Огледалце, огледалце

Анотация

Приятел. Любим. Жертва. Предател.

Кого виждаш, когато погледнеш в огледалото?

Шестнайсетгодишните приятели Рижи, Лио, Роуз и Наоми са неудачници, които все още търсят себе си. Животът не е идеален, но музиката и вълнението покрай бандата им Огледалце, огледалце ги сплотяват… Докато един ден Наоми не изчезва мистериозно само за да бъде открита малко по-късно в безсъзнание край реката.

Ще се събуди ли Наоми? Каква — или може би кой — е причината за нейното състояние в момента? И защо Рижи, самообявилият се покровител на групата, не успява да забележи предупредителните знаци?

Докато Роуз се утешава с диви купони, а Лио е обзет от черни мисли, Рижи се заема да разплете случая. Това премеждие ще разкрие най-мрачните им тайни и ще разтърси техния свят. Нищо не може да се върне постарому, защото веднъж счупено огледалото не може да бъде поправено.

Кара Делевин е една от най-влиятелните жени на своето поколение. Родена е в Лондон и набира популярност през 2009 година, а през 2012 и 2014 получава приза „Модел на годината“ на Британските модни награди. Актьорската ѝ кариера започва с роля в адаптацията на „Анна Каренина“ от 2012 година, а по-късно взема участие и във филми като „Хартиени градове“, „Отряд самоубийци“, „Валериан и градът на хилядите планети“, както и в „Life in a Year”, който се очаква да излезе по кината скоро. „Огледалце, огледалце“ е първият ѝ роман.

Instagram/Twitter: @caradelevingne

Facebook @CaraDelevingneOfficialPage

Кара пише „Огледалце, огледаце“ заедно с изключително известната авторка Роуън Колман. Роуън живее с голямото си семейство и двете си кучета в къща в Хартфордшър и редом с писането на романи, както за възрастни, така и за тийнейджъри, се грижи за близките си хора.

www.rowancoleman.co.uk

Огледалце, огледалце

Кара Делевин и Роуън Колман

На семейството и приятелите ми, които ми помогнаха да преживея тийнейджърските си години.

И на всеки, който се чувства изгубен. Надявам се тази книга да ви вдъхнови да следвате мечтите си и да не изоставяте надеждите си. Всичко е възможно.

Въведение

Израстването и преходът от детството към зрелостта е един от най-интересните периоди в живота ни: хаосът, лудостта, хормоните, непрекъснатите промени и крайности. Това е изключително важно време, изпълнено с драматизъм и силни емоции, които формират зрелите хора, в които ни е писано да се превърнем.

За повечето хора тийнейджърските години са най-хубавата част от живота им и това действително е безгрижно време, изпълнено с приключения и радост. Но същевременно може да предложи и невероятни предизвикателства и трудности, особено ако си човек, който не се вписва лесно в средата.

Социалните медии играят толкова голяма роля в нашето ежедневие, че днес е още по-трудно за един млад човек, отколкото някога, особено при все по-засилващия се натиск да изглеждаш перфектен. Това е свят, в който хората бързо съдят останалите, без да отделят време да ги разберат напълно или да се замислят какво се е случило в живота им.

Когато започнах да пиша „Огледалце, огледалце“, исках да разкажа история, която да даде на читателя реалистична картина за бурните тийнейджърски години и да създаде герои, в които всеки би могъл да разпознае себе си. Исках това да е книга за силата на приятелството и колко е важно човек да бъде заобиколен от хора, които обича и на които вярва, за да се изгради като силна личност.

Но преди всичко исках да кажа на моите читатели, че няма нищо страшно в това все още да не знаеш кой си. Няма нищо страшно, че си различен и уникален — защото ти вече си перфектен такъв, какъвто си. Докато си наясно кое те прави щастлив и следваш сърцето си, всичко ще бъде наред. Бъди преди всичко себе си. Научи кои са силните ти страни, и осъзнай, че силата да промениш света се крие в теб самия.

С любов,

Кара

Благодарности

Много са хората, дали своя принос в създаването на „Огледалце, огледалце“, а най-дълбоко и сърдечно благодаря на чудесния Роуън Колман, който превърна писането на тази книга в такова невероятно изживяване. Специални благодарности на Анна Валънтайн, Сам Ийдс, Марли Прайс, Линзи Съдър-ленд, Илейн Игън, Лорен Ууси, Лулу Кларк, Люси Стерикър и Клеър Кийп от Orion. Благодаря на Лиса Шарки, Джонатан Бърнъм, Мери Гаул, Близа Скивмър, Анна Монтагю, Дъг Джоунс и Аманда Пелътиър от HarperCollins US. Благодаря и на моя екип във WME: Шарън Джаксън, Джо Изи, Матилда Форбс Уотсън, Мел Бъргър и Лаура Бонър. Благодаря и на моя добър приятел Сторм Атъл за великолепната корица.

Осем седмици по-рано…

Слънцето вече се показваше, когато се прибирахме към къщи. Хванати ръка за ръка, провлачвахме крака, а топлината на лятото тегнеше във въздуха. Главата на Роуз лежеше на рамото ми, ръката ѝ обгръщаше кръста ми. Спомням си точно това усещане — бедрото ѝ и неравномерния ритъм, в който се докосваше до моето, и кожата ѝ, опряна в моята, топла и нежна.

Нямаше още пет, утринната светлина беше огнена и златна и караше всяка мръсна улица да блесне като нова. Бяхме виждали този изгрев неведнъж на път към къщи след дългите ни нощи навън, които удължаваха всеки наш миг заедно, докато сънят обори очите ни. И така до онази нощ, когато най-накрая почувствахме живота златен, сякаш ни принадлежи, както и ние на него, и той изпълваше всяка секунда с нещо ново, нещо значимо.

Но онази нощ беше различна.

Очите ме боляха, устата ми бе пресъхнала, сърцето ми блъскаше като лудо. Не искахме да се прибираме вкъщи, но какво можехме да направим? Нямаше къде другаде да отидем.

— Защо точно сега? — попита Роуз. — Всичко беше наред, човече. Тя беше добре, беше щастлива. Така че защо точно сега?

— Нали не ѝ е за първи път? — отвърна Лио, — Какво ни грее! Правила го е и преди. Пари, раница с храна от хладилника, китарата. И изчезва за няколко седмици. Това е редовният ѝ номер.

— Не и след „Огледалце, огледалце“ — заяви Роуз. — Не и след като започна да движи с нас, нали? Преди това си падаше по това да се реже, да бяга от къщи и всякакви такива. Но не и откакто е в групата. Тя беше… всички бяхме наред. Даже много повече.

Тя ме погледна за подкрепа — и трябваше да се съглася, всичко се беше променило през последната година за всички ни. Преди групата всеки от нас се чувстваше изгубен по свой начин, а след това някак си се случихме. И заедно бяхме силни и готини, и яки, и адски страхотни. Всички мислехме, че и Наоми се чувства по същия начин, че няма нужда повече да бяга. До снощи.

Онази нощ, през цялата нощ, всички бяхме навън, из целия град.

Посетихме отново всяко място, където някога сме ходили с нея, но този път без нея.

Местата, за които бяхме казвали на родителите си, а също и онези, за които не бяхме.

Клубове, за които уж сме твърде малки — горещи и задушни от пот и хормони — проправяхме си път през плътната маса от танцуващи и се опитвахме да я зърнем някъде.

Прокрадвахме се в сенките, в алеите зад пъбовете, в които можеш да се забиеш с някого, и си говорехме полугласно с нервозни хлапета със сенки вместо очи, които ни предлагаха пакетчета с ганджа. Тази нощ отказахме.

Посетихме места зад ненадписани врати, където трябва да познаваш някого, за да те пуснат. Тъмни мазета, където хората продължаваха да пушат, докато въздухът не стане като пелена от дим, и музиката е толкова силна, че ушите кънтят, гърдите вибрират, а подът под краката резонира в ритъма ѝ.

Бяхме на всички тези места, пък и навсякъде другаде. Паркът на жилищния комплекс, където ходехме да лудуваме. Покрай реката, някак чужда и с надвиснали над нея блокове с милионерски апартаменти. Мостът „Воксхол“, нашият мост, където толкова често се разхождахме и се надвиквахме с трафика, че вече го чувствахме като приятел, като свидетел.

Накрая отидохме в онази празна заложна къща с разбита врата и матрак вътре в дъното, където някои хлапета отиваха, когато търсеха място да се усамотят. Някои хлапета, но не и аз, защото едно от нещата, които наистина мразех, е да не бъда сред хора.

Часовете на онази нощ отминаваха и с всеки изминал момент продължавахме да се чувстваме сигурни, че ще я намерим, че това е някой от номерата ѝ, които прави, когато се чувства наранена или иска да я забележат. Бяхме уверени, че Наоми, нашата най-добра приятелка и член на групата, ще бъде на място, което е известно само на нас. И че ще ни чака да я намерим.

Защото не може просто един ден да те има, а на следващия да изчезнеш. В това няма никакъв смисъл. Никой не се изпарява във въздуха, без да остави някаква следа след себе си.

Това си казвахме онази нощ, докато я търсехме, и нощта след това, и през всички останали нощи, докато нашите родители ни казаха, че трябва да спрем — че ще се върне, когато е готова. Тогава и полицията спря да я издирва, защото и преди беше бягала от къщи толкова много пъти.

Но за нас не беше така, не беше същото като преди, защото и тя не беше същата. Не че полицаите ни слушаха, с отегчените си изражения и празните си бележници. Как изобщо биха могли да ни разберат?

Така че ние продължихме да търсим Наоми дълго след като всички се бяха отказали. Търсехме навсякъде.

Но нея я нямаше никъде.

Откривахме само местата, където е била.

1

Днес: животът продължава, така казват всички.

Трябва да продължим да ставаме сутрин, да ходим на училище, да се прибираме вкъщи и да си мислим за гадости като предстоящите изпити. Както и разните „надявай се, моли се и имай вяра“ и всякакви такива дивотии, дето все ни ги повтаряха.

Животът продължава, но това беше лъжа, защото в нощта, когато изчезна, Наоми натисна проклетия голям бутон за пауза. Дните се нижеха, и седмиците, и сезоните, и всякакви подобни глупости — и нищо друго. Всъщност не съвсем. Сякаш всички бяхме затаили дъх цели осем седмици.

Защото знаете ли какво не ни казват вече? Не ни казват, че тя ще се върне, когато е готова. Видях голямата ѝ сестра Ашира в училище, навела глава, затворена в себе си, сякаш не иска никой да се приближава до нея. Майка ѝ и баща ѝ бродеха безцелно из супермаркета и се озъртаха, без наистина да виждат каквото и да било. Въпреки че в действителност изчезналата беше Най, те бяха тези, които изглеждаха изгубени.

И да, някога тя беше склонна да бяга от къщи, за да накара всички да я търсят, и го правеше, защото тогава си мислеше, че такава драма е голямата работа. Но от доста време не беше го правила — и никога по този начин. Никога не е искала майка ѝ и баща ѝ да се побъркат от тревога за нея или пък Аш постоянно да е със затаен дъх в очакване на лоши новини. Най е объркана, но обича семейството си и те я обичат; та те бяха фар, който привличаше около тях останалите от нас, като гладни за любов пеперуди около пламък. В тяхното семейство всъщност им пука един за друг.

Разбирате ли, Наоми не би им причинила това, нито пък на нас. Но никой не искаше да чуе това — нито полицията, нито дори майка ѝ, защото представата за Наоми като за кораво — сърдечна кучка беше по-добра от представата, че просто е изчезнала.

Затова понякога просто исках най-накрая да намерят тяло.

Що за противно същество съм и аз! Понякога ми се ще тя да е мъртва, само и само да знам какво е станало.

Обаче не. Нищо не бяха намерили. И животът си продължаваше.

Което означаваше, че днес е денят за прослушване за нов басист на мястото на Наоми.

За кратко си мислехме, че без нея групата ще се разпадне. Останалата част от „Огледалце, огледалце“ — аз, Лио и Роуз — се видяхме на репетиция и се чудехме дали просто да не се разделим. Дори обсъждахме, че би трябвало да го направим. Тримата просто стояхме там; никой не си тръгваше, никой не си събираше нещата, всички знаехме, без да се налага да го казваме на глас, че не може просто да напуснем. Разпускането на групата щеше да означава да се разделим с най-хубавото нещо в живота на всеки от нас, а и да се разделим с нея завинаги.

Наоми основа групата — или поне тя беше тази, която я превърна от някакъв крайно незадоволителен проект за домашно в нещо реално, нещо значимо. Най беше причината всички ние да открием нещо, в което бяхме добри, защото тя беше толкова добра в това, което вършеше. Искам да кажа, тя беше страхотна басистка, легендарна, само да я чуете как забавя ритъма — и ще останете потресени. Нещо повече, Наоми пишеше наистина добри песни. Аз също не бях зле, а заедно бяхме страхотни. Само че Най притежаваше онази специална дарба, която вземаше нещо оловно и сиво и го превръщаше в нещо златно и бляскаво. Преди „Огледалце, огледалце“ тя изобщо не подозираше за тази своя суперсила, но после вече знаеше, защото ѝ казахме. И колкото повече ѝ го повтаряхме, толкова по-добра ставаше. А когато притежаваш подобна суперсила, няма нужда да бягаш.

В деня, когато почти се разделихме, учителят ни по музика господин Смит влезе в залата за репетиции. Беше лятната ваканция и в училището нямаше никой освен нас. Беше ни разрешено да сме там заради него, той ни издейства позволение и прекарваше ваканцията си в четене на вестник, докато ние се караме и свирим. Но този път той дойде и седна, чакаше ни да спрем да разговаряме и да го погледнем. Порази ме колко различно изглеждаше тогава. Господин Смит беше от онези хора, които изпълват помещението, където се намират, и то не само защото беше висок и добре сложен, тъй като нали тренираше и такива ми ти работи, а и защото си беше такъв човек. Той обичаше живота, обичаше и нас, децата, на които преподаваше, а това беше рядкост. Можеше да те мотивира, да те накара да учиш нови неща — и всичко това заради оня вид енергия, дето не се среща толкова често у възрастните. Като че ли наистина му пукаше.

В онзи ден изглеждаше съсипан, сякаш цялата енергия и позитивно излъчване, които обикновено носеше със себе си, бяха изчезнали. Беше ми страшно да го видя такъв, защото беше от онези хора, които са винаги толкова несломими. Това ме потресе по начин, който не бях в състояние да обясня, и ме накара да го харесвам още повече. За нас означаваше много да видим колко много е загрижен, че Най е изчезнала, истински загрижен. Извън нас и семейството ѝ, изглежда, той беше от малкото хора с такова отношение.

