Одисея в космоса 2061

Замразените години

— За седемдесетгодишен мъж сте в изключително добра форма — отбеляза д-р Глазунов, вдигайки поглед от изпечатаните окончателни данни на Медком. — Не бих ви дал повече от шейсет и пет.

— Радвам се да го чуя, Олег. Особено след като съм на сто и три години — както много добре знаете.

— Пак започваме! Човек би си помислил, че никога не сте чели книгата на професор Руденко.

— Милата Катерина! Бяхме запланували събиране по случай стотния й рожден ден. Така съжалявам, че не успя да навърши тази възраст — ето какво става, когато прекарваш прекалено много време на Земята.

— Каква ирония, след като тя бе човекът, измислил онзи прочут лозунг: „Гравитацията ще ви доведе до дълбока старост.“

Д-р Хейуд Флойд се загледа замислено към непрекъснато променящата се панорама на красивата планета, на разстояние само шест хиляди километра, по чиято повърхност вече никога нямаше да може Да се разхожда. Още по-ироничен бе фактът, че благодарение на най-глупавия инцидент в живота му той все още беше в отлично здраве, докато почти всички негови стари приятели бяха мъртви.

Беше се завърнал на Земята само от седмица, когато въпреки всички предупреждения и собствената му увереност, че нищо такова не може да му се случи, той падна от един балкон на втория етаж. (Да, беше си пийнал, но беше го заслужил — той стана герой за новия свят, в който „Леонов“ се бе завърнал.) Многобройните счупвания бяха довели до усложнения, с които можеха да се справят най-добре в космическата болница „Пастьор“.

Това се бе случило през 2015 г. А сега — той не можеше да повярва, но виждаше календара на стената — беше 2061-ва.

За Хейуд Флойд биологичният часовник беше забавен от гравитацията на болницата, равна на една шеста от тази на Земята; два пъти в живота му той всъщност бе върнат назад. Сега се смяташе — макар и някои авторитети да го оспорваха, — че хибернацията спира процеса на стареене и предизвиква подмладяване. Флойд фактически бе станал по-млад по време на пътуването си до Юпитер и обратно.

— Значи смятате, че е безопасно да тръгна?

— Нищо в тази вселена не е безопасно, Хейуд. Мога да кажа само, че няма пречки от физиоло-гически характер. В края на краищата обстановката на борда на „Юнивърс“ ще бъде почти същата като тук. Там може и да не са на нивото на — аа — превъзходните медицински експерти в „Пастьор“, но д-р Махиндран е добър човек. Ако възникне проблем, с който не може да се справи, той ще ви постави отново в състояние на хибернация и ще ви изпрати обратно при нас — с обратна разписка!

Това бе решението, на което Флойд се надяваше, и все пак задоволството му беше примесено с някаква тъга. За седмици наред щеше да бъде далеч от мястото, което обитаваше вече почти половин век, и от новите си приятели от последните години. Макар че „Юнивърс“ беше луксозен лайнер в сравнение с примитивния „Леонов“ (който сега кръжеше високо над Фарсайд като един от главните експонати в музея „Лагранж“), все още съществуваше известен елемент на риск във всяко по-продължително пътуване в космоса. Особено ако то беше от рода на изследователската експедиция, на която се готвеше да тръгне…

Може би търсеше точно това — дори и 103-годишен (според сложните геронтологически изследвания на покойната професор Катерина Руденко, здрав и бодър 65-годишен мъж). През последното десетилетие беше започнал да изпитва нарастващо неспокойствие и някакво слабо недоволство от този прекалено комфортен и подреден живот.

Въпреки всички вълнуващи проекти, които се разработваха в Слънчевата система — обновяването на Марс, изграждането на базата „Меркурий“, залесяването на Ганимед, — нямаше цел, върху която би могъл да съсредоточи интересите си и своята все още значителна енергия. Преди два века един от първите поети на Научната Ера бе обобщил много точно неговите чувства, влагайки ги в думите на Одисей (или Юлисис):

„Три слънца“, как ли пък не! Бяха повече от четирийсет: Одисеи би се засрамил от себе си. Но следващият стих — който знаеше наизуст — беше още по-подходящ за него:

„Да търсим, да намерим…“ Е, сега знаеше какво ще търси и ще намери, защото му бе известно точно къде ще бъде то. Ако не станеше някой катастрофален инцидент, нямаше да му убегне по никакъв начин.

