Някои измерения на научната фантастика: предубеден поглед

Написах това парче в отговор на молбата на Джим Бен да водя колона на гост-сътрудник в Галакси, което тогава бе под негова редакция.

Помня местата за сядане и изгледа: тежка дървения и гофриран метал високо горе, телевизионни монитори в готовност долу на земята, голям часовник, отмерващ секундите; в далечината тясна ивица спокойна вода, отразяваща сивотата на облака между нас и космическия кораб. През няколко места от мен Хари Стъбс увековечава с фотоапарат. От дясната ми страна млада корейка прави същото, но без камера. Тя рисува акварел, изобразяващ тази сцена. В редицата непосредствено под мен и пред мен, жестикулирайки от време на време някакъв европейски журналист говори бързо на сърбо-хърватски във вградения при креслото телефон. На земята в левия край като един център на група слушатели, облечена в ослепителни одежди, Сибил Лийк обяснява, че времето скоро ще се проясни и няма да има по-нататъшни проблеми. Когато времето се проясни и часовникът отмери последните секунди, видяхме запалването на ракетата преди да го чуем и от водата се надигна ударна вълна, която се спусна в нашата посока. Аполо 14 вече се издигаше, когато удари звукът, чиято силата му продължи да нараства, докато металният покрив завибрира. Разнесоха се наздравици и аз продължих да гледам, докато покривът закри гледката. След това проследих развитието на полета на монитора. Помня, че си мислех, „Дълго чаках това“.

В този момент не научната фантастика бе това, за което мислех. Мислех единствено за самото събитие. И все пак не бих чакал на това място и в това време, ако не бях обвързан с научната фантастика. По късно, в по-спокойните вечерни часове след събитието си дадох сметка за начина, по който съм се докосвал до фантастиката през годините, опитвайки се да поставя на местата им някои от нещата, които изглеждаха част от нея в една по-обширна перспектива.

Израснах и учих в места, където фантастиката не се смяташе за част от belles lettres1 . Доколкото бях отворен за критични помисли в останалите области на литературата, на мен ми се струваше, че фантастиката e недооценена, защото когато изобщо бе споменавана, то бе като цяло с позоваване по-скоро на най-лошото, отколкото на най-доброто, което предлагаше. Несправедливо, но светът беше такъв.

Напоследък, обаче, ситуацията се промени и фантастиката се оказа обект та нарастващо внимание, както от страна на критиката, така и на академичното общество. Причината, доколкото я усещам е, че се натрупа достатъчно голямо количество добра фантастика, която да провокира такава загриженост, но най-вече, че на тези които навремето се чувстваха както се чувствах аз и които впоследствие изградиха академични кариери им е било необходимо точно това време, за да достигнат позиции, от които могат да направят нещо за фантастиката. Ето защо, аз бях доволен всеки път, когато бивах помолен да се обърна по този въпрос към някоя университетска общност, не само понеже това бе един вид реабилитация на предпочитанията ми, но и защото се чувствам принадлежен към онези, които работиха за да постигнат тази промяна на схващането за фантастиката.

И все пак, това породи за мен нов проблем. Всеки път, когато говорех, трябваше да имам какво да кажа. Това наложи да проуча собствените си отговори на незадавани въпроси към фантастиката и да си дам сметка за някои от силите, които са я формирали и продължават да я формират. Когато бях помолен да напиша това есе, реших да очертая като цяло резултата от тези опити и да покажа възникналите в процеса химери, каквито и да са те, първо; понеже самият аз съм любопитен да ги видя и второ; защото искам да се впиша с няколко думи, преди количеството критика на научната фантастика да надрасне количеството научна фантастика, когато ще бъде малко вероятно да бъда забелязан.

Дупката с размерите на Аполо в моята душа, която бе запълнена през онзи ден бе копана отпреди в продължение на повече от двадесет години, когато започнах да чета истории за космически пътешествия. Това бе част от нея, но не всичко; Но емоцията е също толкова част от смисъла, колкото и мисълта за него и доколкото повечето дългогодишни почитатели на този вид литература започват да я четат в ранна възраст, основното привличане се състои в усещането, което тя поражда. Към кое всъщност се стремят те? чисто бягство от действителността? Любов към спектакли с космически измерения? Закъсняло възраждане на инфантилни фантазии по времето, когато те нормално би трябвало да започнат да избледняват? Всички тези неща взети заедно? Някои от тях? Нито едно от тях? Или нещо друго?