Не зная как се чувстваха останалите, но от момента, когато го видях в онзи ден, изпитах желание да му помогна, доколкото със сигурност знаех, че и той би искал да ни помогне.

— Наистина ли обмисляте да разпуснете групата? — попита той.

Спогледахме се един друг и за миг се почувствахме така, както преди да станем приятели — самотни и окаяни, и идеята да се върнем към това беше ужасяваща.

— Без нея няма да е същото — казах аз.

— Това ми е ясно — отвърна той, прокара пръсти през косата си и тя се оформи на руси бразди. — Но повярвайте ми, когато ви казвам, че ако се разделите сега, ще съжалявате. Вие четиримата… тримата… Толкова се гордея с вас и с всичко, което правите заедно. Не искам да го изгубите — заради вас самите и заради Най. В момента не можете да направите нищо за Наоми, но това, което можете, е да се уверите, че хората ще продължат да помнят нейното име, докато бъде намерена. Направете така, че никога да не спират да я търсят. Имам идея — ще организираме концерт тук, в училището. Ще наберем средства да помогнем на семейството ѝ да продължи издирването, ще поддържаме обществения интерес към нейната история. Накарайте целия свят да ни гледа и да види колко сме загрижени за нея. Това ми се иска да направя, деца. Но няма как да го направя без вас. С мен ли сте?

Да, разбира се, казахме, че ще участваме.

Това беше единственото нещо, което можехме да направим.

Продължихме напред само тримата през цялото лято, но концертът наближаваше и осъзнахме какво още ни е нужно.

Трябваше ни нов басист. По дяволите!

Наоми беше… е… най-добрата от басистите, с които ми се е случвало въобще да свиря, което беше странно, защото тя е момиче, а момичетата обикновено не са добри в тия работи. Това не е сексистко изказване, а просто факт. Нужна беше някаква крайно индивидуална решимост да станеш невидим, за да можеш наистина да свириш на бас китара, а момичетата — така де, нормалните момичета обичат да бъдат забелязвани.

Но днес трябваше да продължим. Трябваше да се стегна. Докато изпълзявах от леглото, хвърлих поглед към смачканата купчина дрехи на пода.

На Лио не му пукаше, пичът просто ставаше от леглото и всичко беше перфектно.

Грабваше китарата и беше бог. Момичетата го обожаваха, все едно наистина е такъв. Просто не беше честно, че на шестнайсет може да е толкова зрял и завършен, с дълбок глас, висок и мускулест.

Аз обаче все още съм в онази нелепа фаза. Живея в нелепа фаза, аз съм нелепата фаза. Ако има емотикон за нелепа фаза, щеше да изглежда като мен. Напълно очаквам да бъда във все същата нелепа фаза и когато съм на четирийсет и пет, някакъв абсолютен пенсионер.

Искам да изглеждам яко, ама яко като Лио. Обикновена бяла тениска, дънки, суитшърт и безупречно бели кецове не беше онова яко, което съм в състояние да докарам. Въобще няма яко, което да мога да докарам, с изключение на якото, че Лио ми е приятел.

Роуз също е яка, но тя си е красива по природа, а красивите мацки няма какво да се напъват. Тъмнокестенява коса, изрусена, но не чак до корените. Не беше кльощава като някои момичета, а имаше цици и бедра, по които точеха лиги всички момчета от гимназия „Темз“.

Но това не беше всичко, тя носеше цял тон шибан грим, макар че изглеждаше по красива без него — а може би точно затова. Тупираше си косата и нарочно си правеше дупки на чорапогащниците. Роуз знаеше много добре как изглежда, и се възползваше на макс, за да зарежда въздуха със статично електричество и да детонира милиони малки експлозии около себе си навсякъде, където се появи.

Останалите момичета се опитваха да ѝ подражават, но нямаше друга като Роуз, защото, заклевам се, Роуз беше единственото момиче, за което знам, че наистина му е през оная работа.

А когато запееше… стените вибрираха. Очите грейваха в зелено. Всички се надървяха.

От четиримата в нашето великолепно семейство Наоми беше… е като мен. Ако Лио и Роуз бяха проклетите крал и кралица на бала, то аз и Най бяхме върховните смотаняци зубъри.

А когато си мислех за Наоми, с нейните очила с дебели рамки, които пречеха да се види сърцевидната форма на лицето ѝ и скриваха меките ѝ кафяви очи, истински се гордеех с нея. Начинът, по който носеше ризите си закопчани догоре, а плисираните поли — с тотално различна дължина от останалите. Консервативните ѝ обувки, завързани и лъснати. А зад всичко това, зад умишленото несъответствие и странните решения, тя беше абсолютно безкомпромисна и безапелационен уникат.

Понякога в обедното междучасие отивахме с Наоми в библиотеката и просто седяхме и четяхме. Бяхме тихи и неподвижни. Беше спокойно. Тя щеше да ме погледне над книгата си, да повдигне вежди към мен, когато някоя натокана деветокласничка минеше покрай нас, и щяхме да разменим усмивки — двойка супермеганърдове, които по някакъв непонятен начин са се озовали на челната позиция.

А когато свиреше… тя беше поне толкова добра, а всъщност даже по-добра от най-добрите басисти в света. А с мен на ударните ние бяхме сърцето на групата и извайвахме ритъма с невероятна прецизност.

Изобщо не ми пукаше за външния ми вид в групата, затова да върви по дяволите: карирана риза, дънки, бяла тениска отдолу, обикновено това ми е униформата. Абсолютно дърварско, така го наричаше Роуз.

Поне не ми се налагаше да мисля повече за косата си, тъй като обръснах голяма част от нея.

Морков.

Джинджър.

Абсолютен капут.

Всички прякори, които получавах само защото косата ми беше червена и не просто някакъв типичен джинджър — не, а къдрава рижа коса. Боже, та аз израснах като абсолютна покана някой да ме изрита по главата. Можех да направя нещо по въпроса, както обичаше да ми казва Роуз. Тя направо си умираше да намаже косата ми с някакъв продукт и да я изправи. Обаче аз упорито отказвах. Приблизително на всеки три дни или малко повече тя предлагаше да я боядиса черна, ама отново ѝ отказвах — аз съм си джинджър, хайде, това е положението.

Освен това, ако косата ми беше черна, нямаше да ми викат Рижи, а този ми прякор си беше най-якото у мен.

Това, което направих, беше да я подстрижа много късо в деня, преди Най да изчезне. Не казах на никого, просто отидох във фризьорския салон, казах им да я обръснат отстрани, да я оставят дълга отгоре, достатъчно дълга, за да ми влиза в очите, за да я отмятам от лицето си и да куфея, когато съм на барабаните. Мама ми крещя цял час, когато ме видя. Няма майтап, каза ми, че изглеждам така, сякаш току-що са ме пуснали от строго охраняван затвор.

Когато тате си дойде от едно от своите „дълги нощни съвещания“, тя му се разкрещя, задето не ми крещи.

Беше по-лошо, отколкото когато си сложих четири обици, и оттогава изобщо не си правя труда да им казвам за нещата, които правя, за да изглеждам и да се чувствам като себе си. Не си струва данданията.

Освен това отдавна бях наясно, че родителите ми няма да са тези, които ще ме опазят, оправят или подпомогнат. И двамата бяха толкова затънали в собственото си самоунищожение, че аз и сестричката ми Грейси бяхме просто в графата „съпътстващи щети“. Щом осъзнах това, вярвате или не, животът вече изглеждаше по-лесен.

Разбира се, беше ми трудно да пренебрегна факта, че майка ми ме мрази, а баща ми е кръшкач. Но се справях.

2

Само с един свиреп поглед Роуз овладя залата, като отряза некадърниците, които си мислеха, че за една седмица могат да се научат да свирят на бас.

— За бога, Тоби, с начина, по който осакатяваш този бас, ще ме накараш да те намразя за цял живот, друже — заяви Роуз на последната си жертва. — Така ли обарваш гаджето си?

— Съжалявам, брато. — Лио сви рамене. — Май е подобре занапред да… избягваш да свириш на какъвто и да е музикален инструмент?

Когато Тоби си тръгна, розовите му страни пламтяха. Надникнах в коридора и огледах опашката. Имаше опашка. Преди бях просто непохватно недоразумение в ъгъла, което всички избягваха, а сега хората се редяха на опашка, за да бъдат в моята група. Караше ме да се чувствам едновременно и добре, и зле. Най ни помогна да създадем тази група, тя беше най-добрият композитор сред нас, сърцето на всичко това. Нейните мелодии, нейните текстове, които караха хората да се спират и да слушат. А сега тези хора се редяха на опашка да заемат нейното място.

Исках тази група, имах нужда от нея. Мисля, че точно това ме правеше шибано копеле.

Кандидатите отпадаха един след друг, наблюдавах ги как си отиват, в безопасност зад моите си барабани, докато останаха само двама претенденти.

Едно момиче на име Емили, хубава и готина. Не толкова секси, че жива да я изядеш, по достатъчно секси да я гледаш цял ден и да сънуваш стихове за косата ѝ и подобни глупости.

В момента, в който Емили престъпи прага на залата, можех спокойно да заявя, че Роуз хич не беше доволна. Нямаше нужда да казва каквото и да било, достатъчно беше човек да види студеното проблясване в очите ѝ. Тя беше яката мацка в групата ни, нямаше място за втора.

А беше жалко, защото още когато започна да свири, разбрах, че Емили е добра, почувствах как влиза в моя ритъм, и я вмъквах между всеки удар на палките ми. Чувството беше хубаво, много хубаво, интимно. Улових се как погледът ми среща сините ѝ очи, и ѝ се усмихнах, защото да свиря на барабани беше единственият начин да кажа на някое момиче, че го харесвам, без след това да ми се прииска да се самоубия. Тя отвърна на усмивката ми и преди да се усетя, една от палките ми се изплъзна от ръката ми и падна на пода.

— Извинявай, скъпа — каза Роуз, без дори да погледне Емили. — Не става, нали. Но добър опит.

Емили не реагира, само вдигна рамене много сладко и ми се усмихна, преди да си тръгне.

— Хареса ми — казах. — Не може ли да си я имам?

Роуз ме удари силно по бицепса и болката прониза рамото ми. Това момиче умее да удря.

— За бога, Роуз! Прибери оръжието!

— Не е оръжие, а по-скоро воден пистолет. — Поклати глава. — По дяволите, Рижи, усмири гащите си. Това не е твоят шанс да се метнеш на всяка дърта уличница, която влезе.

— Емили не е уличница — каза Лио. — Хареса ми.

— Мили боже, ама че сте елементарни тъпоглавци. Честно, само да видите един чифт цици — и ставате като овце.

С Лио се спогледахме, потискайки усмивките си.

— Дали пък и ти така не властваш над училището? — измърмори Лио и Роуз го перна отзад по главата.

Следващият беше Лекридж, някакъв осмокласник. Напомни ми за мен, когато бях на тринайсет, без никаква идея как да се справя с джунглата на гимназия „Темз“. Басът му беше голям почти колкото него, но поне свиренето му отговаряше на пето ниво. Не толкова добре като Емили, нищо общо с Наоми, но ставаше. Изглеждаше, че ще трябва да се справи, защото само той остана.

— Така, Лекридж, ще те въведа в бас партията на Head Fuck, става ли? А след това…

— Деца, може ли да сирете за малко?

Господин Смит изведнъж се оказа в средата на залата и като че ли токов удар го беше заковал на място, принуждавайки го да стои изправен. За първи път виждах изражение като неговото в момента, все едно е чул, че краят на света наближава. И изпитах страх. Стомахът ми се усука и разбърка. Това беше лошо, не вещаеше нищо добро.

Никой не пророни и дума.

И нямаше нужда.

Все едно въздухът около нас се сгъсти и забави времето, докато спре и стане лепкаво в белите ми дробове. Не можех да дишам.

Всички предусещахме какво е дошъл да ни каже.

— Открили са я? — шепотът дойде някъде от вътрешността ми, макар да звучеше като на светлинни години разстояние.

Той кимна, неспособен да ни погледне в очите.

— Тя… — каза Лио този път, приковал поглед в Смит, сякаш в очакване да се стовари брадвата.

— Тя е… — Господин Смит, изглежда, леко се задави, поклащайки глава.

Най-накрая ни погледна със сълзи а очите, устните му се изкривиха и ми отне миг да осъзная…

… че се усмихва.

— Жива е — каза той.

3

Светът се свлече в краката ми. За миг видях лицето ѝ така, както я видях последния път, усмихната, очите ѝ светеха отвътре и всичко, което исках, е да бъда с нея.

— Е, къде е тя? — думите се откъснаха от Роуз. — Да идем и да я видим сега, още сега. Къде е тя? Вкъщи ли си е? Тук? Тук ли е?

— В „Св. Томас“ — каза Смит.

— Мамка му! — поклати глава Роуз.

— Болницата? Какво се е случило с нея? — извиках.

— Някой наранил ли я е? — каза Лио, стиснал челюсти. — Кой я е наранил, мамка му?

— Чуйте ме… — Господин Смит вдигна ръце, сякаш се опитваше да успокои цяла стая с шумни деца. — Бях сигурен, че ще ви дойде в повече. Затова исках да се уверя, че аз ще съм този, който ще ви го каже. Разговарях с родителите ви и те се съгласиха да ви заведа там, за да разберете повече. Но има нещо, което трябва да знаете.

— Къде е била? — попита Роуз, преди той да успее да продължи. — Сигурно е казала къде е била.

— Каза ли защо? — гласът на Лио прозвуча ниско, изпълнен с гняв. — Каза ли защо е избягала?

— Какво е станало с нея? — попитах. — Каза ли какво се е случило?

Раменете на господин Смит се смъкнаха, сякаш потъваше в ъгъла на сцената, забил поглед в пода. Виждах го как се опитва да ни каже какво ще последва, опитвайки се сам да проумее всичко, да подбере внимателно всяка дума. Опитваше се да ни предпази. Лошо.

— Нещо… нещо се е случило с нея през последните няколко часа. Някакви хора от крайбрежието са я намерили заплетена във въжетата, използвани за закотвяне на речните туристически корабчета около Уестминстърския мост. Във водата. Била е в безсъзнание, дишала е, но едва-едва. Въжето е придържало главата ѝ над водата… но е била ранена, зле. Главата ѝ е пострадала и… никой все още не знае колко сериозно.

— Какво означава това? — Роуз пристъпи към него толкова бързо, че за миг си представих как ще го удари.

Той бавно впери очи в нея и задържа погледа си.

— Това означава, че има много голям шанс да не се оправи.

От радост към отчаяние само за миг. Виждах отново лицето ѝ и се чудех как е възможно да откриеш някого и в същия момент да го загубиш.