Никога не бе преследвал тази цел съзнателно, дори и сега не беше съвсем сигурен защо тя изведнъж стана толкова важна. Мислеше се за имунизиран срещу треската, която още веднъж обхващаше човечеството — за втори път в живота му! — но вероятно се беше заблудил. Или може би неочакваната покана да се присъедини към малкото почетни гости на борда на „Юнивърс“ беше запалила въображението му и бе събудила у него ентусиазъм, който дори не знаеше, че притежава.

Имаше и друга възможност. След всички тези години той все още помнеше какъв студен душ за широката публика бе се оказал опитът от 1985–1986 година. Сега имаше шанс — последен за него и първи за човечеството — да постигнат нещо повече от реванш за предишните разочарования.

През двайсети век беше възможно само прелитане над планетите. Този път щеше да има приземяване, пионерско по своята същност, както първите стъпки на Армстронг и Олдрин на Луната.

Д-р Хейуд Флойд, ветеран от мисията до Юпитер през 2010–2015 г., остави въображението си да литне към призрачния посетител, който за пореден път се завръщаше от дълбините на космоса, набирайки скорост секунда след секунда при подготовката си за обиколка на Слънцето. А между орбитите на Земята и Венера най-прочутата от всички комети щеше да срещне все още незавършения космически лайнер „Юнивърс“ по време на първия му полет.

Точното място на срещата все още не беше определено, но той бе направил своя избор.

— Халеева комета — аз идвам… — прошепна Хейуд Флойд.

Първи визуален контакт

Не е вярно, че човек трябва да напусне Земята, за да оцени пълния блясък на небесата. Дори в космоса звездното небе не е толкова величествено, както когато се наблюдава от висока планина, в някоя кристално ясна нощ, далеч от всякакъв източник на изкуствено осветление. Макар и звездите да изглеждат по-ярки извън земната атмосфера, окото не би могло да долови разликата. Изумителната гледка на половината от небесната сфера, обхваната само с един поглед, е нещо, което нито един панорамен прозорец не би могъл да предложи.

Но Хейуд Флойд бе напълно доволен от своята гледка към вселената, особено когато жилищната зона се намираше от тъмната страна на бавно въртящата се космическа болница. Тогава в неговото четириъгълно зрително поле нямаше нищо друго освен звезди, планети, мъглявини — а понякога, засенчвайки всичко останало, и нетреп-ващият блясък на Луцифер, новият съперник на Слънцето.

Около десет минути преди началото на неговата изкуствена нощ той изключваше всички светлини в стаята, дори и червената лампичка за тревога, за да привикне напълно с тъмнината. Сравнително късно за един космически инженер беше изпитал удоволствието от астрономическите наблюдения с невъоръжено око и сега вече можеше да разпознава почти всяко съзвездие, дори и да виждаше само малка част от него.

Почти всяка „нощ“ през този месец май, докато кометата навлизаше в орбитата на Марс, той проверяваше местонахождението й на звездните карти. Макар че тя лесно можеше да бъде открита с помощта на силен бинокъл, Флойд упорито отказваше да го използва; той беше започнал една малка игра, проверявайки доколко старите му очи ще се справят с предизвикателството. Въпреки че двама астрономи от Мауна Кеа твърдяха, че вече са наблюдавали кометата визуално, никой не им вярваше, а подобни изявления от други обитатели на „Пастьор“ бяха посрещани с още по-голям скептицизъм.

Но за тази вечер се предвиждаше най-малко шеста степен на видимост; може би щеше да има късмет. Той проследи линията от Гама до Ипсилон и се загледа към върха на въображаем равностранен триъгълник, разположен върху нея — сякаш можеше да фокусира зрението си през цялата Слънчева система само с едно усилие на волята.

Ето я! — точно както я беше видял за първи път преди седемдесет и шест години, почти незабележима, но без опасност да бъде сбъркана. Ако не знаеше точно къде трябва да гледа, той дори не би я забелязал или би я помислил за някоя далечна мъглявина.

За невъоръженото му око тя беше само една малка, идеално кръгла мъглива точка; колкото и да се напрягаше, не можеше да открие и следа от опашката й. Но малката флотилия от сонди, които придружаваха кометата от няколко месеца насам, вече бяха регистрирали първите изригвания на прах и газове, които скоро щяха да създадат светеща струя сред звездите, простираща се точно в обратна посока на нейния създател — Слънцето.

