От Витоша до Мамаевкурган

Уважаеми читателю,

Написах този пътепис с голямо удоволствие по няколко причини. Първо, да отразя сходството на Града Герой Волгоград с моето родно село Железница по релефа. Второ, да разбия някои версии около спекулациите за героичната битка при Сталинград, която поставя начело на крушението на фашизма, който като кафява чума се опита да погълне света. Днес, тук и там, все още се намират пишман-историци, които със замъглени мозъци пишат нелепости, въпреки наличието на написани истини. Аз съм обикновен човек и не съм свикнал да бъда хамелеон.

От автора

От няколко месеца се подготвяхме група специалисти от Завод „Зебра“ за кратка специализация във Волжките заводи на Волгоградска област. Един от нейните членове бях и аз. Израснал съм в полите на Витоша, където съм изпитал тежестта на селския труд и немотията, глада и мизерията на онези години като селско пастирче с комат черен хляб в торбичката. В много случаи този хляб ни упояваше като сегашните наркотици или като в житото (ръж) съдържаше пиявец, едни класове подобни на житните. Това бяха годините на „подем“, които някои сегашни политици често искат да изтъкват. Нещата които съм видял са без диоптър, такива, каквито са.

В ранното утро през юли ние се отправихме към Аерогара София. До този ден се стигна с множество трудности, тъй като това пътуване се уговаряше повече от една година. При решен вече въпрос изникна транспортния проблем. Нямаше билети за самолета за Москва и от там за Волгоград, а от Съветската страна беше определена датата, с което е уведомен и ответния завод в град Волжки, Волгоградска област. Бяхме принудени да извадим билети за влака, а Москва-Волгоград имаше осигурени билети и обратно до Москва. Два дни преди заминаване уведомиха от „Балкан“, че имат свободни места и ние върнахме влаковите билети и се снабдихме със самолетни, само че „О кей“: София-Москва-Волгоград и обратно Волгоград-Москва, за София — нямахме осигурени места. Независимо от горния факт.

Споменатата птица ТУ 154 бавно се плъзна по гладката писта на софийската Аерогара. Освен ние шестимата български специалисти, останалите пътници бяха съветски граждани, жени и мъже, и деца, туристи, които бяха посетили нашата страна. Пътуването беше много задушевно и весело. На височина на 13–14 хиляди метра ние прелитахме над Румъния, после над Украйна. Под нас се ширеха огромните полета, реки, градове и села. Като зелен килим се простираше под нас величествения боянски лес. След няколко часов полет стоманената птица почна да снижава полета наближавайки Шереметиево 2. И когато докосна пистата искам да кажа един факт, който ме удиви. Всички пътници зяпаха „кипучая магучая“ — което показваше огромните национални чувства на този народ. Това ми напомни за годините, когато руските войски през Втората Световна война навлязоха в нашата страна и пееха една своя песен, от която съм запомнил няколко думи:

— Хубава страна е България, но по-хубав е Съветският съюз.

След приземяването започнаха граничните и митническите проверки, в които се случиха и някои комични ситуации, за които искам да кажа. Минавайки ми бе зададен въпрос от дежурния митничар, следния въпрос:

— Золото йест? — аз отговорих с типичния си шопски акцент:

— От дека? — светна усмивка на митничаря и той спокойно ме пропусна.

Следваше санитарноветеринарна проверка. Пред мен вървеше оная 45 годишна софиянка, която по разговора с дежурната рускиня стана ясно че живее в „Люлин“ и отива в Москва при дъщеря си, която учи там.

Между тях настъпи един много комичен разговор, който искам по памет да разкажа.

Дежурната намира плик със смачкани домати и казва:

— Памидори нет. Они плохи.

— Не съм виновна. — казва софиянката — Вчера ги вземах от Бай Иван от „Люлин“ и не съм видела че ми е сложил смачкани.

— А где Бай Иван сега?

— Той е в „Люлин“, до пазара. Като се върна ще ги подменя с по-здрави.

Излизайки от митницата се намерихме на обширен площад, а колегата Краси се произнесе:

— Ето, вече сме в девети картофен пояс…

Наехме една НИСА с едно младо момче шофьорче, което много весело пое към центъра на Москва, хотел „Русия“ — едно от чудесата на Москва. Е, пред хотела се оказа, че момчето-шофьор е нарушило някои разпоредби и дежурният полицай го глоби една рубла. Направих опит да защитя шофьора, но остро ми беше казано да не се меся в техните работи. Настанихме се в този грамаден хотел, вечеряхме и дълго разговаряхме за сутринта, когато щяхме да пътуваме за Домидедово Аеропорт за изтока, за да излетим за Волгоград.