През онази година бях на десет и се наложи да влизам в болница толкова много пъти, че социалните служби дойдоха да проверят моя случай. Първия път си счупих китката, докато си играех със съседското кученце, то скочи, аз паднах назад и си ударих ръката в една каменна саксия. Храс! От звука ми се повдигна. Втория път, по време на футболен мач, пресрещнах с глезен Кевин Монк, когато влезе с два крака. Мамка му, как болеше! А третия път паднах от едно дърво и си счупих няколко ребра, докато се предизвиквахме кой ще се качи най-високо и най-бързо. Обаче поне спечелих.

Най-смешното беше, че тези пътувания до спешното ми харесваха. Харесваше ми дългото чакане, защото означаваше, че мама или тате седят там с мен и разполагам с тях толкова часове, колкото са нужни, докато ми дойде редът. Въпреки че тате все пропускаше да е с мен във важните моменти, а мама, тогава бременна с Грейси, се чувстваше уморена и неудобно, все пак ги имах за себе си, докато бяхме там. Те наистина ме слушаха и разговаряхме, смеехме се и ми позволяваха да играя игри на телефоните им. След като паднах от дървото, трябваше да остана за една нощ, защото се притесняваха дали главата ми не е наранена. Мама нае телевизор, за да гледаме, и седя до мен през цялата нощ, като балансираше голям пакет царевичен чипс върху внушителния си корем с Грейси и ме държеше за ръка.

Когато социалният работник се появи, разговаряха с мен на кухненската маса, мама седеше на ръба на стола си и гризеше ноктите си. Не можех да разбера защо мама изглеждаше толкова притеснена. Не исках да бъде, не ми харесваше изражението на лицето ѝ. Исках да направя така, че то да изчезне. Затова разказах на жената за всеки от инцидентите с подробности: за кучето, футбола, дървото. После трябваше да разкажа всичко отново и още веднъж, когато мама не беше в стаята, докато най-накрая жената събра нещата си и си тръгна.

— Ама че си и ти! — каза мама, когато влезе отново, сложи ръка върху главата ми и прокара пръсти през косата ми. — Малката ми луда глава.

Направи ми горещ шоколад с маршмелоу и си спомням, че седях на масата и се чудех какво толкова е станало, че да заслужа подобно отношение.

За последно бях тук, когато се роди Грейси. Тате ни преведе през лабиринт от коридори до една стая със завеси, където мама седеше на ръба на леглото си на колелца с малката ми пурпурночервена сестричка на ръце, която пронизително ревеше и тестваше белите си дробове. Когато се чувствах в мрачно настроение, се връщах към този ден. Четиримата седяхме около леглото като едно цяло. Семейството, събрано заедно, миризмата на косата на Грейси, усмивката върху лицето на тате. Начинът, по който мама изглеждаше едновременно толкова уморена и толкова щастлива. Не преставах да си мисля за този ден, защото това беше последният път, последният ми спомен, когато изпитах чувството, че сме едно семейство.

Да, това беше последният път.

Докато вървяхме след господин Смит в болницата, отново видях всичко това като на забавен каданс, лъснатите до блясък подове и дългите коридори. Усетих някаква остра миризма във въздуха, която ме стисна за гърлото. Мълчанието в асансьора, звукът на гумените ни подметки, които скърцаха, докато вървяхме, трептящото осветление над главите ни.

Стигнахме до стаята и знаехме, че вътре е най-добрата ни приятелка. И може би умира.

Стояхме пред стаята, виждах майката и бащата на Най, прегърнати, опрели глави един на друг. Видях как майката на Най е сграбчила ризата на мъжа си, сякаш се страхуваше, че ако я пусне, ще потъне.

— Госпожо Демир?

Роуз пристъпи напред, оставяйки господин Смит при асансьора. Обикновено ги наричахме Макс и Джаки, но в този миг някак не ни се струваше подходящо.

Когато майката на Най видя Роуз, тя протегна ръце към нея и я притисна между тях. Лио и аз се приближихме един след друг и обгърнахме с ръце хората, които винаги ни пускаха в дома си, независимо колко беше часът, и никога не са ни карали да се чувстваме излишни или нежелани.

За миг се изгубих в тъмнината, сред горещата прегръдка на хората около мен, и затворих очи, за да не позволя на сълзите да рукнат или останалите да видят колко много се страхувам.

После моментът изчезна, когато се пуснахме един друг, и отново премигнах на флуоресцентната светлина.

— Как е тя? — Господин Смит стоеше на няколко крачки зад нас петимата и ни гледаше.

Джаки поклати глава, а Макс се обърна към прозореца, взирайки се през открехнатите щори към момичето, което лежеше съвършено неподвижно на леглото. Обикновено виждах Макс изпълнен със смях; тъмните му очи блестяха, коремът му се тресеше, винаги готов да разкаже поредния виц. Да го видя така, със сенки под очите, слаб и останал без сили, ми беше много тежко.

Чувствах, че трябва да отида и да застана до него, но не можех, беше ме страх. Страхувах се от това, което ще видя.

Травма на главата, какво означаваше това? Щеше ли да изглежда различно, имаше ли кръв? Когато оставахме само с Най, гледахме да попаднем по Нетфликс на възможно най-лошия филм на ужасите, с моторни резачки и отмъстителни демони — колкото по-кървав, толкова подобре. Но това тук беше реално. Това беше истинският хорър. И ме плашеше до смърт.

Задържах очите си на Джаки, на боядисаната ѝ в банановожълто коса с тъмни корени, тънките ѝ, дълги ръце и кльощави крака в тесни дънки, облечена като хлапе, двайсет години под нейната възраст, което винаги влудяваше Най. Майка ми смяташе, че Джаки е боклук, но тя си мислеше същото и за мен.

— Проговори ли ви вече? — Роуз държеше ръката на Джаки.

— Събуди ли се?

— Макс — прошепна Джаки на мъжа си, който поклати глава и се обърна към минаващия лекар.

— Докторе?

Една жена в бяла престилка спря и ни погледна намръщено.

— Това са приятели на дъщеря ми, нещо повече, като част от семейството са. Ще им обясните ли, моля ви, каква е ситуацията? Аз самият също не съм съвсем сигурен, че разбирам.

Лекарката сви устните си в тънка линия, показвайки само за миг следа от нетърпение, но събра длани и заговори.

— Наоми е била открита в река Темза от екипаж на влекач, оплетена в някакви корабни въжета…

— Само на няколко минути от къщи. — Роуз погледна към Лио. — Почти до вкъщи. Паднала ли е?

— Не е ясно как се е озовала във водата, знаем само, че заради травмата на главата си е изпаднала в безсъзнание и въжетата, в които се е оплела, вероятно са я спасили от удавяне. Това, както и ниската температура на водата през нощта, са факторите, които са я предпазили от развитието на по-сериозни травми. В момента постепенно я затопляме и я поддържаме в изкуствена кома, докато наблюдаваме мозъка ѝ за отоци и кръвоизливи. Утре ще знаем повече.

Всеки момент очаквах да го проумея, да разбера, че това наистина се случва, но този момент така и не идваше и всичко изглеждаше като ужасна измислица.

— Искам да кажа, че да, положението е лошо, но ще се оправи, нали? Тоест тя ще се оправи, нали? — попита Лио с напиращ гняв.

Лекарката се поколеба, вероятно притеснена да отговори честно, да разстрои това хлапе, добре сложено и с ръст над метър и осемдесет. Понякога Лио имаше този стряскащ ефект.

— Не знаем… — отговори тя бавно. — Истинско чудо е, че изобщо е оцеляла толкова време във водата, че ударът по главата не я е убил. Тя е боец, трябва да е такава, затова сега е още с нас. Получава възможно най-добрите грижи.

— Може ли да я видим? — попита Роуз. Моля ви, искам да я видя.

Лекарката погледна към Макс, който кимна.

Тя огледа внимателно лицата ни. Надявах се да каже „не“, но тя не го направи.

— Добре, един по един, по три минути всеки. Не повече.

— Трябва да ѝ говорим, нали? — Роуз попита Макс, докато той ѝ отваряше вратата. — Защото това може да я накара да се събуди. По телевизията казват, че хората в кома чуват, когато им говорят.

— Е, това е медикаментозна кома.

— Какво? — намръщи се Роуз.

— Поставихме я под упойка и я интубирахме, за да дадем на тялото ѝ шанс да се излекува и да се възстанови от всичко, което е преживяло. Като говорите с нея, няма да я събудите, но има голям шанс да ви чуе, така че… защо не — усмихна се бегло лекарката.

Роуз я потупа по рамото, влезе в стаята и тихо затвори вратата след себе си.

— Трябва да се обадим на няколко места. Ще се оправите ли, деца? — попита любезно Джаки.

Спиралата ѝ се беше разтекла в бръчиците около очите ѝ и оттам надолу по лицето. Кимнах.

— А вие? Ще се оправите ли? — попитах я.

— Честно, Рижи — очите ѝ се напълниха със сълзи, докато се опитваше да се усмихне заради мен. — Не зная.

Докато чакахме навън, господин Смит най-накрая се раздвижи от мястото си при асансьора и прекоси пространството до прозореца, който гледаше към стаята на Най. Надникна през щорите, следобедното слънце очерта тъмни ивици по лицето му. Още нямах сили да погледна Най, затова гледах него. Лицето му представляваше познато, безопасно място.

— Зле ли изглежда? — попитах.

— Знаеш, че никога не лъжа учениците си, Рижи. Нали? — отвърна той.

Кимнах.

— Изглежда зле — кимна към Наоми. — Мисля… мисля, че Роуз се нуждае от теб.

Когато накрая погледнах през прозореца, видях Роуз, стиснала юмруци към лицето си, с ококорени очи, а тялото ѝ видимо трепереше, докато гледаше безпомощната фигура в леглото.

Преди да се усетя, вече бях в стаята, сграбчих я за китката и я дръпнах към вратата.

— Не, не, не — противеше се тя, дърпайки ръката си от моята. — Не. Не можем да я оставим сама тук. Няма да я оставя сама. Погледни я, Рижи. Не бива да е сама.

— Роуз, хайде — казах аз. — Няма да сме ѝ от полза, ако откачим.

— Погледни я! — настоя Роуз.

И аз погледнах. Видях лицето ѝ — подуто, лилаво и сиво. Не можех да спра да я гледам, защото това лице беше толкова различно от онова, което познавах толкова добре. Трудно ми беше да повярвам, че е същият човек. Главата ѝ беше превързана, нямаше и следа от дългата ѝ тъмна коса. Втора превръзка минаваше диагонално през лицето ѝ, с избило червено под нея. Там, където се виждаше кожа, потъмнели синини и обезцветяване я бяха белязали. С едно око подуто и затворено, а другото скрито под превръзката, тъмните ѝ искрящи очи изглеждаха като заличени завинаги. Видях апаратурата, дебелата неудобна тръба, която излизаше от устата ѝ, изкривявайки нежната ѝ усмивка, която си спомнях, в един замръзнал вик. Жиците като че ли извираха от тяло то ѝ, все едно беше наполовина машина, и аз разбрах. Разбрах защо Роуз искаше да стои там и да крещи неистово. Гледката беше ужасяваща.

— Хайде — казах аз, измъквайки я от стаята. — Трябва да се вземем в ръце, мамка му. Трябва да сме силни.

Издърпах Роуз, затворих вратата зад нас и я прегърнах силно.

— Как е тя? — попита Лио.

Нямаше нужда да отговаряме.

— Когато разбера кой ѝ е причинил това… — Лио сви юмруци.

— Ами ако тя сама го е направила? — Ашира, сестрата на Най, се беше появила ненадейно.

— Аш! — Роуз ме пусна и обгърна с ръце по-голямата полусестра на Най, която стоеше абсолютно неподвижно и позволи на Роуз да поплаче малко върху суитшърта ѝ.

Гледах Аш — толкова спокойна, толкова сдържана. Поне така изглеждаше отстрани.

— Не мислиш… Искам да кажа, тя не би опитала да се нарани — казах. — Най беше щастлива, наистина щастлива. Всъщност беше адски щастлива, преди да изчезне. Не беше като преди, когато имаше навика да бяга от целия онзи тормоз в училище. Всичко се промени, когато сформирахме групата, тя си имаше нас. Никой вече не се заяждаше с нея. Няма логика.

— Не. — Аш отвърна лицето си от Роуз и осъзнах колко много си приличат с Най — повече, отколкото предполагах.

Същият дълъг, прав нос и скули, гарвановочерната коса с рубиненочервен оттенък, която блестеше като огледало. За разлика от Най, Аш не носеше грим, не си изправяше косата, оставяше я, както си е. Докато Наоми изнамираше да облече все по-откачени дрехи, Аш винаги се носеше малко или много по един и същ начин: кубинки, тениска, бейзболна шапка, независимо от времето. Това винаги ми е харесвало у нея, изобщо не ѝ пукаше за околния свят. Но сега сестра ѝ беше в спешното и тя беше принудена да навлезе в този свят заедно с нас. Изглежда, това ѝ причиняваше болка.

— Не, предполагам, че няма логика. Нищо няма логика. Трябва да намеря татко и Джаки. Знаеш ли къде отидоха?

— Да се обадят на някакви хора — казах аз и направих крачка към нея. — Аш, добре ли си?

Тя се отдръпна леко.

— Аз съм… — Аш сви рамене. — Ще се видим после.

— Ама че шибана работа — тихо каза Лио. — Това, което се е случило с нея, е шибана работа. Това изобщо не трябваше да се случва, човече. Ако беше просто Най, с някой от нейните номера, никога нямаше да свърши така. Нещо ѝ се е случило, бас ловя. Тя никога не би посегнала на живота си.

— Това ли казват хората? — погледнах към господин Смит с очакване да внесе някаква яснота, да отдели истината от лъжата. Но той изглеждаше също толкова изгубен като нас. — Казват ли, че е искала да се самоубие?

— Не знам — сви рамене той. — Иска ми се да знаех. Не съм говорил с полицията, само с родителите на Най, но предполагам, че има някаква вероятност да се е опитала да…

— Не — поклатих с глава. — Това са глупости.

— Най се страхуваше от водата — намеси се Роуз. — При всеки час по плуване казваше, че е в цикъл, за да се измъкне. Ако беше толкова зле, ние щяхме да сме наясно. И бихме ѝ помогнали.

Гласът ѝ секна и тя се сви в ръцете на Лио.

— Мислех, че като я намерим, нещата ще станат по-лесни — казах. — Но не знам какво да правя.

Господин Смит сложи ръка на рамото ми и аз се облегнах на него.

— Не знам какво да правя — повторих, потърсих погледа му и се втренчих в очите му.

Исках да ми каже, че всичко ще бъде наред. Ако го кажеше, щях да му повярвам.

