Пазачът на фара

1

Едва когато хвана волана, тя видя, че ръцете й са в кръв. Дланите й лепнеха по кожената повърхност, но реши да не им обръща внимание. Включи на задна и потегли рязко. Чу хрущене на чакъл под гумите, докато изкарваше колата от алеята пред гаража.

Предстоеше им дълго пътуване. Хвърли поглед към задната седалка. Сам спеше увит с одеялото. Трябваше да го закопчае с колана, но сърце не й даваше да го събуди. Трябваше да кара колкото се може по-внимателно. Инстинктивно отпусна педала на газта.

Лятната нощ започваше да просветлява. Мракът едва бе паднал и вече се вдигаше. Въпреки това нощта й се струваше безкрайна. Всичко се бе променило. Кафявите очи на Фредрик се взираха неподвижно в тавана и тя осъзна, че няма какво друго да направи. Беше принудена да спаси себе си и Сам. Не можеше да мисли за кръвта, нито за Фредрик.

Имаше само едно място, където да отиде.

Шест часа по-късно пристигнаха. Фелбака се пробуждаше. Паркира колата пред сградата на Бреговата охрана и се замисли как да пренесе всичко. Сам продължаваше да спи дълбоко. Тя извади пакет носни кърпички от жабката и избърса ръцете си доколкото можеше. Не беше лесно да махне кръвта. След това извади куфарите от багажника и ги помъкна бързо към Бадхолмен, където се намираше лодката. Притесняваше се, че Сам може да се събуди през това време, но колата беше заключена, така че нямаше как той да излезе и да падне във водата.

С мъка вдигна куфарите и ги остави в лодката, след което отключи веригата, сложена да спира крадците. После се забърза обратно към колата и почувства облекчение, когато видя, че Сам спи все така спокойно. Вдигна го заедно с одеялото и го отнесе до лодката. Качи се вътре, като внимаваше къде стъпва и успя да не се подхлъзне. Внимателно остави Сам на палубата, пъхна ключа в стартера и завъртя. Двигателят се закашля. Отдавна не беше карала лодката, но имаше чувството, че ще се справи. Подкара я на заден ход, след което я насочи вън от пристанището.

Слънцето грееше, но още не бе почнало да топли. Тя усети как напрежението постепенно я отпуска, а среднощният ужас разхлабва хватката, в която я бе сграбчил. Погледна към Сам. Ами ако случилото се го е белязало за цял живот? Петгодишните деца са крехки, кой знае коя част от психиката му се е повредила. Щеше да стори всичко по силите си, за да му помогне да се възстанови. Щеше да прогони лошото с целувки, както направи, когато той падна с колелото и си ожули коленете.

Знаеше пътя наизуст. Познаваше всеки остров, всяка скала. Пое курс към Ведерьобуд, отдалечавайки се все повече от крайбрежието. Вълните станаха малко по-високи. Носът на лодката се блъскаше във водата след всяко издигане. Наслаждаваше се на солената вода, която пръскаше лицето й, и дори си позволи да затвори очи за няколко секунди. Щом ги отвори, забеляза Грошер¹ в далечината. Сърцето й подскочи, както всеки път, когато наближеше малката къща и белия фар, който се издигаше гордо към синьото небе. Още бяха твърде далеч, за да различи цветовете на къщата, но си спомняше светлосивата фасада и белите ъгли и прозорци. Помнеше също розовите ружи, които растяха до най-подветрената стена. Това бе убежището й, нейният рай. Нейният Грошер.

¹ Сивото островче (шв.). – Б. пр.

Църквата беше пълна до последния ред, а олтарът преливаше от цветя. Венци, букети и красиви копринени панделки с последни думи за сбогом.

Патрик едва събра сили да погледне към белия ковчег насред морето от цветя. В голямата каменна църква бе настъпило зловещо мълчание. На погребенията на възрастни хора хората си разменяха реплики като „тя изпитваше такива болки, че това си е благословия“, в очакване на чашата кафе след церемонията. Днес не се чуваха такива разговори. Всички седяха смълчани на пейките, с натежали сърца и глождени от усещане за несправедливост. Такива неща не биваше да се случват.

Патрик се прокашля и погледна към тавана, опитвайки се да прогони сълзите. Стисна ръката на Ерика и разхлаби яката на ризата си, за да си поеме малко повече въздух. Имаше чувството, че ще се задуши.

Камбаните горе в кулата забиха и звънтенето отекна между стените. Мнозина се стреснаха и погледнаха към ковчега. Лена излезе от църковната ризница и тръгна към олтара. Именно тя ги беше венчала в същата тази църква. Но онова време му се струваше като друга реалност. Тогава настроението беше весело, въодушевено и светло. Сега Лена беше сериозна. Патрик опита да разчете изражението й. И тя ли считаше случилото се за несправедливо? Или се чувстваше спокойна в твърдата си увереност, че зад всичко се крие някакъв смисъл?

Сълзите отново потекоха и той ги избърса с опакото на ръката си. Ерика дискретно му подаде кърпичка. Последните акорди на органа заглъхнаха и след тях настана кратка тишина, преди Лена да заговори. Гласът й потрепери леко, но бързо се успокои.

– Животът може да се промени за миг. Но Бог е с нас, дори днес.

Патрик виждаше как устните й се движат, но скоро спря да чува думите й. Не искаше да слуша. Малкото детинска вяра, която бе запазил през годините, най-накрая изчезна. Нямаше никакъв божествен замисъл в случилото се. Отново стисна ръката на Ерика.

– С гордост мога да съобщя, че се придържаме към графика. Официалното откриване на „Бадхотел“ във Фелбака ще се състои след малко повече от две седмици.

Ерлинг В. Ларшон се протегна и обходи с поглед членовете на общинския съвет, сякаш очакваше аплодисменти. Наложи се да се задоволи с няколко одобрителни погледа.

– Това е същински триумф за района – поясни той. – Тотално реновирахме обект, който може да се счита едва ли не за реликва, а в същото време вече можем да предложим модерен и конкурентноспособен лечебен център. Или спа, както се казва. – Ерлинг направи кавички във въздуха. – Това, което ни остава, е да доизкусурим някои последни детайли, да поканим няколко компании да изпробват услугите ни предварително и, естествено, да организираме грандиозното празненство по откриването.

– Звучи чудесно. Имам само няколко въпроса.

Матс Сверин, който встъпи в длъжност като общински финансов директор преди два месеца, размаха химикалката си във въздуха, за да привлече вниманието на Ерлинг. Но Ерлинг ненавиждаше всичко свързано с администрация и отчети и се престори, че не го чува. Вместо това рязко обяви събранието за приключено и се оттегли в просторния си кабинет.

След провала с риалити шоуто, никой не вярваше, че Ерлинг отново ще изгрее, но ето че се завръщаше с още по-мащабен проект. Самият той никога не се бе съмнявал в успеха си дори когато критиците му бяха най-шумни. Беше роден за победител.

Разбира се, критиките все пак му се отразиха и затова той замина за уелнес центъра „Юсет“ в Даларна, където да си отпочине. Извади късмет, защото ако не беше отишъл там, нямаше да срещне Вивиан. Запознанството с нея се оказа повратна точка както в професионален, така и в личен план. Тя го плени както никоя друга жена по-рано и сега той осъществяваше именно нейната идея.

Не устоя на изкушението да вдигне телефона и да й се обади. Вече го правеше за четвърти път днес, но гласът й караше цялото му тяло да потръпва. Затаи дъх, когато чу сигнала в слушалката.

– Здрасти, скъпа – каза Ерлинг, щом тя вдигна. – Исках само да чуя как си.

– Ерлинг – отвърна Вивиан с онази специална интонация, която го караше да се чувства като полудяло от любов момче. – Добре съм, точно както и преди час, когато говорихме за последно.

– Чудесно – каза той и се ухили глуповато. – Исках само да се уверя, че всичко е наред.

– Знам, и те обичам за това. Но има още много неща за уреждане преди откриването, нали не искаш да остана да работя цяла вечер?

– В никакъв случай, миличка.

Ерлинг реши повече да не се обажда и да я безпокои. Вечерите бяха свещени.

– Работи си, аз също ще се залавям за работа тук.

Прати няколко въздушни целувки към слушалката, преди да затвори. После се облегна назад в стола, сключи ръце зад главата си и се замечта за насладите, които предстояха довечера.

В къщата миришеше на застояло. Ани отвори всички врати и прозорци, оставяйки свежия вятър да проветри стаите. Течението за малко да катурне една ваза, но тя я улови в последния момент.

Сам лежеше в малката стая до кухнята. Винаги я бяха наричали гостната, въпреки че това беше нейната стая. Тогава родителите й спяха на горния етаж. Тя провери дали всичко е наред със Сам, после се загърна с един шал и взе големия, ръждив ключ, който както винаги висеше на пирона до входната врата. Излезе на скалите отвън и се загледа към хоризонта, застанала с гръб към къщата. Вятърът минаваше право през дрехите й. Единствената постройка на острова освен къщата беше фарът. Рибарският навес долу при кея беше толкова малък, че не се броеше.

Ани тръгна към фара. Гунар, изглежда, беше смазал ключалката, защото ключът се завъртя с изненадваща лекота. Вратата се отвори със скърцане. Стълбата започваше почти от прага и Ани се отправи нагоре, държейки се за парапета, докато изкачваше тесните, стръмни стъпала.

Намираше гледката за толкова красива, че щом погледнеше навън, оставаше без дъх. В едната посока се виждаха само морето и хоризонтът, а в другата се простираше архипелагът със своите малки и големи острови и скали. Фарът отдавна не се използваше. Днес се издигаше над острова като паметник на отминалите времена. Лампата беше изгаснала, а металните плоскости и болтовете бавно ръждясваха под влиянието на солената вода и вятъра. Като дете Ани обичаше да си играе тук горе. Беше толкова тясно, като стая за игри високо над земята. Единствените мебели, които се побираха вътре, бяха леглото, на което пазачите на фара едно време спели по време на дългите смени, и един стол, на който човек можеше да седне и да наблюдава морето.

Ани легна в леглото. От покривалото се надигна мирис на спарено, но звуците около нея бяха същите, както когато беше малка. Крясъците на чайките, вълните, които се разбиваха в скалите, и скърцащият, стенещ звук, който идваше от самия фар. Тогава всичко бе толкова просто. Родителите й се тревожеха, че тъй като е единствено дете, ще й дотегне да стои на острова. Но нямаше причина за притеснения. Обичаше да прекарва времето си тук. А и не беше сама. Но нямаше как да им обясни това.

Матс Сверин въздъхна и се зарови в документите пред себе си. Днес беше от онези дни, през които не можеше да спре да мисли за нея. Не можеше да спре да се чуди. В такива дни не успяваше да свърши много работа, но вече все по-рядко изпадаше в подобно настроение. Започваше да превъзмогва случилото се или поне му се искаше да вярва, че е така. Истината вероятно беше, че никога няма да успее да го преживее напълно. Продължаваше да вижда лицето й пред себе си и в известен смисъл се чувстваше благодарен за това. Но същевременно му се искаше образът да стане неясен, размазан.

Опита да се съсредоточи върху работата си. През по-добрите дни му беше приятно. Беше предизвикателство да се впусне в общинските финанси и постоянните компромиси между политически и пазарни съображения. Естествено, през месеците откакто работеше тук, голяма част от времето му отиваше за проекта „Бадис“. Радваше се, че старата сграда най-накрая е реставрирана. Също като повечето жители на Фелбака, всеки път, когато минеше покрай постройката, Матс си мислеше със съжаление за някогашната й красота и се ядосваше, че е била оставена да запустее. Но сега си бе възвърнала предишния блясък.

Надяваше се, че има истина в бомбастичните обещания на Ерлинг за извънмерния успех, който ще има начинанието. Но Матс се съмняваше. Проектът вече беше натрупал огромни разходи покрай реконструкцията на сградата, а разработеният бизнес план се основаваше на твърде позитивни изчисления. На няколко пъти бе опитвал да изрази притесненията си, но без да получи отговор. Освен това имаше неприятното чувство, че нещо не е наред, въпреки че многократно бе преглеждал цифрите отново и отново, без да открие друго, освен огромните начислени разходи.

Матс погледна часовника и видя, че е време за обяд. Отдавна не бе изпитвал истински глад, но знаеше, че трябва да яде. Беше четвъртък, което означаваше палачинки и грахова супа в „Шеларен“. Все щеше да успее да хапне нещо.

Само най-близките щяха да присъстват на същинското погребение. Останалите изчезнаха тихо в другата посока, надолу към града. Ерика стисна здраво ръката на Патрик. Вървяха точно след ковчега и тя усещаше всяка крачка като удар право в сърцето. Беше опитала да убеди Ана да не се подлага на това, но сестра й настояваше за истинско погребение. Желанието на Ана да уреди всичко временно я беше изкарало от апатичното й състояние, така че Ерика се бе отказала от опитите да я разубеди и вместо това й помогна с приготовленията, които бяха нужни, за да могат Ана и Дан да погребат сина си.

За едно нещо обаче не отстъпи пред сестра си. Ана искаше всички деца да присъстват, но Ерика реши малките да останат вкъщи. Бяха дошли само двете най-големи, дъщерите на Дан Белинда и Малин. Кристина, майката на Патрик, остана да се грижи за Лисен, Адриан, Ема и Мая. И за близнаците, разбира се. Ерика малко се притесняваше, че на Кристина ще й дойде твърде много, но свекърва й спокойно я бе уверила, че все ще опази малките през двата часа, докато трае погребението.

Свиваше я сърцето, когато погледнеше към почти голата глава на Ана. Наложи се лекарите да обръснат косата й, за да могат да пробият черепа й и да облекчат напрежението, което се бе насъбрало вътре и което заплашваше да причини постоянни увреждания, ако не се вземат мерки. Вече й беше поникнала малко мъхеста коса, но цветът бе по-тъмен от преди.

За разлика от Ана и от жената в другата кола, която бе загинала на място, Ерика по чудо се отърва без сериозни наранявания. Получи само сътресение на мозъка и две счупени ребра. Вярно, близнаците се родиха преждевременно, със спешно цезарово сечение, но бяха здрави и силни и след два месеца вече можеха да ги вземат от болницата.

Ерика едва не избухна в плач, щом премести поглед от наболата коса на сестра си към малкия бял ковчег. Освен сериозните черепни наранявания, Ана си беше счупила и тазовата кост. На нея също й направиха секцио, но нараняванията на бебето бяха толкова сериозни, че лекарите не възлагаха големи надежди. Седмица по-късно малкото момченце спря да диша.

Погребението трябваше да почака, защото Ана не можеше да напусне болницата. Но вчера й разрешиха да се прибере. И ето че днес погребваха сина й, който не можа да получи изпълнения с любов живот, който го очакваше. Ерика видя как Дан сложи ръка върху рамото на сестра й, след като внимателно избута инвалидната количка до гроба. Ана се отърси от ръката му. Така беше от злополуката насам. Като че болката й беше толкова голяма, че не можеше да я сподели с друг човек. Дан, от своя страна, имаше нужда да сподели своята, но не с когото и да е. Патрик и Ерика бяха опитали да говорят с него, всички в обкръжението му бяха направили каквото могат. Но той не искаше да сподели мъката си с друг, освен с Ана. А тя не можеше да го стори.

За Ерика реакцията на Ана все пак беше разбираема. Добре познаваше сестра си и знаеше през какво е преминала. И в миналото животът се бе отнасял сурово с нея, а случилото се сега заплашваше да се окаже повече, отколкото Ана може да понесе. Но макар и да я разбираше, на Ерика й се искаше всичко да е различно. Сестра й имаше нужда от Дан повече от всякога, Дан също се нуждаеше от нея. А сега стояха един до друг като двама непознати, докато малкият ковчег бавно се спускаше в земята.

Ерика се протегна напред и сложи ръка на рамото на Ана. Този път сестра й не се отдръпна.

Изпълнена с безпокойство и енергия, Ани започна да чисти и подрежда. Проветряването беше свършило добра работа, но миризмата на застояло се беше пропила в завесите и завивките и тя хвърли всичко в голям кош за пране, който отнесе долу на кея. Екипирана с малко перилен препарат и старата дъска за пране, която се намираше в къщата откакто се помнеше, Ани запретна ръкави и се захвана с тежката работа да изпере всичко на ръка. Междувременно хвърляше по едно око на къщата, за да се увери, че Сам не се е събудил и изтичал навън. Но той спеше необичайно дълго. Може би беше някаква шокова реакция, а в такъв случай сигурно бе най-добре да го остави да се наспи. Още един час, реши тя, после ще го събуди и ще му даде да хапне нещо.

Изведнъж осъзна, че вероятно в къщата няма много за ядене. Окачи прането на въжето пред къщата, след което влезе вътре, за да провери шкафовете. Намери единствено консерва доматена супа и консерва бирена наденица. Не посмя да погледне срока на годност. Но тези продукти издържаха цяла вечност и днес двамата със Сам трябваше да се задоволят с тях.

Мисълта да отскочи до градчето не я привличаше. Тук се чувстваше на сигурно място. Искаше да я оставят на спокойствие, не да среща хора. Ани се замисли, застанала права с консервата супа в ръка. Реши да звънне на Гунар. Откакто родителите й починаха, той се грижеше за къщата вместо нея и сигурно можеше да го помоли за помощ. Стационарният телефон вече не работеше, но мобилният имаше покритие и тя намери номера му.

– Сверин.

Името събуди толкова много спомени, че Ани потръпна. Трябваха й няколко секунди, за да се съвземе дотолкова, че да може да говори.

– Ало? Има ли някого?

– Да, здрасти, Ани е.

– Ани! – викна Сигне Сверин.

Тя се усмихна. Винаги бе обичала Сигне и Гунар и те също я обичаха.

– Ти ли си, миличка? От Стокхолм ли се обаждаш?

– Не, на острова съм.

За нейно учудване, думите заседнаха в гърлото й. Беше спала само няколко часа и заради умората се чувстваше твърде емоционална. Прочисти гърлото си.

– Пристигнах вчера.

– Ама мила, трябваше да ни предупредиш, щяхме да отидем да изчистим. Къщата сигурно изглежда ужасно, а...

– Нямах проблеми с разтребването.

Ани внимателно прекъсна бъбренето на Сигне. Беше забравила колко много и колко бързо може да говори тя.

– Добре сте се грижили за всичко тук. А и малко чистене и подреждане няма да ми навреди.

Сигне изсумтя.

– Можеше поне да помолиш за помощ. Така или иначе, с Гунар нямаме какво да правим. Дори няма внуци, за които да се грижим. Но Мате се прибра от Гьотеборг. Намери си работа в общината в Танум.

– О, сигурно много се радвате. Как се е решил на това?

Тя си представи Мате. Рус, със слънчев загар и винаги щастлив.

– Не знам точно. Стана много бързо. Но той претърпя злополука и оттогава имам чувството... Не, нищо, всъщност. Не обръщай внимание на старата жена, която дрънка твърде много. Какво ти е на сърцето, Ани? Можем ли да ти помогнем с нещо? Малкият с теб ли е? Би било чудесно да го видя.

– Да, Сам е с мен, но е малко болен.

Ани млъкна. Нищо не би я зарадвало повече от това Сигне да се срещне със сина й. Но не и преди нещата да се успокоят и тя да види доколко случилото се се е отразило на Сам.

– Тъкмо затова исках да проверя дали можете да ми помогнете с едно нещо. Малко сме зле с храната тук, а не искам да будя Сам и да ходим до...

Тя не успя да завърши изречението, преди Сигне да я прекъсне.

– Ама разбира се, с радост ще ви помогнем. Гунар така и така ще излиза с лодката следобед, а аз мога да отида и да напазарувам. Кажи само какво ви трябва.

– Ще платя на Гунар, стига да има възможност да мине с лодката.

– Разбира се, скъпа. Казвай сега какво да запиша в списъка за пазаруване.

Ани си представи как Сигне взима очилата си за четене и ги подпира на върха на носа си, докато с другата ръка се протяга за лист и химикалка. С благодарност изреди всичко, което й хрумна. Включително сладки за Сам, иначе щеше да има проблеми, когато дойде събота². Той старателно следеше дните от седмицата и още в неделя започваше да отброява времето, което остава до следващата съботна торбичка със сладки.

² В много шведски семейства има практика децата да ядат сладко само през един ден от седмицата, макар и в по-големи количества. – Б. пр.

След като приключи разговора, тя обмисли дали да отиде и внимателно да събуди Сам. Но нещо й подсказваше, че трябва да го остави да поспи още малко.

Работата в управлението беше замряла. С необичайна тактичност Бертил Мелберг бе попитал Патрик дали иска да дойдат на погребението. Но Патрик поклати глава. Беше се върнал на работа едва преди няколко дни и всички ходеха на пръсти около него. Дори началникът.

Паула и Мелберг бяха пристигнали първи на мястото на инцидента. Когато видяха двете коли, смачкани до неузнаваемост, не си помислиха, че някой може да е оцелял. Щом погледнаха през прозореца на едната кола, веднага разпознаха Ерика. Само преди половин час линейката беше взела Патрик от управлението, а сега съпругата му лежеше мъртва или най-малкото тежко ранена. Парамедиците не можаха да им дадат ясна информация за обхвата на нараняванията, а работата на пожарникарите по разрязването на автомобила вървеше непоносимо бавно.

Мартин и Йоста се бяха отзовали на спешно повикване и разбраха за катастрофата и за припадъка на Патрик няколко часа по-късно. След това веднага отидоха в болницата в Удевала и цяла вечер кръстосваха напред-назад из коридорите. Патрик лежеше в интензивното, а Ерика и сестра й Ана, която бе пътувала с нея в колата, бяха оперирани по спешност.

Но ето че Патрик се върна. За щастие, беше получил стенокардия, а не миокарден инфаркт, както се опасяваха първоначално. След около три месеца болнични, лекарите му разрешиха отново да почне работа, но с изричното предупреждение да не се подлага на стрес. Сякаш това беше възможно, мислеше си Йоста. С почти новородените близнаци вкъщи, а и след случилото се със сестрата на Ерика. И самият дявол би се стресирал в такова положение.

– Не трябваше ли все пак да отидем? – попита Мартин и разбърка кафето си. – Патрик каза не, но може всъщност да е искал да настояваме и да отидем.

– Не, според мен Патрик наистина имаше предвид не – каза Йоста и почеса Ернст, кучето на управлението, зад ухото. – Там сигурно има достатъчно хора. Тук сме по-полезни.

– Мислиш ли? Кьорав човек не се е обадил цял ден.

– Затишие пред буря. До юли вече ще копнееш за един ден без пияници, взломаджии и други проблеми.

– Вярно – съгласи се Мартин.

Продължаваше да бъде най-младият полицай в управлението, но вече не се чувстваше толкова зелен. Беше натрупал няколко години опит и бе участвал в няколко, меко казано, тежки разследвания. Освен това стана и баща. В мига, в който Пия роди дъщеря им, Мартин се почувства така, сякаш бе пораснал с цяла педя.

– Видя ли поканата, която получихме?

Йоста се протегна да си вземе една двойна бисквита „Балерина“, след което започна обичайната процедура на внимателно отделяне на светлия горен пръстен от тъмната долна половина.

– Каква покана?

– Изглежда, ще имаме честта да бъдем опитни зайци на новото място, което строят във Фелбака.

– Онова до „Бадис“?

Мартин се поразбуди.

– Същото, новият проект на Ерлинг. Да се надяваме, че ще потръгне по-добре от онази идиотщина с риалити шоуто.

– На мен ми звучи приятно. Много мъже се смеят на процедурите за лице, но веднъж ми правиха такава в Гьотеборг, леле, колко хубаво беше. После седмици наред кожата ми беше мека като бебешко дупе.

Йоста погледна младия си колега с погнуса. Процедури за лице? Само през трупа му. Нямаше да даде на никого да му маже лицето с някаква си слуз.

– Е, ще видим какво предлагат. Във всеки случай се надявам на вкусно хапване. Може би дори бюфет с десерти.

– Едва ли – засмя се Мартин. – На такива места се набляга на поддържането на добра форма, не на угояването.

Йоста го изгледа с онеправдано изражение. Теглото му не се беше променило и с грам, откакто завърши гимназията. Изсумтявайки, той си взе още една бисквита.

Когато се прибраха, в къщата цареше пълен хаос. Мая и Лисен скачаха на дивана, Ема и Адриан се бореха за едно DVD, а близнаците крещяха с цяло гърло. Майката на Патрик изглеждаше така, сякаш е готова всеки миг да се хвърли от някоя скала.

– Слава богу, че се прибирате – отдъхна си тя и подаде на Патрик и Ерика по едно пищящо бебе. – Не разбирам какво им става на малките. Като полудели са. Опитах да нахраня тези двамата, но докато храня единия, пищи другият, първият се разсейва, не може да яде и почва и той да пищи...

Тя замълча, за да си поеме дъх.

– Седни, мамо – каза Патрик и отиде да вземе бутилка за Антон, когото държеше в ръце. Момченцето беше почервеняло и крещеше толкова силно, колкото позволяваше малкото му телце.

– Ще вземеш ли бутилка и за Ноел?

Ерика опита да успокои пищящия си син.

Антон и Ноел все още бяха толкова малки. Съвсем не като Мая, която беше голяма и силна още като бебе. Но все пак сега бяха огромни в сравнение с когато се родиха. Тогава приличаха на малки пиленца, легнали в отделни инкубатори, и с маркучи, стърчащи от тънките им ръце. Но лекарите в болницата казаха, че близнаците са бойци. И наистина те бързо се окопитиха и започнаха да растат, а и обикновено ядяха с апетит. Но родителите им продължаваха да се тревожат за тях.

– Благодаря.

Ерика взе бутилката, която Патрик й подаде, и седна в единия фотьойл, държейки Ноел в скута си. Той веднага начена лакомо адаптираното бебешко мляко. Патрик се настани в другия фотьойл с Антон, който млъкна също толкова бързо, колкото и брат си. Това, че кърменето не се получи, безспорно си имаше и предимства. Така двамата можеха да си разделят отговорността за бебетата по начин, който не беше възможен с Мая, когато на Ерика й се струваше, че дъщеря й денонощно е залепена за гърдите й.

– Как мина? – попита Кристина, после вдигна Мая и Лисен от дивана и им каза да отидат да си играят в стаята на Мая. Ема и Адриан вече бяха избягали на горния етаж, така че не се наложи да увещава и тях.

– Ами какво да кажа – отвърна Ерика. – Притеснявам се за Ана.

– Аз също – каза Патрик и се размърда внимателно, за да се намести по-удобно. – Имам чувството, че държи Дан настрана. Не го допуска до себе си.

– Знам. Опитах да говоря с нея. Но след всичко, което е преживяла...

Ерика поклати глава. Беше толкова несправедливо. Животът на Ана дълги години можеше да се нарече същински ад, но в последно време тя като че ли най-накрая бе намерила душевно спокойствие. И така се радваше, че двамата с Дан чакат дете. Не, случилото се беше невъобразимо жестоко.

– Ема и Адриан, изглежда, се справят относително добре.

Кристина хвърли поглед към горния етаж, откъдето се чуваше веселият смях на децата.

– Да, може би – каза Ерика. – В момента са щастливи, че майка им най-накрая се е прибрала вкъщи. Но не съм сигурна, че осъзнават какво се е случило.

– Вероятно си права – каза Кристина и погледна сина си. – Ами ти? Не трябваше ли да останеш вкъщи още малко, за да си отпочинеш както трябва? Никой няма да ти благодари, че се скъсваш от работа в онова управление. Припадъкът беше предупредителен сигнал.

– В момента там е по-спокойно, отколкото тук – каза Ерика и кимна към близнаците. – Но да, и аз му казах същото.

– Просто е приятно да се върна обратно на работа, но щях да остана вкъщи и по-дълго, ако ме беше помолила, знаеш го.

Патрик остави празната бебешка бутилка на масата пред себе си и с отработено движение вдигна Антон към рамото си, за да му помогне да се оригне.

– Спокойно, и така се справяме отлично.

Ерика казваше истината. След раждането на Мая имаше чувството, че постоянно се движи през гъста мъгла, но сега всичко беше различно. Може би обстоятелствата около раждането на близнаците не бяха оставили място за депресия. Помагаше също и фактът, че в болницата бебетата бяха придобили строги навици. Спяха и ядяха в определено време, при това заедно. Тя не се притесняваше ни най-малко, че няма да успява да се грижи за децата си. Радваше се на всяка секунда, която прекарва с тях. Особено след като за малко не ги бе изгубила.

