Отличничка

Гледах с копнеж бутилката „Смирноф“, но не смеех да си налея. Жена ми казва, че съм си изпил своето и трябва да забравя алкохола, а тя е медицинска сестра. Но пък никога не съм играл любовник. Даваха ми все положителни герои, а сега я се добера до мутра с две-три реплики, я — не.

— Пъхам си ръката между косъмчетата, хубаво ми е да ме боцкат — гласът на жената в слушалката сякаш идваше от дъното на кладенец. — Галя се и си представям, че някой влиза в мен. Не виждам самия мъж… Уж му го лапам и… Страхотно е, но само за малко. Ти си специалист…

Аз не съм специалист. Аз съм артист. Не съм актьор. Актьор е някой, който си играе ролите, а аз живея, направо си съществувам с месечен доход „тука има, тука — нема“ в неговата левова равностойност по курса на БНБ за деня.

Оная млъкна, сигурно чакаше да й кажа нещо, обаче аз изобщо не знаех какво да й кажа. Пък и гърлото ми пресъхна.

— Нека първо аз ти разкажа какво става с мене — гласът на жената внезапно изтъня, — пък после ще видим. Става ли?

— Става! — отсякох решително и обърнах гръб на бутилката. — Защо да не става? Щом ти така искаш.

— Гласът ти съвсем му отива на оня, дето си го представям — изхили се тя. — Ти само по телефона ли говориш, или…

Не знаех да се смея ли, да плача ли. Попаднах тук само защото жена ми направи макарони за вечеря. Синът ми изяде две чинии с връх, а дъщеря ми намери салама, който майка й беше скрила за утре и си направи четири сандвича. Жена ми й каза, че е дебела, но детенцето заяви, че който трябва и така я харесвал. Брат й пък се разсърди, че не сме му казали, че има салам и унищожи всичко останало. Той е на 16 години, тренира баскетбол и твърди, че ако се храни добре, ще стане звезда от световна величина.

— Не се притеснявай — каза жената. — Аз и без това нямам да си платя, защото спестявам за… А бе, това няма защо да ти го казвам. Извинявай, ама не е твоя работа… Аз даже не искам да ми говориш. Само ме слушай… Всичко това как се галя и колко ми е хубаво, не е верно. Това е колкото да завържа разговор, нали така се говори по секс телефон. Искам някой да ме чуе най-после. Някой, който ми разбира проблемите и няма да ми се кара.

И аз не исках да й говоря. Нямах намерение и да слушам някаква си изкукала шантавела, но бях гладен, и затова дойдох тук. Заварих собственика на бакалията в бившия трафопост да крещи някъде иззад бъчвите с наливно вино, че ще се издължи на някого веднага, щом може. Тъкмо се чудех дали пет яйца или една рибена консерва ще объркат повече семейния бюджет, когато гръмогласният бизнесмен — мой съученик от гимназията, застана зад тезгяха с мобилен телефон в ръка и ми хвърли кръвясал поглед. Везните натежаха в полза на рибената консерва, но не можах да си дам поръчката, защото му звънна телефонът. Някогашният комсомолски секретар изкрещя към вътрешността на помещението: „Мамо, за теб е! “, но явно чу нещо, което го притесни. Погледът му се спря върху мен, широкото му лъскаво лице се озари от мазна усмивка и той тикна телефона в ръцете ми, като набързо ми обясни, че майка му направила телефон на доверието, имала някакви връзки в телекомуникациите, и общо взето деляла с някого приходите, то не че има какво да се дели, но сега се обаждала жена и почтената дама едва ли щяла да може да удовлетвори потребностите й.

— Нали си артист — оцени ме той. — Ще се оправиш.

И ето, аз се озовах в задната част на магазина с бутилката „Смирноф“, мобилния телефон и надеждата, че ако задоволя клиентката, може да си направя устата не за една, а за две рибени консерви и то без пари. Това, че нямало какво да делят изобщо не го повярвах, но и да вярвах, и да не вярвам, все тая. Пари няма да ми дадат, ясна работата.