— Виж, ще бъде много трудно за всички ви, много трудно. Мисля, че не е зле да ви закарам у вас. Нека дадем възможност на семейството на Наоми да свикне и приеме случилото се, да ги оставим сами и да позволим на родителите ви да се погрижат за вас.

— Аз съм пеш — каза веднага Лио.

— И аз — погледнах към Роуз, която наклони глава, обръщайки се към господин Смит.

— А вие ще се оправите ли, сър?

— Аз ли? Разбира се. — Уморената му усмивка действаше успокояващо. — Чухте какво каза лекарят. Наоми е боец. Всичко ще се оправи, ще видите.

Когато си тръгнахме, той все още стоеше там, вперил поглед през щорите на стаята ѝ.

Господин Смит не беше просто добър учител, той беше единственият възрастен в живота ми, който никога не ме е разочаровал. Както и много от децата в гимназия „Темз“. Никога не ни баламосваше, отнасяше се с нас като с нормални хора, а не като с добитък. Той беше учител, с когото можеш да говориш за всичко и той наистина ще те изслуша и ще се опита да ти помогне. Когато нещата вкъщи се объркаха, той ми помогна. Накара ме да повярвам, че няма нищо лошо в това да бъда себе си, че аз не съм като родителите си. Той е добър човек, наистина добър човек.

— Родителите ѝ не са се върнали още — казах аз. — Не можем да я оставим, докато не дойдат.

— Вие вървете — отвърна той. — Ще поостана малко, докато се появят.

Роуз кимна и ми подаде ръка. Пъхна другата си ръка в тази на Лио и ни поведе към асансьора.

— Ама че шибана работа — каза Роуз, когато вратите на асансьора се затвориха. — За нас също.

Една година по-рано…

— Внимание! — Господин Смит трябваше да вика, за да го чуе класът.

Беше първият ни ден в училище след лятната ваканция и естествено, повечето ученици имаха много неща за обсъждане. Кой кого е видял, кой кому какво е сторил, кой с кого е спал.

Роуз, с която дотогава още не се познавахме и ми изглеждаше като митично, зашеметяващо момиче, което се осмелявах да гледам само отдалече, седеше на чина си, заобиколена от своя антураж. Поне половината клас гледаше към нея, а не към господин Смит. Беше им приковала погледите със своите истории, които тя подкрепяше с бурна жестикулация.

Единствените изключения бихме аз, кръстосала ръце, полусмъкната на стола в задния ъгъл на стаята, Наоми Демир, която, издокарана като аниме момиченце с изкуствени мигли, тропаше нервно с химикалката по чина, и Лио, който говореше по телефона.

— ЧУЙТЕ! — извика господин Смит и всички в стаята се умълчаха за малко. — Не искам да прибягвам до наказания, но ще го направя, ако веднага не си седнете по местата. Ясно ли е?

Реакциите бяха охкания, въртене на очи, въздишки. Роуз просто се засмя и остана седнала върху чина си, кръстосала крака, а обувките ѝ почукваха по металния крак: бум, бум, бум.

Но господин Смит беше умен. Не се опита да я контролира като останалите учители. Просто не ѝ обърна внимание и намали очарованието ѝ достатъчно, за да накара останалата част от класа да се настани около нея. Спомням си, че това ми хареса, и тогава си помислих: ако дълго време игнорираш някого, когото харесваш, накрая ще го накараш да се влюби в теб.

Ама че смотани възгледи имах тогава.

Господин Смит каза, че ще ни раздели на групи, а задачата ни ще бъде да напишем и изпълним три парчета заедно. Той започна да извиква имената, аз седях отзад и бавно се изпълвах с тотална екзистенциална тревога. Виждате ли, тогава никой не говореше с мен и на мен си ми беше добре така.

Никой не ме тормозеше. Преди една година не бях ниският, мускулест джинджър барабанист на банда, а ниско, кльощаво, твърде кльощаво хлапе — и на практика никой не отразяваше съществуването ми. Всъщност изобщо не ми пукаше, исках да се скрия в собственото си тяло, така че останалите просто да не ме забелязват. Така се чувствах в безопасност. Не исках да участвам. Мразех да вземам участие. И знаех, че съм на абсолютното дъно на нечий списък с кого искат да участват. Беше кошмар, останалата част от класа постепенно беше разпределена на групи от по трима и четирима, разпратени да си намерят място за обсъждане каква музика ще правят, и да почват да забиват.

— Рижи, Наоми, Лио и… Роуз — господин Смит кимна към всеки от нас на свой ред и си спомням как затворих очи една дълга минута, надявайки се, че това е само сън, дълъг, объркан сън, който ще свърши няколко секунди след като разкопчая копчетата на ризата на Роуз, и ще се събудя, преди да се случи нещо интересно, както обикновено.

— Ъъ, айде не — повиши глас Лио. Тонът на гласа му ме накара да отворя очи.

— Какъв ти е проблемът, Лио? — господин Смит не беше ядосан, нито саркастичен.

Лио стоеше до прозореца, с телефон в ръка.

— Нямам никаква шибана работа с тия смотаняци. Майка му стара, това са пълни простотии.

— В какъв смисъл простотии? — попита господин Смит.

— Дори не искам да съм тук. — Лио тръгна между чиновете, право към господин Смит. Беше висок колкото него, лицето му се оказа точно срещу неговото и той го погледна право в очите. Ако се стигнеше до бой, не знам кой щеше да спечели. — Изобщо не ми пука за шибаното ви училище.

— Тогава напусни — каза му Смит, изправяйки рамене. — Тръгвай. Изчезвай. Майка ти отново ще бъде посетена от полицията и вероятно този път ще те изключат. Ще те запишат в детска педагогическа стая като последен опит да те вкарат в правия път, но ти ще плюеш и на тия простотии и преди да се усетиш, ще последваш участта на брат си. Давай. Звучи като страхотен житейски план.

Най-после целият клас се беше умълчал, притихнал от гнева, който извираше от Лио като електрически ток, толкова силен, че почти можеше да се види като ореол около него, и сякаш всеки миг щеше да прескочи искра от високо напрежение. Всички го бяхме виждали в действие. Веднъж станахме свидетели как спокойно се изнася, след като беше разкрасил един учител. Но Смит стоеше на мястото си невъзмутим.

— Ти си мислиш, че те мразя, но не е така. Чувал съм те да свириш, Лио, и си по-добър от всеки ученик, на когото някога съм преподавал. Ти си естествен талант. Не го захвърляй, защото у теб има много повече, отколкото си мислиш. И много повече от поведението, което показваш в момента.

— Няма нужда вие да ми го казвате — изръмжа Лио. — Зная много добре кой съм аз.

— Добре — кимна господин Смит. — Значи си тръгваш?

Лио се задържа за секунда, след което се запъти към вратата и я дръпна. Обърна се и погледна Роуз, Най и мен.

— Е, идвате ли, или какво? — попита той.

Честно? Мамка му, твърде много ме беше страх, за да откажа да тръгна.

Последвахме го по коридора до една от стаите за репетиции и Наоми, която за трите години в училище никога не ми беше говорила, се приведе към мен и каза: „Мили боже, ако тоя реши да почне стрелба в училище, със сигурност ние ще сме първите“.

Тогава разбрах, че я харесвам.

На онази първа сесия забихме малко AC/DC.

— Какво ще е? — попита Лио, като ни гледаше. — Кои парчета знаем всички?

Погледна право към мен, а аз едва не се изпуснах в гащите:

— Ти какво знаеш?

Прозвуча така, сякаш смяташе, че вероятно нищо не знам. За секунда наистина не знаех.

— Нещо на AC/DC? — предложих аз, защото не знаех какво те биха могли да изсвирят, а това всички го знаеха. — You Shook Me All Night Long?

Той изгледа навъсено Най, която не каза нищо и вместо това избра един акорд на баса си, което означаваше „да“. Роуз сви рамене.

— Не е съвсем по мой вкус, но ще се пробвам.

— Добре, а какво ще кажете за това? — Лио вкара някакъв китарен риф, мръсен и силен, преливащ от „да го духаш“, и на мен ми хареса.

— Готино — каза Роуз и кимна, а я забелязах как внимава да не изглежда твърде впечатлена.

Погледнах към Най с благодарност, че не е от разговорливите, маркирах ритъма, когато тя почна бас партията, и закимах, докато отброяваше старта.

— Три, четири…

И да, беше великолепен първи път. Като първото ти качване на влакче на ужасите или като първа целувка. Беше главозамайващо перфектно, точно както винаги е било в представите ми, докато си барабанях парчетата на път за вкъщи. С Най никога не бяхме разменяли и дума помежду си, а сега бяхме в синхрон и подкрепяхме соло китарата на Лио, докато не започна да звучи като някакво парче, което всички познаваме и дори не сме били наясно, че го знаем.

Свела глава, с коса, покриваща лицето ѝ, Роуз се включи и всички я изгледахме, приковани още от първия звук на гласа ѝ, дълбок и дрезгав, груб, все едно пушеше по двайсет цигари на ден, което вероятно и правеше. Остави ме без дъх, право в сърцето. Нямах представа, че е възможно да я харесам повече, но се оказа точно така.

Тя не знаеше текста, затова започна да си измисля, докато се разхождаше, смееше се и пееше едновременно. Роуз вдигна глава, взе микрофона от стойката и се ухили към Наоми.

Тя беше мацка аниме,

с коси, извити на опашка,

не може некой второкласен

такава мацка да я шашка.

Най отвърна на усмивката ѝ и тя се обърна към Лио.

Той беше суперготин,

Самоуверено страхотен,

Той става и за рок звезда,

само да остави таз трева.

О, боже, наистина исках тя да намисли crux и за мен, но в същото време изобщо не ми се щеше. Когато ме погледна, призовах цялата си сила, за да продължа да свиря.

А Рижи беше странна птица

и с тая странната главица

блуждае само като зомби,

възкръснало от катакомби.

Добре де, нищо не каза за висок ръст или за сексапил, но пък и не ме нарече дребосък или джинджър, така че за мене си беше направо като любовно писмо.

Водени от Лио, разнищихме парчето. Той предаваше на китарата си своята ярост, като раздираше въздуха около себе си на тесни ивици ритъм, а аз се чувствах как пропадам, докато проправях път към сърцето на парчето и водех Най след себе си. Роуз го изкара като ридание, толкова яко, толкова сурово, толкова готино, че когато парчето свърши, започнахме отново, без да разменим и дума, този път се получи още подобре, а когато свършихме, всички бяхме потни и изтощени.

Вдигнах поглед, вратата на стаята за репетиции беше отворена и около двайсет хлапета стояха там и ни гледаха. Те заподсвиркваха, викаха и ръкопляскаха.

— Разкарайте се! — каза Лио, после се обърна към мен и се усмихна. — Братче, това ще е яко.

За пръв път в живота си се почувствах като истински човек.

4

С болницата далеч зад нас и ранната вечер, протягаща ръцете си над града, вървяхме през парка — същия парк, където бяхме играли като малки, макар и не заедно, разбира се. На връщане от училище към къщи останалите вече бяха минали и заминали оттук, така че паркът беше пуст. Седнахме под пързалката, без да говорим. Беше хубаво, нашето мълчание, и беше добре, че дойдохме тук. Нямаше нужда да говорим. Просто знаехме, че искахме да бъдем заедно. Такава беше изминалата година за всички ни, даде на всеки от нас причина да продължим, докато преди си нямахме абсолютно никаква. Нашата причина беше, че сме заедно и можем да разчитаме един на друг.

Поотделно бяхме хаотични, въртящи се и изгубени, чакащи тази част от живота ни да отмине, за да можем наистина да живеем и да бъдем свободни. И тогава се появи „Огледалце, огледалце“. Името го измисли Роуз, като в приказката, защото, както тя каза, заедно сме „най-красиви на земята“, мамка му.

С „Огледалце, огледалце“ бяхме себе си, заедно и по-силни. Или поне си мислехме, че сме, но трябва да е имало някакво слабо звено — нещо, което да е подсказвало, че Наоми се чувства изолирана, едва ли не изгубена за нас, без дори да забележим отдръпването ѝ. Това, за което не можехме да говорим, за което никога не сме говорили, е какво се е случило, как се е стигнало до този момент.

Тя беше най-добрата ни приятелка, а никой от нас нямаше представа защо е избягала или защо би могла да го стори… не можех да се сетя за причина, която би я накарала да скочи от моста в черната вода. Та тя толкова се страхуваше от нея.

Просто седяхме и мълчахме, без желание да се приберем вкъщи. Всички си имахме своите причини. От моите едната вероятно в момента беше на третия си „коктейл“ от водка и кола, а другата беше заета да оправя поредното си завоевание.

Лио пръв наруши мълчанието.

— Мамка му, трябва да направим нещо — каза той.

— Ние правим нещо — Роуз се облегна на боядисания метал, гравиран с имена и псувни, така че се виждаше цялата ѝ шия. — Пропиляваме младостта си в парка. Като нормални тийнейджъри.

— Не това имах предвид — отвърна Лио. — Нещо хубаво? Хапчета и клуб. Трябва да се отрежем, както каза Роуз.

— Аз съм за — прозя се Роуз. — Имаш ли хапчета у себе си? Дайте да се отрежем тук.

— В понеделник?

Наистина ли го казах на глас? Поне я накарах да се засмее.

— Боже, Рижи, егати задръстеното същество си — каза тя и с всяка дума се усмихваше все по-широко, — А какво би искала Наоми да сторим? Тя е там, бори се за живота си, а ние сме тук, като някакви… смотаняци. Какво би ни казала да направим?

— Най би предпочела филм или кафе книжарница, или някаква подобна глупост — каза Лио, като сбърчи нос, — Или някое наистина черно аниме, тя си падаше по тези гадости.

— Да го направим — веднага се хванах за възможността да направя нещо, което не включва вземане на наркотици или махмурлук, и ги замъкнах у нас за Black Butler маратон.

Не че тия работи са ми непознати, но просто знам какво причиняват на хората хапчетата и пиенето. Не исках това да ми се случи.

Освен това Black Butler беше едно от любимите ни с Най. Пълно с викторианска готика, японски мрак и сума ти мацки, преоблечени като момчета, и обратното. Тайно с нея замисляхме за следващия Comic Con да косплейваме персонажи от него, но изобщо не бяхме споменавали на Лио и Роуз, защото, макар че нямаше да се отрази на мнението им за нас, никога, ама никога нямаше да спрат да ни поднасят. Измислихме си костюмите, аз дори си купих перука от „Камдън“ и тогава… ами, светът се измени.

Моето легло. Моята стая.

Избрах да я боядисам в черно през лятото, когато Най изчезна. Когато мама я видя, завъртя очи и каза:

— Предавам се.

Отвърнах ѝ:

— Ти отдавна си го направила.