Затвори очи, наведе се напред и допря нос до главичката на Ноел. За миг поникналият мъх й напомни за Ана и Ерика стисна клепачи още по-силно. Трябваше да измисли как да помогне на сестра си, защото в момента се чувстваше страшно безсилна. Пое дълбоко въздух и остави миризмата на Ноел да я утеши.

– Любов моя – промълви Ерика. – Любов моя.

– Как върви работата?

Сигне опита да придаде лековата интонация на думите си, докато сипваше руло „Стефани“, зелен грах, картофено пюре и сметанов сос в чинията. Стабилна порция.

Откакто се върна да живее вкъщи, Мате почти не докосваше храната си, макар че Сигне готвеше любимите му ястия всеки път, когато той вечеряше с тях. Въпросът беше дали изобщо яде нещо, когато е сам в апартамента си. Във всеки случай беше кльощав като сойка. За щастие вече поне изглеждаше по-здрав, след като следите от нападението бяха изчезнали. Когато му отидоха на свиждане в болница „Салгренска“, Сигне не можа да сдържи изплашения си вик. Мате направо беше смазан. Лицето му бе толкова подуто, че тя едва го разпозна.

– Добре.

Гласът му стресна Сигне. Отговорът дойде с такова закъснение, че тя бе забравила, че е задала въпрос. Мате загреба картофено пюре и парче руло с вилицата. Сигне затаи дъх, проследявайки с поглед движението на вилицата към устата на Мате.

– Спри да зяпаш момчето, докато яде – измърмори Гунар, който вече беше готов да си сипе втора порция.

– Извинявай – каза тя и поклати глава. – Аз... просто съм много щастлива, че се храниш.

– Няма да умра от глад, мамо. Ето, виж. Ям.

Той предизвикателно препълни вилицата си и бързо налапа храната, преди да е паднала.

– Нали не те претоварват в общината?

Гунар хвърли още един раздразнен поглед към Сигне. Смяташе, че тя се държи прекалено загрижено и че трябва да остави сина им на спокойствие. Сигне знаеше това, но не можеше да се въздържи. Мате беше единственото й дете, а от онзи декемврийски ден преди близо четиресет години, когато той се роди, Сигне през равни интервали се будеше нощем плувнала в пот, с глава изпълнена с кошмари за жестокости и ужаси, сполетели сина й. Нищо на този свят не бе по-важно от това той да е добре. Винаги бе смятала така. Знаеше, че и Гунар се чувства по същия начин, че боготвори Мате не по-малко отколкото тя. Просто той успешно отблъскваше мрачните мисли, които вървят ръка за ръка с любовта към собственото ти дете.

Сигне от своя страна постоянно съзнаваше, че е възможно да изгуби всичко само за секунда. Веднъж, когато Мате беше още бебе, й се присъни, че той има скрита сърдечна недостатъчност и накара лекарите да направят щателни изследвания, които показаха, че детето е в отлично здраве. През първата година Сигне не си позволяваше да заспи за повече от час, като постоянно ставаше, за да провери дали Мате диша. Когато той поотрасна и чак докато тръгна на училище, тя раздробяваше храната му на съвсем малки хапки, за да не би да се задави. Освен това не спираше да сънува автомобили, които се блъскат право в мекото му, малко телце.

Когато Мате навлезе в пубертета, сънищата на майка му станаха още по-ужасни – алкохолни натравяния, шофиране в нетрезво състояние, сбивания. Понякога се мяташе така бурно насън, че будеше Гунар. Трескавите кошмари се нижеха един след друг, докато накрая ставаше и чакаше Мате да се прибере, вперила поглед ту в прозореца, ту в телефона. Сърцето й подскачаше всеки път, когато чуеше отвън да приближава човек.

След като той се изнесе, нощите й малко се поуспокоиха. Странно, тъй като страхът й по-скоро трябваше да се засили, при положение че вече не можеше да бди над Мате. Но Сигне знаеше, че той не би поел излишни рискове. Ако не друго, беше успяла да го научи на предпазливост. Освен това Мате беше внимателен и грижовен и никога не би сторил зло на някого другиго. Според нейната логика това означаваше, че и никой не би пожелал да нарани него самия.

Усмихна се, като си спомни за всички животни, които синът й влачеше вкъщи през годините. Ранени, изоставени или просто окаяни. Три котки, два прегазени таралежа и едно врабче с наранено крило. Да не говорим за змията, която Сигне откри по случайност, докато прибираше прано бельо в чекмеджето му. След онзи инцидент тя го накара да се закълне, че ще остави влечугите на съдбата им, независимо колко са ранени или нещастни. Мате се съгласи, макар и с неохота.

Учуди я, че той не стана ветеринар или лекар. Но на него изглежда му харесваше да учи в Икономическия университет и доколкото тя разбираше, Мате го биваше с числата. По всичко личеше, че работата в общината също му харесва. Но все пак нещо в него я притесняваше. Не можеше да определи какво точно, но кошмарите бяха почнали да се връщат. Всяка нощ се будеше потна, а в главата й се въртяха откъслечни образи. Нещо не беше наред, но плахите й въпроси биваха посрещани единствено с мълчание. Затова се бе концентрирала върху задачата да го накара да яде. Само да качи няколко килограма и всичко ще е наред.

– Няма ли да хапнеш още малко? – примоли се тя, когато Мате остави вилицата, едва преполовил огромната порция в чинията.

– Ама стига вече, Сигне – намеси се Гунар. – Остави го на мира.

– Няма нищо – каза Мате и се усмихна вяло.

Момчето на мама. Не искаше да я хокат заради него, въпреки че след четиресет години, прекарани с Гунар, знаеше, че съпругът й лае, но не хапе. Всъщност трудно бе да се намери по-мил мъж. За пореден път я обзеха угризения. Знаеше, че проблемът е в нея и че се притеснява твърде много.

– Извинявай, Мате. Не е нужно да ядеш още, разбира се.

Сигне използваше умалителното име, което синът й получи, когато се научи да говори, но още не можеше да произнася името си правилно. Той сам се нарече Мате и оттогава насам всички му казваха така.

– Знаеш ли кой си е дошъл у дома? – продължи тя развеселено и започна да разчиства масата.

– Нямам представа.

– Ани.

Мате се сепна и погледна към Сигне.

– Ани, моята Ани?

Гунар се засмя.

– Точно така, знаех си, че това ще те поразбуди. Тя продължава да ти е слабост.

– Я стига.

Сигне изведнъж си спомни Мате като тийнейджър, с увиснал пред очите бретон и обясняващ със заекване, че си има приятелка.

– Днес й занесох малко храна – каза Гунар. – Тя е на Призрачния остров.

– Уф, не го наричай така – каза Сигне и потръпна. – Има си име, Грошер.

– Кога е пристигнала? – попита Мате.

– Вчера, мисля. И е взела малкия със себе си.

– Колко време ще остане?

– Каза, че не знае.

Гунар постави щипка снус³ под горната си устна и се облегна доволно назад.

³ Прахообразно тютюнево изделие, производно на енфието; популярно е в Швеция и Норвегия. – Б. пр.

– Тя... същата ли е?

Гунар кимна.

– Да, същата си е, малката Ани. Все такава хубавица. Стори ми се, че има известна тъга в очите й, но може и да съм си въобразил. Може да имат търкания вкъщи, знам ли?

– С такива неща не се спекулира – сгълча го Сигне. – Видя ли момчето?

– Не, Ани ме посрещна долу на кея и останах само за кратко. Но защо не отидеш да я поздравиш? – обърна се Гунар към Мате. – Сигурно ще се зарадва на малко компания на Призрачния остров. Прощавай, Грошер – добави той, хвърляйки закачлив поглед към съпругата си.

– Това са само глупости и стари суеверия. Не смятам, че трябва да поощряваме такива приказки – каза Сигне, сбърчила дълбоко вежди.

– Ани вярва – каза Мате тихо. – Винаги е казвала, че те са там.

– Кои те?

Сигне всъщност искаше да смени темата, но се вълнуваше какъв ще е отговорът на Мате.

– Мъртвите. Ани казваше, че понякога ги вижда и чува и че не са злонамерени. Просто са останали там.

– Стига с тези ужасии, време е за десерт. Направила съм крем от ревен – каза Сигне и се изправи рязко. – Но баща ти е прав за едно, макар че приказва глупости. Ани ще се зарадва, ако я посетиш.

Мате изглеждаше отнесен в размисли и не отговори.

2

Фелбака, 1870

Емели беше изплашена до смърт. Никога преди не бе виждала морето, какво остава да плава в него на борда на, както й се струваше, твърде нестабилна лодка. Държеше се здраво за релинга и имаше чувството, че вълните я подмятат напред-назад, без да има никакъв контрол върху тялото си. Потърси погледа на Карл, но той се взираше решително към онова, което ги очакваше в далечината.

Думите още отекваха в ушите й. Сигурно бяха просто суеверни бабешки брътвежи, но все пак не й даваха мира. Докато товареха вещите си в малката платноходка на пристанището във Фелбака, една старица ги бе попитала накъде са се отправили.

– Грошер – отговори Емели щастливо. – Мъжът ми Карл е новият пазач на фара там.

Но старицата не изглеждаше впечатлена. Вместо това изсумтя и с малко чудноват смях каза:

– Грошер? Разбирам. Тук никой не нарича онзи остров така.

– Тъй ли?

Емели имаше чувството, че не бива да разпитва, но любопитството й надделя.

– И как го наричате тогава?

Първоначално старицата не отговори. После сниши глас и каза:

– Тукашните му викат Призрачния остров.

– Призрачния остров? – нервният смях на Емели се разнесе над утринните вълни. – Ама че странно. И защо го наричате така?

Очите на старицата проблеснаха, когато отговори.

– Защото се говори, че който умре там, никога не напуска острова.

После се обърна и се отдалечи, а Емели остана насред чантите и куфарите, с буца в стомаха, заместила щастието и очакването, които бе изпитвала само преди миг.

Сега се чувстваше така, сякаш смъртта ще изскочи насреща й всеки момент. Морето беше толкова голямо, неопитомено и като че ги притегляше навътре. Тя не можеше да плува и бе убедена, че ще се удави, ако някоя от вълните преобърне лодката. Карл твърдеше, че това е просто леко вълнение, но на нея й се струваше, че водата се издига твърде високо. Емели се хвана още по-здраво за релинга, забила поглед в пода, или палубата, както според Карл бе правилно да се казва.

– Ей там отпред се вижда Грошер.

Гласът на Карл я подкани да погледне, така че тя пое дълбоко въздух и вдигна очи, взирайки се натам, накъдето сочеше мъжът й. Първото, което й направи впечатление, бе колко красив е островът. Беше малък, но къщата сякаш сияеше на слънцето, а скалите блестяха. Емели видя, че до едната стена на къщата растат ружи, и се зачуди как успяват да виреят в толкова сурова обстановка. Западният край на острова се спускаше стръмно надолу, сякаш скалата беше отрязана. В останалите посоки обаче наклонът беше мек и плавен.

Изведнъж вълните спряха да й се струват толкова големи. Все още копнееше да стъпи на твърда земя, но Грошер вече я бе омагьосал. Емели изтика приказките на старата жена за Призрачния остров далеч от мислите си. Такава красота не можеше да крие нищо зло.

Нощес ги бе чула. Същият шепот, същите гласове като едно време. Часовникът показваше три, когато се събуди. В първия момент не осъзна какво я е изтръгнало от съня. Но после ги чу. Говореха си на долния етаж. Изскърца стол. За какво ли си приказваха мъртвите? За неща, които са се случили, преди да умрат, или за ставащото сега, толкова години по-късно?

Ани знаеше за тях, откакто се помнеше. Майка й й бе разказвала как още като бебе внезапно започвала да се смее и да маха с ръце, като че вижда нещо, което никой друг не забелязва. Колкото повече растеше, толкова по-ясно започваше да осъзнава присъствието им на острова. Понякога чуваше глас, друг път нещо се мяркаше пред очите й или просто имаше чувството, че в стаята има още някого. Но мъртвите не искаха да я наранят. Знаеше го още тогава, знаеше го и сега. Лежа дълго и ги слуша, докато накрая гласовете я приспаха.

На сутринта си спомняше звуците само като далечен сън. Приготви ядене за себе си и Сам, но той не искаше да яде любимата си зърнена закуска.

– Хайде, миличък. Поне една лъжица. Само малко?

Тя опитваше да го придума, но не успя да го накара да изяде и една хапка. Накрая въздъхна и остави лъжицата.

– Трябва да ядеш, нали знаеш – каза Ани и го погали по бузата.

Сам още не бе продумал след случилото се, но Ани изтласка тревогите някъде назад в мислите си. Трябваше да му даде време и да не го притиска, а просто да бъде до него, докато съзнанието му замени спомените с други. Нямаше по-добро място за това от Грошер, далеч от всички, но близо до скалите, слънцето и соленото море.

– Знаеш ли, да зарежем тая работа с яденето и да отидем да се изкъпем в морето.

След като не получи отговор, тя го вдигна, без да се церемони, и го изнесе на слънце. После нежно и внимателно го съблече и го отнесе до водата, все едно Сам беше на една годинка, а не голямо момче на пет. Водата не беше особено топла, но той не възрази, ами остави майка си да се потопи с него във водата, притиснала главата му към гърдите си в жест на закрила. Това бе най-доброто лекарство. Щяха да останат тук, докато бурята утихне и всичко стане както преди.

– Не мислех, че ще дойдеш на работа преди понеделник.

Аника смъкна на носа си очилата за работа с компютър и огледа Патрик над рамките. Той беше застанал на вратата на кабинета й, който изпълняваше ролята и на рецепция.

– Ерика ме изгони. Каза, че й омръзнало да гледа грозната ми мутра вкъщи.

Патрик опита да се усмихне, но вчерашният ден още витаеше в мислите му, така че усмивката не се получи от най-широките.

– Разбирам напълно съображенията на жена ти – отвърна Аника, но погледът й бе изпълнен със същата тъга като този на Патрик.

Смъртта на дете не оставаше никого безразличен. Освен това Аника и мъжът й Ленарт бяха разбрали, че скоро ще могат да вземат отдавна чаканата си осиновена дъщеря от Китай, така че Аника бе станала още по-чувствителна към бедите, сполетяващи другите деца.

– Нещо интересно?

– Не, не бих казала. Обичайното. Госпожа Стрьомберг се обади за трети път тази седмица, твърдейки, че зет й иска да я убие. Също така задържахме няколко хлапета за кражба от супермаркета.

– С други думи, работим на пълни обороти.

– Мда, основната тема за разговор в момента е поканата да изпробваме всички чудеса, които обещават в новия спа комплекс.

– Не звучи толкова зле. Бих се жертвал да отида.

– Във всеки случай е хубаво, че ремонтираха хотел „Бадис“ – каза Аника. – Сградата изглеждаше, сякаш всеки момент ще се срути.

– Да, това е супер. Но се съмнявам, че ще си избият парите. Реставрацията сигурно им е струвала баснословни суми, а не знам дали на хората наистина им се ходи на спа.

– Ако не се получи, на Ерлинг ще му припари под опашката. Имам приятелка в общината, която казва, че са вложили голяма част от бюджета си в този проект.

– Представям си. Във Фелбака много се говори за тържеството по откриването. То също няма да им излезе без пари.

– Целият участък е поканен, ако не знаеш. Така че ще трябва да извадим празничните одежди от гардероба.

– Всички ли са навън? – попита Патрик, сменяйки темата.

Не изпитваше кой знае какво желание да се конти за луксозни празненства.

– Да, всички освен Мелберг. Той си е в кабинета, както обикновено. Нищо не се е променило, макар той да твърди, че се е върнал на работа толкова скоро, защото без него управлението щяло да се разпадне. От Паула разбрах, че се е наложило да търсят друга детегледачка, иначе Лео щял да започне ранна кариера като сумо борец. Чашата изглежда преляла, когато Рита се прибрала по-рано от работа и заварила Бертил да приготвя храна за Лео, като тъпче в блендера цяло бургер меню. Тогава тя директно се върнала в офиса и помолила за разрешение да работи на половин ден за няколко месеца.

– Шегуваш се.

– Не, това е самата истина. Сега пак ще трябва да го търпим по цял ден. Поне Ернст се радва. Докато гледа Лео, Мелберг го оставяше в управлението и горкото куче умираше от мъка. Само лежеше в коша си и скимтеше.

– Да, в известна степен е хубаво, че всичко е както обикновено – каза Патрик, после тръгна към кабинета си и пое дълбока глътка въздух, преди да влезе. Може би работата щеше да го накара да забрави вчерашния ден.

Никога повече нямаше да стане от леглото. Щеше да си лежи и да гледа през прозореца, да гледа небето, което понякога беше синьо, понякога сиво. За миг дори й се прииска да се върне обратно в болницата. Там всичко бе толкова просто. Така тихо и спокойно. Всички бяха мили и внимателни, говореха, без да повишават глас, и й помагаха да яде и да се мие. Тук вкъщи всичко я смущаваше. Чуваше как децата си играят. Виковете им отекваха между стените. От време на време влизаха и я поглеждаха с големите си очи. Имаше чувството, че очакват нещо от нея, че искат нещо, което тя не може да им даде.

– Ана, спиш ли?

Гласът на Дан. Предпочиташе да се престори на заспала, но знаеше, че той няма да се хване.

– Не.

– Приготвих малко ядене. Доматена супа с препечени филийки и крем сирене. Помислих си, че може би ще решиш да слезеш да ядеш с нас? Децата питат за теб.

– Не.

– Не за яденето или за слизането?

Ана чу отчаянието и раздразнението в гласа му, но не я интересуваше. Вече нищо не я интересуваше. Вътре в нея имаше просто голяма празнота. Нямаше сълзи, тъга, гняв.

– Не.

– Трябва да ядеш. Трябва...

Гласът му секна и той остави подноса върху нощното й шкафче с трясък, така че част от доматената супа се разля.

– Не.

– И аз изгубих дете, Ана. А децата изгубиха братче. Имаме нужда от теб. Ние...

Тя чу как Дан се мъчи да намери думи. Но в нейната глава имаше място само за една дума. Една-единствена дума, която изпълваше празнотата. Ана извърна поглед.

– Не.

След малко чу Дан да излиза от стаята. Тогава се обърна и отново се загледа през прозореца.

Притесняваше се, че той изглежда толкова отнесен.

– Сам, любов моя – прошепна тя, докато го люлееше в ръцете си и галеше косата му.

Той все още не беше продумал. Хрумна й, че може би трябва да го заведе на лекар, но бързо прогони тази мисъл. В момента не искаше да допусне друг човек в техния свят. Достатъчно беше Сам да бъде оставен на спокойствие и скоро щеше да дойде на себе си.

– Искаш ли да полегнеш и да дремнеш?

Сам не отговори, но Ани го отнесе до леглото му и го зави. После направи кана кафе, наля си една чаша, прибави мляко и отиде да седне на кея. И днес беше красив ден и тя се наслаждаваше на слънцето, което топлеше лицето й. Фредрик обичаше слънцето, направо го обожаваше. Постоянно се оплакваше колко е студено в Швеция, колко рядко грее слънце.

Откъде пък се сети за него? Беше изтикала тези мисли далеч от съзнанието си. В живота им вече нямаше място за Фредрик с неговите постоянни изисквания, с потребността му да контролира всичко и всички. Най-вече нея и Сам.

Тук на острова нямаше следи от него. Грошер беше неин, Фредрик никога не го бе посещавал. Нямаше желание. Малкото пъти, когато го бе питала, той отговаряше: „Как ли пък няма да се забия на някаква шибана скала“. Това радваше Ани. Островът не беше омърсен от присъствието на Фредрик. Грошер беше чист и принадлежеше единствено на нея и на Сам.

Тя стисна здраво чашата кафе. Годините се бяха изнизали толкова бързо. Времето изтичаше и накрая тя се оказа без изход, без възможност да избяга. Нямаше никого освен Фредрик и Сам. Къде би могла да отиде?

Но сега най-после бяха свободни. Ани усети соления морски бриз в лицето си. Справиха се. Двамата със Сам. Щом той се възстановеше, щяха да заживеят свой собствен живот.

Ани се беше прибрала. След вечерята с родителите си, той мисли за нея цяла вечер. Ани с дългата светла коса и луничките по носа и ръцете. Ани, която ухаеше на море и лято. След толкова много години той все още усещаше топлината й в прегръдките си. Истина беше това, което казваха хората. Човек никога не забравя първата си любов. Трите лета на острова можеха да бъдат описани единствено като вълшебни. Той я посещаваше толкова често, колкото можеше, и Грошер беше тяхното място.

Но тя понякога го плашеше. Звънкият й смях секваше по средата и Ани сякаш потъваше в мрак, където той не можеше да я достигне. Тя никога не успяваше да опише с думи чувствата, които я обземаха, и след време той се научи да я оставя на мира, когато се случеше нещо такова.

През последното лято мракът идваше все по-често и тя постепенно се отдалечи от него. Дойде август месец и Ани трябваше да се върне в Стокхолм. Докато й махаше за сбогом на гарата, той знаеше, че краят е дошъл. Оттогава не се бяха чували. На следващата година родителите й починаха почти по едно и също време и той опита да й се обади, но му отговори телефонният секретар. Тя така и не му позвъни. Къщата на острова стоеше празна. Знаеше, че мама и татко ходят там от време на време да я наглеждат и че Ани им праща пари за поддръжката. Но самата тя никога не се върна и с времето спомените избледняха.

Но ето че сега беше тук. Мате седеше зад бюрото си и гледаше във въздуха. Подозренията му относно „Бадис“ се бяха засилили и имаше въпроси, с които трябваше да се захване. Но Ани постоянно нахлуваше в мислите му. Щом следобедното слънце започна да се спуска над сградата на общината, той събра всички документи, разпилени върху бюрото му. Трябваше да се срещне с Ани. Мате стана и излезе от офиса си с решителна походка. Спря да размени няколко думи с Ерлинг, преди да продължи към колата си. Ръката му трепереше, когато пъхна ключа в стартера и го завъртя.

– Колко рано се прибираш, скъпи!

Вивиан се приближи до него и го целуна леко по бузата. Той не се сдържа и я улови, като я хвана през талията й и я придърпа към себе си.

– Ей, успокой се. Запази си енергията за после – каза тя и сложи ръка на гърдите му, за да го спре.

– Сигурна ли си? Напоследък вечер съм толкова изморен.

Ерлинг повторно я придърпа към себе си. За негово огромно разочарование Вивиан отново се изплъзна и тръгна към кабинета си.

– Ще трябва да потърпиш. Имам толкова неща за вършене, че в момента чисто и просто не мога да се отпусна. А знаеш как е, когато не съм отпусната.

– Да, добре.

Ерлинг я погледна унило. Разбира се, можеха да почакат и до после, но от повече от седмица той всяка вечер заспиваше на дивана. Всяка сутрин се будеше с възглавница, напъхана под главата, и увит в одеяло, с което Вивиан грижовно го беше завила. Не разбираше защо става така. Сигурно се дължеше на преумора. Трябваше по-често да упълномощава други хора да действат вместо него.

– Все пак донесох малко вкусотии – викна той.

– Колко си мил. Какво си взел?

– Скариди от братята Олсон⁴ и бутилка хубаво шабли.

⁴ Единствените ловци на скариди в Швеция, които имат сертификат за екомаркировката КРАВ. – Б. пр.

– Добре звучи. Ще приключа към осем, ако приготвиш вечерята дотогава, би било прекрасно.

– Разбира се, скъпа – измърмори Ерлинг.

Той вдигна торбите и ги занесе в кухнята. Трябваше да признае, че се чувства малко странно. Когато беше женен за Вивека, тя се грижеше за домакинската работа. Но откакто се нанесе, Вивиан някак успя да прехвърли тази отговорност на него. Ерлинг и представа си нямаше как стана това.

Въздъхна тежко и започна да прибира хранителните продукти в хладилника. После се замисли за съблазните на вечерта и се поразведри. Щеше да се погрижи тя да се отпусне. Командировката в кухнята си струваше труда.

Ерика дишаше тежко, докато крачеше по улиците на Фелбака. Бременността и цезаровото сечение не се бяха отразили добре нито на теглото, нито на кондицията й. Но в момента тези неща й се струваха абсолютно маловажни. И двамата й синове бяха живи и здрави. Оцеляха от катастрофата и всяка сутрин към седем и половина, когато започнеха да пищят, Ерика изпитваше такава поразителна благодарност, че очите й се насълзяваха.

Ана бе сполетяна от коренно противоположното и за първи път Ерика не знаеше как да се държи със сестра си. Отношенията им невинаги бяха прости, но още откакто бяха малки, Ерика се грижеше за Ана, лекуваше раните й и бършеше сълзите й. Този път беше различно. Раната не беше просто одраскване, а дълбока дупка в душата. Ерика имаше чувството, че стои и гледа, докато живителната сила изтича от тялото на сестра й. Как можеше да й помогне? Синът на Ана умря, а колкото и да се опитваше, Ерика не можеше да скрие радостта си от това, че собствените й деца са живи. След злополуката Ана дори не можеше да я погледне. Ерика често ходеше в болницата и седеше до леглото й, но Ана нито веднъж не срещна погледа й.

Откакто Ана се прибра, Ерика не можеше да се накани да я посети. Само звънна на Дан няколко пъти, а той звучеше обезсърчен и съкрушен. Не можеше да отлага повече, затова бе помолила Кристина да дойде да гледа близнаците и Мая за известно време. Ана й беше сестра. Ерика носеше отговорност.

Усещаше ръката си натежала, когато почука. Отвътре се чуваше детска глъчка и след малко Ема дойде и отвори.

– Лельо Ерика! – викна тя щастливо. – Къде са бебетата?

– Вкъщи с Мая и с баба им.

Ерика погали Ема по бузата. Приликата с майка й, когато Ана беше на нейните години, бе невероятна.

– Мама е тъжна – каза Ема и погледна нагоре към Ерика. – Само спи и спи и татко казва, че това е, защото е тъжна. Тъжна е, защото бебето в корема й реши да отлети на небето, вместо да живее с нас. Разбирам бебето, защото Адриан е много палав, а Лисен се закача през цялото време. Но аз щях да съм много мила с бебето. Наистина щях. Много мила.

– Знам, миличка. Но представи си колко му е забавно на бебето да подскача из облаците там горе.

– Като да скачаш върху цял куп батути? – попита Ема и грейна.

– Да, точно така, цял куп батути.

– Ох, и аз искам да имам цял куп батути – каза Ема. – Ние имаме само един съвсем малък в двора. На него може да подскача само един човек и Лисен винаги иска да е първа и после така и не идва моят ред.

Тя се обърна и тръгна, мърморейки, към всекидневната. Едва сега Ерика осъзна какво бе казала Ема. Бе нарекла Дан татко. Ерика се усмихна. Това всъщност не я учудваше, защото Дан обичаше децата на Ана и те още от самото начало отговаряха на любовта му. Общото им дете щеше още повече да сплоти семейството. Ерика преглътна и последва Ема. Във всекидневната все едно бе паднала бомба.

– Извинявай за бъркотията – каза Дан смутено. – Не смогвам. Имам чувството, че денонощието няма достатъчно часове.

– Разбирам те напълно. Трябва да видиш какво е при нас.

Ерика се задържа на вратата на всекидневната и погледна към горния етаж.

– Може ли да се кача?

– Да, давай.

Дан прокара ръка по лицето си. Изглеждаше безкрайно изморен и тъжен.

– Искам и аз да дойда – каза Ема, но Дан клекна до нея, заговори й успокоително и я убеди да остави Ерика да се качи при мама сама.

Спалнята на Дан и Ана се намираше веднага след стълбите, вдясно. Ерика вдигна ръка да почука, но се спря и вместо това внимателно открехна вратата. Ана лежеше обърната към прозореца. Следобедната светлина падаше върху главата й и кожата й блестеше изпод наболата коса. Болка прободе сърцето на Ерика. Винаги бе изпълнявала ролята по-скоро на майка, отколкото на кака на Ана, но през последните години двете започнаха да се отнасят една с друга като сестри. Ето че внезапно се бяха върнали в предишното положение. Ана беше малка и ранима, а Ерика притеснена и бдяща.

Дишането на Ана бе равномерно и спокойно. Тя изскимтя леко и Ерика осъзна, че спи. Промъкна се до леглото и внимателно седна на ръба, така че да не я събуди. Постави нежно ръка върху бедрото на сестра си. Независимо дали Ана искаше, или не, Ерика смяташе да бъде до нея. Те бяха сестри. Бяха приятелки.

– Татко се прибра! – викна Патрик високо и се заслуша за обичайната реакция.

Както и очакваше. Чифт пъргави крачета затрополиха по пода и секунда по-късно Мая изскочи иззад ъгъла и се втурна право към него.

– Таткооо!