Сутринта с две леки коли потеглихме за Домидедово, което се намира на около 130 км. от Москва. Пристигнахме благополучно на това голямо летище. На огромно табло всяка минута светваха и угасваха светлини, които известяваха за пристигащи и излитащи самолети за Далечния изток, Сахалин, Чукотка. Улеите са може би стотици. Разбрахме, че самолетът за Волгоград ще излети в 11 часа, но не можахме да се ориентираме от коя посока. Свързахме се с бюрото на „Интурист“, където казахме че сме български специалисти и отиваме за Волгоград. Веднага ни взеха багажа и ни закараха на гише за уреждане на документи. Там ни помолиха да си поставим етикети на багажа, където се разви и весел разговор:

— У вас йест бирочки?

— Не, нямаме, обаче няма да откажем, ако ни предложите.

По-късно се разбра, че се касае за етикети за куфарите, а не за бира. Натовариха ни багажа и нас шестимата и се отправихме към самолета за Волгоград. На самолета нямаше още никакви пътници. Това беше един час по-рано. Това го казвам, за да се види какви добри чувства изпитваха съветските хора към нас българите. По-късно запристигаха останалите групи. Запомних футболния отбор на трактор, които гостуваха на ротор от Волгоград и една група жени от Испания — област Андалусия, тръгнали на екскурзия до Волгоград, за да се запознаят с героизма на този народ, минал през всички кръгове на ада.

Разстоянието от Москва до Волгоград за нашите мащаби е голямо, на съветските хора е много късо, около 1 000 километра. През време на полета завързахме разговор за нашите страни, за фашисткия режим на Франко в Испания и продажната политика на Б. Филов у нас. Много ласкави думи бяха казани за Долер ес ибарури като водачка на народния фронт срещу режима на Франко, за наша радост името на Г. Димитров беше споменавано от испанките с изключителна любов и уважение, като водач на съпротивата срещу настъпването на фашизма в Европа. Ние възхвалявахме героизма на испанския народ под ръководството на ИКП за по-добър и щастлив живот, а те величаеха БКП като организатор на септемврийското въстание 1923 г., като връх на героичната борба за свобода и правда. С удоволствие говореха за Ботев и Левски, за Вапцаров и Гео Милев.

С футболистите на трактор стана въпрос за нашите ЦСКА, Левски, Славия и Локо София, които се споменаваха с уважение. Споменаваха се много от великите имена като Гунди, Котков, Д. Пенев, Якимов Соколето.

Тук искам да кажа, че спорта е велико знаме и реклама пред света. И си спомням когато бях в Брюксел, поведох разговор с едно младо момче от коя страна съм, но дълго аз казвах България, а то упорито споменаваше Венгрия. По това време бяха играли ЦСКА и Андерлехт. Щом споменах ЦСКА-Андерлехт момчето извика ЦСКА-България. Това отклонение направих, за да потвърдя казаното по-горе за спорта като реклама в света.

На около 13 хиляди метра синята птица наближаваше Волгоград — град герой преминал през много преизподни за да израсне като огърлица на матушка Волга — величествена, свещена и могъща. Минахме над пясъчна пустиня наподобяваща развълнувано море. А в далечината се очертаваше матушка Русия — онзи велик паметник с вдигнат меч и поглед към цяла Русия. Това е могъщият руски дух и ген, който служи на своя народ. Самолетът пое курс на кацане на летище Волгоград. Забелязаха се много хора, които очакваха гостите както от Испания, футболния отбор от Челябинск така и моята група от град Волжки, които очакваха нас.

Още от стълбата познах нашите посрещачи от каучуковия завод. Много радушно ни посрещнаха. На малък автобус ни повозиха през преправата на великата река към отсрещната страна за град Волжки. Още по пътя шофьора Юра, който е бил малко момче при битката за Сталинград…

