бордюра „Голф“-че, лъскаво и облизано като от картинка. В градината зад него копаеше възрастен мъж със стари панталони и бяла шапка с козирка.

— Удари ме с греблото — посочи го Венци. — Заради кучето.

Мъжът вдигна глава, проследи с безразличие колата им и отново хвана мотиката.

— Какво гребло? — попита Диана. — Какво вино?

Наближаваше три и половина и ако не тръгнеше до десет минути, можеше да закъснее за срещата с банкера, а това в никакъв случай не трябваше да става.

— Счупих бутилката, за да се отбранявам — обясни Венци. — „Шардоне“. Взех го за вкъщи.

„Ладичката“ им подскочи още няколко пъти по дирите, оставени от камиони между новоиздигащите се палати и спря пред оградата на опърпаната поолющила се виличка.

— Глупак — отбеляза Диана.

Без да каже дума Венци тръгна по пътеката към къщата, но забрави ключовете на таблото. Диана взе Нора, прибра ключовете и го последва с намерението да му напомни, че ако иска да има МПС в днешно време, не трябва да го оставя отключено. През клоните на бора видя, че на терасата се раздвижиха няколко фигури, пресрещнаха мъжа й и й попречиха да му направи забележка. Като наближи различи свекърва си, която извика като че ли видя змия. Диана не можа да прецени от вида на сина си ли се уплаши, или от появата на снаха си, но със задоволство забеляза, че порядъчно се е окръглила за няколкото месеца, откакто не я беше виждала.

— Здрасти, Лили! — небрежно подхвърли Диана.

Майката на Венци държеше да й викат Мути. Този прякор обаче съвсем не означаваше „мама“ на немски, а произлизаше от фамилното име на актрисата Орнела Мути. Задачата му бе да покаже на който не е разбрал, че притежателката му е красива поне колкото италианката.

— Много си отслабнала — ухили се Диана. — Същинска Орнела Мути.

Реши да не й казва „Честит имен ден“, за да е сигурна, че я е вбесила.

Откъм бараката, наречена технически корпус, понеже там държаха земеделските сечива и прочие инструменти, крайно противни на Диана, се показа огромното шкембе на свекър й. Тя му викаше Протосингела, макар да не знаеше какво означава тази дума. Просто й се струваше, че подхожда на дебелия му корем. Щом го видя, Нора заплашително изръмжа. Протосингела се направи, че не я забелязва, въпреки че е доста трудно да не забележиш охранена немска овчарка.

— Ударили са го с гребло — злорадо обяви Диана, — заради кучето.

Лили не я удостои с поглед.

— Какво е станало? — попита Протосингела, все едно че никой не беше казал нищо.

— Ще ги съдя! — развика се Венци.

Протосингела сложи ръка на рамото на сина си. Нора излая и той се дръпна като ужилен.

— Трайчо, обади се в полицията! — заповяда Лили.

Едва сега Диана забеляза, че градинарят и самотен пияница Трайчо пуши до парапета в отсрещния ъгъл на терасата. Той се отправи към голямата стая, но се показа обратно и попита тъпо:

— Кой е номерът?

— Ами ако ме бяха улучили — обади се Венци. — Добре, че не ме улучиха. Тя само им подуши петела, а той си беше на улицата.

Той се отпусна на цимента и си разтърка очите, с което още повече размаза кръвта по лицето си. Трайчо се върна на терасата и запали нова цигара.

— Дава заето — обяви той.

— Звъни пак — посъветва го Лили.

Венци стана, отиде до чешмата в средата на двора, свали от крана маркуча за градината и пусна водата.

— Не бяха камъни като камъни — каза той. — Това си бяха живи павета.

Той си пъхна главата под ледената струя и се зае да мие мястото над челото, откъдето течеше кръвта. Полепналите по сплъстената коса парченца кожа и кървава плът се смесиха със засъхналата кръв и пръснаха по ръцете му. Диана си спомни за банкера, пусна Нора, спусна се към него и го удари през пръстите.

— Мръсни са ти ръцете! — извика тя. — Не пипай с тия ръце!

Наоколо се възцари мъртва тишина. Лили многозначително погледна мъжа си и възмутено поклати глава.

Нора захапа Протосингела за крачола на анцуга, дяволито погледна Диана, пусна го и весело затича из градината.

— Махнете това куче! — изпищя Лили — Махнете го да не го гледам!

— Махни се ти — усмихнато подхвърли Диана.

— Сложете го в клетка! — гласът на Лили изви в истерични трели. — Вържете го! Венцеславе, това животно щеше да ухапе баща ти!

Венци вдигна глава от чешмата, без да разбира какво точно става, но в този момент Нора профуча край Лили и с победоносен лай погна Протосингела около къщата. Той бързо се умори и спря, като се озърташе безпомощно. Нора застана пред него. Тялото й се напрегна, тя изплези език и зачака, готова за решителен скок, щом той помръдне.

Отвътре се показа Трайчо.

— Все е заето — каза той.

Лили дълбоко въздъхна.

— Почакай малко, после позвъни пак.

Диана хвана кучето и го заключи в колата. Някъде из съседските вили по радиото оповестиха, че вече е точно четири часа. Стана й неприятно. Не можеше да си тръгне, служебният й ангажимент се провали.