Разцелува го по цялото лице, сякаш се бе върнал от околосветско пътешествие, а не от работа.

– Ето го момичето на татко.

Той я прегърна силно, зарови нос във врата й и вдиша специалния аромат Мая, който винаги караше сърцето му да прескочи един удар.

– Мислех, че ще работиш само на половин ден.

Майка му избърса ръце в една кърпа и го изгледа по същия начин, както когато беше тийнейджър и се случеше да се прибере по-късно от обещаното.

– Да, знам, но се почувствах много добре да се върна на работа, затова останах по-дълго. Но я карам по-спокойно. Нямаме спешни случаи.

– Ти си знаеш най-добре, но аз бих слушала тялото си. Такива неща трябва да се взимат на сериозно.

– Да, да.

Патрик се надяваше, че майка му скоро ще смени темата. Нямаше нужда да се притеснява за него. Ужасът, който бе изпитал в линейката на път към болницата, все още не го напускаше. Тогава си помисли, че ще умре. Беше напълно убеден в това. В главата му, надмогвайки болката в гърдите, се въртяха образите на Мая, Ерика и бебетата, които никога нямаше да види.

Чак когато се събуди в интензивното, Патрик разбра, че е оцелял и че случилото се е било предупреждение от страна на тялото му, което му казва да я кара по-полека. Но след това му съобщиха за катастрофата и нова болка зае мястото на предишната. Когато го закараха при близнаците и ги видя за пръв път, първоначалното му желание бе да обърне инвалидната си количка и да излезе обратно през вратата. Мъничките им гърди се издуваха с усилие, а от време на време през телата им преминаваха спазми. Патрик не вярваше, че нещо толкова дребничко може да оцелее, затова не искаше да се приближава, не искаше да ги докосва. Защото не знаеше дали би могъл да се сбогува с тях.

– Къде са братчетата? – попита той Мая.

Продължаваше да я държи в прегръдките си, а тя бе увила здраво ръце около врата му.

– Спят. Но се наакаха. Много. Баба избърса акото. Пфу, как миришеше – каза тя и сбърчи цялото си личице.

– Държаха се като малки ангелчета – намеси се Кристина и грейна. – Изядоха почти по две бутилки бебешко мляко, след което заспаха без проблеми. Е, след като първо се изакаха, както каза Мая.

– Ще се кача да ги видя – каза Патрик.

Откакто ги взеха от болницата, той свикна през цялото време да бъде близо до тях и днес, на работа, това много му бе липсвало.

Качи се на горния етаж и влезе в спалнята. Не искаха да ги разделят, затова бяха сложили момчетата в едно креватче. Сега се бяха сгушили толкова плътно един до друг, че нослетата им се допираха. Ноел беше положил ръката си върху Антон, сякаш го защитаваше. Патрик се зачуди какви щяха да са ролите им в бъдеще. Ноел изглеждаше малко по-уверен, малко по-шумен от Антон, който пък обикновено бе по-доволен. Никога не се оплакваше, стига да имаше достатъчно храна и да можеше да спи, когато е изморен. Ноел, от друга страна, вдигаше олелия, ако нещо не му е наред. Не обичаше нито да го обличат, нито да му сменят пелените. А най-ужасно беше къпането. Ако се съди по писъците му, водата трябва да беше нещо опасно за живота.

Патрик дълго остана наведен над детското креватче. Очите и на двете бебета се мърдаха под клепачите. Зачуди се дали им се явяват едни и същи сънища.

Ани седеше на стълбите, огряна от вечерното слънце, когато видя да се приближава лодка. Сам вече беше заспал, така че тя се изправи бавно и тръгна надолу към кея.

– Може ли да акостирам?

Гласът звучеше много познато, но все пак бе променен. Личеше си, че е поживял, откакто се бяха видели за последно. Първоначално й се прииска да извика: Не, недей да слизаш на сушата! Тук вече не си си у дома. Но вместо това хвана въжето, което той й хвърли, и по навик направи кръстовиден възел, с който да закотви лодката. И ето че Мате стоеше на кея. Ани бе забравила колко е висок. Тя самата беше висока колкото повечето мъже, но когато застанеше до Мате, можеше да облегне глава на гърдите му. Фредрик беше няколко сантиметра по-нисък от нея и това бе едно от нещата, които го дразнеха. Ани никога не носеше обувки с токчета, когато излизаха заедно.

Сега не мисли за Фредрик. Не мисли за...

Озова се в прегръдките на Мате. Не знаеше какво стана едно време, кой предприе стъпката, която ги раздели. Но ето че сега изведнъж се оказаха тук и пуловерът му бодеше бузата й. Ръцете му, обвити около нея, я караха да се чувства в безопасност. Тя вдиша познатата миризма, която не бе усещала толкова много години. Миризмата на Мате.

– Здравей.

Той я прегърна още по-силно, като че се опитваше да я задържи да не падне, а такава опасност наистина съществуваше. Ани искаше да остане в прегръдките му завинаги. Усещаше всичко, което бе имала толкова отдавна, но което беше изчезнало във водовъртеж от мрак и отчаяние. Накрая ръцете му се отпуснаха и той я задържа пред себе си, оглеждайки внимателно лицето й, сякаш го виждаше за пръв път.

– Все същата си – каза той.

Но Ани видя в очите му, че това не е вярно. Не беше все същата, вече бе друг човек. Промяната беше изписана на лицето й, гравирана в бръчките около устата и очите й. Ани знаеше, че и той го вижда. Обичаше го, задето все пак се преструва. Винаги бе умеел да се преструва, че лошото ще изчезне, ако човек просто затвори очи и ги стиска достатъчно силно.

– Ела – каза тя и му подаде ръка.

Мате я хвана и двамата тръгнаха нагоре към къщата.

– Островът изглежда като едно време.

Вятърът подхвана думите му и ги разнесе над скалите.

– Да, нищо не се е променило.

Искаше й се да каже повече, но той влезе вътре. Трябваше да се наведе, докато минаваше през вратата. После моментът отмина. С Мате винаги бе така. Ани си спомняше думите, които бе таила в себе си, макар да искаше да стигнат до него. Но те все не идваха и тя онемяваше. Това натъжаваше Мате, Ани го знаеше. Натъжаваше го, че когато падне мракът, тя го държи настрана.

Сега също не бе способна да го допусне до себе си, но все пак можеше да го остави да поседи с нея в къщата. Поне за кратко. Имаше нужда от топлината му. Толкова дълго бе мръзнала.

– Искаш ли чай?

Без да чака отговор, извади едно канче. Трябваше да се занимава с нещо, за да не си личи, че трепери.

– Да, с удоволствие, благодаря. Къде е малкият? На колко години е?

Ани го погледна въпросително.

– Мама и татко ме държат в течение – каза той с усмивка.

– На пет е. И вече спи.

– Аха.

Мате прозвуча разочарован, което стопли сърцето й. Беше важно, че се интересува от сина й. Често се бе чудила какво ли щеше да бъде, ако Сам бе син на Мате, не на Фредрик. Но тогава нямаше да бъде същият Сам, а съвсем друго дете. А това не можеше да си го представи.

Радваше се, че Сам спи. Не искаше Мате да го види такъв. Но веднага щом се оправеше, тя щеше да запознае Мате с малкото си момче, чиито кафяви очи бяха пълни с желание за пакости. Само да се върнеше това желание и тримата можеха да излязат заедно. Ани вече очакваше този момент с нетърпение.

Известно време седяха мълчаливо, отпивайки от горещия чай. Странно беше да стоят един до друг като непознати. Бяха оставили времето да ги отчужди. Накрая заговориха. Чувстваха се неловко, защото вече бяха други хора. Но постепенно откриха стария си ритъм, онази интонация, която беше само тяхна, и успяха да преодолеят всичките години, които ги разделяха.

Когато хвана ръката му и го поведе към горния етаж, Ани имаше чувството, че всичко е така, както трябва да бъде. По-късно заспа в прегръдките на Мате, усещайки дъха му в ухото си. Отвън се чуваше как морето се разбива в скалите.

Вивиан зави Ерлинг с одеяло. Приспивателното го беше повалило както обикновено. Той започваше да се чуди защо всяка вечер заспива на дивана и тя знаеше, че трябва да внимава. Но повече не можеше да се насилва да ляга до него и да усеща тялото му до своето. Просто не можеше.

Отиде в кухнята, изсипа черупките от скаридите в торбата с боклука, изплакна чиниите и ги постави в миялната. Имаше още малко бяло вино и тя го сипа в чиста чаша, след което се върна в хола.

Моментът наближаваше и тя започваше да се притеснява. През последните дни имаше чувството, че кулата, която така старателно бяха издигнали, може да се сгромоляса. Достатъчно бе едно парченце да се отмести и всичко щеше да се срине. Знаеше го. Когато беше по-млада, изпитваше някакво извратено удоволствие от поемането на рискове. Обичаше да балансира на границата с опасното. Но вече не. Като че ли годините й носеха все по-силно желание да се чувства на сигурно място, да може да се отпусне и да не се тревожи за нищо. Беше уверена, че и Андерш изпитва същото. Толкова си приличаха, че знаеха какво мисли другият, без да се налага да го изричат. Беше така от самото начало.

Вивиан вдигна чашата към устата си, но се спря за секунда, когато усети аромата на виното. Мирисът събуди спомени за събития, за които се бе заклела да не мисли никога повече. Случило се бе толкова отдавна. Тогава бе различен човек, какъвто никога вече нямаше да бъде, при никакви условия. Сега беше Вивиан.

Знаеше, че се нуждае от Андерш, ако не иска отново да пропадне там, в черната дупка от спомени, които я караха да се чувства малка и омърсена.

Хвърли последен поглед към дивана, след което си облече якето и излезе. Ерлинг спеше дълбоко и нямаше нужда от нея.

3

Фелбака, 1870

Когато Карл й направи предложение, Емели бе на седмото небе. Никога не си бе мислила, че може да се случи нещо такова, макар и да си го мечтаеше. През петте години, през които бе работила като прислужница в стопанството на родителите му, често бе заспивала с лицето на Карл, запечатано в съзнанието й. Но той беше недостижим, знаеше го. Острите порицания на Едит бяха прогонили и последните остатъци от мечтите й. Синът на стопаните не се женеше за прислужницата дори ако й направи дете.

А Карл не я беше докосвал. Всъщност почти не я заговаряше, когато се случеше да се прибере у дома от кораба фар. Просто се усмихваше учтиво и й правеше път, ако се засечеха из къщата. Най-много да я попита как е, но никога не бе загатвал, че споделя чувствата й. Едит й каза, че е откачила и че трябва да избие тези мисли от ума си и да спре да витае из облаците.

Но мечтите можеха да се сбъдват, а молитвите можеха да бъдат чути. Един ден той дойде и я помоли да поговорят. Тя се изплаши. Реши, че е свършила някоя глупост и той ще й каже да си събере нещата и да напусне стопанството. Вместо това Карл заби поглед в земята. Тъмният му бретон падаше върху очите и тя трябваше да се въздържи да не се пресегне и да приглади кичурите назад. Заеквайки, той я попита дали би могла да обмисли възможността да сключи брак с него. Емели не можеше да повярва на ушите си и огледа Карл от глава до пети, за да види дали не се шегува с нея. Но той продължи да говори. Каза, че я иска за своя съпруга, да, още утре. Родителите му и свещеникът били уведомени, така че стига тя да даде съгласието си, всичко можело да се уреди веднага.

Тя се поколеба, но накрая прошепна „да“. Карл се поклони и благодари, излизайки заднешком от стаята. Емели дълго време не помръдна. Усещаше как в гърдите й се разлива топлина. Отправи благодарности към Бог, който бе чул молитвите, които тя тихо шепнеше вечер. После се втурна навън, за да намери Едит.

Но Едит не реагира с учудване и с малко завист, както се надяваше Емели. Вместо това тя събра тъмните си вежди в гримаса, поклати глава и каза на Емели, че трябва да внимава. Откакто Карл се прибрал от кораба фар, Едит дочувала странни разговори и гласове, които се повишавали и снишавали иззад затворените врати. Прибирането на Карл беше неочаквано. Във всеки случай никой от работещите в стопанството не беше предупреден, че най-младият син ще си идва вкъщи. А това е необичайно, каза Едит. Емели не се вслуша в думите й. Вместо това ги прие за знак, че приятелката й завижда за сполетялото я щастие. Решително обърна гръб на Едит и повече не я заговори. Не искаше и да чува такива празни приказки и клюки. Щеше да се омъжи за Карл.

Оттогава измина една седмица, а те пристигнаха в новата си къща преди едно денонощие. Емели вървеше и си тананикаше. Беше прекрасно да има собствен дом, из който да шета. Вярно, къщата беше малка, но бе хубава в простотата си. Откакто дойдоха, Емели търкаше и подреждаше и сега всичко блестеше от чистота и миришеше хубаво на сапун. Двамата с Карл още не бяха успели да прекарат кой знае колко време заедно, но занапред щяха да имат тази възможност. Засега той имаше много работа, докато се погрижи за всичко. Помощникът му Юлиан вече също бе тук и двамата поеха смените във фара още първата нощ.

Емели не беше сигурна какво да мисли за мъжа, с когото щяха да делят острова. Юлиан почти не бе говорил с нея, откакто стъпи на Грошер. Но през повечето време я гледаше по начин, който я караше да се чувства некомфортно. Сигурно просто беше срамежлив. Едва ли беше лесно изведнъж да заживееш толкова близо до чужд човек. Тя разбра, че с Карл се познават още от кораба фар, но на Юлиан сигурно щеше да му трябва известно време да опознае и нея. Но ако на острова имаше изобилие от нещо, то това бе време. Емели продължи да шета в кухнята. Карл определено нямаше да съжалява, че я е взел за съпруга.

Протегна ръка към него. Както правеше едно време. Имаше чувството, че са минали само няколко дни от последния път, когато лежаха заедно в леглото. Но сега бяха възрастни. Тялото му беше по-грубо и космато. Той имаше нови белези както отвън, така и отвътре. Тя дълго лежа, облегнала глава на гърдите му, проследявайки контурите на белезите с показалеца си. Искаше й се да го пита за тях, но усещаше, че нещата между двамата са още твърде крехки, за да си позволи да задава въпроси за отминалите години.

Сега леглото беше празно. Устата й беше пресъхнала и тя се чувстваше напълно изтощена. И сама. Продължи да докосва чаршафа и възглавницата, но Мате го нямаше. Би се чувствала по същия начин, ако бе открила, че през нощта е изгубила някой крайник. Но в нея все пак се пробуди надежда. Може би е долу? Затаи дъх и се заслуша, но не се чуваха никакви звуци. Загърна се плътно с одеялото и стъпи на изтъркания дървен под. Изправи се внимателно, отиде на пръсти до прозореца, който гледаше към кея, и надникна навън. Лодката я нямаше. Беше си тръгнал, без да каже довиждане. Ани опря гръб до стената и се плъзна надолу, усещайки задаващото се главоболие. Трябваше да пийне нещо.

Стана и с мъка се облече. Имаше чувството, че не е мигнала цяла нощ, но не беше така. Снощи заспа в ръцете му и всъщност от дълго време не бе спала толкова добре. Въпреки това главата я цепеше.

На долния етаж беше тихо и тя влезе при Сам. Той бе буден, но лежеше смълчан. Без да говори, тя го вдигна и го отнесе в кухнята. Погали косата му и отиде да сложи кафе и да пийне вода. Беше толкова жадна. Изпи две чаши, докато премахне сухото усещане в устата си. Избърса устни с опакото на ръката си. Сега, след като утоли жаждата, умората стана още по-осезаема, още по-натрапчива. Но Сам имаше нужда от храна, а и тя самата също. Свари яйца, направи си сандвич, както и каша за Сам. Вършеше всичко механично.

Хвърли поглед към бюрото в коридора. Запасите й привършваха. Трябваше да разпредели остатъка разумно. Но умората и гледката към кея, където се поклащаше самотната й лодка, я подтикнаха да направи няколко бързи крачки към бюрото и да издърпа най-долното чекмедже. Нетърпеливо пъхна ръка между дрехите, но пръстите й не напипаха нищо. Пробва още веднъж. Накрая извади всички дрехи от чекмеджето, но там нямаше нищо. Може би не си спомняше добре, може би търсеше в грешното чекмедже. Издърпа горните две и изпразни съдържанието им на пода. Пак нищо. Обзе я паника и изведнъж разбра защо сутринта ръката й бе галила празен чаршаф. Разбра защо Мате го няма и защо не се е сбогувал.

Ани се свлече на пода, сви се като зародиш и прегърна коленете си. В кухнята водата вреше.

– Остави момчето на мира.

Гунар дори не вдигна поглед от вестника. Повтаряше все същото изречение цял ден.

– Ама той може да иска да дойде за вечеря? Или пък утре, нали е неделя? Не смяташ ли? – настояваше Сигне развълнувано.

Гунар въздъхна иззад вестника.

– Сигурно си има планове за уикенда. Голям човек е. Ако иска да дойде, ще се обади или ще намине. Не можеш непрекъснато да го преследваш. Нали ни дойде на гости само преди два дни?

– Мисля все пак да му звънна. Просто за да чуя как е.

Сигне се пресегна към телефона, но Гунар се наведе напред и я спря.

– Хайде, остави го на спокойствие – настоя той.

Сигне отдръпна ръката си. Но чак тялото я болеше от желание да позвъни на мобилния на Мате, да чуе гласа му и да се увери, че всичко е наред. След побоя обичайното й безпокойство се засили още повече. Случката бе потвърдила това, което Сигне вече знаеше: светът бе опасно място за Мате.

Знаеше, че е време да отстъпи крачка назад. Но цялото й същество крещеше, че трябва да го закриля.

Той вече беше голям. Осъзнаваше това. Но не можеше да спре да се притеснява. Измъкна се от стаята и отнесе телефона в коридора. Затвори, щом чу гласа на телефонния секретар. Защо Мате не вдигаше?

– Не знам какво да правя.

Ерика бе увесила нос. В къщата беше настанал рядък миг спокойствие наместо обичайния хаос. И трите деца спяха, така че с Патрик имаха възможността да седнат в кухнята, да хапнат сандвичи и да си поговорят, без постоянно да бъдат прекъсвани. Но на Ерика й беше трудно да оцени мига. Мислите за Ана не й даваха мира.

– Няма какво друго да направиш, освен да бъдеш насреща, ако Ана има нужда от теб. А и тя си има Дан.

Патрик се пресегна през масата и хвана ръката на Ерика.

– Ами ако ме мрази?

Гласът й потрепери. Сълзите не бяха далеч.

– Защо да те мрази?

– Защото и двете ми деца оцеляха, а нейното не.

– Но това не зависеше от теб. Случилото се е... не знам как да го нарека. Съдба, може би.

Патрик погали опакото на дланта й.

– Съдба? – повтори Ерика и го погледна със съмнение в очите. – Ана достатъчно си беше изпатила от съдбата. И тъкмо когато намери щастието и двете се сближихме... Сега... ще ме намрази, знам го.

– Как мина вчера?

Толкова бяха заети, че досега не бяха успели да поговорят за посещението на Ерика при сестра й. Патрик бе запалил свещ и пламъкът й трептеше, така че лицето на Ерика ту се осветяваше, ту оставаше в сянка.

– Тя спеше. Постоях при нея известно време. Изглеждаше толкова малка.

– Какво каза Дан?

– Стори ми се отчаян. В момента носи тежко бреме, личи му, въпреки че се преструва, че всичко е наред. Ема и Адриан задават много въпроси. Питат къде е отишло бебето в корема или защо мама спи постоянно. А Дан казва, че не знае какво да им отговори.

– Ана ще излезе от това състояние. И преди е показвала, че е силна.

Патрик пусна ръката на Ерика и отново взе приборите.

– Не съм толкова сигурна. Колко може да понесе един човек, преди да бъде сломен напълно? Страхувам се, че с Ана е станало именно това.

Гласът на Ерика секна.

– Можем само да чакаме. И да бъдем до нея.

Патрик сам чу колко празно звучат думите му. Но не знаеше какво друго може да каже. Как можеш да се предпазиш от съдбата? Как да преживееш загубата на дете?

Стресна ги двоен писък от горния етаж. Качиха се заедно по стълбите, за да се погрижат за близнаците. Това беше тяхната съдба. И те изпитваха гузна благодарност.

Обадиха се от службата на Мате. Вчера не се е появил на работа, днес също го няма, а не е съобща-

вал, че ще отсъства.

Гунар стоеше неподвижно, хванал телефонната слушалка в ръка.

– И цял уикенд не отговаря, като му звъня – каза Сигне.

– Ще отида до тях да видя какво става – заяви Гунар, който вече отиваше към вратата, обличайки якето си в движение.

Значи, това изпитвала Сигне, помисли си той. Страхът подскачаше като диво животно в гърдите му. А съпругата му се бе чувствалата така през всички тези години.

– Ще дойда с теб.

Гласът на Сигне звучеше решително и Гунар знаеше, че е по-добре да не възразява. Той просто кимна и я изчака нетърпеливо да си облече палтото.

Мълчаха през целия път до квартирата. Гунар караше по страничните улички, не през оживената част на града. Минаха покрай хълма, който наричаха Седемте бабуни и където децата караха шейни през зимата. Мате също ходеше там като малък. Гунар преглътна. Сигурно имаше логично обяснение. Може би е вдигнал температура и не се сеща да се обади в службата. Или... Не му хрумнаха други възможности. Мате обикновено беше стриктен в това отношение. Би трябвало да се обади, ако не може да отиде на работа.

Сигне седеше на съседната седалка и се взираше право напред. Беше пребледняла и стискаше здраво чантата в скута си. Гунар се зачуди за какво й е чантата. Имаше усещането, че й служи като спасителен пояс, като нещо, за което може да се държи.

Паркираха пред двуетажния блок на Мате. Вход „Б“. Искаше му се да се затича, но заради Сигне се опита да си придаде спокоен вид и застави краката си да вървят бавно.

– Взе ли ключовете? – попита Сигне, която бе избързала пред него и вече влизаше във входа.

– Ето ги.

Гунар вдигна връзката с резервни ключове, която бяха получили от Мате.

– Но той сигурно си е вкъщи, така че няма да ни потрябват. Сигурно сам ще ни отвори и...

Сигне приказваше несвързано, докато тичаше нагоре по стълбите. Мате живееше на горния етаж и щом стигнаха до вратата на апартамента, двамата вече се бяха задъхали. Гунар с усилие си наложи да не пъхне ключа в бравата.

– Първо да позвъним. Ако си е вкъщи и направо влезем вътре, много ще се ядоса. Може да има компания, може затова да не е отишъл на работа.

Сигне натисна звънеца още преди Гунар да довърши мисълта си. Чуха позвъняването вътре в апартамента. Сигне опита отново, и отново, и отново. Изчакаха, надявайки се да чуят стъпките на Мате, който се приближава да отвори. Но вътре продължаваше да е тихо.

– А сега отключи, ако обичаш.

Сигне го погледна настоятелно. Гунар кимна, мина покрай нея и огледа връзката ключове. Намери правилния, завъртя го в ключалката и натисна дръжката. Вратата не се отвори.

Объркан, Гунар осъзна, че е било отключено, а той току-що е заключил. Двамата със Сигне се спогледаха и видяха паниката в очите на другия. Защо вратата ще е отворена, ако Мате не си е вкъщи? А ако си е вкъщи, защо не отваря?

Гунар отново завъртя ключа и чу изщракването на ключалката. С неконтролируемо треперещи ръце натисна дръжката и дръпна вратата към себе си.

В мига, в който погледна към коридора, разбра, че Сигне през цялото това време е била права.

Беше болна. По-болна откогато и да било. Миризмата на повръщано изпълваше ноздрите й. Нямаше спомен, но й се струваше, че е повръщала в кофа до матрака. Всичко й беше като в мъгла. Ани се размърда внимателно. Цялото тяло я болеше. Замижа и очите я заболяха, когато се опита да види колко е часът. Кой ден беше? И къде беше Сам?

Мисълта за него й вдъхна достатъчно сила, за да се надигне. Бе лежала до неговото легло. Той спеше. Успя да фокусира погледа си достатъчно, за да види стрелките на часовника. Беше малко след един. Сам спеше следобеден сън. Тя го погали по главата.

Явно по някакъв начин бе успяла да се погрижи за него насред мъглата на треската. По някакъв начин майчиният й инстинкт се бе оказал достатъчно силен. Облекчение се разля по тялото й и направи болката по-поносима. Ани се огледа. В леглото на Сам имаше бутилка вода, а по пода лежаха плодове, пакет бисквити и парче сирене. Въпреки всичко се бе погрижила той да има какво да яде и пие.

До матрака имаше кофа, а от нея се носеше миризма, от която й се догади. Изглежда, беше усетила, че състоянието й се влошава и бе сложила кофата там. Вероятно бе изпразнила в нея цялото съдържание на стомаха си.

Бавно опита да стане на крака. Не искаше да буди Сам и едва се въздържа да не изстене високо. Накрая успя да се изправи колебливо. Беше важно да пие течности и да се храни. Не беше гладна, но стомахът й къркореше силно в знак на протест срещу липсата на храна. Ани взе кофата, като избягваше да гледа вътре, докато я изнася от стаята. Бутна външната врата с рамо и потръпна, изненадана от студа. Набиращата сили лятна жега явно си бе взела почивка, докато Ани боледуваше.

Продължи надолу към кея и изпразни кофата в морето, извърнала главата настрани. Взе въже и го върза здраво за дръжката, след което се премести от другата страна на кея и потопи кофата във водата, за да я изплакне.

Духаше пронизващ вятър и на връщане Ани опита да се стопли, като разтриваше с ръце гърдите си. Цялото й тяло протестираше срещу физическото усилие и тя усети как потта се стича по кожата й. Погнусена смъкна всичките си дрехи и се изми прилично, преди да си сложи суха тениска и дрехи за джогинг. Направи си сандвич с треперещи ръце, наля си чаша сок и седна до кухненската маса. Храната придоби вкус едва след няколко хапки, но после успя да излапа още два сандвича. Усети как жизнените й сили бавно се пробуждат.

Отново вдигна ръчния си часовник, този път поглеждайки към малкото прозорче с датата. Направи бърза сметка наум и реши, че би трябвало да е вторник. Почти три дни, откакто беше легнала болна. Три безпаметни дни, изпълнени със сънища. Но какво точно бе сънувала? Опита да улови образите, които се рееха в главата й. Имаше един, който се повтаряше. Ани разтърси глава, но от движението отново й стана лошо. Отхапа от четвъртия си сандвич и коремът й отново се успокои. Жена. В сънищата й присъстваше някаква жена и нещо в лицето й привлече вниманието на Ани. Тя сбърчи чело. Нещо в тази жена й беше много познато. Знаеше, че я е виждала и преди, но не можеше да се сети къде.

Ани се изправи. Постепенно щеше да си спомни. Но едно усещане, породено от сънищата й, не я напускаше – жената изглеждаше толкова тъжна. Изпитвайки същата тъга, Ани тръгна към стаята, за да нагледа Сам.

Патрик спа лошо. Тревогите на Ерика за Ана го заразиха и той на няколко пъти се буди през нощта, изпълнен с мрачни мисли за живота, който можеше да се промени така внезапно. Това, което самият той преживя наскоро, го бе накарало малко или много да изгуби опората под краката си. Може би беше добре, че вече не приема живота за даденост. Лошото бе, че постоянно изпитваше страх. Забелязваше, че се държи прекалено покровителствено, а това бе нещо, което никога преди не беше правил. Сега гледаше да не оставя Ерика да вози децата. Честно казано, би предпочел тя изобщо да не шофира. А най-сигурно би се чувствал, ако тя и децата въобще не прекрачват външната врата, а си стоят вкъщи, далеч от всяка опасност.

Естествено, Патрик съзнаваше, че не бе нито разумно, нито здравословно да разсъждава по този начин. Но им се беше разминало на косъм. За малко да изгуби Ерика и близнаците, а и той самият да се прости с живота си. Секунди разделяха семейството им от гибел.

Той се хвана здраво за бюрото и се застави да диша спокойно. От време на време го обземаше паника и може би щеше да се наложи да свикне с това. Все щеше да се справи, това бе малка цена, като се има предвид, че семейството му оцеля.

– Как е? – попита Паула, която внезапно се бе появила на вратата.

Патрик пое дълбоко въздух още два пъти.

– Добре. Просто съм малко изморен. Трудно е да се наспиш покрай бебетата, нали знаеш – каза той и опита да се усмихне.

Паула влезе и седна.

– Я стига.

Погледна го право в очите, а погледът й казваше, че и за секунда няма да се върже на празни оправдания и фалшиви усмивки.