Понятието „усещане за чудеса“ заема достойно място в подобни дискусии, а аз винаги и навсякъде съм търсил това усещане в литературата с надеждата да се добера до пълното разбиране на нейните механизми. Винаги съм го очаквал на две места: в творбите на Сент Екзюпери от ранните дни на въздухоплаването и в описанията на Жак Кусто в началото на подводните експедиции, оборудвани с акваланги. Общият елемент, както го виждах бе, че и двата вида писания споделят с фантастиката тема, засягаща проникването в едни непознати преди това светове с помощта на уреди изобретени и сглобени от човек, които му помагат да разшири сетивата си до непознати преди това измерения.

Обръщайки се назад, аз се почувствах длъжен да класифицирам митовете, легендите, библейските сказания и откъслечните части от фолклор, които винаги са заемали висока позиция във въображаемите ми пътешествия като източници на нови елементи, но също така и на различия. Винаги е имало разказвачи със спекулативно настроено мислене, за които е удоволствие да се разхождат в периферията на познатото, изказвайки предположения за мащабите на непознатото. Може да се спори, че това е необходима съставка на епическата литература — да се занимаеш с духа на епохата, да го разнищиш ш да оставиш края на човешкото състояние отворен, а самата смърт по някакъв начин надхвърля дори фундаменталните схващания за трагедия и комедия. Истинската епика, разбира се, в исторически план е малко и на мястото си, но този малко или много прозаичен елемент, импулсът за преувеличение, довеян от Класиката, Християнските или Ренесансовите отсенки, които изпъстрят Западната литература с романси, приказки, екзотични воаяжи и утопии, винаги са ми се е струвал като същия полет на фантазията както днешната фантастика, само че тогава се е работило с обектите, с които са разполагали навремето. Трябваше да дойде Епохата на просвещението, да дойде науката, индустриалната революция и да родят нови източници на идеи, които да бъдат натискат, въртени, преобръщани и напъхвани през по-нататъшни пространства, за да породят в крайна сметка научната фантастика. Когато най-големите и най-интересни идеи дойдоха откъм науката, а не откъм теологията или откъм изследването на нови земи, един поглед назад дава да се разбере, че изглежда логично да се роди нещо като научната фантастика.

Разбира се, реалистичната новела също бе запратена на дъното и по това време започва да издава първите си писъци, събитие, което изисква един поглед към разликите в надареността. В общи линии, както съм казвал тук и на други места, модерната реалистична новела е отхвърлила това, което Нортроп Фрай е определил като извисени персонажи. Тя е едно демократично място, в което не се предвиждат герои, глуповати крале, полубогове и богове. Фантастиката, от друга страна, възвърна към живот и доразви тези персонажи, включвайки и мутанти, извънземни, роботи, андроиди и емоционални компютри. Съществува основно различие в персонажите и персонификацията, както и в източниците и хода на идеите.

И какво за тези идеи? Доста натрапчиво се спори, че Франкенщайн е първата фантастична новела. Ако трябва да опростяваме, както е необходимо за такъв род дискусии, изглежда в самото сърце на фантастиката има нещо като противопоставяне тип „Франкенщайн срещу Пигмалион“, както и вътрешен, а може би и вечен диспут за това дали творенията на човека ще го унищожат или ще живеят щастливо с него за вечни времена. Навремето, когато започнах да чета фантастика бих казал, че преимуществото статистически е в полза на Пигмалион. „Усещането за чудеса“, както го познавах аз, в повечето истории се смесваше съвсем в чист вид с всички онези страхове и грижи за непредвидените странични ефекти от някои начини за употреба на техниката, появили се в последните години. Галатея роди едни по-чисти виждания, обединяващи в себе си навлизането в нови светове и разширяването на сетивата ни. Понастоящем предпазливостта отново е на мода и Франкенщайн хвърля сянка върху повечето от работите ни. Но, понеже това е част от силата, която поражда визии, той не може сам по себе си да бъде враг и разрушител на този свят. Без да говоря като предсказател или моралист, а само като писател, личните ми усещания са, че такъв цикъл е полезен за нашата сфера, защото ако не друго, той представлява едно връщане към неизследваната част от убежденията ни, каквито и да са те, в посока на основните отношения в общността човек-машина. Край на отклонението.