— Аз съм отличничка, обаче не мога да прочета един урок и вече да го знам — жената сигурно изобщо не беше млъквала, но аз не бях чул какво говори. — Разказвам ги на глас, а трудните и дългите — по два пъти: пасаж по пасаж, и чак като запомня всеки един, целия отначало докрай. На едно контролно нещо засякох. Не знам какво ми стана. Знаех си всичко, но нещо не ми беше до…

— Ама ти… прекъснах я удивен.

Тя замълча и избухна в смях, звънък и съвсем детски:

— Разкри ме. Страшен си. Значи вече няма смисъл да си преправям гласа. Ще махна тъпата кърпа, през която говоря. Да, ученичка съм. Ние нямаме пари и ако не изкарвам шестици, няма да успея в живота. Така казва мама. Та след онова контролно плаках цяла вечер. Завих се през глава, свих се под одеалото и ревах, както си бях с дрехите, а мама ме попита бременна ли съм. А на мене тогава въобще не ми беше до такива работи. Гадното е, че оная по литература можеше да ми остави петица. Ревях колкото ми глас държи, а мама ми каза, че ще ми сложи инжекция. Мене ужасно ме е страх от инжекции. Още по-гадно ми стана, защото тя изобщо не ме разбираше. Не ми каза една добра дума, а толкова имах нужда от това! Само ми крещеше. Да беше отишла да говори с госпожата да ми оправи петицата. Истинските майки така правят. Не че не ми е истинска, но не се държи като майка… Нали виждам, другите родители идват в училище, мазнят се малко, донесат някое подаръче и децата им получават шестици. Само аз се мъча като грешен дявол. Така е, защото нямаме пари. И мама затова е такава. Аз не й се сърдя, даже се чувствах виновна, че не мога да изкарам пари. Най-идиотското беше, че госпожата по литература ми писа шестица въпреки пропуските ми. Ама аз май много се отплеснах… Миналия месец Кристина от нашия клас ме покани на рожден ден. Техните имат пари и не й дреме за ученето. С Николай от съседния блок танцувахме блус и той ми даде да пия нещо силно и люто от едно плоско шише. Никога преди не бях близвала домашна ракия. Стана ми приятно и топло и се притиснах към него. Той е по-голям и знае да се целува много хубаво. После ме попита искам ли още ракия. Казах му, че искам и той ме заведе в мазето на блока. Някакви пенсионери имали много, а катинарът им се вадел лесно.

— Как се казваш? — попитах момичето и блъснах бутилката по-далече от себе си. — Къде живееш?

— Е, много искаш — лукаво измяука то. — Може и да ти кажа, но ако искаш да се видим, ти ще ми платиш. Ще кандидатствам в езикова гимназия, а частните уроци при учител, дето знае какво трябва да се пише, не са евтини. Ето, казах си го, а не смятах да ти казвам. Е, нищо де, я се видим с тебе някога, я — не. Ако аз не си докарвам по нещичко, няма да имам висок бал на изпитите, няма да науча езици, няма да имам свястна диплома, няма да се махна от България и няма да успея в живота.

Шишето само си дойде при мен и си го гушнах. Като приятел, най-добрия ми приятел.

— Е, добре де — въздъхна момичето. — Казвам се Албена… На оня купон, като влязохме с Николай в мазето, той заключи вратата. Веднага разбрах, че ме е излъгал. Нямаше никаква ракия. Бутна ме на пода и ме изчука. Повърнах. Мъчех се да стана, както си бях олигавена, и дойдоха някакви негови приятели от купона. Той ги беше извикал, без да ми каже, разбира се. И го направиха пак, и пак… Беше гадно и тъпо. Отвратително. Това ли е сексът, за който всички мечтаят? Около който се върти светът, а?

Глътката се оказа прекалено мащабна дори за мен. Задавих се и шумно се закашлях.