Спомени тежки. За една вечер самолетите на фашистите са бомбардирали Волгоград 900 пъти — 3 500 фашистки самолета непрекъснато са стоваряли своята жестокост. Всичко е било сринато със земята. Над 170 000 хил. души, старци, жени и деца са избити, градът е превърнат в руина. Тук аз описвам само някои от спомените на Юра. В книгата си „Дни и нощи“ К. Симонов е описал подробно тази епопея. Когато американски и английски представители са видели тази руина са казали „Това е мъртвина и никога няма да стане град.“ Но съветския социалистически строй изгражда един модерен град като паметник на хилядите герои, които остават в гробовете на тази величава битка, където се поставя началото на краха на фашизма. Ще посоча само общи неща за силата на немската армия при тази битка. Немците разполагат с 22 дивизии, от които 12 танкови — в тези са включени румънски, италиански и други войски. Както е известно немците са спрени с ръкопашен бой в самия град, те са обградени и принудени да се предадат. В плен попадат 220 хиляди пленници заедно с щаба на фелдмаршал Паулус, състоящ се от 22 генерали. Величавата панорама на Мамаевкурган ще напомня във вековете героизма на обикновените съветски хора за своята майка Русия.

От Аерогарата ни поеха нашите колеги от Волжкия завод „50 години СССР“.

Минахме по огромната стена преграждаща Волга. Това е уникално хидросъоръжение, по което преминава панорамен път. Тук има специални шлюзове за преминаване на кораби, а самата Волга преградена представлява море на около 130 километра на север.

Пристигнахме в град Волжки — нов град, израснал след войната и достигнал до големината на гр. Бургас само за десетина години. Настанихме се в общежитието на завода. А вечерта се състоя братска среща с ръководството на завода начело с Главният инженер. Тази среща бе много сърдечна. Както казах и по-горе, нашата група се водеше от гл. технолог инж. Каменов. Той имаше и две техноложки — Ненова и Ламбова, един машинен инженер Главов и ние двамата гл. специалисти Димитров и аз — Симов. Покрай бойките речи от ръководителите на срещата се завързаха и весели вицове и ситуации.

Нашият най-млад представител Главов бе излязъл някъде навън. Аз отидох да го търся. Попитах портиерката на типичен българо-руски език:

— А где К. Главов?

— Он идьот. — отговори портиерката.

Това го знам, но когато се върнах в залата с нашите домакини това предизвика бурни овации и смях. Изключително весело протече тази първа среща с нашите домакини колеги каучукари. На сутринта бяхме приети от Главният директор на завода и разпределени по специалисти и опита им в производството, техническо и технологично оборудване. Аз бях разпределен към отдела за техническа безопасност. Отделът се състоеше от 5 специалисти — 4 жени и един мъж, който беше началник на отдела, но в този момент беше в домашен отпуск. Заместваше го инж. Роза от отдела. В завода имаше строг ред. Влиза се само с перфокарти, а на входа стоят две жени полицайки, въоръжени в униформа и външен човек може да влезе само с разрешение на гл. Директор. Същият ме преведе до самия портал и ме представи на въпросните часови, с които се запознахме и след това ме пуснаха. Първото мое посещение беше на цеха за изготвяне на каучукови смеси, което както е известно на познавачите на каучуковото производство — каучука е в основата на това производство.

Въпреки твърдения на някои „доброжелатели“ че СССР изостава в техническото и технологично развитие — видяхме едно модерно автоматизирано производство на каучукови смеси. Работят две автоматични линии за производство на смеси от английски тип, на които е достатъчно да дадеш заданието за дадена смес под номер и колко броя смеси искаш със специална карта и започва дозиране на всички съставки на дадена смес като всичко е капсуловано и херметизирано. А е известно в изготвянето на смеси колко ингредиенти са замърсители като сажди, масла и др. Тези линии са на първия етаж и се командват от две момичета-инженери. На кота 0 се намират 28 листоващи валове, които листоват смесените в бемберите смеси.

Нямам намерение да описвам подробно техническото и технологично ниво на този завод, който за месец произвежда каучукови смеси колкото всички наши заводи произвеждат за една година. Тук искам да изтъкна отзивчивостта на съветските хора и специалисти, от обикновения работник до гл. Директор, които ни приеха като свои. Всеки се стремеше да ни запознае с онова, което нас ни интересува. Запознаването беше що-годе ново обучение. Голямото задоволство от обучението порази нашия ръководител инж. Георги Каменов на прощалната вечеря с нашите домакини. Тук не искам да описвам детайлно какво е видяно и изучено. Горното е отразено в доклада на цялата група до министъра Г. Ланков.

Тук искам да спомена някои интересни моменти от престоя ни в гр. Волжки: посещение на пионерски лагер на завода.

