Острови на течението

1

Къщата се издигаше в най-високата част от тесния език на сушата между пристанището и откритото море. Беше издържала три урагана и беше построена здрава като кораб. Стройни кокосови палми, наклонени от пасатите, я пазеха със сянката си. Откъм океана имаше врата, през която човек можеше да се спусне по стръмната скала и да навлезе през белия пясък в Гълфстрийма. Обикновено неговата вода беше тъмносиня, когато се наблюдаваше в тихо време. Ала щом човек проникнеше в течението, Гълфстриймът добиваше зеления цвят на водата над белия като брашно пясък и се съзираше сянката на всяка едра риба, много преди да се е доближила до брега.

Мястото беше безопасно и чудесно за къпане през деня, но не и през нощта. Тогава акулите се промъкваха чак до плажа, за да ловят жертвите си в окрайнините на Гълфстрийма, и в тихи нощи от горната веранда на къщата можеше да се чуе плясъкът на преследваните риби, а ако човек слезеше на брега, можеше да види фосфоресциращите дири, които хищниците оставяха във водата. Нощем акулите не се страхуваха, от тях се страхуваха всички. Денем, напротив страняха от светлия бял пясък, а когато го приближаваха, сенките им се виждаха много отдалече.

В къщата живееше мъж на име Томас Хъдсън, добър художник, който работеше в дома си и на острова през по-голямата част от годината. За човек, проживял достатъчно дълго в тези ширини, промените на годишните времена добиваха, същото значение, каквото имаха навсякъде другаде, затова Томас Хъдсън, който обичаше острова, не искаше да пропусне ни една пролет, ни едно лято, ни една есен, ни една зима.

Навремето, когато през август стихваше вятърът или когато през юни или юли понякога не духаха пасатите, лятото беше знойно. Случваше се също през септември и октомври, дори и в началото на ноември, да бушуват урагани, а от юни нататък можеха да се развихрят по всяко време неканени тропически хали. Ала когато не вилнееха бури, през истинските месеци на ураганите цареше вълшебно време.

Томас Хъдсън беше изучавал тропическите циклони в продължение на години и беше в състояние да предсказва по небето кога ще се надигне тропическа сирия много преди барометърът да е известил задаването й. Знаеше как се съставят диаграми за циклоните и какви предпазни мерки трябва да се вземат срещу тях. Знаеше също какво означава да се изживее ураган заедно с останалите жители на острова и каква спойка създава бедствието между хората, над чиито глави се е стоварило. Накрая знаеше, че има циклони, на чиято стихийност не може да устои нищо. И винаги си беше казвал, че ако се разрази такъв неудържим ураган, би желал да не бъде пощаден, би желал да загине заедно с къщата, щом тя бъде разрушена.

А къщата приличаше твърде много на кораб. Издигната на възвишението, за да язди бурите, тя беше вградена в острова, сякаш съставляваше част от гръдта му, ала от всичките й прозорци се виждаше морето. Имаше също добро проветряване, което я правеше прохладна и през най-душните нощи. Беше боядисана в бяло, за да не се напича лете, и можеше да се зърне отдалече в Гълфстрийма. Съставляваше най-високата точка на острова, ако не се смяташе дългата редица стройни казуарини[1], които първи привличаха окото, когато човек съзираше острова откъм морето. Скоро след тъмното очертание на казуарините над водната повърхност се открояваше бялата грамада на къщата. Сетне, когато човек се приближаваше още повече, обгръщаше цялото протежение на острова с кокосовите палми, обшитите с дъски къщи, бялата ивица на плажа и в дъното — зеленината на Южния остров.

Томас Хъдсън не можеше да погледне къщата, без видът й да го изпълни с блаженство. Винаги се отнасяше към нея с нежност, каквато би проявил към кораб. Зиме, когато духаха северните ветрове и нахлуваше истински студ, в къщата беше топло и уютно, понеже тя притежаваше единствената камина на острова. Камината представляваше голямо открито огнище, където Томас Хъдсън гореше дънери, изхвърлени от морето.

Беше струпал до южната стена на къщата цяла грамада такива дърва, избелели от слънцето и лъснати от пясъка, който вятърът носеше. Томас Хъдсън си харесваше ту един, ту друг пън и нямаше сърце да го изгори. Ала подир силните бури океанът винаги изхвърляше на плажа нови дънери, затова Томас Хъдсън намираше, че е забавно да се изгорят дори дърветата, които си беше харесал. Знаеше, че морето ще извае нови пънове и че някоя студена нощ той ще седи в голямото кресло срещу огъня, четейки до лампата, поставена на масата от дебели дъски, ще се вслушва, докато чете, за да чуе как навън вие северозападният вятър и реве прибоят, ще наблюдава как пламтят големите избелели дървета.

Понякога щеше да изгаси лампата и щеше да легне на губера, за да дебне пъстрите ръбове, които морската сол и пясъкът образуваха в пламъците при изгарянето си. На пода очите му бяха наравно с линията на искрящите дънери, та можеше да следи огнените езици, излизащи от дървесината, и играта на пламъците го изпълваше едновременно с жал и блаженство. Всяко изгарящо дърво го вълнуваше по същия начин. Но горенето на пъновете будеше в душата му чувства, които сам не можеше да определи. Казваше си, че навярно греши, задето жертвува дънерите, след като ги харесва толкова, ала не се чувствуваше виновен.

Когато лежеше на пода, струваше му се, че го духа вятърът, въпреки че всъщност севернякът шибаше долните ъгли на къщата и най-ниската трева на острова, промъкваше се в корените на морската трева и репея и дори в пясъка. На пода Томас Хъдсън усещаше грохота на прибоя така, както — спомняше си — бе усещал тътена на тежките оръдия, когато много отдавна като дете беше лежал близо до стреляща батарея.

Камината беше забележително кътче зиме, но и през всички други месеци на годината той я поглеждаше ласкаво и си представяше каква наслада ще изпита, щом отново настъпи зимата. Тя беше най-хубавият сезон на острова и Томас Хъдсън я очакваше през останалата част от годината.

2

Зимата беше отминала и пролетта клонеше към края си, когато синовете на Томас Хъдсън дойдоха тази година на острова. Тримата се бяха уговорили да се срещнат в Ню Йорк, за да слизат с влака на юг и да продължат оттам със самолет над океана. Майката на две от момчетата създаде обичайните въртели. Беше решила да замине за Европа, без да уведоми, естествено, баща им, когато беше наумила да пътува, и настояваше момичетата да я придружат през лятото. При баща си можели да отидат през коледната ваканция, разбира се, след Коледа. Самия празник трябвало да посрещнат с майка си.

Томас Хъдсън беше свикнал вече с прищевките й, затова в края на краищата се стигна до обичайните отстъпки. Двете по-малки момчета щяха да прекарат при баща си пет седмици на острова, после щяха да се приберат, за да отплуват от Ню Йорк с френски презокеански кораб, ползувайки намалението за учащи. Майка им щеше да ги чака в Париж, където се канеше да купува тоалети. По време на пътуването за тях щеше да се грижи по-големият им брат Том. Той пък щеше да отиде при майка си, която снимаше филм в Южна Франция.

Майката на Том не беше поискала сина си и би предпочела той да остане при баща си на острова. Ала щеше да й бъде приятно да го види. Като се вземеше предвид своенравието на майката на двете момчета, разрешението можеше да се счете за сполучлив изход. Тя беше прелестна, очарователна жена, която никога не изменяше съставен вече план. Кроеше го всякога тайно, както добър стратег обмисля походите си, и го прилагаше с военна твърдост. Допускаше отстъпки, но не и основни изменения в плана, независимо дали й беше хрумнал в нощ на безсъние, в утро на свада или във вечер на чашка с джин.

Планът си оставаше план, решението, не ще и дума, решение. Понеже познаваше нрава й, а беше минал и през училището на разводите, Томас Хъдсън се чувствуваше щастлив, че е постигнал компромис и че децата ще му гостуват пет седмици. «Щом изкопчих пет недели — мислеше си, — пак печеля. Пет седмици не са малко, когато човек ги прекара със същества, които обича и които би желал да бъдат винаги с него. Всъщност защо изобщо се разделих с майката на Том? По-добре да не задълбавам — каза си. — По-добре да не чопля. Децата от втората жена също са прекрасни. Много разбрани, много хрисими. Знаеш колко от положителните си черти са наследили от нея. Тя също е чудесна жена. И с нея не трябваше да се разделям». После си каза: «М-да, не, трябваше».

Ала не се развълнува особено. Отдавна беше престанал да се вълнува и работата му беше помогнала да потисне криво-ляво чувството за вина. Сега го занимаваше само мисълта за предстоящото пристигане на момчетата и грижата да им осигури приятно прекарване на лятото. По-късно пак щеше да се залови за работа.

С труд и упорита, системна работа, която си беше наложил на острова, беше успял да замени кажи-речи всичко, освен децата. Смяташе, че е постигнал траен успех, който щеше да го задържи тук. Сега, колчем му домъчняваше за Париж, вместо да замине, заживяваше със спомените. По същия начин се справяше с цяла Европа и голяма част от Азия и Африка.

Спомняше си и какво беше казал Реноар, когато му съобщили, че Гоген бил заминал за Таити, за да рисува.

— Защо ще харчи толкова много пари, за да ходи толкова далече, след като човек рисува толкова добре и в Батиньол?

Отговорът звучеше по-добре на френски: Quand on peint si bien aux Batignolles?

Томас Хъдсън оприличаваше острова на парижкия си quartier[2], беше свикнал с него, познаваше съседите, работеше така усърдно, както беше работил в Париж навремето, когато Том беше малък.

Сегиз-тогиз напускаше острова, за да отиде на риболов край бреговете на Куба или за да се поразходи из планините през есента. Ранчото си в Монтана беше обаче дал под наем, защото там времето беше най-хубаво лете и есен, но през есента момчетата тръгваха на училище.

Понякога му се налагаше да прескача до Ню Йорк, за да се срещне с търговеца си. Ала сега по-често идваше търговецът и отнасяше картините му на север. Минаваше за художник с утвърдено име, ценяха го и в Европа, и в родината. Имаше доходи от концесии на нефтени находища в земя, която бе принадлежала на дядо му. Тя представляваше пасища, но при продажбата бяха запазили право на собственост върху подземните богатства. Половината от дохода отиваше за издръжка на бившите съпруги и децата, остатъкът му обезпечаваше самостоятелност, затова можеше да рисува, както му е угодно, без да зависи от търговците. Можеше да живее, където пожелае, и да пътешествува, когато му се прище.

Радваше се на успех горе-долу във всичко, освен в брачния живот, въпреки че всъщност никога не бе държал на успеха. Вълнуваха го само живописта и децата, продължаваше да обича първата жена, в която се беше влюбил. По-късно беше имал вземане-даване с много жени и от време на време някоя от тях се застояваше на острова. Чувствуваше нужда от жени, те бяха добре дошли като гостенки. Харесваше му компанията им, понякога за твърде дълго. Но в края на краищата изпитваше облекчение, че си отиват, дори когато му се нравеха силно. Беше свикнал да не се кара повече с жените, както се беше научил и да не се жени повече. И двете неща изглеждаха толкова трудни, колкото и да се заседи на едно място, за да рисува упорито и системно. Ала беше ги овладял и се надяваше, че ги е научил завинаги. Отдавна беше усвоил живописното изкуство и му се струваше, че с всяка измината година се усъвършенствува все повече и повече. Ала да се научи на заседналост и дисциплина в работата, му се виждаше далеч по-трудно, защото имаше периоди в живота му, когато бе нехаел за дисциплината. Никога не бе проявявал истинска безотговорност, но бе робувал на безредието, себичността, коравосърдечието. Сега знаеше това, не само защото много жени му го бяха казвали, а и защото сам го беше прозрял. Тогава беше решил да бъде себичен само за живописта, коравосърдечен само за работата, да се самоукроти и да се подчини на дисциплината.

Искаше да се наслаждава на живота в рамките на дисциплината, която си налагаше, и да работи упорито. А днес беше неизказано щастлив, понеже утре преди обед щяха да пристигнат децата.

— Мистър Том, да искате нещо? — запита Джоузеф, домашният прислужник. — За днес май приключихте?

Джоузеф беше висок, с много дълго, много черно лице, големи ръце и големи крака. Носеше бяло сако и бели панталони, но ходеше бос.

— Благодаря, Джоузеф. Нищо не искам.

— Малко джин с тоник?

— Не. Възнамерявам да се отбия при мистър Боби. Ще пийна там.

— Пийнете тук. По-евтино е. Мистър Боби беше в лошо настроение, когато минах край него. Разсипали го от коктейли, каза. Някаква клиентка от някаква яхта искаше от онуй питие, дето му викат «Бяла жена», та носеше шише от оная американска минерална вода, дето има нарисувана жена в бяла рокля като мрежа за комари, седнала до един извор.

— Предпочитам да сляза до бара.

— Да ви приготвя първом аз едно питие. Пристигна пощата с лоцманския кораб. Докато я прегледате, ще пийнете. Сетне пак ще отидете при мистър Боби.

— Добре.

— Олекна ми — възкликна Джоузеф. — Приготвил бях вече питието. Днес май пощата не е нещо особено.

— Къде е?

— Долу в кухнята. Ще я донеса. Две писма с женски почерк. Едното от Ню Йорк. Другото от Палм Бийч. Хубав почерк. Едно писмо от господина, дето продава картините ви в Ню Йорк. И още две от изпращачи, дето не познавам.

— Ще отговориш ли вместо мене?

— Ще отговаря. Щом искате. Ходил съм на училище, макар да бяхме бедни.

— По-добре ги донеси.

— Ще ги донеса, мистър Том. Има и един вестник.

— Запази го за закуската, Джоузеф.

Томас Хъдсън седна и зачете кореспонденцията си, като отпиваше на малки глътки студената течност. Прочете повторно едното писмо, после прибра писмата в едно чекмедже на писалищната маса.

— Джоузеф, приготви ли всичко за момчетата?

— Да, мистър Том. И две допълнителни каси кока-кола. Младият Том навярно ще е станал по-голям от мене?

— Още не.

— Мислите ли, че вече ще може да ме надвие?

— Не мисля.

— С това момче съм се борил толкова пъти, когато бях свободен — каза Джоузеф. — Ще бъде забавно да му викам «мистър». Мистър Том, мистър Дейвид, мистър Андрю. Три от най-знаменитите момчета, които познавам. Но най-дяволит е Анди.

— От малък си беше дяволит — обясни Томас Хъдсън.

— Запазил си е дяволитостта и досега — добави Джоузеф с възхищение.

— Гледай да им служиш за пример това лято.

— Мистър Том, не ме карайте да служа за пример на момчетата това лято. Може би преди три-четири години, когато бях глуповат. По-скоро на мене ще ми служи за пример Том. Той ходи в скъпо училище, научил се е на добри, изискани обноски. Не мога да се меря по познания, но поне да мога да се държа като него. Свободно и непринудено, ала вежливо. Сетне ще догоня Дейв по изящност. Това ще бъде най-трудното. Накрая ще узная в какво се крие дяволитостта на Анди.

— Само не я проявявай тая дяволитост в къщи.

— Няма, мистър Том. Криво ме разбрахте. Тя ми трябва не за тук, а за навън.

— Хубаво е, че идват момчетата, нали?

— Мистър Том, откакто избухна големият пожар, няма друго чудо, което да може да се сравнява с идването им. Поставям го наравно с второто пришествие. Дали е хубаво, питате. Хубаво е и още как!

— Трябва да им измислим развлечения.

— Няма нужда, мистър Том. Трябва да помислим как да ги предпазим от собствените им опасни увлечения. Еди ще може да ни помогне. Познава ги по-добре от мене. Аз съм им приятел и няма да ме слушат.

— Как е Еди?

— Почерпил се беше предварително, за да се подготви за рождения ден на кралицата. В чудесна форма е.

— По-добре да сляза до мистър Боби, докато е още в лошо настроение.

— Той пита за вас. Мистър Боби е джентълмен, като него няма втори. Понякога тая паплач, дето се мъкне с яхтите, го вбесява. Беше му причерняло до немай-къде, когато си тръгвах.

— Ти какво търсеше в бара?

— Отбих се за кока-кола, па останах да чукна някоя и друга топка на билярда.

— Как е билярдната маса?

— Хич не я бива.

— Ще отида — каза Томас Хъдсън. — Ще се измия на душа и ще се преоблека.

— Дрехите сложих на леглото — съобщи Джоузеф. — Ще пиете ли още един джин?

— Не, благодаря.

— Мистър Роджър е в яхтата.

— Добре. Ще го потърся.

— Тук ли ще спи?

— Вероятно.

— Ще му приготвя легло за всеки случай.

— Приготви.

3

Томас Хъдсън се изкъпа, като натри главата си със сапун и след това се изплакна под пръскащата струя, която идваше под високо налягане от душа. Беше снажен мъж и гол изглеждаше още по-снажен, отколкото облечен. От слънцето беше обгорял силно, а косата беше излиняла в преливащи тонове. Нямаше излишни тлъстини и когато се претегли, видя, че тежи сто деветдесет и два фунта.

«Трябваше да поплувам, преди да се изкъпя — каза си. — Но отзарана плувах дълго, преди да почна работа, и сега съм изморен. Ще се изплуваме, когато дойдат момчетата. А и Роджър е тук. Това е хубаво».

Сложи си чисти шорти и стара риза, падаща свободно над панталоните, обу мокасини, излезе, спусна се по склона и през вратата на дървената ограда стигна до блестящия от слънцето избелял корал на Кралското шосе.

Пред него от дъсчените небоядисани бараки край пътя под сянката на две кокосови палми излезе вдървено прав, стар негър с черно палто от алпака и гладени тъмни панталони и закрачи по шосето. Когато се обърна, Томас Хъдсън видя хубавото му черно лице.

Зад бараката детски гласец запя подигравателно старинна английска песенчица:

Чичо Едуард изви хубавото си лице, което изглеждаше толкова огорчено, колкото и разгневено в ярката следобедна светлина.

— Зная те — обади се той. — Не те виждам, но зная кой си. Ще те обадя на стражаря.

Детският глас се извиси още по-ясен и по-закачлив:

— Ще се оплача на стражаря — закани се чичо Едуард — Стражарят ще те научи.

— Имаш ли днес развалени бонбони, чичо Едуард? — провикна се гласчето. Детето старателно се криеше.

— Преследват ме — каза високо чичо Едуард, продължавайки пътя си. — Накърняват достойнството ми и го рушат. Господи, прости им, защото те не знаят какво правят.

По-нататък на Кралското шосе се чуха нови песни, идващи от стаите над бара «Понсе де Леон». Зададе се млад негър, който крачеше бързо по кораловия път.

— Има бой, мистър Том — съобщи момъкът. — Горе-долу. Един господин от една яхта изхвърля през прозореца неща.

— Какви неща, Луис?

— Всякакви неща, мистър Том. Мъжът хвърляше къде каквото му попаднеше. Жената се опита да го спре, но той каза, че ще я изхвърли и нея.

— Откъде е тоя господин?

— Големец от Севера. Казва, че можел да купи и да продаде целия остров. Май ще го купи твърде евтино, ако продължава да хвърля така на поразия всичко.

— Намеси ли се полицията, Луис?

— Не, мистър Том. Никой не е викал полицията още. Но както вървят нещата, май ще се наложи да се намеси.

— С тях ли си, Луис? Исках да им донесеш стръв за утре.

— Непременно ще ви, донеса, мистър Том. Не се безпокойте за стръвта. С тях бях достатъчно дълго. Извикаха ме отзарана да ги водя да ловят албула[3] и оттогава ги придружавам. Само че не ловят никаква риба, ами хвърлят чинии и чаши, кани и столове, а колчем мистър Боби му поднася сметката, той я къса, крещейки, че мистър Боби е разбойник, крадец и мошеник. Ако на това му викате риболов, здраве му кажи!

— Тоя господин изглежда проклетник, Луис.

— Най-големият проклетник, какъвто досега съм срещнал или ще срещна занапред, мистър Том. Накара ме да им пея. Знаете, че не пея така хубаво като Джози, но пея както мога, понякога дори пея по-хубаво, отколкото мога. Карам криво-ляво. Знаете как пея. Чували сте ме. Хареса само песента за оная майка, дето не искала ни грах, ни ориз, ни кокосово масло. Накара ме да я повтарям непрекъснато. Тя е старовремска песен и ми омръзна, та му рекох: «Сър, зная и нови песни. Хубави песни. Чудесни песни. Зная и стари песни, като Песента за гибелта на Джон Джейкъб Астър на парахода „Титаник“, дето потънал от айсберг. Ако искате, по-добре да ви ги изпея вместо тая песен за грах и ориз». Казах му го съвсем учтиво и смирено. Знаете как си приказвам. Но господинът ревна: «Слушай, невеж черен дрипльо, имам повече магазини, фабрики и вестници, отколкото Джон Джейкъб Астър е изсрал… — сещате се какво. — Ще те хвана и ще натикам муцуната ти в тях, ако се осмелиш да ми даваш акъл какво да слушам!» Тогава жената се намеси. «Защо, миличък, се държиш така грубо с момчето? Намирам, че пее много хубаво и искам да чуя някоя от новите му песни». Мъжът се сопна: «Нито ти ще ги чуеш, нито той ще ги пее!» Опак човек е, мистър Том. Жената, хубаво му каза: «Мили, с тебе не се излиза на глава!» Мистър Том, новородена маймунка, току-що излязла от корема на майка си, по-лесно ще се справи с дизелов мотор, отколкото човек да излезе на глава с тоя господин. Извинявайте, разбъбрих се повече. Но ме ядоса. Разстрои много жената.

— За какво са те пратили сега, Луис?

— Ходих за седефени перли.

Двамата бяха спрели под сянката на една палма, докато разговаряха, и младежът извади от джоба си съвсем чиста кърпичка, разгъвайки я, за да покаже пет-шест лъскави, седефено-розови зърна, неприличащи на бисери, които туземците намираха понякога в мидите, когато ги чистеха, и които ни една измежду познатите на Томас Хъдсън, освен английската кралица Мери, не би приела за подарък. Естествено, той не си въобразяваше, че познава кралица Мери, ала беше я виждал във вестниците и филмите, а «Дъ Ню Йоркър» бе поместил и снимката и в профил. Фактът, че тя харесваше седефените перли, го караше да чувствува все пак, че я познава по-добре от много други жени, които познаваше отдавна. Кралица Мери харесваше бахамските бисери и островът щеше да празнува довечера рождения й ден, сети се той, ала се усъмни дали седефените перли ще успеят да утешат наскърбената жена. Пък и си каза, че може би кралица Мери беше изразила възхищението си от бахамските бисери, за да достави удоволствие на поданиците си от Бахамските острови.

Продължиха заедно до «Понсе де Леон». Луис добави:

— Госпожата се разплака, мистър Том. Разплака се много силно, та предложих да прескоча до Рой, за да донеса седефени перли да ги прегледа.

— Ще я ощастливят твърде — забеляза Томас Хъдсън. — Стига да харесва бахамските бисери.

— Надявам се. Сега ще й ги отнеса.

Томас Хъдсън влезе в бара, където беше прохладно и почти тъмно след яркия блясък на Кораловия път. Поръча си джин с тоник, кора от сладък лимон и няколко капки ангостура. Мистър Боби стоеше зад тезгяха, ужасно намръщен. Четирима чернокожи младежи играеха билярд, като от време на време повдигаха масата, когато трябваше да играят труден карамбол. Горе пеенето секна, в заведението настъпи пълна тишина, чуваше се само чаткането на топките. Двамина от моряците на яхтата, която беше завързана на пристана, седяха на бара. Когато очите на Томас Хъдсън свикнаха с притъпената светлина, той намери помещението хладно и приятно. Слезе Луис.

— Господинът е заспал — съобщи, момъкът. — Оставих перлите на госпожата. Тя ги разглежда и плаче.

Томас Хъдсън забеляза как двамата моряци се спогледаха, ала не казаха нищо. Седеше, като стискаше високата чаша с приятно-горчивото питие, наслаждавайки се на първата глътка, която му напомни за Танга, Момбаса, Ламу и цялото побрежие. Обзе го внезапна носталгия по Африка. Беше заседнал тук на острова, а можеше да скита из Африка. Поврага, каза си, винаги мога да отида там. Човек трябва да търси вътрешно задоволство, където и да се намира. А и тук ми е много добре.

— Том, наистина ли ти харесва тоя бълвоч? — запита Боби.

— Разбира се. Иначе не бих го пил.

— Веднъж отворих по погрешка една бутилка. Имаше вкус на хинин.

— В него има и хинин.

— Хората май са полудели — подхвърли Боби. — Наливат се с какво ли не. Имат пари, плащат. Въобразяват си, че си правят кефа, като развалят хубавия джин, сипвайки в него някаква индийска отвара с хинин.

— На мене пък ми харесва. Обичам вкуса на хинина с кора от сладък лимон. Имам чувството, че питието разтваря порите на стомаха ми, така да се каже. Ободрява ме повече от чистия джин. Кара ме да се чувствувам добре.

— Зная. Пиенето винаги те кара да се чувствуваш добре, а мене пиенето ме кара да се чувствувам ужасно. Къде е Роджър?

Роджър беше приятел на Томас Хъдсън и притежаваше рибарска колиба в долния край на острова.

— Ще дойде скоро. Ще се храним заедно у Джони Гуднър.

— Чудя се какво му харесват на тоя остров, за да се застояват хора като тебе, Роджър Дейвис и Джони Гуднър.

— Островът си го бива. И ти си се застоял. Така ли е?

— Стоя, за да си вадя хляба.

— Би могъл да го вадиш и в Несо.

— По дяволите Несо! Тук е по-весело. На тоя остров е по-забавно. Пък се печелят и добри парици.

— Тук ми харесва животът.

— Не ще и дума — съгласи се Боби. — И на мене ми харесва. Добре знаеш. Щом си вадя хляба. Продаваш ли картините, които рисуваш постоянно?

— Засега вървят твърде добре.

— Хора, дето дават пари за картини, където е нарисуван чичо Едуард. Или са нарисувани негри. Негри във водата. Негри на сушата. Негри в лодки. Ловци на морски костенурки. Ловци на сюнгери. Надигаща се буря. Водна вихрушка. Потъващи шхуни. Шхуни в строеж. Все неща, които биха могли да се видят безплатно. Наистина ли хората купуват картините?

— Разбира се. Веднъж в годината се урежда изложба, на която се разпродават картините.

— Чрез наддаване ли?

— Не. Търговецът, който урежда изложбата, определя цената им. Купуват ги посетителите. Понякога и музеите откупуват по някоя картина.

— Не можеш ли да ги продаваш сам?

— Мога.

— Ще ми се да купя и аз една водна вихрушка — каза Боби. — Дяволски голяма вихрушка. Черна като ада. А може би ще бъде по-добре да има два водни стълба, носещи се над вълните с такъв свиреп вой, че човек не чува нищо друго. Вихрушката е изсмукала всичката вода наоколо и буди смъртен страх. Излязъл съм с лодката за сюнгери и съм безсилен. Водният стълб е отнесъл стъклената маска от ръката ми. Повлякъл е лодката извън водата кажи-речи. Сатанинска вихрушка. Колко ще струва такава картина? Ще я закача тук в бара. Или в къщи, стига да не изплаши смъртно бабичката ми.

— Ще зависи от големината.

— Направи я толкова голяма, колкото си искаш — заяви великодушно Боби. — Такава картина не може да бъде достатъчно голяма. Постави три водни стълба. Веднъж видях три водни вихрушки на хвърлей от мене, когато минавах край остров Андрос. Извисиха се право към небето и единият повлече една лодка с ловци на сюнгери, а когато я спусна, моторът проби корпуса.

— Ще струва толкова, колкото струва платното — каза Томас Хъдсън. — Ще платиш само платното.

— Карай тогава. Купи голямо платно. Ще нарисуваш водни вихрушки, които с ужаса си да прогонват хората от тоя бар и от тоя проклет остров.

Боби се разпали от величавостта на хрумването си, което едва почваше да поема полет.

— Том, момчето ми, мислиш ли, че би могъл да нарисуваш цял ураган? Нарисувай окото на циклона, когато, след като е беснял и се е укротил в единия край, се надига в другия край. Нарисувай всичко, като почнеш от негрите, блъскани в кокосовите палми, и свършиш с корабите, изтласкани от вълните чак на брега. И как рухва големият хотел. Във въздуха се носят изпотрошени дъски като копия, вятърът брули мъртви пеликани, сякаш са дъждовни капки. Термометърът е слязъл на 27, стрелката на анемометъра е изхвръкнала. Морето е прехвърлило плитчината, дето е десет разтега, месечината се показва точно в окото на урагана. Спуска се приливна вълна и залива всичко живо. Отнася в морето жени, а вятърът развява раздраните им дрехи. Мъртви негри се мятат на повърхността или летят във въздуха…

— Ще трябва страхотно голямо платно — вметна Томас Хъдсън.

— Не го жали платното! Ще ти дам голямото платно на някоя шхуна. Ще нарисуваме най-големите дяволски картини на света и ще влезем в историята. Стига с тия мънички прости картинки.

— Ще почна на първо време с водните стълбове — обеща Томас Хъдсън.

— Добре — съгласи се Боби, който не искаше да се откаже от величавия си проект. — Умно. Но да знаеш, че можем да направим знаменити картини, като вложим онова, дето ни е минало на тебе и на мене през главите, и майсторията, дето си придобил вече.

— Ще почна с водните стълбове още утре.

— Добре. Като за начало. Но помни: много ми се иска да нарисуваш и тоя ураган. А нарисувал ли е някой как потъва «Титаник»?

— В големи размери не.

— Можем да нарисуваме и това. Такива неща винаги са възбуждали въображението ми. Можеш да предадеш студенината на айсберга, който се отдалечава, след като се е блъснал в парахода. Ще нарисуваш всичко в гъста мъгла. Ще предадеш всички подробности. Ще нарисуваш и оня мъж, дето се качил на лодката при жените, смятайки, че ще може да им помогне, защото се бил занимавал с ветроходство. Нарисувай го тоя льохман как влиза в лодката, газейки жените. Напомня ми за тоя хубостник, дето е отседнал сега горе. Защо не се качиш да го нарисуваш, докато спи, та да го туриш сетне в картината?

— Мисля, че ще бъде по-добре да почна с водните вихрушки.

— Том, искам да станеш голям художник. Зарежи тия дребосъци. Само се похабяваш. Докато можем да нарисуваме тия три картини, дето скицирахме заедно за по-малко от половин час, а аз още не съм напрегнал въображението си. Че какво си правил досега? Рисуваше сам негър, как обръща на плажа костенурка карета[4]. Не дори зелена костенурка[5], ами обикновена карета. Или рисуваше двама негри в лодка помежду им купчина лангусти. Пропиляваше живота си, човече.

Той спря и бързо гаврътна една чаша изпод тезгяха.

— Това не се брои — додаде той. — Все едно, че не си ме видял. Слушай, Том, ето ти три велики картини. Големи картини. Световни картини. Достойни за Кристал Палейс[6], редом с шедьоврите от всички времена. Само първата картина, естествено, е по-малка по съдържание. Но още не сме почнали. Не виждам защо да не нарисуваме картина, която да ги закръгли и трите. Какво ще кажеш за това?

Боби изпи още една чаша светкавично.

— За кое това?

Боби се наведе над тезгяха, за да не чуят другите.

— Не се дърпай. Не бива да те плаши грандиозността на идеята. Трябва да я прозреш, Том. Можем да нарисуваме края на света. — Той замълча. — В естествена величина.

— Адска работа — каза Томас Хъдсън.

— Не. До ада още не сме стигнали. Адът само се провижда. Ролерите[7] се гърчат в църквата си горе на хълма и ломотят на неразбираеми езици. Един дявол ги бучи с вилата и ги товари на каруца. Те скимтят, вият, зоват Йехова. Негри се търкалят навсякъде, а помежду им и по труповете пълзят мурени, лангусти, паякообразни раци. Вижда се зейнало подобие на грамаден люк и дяволи пъхат в отвора негри, духовници, ролери, къде какво им попадне, и всичко начаса изчезва. Около острова водата се е надигнала и в нея кръжат непрекъснато риби-чук, селдови акули, тигрови акули, риби-триони разкъсват всекиго, който понечи да се спаси чрез плуване, за да не бъде загребан с вилите и хвърлен в огромния отворен люк, откъдето се извисява пара. Пияници допиват последните си глътки и замерват с бутилки дяволите. Но те продължават да ги мушат с вилите или пияниците са погълнати от морето, в което сега има и китоакули, човекоядни акули, косатки и какви ли не едри риби, навъртащи се отвъд ивиците, където грамадните акули разкъсват хората във водата. Най-високата част на острова гъмжи от кучета и котки. Дяволите ги събират и тях с вилите, кучетата се тресат и вият, а котките бягат и дращят демоните, космите им са настръхнали, накрая се втурват в морето и плуват отчаяно. Сегиз-тогиз акула ще блъсне някоя котка и тя потъва. Но повечето успяват да се измъкнат с плуване.

От люка почва да се издига задушаваща топлина, дяволите са принудени да влачат хората, защото са счупили вилите при опит да намушат някои от духовниците. В средата на картината сме застанали ние двамата и наблюдаваме спокойно. Ти си вземаш бележки, аз се освежавам от една бутилка и от време на време ти я подавам, за да пийнеш.

Сегиз-тогиз някой дявол, целият облян в пот от работа, ще се тръкне в нас, мъкнейки охранен поп, който забива пръсти в пясъка, за да не бъде отнесен до люка, и крещи до бога. Тогава демонът ще рече: «Извинявайте, мистър Том. Извинявайте, мистър Боби. Днес сме на голям зор». Аз ще предложа на дявола да смукне веднъж от питието, когато мине потен и окаден повторно за нов свещеник, но той ще отговори: «Благодаря, мистър Боби. По време на работа не се докосвам до ичкия!»

Ще стане адска картина, Том, ако съумеем да предадем цялата блъсканица и грандиозност.

— Струва ми се, че за днес изчерпахме кажи-речи всичко, което можем да измайсторим.

— Да, да, прав си — съгласи се Боби. — Пък и когато нахвърлям такива картини, без да искам, ожаднявам.

— Има един човек по име Бош, който е рисувал подобни картини твърде сполучливо.

— Оня, дето произвежда динамомашини ли?

— Не. Хиеронимюс Бош. Живял е много отдавна. Много добър художник. И Питер Бройгел е работил в същата област.

— И той ли е живял отдавна?

— И той. Много е добър. Непременно ще ти хареса.

— Но дяволите! — разпали се Боби. — Малко ме е еня за някакъв си старовремски художник. Пък и още не е настъпил краят на света, откъде накъде ще знае повече от нас за края на света?

— Ще бъде твърде трудно да се мерим с него.

— Не можеш ме убедиш — засегна се Боби. — Ще нарисуваме картина, с която ще го оставим далече зад нас.

— Какво ще кажеш да пийнем още по едно.

— Прав си. Забравих, че тук е бар. Да бъде благословена кралицата, Том. Забравихме, че днес й е празникът. Аз черпя за нейно здраве.

Той си наля малка чаша ром и подаде на Хъдсън бутилка жълт джин «Бууд» няколко лимона на един поднос, нож и шише индийски тоник «Шуепс».

— Приготви си сам твоето дяволско питие. Да вървят по дяволите тия измишльотини!

Томас Хъдсън си приготви коктейла, като сипа и няколко капки битер от бутилка с перо от чайка в тапата. Вдигна чашата и погледна към долния край на тезгяха.

— Какво пиете вие, двамата? Кажете без заобикалки.

— «Кучешка глава» — отговори единият от моряците.

— Да, «Кучешка глава» — потвърди Боби, като бръкна в качето с лед и подаде две изстудени бутилки бира. — Свършиха се чашите. Пияниците непрестанно ги трошат. Получи ли всеки питието си? Господа, за кралицата! Не вярвам да е заритала за нашия остров, нито очаквам тук да й хареса бог знае колко. Така или иначе, за кралицата, господа! Бог да я благослови!

Всички пиха за здравето на кралицата.

— Трябва да е необикновена жена — добави Боби. — Чини ми се малко надута. Кралица Александра винаги по ми е допадала. Мил човек. Ще отпразнуваме все пак рождения ден на кралицата достойно. Островът ни е малък, но патриотичен. Един от тукашните хора участвува в последната война и загуби едната си ръка. По-голямо доказателство за патриотизъм от това, здраве му кажи!

— Чий рожден ден е днес, казахте? — полюбопитствува единият от моряците.

— На кралица Мери Английска — обясни Боби. — Майката на сегашния крал-император.

— Оная, на чието име са нарекли кораба «Куин Мери», нали? — запита вторият моряк.

— Том — прошепна Боби. — Следващата наздравица ще пием само двамата помежду си.

4

Беше се свечерило вече и повяваше ветрец, който прогонваше комарите и папатаците. Всички лодки се бяха прибрали, като вдигаха аутригерите си, когато навлизаха в пролива, и сега стояха завързани за халките и кнехтите на трите пристана, които се издаваха от плажа навътре в пристанището. Морето се оттегляше бързо и светлините на яхтите играеха във водата, която изглеждаше зелена в сиянието им и се движеше толкова устремно, че образуваше водовъртежи около основите на кея и се блъскаше в кърмата на голямата яхта, където се беше събрала компанията. Покрай нея във водата, между ярките ивици, отразени от обшивката на корабчето, и небоядисаните колове на пристана, където висяха стари автомобилни гуми, които служеха за кранци и образуваха тъмни пръстени на фона на подводната скала, се бяха скупчили срещу течението заргани, привлечени от светлината. Тънки и дълги, лъщящи със същите зеленикави отблясъци като водата, рибите движеха само опашките си, не се хранеха, не играеха, стояха на едно място, омаяни от светлината.

Яхтата на Джони Гуднър «Наруъл», където очакваха Роджър Дейвис, беше обърната с носа срещу отлива, а до нея, опряна кърма до кърма, беше завързана за същия пристан яхтата на двойката, която беше прекарала целия ден в заведението на Боби.

Джони Гуднър седеше на стол в задната част на палубата, вдигнал крака на друг стол. В дясната ръка стискаше чаша с том колинз[8], в лявата — дълга зелена лютива чушка.

— Чудесно мезе! — каза той. — Ръфвам съвсем малко, пиперката изгаря устата ми, затова веднага я охлаждам.

Джони Гуднър отхапа върха, глътна го, изломоти едно «пфуй» през извития език и отпи дълга глътка от високата чаша. Дебелата му долна устна облиза тънката горна устна, издаваща ирландското му потекло. Той се усмихна със сивите си очи. В ъглите устата му беше цепната нагоре и създаваше впечатление, че се кани да се усмихне или че току-що се е усмихвала, ала всъщност говореше твърде малко за собственика й, ако човек не се вгледаше в тънката горна устна. Трябваше да се наблюдават по-скоро очите. На ръст и телосложение Джони Гуднър напомняше понапълнял боксьор средна категория, ала така, както лежеше отпуснат, изглеждаше в добра форма, защото в това положение най-силно проличава занемарената форма. Лицето му беше обгоряло, белееше се само носът и челото, чиято височина се беше увеличила поради оредяването на косата. На, брадичката имаше белег, който би могъл да мине за трапчинка, ако се намираше по към средата. В гънката на носа се съзираше едва доловима чупка. Не можеше да се каже, че носът е сплескан. Беше по-скоро като изваян от модерен скулптор, който го беше издялал направо в камъка, откъртвайки съвсем малко повече, отколкото е било необходимо.

— Том, сине майчин, с какво се занимаваш?

— Работя твърде усилено.

— Ще я опиташ ли? — каза той и пак отхапа от чушката. Беше дълга около шест инча, много къдрава и крива. — Пари само първата хапка. Също като при любовта.

— Поврага! Лютивите чушки парят и в началото, и в края.

— Ами любовта?

— Да върви по дяволите любовта! — каза Томас Хъдсън.

— И таз добра! Що за приказки! Какво става с тебе? Да не си решил да развъждаш овце на тоя остров?

— Тук няма овце, Джони.

— Тогава да развъждаш морски раци. Няма да допуснем да се оплетеш в тия щуротии. Вземи да опиташ от чушките.

— Опитвал съм.

— Зная колко пари чиниш. Не ми навирай славното си минало под носа. Стига да не си го съчинил сам. Зная. Навярно ти си първият човек, който е въвел обиколката на Патагония с як. Но аз съм представител на модерните времена. Слушай, Томи. Ял съм тия чушки, пълнени със сьомга. Пълнени с миктероперка[9]. Пълнени с чилийско бонито[10]. Пълнени с гърди от мексикански гургулици. Пълнени с месо от пуйка и къртица. Могат да ги напълнят с каквото им хрумне, ще ги купя. Това ме кара да се чувствувам като всевластен владетел. Но всички тия яденета са извратености. Само тая дълга, крива, невдъхновяваща, напълнена стара чушка с кафяв сос чупанго си остава най-хубавото. Ах, верицата ти! — той отново изсумтя през извития си език. — Тоя път отхапах много голямо парче от тебе!

Отпи продължителна глътка том колинз.

— Чушките ми дават повод да пия — обясни Джони Гуднър. — Трябва да охлаждам подлютената си уста. Какво ще пиеш?

— Още един джин с тоник.

— Момче — извика Джони, — още един джин с тоник за вана М’Кубва.

Фред, един от негрите на острова, когото беше главил капитанът на Джони, поднесе питието.

— Заповядайте, мистър Том.

— Благодаря, Фред — каза Томас Хъдсън. — За кралицата! Да я благослови бог!

Приятелите пиха наздравица.

— Къде е старият развратник?

— У дома си. Ще дойде.

Джон Гуднър наново отхапа от чушката, сега без да гъкне, отпи и добави:

— Всъщност как се чувствуваш, драги Том?

— Чудесно — отговори Томас Хъдсън. — Свикнах твърде добре със самотата, а и работя усилено.

— Харесва ли ти тук? Искам да кажа: за постоянно.

— Да. Омръзна ми да скитам. Прищя ми се да се застоя на едно място. Тук се чувствувам твърде добре, Джони. Дяволски добре.

— Островът си го бива. Не е лош за човек като тебе с вътрешно богатство. Но е адски скучен за мъж като мене, който търси неуловимото. Вярно ли е, че Роджър станал вече женомразец?

— Значи такъв слух се е пуснал вече.

— Това поне чух във Флорида.

— Какво му се е случило там?

— Не зная точно. Но е било наистина неприятно.

— Нима?

— Там имат други разбирания върху любовта. Не се касае за «мъжка сестричка», ако си мислиш за това. Но при техния климат, пресните зеленчуци и всичко останало, момичетата са едри като играчите им на ръгби. Дявол да го вземе, на петнайсет години изглеждат като че са на двайсет и четири, а на двайсет и четири, като че са белокоси дами. И ако не възнамеряваш да се жениш, трябва да им оглеждаш внимателно зъбите. То се знае, от зъбите им нищо няма да разбереш. А до една имат бащи и майки, или ту баща, ту майка, и до една са гладни. Естествено, отваря им се апетит от климата. Лошото е, че понякога човек хлътва и тогава не пита дали имат вече шофьорска или работническа книжка. Смятам, че зрелостта трябва да се определя по ръста, теглото, общото развитие, не по годините. Когато се изхожда само от възрастта, стига се до явна несправедливост. И за мъжете, и за жените. В никой друг спорт ранната зрелост не се наказва. Напротив, насърчава се. Най-честно ще бъде да се въведат специални правила за юноши. Както при конните състезания. Веднъж здравата се забърках в такава една каша. Но не за това е закъсал нашият Роджър.

— Ами за какво съм закъсал? — обади се Роджър Дейвис.

Беше скочил от кея на палубата, без обущата му с гумени подметки да го издадат. Изправи се страшно едър във фланела с три номера по-голяма и стари тесни дочени панталони.

— Здрасти! — поздрави го Джони. — Не те чух да звъниш. Тъкмо разправях на Том, че са те натопили, ама не за баданарчетата.

— Добре — каза Роджър. — Я да оставим тая тема настрана.

— Не се ежи! — засегна се Джони.

— Не се ежа. Замолих учтиво. С какво се черпите тук?

Роджър погледна яхтата, чиято кърма беше обърната към тях.

— На кого е?

— На ония, дето гуляха в «Понсе». Не чу ли?

— Чух. Да пийнем все пак по едно, въпреки че ни дадоха лош пример.

— Момче! — извика Джони.

От кабината се подаде Фред.

— Заповядайте.

— Попитай какво ще обичат тия сахиби?

— Господа? — обърна се Фред.

— Ще пия същото, каквото пие и Том — отговори Роджър. — Той ми е наставник и съветник.

— Мнозина ли от аверите са тук на лагер тая година? — полюбопитствува Джони.

— Засега сме само двамата — обясни Роджър. — Съветникът ми и мене.

— Съветникът ми и аз — поправи го Джони. — Как, дявол да го вземе, пишеш книгите си?

— Винаги мога да платя на някого, за да оправи граматиката.

— Или да намериш някого, който да я оправи безплатно забеляза Джони. — Току-що разговарях със съветника ти.

— Съветникът твърди, че тук е напълно щастлив и доволен. Пуснал е корени на плажа.

— Трябва да се запознаеш с обстановката — вметна Том. — От време на време ме пуска да вляза в бара, за да пийна.

— А жени?

— Няма жени.

— Че как я карате, момчета?

— Зает съм по цял ден.

— Но вие бяхте тук и по-рано. Какво правехте тогава?

— Плаваме, ядем, пием. Том работи, четем, разговаряме, четем, ловим риба, пак ловим риба, плаваме, пием, спим…

— И никакви жени?

— Все още никакви.