— Не искаш да ми отговориш… разбирам, пазиш си хляба сигурно… Не се върнах на рождения ден, прибрах се направо вкъщи. Баща ми гледаше телевизия, а майка ми готвеше. Тя готви само нощем, защото токът е по-евтин. Имах нужда да им разкажа какво ми се случи, но те даже не ме попитаха къде съм била. Не забелязаха изобщо, че нещо не ми е наред. За да завържа разговор, излъгах, че съм гладна, но майка ми каза, че съм дебела и аз се разкрещях. Не помня какво говорих, но във всеки случай ги обиждах. После си легнах… Те само се оплакват. Майка ми вече има бели коси и дрехите й са от хиляда деветстотин и балканската. Направо ме е срам да ходя с нея по улиците. Ако изглеждам така на нейните години, ще се гръмна. Не искам като порасна да живея като тях. В никакъв случай няма да живея като тях! Каквото ще да става. За баща ми пък да не говорим. Прави се на мъж, а не носи вкъщи един лев. Не бих се оженила за такъв като него. Дори спря да пие, уж заради черния дроб, ама истината е, че няма пари за водка, а мама не му дава. На другия ден един от приятелите на Николай ме причака след училище и ме попита не искам ли да опитам да работя като… такова… компаньонка. Много съм била готина. Щял да ме запознае с влиятелни хора в бранша и да изкарвам много пари. Имала съм потенциал, но още не съм знаела как да го използвам. Така каза. Била съм нешлифован диамант. Щели да ми дадат и GSM, само да съм го криела от нашите.

— Господи! — изплъзна се от устата ми. — Господи! Албена, кажи ми, че това не е…

— Какво ти става, бе? — прекъсна ме момичето. — И на теб май много ти се иска, а? Сърби, боли, драго ми е. Казах ти, ако искаш, ще си платиш. Това е положението. Ако кажа на нашите, ще се побъркат. И без това им идва много. А на тебе това ти е работата, нали така? Виж, можеш ли да ме научиш някой път да се целувам с език? И други неща ако можеш да ми покажеш… Много съм старателна. В училище понякога ме подозират, че преписвам, обаче не е така. Аз мога да уча. Исках да помоля Николай да ме научи, често го виждам в училище, но той не ми обръща внимание.

Гласът на момичето заглъхна, после отново се появи, преминал в шепот:

— Виж сега, ще затварям. Гладна съм. Ще свия нещо от хладилника, докато майка ми пере. Тя мисли, че гледам телевизия. А баща ми може всеки момент да се прибере. Не искам да ме усетят. Сметката за телефон така или иначе ще дойде, но дотогава аз ще съм изкарала някой лев. Аз всъщност на тях искам да помогна, не само на себе си. Пак ще ти се обадя. Чао!

Връзката прекъсна. Не знаех какво да правя, не знаех какво да мисля. Не знаех как да постъпя. Не знаех какво знам и какво не знам. Знаех само, че не искам да се прибирам преди жена ми да е изпрала. Страхувах се… от дъщеря си. Нямаше да посмея да я погледна в очите. А си мислех, че я познавам. За нея бях по-спокоен, отколкото за сина, защото е пълна отличничка.

— Албена — прошепнах, макар вече да не можеше да ме чуе. — Албенче, моето момиче…

Може и да е случайно съвпадение. Не само моята дъщеря се казва Албена, не само моята Албена има съученичка Кристина и не само в съседния блок живее момче на име Николай. Усетих бутилката приятно да студенее в ръцете ми и я погалих. Тя поне постъпваше честно, не ме мамеше и нямаше начин да ме разочарова, защото не беше човек. Едва сега забелязах, че са ми дали и чаша. Напълних я догоре и я изпих на екс. После си налях още една, и още една… А след това пих направо от шишето. Продължих да пия, докато установих, че не мога да стана от стола и не ми пука за рибените консерви и за семейството ми. Всъщност, точно това исках.