Нещото, паднало от пространството

Беше четири и трийсет и пет на разсъмване, когато то падна. Много автомобилисти, които в този момент се движеха по автострада N-II, го видяха. Забелязаха наклонената блестяща следа, която се спускаше от небето, за да се скрие зад боровата горичка от другата страна на хълма. „Метеорит!“ — помисли един от тях, натискайки педала на газта. Жената на друг кръстоса пръсти в скута си и тихо си пожела нещо. Когато пада звезда е добре да изкажеш желание.

Но не беше падаща звезда. През остатъка от нощта, всички автомобилисти, минаващи край околностите на седемдесет и деветия километър на автострада N, можеха да забележат бледото сияние зад горичката, където малко преди това бе паднал неизвестния обект. Жителите на близкото селище, на около осем километра от нея, не закъсняха да се сдобият с новината за случката. Зареждайки резервоарите на колите, Пако, нощния дежурен на бензиностанцията, разположена в неговото начало, трябваше да я чуе няколко пъти, а няколко шофьори на камиони бяха спрели, за да я съобщят нарочно и докато пиеха чашка кафе и пушеха по цигара, отново разправяха какво са видели. Пако предаде новината на хлебаря, който приготвяше печивото за деня, а той от своя страна я каза на първите ранобудници, които влязоха в хлебарницата, за да си купят хляб за обяд. Докато те се придвижваха към своите ниви, някои от тях срещнаха пътен полицейски патрул и също я съобщиха. Полицаите взаимно се изгледаха, след това решиха да отидат нататък и да видят какво става.

Да, зад горичката имаше някакъв слаб блясък и първата светлина на зазоряване го караше да избледнява. Двамата полицаи оставиха мотоциклетите си на крайпътното платно и осветявайки пътя си с електрически фенери се отправиха към горичката. Приближавайки се към мястото, откъдето струеше блясъкът, те отбелязаха, че околната температура се покачваше бавно, но осезаемо. Беше естествено: отделяне на топлина вследствие на удара… Когато преминаха през горичката, те стигнаха до леко вдлъбната, обширна поляна. Там се намираше нещото, паднало от пространството.

Двамата мъже спряха. Приличаше на голяма сфера, оголена и полирана като билярдна топка, интензивно светеща като слънчев диск. Повърхността й беше нажежена до бяло.

— Огромна е — отбеляза единият от полицаите.

Другият мълчаливо се съгласи, диаметърът й бе около осем метра, формата й не беше съвсем сферична, а по-скоро слабо овална. Външната й повърхност изглеждаше полирана, метална или керамична и по нея не се забелязваха грапавини или някакви несъвършенства.

— Какво да правим? — попита партньора си този, който бе заговорил пръв.

— Няма да се доближаваме — отвърна навъсено другият. — Това нещо пламти като ад. Да тръгваме, ще съобщим случилото се. Други ще решат какво трябва да се направи.

Пресичайки горичката и излизайки на поляната, в ранната сутрин се появиха първите любопитни. Макар че повърхността на обекта все още беше твърде гореща, той бавно губеше своята яркост. Причините бяха две: дневната светлина намаляваше блясъка му, освен това забележимо изстиваше. Цветът му бе станал сиво-бял, сякаш беше направен от алуминий, въпреки че общо взето вече не оставаше впечатлението да е направен от някакъв метал. Един от любопитните, който някога бе прочел „Война на световете“, каза, че случилото се наподобява на началото на романа на Уелс. И почти веднага се разпространи мълвата, че всички се намират пред космически кораб. Наистина, полираната повърхност и геометричната сфероидална форма не даваха поводи да се мисли за него като за метеорит от естествен произход…, освен ако не ставаше дума за такъв с извънредно специални характеристики. Започнаха да се правят догадки относно формата и намеренията на възможния екипаж на сферата, дори някой каза, че би трябвало да предупредят армията, която да докара нужните оръжия за защита. Друг някой бързо добави, че те трябва да бъдат ракети с ядрени бойни глави. Някъде след пладне пристигнаха първите представители на властта: полковник от артилерията, чиято част бе разположена на около шейсет километра от мястото на събитието, и група войници. По това време обектът почти беше изстинал, повърхността му бе хладна. Първото, което направиха, бе да се освободят от любопитните в близката околност. Беше поставен кордон от войници, въоръжени с автоматично оръжие и готови да предотвратят всяка неприятна възможност. След това полковникът, придружен от двама адютанти, започна да изследва обекта от всички страни. Един артилерийски полковник никога не е лишен от достатъчни познания, за да изследва до дъно едно феноменално явление като падане на метеорит, да не говорим за онзи метеорит. Така че той можеше да потвърди потъването му в почвата вследствие на удара, може би на няколко метра…, нещо очевидно, както и липсата на разчупване или разтрошаване…, нещо очевадно, като и двете констатации не се нуждаеха от излишно одобрение. Впоследствие един от адютантите се наведе, взе камък от земята и удари с него повърхността на обекта, с явното намерение да направи извънредно важни заключения. След това си даде сметка, че е постъпил като глупак и се опита да внуши нуждата от пристигането на група военни специалисти, които да изследват обекта. Внушението му се възприе с всеобщо одобрение.