– Попитах как е?

– Ту тъй, ту инак – призна Патрик неохотно. – Ще ни трябва известно време да се пренастроим след случилото се. Макар че вече всички се чувстваме добре. Освен сестрата на Ерика.

– Тя как е?

– Няма подобрение.

– Нужно е време.

– Да, така си е. Но тя напълно се е изключила. Дори Ерика не може да говори с нея.

– Това толкова ли е странно? – попита Паула тихо.

Патрик знаеше, че колежката му умее да напипва същината на проблемите. Често казваше това, от което човек има нужда, а не това, което иска да чуе. И не рядко се оказваше права.

– Имате две деца, които оцеляха. Ана загуби своето. Може би не е чудно, че не допуска Ерика до себе си.

– Точно от това се бои Ерика. Но какво да направим?

– Нищо. В момента не можете да направите нищо. Ана има семейство, има мъж, бащата на детето. Първо те двамата трябва да намерят начин да си помогнат един на друг, преди Ерика да може да стори нещо. Колкото и тежко да звучи, засега тя трябва да стои настрана. Това не значи да изостави Ана. Все пак при нужда ще бъде до нея.

– Разбирам това, но не знам как да го обясня на Ерика.

Патрик отново си пое глътка въздух. Разговорът с Паула пооблекчи напрежението в гърдите му.

– Мисля, че... – започна Паула, но бе прекъсната от тропане по вратата.

– Извинявайте – каза Аника с пламнало лице. – Току-що се обадиха от Фелбака. Намерили са мъж застрелян в апартамента си.

Първоначално в стаята настана мълчание. След което избухна трескава дейност и в рамките на минута Паула и Патрик вече бяха на път към гаража. Чуха как зад тях Аника чука на вратите на Йоста и Мартин. Те щяха да вземат втората кола и да дойдат по-късно.

– Изглежда направо фантастично! – възкликна Ерлинг и огледа доволно интериора на „Бадис“, преди да се обърне към Вивиан. – Не беше евтино, но си струва всяка крона, която общината похарчи. Вярвам, че ще бъде голям успех. А като се имат предвид парите, които ти лично инвестира, то нас също ни очаква прилична сума, щом си покрием разходите. Нали не плащате твърде високи заплати?

Той изгледа подозрително една млада жена, облечена в бяло, която мина покрай тях. Вивиан го хвана под ръка и го отведе до една от масите.

– Не се притеснявай, изключително отговорни сме финансово. Андерш винаги е бил много пестелив. Благодарение на него изкарахме такава добра печалба от „Юсет“ и съответно имахме възможност да инвестираме тук.

– Да, голям късмет, че разполагаш с Андерш.

Ерлинг се настани на една маса в трапезарията, на която имаше сервирани кифли и кафе.

– Мате свърза ли се с теб, между другото? Миналата седмица спомена, че имало няколко неща, за които иска да поговори с теб и Андерш.

Той си взе кифла, но след като отхапа, я остави обратно на подноса.

– Какво е това?

– Кифли от спелта.

– Хм – каза Ерлинг и се задоволи само с кафето.

– Не, не сме се чували, така че едва ли е било нещо важно. Предполагам, че ще намине или ще ми се обади, когато има време.

– Това е странно. Вчера не дойде на работа, а не е излизал в болнични. Тази сутрин също не го видях, преди да тръгна насам.

– Не се тревожи – каза Вивиан и се пресегна да си вземе кифла.

– Мога ли да се присъединя или влюбените гълъбчета искат да са сами?

Андерш се беше приближил, без Ерлинг и Вивиан да го чуят. Двамата се стреснаха, но после Вивиан се усмихна и издърпа стола до себе си, за да седне брат й.

Както обикновено, приликата им порази Ерлинг. И двамата бяха руси, имаха сини очи и еднакви усти с извита горна устна. Но Вивиан беше енергична, екстровертна и притежаваше магнетично излъчване, както би се изразил Ерлинг, а брат й беше затворен и спокоен. С вид на счетоводител, както си помисли, когато го видя за пръв път по време на престоя си в „Юсет“. Ерлинг не виждаше нищо лошо в това. Много пари бяха заложени на карта, така че бе успокоително да знаят, че за финансите се грижи такъв суховат човек на цифрите.

– Матс търсил ли те е? Ерлинг каза, че имал въпроси.

Вивиан се обърна към Андерш.

– Да, отби се за кратко петък следобед. Защо питаш?

Ерлинг се прокашля.

– Ами в края на миналата седмица ми каза, че искал да изясни някои неща.

Андерш кимна.

– Да, както казах, видяхме се и отметнахме някои въпросителни.

– А, добре. Радвам се, че всичко е точно – каза Ерлинг с доволна усмивка.

Възрастна двойка стоеше прегърната пред входната врата. Патрик предположи, че това са родителите на загиналия. Те бяха намерили тялото и повикали полицията. Двамата с Паула излязоха от колата и отидоха при тях.

– Патрик Хедстрьом, полицейско управление Танум. Вие ли позвънихте? – попита той, макар вече да знаеше отговора.

– Да, ние бяхме.

Бузите на мъжа бяха мокри от сълзи. Съпругата му все още опираше лице на гърдите му.

– Синът ни – каза тя, без да вдигне поглед. – Той... там горе...

– Ще се кача да видя какво се е случило.

Мъжът понечи да го последва, но Патрик го спря.

– Мисля, че ще е най-добре да изчакате тук. Всеки момент очакваме медицинския екип, те ще се погрижат за вас. Паула ще остане с вас, докато пристигнат.

Патрик направи жест към Паула, която внимателно отведе двойката настрана. Той се качи до втория етаж, където една от вратите стоеше широко отворена. Нямаше нужда да влиза в апартамента, за да установи, че мъжът, който лежеше по корем на пода в коридора, е мъртъв. В тила му зееше голяма дупка. Кръв и мозък се бяха пръснали по пода и по стените и отдавна бяха засъхнали. Това беше местопрестъпление и не беше добра идея да влиза, преди Турбьорн Рюд и техническият му екип да огледат апартамента. Най-добре беше да слезе обратно долу и да говори с родителите на починалия.

Щом излезе на площадката, Патрик се забърза към родителите. Те стояха до Паула и разговаряха със санитарите от линейката, която вече бе пристигнала. Бяха загърнали жената с одеяло. Тя все още така ридаеше, че тялото й се тресеше. Патрик реши първо да говори с мъжа, който изглеждаше по-овладян, макар също да плачеше.

– Има ли нужда от нас горе? – попита един от санитарите и кимна към блока.

Патрик поклати глава.

– Засега не. Техниците са на път.

Настана кратко мълчание. Чуваше се единствено сърцераздирателния плач на жената. Патрик се доближи до мъжа й.

– Дали може да разменим няколко думи?

– Искаме да помогнем с какво можем. Просто не разбираме кой...

Гласът му секна, но мъжът все пак последва Патрик до полицейската кола, след като хвърли бърз поглед към съпругата си. Тя като че ли не осъзнаваше какво се случва около нея.

– На вратата пишеше Матс Сверин. Това синът ви ли е? – попита Патрик, след като седнаха на задната седалка.

– Да. Само че го наричахме Мате.

– А твоето име е?

Патрик си водеше записки, докато разговаряха.

– Гунар Сверин. Съпругата ми се казва Сигне. Но защо...

Патрик сложи ръка на рамото му успокоително.

– Ще направим всичко възможно, за да заловим извършителя. В състояние ли си да отговориш на няколко въпроса?

Гунар кимна.

– Кога видяхте сина си за последно?

– Четвъртък вечерта. Беше дошъл вкъщи за вечеря. Често го правеше, откакто се върна във Фелбака.

– Към колко часа си тръгна?

– Потегли с колата малко след девет, струва ми се.

– Чували ли сте се след това? Говорили ли сте по телефона, по интернет?

– Не, не сме. Сигне винаги му е треперила и през целия уикенд се опитваше да се свърже с него, но безуспешно. А аз... аз й казвах, че твърде много се тревожи, че трябва да остави момчето на спокойствие.

Очите му се наляха със сълзи и той ги избърса смутено с ръкава си.

– Значи, никой не е вдигал телефона. Мобилния също ли?

– Не, всеки път се включваше гласовата поща.

– Това необичайно ли беше?

– Да, така мисля. Понякога Сигне му звъни твърде често, но Мате беше търпелив като ангел.

Гунар отново избърса очи.

– Затова ли днес отидохте до апартамента му?

– И да, и не. Сигне сериозно се беше притеснила. Аз също, макар да се преструвах на спокоен. А когато се обадиха от общината и казаха, че Мате не е отишъл на работа... Това изобщо не беше в негов стил. Винаги е бил точен в ангажиментите си. Наследил го е от мен.

– Какво е работил в общината?

– Започна като финансов директор преди два месеца, когато се върна у дома. Извади късмет, че го назначиха. По принцип няма много свободни места за икономисти.

– Защо се е върнал във Фелбака? Къде е живял преди това?

– В Гьотеборг – каза Гунар, отговаряйки първо на втория въпрос. – Не знаем защо точно реши да се върне. Но малко преди това му се случи нещо ужасно, някаква банда го преби в града и Мате лежа в болница няколко седмици. Такива нещата те карат да се замислиш. Във всеки случай той се прибра у дома и ние се радвахме. Особено Сигне, разбира се. Тя беше на седмото небе.

– Знае ли се кои са хората, които са го нападнали?

– Не, полицията така и не ги откри. Мате не ги познаваше, нито пък можеше да ги идентифицира. Но го бяха били много лошо. Когато със Сигне му отидохме на посещение в Салгренска, едва успяхме да го познаем.

– Мм... – каза Патрик и сложи удивителна до бележката за побоя.

Трябваше да се свърже с колегите в Гьотеборг и да проучи инцидента.

– Значи, не се сещате за някого, който би навредил на Матс? Някой, с когото да е имал сметки за уреждане?

Гунар поклати глава.

– Мате не се е карал с никого през целия си живот. Всички го харесваха. И той харесваше всички.

– А как вървеше новата му работа?

– Мисля, че му харесваше. Звучеше малко угрижен, когато се видяхме в четвъртък, но може и просто да ми се е сторило или да е бил претоварен. Във всеки случай не е споменавал да се е карал с някого. Доколкото знам, шефът му Ерлинг е малко особен, но Мате каза, че бил безобиден и че знаел как да се държи с него.

– Ами Гьотеборг? Знаехте ли нещо за живота му там? Приятели, приятелки, колеги?

– Не, не бих казал. Той не говореше много за себе си. Сигне опитваше да изкопчи малко информация за личния му живот, приятелки и така нататък. Но той никога не отговаряше подробно на такива въпроси. Допреди няколко години чувахме това-онова за приятелите му, но откакто се премести в последната фирма, където работеше, преди да се върне тук, Мате като че ли се отдръпна от всякакъв социален живот и се съсредоточи изцяло върху работата. Винаги е изпълнявал стриктно задълженията си.

– Какво правеше, след като се върна във Фелбака? Не общуваше ли със старите си приятели?

Гунар отново поклати глава.

– Не, като че ли изобщо не проявяваше такъв интерес. Всъщност малко от познатите му от едно време все още живеят тук. Повечето се преместиха. Но той сякаш предпочиташе да живее по-усамотено. Това притесняваше Сигне.

– Не е имал и приятелка, така ли?

– Не мисля. Но ние невинаги знаехме за тези неща.

– Никога ли не е водил някого, с когото иска да се запознаете? – изненада се Патрик.

Зачуди се на колко години е бил Мате. Попита Гунар и щом получи отговора, осъзна, че Мате е бил на възрастта на Ерика.

– Не е водил никого – каза Гунар в отговор на предния въпрос. – Но това не означава непременно, че не е имало такъв човек – допълни той, сякаш прочитайки мислите на Патрик.

– Окей. Ако се сетите за нещо, можеш да ми се обадиш на този номер – каза Патрик и подаде визитната си картичка на Гунар. – Каквото и да е, важно или незначително. По-късно ще трябва да говорим и със съпругата ти, както и по-подробно с теб. Надявам се, че това няма да е проблем.

– Не – отговори Гунар и взе картичката. – Разбира се.

Той погледна през прозореца към Сигне, която, изглежда, беше спряла да плаче. Вероятно медиците й бяха дали някакво успокоително.

– Моите съболезнования – каза Патрик, след което настана тишина.

Нямаше какво повече да се каже.

Излязоха от колата и видяха Турбьорн Рюд и екипът му да паркират пред блока. Сега започваше мъчната работа по събирането на улики.

Припомняйки си миналото, й бе трудно да разбере как не е прозряла що за човек е Фредрик. Но може би не беше толкова лесно. Той изглеждаше толкова изтънчен, а и я ухажваше по начин, който дори не си беше представяла. Първоначално му се смееше, но това само го насърчи и той започна да полага още повече усилия, докато накрая тя се предаде. Фредрик я глезеше, водеше я на пътешествия в чужбина, където отсядаха в петзвездни хотели и пиеха шампанско. Пращаше й огромни количества цветя, които скоро изпълниха целия й апартамент. Тя заслужавала целия този лукс, казваше той. И Ани му вярваше. Сякаш Фредрик говореше на някаква част от нея, която винаги бе искала такова отношение. Сякаш долавяше нейната несигурност, желанието й да й казват, че е специална, че заслужава повече от останалите. Откъде идваха парите? Ани не помнеше да си е задавала този въпрос.

Вятърът се беше засилил, но тя остана отвън, седнала на пейката до южната стена на къщата. Кафето й вече бе успяло да изстине. Отпиваше все пак от време на време, хванала чашата с треперещи ръце. Краката й все още бяха нестабилни, а стомахът й се бунтуваше. Знаеше, че това ще продължи известно време. Не й се случваше за пръв път.

Постепенно Фредрик я бе въвлякъл в своя свят, пълен с партита, пътувания, красиви хора и вещи. Имаха луксозен дом. Тя почти веднага се бе нанесла при Фредрик, нетърпелива да напусне малкия си, тесен едностаен апартамент във Фарща⁵. Как можеше да продължи да живее там, как можеше да се върне, след като бе прекарвала дни наред в огромната вила на Фредрик в Юршхолм⁶, където всичко беше ново, бяло и скъпо?

⁵ Населен район на около осем километра от центъра на Стокхолм. – Б. пр.

⁶ Богаташко предградие на Стокхолм; там са най-скъпите имоти в цяла Швеция. – Б. пр.

Когато най-накрая разбра с какво се занимава Фредрик, как изкарва парите си, вече беше твърде късно. Животът й бе преплетен с неговия. Имаха общи приятели, тя носеше пръстен, но нямаше работа, защото Фредрик искаше от нея да стои вкъщи и да се грижи всичко в живота му да тече гладко. Но тъжната истина бе, че Ани дори не се почувства особено разстроена. Просто сви рамене с убеждението, че той принадлежи към горните слоеве на един мръсен бизнес, че се намира толкова високо, че не му се налага да си цапа ръцете с калта на дъното. А и във всичко това имаше нещо вълнуващо. Мисълта за случващото се около нея й действаше като адреналинова инжекция.

Естествено, нищо от това не избиваше на повърхността. На хартия Фредрик беше вносител на вино, което до известна степен беше истина. Фирмата му реализираше малка печалба всяка година, а той обичаше да посещава лозето, което бе купил в Тоскана, като дори планираше да пусне собствена марка вино. Това беше представата, която създаваше за себе си, и никой не я поставяше под въпрос. Понякога, по време на официални вечери, Ани седеше на една маса с хора от благородно потекло или изтъкнати бизнесмени и се удивяваше колко е лесно да бъдат заблудени, колко лековерно поглъщат всичко казано от Фредрик. Приемаха, че огромните суми пари, които валят около тях, идват от вноса на вино. Но може би просто предпочитаха да вярват в това, което искат. Също като нея.

Всичко се промени, когато се появи Сам. Фредрик бе този, който настояваше да имат деца. Искаше син. Самата тя се колебаеше. И до ден днешен се срамуваше, като си спомняше как се бе притеснявала, че бременността ще се отрази на фигурата й, че ще ограничи свободата й да излиза на тричасови обеди с приятелките си и да посвещава дните си на шопинг. Но Фредрик беше непоклатим и накрая тя се съгласи неохотно.

В мига, в който акушерката положи Сам в скута й, целият й живот се промени. Вече нищо друго нямаше значение. Фредрик получи така желания си син, но забеляза как самият той изчезва в периферията и губи позиции. Фредрик обаче не беше човек, който би търпял да го изместят от първото място, и ревността му от Сам се прояви по странен начин. На Ани й беше забранено да кърми и против волята й бе наета бавачка, която да се грижи за детето. Но и Ани не се остави да бъде изблъскана по този начин. Натовари Елена с гладенето и чистенето, докато самата тя прекарваше часове в детската стая със Сам. Никой не можеше да застане между тях. Колкото разглезена и загубена беше по-рано, толкова уверена се чувстваше в новата си роля като майка на Сам.

Но откакто взе Сам в прегръдките си, животът й започна да се разпада. И преди бе имало случаи на домашно насилие, когато Фредрик си пийне или се нашмърка. Случваше се да й разкървави носа или да й остави синини, които да я болят няколко дни. Нищо по-сериозно от това. След като се появи Сам обаче, животът й се превърна в ад.

Очите й се насълзиха от вятъра и спомените. Ръцете й се разтрепериха толкова силно, че кафето се разля и изцапа панталоните й. Тя замига, за да прогони сълзите и спомените. Помнеше кръвта. Толкова много кръв. Образите се наслагваха един върху друг, като два негатива, слети в един. Почувства се объркана. Изплашена.

Ани рязко се изправи. Трябваше да отиде при Сам. Имаше нужда от него.

– Да, наистина тъжен ден.

Ерлинг седеше в късия край на голямата заседателна маса, отправил сериозен поглед към колегите си.

– Но как?

Секретарката Гунила Шелин издуха носа си в носна кърпичка. По бузите й се стичаха сълзи.

– Не научих много от полицая, който се обади, но доколкото разбрах, Матс е станал жертва на някакво насилие.

– Значи, някой го е убил?

Уно Бруршон се облегна назад в стола си. Както обикновено, бе навил ръкавите на карираната си бархетна риза.

– Както казах, засега не знам почти нищо, но разчитам, че полицията ще ни информира своевременно.

– Това ще се отрази ли на проекта?

Уно подръпна мустак, както правеше винаги, когато е разтревожен.

– Ни най-малко. Заявявам го пред всички, които са се събрали тук днес. Мате прекара много часове в работа по проекта „Бадис“ и той първи би заявил, че трябва да продължим. Всичко ще протече по план, а аз лично поемам отговорността за финансите, докато намерим заместник на Матс.

– Как може вече да говорите за заместник? – изхлипа Гунила шумно.

– Спокойно, Гунила.

Ерлинг не знаеше как да се справи с този емоционален изблик, който бе крайно неуместен дори при сегашните обстоятелства.

– Имаме отговорност пред града, пред жителите му и пред всички хора, които са вложили душа и сърце не само в този проект, ами във всяко начинание, с което целим да подпомогнем процъфтяването на общността – каза Ерлинг и направи пауза, доволен и смаян от собствените си думи, след което продължи: – Колкото и да е трагично, че животът на този млад човек угасна преждевременно, ние не можем просто да спрем. The show must go on, както казват в Холивуд.

В заседателната зала настана тишина. Последното изречение прозвуча толкова добре, че Ерлинг реши да го каже отново. Поизправи гръб, изпъчи гърди и със силен акцент повтори:

– The show must go on, people. The show must go on.

Седяха объркани край кухненската маса, без да знаят какво да направят. Бяха в такова състояние, откакто учтивите полицаи ги отведоха вкъщи. Гунар предпочиташе сам да кара, но полицаите настояха. Сега колата му стоеше на паркинга пред блока на Мате и се налагаше да отиде до там пеша, за да я вземе. Разбира се, можеше да се възползва от случая и да навести...

Гунар си пое рязко въздух. Как можа да забрави толкова бързо, как може дори за секунда да не се усети, че Мате е мъртъв? Та нали преди малко го видяха проснат по корем върху карираната парцалена черга, която Сигне сама бе изтъкала. По корем и с дупка в главата. Как можа да забрави кръвта?

– Да сложа ли кафе?

Трябваше да наруши тишината. Чуваше единствено собственото си сърце и би направил всичко, за да не се налага да слуша равномерния ритъм, който му напомняше, че е жив и продължава да диша, въпреки че синът му е мъртъв.

– Ще сваря по една чаша.

Гунар се изправи, въпреки че не бе получил отговор от Сигне. Успокоителните все още действаха и тя седеше напълно неподвижна, вперила празен поглед пред себе си и сключила ръце върху кухненската мушама. Гунар се движеше механично. Сложи филтъра, наля вода, отвори буркана, сипа кафе в кафеварката и натисна копчето. Тя веднага започна да съска и бълбука.

– Искаш ли нещо с кафето? Парче пандишпан?

Гласът му звучеше учудващо нормално. Отиде до хладилника и извади сладкиша, останал от вчера, когато Сигне го изпече. Внимателно махна капака на кутията, сложи пандишпана на дъската и отряза две дебели парчета. Сложи ги в две чинии и постави едната пред Сигне, а другата пред себе си. Съпругата му не реагира, но в момента той нямаше сили да се тревожи и за нея. Чуваше само сърцето в гърдите си и единствено дрънченето на вилицата и бълбукането на кафеварката успяваха за кратко да заглушат туптенето.

Когато кафето потече в каната, Гунар стана, за да вземе чаши. Силата на навиците ставаше все по-силна с годините и двамата ползваха само любимите си чаши. Сигне винаги пиеше от деликатната бяла чаша с рози по ръба, докато той самият предпочиташе яката керамична чаша, която купиха по време на една екскурзия с автобус до Грена⁷. Черно кафе с една бучка захар за него, кафе с мляко и две бучки захар за Сигне.

⁷ Малък град на брега на Ветерн, второто най-голямо езеро в Швеция. Грена е исторически град, характерен със старинните си дървени къщи. – Б. пр.

– Ето – каза той и остави чашата до чинията с пандишпан.

Сигне не помръдна. Гунар отпи твърде голяма глътка и кафето изгори гърлото му. Той се закашля и не спря, докато паренето не отмина. Отхапа от сладкиша, но хапката сякаш набъбна в устата му, превръщайки се в буца от захар, яйца и брашно, която Гунар не можеше да преглътне. Накрая в гърлото му се надигна жлъчка и той усети, че трябва да изплюе буцата, която ставаше все по-голяма.

Изправи се рязко, мина покрай Сигне и се втурна към тоалетната в коридора. Свлече се на колене пред тоалетната чиния и видя кафе, кекс и жлъчка да се стичат във водата, както винаги оцветена в зелено от ароматизатора, който Сигне упорито закрепяше от вътрешната страна на ръба.

Щом стомахът му се изпразни, отново чу сърцето си. Туп, туп, туп. Наведе се напред и пак повърна. В кухнята кафето на Сигне изстиваше в бялата чаша с рози по ръба.

Настана вечер и работата във и около апартамента на Матс Сверин вече привършваше. Навън все още беше светло, но трескавото движение напред-назад започваше да замира и броят на минувачите намаляваше.

– Тялото му е пристигнало в моргата – докладва Турбьорн Рюд.

Съдебният експерт изглеждаше уморен, когато се приближи до Патрик с мобилния си телефон в ръка. Патрик бе работил с Турбьорн и екипа му по време на няколко разследвания на убийства и изпитваше огромно уважение към сивобрадия мъж.

– Според теб кога ще могат да направят аутопсията? – каза Патрик и разтърка носа си.

Работният ден се бе оказал дълъг и вече започваше да се отразява и на него.

– Не знам. Ще трябва да питаш Педерсен.

– Каква е предварителната ти оценка?

Двамата стояха на малката полянка пред блока. Духаше вятър и Патрик потръпна, след което се загърна по-плътно с якето си.

– Доколкото виждам, няма нищо твърде сложно. Прострелна рана в тила. Един изстрел, смъртта е настъпила незабавно. Куршумът е останал в главата. Гилзата, която намерихме, говори за деветмилиметров пистолет.

– Има ли следи в апартамента?

– Снехме отпечатъци от цялото местопрестъпление, взехме и няколко влакна. Ако намерите заподозрян, ще имаме с какво да сравняваме.

– Стига следите да са оставени от извършителя, а не от друг човек – уточни Патрик.

Техниката беше хубаво нещо, но от опит знаеше, че се изисква и известна доза късмет, за да се разкрие едно убийство. В един апартамент влизат и излизат хора, така че отпечатъците можеха спокойно да принадлежат на приятели или роднини. А ако убиецът е бил един от тях, тогава изникваха съвсем различни проблеми, що се отнася до свързването на извършителя с местопрестъплението.

– Не е ли малко рано за песимизъм? – каза Турбьорн и побутна Патрик.

– Да, извинявай – засмя се Патрик. – Умората си казва думата.

– Не се претоварваш, нали? Чух, че ти се е случила случка. Понякога минава време, докато човек се възстанови напълно от нещо такова.

– Не бих го нарекъл точно случка – измърмори Патрик. – Но имаш право, получих предупредителен сигнал.

– Добре е, че така мислиш. Още не си престарял и да се надяваме, че ще работиш в полицията още много години.

– Какво мислите за събраните улики? – попита Патрик, опитвайки се да отклони разговора от темата за здравословното си състояние.

Споменът за болката в гърдите все още беше твърде пресен.

– Както казах, разполагаме с това-онова. В момента всичко пътува към съдебната лаборатория и както знаеш, процедурата може да отнеме време. Но ми дължат някоя и друга услуга, така че с малко късмет ще мога да ускоря нещата.

– Естествено, ще сме благодарни да получим резултатите колкото се може по-бързо.

Патрик продължаваше да зъзне. Температурите бяха твърде ниски за юни месец, а на времето не можеше да се разчита. Днес беше като ранна пролет, а онзи ден бе толкова горещо и хубаво, че с Ерика можеха да седят в градината по къс ръкав.

– Ами вие? Събрахте ли някаква информация? Някой да е чул или видял нещо? – попита Турбьорн и кимна към околните блокове.

– Почукахме на всички врати, но засега няма особен резултат. На един от съседите му се струва, че е чул шум в петък през нощта, но преди това е спял, така че не можа да каже какво точно го е събудило. С изключение на него, никой не знае нищо. Матс Сверин явно е живял усамотено, поне тук в блока. Изглежда, никой не го е познавал, само са си кимали на стълбите. Но тъй като е израснал във Фелбака и родителите му още живеят тук, повечето хора са знаели кой е. Били са наясно, че работи в общината и така нататък.

– Да, клюкарската агенция във Фелбака функционира добре – вметна Турбьорн. – С малко късмет слуховете би трябвало да ви насочат нанякъде.

– Може би. За момента изглежда, че Матс е живял като отшелник, но утре ще потърсим нови следи.

– Сега се прибери да си починеш.

Турбьорн потупа Патрик по рамото.

– Благодаря, така смятам да направя – излъга Патрик.

Вече се бе обадил на Ерика да каже, че ще закъснее. Трябваше да изготвят стратегия за разследването още тази вечер. А след няколко часа сън пак щеше да е време за работа. Знаеше, че трябва да внимава повече след преживяното. Но работата бе на първо място. Патрик просто си беше такъв.

Ерика се взираше в огъня в камината. Бе опитала да не се притеснява, когато Патрик й се обади. Той най-накрая започваше да изглежда по-свеж, движеше се с повече енергия, а цветът на лицето му придоби по-здрав оттенък. Естествено, Ерика разбираше, че понякога се налага да работи допълнително, но Патрик й бе казал, че ще я кара по-спокойно, а сега, изглежда, бе забравил за обещанието си.

Зачуди се кой ли е починалият. Патрик не пожела да й каже по телефона, просто й съобщи, че във Фелбака е открит труп на човек. Ерика беше изключително любопитна, което може би бе свързано и с професията й. Като писател, тя се ръководеше от любопитството си към човешките съдби и истории. Скоро щеше да научи какво точно се е случило. Дори и Патрик да не й кажеше, всички подробности бързо щяха да се разпространят от уста на уста. Това беше едновременно предимството и недостатъкът на живота във Фелбака.

Все още се насълзяваше при мисълта за огромната подкрепа, която получиха след катастрофата. Всички им предлагаха помощта си, както приятелите, така и хора, с които почти не се познаваха. Имаше кой да гледа Мая и да се грижи за къщата, а когато най-накрая се прибраха от болницата, хората редовно оставяха храна на прага им. В болницата пък почти ги бяха удавили с цветя, картички, шоколад и играчки за децата. Всички тези неща идваха от жителите на градчето. Тук беше така. Във Фелбака хората се подкрепяха.