Особеното качество на фантастиката, способът с който тя постига най-добрия ефект, разбира се, е въображението, издигнато в случая на няколко октави над звученето, което то има навсякъде другаде в литературата. Да уцелиш подходящата нота, това е една от най-големите трудности, срещани при писането на фантастика; а именно в добавка на стандартните изисквания, задължителни за композирането на една история в проза, възниква допълнителната задача да се обяснят нови щрихи и особени черти на повествованието — без видимо да забавяш действието или да намаляваш напрежението, което трябва да се изгради в последователни стъпки. Това, с течение на годините, е довело до развитието на клишета (бих искал да ги нарека „съглашателства“, но думата някак не приляга на областта на фантастиката), клишета, включващи приемането и споменаването мимоходом на такива явления като пътешествия със скорост по-голяма от тази на светлината, телепатия, телепортация, химикали, осигуряващи безсмъртие и апарати за моментален превод от и на чужди езици, ако трябва да изброим няколко. Употребата им е показателна за изкуственост в степен неприсъща за никой друг род съвременна литература — като изключим някои самобитни поети, с техни частни митологии, което няма нищо общо с цялата тази общност на съзаклятници. И все пак, тази изкуственост всъщност не отблъсква и поради компенсаторния ефект илюзията действа на едно по-високо ниво на любопитство, каква все пак е природата на това животно. Буквално всичко би могло да стане обект на фантастичен разказ. Приемайки клишетата на фантастиката, човек се изоставя баналните положения движещи повествованието в художествената измислица. Това в известна степен изисква една по-голяма изтънченост, но и наградата е сравнима по стойност.

Това са някои от по очевидните неща, които разделиха фантастиката от модерния реалистичен разказ. Но ако трябва да има някаква значима, всеобхватна схема на литературата, то къде е мястото на фантастиката в нея? Храня недоверие към този велик класификатор Аристотел по отношение на едно нещо, което има отношение към темата. Древногръцката цивилизация не е имала това виждане за времето, което имаме ние. Историята е била разглеждана в епизодичен смисъл като борба между непроменящото се човечество и неумолимата и също толкова неизменна съдба. Бавният процес на органична еволюция все още не е бил доловен и най-обширният модел за поглед върху света са били видимо неизменните съзвездия. Бяха необходими същите процеси, които наредиха сцената за фантастиката — рационализмът на осемнадесети век и науката на деветнадесети — за да възникне за пръв път в историята на света усещането за историческа посока, за времето като поредица от развития и неповтарящи се събития.

Този специален поглед върху света стана част от фантастиката по един далеч по-екзактен начин, отколкото при всички останали похвати на разказване, защото той осигуряваше основата на любимото й упражнение: екстраполацията. Заради това имам чувството, че фантастиката е формата на литература най-малко засегната от догмите на Аристотел, но вземаща предвид естеството на състоянието на човечеството, което той е виждал като неизменно, както и същността на човешката съдба, която той е смятал за неизбежна.

И все пак фантастиката е загрижена за състоянието на човечеството и за съдбата на човека. Точно спекулативната същност на нейната загриженост бе причината да бъдат изоставени Аристотеловите структури, отнасящи се до необхватимите с разума и неизменни понятия. Нейните методи включват едно размекване на възвисените персонажи, в исторически и диалектическо-времев аспект, асимилация на напреженията в технологичното общество и възпроизвеждане на „усещане за чудеса“ посредством игри на въображението, прехвърлящи пред познанието мост към нови простори — усещане, способно, в най-добрата си същност, да сравни силата на това изживяване с припознаване, за което Аристотел е твърдял, че е най-силният ефект на трагедията. Може дори да се спори, че усещането за чудеса представлява един друг ред на познание, но аз не виждам причина да се задълбавам във възможните метафизични аспекти от тази гледна точка.