— Това ми се вижда нездравословно. Атмосферата е май нехигиенична. Пушите ли поне много опиум, момчета?

— Том? — запита Роджър.

— Само най-добро качество.

— А получихте ли добър добив от засадената марихуана?

— Садил ли си, Том? — обади се Роджър.

— Случи се лоша година — обясни Томас Хъдсън. — Дъждовете съсипаха реколтата.

— Тая работа ми се вижда нездравословна — Джони пийна. — Единственото, което горе-долу ви спасява, е, че продължавате да пиете. Да не би, момичета, да ви е избило на религиозност? Да не е бил Том озарен от откровението?

— Том? — попита Роджър.

— Отношенията ни с божеството не са се, кажи-речи, изменили — отвърна Томас Хъдсън.

— Сърдечни.

— Търпими. Изповядай оная вяра, която ти сърце иска. Намерих бейзболно игрище, където можеш да тренираш.

— Ще дам срещу божеството бърз висок изстрел във вътрешното игрище, ако се спусне към центъра! — закани се Роджър.

— Роджър! — упрекна го Джони. — Мръкна вече. Не видя ли, че се спусна вечерен здрач, дрезгавината се сгъсти, настъпва нощта. Уж си писател. Никога не бива да се говори оскърбително за божеството, след като се стъмни. Всякога може да те издебне с вдигната бухалка.

— Готов съм все пак да се обзаложа, че ще стигне до центъра — защити се Роджър. — Виждах го напоследък как се устремява.

— Да — каза Джони. — Но ще пресече бързия ти изстрел и ще ти пръсне мозъка. Виждал съм го как избива топката.

— Не се съмнявам — съгласи се Роджър. — Виждал го е и Том, виждал съм го и аз. Ала въпреки това, ще се опитам да му забия една бърза топка.

— Я да прекъснем богословските спорове! — предложи Джони. — По-добре да хапнем.

— Оня грохнал дядка, когото държиш, за да управлява яхтата ти в океана, още ли умее да готви? — намеси се Томас Хъдсън.

— За вечеря: чаудър[11] — съобщи Джони. — И жълт ориз с дъждосвирец. Златист дъждосвирец.

— Редиш цветовете, сякаш си специалист по вътрешна декорация — подхвърли Том. — Но по това време дъждосвирците са изгубили златистата си отсянка. Къде чукна дъждосвиреца?

— На Южния остров, когато отидохме да хвърлим котва и да плуваме. Свирнах на ятото дваж и ги наръсих. За всекиго има по две парчета.

Нощта беше прелестна. Щом се навечеряха, излязоха на кърмата, за да пият кафе и да пушат пури. От съседна яхта дойдоха още двама души, и двоицата изпечени ловци на приключения, с китара и банджо. На кея се събраха негри и от време на време някой запяваше. В тъмнината негрите от кея подемаха песен, после Фред Уилсън, който свиреше на китара, продължаваше, докато Франк Харт дрънкаше на банджото. Томас Хъдсън не можеше да пее, затова се беше отпуснал назад на стола в мрака и слушаше.

В бара на Боби цареше рядко оживление. От отворената врата светлината достигаше чак до водата. Морето продължаваше да се оттегля усилено и там, където блестеше сиянието, рибите подскачаха. Повечето са сиви лутиануси[12], каза си Том, хранещи се с рибките, използувани за стръв, които отливът отнасяше. Няколко негърчета ловяха риба с въдичарски пръти, чуваше се как разговарят и ругаят тихо, когато жертвата се измъкваше, чуваше се и как, лутианусите пляскат на кея, когато бяха измъквани от водата. Те бяха едри и момчетата използуваха за стръв месо от макайра[13], която една рибарска лодка беше докарала рано следобед и която бяха закачили на скрипеца, фотографирали, претеглили и нарязали.

Покрай неоните на кея се беше събрало гъмжило и Руупърт Пиндър, грамаден негър, за когото разправяха, че веднъж пренесъл сам на гърба си едно пиано от държавния пристан по Кралското шосе до стария клуб, съборен по-късно от урагана, и който си въобразяваше, че никой не може да му излезе насреща, се провикна:

— Капитан Джон, момчетата казват, че са ожаднели.

— Купи им нещо евтино и здравословно, Руупърт.

— Слушам, капитан Джон. Ром?

— Точно ром имах предвид — потвърди Джони. — Защо не купиш цяла дамаджана? Предполагам, че ще бъде по-изгодно.

— Много благодаря, капитан Джон.

Руупърт си проби път в тълпата, която бързо се разреди и го последва. Томас Хъдсън видя как всички се запътиха към магазина на Рой.

Точно тогава от една яхта, завързана за кея на Браун, се въззе високо в небето, свистейки, ракета, възпламени се с трясък и освети пролива. Втора ракета проряза небето под ъгъл и гръмна точно над онзи край на кея, където се намираше яхтата на Джони Гуднър.

— Тю! — разтюхка се Фред Уилсън. — Как не се сетихме да поръчаме да ни донесат ракети от Маями.

Свистящи и гърмящи ракети озариха нощта. Под светлината им Руупърт и придружителите му се завърнаха на кея. Негърът носеше на рамо голяма плетена дамаджана.

От една яхта някой изстреля ракета, която се възпламени точно над пристана, осветявайки тълпата, черните лица, вратове и ръце, плоския образ на Руупърт, широките му рамене, дебелия му врат, оплетената в ракита дамаджана, която той крепеше нежно и гордо до главата си.

— Канчета! — подвикна той на придружителите си през рамото. — Дайте емайлирани канчета!

— Донесох тенекиени канчета — обади се един негър.

— Не, емайлирани канчета! — заповяда Руупърт. — Върви да донесеш. Купи ги от Рой. Ето ти пари.

— Франк, донеси нашия сигнален пистолет! — каза Фред Уилсън. — Ще изстреляме сигналните патрони, пък сетне ще си набавим нови.

Докато Руупърт чакаше важно-важно канчетата, отнякъде измъкнаха тенджера с дълга дръжка. Руупърт я напълни и тя тръгна от ръка на ръка.

— За дребните хорица — каза той. — Пийте, незначителни хорица!

Песните продължиха, шумни и нестройни. Едновременно с ракетите от яхтите загърмяха карабини и пистолети. От кея на Браун автомат почна да бълва светещи куршуми над пролива. Изстреля три-четири куршума, после изниза цялата лента, като червените светещи точки очертаха красива, извиваща се дъга над пристанището.

Канчетата пристигнаха в същото време, когато Франк Харт скочи на кърмата със сигналния пистолет и кутия патрони. Един от помощниците на Руупърт почна да пълни и да раздава канчетата.

— Бог да благослови кралицата! — провикна се Франк, зареди пистолета и изстреля сигнален патрон над кея право към отворената врата на Боби. Куршумът удари циментовата стена до вратата на бара, избухна и изгоря със силен блясък на Кораловия път, осветявайки всичко с бял пламък.

— Карай по-кротко! — обади се Томас Хъдсън. — С тия патрони шега не бива.

— Поврага с твоето «карай по-кротко»! — опъна се Франк. — Я да видим дали ще улуча къщата на управителя на острова.

— Ще я подпалиш! — предупреди го Роджър.

— Ако я подпаля, ще я платя — отвърна Франк.

Куршумът описа дъга към голямата къща с бяла веранда, но не я достигнала се възпламени с ярко сияние досам предната веранда.

— Нашият знаменит управител! — възкликна Франк, като зареждаше наново пистолета. — Ще докажем на тоя хубавец дали сме патриоти или не.

— Карай по-кротко, Франк! — настоя Том. — Не се увличай.

— Тая нощ ми принадлежи. Нощта е на кралицата, нощта е моя. Не ми пречи. Том, да се прицеля в кея на Браун.

— Там има бензин — намеси се Роджър.

— Няма да остане дълго там — отговори Франк.

Беше невъзможно да се каже дали Франк нарочно не улучваше, за да дразни Роджър и Томас Хъдсън, или действително беше лош стрелец. И двамата не знаеха какво да мислят, но знаеха, че никой не би могъл да стреля особено точно със сигнален пистолет. На пристана обаче имаше бензин.

Франк застана неподвижно, прицели се внимателно, прибирайки лявата ръка до тялото, както постъпват дуелиращите се, и стреля. Сигналният куршум удари ръба на кея отвъд бензиновите варели и отскочи в пролива.

— Хей! — изрева някой от яхтите, завързани за пристана на Браун. — Какви са тия дивотии!

— Почти уцелих — похвали се Франк. — Сега ще се примери отново в къщата на управителя.

— Ще сториш по-добре да престанеш — забеляза Томас Хъдсън.

— Руупърт! — извика Франк, без да му обръща внимание. — Ще ми дадеш ли да опитам от вашето питие?

— Разбира се, капитан Франк — отговори негърът. — Имате ли канче?

— Донеси ми едно канче! — нареди Франк на Фред, който стоеше до него и го наблюдаваше.

— Сега, мистър Франк.

Фред скочи и се върна с канчето. Лицето му лъщеше от възбуда и задоволство.

— Къщата на управителя ли искате да подпалите, мистър Франк?

— Стига да може да се подпали.

Франк подаде канчето на Руупърт, който го напълни до три четвърти.

— Бог да благослови кралицата! — Франк пресуши канчето.

Толкова ром на един дъх представляваше ужасна глътка.

— Бог да я благослови! Бог да я благослови, капитан Франк! — отзова се Руупърт тържествено, а останалите негри пригласиха: — Бог да я благослови! Бог да я благослови наистина!

— Сега да опитаме къщата на управителя — каза Франк.

Той стреля със сигналния пистолет право нагоре и леко в посока на вятъра. Беше заредил патрон с парашутче и вятърът отнесе ярката бяла светлина над съседната яхта зад кърмата.

— И тоя път не улучихте — забеляза Руупърт. — Защо така, капитан Франк?

— Исках само да осветя прекрасната сцена — оправда се Франк. — Има време за къщата на управителя.

— Добре ще бъде да се подпали, капитан Франк — посъветва го негърът. — Не искам да правя внушения, но на острова не е валяло от два месеца и къщата на управителя е суха като прахан.

— Къде е стражарят? — попита Франк.

— Стражарят си стои настрана. Не се безпокойте за него. Никой на тоя кей няма да види кой е стрелял, ако уцелите.

— Всички ще легнат по очи и няма да видят нищо — обади се глас от дъното на тълпата. — Нищо не сме чули. Нищо не сме видели.

— Ще дам команда — настоя Руупърт. — Всички си знаят урока. — После насърчително. — Тая писана къща е суха като прахан.

— Я да видя какво ще направите — полюбопитствува Франк.

Той зареди нов патрон с парашут и стреля нагоре в направление на вятъра. Когато ослепителното кълбо взе да се спуска, всички на кея лежаха ничком или на лакти и колене със закрити очи.

— Да ви благослови бог, капитан Франк! — разнесе се дебелият тържествен глас на Руупърт в тъмнината, когато ракетата угасна. — Дано безкрайното му милосърдие ви вдъхне кураж да подпалите къщата на управителя.

— Къде са жена му и децата? — осведоми се Франк.

— Ще ги измъкнем. Не се тревожете — увери го негърът. — Ни един невинен няма да пострада.

— Да подпалим ли къщата на управителя? — обърна се Франк към другарите си от яхтата.

— Моля, престани! — каза Томас Хъдсън. — За бога!

— Утре сутрин заминавам — отговори Франк. — Тъй че моята е лесна.

— Подпали я! — намеси се Фред Уилсън. — На туземците им се иска да я подпалиш.

— Подпали я, капитан Франк! — подкани го Руупърт. — Какво ще кажете? — призова той другите негри.

— Подпали я! Подпали я! Бог да ти даде сили да я подпалиш! — обадиха се чернокожите от кея.

— Някой да не иска да я подпаля? — запита Франк.

— Подпали я, капитан Франк. Никой няма да види. Никой нищо не е чул. Дума не е била обелена. Подпали я!

— Трябва да опитам няколко пробни изстрела.

— Ако възнамеряваш да подпалваш къщата, махни се от яхтата ми! — предупреди го Джони.

Франк го погледна и му направи лек знак с глава, който остана незабелязан за Роджър и негрите на кея.

— Сега ще се превърне в пепелище — закани се той. — Руупърт, дай да пийна още едно канче, за да подсиля волята си.

Той подаде канчето си.

— Капитан Франк — наведе се Руупърт поверително, — това ще бъде най-великият подвиг в живота ви.

На пристана негрите запяха нова песен:

Замълчаха, сетне извисиха гласове:

Вторият стих прогърмя като думкането на барабан. Чернокожите продължиха:

След това пак преминаха към старинния африкански ритъм, който четиримата мъже на яхтата бяха чували от негрите, теглещи въжетата на фериботните салове в реките, пресичащи крайбрежния път между Момбаса, Маланди и Ламу. Чернокожите теглеха дружно въжето и пееха импровизирани напеви, в които описваха и осмиваха белите пътници на сала.

Миньорните тонове се надигаха предизвикателни, оскърбителни, отчаяно предизвикателни. После проехтяваше тътенът на тъпаните:

— Чуваш ли, капитан Франк? — натърти Руупърт, навеждайки се над кокпита. — Изкарахме ти песен, преди още да си се проявил.

— Хубава беля си хванах! — подметна Франк на Томас Хъдсън. — Сетне още един пробен изстрел — каза той на Руупърт.

— Упражнението е майка на съвършенството! — извика негърът злорадо.

— Сега капитан Франк се готви за смъртта — подхвърли някой от кея.

— Капитан Франк е по-свиреп от глиган — обади се друг.

— Капитан Франк е мъж на място!

— Руупърт — извика Франк, — още едно канче! Не за кураж, а за да се прицеля по-точно.

— Бог да ви направлява, капитан Франк! — Руупърт подаде канчето. — Момчета, изпейте песента за капитан Франк!

Франк изпи канчето до дъно.

— Последният пробен изстрел — предупреди той и стреля над съседната яхта зад кърмата. Куршумът чукна един от бензиновите варели и отскочи във водата.

— Ти си говедо! — каза му Томас Хъдсън много спокойно.

— Затваряй си чекмеджето, проповеднико! — отвърна му Франк. — Това беше моят шедьовър.

Точно тогава от кокпита на съседната яхта изскочи мъж, облечен само в долнището на пижамата. Излезе на кърмата и извика:

— Хей, свини! Ще спрете ли най-после? Долу има дама, която не може да заспи.

— Дама ли? — запита Уилсън.

— Да, дявол ви взел, дама! — отговори мъжът. — Жена ми! А вие, келеши, с пукотевицата си я стряскате и не оставяте хората да спят.

— Защо не й дадеш приспивателно? — намеси се Франк. — Руупърт, прати някое от момчетата за приспивни хапчета!

— Знаеш ли какво ще направиш, полковник? — продължи Уилсън. — Защо не постъпиш, както се полата на един образцов съпруг? Веднага ще я приспиш. Навярно е потисната. Може би няма кой да я задоволи. Психоаналитикът все това повтаря на жена ми.

Двамата постъпваха крайно невъзпитано, при това Франк беше виновен, ала мъжът, който цял ден се беше наливал с алкохол в заведението на Боби, също прояви голяма нетактичност. Джон, Роджър и Томас не казаха дума. Но другите двоица от мига, когато мъжът се появи на кърмата с ругатнята «свини», се съюзиха така, както се сработват много бърз подавач и вторият бегач в бейзбола.

— Гадни свини! — тросна мъжът.

Очевидно, не можеше да се похвали с богат речник. Вероятно имаше тридесет и пет до четиридесет години, но беше трудно да се определи точно възрастта му, въпреки че лампата в кокпита беше запалена. Изглеждаше по-добре, отколкото Томас Хъдсън очакваше след онова, което беше чул за него, та си каза, че трябва да е дремнал. Изведнъж се сети, че го беше заварил да спи, когато се отби у Боби.

— Бих опитал нембутал — препоръча Франк. — Стига да не е алергична към нембутала.

— Не виждам защо ще е толкова неудовлетворена — подкачи Фред Уилсън. — Ти си екземпляр с превъзходна физика. Мъж и половина. Обзалагам се, че си страшилището на Ракит Клъб. Какво правиш, за да се поддържаш в такава чудесна форма? Погледни, Франк? Виждал ли си по-разкошен супер-мъж?

— Сгрешил си все пак, губернаторе! — обади се Франк. — Облякъл си наопаки пижамата. Откровено казано, досега не съм виждал мъж да носи тая долна част на пижамата. Мигар я носиш, когато си лягаш?

— Хлевоусти свини, няма ли да оставите дамата да спи? — разяри се мъжът.

— Защо не се прибереш? — посъветва го Франк. — Рискуваш да си навлечеш беля с тези епитети. Не си довел шофьора си тук, за да те пази. Той ли те води винаги на училище?

— Той не е ученик, Франк — взе думата Фред Уилсън, слагайки китарата настрана. — Той е голямо момче. Мигар не можеш да познаеш, че е голям бизнесмен?

— Бизнесмен ли си, чедо? — запита Франк. — Тогава ще направиш добър бизнес, ако се прибереш в кабината си. Тук не е място за бизнес.

— Прав е — пригласи Фред Уилсън. — Нищо добро не те чака, ако се заяждаш с нас. Прибери се в каютата. Ще свикнеш с тупурдията.

— Гадни свини! — изръмжа мъжът и ги изгледа.

— Я прибери това разкошно тяло — посъветва го Уилсън. — Сигурен съм, че ще успееш да приспиш дамата.

— Свини! Крастави свини!

— Не можеш ли да измислиш нещо друго? — попита Франк. «Свини» почва да става ужасно банално. По-добре се прибери, докато не си настинал. Ако имах такъв великолепен гръден кош, не бих го излагал гол на вечерния вятър.

Мъжът се взря във всички, сякаш искаше да ги запомни.

— Ще ни запомниш! — каза Франк. — Пък ако ни забравиш, ще ти припомня за нас, когато те срещна.

— Измет! — изсъска мъжът, завъртя се и се прибра.

— Кой е тоя? — полюбопитствува Джони Гуднър. — Виждал съм го някъде.

— Познавам го и той ме познава — отговори Франк. — Драка.

— Спомняш ли си кой е? — настоя Джони.

— Пляка! — каза Франк. — Има ли значение какъв е, щом е пляка.

— Няма, разбира се — вметна Томас Хъдсън. — Но вие двамата го нажулихте яката.

— С пляка човек трябва да се разправя само така. Надрусай го. Не бяхме все пак груби.

— Май изразихте открито враждебността си — добави Томас Хъдсън.

— Чух кучешки лай — намеси се Роджър. — Навярно сигналните патрони са изплашили кучето му. Я да спрем стрелбата. Зная, че те забавлява, Франк. Играеш си със смъртта все пак. Добре, че не стана поразия. Защо ще плашиш обаче горкото куче?

— Лаеше жена му — развесели се Франк. — Я да гръмнем един патрон в кабината, за да осветим семейната сцена.

— Ще се махна от това дяволско гнездо! — закани се Роджър. — Не ми харесват шегите ви. Не намирам, че е забавно да се правят шеги с леки коли. Нито пък пиян човек да управлява самолет. Или да се плашат кучетата.

— Никой не те е вързал тук! — озъби се Франк. — Напоследък си трън в задника на всички ни!

— Нима?

— Да, да. Ти и Том с попските си проповеди. Разваляте хубавите гуляи. Покаяни пущараци! По-рано бесувахте на провала. Сега никой няма право да се весели. Писна ни от новоизпечената ти социална съвест!

— Социална съвест ли е, че се противопоставям да не се предизвика пожар на пристана на Браун?

— Разбира се. Тъкмо това е една от изявите й. Зная каква каша си забъркал. Чух във Флорида.

— Защо не вземеш пистолета си и не отидеш да плякаш другаде? — намеси се Джони Гуднър. — Всички се веселихме добре, докато не те прихванаха.

— И ти ли изпреде? — рече Франк.

— По-кротко — предупреди го Роджър.

— Тук само аз искам още да се веселя — процеди Франк. — Всички други са религиозни супер маниаци, социални агитатори и мижитурки.

— Капитан Франк — наведе се Руупърт над ръба на кея.

— Руупърт е единственият ми приятел — повдигна очи Франк. — Кажи, Руупърт?

— Какво стана с къщата на управителя?

— Ще я подпалим, Руупърт.

— Бог да ви благослови. Искате ли още ром?

— Няма нужда, Руупърт. Сега да легнат всички ничком.

— Залегни! — заповяда негърът. — По очи.

Франк стреля над ръба на пристана, сигналният куршум избухна на покритата с чакъл алея, съвсем близо до верандата, и изгоря. Негрите на кея изскимтяха.

— Язък! — възкликна Руупърт. — За малко да умерите. Не ви върви! Заредете пак, капитан Франк!

В кокпита на съседната яхта светна лампата и отново се показа собственикът й. Сега носеше бяла риза, бели платнени панталони и гуменки. Косата му беше вчесана, по зачервеното му лице се виждаха бели петна. Най-близо на кърмата с гръб към мъжа се намираше Джон и до него седеше намръщен Роджър. Между двете яхти имаше около три фута вода. Мъжът се изправи и посочи с пръст Роджър.

— Хей, драскач! Крастав, мръсен драскач!

Роджър го изгледа смаяно.

— Мене ли имаш предвид — обади се Франк. — Тогава съм свиня, не съм драскач.

Мъжът не му обърна внимание и повторно се обърна към Роджър.

— Едър тлъст драскач — почти се задъха той. — Фога. Мърляч. Евтин фогаджия. Единият крастав писател, другият въшлив художник.

— На кого говорите и за какво? — стана Роджър.

— На тебе. Драскач. Страхопъзльо. Драскач. Мръсен мърляч.

— Полудели сте — каза Роджър спокойно.

— Драскач — продължи мъжът отвъд водната ивица, която делеше двете яхти, така, както човек може да ругае животно в някои от онези модерни зоологически градини, където не решетки, а ями делят посетителите от зверовете. — Фогаджия!

— Има мене предвид — намеси се Франк със задоволство. — Не ме ли познаваш? Аз съм свинята.

— Имам предвид тебе — мъжът посочи с пръст Роджър. — Фога.

— Хм — каза Роджър. — Тези думи не се отнасят до мене изобщо. Каканижете ги само и само за да можете да повторите какво сте ми казали, когато се приберете в Ню Йорк.

Той говореше разсъдливо и търпеливо, сякаш се мъчеше да накара оскърбителя да се вразуми и да млъкне.

— Драскач! — кресна мъжът, поддавайки се все повече и повече на истерията, която го беше подтикнала дори да се наконти. — Келяв, гаден мърляч!

— Думите ви не се отнасят до мене — повтори Роджър много спокойно и Томас Хъдсън отгатна, че се е решил вече. — Затова си затворете устата! Ако пък искате да ми кажете нещо, заповядайте на кея.

Роджър излезе на пристана и — твърде странно! — мъжът също се покатери припряно. Сам си беше търсил белята и се беше хванал в клопката. Ала не искаше да отстъпи. Негрите се отдръпнаха, после заобиколиха двамата противници, оставяйки достатъчно свободно място.

Томас Хъдсън се запита на какво разчита мъжът, като се качи на кея. Никой не се обади. Наоколо му се виждаха само черни лица. Той замахна към Роджър, но Роджър го превари с ляв удар в устата, която се разкървави. Мъжът отново замахна и Роджър отвърна със стегнато двойно кроше в дясното око. Мъжът сграбчи Роджър и фланелката на Роджър се скъса, когато писателят заби в корема на противника силен десен удар и го отблъсна, цапвайки го напреко по лицето с опакото на отворената си лява ръка.

Ни един от негрите не гъкна. Те стояха скупчени около биещите се, предоставяйки им достатъчно простор. Някой — на Том се стори, че беше Фред, прислужникът на Джони — запали лампите на пристана и сега се виждаше ясно всичко.

Роджър последва мъжа и му нанесе три бързи крошета високо в главата. Противникът му се вкопчи и пак скъса фланелата на Роджър, когато той му жулна два къси удара в устата.

— Спри с тия леви! — обади се Франк. — Друсни му един десен и го просни тоя пенюга. Просни го!

— Имате ли да ми кажете нещо? — запита Роджър противника си и му сви твърдо кроше в устата.

Тя кървеше изобилно, цялата дясна страна на мъжа се беше подула, дясното око се беше почти затворило.

Той сграбчи Роджър, който го задържа и го притисна. Противникът му дишаше тежко, ала не беше издал и звук. Роджър вкара палците си в лактите на мъжа и Том видя как ги трие напред и назад по сухожилията между бицепса и предлакетницата на противника.

— Не ме цапай с кръвта си, дръвник! — извика му Роджър, вдигна бързо и сръчно лявата си ръка, удари го в главата и отново го плесна с опакото на ръката през лицето.

— Можеш сега да си поръчаш нов нос! — му каза.

— Просни го, Роджър! Просни го! — настоя Франк.

— Тъпак, не виждаш ли какво прави? — вметна Фред Уилсън. — Префасонирва го.

Мъжът се втурна към Роджър, Роджър го хвана и го блъсна назад.

— Удари ме! — подкани го Роджър. — Хайде, удари ме!

Мъжът замахна, Роджър го посрещна с наведена глава и го сграбчи.

— Как се казваш?

Противникът не отговори. Само дишаше така тежко, като че умираше от пристъп на задух.

Роджър го притисна, забивайки повторно палците си в лактите му.

— Як коч си — каза му. — Кой дявол обаче ти е внушил, че умееш да се биеш?

Мъжът замахна слабо, Роджър го улови, дръпна го напред, изви го малко и го хласна два пъти в ухото с основата на десния юмрук.

— Ще се научиш ли как не бива да се говори на хората? — запита го той.

— Погледнете ухото му! — обади се Руупърт. — Почервеня като грозд.

Роджър пак притисна противника и заби палци в сухожилията на бицепсите. Томас Хъдсън наблюдаваше лицето на мъжа. Първоначално то не изразяваше уплаха, само коварство като у свиня, истински коварен глиган. Ала сега издаваше истински страх. Вероятно не беше чувал, че има побоища, които никакъв външен човек не прекратява. Може би някъде в съзнанието му беше изплувал спомен от прочетени описания на случки, където хората биват бити до смърт, когато бъдат победени. Продължаваше да налита. Колчем Роджър го подканяше да го удари или го отблъсваше, замахваше отново юмрук. Не се предаваше.

Роджър го тласна. Мъжът се задържа и се втренчи в него. Когато Роджър не го стискаше така, че да го накара да се чувствува съвършено безпомощен, страхът му понамаляваше и коварството се връщаше. Стоеше изплашен, премазан от бой, с обезобразено лице с разкървавена уста, с ухо, напомнящо презряла смокиня, защото малките кръвоизливи се бяха слели в голям хематом, който се беше издул под кожата. Докато се намираше далече от ръцете на Роджър, страхът се разнасяше и избиваше неразрушимото коварство.

— Нещо да кажеш? — запита Роджър.

— Драскач! — изфъфли мъжът.

После прибра брадичката, зае изходно положение за бой и се полуизвърна с жеста на хлапак, чието твърдоглавие не може да бъде сломено.

— Наближава краят! — предупреди Руупърт. — Сега ще го сдруса.

Ала не се случи нищо драматично, нито технично. Роджър пристъпи бързо, повдигна лявото си рамо, спусна десния юмрук, замахна така, че смаза страната на противника. Удареният се отпусна на ръце и колене, челото му тупна на кея. За малко остана коленичил така, с чело, опряно в дъските, сетне се просна меко встрани. Роджър го изгледа, приближи се до ръба на пристана и скочи на палубата.

Явиха се моряците от яхтата. Не бяха се намесили в боя, но сега прибраха господаря си от пристана, където лежеше на една страна, носейки тялото, което висеше тежко и отпуснато. Неколцина негри им помогнаха да го смъкнат на кърмата и прехвърлят в кабината, чиято врата затвориха, след като го вкараха.

— Ще трябва да го прегледа лекар — каза Томас Хъдсън.

— Не се удари зле в пристана — възрази Роджър. — Страхувах се от кея.

— Последният удар в ухото ще му държи топло за дълго време — забеляза Джон Гуднър.

— Обезобрази муцуната му — вметна Франк. — Хеле пък ухото! Никога не съм виждал да се подува толкова бързо ухо. Най-напред приличаше на грозд, сетне наедря като портокал.

— Голите ръце са лошо нещо — въздъхна Роджър. — Хората нямат представа какво могат да направят. Бих желал никога да не бях го срещал.

— Занапред обаче всякога, когато го срещаш, ще можеш да го познаеш.

— Дано му се размине — каза Роджър.

— Беше знаменит бой, мистър Роджър — намеси се Фред.

— Бой! М-да! — процеди Роджър. — Защо трябваше изобщо да се стига до бой?

— Господинът сам предизвика боя — допълни Фред.

— Стига си се вайкал! — обърна се Франк към Роджър. — Виждал съм стотици бабаити, сплескани от бой, а тоя ръб е окей!

На пристана негрите почнаха да се разотиват, като разискваха върху боя. Във вида на белия мъж, когато го пренесоха в яхтата, имаше нещо, което не предвещаваше нищо добро и цялото им ежене около подпалването на къщата на управителя беше взело да се изпарява.

— Лека нощ, капитан Франк — сбогува се Руупърт.

— Тръгваш ли си, Руупърт? — запита Франк.

— Ще се завъртим към мистър Боби, за да видим какво става там.

— Лека нощ, Руупърт — отговори Роджър. — До утре! Роджър се чувствуваше много потиснат, лявата му ръка се беше подула като грейпфрут. Дясната беше също подпухнала, ала не така силно. Нищо друго не издаваше, че се е бил, освен яката на фланелката, която беше раздрана и висеше над гърдите. Противникът му го беше ударил веднъж високо в главата и там имаше малка цицина. Джон намаза с меркурохром кокалчетата, чиято кожа беше одрана или одраскана. Роджър дори не погледна ръцете си.

— Я да прескочим до Боби, за да проверим каква е там хавата! — предложи Франк.

— Хич да не ти мига окото, Родж! — извика Фред Уилсън, качвайки се на кея. — Само леваците си гълтат езика.

Двамата тръгнаха по пристана с китарата и банджото към отворената врата на «Понсе де Леон», откъдето идваха светлини и песни.

— Фреди е твърде свестен момък — каза Джон на Томас Хъдсън.

— Винаги е бил свестен — отвърна Томас Хъдсън. — Но щом се събере с Франк, пощръклява.

Роджър не се намеси в разговора и Томас Хъдсън беше загрижен за него; за него и за други неща.

— Не смяташ ли, че е време да си ходим? — запита той.

— Още съм на тръни заради тоя обесник — призна Роджър.

Той седеше свъсен с гръб към кърмата и държеше лявата си ръка в дясната.

— Можеш да си отпуснеш сърцето — съобщи Джони много спокойно. — Твоят опалник вече се мота по палубата.

— Нима?

— Идва насам с ловна пушка.

— Кутсуз човек съм! — каза Роджър. Ала в гласа му прозвуча облекчение. Остана да седи гърбом към кърмата и не се обърна, за да погледне.

Противникът му приближи. Сега носеше горнището и долнището на пижамата, но се натрапваше най-вече ловната пушка. Томас Хъдсън премести очи от оръжието към лицето му, което имаше ужасен вид. Бяха го превързали, по бузите се виждаше марля, лейкопласт, изобилен меркурохром. Ала не бяха успели да направят нищо за ухото. Навярно е боляло толкова силно, че не е могло да бъде докоснато, та го бяха оставили без превръзка, опънато и подуто, превърнато в най-отличителната част от главата. Никой не отрони дума. Мъжът застана на кърмата с обезобразеното си лице и пушката. Вероятно не можеше да различи когото и да било поради подпухналите си очи. Стоеше на палубата, без да каже или да предприеме нещо. Роджър изви глава много бавно; погледна го и провлече през рамото си:

— Прибери пушката и върви да спиш!

Противникът му остана неподвижен, стискайки ловната пушка. Подутите му устни се размърдаха, ала не издадоха звук.

— Достатъчно коварен си, за да застреляш човек в гърба, но ти липсва смелост — натърти Роджър през рамото си много спокойно. — Прибери пушката и върви да спиш!

Роджър продължи да седи с гръб към мъжа. После взе решение, което се стори на Томас Хъдсън безумно дръзко.

— Не ви ли напомня малко на леди Макбет, когато се явява по нощница? — запита той тримата си другари на кърмата.

Томас Хъдсън изтръпна. Ала не се случи нищо. След миг мъжът се завъртя и се прибра в кабината с пушката си.

— Олекна ми много, невероятно много — сподели Роджър. — Усещах как потта се стича изпод мишниците ми чак до бедрата. Хайде да си ходим, Том! Негодникът е окей.

— Не е чак толкова окей — забеляза Джони.

— Все пак достатъчно окей — отговори Роджър. — Ще му мине като на куче.

— Да вървим, Роджър. Ела за малко у дома — предложи Томас Хъдсън.

— Ще дойда.

Двамата се разделиха с Джони и тръпнаха по Кралското шосе към дома на Томас Хъдсън. В селището веселбата беше още в разгара си.

— Да се отбием в «Понсе»? — предложи той.

— Не, в никакъв случай! — противопостави се Роджър.

— Искаше ми се да съобщим на Фреди, че синковецът е окей.

— Съобщи му ти. Аз ще отида направо у вас.

Когато Томас Хъдсън се прибра, Роджър лежеше по лице на едно легло в защитената с щори веранда към сушата. Беше тъмно, шумът от празненството достигаше съвсем притъпен.

— Спиш ли? — попита Томас Хъдсън.

— Не.

— Ще пийнеш ли нещо?

— Не, благодаря.

— Как е ръката?

— Подута е и ме боли. Дреболия.

— Пак ли си унил?

— Да. Много ми е чоглаво.

— Децата пристигат заранта.

— Ще бъде чудесно.

— Наистина ли не ти се пие?

— Не, драги. Но ти си пийни.

— Ще изпия едно уиски със сода, за да ми дойде сънят.

Томас Хъдсън отиде при хладилника, приготви си питието, върна се на верандата и седна в тъмнината до Роджър, който лежеше в леглото.

— Светът е пълен с ужасно много мръсници — подкачи разговор Роджър. — Тоя проклетник е гадина, Том.

— Даде му добър урок.

— Не, не вярвам. Унижих го и го поразхубавих. Но той ще си го изкарана другиго.

— Той предизвика боя.

— Безспорно. Но не го очистих.

— Добре го нареди, само дето не го пречука.

— Точно това имам предвид. Сега ще стане още по-гаден.

— А може и да извлече благотворна поука.

— Не, не вярвам. Същата история изживях и във Флорида.

— Какво всъщност се е случило там? Нищо не си ми разправил, откакто си се завърнал.

— Сбих се. Горе-долу като днес.

— С кого?

Роджър помена името на личност, която заемаше предно място в средите, които се наричаха промишлени.

— Нямах ни най-малко желание да се заплитам. Това се случи в къщата, където имах задявка с една жена и, погледнато технически, не би трябвало да ходя там. Но оная вечер с мене се заяде, заяде се нетърпимо, оня субект. Много по-непоносимо от днес. Накрая не издържах и го рендосах, без да мисля за последствията. Удари главата си в мраморните стъпала, когато рухна в басейна. Сбихме се съвсем близо до плувния басейн. Едва го свестиха на третия ден в «Ливанските кедри», тъй че се отървах от обвинението за непредумишлено убийство. Ала бяха монтирали всичко. С лъжесвидетелите, които бяха курдисали, щях да бъда щастлив да се изкопча само с това обвинение…

— И после?

— После, щом се върна на работа, мръсникът организира срещу мене същински заговор. В голям мащаб. Подготвен до най-малките подробности.

— Какво точно?

— Какво ли не. Цяла поредица от гадости.

— Ще ми ги разкажеш ли?

— Не. Няма смисъл. Можеш да ми повярваш, че беше низ от мръсотии. Такова безобразие, че никой не иска и да го поменава. Не забеляза ли?

— Донякъде.

— Затова ми беше толкова криво тая вечер. Светът е пълен е мръсници. Изпечени мръсници. Боят не ги оправя. Това е една от причините, струва ми се, поради която са толкова предизвикателни. — Той се обърна в леглото и се изпъна с лице нагоре. — Знаеш, Томи, че злото е адски жилаво. И дяволски гъвкаво. В миналото хората са имали други представи за доброто и злото.

— Мнозина не биха те обявили и тебе за образцово добър — забеляза Томас Хъдсън.

— Прав си. Не твърдя, че съм добър. Не съм добър, нито клоня към доброто. Бих желал да бъда твърд. Борбата със злото не прави хората добри. Тая вечер се борих със злото, но сам извърших злина. Станах нейната жертва. Почувствувах как нахлува като прилив.

— Побоищата са изява на злото.

— Зная. Но какво трябва да се прави?

— Трябва да се търси победата от самото начало.

— Несъмнено. Обаче щом започна боят, изпитах наслада от самия побой.

— Щеше да изпиташ още по-голяма наслада, ако противникът ти умееше да се бие.

— Предполагам — съгласи се Роджър. — Въпреки че сега не бих могъл да кажа дали щеше да бъде вярно. Искам чисто и просто да ги смажа. Но почнеш ли да изпитваш удоволствие от самия бой, доближаваш се страшно много до злото, срещу което се бориш.

— Тоя беше отвратителен тип.

— Не беше по-отвратителен от оня мръсник във Флорида. Лошото е, че са толкова много. Срещаш ги на всяка крачка и броят им расте непрестанно. Времената не са добри, Томи!

— Че кога ли са били добри?

— С тебе винаги сме се радвали на добри времена.

— Несъмнено. Имали сме добри мигове на най-различни добри места. Ала времената не бяха добри.

— Не знаех. Всички твърдяха, че времената са добри, а сетне всички изгърмяха. Бях без пари, когато те играеха с пари. После, когато се поопаричих, нещата се влошиха. И все пак хората никога не са били толкова адски коварни и пъклено проклети.

— Ти също дружиш с безобразници.

— Сегиз-тогиз се събирам и с добри.

— Не особено много.

— Грешиш. Не познавам всичките ми приятели.

— Мъкнеш се с твърде много непрокопсаници.

— Чии приятели бяха тазвечершните хъшлаци? Твои или мои?

— Наши. Те не са чак толкова лоши. Празни са, ала не са истински проклети.

— Вярно. Франк е твърде лош. Достатъчно лош, но не смятам, че е проклет. В него обаче има куп недостатъци, които не мога да понасям повече. И той, и Фред усвоиха злото ужасно бързо.

— Зная какво е добро и какво е зло. Не си давам вид, че не разбирам истината, нито се опитвам да й обърна гръб.

— Познанията ми за доброто са нищожни, защото винаги съм бил скаран с доброто. Специалността ми е злото. Мога да различа само проклетото.

— Съжалявам, че вечерта ни се разстрои.

— Затова ми тежи толкова много.

— Ще си ходиш ли? По-добре остани да спиш тук.

— Благодаря. Ще остана, щом ме каниш. Предпочитам все пак да отида в библиотеката ти, за да почета малко. Къде са ония австралийски разкази, които видях, когато идвах тук миналия път?

— Разказите на Хенри Лосън[14] ли?

— Да.

— Ще ти го донеса.

Томас Хъдсън си легна, а когато се събуди през нощта, лампата в библиотеката още светеше.

5

Когато Томас Хъдсън се събуди, навън повяваше лек източен ветрец, в плитчините пясъкът се белееше като кости под синьото небе и високите облачета, които се носеха от вятъра, образувайки тъмни движещи се петна върху зелената вода. Колелото на вятърния агрегат се въртеше, утрото беше чаровно и свежо.

Роджър си беше отишъл и Томас Хъдсън седна да закусва сам, като четеше излизащия в Мериленд вестник, който беше получил вчера. Беше го запазил нарочно за закуската.

— Кога пристигат момчетата? — запита Джоузеф.

— По пладне.

— Във всеки случай за обед ще бъдат тук, нали?

— Да.

— Мистър Роджър си беше отишъл, когато дойдох. Без да закуси.

— Може би ще дойде сега.

— Прислужникът ми каза, че го видял да гребе с лодката.

Щом Томас Хъдсън закуси и прочете вестника, излезе на верандата към морето и почна да рисува. Работата му спореше и той почти я привършваше, когато чу, че Роджър влиза и се качва по стълбите.

Гостът надникна над рамото му и каза:

— Ще стане хубава картина.

— Дано.

— Къде си виждал тия водни вихрушки?

— Никъде. Рисувам ги по поръчка. Как е ръката?

— Още е подута.

Роджър остана да го наблюдава как рисува и Томас Хъдсън повече не се обърна.

— Ако не беше ръката, всичко би приличало на зловещ сън.

— Твърде зловещ.

— Смяташ ли, че оня мръсник би бил в състояние да стреля с пушката?

— Не зная. Не искам и да зная.

— Прощавай. Ако преча, да се махна?

— Не. Постой. Привършвам вече. Няма да ти обръщам внимание.

— Заминаха си, щом съмна. С очите си ги видях.

— Какво търсеше по това време там?

— Не можах да заспя, след като престанах да чета, и понеже не ме свърташе на едно място, слязох на кея. Останах на приказки с някои от негрите. «Понсе» изобщо не затвори цялата нощ. Видях Джоузеф.

— Джоузеф каза, че си излязъл с лодката да гребеш.

— Гребах с дясната ръка. За да я раздвижа. Успях. Сега се чувствувам великолепно.

— За днес свърших горе-долу — похвали се Томас Хъдсън и почна да почиства и прибира такъмите си. — Точно по това време децата трябва вече да са излетели. — Той погледна часовника си. — Защо да не пийнем по едно на бърза ръка?

— Чудесно. Бих пийнал.

— Още няма дванайсет.

— Има ли някакво значение. Ти приключи с работата, а пък аз съм на почивка. Но може би ще бъде по-добре да почакаме до дванайсет, ако прилагаш правилата.

— Отлично.

— И аз спазвах правила. Ала те са ужасно бреме в някои утрини, когато една глътка може да ти разпусне сърцето.

— Я да изоставим правилата! — предложи Томас Хъдсън. — Вълнувам се ужасно, когато ми предстои да видя децата — обясни той.

— Зная.

— Джо! — извика Роджър. — Донеси шейкъра и каквото трябва за мартини[15].

— Слушам. Коктейлът е вече готов.

— Защо си го приготвил толкова рано? Да не смяташ, че сме пияници?

— Не, мистър Роджър. Предвидих какво бихте могли да пиете на празен стомах.

— За наше здраве и за здравето на децата! — каза Роджър.

— Ще трябва да им осигурим развлечения тая година. По-добре остани тук. Винаги можеш да се прибереш в колибата си, щом ти додеят.

— Ще остана тук известно време, стига да не ти преча.

— Не ми пречиш.

— Щом пристигнат, ще настъпят чудесни дни.

Чудесните дни действително настъпиха. Децата бяха добри. Беше изтекла седмица от пристигането им. Ловът на тунец беше привършил и сега на острова имаше малко яхти. Животът отново течеше бавно и нормално, беше ранно лято с присъщото за тоя сезон време.

Момчетата спяха на походни легла в защитената с жалузи веранда и човек чувствуваше по-малко самота в съня си, когато се събуждаше и чуваше дишането им. Вятърът, който прехвърляше бреговете, охлаждаше нощите, а когато повеят замираше, прохлада идваше от морето.

В началото след като пристигнаха, момчетата проявяваха послушание и бяха много по-прибрани, отколкото по-късно. В действителност изискванията относно чистотата не бяха особено големи: да си измиват краката от пясъка, преди да влязат в къщи, да закачват навън мокрите бански гащета и да обуват сухи шорти. Джоузеф проветряваше пижамите им, докато оправяше леглата, простираше ги на слънце, сгъваше ги и ги слагаше по местата им, та момчетата разпиляваха наляво и надясно само ризите и пуловерите, които носеха вечер. Поне на теория. На практика нещата им се подмятаха из цялата къща. Томас Хъдсън обаче затваряше очи. Когато човек живее сам в един дом, усвоява много строги навици, които се превръщат в източник на удоволствие. Ала съзнаваше, че е добре от време на време те да бъдат нарушавани. Знаеше, че рано или късно ще си възвърне навиците, когато момчетата си отидат.

Докато седеше на верандата към морето и рисуваше, виждаше как най-големият, средният и най-малкият му син лежат на плажа с Роджър. Разговаряха, дълбаеха пясъка, спореха, но Томас Хъдсън не можеше да чуе приказките им.

Най-голямото момче беше високо и мургаво, имаше врата и раменете на баща си, дълги бедра на плувец и големи ходила. Чертите на лицето му напомняха индианец, то имаше безгрижен нрав, въпреки че при покой лицето му изглеждаше едва ли не трагично.

Веднъж Томас Хъдсън видя това трагично изражение и попита:

— За какво мислиш, шац[16]?

— За блесните — отговори момчето и лицето му мигновено светна.

Трагичен вид му придаваха очите и устата, когато се замисляше, ала щом проговореше, лицето му грейваше.

Средното момче винаги напомняше на Томас Хъдсън видра. Косата му имаше същия цвят като козината на видра, по строеж космите се приближаваха до космите на подводните животни, от слънцето цялото му тяло се покриваше с необикновен тъмнозлатист нагар. Томас Хъдсън си го представяше всякога като здраво животно с весел нрав. Видрите и мечките бяха най-закачливи сред животните, но, естествено, мечките бяха по-близки до човека. Не можеше да се очаква, че това момче ще се сдобие с широки плещи и сила, за да заприлича на мечка, нито че от него ще излезе добър спортист. То и не мечтаеше да се прояви като спортист. В замяна имаше качествата на миловидно зверче, отличаваше се с пъргав ум и съобразителност. Беше любвеобилен, справедлив и забавен. Подлагаше всичко на съмнение като картезианец, обичаше да спори и да дразни незлобливо, макар понякога да попрехвърляше мярката. Притежаваше и други качества, които никой не подозираше, и братята му го уважаваха безкрайно, въпреки че не пропускаха да го закачат, и не му прощаваха, щом налучкваха слабото му място. Естествено, случваше се да възникнат кавги между тримата и те се хапеха, без да си поплюват, ала иначе имаха добри обноски и се отнасяха почтително към възрастните.