Черното ми харесваше, караше ме да се чувствам в безопасност. Но най-хубавото беше, че барабаните ми заемаха половината стая. Това беше единственото нещо, което наистина ме интересуваше. Отне ми две години да спестя пари да си ги купя, а мама се съгласи само защото си мислеше, че докато събера нужната сума, ще се откажа. Но не го сторих. Разхождах кучета, миех коли и подреждах рафтове в магазина, докато събрах достатъчно, и тогава вече кимаше как да ми кажат „не“. Така че сега стояха в ъгъла и адски ми харесваше, че са там. Ей така, готови и чакащи да вдигна достатъчно шум, че да събудя квартала. Когато реша да сваля демпферите, разбира се.

В момента Лио и Роуз седяха на легло то ми, очите на Лио бяха полузатворени и му се спеше, не проявяваше особен интерес; Роуз беше обвила с ръка врата ми, бузата ѝ лежеше на рамото ми, горещият ѝ дъх пареше врата ми. От нея ухаеше на лимон и цигарен дим, което беше странно, защото, макар да си го помислих, когато я чух за пръв път, всъщност Роуз не пушеше. Оказа се, че много внимава за гласа си.

Когато ги поканих, за миг забравих, че последните няколко месеца мама работеше адски много. Не я обвинявах, че се чувства наранена. Тате вече дори не се опитваше да крие от нея похожденията си. Но я обвинявах, че обвинява мен. В момента се стараех да я виждам възможно най-рядко, чак почти отричах факта, че тя също живее вкъщи. Но щом видя Лио и Роуз, тя направи онова ужасно нещо, дето си слага една фалшива физиономия и се хили като откачен клоун, и почва да предлага неща за пиене и ядене, тип „да сложи ли пица, или да направи пуканки?“. Да го вземат мътните! Косата, вдигната на кок, с престилка като на главния готвач от някое телевизионно готварско шоу, само дето се клати и ръкомаха твърде много, а и се смее твърде силно, докато Грейси седи там, яде пилешки хапки и гледа „Скуби Ду“. Знам, че веднага щом изчезнем, тя ще се трупяса на някой стол и ще си сипе още едно питие. Велма ще свали маската на злодея, а Грейси ще продължи да дъвче.

Ръката на Роуз, с нокти, изгризани до кожа, с пухкавите ѝ пръсти, отрупани със сребърни пръстени, стоеше свита в моята. Чувствах се топло и сънливо, с двама от най-добрите ми приятели от двете ми страни, но забелязах как Лио реагира с неодобрително потрепване на устата си, когато видя ръката на Роуз в моята.

На вратата се почука. Тате се появи, или поне главата му. Обикновено никога не влизаше тук, което означаваше, че иска нещо.

— Добре ли сте, деца? — попита той. — Чух за Наоми, как е тя?

— Още не знаят — отвърнах аз. — Направо е невероятно, че е жива.

— Разбира се… — тате още стоеше на прага. — Какво казват, че се е случило с нея?

— Наистина не искам да говоря за това точно сега — заявих категорично. — Сигурно ще се появи по новините.

— Разбира се… Добре, не правете нищо, което аз не бих.

Боже, тате, затвори си устата.

— Тези двамата не можаха да се справят с мен, господин Сондърс — Роуз се усмихна на баща ми и той се изчерви, а ръката ѝ изведнъж пусна моята. — Имам нужда от истински мъж.

— Добре, лягайте след тази анимация, бива ли? — той влезе малко по-навътре в стаята и изгледа краката на Роуз.

— Имаме да гледаме още една — казах аз, надигнах се от леглото и се отправих към вратата, изтласквайки го малко или много от територията си.

— Излизам сега, ще се видим на сутринта.

— Излизаш? — втренчих поглед в него. — Че ти току-що дойде, а минава десет.

— Е, сега, да не си ми майка? — Той се позасмя към Роуз, надничайки над рамото ми. — Знаеш каква е работата ми, половината е общуване. Нямам избор.

— Нямах представа, че да си съветник е толкова вълнуващо — казах.

— Работа — повтори той, гледахме се един друг, но и двамата знаехме, че лъже.

Имах чувството, че трябва да ми пука за приятелките на баща ми и за пиенето на майка ми, и задето семейството ми, някога толкова нормално и уважавано, сега се разпада отвътре, като през цялото време на пръв поглед се придържа към благоприличието. Но не ми пукаше, пет пари не давах за тях, с изключение на Грейси.

След няколко минути главата на Роуз лежеше върху рамото ми. Миг по-късно тя захърка, а ние с Лио избухнахме в смях.

— Я се разкарайте — прошепна тя, преди отново да заспи.

5

Сърцето ми щеше да се пръсне, киселини в гърлото, пот в основата на врата, 3 ч. през нощта.

Седнах, кожата ми беше настръхнала. Знаех, че е било кошмар, но нямах никакъв спомен. Вкусът в устата ми беше като мръсна речна вода. Измъкнах се от леглото и се напъхах в тениска и боксерки. Отворих вратата и чух, че някой е буден. Майка ми често беше будна по това време, макар и невинаги в леглото. Заварвах я седнала на масата в кухнята или легнала по лице на дивана, с цял тон лиги, точещи се от устата ѝ. Последното нещо, което ми трябваше сега, беше тя, наполовина отрязала се и ядосана в търсене да си го изкара на някого.

Беше тихо и имах нужда от нещо за пиене, така че рискувах.

Тате беше в кухнята, пушеше, а въздухът миришеше на алкохол. Той не пиеше като майка ми. Пиянството на мама беше като дишането, тя съществуваше чрез водката. Някога пухкавото ѝ тяло сега беше слабо и жилаво, лицето ѝ беше червено и цялото в сенки. Тате не беше толкова зле, но и той обичаше да си пийва, да олаби, както го наричаше. Къде ходеше до три сутринта, та да пие и да пуши?

— Добре, друже — каза той, като че ли го бях хванал на местопрестъплението.

— Пие ми се нещо — босите ми крака безшумно стъпваха на път към чешмата.

Оставих водата да тече през пръстите ми, докато стане наистина студена.

Чух го зад мен как се премести. Кашляше и хриптеше. Пушенето не му се отразяваше добре.

— И какво, мислят, че Наоми е направила опит да се самоубие?

— Нищо не знаят — разтърках очи. — Тате, три през нощта е, наистина ли искаш да говорим за това сега?

— Знам, не мога да спя. Може да се обадя на Джаки и Макс сутринта, опознах я малко, когато ѝ помагах с нещата за наградата на Херцога на Единбург. Мисля, че трябва да кажа нещо, да видя мога ли да помогна с нещо.

— Какво би могъл да направиш? Работиш за общинския съвет, не си министър-председател.

— Просто е хубаво да покажеш внимание към хората, за които си загрижен — каза той.

— В такъв случай може ли да покажеш и на мама, че си загрижен? — попитах го. — Току-виж намалила малко водката.

— Недей да ми говориш с този тон — предупреди ме тате, но някак нерешително.

Знаеше, че имам право. Гледката наистина беше жалка.

Нямах представа как очакваше да реагирам, но изобщо не го отразих, а той сви рамене и продължи да си седи на стола. Имаше време, когато исках да бъда като него — тогава си мислех, че е най-силният, най-готиният татко на света. Днес просто ме караше да се затварям в себе си. На няколко километра оттук моя приятелка беше в кома, с големи липсващи парчета от главата ѝ, а тук вонеше, защото явно мама беше повърнала в коридора. А баща ми… е, предполагам, че последната смучка отстрани показваше колко усилено работи понякога. А пък аз — аз просто исках да се върна в стаята си. Исках да се скрия и да спя, и да забравя всичко за още няколко часа.

Но не можех. Защото не бях само аз. Имаше я и Грейси. Поех си въздух и се опитах да си спомня времето, когато вярвах, че майка ми е най-добрият човек на света, а баща ми — най-смелият, и опитах отново.

— Тате… мама пие. И положението става все по-сериозно. — Той се извъртя леко на стола си, за да избегне погледа ми. — Ти не се задържаш много тук, за да го видиш, не ти се налага да се занимаваш с това…

— Кой си мислиш, че ще почисти тази бъркотия там? — сопна ми се той, сякаш трябваше да изпитвам благодарност.

— Е, и?

Болеше, когато трябваше да намеря думи, за да му кажа това — имам предвид, физически ме болеше, все едно вътре в гърдите ми всичко беше натъртено, черно и синьо.

— Не мислиш ли, че е сериозно, както преди…

„Преди“ беше времето, малко след като се роди Грейси. Тогава мама пиеше много — първия път, който си спомням, макар сега да се замислям, че трябва да се е случвало и преди това. Тогава тате беше с нас почти през цялото време. Опитваше се да се справи с Грейси, да помогне на мама да се почувства подобре, постоянно ми казваше колко добре се справям, каква смелост и сила притежавам. И колко беше благодарен, че съм от послушните и изпълнителни деца. Някъде по това време започнах да пълнея — и не защото чувствах глад, а защото имах нужда от нещо, което да запълни празнината, която тя беше оставила след себе си. Тогава започнах да крия храна под леглото си и докато тате беше зает с мама или с Грейси, аз се опитвах да запълня болката си вътре с храна. Тъпчех се толкова много, че не можех да не заспя. На десет години това беше най-добрият начин да избягам от реалността, който познавах. По-късно, когато станах на тринайсет, стана обратното. Неяденето се превърна в начин, по който се опитвах да контролирам живота си. Но на десет непрекъснато ми се ядеше, все се опитвах да запълня празнотата и никога не успявах.

— Тя е под голямо напрежение, знаеш я каква е — отвърна тате.

Със същия успех можеше да не каже и нищо.

— Ако ти си беше вкъщи повече, ако прекарваше с нея повече време — подхванах отново. — Може би нямаше да затъне толкова. Може би нямаше да се чувства толкова самотна.

Той се премести неудобно, почти извръщайки се от мен, и нямаше как да не видя що за човек е в този момент. Не великан, не бог, не човекът, на когото се възхищавах най-много като най-големия, най-умния и най-силния мъж, а разглезено дете, което е отегчено от играчките си и иска нещо ново. В този миг го ненавиждах.

— Тогава просто се изнеси при поредната си уличница.

Взех чашата и излязох от кухнята, стъпвайки внимателно край смърдящите петна по плочките в коридора.

— Веднага се върни тук! — изсъска баща ми и този път наистина звучеше ядосано, но не се обърнах.

Не ми пукаше какво мисли за мен. Не си спомням кога за последно беше направил нещо, което си струваше.

Върнах се в стаята си, затворих внимателно вратата и се загледах през прозореца в очакване да изгрее слънцето. Имаше нещо успокояващо точно в това време от деня. Всичко беше потънало в тъмнина, притихнало. Редиците от къщи с тъмни прозорци ме караха да мисля за всички онези сънища там, навън, изпълващи последните часове на нощното небе. Различни хора в различните им къщи, където нищо от това не им се случваше. Не знам защо, но но някакъв начин това ме караше да се чувствам подобре, сякаш ако всичко беше достатъчно незначително, че да нарани само мен, тогава едва ли можеше да е толкова лошо.

Понякога главата ми беше изпълнена с толкова чернилка, че всичко беше като в мъгла. Това ми пречеше да виждам хубавите неща, да ги почувствам.

Всичко болеше отвътре навън. Но само мен и само сега. А може би някой ден на мое място щеше да бъде друг. Някой, когото не познавам или за когото не ме е грижа; някой друг, който щеше да гледа навън през своя си прозорец в очакване на изгрева, докато аз изпълвах небето със сънища.

Трябваше да поспя. Ако не го направех, утре главата ми щеше да пулсира, а очите ми да плуват в светлина и цветове. Непременно да поспя.

Ще легна, ще затворя очи и ще си мисля за хубави неща. Как Грейси се прави, че свири на китара, докато аз репетирам. Как Роуз се смее толкова силно, че мога да почувствам как цялото ѝ тяло вибрира, докато се навежда към мен. Начинът, по който Лио стои като гладиатор, когато свири на китара. Как Наоми повдига вежди и казва нещо глупаво, все едно е адски сериозно, и ни кара всичките да се смеем до сълзи. Искам да си я спомням точно така, а не с наранена глава.

Няколко часа по-късно се събудих, отчаяно поемайки си въздух, и този път си спомнях. Тъмна, гъста, ледена вода изпълваше носа и устата ми, нахлуваше в дробовете ми и нещо, нещо студено и жестоко ме дърпаше надолу, дълбоко под водата, докато не разбрах, че няма да видя повърхността отново.

6

Нямаше смисъл да се опитвам да заспя отново, така че продължих да будувам и да се губя в екрана на моя кроумбук, докато не се наложи вече да ставам.

На профила ни в Тъмблър имахме 874 преглеждания този месец, това е жестоко, мамка му. Сигурно около 400 от тях бяха от Роуз, която проверява коментарите под клипа ѝ, но пак си е екстра. За четири шестнайсетгодишни хлапета това си е доста добро постижение. Последователите в Туитър бяха 1385, но моята цел беше синя чавка, наистина исках синя чавка. Това щеше да означава, че сме си като истинска група.

Последният видеоклип на групата, който пуснахме в канала ни в Ютюб, заснехме в парка и беше страхотно. Беше за парчето ни „Заобиколно“. Написахме го аз и Най. Текстът е за две хлапета, които се харесват, но никога не успяват да се сближат. Така че да, в парка. Донесох колонка за телефона си и пяхме и свирихме на плейбек. Изглеждахме като абсолютни идиоти, имаше много деца, които гледаха, и поне половината от тях си мислеха, че сме пълни лигльовци. Но знаех, че накрая ще се получи добре. На Лио му беше най-трудно. Той мразеше всички тези дивотии, единственото му желание беше да свири, но Роуз го убеди с помощта на малко алкохол и малко трева, докато образът на корав пич престана да го притеснява и той се възправи с китарата си на върха на пързалката, потънал изцяло в музиката. Роуз се беше излегнала на люлката, като се докарваше в осемдесетарския стил на Мадона — ама толкова секси, че чак нереална. А Наоми обикаляше бавно наоколо и не спря да се усмихва. Записах по-голямата част на телефона на Най с калъфа му на „Легенда за Зелда: Три Форс“ и заснех цялото парче от гледна точка на всеки член на групата, за да ги монтирам после заедно, докато не дойде моят ред с барабаните на пейката. Тогава Роуз пое заснемането. Бях със слънчеви очила и кожени ръкавици без пръсти. Клипът беше гледан 924 пъти. Чувствах се добре. На Фейсбук страницата ни имаше 2300 лайка, 760 последователи в Инстаграм. А тези дни ще ни кача и в Спотифай.