Доколкото авторитетността има склонност да демонстрира загриженост за нечии наследници, ние имаме щастието да сме вътре в нещата днес, в самото им начало, когато все още можем да се целим нависоко и да композираме чертите си в една поза на увереност, надявайки се в същото време на съгласие. На мен ми се струва, че в такъв случай има връзка между цялостната същност на научната фантастика и тази висока литературна форма, епиката. Традиционно епиката се смята за представяща духа на цяла една цивилизация — Илиадата, Махабхарата, Енеида, ни разкриват ценности, грижи, надежди за по-добра участ на гърците, на древните индуси, на римляните. Научната фантастика е в по-малка степен провинциална, защото тя наистина се занимава с човечеството като такова. Не съм толкова дързък, че да заявя, че което и да е фантастично произведение някога се е доближило до нивото на епическите произведения (въпреки че Олаф Стапълдън вероятно е стигал най-близо), но по скоро бих желал да отбележа, че импулсът, който я движи е в кръвно родство с този на епическите хроникьори и е отразен в желанието да се занимаваш с бъдещето на човечеството, описвайки го по всеки възможен начин, като духът и ориста не касаят отделна народност, а човека.

За нещастие, литературата от висока класа изисква нещо повече от добри намерения и поради това аз се чувствам длъжен да повторя предупреждението си, за да не бъда разбран погрешно, повече отколкото се полага в такива случаи. В процеса на говорене за епиката, аз се опитвам да отбележа сходството в духа и субстанцията между научната фантастика и епичните форми. Не поддържам схващането, че то се постига във всеки произволен случай или в областта, разглеждана като отделна цялост. Възможно е да го има; възможно е и да го няма. Застанал съм прекалено близо, за да видя това ясно. Изказах единствено мнение, че фантастиката се ражда по подобен начин, обладавана от време на време от нещо подобно на Омирово вдъхновение и че основните й цели са от същия характер, като демонстрира впечатляващо сходство по-скоро с епиката, отколкото с реалистичната новела, в чиито пазви е родена и откърмена. Източникът на тази специална жизненост може спокойно да бъде фактът, че, както и субектът й, тя продължава да се развива и остава недовършена.

Такива бяха мислите, които ми хрумнаха, когато бях помолен да направя есе, относно измеренията на научната фантастика. Прегледах асоциациите с в тази област, първо в качеството си на читател и почитател, припомняйки си, че фантастиката е уникална с притежанието си на общност както от почитатели, така и от съзаклятници, което спомага за осъществяването на лични контакти между писателите и читателите, ситуация, която би могла да има необичайно значение. Когато един автор има възможността да се среща и да разговаря с голям брой свои читатели, той не би могъл да преодолее усещането или поне първоначално не би могъл, подобно на едновремешните разказвачи, сблъсквали се с въпросите и коментарите на живата аудитория. Би било редно да се отдаде значимото на психологическият процес, замесен в това, в качеството му на фактор влияещ върху тази материя. Помислих и за моето участие като автор, предполагайки в процеса на опознаване на самия себе си, че лекарството за най-голямото главоболие при композирането — облицовката с допълнителни обяснения, направено възможно най-безболезнено — може да се окаже механизмът, чрез който въображението се вдига, за да изкачи онези няколко допълнителни стъпала към мястото, където необикновеното става достоверно — и оттам и свежестта, а оттам, когато е добре свършено и чудото. И тогава си помислих и за всички неща, на които не ни учат в училище, и които вълнуват мнозина от нас, понеже сме фантасти, а може би сме фантасти, понеже ни вълнуват.

Това ме отвежда обратно към стендовете на Кейп Канаверал, към вибрациите, към виковете, към моето „Аз съм го чакал“. Моят ентусиазъм спрямо успешното протичане на полет до Луната с хора на борда, може би ви говори повече за мен, отколкото за фантастиката и нейните измерения, защото полетът в космоса е само една част — колоритна част, за да бъда точен — от историята, с която сме обвързани, разказвайки за човека и неговото растящо познание. Защото в спомена ми, гледайки тогава огъня, чувствайки мощта и виждайки как корабът да се издига над Земята, това приличаше на триумф за Пигмалион; и това, както го осъзнах имаше много повече общо с възгледите ми в този ден, отколкото самите огън, мощ или кораб.