Рано една сутрин — почивен ден, бях извикан от гл. инженер да се явя в стаята му и аз отидох. Той ми показа в един чувал една риба около 20 кг, която през нощта са хванали във Волга и приготвили за обед в пионерския лагер в Лучеморие, за където тръгваме. Както разбрахме по-късно, рибата беше „Северюга“. Така се наричаше от нашите домакини. Лучеморие е на около 120 километра от Волжки в степта на брега на Волга. В миналото е било имение на помешчик. След революцията превърнато в безплатна база за почивка на работниците и техните семейства през летните месеци и един голям пионерски лагер за децата. Самият парк, някогашно помешчическо имение е прекрасно място за отдих край брега на великата река. С пристигането си посетихме прекрасен плувен басейн, където се разхлаждат почиващите и децата през горещите летни месеци. След освежителното къпане бяхме из помещенията на различни клубове, където пионерите се обучаваха в различни кръжоци като — шиене, рисуване, дърворезба, приложни занаяти и кръжоци по музика, спорт и други. По-късно бяхме приети на обед от ръководството на лагера, на богат обед. Директорката на лагера — Роза, в далечното минало с прадядо от България, който бил заселен в Украйна. Роза със сълзи на очи изказа своята радост че е видяла свои сънародници. Ние също се почувствахме сред свои.

Разбира се, на прекрасната трапеза не липсваше и традиционната кристална съветска водка. А тостовете най-често завършваха с думичката на „екс“ за вечната ни дружба. За да избегна тези моменти, тъй като не можех да издържа на тази претрупана програма, казах че ще изляза малко на въздух да се ободря и понеже и моите колеги, и домакините бяха преминали в по-напреднала фаза, имах възможност за около час да посетя пионерчетата, които си играеха по красивата поляна. Аз също се включих в тяхната игра, а тя беше да подпомагаме мравки, които си пренасяха „багажи“ на ново място. Играта беше изключително хуманна. Децата проявяваха интерес и за нашата страна. Макар че само на 7–8 години много от тях казваха „Маленкая Болгария“. Някои от тях споменаваха за връх Шипка и за освободителната война, а други за освобождаването ни от фашизма. Аз им рецитирах няколко куплета от „Опълченците на Шипка“.

Наблизко до детските игри забелязах и четирима човека косачи, които косят. Аз имам като хоби косенето, а съм и един добър косач. Веднага отидох при тях и проявих интерес към работата им. Те бяха с остарели и примитивни прибори, а самата им нагласа беше непрофесионална. Помолих косачите да ми дадат една коса от техните и аз да си я подготвя, и след това ще помогна да окосим определеното място. Подготвих косата и станах, подех един откос, което удиви във възторг колегите косачи, както по широта на откоса, така и по качество на окосеното. С голяма благодарност съветските хора ми благодариха за това, което научиха от мен. През това време от коктейла ме откриха и ме заведоха на обеда. Но торнадото от водката беше минало. След около половин час решиха всички да отидем и се окъпем в голямата река, което и направихме. Реката — величествена и спокойна — като името си „Мат Руская“. Направи ми впечатление на чиста и прозрачна. Рибите се виждаха как кръжаха като птици.

Колежката Ламбова и нашият ръководител Каменов влязоха смело навътре. Ние останалите — Димитров, Главов, Ненова и съветските домакини бяхме по-скромни.

След речната баня минахме през сауната в лагера, което беше едно сериозно изпитание за нас.

Това беше и последното в този прекрасен кът от Волжката степ. Автобусът се понесе към нашата база в гр. Волжки.

Тук искам да разкажа и някои други моменти от престоя ни в гр. Волжки.

Една вечер нашият ръководител Каменов ни предложи да посетим ресторант в гр. Волжки. Всички единодушно приехме поканата. Ресторантът беше препълнен, имаше и оркестър, който свиреше шумно, а дансинга се тресеше от танци. Масите бяха запълнени, но пак ни определиха веднага маса. По масите се виждаха обикновено по две кани за сервиране — едната с водка, а другата с червен сок, който установихме по-късно, че е сок от вишни. При идването келнерката попита какво желаем. Аз казах шест водки, а тя запита:

— А що такой…

— Казах шест стакана водка.

— У нас не так, не стакан, у нас кана.

Съгласихме се.