Защото, разбирате ли, харесваше ми идеята за мен в този свят, същия, който виждате в социалните медии. Това мое аз приличаше на човек, който знае какво прави, какво иска, къде отива. Това мое аз беше на точното си място. Винаги изглеждаше добре, винаги изглеждаше спокойно, а когато бях с палките в ръце, всяка частица от мен функционираше както трябва, всеки мускул, всеки рефлекс, всеки удар на сърцето, всяка мозъчна клетка. Отражението на това мое аз, което живееше от другата страна на блестящия екран, беше истинският получател на харесванията, сърчицата и съобщенията. Усмивки мимоходом от момичета, които си мислеха, че може би, макар и никога преди да не им е хрумнало, всъщност биха могли да ме харесват в този вид, защото, въпреки че не можех да се похваля с висок ръст, а и ребрата ми се броиха на пръсти, човече, мога да свиря на барабани. Да, тона хлапе е доста секси.

Но ми отне много време да мисля за себе си по този начин. Реалният живот, нефилтрираното мое аз.

Другото аз, от кръв, кости, нерви и синапси, е азът, с който така и не свикнах. Когато се криех в гънките тлъстина като малко дете, чувствах тялото си като неизбежен затвор, защото в това аз биеше сърцето ми, дебел кървав затвор, който мразех толкова, колкото и се нуждаех от него.

И тогава се случи нещо, което ме накара да спра да ям.

Един ден се видях в огледалата на училищните съблекални. Като под някакъв странен ъгъл, при който човек не може да разпознае себе си, и аз видях пред себе си едно напълно непознато хлапе. Хлапе, което мразех, отвращаваше ме и предизвикваше съжаление.

През следващата година и нещо работих много усилено да се причисля към лоното на невидимите, да сведа това хлапе почти до нула, без да мога да върна назад вече изяденото, но и едва прибавях нещо към него. Тъпченето беше за бебето, за малкото дете, което не можеше да се контролира. Неяденето беше за новото аз, това, което имаше пълен контрол върху себе си. Знаех, че ще забележат това — така и стана. Но само колкото да ми казват, че изглеждам далеч подобре. Дори когато хълбоците ми изглеждаха така, сякаш ще пробият кожата ми, дори когато ми беше студено в горещ летен ден. Надух се като балон заради тях, превърнах се в скелет пак заради тях, но така и нищо не се промени. Освен мен.

Групата — Лио, Най и Роуз, бяха тези, които ме спасиха, защото видяха в мен не човека, който бях, а какъвто можех да бъда. И когато те видяха тази моя версия, видях я и аз. Разбрах, че ако не живея живота си заради себе си, то много скоро щях да се озова на място, от което няма да мога да се върна. Не исках да бъда следващият член на моето семейство, който да прецака нещата — не, това нямаше да бъда аз.

Така че постепенно през тази година, зад барабаните, докато свирех и се размотавах с хората, за които започвах да осъзнавам, че са мои приятели, не ми остана никакво време да се контролирам какво да ям. Беше ужасяващо, страхувах се, но същевременно изпитвах въодушевление, защото имах приятелите си и музиката, и танци, и смях, и излизане по цяла нощ, прескачане от клуб в клуб, от бар в бар и виене срещу луната.

Не звучи като фитнес режим, нали, но всъщност беше. Колкото повече свирех, толкова повече тялото ми добиваше форма и сила. Престанах да мисля за ядене, така че ядях, когато исках, и изглежда, беше точно толкова, колкото ми трябваше. И колкото повече си позволявах да бъда себе си вътре в мен, толкова повече това си проличаваше отвън.

Беше си прилив на сила — не по отношение на здравето, а на щастието. Осъзнах, че колкото и да ми се иска, нямах нужда майка ми и баща ми да се грижат за мен. Можех да се грижа за себе си. Грижех се за себе си и за Греиси. При това много подобре, отколкото те някога са се справяли.

Боже, това си беше абсолютна мания сама по себе си, чак отегчителна.

Преди имах проблеми с килограмите ту нагоре, ту надолу. Сега бях яко биче. Стига толкова, Рижи, много по-важни неща се случват точно сега.

Просто искам да видя Най отново.

Лио ме чакаше на ъгъла.

Беше с някои от своите приятели отпреди групата. Все още излизаше с тях от време на време, което беше страхотно, защото те нямаха нищо против мен и аз нямах нищо против тях.

Само когато наоколо имаше момичета, се превръщах в полуидиот. Как вървя? Какво да кажа, че да не излезе низ от глупости? Забавен човек ли съм? Или задръстен? Всички тези мисли се въртяха с ужасна скорост, като се надпреварваха из главата ми. Дори трябваше да си напомням как функционира ходенето, когато наоколо има момичета, които харесвам.

Трябваше да си казвам: ето, това са твоите крака, тъпо същество такова, слагаш единия пред другия.

И тогава си помислих, мамка му, помня времето, когато Лио и тези момчета ме плашеха, особено когато братът на Лио — Арън, още беше в училище. Тогава се чудех дали той и приятелите му имат оръжия в раниците си и как нахакано дъвчат дъвка, все едно тъкмо са участвали в сбиване и вероятно вече са убили някакви хорица и са ги изхвърлили в реката. Никак не помагаше и това, че малко преди деветнайсетия си рожден ден Арън влезе на топло, защото намушкал някакъв мъж в магазин и доста зле го ранил.

Но Лио не беше Арън. Сега отивах на училище с тях и знаете ли какво? Те бяха почти като мен. Само по-високи. Ама то всички са по-високи от мен, мамка му.

— Бро — каза Лио, когато се приближих.

— Бро! — кимнах аз и всички си кимнахме един на друг, когато тръгнах с тях, нек’во ниско и кльощаво, сякаш — харесваше ми да си го представям — съм Дейвид Бауи с куп яки биячи около него.

Слънцето топлеше врата ми, дори пушекът от колите във въздуха миришеше някак хубаво днес, постоянният звук на трафика, изсвирването на спирачките, форсирането на двигателите, псувните на велосипедистите, високият звук на радио — любимият ми градски шум.

— Трима топкитаристи? — попита ме Лио.

— Е, Хендрикс, естествено, после Мей, после Слаш.

— По дяволите! — Лио поклати глава към мен. — За Хендрикс ясно. Но шибаният Мей? Шибаният Слаш?

— Да, шибаните Мей и Слаш. Шибаният Брайън Мей е най-добрият китарист, съществувал някога.

— Повредила ти се е главата, бро. Още малко и ще кажеш, че шибаният Фил Колинс е най-добрият барабанист…

— А ти… Къде беше снощи? — попитах го.

— У вас, дебил.

— Не, имам предвид след това, онлайн. С Роуз си чатихме малко.

— О! Бях зает да говоря с майка ми.

— По дяволите.

— Да — Лио замълча за миг. Той беше от хората, чиито мисли веднага се изписват на лицето им, и в момента можех със сигурност да заявя, че неговите хич не бяха хубави. — Точно когато си мислиш, че нещата няма накъде повече да се прецакат…

— Какво?

— Арън излиза — не каза нищо повече, не беше и нужно.

— По дяволите!

Продължихме да вървим мълчаливо, като оставяхме градската глъч да запълва тишината между нас. Преди Арън да влезе в затвора, Лио доста движеше с него, подражаваше му, следваше го навсякъде, а той го отведе на някои доста кофти места. Защото на Арън наистина не му пукаше какви ги върши, и точно това го правеше толкова страшен. Предполагам, че някога, преди доста време, ще да е бил обикновено момче, но след това се забърка с някакви по-големи хлапета в онзи комплекс, зарибиха го да пуши скънк и общо взето, това му отнесе главата. Някои хора пушат от този силен канабис, без въобще да им се отрази толкова, обаче на някои като Арън им обърква мозъка. Те затъват толкова дълбоко, че никога вече не могат да видят света такъв, какъвто е бил преди. Те са повредени. Така че той затъна и за известно време повлече със себе си и Лио.

Тази версия на Лио, първата версия, с която свирих преди година, беше гневна и мрачна. Беше страшен, поне така си мислех. Винаги на ръба на опасните неща: бандите, с които Арън движеше, наркотиците, с които търгуваше, услугите, които правеше на тоз-оня за малко кинти. Нещата, които Лио знаеше, можеха да те засмучат толкова бързо и толкова дълбоко, че нямаше да усетиш кога си започнал да се давиш, преди да стане твърде късно. Отстраняването на Арън от живота му беше най-доброто нещо, което можеше да се случи на Лио. За първи път в живота си той трябваше да разбере кой е, без големият му брат да му казва. Ако Арън беше наоколо, нямаше въобще да позволи на Лио да остане в „Огледалце, огледалце“ и да се прави, че свири на китара на пързалката. Никакъв шанс.

Излизането на Арън означаваше, че той отново ще диктува условията. Или най-малкото щеше да опита.

— Така… а майка ти какво каза? — най-добрият отговор, който ми хрумна, и естествено беше отврат.

— Каза, че не го иска в апартамента, но ѝ е син. Каза да не движа с него, да не позволявам училищната ми дейност да пострада както преди. Да не му давам да ме забърква в проблеми. Сякаш той е всичкото зло на света, а аз съм шибано златно момче.

— А ти окей ли си с новината? — внимавах да не го гледам.

— Д-да… той ми е брат, разбира се, че съм — каза Лио, но за секунда отговорът му се забави, което ме накара да се зачудя.

— Хей! — Роуз се появи зад нас с пълна скорост, със слънчеви очила и с разрошена коса.

— Махмурлук от уискито на баща ти? — попитах я аз.

— Какво да направя, като имам зрели вкусове — ухили се тя. — Имах нужда от това. Още не мога да повярвам. Когато Най изчезна, можех да си представям, че тя е добре. Ама сега… мамка му.

— Цяла нощ размишлявах за Най — каза Лио. — Не виждам смисъл да си причинява това, нали? Помните ли в края на последния срок? Тя се промени, престана да носи онези аниме грим и дрехи, и всякакви такива глупости. Изглеждаше… слънчева. Ден преди да изчезне, изглеждаше слънчево, нали? Не си го измислям, нали?

— Не, прав си — съгласих се аз. В края на миналата година тя беше в страхотна форма, през цялото време пишеше наистина добри песни — повече, отколкото можахме да запишем. Нямаше нищо, ама нищо, което да я накара да поиска да… сещате се.

— Значи — каза Роуз, — изводът е, че нещо кофти се е случило, нещо наистина адски кофти се е случило с нея, докато я нямаше. Това е единственото, в което има някакъв смисъл, нали? Нещо толкова гадно, че тя да не може да живее с това.

Не си дадохме сметка, че всички сме спрели, опитвайки се да си представим какво би могло да е такова нещо.

— Здрасти! — гласът прозвуча точно като на Наоми, чак се стреснахме.

Беше Ашира. Приятелите на Лио продължиха напред.

Спогледахме се: дали е чула разговора ни?

— Хей, Аш! — Усмивката на Роуз беше неубедителна. Стисна устни; не беше много сигурна какво да каже.

— Вижте, малко е неудобно, но Джаки си помисли, че няма да имате нищо против да се отбиете вкъщи, след като посетите Най тази вечер. На вечеря? Тя наистина няма кой знае какво да направи в болницата, а има нужда от нещо, което да ѝ отвлече вниманието от всичко това.

По някакъв начин Аш беше намерила сили за бегла следа от усмивка, колкото да сложи край на изречението. Виждаше се, че не ѝ е лесно.

— Мисля, че е глупава идея, но Джаки си е такава, смята, че всичко може да се реши с едно прилично ядене. Мисля също, че ще я накарате да се почувства подобре. Сещате се, все едно всичко отново ще бъде наред.

— Разбира се — казах малко неуверено, като погледнах първо към Лио и после към Роуз, и двамата кимнаха.

— Знам, че ще бъде странно… и мамки му, ужасно — въздъхна тя, наведе брадичка, а тъмните ѝ очи изглеждаха тъжни. — Джаки каза, че къщата е твърде тиха. А аз нямам много приятели. Или въобще приятели. Всички се чудят какво да ми кажат.

— По дяволите, съжалявам, Аш. — Роуз се опита да я докосне, но бързо отпусна ръка, преди да стигне до нея. Аш поначало създаваше впечатление, че не иска да я пипат.

— Вината не е твоя — Ашира сви рамене, вдигна поглед, за да срещне моя, и за миг си помислих, че може би има още нещо, което иска да каже, но само на мен. — Както и да е, никога не съм си падала особено по хората.

— Ама че сме кретени. — Лио поклати глава. — Трябваше да бъдем до теб. Не знам, всички се побъркахме малко.

— Е, концертът, който организирате, искам да кажа, е хубава идея. Нещо, върху което да се съсредоточим. — Аш се насили да се усмихне. — А аз си имам своите начини да се справя с всичко това. Както и да е, Джаки ще се радва да ви види и да ви нахрани до насита. Ако сте в състояние да го понесете.

— Разбира се — казах аз. — Липсват ми манджите на Джаки.

— Ами ти? — Най-накрая Роуз пресече невидимата линия около Аш и хвана ръката ѝ.

Тя винаги прекрачваше бариерите по този начин, никога не се боеше какво може да я очаква насреща.

— Добре съм. — Аш внимателно освободи ръката си. — Татко беше там, при нея, през цялата нощ, върна се тази сутрин, стабилна е, така че… Сигурно ще се засечем в болницата.

Тримата наблюдавахме как Аш се отдалечава, отново свела глава, косата ѝ се понесе след нея с бързината на желанието ѝ да се озове на място, където никой няма да види сълзите ѝ.

— Изобщо не ми хрумна да се отбия у тях — каза Роуз, когато прозвуча училищният звънец и осъзнахме, че само ние стоим още навън. — Или да видя как се чувства Аш.

— Никой от нас не се сети. — Лио обгърна раменете ѝ, а тя се обърна към него и опря за миг челото си на гърдите му.

Той леко я целуна по върха на главата и я пусна да тръгне, сякаш нищо не е станало, и в известен смисъл не беше, освен че за да целуна аз върха на главата на Роуз, ще трябва да порасна с цели две педи, а като видях как тя се накланя към него, нещо вътре в мен се скъса.

— Здравейте, банда! Искам да ви кажа нещо.

Господин Смит прекоси бетонния двор и се приближи към нас.

— Ще ходите ли по-късно в болницата?

— Да — отвърна Роуз. — Разбира се, господине, а вие?

— Не, не мисля така. Но ме дръжте в течение, окей? Роуз?

— Разбира се — усмихна се Роуз.

— Всъщност забравих да ви кажа, преди всичко това да се случи, от местното радио ще дойдат да запишат репетицията ви като промоция на концерта. И сега трябва да поговоря с родителите на Наоми — може би да го поотложим?

— Не — Роуз докосна с ръка неговата, сякаш го успокояваше. — Не. Точно говорихме с Аш и тя каза, че са съгласни. Няма да отлагаме.