Както всички останали, Хейуд Флойд беше наблюдавал трансформацията на студеното, тъмно — не, почти черно — ядро, докато то навлизаше във вътрешността на Слънчевата система. След седемдесет години дълбоко замразяване сложната смес от вода, амоняк и други ледени частици започваше да се топи и да бълбука. Една летяща планина, приблизително с формата — и размерите — на остров Манхатън, бе обхваната от космически изригвания на всеки петдесет и три часа; докато топлината на Слънцето проникваше през изолационната кора, изпаряващите се газове превръщаха Халеевата комета в пробит парен котел. Струи водна пара и прах заедно с една пъклена смесица от органични химикали изригваха от половин дузина малки кратери. Най-големият — с размерите на футболно игрище — изригваше редовно близо два часа след местното зазоряване. Той приличаше на някой земен гейзер и веднага беше кръстен „Олд Фейтфул“1.

Флойд вече си представяше как стои на ръба на този кратер в очакване Слънцето да се издигне над мрачния, разкривен пейзаж, който той познаваше добре от космическите снимки. Вярно, че в договора не се споменаваше нищо за това, дали пътниците — тук не влизаха екипажът и научният персонал — ще могат да излизат от кораба, когато той се приземи върху Халеевата комета.

От друга страна, в малкия документ нямаше нищо, което изрично да забранява това.

„Ще ми намерят някаква работа, за да ме спрат — помисли си ХейудФлойд. — Но съм сигурен, че все още мога да се оправя със скафандъра. А ако греша…“

Той си спомни, че беше чел как веднъж някакъв посетител на Тадж Махал заявил: „Бих умрял още утре заради този монумент.“

А той с удоволствие щеше да го направи заради Халеевата комета.

Повторно завръщане

Дори и ако се изключи този неприятен инцидент, завръщането на Земята не беше лесно.

Първият шок бе дошъл малко след размразяването му, когато д-р Руденко го беше събудила от дългия му сън. Уолтър Кърноу се въртеше край нея и дори в полубудното си състояние Флойд усети, че нещо не е наред; радостта им от неговото събуждане беше малко преувеличена и не можеше да прикрие следите от някакво напрежение. Едва след като се беше възстановил напълно, те го осведомиха, че д-р Чандра вече не е между живите.

Някъде отвъд Марс, толкова незабележимо, че мониторите не можеха да определят точното време, той просто бе престанал да съществува. Тялото му, плаващо свободно в космоса, беше минало незабелязано покрай орбитата на „Леонов“ и отдавна вече бе погълнато от огъня на Слънцето.

Причината за смъртта му беше напълно неизвестна, но Макс Брейловски изказа предположение, което, макар и крайно ненаучно, не бе оспорено дори и от главния хирург Катерина Руденко.

— Той не можеше да продължи да живее без Хал. Странното беше, че точно Уолтьр Кърноу добави:

— Интересно как ли ще го приеме Хал. Изглежда, че там, отвън, нещо улавя всички наши предавания. Рано или късно той ще научи.

А сега и Кърноу вече не беше между живите — както и всички останали освен малката Женя. Не беше я виждал от двайсет години, но получаваше редовно картичка от нея всяка Коледа. Последната все още беше закачена над бюрото му. На нея имаше тройка, натоварена с подаръци, носеща се през снеговете на руската зима и наблюдавана от ужасно изгладнели вълци.

Четирийсет и пет години! Понякога му се струваше, че едва вчера „Леонов“ бе навлязъл в орбита около Земята и бе посрещнат от приветствията на цялото човечество. Но тези приветствия бяха някак вяли — изпълнени с необходимото уважение, но лишени от искрен ентусиазъм. Мисията до Юпитер като цяло беше прекалено успешна; тя бе отворила кутията на Пандора, чието пълно съдържание тепърва трябваше да бъде проучено.

Когато черният монолит, станал известен като „Тихо — Магнитна Аномалия — Едно“, беше изкопан от недрата на Луната, само шепа хора знаеха за неговото съществуване. Едва след злощастното пътешествие на „Дискъвъри“ до Юпитер светът научи, че преди четири милиона години един чужд разум е минал през Слънчевата система и е оставил визитната си картичка. Тази новина беше голямо, но не и изненадващо откритие — хората бяха очаквали подобно нещо десетилетия наред.

И всичко това бе станало дълго преди зараждането на човешката раса. Макар че някаква загадъчна злополука бе сполетяла „Дискъвъри“ близо до Юпитер, нямаше солидни доказателства, че тя се дължи на нещо друго освен повреда в кораба. Въпреки че философското значение на „Т.М.А.-1“ беше очевидно, за постигането на всякакви практически цели човечеството все още беше само във Вселената.