През ранният следобед пристигна първият екип, съставен от четирима мъже, въоръжени с много прибори. Те се разпределиха около голямата маса и започнаха да работят: измериха обекта, изследваха го, изчислиха теглото му, после неговата плътност… Към свечеряване, представиха първият си доклад:

— Диаметърът на обекта в широката му част е осем метра и трийсет сантиметра, а в по-тясната — седем метра и осемдесет и три сантиметра; плътността му е голяма, но без съмнение е кух, дебелината на стените му варира между трийсет и четирийсет сантиметра. Съставът на външната му обвивка… Както и да е, наистина не я знаем. Не е метална, поне няма наличие на метал или метална сплав, срещани в природата и всеобщо познати. По-скоро надделява мнението, че притежава силикатен или варовит произход, макар че без точно изследване на взета проба, не бих се наел да го потвърдя. Материалът е устоял на температура от хиляди градуса и издържа атаката на газовите горелки, които донесохме. Извънредно твърд е, но независимо от констатацията, смятам, че една доста мощна бормашина би пробила в него отвор, тъй като твърдостта на обвивката не се дължи на консистенцията на материала, а на неговата плътност.

Полковникът от артилерията замислено мачкаше брадичката си, в главата му се въртеше една идея, която преди малко се бе появила там.

— Добре — каза той. — И защо не?

Два дена след падането на обекта, пристигна вторият екип от специалисти.

Този път, те търсеха нещо конкретно. Като добър военен, полковникът бе дал доклад на висшестоящите си, а в него детайлно се описваше случилото се и на първо място се изтъкваше, че падането на обекта можеше да представлява опасност от военен характер и не беше за пренебрегване.

Изхождайки от сигурността на страната, охраната в зоната на обекта беше подсилена, дневните и нощни дежурства следваха непрекъснато.

Един от най-любопитните факти около него бе, че откакто бе паднал, беше имал достатъчно време да изстине напълно, но не го бе направил. Температурата на външната му повърхност никога не спадаше под двайсет градуса целзий. Нощите в онази бяха достатъчно сурови и беше съвсем логично обекта да осъмва напълно изстуден и покрит със скреж, поне през този сезон. При все това, не беше така.

— Вие знаете ли какво е пиропорцелан? — попита полковника един от специалистите и преди да получи отрицателен отговор продължи: — Пиропорцеланът е един от специалните порцелани, твърде издържлив на остри промени в температурата. Прилага се при производството на изкуствени спътници, за да ги предпазва от високите температури при обратното им навлизане в атмосферата. Да предположим, че покритието на метеорита представлява разновидност на пиропорцелана, изработен в други мащаби с извънземни материали. Защо да не помислим, че този повърхностен слой изпълнява ролята на огнеупорен и е предназначен да изолира истинския обект от суровите температури на външната среда? По този начин могат да се обяснят много неща.

— Но той нито има някакъв използваем отвор, нито признаци за врати и отвори!

— Не, естествено, тъй като всеки отвор би отслабил съпротивлението на цялата конструкция. Корабът може да остане запечатан, поне до момента, докато пристигне до своето предназначение. Тогава може би отвътре, те биха разполагали със средства, за да разчупят обвивката и да излязат навън.

— Но вече изминаха три дни, откакто обекта падна. Защо не го правят?

— Ааа, това не го зная. Може би проучват мястото, където са паднали. Въпросът не обхваща моята специалност.