Най-малкото момче беше русокосо и приличаше на «джобен» линеен кораб. Беше одрало кожата на баща си в намалени размери, разширени и скъсени. От слънцето по лицето му, изразяващо палавост, избиваха лунички. Беше се родило умник. Дяволитостта му го подтикваше да се закача с двамата си по-големи братя, но имаше също и тъмна страна, която само Томас Хъдсън долавяше. Нито бащата, нито синът се замисляха върху тази особеност, те я откриваха един в друг, съзнаваха, че е лоша, като зрелият мъж я уважаваше у детето, обяснявайки си произхода й. Свързваше ги най-голяма близост, въпреки че бащата беше живял с този си син по-малко, отколкото с другите две момчета. Андрю, така се наричаше той, се беше проявил много отрано като превъзходен спортист и се справяше отлично с конете от първия миг, когато беше яхнал кон. Братята му се гордееха с него, но не му позволяваха да им се качва на главата. Човек би предположил, че се хвали и би се усъмнил в проявите му, ако мнозина не бяха го виждали как язди, прескача препятствия и как се владее със сдържаната скромност на професионален ездач. По природа беше много закачлив, закачливостта никога не го напускаше и често се превръщаше в закачлива палавост. Ала беше лошо момче, и другите знаеха това, пък и сам той съзнаваше, че е лош. Привидно минаваше за добър, но в душата му кълнеше лошотията.

Там, под верандата към морето, на пясъка лежаха четиримата: най-голямото момче, Том, от едната страна на Роджър, най-малкото момче, Андрю, от другата му страна, а до Том, изтегнато на гръб със затворени очи — средното момче, Дейвид. Томас Хъдсън изми приборите и слезе при четворката.

— Здравей, тате! — поздрави най-голямото момче. — Поработи ли добре?

— Ще влезеш ли да поплуваш, тате? — запита средното момче.

— Водата е много хубава, тате — уведоми го най-малкото момче.

— Как си, бащице? — засмя се Роджър. — Как върви рисуването, мистър Хъдсън?

— За днес сложих точка на рисуването, господа.

— Знаменито! — възкликна Дейвид, средният син. — Ще ходим ли тогава на подводен риболов?

— Ще отложим за следобед.

— Великолепно! — каза големият син.

— Няма ли да се развълнува морето много? — осведоми се Андрю, най-малкият син.

— За тебе може и да се развълнува! — закачи го Том, най-големият му брат.

— Не, Томи. За всички ни може да се развълнува.

— Когато е бурно, рибата се крие в скалите — обясни Дейвид. — И тя като нас се плаши от силните вълни. Предполагам, че страда от морска болест. Татко, хваща ли ги рибите морска болест?

— Разбира се — отговори Томас Хъдсън. — Понякога в шахтите на риболовните гемии, където държат живи уловените епинефелуси[17], рибите се поболяват така силно от морска болест, че умират.

— Рекох ли ти?! — обърна се Дейвид към по-големия си брат.

— Рибите се поболяват и умират — възрази Том, — но какво доказва, че страдат от морска болест?

— Би могло да се предположи, че боледуват не от морето, а за морето, което им липсва — допълни Томас Хъдсън. — Съмнявам се дали биха се разболели, ако биха могли да плават свободно.

— В рифа също не могат да плават свободно, тате — забеляза Дейвид. — Имат си дупки и скривалища, където се движат. Принудени са да стоят в дупките си, защото се боят от големите риби. Вълните ги шибат точно така, както в шахтите на риболовните кораби.

— Все пак не така силно — каза Том.

— Може би не така силно — съгласи се Дейвид разсъдливо.

— Но достатъчно — подсказа Андрю и прошепна в ухото на баща си: — Ако се запънат, няма да успеем да отидем на риболов.

— Не обичаш ли да ходиш на подводен риболов?

— Обичам, страшно много, ала ме е страх.

— От какво те е страх?

— От всичко под водата. Изплашвам се, щом изпусна въздуха си. Том плува великолепно, но той се бои под водата. Само Дейвид не го е страх под водата.

— И аз неведнъж съм изпитвал страх — призна бащата.

— Нима?

— Струва ми се, че всички се боят.

— Дейвид не се бои. Няма значение къде е. Но Дейвид пък се плаши от конете, защото са го хвърляли толкова пъти.

— Слушай бе, хлапе! — дочу го Дейвид. — Как са ме хвърлили?

— Не зная. Толкова пъти падаш, че не помня.

— Тогава ще ти кажа. Зная как ме хвърляха толкова често. Падах тогава, когато яздех Оулд Пейнт, защото се издуваше при препасването му, та после седлото се свличаше заедно с мене.

— Никога не ми се е случвало такова нещо с тоя кон! — подхвърли предизвикателно Андрю.

— Я го виж дявола! — напери се Дейвид. — Кой знае дали не си му влязъл под кожата, както влизаш под кожата на всички. Има си хас някой да му е казал кой си!

— Четях му на висок глас какво пишат за мене вестниците.

— Обзалагам се, че конят е препускал с бясна скорост — намеси се Томас Хъдсън. — Причината за падането на Дейвид беше, че почна да се учи да язди оня стар, грохнал кон с голяма задница, който излекувахме, когато го докарахме у нас, и за който нямаше достатъчно простор. А конете не могат да тичат къде да е.

— Не казах, че бих могъл да го яздя, тате — смънка Андрю.

— И таз хубава! — възтържествува Дейвид. — Че ако ти не можеш, кой ще може! Но да говорим с ръка на сърцето, Анди, нямаш представа как препускаше тоя кон, преди да ме наплаши. Страхувах се от рога на каубойското седло. По дяволите! Наплаши ме.

— Тате, ще ходим ли на подводен риболов? — запита Андрю.

— Не, ако е много бурно морето.

— Кой ще определи дали е бурно морето?

— Аз.

— Добре — съгласи се Анди. — На мене ми се вижда много бурно. Ами, тате, Оулд Пейнт още ли е в ранчото?

— Предполагам. Нали знаеш, че дадох ранчото под наем.

— Така ли?

— Да, в края на миналата година.

— Но ние пак можем да отидем там, нали? — осведоми се живо Дейвид.

— Разбира се. Запазихме голямата колиба на брега край реката.

— Ранчото е най-хубавото място, където съм бивал забеляза Анди. — Освен тук, естествено.

— Мислех, че най-много ти харесва Рочистър — подразни го Дейвид.

Намекът се отнасяше до времето, когато поверяваха Анди на бавачката, която оставаше при семейството си в Рочистър през летните месеци, докато другите две момчета отиваха на Запад.

— Харесвах го. Рочистър беше прекрасно място.

— Дейв, спомняш ли си, когато се прибрахме оная есен, след като убихме трите мечки гризли и ти започна да разправяш за тях, какво ти каза Анди? — запита бащата.

— Не, тате, не си спомням толкова отдавнашни неща.

— Бяхте в стаичката между кухнята и трапезарията и се хранехте. Току-що ви бяхме сложили да вечеряте. Ти разказваше за лова и Ана възкликна: «Господи, трябва да е било много възбудително, Дейвид! И какво стана после?», а тоя важен господинчо — тогава да е бил на пет-шест годинки — се обади: «Това е много интересно, Дейвид, за хора, които се интересуват от такива неща. Но ние тук в Рочистър нямаме мечки гризли».

— Чуваш ли, коннико? — каза Дейвид. — Видя ли колко пари си струвал?

— Добре, добре — защити се Андрю. — Тате, я му разкажи как не искаше да чете нищо друго освен комикси и как чете комикси през цялото време, докато обикаляхме Евърглейдз[18], без да погледне нищо друго, след като беше ходил в онова училище през есента, която прекарахме в Ню Йорк, и беше станал безобразник.

— Помня всичко — призна Дейвид. — Не е нужно да го повтаря татко.

— Измъкна се все пак навреме — забеляза бащата.

— Трябваше да се измъкна. Ако бях останал, до никъде нямаше да стигна.

— Разкажи ми за времето, когато аз съм бил малък — намеси се Том, като се преобърна и хвана Дейвид за глезена. — Никога няма да мога да бъда толкова добър в действителния живот, колкото в историите, които се разказват за мене като малък.

— Помня те, когато беше малък — почна Томас Хъдсън.

— Тогава беше съвсем чудновато човече.

— Бил е чудноват, защото е живял в чудновати страни — подметна най-малкото момче. — И аз щях да бъда чудноват в Париж, Испания и Австрия.

— Той си е и сега чудноват, коннико — каза Дейвид. — Не му е нужен екзотичен фон.

— Какво е «екзотичен фон»?

— Това, дето ти липсва.

— Обзалагам се тогава, че ще си го набавя.

— Престанете и оставете да разказва татко! — сгълча ги Том. — Разправи им за времето, когато ти и аз се разхождахме из Париж.

— Тогава още не беше толкова чудноват — каза бащата.

— Като бебе беше невероятно кротък. Майка ти и аз те оставяхме в люлката, която бяхме приспособили от един панер в онова жилище, дъскорезницата, и голямата котка Писана се свиваше в краката ти и не пускаше никого да се приближи до тебе. Ти казваше, че името ти е Г’Нинг Г’Нинг, затова те наричахме Г’Нинг Г’Нинг Страшни.

— Откъде си бях измислил такова име?

— Май от трамвая или автобуса. По звъна на кондуктора.

— А говорех ли френски?

— По онова време не особено добре.

— Разкажи ми тогава за малко по-късен период, когато съм говорел вече френски.

— По-късно те возех с детска количка, евтина, много лека, сгъваема количка по улицата до «Клозери де Лила», където закусвахме. Аз четях вестника, ти зяпаше минувачите по булеварда. Щом свършвахме закуската…

— Какво закусвахме?

— Brioche[19] с café au lait[20].

— И аз ли?

— На тебе ти капвахме съвсем малко кафе в млякото.

— Спомням си. Сетне къде отивахме?

— От «Клозери де Лила» те откарвах по улицата отвъд фонтана с бронзовите коне, рибата и нимфите по дългите allees[21] с кестени, където играеха французойчета, а бавачките им седяха по пейките край пътеките, застлани с чакъл.

— И Ecole Alsacienne[22] оставаше в ляво — вметна Том.

— Вдясно имаше високи къщи.

— Високи къщи и тавански етажи със стъклени покриви за художнически ателиета по цялата улица, която завиваше наляво и изглеждаше съвсем triste[23], — защото тъмните каменни сгради бяха в сянка — допълни Том.

— Есен, пролет или зима беше? — попита бащата.

— Късна есен.

— Студът щипеше лицето ти, бузите и нослето ти почервеняха и тогава влизахме в Люксембургската градина през железните порти в горния край, спускахме се към езерото, заобикаляхме го веднъж, свивахме надясно към водоскока Медися и статуите, излизахме пред театър «Одеон» и през две-три странични улици достигахме булевард «Сен Мишел»…

— Бул’Миш’…

— И по Бул’Миш’ отвъд музея «Клюни»…

— Вдясно…

— Който изглеждаше много мрачен и неприветлив, и по булевард «Сен Жермен»…

— Това беше най-оживената улица с най-голямо движение. Невероятно оживена и опасна ми се струваше тогава. А долу при «Рю дьо Рен» ми се виждаше винаги безопасна — искам да кажа на пресечката между «Дьо Маго» и «Лип». Защо беше така, тате?

— Не зная, шац.

— Няма ли да разкажете някаква случка, вместо да изреждате имена на улици? — вметна Андрю. — Омръзнаха ми тия имена на улици в град, където не съм бил.

— Тогава разкажи някаква случка, тате — предложи Том. — За улиците можем да разговаряме, когато сме само двамата.

— Тогава нищо особено не се случваше — каза Томас Хъдсън. — Спускахме се до площад «Сен Мишел», сядахме на терасата пред кафенето и таткото нахвърляше скици с чаша cafe creme[24] на масата, а на тебе ти донасяха бира.

— Обичах ли тогава бира?

— Умираше за бира. Но предпочиташе вода с малко червено вино, когато се хранехме.

— Спомням си L’eau rougie[25].

— Exactement[26] — потвърди бащата. — Беше голям пияч на l’eau rougie, ала от време на време не се отказваше и от някой bock[27].

— Спомням си, когато се пързалях с luge[28], кучето Шнауц и снега в Австрия.

— Спомняш ли си как прекарахме Коледата там?

— Не. Помня само тебе, снега, кучето Щнауц и бавачката. Тя беше хубава. Спомням си също мама на ски и колко хубава беше. Виждам ви как ти и мама се спускате през една овощна градина. Не зная къде беше. Помня обаче добре Люксембургската градина, следобедите с лодките в езерото до фонтана в голямата градина с дървета. Пътеките между дърветата бяха покрити с чакъл, вляво под дърветата мъже играеха на кегли, когато слизахме към двореца с часовник високо на фасадата. Есен листата капеха. Помня голите дървета и листата по чакъла. Най обичам да си спомням за есента.

— Защо? — полюбопитствува Дейвид.

— Заради куп неща. Заради уханието, което се излъчваше от всичко през есента, заради карнавалите, заради чакъла, чиято повърхност беше суха, когато всичко наоколо беше влажно, заради вятъра в езерото, който надуваше платната на лодките, и вятъра в дърветата, който брулеше листата. Спомням си топлината на гълъбите под одеялото, когато ги убиваше, и меката им перушина, която милвах, топлейки ръцете си, докато телцата им изстиваха.

— Къде убиваше гълъбите, тате? — попита Дейвид.

— Най-често при водоскока Медиен, точно когато затваряха градината. Тя беше заобиколена с висока желязна ограда. Щом мръкваше, вратите се затваряха и всички трябваше да напуснат градината. Пазачите тръгваха да предупреждават посетителите и да затварят портите. Когато пазачите отминаваха, убивах с ластик гълъбите, които кацаха на земята край фонтана. Във Франция се произвеждат великолепни жилки.

— Не правеше ли жилките си сам, щом сте били бедни? — осведоми се Андрю.

— Правех ги. Най-напред си направих жилка от чатала на една фиданка, който отрязах в гората Рамбуйе, където майката на Томи и аз бяхме отишли на разходка. Издялках го, купихме широк ластик от една книжарница, а мешина изрязах от една стара ръкавица на майката на Томи.

— С какво стреляше?

— С камъчета.

— На какво разстояние трябваше да застанеш, за да ги уцелиш?

— Колкото се можеше по-близо, за да ги прибера и пъхна под одеялото миг по-бързо.

— Спомням си как веднъж хванахме един жив гълъб — продължи Том. — Стисках го кротко и не издадох звук из целия път до къщи, защото исках да го задържа. Беше много едър гълъб с лилаво-червеникава перушина, висока шия, чудесна глава и бели криле. Ти ми разреши да го пуснем в кухнята, докато му приготвим клетка. Завърза го за крачето. Но през нощта голямата котка го удуши и го довлече в леглото ми. Тя беше толкова горда и го мъкнеше, сякаш беше тигър, повлякъл туземец. Скочи с жертвата си в леглото ми. Това беше по времето, когато имах квадратно креватче след панера. Не мога да си спомня панера. Ти и мама бяхте отишли в кафенето, а голямата котка и аз бяхме сами. Спомням си, че прозорците бяха отворени, имаше голяма луна над дъскорезницата, беше зима и се усещаше миризмата на дървените стърготини. Спомням си, че видях как голямата котка пристъпя с вирната глава и влачи гълъба по пода, после скочи и се, намести с жертвата си в леглото. Изпитах ужасна мъка за убития гълъб, но котката беше така горда и доволна, а аз така я обичах, че сам се почувствувах горд и доволен. Спомням си, че тя почна да си играе с гълъба, сетне протегна лапи нагоре и надолу над гърдите ми, замърка и продължи да си играе. Накрая котката и аз заспахме заедно с гълъба. Едната ми ръка и една лапа на котката лежаха върху птицата. По-късно се пробудих през нощта и видях, че котката яде плячката си, мъркайки шумно като тигър.

— Тази история е далече по-интересна от имената на улиците — забеляза Андрю. — Не се ли уплаши, Томи, когато котката ядеше гълъба?

— Не. Голямата котка беше най-добрият ми приятел тогава. Искам да кажа най-близкият ми приятел. Струва ми се, че тя щеше да бъде доволна, ако и аз си бях хапнал от гълъба.

— Трябвало е да опиташ — каза Андрю. — Разкажи нещо за жилките.

— Мама ти подари втората жилка за Коледа — продължи Том. — Видяла я в един оръжеен магазин и я взела. Искала да ти купи ловна пушка, но нямала толкова пари. Редовно разглеждала ловните пушки във витрината, всеки ден, когато отивала в epicerie[29]. Един ден видяла ластика и го купила, защото се страхувала, че ще го продадат. Скрила го и го запазила за Коледа. Трябвало да надписва сметките, за да не разбереш нищо. Това ми е разправяла мама много пъти. Спомням си, че когато ти получи новата жилка за Коледа, подари старата на мене. Но аз не бях достатъчно силен, за да я опъна.

— Тате, ами ние никога ли не сме били бедни? — запита Андрю.

— Не. Бях превъзмогнал бедността, когато се родихте вие, момчета. Много пъти сме изпадали в затруднение, ала никога не сме стигали до беднотията, която познахме по времето, когато живеех с Том и майка му.

— Разкажи нещо друго за Париж — замоли Дейвид. — Какво още правехте с Томи?

— Какво правехме, шац?

— През есента ли? Купувахме кестени от един търговец и аз си топлех ръцете с тях. Ходехме на цирк, за да гледаме крокодилите на капитан Вал.

— Помниш ли ги?

— Много добре. Капитан Вал се бореше с един крокодил (той произнасяше «краукодил» и началното «крау» звучеше като английското название на гаргата), а едно хубаво момиче ги подтикваше с тризъбец. Но най-големите крокодили не мърдаха. Циркът беше хубав, кръгъл, червен, със златна украса и миришеше на коне. Отзад имаше едно място, където ходехте да се черпите с мистър Крозби и укротителя на лъвовете и жена му.

— Спомняш ли си мистър Крозби?

— Никога не носеше шапка, ни връхна дреха, колкото и да беше студено, а момиченцето му имаше коса, която падаше на раменете като Алиса в Страната на чудесата. Както е нарисувана в картинките на книгата, искам да кажа. Мистър Крозби беше винаги много нервен.

— Кого другиго помниш?

— Мистър Джойс[30].

— Как изглеждаше?

— Беше висок и слаб, имаше мустаци и малка права брада, носеше очила с дебели, много дебели стъкла и ходеше със силно вирната глава. Помня как минаваше по улицата, без да ни забележи, и ти му се обаждаше. Той спираше, поглеждаше ни през очилата, сякаш се взираше в аквариум, и казваше: «Аха, Хъдсън, търсех ви!» После тримата отивахме в кафенето, навън беше студено, но седяхме в един ъгъл край един от ония… Как им викахте?

— Braziers[31].

— Мислех, че това е нещо, което носят жените — вметна Андрю.

— Това е желязна кофа с дупки, където разгарят въглища, за да се отопляват места на открито, като терасите на кафенетата, където посетителите седят близо до мангалите, за да се отоплят, или състезателни писти, където публиката се трупа около мангалите, за да се грее — обясни Том. — В кафенето, в което ходехме татко, аз и мистър Джойс, имаше наредени мангали отвън на терасата, та ни беше топло и уютно дори в най-студените дни.

— Май по-голямата част от времето си прекарвал по кафенета, салони, и топли местенца! — забеляза най-малкото от момчетата.

— Твърде много — отговори Том. — Нали, тате?

— И си заспивал дълбоко навън в количката, докато татко си е пийвал едно на бърза ръка! — забелязва Дейвид. — Момче, намразил съм израза «едно на бърза ръка». Струва ми се, че няма нищо по-бавно на света от «едно на бърза ръка».

— За какво приказваше мистър Джойс? — запита Роджър Том.

— Хм, мистър Дейвис, не съм запомнил много от онова време. Мисля, че ставаше дума за италиански писатели и мистър Форд[32]. Мистър Джойс не можеше да понася мистър Форд. Дразнеше се и от мистър Паунд[33]. «Хъдсън — казваше той на татко, — Езра е бесен!» Спомням «си тия думи, защото си въобразявах, че „бесен“ означава „болен като бясно куче“. Помня как седях и наблюдавах лицето на мистър Джойс. То беше червендалесто със страшно гладка кожа, опъната от студа, а едното стъкло на очилата му беше по-дебело от другото. Представях си мистър Паунд с червеникавата си коса и островърхата брадичка и кротките си очи, а от устата му се стича нещо бяло, напомнящо пяна. Мислех си, че е ужасно, задето мистър Паунд е побеснял, и се надявах, че няма да го срещнем. Тогава мистър Джойс тросна: „Естествено, и Форд е побеснял от години“. Тутакси си представих мистър Форд с голямото му бледо, малко възсмешно лице и бледите му очи и устата с редки зъби, винаги полуотворена, и тая ужасна пяна, стичаща се по челюстта му.

— Не разказвай повече — помоли Андрю. — Ще сънувам разказаното.

— Моля те, продължавай — настоя Дейвид. — Това е като приказките за караконджоли. Мама заключи книгата с приказките за караконджоли, защото Андрю сънуваше кошмари.

— Ухапа ли някого мистър Паунд? — полюбопитствува Андрю.

— Не, коннико — скастри го Дейвид. — Това е само картинен израз. Не означава „болен от бяс“, а „завеян“. Защо смяташе, че са бесни?

— Не мога да ти кажа. Не бях толкова малък, колкото по времето, когато биехме гълъбите в градината. И все пак бях твърде млад, за да запомня всичко. Пък и мисълта за мистър Паунд и мистър Форд с ужасните лиги, които се стичат от устата, готови да хапят, заличи всичко друго в главата ми. Мистър Дейвис, познавате ли мистър Джойс?

— Познавам го. Той, баща ви и аз бяхме много добри приятели.

— Татко беше много по-млад от мистър Джойс.

— Татко е бил по-млад от всички тогава.

— Не и от мене — заяви гордо Том. — Смятам, че бях най-младият приятел на мистър Джойс.

— Обзалагам се, че много му липсваш — подметна Андрю.

— Крайно жалко, че не е имал сгода да те срещне — ухапа го Дейвид. — Ако не беше се залостил в Рочистър, може би щеше да има удоволствието да се запознае с тебе.

— Мистър Джойс беше знаменитост — каза Том. — Притрябвали са му такива хлапаци като вас.

— Така си въобразяваш — разпали се Андрю. — Мистър Джойс и Дейвид биха могли да бъдат колеги. И Дейвид пише за училищния вестник.

— Тате, разкажи ни още за времето, когато ти и Томи и майка му сте били бедни. Колко бедни бяхте?

— Бяха порядъчно бедни — намеси се Роджър. — Спомням си как сутрин баща ви приготвяше шишетата за малкия Том, после отиваше на пазара, за да купи най-пресните и най-евтините зеленчуци. Виждах го да се връща от пазара, когато излизах за закуска.

— Бях станал най-добрият познавач на poireaux в шести arrondissement[34] — похвали се Томас Хъдсън на момчетата.

— Какво е poireaux.

— Праз лук.

— Прилича на дълъг, зелен, много голям лук — обясни Том. — Само че не е лъскав като кромида, а е зелен. Листата са зелени, главата е бяла. Сварява се и се яде студен, със зехтин, оцет, сол и пипер. Изяжда се целият с главата и перата. Чудесен е. Едва ли някой на света е ял толкова праз, колкото съм ял аз.

— Какво е шести… Как го рече? — запита Андрю.

— Непрестанно прекъсваш разговора! — упрекна го Дейвид.

— Щом не зная френски, трябва да питам.

— Париж е разделен на двайсет arrondissements или райони. Ние живеехме в шести район.

— Тате, не можем ли да прескочим тия arrondissements? По-добре разкажи нещо друго — предложи Андрю.

— Хей, спортисте, няма никакво желание да научи нещо — упрекна го Дейвид.

— Искам да науча — защити се Андрю, — но тия arrondissements не са за възрастта ми. Постоянно ми навирате под носа, че това и онова не било за възрастта ми. Сега признавам, че това не е за моите години. Не го разбирам.

— Какъв е средният резултат годишно през цялата спортна кариера на Тай Коб[35] като бияч?

— Триста шейсет и седем.

— Това за възрастта ти ли е?

— Затвори си човката, Дейвид! Някои се интересуват от бейзбол, както ти се интересуваш от arrondissements.

— Добре, че няма arrondissements в Рочистър.

— Млък! Смятах, че татко и мистър Дейвис знаят по-интересни неща от тия шантави… Мамицата им, не мога дори да си спомня името им.

— Не разрешавам да псуваш пред нас! — смъмри го Томас Хъдсън.

— Извинявай, тате. Не съм виновен, че съм толкова шантав… Още веднъж извинявай. Исках да кажа толкова малък.

Момчето беше възбудено и засегнато. Дейвид умееше да го дразни майсторски.

— И ти ще пораснеш — успокои го бащата. — Зная, че е трудно да не се псува, когато човек се намира под напора на чувствата. Само че не бива да се псува пред възрастни. Иначе не искам и да зная какви ги плещите помежду си.

— Моля ти се, тате. Нали се извиних?

— Извини се — продължи Томас Хъдсън. — Не ти се карам. Обяснявам ти. Момчета, виждам ви толкова рядко, че има сума неща да ви се обясняват.

— Не чак толкова много — забеляза Дейвид.

— М-да — съгласи се бащата. — Не чак толкова.

— Андрю никога не псува пред мама — каза Дейвид.

— Остави ме на мира, Дейвид! Всичко мина, нали, татко? Ако искате, момчета, да се научите как трябва да се псува — намеси се Том, — ще трябва да прочетете мистър Джойс.

— Зная толкова псувни, колкото ми са нужни — обади се Дейвид. — За сега поне.

— Моят приятел мистър Джойс си служи с думи и изрази, които никога не съм чувал. Готов съм да се обзаложа, че никой не може да го надпсува на никакъв друг език.

— А след това си изкова и съвършено нов език — вметна Роджър, който лежеше на гръб със затворени очи.

— Не мога да разбера тоя нов език — каза Том. — Предполагам, че не съм дорасъл за него. Но почакайте, момчета, докато прочетете „Юлисиз“.

— Тази книга не е за юноши — забеляза Томас Хъдсън. — Наистина не е за вас. Не бихте я разбрали, а не ви трябва и да я разбирате. Повярвайте ми. Почакайте, докато пораснете.

— Прочетох целия роман — похвали се Том. — Всъщност не разбрах нищо, когато го прочетох за първи път. Точно, както ти твърдиш, тате. Продължих обаче да го чета и сега мога да обясня част от книгата на другите. Затова с право се гордея, че съм бил приятел с мистър Джойс.

— Наистина ли е бил приятел с мистър Джойс, тате? — наблегна Андрю.

— Мистър Джойс винаги питаше за него.

— Видя ли, че съм бил приятел с мистър Джойс! — възтържествува Том. — Той беше един от най-добрите ми приятели.

— Не допускам все пак, че си вече в състояние да обясняваш книгата — забеляза бащата. — Още е твърде рано. Коя част обясняваш?

— Последната. Там, където жената разговаря гласно със себе си.

— Монолога — обади се Дейвид.

— И ти ли си го чел?

— Едно на ръка — отговори Дейвид. — Прочете ми го Томи.

— Обясни ли ти го?

— Доколкото можа. Част от него е много трудноразбираема и за двама ни.

Откъде докопахте романа?

— От книгите ти в къщи. Взех го и го отнесох в училище.

— Защо?

— Четях често на момчетата откъси на висок глас и им разправях как сме били приятели с мистър Джойс и колко време сме прекарвали заедно.

— Харесаха ли го момчетата?

Някои от по-вързаните сметнаха, че е попрекалил.

— А учителите узнаха ли?

— Узнаха. Не знаеш ли, тате? Чакай, това май се случи, когато ти беше в Абисиния. Главният учител искаше да ме изгони от училище, но аз му обясних, че мистър Джойс е голям писател и мой личен приятел. Тогава каза, че ще задържи книгата и ще я прати в къщи, а аз обещах да се допитвам до него, преди да чета нещо на съучениците или да им обяснявам класиците. Първоначално, когато се канеше да ме изгони, твърдеше, че съм бил покварен. Но аз не съм покварен, тате. Тоест не съм по-покварен от другите.

— Върна ли книгата?

— Върна я. Искаше му се да я задържи, но аз му обясних, че е първо издание, че в нея, мистър Джойс е писал за тебе и че няма право да я конфискува, защото не ми принадлежи. Май остана много разочарован, че не може да я конфискува.

— Кога ще мога да прочета тая книга на мистър Джойс и аз, тате? — запита Андрю.

— Още дълго време няма да можеш.

— Но Томи я е чел.

— Томи е приятел с мистър Джойс.

— Чу ли какво ти разправях! — възкликна Том. — Тате, ами познавахме ли Балзак?

— Не. Той е живял преди нас.

— А Готие? В къщи намерих две знаменити книги от двамата. „Предизвикателни разкази“[36] и „Госпожица дьо Мопен“[37]. Още никак не разбирам „Госпожица дьо Мопен“», но продължавам да я чета и се опитвам да вникна в смисъла и това ме увлича. Но щом Балзак и Готие не са били наши приятели, страхувам се, че ще ме изгонят, ако отнеса книгите в училище.

— Бива ли ги, Томи? — полюбопитствува Дейвид.

— Световни са! Ще ти харесат и двете.

— Защо не попиташ главния учител дали можеш да ги четеш на съучениците си? — вметна Роджър. — По-добри са от онова, което момчетата биха изровили сами.

— Не, мистър Дейвис. Не очаквам да разреши. Само пак ще се навие, че съм покварен. Във всеки случай момчетата няма да ги посрещнат така, както ако бяха мои приятели, какъвто беше случаят с мистър Джойс. Пък и не разбирам достатъчно «Госпожица дьо Мопен», за да я обясня, и не бих имал оная тежест при обясненията, която имах, осланяйки се на приятелството си с мистър Джойс.

— Любопитен съм да чуя обясненията ти — каза Роджър.

— Де-де, мистър Дейвис! Съвсем елементарни са. Не представляват интерес за вас. Разбирате тая част отлично, нали?

— Твърде добре.

— Бих желал да можехме да се сприятелим с Балзак и Готие така, както се бяхме сприятелили с мистър Джойс.

— И аз бих желал — потвърди бащата.

— Все пак познаваме някой и друг добър писател, нали?

— Разбира се — каза Томас Хъдсън.

На пясъка беше приятно и топло. Томас Хъдсън изпитваше леност и задоволство след работата. Чувствуваше се щастлив от брътвежа на момчетата.

— Я да влезем в морето да поплуваме и да се прибираме за обед — предложи Роджър. — Почва да напича.

Бащата остана да ги наблюдава. С бавни движения четиримата се плъзнаха в зелената вода, като телата им хвърляха сенки върху светлия бял пясък. Телата цепеха повърхността, сенките се отразяваха на дъното от лекия ъгъл на слънцето, кафявите ръце се повдигаха и изнасяха напред, дланите загребваха водата и я изтласкваха, краката биеха отзад с равномерно темпо, главите се извиваха и поемаха въздух с тежки, плавни вдишвания. Томас Хъдсън стоеше и ги дебнеше как плават в посока на вятъра, сърцето му се изпълни с нежност към четиримата. Каза си, че ще трябва да ги нарисува как плават, въпреки че щеше да бъде много трудно. Все пак щеше да опита още това лято.

Домързя го да плува, макар да съзнаваше, че трябва да се изкъпе. Накрая и той влезе в морето, усещайки свежестта на охладената от вятъра вода по напечените си от слънцето крака и прохладата й около чатала си. Плъзгайки се в океанското течение, той отиде да пресрещне завръщащите се. С глава наравно с главите на четиримата сега видя друга картина: плуваха срещу вятъра, идващ от сушата, и плискането на вълните затрудняваше Андрю и Дейвид, които се напрягаха усилено. Илюзията, че са четири морски животни, се беше изпарила. Бяха навлезли плавно и изящно, ала сега вятърът и вълнението затрудняваха двете по-малки момчета. Трудността не беше непреодолима, но достатъчна, за да разруши илюзията, че са в естествената си среда, както изглеждаше при навлизането им в морето. Получаваха се две различни картини и може би втората беше по-добра от първата. Петимата плувци излязоха на плажа и се прибраха в къщи.

— Ето защо предпочитам да плавам под вода — каза Дейвид. — Не трябва да мисля за дишането.

— Защо не отидете на подводен риболов с татко и Томи следобед? — предложи Андрю. — Аз ще остана на плажа с мистър Дейвис.

— Нима няма да дойдете, мистър Дейвис?

— Ще ми се да остана на брега.

— Не го правете заради мене — обади се Андрю. — Имам с какво да се залисвам. Подхвърлих само така наслуки, може би ще останете.

— Възнамерявам да остана — отвърна Роджърс. — Ще полежа и ще почета.

— Не се поддавайте на шмекериите му, мистър Дейвис. Не допускайте да ви влезе под кожата.

— По-приятно ще ми бъде да остана — каза Роджър.

Всички се събраха на верандата, след като се преоблякоха, оставяйки да съхнат банските гащета. Джоузеф донесе блюдо с мидена салата. Трите момчета я нападнаха. Том надигна и бутилка бира. Баща им се отпусна в един стол, а Роджър се зае с приготовлението на аперитива.

— Следобед ме наляга дрямка — каза той.

— Ще ни липсвате — забеляза Том. — И на мене ми се иска да остана.

— Браво, Том. Остани и ти — възкликна Андрю. — Нека татко и Дейвид вървят.

— Не възнамерявам да ловя топките ти — отвърна Том.

— Не искам и да ги ловиш. Има едно негърче, което ще ги лови.

— Какъв хвъргач ще излезе от тебе? — додаде Том. — Няма да пораснеш достатъчно на височина.

— На ръст ще достигна Дик Рудол и Дик Кер.

— За пръв път ги чувам — призна Том.

— Кажете ми името на някой жокей — прошепна Дейвид на Роджър.

— Ърл Санд.

— На ръст ще достигнеш Ърл Санд — подхвърли Дейвид.

— Ти върви да ловиш риба с харпуна, пък аз ще си гледам приятеля мистър Дейвис, както Том е дружил с мистър Джойс. Съгласни ли сте, мистър Дейвис? Тогава в училище има да се перча: «Когато мистър Дейвис и аз прекарахме заедно лятото на оня тропически остров и мистър Роджър написа всичките си блудни разкази, а баща ми рисуваше ония голи жени, дето сте ги виждали всички». Тате, нали рисуваш и голи жени?

— От дъжд на вятър. Но са със съвсем тъмна кожа.

— Няма значение — възкликна Андрю. — Цветът е без значение. Нека Том се емчи с неговия мистър Джойс.

— Ще те досрамее да ти гледаш — предупреди го Дейвид.

— Може и да ме досрамее. Но ще свикна.

— Едно голо тяло, рисувано от татко, е нищо в сравнение с оная глава от книгата на мистър Джойс — рече Том. — Понеже си много малък, въобразяваш си, че кой знае какво представлява едно голо тяло.

— Окей! Въпреки всичко ще се сдобия с книга на мистър Дейвис с илюстрации от татко. Едно момче в училище каза, че разказите на мистър Дейвис били направо мръсни.

— Чудесно. И аз се спирам на мистър Дейвис. С него съм стар, много стар приятел.

— Ти беше приятел и с мистър Пикасо, мистър Брак[38], мистър Миро[39], мистър Масон[40] и мистър Паскен[41] — намеси се Томас Хъдсън. — Познаваше ги до един.

— И с мистър Уолдоу Пърс[42] — допълни Том. — Виждаш ли, Анди, че не можеш да се мериш с мене. Много си закъснял. Не можеш да се сравняваш с мене. Докато живееше в Рочистър и много преди да се родиш, ние с татко обикаляхме света. Сигурно познавам повечето от живите знаменити художници. С мнозина от тях бях добър приятел.

— Все трябва да почна някога — примири се Андрю. — И ще си избера мистър Дейвис. Не е нужно да пишете мръсни разкази, мистър Дейвис. Ще постъпя като Томи. Разправете ми само някакво ваше безобразие, а аз ще се хваля, че и аз съм участвувал с вас.

— Не е вярно, че съчинявам — засегна се Том. — Понякога татко и мистър Дейвис освежават паметта ми. Но аз съм присъствувал и участвувал в цялата епоха, която разтърси изкуството и литературата. Ако река, мога да напиша спомените си върху нея още сега.

— Откачваш, Томи! — клъцна го Андрю. — Я свали мерника!

— Нищо не му казвайте, мистър Дейвис — замоли Том. — Оставете го да почне от а-бе като нас:

— Това засяга мене и мистър Дейвис — опъна се Андрю. — Ти не се бъркай!

— Тате, разкажи още нещо за тези мои приятели — обърна се Том към баща си. — Зная, че ги познавах, и зная, че ходехме заедно из кафенетата, но искам да науча повече подробности. Подробности, каквито зная за мистър Джойс, например.

— Можеш ли да си припомниш мистър Паскен?

— Не. Наистина не. Как изглеждаше?

— Не можеш да твърдиш, че ти е бил приятел, щом дори не го помниш — обади се Андрю. — Мислиш ли, че няма да бъда в състояние да си спомня как е изглеждал мистър Дейвис след няколко години?

— Млък! — сряза го Том. — Разкажи ми за него, тате.

— Мистър Паскен правеше понякога рисунки, които биха могли да илюстрират много сполучливо частите от книгата на мистър Джойс, които ти допадат толкова.

— Нима? Виж това е нещо!

— Ти седеше с него в кафенето и от време, на време той те рисуваше по покривките на масите. Беше дребен, много опак и голям чудак. Най-често ходеше с бомбе и беше превъзходен художник. Държеше се винаги така, като че е узнал важна тайна, която току-що е дочул, и това го забавляваше. Понякога това го изпълваше с щастие, друг път с печал. Но човек можеше винаги да забележи, че крие тайна и че това го забавлява силно.

— Каква беше тайната?

— Остави: пиянство, наркотици и тайната, която мистър Джойс е разкрил в оная последна глава, както и да рисува хубаво. В такова състояние можеше да рисува по-хубаво от всички, в това се криеше тайната му, и той нехаеше. Въобразяваше си, че не се интересува от нищо, ала се интересуваше.

— Беше ли лош?

— Да. Беше действително лош и това съставляваше част от тайната му. Изпитваше удоволствие да бъде лош, без да го измъчва съвестта.

— Бяхме ли той и аз добри приятели?

— Много добри. Обикновено те наричаше «Чудовището»!

— Уха! — възкликна Том щастлив. — «Чудовището»!

— Имаме ли картини от мистър Паскен, тате? — запита Дейвид.

— Някоя и друга.

— Рисувал ли е Томи?

— На картини, не. Скицираше го главно по покривките или мрамора на масите в кафенето. Наричаше го «ужасното чудовище от левия бряг на Сена, наливащо се с бира».

— Запиши си това, Том! — подхвърли Дейвид.

— Имаше ли мистър Паскен покварена душа? — осведоми се Том.

— Предполагам.

— Не знаеш ли?

— Предполагам, че имаше. Мисля, че това съставляваше част от тайната му.

— Но мистър Джойс нямаше покварена душа, нали?

— Не.

— А ти имаш ли?

— Не — отговори Томас Хъдсън. — Не, не смятам.

— А вие имате ли покварена душа, мистър Дейвис? — попита Томи.

— Не мисля, че имам такава душа.

— Това е добре — заяви Том. — Казах на главния учител, че нито татко, нито мистър Джойс имат покварени души, а сега мога да му кажа същото и за мистър Дейвис, ако ме запита. Той беше почти убеден, че имам покварена душа. Но това никак не ме разтревожи. В училището имаме едно момче, което наистина е покварено, и човек веднага може да почувствува разликата. Как беше малкото име на мистър Паскен? — полюбопитствува Том.

— Жюл.

— Как се пише? — обади се Дейвид.

Томас Хъдсън му обясни.

— Какво стана с мистър Паскен? — продължи Том.

— Самообеси се — отвърна бащата.

— Оха! — възкликна Андрю.

— Клетият мистър Паскен! — каза Том благоговейно. — Ще се помоля довечера за него.

— А аз ще се помоля за мистър Дейвис — пригласи му Андрю.

— Тогава ще трябва да се молиш често! — засмя се Роджър.

6

Тази нощ, след като момчетата си легнаха, Томас Хъдсън и Роджър останаха на приказки в голямата стая. Морето беше прекалено развълнувано за подводен риболов, та след вечеря юношите отидоха с Джоузеф да ловят лутианус. Прибраха се изморени и доволни, пожелаха лека нощ на баща си и Роджър и си легнаха. Известно време мъжете ги чуваха как разговарят, после сънят надделя.

Андрю се плашеше от тъмнината, братята му знаеха това, ала не го дразнеха.

— Защо, според теб, се бои от тъмнината? — запита Роджър.

— Не зная — отговори Томас Хъдсън. — Ти никога ли не си се страхувал?

— Мисля, че не.

— А аз съм се страхувал — призна Томас Хъдсън. — Има ли някакво значение това?

— Не зная — каза Роджър. — Аз съм се боял да не умра и да не се случи нещо лошо на брат ми.

— Не знаех, че имаш брат. Къде е?

— Почина.

— Извинявай.

— Няма защо да извинявам. Почина, когато бяхме деца.

— По-голям ли беше?

— С една година по-малък.

— Какво се случи?

— Обърнахме се с лодка.

— На колко години бяхте?

— Горе-долу дванайсет.

— Не разказвай, ако това те измъчва.

— Това ми донесе куп страдания — сподели Роджър. — Наистина ли не знаеше?

— Наистина.

— Дълго време си въобразявах, че всички на света знаят за нещастието. В момчешките години всичко изглежда другояче. Водата беше много студена и брат ми не издържа. Най-страшното беше, че аз се спасих, а той не.

— Злочестият Роджър!

— Остави! Сблъсках се твърде рано със смъртта. А толкова обичах брат си и винаги се страхувах да не му се случи нещо. И аз бях премръзнал от студената вода. Но издържах.

— Къде стана злополуката?

— Горе в Мейн. Струва ми се, че баща ми никога не ми прости, макар да се мъчеше да влезе в положението ми. Оттогава нататък всеки ден си пожелавах аз да бях се удавил. Ала болката преболя.

— Как се наричаше брат ти?

— Дейв.

— Я виж ти! Затова ли не пожела да дойдеш днес на подводен риболов?

— Вероятно. Готов съм обаче да дойда кой да е друг ден. Човек не може да се освободи напълно от някои настроения.

— Достатъчно зрял си, за да не говориш така.

— Опитах се да се гмурна, за да го извадя. Не го намерих. А и водата беше много дълбока и действително студена.

— Дейвид Дейвис — провлече Томас Хъдсън.

— Да. В нашия род първият син всякога се нарича Роджър, а вторият Дейвид.

— Все пак си превъзмогнал изживяното.

— Не. Никога няма да го превъзмогна и рано или късно, трябва да изповядам поражението си. Срамувам се от случилото се, както се срамувам от боя на кея.

— Няма какво да се срамуваш в случая.

— Не, срамувам се. Вече ти го казах. По-добре да не чоплим раната.

— Съгласен съм.

— Няма повече да се бия. Никога. Ти никога не се биеш, макар да можеш да се биеш толкова добре, колкото и аз.

— Не мога. Пък съм се и зарекъл да не се бия.

— Няма повече да се бия и ще се посветя на добро, нравствено писателско творчество.

— Да чуя една мъдра мисъл от устата ти.

— Смяташ ли, че бих могъл да напиша нещо свястно?

— Можеш да опиташ. Защо изостави живописта?

— Защото не можех повече да се залъгвам. Както и не мога повече да се залъгвам с писателството.

— Какво възнамеряваш да предприемеш?

— Ще се завея някъде и ще напиша един приличен роман, стига да ми се отдаде.

— Защо не, останеш да пишеш тук? Можеш да останеш, след като си заминат момчетата. В твоята колиба е много душно.

— Няма ли да ти преча?

— Не, Родж. Самотата ме гнети и мене, знаеш. Човек не може да страни от всички непрестанно. Май ме избива на проповед. Ще спра.

— Не, продължавай. Думите ти ме ободряват.

— Ако възнамеряваш да се заловиш за работа, почни я тук.

— Не считаш ли, че на Запад ще бъде по-добре?

— Навсякъде е еднакво добре. Важното е да се съсредоточиш.

— Не. Не е навсякъде еднакво добре — възрази Роджър.

— Зная. Първоначално е добре, но после става зле.

— Безспорно. Ала сега за сега тук е добре. Може би няма да бъде непрекъснато добре. Но засега е чудесно. Ще имаш компания, когато свършиш работа, а и аз не ще бъда сам. Няма да си пречим и ти действително ще можеш да стъпиш на краката си.

— Смяташ ли, че наистина ще успея да напиша свестен роман?

— Никога няма да го напишеш, ако не опиташ. Тая нощ ми разказа дяволски добър сюжет за роман. Защо да не го разработиш. Ще почнеш именно с лодката.

— А как ще завърша?

— Подир лодката ще продължиш да съчиняваш.