Но въпреки това тази вечер Ерика се чувстваше сама. Първото й желание, след като говори с Патрик, бе да се обади на Ана. Заболя я, когато осъзна, че не може да го направи, и бавно остави мобилния телефон обратно на масата.

Децата спяха на горния етаж. Огънят пукаше, а навън падаше здрач. През последните месеци тя често се чувстваше изплашена, но не и сама. Напротив, постоянно беше обградена от хора. Ала не и тази вечер.

Ерика чу плач на горния етаж и веднага се изправи. През времето, което бе необходимо, за да нахрани близнаците и да ги приспи, поне нямаше да се притеснява за Патрик.

– Беше дълъг ден, но мислех все пак да видим кой какво е направил, преди да се приберем да почиваме.

Патрик се огледа. Всички изглеждаха изморени, но концентрирани. Отдавна се бяха отказали от идеята да се събират в други стаи, освен в кухнята, а Йоста бе проявил необичайна грижливост и се бе погрижил за всички да има чаша кафе.

– Мартин, можеш ли да обобщиш какво научихте от обикалянето по апартаментите?

– Обиколихме всички жилища и дори успяхме да говорим с повечето от обитателите им. Има само няколко апартамента, където трябва да отидем повторно. Най-интересното, разбира се, е дали някой е чул шум в дома на Матс Сверин. Разправии, дандания, изстрели. Но тук ударихме на камък. Единственият човек, който евентуално има с какво да допринесе, е мъжът от съседния апартамент. Казва се Леандершон. Петък срещу събота се е събудил посред нощ от шум, който може да се е дължал на изстрел, но спокойно би могъл да е и нещо друго. Споменът му за шума е твърде неясен. Спомня си най-вече, че просто нещо го е събудило.

– Никой ли не е видял някой да влиза или излиза? – попита Мелберг.

Аника трескаво си водеше бележки, докато другите разговаряха.

– Съседите не помнят да са виждали някой изобщо да посещава Матс Сверин, откакто се е нанесъл в блока.

– Откога е живеел там? – попита Йоста.

– Баща му каза, че се е върнал от Гьотеборг съвсем наскоро. Но мисля утре пак да говоря с родителите му в малко по-спокойна обстановка, така че тогава ще ги разпитам по-подробно за това – отговори Патрик.

– Значи, съседите не са казали нищо полезно.

Мелберг се вторачи в Мартин, сякаш го държеше отговорен за това.

– Общо взето – каза Мартин, отвръщайки на погледа.

Той продължаваше да е най-младият в управлението, но определено бе изгубил страхопочитанието, което първоначално изпитваше към Мелберг.

– Продължаваме нататък – каза Патрик, взимайки отново думата. – Говорих с бащата, но майката не беше в състояние да отговаря на въпроси. Както казах, смятам утре да ги посетя и да проведем по-обстоен разговор и тогава ще видя дали мога да измъкна още някаква информация. Но според бащата, Гунар, те не познават човек, който би искал да нарани сина им. Матс, изглежда, не е общувал с много хора, откакто се е върнал, макар че е тукашен. Искам утре някой да отиде да поговори с колегите му. Паула, Йоста, можете ли да се заемете?

Те се погледнаха и кимнаха.

– Мартин, ти ще опиташ да се свържеш със съседите, с които още не сте разговаряли. А, да, Гунар спомена, че на Матс е бил нанесен тежък побой в Гьотеборг, малко преди да се върне тук, така че мисля да проверя и това.

Накрая Патрик се обърна към шефа си. Минимизирането на вредното въздействие на Мелберг върху всяко разследване вече се беше превърнало в рутинна задача.

– Бертил – каза Патрик сериозно. – Нужен си в управлението в качеството си на началник. Ти най-добре можеш да се справиш с медиите, а човек никога не знае кога ще надушат нещо.

Мелберг веднага се оживи.

– Точно така, съвсем вярно. Поддържам добри отношения с медиите и имам голям опит при работата с тях.

– Прекрасно – каза Патрик без следа от ирония в гласа. – Значи, всички имаме задачи за утре. Аника, ще докладваме на теб, защото имаме нужда от помощта ти за обобщаването на информацията.

– На линия съм – каза Аника и затвори бележника си.

– Добре. Сега да се прибираме, да се видим с близките си и да поспим няколко часа.

Щом го каза, Патрик усети колко силно копнее да се прибере при Ерика и децата. Беше късно, а той бе капнал. Десет минути по-късно вече пътуваше към Фелбака.

4

Фелбака, 1870

Карл все още не я бе докосвал по онзи начин. Емели се чувстваше объркана. Не знаеше много за тези неща, но разбираше, че между съпруга и съпругата следва да се случат някои работи, които още не се бяха случили.

Искаше й се Едит да е при нея. Ако не се бяха скарали, преди Емели да замине, сега щеше да може да поговори с нея или поне да й пише и да я помоли за съвет. Все пак една жена не може да се осмели да говори за такова нещо с мъжа си, нали? Така не се прави. Но въпреки това поведението на Карл беше малко странно.

Първоначалното й прехласване по Грошер също се бе уталожило. Есенното слънце бе заменено от сурови ветрове, които блъскаха вълните в скалистия бряг. Цветята увехнаха и в лехата останаха само голи, тъжни стъбла. Небето пък постоянно бе сиво. Навън Емели мръзнеше и трепереше колкото и дебело да се облече, затова прекарваше повечето си време вътре. Но къщата беше толкова малка, че Емели имаше чувството, че стените бавно се приближават една към друга.

Понякога хващаше Юлиан да я гледа накриво, но щом отвърнеше на погледа му, той извръщаше глава. Още не бе говорил с нея и тя не разбираше с какво му е навредила. Може би му напомняше на някоя друга жена. Във всеки случай поне харесваше готвенето й. Той и Карл ядяха с апетит и по нейно мнение, било то и нескромно, се бе научила да готви доста вкусно с наличните продукти, които понастоящем се ограничаваха основно до скумрия. Карл и Юлиан излизаха с лодката всеки ден и обикновено се връщаха с богат улов от сребристите риби. Някои ги пържеше пресни и ги сервираше с картофи. Останалите осоляваше, за да издържат до зимата, която щяла да бъде тежка.

Само ако Карл разменяше по някоя приветлива дума с нея, животът на острова би бил много по-лек. Но той никога не я гледаше в очите и дори не я докосваше приятелски, като се разминаваха. Като че тя не съществуваше. Карл, изглежда, почти не осъзнаваше, че има съпруга. Нищо не бе станало така, както Емели си бе мечтала, а предупреждението на Едит, че трябва да внимава, отекваше в главата й.

Гледаше да се отърсва от тези мисли възможно най-бързо. Животът тук беше тежък, но тя не възнамеряваше да се оплаква. Такава й бе отредената участ и трябваше да извлече от нея каквото може. Майка й я бе научила на това, докато беше жива, и Емели смяташе да следва съвета й. В крайна сметка в живота нищо не се получава така, както искаме.

Мартин ненавиждаше обикалянето от врата на врата. Твърде много му напомняше за времето, когато беше малък и се налагаше да продава лотарийни билети, чорапи и разни други глупости, за да събира пари за училищни екскурзии. Но знаеше, че това е част от работата. Така че не му оставаше друго, освен да влиза и излиза от входовете, да търчи нагоре-надолу по стълбите и да чука на всяка врата. За щастие, беше свършил по-голямата част от работата още вчера. Погледна списъка, който носеше в джоба си, за да види какво му остава. Започна с жилището, което изглеждаше най-обещаващо: втория от двата други апартамента, които се намираха на етажа на Матс Сверин.

На вратата пишеше Грип. Мартин погледна часовника си и позвъни. Беше едва осем, но той се надяваше да засече собственика на апартамента, преди да е отишъл или отишла на работа. Никой не дойде да отвори, затова Мартин въздъхна и натисна звънеца повторно. Острият звук прониза ушите му, но и този път не последва нищо. Мартин се отказа и тъкмо тръгна да слиза по стълбите, когато чу завъртането на ключалка.

– Да?

Гласът звучеше кисело. Мартин се обърна на мига и застана пред вратата.

– От полицията съм, казвам се Мартин Мулин.

На вратата имаше верига и през тесния отвор се виждаше само една рошава брада. Както и яркочервен нос.

– Какво искаш?

Информацията, че го търсят от полицията, изглежда, не предразположи наемателя Грип.

– В отсрещния апартамент е имало смъртен случай.

Мартин посочи към вратата на Матс Сверин, която бе старателно запечатана с полицейска лента.

– Да, чух.

Брадата от другата страна на вратата се разклати.

– Това какво общо има с мен?

– Ще може ли да вляза за няколко минути? – попита Мартин, придавайки на гласа си възможно най-дружелюбния тон.

– Защо?

– За да ти задам няколко въпроса.

– Нищо не знам.

Мъжът тръгна да затваря вратата, но Мартин инстинктивно пъхна крак в пролуката.

– Или ще поговорим тук за кратко, или ще пропилеем цялата сутрин, защото ще трябва да те откарам в управлението и да ти задам въпросите там.

Мартин много добре знаеше, че няма правомощията да отведе Грип в управлението, но рискува, надявайки се, че мъжът няма да е толкова добре информиран.

– Хубаво, влизай – каза Грип.

Веригата бе свалена и вратата се отвори колкото да мине Мартин. Той влезе вътре, но съжали за решението си веднага щом усети вонята.

– А не, няма да се измъкнеш, разбойник такъв.

Мартин мерна нещо космато с периферното си зрение миг, преди брадатият мъж да се хвърли напред и да хване котката за опашката. Тя измяука в знак на протест, но после се остави да я вдигнат и отнесат обратно в апартамента.

Грип затвори вратата и на Мартин му се наложи да диша през устата в опит да не повърне. Вътре миришеше на боклук и застоял въздух, а над всичко се носеше могъща воня на котешка пикня. Причината за миризмата не остана скрита дълго. Мартин се спря на прага на стаята и зяпна. Навсякъде седяха, лежаха и се разхождаха котки. Бърза сметка наум показа, че в стаята има поне петнайсет екземпляра. А апартаментът едва ли бе по-голям от четиресет квадратни метра.

– Сядай – измърмори Грип и изкъшка няколко котки от дивана.

Мартин седна внимателно, възможно най-близо до ръба.

– Питай. Нямам цял ден. На човек му се отваря работа, когато трябва да се грижи за такава сюрия.

Дебела рижава котка скочи в скута на мъжа, настани се удобно и замърка. Козината й беше сплъстена, а по задните й крака имаше рани. Мартин прочисти гърло.

– Съседът ти, Матс Сверин, вчера е намерен мъртъв в апартамента си. Чудим се дали някой от хората, които живеят тук, е видял или чул нещо необичайно през последните дни.

– Не е моя работа да виждам и чувам разни неща. Аз си гледам моята работа и очаквам всички останали да правят същото.

– Значи, не сте чули нищо откъм отсрещния апартамент? Не сте видели непознати хора във входа? – настоя Мартин.

– Както казах, гледам си моята работа.

Мъжът почеса котката по гърба. Мартин затвори бележника си и реши да си ходи.

– Как ти е цялото име, между другото?

– Казвам се Готфрид Грип. Искаш ли да знаеш имената и на другите?

– Другите? – повтори Мартин и се огледа.

Още хора ли живееха в апартамента?

– Да, това тук е Мерилин – каза Готфрид и посочи котката в скута си. – Тя не обича жени. Винаги съска по тях.

Мартин чинно отвори бележника си и опита да запише дословно казаното от мъжа. Ако не друго, по-късно щяха да се посмеят.

– Сивата ей там се казва Ерол, бялата с кафявите лапички е Хъмфри, после са Кари, Одри, Бете, Ингрид, Лорън и Джеймс.

Грип продължи да сочи и да изрежда имена, а Мартин продължи да пише. Имаше да разправя, като се върне в управлението.

На излизане от апартамента се спря и попита още веднъж:

– Значи, нито ти, нито котките сте чули или видели нещо?

– Не съм казвал, че котките не са видели нищо. Казах само, че аз не съм. Но Мерилин видя една кола в събота рано сутринта, докато седеше на прозореца в кухнята. Съскаше като пощуряла.

– Мерилин е видяла кола? Каква кола? – попита Мартин, без да се интересува колко странно звучи въпросът му.

Грип го погледна състрадателно.

– Да не мислиш, че котките разпознават различните марки? Май нещо ти хлопа тук горе?

Той допря пръст до слепоочието си, поклати глава и се разсмя. После затвори вратата след Мартин и сложи веригата.

– Ерлинг тук ли е?

Йоста почука внимателно на вратата на първия офис в коридора. Той и Паула тъкмо бяха пристигнали в общината в Танумсхеде.

Гунила седеше с гръб към вратата и подскочи в стола си, когато ги чу.

– Ох, как ме стреснахте – каза тя и размаха нервно ръце.

– Не беше нарочно – каза Йоста. – Търсим Ерлинг.

– С Матс ли е свързано? – попита Гунила и долната й устна веднага затрепери. – Просто ужасно...

Тя извади носна кърпичка от един пакет и избърса крайчетата на очите си.

– Да – потвърди Йоста. – Бихме искали да говорим с всички в офиса, но мислим да започнем с Ерлинг, ако е тук.

– Да, в кабинета си е. Ще ви заведа.

Гунила се изправи и след като издуха шумно нос, ги поведе към стая в далечния край на коридора.

– Ерлинг, имаш посетители – каза тя и отстъпи встрани.

– О, здравей! Отдавна не сме се виждали.

Ерлинг се изправи и стисна сърдечно ръката на Йоста. После погледна към Паула и като че се зарови трескаво в паметта си.

– Петра, нали така? Мозъкът ми е като добре смазана машина, всичко помня.

– Паула – каза Паула и му подаде ръка.

Ерлинг за момент се смути, но после сви рамене.

– Тук сме, за да ти зададем някои въпроси за Матс Сверин – побърза да каже Йоста, след което се настани на един от столовете за посетители и по този начин принуди Ерлинг и Паула също да седнат.

– Да, какъв ужас – каза Ерлинг и сбърчи лице в чудновата гримаса. – Всички в офиса сме изключително натъжени и, естествено, се чудим какво се е случило. Можете ли да ни кажете нещо повече?

– За момента не – отвърна Йоста и поклати глава. – Мога само да потвърдя това, което ви казахме вчера. Сверин е намерен мъртъв в апартамента си и в момента разследваме случая.

– Убит ли е?

– Не мога да потвърдя или отрека такава информация.

Йоста съзнаваше колко формално звучат думите му, но знаеше, че ще отговаря пред Хедстрьом, ако се разприказва и по този начин навреди на разследването.

– Но се нуждаем от помощта ви – продължи той. – Доколкото разбрах, Сверин не е дошъл на работа в понеделник, след това и във вторник. Именно тогава сте се свързали с родителите му. Обичайно ли беше да отсъства от работа?

– По-скоро обратното. Не мисля, че е излизал в болнични дори за ден, откакто работи тук. Въобще не е отсъствал, доколкото си спомням. Дори за час при зъболекаря или нещо такова. Беше точен, съвестен и много старателен. Затова се притеснихме, когато не се появи, нито се обади.

– Откога работеше тук? – попита Паула.

– От два месеца. Наистина имахме късмет, че намерихме човек като Матс. Бяхме пуснали обявата преди пет седмици и извикахме няколко души на интервю, но те дори не се доближаваха до нужната квалификация. А когато пък видяхме кандидатурата на Матс, се притеснихме, че е свръхквалифициран, но той ни каза да не се притесняваме и ни увери, че тъкмо такава работа търсел. Изглеждаше, че преди всичко иска да се върне във Фелбака. И кой би го винил? Тук е перлата на крайбрежието.

Ерлинг разпери ръце, за да подчертае думите си.

– Посочи ли конкретна причина, поради която иска да се върне тук?

Паула се наведе напред.

– Не, каза само, че иска да избяга от лудницата в големия град и да води по-качествен живот. А нашето градче предлага тъкмо това. Мир, спокойствие и качествен живот – каза Ерлинг, наблягайки на всяка сричка.

– Значи, казваш, че не е споменавал някакви по-лични причини?

Йоста започваше да губи търпение.

– Не, той беше много сдържан в това отношение. Знам, че е бил роден във Фелбака и че родителите му живеят тук, но не се сещам някога да е говорил за живота си извън офиса.

– Случило му се е нещо много неприятно точно преди да се премести от Гьотеборг. Бил е пребит толкова тежко, че са го хоспитализирали. Не е ли говорил за това? – попита Паула.

– Не, съвсем не – отвърна Ерлинг смаяно. – Имаше няколко белега по лицето, но каза, че крачолът му се закачил за спиците и паднал с колелото.

Йоста и Паула се спогледаха учудени.

– Но кой го е пребил? Същият, който...?

Ерлинг почти шепнеше.

– Според родителите му е било случай на непровокирано насилие. Не мислим, че има връзка, но разглеждаме всички варианти, естествено – каза Йоста.

– Наистина ли не е споменавал нищо за живота си в Гьотеборг? – попита упорито Паула.

Ерлинг поклати глава.

– Казах ви. Матс никога не говореше за себе си. Сякаш животът му започваше с назначаването му тук.

– Това не ви ли се стори странно?

– Не, не сме се замисляли. Матс в никакъв случай не беше асоциален. Смееше се, шегуваше се и се включваше в разговорите за телевизионни предавания и каквото друго обсъждат хората на по чаша кафе. Не ми е правило впечатление, че никога не говори за личния си живот. Чак сега го забелязвам.

– Справяше ли се с работата? – попита Йоста.

– Матс беше блестящ финансов директор. Както казах, той беше старателен, методичен и съвестен, а това безспорно са желани качества за човек, който отговаря за финансите, особено когато става дума за политически чувствителна работа като нашата.

– Значи, не сте имали никакви оплаквания? – попита Паула.

– Не, Матс беше нечувано прилежен в работата си. Приносът му за проекта „Бадис“ е безценен. Вярно, включи се късно, но бързо се ориентира и много ни помогна през тези два месеца.

Йоста погледна Паула, която поклати глава. В момента нямаха повече въпроси, но Йоста си помисли, че Матс Сверин изглежда все така анонимен и безличен, както преди да говорят с шефа му. И нямаше как да не се зачуди какво ли ще изскочи, когато се разровят под повърхността.

Малката къща на семейство Сверин се намираше в квартал Мьорхулт и беше уютно разположена до морето. Днес беше по-топло, денят предвещаваше идването на лятото и Патрик остави якето си в колата. Беше се обадил да предупреди, че ще идва, и щом Гунар отвори вратата, Патрик видя, че в кухнята вече ги очаква кана кафе. Така беше по крайбрежието. Сервираха кафе и сладки както при тъжни, така и при радостни поводи. Като полицай през годините той бе изпил безброй литри кафе по време на домашни посещения като това.

– Влизай. Ще видя дали мога да накарам Сигне да...

Гунар не довърши изречението, ами тръгна по стълбите към втория етаж.

Патрик остана да чака в антрето. Но Гунар се забави, така че накрая Патрик реши да влезе в кухнята. В къщата цареше тишина и той си позволи да надникне и във всекидневната. Вътре беше чисто и спретнато, пълно с красиви стари мебели и покривки, както беше обичайно в домовете на по-възрастните хора. Навсякъде в стаята имаше рамкирани снимки на Матс.

Разглеждайки ги, Патрик проследи живота му от пеленаче до зрял мъж. Имаше приятен вид и симпатично лице. Изглеждаше доволен, щастлив. Съдейки по снимките, детството му е било хубаво.

– Сигне ей сега ще слезе.

Патрик така бе потънал в мисли, че гласът на Йоста го стресна и той едва не изпусна снимката, която държеше в ръка.

– Колко много хубави снимки – каза той, внимателно остави снимката на бюрото и последва Гунар в кухнята.

– Винаги съм обичал фотографията, така че през годините се натрупаха доста снимки. Хубаво е, че ни е останал поне някакъв спомен.

Леко смутен, Гунар се захвана да налива кафе в чашите.

– Искаш ли захар или мляко? Или и двете?

– Пия го черно, благодаря.

Патрик се настани на един от белите кухненски столове. Гунар остави една от чашите пред него и седна от другата страна на масата.

– Можем да започваме, Сигне ей сега ще дойде – повтори той и хвърли тревожен поглед към стълбите.

На горния етаж не се чуваше движение.

– Тя как е?

– Не е продумвала от вчера. Докторът каза, че ще мине да я види малко по-късно. Лежи в леглото през цялото време, макар да не може да заспи.

– Много цветя – отбеляза Патрик и кимна към кухненския плот, където бяха наредени множество букети както в истински, така и в импровизирани вази.

– Хората тук са много мили. Предлагат ни компанията си, за да не сме сами, но в момента не бих издържал вкъщи да се мотаят чужди хора.

Гунар сложи бучка захар в кафето си, взе си сладка и я потопи в чашата си, преди да я лапне. Въпреки това явно му бе трудно да я преглътне и се наложи да я прокара с глътка кафе.

– Ето те и теб – каза Гунар и се обърна към Сигне, която се задаваше по коридора.

Не я бяха чули да слиза по стълбите и Гунар стана, за да я посрещне. Хвана я нежно под ръка и й помогна да седне, сякаш беше някоя старица. Сигне като че наистина бе остаряла с няколко години за едно денонощие.

– Докторът ще дойде след малко. Сега пийни кафе и си вземи сладка. Трябва да хапнеш нещо. Да ти направя ли сандвич?

Тя поклати глава. Това беше първата индикация, че Сигне изобщо чува какво говори съпругът й.

– Толкова съжалявам.

Патрик не се сдържа и сложи ръка върху нейната. Тя не се отдръпна, но и не отвърна на докосването, ами остави ръката си да лежи под неговата като безжизнена част от тялото.

– Ако зависеше от мен, не бих ви безпокоил в такъв момент, не и толкова скоро след случилото се.

Както обикновено му бе трудно да намира думите. Откакто той самият стана родител, му бе още по-тежко да се среща с хора, които са загубили дете, било то малко или пораснало. Какво можеше да каже на някого, чието сърце е било изтръгнато от тялото? Поне така си представяше, че се чувства човек в такъв момент.

– Знаем, че трябва да си свършите работата. И, естествено, искаме да откриете този, който... е извършил това. Ако можем да ви помогнем по някакъв начин, ще го сторим на драго сърце.

Гунар, който седеше до съпругата си, придърпа стола си още по-близо до нейния. Тя все още не помръдваше.

– Пийни малко – подкани я той и вдигна чашата към устните й.

Сигне неохотно отпи няколко глътки кафе.

– Вчера говорихме, но сега бих искал да ми разкажете малко повече за Матс. Каквото и да е, сами преценете какво бихте споделили.

– Той беше много мил още от бебе – каза Сигне. Гласът й звучеше сухо и грапаво, сякаш отдавна не бе говорила. – Спеше по цяла нощ още отначало и никога не ни е създавал грижи. Но аз се притеснявах, винаги съм се притеснявала. През цялото време очаквах да се случи нещо ужасно.

– И се оказа права. Трябваше да се вслушам в думите ти.

Гунар сведе поглед.

– Не, ти имаше право – отвърна Сигне и го погледна, като че изведнъж бе излязла от унеса си. – Изгубих толкова много време в тревоги, докато ти просто се радваше и беше благодарен за това, което имаме, за Мате. Случи ли се нещо такова, няма как да си подготвен. Цял живот се притеснявах за щяло и за нещяло, но въпреки това нямаше как да съм готова. Трябваше да се радвам повече.

Тя млъкна, после отпи глътка кафе и попита Патрик:

– Какво искаш да знаеш?

– Матс направо в Гьотеборг ли отиде, след като напусна Фелбака?

– Да, след гимназията го приеха в Икономическия университет. Имаше добри оценки – каза Гунар с видима гордост.

– Но често се прибираше за уикендите – добави Сигне.

Като че ли й се отразяваше добре да говори за сина си. Бузите й придобиха малко цвят и погледът й се избистри.

– Да, макар че с времето започна да го прави все по рядко, разбира се, но през първата година се прибираше на практика всеки уикенд – каза Гунар.

– И ученето вървеше добре?

Патрик реши да се придържа към теми, които биха успокоили Сигне и Гунар.

– Да, в университета също имаше добър успех – отговори Гунар. – Ученето му се удаваше, така и не разбрах на кого се е метнал. Във всеки случай не на някого от моя род.

Той се усмихна и сякаш за миг забрави защо са се събрали. Но после, изглежда, си спомни причината и усмивката му изгасна.

– С какво се занимаваше след университета?

– Първата му работа май беше в онази счетоводна фирма?

Сигне се обърна към Гунар, който сбърчи чело.

– Да, така мисля, но изобщо не мога да се сетя как се казваше. Беше нещо американско. Но Мате остана там само няколко години. Работата не му допадаше много. Казваше, че има твърде много цифри и твърде малко хора.

– Какво стана след това?

Кафето на Патрик бе изстинало, но той продължи да го пие.

– Смени няколко фирми. Мога да проверя кои, ако ви трябват конкретни имена. Но последните четири години отговаряше за финансите на една организация с нестопанска цел. Казваше се „Фристад“⁸.

⁸ „Убежище“ (от шв.). – Б. пр.

– С какво се занимава тази организация?

– Оказват помощ на жени, които са били подложени на домашно насилие. Помагат им да изградят живота си наново, след като са се разделили с мъжете си. Мате обичаше работата там. Само за това говореше.

– Как така реши да напусне?

Гунар и Сигне се спогледаха и Патрик разбра, че и те са се чудили същото.

– Ами свързахме го с побоя. Може би Мате вече не се е чувствал в безопасност в града – отговори Гунар.

– Тук също не е бил в безопасност – каза Сигне.

Да, помисли си Патрик. Поради каквато и причина Матс Сверин да бе напуснал Гьотеборг, очевидно насилието го бе настигнало.

– Колко дълго лежа в болница след нападението?

– Три седмици, струва ми се – каза Гунар. – Беше голям шок, когато отидохме в „Салгренска“ и го видяхме.

– Покажи му снимките – каза Сигне тихо.

Гунар се изправи и отиде във всекидневната. Върна се с малка кутия в ръцете.

– Не знам защо ги запазих. Не са нещо, което човек би искал да разглежда.

Гунар бръкна в кутията и загрубелите му пръсти извадиха най-горните снимки.

– Може ли да погледна?

Патрик протегна ръка и Гунар му подаде фотографиите. Не можа да сдържи реакцията си, виждайки Матс Сверин в болничното легло.

– Олеле.

Ако не знаеше, не би познал, че това е същият човек от снимките във всекидневната. Цялата му физиономия, всъщност цялата глава, беше подута, а кожата му бе оцветена в различни нюанси на червеното и синьото.

– Да – въздъхна Гунар и извърна поглед.

– Казаха, че можело да има много по-сериозни поражения. Имал е лош късмет, че са го били, но добър късмет след това.

Очите на Сигне се насълзиха.

– Казахте, че така и не са хванали извършителите?

– Не. Мислите ли, че побоят може да е свързан с това, което се случи на Мате? На улицата са го нападнали напълно непознати хора. Някаква банда. Направил забележка на едно от момчетата да не пикае пред входа. Каза, че никога преди това не ги бил виждал. Защо биха...?

Гласът й прозвуча пискливо и Гунар я погали успокоително по ръката.

– Все още нищо не се знае. Полицията просто събира информация.

– Така е – потвърди Патрик. – В момента още нямаме никакви предположения. Просто искаме да научим повече за Матс и живота му.

Той се обърна към Сигне.

– Мъжът ти каза, че не знаете Матс да е имал приятелка.

– Не, той си мълчеше за тези неща. Даже бях започнала да губя надежда, че ще имаме внуци.

Щом осъзна какво е казала и че вече няма никаква надежда за внуци, по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Гунар стисна ръката й.

– Мисля, че имаше приятелка в Гьотеборг – продължи Сигне през сълзи. – Не го е казвал, по-скоро имах такова усещане. И понякога дрехите му миришеха на парфюм, когато идваше на гости. Уханието винаги бе едно и също.

– Но не е споменавал име? – попита Патрик.

– Не, никога, а не е като Сигне да не го е питала – усмихна се Гунар.

– Не разбирах защо е толкова потаен. Нищо нямаше да му стане да я доведе вкъщи някой уикенд, за да се запознаем. Все можем да се държим прилично, ако се постараем.

Гунар поклати глава.

– Това е деликатна тема, както виждаш.

– Имахте ли впечатлението, че тази жена, която и да е тя, все още е била част от живота на Матс, след като той се премести във Фелбака?

– Не... – каза Гунар и погледна Сигне въпросително.