Задачата на втория екип от специалисти бе да изследват: а/ дали обектът беше естествен или изкуствен; б/ притежаваше ли екипаж, т.е. във вътрешността му имаше ли живи същества; в/ съществуваше ли някакъв начин да стигнат до тях, ако ги имаше. Бяха набелязани и други крайни цели, като например познанията на хипотетичния екипаж, наличието на неагресивни или агресивни намерения, но последното бе обект на отделно разискване.

Екипът започна своята работа. Много скоро техните уреди започнаха да дават заключителни данни, но някои от тях бяха противоречиви. На първо място, никой от апаратите не отбелязваше нищо метално в обекта, поне в земния смисъл за метал. В действителност той беше кух — външната му повърхност представляваше обвивка, чиято дебелина не надминаваше четиридесет сантиметра, въпреки че вътрешността му не беше празна и там се намираше нещо…

И тук започваха проблемите. Вътрешността бе запълнена от голяма маса, чиято форма и размери не можеха да се уточнят, но в нея оставаха известни празни кухини. Същевременно в нея имаше наличие на части, които се движеха. Апаратите не закъсняха да го отбележат: някаква доста масивна машинария с ритмично биене, което се промъкваше през дебелината на външната обвивка: „тамб — тамб — тамб“, като тиктакането на огромен часовник.

— Това е моят извод — каза полковникът на шефа на специалистите. — Метеоритът не е нищо повече от космически кораб. Не зная защо под първата обвивка или стена не намерихме втора, направена от метал, но дали той се нуждае от нея? Не сме запознати с концепцията на нашите посетители, може би нашите капсули ще им изглеждат толкова абсурдни, колкото тяхната на нас. Без съмнение, във вътрешността на обекта съществува някаква функционираща машина, която ги снабдява с въздух или топлина, или с това, от което се нуждаят. И движещите се неща, открити от нас, би трябвало да представляват техния екипаж. Не ме питайте как изглеждат, нямам понятие. Но те са там!

— Тогава защо не излизат?

— Не знам. Може би смятат, че не е настъпил моментът. Възможно е и да са открили присъствието ни и да се страхуват от нас, а може и да не са в състояние да излязат. Кой знае каква е причината?

— Тогава какво да правим?

Шефът на специалистите изглеждаше твърде замислен.

— Мисля, че най-добре ще бъде — продължи, — да се опитаме да го отворим.

Детайлното изследване на най-фините структури на външната обвивка предостави интересни данни. Микроскопското проучване установи, че въпреки нейната твърдост и плътност, консистенцията й е порьозна, а този факт даваше известна насока в намеренията им да я атакуват. След няколко часова борба, донесената мощна бормашина успя да пробие отвор с дълбочина от два сантиметра, но по-нататък опита трябваше да се прекрати, тъй като с напредването на бургията в масата на обвивката, нейното съпротивление нарастваше. При все това, пътят за атака на обекта бе положен.

По същото време, шефът на специалистите откри вертикална, почти незабележима цепнатина, разположена по цялата височина на обекта. Беше микроскопична, може би породена от разцепване на обвивката след удара в почвата — почти незабележима, но съществуваше.

Така се роди нова идея. След като макар и твърда, обвивката се поддаваше на перфориране, а по цялата й дължина съществуваше цепнатина, тя можеше да бъде разширена. И ако по същата се положеше динамит, който да бъде взривен, съпротивата на материала щеше да бъде много по-слаба. Може би това беше единствения начин да се проникне в обекта.

И работата започна. В продължение на две денонощия, екип от двайсет човека, въоръжени с мощни бормашини, се посвети на задачата да пробива отвори с дълбочина пет сантиметра и диаметър два, равномерно разположени по протежение на цепнатината. След това бе поставен по-мощен от динамита взрив и свързан с общ детонатор. После всички се отдалечиха на необходимото разстояние и околността се разтресе от оглушителен гръм. Над обекта се издигна облак от прах, задържа се няколко секунди и се разпръсна. Обектът стоеше непокътнат.

Шефът на специалистите се приближи към него и започна да изследва ефекта от взрива. Бяха изхвръкнали парчета от материал, отворите бяха станали по-дълбоки… И нищо повече. Макар че да, да, имаше нещо повече. При откриването й, цепнатината бе с ширина от около една стотна от милиметъра, а сега бе станала малко по-широка от милиметър.

