Номенклатурата

Нов-новеничък файтон си имаше на времето Лальо Пърликачулят с два червени коня със звънци и гердан от обайници на шиите и превозваше отбрани пътници до Заара, до Габрово и Калофер, а най-вече до туловската гара. Широк беше файтонът, мек, удобен, събираше до пет души и един на капрата в краен случай, ама понякога, за да им излезе по-евтино, и по девет еврейки е качвал до баните. Добре се препитаваше с него човекът и свързваше двата края, ама прекараха линията до града, навъдиха се автомобили и всичко се обърка. По цял ден висеше Лальо на площада, кажи-речи, без работа, отчая се и той, и конете и един ден белият умря от глад. Не се мина много време, и другият почина от жал по него, файтонът остана у тях под сушината да спят кокошките по него и Лальо я обърка съвсем.

Година и половина мята крака из кафенетата без работа, окъса се, отслабна, напусна се, ама като няма какво да захване! Хеле, пак да е жив и здрав чичо му.

Бре молби, бре поклони, бре ходатайства, най-после успя да го назначи магазинер в секцията по постройка на крайбалканската железопътна линия. Грамотен човек беше, да речеш, инак Пърликачулят, интелигентен, три години в пети клас е стоял и още една щял да стои, ама наборната комисия не се съгласила и го избрала за войник.

Постъпи той в магазина, значи, възпретна се, сякаш е бил и пребил на тая работа, ама знае ли животен човек отгде ще му дойде зло на главата?

Мете си сам магазина, чисти си, подрежда, раздава на работници и майстори дванайсетметрови релси марка „РПШ“ или „ЦСВ“ от осемтях метра, вземат чукове, копачки, подбивки, трамбовки, връзки, болтове, крампони, секачи, козикрака, преси, глухи ключове, гребла, лостове, сигнални фенери, четки за катранясване, барути, фитили, капсули и пр., и пр., ама с карнетки ги дава, значи, записва си всичко и работата се лее като песня. Изпрати ли работниците, ще прегледа туй-онуй из склада, ще прибере книжата и ако го няма секционния инженер, да речем, ех, човещина, ще поизлезе за някой и друг час да си почине и да си накваси гърлото в Кьосовата механа.

Не щеш ли, един ден от главната дирекция на постройките се получава писмо…

Писмо като писмо, веднъж ли ги е получавал, ама като го прочел веднъж-дваж, една думица го накарала да му изсъхне плюнката в гърлото и да му щръкне косата, тъй да се рече, коренно.

„Направете веднага списък — пишело в писмото, — на целия инвентар съгласно новата номенклатура.“

Гледал я тая проклета дума Пърликачулят, прочел я пак, потретил и не можал да й схване значението.

„Бре — рекъл си на ума, — отгде ми дойде тая беля на главата! Но-мен-кла-тура… Но-мен-кла-тура!… Толкова учение съм изучил на времето и с такава интелигенция съм се събирал, такваз дълга и заплетена дума не съм чувал. Тю, да му се не види макар! Какво ще да е туй нещо? Какво иска да каже? Че няма ни инженера, ни счетоводителя, ни никой в секцията. Пък и тук да са — мислите си, — бива ли да ида да ги питам, да се издам, че съм толкова прост? За какъв ще ме сметнат?“

Мислил, мислил, повтарял думата и умствено, и на глас, па като му пламнала главата, турил ключа на склада и — хайде пак в кръчмата при приятелите си.

— Какво си се умислил като мораторен търговец? — запитал го бай Коста Вълнарят.

— Остави се — рекъл, — не е за приказка. Една мъка ми е легнала на сърцето — не ти е работа!

— Кажи си я, кажи — изписукал на тънко Динко Духтито, — тия работи тъй стават. Кажи си я, че да ти олекне и да почерпиш.

Тъй и тъй, тъй и тъй, разправил им Лальо за писмото и като им произнесъл думата, умислили се и тримата на масата и нито пият, нито приказват, нито към мезето посягат.

Приятелство, знаеш, дружба голяма и всеки иска да помогне, ама — ха де!

— Номен… номен… номен… — запредъвквал сериозно Коста Вълнарят. — Да е номер например, да ти кажа веднага какво значи, ама то, пусто, с „н“ на края. Но-мен-кла-тура… Дълго нещо! Европейска дума. Неизвестност! Гатанка цяла!

— Кла-тура… кла-тура… Брей, Лалчо, да не е нещо за подигравка написано, брей — поел Духтито. — Да не искат да те подметнат, дето само седиш в склада и си клатиш краката, и ти плащат, а? Клатура… От клатене трябва да произлиза.

— Мълчи бе, дивак! — троснал му се Пърликачулят. — Клатя ги! Ела и ти да си ги клатиш! Мене ми се е размътил умът от работа, а той — клатя!

— Ама без докачание например — запримигвал Духтито. — Аз само думата… такова. Тъй се разбира.

— Разбира се, разбира! Като си я почнал от средата, то се знае. Може ли така? Че то е все едно да ми викаш ти на мене Качул, вместо Пърликачул. Същото ли е, а? Едното е само качул, а другото е пак качул, ама е пърлен. Разлика има, значи, и не се меси, като не ти е работа.

Дълго време тримата езиковедци спорили по въпроса и едва към полунощ закрили събранието, без да могат да вземат приемливо решение.

На другата сутрин, като отворил пак склада и раздал инструментите, заключил и без да гледа ни дъжд, ни вятър, запътил се право при поп Костадина.

— Отче попе — рекъл още от вратата, — ти баща — рекъл, — ти майка, ама тая дума — рекъл — трябва да я науча и да свърша работата, преди да е дошъл инженерът, инак — рекъл — отиде ми и лятото, и останалите годишни времена.

Дъвкал я попът, премятал я из устата си като корав залък, скубал си брадата, па измърморил:

— Не е славянска дума тая, синко, няма я в черковните книги! И не ми се вижда да е хубава. Протестантска трябва да е, а аз на протестантите и ерголемите им не искам да ги чуя. Не ме питай за такива нечестиви неща. Не зная.

Дядо Марин, бирникът, пенсионер човек, две къщи има, син му е главен учител и може да ти събере стълба от числа, две педи дълга, дорде ти клепне окото, ама и той не можал да я изтълкува.

— Не ми е работа — рекъл, — чичовото. Искам да ти услужа и не мога. От трийсет и седем години не се минава ни ден да не прочета по два вестника от кора до кора, ама такава разкрачена и неразбрана дума не съм срещал. Трябва да е сбъркана. Не ще да е тъй, както я казваш.

Пърликачулят се отчаял, оклюхнал съвсем и не знае какво да прави.

И у Конкилеви ходил вечерта, и стария даскал Матея питал, жена си на гледачка пратил и цяла нощ обикалял по учените хора из махалата, но всеки дига рамене и не може да рече гък по въпроса.

Върнал се вкъщи мишка-вода чак по съмнало. Събудила се жена му, наручкала му огън, свил се той над него, дано се стопли, ама тя го вече била пипнала тънката и зъбите му тракали тегели като шевна машина. Разкършило го, метнало го в огън и люпнал по очи в леглото. Трупала жена му черги, трупала, чай му сварила и две тухли му турила — една на краката, а другата на корема, — дано се стопли, а той скимти, мучи и от време на време все думата бърбори, сякаш бълнува. Кога го отвила сутринта и го погледнала, той се бил опънал, сякаш погълнал точилка, и ръцете му корави на кокал.

Умори го, брей! Загроби го една нищо и никаква папищашка думица! Не можа човекът ни да я разбере, ни списъка си да направи — и толкоз!