— Поврага! — възкликна Роджър. — Дотолкова съм покварен, че ако поставя лодка, в нея ще има хубава млада индианка и при нея ще се спусне Джоунз, тръгнал да предупреди заселниците, че приближава Сесил Б.‍ дьо Мил, като с едната ръка ще се държи увиснал за лозовия гъстак над реката, а с другата ръка ще стиска вярната си кремъклийка «Оулд Бетси». Хубавата индианка ще му каже: «Джоунз, ти ли си? Сега можем да се любим, докато нашата крехка ладия се носи към водопада, който един ден ще бъде Ниагара»…

— Не — противопостави се Томас Хъдсън. — Ще опишеш само лодката, студеното езеро и братчето си…

— Дейвид Дейвис. Единадесетгодишен.

— И нещастието. А оттам нататък до края ще съчиняваш.

— Не обичам краищата.

— Не очаквам някой от нас да ги обича — съгласи се Томас Хъдсън. — Но без край не може.

— По-добре да прекъснем — предложи Роджър. — Ще трябва да помисля върху романа. Томи, защо е приятно да се рисува добре, а е адски мъчително да се пише добре? Никога не съм рисувал добре. И все пак изпитвах удоволствие дори от нескопосаните си картини.

— Не зная — каза Томас Хъдсън. — Може би в живописта традицията и линията са по-ясни и много повече хора могат да ти помогнат. Дори да се отклониш от правата линия на голямото изкуство, тя е винаги налице, за да те напъти.

— Според мене една от причините е, че живописта се създава от по-съвършени хора. Ако бях достатъчно съвършен, навярно щях да стана добър художник. Кой знае дали не съм твърде безнравствен, за да стана добър писател…

— Намирам, че опростяваш нещата до недопустими размери.

— Винаги съм ги опростявал до крайност — натърти Роджър. — Това е една от причините, поради които не ме бива за нищо.

— Хайде да си лягаме.

— Ще остана да почета.

Всички спяха дълбоко и Томас Хъдсън не усети Роджър, когато късно през нощта той дойде да си легне на верандата, която служеше за спалня.

Когато закусиха, духаше лек повей, небето беше безоблачно и всички се стегнаха за подводен риболов.

— Нали ще дойдете, мистър Дейвис? — запита Андрю.

— Непременно.

— Много хубаво. Радвам се.

— Как се чувствуваш, Анди? — закачи го баща му.

— Страх ме е — призна Андрю. — Както всякога. Но не се боя толкова, когато съм с мистър Дейвис.

— Никога не бива да се страхуваш, Анди — каза Роджър. — Безсмислено е. И баща ти е на същото мнение.

— Всички твърдят така. Всякога твърдят едно и също. Но Дейвид е единственият умник, за когото зная, че не се бои.

— Трай си — разсърди се Дейвид. — Само си измисляш разни дивотии!

— Мистър Дейвис и аз винаги се страхуваме — каза Андрю. — Виновна е може би висшата ни интелигентност.

— Ще бъдеш внимателен, Дейви, нали? — предупреди го Томас Хъдсън.

— Естествено.

Андрю погледна Роджър и сви рамене.

7

Долу край рифа, където този ден отидоха на подводен риболов, се намираше старата желязна развалина на заседнал параход. Дори при прилив ръждивото туловище на котлите му стърчеше над морската повърхност. Днес духаше южен вятър и Томас Хъдсън пусна котва откъм подветрената страна на рифа, ала не много наблизо. Роджър и момчетата си сложиха маските и приготвиха копията. Те бяха крайно първобитни и най-разнообразни, според както бе хрумнало на Томас Хъдсън и юношите да ги направят.

Джоузеф докара гребната лодка. Той взе със себе си Андрю и се насочи към рифа, а останалите се свлякоха от борда на яхтата и заплаваха.

— Няма ли да дойдеш, тате? — обърна се Дейвид към баща си, който беше застанал на горния мостик.

Със стъкления кръг над очите, носа и челото, с каучуковата рамка, притискаща бузите и слепоочията, с гумената лента, впила се в месото и минаваща зад тила, момчето напомняше героите от лъженаучните комикси.

— Ще дойда по-късно.

— Побързай, докато не сме подплашили всичката риба.

— Рифът е достатъчно голям. Не можете го обхвана целия.

— Зная обаче две дупки отвъд парните котли, които са чудесни. Открих ги, когато идвахме сами. Никой не ги е докосвал и гъмжат от риба. Оставих ги за деня, когато всички ще излезем на подводен риболов.

— Спомням си. Ще дойда след около час.

— Ще ги запазя за по-късно, когато дойдеш и ти — обеща Дейвид и се разбърза да догони другите, като в дясната си ръка стискаше копието от желязно дърво, дълго шест фута, на чийто връх беше завързал с дебел рибарски конец ръчнокован двузъбец. Лицето му беше потопено във водата и докато плуваше, разглеждаше дъното. Беше рожба на морските дълбочини и сега, когато беше толкова обгорял и плуваше, като се показваше само мокрият му тил, напомняше на Томас Хъдсън повече от друг път видра.

Бащата наблюдаваше как момчето се плъзга, гребейки с лявата ръка, как бие водата с дългите си крака бавно и ритмично, как повдига на промеждутъци, на много големи промеждутъци лицето си на една страна, за да поеме въздух. Роджър и Том бяха избързали с маските на челото и се намираха доста напред. Андрю и Джоузеф чакаха в лодката над рифа, но Андрю още не беше скочил във водата. Повяваше лек ветрец и водата над рифа изглеждаше светла и пенеста, рифът се тъмнееше кафяв, а отвъд него водата преливаше в тъмносиньо.

Томас Хъдсън слезе в кухнята, където Еди белеше картофи над кофа, която стискаше между коленете. Готвачът хвърли едно око през илюминатора към рифа.

— Не биваше да се пръскат момчетата — забеляза той. — Трябваше да стоят близо до лодката.

— Страхуваш се, че нещо може да се зададе отвъд рифа ли?

— Приливът е твърде висок. Това са пролетните приливи.

— Водата е съвсем бистра — каза Томас Хъдсън.

— Океанът е пълен с хищници — продължи Еди. — Тъдява океанът става страшно гаден, щом те подушат уловената риба.

— Още не са хванали нищо.

— Скоро ще хванат. Трябва веднага да прехвърлят в лодката рибата, преди приливът да е разнесъл миризмата или кръвта й.

— Ще отида да ги предупредя.

— Няма нужда. Викнете им да не се разпиляват и да прибират рибата в лодката.

Томас Хъдсън се качи на палубата и предаде заръчаното от Еди на Роджър, който надигна копието и го размаха в знак, че е разбрал.

Еди дойде в кокпита с пълна тенджера картофи в едната ръка и нож — в другата.

— Вземете хубавата карабина, малката хубава карабина, и застанете горе, мистър Том — нареди той. — Хич не ми харесва положението. Не ми харесва, дето момчетата влязоха в морето при такъв прилив. Много сме близо до истинския океан.

— Да ги приберем ли?

— Недейте. Може всичко да е от нервите. Нощес никак не спах добре. Обичам момчетата като мои деца и дяволски се безпокоя за тях. — Той сложи тенджерата с картофите на пода. — Ще ви кажа какво ще направим. Запалете мотора, а аз ще прибера котвата. Ще се приближим съвсем до рифа и там ще пуснем котва. При тоя прилив и вятър яхтата лесно ще завие. Дайте да я преместим.

Томас Хъдсън запали големия двигател и се качи на горния мостик при кормилното колело. Когато Еди прибра котвата, бащата видя, че сега и тримата му сина са във водата, а докато ги наблюдаваше, Дейвид се показа на повърхността с риба, която се мяташе на издигнатото във въздуха копие. Той го чу как зове лодката.

— Право напред към рифа! — провикна се Еди от носа, където държеше котвата.

Томас Хъдсън прилепи бавно яхтата току-речи до рифа, като оглеждаше големите кафяви клони на коралите, черните морски таралежи на пясъка, пурпурните горгонии, които приливът поклащаше към него. Еди вдигна котвата и Томас Хъдсън даде заден ход. Яхтата се изви и се отдръпна от рифа. Еди отпусна въжето, докато то се опъна. Томас Хъдсън изключи двигателя и яхтата остана да се полюлява на едно място.

— Сега няма да ги изтървем от очи — каза Еди, изправил се на носа. — Не мога да понасям тревогата за децата. Разстройва се проклетото ми храносмилане. А то и без това не е цвете.

— Ще стоя тук и ще ги наблюдавам.

— Ще ви подам карабината и ще се върна при моите дяволски картофи. Момчетата обичат картофена салата, нали? Така, както ние я приготовляваме?

— Не ще и питане. Роджър също я обича. Сложи повечко твърдо сварени яйца и кромид.

— Няма да преварявам картофите. Ето карабината.

Когато Томас Хъдсън пое пушката, тя беше неугледно грамадна и тежка в калъфа, подплатен с овча кожа, чиято стригана вълна беше напоена с оръжейно масло, за да не ръждясват металните части от морския въздух. Томас Хъдсън я изтегли за приклада и пъхна калъфа под настилката на мостика. Карабината беше марка «Манлихер Шьонауер 0,256», стар модел с осемнадесетинчова цев, който не се разрешаваше повече за продажба. Ложата и дървото под цевта бяха добили кафявия цвят на орехова ядка от маслото и триенето, а цевта, която се беше трила с месеци в кобура на седлото, лъщеше от маслото и нямаше помен от ръжда. Възглавничката за бузата на приклада беше изгладена от собствената му буза. Когато изтегли затвора, в барабанния магазин се показаха тумбести патрони с дълги, тънки моливообразни куршуми, чието оловно връхче единствено се подаваше от металната обвивка.

Пушката беше действително много хубава, за да я държи в яхтата, ала Томас Хъдсън я харесваше толкова и тя му напомняше толкова преживелици, толкова хора, толкова местности, че изпитваше удоволствие да я има под ръка. А беше и установил, че в калъфа от овча кожа, когато остриганата вълна се напои добре с оръжейно масло, карабината не се поврежда от соления въздух. Предназначението на една пушка е да се стреля с нея — казваше си той, — не да се пази в калъф, а тая карабина е наистина хубава, с нея се стреля лесно и лесно може да се научи всеки да я ползува, пък е и удобна за яхтата. Когато стреляше с нея, чувствуваше по-голяма увереност, че ще уцели на близко и умерено разстояние, отколкото с коя да е друга пушка, с която му се бе случвало да борави. Затова изпита задоволство, когато я измъкна от калъфа, върна затвора и зареди патрон в цевта.

Яхтата почти не мърдаше, въпреки прилива и ветреца. Томас Хъдсън преметна ремъка на карабината през една от ръкохватките на кормилното колело така, че пушката да виси близо до него, и се изтегна на един от гумените дюшеци на мостика. Лежеше по корем, за да пече гърба си, и гледаше в посоката, където Роджър и момчетата ловяха риба с копия. Всички се гмуркаха, оставаха под водата кой повече, кой по-малко, изскачаха, за да си поемат въздух, и пак се изгубваха, като от време на време се показваха с риба на копията. Джоузеф сновеше с лодката помежду им, измъкваше плячката от зъбците на копията и я хвърляше вътре. Томас Хъдсън го чуваше как се провиква и се смее, виждаше ярките цветове на рибите — червен, червен с кафяви петна, червен и жълт, жълт на ивици, когато Джоузеф разтърсваше копията, издърпваше жертвата и я запращаше в сянката под кърмата на лодката.

— Ще бъдеш ли така любезен да ми приготвиш едно питие, Еди? — извика Томас Хъдсън през борда.

— Какво да бъде? — подаде глава Еди от предния кокпит.

Той носеше старата си филцова шапка и бяла риза, под яркото слънце личеше, че очите му са кръвясали. Томас Хъдсън забеляза, че е намазал устните си с меркурохром.

— Какво ти е на устата? — запита го.

— Имах разправии нощес. Току-що се намазах. Разхубавил ли съм се?

— Приличаш на изписана кокона.

— Чак толкова! Намазах се в тъмното, без да се гледам. Опипом. Искате ли питие с кокосов сок? Донесох няколко зелени кокосови ореха.

— Много добре.

— Да приготвя един «грийн айзъкс спешъл»?

— Чудесно. Приготви «спешъл».

Там, където Томас Хъдсън лежеше на дюшека, главата му се намираше на сянка, хвърляна от площадката с кормилната уредба в предния край на горния мостик, и когато Еди донесе високата чаша със студено питие, приготвено от джин, сок от сладки лимони, сок от зелени кокосови орехи, парченца лед и няколко капки ангостура, колкото да се получи червеникаворъждив цвят, художникът остави коктейла на сянка, за да не се стопи ледът, докато наблюдава морето.

— Май момчетата се справят отлично — похвали ги Еди. — Наловиха вече риба за обед.

— С какво друго ще ни гостиш?

— Картофено пюре към рибата. Приготвих и салата от домати. А картофената салата ще бъде за предястие.

— Звучи вълшебно. Как е картофената салата?

— Още не е изстинала, Том.

— Еди, на тебе ти доставя удоволствие да готвиш, нали?

— Което е право, право. Обичам да готвя. Обичам да плавам с яхта и да готвя. Но не обичам свадите, побоищата, разправиите.

— И въпреки това твърде често се заплиташ в разправии. Всякога ги избягвам. Том. Случва се да не мога да ги отмина, но винаги се мъча да ги избягна. Какво се случи нощес?

— Нищо.

На Еди темата не беше по сърце. Никога не говореше за преживелиците си, макар и да изобилствуваха с крамоли.

— Карай по-нататък. Какво друго ще ни поднесеш? Трябва да охраним момчетата. Тъкмо сега растат.

— Изпекох в къщи кейк и го донесох. Имам и няколко пресни ананаса, охладени в лед. Ще ги нарежа.

— Добре. А как ще сготвиш рибата?

— Както наредите. Ще избера най-хубавата риба, която са уловили, и ще я сготвя, както децата, Роджър и вие пожелаете. Дейвид току-що извади едра «жълта опашка»[43]. Беше хванал още една, но я изтърва. Тази си я бива. Много се отдалечава това момче. Още стиска рибата, а оня дяволски Джо се насочи с лодката към Анди.

Томас Хъдсън остави коктейла на сянка и стана.

— Исусе Христе! — възкликна Еди. — Ето я че се задава!

От океана през синята вода висока триъгълна перка, напомняща кафяво платно на рибарска ладия, се плъзгаше със силни устремени тласъци на опашката и се приближаваше към ръба на рифа, където се намираше момчето с маска на лицето и изнесена над водата риба.

— Исусе! — повтори Еди. — Ех, че гадна акула-чук! Исусе! Исусе Христе!

По-късно Томас Хъдсън си спомняше, че най-силно впечатление му беше направила огромната височина на перката и начинът, по който се въртеше и виеше като ловно куче, душещо диря, както и начинът, по който напредваше, сякаш се колебаеше.

Той вдигна карабината и стреля точно пред перката. Куршумът мина над нея и вдигна струя вода. Тогава Томас Хъдсън си спомни, че цевта е пълна с масло. Перката продължи да пори повърхността право напред.

— Хвърли й тази проклета риба! — кресна Еди на Дейвид и скочи от задната част на надстройката в кокпита.

Томас Хъдсън стреля още веднъж и отново зад перката се издигна струя вода. Почувствува как го присви стомахът, сякаш нещо го сграбчи отвътре. Пак стреля, толкова съсредоточено и спокойно, доколкото можеше, съзнавайки какво означава този изстрел, ала сега водната струя се оказа пред перката. Акулата продължи със същата страхотна устремност. Оставаше още един патрон, Томас Хъдсън нямаше друга пачка под ръка, а хищникът се намираше на тридесетина ярда от момчето и пореше неотклонно повърхността. Дейвид беше измъкнал рибата от копието и я стискаше в ръка, маската беше вдигнал на челото и гледаше втренчено приближаващия се звяр.

Бащата се опита да се отпусне и овладее, да задържи дъха си и да не мисли за друго, освен за изстрела, да се прицели точно отпред и в основата на перката, която сега се колебаеше повече, отколкото в началото. Внезапно от кърмата се разнесе чаткането на автомат, водата около перката закипя. Последва нов кратък откос, морската повърхност точно в основата на перката се разигра. Томас Хъдсън стреля, автоматът пак заграка, отсечено и често, перката потъна, морето се разлюля силно, сетне най-голямата риба-чук, която той бе изобщо виждал, обърна белия си корем и се размята бясно на гръб, изхвърляйки водата като акваплан. Коремът лъщеше с предизвикателна белота, устата, широка цял ярд, наподобяваше разкривена усмивка, грамадните издатъци на главата с очите в края се разшириха, когато акулата подскочи и се плъзна над водата. Автоматът на Еди продължи да бълва куршуми в белия корем, и те бележеха черни точки, които почервеняваха, преди чудовището да се преметне и изчезне. Томас Хъдсън го видя как се върти и се превърта, потъвайки.

— Хей, доведи тия проклети хлапетии насам! — кресна Еди. — Не мога да издържам такива щуротии!

Роджър бързо заплува към Дейвид, а Джоузеф изтегли Анди в лодката, сетне загреба към Дейвид и Роджър.

— Дявол да го вземе! — каза Еди. — Виждали ли сте друг път такава риба-чук? Слава богу, че тия хищници излизат на повърхността, когато нападат. Слава богу! Тия чудовища всякога излизат отгоре. Видяхте ли как потъна?

— Подай ми кутия с патрони! — нареди Томас Хъдсън. Усещаше тръпки, чувствуваше, че го присвива стомахът. — Прибирайте се! — извика той.

Момчетата плаваха край лодката и Роджър повдигаше Дейвид над планшира.

— Четиримата могат дори да продължат лова — каза Еди. — Всички акули от океана сега ще се втурнат подире й. Тя ще примами целия океан. Видяхте ли я как се преметна по гръб, Том, и сетне как адски се завъртя? Исусе, ама че риба-чук! Видяхте ли как хлапето се готвеше да й подхвърли рибата. Браво на моя малък Дейви! Славен е тоя сладък Дейви!

— Ще бъде по-добре да се приберат.

— Дума да не става. Аз така само си брътвя. Ще се приберат. Не се тревожете, че няма да се приберат.

— Господи, беше ужасно! Откъде имаш тоя автомат?

— Управителят на острова ми правеше въртели, задето го държа на сушата, та го прибрах в сандъка под койката ми.

— Личи, че умееш да боравиш с автомата.

— Поврага! Кой не би съумял да борави, когато види как акулата се е стрелнала към тоя глупавичък Дейв, дето стоеше най-спокойно да я чака, за да й хвърли рибата? И гледаше право в посоката, откъдето идваше акулата. Поврага, не бих желал да се сблъскам още веднъж в несретническия си живот с такова чудовище!

Роджър и момчетата се покатериха от лодката на яхтата. Юношите бяха мокри и крайно възбудени, а Роджър силно разстроен. Той пристъпи и се ръкува с Еди, който забеляза:

— Не биваше да ги пускаме при такъв прилив.

Роджър кимна с глава и прегърна Еди.

— Вината е моя — додаде Еди. — Аз съм роден тъдява. Вие сте чужденец. Грешката не беше ваша. Само аз нося отговорност.

— Отлично се справи с отговорността си.

— Ба! Кой не би я улучил на такова разстояние?

— Можа ли да я видиш, Дейв? — запита внимателно Андрю брат си.

— Само перката, докато не наближи съвсем. Тогава можах да я видя, преди Еди да я беше умерил, когато потъна и се обърна.

Еди го разтриваше с кърпа и Томас Хъдсън забеляза, че кожата на краката, гърба и раменете му е още настръхнала.

— Никога не съм виждал подобно чудо, когато се изхвърли от водата и се преметна на гръб — вметна Том. — Никога през живота си не съм виждал такъв звяр!

— Няма и да видиш такива великани — рече баща му.

— Сигурно тежеше най-малко хиляда и сто фунта — допълни Еди. — Не очаквам рибата-чук да достига по-големи размери. Роджър, видяхте ли перката й?

— Видях я.

— Мислиш ли, че бихме могли да я измъкнем? — запита Дейвид.

— Бога ми, не — отговори Еди. — Тя потъна, като се въртеше и превърташе, и отиде кой знае къде на дъното. Потънала е най-малко на осемдесет разтега дълбочина и целият океан ще я разкъса. Сега събира хищниците.

— Иска ми се да можехме да я извадим — каза Дейвид.

— Успокой се, Дейви, момчето ми. Още си съвсем настръхнал.

— Изплаши ли се много, Дейв? — полюбопитствува Андрю.

— Да.

— Какво щеше да направиш? — осведоми се Том с почтителен глас.

— Щях да й хвърля рибата — обясни Дейвид и, докато баща му го наблюдаваше, тясната ивица настръхнала кожа на раменете му се разшири. — Сетне щях да забия двузъбеца право в муцуната й.

— Хм-хм! — смънка Еди и се обърна с кърпата. — Какво ще пиете, Роджър?

— Нямаш ли отрова от бучиниш?

— Сипи му пепел, Роджър! — упрекна го Томас Хъдсън. — Всички дружно носим отговорност.

— Всички дружно проявихме безотговорност.

— Било каквото било.

— Прав си.

— Ще ви приготвя коктейл с джин — предложи Еди. — Том пиеше джин, когато белята стана.

— Още стои горе.

— Вече едва ли ще чини нещо. Нов ще ви приготвя.

— Беше световен, Дейви! — възхити се Том с нескривана гордост. — Ще има да разправям на момчетата в училище.

— Няма да повярват — възрази Дейвид — Не им разправяй нищо, ако се случим в едно и също училище.

— Защо?

— Хей така! — изскимтя Дейвид и внезапно се разрида като малчуган. — Пфуй! Няма да се примиря, ако не повярват!

Томас Хъдсън го притегли и го задържа в прегръдката си, главата на момчето се отпусна на бащината гръд, братята му се извърнаха, Роджър изви очи встрани. Тогава дойде Еди с три чаши, като палецът му беше потопен в едната. Томас Хъдсън се досети, че междувременно Еди се беше почерпил.

— Какво ти е, Дейви? — запита той.

— Нищо ми няма.

— Браво! — каза Еди. — Такива приказки искам да чувам от тебе, дяволски нахакано хлапе! Стегни се! Спри да хленчиш и остави твоя старец да се почерпи!

Дейвид се изпъна много енергично.

— Може ли да се лови тук риба при отлив? — попита той Еди.

— Никаква опасност не ви застрашава. Срещат се мурени. Но нищо едро няма да дойде. Хищниците не могат да прехвърлят рифа при отлив.

— Тате, можем ли да излезем при отлив?

— Ако Еди разреши. Тук Еди е най-главният.

— Чак толкова, Том! — ухили се Еди, преливащ от блаженство. По намазаните му с меркурохром устни се изписа задоволство, кръвясалите му очи грейнаха от удоволствие. — Всеки би умерил тая проклета и триклета риба-чук с оръжие като моето, преди гадният хищник да е извършил поразия.

— Ти я направи на решето — рече Томас Хъдсън. — Нашари я здравата. Не намирам думи, за да ти опиша как я надупчи!

— Няма какво да ми я описвате. Ще си спомням как се обръща на гръб дяволското чудовище до края на живота си. Виждали ли сте някога нещо по-потресаващо?

Всички седяха и чакаха обеда. Томас Хъдсън погледна към морето. Джоузеф беше отишъл с лодката на мястото, където беше потънала акулата и, надвесен над борда, се взираше с оптическа тръба.

— Виждаш ли нещо? — извика Томас Хъдсън.

— Много е дълбоко, мистър Том. Акулата потъна отвъд шелфа. Сега лежи на дъното.

— Ех, да можехме да се сдобием с челюстите й! — подметна Том. — Например да се избелят добре и да си ги закачиш на стената, тате?

— Мисля, че като ги гледам, ще се стряскам на сън — каза Андрю. — Радвам се, че не можем да ги извадим.

— Биха представлявали великолепен трофей — допълни Том. — Ето предмет, който човек би могъл да отнесе в училище.

— Те биха принадлежали на Дейв, ако ги имахме — забеляза Андрю.

— Не, те биха принадлежали на Еди — възрази Том. — Но смятам, че той би ми ги дал, ако го замолех.

— Той би ги дал на Дейв — противопостави се Андрю.

— Не мисля, че ще бъде разумно да влизате в морето толкова скоро, Дейв — обади се бащата.

— Ще мине сума време след обеда — обясни Дейвид. — Трябва да изчакаме отлива.

— Искам да кажа, че не бива да ходите на подводен риболов толкова скоро.

— Еди каза, че можем да отидем.

— Зная. Но още съм много наплашен.

— Еди ще реши.

— Не би ли се съгласил да не ходиш, за да ми доставиш удоволствие?

— Разбира се, тате, щом искаш. Но обичам подводния риболов. Струва ми се, че го обичам повече от всичко друго. И щом Еди разрешава…

— О’кей — каза Томас Хъдсън. — Няма да ти падам на колене.

— Тате, не исках да те огорчавам. Щом не искаш, няма да ходя. Само че Еди каза…

— Какво ще кажеш за мурените! Еди спомена за мурените[44].

— Тате, мурени има по всяко време. Ти ме научи да не се плаша от мурените, как да се справям с тях, как да ги откривам, как да търся дупките, в които живеят.

— Така е. Искаш да те пусна да отидеш там, откъдето дойде акулата.

— Тате, всички бяхме излезли. Не упреквай само себе си. Аз се отдалечих прекалено и изтървах оная едра «жълта опашка», след като я пронизах. Тя окървави водата и кръвта привлече акулата.

— Та не се ли приближи тя подобно на ловно куче? — каза Томас Хъдсън, като се мъчеше да се освободи от вълнението. — Виждал съм и други акули да се приближават с грамадна скорост. Имаше една, която се навърташе около Сигнъл Рок и се промъкваше по същия начин при миризмата на стръвта. Много се срамувам, че не я улучих.

— Стреляше ужасно близо до акулата, тате — вметна Том.

— Стрелях отпред или отзад, но не и в целта.

— Тя не идваше за мене, тате — оправда се Дейвид. — Идваше за рибата.

— Акулата щеше да те налапа и тебе — намеси се Еди, който слагаше масата. — Не се залъгвай, че щеше да ти прости при миризмата на риба по тебе и кръвта наоколо във водата. Тя би налапала и кон. Щеше да налапа каквото и да й падне. Добри боже, по-добре да не приказваме за случилото се! Ще трябва да изпия още една чаша.

— Еди — запита Дейвид, — наистина ли ще бъде безопасно при отлив?

— Разбира се. Нали ти казах вече.

— Да не би да правиш въпрос на чест от това? — запита бащата сина си.

Томас Хъдсън беше престанал да се взира във водата и си беше възвърнал вече самообладанието. Даваше си сметка, че за да се държи така, Дейвид има основание, независимо какво е то, и че като се противопоставя на сина си, постъпва себично.

— Тате, искам само да кажа, че обичам подводния риболов повече от всичко друго и че денят е рядко удобен за риболов, както и че никога не се знае, кога може да се надигне буря…

— И Еди разрешава — прекъсна го бащата.

— И Еди разрешава — засмя се синът.

— Еди разрешава да ви пратя всинца по дяволите! Хайде, сядайте да обядваме, докато не съм изхвърлил всичко в морето! — Томас Хъдсън посочи кастрона със салатата, блюдото със зачервилата се риба и картофеното пюре. — Къде е Джо?

— Отиде да търси акулата.

— Луд човек!

Когато Еди слезе и Том взе да подава яденето, Андрю прошепна на баща си:

— Тате, Еди къркач ли е?

Томас Хъдсън сервираше студената маринова картофена салата, поръсена с едро смлян черен пипер. Беше научил Еди да я приготовлява така, както я готвеха в «Brasserie Lipp»[45] в Париж, и тя беше една от най-вкусните гозби, които се поднасяха на яхтата.

— Видя ли го как застреля акулата?

— Разбира се.

— Един пияница не може да има толкова сигурна ръка. Томас Хъдсън сложи салата в чинията на Андрю, сипа и на себе си.

— Питам само защото оттук, където седя, се вижда в кухнята и откакто сме седнали, осем пъти надигна едно шише.

— Бутилката си е негова — обясни бащата на момчето, досипвайки му салата.

Андрю лапаше невероятно бързо. Твърдеше, че така бил свикнал в училище.

— Опитай се да се храниш малко по-бавно, Анди! Еди винаги си, носи своя бутилка на яхтата. Кажи-речи всички добри готвачи попийват. А някои попийват и повечко.

— Видях го осем пъти. Чакай. Сега надига шишето за девети път.

— Прекаляваш, Андрю! — упрекна го Дейвид.

— Престанете и двамата! — смъмри бащата двете момчета. Намеси се и Том.

— Един прекрасен човек спасява живота на брат ти и изпива една глътка или няколко глътки, а ти го наричаш къркач. Не си роден, за да живееш с хората.

— Не съм го нарекъл къркач. Попитах само татко, за да разбера дали обича да кърка. Нямам нищо против пияниците. Искам само да разбера кой е къркач и кой не е.

— Първите пари, които спечеля, ще ги похарча, за да купя на Еди бутилка с любимото му питие, и ще я изпия заедно с него — заяви Том великодушно.

— Какви са тия приказки? — В отвора на стълбището се подаде главата на Еди със старата филцова шапка, килната назад, разкриваща бяла кожа над обгорилата част от лицето, и пура в ъгъла на намазаната с меркурохром уста. — Само ако ви пипна да пиете нещо друго освен бира, ще ви напердаша! И тримата. Да не сте поменали за пиене! Искате ли още пюре?

— Да, Еди — каза Том и готвачът слезе.

— Надига десетата глътка — съобщи Андрю, надничайки през отвора.

— Затваряй си ченето, коннико! — скара му се Том. — Толкова ли нямаш уважение към един човек със заслуги?

— Вземи си още риба, Дейвид! — подкани го бащата.

— Къде е оная голяма, «жълта опашка»?

— Предполагам, че още не е изпържена. — Тогава ще взема тоя жълт хемулон[46].

— Рибата е страшно вкусна.

— Мисля, че рибата става още по-вкусна, когато се прониже с копие, стига да се сготви веднага, защото изтича кръвта й.

— Тате, мога ли да поканя Еди да дойде да изпие една чаша с нас? — попита Том.

— Естествено — отговори Томас Хъдсън.

— Той изпи вече една чаша. Не помниш ли? — обади се Андрю. — Когато се прибрахме в яхтата, изпи една чаша. Спомни си.

— Тате, мога ли да го поканя да изпие втора чаша и да обядва с нас?

— Разбира се.

Момчето слезе и бащата го чу как кани готвача: «Еди, татко каза, че ще ни доставиш удоволствие, ако си приготвиш един коктейл и дойдеш да го изпиеш с нас, както и да останеш да се храниш с нас».

— Поврага, Томи! На обед никога не ям. Само сутрин и вечер.

— Но защо да не изпиеш едно питие с нас?

— Пийнах вече доста.

— Ще приемеш ли тогава да се почерпим двамата и да изпия бутилка бира с тебе?

— Не мога да ти скърша хатъра — съгласи се Еди.

Томас Хъдсън чу как се отваря и затваря хладилникът.

— Заповядай, Томи.

Бащата чу как двете бутилки бира се чукнаха. Той потърси с очи Роджър, ала Роджър гледаше към океана.

— Наздраве, Еди! За мене е голяма чест да пия наздравица с тебе.

— Поврага, Томи! За мене е чест да пия с тебе. Чувствувам се великолепно. Видя ли как застрелях онази гадна акула?

— Видях, естествено. Еди, няма ли да дойдеш да хапнеш нещо с нас?

— Благодаря, Томи. Няма да дойда.

— Искаш ли да остана при тебе тук, за да не пиеш сам?

— Поврага, не, Том, ти нямаш за какво да се упрекваш. Така ли е? Аз нямам право да пия. Аз нямам право да върша друго, освен да готвя криво-ляво, за да си вадя проклетия хляб. Чувствувам се великолепно. Томи. Видя ли как я застрелях? Наистина ли видя?

— Еди, това беше най-фантастичното нещо, което ми се е случвало да видя. Запитах те само дали искаш да ти правя компания, за да не ти тежи самотата.

— Никога през живота ми не ми е тежала самотата — отвърна Еди. — Аз съм щастлив и имам тук онова, което ме прави още по-щастлив.

— Еди, иска ми се все пак да остана с тебе.

— Не, Томи. Отнеси това ново блюдо с риба и остани горе, където ти е мястото.

— Иска ми се да се върна и остана при тебе.

— Не съм болен, Томи. Ако бях болен, щях да бъде доволен от компанията ти. Чувствувам се така адски добре, както никога досега не съм се чувствувал.

— Еди, сигурен ли си, че имаш достатъчно питие в бутилката?

— Поврага! Сигурен съм. А ако не ми стигне, ще взема малко питие на заем от Роджър или от твоя старец.

— Добре тогава. Ще отнеса рибата — съгласи се Том.

— Страшно се радвам, че се чувствуваш толкова добре. Еди. Намирам, че е чудесно.

Том отнесе в кокпита блюдото с жълта опашка, жълт хемулон, бял хемулон[47] и скален епинефелус[48]. По страните на рибата имаше дълбоки триъгълни нарези, през които се виждаше бяло месо, пържената кожа образуваше хрупкава кафява кора. Том почна да сервира наоколо.

— Татко, Еди заръча да ти благодаря много, но вече се е почерпил. А на обед изобщо не се хранел. Добра ли е рибата?

— Великолепна — каза Томас Хъдсън. — Моля те хапни — обърна се той към Роджър.

— Добре — отговори Роджър. — Ще я опитам.

— Нищо ли не сте яли, мистър Дейвис? — осведоми се Андрю.

— Не, Анди. Но сега ще ям.

8

През нощта Томас Хъдсън се събуди и се вслуша в равномерното дишане на момчетата. Под светлината на месеца ги видя как спят. Спеше и Роджър, унесен в дълбок, почти спокоен сън.

Бащата беше щастлив, че синовете му са при него и не искаше да мисли изобщо за заминаването им. Още преди да дойдат, той беше вкусил от щастието, а и отдавна се беше научил да живее и да твори, без самотата да му тежи като непоносимо бреме, но пристигането на момчетата беше разрушило защитните му навици на живот, които си беше създал. Сега обаче беше свикнал с тяхното нарушение. Навиците, които правеха живота му приятен, се изразяваха в това, че работеше усърдно, че вършеше всичко в определени часове, че подреждаше нещата си на места, че ги поддържаше грижливо, че изчакваше търпеливо да стане време за ядене и почерпка, че четеше нови книги и препрочиташе не малко стари. В този сбор от навици всекидневникът, когато пристигаше навреме, съставляваше събитие, а когато не идваше навреме, неполучаването му се превръщаше в източник на огорчение. Томас Хъдсън беше овладял много от хитрините, които се прилагат от самотниците, за да се спасят от самотата и дори да я забравят, и си беше изработил правила и утвърдил навици, които спазваше съзнателно или несъзнателно. Ала откакто момчетата му гостуваха, изпитваше голямо облекчение, че не е принуден да прибягва до тези хитрини, правила й навици.

Все пак щеше да бъде тежко — размишляваше той, — когато щеше да му се наложи да започне всичко отново. Знаеше как ще протекат нещата. През част от деня щеше да изпитва задоволство, че къщата е безлюдна, че може да остане насаме с мислите си и книгите, без да бъде принуден да слуша чужд брътвеж; да гледа неща, без да е нужно да разговаря за тях; да работи мъжки, без да прекъсва. Ала после — добре знаеше — щеше да се обади гласът на самотата. Трите момчета бяха заели значителна част от съществото му, която щеше да остане празна, когато си отидеха, и той съзнаваше, че именно тогава за известно време ще му бъде най-тежко.

Животът му беше изграден върху здравите основи на работата и всекидневието на Гълфстрийма и на острова, затова неговият ритъм щеше постепенно да се възстанови. Хитрините, порядките, навиците, бяха предназначени за борба със самотата, но Томас Хъдсън беше оголил съвършено ново кътче на уязвимост, където щеше да нахлуе самотата, щом си отидеха момчетата. Ала не можеше да я предотврати с нищо. По-късно тя щеше да настъпи и понеже беше неизбежна, нямаше смисъл да се тревожи отсега.

Случи се много лъчезарно, безметежно лято. Всичко, което би могло да вземе лош обрат, беше завършило добре. Томас Хъдсън нямаше предвид ефектни събития като боя на Роджър с непознатия на кея, който можеше да има съдбоносни последици, нито премеждието на Дейвид с акулата, а най-различни дреболии, които бяха приключили благополучно. Щастието често се представя като нещо много скучно, но причината за това е — разсъждаваше той, докато лежеше буден, — че понякога глупците са много честити, а умните са в състояние да причинят и причиняват нещастие на себе си и на околните. Томас Хъдсън никога не бе намирал щастието за скучно. Винаги то му се беше струвало по-възбудително от всичко друго, а за хората, които бяха способни да го изживеят, то не отстъпваше по сила на скръбта. Кой знае дали тоя извод беше правилен, той обаче го приемаше за правилен отдавна и това лято се радваха на щастието от един месец и вече нощем бленуваше за това щастие, преди още то да беше отлетяло.

Знаеше какво означава да живееш сам и беше разбрал, какво означава да живееш с човек, когото обичаш и който те обича. Всякога беше обичал децата си, ала никога по-рано не беше си давал сметка колко много ги обича и колко е зле, че не живее с тях. Желаеше те да са постоянно с него и майката на Том да е още негова жена. Но после си казваше, че пожеланието е толкова абсурдно, колкото мечтата да притежава всички богатства на света и да ги използува колкото се може по-разумно, да достигне рисунките на Леонардо и картините на Питер Бройгел; да има абсолютно вето срещу злото и да бъде в състояние да го разпознава безпогрешно, когато го срещне, както и да го предотвратява със същата лекота, с която се натиска електрическо копче, и на всичко отгоре да бъде непрестанно здрав и да живее вечно без духовен и физически упадък. Това бяха все неща — Томас Хъдсън размишляваше тая нощ — които заслужава човек да ги притежава. Ала не можеше да ги притежава, както и не можеше да задържи децата, или както не могат да се възкресят същества, които човек обича и които са починали или излезли от живота му. Сред всички, неща, които човек би могъл да няма, се срещаха неща, които би могъл да има, и едно от тях беше да съзнава кога е щастлив и да умее да се наслаждава на щастието, докато то е налице. Съществуваха сума неща, които го правеха честит, когато ги притежаваше. Но точно сега през изтеклия месец щастието се олицетворяваше от четирима души и донякъде то не отстъпваше на щастието, с което в миналото го беше дарявало едно-единствено човешко създание. И сега за сега не бяха изникнали поводи за огорчения. Не, не бяха изживели никакви огорчения.

Не се дразнеше дори че сега лежи буден. Спомни си какво изживяваше в миналото, когато не можеше да заспи и нощем лежеше буден, за да размишлява върху причините, поради които се беше лишил от трите си деца, и върху безразсъдното си поведение. Анализираше постъпките, които не можеше да измени, или си въобразяваше, че не може да измени, мяташе се от една съдбоносна грешка в съждението към друга, още по-съдбоносна. Сега приемаше всичко като безвъзвратно минало и беше заглушил угризенията, беше се държал като глупец, а той не обичаше глупците. Ала изживяното се беше заличило, момчетата бяха при него, той ги обичаше и те го обичаха. Щеше да остави нещата да следват своя ход.

В края на краищата децата щяха да си отидат и бащата щеше да се сблъска отново със самотата. Но тя щеше да бъде период на изчакване, докато се върнат. Ако останеше Роджър да работи и да му прави компания, би се справил по-леко. На Роджър обаче не можеше да разчита, защото никой не знаеше кога и какво ще му хрумне. Сещайки се за Роджър, той се усмихна. После го съжали, но се упрекна, че постъпва нечестно и че Роджър не може да понася съжаленията, затова престана да го съжалява, и като се вслуша в спокойното дишане на спящите, се унесе.

Повторно се събуди, когато лунната светлина огря лицето му, и отново се сети за Роджър и любовните му увлечения. И той, и Роджър се бяха държали глупаво и зле с жените. Не желаеше да се задълбочава в собствените си глупости, затова се разрови из глупостите на Роджър. «Няма да го съжалявам, тъй че не проявявам нечестност, като се ровя в любовните увлечения на Роджър. Сам изживях немалко увлечения, та не е нечестно да надникна в сърдечното минало на Роджър. Впрочем моето увлечение беше различно, защото обичах истински само една жена, която изгубих. Твърде добре зная защо. Ала престанах да мисля за случилото се и може би ще бъде по-добре да не мисли и за Роджър». Тази нощ обаче светликът на месеца както всякога смущаваше съня му и Томас Хъдсън се размисли за Роджър и неговите драматични или комични увлечения.

Спомни си последната жена, по която се беше увлякъл Роджър по времето, когато двамата живееха в Париж. Колко красива и фалшива му се беше видяла тя, когато Роджър я доведе в ателието му! Роджър не съзираше двойствеността й. Тя беше една от поредните му илюзии и той беше впрегнал цялата си голяма дарба да служи предано, за да й угоди, докато бъдат отстранени пречките за брака им. Сетне само за месец прозря измамността й, която долавяха ясно всички, които я познаваха. Навярно беше изживял тежък ден, когато беше открил за първи път заблудата си, но процесът на изтрезняване продължаваше, когато Роджър дойде в ателието на Томас Хъдсън. Той поразгледа картините, направи някоя и друга уместна критична забележка, после неочаквано вметна:

— Казах на Ейрз, че няма да се оженя за нея.

— Хм. Изненада ли се?

— Не особено. Не мина без обяснения. Тя е двулико същество!

— Нима? В какво отношение?

— Във всяко отношение. В каквато и посока да я разрежеш.

— Мислех, че я харесваш.

— Не. Помъчих се да я харесвам. Но успях само в началото. Бях влюбен в нея.

— Какво значи «влюбен»?

— Би трябвало да знаеш.

— М-да — съгласи се Томас Хъдсън, — би трябвало да зная.

— Ти не я ли харесваш?

— Не. Не можех да я понасям.

— Защо нищо не ми каза?

— Беше ти приятелка. А и не си ме питал.

— Предупредих я. Но сега трябва да изпълня решението си.

— Най-добре ще бъде да се махнеш.

— Не. Тя да се махне.

— Смятах, че така ще бъде по-просто.

— Тоя град е толкова мой, колкото и неин.

— Зная.

— И ти също води такава борба, нали? — запита Роджър.

— Да. Човек не може да спечели ни една от тези схватки. Ала може да се пребори. Защо не смениш чисто и просто quartier[49]?

— Там, където съм, ми е много добре.

— Спомням си формулата: «Je me trouve tras bien ici et ie vous prie de me laisser traèquille[50]».

— Започва с думите: «Je refuse de recevoir ma femme[51]» — забеляза Роджър — и те се казват на huissier[52]. Но аз не се развеждам. Само се разделям.

— Няма ли да бъде трудно, като я виждаш?

— Не. Така ще се излекувам. Като я виждам и слушам приказките й.

— Какво ще стане с нея?

— Сама ще си изиграе ролята. Толкова пъти е разигравала комедии през последните четири години.

— Пет години — поправи го Томас Хъдсън.

— Не смятам, че първата година разиграваше комедии.

— Ще бъде по-добре да се оттеглиш. Щом не смяташ, че първата година е разигравала комедии, ще бъде по-добре да се махнеш надалече.

— Тя пише неудържими писма. Ако се махна, ще бъде още по-лошо. Не, ще остана тук и ще го ударя на живот. Ще се излекувам без остатък.

След като Роджър се раздели с приятелката си в Париж, удари го на живот, необуздан нощен живот. Сам се подиграваше на себе си, ала вътрешно се гневеше на собственото си безволие и жестоко жигосваше и потискаше дарбата си да бъде предан, която беше най-ценното му качество редом с дарбата да рисува и да пише, както и разните му добри човешки и животински черти. Когато беше гулял, превръщаше се в бреме за всички и най-вече за самия себе си. Съзнаваше падението, мразеше се и изпитваше удоволствие да разтърсва стълбовете на храма. Храмът беше много хубав и здраво изграден и когато такъв храм е издигнат вътре в душата, не е лесно да бъде съборен. Ала Роджър се напрягаше с все сила.

Намери си последователно три приятелки, с ни една от които Томас Хъдсън не можеше да бъде повече от вежлив, като единственото извинение за последните две би могло да бъде, че напомняха първата. Тази първа приятелка се яви веднага, след като Роджър се беше разделил, и представляваше своеобразно обществено падение за него, въпреки че по-късно тя направи блестяща кариера и в леглото, и извън леглото, докопа се до едно от трите или четирите най-големи състояния на Америка, а сетне се ожени за друг богаташ. Носеше името Танис и Томас Хъдсън си спомняше, че Роджър не можеше да го чуе, без да се намръщи. Никой никога не го чу да я назовава по име. Обикновено я наричаше Бичи[53] Велика. Тя беше мургава, с чудесна кожа, и напомняше силно млад, изконтен, безобразно порочен член от рода Ченчи[54]. Имаше морала на прахосмукачка и душата на автоматичен тотализатор при конни надбягвания, стройна снага, миловидно развратно лице. При Роджър се задържа, докато изкачи първото стъпало към възхода си.

Тя беше първата жена, която го изостави, и това така разтърси Роджър, че си намери още две приятелки, които й приличаха много, сякаш произлизаха от едно и също семейство. Той ги заряза и двете, буквално ги заряза, и Томас Хъдсън предполагаше, че това му донесе известно облекчение, макар и не пълно изцеление.

Несъмнено съществуват и по-вежливи и по-нежни начини да изоставиш една жена, с която никога не си се спречквал или карал, под предлог, че отиваш до тоалетната на бар «21», и да не се върнеш. Ала както Роджър твърдеше, бил уредил сметката направо на касата и изпитвал удоволствие да си представя как я вижда за сетен път седнала на масата в ъгъла сред обстановката, която й прилягала толкова и която обичала толкова.

