Пан

Аз владея ширината на безбрежните простори —

в мене слънцето изгрява и вселената говори!

И когато притъмнеят висините ведросини

в теменужната прохлада на затишие и сън,

аз прехвъркам лекокрилен над полета и градини

и събирам боговете с миротворния си звън.

И понесени далеко над самотните поляни,

веем вихрени одежди — и над сънните земи

бием медните езици на загадъчни камбани

и пируваме и пеем в напластените тъми.

И забравили тъгата на суетностите черни —

в онзи час, когато всичко в примирение мълчи, —

ний танцуваме и пеем из просторите вечерни

и пленително се греем в златолунните лъчи.

А когато светло утро издалеко се разведри

и разлее на потоци топли, румени зари,

ний откриваме простора на безбрежията ведри

и събуждаме живота на задрямали гори.

И невидимо-самотни приласкваме цветята

и наливаме ги с бисер, руйно вино и роса —

и прехвъркаме далеко, надалеко из полята —

и се губим в ширината на самите небеса.

А понесени високо палим слънцето и греем —

греем с топлата отрада на всемирна красота —

и в лъчистата му мрежа ний пируваме и пеем,

пеем гордо — и всемощно благославяме света.

Аз владея ширината на безбрежните простори —

в мене слънцето изгрява и вселената говори!

Кат влюбена щерка зората умира

сред златния трепет на късни лъчи

и вечерен здрач се над мене простира.

Но детската радост безумно прозира

в лазурния поглед на мойте очи.

Тъмнеят и тръпнат безбрежия сини

и гасне простора от златни зари.

Но в пъстрия губер на мойте градини

и в будния трепет на мойте долини

невидимо утро гори.

И в топлата ласка на вятъра нежен

усещам душата на мира дълбок

и тръпна, кат пролет под покрива снежен —

и аз съм далечен — и много безбрежен —

и аз съм самотен кат бог!

И в златните полета на къдравата есен,

под грейналите багри на румен златоткан,

аз пея, превъвзмогнат, предутринната песен

и винаги съм влюбен, и всякога пиян.

И в снежните пустини на ледената зима,

под стъкления поглед на белия саван,

аз пея зачарован мелодия любима

и винаги съм влюбен, и всякога пиян.

И в звучните градини на блудницата пролет,

сред пъстрите прегръдки на губера разстлан,

аз тръпна под крилата на детския си полет

н винаги съм влюбен, и всякога пиян.

И в пладнешкия задух на грейналото лето,

когато тръпне плодът от сокове налян,

аз мирно благославям земята и небето

и винаги съм влюбен, и всякога пиян.

На много утрини отворих аз вратата,

на много вечери навеях от сънят

и пих на всяко цвете от росата,

и пих на всяка чашка от дъхът.

И в тоя час душата ми е пълна

със цветен прах от всички дървеса:

човек и бог, аз всичко ще погълна,

че слънце дишат мойте небеса.

По водна шир понесох аз кораби —

и всяка твар усети моя зов.

И в тъмний град от зверове и раби

запалих слънце — пламък и любов.

И в тоя час небето пак ми шепне,

небето пак ме грее и зове —

и в ласките ми всяка вейка трепне,

че пролет дишат моите ветрове.

Аз се раждам из вълните на подводия дълбоки

лъчезарен и прозрачен, като светъл маргарит,

и прехвъркам по безкрайни и неведоми посоки —

и под свода необятен на лазурите високи

дигам замъци от злато и въздушен хризолит.

Дигам замъци и кули и над мировете пея —

сам вселена и природа — и в природата съм Пан;

ту запален като слънце над безбрежията грея;

ту умирам като феникс — и възкръсвам, и живея —

сам горение и слънце и стихиен океан.

А в безоблачните сфери, превъзмогнал боговете,

пия нощната прохлада и предпладнешкия зной —

и запълням като тайна всеки миг от вековете —

и в далечните пространства разговарям с ветровете,

сам желание и буря, и фъртуна, и покой.

А в широката си пазва крия всички небосклони —

моят мир е необятен и загадъчно-дълбок.

Мойте пътища завиват по неведоми наклони —

и в безбрежните предели кой би смогнал да догони

моя облак буреносен и желание на бог?

Сърцето ми в скръбта се не събира:

безбрежен и широк е моят мир.

То трепета на всеки лист разбира,

то слънце е и светла кръгошир.

То слънце е — и в него аз се грея —

самичък бог сред свойта самота —

и в песента си страдам и живея,

и в песента ми влюбен е света.

От край до край вселената владея

и пъстроцветен вий се моят път;

като небе над мировете грея,

че в мен умира и самата смърт;

и като ручей светло-бистротечен,

аз напоявам цветните лъки;

и като слънце пламенен и вечен,

аз разтопявам ледните реки.