– Не, вече не бяха заедно – каза тя уверено. – Една майка усеща тези неща. И почти съм готова да се закълна, че Мате нямаше приятелка, докато живееше тук.

– Мисля, че така и не забрави Ани – вметна Гунар.

– Какви ги говориш? Това беше преди цяла вечност. Те бяха просто деца.

– Няма значение. Между него и Ани имаше нещо специално. Винаги съм мислил така, и според мен Мате... Сама видя как реагира той, когато му казахме, че се е върнала.

– Да, но на колко години бяха тогава? Седемнайсет, осемнайсет?

– И все пак мисля, че съм прав – каза Гунар и вирна брадичка. – А и той смяташе да я посети.

– Извинете – намеси се Патрик. – Коя е Ани?

– Ани Вестер. Тя и Мате отраснаха заедно. Бяха в един клас със съпругата ти, между другото.

Гунар, изглежда, малко се смути като призна, че познава Ерика. Но Патрик не се изненада. Във Фелбака хората, така или иначе, знаеха почти всичко едни за други, а освен това Ерика получаваше малко повече внимание заради успеха на книгите си.

– Ани още ли живее тук?

– Не, отдавна се премести. Замина за Стокхолм и оттогава с Мате не са поддържали връзка. Но тя има малък остров тук. Името му е Грошер.

– И мислиш, че Матс е ходил дотам?

– Не знам дали е успял – отвърна Гунар. – Но може просто да се обадим на Ани и да я питаме.

Той се изправи и взе едно листче от вратата на хладилника.

– Това е номерът на мобилния й телефон. Не знам докога мисли да остане. В момента е там със сина си.

– Често ли си идва?

– Не, всъщност малко ни изненада. Почти не беше идвала, откакто се премести в Стокхолм, а от последното й посещение бяха минали доста години. Но островът е неин. Дядо й го е купил много отдавна, а тя е единствената наследница, тъй като няма братя или сестри. Ние помагаме с грижите за къщата, но фарът няма да може да се поправи, ако скоро не се вземат мерки.

– Фарът?

– Да, на острова има стар фар от деветнайсети век. И една-единствена къща. Едно време там са живели пазачът на фара и семейството му.

– Звучи самотно.

Патрик преглътна последната глътка студено кафе и направи лека гримаса.

– Или мирно и спокойно, зависи как гледаш на нещата – каза Сигне. – Но аз лично не бих могла да прекарам дори една нощ там сама.

– Нали тъкмо ти обясняваше, че това са глупости и стари суеверия? – каза Гунар.

– За какво говорите?

Патрик наостри уши.

– Наричат Грошер Призрачния остров. Говори се, че ако някой умре там, душата му никога не напуска острова – каза Гунар.

– Значи, островът е обитаван от призраци?

– Уф, хората приказват всякакви глупости – изсумтя Сигне.

– Да, но така или иначе, смятам да се обадя на Ани. Страшно много благодаря за кафето и сладките, както и за това, че се съгласихте да проведем този разговор.

Патрик се изправи и прибра стола под масата.

– Беше хубаво да поговорим за него – каза Сигне тихо.

– Разрешавате ли ми да ги взема назаем? – попита Патрик и посочи снимките от болницата. – Обещавам, че ще внимаваме с тях.

– Вземи ги – каза Гунар и подаде снимките на Патрик. – Имаме от онези модерни цифрови апарати, така че ги имам на компютъра.

– Благодаря – отвърна Патрик и прибра внимателно снимките в чантата си.

Сигне и Гунар го изпратиха до вратата. Щом седна зад волана, той видя пред очите си Матс Сверин първо като малко момче, после като юноша и накрая като възрастен. Реши да отиде до къщи за обяд. Изпитваше остра нужда да целуне близнаците.

– Как е любимецът на дядо?

Мелберг също се бе прибрал за обяд и веднага щом влезе през вратата, грабна Лео от ръцете на Рита и започна да го вдига високо във въздуха, а момчето се разпищя от смях.

– Типично. Щом дядо се прибере, баба все едно се изпарява.

Рита си придаде сърдито изражение, но после се усмихна и целуна и двамата по дебелите бузи.

Между Бертил и Лео се бе зародила специална връзка още с раждането на момчето и това безкрайно радваше Рита. Но тя все пак си отдъхна, когато успяха да убедят Бертил да се върне на пълен работен ден. Идеята да помага на Паула с Лео звучеше добре, но колкото и да обичаше неправдоподобния си герой, Рита не си правеше илюзии що се отнася до способността му за трезва преценка, каквато понякога напълно отсъстваше.

– Какво има за обяд?

Мелберг остави момчето в детското столче и внимателно върза лигавник около врата му.

– Пилешко и от моята домашно приготвена салца, която толкова обичаш.

Мелберг затананика доволно. Най-екзотичното ястие, което бе опитвал, преди да срещне Рита, беше телешка яхния с картофи. Рита обаче преобърна разбиранията му. Салцата й беше толкова силна, че сякаш разяждаше емайла на зъбите, но Мелберг я обожаваше.

– Вчера се прибра късно.

Рита остави на масата една не толкова пикантна порция, която бе приготвила за Лео, и остави на Бертил да го нахрани.

– Да, пак сме под пара. Паула и момчетата са навън по задачи, но Хедстрьом много правилно отбеляза, че някой трябва да остане в управлението и да се занимава с пресата. Никой не е по-подготвен от мен да поеме тази тежка отговорност.

Мелберг напъха твърде голяма хапка в устата на Лео и момчето засмяно остави половината храна да изтече обратно отвън.

Рита сдържа усмивката си. Явно Патрик за пореден път бе успял да надхитри шефа си. Патрик й допадаше. Подхождаше към Бертил по правилния начин. С търпение, дипломация и известна доза ласкателства беше лесно да го накараш да играе по свирката ти. Тя правеше същото вкъщи, така че животът им да протича гладко.

– Бедничкият, звучи като тежка работа – каза Рита и му сервира пиле и обилно количество салца.

Чинията на Лео вече беше празна и Мелберг се захвана със собствената си храна. Две порции по-късно той се облегна доволен назад и потупа корема си.

– Добре хапнахме. Знам обаче какъв ще е идеалният десерт, какво ще кажеш, Лео? – каза той и тръгна към хладилника.

Рита знаеше, че трябва да го спре, но сърце не й даваше. Остави го да извади три големи сладоледа „Магнум“, които Бертил разпредели с усмивка на лицето. Лео едва се виждаше иззад сладоледа. Ако дядо му продължаваше така, момчето скоро щеше да стане по-широко, отколкото високо. Рита реши само днес да направи изключение.

5

Фелбака, 1870

Емели се приближи малко по-близо до Карл. Той лежеше от вътрешната страна на леглото, облечен с дълги гащи и пуловер. След няколко часа щеше да стане и да смени Юлиан във фара. Тя го докосна предпазливо по крака. С треперещи пръсти погали бедрото му. Знаеше, че не бива тя да прави първата крачка, но нещо не беше наред. Защо Карл не я докосваше? И почти не говореше с нея. Само благодареше набързо за храната, преди да стане от масата. Иначе изобщо не я забелязваше. Сякаш бе от стъкло, прозрачна, едва видима.

Карл като цяло не се задържаше много вкъщи. Прекарваше по-голямата част от времето във фара или в работа по къщата и лодката. Или в морето. Тя обикаляше съвсем сама в малката къща и бързо приключваше с домакинската работа. След това й оставаха дълги часове за запълване. Започваше да й се струва, че скоро ще полудее. Ако родеше дете, щеше да има както компания, така и нещо, на което да се посвети. Нямаше да има значение, че Карл работи от ранна утрин до късна вечер, нямаше да има значение, че не говори с нея. Само да се сдобиеха с дете.

Но доколкото знаеше от живота в стопанството, за да може тя да забременее, между двама им трябваше да се случат определени неща. Неща, които още не се бяха случили. Затова тя прокара ръка по крака на Карл, от вътрешната страна на бедрото. Сърцето й биеше в гърдите от притеснение и възбуда. Емели остави ръката си бавно да се плъзне през копчелъка на гащите.

Карл подскочи и се изправи в леглото.

– Какво си мислиш, че правиш?

Погледна я с навъсено изражение, каквото досега не бе виждала на лицето му, и Емили побърза да дръпне ръката си.

– Аз... мислех си...

Думите не идваха. Как да обясни очевидното? А за него също трябваше да е очевидно, че има нещо странно в това, да са женени от почти три месеца, без той да я е доближил нито веднъж. Усети как сълзите й напират.

– Най-добре да спя във фара. Тук човек не може да си почине.

Карл мина покрай нея, облече се и се втурна надолу по стълбите. Емели се почувства, сякаш са я ударили по лицето и бузата й още пари. Може и да я игнорираше, но досега никога не й бе говорил с такъв тон. Суров, студен и презрителен. Бе я погледнал така, сякаш е някакво влечуго, изпълзяло изпод камък.

Обляна в сълзи, Емели допълзя до прозореца и погледна навън. Духаше силно и Карл трябваше да се бори с вятъра. Накрая се добра до фара и влезе вътре. След малко се появи на прозорчето на върха, където лъч светлина го превръщаше в силует.

Емели се върна в леглото и продължи да плаче. Къщата скърцаше и пукаше, сякаш всеки момент ще полети над островите, нагоре към сивото небе. Но това не я плашеше. Предпочиташе да отлети нанякъде, отколкото да остане тук.

Усети погалване по бузата, точно на мястото, където думите на Карл я бяха зашлевили. Сепна се. В стаята нямаше никого. Придърпа одеялото чак до брадата си и се завзира в мрака. Тъмните ъгли на стаята изглеждаха пусти. Емели отново си легна. Сигурно просто й се бе сторило. Както с всички странни звуци, които чуваше, откакто пристигнаха. Или като вратите на шкафовете, които се оказваха отворени, макар да бе сигурна, че ги е затворила, или захарницата, която по някакъв начин се бе преместила от масата върху кухненския плот. Всичко това трябва да й се бе сторило. Сигурно се дължеше на въображението й и пустотата на острова, които си правеха шеги с нея.

На долния етаж се отмести стол. Емели се изправи, затаила дъх. В ушите й отекнаха думите на старицата, за които досега бе успявала да не мисли. Не искаше да слиза долу, не искаше да знае какво може да има там, нито какво бе това, което преди малко се качи в стаята и я докосна по бузата.

Разтреперана, Емели се зави през глава, скри се от незнайните ужаси като малко дете. Лежа будна под завивката чак до разсъмване, но не чу повече шумове.

Какво мислиш за всичко това? – попита Паула.

С Йоста си бяха взели обяд от „Консюм“ и седяха в кухнята на участъка.

– Странна работа – каза Йоста и отхапа от рибния си огретен. – Изглежда, никой не знае нищо за личния живот на Сверин, а в същото време всички са го харесвали и твърдят, че бил общителен и открит. Не ми се връзва.

– Мм, и аз имам такова чувство. Как може да държиш всичко освен работата си в тайна? Все трябва да е ставало дума за живота му, докато с колегите си говорят на по кафе или на обяд.

– Е, отначало и ти не беше особено разговорлива.

Паула се изчерви.

– Тук имаш право, не отричам. Но точно това имам предвид. Мълчах си, защото имаше нещо, което не исках да излиза наяве. Нямах представа как бихте реагирали, ако разберете, че живея с жена. Въпросът е какво е криел Матс Сверин?

– Това трябва да разберем.

Паула усети нещо да я бута по крака. Ернст бе надушил миризмата на храна и стоеше до нея изпълнен с надежда.

– Съжалявам, приятел. Обърнал си се към грешния човек. Имам само салата.

Но Ернст остана на място, гледайки я умолително, и тя се досети, че трябва да му покаже. Взе едно листо от пластмасовата кутия и го вдигна пред очите на кучето. Ернст заудря радостно с опашка по пода, но след като подуши листото, погледна разочаровано към Паула и демонстративно й обърна гръб. След това се приближи до Йоста и той му мушна една сладка под масата.

– Не му правиш услуга, ако така си мислиш – каза Паула. – Не само ще надебелее, ами и ще се разболее, ако с Бертил продължавате да го храните така. Ако мама не го разхождаше като гламава, кучето отдавна да е умряло.

– Да, знам. Но като ме погледне с тези очи...

– Хм.

Паула погледна строго Йоста.

– Да се надяваме, че Мартин и Патрик са имали по-голям успех от нас – каза Йоста, сменяйки рязко темата. – Ние не научихме нищо полезно.

– Да, така си е – съгласи се Паула и след кратка пауза продължи: – Направо е ужасно, като се замислиш. Да те застрелят в собствения ти апартамент. Там, където би трябвало да се чувстваш най-сигурен.

– Предположението ми е, че го е направил някой, който го е познавал. Вратата не беше разбита, така че Сверин трябва сам да е пуснал извършителя.

– Още по-лошо – каза Паула. – Някой познат да те застреля в дома ти.

– Не е нужно непременно да е някой близък. Във вестниците постоянно пишат за хора, които звънят на вратата и молят да използват телефона, а после обират апартамента.

Йоста забоде вилицата си в последната хапка огретен в кутията.

– Да, но обикновено избират възрастни хора. Не някой млад и силен като Матс Сверин.

– Права си. Но не можем да изключим и този вариант.

– Остава да изчакаме и да видим какво са открили Мартин и Патрик – каза Паула и остави приборите си. – Малко кафе след хапването?

– Да, благодаря – отвърна Йоста, след което скришно даде на Ернст още една бисквита и бе възнаграден с лигаво облизване на ръката.

– О, да, от това имах нужда.

Ерлинг изстена силно, легнал на масата за масаж. Пръстите на Вивиан го мачкаха умело и той усети как напрежението започва да го отпуска. Не беше леко да носиш такава отговорност, каквато носеше той.

– Тази услуга ли ще предлагаме? – попита, отпуснал лице в дупката на масата.

– Това е класическият масаж, така че ще го има. Освен това предлагаме тайландски масаж и масаж с горещи камъни. Може да се избира и между масаж на цялото тяло или само на половината.

Вивиан продължи да обработва гърба му, докато говореше със спокоен, приспиващ глас.

– Чудесно, просто чудесно.

– Ще предлагаме и специални услуги освен базовите. Пилинг със сол и морска трева, светлинна терапия, процедури за лице с водорасли и така нататък. Ще има всичко. Но това вече го знаеш, пише го в проспекта.

– Така е, но въпреки това е музика за ушите ми. А персоналът? Всичко ли е готово?

Ерлинг усети как се унася от масажа, приглушената светлина и гласа на Вивиан.

– Персоналът скоро ще бъде напълно инструктиран. Аз сама се заех с това. Назначихме много способни кадри, млади, ентусиазирани и амбициозни.

– Чудесно, чудесно – повтори Ерлинг и изпусна дълбока, доволна въздишка. – Ще бъде огромен успех, усещам го.

Вивиан натисна по-чувствителна точка на гърба му и той направи лека гримаса.

– Тук си малко напрегнат – каза тя и продължи да масажира мястото.

– Боли – каза той и веднага се разбуди.

– Болката се гони с болка – заяви Вивиан и натисна още по-силно, а Ерлинг се чу да скимти. – Ужас, колко си напрегнат.

– Сигурно се дължи на случилото се с Матс – каза Ерлинг с усилие. Толкова го болеше, че му идеше да се разплаче. – Сутринта от полицията дойдоха в офиса и задаваха въпроси. Всичко това е просто ужасяващо.

Вивиан спря по средата на движението.

– Какво те питаха?

Благодарен, че болката спря поне временно, Ерлинг се възползва и си пое дъх.

– Питаха общи неща за Матс, какво знаем за него, как се е справял.

– А ти какво им каза? – попита Вивиан и продължи с масажа, като, за щастие, остави напрегнатото място на мира.

– Ами нямаше много за казване. Той беше доста сдържан, така че нямахме реална представа кой е. Но следобед прегледах отчетите му и мога да кажа, че е свършил добра работа, освен това е бил много подреден, което ще ме улесни, докато му намерим заместник.

– Ще се справиш отлично – окуражи го Вивиан, която вече масажираше врата му, и то по такъв начин, че Ерлинг целият настръхна. – Значи, не е оставил никакви въпросителни след себе си?

– Не, доколкото видях, всичко беше както трябва.

Ерлинг усети как отново се унася, докато пръстите на Вивиан работеха.

Дан седеше до кухненската маса и се взираше през прозореца. В къщата бе тихо. Децата бяха на училище и на детска градина. Той постепенно се бе върнал към работата си, но днес имаше свободен ден. Би предпочел обаче да е на работа. Напоследък коремът му се свиваше още щом се отправеше към дома си, защото цялата къща му напомняше за това, което бе изгубил. Не само детето, ами и животът, който имаха. Вътрешно бе започнал да си мисли, че този живот никога няма да се върне. Не знаеше какво да прави. Беше нетипично за него, но в момента се чувстваше напълно безпомощен, а това чувство му бе омразно.

Сърцето го болеше за Ема и Адриан. И те като него, вероятно дори в по-голяма степен, не разбираха защо мама само лежи, защо не говори с тях, не ги целува и не им обръща внимание, когато й показват какво са нарисували или измайсторили. Знаеха, че е претърпяла злополука и че малкото им братче е отлетяло на небето. Но не проумяваха защо това кара мама да лежи неподвижно и да гледа през прозореца. Нищо от това, което Дан правеше и казваше, не можеше да запълни празнотата, оставена от Ана. Децата го харесваха, но обичаха майка си.

С всеки ден Ема все повече се затваряше в себе си, а Адриан ставаше все по-агресивен. И двамата реагираха на случващото се, но по съвсем различен начин. От детската градина казаха, че Адриан удря и хапе другите деца. А учителят на Ема се обади по телефона, за да му съобщи, че тя много се е променила, че си мълчи по време на час, за разлика от преди, когато била бодра, весела и ученолюбива. Но какво можеше да стори той? Децата имаха нужда от Ана, не от него. Можеше да утеши собствените си три дъщери. Те идваха при него, задаваха му въпроси, прегръщаха го. И те тъгуваха и се опитваха да разберат, но не както Ема и Адриан. Освен това неговите момичета посещаваха майка си Пернила през седмица, а там я нямаше тъгата, която лежеше като тежко, мокро одеяло над живота вкъщи.

Пернила им оказваше голяма подкрепа. Разводът им не бе минал без търкания, но след катастрофата тя се държеше фантастично. Главно благодарение на нея Лисен, Белинда и Малин се справяха толкова добре. Ема и Адриан обаче нямаха към кого да се обърнат. Вярно, Ерика опитваше да помогне, но беше заета с близнаците и не й оставаше достатъчно време. Дан го осъзнаваше и ценеше усилията й.

В крайна сметка Ема, Адриан и той бяха сами в страха си за Ана. Дан понякога се чудеше дали жена му цял живот ще лежи и ще гледа през прозореца. Дали дните ще се превърнат в седмици и години, докато Ана лежи и бавно остарява. Знаеше, че тези мисли са твърде черногледи. Лекарите казаха, че тя постепенно ще излезе от депресията, че трябва да мине време. Проблемът е, че Дан не им вярваше. От злополуката минаха няколко месеца, а той имаше чувството, че Ана потъва все по-дълбоко.

Отвън няколко синигера кълвяха лоените топки, които момичетата бяха настояли да окачат за птиците, въпреки че вече идваше лятото. Дан следеше синигерите с поглед и си мислеше със завист колко ли безгрижен е животът им. Тревожеха се само за най-основното: храна, сън и възпроизвеждане. Без чувства или сложни взаимоотношения. Без тъга.

Замисли се за Мате. Ерика му се обади да му каже какво се е случило. Дан добре познаваше родителите му. С баща му често излизаха с лодката и си разправяха небивалици. Гунар винаги говореше за сина си с такава гордост. Дан познаваше и Мате, макар и да не бяха приятели. Мате беше в съседния клас, този на Ерика. Гунар и Сигне сигурно страдаха неимоверно. Тази мисъл го накара да погледне собствената си мъка в нова перспектива. Ако боли толкова много да загубиш дете, което така и не си могъл да опознаеш, какво ли е да загубиш син, който си отгледал и си видял да се превръща в мъж?

Синигерите внезапно отлетяха, разпръсквайки се във всички посоки. Веднага след това Дан видя причината. Съседската котка се бе промъкнала наблизо и гледаше нагоре към дървото. Но този път нямаше да има гощавка.

Дан се изправи. Не можеше просто да си седи. Длъжен беше отново да опита да говори с Ана. Тръгна бавно нагоре по стълбите. Трябваше да й помогне да се събуди, да се завърне от света на мъртвите.

– Как мина при теб, Мартин?

Патрик се облегна в стола си. Отново се бяха събрали в кухнята за обобщение на ситуацията. Мартин поклати глава.

– Не много добре. Открих повечето хора, с които не можах да говоря вчера, но никой не е видял или чул нещо. Освен може би...

Той се поколеба.

– Да? – подкани го Патрик и всички погледи се насочиха към Мартин.

– Не знам дали е важно. Старчето не беше съвсем наред с главата.

– Да чуем.

– Окей. Има един мъж, казва се Грип и живее на етажа на Сверин. Както казах, стори ми се малко изветрял – каза Мартин и почука с показалец по слепоочието си. – Има страшно много котки в апартамента си и...

Мартин си пое дълбоко въздух.

– Грип казва, че една от котките му е видяла кола рано в събота сутринта. Горе-долу по същото време, по което някакъв шум, предполагаемо изстрел, е събудил съседа Леандершон.

Йоста се подсмихна.

– Котката е видяла кола?

– Тихо, Йоста – каза Патрик. – Продължавай, какво друго каза този Грип?

– Само това. Не го взех много на сериозно. Малко му хлопаше дъската, както казах.

– От децата и лудите ще чуеш истината⁹ – вметна Аника, докато си водеше бележки.

⁹ Шведска пословица. В пълния й вариант към децата и лудите са прибавени и пияниците. – Б. пр.

Мартин сви рамене обезсърчено.

– Това беше единственото, на което попаднах.

– Все пак добра работа – окуражи го Патрик. – Разпитването от врата на врата не е лесно. Хората или преувеличават, или не казват нищо.

– Да, полицейската работа определено би била по-лека без свидетелите – промърмори Йоста.

– Ами при вас какво стана?

Патрик се обърна към Йоста и Паула, които седяха един до друг край масата. Паула поклати глава.

– За жалост и при нас няма нищо интересно. Матс Сверин, изглежда, не е имал личен живот, ако се вярва на колегите му. Или поне те не са знаели за такъв. Никога не е говорил за интересите, приятелите или връзките си. Въпреки това го описват като приятен и общителен. Не ми се връзва.

– Разказал ли е нещо за живота си в Гьотеборг?

– Не, нищо – отговори Йоста и поклати глава. – Както каза Паула, Сверин, изглежда, не е говорил за друго освен за работа и за общи неща.

– Колегите му знаели ли са за нападението?

Патрик се изправи и започна да налива кафе на всички.

– Не точно – каза Паула. – Матс им е казал, че е паднал с колелото и известно време е лежал в болница. Което далеч не е цялата истина.

– А работата? Там има ли въпросителни? – попита Патрик и върна каната на мястото й.

– Изглежда се е справял с работата си много добре. Всички бяха много доволни от него. Смятали са, че са направили добър удар, когато са назначили икономист, който хем е практикувал в Гьотеборг, хем е родом от Фелбака.

Йоста млъкна и отпи от кафето, но си изгори езика и изруга.

– Значи, там няма следи?

– Не, поне доколкото установихме – каза Паула, която изглеждаше не по-малко обезкуражена от Мартин преди малко.

– Засега ще се задоволим с това, но вероятно ще имаме повод отново да посетим колегите му. Ходих да говоря с родителите, но и там резултатът беше същият. Матс, изглежда, не е говорил особено открито дори с тях. Но поне научих, че негова приятелка от едно време се намира на един от близките острови, Грошер. Гунар смята, че Матс е възнамерявал да я посети, така че ще се свържа с нея.

Патрик остави снимките от „Салгренска“ на масата и добави:

– Взех и това.

Колегите му заразглеждаха снимките.

– Майчице – каза Мелберг. – Здравата са го натупали.

– Да, съдейки по снимките, става дума за нанасяне на тежки телесни повреди. Естествено, не е нужно да има връзка с убийството, но мисля все пак да разгледаме случая по-подробно. Трябва да поискаме болничните записки и да видим какво пише в полицейския доклад, ако има такъв. Освен това трябва да говорим с персонала на организацията, в която е работил Матс. Това, че са помагали на малтретирани жени, е интересно. Може би там ще открием мотив? Най-добре да отидем до Гьотеборг и да говорим с хората на място.

– Наистина ли се налага? – попита Мелберг. – Нищо не сочи, че причината за убийството е в Гьотеборг. Вероятно става дума за нещо местно.

– Но като се има предвид колко малко научихме и колко потаен е бил Сверин за живота си там, определено смятам, че е оправдано да опитаме.

Мелберг сбърчи вежди и се замисли. Изглежда, разсъждаваше много задълбочено, защото му отне доста време да вземе решение.

– Хм, добре тогава – каза той накрая. – Но гледай пътуването да е ползотворно, защото вероятно ще ти отнеме по-голямата част от деня.

– Ще се постараем – каза Патрик и поясни: – Мисля да взема и Паула.

– Ние какво да правим през това време? – попита Мартин.

– Ти и Аника може да проверите какво пише в гражданския регистър за Матс Сверин. Тайни бракове и разводи, деца, притежава ли имоти, осъждан ли е, каквото се сетите.

– Добре, ще се заемем – каза Аника, поглеждайки към Мартин.

– А Йоста... – Патрик се замисли – Обади се на Турбьорн и провери дали можем да огледаме апартамента на Сверин. И го пришпори малко за техническия анализ. Не разполагаме с почти нищо, така че се нуждаем от резултатите възможно най-скоро.

– Окей – каза Йоста без особен ентусиазъм.

– Бертил? Ще браниш ли крепостта?

– Разбира се – каза Мелберг и се изпъчи. – Готов съм за нападението на журналистите.

– Хубаво. Значи, утре продължаваме с нови сили.

Патрик се изправи, като с това даде сигнал, че срещата е приключила. Чувстваше се безкрайно уморен.

Ани се стресна. Нещо я събуди. Беше задрямала на дивана и сънуваше Мате. Все още усещаше топлината на тялото му вътре в себе си, чуваше гласа му, който бе така познат, така успокояващ. Но той, изглежда, не чувстваше същото и тя го разбираше. Мате обичаше момичето, което тя бе преди години. Сегашната Ани го бе разочаровала.

Вече не трепереше и крайниците не я боляха. Но все още изпитваше безпокойство. Ръцете и краката я сърбяха и тя не спираше да обикаля из къщата, а Сам я гледаше ококорен.

Само да можеше да обясни на Мате какво се бе случило. Беше му разказала една част, докато седяха в кухнята. Довери му това, което успя да изрече на глас. Но не можа да му каже за най-лошото унижение. За нещата, които бе принудена да прави и които я бяха променили из основи.

Вече не беше същият човек, знаеше го. Мате също го бе усетил, бе видял колко съсипана и изгнила е отвътре.

Ани се надигна. Беше й трудно да диша. Сви колене и обви краката си с ръце. В къщата беше тихо, но изведнъж нещо тупна на пода. Беше топка, топката на Сам. Търкаляше се бавно към Ани и тя се загледа в нея. Сам не се докосваше до играчките си, откакто пристигнаха на острова. Може би бе дошъл на себе си и отново си играеше? Сърцето й удари няколко пъти, изпълнено с надежда, преди да осъзнае, че това е невъзможно. Стаята на Сам беше вдясно от нея, а топката бе дошла откъм кухнята вляво.

Ани бавно се изправи и тръгна натам. За миг се изплаши от сенките, които се движеха по стените и тавана, но страхът й изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил. Вместо това я обзе спокойствие. Никой тук не искаше да я нарани. Усещаше го ясно, без да може да обясни как или защо.

Откъм едно от мрачните ъгълчета на кухнята се чу смях. Ани погледна натам и мерна нещо. Момче. Но преди да успее да го види по-добре, момчето отново се раздвижи и се затича към входната врата. Без да се замисли, тя тръгна след него. Отвори вратата и бе посрещната от силен порив на вятъра, но знаеше, че момчето иска тя да го последва.

То тичаше към фара. От време на време се обръщаше, сякаш за да се увери, че тя е зад него. Вятърът рошеше косата му. Същият вятър, който почти й изкарваше въздуха, щом тръгне срещу него.

Вратата на фара беше тежка, но момчето бе минало оттам и Ани трябваше да я отвори и да влезе вътре. Втурна се нагоре по стръмните стълби. Чуваше момчето да се движи там горе, чуваше го да се смее.