Втората възнамеряваше да зареже в бар «Щъркел», където тя обичаше да ходи, но Роджър се беше побоял да не се разсърди мистър Билингсли, от когото се канеше да поиска пари в заем.

— И къде я изостави? — полюбопитствува Томас Хъдсън.

— В «Ел Мароко». Така вечно ще си спомням, как седи сред нарисуваните по стените зебри. Тя имаше слабост и към «Ел Мароко» — обясни Роджър, — но ми се струва, че пъпът й беше вързан в «Лисичарника».

След това Роджър се увлече в една от най-подвеждащите жени, които Томас Хъдсън беше изобщо срещал. Тя представляваше пълна противоположност на последните три Роджърови приятелки тип Ченчи или Борджия от Парк Авеню[55]. Правеше впечатление, като че пращи от здраве, имаше кестенява коса, клоняща към червеникава, дълги стройни бедра, кръшна снага, интелигентно живо лице. Макар да не беше красиво, беше много по-привлекателно от редица други лица. Имаше също хубави очи. Изглеждаше умна, много мила, обаятелна, когато човек се запознаваше за пръв път с нея, но много пиеше. Не беше алкохоличка и пиянството още не беше я белязало. Без алкохол все пак не можеше да живее. Обикновено истинските пияници се познават по очите, на Роджър винаги му личеше кога е пил. А тази жена, Катлийн, имаше хубави бадемови очи, отговарящи на цвета на косата, и ситни приятни лунички около носа и по бузите, признак на здраве и добродушие. Напомняше жена, която упражнява редовно ветроходен спорт или води много здрав живот на открито, жена, която е галеница на щастието. А в действителност беше жена, която пиянствува. Беше тръгнала по необикновен път с неизвестно предназначение и беше повлякла Роджър със себе си.

Ала една утрин той довтаса в ателието, което Томас Хъдсън беше наел в Ню Йорк. Опакото на ръката му беше покрито с изгаряния от цигара. Като че някой беше гасил угарка подир угарка, разтривайки го не в плота на масата, а в ръката му.

— Нощес я прихвана — почна Роджър. — Имаш ли йод? Не исках да ме виждат в аптеката как ме е обезобразила.

— Коя беше?

— Катлийн. Жената със здрава руменина.

— И ти се съгласи?

— Това я забавляваше, а ние сме длъжни да ги забавляваме.

— Твърде зле те е изгорила.

— Не дотам. Ще се махна от Ню Йорк за известно време.

— Където и да отидеш, няма да избягаш от себе си.

— Да, но ще избягам от мнозина, които ме обкръжават сега.

— Къде искаш да отидеш?

— Временно на Запад.

— Географията не е лекарство за твоята болест.

— Не е, ала здравият живот и напрегнатата работа няма да ми навредят. Въздържанието може да не ме излекува, но пиенето още по-малко помага. Това е съвсем сигурно, като ада.

— Тогава бягай от ада. Искаш ли да отидеш в ранчото?

— Имаш ли го още?

— Задържах една част.

— Мога ли да отида там?

— Разбира се. Но там сега до пролетта условията на живот са сурови, а и пролетта не е лека.

— Искам да живея сурово. Ще започна нов живот.

— Колко пъти досега започваш нов живот?

— Прекалено много пъти. Няма защо да ми го навираш под носа!

Ето и сега се канеше да почне отново, ала кой знае какво щеше да излезе и тоя път? Как можеше да си въобразява, че като похабява дарованието си, за да пише по поръчка и по дадени формули, носещи пари, ще намери пътя към истинското майсторство? Всичко, което един художник рисува или един писател пише, съставлява част от упражнението и подготовката за предстоящите му творби. Роджър беше пропилял, похабил или изразходвал дарованието си. Може би имаше още достатъчно физически и нравствени сили, за да започне още веднъж отначало. «Всеки талантлив писател би трябвало да може да напише хубав роман, стига да има честна мисъл» казваше си Томас Хъдсън. Но през годините, когато Роджър трябваше да упражнява дарованието си, той го бе пилял и никой не знаеше дали не го е изтощил. Без да се говори за основния metier[56]. Как е възможно да се мисли, че може да се пренебрегне, отмине или прозре занаятът, колкото и престорено да е това презрение, и после да се очаква, че занаятът ще бъде послушно оръдие на ръцете или на мозъка, когато дойде време да се прибегне до него? «Занаятът не може да се замени с нищо друго — рече си Томас Хъдсън. — Талантът също не може да бъде заменен с нищо и той трябва да бъде пазен в свещен потир». Дарованието е част от психиката на човека. То е в сърцето, в главата, във всяка частица на личността. Но и занаятът е също отражение от духовния живот. Той не е само сбор от инструменти, с които човек се научава да борави.

«По-голямо щастие е човек да бъде художник — продължи Томас Хъдсън, — защото разполага с повече помощни средства». Художникът има предимството да работи с ръцете и овладеният metier е осезаема действителност. Ала Роджър трябваше да ползува източник, който беше изхабил, затънил, извратил и обезценил, и този източник се намираше в главата му. Но в края на краищата в Роджър се крие нещо изящно, здраво и красиво. «Това е дума, която би трябвало да употребявам крайно предпазливо, ако бях писател» — забеляза Томас Хъдсън. — Все пак Роджър притежава скрити запаси и ако е в състояние да пропише, както се би на кея, би написал нещо жестоко, но много добро. А ако може да разсъждава така трезво, както разсъждаваше след боя, ще постигне много.

Лунната светлина не огряваше повече главата на Томас Хъдсън и постепенно той престана да мисли за Роджър. Мислите не биха му помогнали. Роджър или щеше да съумее, или нямаше да съумее да напише мечтания роман. Щеше да бъде чудесно, ако сполучеше. «Иска ми се да можех да му помогна. Кой знае дали няма да бъда в състояние да му помогна» — каза си Томас Хъдсън и с тази мисъл заспа.

9

Щом слънцето го събуди, Томас Хъдсън слезе на плажа, поплува и се прибра за закуска, преди другите да бяха станали. Еди съобщи, че не очаква да духа вятър и че дори не е изключено да има затишие. Той каза, че съоръженията са в пълна изправност и че е пратил едно момче за стръв.

Томас Хъдсън запита дали е проверил шнуровете, тъй като яхтата не беше излизала доста отдавна на лов за едра риба. Еди отговори, че ги е проверил и че е отстранил всички изгнили шнурове. Добави, че ще трябва да се купят няколко шнура с по тридесет и шест нишки и значително повече шнурове с по двадесет и четири нишки. Томас Хъдсън обеща да ги поръча. Еди беше снадил достатъчно здрав шнур, за да се подменят бракуваните шнурове, и двете макари бяха намотани изцяло. Беше също почистил и наточил големите куки и прегледал всички водачи и вирбели.

— Кога смогна да свършиш толкова работа?

— Нощес осъмнах да ги снаждам. После се залових с новата рибарска мрежа. Тая проклета месечина не ме остави да спя.

— И на тебе ли ти пречи пълнолунието?

— Подлудява ме.

— Еди, смяташ ли, че не е хубаво човек да спи, когато го е огрял месецът?

— Така разправят старите хора. Не зная. Но винаги ме кара да се чувствувам зле.

— Допускаш ли, че днес ще хванем нещо?

— Никой нищо не може да каже. През тоя сезон се намират страхотни едри риби. Около островите Айзък ли възнамерявате да се завъртите?

— Момчетата настояват да отидем там.

— Ще трябва да тръгнем веднага след закуска. Няма да готвя за обед. Ще се задоволите с мидена и картофена салата, бира и сандвичи. Взех шунката, която пристигна с последния рейсов кораб, купих и марули, а можем да използуваме също горчица и чутни[57]. Нали горчицата не вреди на децата?

— Доколкото зная, не им вреди.

— Като дете никога не съм ял горчица. М-да, а и това чутни си го бива. Опитвали ли сте чутни със сандвичи?

— Не.

— Когато го донесохте първом, не знаех какво представлява и вкусих малко, както се яде мармалад. Дяволски вкусно е. Понякога го прибавям към овесените ядки.

— Няма ли да сготвиш тия дни къри?

— Заръчал съм да ми донесат с рейсовия кораб един агнешки бут. Дваж или веднъж, защото Том и Анди добре си похапват, ще изпечем месо, а каквото остане, ще го сготвя на къри[58].

— Чудесно! С какво мога да ти помогна в приготовленията?

— С нищо, Том. Събудете ги само. Ще пийнете ли един коктейл? Днес няма да работите. Можете да се почерпите.

— Ще изпия бутилка студена бира със закуската.

— Умна работа. Пресича тая проклета отпусналост.

— Дойде ли Джо?

— Не. Отиде да търси момчето, дето пратихме за стръв. Ще ви сложа да закусите навън.

— Остави. Сам ще си взема закуската.

— Недейте. Качете се да си изпиете бирата и да си прочетете вестника. Готова е вече. Сега ще я донеса.

Закуската се състоеше от говежда кайма каварма с едно яйце отгоре, кафе с мляко и голяма чаша изстуден сок от грейпфрут. Томас Хъдсън не се докосна до кафето и сока, а изпи ледена бутилка бира «Хайнекен» с кавармата.

— Ще прибера сока в хладилника за децата — каза Еди. — Бирата подхожда тъкмо рано сутрин, нали?

— Както карам, май ще стана пияница, Еди.

— Никога няма да станете пияница. Обичате прекалено много работата си.

— И все пак човек се чувствува ужасно добре, когато си пийне сутрин.

— Дяволски прав сте. Особено питие като тая бира.

— Не бих могъл да пия и да работя едновременно.

— Да, но днес няма да работите и няма за какво да се безпокоите толкова. Допийте си бутилката, за да ви донеса още една.

— Не. Една бутилка ми стига.

Отплуваха в девет часа и се промъкнаха през протока с отлива. Томас Хъдсън управляваше на мостика. Сви към плитчината и се насочи право към морето, където се открояваше тъмната линия на течението. Водата беше толкова спокойна и бистра, че на тридесет разтега се виждаше ясно дъното, различаваха се морските горгонии, полюлявани от течението, дори на четиридесет разтега се съзираше дъното, макар и замъглено. После дълбочината се увеличи, водата стана непрозрачна и яхтата навлезе в тъмната река на Гълфстрийма.

— Вероятно ще имаме великолепен ден, тате — каза Том. — А и течението си го бива.

— Прекрасно е. Погледни как се къдрят въртопчетата по краищата му.

— Не е ли същата вода, която се вижда край плажа срещу нашата къща?

— Понякога, Томи. Сега е отлив и Гълфстриймът се оттегля, през протока на пристанището. Погледни тук край брега, където няма отвор, как течението се връща.

— Там водата изглежда толкова синя, колкото и тук. Коя е причината водата на Гълфстрийма да изглежда така синя?

— Различната плътност на водата. Самата вода е съвършено различна.

— Дълбочината й придава тъмен цвят.

— Само когато се наблюдава отгоре. Понякога планктонът я прави почти лилава.

— Защо?

— Защото към синия цвят се прибавя червеният, струва ми се. Зная например, че Червено море дължи името си на планктона, който му придава наистина червена окраска. Водите му съдържат огромни количества планктон.

— Харесва ли ти Червено море, тате?

— Обикнах го. Беше ужасно горещо, но никъде другаде няма такива вълшебни рифове, а по време на двата мусона гъмжи от риба. И на тебе ще ти хареса, Том.

— Четох две книги на френски за Червено море от мистър дьо Монфрид. Бяха много интересни. Занимавал се с търговия на роби. Не търговия с бели робини, а истинска търговия с роби, каквато е съществувала в миналото. Бил приятел и на мистър Дейвис.

— И аз го познавам — каза бащата. — Да, познавам го.

— Мистър Дейвис ми разказа, че веднъж мистър дьо Монфрид се прибрал в Париж от търговията с роби и когато поискал да отведе някъде една дама, накарал шофьора на таксито да свали чергилото и взел да се направлява по звездите. Да речем мистър дьо Монфрид се намирал на моста Конкорд, а искал да отиде на площад Мадлен. Не казал на шофьора да го откара на площад Мадлен или да пресече площад Конкорд и да продължи по Рю Роял, както бихме постъпили ти и аз, тате. Мистър дьо Монфрид се насочил към площад Мадлен, ориентирайки се по Полярната звезда.

— Не бях чувал тая история — призна Томас Хъдсън, — въпреки че съм слушал куп други небивалици за мистър дьо Монфрид.

— Твърде сложен начин за движение в Париж, не намираш ли? Мистър Дейвис също изявил желание да се посвети на търговията с роби, но изникнала някаква пречка. Не си спомням точно каква. Ха, сетих се. Мистър дьо Монфрид бил изоставил търговията с роби и бил почнал да търгува с опиум. Така беше.

— Не е ли пожелал и мистър Дейвис да търгува с опиум?

— Не, Каза, че предпочел да предостави търговията с опиум на мистър де Куинси[59] и на мистър Кокто[60]. Те толкова добре се справяли с тая търговия, че не било честно да им съперничи. Това беше една от ония забележки, които не можах да разбера. Тате, ти ми обясняваш всичко, за което те питам, но това затруднява разговора, понеже има постоянно толкова неща за питане. Запомних все пак някои подробности, които не разбрах, за да те питам по-късно, и тая е една от тях.

— Трябва да си събрал цяла грамада от подобни въпроси?

— Събрал съм стотици, дори хиляди въпроси. На част от тях постепенно сам намирал отговори. За някои обаче се налага да питам. В училище тая година мога да съставя списък на такива въпроси за едно съчинение по английски. Имам няколко страшно подходящи теми за това съчинение.

— Обичаш ли училището, Том?

— Училището е необходимо зло. Едва ли някой го обича. Обичат ли го ония, които са опознали и други неща?

— Не зная. Аз го мразех.

— Нима не обичаше художественото училище?

— Обичах практическите занятия по рисуване, ала не обичах теоретичните предмети.

— Не смятам, че ненавиждам училището — сподели Том.

— Но след като човек е живял с хора от рода на мистър Джойс и мистър Паскен, на тебе и на мистър Дейвис, дружбата с хлапетиите не го задоволява.

— Все пак се забавляваш, нали?

— Разбира се. Имам куп приятели, обичам и някои видове спорт, които не са свързани с хвърлянето и ловенето на топка, а и уча много прилежно. Но, тате, това не е истински живот.

— И аз всякога съм чувствувал същото — призна бащата.

— Но ще гледаш да го разнообразяваш криво-ляво.

— Мъча се. Разнообразявам го, доколкото мога, и се примирявам. Ала понякога е твърде тежко.

Томас Хъдсън погледна назад, където криволичеща диря браздеше спокойното море и двата шнура със стръв се влачеха, като ту потъваха, ту изплаваха в гънката на вълните, порещи гладката повърхност зад кърмата. Дейвид и Андрю седяха на двата риболовни стола и стискаха прътите. Бащата виждаше гърбовете им. Лицата им бяха обърнати назад и дебнеха стръвта. Той изви поглед напред към няколко паламуда, които не скачаха дружно и шумно, а се изхвърляха и падаха във водата един по един или по двойки, без почти да раздвижат повърхността, когато се извисяваха блестящи на слънцето, и се връщаха натежали с главата надолу, за да се гмурнат кажи-речи без плясък.

— Риба! — чу Томас Хъдсън, че извика Том. — Риба! Риба! Задава се. Зад тебе, Дейв. Погледни!

Томас Хъдсън видя грамаден кипеж във водата, ала не съзря рибата. Дейвид стискаше дръжката на пръта в гнездото му и наблюдаваше щипката за шнура на издадената навън греда. Бащата забеляза как въжето се свлече от гредата, образувайки дълга, бавна примка, която се затегна, когато плясна във водата, и след това почна да се изнизва под наклон, прерязвайки повърхността.

— Дръпни въдицата, Дейв. Дръпни въдицата силно! — обади се Еди от стълбището.

— Дръпни куката, Дейв! За бога, дръпни я! — замоли Андрю.

— Трай си! — каза Дейвид. — Ще я обработя първо.

Още не беше опънал шнура и той продължаваше да се развива под същия ъгъл, прътът се огъна, момчето го теглеше назад, докато шнурът се размотаваше. Томас Хъдсън намали скоростта на двигателите, тъй че яхтата се залюшка на едно място.

— За бога, дръпни куката! — настоя Андрю. — Или ме остави аз да я дръпна.

Дейвид само стискаше пръта назад и наблюдаваше как се развива шнурът, без да се измени ъгълът. Освободи обаче спирачката.

— Хвана се риба-меч[61], тате! — похвали се той, без да откъсва очи. — Видях меча й, когато клъвна.

— Честна дума? — възкликна Андрю. — Браво!

— Мисля, че е време да дръпнеш въдицата — намеси се Роджър, който сега застана до момчето. Той отдели гърба му от стола и затегна ремъците на макарата. — Дръпни вече въдицата, Дейв. Дръпни я здраво!

— Смятате ли, че е нагълтала достатъчно куката? — попита Дейвид. — Не считате ли, че само я държи в устата и плава с нея?

— Мисля, че ще бъде по-добре да я дръпнеш, докато не я е изплюла.

Дейвид изпъна крака, затегна силно спирачката с дясната ръка и се дръпна назад, за да се противопостави на голямата тежест. Дръпна се още веднъж и още веднъж, прътът се изви като лък. Шнурът продължи да се размотава. Напънът му не направи никакво впечатление на рибата.

— Дръпни въдицата пак, Дейв! — посъветва го Роджър. — Да се закачи здраво.

Дейвид се опъна отново с всичката си сила. Шнурът засвистя, прътът се огъна толкова, че момчето едва го задържа.

— Бога ми — извика то разпалено, — смятам, че куката се заби!

— Освободи спирачката! — нареди Роджър. — Том, ти се навъртай и следи шнура!

— Не се отдалечавай и наблюдавай шнура! — повтори бащата. — Как се чувствуваш, Дейв?

— Чудесно, тате — отговори синът. — Божичко, само да можех да хвана тая риба!

Томас Хъдсън завъртя яхтата почти около кърмата й. Шнурът на Дейвид продължаваше да се развива от макарата и Томас Хъдсън следваше посоката на рибата.

— Изтегли шнура и го набери! — препоръча Роджър. — Обработи я, Дейв!

Момчето изтегли шнура и го нави, като се наведе, пак изтегли и нави, навеждайки се отново с равномерността на машина. Намота значителна дължина от шнура на макарата.

— В нашето семейство още никой не е улавял риба-меч — забеляза Андрю.

— Затваряй си човката! — сряза го Дейвид. — Не си навирай носа, дето не ти е работа!

— Няма да го навирам — примири се Андрю. — Откакто рибата налапа въдицата, не правя друго, освен да се моля.

— Смяташ ли, че устата й ще издържи? — прошепна Том на баща си, който стискаше кормилното колело и се взираше в кърмата, наблюдавайки наклона на белия шнур в тъмната вода.

— Надявам се. Дейвид не е достатъчно силен, за да я опъва грубо.

— Готов съм да сторя всичко, само и само да можем да я хванем — разпали се Том. — Всичко. Отказвам се от всичко. Обещавам всичко. Дай му да пийне вода, Анди.

— Донесох му — намеси се Еди. — Не я изпускай, Дейв, момчето ми!

— Не я приближавай повече! — обади се Роджър.

Той беше голям рибар и с Томас Хъдсън се разбираха великолепно на яхтата.

— Ще я обърна с кърмата напред — отзова се Томас Хъдсън и завъртя яхтата много бавно и леко така, че спокойната повърхност почти не се разлюля.

Рибата почна да забива на дълбочина и Томас Хъдсън отдръпна яхтата съвсем бавно, за да облекчи колкото се може повече опъна на шнура. Само докосна леко лоста за обратен ход, кърмата се придвижи бавно към рибата, ъгълът, образуван от шнура, изчезна, върхът на пръта се насочи право надолу, шнурът продължи да се развива със силни поредни тласъци, като при всеки тласък прътът подскачаше в ръцете на Дейвид. Бащата плъзна яхтата много малко напред, за да се обтегне шнурът във водата. Той знаеше как шнурът опъва непоносимо гърба на сина му в това положение, ала трябваше да се забави до крайна мяра развиването на шнура.

— Не мога да затягам повече спирачката, иначе ще се скъса шнурът — съобщи Дейвид. — Какво ще прави рибата, мистър Дейвис?

— Ще продължи да се спуска, докато я спреш — обясни Роджър, — или докато сама се спре. Сетне ще трябва да се опиташ да я измъкнеш.

Шнурът продължаваше да се развива и да се развива. Прътът се огъна, сякаш щеше да се счупи, шнурът се обтегна като струната на виолончело и на макарата не остана голям запас.

— Какво да правя, тате?

— Нищо. Правиш каквото е необходимо.

— Няма ли рибата да стигне до дъното? — полюбопитствува Андрю.

— Тук няма дъно — отговори Роджър.

— Дръж я, Дейви! — намеси се Еди. — Рибата ще се умори и ще излезе на повърхността.

— Тия проклети ремъци ме съсипват — оплака се момчето. — Врязали са се в раменете ми.

— Искаш ли аз да я измъкна? — предложи Андрю.

— Хайде, глупчо! — отвърна Дейвид. — Казах само, че ремъците ми убиват. Но не искам и да зная какво ми убива.

— Виж дали не можеш да приспособиш поясната препаска — извика Томас Хъдсън на Еди. — Ако ремъците са много дълги, завържи я с въже.

Еди пъхна широката възглавничка с памучен пълнеж през малката препаска и я подложи зад гърба на момчето, затягайки токите на ширитите, минаващи през макарата, с дебела връв.

— Така е много по-добре — съобщи Дейвид. — Благодаря ти крайно, Еди.

— Сега можеш да я задържиш и с гърба, и с раменете едновременно — каза Еди.

— Както върви, няма да остане шнур на макарата — забеляза момчето. — Защо продължава да забива надълбоко тая проклетница?

— Том! — провикна се Еди. — Свий малко на северозапад! Струва ми се, че рибата кривна.

Томас Хъдсън завъртя кормилното колело и измести яхтата плавно, бавно, към открито море. Пред носа й се съзираше голямо петно жълти водорасли, на които беше кацнала птица. Водата беше толкова спокойна, толкова синя и бистра, че когато човек погледнеше надолу, се виждаха светлини, които се пречупваха като през призма.

— Рекох ли? — подхвърли Еди на Дейвид. — Макарата спря да се развива.

Момчето не успя да повдигне пръта, ала шнурът престана да се разтърсва в дълбочините. Продължаваше да бъде опънат и на макарата не бяха останали повече от петдесет ярда. Но тя не се развиваше повече. Дейвид държеше рибата и яхтата я следваше. Томас Хъдсън впи очи в едва забележимия наклон на белия шнур дълбоко в модрата вода, докато яхтата се поклащаше и двигателите боботеха така тихо, че не се чуваха.

— Виждаш ли, Дейви, рибата отиде на нужната и дълбочина, а сега плува в необходимата й посока. Съвсем скоро ще изтеглиш част от шнура.

Кафявият гръб на момчето се беше извил, прътът се беше огънал, въжето се движеше бавно във водата, яхтата пъплеше плавно по повърхността, а на четвърт миля под нея плаваше голямата риба. Чайката напусна петното с водорасли и литна към корабчето. Тя закръжа над Томас Хъдсън, който стоеше вторачен на кормилото, после сви към друго петно с жълти водорасли.

— Опитай леко да я набереш! — посъветва Роджър момчето. — Щом я задържа, ще можеш и да я измъкнеш.

— Преден съвсем малко! — извика Еди към мостика.

Томас Хъдсън придвижи яхтата напред колкото се може по-плавно.

Дейвид вдигаше и вдигаше, ала прътът само се огъваше и шнурът се обтягаше. Беше толкова опънат, като че бе завързан за жива котва.

— Не се безпокой! — насърчи го Роджър. — По-късно ще я извлечеш. Иначе как си, Дейви?

— Чудо! — отговори момчето. — С тази препаска през гърба се чувствувам чудесно.

— Мислиш ли, че ще издържиш? — осведоми се Андрю.

— Млък! — разсърди се Дейвид. — Еди, ако обичаш малко водица.

— Къде я сложих? Май съм я разлял?

— Аз ще донеса — слезе Андрю.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Дейв? — запита Том. — Ще се кача на мостика, за да не преча тук.

— Благодаря, Том. Проклетницата с проклетница, защо не мога да я изтегля?

— Рибата е невероятно едра, Дейв — успокои го Роджър. — Не можеш я измъкна насила. Трябва да я водиш и да я принудиш да се предаде.

— Кажете ми какво да правя и аз ще го сторя, ако трябва и да умра. Имам вяра във вас.

— Не говори за смъртта — упрекна го Роджър. — Не обичам такива приказки.

— Не преувеличавам — оправда се момчето. — Говоря сериозно.

Том се качи при баща си на мостика. Двамата наблюдаваха Дейвид, наведен и обвързан с рибата. До него стоеше Роджър, а Еди крепеше стола. Андрю поднесе чашата до устата на брат си. Той отпи една глътка и я изплю.

— Полей малко вода на китките ми, Анди!

— Тате, смяташ ли, че ще се справи с рибата? — попита Том баща си много тихо.

— Рибата е ужасно голяма за него.

— Страхувам се за Дейв — призна синът. — Обичам го и не искам проклетата риба да го умори.

— Ни аз, ни Роджър, ни Еди искаме.

— Трябва да го наблюдаваме. Ако му прилошее, трябва мистър Дейвис или ти да измъкнете рибата.

— Още е далече от прилошаване.

— Не го познаваш, както го познаваме ние. Ще предпочете да умре, но да извлече рибата.

— Не се тревожи, Том.

— Не мога да не се тревожа. Само аз в нашето семейство се тревожа всякога. Надявам се, че с течение на времето ще се излекувам.

— Сега за сега няма основание за тревога.

— Ама, тате, как може момче като Дейвид да хване такава риба? Досега не е ловил нещо по-едро от риба-ветрило[62] или сериола[63].

— Рибата ще се умори. В устата й е забита въдица.

— Но тя е чудовищна. И Дейв е завързан за нея, както тя е завързана за него. Не мога просто да повярвам, че Дейвид я хвана, толкова странно ми се вижда. Бих предпочел да я бяхте уловили ти или мистър Дейвис.

— Дейв се справя великолепно.

Яхтата продължаваше да навлиза в открито море, но водната шир оставаше съвсем гладка. Сега се виждаха множество петна с гълфстриймни водорасли[64], прегорели от слънцето, които се жълтееха в лилавосинята вода. От време на време бавно движещият се опънат бял шнур прорязваше някое петно, та Еди посягаше, за да разчисти водораслите, които увисваха по шнура. Когато Еди се навеждаше над комингса, за да издърпа жълтите водорасли и да ги изхвърли, Томас Хъдсън виждаше набръчкания му червеникавокафяв врат и старата филцова шапка.

— Всъщност — каза Еди на момчето — рибата влачи яхтата, Дейв. Но същевременно там в дълбочините се изтощава.

— Изтощава се, но и мен изтощава — забеляза Дейвид.

— Заболя ли те глава? — запита Еди.

— Не.

— Донеси му шапка! — нареди Роджър.

— Не искам, мистър, Дейвис. Предпочитам да ми полеете главата с вода.

Еди спусна кофа в морето и като загребваше водата с кривачи, намокри главата на юношата, отмествайки, назад косата му.

— Да се обадиш, щом те заболи глава! — нареди той.

— Нищо ми няма — отвърна момчето. — Само ми кажете, мистър Дейвис, какво да правя.

— Провери дали можеш да набереш шнура — отговори Роджър.

Дейвид опита: веднъж, дваж, триж, ала не изтегли рибата и с инч.

— Добре. Пази си силите! — посъветва го Роджър. После се обърна към Еди: — Намокри една шапка и я сложи на главата му! В това безветрие днес е адски жежко.

Еди натопи една шапка с дълга козирка в кофата и я постави на главата на момчето.

— Солената вода влиза в очите ми, мистър Дейвис. Пари.

— Ще я измия със сладка вода — намеси се Еди. — Дайте ми носната си кърпичка, Роджър. Анди, донеси малко ледена вода.

Докато юношата седеше с разкрачени вдървени крака и обтегнато тяло, за да даде отпор на опъването, яхтата продължи да навлиза бавно в открито море. На запад стадо паламуди или дългопери тунци къдреха гладката повърхност. Долетяха рибарки, зовейки се взаимно във въздуха. Ала рибите се скриха и рибарките заплуваха в спокойната вода, за да изчакат завръщането им. Еди изми лицето на момчето, сетне потопи носната кърпичка в чашата с ледена вода и я сложи на врата му. Охлади китките на Дейвид, накрая напои носната кърпичка с ледена вода и я изцеди, притискайки я в тила му.

— Да се обадиш, щом те заболи глава! — настоя Еди. — Това не е отстъпление, а проява на здрав разум. Слънцето припича зверски при затишие.

— Добре се чувствувам — отговори момчето. — Болят ме само раменете и ръцете.

— Това е естествено — съгласи се Еди. — Така ще станеш мъж. Страхуваме се само да не слънчасаш или да не се изкилиш.

— Какво ще прави сега рибата, мистър Дейвис? — попита Дейвид. Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Може би точно това, което прави. Или ще почне да се върти, или пък ще излезе на повърхността.

— Просто е безобразие, че от началото заби на дълбочина, та не остана шнур, за да я поразиграем — каза Томас Хъдсън на Роджър.

— Важното е, че Дейв я спря — забеляза Роджър. — Скоро рибата ще измени тактиката си. Тогава ще я обработим. Я провери още веднъж дали можеш я изтегли, Дейв!

Момчето опита, ала не успя.

— Ще се изкачи — успокои го Еди. — Ще видиш. Изведнъж сама ще ти се навре в ръцете, Дейви. Искаш ли да си изплакнеш устата?

Дейвид кимна. Беше стигнал до състояние да пести дъха си.

— Изплюй я! — посъветва го Еди. — Глътни съвсем малко! — Той се обърна към Роджър. — Мина вече час. — Сетне пак към Дейвид: — Наред ли е главата, Дейви?

Момчето направи утвърдителен знак.

— Какво мислиш, тате? — запита Том баща си. — Бива ли го?

— Изглежда твърде добре. Еди няма да допусне да му се случи нещо.

— Предполагам — съгласи се Том. — Иска ми се да свърша някаква полезна работа. Ще приготвя едно питие за Еди.

— Донеси и на мене едно, моля ти се.

— Добре. Ще направя тогава един коктейл и за мистър Дейвис.

— Не вярвам, че ще пожелае да пие.

— Ще го попитам.

— Пробвай още веднъж, Дейви — каза Роджър много спокойно и момчето се напъна с все сила, стискайки ребрата на барабана с двете ръце.

— Измъкна я с инч — съобщи Роджър. — Намотай го и провери пак дали можеш да набереш още.

Сега започна истинският двубой. Досега Дейвид само беше държал рибата, тя се движеше в дълбочините, а яхтата я следваше. Ала сега момчето трябваше да я измъкне, като изправи пръта с освободения шнур и после го наведе бавно, навивайки шнура на макарата.

— Не бързай! — предупреди го Роджър. — Не се увличай. Карай полека-лека!

Момчето се навеждаше напред и опъваше чак до ходилата, като използуваше за лост тялото и цялата си тежест при всяко изтегляне, сетне бързо намотаваше шнура на макарата е дясната ръка, когато отпускаше пръта.

— Дейвид се справя фантастично — похвали го Том. — От малък лови риба, но не подозирах, че е такъв майстор. Винаги се подиграва на себе си, че не го бивало за спортните игри. Я го погледни само!

— Остави игрите! — рече бащата. — Какво каза, Роджър?

— Съвсем малко напред! — извика Роджър.

— Съвсем малко напред! — повтори Томас Хъдсън.

При следното изтегляне, когато яхтата се залюля бавно напред, Дейвид набра повече шнур.

— Нима и ти не обичаш спортните игри, тате? — изненада се Том.

— Обичах ги. Много. Но престанах да ги обичам.

— Харесвам тенис и фехтовка — сподели Том. — Игрите с хвърляне и ловене на топка обаче не ми допадат. Защото израснах в Европа, предполагам. Обзалагам се, че Дейвид би станал превъзходен фехтовач, стига да пожелае, защото има много пъргав ум. Но не иска. Него го влекат само книгите, риболовът, стрелбата и връзването на изкуствени мухи. Стреля по-добре, отколкото Анди стреля в полето. А е и ненадминат в направата на изкуствените мухи. Не ти ли преча, тате, с бръщолевенето си?

— Ни най-малко, Том.

Синът се държеше за парапета на горния мостик и гледаше назад, където стоеше баща му. Томас Хъдсън сложи ръка на рамото му. То беше покрито със сол от морската вода, с която момчетата се бяха заливали взаимно на кърмата, преди да се хване рибата. Солта беше много ситна и бащата я почувствува като микроскопични песъчинки под дланта си.

— Толкова се изнервих, наблюдавайки Дейвид, че бърборя само и само да не мисля за него. Повече от всичко на света ми се иска Дейвид да сполучи да измъкне рибата.

— Тя е дяволски грамадна. Почакай, докато се покаже.

— Видях една подобна риба веднъж, когато излязох с тебе на риболов. Тя блъсна с меча си една голяма скумрия, закачена за стръв. Скумрията отскочи и се освободи от въдицата. Беше така огромна, че дълго време я сънувах. Ще сляза да приготвя коктейлите.

— Няма защо да бързаш — каза бащата.

Долу на въртящия се стол без задна облегалка Дейвид притискаше ходила във фалшборда и опъваше с ръце, гръб, врат и хълбоци, после отпускаше, навиваше шнура и пак опъваше. Малко по малко, инч, два, три на един път, като намотаваше все повече и повече шнур на макарата.

— Как е главата? — запита Еди, който държеше страничните облегалки, за да крепи стола.

Момчето кимна. Еди сложи ръка на главата му и опипа шапката.

— Още е влажна. Справяш се дяволски добре, Дейви. Също като машина.

— Така е по-леко, отколкото да я държа — похвали се момчето с още пресипнал глас.

— Не ще и дума — съгласи се Еди. — Тя отстъпва вече полека-лека. Иначе щеше да ти прекърши гръбнака на две.

— Не се пресилвай! — намеси се Роджър. — Справяш се великолепно, Дейв.

— Ще я измъкнем ли с канджата, щом се покаже? — полюбопитствува Андрю.

— Моля те, не си навирай носа навсякъде. Ще я урочасаш — ядоса се Дейвид.

— Няма да я урочасам.

— Моля те, Анди, престани!

Андрю се покатери на мостика. Носеше шапка с дълга козирка, ала под нея бащата видя, че очите на момчето са влажни. То извърна глава, защото устните му трепереха.

— Нищо лошо ли не му каза? — запита Томас Хъдсън. Андрю отговори с извита глава.

— Ако сега я изтърве, ще мисли, че аз съм я урочасал — сподели той огорчено. — А аз исках само да помогна да бъдем готови.

— Естествено е Дейв да бъде раздразнителен — обясни бащата. — Старае се да бъде внимателен.

— Зная. Той се бори с рибата така юнашки, както би се борил мистър Дейвис. Но ми докривя, задето можа да помисли, че ще я урочасам.

— Мнозина стават раздразнителни, когато хванат голяма риба. А това е първата едра риба, която Дейв улавя.

— Ти и мистър Дейвис сте всякога внимателни.

— И ние не всякога сме били дотам внимателни. Когато се учехме да ловим едра риба, бяхме възбудени, груби, язвителни. Стигахме до крайности.

— Нима?

— Да, така беше. Измъчвахме се и се държахме, сякаш всички са се надигнали срещу нас. Естествено е да се постъпва така. Останалото е проява на дисциплина и здрав разум, когато човек погледне трезво на нещата. Станахме внимателни, защото открихме, че не можем да уловим голяма риба, докато сме груби и възбудени. Или ако хванехме такава риба, не изпитвахме удоволствие. И двамата бяхме ужасно резки, възбудени, озлобени, нетърпими. И не извличахме никаква наслада от лова. Затова сега винаги сме внимателни, когато се борим с рибата. Разговаряхме и разисквахме надълго и нашироко, докато решихме да се владеем, каквото и да се случи.

— И аз ще се владея — зарече се Андрю. — Но понякога Дейв не успява да се овладее. Тате, смяташ ли, че наистина ще хване рибата? Не е ли всичко сън или видение?

— По-добре да не говорим за рибата.

— Пак ли сгреших?

— Не. Ала като че рибата се урочасва, когато се приказва за нея. Това суеверие усвоихме от старите рибари. Не зная откъде е произлязло.

— Тогава ще внимавам.

— Заповядай, тате! — обади се Том, подавайки коктейла отдолу.

Чашата беше обвита в тройна книжна салфетка, притисната с ластиче, за да не се топи бързо ледът.

— Сложих сок от сладки лимони и битер, но не и захар. Така ли го искаш? Или да го сменя?

— Чудесен е? Със сок от кокосови орехи ли го приготви?

— Да. А на Еди поднесох само уиски. Мистър Дейвис не иска нищо. Тук ли ще останеш Анди?

— Не, слизам.

Том се качи, а Андрю слезе.

Като погледна над кърмата, Томас Хъдсън забеляза, че шнурът почна да се наклонява във водата.

— Внимание, Роджър! — предупреди той. — Май се издига!

— Изкачва се! — викна Еди. Той също видя наклона на шнура. — Пази макарата!

Томас Хъдсън погледна барабана на макарата, за да провери колко навит шнур има за маневриране. Барабанът не беше намотан и до четвъртина и щом шнурът засвистя, Томас Хъдсън даде заден ход, извъртайки яхтата рязко към наклона на шнура, който се увеличаваше. Внезапно Еди изрева:

— Назад срещу рибата. Том! Мръсницата излиза. Няма да стигне шнурът, за да завъртим!

— Изправи пръта! — нареди Роджър на Дейвид. — Не го отпускай надолу! — Сетне на Томас Хъдсън. — Пълен назад, Том! Добре. Колкото се може по-назад!

После зад яхтата откъм десния борд гладката повърхност се разкъса, голямата риба се показа, издигна се, блестяща феерия от тъмносиньо и сребро, сякаш извисяването й от глъбините нямаше край, толкова невероятно дълга и грамадна беше тя, когато се стрелна във въздуха, и за миг увисна, преди да падне с плясък, от който изригна висок бял водопад.

— Господи! — възкликна Дейвид. — Видяхте ли я?

— Мечът й е толкова дълъг, колкото аз съм висок! — забеляза Анди, изтръпнал от ужас.

— Приказно хубава е — додаде Том. — Много по-хубава е от рибата, която виждах на сън.

— Продължавай назад към рибата! — заповяда Роджър на Томас Хъдсън. После на Дейвид: — Опитай се да набереш част от шнура, образуващ корем. Рибата се издигна от дълбочините и много шнур виси. Можеш да навиеш една част.

Отдръпвайки рязко яхтата назад, Томас Хъдсън беше спрял развиването на шнура и сега Дейвид повдигаше пръта, навеждаше го, намотаваше. Шнурът идваше на тласъци толкова бързо, колкото момчето успяваше да върти ръчката на макарата.

— Намали! — каза Роджър на Томас Хъдсън. — Не бива да я отминаваме!

— Дяволската риба трябва да тежи барем хиляда фунта — разпали се Еди. — Набери тоя увиснал шнур, Дейви, момчето ми!

Океанът беше гладък, там, където се беше изхвърлила рибата, нямаше нищо, ала кръговете от разкъсаната повърхност продължаваха да се разширяват.

— Видя ли колко вода изтласка, когато скочи? — запита Том баща си. — Като че изригна морето!

— Забеляза ли, Том, как се издигаше все по-нагоре и по-нагоре, сякаш се катереше? Виждал ли си друг път такива приказни сини и сребристи багри?

— И мечът имаше син цвят — потвърди Том. — Изобщо целият гръб беше син. Дали действително тежи хиляда фунта? — обърна се той към Еди в кокпита.

— Предполагам. Никой не може да определи. Но несъмнено тежи адски много.

— Набери колкото се може повече шнур, Дейв, докато е халтав — настоя Роджър. — Чудесно се справяш.

Момчето отново работеше като машина, намотавайки шнура, който висеше във водата. Яхтата се движеше със заден ход толкова плавно, че едва се долавяше движението й.

— Какво ще прави сега рибата, тате? — осведоми се Том.

Томас Хъдсън наблюдаваше наклона на шнура във водата и се питаше дали няма да бъде по-безопасно да даде съвсем малко преден ход, ала си спомни как веднъж Роджър си беше изпатил с толкова много провиснал шнур. Беше достатъчно рибата да се втурне внезапно, за да изтегли целия шнур от макарата и да го скъса. Затова сега Роджър бързаше да осигури запас. Докато оглеждаше шнура, бащата зърна, че синът му е намотал близо половината макара и продължава да навива.

— Какво ме запита? — обърна се Томас Хъдсън към Том.

— Какво смяташ, че рибата ще прави сега?

— Почакай за миг — каза бащата и се обади на Роджър. — Страхувам се да не я задминем.

— Тогава дай малко напред — съгласи се Роджър.

— Давам малко напред — повтори Томас Хъдсън. Дейвид престана да събира изобилно шнур, ала рибата бе поставена в по-сигурно положение.

Изведнъж шнурът почна пак да се развива. Роджър извика:

— Изключи!

Томас Хъдсън изключи съединителя и остави двигателите на празен ход.

— Изключих — съобщи той.

Роджър се беше надвесил над Дейвид. Момчето се беше обтегнало с разкрачени крака и дърпаше назад пръта, докато шнурът се размотаваше непрестанно.

— Затегни малко спирачката, Дейв! — нареди Роджър. — Ще я принудим да се понапрегне, за да измъкне шнура.

— Да не би да се скъса? — разтревожи се момчето. Ала все пак затегна спирачката.

— Няма да се скъса — успокои го Роджър. — С тая спирачка няма да се скъса.

Шнурът продължаваше да се развива, но прътът се наведе още по-силно и Дейвид се противопоставяше на тегленето с босите си крака, опрени във фалшборда. Изведнъж шнурът престана да се развива.

— Сега можеш да набереш малко — препоръча Роджър. — Сега рибата се върти, и то навътре. Намотай колкото се може повече.

Момчето наведе пръта, нави шнур на макарата, после пак издигна пръта, остави го да се изправи, отпусна го, пак намота. Отново шнурът се набираше великолепно.

— Добре ли се справям?

— Справяш се чудесно — похвали го Еди. — Куката се е забила дълбоко, Дейви. Видях, когато рибата скочи.

След това, когато момчето надигна пръта, шнурът взе да се развива.

— Проклятие! — изруга Дейвид.

— Напротив, прекрасна работа — успокои го Роджър. — Точно това очаквах. Сега рибата върти навън. По-преди се въртеше към тебе и ти набра шнура. Сега рибата пак ще изтегли шнура.

Малко по малко, бавно, като Дейвид задържаше, доколкото шнурът понасяше напрежението, рибата издърпа цялата дължина, която момчето беше току-що намотало. Дори повечко. Сетне момчето я спря.

— Отлично. Почни да я обработваш — каза Роджър спокойно. — Рибата поразшири кръга, но пак го свива.

Сега Томас Хъдсън включваше двигателите само от време на време, колкото да държи рибата зад кърмата. Опитваше се да помогне на сина си чрез яхтата, а грижата за Дейвид и борбата беше предоставил на Роджър. Не виждаше какво друго би могъл и да стори.

При следния кръг рибата изтегли малко шнур. При последния тя пак измъкна шнур. Ала оставаше близо половин макара. Момчето продължаваше да обработва рибата, както беше необходимо, и се вслушваше в препоръките на Роджър. Но умората го смазваше, потта и солената вода бяха образували белезникави петна по кафявия гръб и раменете.

— Минаха вече два часа — съобщи Еди на Роджър. — Как е главата, Дейви?

— Чудесно.

— Не те ли боли?

Момчето поклати глава.

— Я пийни малко вода — предложи Еди.

Дейвид кимна и отпи от чашата, която Андрю допря до устните му.

— Как се чувствуваш, без да криеш, Дейви? — настоя Роджър, като се наведе над него.

— Чудесно. Боли ме само гърбът, краката и ръцете.

Той притвори очи за миг, стискайки пръстена на пръта, а през това време шнурът се развиваше въпреки стегнатата спирачка.

— Не ми се приказва — призна Дейвид.

— Отново можеш да понабереш малко шнур — посъветва Роджър и момчето пак се залови за макарата.

— Дейвид е светец и мъченик — сподели Том с баща си. — Другите момчета не могат да се похвалят с братя като него. Нали не се сърдиш, тате, задето дрънкам? Ужасно загрижен съм.

— Не се стеснявай, говори, Томи. И двамата сме загрижени.

— Винаги е бил възхитителен, знаеш. Не е гений някакъв, нито спортист като Анди. Чисто и просто е възхитителен. Зная, че го обичаш най-много и имаш право, защото е най-добрият от трима ни. Зная също, че ловът няма да му навреди, иначе не би му разрешил. Но без да искам, съм загрижен.

Бащата прегърна сина си с едната ръка, а с другата продължи да управлява кормилното колело, гледайки назад.

— Ще бъде много тежко, Томи, ако накараме Дейвид да се откаже. Роджър и Еди знаят какво трябва да се прави, те го обичат и няма да допуснат да върши неща, които не са по силите му.

— Но, тате, той не знае мярка, повярвай ми. Винаги се залавя с неща, копито надхвърлят силите му.

— Не се съмнявам, че имат вяра в мене, а аз пък имам вяра в Роджър и Еди.

— Добре. Тогава ще се помоля за него.

