Организация

Бай Нешо Бежанецът идваше по-рано у дома дърва да ми насече, двора да прочисти, но се изгуби от известно време.

Срещам го един ден, черен като арапин, с колело от тел на рамото и някаква желязна пръчка в ръка:

— А! Бай Нешо? Как е работата?

— Че как да ти кажа, господин даскале, работата — сиромашка, дето рекъл онзи.

— Къде се изгуби? Какво правиш сега?

— На служба съм.

— Каква служба?

— Голяма, висока служба. По покривите ходя и комините, таквоз… Тя моята…

И като стъпка с крак остатъка от цигарата си, бай Нешо продължи:

— Тя, моята, господин даскале, е дълга, ама няма да я почвам от началото. Както знаеш, имах си една кравка. Като ми умря тя, одрах я, продадох й кожата, купих си брадва и почнах да сека дърва. Хубаво, ама работата тъй се нареди, че един ден през зимата и брадвата продадох. Как дочаках пролетта, аз си знам. Като поомекна земята, постъпих в държавния разсадник. Копане, плевене, поливане и такива едни работи все. Горе-долу изкарвах коматя, ама застуди се времето, зазимуваха дръвчетата, работата там се прекрати и мене почна пак да ми свири изтънко, таквоз, на корема. Опитах тук, опитах там — няма какво да се захване. Ценз, казват, нямаш, образование нямаш, специалност нямаш, а отгоре на това и не си организиран. Ха сега де! Да е едно, мисля си, да се мъча да го добия, а то пет-шест неща ми липсват. И отгде да знае човек какво тегло го чака, та да не ходи на младини за гарджета из гората, а да се учи и да се организира.

Та, насам-натам, реших се да стана хамалин. Багажи от гарата, значи, куфари-муфари да пренасям до града. Хубаво, ама събрали се пет-шест души нехранимайковци, метнали по едно въже на рамо и… съюз, организация!

— Ти — викат — си дошъл от не знам къде си, хлебеца да ни отнемаш, а? Можеш ли си обра крушите оттук, дорде не сме ти направили гърба на корем! Ний — викат — тук сме дружество, комперация, и колкото сме си — толкоз! Други членове не приемаме! Ваканция нямаме — викат, — таквоз.

И нали, дето рекъл онзи: на чуждо куче опашката все между краката трябва да стои — подвих си и аз моята и си отидох.

Отидох си, господин даскале, ама нали, да са живи, жена, деца, чакат ме и ме гледат все в ръцете. Мислих, мислих… Сега пък какво да захвана? Какво да почна с две голи ръце?

Като се биех с ум и се разхождах отвън из двора, видях на едно място тел. Дебел един тел, да има, да няма дължина 7–8 метра, захвърлен от хазаина зад курника. Наведох се, взех го, таквоз, разгледах го, пооправих го и нали, дето рекъл онзи: сиромах човек — жив дявол, веднага ми текна да стана коминочистач. Не ще ценз, мисля си, не ще образование, не ще и организация. Излязох накрай града, наскубах трева по синорите, завих я на края на тела за четка наместо, постригах я, нагласих я, наплесках се малко по лицето със сажди и се потопорчих на пазара до аптеката като плашило.

Не щеш ли, дорде се огледам наоколо, и една бабичка ме помъкна след себе си. Отидохме у тях, намерихме стълба, събух се бос, за да не троша керемиди, качих се, почистих й комините на жената, понаплесках се още повече и по дрехите за реклама и работата тръгна. Още свършил-недовършил, повикаха ме насреща в една друга голяма къща с пет-шест комина. Дорде подредя и тях, кажи-речи, мръкна се. Слязох аз, платиха ми хората, таквоз, купих един голям хляб и цигари и тръгнах за вкъщи доволен.

Тръгнах си, господин даскале, и си подсвирквах, ама нали пак, дето рекъл онзи: кога се хване сиромахът на хорото, тогава се скъсва тъпанът, та и моята работа същата.

Както си цапах из калта в тъмното, изведнъж насреща ми изскочиха двама души.

— Хей, кои сте вие бе? — викам аз и стискам хляба здраво.

— Сега ще видиш кои сме — измърмори единият и ме хвана с клещи за яката. Като го погледнах — Руси коминочистачът. Погледнах другия, дето беше по-отзад — бай Арсо македонецът.

— Какво искате от мене бе, бай Русе? Какво съм ви сторил?

— Къде беше днес, а? Какво прави?

— Ама че… извикаха ме хората, помолиха ме и аз… таквоз…

— Кой ти позволи, а?

— Ами как да ми позволи? Защо?

— Зашчото ке ядеш кьо̀тек — обади се бай Арсо.

Като видях дебелия край, ударих го на молба:

— Какво искате — казвам — от мене бе, хора христиени! Гол съм, гладен съм, жена и четири дечица чакат брашно да им купя, клечка дърва няма в къщи! Да умра ли искате? Хайде — казвам — аз да пукна, па̀ла ме палила, ама тия четири клети дечица, тая болна жена…

Разправях, нареждах, по едно време, гледам — поомекнаха.

— Трябваше — казват — да ни обадиш! Разрешение да искаш от еснафа, от дружеството.

— Ама и вий ли сте дружество?

— Дружество я!

— Ама бай Арсо, като е зидар — и той ли?

— И той.

— Не знаех бе, братя, не знаех! Ако знаех, щях да дойда. Като има грешка, прошка няма ли?

— Има прошка — рекоха, — ама ако почерпиш!

Нейсе, отървах се, таквоз. Отбихме се в кръчмата, поръчах половиница, отпуснахме се и тогава разбрах каква била работата.

Коминочистачите и зидарите били в съюз. Имали организация, значи. Лятно време, като правят къщи, зидарите пушат комините с вар, тухли, с пръст и с разни други, таквоз, за да имат зимно време работа коминочистачите. Те пък от своя страна, като ходят, по покривите, като чистят комините, длъжни са да счупят керемиди. Такава им била наредбата. Като чупят по няколко керемиди, значи, къщата протече и повикат зидарите да ги поправят. Понеже зимата е мъртъв сезон, като иде зидарят, поправи счупените и счупи на друго място други, та и оттам да протече и да викат друг зидар. И тъй — до пролетта. Щом дойде пролет, зидарите почват да пушат комините и да подготвят работа за коминочистачите и т.н. Организация просто! Съюз! Чудесна работа, ама отгде да зная аз! Отгде да ми дойде на ум, че да се не събувам бос и да не пазя!

Почерпихме се още по веднъж-дваж, господин даскале, изучих им правилника, влязоха ми в семейното положение хората и ме приеха за член в организацията.

И сега съм си най-редовен, най-точен и най-изпълнителен. Наковах си обущата с конски гвоздеи и като ходя по покривите, чупя керемиди на общо основание, значи, като юфка ги троша и окото ми не мига.