— Значи ще направите прослушване? — попита той.

— Предполагам — казах. Лио кимна.

— Добре, добре, влизайте в час. Оправдайте се с мен, ако сте закъснели, окей?

— Да, господине — усмихна се Роуз и наклони глава настрани. — А вие се оправдайте с нас, ако сте закъснели, окей?

— И Роуз, не забравяй да дойдеш при мен след хора — добави той, докато пресичаше двора.

Флиртът на Роуз не беше отразен и се плъзна от него като вода по гърба на патица, но тя все още сияеше.

— Защо го правиш? — попита я Лио, докато влизахме в сградата. — И хор?

— Оказа се, че се нуждаят от секси солист за някакъв конкурс. — Роуз се засмя слънчево и се отърка в Лио с кокетно сведени мигли. — Както и да е, нищо не мога да сторя, това е естественият ми чар и мъжете просто не могат да му устоят.

— По-скоро ти не можеш да устоиш на мъжете. — Лио се отдръпна и се измъкна от Роуз. После се отправи към клас.

— Какъв му е проблемът? — Роуз ме погледна, когато спряхме в коридора.

Дрънканиците и бръщолевенето на децата, влизащи в час, утихна зад затворените врати и настана тишина, сигурен знак, че официално сме закъснели.

Ти си му проблемът, помислих си, но не го казах на глас.

— Арън излиза.

— Мамка му! — Роуз се намръщи, сви рамене и чантата се изхлузи от рамото ѝ, падна върху пода и звукът отекна в стените.

— Арън е абсолютен шибаняк, а Лио го мисли за Краля Слънце.

— Знам — отвърнах и прокарах длан по обръснатия тил на главата си. — Тревожа се за него, но какво можем да кажем? Или да направим? Той боготвори Арън.

— Всичко ще се нареди. — Роуз отново вдигна чантата си. — Няма да загубим още един член на бандата. Не и докато аз съм жива.

Усмихнах ѝ се, а във въображението си се виждах като един от онези анимационни герои, на чиито очи изскачат любовни сърчица.

— Какво? — Роуз ме погледна и вирна глава, докато най-накрая се отправихме към клас. — Какво?

— Нищо.

Обожавам как изживява всеки момент цялостно, от глава до пети, как подлага на съмнение и предизвиква буквално всичко, палейки се на всеки пет минути.

— Добре, виж, не мога да чакам да си събереш акъла. Доскоро, шматко! — Тя вдигна среден пръст, докато вървеше надолу по коридора, и когато стигна почти до края му, се обърна и извика силно: — Обичам те, Рижи!

— Знам — отвърнах.

Когато най-накрая влязох в час, се хилех до уши.

7

Мамка му.

Мислех си, че ще почувствам нещо, когато тя се върна. Щастие или тъга, въобще нещо. Наместо това тримата просто седяхме до леглото ѝ, без да говорим и изпитвахме… ами, нищо. Седяхме като във вакуум.

— Тук сте — усмихна се Джаки, когато ни видя, така че поне това беше хубаво, да знаем, че я караме да се почувства малко подобре. — Тя има нужда от хора на нейната възраст около себе си, не от скучната си стара майка, която ѝ досажда до втръсване — говореше, сякаш Най седи в леглото, върти очи и прави саркастични коментари както обикновено. — Всичко е наред, Най, скъпа, приятелите ти са тук, нали?

Тя притисна длан към бузата ми и аз се насилих да се усмихна заради нея.

— Ще останете ли с нея? Аз ще се прибера вкъщи, за да ви сготвя. Очакваме ви с нетърпение, така имам някакво занимание. Макс ще бъде с нея, докато ние вечеряме, а после ще се сменим отново. Не искам повече да е сама, разбирате ли, била е съвсем сама в онази вода и… — Гласът ѝ се напрегна, сякаш всеки момент щеше да се скъса.

— Добре, госпожо Демир — каза Лио сериозно и тържествено и като я прегърна през раменете, засланяйки я с височината и с широките си рамене. — Ние ще я поемем сега, нали? Идете и сгответе, вие сте най-добрата готвачка на света. Само не ме издавайте на мама, че съм го казал.

Джаки кимна и го целуна по бузата, преди да си поеме дрезгаво въздух и да целуне Най по единственото гладко място кафява кожа на лицето, което беше останало.

— Ще се върна скоро, кукличке, не се изморявай с разговори — прошепна тя.

— Мисля, че изглежда подобре — каза Роуз, щом Джаки си тръгна. — Не мислите ли, че изглежда подобре? Не толкова… студена.

Тенът на кожата ѝ беше по-свеж и ако се концентрираш върху онази здрава част около затвореното ѝ око, тя почти изглеждаше така, сякаш е заспала много дълбоко. Стига да не гледаш никъде другаде.

— Какво ще правим? Да ѝ кажем ли как вървят нещата? — попита Лио, с ръце дълбоко в джобовете. — Можем ли да ѝ говорим, или пък не? Това е странно.

Той тръгна към вратата и се опря на нея, сякаш наистина искаше да е от другата страна.

— А какво да ѝ кажем? — отсече Роуз. — Че Парминдер е все такава крава, а училището все така шибано и кофти?

За момент всички чувахме апаратурата и собственото ни дишане.

— Музика — казах аз и кимнах към телефона на Роуз. — Отвори Тунифай. Тя направи плейлистите си публични, хайде да намерим някой за нея.

— Да, музика, добра идея. — Роуз се зае с телефона си, отваряйки приложението, което всички използвахме, за да пускаме любимите си песни. — Ще потърся плейлистите ѝ… Тя слагаше на всичките такива идиотски имена, можеш ли да си спомниш някое?

— No Apologies на „Съм 41“ — казах. — Нонстоп въртеше това тяхно парче преди лятото. Плейлистът ѝ се казваше „ЕБ се ВГЗ“.

Роуз започна да търси и зачаках да започне музиката, но вместо това тя просто се намръщи, вперила поглед в телефона.

— Това е странно…

— Какво?

— Отворете си приложенията и потърсете тоя плейлист. Потребителското ѝ име е НайСей01.

Направих, както каза тя, и го видях. Имаше два плейлиста със същото име. Единият беше на Най, създаден през юли миналата година. Но имаше и друг, от август, със същото име, същите парчета в плейлиста, но с различно потребителско име. Подадох го на Лио, който сви рамене и ми го върна.

— Кой, по дяволите, е DarkMoon? — попита Роуз. — Вижте. Ако потърсите потребителското име на Най, ще видите, че шибаният DarkMoon е копирал всичките ѝ плейлисти. Абсолютно всичките. Какво означава това?

Забихме погледи в телефона, сякаш по някакъв начин можехме да разберем какво става, просто като се поровим.

— Нищо, какво да означава. — Лио поклати глава. — Сигурно е някой откачалник от училище, който го е направил, след като тя изчезна. Вероятно е искал да се направи на интересен или нещо такова. Хората са гадни, не забравяйте.

— Ако разбера кой е, кълна се в Бога… — изръмжа Роуз към телефона си.

— Просто пусни музиката, айде — каза Лио.

Скоро малката, тиха стая се изпълни с яростни китари и беше толкова подобре от звука на апаратурата или от нашето мълчание.

Любопитно, преглеждах плейлистите на DarkMoon. Имаше повече парчета от онези, взети от Най. И тогава го видях. Имаше плейлисти, съставени само от наши песни — неща, до които достъп имаха само около единайсет души в целия свят и съответно можеха да направят плейлист с тях. Да, Лио беше прав, вероятно някой от училище, определено фен на групата. Шибан ненормалник.

Когато вдигнах поглед от телефона си, видях Роуз и Лио залепени за своите. Роуз стоеше с лице към прозореца, Лио седеше на един от столовете за посетители и беше протегнал дългите си крака под странни ъгли.

Пуснах телефона в джоба си и погледнах Най.

Свикнали сме приятелствата ни да са поне 50 % онлайн, толкова свикнали, че понякога си мислех как забравяме, че на другия край на аватара бие едно истинско сърце.

Виждах от наболите косъмчета на слепоочието ѝ, че част от дългата ѝ права черна коса е обръсната. Синините, които се подаваха от превръзката, започваха да пожълтяват и да се разнасят. Беше болезнено да гледам лицето ѝ и толкова трудно да виждам как момичето, с което всеки ден прекарвах толкова време, е така потрошено. Предполагах, че на нея ѝ е още по-трудно. Какво знае тя за стаята, в която се намира, какво сънува зад затворените си очи?

Като се съсредоточах върху едното око, можех да се опитам да си представя какво вероятно се е случило между последния път, когато я видях — преди осем седмици, тогава тя изтри целия си аниме грим, носеше жълта лятна рокля, краката ѝ бяха боси и кафяви — и сега. Опитвах се, опитвах, но не откривах нищо, което да свързва точките от онова момиче, смеещо се и танцуващо, изритало обувките си в парка, с това тук, с наранено и кърваво лице.

Някой беше положил ръцете ѝ до тялото и те лежаха отстрани на чаршафите. Нагоре и надолу по тях се виждаха синини, макар и не толкова страшни като тези по лицето ѝ и предполагам, в главата ѝ. Проследих с очи дясната ѝ ръка надолу до китката ѝ и се озовах близо до нея. Дали някой е забелязал, че тези белези изглеждат като пръстови отпечатъци, лилави, овални, стиснати и приличащи на нокти? Сякаш някой е сграбчил китката ѝ достатъчно силно, за да строши костите вътре.

Мисълта, че някой я е наранил така, ме вледени. Треперех.

Погледнах през прозореца и видях д-р Бяла престилка отвън да говори с медицинските сестри, лицето ѝ беше съсредоточено и сериозно. Тя не приличаше на човек, който би пропуснал нещо важно.

Имам предвид, че сигурно са огледали добре, нали? Не биха пропуснали нещо толкова очевидно и няма да искат да ги питам за това, нали? Като че мога да ги уча как да си вършат работата. Но от друга страна, Най е била измръзнала, когато са я открили, и оттогава е все така. Тя не би могла да им каже, че китката я боли. Протегнах ръка да хвана нейната, но се спрях.

Такава беше ситуацията с мен и Най, прекарвахме много време заедно.

Затова след като тя изчезна, от полицията ни попитаха дали могат да погледнат телефоните и лаптопите ни, да ровят в тях в търсене на някакви следи къде би могла да отиде. Казах им, че ако знаех нещо, естествено, щях да им кажа, но те заявиха, че е подобре сами да погледнат, затова им позволихме. Там нямаше нищо, което да им подскаже, че знаем къде е отишла Най, защото наистина не знаехме.

От полицията смятаха, че трябва да знам всичко за нея, защото така казваха хората, семейството ѝ, приятелите ѝ. Дори майка ми. Казаха, че ако някой знае къде е Най, това ще съм аз, защото харесвахме едни и същи неща, разсмивахме се един друг. Довършвахме си изреченията. Даже мислеха, че между нас има нещо. Защото заедно бяхме написали повечето от парчетата на „Огледалце, огледалце“ и много от тях бяха любовни песни.

Но ние никога не бяхме писали тези песни за някого от нас.

Най никога не ме питаше кого имам предвид, когато приключех с някой текст, аз също никога не питах. Беше ясно, че и тя, и аз сме влюбени в някого, който не е тук. Едно от нещата, които харесвахме у другия, беше, че не е нужно да знаем тайните си. Само изпитвахме нужда от съпричастие. Освен това тя беше единственото момиче в обкръжението ми, за което никога не ми е хрумвало какво би било да я целуна. Това просто не беше в наш стил.

Докато седях в болницата, се колебаех да я хвана за ръката. Преди щях да я хвана за ръка и въобще нямаше да ми пука какво ще кажат околните, защото с Най се познавахме добре. Сега обаче не знаех кой друг я е държал… или наранил. В момента тя беше непознат човек и едва сега, когато отново се появи, осъзнах, че наистина, ама наистина ми липсва.

Много внимателно, за да не би това да ѝ причини болка, сплетох пръстите си с нейните. Кожата ѝ беше топла, с китката си усещах стабилния ритъм на пулса ѝ. Погледнах към Лио и Роуз, видях, че все още са потънали в дисплеите си, затова много внимателно повдигнах ръката ѝ към устата си и прошепнах на кожата ѝ:

— Върни се, Най, чу ли? Върни се, имам нужда от теб.

И тогава го видях. В началото хвърлих само поглед, приличаше на полумесец. Преди не се виждаше, но ето че изведнъж се появи, прясно и ново. Ярко и ясно очертано.

— Мамка му — казах на глас и Роуз и Лио ме погледнаха.

— Какво? — приближи се Роуз.

— Татуировка — отвърнах аз. — Докато я нямаше, Наоми си е направила татуировка.

8

Ситуацията с татуировките беше следната. Аз имах три, но никой освен мен не знаеше за тях. Дори Роуз и Лио. Дори Най. Предполагам, че щеше да настъпи момент, когато ще се узнае и ще има доста викане и разочарование, но все още не му беше дошло времето, което е един от страничните ефекти да си пренебрегван от родителите си.

Нямах достатъчно навършени години, за да си ги направя законно, но първата беше самоделна — с игла и шишенце мастило. Гледах видеоклип в Ютюб и си я направих собственоръчно, на стъпалото, под свода. Мамка му, как болеше, а и се оказа пълен провал.

Трябваше да бъде символът за безкрайност, но изглеждаше повече като тъпа осмица. Дори не знам защо го направих, освен че исках да направя нещо и че болката ми хареса. В деня, когато си го причиних, усещах тялото си като натъртено отвътре и отвън. Исках да почувствам нещо друго, различно от тежката болка в гърдите ми.

Втората татуировка си направих същия ден, когато обръснах половината си глава. Не знаех, че ще го направя, освен дето в главата си имах една представа за начина, по който трябва да изглеждам, и докато тялото ми се променяше в съответствие с тази представа, но „визията“ ми — не. Тогава се събудих една сутрин и си помислих: какво значение има дали е правилно или справедливо? Тялото ми премина през толкова много промени и никого, ама никого не го интересуваше. Но ако си сложа пиърсинг или си обръсна главата, щеше да настане трета световна. Да вървят по дяволите, помислих си. Ако има нещо, което трябва да ми бъде позволено да контролирам в живота си, това е как изглеждам.

Вече без коса, аз се втренчих в отражението си и се почувствах… ами, изпитах усещането, че току-що сме се срещнали. Не исках все още да се прибирам вкъщи. Исках малко време просто да бъда себе си, да отложа неприятностите, които знаех, че ще настъпят, защото не бях доброто, спретнато подстригано дете от средната класа, каквото родителите ми искаха да бъда. Така че спрях пред едно студио за татуировки и разгледах дизайните. Имах малко спестени пари от работата в супермаркета в съботните дни — достатъчно да си направя някоя наистина добра. И си помислих, по дяволите, изглеждам на единайсет, та те директно ще ме изхвърлят.