— Помоли се — съгласи се Томас Хъдсън. — Защо каза, че го обичам най-много?

— Би трябвало да го обичаш.

— Тебе обичам от най-отдавна.

— Да не мислим за мене или за тебе. По-добре да се помолим за Дейви.

— Да се помолим — прие бащата. — Погледни. Хванахме рибата точно по пладне. Сега ще имаме малко сянка. Смятам, че вече ще се получи малко сянка. Ще завъртя яхтата много бавно и ще поставя Дейвид в сянката.

Томас Хъдсън подвикна на Роджър.

— Ако долу всичко е наред, Роджър, ще завия бавно с яхтата, за да сложа Дейв на сянка. Така, както рибата върти, няма значение накъде ще обърнем. Все сме на пътя й.

— Великолепно — отзова се Роджър. — Трябваше сам да се сетя.

— Досега нямаше сянка — рече бащата.

Той завъртя толкова внимателно яхтата около кърмата, че почти не се размота шнур при завоя. Сега главата и раменете на Дейвид попаднаха в сянката, хвърляна от задната част на надстройката. Еди избърса с кърпа врата и раменете на момчето и разтри със спирт гърба и шията му.

— Как си, Дейв? — обади се Том от мостика.

— Чудесно.

— Сега съм по-спокоен за него — призна Том. — В училище едно момче каза, че Дейвид бил мой полубрат, не истински брат, но аз отговорих, че в нашето семейство нямаме полубратя. Иска ми се да не се тревожа толкова, тате.

— Ще ти мине.

— В семейство като нашето все някой трябва да се тревожи — забеляза Том. — Повече не се тревожа за тебе. Сега се тревожа за Дейвид. Май ще бъде по-добре да приготвя две питиета. Мога да се помоля, докато ги наливам. Ще пиеш ли един коктейл, тате?

— На драго сърце.

— Вероятно на Еди е пресъхнало гърлото здравата — подхвърли момчето. — Минаха кажи-речи три часа. И за три часа е изпил само едно питие. Хич не се досетих. Защо предполагаш, че мистър Дейвис няма да приеме един коктейл, тате?

— Смятам, че няма да приеме, докато Дейвид се намира в това затруднено положение.

— Може би сега ще се съгласи, след като Дейв е на сянка. Ще го запитам за всеки случай.

Том слезе.

— Не ми се пие, Томи — чу Томас Хъдсън как Роджър отказа на момчето.

— Цял ден нищо не сте пили, мистър Дейвис — настоя Том.

— Благодаря, Томи. Изпий ти бутилка бира вместо мене — отговори Роджър, сетне извика към кормилото. — Малко напред. Том. Ще бъде по-добре рибата да мине отсам.

— Малко напред — повтори Томас Хъдсън.

Рибата продължаваше да кръжи на дълбочина, ала в посоката, в която беше насочена яхтата. Сега почваше да скъсява кръга. Направлението на рибата и на яхтата съвпадаха. Сега беше по-лесно да се види наклонът на шнура. Беше по-лесно да се види истинският му наклон много по-надълбоко в тъмната вода, защото слънцето остана зад яхтата. Томас Хъдсън се чувствуваше по-сигурен, като се водеше по рибата. Имаха рядко щастие, че денят беше тих, иначе Дейвид никога не би издържал изпитанието, на което се подлагаше, ако трябваше да се пребори с морския великан дори при умерено вълнение. Сега, когато синът му се намираше на сянка и морето продължаваше да бъде спокойно, бащата изпита облекчение.

— Благодаря, Томи — чу Томас Хъдсън гласа на Еди. След това момчето се покатери, носейки обвитата в хартия чаша. Бащата опита коктейла, отпи една глътка и усети прохлада, напоена с остротата на лимон, ароматичния мазен вкус на ангостурата, парливостта на джина и лекотата на ледения сок от кокосови орехи.

— Бива ли го, тате? — запита синът.

От хладилника беше донесъл и бутилка бира, по която се бяха образували студени капчици от слънцето.

— Чудесен е — похвали го бащата. — Сипал си малко повечко джин.

— Налагаше се — обясни Том. — Иначе ледът се стопява много бързо. Трябва да измислим някакви изолатори за чашите, та да не се топи така бързо ледът. Ще измайсторя нещо в училище. Струва ми се, че могат да се направят от корк. Надявам се да ги приготвя за Коледа.

— Погледни Дейв, — каза Томас Хъдсън. Дейвид обработваше, сякаш току-що беше почнала борбата.

— Забележи колко е плосък — рече Том. — Гърдите и гърбът му са еднакви. Като че са слети. Но той има извънредно дълги мускули на ръцете. Еднакво дълги са отпред и отзад. Искам да кажа двуглавите и триглавите мускули. Притежава наистина необикновена конструкция. Странно момче е, но е най-знаменитият брат, какъвто човек може да си представи.

Долу в кокпита Еди пресуши чашата си и пак се зае да трие гърба на Дейвид с кърпата. После избърса гърдите и дългите му ръце.

— Добре ли си, Дейви?

Момчето кимна.

— Слушай — започна Еди, — видях веднъж един зрял мъж, в раменете як като бик, който се изплаши и се отказа посред битката, каквато ти сега водиш с рибата.

Дейвид продължи да се занимава с въдицата.

— Снажен мъжага. Баща ти и Роджър го познават. Изпечен рибар. С въдиците става и ляга. Улови най-голямата дяволска риба, която човек е хващал, но се изплаши и я заряза от болки. Рибата така го измъчи, че я пусна. А ти продължаваш да се бориш юнашки, Дейви.

Момчето не отрони дума. Пестеше си въздуха, като не спираше да движи пръта: навеждаше го, издигаше го, намотаваше.

— Тая проклетница е толкова яка, защото е мъжка — продължаваше Еди. — Ако беше женска, отдавна да се е предала. Я вътрешностите й щяха да се разкъсат, я сърцето й щеше да се пукне, я хайверът й щеше да се пръсне. При тия риби мъжките са най-силни. А при сума други риби женската е по-издръжлива. Ама не и при рибата-меч. Тя е ужасно силна, Дейви. Ти обаче ще я пребориш.

Шнурът почна наново да се развива, за миг Дейвид притвори очи, опъна босите си крака във фалшборда, отпусна гърба срещу пръта и си пое дъх.

— Добре постъпваш — насърчи го Еди. — Ще се напрягаш само когато я обработваш. Рибата сега се върти. Спирачката я задържа и непрестанно я изморява.

Еди извърна глава и погледна надолу. По начина, по който извъртя очите си, Томас Хъдсън отгатна, че поглежда големия месингов часовник на стената в кабината.

— Часът е три и пет, Роджър — съобщи той. — С рибата се разправяш вече три часа и пет минути, Дейви, момчето ми.

Бяха стигнали до фаза, когато Дейвид би трябвало да набира шнура, ала той, напротив, продължаваше да се развива.

— Пак забива — извика Роджър. — Внимавай, Дейви! Виждаш ли добре шнура, Том?

— Виждам го отлично — отвърна Томас Хъдсън.

Сега наклонът беше много стръмен и се виждаше много дълбоко във водата от върха на надстройката.

— Кой знае дали не забива, за да умре — сподели бащата с най-големия си син. — Това ще съсипе Дейв.

Том поклати глава и прехапа устни.

— Задръж каквото можеш, Дейв! — чу Томас Хъдсън че казва Роджър. — Затегни спирачката и остави рибата да се напъва!

Момчето затегна спирачката толкова, че прътът и шнурът едва издържаха, после я блокира, като се обтегна, за да може да поеме колкото се може по-успешно напрежението. Шнурът продължи да се развива все повече и повече, все по-дълбоко и по-дълбоко.

— Когато рибата спре, смятам, че ще се предаде — рече Роджър на Дейвид. — Изключи двигателите, Том.

— Изключени са — отговори Томас Хъдсън. — Струва ми се, че ако дам малко назад, ще поосвободя шнура.

— Окей. Опитай!

— Давам назад — предупреди Томас Хъдсън. Момчето набра малко шнур, когато се отместиха назад, ала не много и шнурът се опъна страхотно. Сега на макарата имаше по-малко шнур, отколкото при най-тревожното положение по-преди.

— Трябва да излезеш, на кърмата, Дейви! — разпореди Роджър. — Освободи леко спирачката, за да измъкнеш дръжката на пръта!

Момчето освободи спирачката.

— Сега пъхни дръжката в гнездото! Еди, дръж го през кръста!

— Божичко, тате! — възкликна Том. — Рибата забива право към дъното.

Дейвид коленичи на ниската кърма, прътът се наклони до толкова, че върхът се озова под водата, дръжката в коженото гнездо стоеше в колана около кръста му. Андрю се вкопчи в краката на брат си, а Роджър коленичи до него и задебна шнура във водата и малкия остатък от шнура на макарата. Той поклати глава към Томас Хъдсън.

Не оставаха повече от двадесет ярда шнур на барабана, Дейвид се беше надвесил, а половината прът се намираше във водата. Шнурът се намали на петнадесет ярда. Намали се на десет ярда. Внезапно престана да се размотава. Момчето продължаваше да виси над кърмата, по-голямата част от пръта беше във водата. Ала шнурът повече не се развиваше.

— Отнеси го пак на стола, Еди! Леко, леко, леко! — заповяда Роджър. — Щом стане възможно, искам да кажа. Дейвид я спря!

Еди помогна на момчето да се върне на риболовния стол, като го държеше през кръста така, че едно внезапно подръпване на рибата да не може да повлече Дейвид в морето. Той го намести на стола, а момчето пъхна дръжката на пръта във висящото гнездо и с разкрачени крака се опъна назад. Повдигна леко рибата.

— Тегли само когато набираш шнура — посъветва го Роджър. — През останалото време нека тя опъва. Помъчи се да си почиваш в промеждутъците, преди да почнеш наново да я обработваш.

— Надвий я, Дейви! — насърчи го Еди. — Непрекъснато имаше надмощие. Само карай бавно и кротко и ще я умориш!

Томас Хъдсън измести яхтата малко напред, за да докара рибата още повече зад кърмата. Сега над кокпита имаше хубава сянка. Яхтата продължаваше да навлиза полека-лека в открито море и никакъв вятър не къдреше повърхността.

— Тате — каза Том на баща си, — погледнах краката на Дейв, докато приготовлявах коктейлите. Кървяха.

— Протрили са се от натискането в дъските.

— Не може ли да се подложи нещо? Една възглавница, за да ги опира в нея?

— Слез да питаш Еди — посъветва го бащата. — Но не смущавай Дейв.

Двубоят навлезе вече в четвъртия час. Яхтата не преставаше да се плъзга към откритото море, Дейвид изтегляше непрекъснато рибата, а Роджър крепеше облегалката на стола. Сега момчето изглеждаше по-бодро, отколкото преди час, но Томас Хъдсън забеляза по петите му кръв, която беше стекла от ходилата. На слънцето тя лъщеше като лак.

— Как са краката ти, Дейви? — запита Еди.

— Не ме болят — отговори Дейвид. — Болят ме дланите, ръцете и гърбът.

— Да подложа ли възглавница под нозете ти?

Момчето поклати глава.

— Ще залепнат за възглавницата. Отдолу са лепкави. Но не ме болят. Честна дума.

Том се върна на мостика и съобщи:

— Протрили са се ходилата му. Ала и ръцете му са зле. Има мехури, които са се пукнали. Уф, тате, закъсахме!

— Дейв се намира в същото положение, в каквото би се озовал, ако трябваше да гребе срещу силно течение, Томи, или ако трябваше да продължи да изкачва планина, или да язди, когато е грохнал от умора.

— Прав си. Но като го наблюдавам и не съм в състояние да направя нищо, сърцето ми се къса, защото ми е брат.

— Зная, Томи. Но има случаи, когато момчетата трябва да се подложат на изпитание, ако искат да станат мъже. Точно в такова положение се намира сега Дейв.

— Така е. Но като гледам краката и ръцете му, не мога да не се разстройвам, тате.

— Ако ти беше хванал рибата, щеше ли да се съгласиш Роджър или аз да я изтеглим?

— Не. Щях да упорствувам до смърт. Но като наблюдава нещата отстрани, човек ги вижда с други очи.

— Длъжни сме да щадим самочувствието на Дейв. И да преценяваме какво е важно за него.

— Съгласен съм — каза Том унило. — За мене обаче той е само Дейв. Бих желал светът да не бъде устроен така в подобни неща да не се случват на братя.

— Аз също — потвърди бащата. — Имаш рядко добре сърце, Томи. Ще ти кажа, че отдавна бих прекъснал двубоя, но зная, че ако Дейвид улови тая риба, в душата му ще се запази за цял живот спомен, който ще му дава силя да се справя с трудностите.

Точно тогава се обади Еди, който погледна зад гърба си в кабината.

— Стана вече четири часът, Роджър. Пийни малко водица, Дейв. Как се чувствуваш?

— Чудесно.

— Сетих се каква полезна работа мога да свърша — рече Том. — Ще приготвя едно питие за Еди. Искаш ли и ти един коктейл, тате?

— Благодаря. Тоя път ще се откажа — отвърна бащата. Том слезе. Томас Хъдсън наблюдаваше как Дейвид се напъваше бавно, отпаднало, ала упорито. Наведен над него, Роджър му шептеше нещо. Еди пък се беше надвесил над кърмата и следеше наклона на шнура във водата. Бащата се помъчи да си представи как изглеждат дълбочините, където плаваше рибата-меч. Естествено, цареше мрак, но вероятно тя виждаше в тъмнината, както конете виждат нощем. Сигурно беше и много студено.

Запита се дали рибата е сама и дали не я придружава друга риба. Не бяха видели втора риба, ала това не доказваше, че рибата е сама. Можеше да има още една риба в мрака и студа.

Запита се също защо рибата спря, когато заби толкова дълбоко последния път. Беше ли достигнала най-голямата дълбочина, която би могла да издържи, както самолет достига своя таван на височина? Или опънат срещу дъгата на пръта, силната спирачка върху шнура и триещото съпротивление на водата я бяха изтощили, та сега плаваше спокойно в избраната посока? Дали не се изкачваше полека-лека, малко по малко, когато Дейвид я теглеше? Не се ли изкачваше послушно, за да облекчи болезненото опъване? Томас Хъдсън си каза, че тази е вероятната причина и че Дейвид ще има да бере още ядове, ако силите на жертвата не са изчерпани.

Том отнесе на Еди бутилката му, той отпи дълга глътка и замоли момчето да я сложи в кутията за стръвта на хлад.

— Там ще ми бъде под ръка — добави той. — Ако продължа да гледам как Дейви се бори с проклетницата, ще се пропия адски.

— Ще ти я донасям, колчем ти се припие — вметна Андрю.

— Не я носи, когато ми се припие — забеляза Еди, — ами когато изрично кажа.

Най-голямото момче се качи при баща си и двамата се вгледаха в Еди, който, наведен над Дейв, се взираше в очите му. Роджър крепеше стола и наблюдаваше шнура.

— Слушай, Дейви — почна Еди, без да откъсва поглед от момчето, — ръцете и краката не са важни. Могат да те болят и да изглеждат зле, но са без значение. Такива ръце и нозе имат всички рибари. Следния път ще заякнат. Как е обаче главата, момче?

— Чудесно — отговори Дейвид.

— Тогава бог да те благослови и не изпускай тая проклетница! Скоро ще ни влезе в ръчичките!

— Дейви — обърна се Роджър към момчето, — искаш ли да я измъкна аз?

Дейвид заклати глава.

— Сега няма да бъде отстъпление. Ще бъде израз на здрав разум. Можем да я извадим аз или баща ти.

— Не се ли справям, както трябва? — докачи се момчето.

— Не, справяш се безупречно.

— Тогава защо трябва да се откажа?

— Защото, те измъчва ужасно, Дейви — обясни Роджър. — Не искам да ти причини болка.

— В проклетата й уста е забита въдицата — потрепера гласът на Дейвид. — Не тя ме измъчва, аз я измъчвам. Мръсница!

— Твоя воля, Дейв — отстъпи Роджър. — Стара проклетница! Дърта проклетница!

— Той плаче — прошепна Андрю, който се качи на мостика и застана до Том и баща си. — Ругае, за да му олекне.

— Стига си плямпал, коннико! — клъцна го Том.

— Малко ме е еня дали ще ме убие проклетата мръсница! — разпали се Дейвид. — Бога ми, не я мразя. Обичам я!

— По-добре млъкни — посъветва го Еди. — Пести си въздуха!

Еди погледна Роджър, ала Роджър сви безпомощно рамене.

— Ако продължаваш така възбудено, ще измъкна пръта от ръцете ти! — закани се Еди.

— Винаги съм възбуден — оправда се момчето. — Но не се издавам, затова никой не подозира. Сега не съм по-зле. Само дето дърдоря повече.

— Добре. Тогава млъквай и карай по-кротко! — придума го Еди. — Успокой, се и ще видиш как ще я докопаме!

— Ще се успокоя — смири се момчето. — Съжалявам за жлъчните думи. Нямам нищо против рибата. Напротив, тя е най-знаменитата риба на света!

— Анди, подай ми шишето с чист спирт! — каза Еди. — Ще освежа раменете и краката му — сподели той с Роджър. — Не смея да го мокря повече с ледената вода, за да не се схванат мускулите му.

Еди погледна в кабината и оповести:

— Точно пет и половина, Роджър.

Сетне се обърна към Дейвид:

— Сега не ти ли, е много горещо, Дейви?

Момчето поклати глава.

— Боях се от обедното слънце, дето припичаше право, над главите — рече Еди. — Сега вече няма никаква опасност за тебе, Дейви. Само карай кротко и ще измъкнеш тая хубостница. Дано я извлечем, преди да се е мръкнало!

Момчето кимна.

— Тате, виждал ли си риба да се бори така отчаяно? — попита Том.

— Виждал съм — отговори бащата.

— Колко пъти?

— Не зная. Томи. В Гълфстрийма се срещат ужасни риби. А има и големи риби, които се предават лесно.

— Защо?

— Предполагам, защото са застарели и затлъстели. Струва ми се, че някои дори са престарели. Затова част от най-големите риби сами си търсят смъртта.

Отдавна не се виждаха наоколо лодки, беше късно следобед, яхтата се намираше далече в открито море между острова и фара на островчето Грейт Айзък.

— Опитай още веднъж, Дейви! — препоръча Роджър. Момчето наведе гръб, изпружи разкрачените си крака и прътът вместо да се задържи неподвижно, бавно се издигна.

— Принуди я да отстъпи — насърчи го Роджър. — Набери тоя шнур и опитай пак!

Момчето повдигна и отново намота шнура.

— Качва се — каза Роджър на Дейвид. — Дръж я стегнато!

Дейвид продължи да работи като машина или по-скоро като много изморено момче, работещо машинално.

— Удари часът — ободри го Роджър. — Рибата се издига. Том, съвсем малко напред. Ще я измъкнем откъм левия борд, стига да успеем.

— Давам съвсем малко напред — пригласи Томас Хъдсън.

— Сега умната! — продължи Роджър. — Ще трябва да я извлечем там, където Еди би могъл да я прихване с манджата и където бихме могли да прехвърлим примката. Аз ще се занимая с водача. Томи, слез да крепиш стола и да следиш да не се заплете шнурът на пръта, когато поема водача. Дръж непрекъснато шнура отпуснат за в случай, че ми се наложи да освободя рибата. Анди, ти ще помагаш на Еди, с каквото можеш. Ще му подадеш примката и бухалката, щом ги поиска.

Рибата се издигаше непрестанно и Дейвид набираше непрекъснато шнура.

— Том, по-добре слез на долното кормило! — извика го Роджър.

— Тъкмо се канех да сляза — отзова се Томас Хъдсън.

— Извинявай тогава — каза Роджър. — Дейви, помни, че ако рибата се изплъзне и се наложи да я освободя, трябва да държиш пръта вдигнат и да бъдеш готов за всичко. Щом хвана водача, отслаби спирачката.

— Навивай шнура на барабана равномерно! — намеси се Еди. — Не бива точно сега да се заплете.

Томас Хъдсън слезе от горния мостик в кокпита и застана пред кормилното колело и приборите. Оттук не можеше да се наблюдава във водата така удобно, както от надстройката, но можеше да се маневрира по-леко в случай на непредвидено усложнение и връзката беше по-лесна. Видя му се странно, когато се озова на една и съща височина със сцената на зрелището, което следеше отвисоко толкова часа. Имаше чувството, че се е преместил от ложа непосредствено до театрална сцена, боксов ринг или състезателна писта. Отгоре всички участвуващи изглеждаха по-едри, по-близки, по-високи, без да бъдат деформирани от разстоянието. Забеляза кървящите ръце на Дейвид и краката му, по които кръвта се беше стекла на струйки, лъщящи като лак; съзря тигелите от препаската, врязали се в гърба на момчето, и долови почти отчаяното му изражение, когато Дейвид извърна лице в последния етап от изтеглянето на плячката. Томас Хъдсън надзърна в кабината: месинговият часовник показваше шест без десет. Сега, когато морето беше съвсем близо, то му се стори различно, понеже го наблюдаваше от сянката, където се виждаше огънатият прът на момчето, белият шнур, наклонен в тъмната вода, и непрекъснатото повдигане и сваляне на пръта. Еди беше коленичил отзад, като стискаше канджата в ръцете си, които бяха покрити с лунички, избили от слънцето, и се взираше в почти лилавата вода, мъчейки се да зърне рибата. Томас Хъдсън забеляза въжените възли около дръжката на канджата и въжето, завързано за буксирния кнехт на кърмата, после пак погледна гърба на Дейвид, изпънатите му крака и дългите ръце, държащи пръта.

— Виждаш ли я, Еди? — обади се Роджър от площадката, където крепеше стола.

— Още не. Набирай мъжката, Дейви!

Момчето продължи да издига, да сваля, да навива. Барабанът, натежал вече от шнура, приемаше по една нова намотка при всяко наклоняване.

Внезапно рибата се дръпна, прътът се огъна към водата, въжето почна да се развива.

— Не. Невъзможно! — изпъшка Дейвид.

— Всичко е възможно — възрази Еди. — Никога не се знае какво ще я прихване.

Но скоро момчето повдигна пръта, напрягайки се под тежестта, и след първото повдигане шнурът взе отново да се ниже така леко и равномерно, както преди.

— Издържа само за миг — забеляза Еди.

С килната назад филцова шапка той се втренчи в прозрачната, тъмнолилава вода.

— Ето я! — извика той.

Томас Хъдсън се плъзна бързо от кормилното колело до кърмата, за да погледне в морето. Рибата се показа в дълбочината зад яхтата. Изглеждаше мъничка и скъсена от разстоянието, ала за краткото време, през което я наблюдаваше, тя растеше непрекъснато. Не така устремно, както наедрява приближаващ се самолет, но със същата неизменност.

Бащата сложи ръка на рамото на сина си и се върна при кормилото. Тогава чу, че Анди казва: «Погледнете я!» Този път и от кормилното-колело рибата можеше да се види дълбоко във водата зад кърмата. Сега имаше кафяв цвят и беше нараснала значително на дължина и обем.

— Задръж същия ход! — обади се Роджър, без да се обръща назад.

— Задържам същия ход — отвърна Томас Хъдсън.

— Господи, погледнете я! — възкликна Том.

Сега рибата беше наистина огромна, по-голяма от коя да е риба-меч, която Томас Хъдсън беше виждал през живота си. Изглеждаше в цялата си дължина лилавосиня, не кафява. Плаваше бавно и неотклонно в същата посока като яхтата, зад кърмата и отдясно на Дейвид.

— Остави я да се приближи, Дейви! — посъветва го Роджър. — Тъкмо се задава.

— Преден съвсем малко! — нареди Роджър, дебнейки плячката.

— Давам преден съвсем малко — пригласи Томас Хъдсън.

— Навивай макарата! — каза Еди на Дейвид.

Томас Хъдсън забеляза как от водата се подаде вирбелът на водача.

— Още малко напред! — заповяда Роджър.

— Давам още малко напред — повтори Томас Хъдсън. Той наблюдаваше рибата, извъртайки кърмата в посоката, която тя следваше. Вече виждаше цялата й грамадна дължина, големия широк меч отпред, порещата водата перка на широкия гръб и огромната опашка, която се движеше почти незабелязано.

— Още съвсем малко напред! — обади се Роджър. — Давам още съвсем малко напред. Сега водачът стигна до Дейвид.

— Готов ли си, Еди? — запита Роджър.

— Готов съм — отговори Еди.

— Наблюдавай я, Том! — заръча Роджър и като се наведе, хвана кабелния водач.

— Освободи спирачката! — нареди той на Дейвид и почна да издига бавно рибата, държейки и обтягайки тежкия кабел, за да го притегли до канджата.

Рибата се, показа толкова дълга, колкото и широка, наподобяваща грамаден дънер във водата. Дейвид я дебнеше и поглеждаше крадешком върха на пръта, за да се увери, че не се е заплел шнурът. За пръв път от шест часа не усещаше опъване в гърба, раменете и краката. Томас Хъдсън забеляза как мускулите на краката му се свиват и треперят. Еди се наведе встрани с канджата, а Роджър продължи да вдига бавно.

— Трябва да е над хиляда фунта — каза Еди, сетне добави спокойно: — Роджър, въдицата се държи само на един шнец.

— Можеш ли да я стигнеш? — попита Роджър.

— Още не. Тегли леко, много леко!

Роджър продължи да опъва кабела и грамадната риба се издигна постепенно към яхтата.

— Ще се скъса — предупреди Еди. — Държи се като по чудо.

— А сега можеш ли да я стигнеш? — осведоми се Роджър, без да измени гласа си.

— Още не — отговори Еди невъзмутимо.

Роджър повдигна толкова внимателно и плавно, колкото можеше. После внезапно се вдърви, напрежението в кабела изчезна и в ръцете му остана освободеният водач.

Еди се втурна с канджата във водата, скочи в морето, за да се опита да забие канджата в рибата, ако успее да я достигне.

Напразно. Голямата риба увисна в дълбочината, откривайки се подобно на грамадна лилава птица, сетне се придвижи бавно надолу. Видяха я как се спуска, става все по-малка и по-малка, докато се изгуби накрая.

Шапката на Еди плаваше в спокойната вода, той се крепеше за дръжката на канджата, завързана с въже за буксирния кнехт на кърмата. Роджър прегърна Дейвид и Томас Хъдсън видя как раменете на момчето се разтресоха. Ала остави Роджър да се занимава със сина му.

— Спусни стълбата, за да се качи Еди! — нареди той на Том. — Анди, прибери пръта на Дейви! Освободи куката!

Роджър вдигна Дейвид от стола, и го отнесе до леглото откъм десния борд на кокпита, където го положи. Ръцете изостанаха на раменете на момчето, което се просна по очи.

Еди се качи на борда, от мокрите му дрехи се стичаше вода и той взе да се съблича. Андрю прибра шапката му с канджата, а Томас Хъдсън слезе в кабината, за да донесе риза и дочен панталон, на Еди и риза и шорти на Дейвид. С изненада установи, че не го вълнуват други чувства, освен съжаление и любов към Дейвид. Всички останали чувства се бяха изпепелили по време на двубоя.

Когато се върна, синът му лежеше ничком гол, а Роджър го разтриваше със спирт.

— Болят ме раменете и опашката — предупреди момчето. — Моля по-внимателно, мистър Дейвис.

— Болят те, защото са натъртени — забеляза Еди. — Баща ти ще намаже ръцете и краката ти с меркурохром. От него няма да те боли.

— Сложи си тая риза, Дейви — каза бащата, — че ще настинеш! Том, донеси някое от по-леките одеяла за брат си!

Томас Хъдсън намаза с меркурохром местата, където препаската беше протрила гърба на момчето, и му помогна облече ризата.

— Сега ми е по-добре — прошепна момчето с отпаднал глас. — Мога ли да получа един «кок», тате?

— Кока-кола? Разбира се отговори бащата. — След малко Еди ще ти донесе супа.

— Не съм гладен. Сега засега не бих могъл да ям.

— Ще почакаме — успокои го Томас Хъдсън.

— Зная какво ти е — вметна Андрю, когато донесе кока-колата.

— Никой не знае какво ми е — отвърна брат му, Томас Хъдсън даде на най-голямото момче курса по компаса, за да насочи яхтата към острова.

— Синхронизирай двигателите на триста, Томи! — нареди той. — Ще видим фара, когато се стъмни, и тогава ще коригирам курса.

— Моля те проверявай ме сегиз-тогиз, тате. И на тебе ли ти е тежко като на мене?

— Нищо не можеше да се направи.

— Все пак Еди се опита — каза Том. — Не всеки би скочил в тоя океан подир една риба.

— Размина му се на Еди — забеляза бащата. — Можеше, да си изпати адски, докато се намираше в морето, ако беше забил канджата в рибата.

— Еди щеше да се справи някак си — защити го Том. — Добре ли са синхронизирани моторите?

— Вслушвай се! — посъветва го бащата. — Не се води само по скоростомерите!

Томас Хъдсън отиде при леглото и седна до Дейвид, който се беше завил с лекото одеяло. Еди превързваше ръцете му, а Роджър — краката.

— Здравей, тате! — каза синът, погледна баща си и отмести очи.

— Ужасно съжалявам, Дейви — почна Томас Хъдсън. — Издържа най-хубавата битка, на каквато съм присъствувал. Надмина Роджър и всички други.

— Благодаря ти, тате. По-добре да не говорим за случилото се.

— Искаш ли още нещо, Дейви?

— Още един «кок».

Бащата намери шише изстудена кока-кола в леда на кутията за стръв и я отвори. Седна до сина си. Дейвид изпи кока-колата с ръката, която Еди беше превързал.

— Бях сготвил малко супа. Сложих я да се стопли съобщи Еди. — Да подгрея ли и малко от лютивия сос, Том? Имаме мидена салата.

— Подгрей го — съгласи се Томас Хъдсън. От закуска не сме яли. А Роджър не е пийнал нищо цял ден.

— Току-що изпих бутилка бира — отговори Роджър.

— Еди — запита Дейвид, — колко би могла да тежи рибата в действителност?

— Над хиляда фунта — отвърна Еди.

— Благодаря ти много, дето скочи в морето — каза момчето. — Много ти благодаря.

— Поврага! Какво друго можех да сторя.

— Тате, дали наистина тежеше хиляда фунта?

— Сигурен съм. Никога не съм виждал по-голяма риба, независимо дали са били риби-меч или макайри.

Слънцето беше залязло, яхтата, тласкана от двигателите, напредваше в спокойното море, като пореше бързо същата вода, в която беше пъплила толкова бавно през изтеклите часове.

Сега и Андрю приседна в края на широкото легло.

— Здравей, коннико! — закачи го Дейвид.

— Ако я беше хванал — рече Андрю, — щеше да станеш, най-прочутото момче на света.

— Не ми трябва да се прочувам. Това е работа за тебе.

— И ние щяхме да се прочуем като твои братя — увери го Андрю. — Говоря сериозно.

— А аз щях да се прочуя като твой приятел — подхвърли Роджър.

— Аз пък, защото управлявах яхтата — обади се Томас Хъдсън. — Еди пък, защото помагаше с канджата.

— Еди щеше да се прочуе всякак — допълни Андрю.

— А Томи щеше да се прочуе, задето приготви толкова коктейли. Докато трая страхотната битка, Томи се грижеше за напитките.

— Ами рибата? Нямаше ли да се прочуе и тя? — полюбопитствува Дейвид.

Сега момчето се беше съвзело. Или поне си беше възвърнало способността да разговаря.

— Тя щеше да се прочуе повече от всички — отговори Андрю. — Щеше да се обезсмърти.

— Надявам се, че нищо лошо не й се е случило — забеляза Дейвид. — Дано се е отървала здрава и читава.

— Сигурен съм, че нищо й няма — потвърди Роджър. — По начина, по който висеше на въдицата и по който се бори, заключавам, че е здрава и читава.

— Друг път ще ви разкажа какво тегло претегли рибата — каза момчето.

— Разкажи сега — подкани го Андрю.

— Сега съм изморен, пък и ще помислите, че съм полудял.

— Разкажи сега. Поне съвсем малко — настоя Андрю.

— И е зная дали няма да бъде по-добре да мълча. Какво мислиш, тате?

— Говори! — посъветва го бащата.

— Добре — съгласи се момчето и затвори плътно очите си. — В най-тежките мигове, когато бях най-изморен, не знаех повече кой е рибата и кой е рибарят.

— Разбирам те — потвърди Роджър.

— И тогава я обикнах повече от всичко на земята.

— Наистина ли я обикна? — обади се Андрю.

— Да, наистина я обикнах.

— Хм — нацупи се Андрю. — Това пък не го разбирам.

— Обикнах я толкова, че когато я видях да се издига, не ми стигнаха сили — призна Дейвид все още с притворени очи. — Единственото, което желаех, беше да я видя отблизо.

— Разбирам — рече Роджър.

— Сега не давам и ръждиво копче, че я изтървах — завърши момчето. — Малко ме е еня за рекордите. Въобразявах си само, че се боря за рекорди. Радвам се, че и тя, и аз сме здрави и читави. Ние не сме неприятели.

— Драго ми е, че ни разказа какво ти е било на душата — добави Томас Хъдсън.

— Много ви благодаря, мистър Дейвис, за думите, които ми казахте в първия миг, когато я изтървах — продължи Дейвид все със затворени очи.

Бащата никога не узна какво беше казал Роджър на сина му.

10

Тая нощ в дълбокото затишие, преди да се надигне вятърът, Томас Хъдсън седеше в креслото и се опитваше да чете. Другите спяха, ала той чувствуваше, че няма да може да заспи, та реши да почете, докато го налегне сънят. Не успя обаче да се съсредоточи и се размисли върху изтеклия ден. Запрехвърля преживяното от начало докрай и му се стори, че децата с изключение на Том се бяха откъснали много от баща си или че бащата се беше откъснал много от синовете си.

Дейвид се беше сприятелил с Роджър. Томас Хъдсън желаеше момчето да извлече колкото се може по-голяма полза от Роджър, защото в часове на действие писателят разкриваше красивата, здравата си страна, докато във всекидневния живот и в творчеството си разголваше некрасивата, нездравата си страна. За бащата Дейвид беше винаги загадка достойна за обич. Но Роджър се погаждаше по-добре с юношата, отколкото Томас Хъдсън. Бащата се радваше на това взаимно разбирателство и въпреки това тая нощ се почувствува някак изоставен.

Томас Хъдсън не харесваше и поведението на Андрю, макар да съзнаваше, че синът му е още дете и не бива да го кори. Всъщност момчето не беше извършило нищо лошо и се беше държало много добре. Ала в Андрю се криеше нещо, което не вдъхваше доверие.

«Какъв жалък и себичен начин да съдиш същества, които обичаш! — упрекна се Томас Хъдсън. — Защо не си припомниш деня като цяло, без да го анализираш и да го дробиш на късчета? Я върви да си легнеш — подкани се той — и се постарай да заспиш! Прати всичко по дяволите! А утре сутринта ще подновиш ритъма на живота си. Момчетата няма да бъдат още дълго при тебе. Помъчи се да им осигуриш повече щастливи мигове. Погрижих се — оправда се Томас Хъдсън. — Погрижих се и за момчетата; и за Роджър. Но и ти получи много щастие — додаде той. — Да, вярно е. Днес все пак някои неща ме изплашиха. — После добави: В действителност всеки ден могат да се открият поводи за безпокойство. Върви си, лягай и дано заспиш! Помни, че желаеш и утре всички да бъдат щастливи!»

През нощта духна буен югозападен вятър, който понамаля призори. Палмите се наклоняваха, капаците на прозорците се блъскаха, хартии хвърчаха, прибоят заливаше плажа.

Роджър беше излязъл, когато Томас Хъдсън слезе, за да закуси сам. Момчетата още спяха. Той се зае с писмата, донесение рейсовия кораб, който веднъж в седмицата доставяше от континента лед, месо, пресни зеленчуци, бензин и други продукти. Вятърът напираше толкова, силно, че когато Томас Хъдсън сложи на масата едно писмо, наложи се да го затисне с кафената чаша, за да не хвръкне.

— Да затворя ли вратата? — попита Джоузеф.

— Не. Само ако вятърът почне да събаря предметите.

— Мистър Роджър отиде да се поразходи по плажа — съобщи прислужникът. — Запъти се към края на острова.

Томас Хъдсън продължи да чете писмата.

— Заповядайте вестника — добави Джоузеф. — Току-що го изгладих с ютията, за да се изправят гънките на рулото.

— Благодаря ти, Джоузеф.

— Мистър Том, вярно ли е онуй за рибата? Дето ми разправи Еди?

— Какво ти разправи?

— Колко голяма била и как избягала тъкмо когато щял да я закачи с канджата. — Вярно е.

— Язък! Ако не беше пристигнал рейсовият кораб, нямаше да остана да пренасям лед и бакалия, щях да дойда с вас. Щях да скоча подир рибата, за да я хвана с канджата.

— Еди се хвърли.

— Това не ми каза — смънка прислужникът.

— Моля, налей ми още кафе, Джоузеф, и дай ми още една асимина[65] — рече Томас Хъдсън. Чувствуваше се гладен, а и вятърът подсилваше апетита му. — Не донесе ли рейсовият кораб и бекон?

— Мисля, че имаме и бекон — отговори прислужникът. — Добре си похапвате таз заран.

— Замоли Еди да дойде!

— Еди отиде да му превържат окото.

— Какво му е на окото?

— Ударили го с юмрук.

Томас Хъдсън се десети за повода на сбиването.

— Другаде ударен ли е?

— Били са го яката — обясни Джоузеф. — Защото не му вярвали в разните барове. Никой няма да хване вяра на историята, дето я разправя. Много жалко.

— Къде се е бил?

— Навсякъде. Навсякъде, където не повярвали на приказките му. Сега никой повече не му вярва. Нощес хората заявяваха, че не му вярват, без дори да знаят за какво става дума, само и само за да го дразнят. Трябва да се е бил с всички побойници на острова. Довечера, толкова съм уверен, колкото че сега ви виждам да закусвате, ще дойдат нехранимайковци чак от Мидъл Кий, за да го предизвикат. Сега на строежа в Мидъл Кий се намират неколцина страхотни побойници.

— Ще бъде по-добре да го придружи мистър Дейвис — забеляза Томас Хъдсън.

— Уха! — грейна лицето на прислужника. — «Тая нощ ще падне голяма веселба».

Томас Хъдсън изпи кафето, изяде изстудената асимина, върху която изстиска сока на един сладък лимон, и след това четири резена бекон, които донесе Джоузеф.

— Личи, че ви се услажда яденето — вметна прислужникът. — Драго ми е, като ви гледам с каква охота се храните.

— Аз изобщо си похапвам.

— Чат-пат.

Джоузеф наля още една чаша кафе и Томас Хъдсън я отнесе на писалищната си маса, защото искаше да отговори на двете писма, които възнамеряваше да изпрати с пощенския кораб.

— Прескочи до Еди и му кажи да приготви списъка на нещата, които трябва да поръчаме! — нареди той на прислужника. — Сетне донеси списъка, за да го прегледам! Има ли кафе за мистър Роджър?

— Той вече пи кафе.

Томас Хъдсън написа двете писма на работната си маса на горния етаж. Дойде Еди със списъка на продуктите за идната седмица, които трябваше да достави рейсовият кораб. Изглеждаше твърде зле. Лечението не беше облекчило окото му, устата и бузите бяха подпухнали. Подуто беше и едното му ухо. Разкъсаните устни бяха намазани с меркурохром, чийто ярък цвят придаваше по-скоро комичен вид на лицето му.

— Нощес се изложих — изфъфли Еди. — Смятам, че не съм пропуснал нищо в списъка, Том.

— Защо не се прибереш в къщи, за да си починеш, докато ти мине?

— В къщи се чувствувам още по-зле — обясни Еди. — Довечера ще си легна рано.

— Престани да се биеш заради рибата! — посъветва го Томас Хъдсън. — Безсмислено е!

— Ще ви послушам — процеди Еди през своите разцепени и подути устни, намазани с червен мехлем. — Очаквах, че истината ще възтържествува и правдата ще победи, но все по-нови и нови неверници смазваха истината и я тръшваха на задника й.

— Джоузеф каза, че си се бил с мнозина.

— Докато някой ме отведе у дома — призна Еди. — Май че беше Бени Добродушния. Той и стражарят не допуснаха да ме премажат от бой.

— Нима не си пребит?

— Бит съм, но не съм пребит. Поврага, трябваше да присъствувате на побоищата, Том!

— Радвам се, че не съм присъствувал. Опита ли се някой наистина да те пребие?

— Не допускам. Искаха само да ми докажат, че не съм прав. Но стражарят ми повярва.

— Нима?

— Да. Тон и Боби. Само те ми повярваха. Стражарят ги предупреди, че ще арестува всеки, който ме удари пръв. Отзарана ме пита дали е имало някой да посегне пръв на мене. Отговорих, че все аз пръв съм налитал на бой. Случи се лоша нощ за истината и правдата, Том. Съвсем лоша нощ.

— Сериозно ли искаш да сготвиш обеда?

— Защо да не искам? — отвърна Еди. — От рейсовия кораб получихме пържоли. Само крехчина. Трябва да ги видите. Смятам да сготвя и картофено пюре, пикантен сос и перуански бял боб. За салата ще имаме маруля и пресен грейпфрут. Момчетата обичат пай, а от консервираните къпинови малини, дето ни донесоха, ще стане чудесен пай. От рейсовия кораб взех и сладолед, за да гарнирам пая. Какво ще кажете? Иска ми се да поугоя нашия славен Дейвид.

— Какво възнамеряваше да правиш, когато скочи с канджата във водата?

— Възнамерявах да забия канджата точно под перката и тя щеше да умъртви рибата, щом се опъне въжето. После веднага щях да побягна, за да се прибера на яхтата.

— Как изглеждаше рибата под водата?

— Беше широка колкото лодка, Том. Цялата лилава, окото й ми се стори голямо колкото ръката ви. Беше черна, а коремът имаше сребрист цвят. Мечът изглеждаше ужасен. Като скочих, рибата тъкмо свиваше бавно надолу, ама не успях да я настигна, защото ми попречи дългата дръжка на канджата. Беше много лека и остана на повърхността. Тъй че скочих напусто.

— Рибата погледна ли те?

— Май че не. Не й беше до гледане, нехаеше за всичко.

— Смяташ ли, че беше изморена?

— Смятам, че силите й се бяха изчерпали. Готова беше да се предаде.

— Никога повече няма да видим такова чудо.

— Да. До края на живота си. Вече се убедих, че никога няма да накарам хората да ми повярват.

— Ще нарисувам рибата за Дейвид.

— Тогава я нарисувайте точно такава, каквато беше. Не я изопачавайте, както изкълчвате някои неща, когато рисувате.

— Ще я нарисувам по-точно, отколкото би изглеждала на снимка.

— Виж такива картини ми допадат.

— Ще бъде ужасно трудно да се нарисува подводната част.

— Ще прилича ли на оная картина с водните вихрушки в бара на Боби?

— Не, ще бъде различна, ала се надявам, че ще стане и по-хубава. Днес ще нахвърля скиците.

— Картината с водните вихрушки ми харесва — допълни Еди. — Боби е луд по нея и може да накара всекиго, който я загледа да повярва, че наистина е имало толкова много водни вихрушки. Но ще бъде адски хубаво да се нарисува картина с рибата във водата.

— Надявам се, че ще успея — каза Томас Хъдсън.

— Не бихте ли могли да нарисувате рибата както подскача във водата?

— Смятам, че бих могъл.

— Нарисувайте тогава две картини, Том. Едната как рибата се е изхвърлила, другата как Роджър я измъква с водача, Дейвид седи на риболовния стол, а аз стоя на кърмата. После бихме могли да снемем картините.

— Ще почна със скиците.

— Ако речете да ме питате за нещо, ще ме намерите в кухнята. Още ли спят момчетата?

— И трите.

— Поврага! Откак изтървахме рибата, не искам и да зная за нищо. Но ще трябва да сготвя вкусни гозби.

— Да имаше сега една пиявица за отока на окото ти!

— Поврага! Малко ме е еня за окото! Виждам отлично.

— Ще оставя момчетата да се наспят хубаво.

— Щом станат, Джо да ме извика, за да им донеса закуската. Ако се събудят много късно, няма да им давам много ядене, за да не си развалят обеда. Видяхте ли какво месо получихме?

— Не.

— Бива си го. Скъпичко е, ама си струва парите, Том. Такова месо никой на острова не е ял през живота си. Чудя се какви са тия говеда, дето дават такова месо.

— Трупът им е нисък, стига кажи-речи до земята — поясни Томас Хъдсън. — И е почти толкова широк, колкото и дълъг.

— Бога ми, трябва да са здравата угоени — продължи Еди — Ще ми се да ги видя как изглеждат живи. Тук никой не коли крава, докато не посталяса от недояждане. Месото нагарча. Тук хората ще си глътнат езика, ако вкусят месо като онуй, дето го купуваме. Няма да познаят какво е. Май ще се поболеят.

— Трябва да довърша тия писма — извини се Томас Хъдсън.

— Прощавайте, Том.

След като приключи с кореспонденцията, отговаряйки на още две делови писма, които възнамеряваше да отложи за следния рейс, провери списъка на продуктите за идната неделя и написа чек за седмичните доставки, прибавяйки неизменните десет процента мито върху всички стоки, внасяни от континента, Томас Хъдсън слезе на държавния пристан, където рейсовият кораб товареше стоки. Капитанът приемаше поръчки от островитяните за галантерия, лекарства, кинкалерия, резервни части и какви ли не стоки, които се доставяха от материка. Корабът товареше живи лангусти и миди, а на палубата бяха струпани мидени черупки и празни бензинови и нафтови варели. Туземците стояха на опашка в силния вятър и си чакаха реда, за да влязат в кабината.