Но когато се изкачи, кръглата стая беше празна. Което и да бе това дете, то отново бе изчезнало.

– Как върви работата?

Седяха на дивана и Ерика се притисна към Патрик. Той се бе прибрал навреме за вечеря, а преди малко сложиха децата да спят. Прозявайки се, Ерика протегна крака и ги качи на масичката пред дивана.

– Изморена ли си? – попита Патрик и я погали по ръката, без да откъсва поглед от телевизора.

– Страшно.

– Върви да си легнеш, скъпа – каза той разсеяно и я целуна по бузата.

– Трябва, но не искам – отвърна Ерика и го погледна. – Имам нужда от малко време за възрастни с теб и новинарската емисия, в противовес на всички наакани пелени, изцапани пуловери и бебешки приказки.

Патрик се обърна към нея.

– Всичко наред ли е?

– Да – каза тя. – Съвсем не е като с Мая. Но понякога и хубавото може да ми дойде в повече.

– След лятото аз ще поема щафетата, за да имаш време да пишеш.

– Да, знам. Освен това ни предстои цяла лятна почивка. Всичко е наред, просто имах натоварен ден. А и случилото се с Мате е ужасно. Всъщност не го познавах добре, но все пак дълго време бяхме съученици. Както в горните класове на основното училище¹⁰, така и в гимназията.

¹⁰ Задължителното основно образование в Швеция продължава девет години, като в миналото е било разделено на три етапа от по три години. Ерика е била съученичка на Матс от 7-и до 9-и клас в основното училище и после още три години в гимназията. – Б. пр.

Ерика замълча за малко, после отново попита:

– Как върви разследването? Така и не ми отговори?

– Тегаво – въздъхна Патрик. – Говорихме с родителите на Матс и с повечето от колегите му, но той изглежда е бил вълк единак. Никой не можа да ни каже нещо интересно за него. Или е бил най-скучният човек на света, или...

– Или какво? – попита Ерика.

– Или има нещо, за което още не знаем.

– Аз поне не го възприемах като скучен в училище. По-скоро много общителен и весел. Беше популярно момче, от онези, за които имаш чувството, че ще успеят с каквото и да захванат.

– Вярно, щях да те питам, приятелката му също е била в класа ви, нали? – попита Патрик.

– Ани? Да. Но тя... – Ерика замълча, търсейки правилните думи. – Имах чувството, че тя се има за нещо повече. Не се вписваше много добре. Не ме разбирай погрешно, тя също беше популярна и с Мате бяха перфектната двойка. Но все ми се струваше, че той, как да се изразя... че той върви след нея като кученце. Махаше щастливо с опашка, благодарен за вниманието. Никой не остана особено изненадан, когато тя реши да хукне към Стокхолм и да зареже Мате. Той беше съкрушен, но вероятно също не се е изненадал. Ани не изглеждаше като човек, когото можеш да задържиш. Разбираш ли какво имам предвид? Струва ми се, че не се изразих много ясно.

– Напротив, разбирам.

– Защо се интересуваш от Ани? Тя и Матс ходеха в гимназията. Макар и да ми е неприятно да го призная, това беше преди цяла вечност.

– Ани е тук.

Ерика го погледна учудено.

– Във Фелбака? Не е идвала тук от сума години.

– Така е, но според родителите на Матс в момента Ани и синът й се намират на някакъв остров, който принадлежи на семейството й.

– Призрачния остров?

Патрик кимна.

– Да, това беше, но май истинското му име е друго.

– Грошер – каза Ерика. – Но повечето хора го наричат Призрачния остров. Говори се, че мъртвите...

– ... никога не напускат острова – довърши Патрик и се усмихна. – Благодаря, чух за това суеверие.

– Откъде си толкова сигурен, че е суеверие? Веднъж останахме да спим на острова и на другия ден аз и половината клас бяхме убедени, че там наистина витаят духове. Атмосферата беше повече от призрачна, а освен това видяхме и чухме неща, достатъчни никога повече да не прекараме и една нощ там.

– Нямам много вяра на тийнейджърски фантазии.

Ерика го сръчка с лакът.

– Не бъди такъв сухар. Малка доза призраци разведрява обстановката.

– Да, може и така да се гледа на нещата. Във всеки случай трябва да говоря с Ани. Родителите на Матс смятаха, че той е възнамерявал да я посети, но не знаеха дали това е станало. Макар да е било отдавна, те са били близки, така че може би й е разказал за живота си...

Патрик звучеше, все едно мисли на глас.

– В такъв случай ще дойда с теб – каза Ерика. – Кажи, като решиш кога да ходиш, за да помолим майка ти да гледа децата. Ани не те познава – добави Ерика, преди Патрик да успее да възрази, – но с нея все пак бяхме съученички, макар и да не сме били приятелки. Може би ще е по-разговорлива, ако и аз съм там.

– Окей – каза Патрик неохотно. – Но утре трябва да отида до Гьотеборг, така че ще го оставим за петък.

– Чудно – каза Ерика и се сгуши доволна в скута на Патрик.

6

Фелбака, 1870

Вкусно ли беше?

Емели задаваше въпроса след всяко ядене, макар да знаеше, че ще получи същия отговор. Изсумтяване от Карл и изсумтяване от Юлиан. Диетата на острова може би беше малко еднообразна, но тя нямаше какво да направи по въпроса. Повечето от храната, която се озоваваше на масата, главно скумрия и писия, идваше от риболовните експедиции на Карл и Юлиан. А тъй като още не й бяха разрешили да ги придружи до Фелбака, където можеха да ходят два пъти месечно, от покупките имаше какво още да се желае.

– Виж, Карл, чудех се... – започна Емели и остави приборите още преди да е започнала да се храни. – Не би ли могло този път да дойда с вас във Фелбака? Отдавна не съм виждала хора и много бих се радвала да стъпя на сушата за малко.

– И дума не може да става – каза Юлиан и я погледна с все същия мрачен поглед, с който я гледаше винаги.

– Говорех на Карл – отвърна тя спокойно, но усети как сърцето й прескочи един удар.

За първи път се осмеляваше да му противоречи. Юлиан изсумтя и погледна към Карл.

– Чуваш ли? Такова поведение ли трябва да търпя от жена ти?

Карл гледаше уморено в чинията си.

– Не можем да те вземем с нас – каза той, като очевидно смяташе разговора за приключен.

Но самотата бе започнала да лази по нервите на Емели и тя не можа да си замълчи.

– Защо не? В лодката има място, а и ще мога да напазарувам, така че да не се налага ден след ден да ядем скумрия с картофи. Не би ли било хубаво?

Лицето на Юлиан бе пребледняло от гняв. Той продължи да се взира в Карл, който стана рязко от масата.

– Не може да дойдеш и повече няма да говорим за това.

Щом каза това, той си облече връхната дреха и излезе на вятъра. Вратата се тресна след него.

От онази нощ, когато опита да го докосне, Карл все се държеше така. Безразличието му бе заменено от нещо, което наподобяваше по-скоро презрението на Юлиан. Някаква злоба, която Емели не разбираше и от която не можеше да се предпази. Постъпката й наистина ли беше толкова ужасна? Тя самата толкова ли бе отблъскваща и отвратителна? Емели опита да си спомни как се бе държал Карл, когато й предложи. Случи се набързо, но все пак в гласа му имаше топлина и копнеж. Или му бе приписала собствените си чувства и мечти? Тя сведе поглед към масата.

– Видя ли сега какво надроби?

Юлиан хвърли приборите си в чинията и те издрънчаха.

– Защо се отнасяш с мен по този начин? Не съм ти сторила нищо лошо.

Емели не знаеше как събра смелост, но просто трябваше да изрази объркването, което носеше като камък на гърдите си.

Юлиан не отговори. Просто я изгледа с черния си поглед, изправи се и тръгна след Карл. Няколко минути по-късно Емели видя лодката да напуска кея и да потегля към Фелбака. Всъщност тя знаеше защо не я взимат със себе си. Присъствието на съпруги не бе желано в кръчмата на Абела на остров Флурьо, където двамата очевидно спираха по пътя си. Щяха да се върнат преди смрачаване. Винаги идваха навреме за смените си във фара.

Вратата на един шкаф се блъсна и Емели подскочи. Не мислеше, че има причина да се плаши, но въпреки това я беше страх. Външната врата беше затворена, така че трясъкът не можеше да се обясни с течение. Емели застана неподвижно и се огледа. В стаята не се виждаше никой. Но ако се заслушаше внимателно, можеше да долови далечен, приглушен звук. Това бе звукът от нечие дишане, леко и равномерно, и бе невъзможно да се определи източникът му. Сякаш го издаваше самата къща. Емели опита да разбере какво иска този, който издава звука, но дишането изведнъж спря и отново настана тишина.

Мислите на Емели се върнаха към Карл и Юлиан. С натежало сърце тя се захвана да мие чиниите. Беше добра съпруга, но въпреки това всичко, което правеше, бе грешно. Чувстваше се безкрайно сама. Но в същото време не беше така. Все по-силно започваше да долавя присъствието им на острова. Чуваше шумове, усещаше ги, както преди малко. И вече не се страхуваше. Те не желаеха да й сторят зло.

Докато седеше наведена над коритото за миене, а сълзите й капеха в мръсната вода, Емели усети ръка на рамото си. Утешителен жест. Не се обърна. Знаеше, че няма да види никого зад себе си.

Паула се протегна в леглото и ръката й се допря до косата на Йохана. Тя не я отмести, но докосването я изпълни с притеснение. През последните месеци се чувстваха неловко, когато се докосваха. Вече не се случваше от само себе си и очевидно трябваше да вземат някакво решение. Обичаха се, но въпреки това се чувстваха странно.

Всъщност бе така от по-отдавна, не само през последните месеци. За да бъде напълно откровена, всичко започна с раждането на Лео. Дълго време копнееха и се бориха за него. Вярваха, че едно дете ще заздрави любовта им още повече. И в някои отношения бе така, но в други не. Самата Паула не смяташе, че се е променила много, беше си същата. Йохана обаче влезе напълно в ролята на майка и дори започваше да се държи високомерно. Като че Паула не се броеше или във всеки случай не бе толкова важна, колкото Йохана, която бе родила Лео. Тя бе биологичната му майка. Паула не му бе предала гените си, даваше му единствено любовта си, която изпитваше още докато той беше в корема на Йохана и която се засили хилядократно, щом Лео се роди и тя го взе в ръце. Чувстваше се като негова майка не по-малко от Йохана. Проблемът беше, че Йохана не споделяше това чувство, макар и да не си го признаваше.

Паула чуваше как майка й шета в кухнята и приказва на Лео. Добре се бяха уредили. Рита беше ранобудна и с радост ставаше заедно с Лео, за да могат Паула и Йохана да поспят по-дълго. А сега, когато Паула нямаше как да работи на половин ден заради разследването, майка й поемаше задълженията й през деня. За всеобщо учудване Бертил също бе изявил желание да помогне. Но напоследък Йохана все по-често критикуваше начина, по който Рита се грижи за сина им. Изглежда, никой друг освен нея не знаеше как да гледа Лео.

Паула въздъхна и провеси крака от ръба на леглото. Йохана се размърда неспокойно, но не се събуди. Паула се наведе и отметна един кичур от лицето й. Никога не се бе съмнявала, че връзката им е стабилна и непоклатима. Но вече не беше толкова сигурна. А тази мисъл я плашеше. Ако загубеше Йохана, щеше да загуби и Лео. Йохана не би останала да живее в Танумсхеде, а Паула пък не можеше да си представи да се премести някъде другаде. Чувстваше се прекрасно в малкото градче и на работата с колегите си. Единственото, което не й харесваше, бе как се развиват отношенията й с Йохана.

Въпреки всичко чакаше с нетърпение днешното пътуване до Гьотеборг. Нещо в Матс Сверин будеше любопитството й. Искаше да научи повече за него, както и да разбере кой го бе застрелял в тила. Интуицията й подсказваше, че отговорът на този въпрос се крие в миналото му, във всичко онова, за което си бе мълчал.

– Добро утро – каза Рита, щом Паула влезе в кухнята.

Лео, който седеше в детския си стол, протегна ръце към нея. Тя го вдигна и го прегърна.

– Добро утро – каза след това и седна до масата, поставяйки Лео в скута си.

– Закуска?

– Да, благодаря. Страшно съм гладна.

– Мога да направя нещо по въпроса.

Рита сложи пържено яйце в една чиния и го сервира на Паула.

– Глезиш ни, мамо.

Паула инстинктивно прегърна майка си през кръста и облегна глава на мекото й тяло.

– Приятно ми е да ви глезя, миличка, знаеш това.

Рита се наведе и също я прегърна и се възползва да целуне Лео по главата.

Ернст се дотътри в кухнята и седна на пода до Паула с надежда в очите. Преди някой да успее да реагира, Лео му хвърли яйцето и той щастливо го излапа. Доволен, че е нахранил любимото си куче, Лео изръкопляска сам на себе си.

– Ох, палавник такъв – каза Рита и въздъхна. – Няма да се учудя, ако това куче умре преждевременно поради затлъстяване.

Отиде до печката и счупи ново яйце в тигана.

– Как върви, между другото? – попита след това с приглушен глас, без да поглежда дъщеря си.

– Какво имаш предвид? – попита Паула, въпреки че много добре знаеше за какво говори майка й.

– Между теб и Йохана. Всичко наред ли е?

– Да, просто и двете сме малко претоварени на работа.

Паула погледна надолу към Лео, сякаш не искаше очите й да я издадат, ако Рита се обърне.

– Това...?

Рита не можа да завърши въпроса си, тъй като Мелберг влезе в кухнята с лежерна походка и по долни гащи.

– Хапвате ли? – попита той, почеса се доволно по корема и се настани до масата.

– Тъкмо казвах на мама, че ни глези твърде много – каза Паула, доволна от смяната на темата.

– Вярно си е – каза Мелберг и се загледа лакомо в яйцето в тигана. Рита погледна въпросително Паула и тя кимна.

– Ще си направя филия с нещо.

Рита сложи яйцето в чиния, а Ернст го проследи с поглед и се премести до Мелберг. Номерът проработи веднъж, така че можеше да отново да извади късмет.

– Трябва да тръгвам – каза Паула, след като излапа един голям сандвич. – Днес с Патрик ще ходим до Гьотеборг.

Мелберг кимна.

– Успех. Но първо ми дай малкия, искам и аз да го подържа – каза той и се протегна към Лео, който с охота се остави да го прехвърлят в ръцете на дядо.

Докато излизаше от кухнята, Паула видя с периферното си зрение как Лео светкавично мята яйцето на Ернст. На някои днес определено им вървеше.

След като сложи близнаците да седнат върху мекото одеяло на пода, Ерика се забърза към тавана. Не искаше да ги оставя сами за повече от няколко минути, така че почти се затича нагоре по стръмното стълбище. Щом се качи, бе принудена да спре за малко и да си поеме дъх.

Не се наложи да търси дълго, преди да намери кутията. Хванала тежкия кашон в ръце, Ерика слезе на заден ход по стълбите, опитвайки се да запази равновесие. Изглежда, не бе липсвала особено на момчетата, така че се настани на дивана, като преди това остави кашона на пода до себе си. Зачуди се кога за последно бе разглеждала съдържанието му. Започна да вади училищни годишници, фотоалбуми, картички и писма и скоро масата пред нея се запълни. Вещите бяха прашни и първоначалните им цветове до голяма степен бяха избледнели. Гледайки ги, Ерика изведнъж се почувства древна.

След няколко минути намери каквото търсеше. Годишник и фотоалбум. Облегна се назад и започна да ги прелиства. Годишникът беше черно-бял и много износен. Някои лица бяха задраскани, други заградени, в зависимост от това кой е бил мразен и кой обичан. Тук-там имаше и коментари. „Готин“, „сладък“, „глупак“ и „дебил“ бяха оценките, раздадени по страниците без особен финес. Юношеските години не бяха нещо, с което да се гордее човек, а когато стигна до страницата със снимката на нейния клас, Ерика се изчерви. Боже господи, наистина ли бе изглеждала така? С тази прическа и с такива дрехи? Очевидно имаше причина да не е разглеждала снимките от толкова време.

Пое си дълбоко дъх и се загледа по-внимателно. Изглежда, на снимката се намираше в периода ала Фара Фосет. Косата й бе дълга, руса и на големи къдрици, старателно оформени с маша. Очилата покриваха половината й лице и Ерика благодари мислено на изобретателя на контактните лещи.

Изведнъж усети, че я свива коремът. Онзи период бе свързан с толкова много тревоги. Като чувството, че не се вписва, че не принадлежи към колектива. Или постоянното търсене на нещо, което да й осигури достъп до кръга на готините и популярните. Беше опитвала. Имитираше прическите и стила им на обличане, използваше същите изрази като момичетата от класа, на които така й се искаше да прилича. Момичета като Ани. Но така и не бе успяла. Не спадаше и към онези на дъното, които постоянно бяха тормозени и които знаеха, че няма смисъл дори да опитват да се придвижат нагоре. Не, Ерика принадлежеше към сивата, невидима маса. Единствените, които я забелязваха, бяха учителите, те я окуражаваха и оценяваха. Но това не бе кой знае каква утеха. Кой би искал да бъде зубър? Кой би искал да бъде Ерика, когато може да бъде Ани?

Ерика погледна към нея. Ани седеше най-отпред, скръстила небрежно крака. Всички други позираха пред фотоапарата, но Ани изглеждаше така, сякаш се е озовала там случайно. И въпреки това именно тя привличаше погледите. Имаше светла коса, дълга чак до кръста. Права и лъскава, без бретон, така че от време на време можеше да я събира на конска опашка. На Ани като че всичко й се отдаваше с лекота. Тя бе оригиналът, а всички останали бяха копия.

Зад нея стоеше Мате. Снимката беше отпреди да се съберат, но човек още тук можеше да долови какво предстоеше. За разлика от всички останали, Мате не гледаше към фотоапарата. Вместо това снимката го бе уловила в момент, в който гледа Ани и дългата й, красива коса. Ерика не беше сигурна дали е бил влюбен в Ани, но по презумпция всички момчета бяха влюбени в нея, така че нямаше причина Мате да е изключение.

Колко е сладка, помисли си Ерика, докато разглеждаше снимката. Не помнеше тогава да е смятала така, но по онова време беше твърде заета с любовта си към Юхан, едно момче от съседния клас, в което тя бе нещастно влюбена няколко години. Сега забеляза, че Мате всъщност беше доста готин. С руса коса, дълга и леко рошава, и сериозен поглед, който й допадаше. Беше малко върлинест, но на тази възраст всички момчета изглеждаха така. Като цяло Ерика нямаше ясни спомени от Мате. Не принадлежаха към една и съща група. Той беше от популярните, без да се прави на важен. Не като някои други, които се хвалеха шумно, влюбени в себе си и в статута си на крале в малкия училищен свят. Мате по-скоро се носеше тихо по течението.

Ерика остави настрана годишника и взе албума. Беше пълен със снимки от училище – екскурзии, празненства по случай края на учебната година, както и няколко купона, на които мама и татко й бяха разрешили да отиде. Откри Ани на много от снимките. Тя винаги бе в центъра на събитията. Сякаш обективът на фотоапарата сам се насочваше към нея. По дяволите, колко беше красива, мислеше си Ерика. Една малка, дребнава част от нея се надяваше в момента Ани да е пълничка и подстригана като лелка. Нещо в нея будеше както копнеж, така и завист. На човек му се искаше да е като Ани или поне да бъде около нея. Ерика не бе нито едно от двете. Дори я нямаше на снимките. Разбира се, тя държеше фотоапарата, но никой не го бе взел от ръцете й, така че и тя да присъства в кадър. Беше невидима. Криеше се зад обектива, снимайки жадно онези, от които искаше да бъде част.

Ерика се подразни, че все още чувства такава горчилка. Че спомените от онова време я карат да се чувства като момичето, което бе тогава, а не като жената, в която се беше превърнала. Тя бе успешна писателка, щастливо омъжена и имаше три прекрасни деца, красива къща и добри приятели. И въпреки това усещаше някогашната завист да се надига в гърдите й, усещаше копнежа да се впише в групата на Ани и режещата болка от знанието, че това няма да стане, че колкото и да се опитва, няма да е достатъчно добра.

Близнаците, които още лежаха на одеялото, започнаха да хленчат. Доволна от разсейването, Ерика се изправи и отиде да ги прегърне. Остави годишника и снимките на масата. Патрик сигурно щеше да иска да ги погледне.

– Откъде започваме?

Паула се бореше с гаденето от пътуването. Почувства се зле още когато стигнаха Удевала и оттогава й ставаше все по-лошо.

– Искаш ли да спрем за малко?

Патрик погледна лицето й, което започваше да придобива притеснителен зеленикав оттенък.

– Не, скоро пристигаме – каза тя и преглътна.

– Мислех да започнем от „Салгренска“ – каза Патрик, който със сериозно изражение навигираше през объркания трафик на Гьотеборг. – Получихме разрешение да погледнем медицинските картони на Матс, освен това говорих с лекаря, който се е грижил за него, и му казах, че сме на път към болницата.

– Добре – каза Паула и отново преглътна. Нямаше по-гадно нещо от това да ти е лошо.

Десет минути по-късно паркираха пред „Салгренска“ и Паула изскочи навън в мига, в който колата спря. Подпря се на вратата и задиша дълбоко. Постепенно усети как гаденето отслабва, но продължи да чувства известен дискомфорт, който нямаше да изчезне, преди да хапне нещо.

– Готова ли си? Ако искаш, може да изчакаме малко – каза Патрик, но тя видя, че не го свърта от нетърпение.

– Вече съм добре, можем да тръгваме. Ще се ориентираш ли? – попита тя и кимна с глава към гигантската постройка.

– Мисля, че да – отговори той и тръгна към главния вход.

След няколко погрешни опита, най-накрая намериха кабинета на Нилс-Ерик Лунд. Това бе лекарят, отговарял за лечението на Матс Сверин.

– Влезте – чу се авторитетен глас и те се подчиниха.

Лекарят се изправи, заобиколи бюрото си и тръгна към тях с протегната ръка.

– От полицията, предполагам?

– Да, говорихме по телефона. Патрик Хедстрьом, а това е колегата ми Паула Моралес.

Поздравиха се и размениха обичайните любезности, преди да седнат.

– Приготвих това, което смятам, че ще ви е необходимо.

Нилс-Ерик Лунд извади папка с документи.

– Благодаря. Можеш ли да ни кажеш какво си спомняш за Матс Сверин?

– Имам хиляди пациенти всяка година, така че е невъзможно да помня всички. Но прегледах картоните и опресних спомените си – каза той и подръпна голямата си бяла брада. – Пациентът пристигна при нас с тежки наранявания. Беше жестоко пребит, вероятно от няколко души. Трябва да се обърнете към колегите си от полицията за повече подробности.

– Ще го направим – каза Патрик. – Но може да споделите мислите и впечатленията си. Всякаква информация може да се окаже ценна.

– Добре тогава – каза Нилс-Ерик Лунд. – Няма да навлизам в конкретната терминология, можете да прочетете това в картона, но обобщено може да се каже, че пациентът беше получил удари и ритници в главата, които са предизвикали както лек мозъчен кръвоизлив, така и известен брой счупени лицеви кости, оток, увреждане на подкожните тъкани и значителна промяна в цвета на кожата. Имаше наранявания и в коремната област, две счупени ребра и разкъсан далак. Гледахме на случая изключително сериозно и оперирахме мъжа веднага. Наложи се да направим и рентген на главата, за да добием представа колко сериозно е кървенето в мозъка.

– Сметнахте ли раните му за животозастрашаващи? – попита Паула.

– Оценихме състоянието му като критично, още повече че пациентът пристигна при нас в безсъзнание. Установихме, че кървенето в мозъка е слабо и не се нуждае от хирургическа намеса, затова се фокусирахме върху нараняванията в коремната област. Опасявахме се, че счупените ребра могат да пробият белия му дроб, което би било много сериозно.

– Но успяхте да стабилизирате състоянието му?

– Смея да кажа, че се справихме блестящо. Бързо и ефективно. Много добър пример за работа в екип.

– Матс Сверин сподели ли какво се е случило? Каза ли нещо, свързано с нападението? – попита Патрик.

Нилс-Ерик се замисли, подръпвайки брадата си. Цяло чудо, че не е окапала досега, помисли си Патрик.

– Доколкото си спомням, не.

– Според теб изглеждаше ли изплашен, сякаш се чувства застрашен и опитва да скрие нещо?

– Не, не помня такова нещо. Но както казах, оттогава минаха няколко месеца и през отделението се изредиха много пациенти. Трябва да попитате отговарящите за разследването.

– А имал ли е посетители по време на престоя си тук?

– Възможно е, но за съжаление, не знам нищо по въпроса.

– В такъв случай благодарим за отделеното време – каза Патрик и се изправи. – Това копия ли са? – добави, сочейки към папката на масата.

– Да, можете да ги вземете – отговори Нилс-Ерик Лунд и също стана.

На излизане на Патрик му хрумна една идея.

– Да навестим ли Педерсен? Може да проверим има ли нещо за нас.

– Разбира се – съгласи се Паула и тръгна след Патрик, който вече се ориентираше по-добре из коридорите.

Паула още не се чувстваше съвсем добре и не беше сигурна, че посещение в моргата ще й се отрази положително.

За какво щеше да живее от сега нататък? Сигне стана от леглото, направи закуска, а по-късно и обяд. Никой от двамата нямаше желание да яде. Мина с прахосмукачка целия долен етаж, изпра спалното бельо и направи кафе, което остана неизпито. Вършеше обичайните неща, опитваше се да имитира живота, който водеха допреди няколко дни, но се чувстваше също толкова мъртва, колкото беше Мате. Движеше тялото си из къщата, но това бе тяло без съдържание, без живот.

Сигне потъна в дивана. Маркучът на прахосмукачката падна на пода, но никой от тях не реагира. Гунар седеше до кухненската маса. Не бе мърдал от там цял ден. Сякаш двамата си бяха разменили ролите. До вчера той още можеше да се движи, докато на Сигне й бяха нужни огромни усилия на волята, за да накара мускулите си да сътрудничат на скования й мозък.

Днес пък Гунар седеше неподвижно, а тя опитваше да запълни дупката в сърцето си с движение и трескава активност.

Взираше се в тила на Гунар и си мислеше както много пъти преди, че Мате е наследил същата чупка в косата, най-долу, до ръба на яката. Мате обаче нямаше да предаде същата чупка на малкото русокосо момченце, което Сигне толкова пъти си бе представяла. Можеше и да е момиченце, това нямаше значение, и двете щяха да са еднакво добре дошли, само да имаше кого да глези, на кого да дава сладки преди ядене и твърде много подаръци за Коледа. Мъничко дете с очите на Мате и устните на жена му. Сигне бе очаквала и този момент, да види кого Мате ще доведе вкъщи някой ден. Що за жена щеше да бъде? Дали Мате щеше да се събере с някоя, която прилича на майка му, или е нейна пълна противоположност? Не можеше да отрече, че я глождеше любопитство, но щеше да се държи мило. Нямаше да е някоя ужасна свекърва, като тези, за които се разправяха какви ли не истории. Напротив, нямаше да се бърка, просто щеше да е на разположение да гледа децата, когато се наложи.

Постепенно бе започнала да губи надежда. Понякога дори си мислеше, че Мате може би не се интересува от жени. Щеше да й се наложи да свикне с идеята, а и би било жалко от гледна точка на продължаването на рода, но и така да беше, Сигне не би имала нищо против. Искаше просто той да е щастлив.

Но той така и не доведе никого, а сега надеждата си бе отишла завинаги. Нямаше да има русоляво хлапе с чупка в косата, на което да дава сладки преди ядене. Нямаше да има ненужни коледни подаръци, които струват твърде много и се чупят след няколко седмици. Нямаше нищо, освен празнота. Годините лежаха пред тях като пусто шосе. Сигне погледна Гунар, който продължаваше да седи до масата. За какво щяха да живеят от сега нататък?

– Искаше ти се да отидеш в Гьотеборг, нали?

Аника вдигна поглед от монитора и изгледа Мартин продължително. Той бе нейното протеже в управлението и между тях имаше специална връзка.

– Да – призна Мартин. – Но и това тук е важно.

– Искаш ли да знаеш защо Патрик взе Паула със себе си? – попита Аника.

– Хм, няма значение. Патрик може да върши каквото прецени – отвърна Мартин леко намусен.

Преди да дойде Паула, Патрик почти винаги избираше него. В интерес на истината, това вероятно се дължеше на ограничения избор, който предлагаше управлението, но Мартин все пак не можеше да отрече, че се чувства леко обиден.