Сега това вече не беше така. Само на няколко светлинни минути от тях — на един хвърлей камък според космическите разстояния — имаше разум, който можеше да създаде звезда, и за постигането на собствените си загадъчни цели да унищожи планета, хилядократно по-голяма от Земята. Още по-зловещ беше фактът, че този разум бе показал осведомеността си за съществуването на човешката раса чрез последното съобщение, изпратено от „Дискъвъри“ от луните на Юпитер точно преди огненото раждане на Луцифер да го унищожи:

ВСИЧКИ ТЕЗИ СВЕТОВЕ СА ВАШИ — ОСВЕН ЕВРОПА2. НЕ СЕ ОПИТВАЙТЕ ДА СЕ ПРИЗЕМИТЕ ТАМ.

Бляскавата нова звезда, след чието появяване нощта изчезна, с изключение на няколкото месеца в годината, когато тя минаваше зад Слънцето, донесе на човечеството и надежда, и страх. Страх — защото неизвестното, особено когато е свързано с всемогъщество, не можеше да не предизвика тази първична емоция. Надежда — заради измененията, които то бе внесло в световната политика.

Често се говори, че единственото нещо, което би могло да обедини човечеството, е заплаха от Космоса. Дали Луцифер бе заплаха, никой не знаеше; но несъмнено беше предизвикателство. А това, както се оказа, бе достатъчно.

Хейуд Флойд следеше геополитическите промени от удобната си позиция в „Пастьор“, като че ли самият той беше извънземен наблюдател. Отначало нямаше никакво намерение да остава в Космоса, след като веднъж се бе възстановил напълно. За учудване и досада на неговите лекари това отне доста дълго време.

Поглеждайки назад от спокойствието на последните години, Флойд знаеше със сигурност защо костите му отказваха да заздравеят. Той просто не желаеше да се завърне на Земята: не беше останало нищо на примамливия синьо-бял глобус, който изпълваше зрителното му поле. Понякога той разбираше отлично защо Чандра бе загубил желанието да живее.

Беше чиста случайност, че не взе самолета за Европа с първата си жена. Сега Мериън беше мъртва. Споменът за нея сякаш бе част от друг живот, който може би принадлежеше на друг човек, а двете им дъщери бяха само учтиви непознати, създали свои собствени семейства.

Но той бе загубил Керълайн по своя вина, макар че тогава нямаше голям избор по въпроса. Тя така и не разбра (а дали той успя?) защо Флойд напусна красивия дом, който бяха създали заедно, и се изгуби години наред в студената пустош далеч от Слънцето.

Макар и да знаеше, още преди мисията да беше наполовина завършена, че Керълайн няма да го дочака, той отчаяно се надяваше, че Крис ще му прости. Но бе лишен дори от тази утеха; синът му беше останал без баща твърде дълго време. Когато Флойд се завърна, Крис бе намерил втори баща в лицето на мъжа, заел мястото му в живота на Керълайн. Отчуждението беше пълно; Флойд мислеше, че никога няма да свикне с това, но, разбира се, успя — след известно време.

Тялото му лукаво заговорничеше с подсъзнателните му желания. Когато най-сетне се завърна на Земята след проточилото се възстановяване в „Пастьор“, той веднага разви такива тревожни симптоми — включително и нещо, което подозрително напомняше гангрена на костите. Незабавно бе изпратен обратно в орбита. И остана там (ако не се смятат няколкото екскурзии до Луната), напълно пригоден за живота в условията на нулева до една шеста от земната гравитация на бавно въртящата се космическа болница.

Не живееше като отшелник — точно обратното. Дори докато се възстановяваше, той диктуваше доклади, даваше показания пред безбройните комисии, беше интервюиран от представители на средствата за масова информация. Беше известен човек и се наслаждаваше на това, докато можеше. Така компенсираше душевните си рани.

Първото пълно десетилетие — от 2020 до 2030 — беше минало толкова бързо, че сега му бе трудно да фокусира спомените си върху него. Имаше обичайните кризи, скандали, престъпления, бедствия — особено Голямото калифорнийско земетресение, чиито последици беше наблюдавал със затаен ужас на мониторите в станцията. При най-голямо увеличение на образа и благоприятни условия можеха да се видят отделни хора; но от своята гледна точка на бог той не можеше да стане съпричастен с бягащите точици, които напускаха горящите градове. Само наземните камери разкриваха истинския ужас на положението.

През това десетилетие, макар че резултатите щяха да се почувстват по-късно, политическите тектонски пластове се придвижваха също тъй неумолимо, както и ге…