— Беше ли всичко наред, Том? — обърна се капитан Ралф от прозореца на каютата към Томас Хъдсън. — Хей, я излез от кабината, човече! Ще влезеш, когато ти дойде редът! — скара се той на един едър негър със сламена шапка. — Наложи се да заменя едно-друго. Как е месото?

— Еди каза, че било великолепно.

— Радвам се. Подай ми писмата и списъка. Навън духа свирепо. Искам да се измъкна със следващия отлив. Извинявай, че съм толкова зает.

— Ще се видим през горната седмица, Ралф. Няма да те бавя повече. Благодаря ти много, драги.

— Ще се постарая да ти доставя всичко идната неделя. Пари трябват ли ти?

— Не. Останаха от миналата седмица.

— Имам пари достатъчно, стига да ти трябват. Окей. Сега е твой ред, Луушиъс. Какво ти е притрябвало? За какво ще си трошиш сега парите?

Томас Хъдсън се върна по кея, където чернокожите се кикотеха, когато вятърът запретваше басмените рокли на девойките и жените, сетне продължи по Кораловия път до «Понсе де Леон».

— Том — пресрещна го мистър Боби, — влизай и сядай! За бога, къде потъна? Току-що изметохме, тъй че барът официално е отворен. Влез, за да използуваш най-хубавата част от деня.

— Прекалено рано е.

— Де-де. Имам чудесна вносна бира. Получихме и бира «Кучешка глава». — Той бръкна в качето с лед, отвори бутилка пилзенско пиво и я подаде на Томас Хъдсън. — Не ти трябва чаша, нали? Подложи си това, пък после ще решиш дали да люснеш или не един коктейл.

— Няма да мога да работя.

— Кой ще ти държи сметка? Както караш, май се преуморяваш. Помисли и за себе си, Том. Само веднъж се живее на тоя свят. Не можеш да рисуваш непрекъснато, я!

— Вчера излязохме с яхтата, та не работих.

Томас Хъдсън се вгледа в голямото платно с водните вихрушки, което висеше на стената в дъното на бара. «Картината е хубава — каза си Томас Хъдсън. — Вложих цялото си умение, което съм постигнал досега».

— Трябваше да я закача по-нависоко — обясни Боби. — Нощес един господин се разпали и понечи да се качи в лодката. Предупредих го, че ще му струва десет хиляди долара, ако промуши крака си през платното. Същото му рече и стражарят. На стражаря му текна една идея за картина, която ще поиска да му нарисуваш, за да я закачи в дома си.

— Каква е тая идея?

— Не я каза. Похвали се само, че имал една много ценна идея, която искал да сподели с тебе.

Томас Хъдсън разгледа платното отблизо. Забеляза тук-таме повреди.

— Бога ми, сигурно ще издържи — заяви гордо Боби. — Снощи един господин изрева и запрати пълна чаша с бира срещу стълба на една от водните вихрушки, за да го пречупи. Не личи дори, че е бил ударен. Даже не се нащърби. Бирата се стече по картината, сякаш беше вода. Бога ми, Том, здравата си я изпипал.

— И все пак няма да издържи безкрайно.

— Бога ми, още не съм забелязал нещо да й е навредило. Но ще я закача на още по-високо. Снощният господин ме ядоса.

Боби подаде на Томас Хъдсън нова бутилка ледена пилзенска бира.

— Том, искам да ти кажа, че крайно съжалявам за рибата. Знаем се с Еди от деца и никога не съм го чувал да лъже. За нещо важно, имам предвид. Искам да кажа, ако го замолиш да ти каже истината.

— Чудовищна история. Не ми се ще да разказвам на никого за случилото се.

— Прав си — съгласи се Боби. — Исках само да знаеш колко много съжалявам. Защо не си допиеш бирата, за да ти приготвя едно питие. Не искам да си разваляме настроението толкова от рано. Какво ще те ободри?

— Чувствувам се достатъчно бодър. Каня се да работя днес следобед, затова не искам да ми натежава главата.

— Щом си рекъл. Ако не сполуча да те склоня, все ще дойде някой друг, когото ще кандърдисам. Погледни оная дяволска яхта. Трябва да е била зверски раздрусана, докато мине през течението, щом гази толкова плитко.

Томас Хъдсън хвърли едно око през отворената врата и зърна красива бяла яхта, напомняща плаващ дворец, която навлизаше в протока. Беше от типа яхти, които се наемат в пристанищата на континента, за да се отиде до островите Флорида Кийз. При тих ден като вчерашния и спокойно гладко море би могла да прекоси Гълфстрийма, ала днес трябва да е била здравата клатена поради ниската си водолиния и високите надстройки. Томас Хъдсън се изненада, че изобщо е успяла да премине през плитчините в такова вълнение.

Яхтата-дворец навлезе малко по-нататък в пристанището, за да хвърли котва. Томас Хъдсън и Боби я наблюдаваха от рамката на вратата. Цялата в бяло и месинг, а и хората, които се мяркаха по палубата, бяха облечени в бяло.

— Клиенти — подметна мистър Боби. — Дано са свестни. Не сме имали истински големи яхти, откакто приключи сезонът за лов на тунец.

— Коя е?

— Никога по-рано не съм я виждал. Хубава яхта все пак. Само че не е построена, за да прекосява Гълфстрийма.

— Вероятно е тръгнала в полунощ, когато морето беше тихо, и бурята я е застигнала по пътя.

— Така ще е — съгласи се Боби. — Сигурно се е клатила и е трещяла здравата. Вятърът шиба, не се шегува. Нейсе, скоро ще разберем кого е докарала. Том, момчето ми, дай да ти приготвя нещо. Разстройваш ме, като не пиеш.

— Добре, налей ми един джин с тоник.

— Нямам тоник. Последната каса я отнесе Джо у вас.

— Тогава едно уиски сауър[66].

— С ирландско уиски и без захар — каза Боби. — Ще приготвя три коктейла. Ето че се задава и Роджър.

Томас Хъдсън видя приятеля си през отворената врата.

Влезе Роджър. Беше бос, носеше избелели дочени панталони и стара моряшка фланелка, която се беше свила от прането. Когато се наведе напред и се облакъти на тезгяха, очертаха се играещите мускули на гърба му. В дрезгавата светлина на бара кожата му изглеждаше много тъмна, а косата беше излиняла от солта и слънцето.

— Децата още спят — обърна се той към Томас Хъдсън. — Някой е бил Еди. Видя ли го?

— Нощес Еди се би де с кого свари — обясни Боби. — Ама не беше бог знае какъв бой.

— Не искам Еди да пострада — каза Роджър.

— Не пострада много сериозно, Роджър — увери го Боби. — Той се черпеше и се биеше с хората, които не искаха да му повярват. Ама от никого не пострада.

— Безпокоя се за Дейвид — сподели Роджър с Томас Хъдсън. — Не трябваше да го оставяме да се бори сам с рибата.

— Предполагам, че се е съвзел — отговори бащата — Спеше здраво. Но отговорността е моя. Аз трябваше да прекратя лова.

— Не. Ти си довери на мене.

— Отговорността се носи от бащата — настоя Томас Хъдсън. — А аз я прехвърлих на тебе, макар да нямах право. Тая отговорност не бива да се стоварва върху други.

— Но аз я поех — противопостави се Роджър. — Не смятах, че ще му навреди. И Еди беше на същото мнение.

— Така е — съгласи се Томас Хъдсън. — И аз не смятах. Залагах на съвсем друго.

— И аз залагах — призна Роджър. — Но сега чувствувам, че съм действувал себично и ми тежи адски.

— Бащата съм аз — рече Томас Хъдсън. — Грешката беше моя.

— Проклета риба — намеси се Боби, като им подаде по едно уиски сауър и постави третото пред себе си. — Да пием за още по-голяма риба.

— Не — възрази Роджър. — Не искам изобщо да виждам по-голяма риба.

— Какво те прихвана, Роджър? — изненада се Боби.

— Нищо ми няма — отвърна Роджър.

— Ще нарисувам две картини с рибата за Дейвид.

— Ще бъде чудесно. Мислиш ли, че ще успееш?

— Може би, ако ми потръгне. Представям си я и смятам, че ще съумея да я нарисувам.

— Ще се справиш великолепно. Ти се справяш с всичко. Кои ли са пътниците на тая яхта?

— Хе, Роджър, тръгнал си да разхождаш угризенията си из целия остров.

— Бос — прекъсна го Роджър.

— Току-що и аз донесох угризенията си тук, като първо минах покрай рейсовия кораб на капитан Ралф.

— Аз не успях да прогоня моите угризения и сигурно няма да се опитвам да ги удавя в алкохола — забеляза Роджър. — Това питие все пак е страшно вкусно, Боби?

— Да — потвърди Боби. — Ще ти приготвя още един коктейл. Прати по дяволите проклетите угризения.

— Не биваше да рискувам с едно дете — сподели Роджър. — Още повече чуждо дете.

— Зависи за какво си рискувал.

— Не, не зависи. Човек не трябва да рискува с деца.

— Зная. Зная за какво рискувах. Съвсем не заради рибата рискувах.

— Безспорно — съгласи се Роджър. — Ала именно затова не биваше да рискуваш. Изобщо не трябваше да допускаш да се стига до такава развръзка.

— Ще му мине, като се наспи. Ще видиш. Той е много твърдо момче.

— Той е моят приказен герой — разпали се Роджър.

— Това е несравнимо по-добре, отколкото когато правеше от себе си приказен герой.

— Не съм ли прав? — защити се Роджър. — Той е и твой герой.

— Прав си — призна Томас Хъдсън. — Герой е и за двама ни.

— Роджър — намеси се Боби, — ти и Том не сте ли роднини?

— Защо?

— Рекох, че сте рода. Няма голяма разлика помежду ви.

— Благодаря — каза Томас Хъдсън. — Благодари му и ти, Роджър.

— Благодаря ти много, Боби — пригласи Роджър. — Наистина ли намираш, че приличам на тая кръстоска от човек и художник?

— Като че сте братовчеди, а и момчетата приличат на двама ви.

— Не сме роднини — обясни Томас Хъдсън. — Живели сме само в един и същи град и сме вършили едни и същи грешки.

— Сипи му тогава пепел! — рече мистър Боби. — Пийте и зарежете приказките за угризения! Хич не им е мястото в бара по това време от деня. Слушал съм изповеди на угризения и от негри, и от помощник-капитани на товарни кораби, и от готвачи на яхти, и от милионери, и от милионерски жени, и от големи контрабандисти на ром, и от бакали, и от еднооки ловни на костенурки, и от галфони, и от какви ли не. Да вървят по дяволите утринните угризения. Силният вятър е тъкмо време за пиене. Край на угризенията. Угризенията са вече отживяла работа. Откакто се яви радиото, всички слушат Би Би Си, та няма място и време за угризения.

— И ти ли слушаш радио, Боби?

— Само Биг Бен. Останалото ми досажда.

— Боби — възхити се Роджър, — ти си знаменит добряк!

— Ами. Ех, не мога да отрека, че ми е мило, като те гледам как се ободри.

— Да, ободрих се — призна Роджър. — Що за хора очакваш да слязат от тази яхта?

— Клиенти. Дайте да пийнем още по едно, та да бъда готов да ги посрещна, независимо кои са.

Докато Боби изстискваше сладките лимони и приготовляваше коктейлите, Роджър каза на Томас Хъдсън:

— Не исках да ти развалям настроението заради Дейвид.

— Не го развали.

— Чини ми се, че го поразвалих. Нейсе, било каквото било. Беше много уместна хапливата ти забележка, че правя от себе си приказен герой.

— Не е в нрава ми да правя хапливи забележки.

— По отношение на мене можеш да ги правиш. Лошото е, че в живота дяволски дълго време не срещнах нещо просто, а аз непрекъснато се стремя към простото.

— Сега ще пропишеш правдиво, просто и добре. Нека това бъде началото.

— Ами ако сам не съм правдив, прост и добър? Мислиш ли, че бих се справил?

— Пиши каквото ти е на душата, но пиши правдиво.

— Ще трябва да постигна по-голяма задълбоченост, Том.

— Ще я постигнеш. Спомни си последния път, когато се видяхме, преди да се срещнем това лято. Ти беше в Ню Йорк с оная фльорца, която гасеше фасовете.

— Тя се самоуби.

— Кога?

— Докато бях в планините. Преди да отида в Калифорния, за да напиша оня сценарий.

— Жалко.

— Тя си беше отдавна набила в главата да се самоубие — обясни Роджър. — Радвам се, че се разделих навреме.

— Ти никога не би се самоубил.

— Кой знае — провлече Роджър. — Самоубийството ми се виждаше много логично.

— Една от причините, поради които не би се самоубил, би била, че щеше да дадеш безобразен пример на момчетата. Как би го изживял Дейв?

— Предполагам, че би ме разбрал. Впрочем, влезе ли ти веднъж мухата в главата, много-много не мислиш за примери.

— Сега говориш нелепости.

Боби плъзна коктейлите на тезгяха.

— Роджър, мелиш ги едни, дето и на мене ми развалят настроението. Вярно е, че ми плащат, за да слушам какво ли не, както думат някои. Ама не искам да чувам такива приказки от приятелите си. Престани, Роджър!

— Престанах.

— Добре. Ха, наздраве! — каза Боби. — Имахме тук един господин от Ню Йорк, който отседна в хотела, но прекарваше по-голямата част от деня в бара, за да пие. Където седне, където стане, все разправяше, че ще се самоубие. Половин зима додява на всички ни. Стражарят го предупреди, че самоубийството е противозаконно деяние. Опитах се да склоня стражаря да го предупреди, че е забранено от закона дори да се говори за самоубийство, но той каза, че трябвало да се посъветва с началствата в Несо. След време хората дотолкова свикнаха с дрънканиците на чужденеца, че мнозина пияници взеха да му правят компания. И ето веднъж той се заприказва с Големия Хари и му повери, че се кани да се самоубие, та търси дружина.

— Те разгеле, намерихме се! — рече му Големия Хари. — Таман аз съм човекът, дето ти трябва.

И Големия Хари му предложи да отидат в Ню Йорк, да се натряскат, докато ги държат краката, сетне да се хвърлят от най-високата постройка право в забвението. Май Големия Хари си представяше, че «забвението» е нещо като предградие. Навярно населено с ирландци.

Господинът-самоубиец посрещна благосклонно хрумването и двоицата говореха за него всеки ден. Явиха се и други кандидати, които предложиха като първа стъпка да отидат до Несо. Големия Хари настояваше обаче за Ню Йорк и накрая заяви на господина-самоубиец, че повече не може да издържа и че е решил да сложи край на живота си.

Наложи се Големия Хари да отиде няколко дни на лов за лангусти, които му поръча капитан Ралф, и докато отсъствуваше, господинът-самоубиец почна да пие на провала. После вземаше някакъв амоняк, произвеждан в Съединените щати, от който като че поизтрезняваше, и пак го удряше на пиянство. Ама всичко се трупаше в организма му.

По онова време всички му викахме «мистър Самоубиец», та му рекох:

— Мистър Самоубиец, ще бъде по-добре да престанете, иначе няма да доживеете, за да стигнете до забвението.

— Аз вече го стигам — отвърна ми той. — Вече съм на път към забвението. Запътил съм се към него. Ето ти за напитките. Взех окончателно решение.

— Заповядайте рестото! — отговорих.

— Не искам ресто. Задръж го за Големия Хари. Да се почерпи, преди да ме настигне.

Тогава се юрна навън и от пристана на Джони Блек се хвърли в протока по време на отлива. Случи се тъмна нощ без месечина и никой не го видя повече, докато подир два дни морето не изхвърли трупа му на горния нос. Оная нощ всички го търсиха къде ли не. Предполагам, че си беше ударил главата в някой стар бетонен блок и отливът го бе отнесъл. Големия Хари се прибра и го жали, докато изпи рестото. То беше остатък от една двайсетдоларова банкнота. Тогава Големия Хари ми каза:

— Ако ме питаш, Боби, мистър Самоубиец беше смахнат!

Точно така излезе, защото когато дойде един от близките му, обясни на управителя на острова, че мистър Самоубиец страдал от някаква болест, наречена маниакално-депресивна психоза. Чувал ли си я, Роджър?

— Нито съм я чувал, нито искам да я чуя.

— Те така те харесвам! — възкликна мистър Боби. — С това проклето забвение шега не бива!

— Майната му на забвението! — допълни Роджър.

11

Обедът се оказа превъзходен. Пържолите бяха зачервени отвън и набраздени от скарата. Ножът проникваше в кората и разкриваше отвътре крехко, сочно месо. Всички си гребяха сос и го сипваха над картофеното пюре, в чиято кремава белота той образуваше локвички. Перуанскнят бял боб, запържен с масло, не беше разварен, марулята беше хрупкава и изстудена, а грейпфрутът — леден.

От вятъра всички бяха пригладнели. Еди се качи и надникна, докато се хранеха. Лицето му изглеждаше много зле.

— Как ви се вижда месцето? — осведоми се той.

— Приказно е! — възкликна Том.

— Дъвчете го бавно — препоръча Еди. — Не го хабете, гълтайки го надве-натри!

— Не бива да се дъвчи много, защото ще се стопи — отговори Том.

— Ще имаме ли десерт, Еди? — запита Дейвид.

— Разбира се. Пай и сладолед.

— Браво! — възхити се Андрю. — Ще ми дадеш ли двойна порция?

— Ще ти дам толкова, че да потънеш. Сладоледът е твърд като камък.

— Какъв е паят?

— С къпинови малини.

— Ами сладоледът?

— С кокосови орехи.

— Откъде го взе?

— Донесе го рейсовият кораб.

По време на обеда пиха леден чай, а след десерта Роджър и Томас Хъдсън пожелаха кафе.

— Еди е великолепен готвач! — забеляза Роджър.

— И ние не бяхме малко пригладнели.

— Не само защото бяхме пригладнели ни се усладиха пържолите. И салатата. И паят.

— Прав си. Еди е прекрасен готвач — съгласи се Томас Хъдсън. — Бива ли го кафето?

— Отлично е.

— Тате — обади се Том, — ако пътниците от яхтата се отбият в бара на мистър Боби, можем ли да отидем, за да им изиграем комедията, че уж Анди е къркач?

— Мистър Боби може да се разсърди. Кой знае дали няма да му създадете неприятности със стражаря.

— Ще сляза да поговоря с мистър Боби и със стражаря. С него сме приятели.

— Добре. Поговори с мистър Боби и поглеждай навън, за да видиш кога ще се зададат хората от яхтата. Какво ще правим с Дейв?

— Не можем ли да го отнесем на ръце? Така по ще му приляга.

— Ще обуя гуменките на Том и ще дойда — каза Дейвид. — Подготви ли програмата, Томи?

— Ще я съчиним по пътя — отговори Том. — Можеш ли още да обръщаш навътре клепачите си?

— Мога.

— Не ги обръщай сега, моля ти се! — намеси се Анди. — Тъкмо съм се нахранил, ще ми се повдигне.

— Като нищо ще те накарам да повърнеш, коннико.

— Недей, моля те. По-късно хич няма да се трогна.

— Искаш ли да дойда с тебе? — запита Роджър Том.

— Ще ми бъде много приятно — отвърна момчето. — Можем дружно да измислим нещо.

— В такъв случай да вървим — предложи Роджър. — Защо не дремнеш за малко, Дейви?

— Ще подремна — съгласи се Дейвид. — Ще почета, докато заспя. Ти какво ще правиш, тате?

— Ще работя на верандата на завет.

— Ще полегна на походното легло и ще те наблюдавам как рисуваш. Няма ли да ти преча?

— Няма. Ще ме подтикнеш да работя по-усърдно.

— Ще се върнем — обеща Роджър. — Какво възнамеряваш да правиш, Анди?

— Иска ми се и аз да дойда, за да се поупражня. Но ми се струва, че ще бъде по-добре да не идвам, защото пътниците може вече да са в бара.

— Правилно — похвали го Том. — Умник си ти, коннико.

Роджър и Том тръгнаха, а бащата работи целия следобед.

Анди го позяпа-позяпа, сетне се запиля нанякъде, а Дейвид ту наблюдаваше баща си, ту четеше, без да говори.

Томас Хъдсън искаше да нарисува най-напред скока на рибата, защото щеше да бъде много по-трудно да я нарисува във водата. Нахвърли две скици, ала ни една от тях не му хареса. Накрая направи трета, която одобри.

— Намираш ли я за сполучлива, Дейви?

— Световна е, тате! Но нали водата изхвръква и когато рибата се изхвърля? Не само, когато пада обратно.

— Разбира се — съгласи се бащата. — Защото рибата трябва да разкъса повърхността.

— Тя се издигна толкова продължително, че трябва да е повлякла сума вода. Представям си как от нея са се отцеждали капки или се е стичала вода, стига човек да можеше да я види достатъчно бързо. Как е нарисувана: когато се изкачва или когато слиза?

— Това е само скица. Изобразил съм я, когато е достигнала най-високата точка.

— Зная, че е само скица, тате. Извинявай, че се меся. Не си въобразявам, че разбирам много от рисуване.

— Ценя мнението ти.

— Еди ще може да се произнесе най-добре. Очите му виждат по-бързо от фотоапарат, а има и добра памет. Не намираш ли, че Еди е изключителен?

— Естествено.

— Всъщност никой не цени Еди така, както заслужава. Само Томи. Възхищавам се на Еди повече, отколкото на всички други, освен тебе и мистър Дейвис. Готви с рядко умение, знае какво ли не и се справя с всичко. Виж как застреля акулата и как вчера се гмурна след рибата.

— А снощи са го били, защото не му повярвали.

— Но, тате, Еди не е нещастен.

— Напротив, щастлив е.

— Дори днес, след като го бяха пребили от бой, беше пак щастлив. Сигурен съм, че е бил щастлив и задето скочи подир рибата.

— Разбира се.

— Бих желал и мистър Дейвис да можеше да бъде така щастлив като Еди.

— Мистър Дейвис има по-сложна природа от Еди.

— Зная. Но си спомням мигове, когато и той изпитва безгрижно щастие. Познавам много добре мистър Дейвис, тате.

— Сега е твърде щастлив. Ала е изгубил безгрижието си.

— Нямах предвид нехайното безгрижие.

— Аз също. Изгубил е все пак част от самоувереността си.

— Да — потвърди Дейвид.

— Иска ми се да си я възвърне. Може би ще си я възвърне, когато пропише наново. Ето, Еди е щастлив, защото има цел, с която се справя добре, и защото върши всеки ден работата си.

— Страхувам се, че мистър Дейвис не би могъл да работи всеки ден като тебе и Еди.

— Не. А има и други неща.

— Зная. Зная твърде много за възрастта си, тате. Но Томи знае двайсет пъти повече от мене и знае най-дяволските неща на света, без да му вредят. А аз се измъчвам от всичко, което зная. Питам се защо.

— Защото влагаш чувства.

— Влагам чувства и се вживявам. Сякаш изкупвам чужди грехове, ако мога така да се изразя.

— Виждам.

— Тате, извинявай, че те занимавам с такива сериозни неща. Зная, че не е прилично. Но понякога ми се иска да поговоря, защото има толкова неща, които не знаем. А когато ги узнаем, те идват и отминават с бързината на морска вълна. Както са днешните вълни.

— Винаги можеш да ме питаш за всичко, Дейви.

— Зная. Благодаря ти. Ще изчакам, струва ми се, за някои неща. Има неща, струва ми се, които човек може да научи само от собствен опит.

— Не намираш ли, че ще бъде по-добре тая «пиянска комедия» в бара на Боби да бъде разиграна само от Том и Анди? Спомни си, че имах неприятности с оня човек, който заяви, че си бил винаги пиян.

— Спомням си. Задето ме видя, че се напих с вино два пъти за три години. По-добре да не говорим за тая случка. Комедията в бара ще ми послужи за удобно извинение, ако случайно пак се напия. Щом съм се напил дваж, бих могъл да се напия и триж. Предполагам, че ще се забавляваме здравата, тате.

— Разигравали ли сте напоследък сцената с мнимите пияници?

— Том и аз се преструваме твърде изкусно. Но Анди ни превъзхожда значително. Анди е гениален. Прави страхотни дяволии. Аз си имам специален номер.

— Какво ново сте измислили напоследък? — продължи да рисува Томас Хъдсън.

— Виждал ли си ме как изпълнявам ролята на идиотче? Монголоидно идиотче?

— Не. А сега как я намираш, Дейви?

Бащата показа скицата.

— Сега е вълшебна — отговори момчето. — Сега съзирам какво си искал да изобразиш. Когато рибата е увиснала във въздуха, непосредствено преди да падне. Наистина ли ще ми подариш картината, тате?

— Наистина.

— Ще я пазя добре.

— Ще бъдат две картини.

— Ще отнеса само едната картина в училище, а другата ще оставя в къщи при мама. Или ти би предпочел да я задържиш тук?

— Не. Може би майка ти ще я хареса. Разкажи ми за други ваши лудории — додаде Томас Хъдсън.

— Правихме страхотни зрелища във влака. Влакът е най-подходящ, струва ми се, защото е пълен с най-различни зрители. Такива зяпльовци не се събират кажи-речи никъде другаде освен във влака. А и не могат да си отидат.

Бащата чу гласа на Роджър в съседната стая, затова взе да почиства и прибира нещата си. Влезе Том и поздрави:

— Здравей, тате! Работи ли добре? Мога ли да видя картината?

Томас Хъдсън му показа двете скици и Том заяви:

— Харесват ми и двете.

— Не харесваш ли едната повече от другата? — запита Дейвид.

— Не. И двете са прекрасни.

Бащата забеляза, че синът му бърза и мисълта му е погълната от друго.

— Как излиза? — осведоми се Дейвид.

— Страхотно! — отговори Том. — Ще бъде световен номер, ако го изиграем, както трябва. Сега всички от яхтата са в бара. Обработвахме ги целия следобед. Преди още да дойдат, се наговорихме с мистър Боби и стражаря. Дотам я докарахме, че мистър Дейвис се напорка, а аз се мъчех да го вразумя.

— Да не сте прекалили?

— Ни на йота — увери Том. — Трябваше да видиш мистър Дейвис. С всяка чаша проличаваше разликата. Но само малко по малко.

— Какво пиеше той?

— Чай. Боби го наля в една бутилка от ром. Наля и една бутилка от джин с вода за Анди.

— Спорях с него. Но така, че да не могат да ме чуят другите. Мистър Боби също участвуваше в комедията, с тази разлика, че се черпеше с истинско питие.

— Ще бъде по-добре да слезем в бара — предложи Дейвид. — Преди мистър Боби да е препил. Как се чувствува мистър Дейвис?

— Великолепно. Той е голям, много голям артист, Дейв.

— Къде е Анди?

— Долу. Упражнява се пред огледалото.

— Ще дойде ли и Еди?

— И Еди, и Джоузеф ще дойдат.

— Кой знае дали ще запомнят ролите си.

— Те имат само по една реплика.

— Еди ще запомни репликата си, но не зная как ще се оправи Джоузеф.

— Ще повтаря чисто и просто подир Еди.

— Предупреден ли е стражарят?

— Предупреден е.

— Колко души са пътниците от яхтата?

— Седмина с две момичета. Едното е миловидно, другото — приказно. То вече съжалява мистър Дейвис.

— Знаменито! — възкликна Дейвид. — Да вървим.

— Как ще слезеш до бара? — запита Том.

— Аз ще го нося — каза Томас Хъдсън.

— Моля, тате, нека обуя обуща с въжени подметки — замоли момчето. — Ще сложа еспадрилите на Томи. Ще стъпвам на външната страна на ходилата, за да не ме болят, и ще се справя.

— Чудесно. Тогава можем да тръгваме. Къде е Роджър?

— Реши да се почерпи на бърза ръка с Еди в името на изкуството — обясни Том. — Твърде дълго се налива с чай, тате.

Навън вятърът продължаваше да духа бясно, когато дружината влезе в «Понсе де Леон». Пътниците от яхтата седяха пред бара и пиеха ромов суизъл[67]. Бяха приятни хора, обгорели от слънцето и облечени в бяло. Държаха се вежливо и сториха място на новодошлите. Двама мъже и първата девойка заемаха единия край до монетния автомат, трима мъже и втората девойка се намираха в другия край до вратата. Хубавото момиче седеше при автомата, ала и другото момиче беше страшно сладко. Роджър, Томас Хъдсън и момчетата се залепиха право за бара. Дейвид не се опита дори да куцука. Мистър Боби изгледа Роджър и изръмжа:

— Пак ли се върна?

Роджър кимна безнадеждно и Боби сложи отпреде му на бара бутилка ром и чаша.

Роджър присегна, без да каже дума.

— А ти, Хъдсън, ще пиеш ли? — запита Боби.

Лицето му изразяваше назидателна строгост. Томас Хъдсън кимна.

— Трябва да престанеш! — смъмри го Боби. — Всяко нещо си има мярка!

— Само малко ромец, Боби.

— От оня, дето той ли пие?

— Не. «Бакарди».

Мистър Боби наля една чаша и я подаде на Томас Хъдсън.

— Вземи! Въпреки че не би трябвало да ти давам.

Томас Хъдсън изпи чашата на един дъх. Питието го сгря и настрои.

— Още една — помоли Томас Хъдсън.

— След двайсет минути, Хъдсън! — отсече Боби. Той погледна часовника зад гърба си.

Сега пътниците от яхтата проявиха сдържан интерес към новодошлите.

— Какво ще пиеш, барба? — обърна се мистър Боби към Дейвид.

— Дяволски добре знаеш, че вече не къркам! — тросна се момчето.

— Откога?

— От снощи. Дяволски добре знаеш!

— И таз добра! — рече мистър Боби, като гаврътна една чаша на бърза ръка. — Да не седна да зяпам в устата всички проклети бараби? Едно само искам: да ми махнете от главата тоя Хъдсън, когато имам порядъчни клиенти.

— Аз си пия тихомълком — защити се Томас Хъдсън.

— Ти ще сториш по-добре да престанеш!

Мистър Боби запуши бутилката пред Роджър и я прибра на рафта.

Том кимна ободрително и прошепна нещо на Роджър. Роджър отпусна глава в ръцете си. Сетне я вдигна и посочи бутилката. Том заклати глава. Боби взе бутилката, отпуши я и я постави пред Роджър.

— Пий, дорде пукнеш! — сопна се той. — Няма да си развалям съня заради тебе я!

Сега двете групи наблюдаваха твърде внимателно, но все още вежливо. Продължаваха да зяпат, ала сдържано и благоприличие.

Тогава Роджър се обади за пръв път.

— Дай на това плъхче да кръкне нещо! — нареди той на Боби.

— Какво ще пиеш, рожбо? — запита мистър Боби.

— Джин — отговори Анди.

Томас Хъдсън се стараеше да не наблюдава пътниците, обаче можеше да почувствува реакцията им.

Боби сложи пред Анди бутилка и чаша. Анди си наля чашата догоре и я вдигна към Боби.

— За ваше здраве, мистър Боби! Първата за днес!

— Пий тогава! — насърчи го Боби. — Днес позакъсня.

— Тате му прибра парите — обясни Дейвид. — Ония, дето мама му прати за рождения ден.

Том се втренчи в лицето на баща си и заплака. Той се напрягаше да не се разридае, ала правеше тягостно впечатление и плачът му не беше пресилен.

Никой не проговори, докато не се обади Анди.

— Още един джин моля, мистър Боби.

— Налей си сам — отговори Боби. — Клето, нещастно дете. — После се обърна към Томас Хъдсън. — Хъдсън, изпий още едно и се пръждосвай!

— Щом кротувам, мога да остана.

— Познавам си стоката. Няма да кротуваш дълго! — каза Боби заядливо.

Роджър посочи бутилката и Том се вкопчи в ръкава му. Беше овладял сълзите си и проявяваше самопожертвувателна сърцатост.

— Мистър Дейвис — замоли той, — не бива да пиете!

Роджър не отговори, а Боби сложи бутилката отново пред него.

— Мистър Дейвис, трябва да пишете довечера! — настоя Том. — Обещахте ми да пишете довечера.

— За какво мислиш, че пия? — отвърна Роджър.

— Но, мистър Дейвис, вие не пиехте толкова много, когато записахте «Бурята».

— Защо не престанеш! — упрекна го Роджър.

Том се държеше търпеливо, храбро, себеотдайно.

— Ще престана, мистър Дейвис. Обаждам се само защото ме замолихте. Не е ли време да се прибираме?

— Ти си душичка, Том — разнежи се Роджър. — Но ще останем тук.

— Дълго ли ще стоим тук, мистър Дейвис?

— До края на света.

— Не бива, мистър Дейвис — противопостави се Том. — В никакъв случай. Сам знаете, че ако продължавате така, ще изгубите зрението си и няма да можете да пишете.

— Ще диктувам — успокои го Роджър. — Като Милтън[68].

— Зная, че диктувате великолепно — отвърна Том. — Но тая сутрин, когато мис Фелпс се опита да препише продиктуваното, записът съдържаше предимно музика.

— Пиша опера — обясни Роджър.

— Зная, че пишете чудесна опера, мистър Дейвис. Но не забравяйте, че най-напред трябва да довършите романа. Срещу него получихте голям аванс.

— Довърши го ти! — отговори Роджър. — Знаеш вече фабулата.

— Зная фабулата, мистър Дейвис, и тя е увлекателна, но се среща същата онази девойка, която умира в предишната книга, а това може да обърка читателите.

— И Дюма е вършил същото.

— Не му досаждай! — намеси се Томас Хъдсън. — Как ще може да пише, когато ти непрекъснато му досаждаш!

— Мистър Дейвис, не бихте ли могли да си намерите една действително добра секретарка, която би писала вместо вас? Чувал съм, че романистите вършели това.

— Не. Ще струва много скъпо.

— Искаш ли да ти помогна, Роджър? — обади се Томас Хъдсън.

— Искам. Можеш да илюстрираш книгата.

— Ще бъде чудесно! — възкликна Том. — Тате, наистина ли ще я илюстрираш?

— Ще я илюстрирам някой ден — обеща бащата.

— Направи рисунките като Микеланджело с главата надолу — каза Роджър. — И да бъдат достатъчно едри, за да може крал Джордж да ги разглежда без очила.

— Ще я илюстрираш ли, тате? — намеси се Дейвид.

— Да.

— Браво! — възхити се Дейвид. — Това е първата разумна приказка, която чувам.

— Няма ли да бъде много трудно, тате?

— Поврага, не! Вероятно ще бъде много просто. Коя е момата?

— Онази девойка, която мистър Дейвис винаги описва.

— Ще я нарисувам за половин ден — зарече се Томас Хъдсън.

— Нарисувай я с главата надолу! — каза Роджър.

— Не говори безсмислици! — упрекна го Томас Хъдсън.

— Мистър Боби, мога ли да получа още една глътчица? — запита Анди.

— Колко чаши изпи вече? — осведоми се Боби.

— Само две.

— Карай тогава! — съгласи се Боби и му подаде бутилката. — Слушай, Хъдсън, кога ще махнеш тая картина оттук?

— Не се ли явиха купувачи?

— Не — отвърна Боби. — Само заема място. Пък и дяволски ми действува на нервите. Искам да я махнеш оттук.

— Извинявайте — обърна се един от мъжете на яхтата към Роджър, — тази картина за продан ли е?

— Кой ви говори на вас? — погледна го Роджър.

— Никой — каза мъжът. — Вие сте Роджър Дейвис, нали?

— Дяволски прав сте. Аз съм Роджър Дейвис.

— Ако приятелят ви е нарисувал тази картина и тя е за продан, бих желал да поговоря с него за цената — обясни мъжът. Сетне продължи: — Вие сте Томас Хъдсън, нали?

— Да, името ми е Хъдсън.

— Платното продава ли се?

— Не! — отсече Томас Хъдсън. — Съжалявам.

— Но барманът каза…

— Смахнат е — отговори Томас Хъдсън. — Ужасен добряк е, но е смахнат.

— Мистър Боби, мога ли да получа още един джин? — попита много вежливо Анди.

— Разбира се, малко човече — съгласи се Боби и му наля. — Знаеш ли какво би трябвало да направят? Би трябвало да поставят очарователното ти личице, пращящо от здраве, върху етикета на тия бутилки за джин, вместо тия идиотски гроздове с хвойнови шишарки. Хъдсън, защо не нарисуваш един свестен етикет за джин, в който ще предадеш детския чар на лицето на Анди.

— Можем да лансираме нова марка — предложи Роджър. — Има джин «Старият Том». Защо да не сложим пък «Веселият Андрю»?

— От мене искайте капитала — заяви Боби. — Джина можем да произвеждаме и тук, на острова. Хлапетиите ще го наливат в бутилки и ще лепят етикетите. Можем да го продаваме на едро и на дребно.

— Ще бъде връщане към занаятчийството — забеляза Роджър. — Като Уилям Морис[69].

— От какво ще произвеждаме джина, мистър Боби? — полюбопитствува Андрю.

— От албула — обясни Боби. — И от миди.

Сега пътниците от яхтата престанаха да се занимават с Роджър, Томас Хъдсън и момчето. Съвсем объркани, те се втренчиха в мистър Боби.

— Във връзка с това платно… — започна единият от мъжете.

— За какво платно говорите, човече божи? — смая се Боби, гаврътвайки набързо нова чаша.

— За грамадното платно с трите водни вихрушки и човека в лодката.

— Къде?

— Там — поясни мъжът.

— Извинявайте, сър. Струва ми се, че сте препили. Тук е порядъчно заведение. Няма ни водни вихрушки, ни хора в лодки.

— Имам предвид картината отсреща.

— Не си правете подбив с мене, сър. Там няма никаква картина. Ако в заведението имаше изобщо картина, тя щеше да виси над бара, където е мястото на картините, и би представлявала голо женско тяло в естествена големина, както е редно.

— Имам предвид оная картина там.

— Каква картина и къде?

— Там.

— Иска ми се да ви дам бромова сол със сода, сър. Или да ви нарека рикша.

— Рикша?!

— Да. Изпечен рикша, щом държите да ви го тропна право в лицето. Вие сте рикша. И достатъчно сте пили.

— Мистър Боби — обади се Анди много учтиво, — смятате ли, че съм пил достатъчно?

— Не, сладур. Разбира се, че не. На, налей си!

— Благодаря, мистър Боби. Тая е четвъртата чаша.

— Бих желал да беше стотната — разпали се Боби. — С тебе се гордея от сърце.

— Я да си ходим, Хал! — предложи един от гостите на мъжа, който искаше да купи картината.

— Ще ми се да се сдобия с това платно — обясни той. — Стига да го дадат на приемлива цена.

— Предпочитам да се махнем оттук — настоя първият. — Разбирам човек да се почерпи, ама такова чудо не съм виждал. Да гледаш как пиянствуват деца е малко прекалено.

— Действително ли наливате джин на това момченце? — запита миловидната блондинка откъм края на бара до вратата.

Тя беше стройна с много светла коса и приятни лунички.

Не луничките на червенокосите, а луничките на русокосите, чиято кожа добива златист цвят, вместо да стане кафява.

— Да, мадам.

— Срамота е! — възмути се девойката. — Отвратително, срамно и престъпно е!

Роджър избягна да я погледне, а Томас Хъдсън сведе очи.

— Какво бихте пожелали да пие, мадам? — осведоми се Боби.

— Нищо. Той изобщо не би трябвало да пие.

— Не ми се струва твърде справедливо — защити се Боби.

— Какво разбирате под «справедливо»? Считате ли, че е справедливо да се трови едно дете с алкохол?

— Виждаш ли, тате? — вметна Том. — Казах ли, че Анди не бива да пие?

— Той единствен от тримата пие, мадам. Барбата престана да пие — понечи да се оправдае Боби. — Смятате ли, че е справедливо да се лиши единственият от тримата братя от това малко удоволствие?

— «Справедливо» ли! — избухна девойката. — Намирам, че сте чудовище! И вие сте чудовище! — укори тя Роджър. — А и вие сте чудовище! — нахвърли се тя на Томас Хъдсън. — Всички сте отвратителни и не мога да ви понасям!

В очите й блеснаха сълзи, тя обърна гръб на момчетата и на мистър Боби.

— Никой ли от вас няма да се намеси? — подкани девойката придружителите си.

— Смятам, че се шегуват — каза единият от тях. — Така както на някои приеми нарочно наемат груб келнер. Или както някои жаргонни говори имат двояк смисъл.

— Не, не се шегуват. Тоя безобразник му налива джин. Това е отвратителна трагедия.

— Мистър Боби — запита Томас Хъдсън, — пет чаши ли мога да изпия най-много?

— За днес — отговори Боби. — Не искам да сторите нещо, което би разстроило дамата.

— Изведете ме оттук! — проплака девойката. — Не искам да ги гледам!

Тя се разрида и двама от мъжете излязоха с нея. Томас Хъдсън, Роджър и момчетата се почувствуваха гузни.

Тогава при тях дойде другата девойка, истинската хубавица. Тя имаше красиво лице, светлокафява кожа, кестенява коса, преливаща в червеникаво. Носеше панталони, ала доколкото Томас Хъдсън можа да прецени, снагата й беше дивна. Свилената й коса се полюляваше, когато момичето се движеше. Стори му се, че го е срещал по-рано.

— Нали това не е джин? — попита то Роджър.

— Не. Естествено, че не е.

— Ще отида да я успокоя — каза девойката. — Ужасно се разстрои.

Тя излезе, усмихвайки се. Беше ненагледна красавица.

— Представлението свърши, тате — обади се Анди. — Можем ли сега да си поръчаме кока-кола?

— Аз бих предпочел бира — забеляза Том. — Стига това да не огорчи дамата.

— Не очаквам да се огорчи от бирата — рече Томас Хъдсън. — Ще ми позволите ли да ви почерпя — обърна се той към мъжа, който искаше да купи картината. — Прощавайте, че се държахме глупаво.

— Не, не се извинявайте — успокои го непознатият. — Беше много забавно. Цялата комедия ми се видя много интересна. Увлекателна. Винаги съм се интересувал от писатели и художници. Всичко ли импровизирахте?

— Да — отговори Томас Хъдсън.

— Сега във връзка с това платно…

— То принадлежи на мистър Сондърз — обясни Томас Хъдсън. — Нарисувах го за него даром. Не допускам, че би го продал. Но картината му принадлежи и той е свободен да прави с нея каквото пожелае.

— Искам да я запазя — заяви Боби. — И не ми предлагайте куп пари за картината, защото само ще ми тежи още повече.

— Уверявам ви, че ми се иска да я притежавам.

— И на мене ми се иска, бога ми. И я притежавам.

— Но, мистър Сондърз, картината е твърде ценна, за да я държите на такова място.

Боби се разсърди.

— Оставете ме на спокойствие! Така хубаво се забавлявахме, както отдавна не сме се забавлявали, а жените се разцивриха и пратиха по дяволите целия цирк. Зная, че тя имаше добри намерения. Ама каква полза от това? Добрите намерения могат само да изпортят доброто настроение. Моята бабичка все от добри намерения изхожда и все от добри намерения се ръководи, та всеки ден ми съсипва нервите. Да вървят пръждома добрите намерения! Сега довтасахте и вие и си въобразявате, че можете да ми вземете картината само защото ви се е прищяло!

— Но, мистър Сондърз, сам заявихте, че искате картината да се махне оттук и че картината се продава.

— То беше само на майтап — обясни Боби. — Докато разигравахме цирка.

— Значи, картината не се продава.

— Не, не се продава, не се предава и не се отдава под наем.

— Прието — примири се мъжът. — Ето ви все пак картичката ми за в случай че решите да я продадете.

— Чудесно! — възкликна Боби. — Може би Том има някои и други картини за продан в дома си. Какво ще кажеш, Том?

— Не, нямам — отговори Томас Хъдсън.

— Бих желал да дойда да ги видя — каза непознатият.

— Засега не показвам нищо. Ще ви дам адреса на галерията в Ню Йорк, ако желаете.

— Благодаря. Ще ми го напишете ли тук?

Мъжът извади автоматична писалка, записа адреса на гърба на една картичка и подаде друга картичка на Томас Хъдсън. Сетне поблагодари още веднъж на Томас Хъдсън и го запита дали би приел да го почерпи.

— Можете ли ми каза как вървят горе-долу по-големите платна.

— Не — отвърна Томас Хъдсън. — Но моят агент ще ви осведоми.

— Ще го потърся, щом се прибера в Ню Йорк. Това платно е крайно интересно.

— Благодаря — рече Томас Хъдсън.

— Напълно ли сте сигурен, че не може да бъде продадено?

— Исусе! — разфуча се Боби. — Престанете, моля! Картината е моя. Аз дадох идеята и Том ми я нарисува.

Мъжът се ококори, сякаш «комедията» започваше наново, и се усмихна най-дружелюбно.

— Няма да упорствувам…

— Какво няма да упорствувате! Запънали сте се като морска костенурка! Заповядайте. Аз черпя. И каквото било, било.

Момчетата разговаряха с Роджър.

— Изиграхме си твърде добре ролите, нали, мистър Дейвис? — запита Том. — Аз не прекалих ли?

— Игра превъзходно — похвали го Роджър. — Но Дейв не успя да се прояви.

— Тъкмо се канех да се превърна в изродче — каза Дейвид.

— Щеше да я умориш — забеляза Том. — Тя беше вече съвсем откачила. Приготвил ли се беше за ролята на изродче?

— Бях си обърнал клепачите навътре и се канех да се явя на сцената — обясни Дейвид. — Бях се навел, за да се подготвя, когато опряхме.

— Жалко, че се случи толкова милозлива жена! — вметна Анди. — Още не бях стигнал до мига, когато ме хваща джинът. Май няма да ни се отдаде нова възможност да повторим комедията.