Реши се опитът да бъде повторен. В непокътнатите части на цепнатината бяха пробити нови отвори, в които бе положен нов взрив. Два дни по-късно новият експлозивен кръг обгърна обекта. Детонацията произведе класически облак от прах и дим…, и също като предишния път обектът остана невредим.

Полковникът и шефът на специалистите изглеждаха разочаровани. Детекторите показваха слаби изменения във вътрешността на обекта: биенето на машината бе станало по-ускорено, същото се отнасяше и за останалите спазматични движения, сякаш обитателите на вътрешността бяха по-възбудени от всякога.

— Знаят какво правим — отбеляза шефът на специалистите — и това ги възбужда. Може би искат да отворим капсулата, възможно е и да са възбудени, защото са разбрали, че искаме да им помогнем. Не зная, причината може и да е друга, но докато не отворим обекта и не стигнем до вътрешността му, няма да разберем.

— Трябва да го направим! — изгрухтя полковникът с типичната за военните сигурност, която подсказваше, че каквито и да са, заповедите следва да се изпълняват. — Да, по дяволите, трябва да го направим!

Групата от войници, заобиколили обекта, сега беше по-многобройна от всякога. Две артилерийски оръдия от различен калибър бяха докарани за всеки случай, а дулата им бяха прицелени в обекта. Числото на любопитните около войнишкия кордон се бе увеличило и продължаваше да се увеличава, очите им се взираха в необикновения феномен. Журналисти от цял свят бяха разпространили новината, техните събратя заедно с фотографите си пробиваха път с лакти, в търсене на по-добра позиция всред тълпата. Във въздуха витаеше напрегнато очакване.

— Ще заложим всичко на карта — заяви шефът на специалистите. — Ще опитаме още един път!

И този път самият той ръководеше операцията. Макар и непоклатима, цепнатината се бе разширила с почти още един милиметър, което даваше надежди. Търсейки по-слаби места, този път зарядите бяха поставени на всеки десет сантиметра, всеки от тях на възможно най-голяма дълбочина. Когато работата приключи, обектът изглеждаше като опасан с дебел пръстен.

— Този път, да! — рече шефът на специалистите. — Този път ще го постигнем!

Очакването бе по-голямо от никога досега. Най-добрите фотографи бяха пристигнали, за да фиксират миговете на експлозията, и безнадеждно търсеха възможно най-добрите ъгли за снимане. Войниците нервно опипваха своите оръжия, зад тях стотина полицаи се разхождаха между прииждащите любопитни и се опитваха да въведат ред. Ограничителната площ около обекта се бе разширила и много от зяпачите, конкурирайки се с фотографите, се бяха покатерили по дърветата, за да виждат по-добре.

Шефът на специалистите ревизира всичко направено досега. Знаеше, че опитът ще бъде окончателен и не желаеше да се проваля. Когато се почувства по-спокоен, се оттегли към пункта за наблюдение, приготвен по негови указания, който беше добре укрепен и разположен на около сто и двадесет метра от обекта. Там вече се намираше полковникът — нервен и притеснен от присъствието на военноначалника на областта, който беше пристигнал от столицата единствено за да наблюдава развитието на операцията.

— Готов? — попита той полковника.

— Готов — отвърна вместо него шефа на сапьорите.

Докато всички се приготвяха, настъпи тишина. След това един техниците по експлозивите даде знак. Шефа на специалистите погледна полковника, а той от своя страна — военноначалника на областта. Изминаха няколко мигове на очакване, после обектът, паднал от пространството, бе разтърсен от ужасна експлозия. Подобно на пръстените на Сатурн, образувалият се от светлина, прах и дим пръстен се завъртя и издигна, докато се превърна в облак. След това лека-полека започна да се разпръсква.

Задържали дъха си, всички неспокойно опънаха вратове, за да видят какво става. Да, този път зарядът бе изпълнил своето предназначение. Най-сетне пукнатината се бе разтворила, а обектът лежеше разцепен на две части. Във вътрешността му не се забелязваше втора обвивка, но там имаше нещо, което мърдаше.

Тогава всички чуха първото грачене, почти незабавно придружено от грубо и спазматично биене на крила.