Нос

I

На двайсет и пети март в Петербург се случи едно необикновено странно произшествие. Бръснарят Иван Яковлевич, който живееше на Вознесенския проспект (фамилията му е загубена и дори на фирмата му — дето е изобразен господин с насапунисана буза с надпис: „И пускане кръв“ — няма нищо повече), бръснарят Иван Яковлевич се събуди доста рано и подуши мирис на топъл хляб. Като се привдигна малко на кревата, видя, че съпругата му, достопочтена дама, която много обичаше да пие кафе, изваждаше от печката току-що опечени хлебчета.

— Днес, Прасковя Осиповна, аз няма да пия кафе — каза Иван Яковлевич, — а вместо това ми се иска да хапна топла питка с лук. (Тоест Иван Яковлевич би искал и едното, и другото, но знаеше, че беше съвсем невъзможно да се искат две неща отведнъж; защото Прасковя Осиповна никак не обичаше такива прищевки.) „Нека глупакът яде хляб за мен е по-добре — помисли си съпругата. — Ще остане още кафе.“ И хвърли една питка на масата.

От приличие Иван Яковлевич облече над ризата си фрак, седна до масата, взе нож и като направи многозначителна гримаса, почна да реже питката. Като я разряза на две половини, той погледна в средата и за свое учудване видя, че нещо се белее. Иван Яковлевич разчопли с ножа и опипа с пръст: „Твърдо — каза си той. — Какво ли може да бъде?“

Пъхна пръстите си и измъкна — един нос!… Иван Яковлевич дори отпусна ръце; почна да търка очите си и да опипва: нос, наистина нос! И освен това като че познат. Ужас се изписа по лицето на Иван Яковлевич. Но тоя ужас не беше нищо в сравнение с негодуванието, което обзе неговата съпруга.

— Откъде, звяр такъв, отряза тоя нос? — викна му тя гневно. — Мошеник, пияница! Аз сама ще те обадя на полицията. Разбойник неден! Чух вече от трима души, че през време на бръснене тъй си дърпал носовете им, че те едва се държат.

Но Иван Яковлевич беше ни жив, ни умрял. Той позна, че тоя нос не беше на никой друг, а на колежкия асесор Ковальов, когото бръснеше всяка сряда и неделя.

— Чакай, Прасковя Осиповна! Аз ще го сложа в ъгъла, завит в парцалче: нека постои малко там, а после ще го изнеса.

— Не искам и да чувам! Да позволя в стаята ми да има отрязан нос?… Дръвник такъв! Знае само да точи бръснача си на ремъка, а скоро вече съвсем не ще може да изпълнява своя дълг, пачавра, негодник! Аз ли ще трябва да отговарям за теб пред полицията?… Ах, ти, отрепка, глупав пън! Махай го! Махай го! Носи го, дето щеш! Да не съм го помирисала тук!

Иван Яковлевич стоеше съвсем като убит. Той мислеше, мислеше — и не знаеше какво да измисли. „Дявол да го вземе, как е станало? — каза той най-сетне, като се почеса зад ухото. — Пиян ли съм се върнал вчера, или не — не мога положително да кажа. А по всички признаци това произшествие е невероятно: защото хлябът е нещо, което се пече, а носът — нещо съвсем друго. Нищо не мога да разбера!…“ — Иван Яковлевич млъкна. Мисълта, че полицаите ще намерят у него носа и ще го обвинят, го накара просто да падне в несвяст. Вече му се мяркаше червената полицейска яка, обшита красиво със сребро, шпага… и той затрепера с цялото си тяло. Най-сетне взе долните си дрехи и обущата, намъкна върху си всички тия парцали и придружен от тежичките приказки на Прасковя Осиповна, обви носа в едно парцалче и излезе на улицата.

Искаше да го пъхне някъде: или до уличното стълбче при портата, или тъй някак, без да ще, да го изпусне и да завие в напречната улица. Но за проклетия все се изпречваше някой познат, който веднага го запитваше: „Къде отиваш?“ или „Кого ще бръснеш толкова рано?“, тъй че Иван Яковлевич съвсем не можеше да намери сгодна минута. Веднъж насмалко не го изпусна, но полицаят в будката още отдалеч му посочи с алебардата и му рече: „Вземи го! Изпусна нещо!“ И Иван Яковлевич трябваше да вдигне носа и да го скрие в джоба си. Обзе го отчаяние, още повече че хората по улицата непрекъснато се увеличаваха, тъй като почваха да отварят магазините и бакалниците.

Реши да отиде до Исакиевския мост: дали оттам някак не можеше да го хвърли в Нева?… Но аз съм малко виновен, че досега не съм казал нищо за Иван Яковлевич, човек почтен в много отношения.

Иван Яковлевич, като всеки почтен руски занаятчия, беше страшен пияница. И макар че всеки ден бръснеше чуждите бради, неговата собствена винаги беше небръсната. Фракът на Иван Яковлевич (Иван Яковлевич никога не ходеше в сюртук) беше нашарен, тоест беше черен, но целият с кафяво-жълти и сиви петна, яката му бе омазана, а вместо три копчета висяха само конци. Иван Яковлевич беше голям циник и когато колежкият асесор Ковальов през време на бръсненето му казваше обикновено: „Ръцете ти, Иван Яковлевич, вечно миришат!“, Иван Яковлевич отговаряше на това с въпрос: „Че защо пък да не миришат?“ „Не знам, братко, само че миришат“ — думаше колежкият асесор и Иван Яковлевич смръкваше емфие и заради тия думи го насапунисваше и по бузата, и под носа, и зад ухото, и под брадата, с една дума, дето му се искаше.

Тоя почтен гражданин беше вече на Исакиевския мост. Преди всичко той се огледа наоколо; след това се наведе над перилата, уж да погледне под моста дали има много риба — и тихичко хвърли парцалчето с носа. Той се почувства така, сякаш изведнъж се е освободил от сто и осемдесет килограма тежест. Иван Яковлевич дори се усмихна. Вместо да отиде да бръсне чиновнически бради, той се запъти към заведението с надпис „Ястия и чай“, за да поиска чаша пунш, когато изведнъж съзря в края на моста участъковия пристав, човек с благородна външност, с широки бакенбарди, с триъгълна шапка и шпага. Той замръзна, а участъковият пристав му правеше знак с пръст и думаше: „Я ела насам, драги!“

Иван Яковлевич знаеше как трябва да постъпи, сне още отдалеч фуражката си, приближи се пъргаво и рече:

— Здраве желая, ваше благородие!

— Не, не, драги, не, ваше благородие, а я ми кажи какво правеше там на моста?

— Бога ми, господине, ходих да бръсна и се поспрях да видя дали реката тече бързо.

— Лъжеш, лъжеш! Няма да се отървеш с това. Я благоволи да отговориш!

— Готов съм да бръсна ваша милост два пъти в седмицата или дори три пъти без всякакво възражение — отвърна Иван Яковлевич.

— Не, приятелю, това са дребни работи! Мен ме бръснат трима бръснари и отгоре на туй — смятат го за голяма чест. Ами ти, я разправи какво правеше там?

Иван Яковлевич побледня… Ала тук произшествието съвсем се покрива с мъгла и какво стана по-нататък, нищо положително не се знае.