— Ами не беше ли мистър Боби чудесен? — добави Том. — Браво, мистър Боби, фамозен бяхте!

— М-да, да, жалко, че прекъснахме! — съгласи се Боби. — А стражарят още не беше дошъл. Таман почвах да се разигравам. Сега зная какво изживяват големите актьори.

Влезе девойката. Когато влизаше, вятърът прилепи пуловера до тялото и развя касата й.

— Приятелката ми не иска да се върне — съобщи тя на Роджър. — Но се успокои. Вече се чувствува великолепно.

— Ще заповядате ли при нас? — покани я Роджър.

— На драго сърце.

Роджър й съобщи имената на дружината, а тя каза, че се нарича Одри Бруус.

— Мога ли да дойда да разгледам картините ви?

— Естествено — отговори Томас Хъдсън.

— Бих желал да дойда с мис Бруус — обади се упоритият мъж.

— Да не сте й баща? — запита го Роджър.

— Не. Но съм неин добър приятел.

— Не можете да дойдете! — отсече Роджър. — Ще чакате да настъпи ден за добри приятели. Или когато ви прати покана организационният комитет.

— Моля ви, не бъдете груб — замоли девойката Роджър.

— Страхувам се, че се увлякох.

— Не се увличайте занапред.

— Обещавам.

— Дайте да се веселим.

— Прието.

— Хареса ми репликата на Том за девойката, която се явява във всичките ви книги.

— Наистина ли ви хареса? — обади се Том. — Нали бях прав? Нарочно подразних мистър Дейвис.

— Стори ми се, че не беше лишена от известна правдивост.

— Заповядайте у нас — покани я Роджър.

— Да доведа ли приятелите си?

— Не.

— Ни един ли?

— Много ли държите на тях?

— Не.

— Добре тогава.

— По кое време от деня да дойда у вас?

— По всяко време — рече Томас Хъдсън.

— Ще остана ли за обед?

— Естествено — отговори Роджър.

— Този остров ми се струва чаровен — възхити се девойката. — Радвам се, че сте толкова забавни.

— Дейвид може да ви покаже как щеше да изиграе ролята на изродче, ако не бяхте прекъснали — каза й Анди.

— Ах, така ли! — възкликна тя. — Непременно ще видим всичко.

— Колко време ще останете тук? — полюбопитствува Том.

— Не зная.

— Колко време ще остане яхтата? — осведоми се Роджър.

— Не зная.

— Какво знаете? — закачи я Роджър. — Питам на шега?

— Не особено много. А вие?

— Намирам, че сте омайна.

— Нима? Благодаря много.

— Ще останете ли за известно време?

— Не зная. Може би.

— Бихте ли дошли да се почерпим у нас вместо тук? — предложи Роджър.

— По-добре да се почерпим тук — отговори тя. — Намирам, че тук е страшно приятно.

12

На следния ден вятърът стихна. Роджър и момчетата плуваха край плажа, а Томас Хъдсън работеше на горната веранда. Еди сметна, че от солената вода краката на Дейвид няма да пострадат, ако се превържат след плуването. Затова всички влязоха в морето. Томас Хъдсън поглеждаше от време на време надолу и ги наблюдаваше, докато рисуваше. Сети се за Роджър и девойката и се разсея, та се опита да не мисли. Не можеше все пак да не сравнява момичето с майката на Том, когато я беше срещнал за пръв път. Ала толкова други момичета й приличаха и му напомняха за нея. Той продължи да работи. Беше уверен, че скоро ще зърне девойката и че ще има възможност да я вижда често. По всичко личеше. Да, тя се отличаваше с красота и привлекателност. Беше много лошо, че му напомняше майката на Том. Ала нищо не можеше да стори. И по-рано неведнъж му се беше случвало да изживява подобни усещания. Затова продължи да рисува.

Предугаждаше, че картината ще стане сполучлива. Другата с рибата във водата щеше наистина да го затрудни. «Може би трябваше да почна с нея. Не, по-добре да завърша първо тази. Ще мога да работя върху нея, след като си отидат».

— Дай да те пренеса, Дейви! — чу Томас Хъдсън гласа на Роджър. — За да не влезе сух пясък в раните.

— Добре — съгласи се момчето. — Чакайте най-напред да измия и двата крака в морето.

Роджър го изнесе на плажа и го сложи на един стол до входа към океана. Когато минаваха под верандата на път за стола, бащата чу как синът му запита:

— Очаквате ли, че тя ще дойде, мистър Дейвис?

— Не зная — отговори Роджър. — Надявам се.

— Намирате ли, че е красива, мистър Дейвис?

— Хубава е.

— Допаднахме й май. Мистър Дейвис, какво прави едно момиче като нея?

— Не зная. Не съм я питал.

— Том е влюбен в нея. И Анди също.

— А ти?

— Не зная. Не съм влюбчив като тях. Все пак бих желал да я видя още веднъж. Мистър Дейвис, нали не е фльорца?

— Не зная. Няма вид на уличница. Защо?

— Томи каза, че е влюбен в нея, но че вероятно тя е фльорца и половина. А Анди каза, че малко го било еня дали е фльорца или не е.

— Няма вид на развратница.

— А ония мъже с нея не са ли страшни хапльовци?

— Не ще и дума.

— Какво правят такива мъже?

— Ще я попитаме, когато дойде.

— Смятате ли, че ще дойде?

— Да — увери го Роджър. — Ако бях на твое място, не бих се тревожил.

— Тревожат се Томи и Анди. Аз съм влюбен в друга. Разказах ви вече.

— Спомням си. Това момиче й прилича — каза Роджър.

— Навярно я е видяла в киното и се мъчи да изглежда като нея — обясни Дейвид.

Томас Хъдсън продължи да работи.

Роджър превързваше краката на Дейвид, когато тя се зададе, вървейки по плажа. Беше боса и по бански костюм, над който имаше пола от същия плат. Носеше плажна чанта. На Томас Хъдсън му стана приятно, когато видя, че краката й са толкова хубави, колкото и лицето и гърдите, които беше забелязал под пуловера. Имаше хубави ръце и цялата беше обгоряла. Не носеше грим, освен на устните, устата й беше хубава и той би желал да я зърне без червило.

— Здравейте! — поздрави тя. — Закъснях ли?

— Не — отговори Роджър. — Влизахме да плуваме, но аз пак ще вляза.

Роджър беше изнесъл стола до края на плажа и Томас Хъдсън видя как тя се наведе над краката на Дейвид и забеляза извитите нагоре къдрици на тила й, когато тежестта на косата падна напред. Къдриците се откроиха сребристи на слънцето върху кафявата основа на кожата.

— Какво си пострадал? — полюбопитствува тя. — Бедните крачета!

— Протрих ги, когато изтеглях една риба — обясни момчето.

— Колко голяма беше?

— Не зная. Изплъзна се.

— Ужасно много съжалявам.

— Минала работа. Никой вече не се сеща за нея.

— Уместно ли е да плуваш с такива крака?

Роджър мажеше наранените места с меркурохром. Раните изглеждаха добре и чисти, но месото беше малко набъбнало от солената вода.

— Еди каза, че плуването ще помогне.

— Кой е Еди?

— Готвачът ни.

— Готвачът ви същевременно и лекар ли ви е?

— Той разбира от тия неща — обясни Дейвид. — Мистър Дейвис също каза, че мога да плувам.

— Какво друго казва мистър Дейвис? — обърна се девойката към Роджър.

— Каза, че се радва да ви види.

— Много мило. Лудуваха ли момчетата нощес?

— Не особено — отговори Роджър. — Играхме покер, после аз четох и си легнах.

— Кой спечели на покера?

— Анди и Еди — каза Дейвид. — Вие какво правихте?

— Играхме табла.

— Спахте ли добре? — осведоми се Роджър.

— Да. А вие?

— Чудесно — отвърна той.

— От нас само Томи играе табла — обясни Дейвид. — Научи го оня хубостник, който се оказа педераст.

— Нима? Каква неприятна история!

— Начинът, по който я разправя Томи, не я прави чак толкова неприятна. Не се е случило нищо лошо.

— Намирам, че педерастите са ужасно неприятни — призна девойката. — Горките хора!

— Историята все пак е твърде забавна — продължи Дейвид. — Защото оня хубостник, който научи Томи да играе табла, се запретнал да му обяснява какво представляват педерастите и да разказва за старите гърци, за Дамон[70] и Финтий, за Давид и Йонатан[71]. Сещате се по такъв начин, както в училище обясняват за рибите, хайвера им или за пчеличките, които оплождат цветния прашец, и така нататък. А Томи го запитал дали е чел една книга от Жид. Как се казваше, мистър Дейвис? Не «Коридон». Другата? С Оскар Уайлд?

— «Si le grain ne meurt[72]» — отговори Роджър.

— Това е твърде безнравствена книга, която Томи отнесъл в училище, за да я чете на момчетата. Естествено, те не я разбирали на френски, но Томи я превеждал. Много части от нея са убийствено скучни, но става твърде безнравствена, когато мистър Жид отива в Африка.

— Чела съм я — каза девойката.

— Отлично! — възкликна Дейвид. — Сещате се тогава какво имам предвид. И ето, хубостникът, който научи Томи да играе табла и се оказа педераст, се смаял ужасно, когато Томи му заговорил за тая книга, ала същевременно бил облекчен, защото вече можел да прескочи разните обяснения за пчеличките и цветенцата и рекъл: «Радвам се много, че си запознат» или нещо подобно, а Томи му отговорил точно с тези думи, запомнил съм ги хубаво: «Мистър Едуардс, изпитвам само академичен интерес към хомосексуализма. Благодаря ви много, задето ме научихте да играя табла, и позволете ми да ви кажа сбогом!» По онова време Томи имаше превъзходни обноски — добави Дейвид. — Тъкмо се беше завърнал от Франция, където беше живял с татко, и се отличаваше с изтънчени обноски.

— И ти ли си живял във Франция?

— Ние всички сме живели във Франция, кой повече, кой по-малко. Но само Томи помни подробности. Изобщо Томи има най-добра памет. И много вярна. А вие, живели ли сте във Франция?

— Дълго време.

— Там ли сте учили?

— Да. В околностите на Париж.

— Почакайте, докато дойде Том — каза Дейвид. — Той познава Париж и околностите му така, както аз познавам тук рифа. Или плитчините. Кой знае дори дали ги познавам толкова добре, колкото Томи познава Париж.

Сега девойката седеше в сянката на верандата и наблюдаваше как белият пясък се стича между пръстите на краката й.

— Разкажи ми за рифа и плитчините — замоли тя.

— Ще бъде по-добре да ви ги покажа — предложи Дейвид. — Ще ви откарам с лодка до плитчините и ще ловим риба под водата, ако искате. Това е единственият начин да опознаете рифа.

— Ще дойда с удоволствие.

— Кои са на яхтата? — запита Роджър.

— Хора. Няма да ви харесат. Изглеждаха много мили.

— Държите ли да говорим за тях?

— Не.

— Сблъскахте се вече с упорития. Той е и най-богатият, ала и най-досадният. Не можем ли да не се занимаваме с тях? До един са добри, и чудесни, и убийствено скучни.

Зададе се Том, следван от Андрю. Бяха плували в долния край на плажа и щом, излизайки от морето, съзряха девойката до стола на Дейвид, припнаха по твърдия пясък. Андрю изостана запъхтян.

— Не можеш ли да ме изчакаш! — разсърди се той.

— Извинявай, Анди! — рече Том. — Добро утро! — поздрави той. — Доста ви чакахме, и накрая влязохме в морето.

— Прощавайте, задето закъснях.

— Не сте закъснели. Ние всички пак ще влезем да се къпем.

— Аз ще остана — заяви Дейвид. — Влезте вие сега. Май се поувлякох в приказките.

— Не трябва да се плашите от насрещното подводно течение — успокои Том девойката. — Дъното има постепенен продължителен наклон.

— Ами акулите и баракудите[73]?

— Акулите идват само нощем — обясни Роджър. — А баракудите никога не ни безпокоят. Могат да се блъснат в човек само ако водата е много мътна или тинеста.

— Ако видят, че нещо блести и не знаят какво е, могат да се нахвърлят — додаде Дейвид. — Иначе не нападат хора в бистра вода. Когато плуваме, почти винаги наоколо ни има баракуди.

— Можете да забележите как се стрелкат над пясъка покрай вас — намеси се Том. — Те са много любопитни. Но всякога избягват човека.

— Ако сте хванали риба под водата — обади се Дейвид — и сте я нанизали на тел или я държите в мрежа, баракудите се втурват подир рибата и могат да ви блъснат случайно, защото са много устремни.

— Или ако плувате сред ято кефали или голямо стадо сардина — продължи Том, — баракудите могат да се ударят във вас, когато се врязват в стадото.

— Ще плувате между Томи и мене — предложи Анди. — Така нищо няма да ви се случи.

Вълните се разбиваха с грохот в плажа. Брегобегачите и пръстеновидните дъждосвирци подтичваха припряно по твърдия влажен пясък, щом водата се оттегляше, преди да се е стоварила нова вълна.

— Мислите ли, че е уместно да плуваме при толкова бурно море и лоша видимост?

— Разбира се — рече Дейвид. — Само ще внимавате къде стъпвате, преди да се отпуснете да плувате. Във всеки случай, много е бурно, за да се е сврял в пясъка някой дазиатис[74].

— Мистър Дейвис и аз ще ви пазим — успокои я Том.

— Аз ще ви пазя — обади се Анди.

— Ако се блъснете в някаква риба в прибоя, вероятно ще са малки помпано[75] — продължи Дейвид. — Те идват при прилив, за да се хранят с водни бълхи. Във водата са страшно красиви, при това са любопитни и дружелюбни.

— Имам чувството, че ще плувам в аквариум — засмя се девойката.

— Анди ще ви научи как да изпускате въздуха от дробовете, за да се задържите на дълбочина — допълни Дейвид. — А Том ще ви покаже как да се пазите от мурените.

— Недей я плаши, Дейв! — упрекна го Том. — Не сме световни шампиони на подводния риболов като тебе. Ама тъкмо защото е цар под водата, мис Бруус…

— Одри!

— Одри — поправи се Том и замлъкна.

— Какво искаше да ми кажеш, Томи?

— Не помня — смънка Том. — Я да влезем да поплуваме.

Томас Хъдсън поработи още известно време. Сетне слезе, седна до Дейвид и заследи четиримата в прибоя. Девойката плуваше без шапка, тя плуваше и се гмуркаше с гъвкавостта на тюлен. Като плувец отстъпваше на Роджър само по физическа сила. Когато къпещите се излязоха на плажа и се запътиха към къщата по твърдия пясък, мократа й коса висеше назад, опъната от челото, и очертаваше истинската форма на главата й. Томас Хъдсън си каза, че никога не е виждал по-красиво лице и по-изящно тяло. Освен едно лице и едно тяло. Освен най-красивото лице и най-изящното тяло. «Не мисли за тях! — упрекна се той. — Любувай се само на тая девойка и радвай се, че е тук!»

— Как беше? — запита я Томас Хъдсън.

— Прелестно — усмихна му се тя, сетне се обърна към Дейвид. — Изобщо не видях никакви риби.

— Едва ли бихте ги видели в такъв разпенен прибой — обясни Дейвид. — Освен ако се блъснете в тях.

Девойката седна на пясъка и сключи ръце около колената. Косата й висеше мокра на раменете; двете момчета се настаниха до гостенката. Роджър легна на пясъка срещу нея и опря чело в скръстените си ръце. Томас Хъдсън отвори вратата с жалузи и се качи на верандата, за да рисува. Стори му се, че така ще бъде най-добре за него.

Долу на пясъка, където Томас Хъдсън повече не наблюдаваше дружината, девойката се загледа в Роджър.

— Тъжен ли сте? — полюбопитствува тя.

— Не.

— Замислен?

— Може би малко. Не зная.

— В ден като днешния не заслужава изобщо да се мисли.

— Съгласен съм. Няма да мисля. Мога ли да наблюдавам вълните?

— Вълните са волни.

— Искате ли да влезем още веднъж?

— По-късно.

— Кой ви е учил да плувате?

— Вие.

Роджър повдигна глава и се взря.

— Не си ли спомняте плажа на Кап д’Антиб? Малкия плаж. Не Илен Рок[76]. Наблюдавах ви как скачате в морето при Илен Рок.

— За какъв дявол сте дошли тук и как е истинското ви име?

— Дойдох да ви видя — отвърна тя. — И предполагам, че името ми е Одри Бруус.

— Да си ходим ли, мистър Дейвис? — попита Том.

Роджър не му отговори.

— Как е истинското ви име?

— Наричах се Одри Рейбърн.

— И защо дойдохте да ме видите?

— Защото исках. Сгрешила ли съм?

— Май че не — каза Роджър. — Кой ви съобщи, че съм тук?

— Един отвратителен мъж, с когото се срещнах на един прием в Ню Йорк. Сбили сте се с него тук. Разправяше, че сте станали бараба.

— Здравата го избарабих! — процеди Роджър, гледайки към морето.

— Разправяше още куп нелепости. Ни една особено ласкава.

— С кого бяхте в Антиб?

— С мама и Дик Рейбърн. Сега спомняте ли си?

Роджър седна и я изгледа. После се приближи до девойката, прегърна я и я целуна.

— Да пукна, ако те познаех! — възкликна той.

— Имах ли право да дойда? — запита тя.

— Сладка хлапачка! — разнежи се Роджър. — Ти ли си наистина?

— Трябва ли да го доказвам? Не ми ли вярвате?

— Не помня никакви тайни белези.

— Сега харесвате ли ме?

— Сега те обичам.

— Не можеше да очаквате вечно да приличам на жребче. Спомняте ли си, когато ми казахте в Отьой, че съм приличала на жребче, и аз се разплаках?

— Това беше комплимент. Казах ти, че приличаш на жребче от Тениел[77] в «Алиса в страната на чудесата».

— А пък аз се разплаках.

— Мистър Дейвис — обади се Анди — и Одри, ние момчетата ще отидем за кока-кола. Искате ли да ви донесем и на вас?

— Аз не искам, Анди. А ти, малката?

— Аз искам.

— Ела, Дейв!

— Няма да дойда. Искам да слушам!

— Понякога си страшен ръб! — ухапа го Том.

— Донесете и на мене една кока-кола! — заръча Дейвид. — Продължавайте, мистър Дейвис. Все едно, че ме няма.

— Ти не ни пречиш, Дейв — каза девойката.

— Но къде отиде и защо си Одри Бруус?

— Историята е малко сложна.

— Допускам, че е сложна.

— Накрая майка ми се омъжи за един човек по име Бруус.

— Познавах го.

— На мене ми харесваше.

— Нямам мнение. Но защо си Одри?

— Това е второто ми кръстно име. Избрах го, защото не харесвах името на майка си.

— А аз не харесвах майка ти.

— И аз не я харесвах. Харесвах Дик Рейбърн и харесвах Бил Бруус, а бях влюбена в тебе и бях влюбена в Томас Хъдсън. Той също не ме позна, нали?

— Не зная. Той е особен и не би се издал. Според него все пак приличаш на майката на Томи.

— Бих желала наистина да й приличам.

— Дяволски много й приличаш.

— Наистина й приличаш — намеси се Дейвид. — Поне дотолкова разбирам. Извинявай, Одри. Би трябвало да си трая и да се махна.

— Не си била влюбена в мене, нито си била влюбена в Том.

— Наистина. Бях влюбена. Ти не можеш да знаеш.

— Къде е майка ти сега?

— Омъжи се за един човек по име Джефри Таунзенд и живее в Лондон.

— Продължава ли да взема наркотици?

— Естествено. И още е красива.

— Наистина ли?

— Да. Наистина е красива. Това не е плод на дъщино благоговение.

— Навремето проявяваше голямо дъщино благоговение.

— Да, проявявах. Молех се за всички. От всичко се разстройвах. Всеки първи петък от месеца постех за мама: дано божието милосърдие я озари и я дари с блажена кончина. Нямате представа, Роджър, как съм се молила и за вас.

— Бих желал молитвите ти да ми бяха помогнали малко повече — пошегува се Роджър.

— И аз бих желала.

— Нямаш право да твърдиш това, Одри. Не можеш да знаеш кога молитвите ще помогнат — обади се Дейвид. — Не искам да кажа, че мистър Дейвис се нуждае от молитви. Имам предвид молитвите изобщо.

— Благодаря, Дейв — рече Роджър. — Какво стана с Бруус?

— Умря. Не помните ли?

— Не. Помня, че почина Дик Рейбърн.

— Има си хас да не помните!

— Да, помня.

Върнаха се Том и Андрю с бутилки кока-кола и Андрю подаде по едно изстудено шише на девойката и на Дейвид.

— Благодаря — каза тя. — Чудесна е така, както е изстудена.

— Одри — вметна Том, — сега си спомних за тебе. Ти идваше в ателието с мистър Рейбърн. Никога не отронваше ни дума. Ти и аз, татко и мистър Рейбърн ходехме на цирк и на конни състезания. Но тогава не беше толкова хубава.

— Сигурен съм, че е била — противопостави се Роджър. — Попитай баща си!

— Съжалявам, че мистър Рейбърн почина — продължи Том. — Спомням си много добре, когато загина. Беше убит от шейна, която изхвръкна от пистата за бобслей на един завой и се стовари върху зрителите. Преди това се беше поболял много тежко и с татко ходихме да го видим. След като оздравя, отиде на бобслейни състезания, макар да не трябваше да ходи. Не се случихме там, когато загина. Извинявай, Одри, ако този спомен те разстройва.

— Той беше мил човек — отговори Одри. — Споменът не ме разстройва. Нещастието се случи толкова отдавна.

— Спомняш ли си някого от нас двамата? — полюбопитствува Анди.

— Как ще си спомня, коннико? Още не сме били родени! — сгълча го Дейвид.

— Как можех да зная — оправда се Анди. — Нищо не си спомням за Франция. Не вярвам и ти да помниш много нещо.

— Аз и не претендирам. Томи помни Франция вместо нас. Един ден и аз ще помня тоя остров. Мога да си спомня и всяка таткова картина, която съм виждал.

— Спомняш ли си конните състезания? — запита Одри Том.

— Всички състезания, на които съм ходил.

— Понякога и аз ги посещавах — сподели девойката, — в Лоншан, и в Отьой, и в Сен Клу. Заседнали са някъде дълбоко в тила ми.

— Спомням си тила ти — закачи я Том. — И косата ти, която стигаше до кръста. Тогава седях два реда над тебе, за да виждам по-добре. Беше сив ден, каквито са повечето дни през есента, когато въздухът изглежда изпълнен със синкав дим. Намирахме се на горната трибуна точно срещу канавката с вода, а отляво оставаха канавката с палисадата и каменната стена. Финалът беше откъм нашата страна, ямата с вода се намираше откъм вътрешния паркур. Заставах постоянно над тебе или зад тебе, за да виждам по-добре, освен когато слизахме край бариерата.

— Тогава ти ми се струваше много смешно хлапе.

— Допускам, че съм бил смешен. Но ти никога не ми говореше. Навярно, защото бях толкова малък. Не беше ли все пак Отьой хубав хиподрум?

— Чудесен е. Там бях миналата година.

— Може би ще го посетим това лято, Томи — вметна Дейвид. — И вие ли ходехте с нея на конни състезания, мистър Дейвис?

— Не — отговори Роджър. — Аз бях само неин учител по плуване.

— Вие бяхте моят герой.

— А татко не беше ли вашият герой? — полюбопитствува Лндрю.

— Беше, естествено. Ала не можех да му посвещавам изцяло мечтите си, защото беше женен. Когато се разведе с майката на Том, написах му писмо. С пламенни думи изразих готовността си да заема мястото на майката на Том, доколкото бих била в състояние да го сторя. Не изпратих обаче писмото, защото той се ожени за майката на Дейви и Анди.

— Безспорно, отношенията между хората са сложни — заключи Том.

— Разкажете ни още нещо за Париж — замоли Дейвид. — Трябва да научим колкото се може повече неща, понеже скоро ще ходим там.

— Спомняш ли си как слизахме при оградата, Одри, и как, след като конете преминаваха последните препятствия, се устремяваха право към нас, ставайки все по-големи и по-големи, а копитата им тътнеха в тревата, когато профучаваха.

— И колко студено беше и как се трупахме около големите braziers, за да се постоплим и изядем сандвичите си от бюфета!

— Обичах есента — продължи Том. — Прибирахме се в къщи с карета, открита карета, спомняш ли си? Покрай Булонската гора и после покрай Сена, точно когато се стъмваше и запалените сухи листа миришеха, а влекачи мъкнеха шлепове по реката.

— Действително ли си спомняш ясно всичко това? Ти беше ужасно малък.

— Помня всеки мост на реката от Сюрен до Шарантон — заяви Том.

— Невъзможно.

— Не мога да изброя имената им. Но те са се запечатали в паметта ми.

— Не вярвам, че можеш да ся ги спомниш всичките. А и част от реката е грозна, грозни са и много от мостовете.

— Така е. Но аз живях там дълго време, след като се запознах с тебе, и татко обичаше да се разхожда по целия бряг на реката. И в грозните, и в красивите му части. Неведнъж съм ловил риба с приятели.

— Наистина ли си ловил риба в Сена?

— Наистина.

— Ловеше ли и татко ти риба?

— Не особено много. Понякога ловеше риба при Шарантон. Но много обичаше да се разхожда, след като привършваше работата си. Затова се разхождахме, докато аз капвах от умора, и тогава се прибирахме с автобуса. А когато имахме пари, наемахме такси или файтон.

— Трябва да сте имали пари, когато ходехме на конни състезания.

— Струва ми се, че онази година имахме — отговори Том. — Не си спомням. Понякога имахме, понякога нямахме.

— Ние пък имахме всякога пари — рече Одри. — Мама никога не се омъжваше за някого, ако нямаше купища пари.

— Богата ли си, Одри? — полюбопитствува Томи.

— Не — отвърна девойката. — Баща ми пилееше парите и изгуби състоянието си, след като се ожени за мама, а ни един от пастроците ми не се погрижи да ме обезпечи материално.

— Не са ти нужни пари — обади се Андрю.

— Защо не останеш да живееш при нас? — попита Том. — Ще бъде знаменито.

— Звучи примамливо. Но трябва да си осигуря препитание.

— Заминаваме за Париж — каза Андрю. — Ще дойдеш с нас. Ще бъде приказно. Ще отидем двамата да разгледаме разните arrondissements.

— Трябва да си помисля — отговори Одри.

— Искаш ли да ти приготвя един коктейл, за да се решиш по-лесно? — предложи Дейвид. — В книгите на мистър Дейвис все така постъпват.

— Не ме упойвайте с алкохол.

— Това е любимата хитрина на търговците на бели робини — вметна Том. — А когато жертвите дойдат на себе си, те са вече в Буенос Айрес.

— Трябва да им дават нещо страхотно силно — забеляза Дейвид. — Пътят е твърде дълъг.

— Не мисля, че има нещо по-силно от коктейла «мартини», който приготовлява мистър Дейвис — каза Андрю. — Пригответе й едно мартини, мистър Дейвис, моля ви. — Сетне той се обърна към девойката. — Искаш ли, Одри?

— Да, ако не е много далече обедът.

Роджър отиде да приготви коктейлите, а Том стана и се намести до девойката. Андрю седеше в краката й.

— Според мене не трябва да приемаш коктейла, Одри! — каза той. — Това е първата отстъпка. Спомни си: ce n’est que le premier pas qui coute[78].

Горе на верандата Томас Хъдсън продължаваше да рисува. Не можеше да не слуша, ала не беше погледнал надолу ни веднъж, откакто плувците се бяха прибрали от морето. С мъка се сдържаше в черупката на работата, която си беше изградил за защита, и си повтаряше, че ако не работи сега, може да я изгуби. После си каза, че ще дойде време за рисуване, когато гостите си отидат. Но той знаеше, че и сега трябва да продължава да работи, ако държи да не се лиши от увереността, която беше постигнал чрез работата. «Ще рисувам точно толкова, колкото бих рисувал, ако не бяха тук — реши той. — После ще прибера нещата си и ще сляза. Да вървят по дяволите спомените за Рейбърн или за миналото, или за каквото и да е!» Ала още докато работеше, почувствува как се промъква самотата. Момчетата щяха да си заминат през идната седмица. «Работи! — насърчи се той. — Стегни се и поддържай навиците си, защото скоро ще ти потрябват!»

Щом свърши работата, Томас Хъдсън слезе при компанията, но мисълта му още беше погълната от рисуването.

— Здравейте! — поздрави той девойката, после отмести очи от нея и отново я погледна.

— Без да искам ви слушах — почна той. — Или ви подслушвах. Радвам се, че сме стари приятели.

— И аз се радвам. Знаехте ли това?

— Може би — отговори той. — Хайде да обядваме! Изсъхнахте ли, Одри?

— Ще се преоблека в банята. Имам блузка и полата към банския костюм.

— Кажи на Джоузеф и на Еди, че сме готови! — заръча Томас Хъдсън на Том. — Ще ви покажа къде е банята, Одри.

Роджър влезе в къщи.

— Струва ми се, че не трябваше да прониквам у вас под лъжливи предлози — каза девойката.

— Не сте проникнали под такива предлози.

— Предполагате ли, че бих могла да му помогна.

— Да. Той трябва да се запретне мъжки на работа, за да спаси душата си. Не разбирам твърде от души. Но той похаби своята, когато попадна за първи път в Калифорния.

— Сега обаче се кани да напише роман. Голям роман.

— Откъде научихте?

— Прочетох в един вестник. Ако не се лъжа, дописка на Чоли Никърброкър.

— Щом е така, трябва да е вярно — съгласи се Томас Хъдсън.

— Действително ли вярвате, че бих могла да му помогна?

— Да.

— Съществуват известни усложнения.

— Винаги съществуват усложнения.

— Да ви кажа ли сега какви са?

— Недейте. По-добре се преоблечете, вчешете се и заповядайте горе. Той би могъл да срещне друга жена, докато ви чака.

— Не бяхте такъв в миналото. Намирах, че сте най-милият човек на света.

— Съжалявам ужасно, Одри. И се радвам, че сте тук.

— Ние сме стари приятели, нали?

— Разбира се. Преоблечете се, докарайте се и елате горе.

Той отмести очи от девойката и тя затвори вратата на банята. Неочаквано го обзе непонятна пустота. Почувствува как щастието от лятото почна да се оттегля така, както морето се оттегля в плитчините и отливът почва да напира през протока, водещ към океана. Той погледна към морето и ивицата на плажа, и забеляза, че отливът беше настъпил и морските птици шареха чевръсто по наклона на новия влажен пясък. Вълните на прибоя отслабваха и се оттегляха. Той хвърли продължителен поглед към брега и се прибра в къщи.

13

Те прекараха приказно последните няколко дни. Забавляваха се така, както се бяха забавлявали досега, без да се поддават на тъгата от предстоящата раздяла. Яхтата си замина. Одри си нае стая в «Понсе де Леон». Всъщност живееше в къщата, като спеше на походно легло в спалната веранда в отдалечения край на къщата и ползуваше гостната.

Тя не спомена нищо за любовта си към Роджър. Единственото, което Роджър сподели с Томас Хъдсън за нея, беше:

— Омъжила се за някакъв дръвник.

— Да не искаш да те чака тебе цял живот?

— Все пак е дръвник.

— Те всички са дръвници, а се оказва, че имат и привлекателна страна.

— Богат е.

— Вероятно тази е привлекателната му страна — забеляза Томас Хъдсън. — Те всички се омъжват за някакъв дръвник, който винаги има някаква потресно привлекателна страна.

— Прав си — съгласи се Роджър. — По-добре да не ровим.

— Ще се заловиш ли с книгата?

— Ще се заловя. Тя настоява да я напиша.

— Затова ли ще се заловиш?

— Сипи му пепел, Том! — каза Роджър.

— Искаш ли да ползуваш къщата в Куба? Тя е нищо и никаква, но поне ще живееш далече от хората.

— Не, искам да отида на запад.

— В Калифорния?

— Не в Калифорния. Мога ли да остана в ранчото за известно време?

— Запазил съм само колибата на отвъдния бряг. Другото дадох под наем.

— Ще бъде чудесно.

Девойката и Роджър се разхождаха продължително по плажа, плуваха двамата или заедно с момчетата. Братята отидоха на лов за албула и отведоха Одри на рифа, за да ловят риба под водата. Томас Хъдсън работеше упорито и през цялото време, докато рисуваше, а синовете му бяха в плитчините, предвкусваше удоволствието от предстоящото им завръщане и дружната вечеря или дружния обед. Безпокоеше се, когато ходеха на подводен риболов, ала знаеше, че Роджър и Еди ще ги предпазят от увлечения. Веднъж всички излязоха за цял ден да ловят риба с въдици в края на плитчините при най-далечния фар. Улучиха великолепно време и наловиха паламуд, корифена[79] и три едри акантоцибиума[80]. Томас Хъдсън нарисува единия акантоцибиум с необикновената му сплескана глава и ивиците по дългото му устремно тяло за Анди, който хвана най-едрия акантоцибиум. Нарисува го на фона на големия фар, издигнат върху паякоподобните му крака, летните облаци и зеленикавата вода на плитчините.

После един ден старият водосамолет се завъртя над къщата и кацна в залива. Трите момчета отидоха с лодка до самолета, а Джоузеф пренесе с друга лодка куфарите им.

Том каза:

— Довиждане, тате! Изкарахме вълшебно лято.

Дейвид му пригласи:

— Довиждане, тате! Прекарахме чудесно. Не се тревожи за нищо. Ще внимаваме.

Андрю додаде:

— Довиждане, тате! Благодаря за приказното лято и за пътуването до Париж.

Момчетата се качиха в кабината и от вратата замахаха с ръка на Одри, която стоеше на кея, като същевременно се провикнаха:

— Довиждане! Довиждане, Одри!

Роджър им помогна да се наместят. Те се сбогуваха.

— Довиждане, мистър Дейвис! Довиждане, тате!

После като се понесоха над водата, извикаха много силно:

— Довиждане, Одри!

Вратата се затвори и заключи. Братята прилепиха лица до стъклото на прозорчетата, които се заляха с вода, щом забръмчаха старите кафени мелници на самолета. Томас Хъдсън се отдръпна от водните пръски, старата грозна машина набра скорост и се издигна в лекия ветрец, завъртя се веднъж над къщата, и грозна и бавна, пое прав неизменен курс през Гълфстрийма.

Томас Хъдсън знаеше, че Роджър и Одри също се канят да заминат, и тъй като рейсовият кораб щеше да пристигне на следния ден, запита Роджър кога тръгват.

— Утре, драги ма Том.

— С Уилсън ли?

— Да, помолих го да се върне.

— Точно това исках да узная, за да мога да направя поръчките си на рейсовия кораб.

А на другия ден и те заминаха с водосамолета. Томас Хъдсън целуна девойката за сбогом и тя също го целуна. Беше се разплакала, когато заминаха момчетата, разплака се и сега, като се притисна силно в него.

— Грижи се добре за Роджър и за себе си!

— Ще се постарая. Беше ужасно добър към нас, Том.

— Глупости.

— Ще ти пиша — обеща Роджър. — Имаш ли някаква поръчка за там?

— Забавлявайте се добре. Можеш да ми съобщиш как стоят там работите.

— Ще ти съобщя. И тя ще ти пише.

И така те също заминаха. А Томас Хъдсън на път за в къщи се отби при Боби.

— Ще бъдеш дяволски самотен — каза Боби.

— Да — призна Томас Хъдсън, — ще бъда дяволски самотен.

14

Томас Хъдсън се почувствува нещастен веднага, щом момчетата заминаха. Ала си каза, че е естествено да тъгува за тях, затова продължи да работи.

Краят на света за един човек не настъпва така, както в една от големите картини, които беше нахвърлил мистър Боби. Той идва с един от негрите на острова, който се задава по пътя от местната пощенска станция с радиограма в ръка и казва:

— Моля, разпишете се на разписката. Съжаляваме, мистър Том.

Той подаде на раздавача един шилинг. Но чернокожият го погледна и го остави на масата.

— Няма нужда, мистър Том — рече той и си отиде.

Томас Хъдсън прочете радиограмата. После я пъхна в джоба, излезе и седна на верандата към морето. Извади бланката и я прочете повторно:

Радиограмата беше пратена от парижкия клон на нюйоркската му банка.

Дойде Еди. Беше научил вестта от Джоузеф, който пък я беше узнал от прислужниците в радиостанцията. Еди седна до Томас Хъдсън и процеди през зъби:

— Мама му стара, Том, как е възможно?

— Не зная. Предполагам, че са се блъснали в нещо или че друг ги е блъснал.

— Готов съм да се обзаложа, че Дейвид не е бил на кормилото.

— И аз така мисля. Но сега това вече е без значение.

Томас Хъдсън погледна гладкото синьо море и по-тъмните очертания на Гълфстрийма. Слънцето беше слязло ниско и скоро щеше да се скрие зад облаците.

— Допускате ли, че е карала майка им?

— Вероятно. Може би са имали шофьор. Каква е разликата?

— Предполагате ли че е шофирал Анди?

— Не е изключено. Майка му би могла да му разреши.

— Той е твърде самонадеян — добави Еди.

— Беше самонадеян — поправи го Томас Хъдсън. — Повече не е.

Слънцето клонеше на заник, пред него се стелеха облаци.

— При следната радиовръзка ще уведомим Уилкинсън да дойде утре рано, както и да ми запази място в самолета за Ню Йорк.

— Какво трябва да правя, докато отсъствувате?

— Ще се грижиш за имуществата. Ще ти оставя няколко, чека за идните месеци. Ако се надигне буря, вземи си достатъчно помощници за яхтата и за къщата.

— Ще направя, каквото трябва — обеща Еди. — Но сега ми идва да пратя всичко по дяволите.

— И на мене също — призна Томас Хъдсън.

— Остана ни Том.

— Засега — прошепна Томас Хъдсън и за първи път се вгледа право в дългата съвършена перспектива на пустотата, която се откриваше отпреде му.

— Ще се справите криво-ляво — насърчи го Еди.

— Положително. Кога не съм се справял?

— Можете да останете за известно време в Париж, а сетне да се прехвърлите в Куба и Том ще ви прави компания. Можете да продължите да рисувате там и това ще внесе промяна.

— Несъмнено — съгласи се Томас Хъдсън.

— Можете да тръгнете на път и това ще ви облекчи. Качете се на ония големи параходи, за които винаги съм мечтал. Пребродете света с тях. Нека ви отведат навсякъде, където отиват.

— М-да.

— Майка му стара! — изруга Еди. — Как дявол да го вземе може да са убили Дейвид?

— Не се коси, Еди — успокои го Томас Хъдсън. — Знаем ли какво ни носи утрешният ден!

— Майната му на всичко! — изръмжа Еди и килна шапката си на тила.

— Ще играем играта, както можем — заключи Томас Хъдсън.

Ала сега чувствуваше, че играта вече съвсем не го привлича.

15

Докато прекосяваше Атлантическия океан на изток с «Ил дьо Франс», Томас Хъдсън узна, че адът не изглежда непременно такъв, какъвто са го описали Данте и другите големи художници на преизподнята, а може да бъде луксозен, уютен, многожелан кораб, който те отнася към страна, за където винаги си заминавал, тръпнещ от очакване. Този ад имаше много кръгове, ала те не бяха ясно очертани като кръговете на великия флорентински егоцентрик.

Томас Хъдсън се качи рано-рано на борда, за да избяга — чак сега си даваше сметка — от града, тъй като се страхуваше, че ще срещне хора, които щяха да му заговорят за злополуката. Надяваше се, че на кораба ще постигне що-годе примирие с горестта, сякаш не знаеше, че от горестта не могат да се получат отстъпки. Тя може да се излекува от смъртта и да се притъпи или упои с разни средства. Някои твърдят, че времето я лекува. Ала щом може да бъде излекувана от преживявания, по-слаби от смъртта, съществува вероятност горестта да не е истинска.

Едно от средствата, които притъпяват временно горестта, като притъпяват и всичко останало, е пиенето, а другото, което може да отклони мисълта от горестта, е работата. Томас Хъдсън беше изпитал и двете лекарства. Но знаеше, че алкохолът ще разруши способността му за творчески труд, а той беше градил толкова дълго живота си върху работата, че я считаше за едно от благата, които не би трябвало да изгубва.

Тъй като знаеше, че засега ще бъде неспособен да работи, реши да пие, да чете и да се занимава с физически упражнения, докато се измори достатъчно, за да заспи. Беше спал в самолета. Ала не беше спал в Ню Йорк.

Сега се намираше в луксозната кабина, съединена със салон. Носачите оставиха куфарите и големия пакет със списания и вестници, които накупи. Сметна, че ще бъде най-леко да почне с тях. Той подаде билета си на камериера и го замоли за шише минерална вода «Перие» и за малко лед. Когато прислужникът донесе водата и леда, Томас Хъдсън извади от един куфар бутилка качествен скоч с вместимост една пета американски галон[81], отвори я и си приготви питие. Сетне сряза връвта на големия пакет със списания и вестници и ги тръсна на масата. Списанията изглеждаха пресни и девствени в сравнение със списанията, които пристигаха на острова. Той взе «Дъ Ню Йоркър». На острова винаги го запазваше, за да го чете вечер, отдавна не беше го зървал още през седмицата на издаването му или в ненагънат вид. Томас Хъдсън се разположи в дълбоко удобно кресло, отпи от питието и установи, че е невъзможно човек да чете «Дъ Ню Йоркър», когато любимите същества току-що са загинали. Опита «Тайм» и успя да го прочете, включително и «Светската хроника», където се съобщаваше за смъртта на двете момчета, сочеше се възрастта им, възрастта на майката, не съвсем точна, семейното й положение, и се уточняваше, че се е развела с него през 1933 година.

«Нюзуик» съдържаше същите данни, ала като четеше краткото съобщение, Томас Хъдсън изпита странното усещане, че авторът на дописката скърби за смъртта на момчетата.

Приготви си второ питие и си каза, че водата «Перие» е много по-подходяща от всичко друго, което може да се прибави към уискито. После прочете изцяло «Тайм» и «Нюзуик». «За какъв бяс е ходила в Биариц — запита се мислено. — Може би е отивала пък в Сен Жан дьо Люз?!»

От съжденията си заключи, че уискито почва да действува.

«Забрави ги! — каза си той. — Запомни само как изглеждаха и ги заличи! Трябва да се примириш рано или късно. Примири се още сега! Почети още!» — подкани се Томас Хъдсън.

Точно тогава корабът се раздвижи. Той се движеше много бавно, но Томас Хъдсън не погледна през прозореца на салона. Седеше в удобното кресло, прехвърляше купчината вестници и списания и пиеше скоч с вода «Перие».

«Няма изобщо какво да те измъчва — заговори си той. — Ти ги заличи и те изчезнаха. Преди всичко не трябваше да ги обичаш така дяволски. Не трябваше да обичаш и майка им. Вслушай се в гласа на уискито — каза си. — Какъв разтворител за мъките ни. „Разтворител-алхимик, който в миг превръща оловно злато в лайна!“ Не, нарушен е ритъмът… „Оловно злато в лайна превръща“ — звучи по-добре».

«Къде ли е Роджър с момичето? — запита се той. — Банката ще знае къде е Томи. Аз зная къде съм. Аз съм тук с бутилка „Оулд Пар“. Утре в гимнастическия салон ще изхвърля под формата на пот всичката погълната отрова. Ще използувам нагревателния кош. Ще карам едно от ония колела, които не отиват никъде, и ще яздя механичния кон. Точно това ми е нужно. Продължителна езда на механичния кон. После ще си направя основна фрикция. А по-късно ще срещна някого в бара и ще поприказвам за едно-друго. Пътуването трае само шест дни. Лесно ще минат шест дни».

Вечерта заспа и когато се събуди през нощта, чу как корабът се движи в морето. Първоначално, като почувствува морския полъх, помисли, че се намира в къщи на острова и че го е пробудил лош сън. Сетне се досети, че не сънува, и усети тежката миризма на грес по ръбовете на отворения прозорец. Запали лампата и пи минерална вода. Беше много жаден.

На масата имаше поднос със сандвичи и плодове, оставени снощи от камериера, а в кофичката, където стоеше шишето с вода «Перие», имаше още лед.

Почувствува, че трябва да хапне нещо. Погледна часовника. Беше три и двадесет. Морският въздух беше хладен. Томас Хъдсън изяде един сандвич и две ябълки, после извади малко лед от кофичката и си приготви едно питие. Бутилката «Оулд Пар» беше почти празна, ала той имаше още една. Сега, в прохладата на ранното утро той се намести в удобното кресло, отпи и зачете «Дъ Ню Йоркър». Установи, че вече може да го чете, установи също, че му се услажда пиенето посред нощ.

С години беше опазвал абсолютното правило да не пие нощем и никога да не пие, преди да е свършил работата си, освен в почивни дни. Ала сега, когато се събуди през нощта, почувствува простото щастие да наруши навиците си. Това беше първото връщане към чисто животинското щастие или способност за щастие, което изпитваше, откакто беше получил радиограмата.

«„Дъ Ню Йоркър“ е много добър — каза си. — И очевидно е списание, което можеш да четеш на четвъртия ден, след като се е случило дадено събитие. Не в първия, нито във втория, нито в третия ден. А в четвъртия».

След «Дъ Ню Йоркър» той прочете «Дъ Ринг», а сетне всичко, което заслужаваше да бъде прочетено в «Ди Атлантик Монсли», и дори част от онова, което не заслужаваше да се чете. Тогава си приготви трето питие и зачете «Харпърз Магазин». «Виждаш ли, че ти мина!» — увери сам себе си.