Венци седеше на тревата, не беше затворил добре крана и водата го пръскаше по дрехите. Без да му обръща внимание Диана влезе в стаята. Трайчо пушеше на табуретката до телефона и все така тъпо гледаше в една точка. Диана издърпа апарата, избра банкера по мобилния му телефон и учтиво му се извини, че не може да иде на срещата. Събеседникът й замълча въпросително и тя му обясни какво се е случило.

— Неделни побоища — засмя се банкерът, като че ли ставаше дума за нещо обикновено.

Диана бързо затвори телефона. Доплака й се и изведнъж се почувства ужасно безпомощна. Чу как Трайчо зад гърба й за пореден път избра полицията.

— Тука един колега са го ударили с гребло — каза той.

Явно този път му се обадиха.

— Какво? … Как не ви интересува? Не е районното? … Какъв частен дом…

Диана се учуди защо Трайчо нарече Венци „колега“ и си направи извода, че хората дотолкова са изгубили представа какво са един за друг, че не знаят как да се наричат помежду си. Това й се стори страшно, направо чудовищно и някакъв вътрешен порив я отведе при мъжа й. Водата все така подскачаше по якето му. Той беше закрил лицето си с ръце и тялото му се поклащаше напред-назад. Изглеждаше толкова уплашен и самотен, че Диана изпита искрено желание да му помогне.

— Дайте ми риванол и йод — каза тя.

Лили грабна от масичката бутилката с ракия и се засуети около сина си, заграждайки го с тялото си от Диана, като че ли тя го беше ударила.

— Гади ми се — обади се Венци. — Можеха да ме убият.

— Не се самонаблюдавай — изгрухтя Протосингела. — Нищо ти няма.

Диана извади носната си кърпичка, невъзмутимо взе бутилката от ръцете на майка му и се зае да промива удареното. Под сплъстената коса се откри рана, много по-голяма отколкото очакваше, продълговата и извита като драскотина, с дълбока дупка в единия край. Тя притисна кърпичката до раната и извърна поглед, за да не повърне. Протосингела изсумтя, седна на един шезлонг и извъртя туловището си, за да не гледа. На Диана й призля, но раната неудържимо привличаше погледа й. Дъното й не се виждаше, толкова беше дълбока. Сякаш стигаше до мозъка му. Тя стисна зъби и внимателно отстрани ръцете му от лицето.

— Няма да си признаят — каза Протосингела. — Ще отричат.

— Татко, ти разбираш ли, че можеха да ме убият!

— На това куче трябва да му се сложи намордник — намеси се Лили. — Трябва да се извежда само с намордник.

— Направо си ме убиваха… Ох!

— Боли ли те? — попита Диана.

— Сутринта щеше да ухапе Трайчо — изобщо не се засрами Лили.

— Нападна и мене — подчерта Протосингела — И мене лично!

— Нора никога не напада добри хора — обобщи Диана.

Тя изстиска подгизналата кърпичка и отново я напои с ракия.

— Четири момчета играеха на карти пред фурната. Те видяха…

— Срещу фурната ли? — подскочи Протосингела и едва не счупи шезлонга.

— …но не ми помогнаха.

Протосингела стреснато погледна жена си.

— Знаеш ли с кого се е бил синът ти? — извън себе си изкрещя той.

Диана изпра кърпичката на чешмата, макар да нямаше нужда.

— Не ви ли стана ясно, че като нищо ме убиваха! — извика Венци. — Продупчваха ми главата! Пръсваха ми мозъка! Защото кучето ми им подуши петела на улицата.

— Ще ми подпалят вилата! — завайка се Протосингела.

— Ами да! — плесна с ръце Лили. — Ами че снаха им на тия хора я избраха за общински съветник!

Диана коленичи пред Венци и внимателно изтри кръвта от лицето му, но не обърна внимание колко е пребледнял. Паниката, обхванала свекъра й и свекърва й, я караше да тържествува.

— Едно време са се убивали за парче земя — прошепна Венци, — поне за парче земя. А сега… сега за какво?

— Общински съветник значи… — тревожно каза Протосингела.

— Снаха им — с болка натърти Лили, — тяхната снаха.

Настъпи многозначителна пауза, предназначена да даде възможност на Диана да осмисли какви прекрасни снахи има и да си направи самокритика. И точно в тази пауза откъм къщата неочаквано за всички долетя радостният глас на Трайчо:

— Полицията ли е? Тука един колега…

Протосингела се изправи, но Лили го изпревари и двамата хукнаха навътре. Тя издърпа слушалката от ръцете на Трайчо и затвори телефона.

— Ама защо? Таман се свързах…

Думите му увиснаха във въздуха. Лили като фурия излетя обратно на терасата.

— Кучето ти е виновно! — нахвърли се тя върху Диана — Ти си виновна!

— Хайде, Венци — каза Диана, като с нежни движения продължи да движи кърпичката по лицето му, — да си вървим.

Той рязко замахна и я удари през ръцете:

— Мръсница!

Не успя обаче да я отблъсне, защото припадна и се свлече в ръцете й.

— Лошо ми е — промълви той, преди да изгуби съзнание. — Помогнете ми.

От ъгълчето на устните му пролази струйка кръв. Очите му се втренчиха някъде в пространството и Диана несъзнателно проследи застиналия му поглед до лехата, където свекър й всяка година садеше босилек за подправка. Тя винаги слагаше от него, когато правеше пица, но сега само от мисълта за ароматната трева й стана студено. Тя положи неподвижното тяло на мъжа си на цимента и се разплака.