Където мина, пътища чертая,

безоблачен и ведър като ден;

във мене е началото и края

и мъката на всеки детски блен;

пред мене е широко и просторно

и пия аз от слънцето зари;

и аз горя и пея неуморно,

че в мойта песен слънцето гори.

Аз нося живота на детските ласки

и звучния спектър на чудна дъга;

аз нося играта на светлите краски

и тиха нерадост, и топла тъга.

Аз нося лазура на волни простори —

безкрайно далечен, безкрайно дълбок.

През мене и в мене небето говори

и пее душата на вечния бог.

И вечно залутан в пустини безкрайни,

аз нося прохлада и топли лъчи,

че в мене живеят предутрини тайни

и слънцето грее през мойте очи.

Аз живея в цветната природа

на широка, необятна хижа

и безгрешен като боговете,

крия там съдбата на света.

Моят дух не зная що е болка,

моят дух не знае що е грижа:

аз се раждам светъл като песен

в люлката на всяка самота.

Имам аз и шумни водопади,

и балкани шеметни и снежни;

имам житни златокласи ниви

и широки пролетни лъки;

имам топли макови градини

и полета сочни и безбрежни,

по които бавно лъкатушат

бистросини езерни реки.

Имам аз и люлка от зефири

и дъбрави цветно-къдролисти.

В мене всичко живо се възражда,

в мене ваичко мъртво се руши.

И безгрешен като боговете,

аз обичам висините чисти.

аз обичам лунните девойки

и съня на детските души.

А в часа на пролетната вечер

в сянката на сферите безкрайни

аз целувам трепетно звездите

и лаская златната луна.

И прегърнал шеметно земята,

аз й шепна вечните си тайни —

тайните, в които лъкатуши

изворът на всяка светлина.

Аз живея в цветната природа

на широка, необятна хижа

и безгрешен като боговете,

крия там съдбата на света.

Моят дух не знае що е болка,

моят дух не знае що е грижа:

аз се раждам светъл като песен

в люлката на всяка самота.

Стихиен и метежен, аз паля лесовете

и в пламъка им бурен възпламвам и горя —

и раждам се безумно в съня на вековете —

самичък късна вечер и утринна заря.

И грея над полята далечни и безбрежни —

полята нацъфтели от мойта топлина;

и пия аромата на утрините нежни —

самичък нежно утро и бяла светлина.

И грея през мъглите на своето съмнение,

и себе си изграждам, и себе си руша —

и в светлите чертози на моето рождение

усмихната се ражда световната душа.

Аз съм облак лекокрилен, облак бледен и прозрачен —

и люлея се запален от вечерните зари;

аз съм облак лекокрилен, застрашителен и мрачен —

и поройно се изливам над полета и гори.

И гальовно оросявам цветнокъдрите градини —

цветнокъдрите градини пият моята роса.

Аз съм облак бързотечен във простори ведросини —

в мен са мощно въплотени животворни чудеса.

В мен са мощно въплотени черни мълнии и бури

и залутан вечно търся на безбрежия брега…

Аз съм облак бързотечен по разстланите лазури,

аз съм облак бързотечен — светла радост и тъга.

Земята ме роди, небето ме отхрани —

световен властелин и син на боговете.

Владетел на гори и бурни урагани —

във моето небе живеят ветровете.

Размирно-величав и нежен като пролет —

запалени от мен възпламнуват слънцата.

Стремителен и горд е смелият ми полет

и в моето сърце пленени са сърцата.

На тоя смъртен мир без вяра и отрада

аз дъхнах трепета на свойта вечна жажда.

Под моето небе природата е млада,

под моето небе природата се ражда.

И винаги един — фъртуна и тревога, —

земята любя аз и слънцето милея;

и вечно окрилен и буден като бога —

земята ме роди да паля и да грея.

Земята ме роди, небето ме отхрани —

световен властелин и син на боговете.

Владетел на гори и бурни урагани —

във моето небе живеят ветровете.

Аз горд съм като слънцето и нежен —

и нежен като вечерно небе.

Духът ми е стихиен и метежен

и аз съм горд, просторен и безбрежен —

безбрежен като пролетно небе.

Аз горд съм като слънцето и щедър —

и щедър като майката земя.

Духът ми е безоблачен и ведър.

и аз съм горд и горестен, и щедър —

и щедър като родната земя.

Обичам тишината на утрините бели

и бисерния блясък на тяхната роса;

обичам и нощите — нощите навалели —

и приказките техни за странни чудеса.

Обичам всяка пролет и рожбите й нежни,

обичам и тъгата на есенния ден.

но любя и размаха на бурите метежни,

и тихата девойка, потънала във свен.