Може би беше заради новата прическа. Обаче не ми поискаха лична карта и не ме изхвърлиха. Един внушителен пич с дълга сива брада, която стигаше до кръста му, ми връчваше албум след албум с дизайни и чакаше. Тогава видях онзи трайбъл с риба чук и попитах човека какво означава.

— Това е символ на силата, на защитника, на воина — отвърна той. — На човек, който би направил всичко за хората, които обича.

— Искам я — казах аз и по лицето ми плъзна червенина, когато осъзнах, че всъщност има само едно-единствено място, където да я направят без какъвто и да е шанс да бъде видяна. — На задника ми.

Той ме погледна продължително и знаех, че сигурно си мисли как това бръснато червенокосо смотано хлапе изобщо не се доближава до образа на воин защитник, но сви рамене и каза:

— Там ще боли.

— Ще го понеса — отговорих аз.

— Кожата си е твоя, приятелче.

Не излъга. Мамка му, как болеше, адски! Усещах чак в костите си как пистолетът вибрира, кожата ми пищеше, нервите ми се извиваха и виеха с всяко убождане на иглата, превръщайки минутите в часове, докато в един момент станах едно цяло с болката и тя се превърна в неделима част от всяко мое вдишване. Когато най-накрая всичко свърши и той остави иглата настрани, аз се свлякох от масата и отидох до огледалото. Цветовете на акулата оживяха, докато ги гледах, синьото и зеленото се извиваха и спускаха по кожата и мускулите ми и това усещане за топлина и мир се разпростря по мен и се почувствах наистина страхотно. Чувствах се в мир със себе си и наистина удобно в цветната си мастилена кожа. И тогава осъзнах, че постъпката ми е правилна, защото да покажеш наяве истинските си цветове винаги е правилно. Така и трябва да бъде.

Естествено, боля ме адски дълго, в продължение на дни, но не ми пукаше. Харесваше ми. Харесаха ми болката и акулата дори когато не можех да я видя, защото знаех, че е там, а това означаваше, че никой не ме познава изцяло, дори и хората, които са ми най-близки, и това ми харесваше.

Последната татуировка беше под мишницата, до сърцето ми. Точно след като Най изчезна и болката беше толкова силна, че имах нужда от нещо, което да я притъпи. Болката от последната татуировка вече замираше и осъзнах, че ми липсва това отвличане на вниманието, затова се върнах отново и мъжът с брадата я направи добре. Представляваше вълна, която се разбива в скали, водата се движеше, преобразяваше, променяше, набирайки сила. Аз съм вълна, помислих си: силна дори когато се разбива.

Спомням си, че исках да кажа на Най за това, защото си мислех какъв добър текст ще излезе, но нея я нямаше, за да ѝ го разкажа. Тя е била на онова място, където ѝ се е случило всичко.

И тази татуировка.

Точно това ме ужаси.

Наоми никога не би си направила татуировка. Тя ги мразеше.

Често гледахме „Заличители на татуировки“ заедно и единственото, което тя правеше, беше да повтаря до втръсване що за идиот трябва да си, за да изперкаш дотам, че да накараш някакъв друг идиот да ти направи татуировка, и колко противно ще изглеждат, когато кожата им остарее и се сбръчка. Казваше, че го правят от суета и липса на идентичност.

Момичето, с което се размотавахме в деня преди да изчезне, облечено в жълта рокля и с боси крака, никога не би си направило татуировка. За нищо на света.

— Мамка му! — Роуз коленичи до мен и се втренчи в странното изображение, татуирано в тъмносиньо.

— По дяволите — каза Лио, застанал зад нас.

Представляваше полукръг, съвсем мъничък, не по-голям от петдесетпенсова монета, изпълнен с фино очертан абстрактен шаблон, който, изглежда, нямаше никакъв смисъл. Криви, прави ъгли, точки и тирета, сноп след слой безсмислени детайли, които го правеха да изглежда почти плътен, докато наистина започваш да се вглеждаш в него, и когато го направиш, започваш да различаваш лица, животни, дълбочини и сенки. Едно мигване с очи — и всичко изчезваше.

— Който и да го е направил, нужно е умение да се изрисуват всички тези детайли на толкова малко пространство. Всичко е внимателно очертано, без разтичане на мастило. Не е нещо, което би направила сама на себе си или в някое второразредно студио. Това е професионална работа. Трябва да кажем на полицията — заявих категорично.

— Как, майка му стара, изведнъж започна да знаеш толкова много за татуировките? — попита Лио. — И защо, по дяволите, да казваме на тези свине. Какво значение има?

— Защото това го нямаше, когато тя изчезна, а сега го има. Случило се е, докато я нямаше. Може би ще могат да проследят къде е направено? Да разберат с кого е била, как е платила за това… — Погледнах към Роуз. — Трябва да го направим, нали?

Тя кимна, а Лио поклати глава.

— Защо си толкова докачлив? — попита го Роуз и той притвори очи.

— Не е заради това, просто… беше кофти за мен, когато тя избяга, или сте забравили? Не ги искам отново около мен, особено сега.

Не лъжеше. Когато полицията разбере, че живееш в комплекса на Лио, започват да предполагат, че си виновен по дефиниция. Има много добри хора, които живеят там — хора като Лио и майка му, — но не за тях чуваха хората, а за престъпниците, наркодилърите и гангстерите. В мига, в който разбраха, че Наоми е приятелка с момче, което живее там, момче, чийто по-голям брат е на топло за въоръжено нападение, полицаите веднага се лепнаха за Лио и започнаха да се ровят. Отделиха много повече време на него, отколкото на нас. Независимо че иззеха телефоните и лаптопите ни, за да търсят из тях, тези на Лио задържаха най-дълго. Разпитваха го за всичко, от порното на браузъра му до обвиненията в нападение на брат му, заради което беше осъден. Всичко това му се отрази много зле, разгневи го още повече и малкото доверие, което имаше в тях, изчезна.

Не можехме да го обвиняваме, че иска да е възможно най-далече от всеки, който носи униформа.

— Предполагам, че може просто да не намесваме полицията — казах колебливо.

— Трябва — намеси се Роуз, свивайки рамене към Лио. — Това е улика, нали?

— Изобщо не стопляш — заяви Лио. — Избягало дете се сдобива с татуировка, голяма работа. Това не значи нищо, Роуз.

Роуз ме погледна и аз свих рамене. Прав беше.

— Работата е там, че ние знаем колко е странно това, но те няма да помислят така. Изобщо не им пука. Трябва да открием къде се е сдобила с нея, защото те няма да го направят.

— Е, ще кажем на Джаки и Макс, защото те я познават и знаят, че за нищо на света не би си направила това — заяви Роуз в защита. Мразеше да греши.

По този въпрос всички бяхме единодушни.

— Имам нужда от въздух — каза Лио, поклащайки глава. — Това място…

Когато излезе, беше навел глава, с ръце дълбоко в джобовете.

— Как не сме го видели? — Джаки държеше китката на дъщеря си, втренчена в татуировката, Макс стоеше зад нея, а веждите му така бяха свъсени, че образуваха дълбока падина.

Аш беше застанала до прозореца, следобедното слънце осветяваше огненочервени пламъци в косата ѝ, лицето ѝ беше абсолютно безизразно, докато гледаше. Наблюдавах я, чудейки се какво става зад тъмните ѝ очи.

— Със сигурност може да се каже, че е прясна, кожата все още не се е надигнала под мастилото. Дори още е леко розово. Как не сте я видели? — обърна се тя към лекарката.

— Когато постъпи, бяхме заети преди всичко със спасяването на живота ѝ — заговори д-р Бяла престилка, или д-р Патерсън, както пишеше на баджа ѝ. — Тонът не беше от първостепенно значение. При все че нямахме представа какви татуировки може да е имала или пък нямала, това е отбелязано в картона ѝ…

Погледът ѝ запрепуска по папката, която държеше, а Джаки се обърна към дъщеря си.

— Мислех, че не бива да я докосвам. — Джаки погледна към мен. — Мислех, че ще ѝ причиня болка, ако я отместя. Дори не съм повдигала ръката ѝ. Ако не беше ти, Рижи, никога нямаше да узнаем.

Изглеждаше странно да се изрече, но предполагам, че всичко ѝ се струваше странно сега, особено след като дъщеря ѝ отново беше при нея, изглеждаше като непознат човек и носеше непознато клеймо.

— Макс, мислиш ли, че трябва да кажем на полицията? Защото Наоми мразеше татуировките и смяташе, че са за пропаднали, винаги го е казвала. Нашето момиче не би направило това…

— Не знам. — Ръката на Макс стисна раменете на Джаки. — Най, която си мислехме, че познаваме, не би, но децата правят такива неочаквани неща през цялото време, любов моя. Аз ще им се обадя да им кажа, става ли?

— Това означава нещо — Джаки промърмори на себе си и видях как изражението на Аш се промени, само малко.

Аш беше на същото мнение. Знам, че беше.

Макс беше прав. Родителите ми не знаеха нищо за мен — нищо, което да е от значение. Може би Най просто беше изпаднала в истерия, и то здравата. Може би се е напила и надрусала и си е направила татуировка, а може би толкова се е мразела, че ѝ се е сторило добра идея да се хвърли от моста, или може би просто е паднала.

Освен ако…

— А какво ще кажете за синините? — погледнах лекарката. — Онези около китката ѝ?

— Вероятно се е наранила във водата. — Д-р Патерсън погледна към вратата в желанието си да бъде някъде другаде. — Изпаднала е в безсъзнание, удряйки се наоколо…

— Не и тук… — Хванах ръката на Наоми и внимателно я повдигнах. — Тези изглеждат като следи от пръсти, сякаш някой много силно е сграбчил ръката ѝ.

Майката на Най покри уста с двете си ръце, сподавяйки надигащия се вик.

— Не мисля, че помагаш особено на майката на приятелката си — каза лекарката и внимателно пое ръката на Най от моята.

— Невъзможно е да се каже с точност какво е причинило тези синини. Наоми имаше рани навсякъде. — Тя стоеше права и пое контрола над всички в стаята. — Наоми е в деликатно състояние. Все още не знаем какви ще са последствията от нараняванията ѝ. Това ще отнеме време, а тя се нуждае от тишина, спокойствие и почивка. Предлагам сега всички да се приберете вкъщи. Върнете се утре и може би тогава ще знаем малко повече.

Погледнах към Аш и видях, че ме гледа втренчено, очите ѝ блестяха с всичкия гняв, който беше сдържала досега. Знаех как се чувства. Тези хора, които не познаваха Най, бяха готови да мислят най-лошото за нея. Все едно е нищо, боклук, който сам си е причинил това. Те не познаваха като нас сладкото, забавно, талантливо момиче. Те изобщо не я виждаха.

— Искам да остана с нея — каза Джаки на лекарката. Ниският ѝ глас прозвуча заканително.

— Разбира се, може да останете — каза д-р Патерсън. — Но тя изобщо няма представа, че сте тук. Под влиянието на силни успокоителни е. А всички вие се нуждаете от почивка и възстановяване. Върнете се отпочинали.

— Отпочинали? — Роуз се засмя и поклати глава към мен.

— Трябва да тръгваме — Макс прегърна с ръка Джаки. — Хайде, деца, вечерята ни очаква, нали?

Лио ни чакаше навън.

— Е? — попита той. — Какво казаха?

— Не мислят, че означава нещо — отвърна Роуз. — Мислят, че просто е смахнато, объркано хлапе, избягало от къщи, направило си татуировка и вероятно опитало се да се самоубие. Сякаш въобще не са я огледали и разбрали за татуировката, твърде е сложно. Това не променя какво според тях се е случило.

— Но грешат — заявих аз, говорейки на себе си. — Знам, че грешат.

9

На път към дома на Наоми се почувствах, сякаш се връщам у дома, макар и несъвършен дом без нея. Истината беше, че всички се чувствахме повече вкъщи в дома на Най, отколкото при семействата си. Джаки и Макс винаги бяха щастливи да ни видят, да ни нахранят, позволяваха ни да се размотаваме заедно и да оставаме у тях, когато имаме нужда. Домът на Най беше безопасно място, но дори и то не можа да я предпази от грубияните, които правеха живота ѝ в училище ад. Преди нас, преди да се появи групата, за да я изолира, тя отново и отново бягаше. Джаки и Макс се опитваха да ѝ помогнат, училището се опита да ѝ помогне, но грубияните не се отказваха лесно. Имало дни, сподели с мен Най, когато не можела да понесе мисълта да отиде на училище и трябвало да се покрие за малко, за да си върне увереността, но накрая винаги се връщаше. Попитах я защо никога не е сменила училището, и тя каза, че защото тогава те щели да спечелят.

— Дори и толкова уплашена, колкото бях, нямаше да ги оставя да спечелят — заяви тя.

И ми се усмихна.

— Защото виж ме сега, училището е в краката ми.

Майката на Най беше най-добрата готвачка от нашите майки, въпреки че никога не трябва да го споменаваш пред майката на Лио, ако искаш да доживееш седемнайсет. Трите — Аш, Наоми и Джаки — винаги готвеха заедно, просто така правеха. Не зная как точно да го обясня, но малката им кухня просто преливаше от любов. Пълна с изпарения от ястията, ухания, вкусове и любов. Джаки ни разказваше историята на живота си отново и отново, всеки път малко по-различна, но никога скучна. Макс беше турчин, овдовял млад, и след една година борба да отгледа сам малката Ашира, един ден срещнал Джаки в автобуса в „Сохо“, където работел при някакъв шивач. Джаки беше шумна и висока на ръст — по-висока от него, кльощава и русокоса, и никога не спираше да говори. Всеки ден те сядали заедно в автобуса, всеки ден Джаки разказвала за Англия, а Макс слушал, усмихвал се и се смеел. Всеки ден в продължение на една седмица Макс оставял Ашира при леля ѝ на път за работа. В петък Макс поканил Джаки на среща. Три месеца по-късно се оженили.

— Нямаше смисъл да чакаме, разбирате ли — Джаки ни повтаряше отново и отново. — Защото, когато знаеш, просто знаеш.

Опитвах се да си спомня дали родителите ми някога са ми разказвали със същата любов и щастие за това как са се запознали, и осъзнах, че никога не са го правили. В моята къща всичко беше правилно и уважавано, традиционно, студено и нещастно. В дома на Най любовта беше неизменно налична като водата от водопровода. Вкъщи трябваше много усилено да се взираш, за да я видиш, и трябваше да си на шест години, за да я почувстваш или поне да си представиш, че си я почувствал.