Музиката свиреше много живо, а танците се вихреха. Всички ние станахме да танцуваме, на масата остана само Димитров. Танца бе много буен тъй като много от танцуващите бяха с повишен градус. При завръщане на масата, там при Димитров, бяха седнали две млади момчета. Оказаха се геолози, които високо вдигаха тостове за нашата дружба и братски отношения. Каните с водката бяха вече две. Аз помолих един от геолозите, на име Шура, да донесе кана с вода, защото не мога да издържам на водката. Той криво ме разбра и вместо вода носи нова кана с водка. Това предизвика бурен смях у нас и у съветските геолози. След около един час, някакъв съветски младеж, с малко повишен градус, искаше да разговаря с нашите колежки Ламбова и Ненова. Това за малко не предизвика голямо меле между геолозите и новодошлия съветски младеж.

Всичко завърши благополучно и ние се прибрахме в хотела. Една вечер сам посетих пазара във Волжки. Пазарът беше селскостопански, с изобилие от вишни, картофи, лук, фасул. Купих си ракиени чаши 10 бр. за 20 копейки, които и сега ми напомнят за този далечен пазар.

На гости

Тук искам да разкажа за едно гостуване в една от колежките от отдела за техническа и технологична безопасност — Люда. Още на обед другите колежки отидоха в людиния апартамент, за да се подготвят за моето гостуване. Въпреки моите предложения на трапезата да бъдат поканени и съпрузите на колежките, те отказаха. Така че колежките ме посрещнаха много радушно. Аз, разбира се, се бях подготвил с подарък за всяка една. Те също се представиха достойно. Тук искам да кажа, че самата трапеза, на която имаше всякакви вкусотии, сладки, баници, туршии, готвено… бутилките водка не бяха забравени. Разговорите се водеха весело и намирахме винаги теми, за наши и техни изпълнители, за професията, за политиката, за нашето и тяхното минало. Всичко това ставаше в един приятен и непринуден разговор, от хора като че ли братя и сестри.

По време на танците се иззвъня на вратата — домакинята Люда отиде да отвори и се върна набързо и при запитването кой е дошъл направи гримаса и каза „свекъра“. Аз веднага се обадих, че разлика към свекър и свекърва у тях и у нас няма.

В живота ми тази вечер ще остане като един вечен спомен за свои.

На другия ден сутринта трябваше да поемем обратно за Родината. Тук не споменавам детайлно какво сме видели и научили, но това е предмет на доклад, който сме представили на министъра на химическата промишленост в Панков, който е един достоен българин и от който могат да се поучат много наши държавници.

Намираме се на аерогара Волгоград и след малко ще оставим само спомени за този град-герой, където започна крушението на фашизма, за да завърши в бърлогата в Берлин. Зад нас остава величието на Мамаевкурган, на вдигнатия меч на Матушка Русия, който е посичал много агресори. Тук остават тези свещени места, огъня на вечната слава, воденицата, тракторния завод, ГУМ — където е щабът на фелдмаршал Паулус и където се е предал. Тук остават гробовете на мирното население и войните начело с генерал Василий Гуйнов.

Тук има отново една весела случка. При отиване в командировка имахме осигурени „О кей“ само Москва — Волгоград и обратно — Волгоград — Москва. Това накара веселия колега Димитров да каже, че аз — Стоил Симов имам „О кей“ само Курил — Кумарица. Както и да е, поехме за Москва — аерогарата.

Домидедово от там с таксиметров превоз отидохме в хотела на нашето посолство в Москва. На сутринта от нашето посолство трябваше да ни поеме НИСА, която да ни откара на Шереметиево.

В 22 часа излиташе самолет със светски туристи за Варна. Понеже, както винаги, ние не сме точни, нашата кола закъсня и когато пристигнахме самолетът беше готов да излети — само нас чакаха. Бързо, през глава, проверки, оформяне на документи и поставяне печати, се намерихме в улея и от там — на самолета.

Варна ни посрещна весела и светла. От там с влака се прибрахме в София с много спомени и много видяни и изучени неща.

Нека ми простят читателите, ако съм ги отегчил. Аз съм описал само истини, ненатруфени — такива, каквито са.

В началото споменах за приликите на Волгоград и родното ми село Железница. Като една от приликите е че и там, покрай Волгоград, протича една река, Волга, а край Железница също минава селската река, която е „малко по-малка от Волга“. От западната страна на Волгоград е Мамаевкурган, а на Железница — Граовище, св. Илия и св. Спас — възвишения, които са естествени отбранители. Вековните дъбове на св. Спас и св. Георги напомнят на поколенията за величието на този край, където в миналото е наричан „Мала света гора“ със своите шест-седем манастира с вековни гори. Сравненията са само в релефа на местността. Волгоград ще остане като планета в човешката история, която не може да се помрачи от нищо и ще свети и осветява пътя на идните поколения, що значи родна Земя.