– Патрик смята, че напоследък Паула изглежда малко тъжна, така че гледа да разведрява мислите й.

– Това не го бях забелязал – каза Мартин с щипка угризение в гласа. – Знаеш ли какво й е?

– Нямам представа. Знаеш, че Паула не е особено разговорлива. Но съм съгласна с Патрик, че има нещо. В последно време тя не е съвсем на себе си.

– Мен лично дори само мисълта да живея в една къща с Мелберг би ме сломила.

– Това не може да се отрече – засмя се Аника, но после отново заговори сериозно. – Все пак не мисля, че в това е проблемът. Не бива да я притесняваме, докато сама не реши да поговори с нас. Но сега поне знаеш защо Патрик избра нея.

– Благодаря.

Мартин се чувстваше малко засрамен от незрялата си реакция. Важното беше да се свърши работата, а не кой ще го направи.

– Ще започваме ли? – попита той и се протегна. – Би било добре да изровим малко информация за Сверин преди да са се върнали.

– Звучи добре – каза Аника и пръстите й веднага затракаха по клавиатурата.

– Понякога мислиш ли за него?

Андерш отпи от кафето си. С Вивиан обядваха в ресторант „Лила Берит“. Ходеха там почти всеки ден, за да избягат от хаоса около „Бадис“.

– За кого? – попита Вивиан, но изглежда много добре знаеше за кого става дума. Андерш позна по кокалчетата на ръцете й, които побеляха, след като тя стисна здраво чашата си.

– Улоф.

Винаги го наричаха с това име. Той настояваше така и всичко друго им се струваше неестествено. Не заслужаваше да се обръщат към него другояче.

– Да, понякога.

Вивиан погледна към малката полянка отвън. Градчето се съживяваше. По улиците имаше повече хора и като че Фелбака бавно започваше да раздвижва ставите си и да се протяга, подготвяйки се да отрази яростна атака. Това бе драстична промяна спрямо летаргията, в която изпадаше малкият град през останалата част от годината.

– И какво точно си мислиш?

Вивиан се обърна към Андерш и го изгледа остро.

– Защо изведнъж заговори за него? Улоф вече го няма, не означава нищо.

– Не знам – каза той. – Свързано е с Фелбака. Не знам защо, но тук се чувствам на сигурно място. Достатъчно сигурно, че да мисля за него.

– Не се привързвай твърде много към града. Няма да останем дълго – сряза го тя, но веднага съжали за острия си тон.

Не беше ядосана на Андерш, а на Улоф и на това, че заговориха за него. Каква бе ползата? Но Вивиан си пое дълбоко въздух и реши да отговори на въпроса. Андерш я подкрепяше и я следваше навсякъде. С него се чувстваше в безопасност и най-малкото, което можеше да направи, бе да му даде отговор.

– Мисля си колко го мразя – каза Вивиан и усети как челюстите й се стягат. – Мисля си за всичко, което той унищожи и ни отне. Ти не си ли мислиш същото?

Изведнъж Вивиан се изплаши. Омразата към Улоф винаги ги бе обединявала. Тя беше здравата замазка, която ги свързаше. Благодарение на нея не поемаха по отделни пътища, ами вървяха заедно както в сполука, така и в беда. Главно в беда.

– Не знам – отвърна Андерш и извърна лице към морето. – Може би е време да...

– Какво?

– Да простим.

Ето ги. Думите, които не искаше да чува, мисълта, която не искаше да минава през главата й. Как биха могли да простят на Улоф? Той ги лиши от детството им, превърна ги в двама възрастни, които са се вкопчили един в друг като корабокрушенци. Улоф бе движещата сила зад всичко, което бяха вършили и което продължаваха да вършат.

– Напоследък много мисля за това – каза Андерш. – Не можем да продължаваме така. Ние бягаме, Вивиан. Само че бягаме от нещо, от което не можем да се измъкнем, защото е тук вътре.

Той посочи слепоочието си. Погледът му бе уверен и проницателен.

– Какво се опитваш да кажеш? Да не те хваща страх?

Вивиан усети как зад клепачите й се насъбират сълзи. Да не би Андерш да възнамеряваше да я изостави? Да я разочарова, също като Улоф?

– Все едно вечно търсим гърнето със злато в основата на дъгата и вярваме, че ако го намерим, Улоф ще изчезне. Но започвам все по-ясно да осъзнавам, че търсенето е напразно. Никога няма да намерим гърнето, защото то не съществува.

Вивиан затвори очи. Твърде живо си спомняше мръсотията, миризмите, хората, които идваха и си отиваха, и Улоф, който не бе там да ги защити. Улоф, който ги мразеше. Сам им го бе казал. Не трябвало да се раждат, били се появили единствено като наказание за греховете му. Били противни, грозни и глупави и предизвикали смъртта на майка си.

Тя отвори рязко очи. Как можеше Андерш да говори за прошка? Той, който толкова пъти се бе хвърлял да я защитава, като предпазваше тялото й със своето собствено и отнасяше най-тежките удари.

– Не искам да говоря за Улоф.

Гласът й прозвуча напрегнато, имаше толкова неизказани мисли. Изпълни я ужас. Какво значение имаха разговорите за прошка, след като прошка нямаше?

– Обичам те, сестричке.

Андерш погали нежно бузата й. Но Вивиан не го чуваше. Мрачните спомени шумяха твърде силно в главата й.

– Виж ти, неочаквани гости.

Турд Педерсен ги погледна над рамката на очилата си.

– Да, решихме за разнообразие планината да отиде при Мохамед – каза Патрик с усмивка и се здрависа с Турд. – Това е колегата ми Паула Моралес. Дойдохме до „Салгренска“ да поразпитаме за Матс Сверин и решихме да те навестим.

– Малко сте подранили – каза Педерсен и поклати глава.

– Значи, още няма резултати?

– Не, засега успях само да му хвърля един поглед.

– И какво мислиш? – попита Паула.

Педерсен се засмя.

– Мислех, че няма по-лошо от това Патрик постоянно да ми диша във врата.

– Извинявай – каза Паула, но продължи да гледа Педерсен, сякаш очаква отговор.

– Елате, да отидем в кабинета ми.

Педерсен отвори една врата вляво от тях. Последваха го и седнаха пред бюрото на Педерсен, който се настани от другата страна и сключи ръце.

– Това, което мога да кажа след повърхностния преглед, е, че единственото очевидно нараняване е дупката от куршум в главата. Има обаче доста заздравели рани, които изглеждат съвсем скорошни и явно са резултат от побой преди няколко месеца.

Патрик кимна.

– Именно заради побоя дойдохме тук. Колко дълго е лежал мъртъв?

– Не повече от седмица, струва ми се. Ще знам със сигурност след аутопсията.

– Имаш ли представа какво оръжие може да е било използвано? – попита Паула и се наведе напред.

– Куршумът все още е в главата му, но ще мога да ви отговоря веднага щом го извадя. Стига да е достатъчно запазен.

– Разбира се – каза Паула, – но сигурно си виждал безброй прострелни рани. Нямаш ли някакво предположение?

Искаше да чуе личното мнение на Педерсен, затова нарочно не спомена за намерената гилза и какво сочеше тя.

– И ти не се отказваш лесно – засмя се Педерсен, едва ли не доволен от упоритостта на Паула. – Ако обещаете да приемете думите ми просто като догадка, а те са точно това, бих казал, че вероятно става дума за деветмилиметрово оръжие. Но пак повтарям, това е само предположение и може и да греша – допълни той и вдигна пръст предупредително.

– Разбираме – каза Патрик. – Кога ще можеш да се заемеш с аутопсията и да извадиш куршума?

– Сега ще проверя... – отговори той, обърна се към компютъра и цъкна няколко пъти с мишката. – Аутопсията е планирана за следващия понеделник. Това означава, че ще получите доклада ми в сряда.

– Няма ли как да стане по-рано?

– Съжалявам. През последния месец тук е същински ад. По някаква причина хората мрат като мухи, а освен това двама колеги внезапно излязоха в болнични за неопределен период от време. Професионално прегаряне¹¹. Нашата работа има такъв ефект върху някои хора.

¹¹ Синдром на професионалното прегаряне. Проявява се в интелектуално, физиологично и емоционално изтощение, предизвикани от хроничен стрес на работното място. – Б. пр.

Педерсен очевидно не смяташе, че спада към тази категория.

– Добре, явно няма какво да се направи. Но ми се обади незабавно, щом разбереш нещо. Предполагам, че веднага ще пратите куршума на СКЛ?

– Естествено – отвърна Педерсен леко обидено. – Може и да сме малко претоварени в момента, но си вършим работата съвестно.

– Знам, извинявай – каза Патрик и вдигна ръце. – Както обикновено съм малко нетърпелив. Звънни, като приключиш, а аз обещавам дотогава да не те тормозя.

– Няма проблеми.

Педерсен се изправи и Патрик и Паула се сбогуваха с него. Имаха чувството, че до сряда остава цяла вечност.

– Значи, вече можем да влезем в апартамента? – Йоста звучеше изненадващо нетърпелив. – И докладът ще е готов утре? Чудесно. Хедстрьом ще се радва да го чуе.

Затвори слушалката и се усмихна. Турбьорн Рюд току-що бе съобщил, че екипът му е приключил с техническия оглед и в апартамента на Матс Сверин може да се влиза спокойно. Внезапно Йоста бе осенен от гениална идея. Би било глупаво да висят тук и да броят мухите в очакване Хедстрьом и Паула да се върнат. Вярно, броенето на мухи беше едно от най-любимите занимания на Йоста, но в същото време го беше яд, че вечно Патрик взима решенията, въпреки че той и Бертил бяха най-опитните полицаи в участъка. Не можеше да отрече, че изпитва известна жажда за мъст. Макар и да не му се нравеше да се претоварва излишно, не би било зле да покажат на нахаканите хлапета как стават работите. Йоста бързо взе решение и се отправи към кабинета на Мелберг. Беше толкова ентусиазиран, че забрави да почука, и щом отвори вратата, видя Бертил да се събужда от, както изглеждаше, много сладка дрямка.

– Какво, по дяволите?

Мелберг се огледа объркано, а Ернст се изправи в коша си и наостри уши.

– Извинявай. Просто си мислех...

– Какво си мислеше? – излая Мелберг и приглади гнездото от коса, което се бе свлякло от плешивото му теме.

– Тъкмо говорих с Турбьорн Рюд.

– Да?

Мелберг все още изглеждаше сърдит, но Ернст се настани удобно обратно в постелята си.

– Той каза, че можем да влезем в апартамента.

– Кой апартамент?

– На Матс Сверин. Приключили са. Експертите, имам предвид. И си помислих...

Йоста започваше да съжалява за инициативата си. Може би в крайна сметка идеята не беше толкова блестяща.

– Мислех си...

– Изплюй камъчето най-накрая!

– Ами, Хедстрьом нали вечно придиря всичко да се прави на минутата, а най-добре за отрицателно време. Така че можем да се заловим за работа още сега и да започнем собствено разследване, а не да го чакаме да се върне.

Лицето на Мелберг просветна. Започваше да разбира идеята на Йоста и тя много му се нравеше.

– Абсолютно си прав. Би било срамота да го отложим за утре. А кой е по-подходящ за тази работа от нас?

Мелберг се усмихна широко.

– Точно това си мислех – каза Йоста и също се усмихна. – Време е да покажем на палетата какво могат старите кучета.

– Ти си гений, приятелю.

Мелберг се изправи и тръгна към гаража. Ветераните щяха да излязат на бойното поле.

Отново го къпеше. Поливаше тялото му с топла, солена вода, мокреше косата му и се стараеше водата да не влиза в очите му. Сам не изпитваше удоволствие от къпането, но като че ли нямаше и нищо против. Лежеше тихо в ръцете й и се оставяше да го мият.

Ани знаеше, че той рано или късно ще се пробуди от летаргията си. Мозъкът му щеше да обработи случилото се, колкото и ужасно да бе то. Никой човек не биваше да става свидетел на такива сцени, още по-малко някой толкова млад. Едно петгодишно дете не трябваше да се разделя с баща си, но Ани нямаше избор. Бягството беше единственият изход. Само че тя и Сам платиха висока цена.

Сам обичаше Фредрик. Не знаеше за тъмните му страни, които Ани бе виждала, не беше преживял това, през което бе преминала тя. За Сам Фредрик беше герой, който не може да сгреши. Детето боготвореше баща си и това бе основната причина, поради която изборът беше толкова труден. Доколкото Ани изобщо имаше избор.

Въпреки всичко случило се я болеше, че Сам изгуби баща си. Каквото и да й бе причинил Фредрик, той означаваше много за Сам. Не повече от нея, но все пак много. А сега Сам никога повече нямаше да го види.

Ани извади Сам от водата и го сложи да седне върху кърпата, която беше разстлала на кея. Баща й винаги казваше, че слънцето е добро както за тялото, така и за душата, и Ани наистина имаше чувството, че топлите лъчи действат благотворно. Над тях кръжаха чайки и тя си помисли, че на Сам би му било приятно да ги погледа, когато се почувства по-добре.

– Миличкият ми той.

Тя го погали по косата. Все още беше толкова малък, толкова беззащитен. Сякаш бе вчера, когато беше още бебе и лесно се побираше в скута й. Може би все пак трябваше да го заведе на лекар, но майчиният й инстинкт с всички сили крещеше „не“. Тук Сам беше в безопасност. Нямаше нужда от болници и лекарства, а единствено от спокойствие и от нейните грижи. Ето това щеше да му върне жизнеността.

Ани потръпна. Над кея бе задухал по-студен вятър и тя се притесни, че Сам ще настине. С известно усилие го вдигна в прегръдките си и тръгна към къщата. Избута вратата с крак и го внесе вътре.

– Гладен ли си? – попита тя, докато го обличаше.

Той не каза нищо, но Ани все пак го сложи да седне на един стол и започна грижовно да го храни със зърнена закуска. С времето той щеше да се върне при нея. Морето, слънцето и любовта й щяха да излекуват раната в душата му.

Всеки следобед Ерика гледаше да се разходи, когато взима Мая от детската градина. Както за да подишат близнаците чист въздух, така и за да се раздвижи малко самата тя. Двойната количка предлагаше по-сериозно натоварване от фитнес залата, а като се добавеше и Мая, която на връщане стоеше на степенката, да ги добута до къщи си беше цяло предизвикателство.

Ерика реши днес да мине по дългия път, покрай „Бадис“ и консервната фабрика „Лоренц“, вместо напряко по „Галербакен“. Спря на кея при „Бадис“ и засенчи очи с ръка, за да огледа старата постройка, чиято нова бяла боя блестеше на слънчевата светлина. Радваше се, че я реставрираха. С изключение на църквата, тази сграда беше първото нещо, което се забелязва от морето, когато идваш към Фелбака с лодка, така че „Бадис“ беше важна част от профила на градчето. С годините обаче постройката ставаше все по-занемарена, докато накрая изглеждаше така, сякаш всеки момент би могла да се срути. Сега отново беше гордост за Фелбака.

Ерика си пое въздух щастливо и се подсмихна на себе си, малко засрамена, че така се е разчувствала от една стара сграда и малко дъски и боя. Но всъщност не ставаше дума само за това. Ерика имаше много хубави спомени от там и „Бадис“ заемаше специално място в сърцето й. Това бе парченце история, което отново бе намерило своето място в настоящето и бъдещето. Нищо чудно, че реакцията й бе толкова сантиментална.

Ерика тъкмо забута количката, приготвяйки се за дългото и трудно изкачване покрай пречиствателната станция и игрището за миниголф, когато една кола отби от пътя и спря до нея. Ерика замижа, за да види кой е вътре. От колата слезе жена и тя веднага я разпозна. Вярно, никога не я беше срещала лично, но откакто бе пристигнала преди няколко месеца, местните постоянно я обсъждаха. Пред нея стоеше Вивиан Беркелин.

– Здрасти! – каза жената радостно и се приближи с протегната ръка. – Ти трябва да си Ерика Фалк.

– Точно така – отвърна Ерика с усмивка и се здрависа.

– Отдавна исках да се запознаем. Чела съм всичките ти книги и наистина много ми харесват.

Ерика усети как се изчервява, както ставаше винаги, когато хвалеха книгите й. Още не беше свикнала, че всеки втори е чел написаното от нея. Но след няколко месеца майчинство бе приятно да срещне някого, който я вижда главно като писателка, а не само като майката на Ноел, Антон и Мая.

– Наистина се възхищавам на всички, които имат търпението да седнат и да напишат цяла книга.

– Нужно е само да можеш да си седиш на дупето – засмя се Ерика.

Вивиан излъчваше заразителен ентусиазъм и Ерика беше обзета от чувство, което първоначално й бе трудно да идентифицира. Но скоро установи какво е. Искаше й се Вивиан да я хареса.

– Колко хубаво се е получило – каза тя и погледна към „Бадис“.

– Да, страшно сме горди – каза Вивиан и също отправи поглед натам. – Искаш ли да те разведа?

Ерика погледна часовника си. Мислеше да вземе Мая по-рано, но напоследък дъщеря й се чувстваше много добре в детската градина и вероятно нямаше да се разсърди, ако я вземе по обичайното време. Изкушаваше се да види дали на красивата фасада отговаря също толкова изпипан интериор.

– С удоволствие. Само не знам как ще кача това.

Тя посочи количката и погледна към стръмното стълбище.

– Ще ти помогна да я пренесеш.

Вивиан тръгна към стълбите, без да чака отговор. Пет минути по-късно вкараха двойната количка вътре. Ерика спря на входа и се огледа с широко отворени очи. Всичко беше подновено, но без да се губи първоначалната атмосфера. Погледът й обходи всички детайли, които й напомняха за лятната дискотека, когато беше тийнейджърка. Мястото отново изглеждаше чисто и свежо. Ерика премести количката до стената и вдигна Ноел. Тъкмо се канеше да извади чантата за носене на бебе, за да може да вземе и Антон, когато чу мекия глас на Вивиан:

– Може ли аз да го нося?

Ерика кимна. Вивиан се наведе и внимателно взе Антон в прегръдките си. Близнаците бяха свикнали да ги гледат различни хора и никога не възразяваха срещу непознати. Антон погледна Вивиан ококорено и на лицето му се лепна усмивка.

– Малък чаровник – издърдори Вивиан и свали внимателно якето и тънката шапчица на Антон.

– Имаш ли деца?

– Не, нямах този късмет – каза Вивиан и извърна лице. – Искаш ли чай? – попита след това и тръгна към столовата заедно с Антон.

– По-скоро кафе, ако има. Не съм много по чая.

– Обикновено не препоръчваме тровене на тялото с кофеин, но ще направя изключение и ще видя дали мога да изровя малко истинско кафе.

– Оценявам го – каза Ерика и последва Вивиан.

Кафето й даваше сили и тя пиеше такива количества, че кръвта във вените й сигурно беше черна, а не червена.

– Човек все трябва да има някакъв грях, а кофеинът не е най-лошото, което може да си причини.

– Не говори така – каза Вивиан, но реши да не доразвива мисълта си. Вероятно осъзна, че няма да може да убеди Ерика. – Веднага се връщам, ти седни, докато ме чакаш. Ще направим обиколката след кафето.

Тя изчезна през една двукрила врата, която Ерика реши, че води към кухнята. За миг се зачуди как Вивиан ще успее да сложи кафе, държейки бебе в ръцете си. Тя самата се бе научила да върши повечето домакински дейности с една ръка, но ако не си свикнал, това не беше толкова лесно. Ерика пропъди мисълта. Ако Вивиан имаше нужда от помощ, щеше да каже.

След като сервира кафето, Вивиан се настани срещу нея. Ерика забеляза, че масата и столовете също са нови. Бяха елегантни и модерни, но въпреки това се вписваха перфектно в ретрообстановката. За обзавеждането се беше погрижил човек с добър вкус. Гледката през редицата прозорци беше прелестна. Целият архипелаг се разстилаше пред тях.

– Кога отваряте?

Ерика си взе сладка, която изглеждаше любопитно, но веднага съжали. От каквото и да беше направена, съдържаше прекалено малко захар и вероятно беше твърде полезна, за да се класифицира като сладка.

– След около седмица. Ако успеем да подготвим всичко навреме – въздъхна Вивиан и натопи една от сладките в чаша чай.

Сигурно е зелен, помисли си Ерика и отпи доволно от катраненочерната си напитка.

– Нали ще дойдеш на празненството? – попита Вивиан.

– Бих се радвала. Получих покана, но още не сме решили. Не е толкова лесно да се намери кой да гледа три деца.

– Опитай да дойдеш, би било прекрасно. Между другото, мъжът ти и колегите му ще дойдат в събота на пробното откриване. Ще имат възможност да опитат всичко, което предлагаме.

– Така значи – каза Ерика и се засмя. – Патрик не ми е споменал. Не мисля, че той някога е припарвал до спа комплекс, така че за него сигурно ще е интересно преживяване.

– Дано – каза Вивиан и погали Антон по главата. – Как е сестра ти? Надявам се, нямаш нещо против, че питам, но чух за злополуката.

– Няма нищо.

Ерика усети, че очите й се насълзяват, и се ядоса на себе си. Преглътна и успя донякъде да овладее гласа си.

– Честно казано, не е много добре. Животът й никога не е бил особено лек.

В главата на Ерика проблесна споменът за Лукас, бившия съпруг на Ана. Имаше толкова неща, които не можеше да обясни, но по някакъв странен начин тази жена я предразполагаше да ги разкаже. И думите се заизливаха от устата й. Тя никога не говореше за живота на Ана с други хора, но имаше чувството, че Вивиан ще разбере. Когато приключи, от очите й се стичаха сълзи.

– Наистина не й е било леко. Имала е нужда от това дете – каза Вивиан тихо, изричайки с думи точно това, което Ерика си бе мислила толкова много пъти.

Ана заслужаваше това дете. Заслужаваше да бъде щастлива.

– Не знам какво да правя. Тя като че ли изобщо не забелязва, че съм там. Сякаш е изчезнала. И се страхувам, че няма да се върне обратно.

– Не е изчезнала – каза Вивиан, която люлееше Антон в скута си. – Просто се е скрила на място, където не я боли толкова много. Но знае, че си там. Най-доброто, което можеш да направиш, е да бъдеш до нея и да я докосваш. Забравили сме колко важно е човешкото докосване, но имаме нужда от него, за да оцелеем. Така че докосни я и кажи това и на мъжа й. Често правим грешката да оставяме скърбящите сами. Смятаме, че имат нужда да бъдат оставени на спокойствие. Това е голяма заблуда. Ние сме стадни животни и имаме нужда от стадото до нас, имаме нужда от близостта, топлината, докосването на други хора. Погрижи се Ана да бъде обградена от стадото си. Не я оставяй да лежи сама, не я оставяй безпрепятствено да се оттегли на онова място, където няма нито мъка, нито каквито и да е други чувства. Накарай я да излезе от там.

Ерика помълча известно време. Размишляваше над думите на Вивиан и осъзна, че тя има право. Не биваше да оставят Ана да се отдръпне. Трябваше да се постараят повече.

– И не се чувствай виновна – каза Вивиан. – Нейната мъка няма нищо общо с твоето щастие.

– Но тя сигурно усеща... – започна Ерика и сълзите й потекоха още по-силно от преди. – Сигурно усеща, че аз получих всичко, а тя нищо.

– Тя знае, че двете неща не са свързани. Ако някой застане между вас, то това ще е чувството ти за вина. Не завист или гняв от страна на Ана, защото твоите деца са оцелели. Това съществува само в твоята глава.

– Откъде знаеш?

Ерика не смееше да повярва на това, което казва Вивиан, макар да й се искаше. Откъде знаеше тя какво мисли и чувства Ана? Дори не я беше срещала. Но в същото време думите й звучаха истински и вярно.

– Не мога да обясня как го знам. Но имам усет за някои неща, а и знам много за хората. Можеш да разчиташ на мен – каза Вивиан уверено.

За своя изненада Ерика почувства, че наистина може да разчита на нея.

Малко по-късно отново се запъти към детската градина. Отдавна не бе усещала стъпките си толкова леки. Беше се отървала от това, което й пречеше да се доближи до Ана. Беше се отървала от чувството за безпомощност.

7

Фелбака, 1871

Най-накрая ледът скова морето. Тази зима това се случи по-късно от обикновено, чак през февруари. От една страна, ледът я караше да се чувства по-свободна. След седмица стана достатъчно дебел, за да може да ходи по него, и за пръв път откакто бе пристигнала на острова, можеше да го напусне сама, стига да поиска. Това би означавало дълга разходка и дори известен риск, тъй като казваха, че колкото и да е дебел ледът, винаги може да има коварни пукнатини там, където има течение. Но възможността все пак съществуваше.

От друга страна обаче, Емели се чувстваше още по-ограничена. Карл и Юлиан не можеха да ходят на обичайните си пътувания до Фелбака. Преди, макар че тя всеки път се страхуваше от момента, когато ще се върнат пияни и озлобени, тяхното отсъствие все пак й даваше малко свобода. Сега те по-често бяха близо до нея и обстановката беше напрегната. Опитваше се да им угажда и мълчаливо изпълняваше задълженията си. Карл продължаваше да не я докосва, а тя не бе правила нови опити да го доближи. Лежеше напълно неподвижна в края на леглото, притисната до студената стена. Но вредата беше нанесена. Ненавистта му към нея не намаляваше и тя се чувстваше все по-сама.

Гласовете ставаха по-силни и Емели по-често виждаше неща, които здравият разум отричаше. Знаеше, че не си въобразява. Мъртвите бяха нейната утеха, нейната единствена компания на самотния остров, а тяхната мъка бе в съзвучие с нейната собствена. Техният живот също не бе протекъл както им се бе искало. Разбираха се взаимно, макар че съдбите им бяха разделени от най-дебелата преграда. Смъртта.

Карл и Юлиан не ги виждаха по същия начин като нея. Но понякога като че ги изпълваше безпокойство, което не разбираха. Тогава тя виждаше страха им и това тайно я радваше. Вече не живееше за любовта си към Карл. Мъжът й не беше този, за когото го бе мислила, но животът беше такъв, какъвто е, и тя нямаше какво да направи, за да го промени. Можеше единствено да се радва на страха му и да търси утеха при мъртвите. Това й даваше усещането, че е избрана. Тя единствена знаеше за съществуването им. Те бяха само нейни.

Но когато измина месец, откакто морето се заледи, Емели започна да осъзнава, че по нейното лице също пробягва страх. Атмосферата ставаше все по-напрегната. Юлиан се възползваше от всеки възможен случай, за да й се скара, като в това намираше отдушник за разочарованието си, че е затворен на острова. Карл я гледаше студено, а двамата с Юлиан вечно си шепнеха нещо. Седяха на кухненския диван, вперили поглед в нея, и говореха тихо, навели глави един към друг. Не чуваше какво си говорят, но знаеше, че не е нищо добро. Понякога, когато си мислеха, че не ги слуша, Емели долавяше откъслечни думи от разговорите им. В последно време често обсъждаха писмото, което Карл бе получил от родителите си точно преди заледяването. Говореха разпалено, но тя така и не разбра какво пише в писмото. В интерес на истината, не искаше и да знае. Черният гняв в думите на Юлиан и отчаяната интонация на Карл я караха цялата да настръхва.

Не разбираше защо свекърът и свекървата й не ги посещават, или защо те не им ходят на гости. Бащиният дом на Карл беше само на няколко часа път от Фелбака. Ако тръгнеха рано, можеха да се върнат много преди да падне мрак. Но не смееше да попита. Всеки път когато пристигнеше писмо от тях, Карл изпадаше в лошо настроение, което траеше няколко дни. А след последното писмо положението стана по-лошо от всякога. И както обикновено, Емели наблюдаваше, без да разбира какво се случва.

Чистичко – каза Йоста, оглеждайки апартамента.

Макар да бе доволен от инициативата, която прояви, коремът му все пак се свиваше леко, като си помислеше как ще реагира Хедстрьом.

– Сигурно е педал – каза Мелберг.

Йоста въздъхна.

– Защо смяташ така?

– Защото само домовете на педалите са толкова подредени. Истинските мъже оставят малко боклуци по ъглите. И определено нямат пердета на прозорците – отвърна Мелберг, сбърчи нос и посочи снежнобелия комплект завеси. – Нали всички казват, че не е имал приятелки?

– Да, но...

Йоста отново въздъхна и се отказа дори да пробва да изкаже особено мнение. Като всеки човек Мелберг имаше две уши, но рядко ги ползваше по предназначение.

– Ще се заемеш ли със спалнята, пък аз ще поема всекидневната? – каза Мелберг и започна да рови из книгите по рафтовете.

Йоста кимна и огледа стаята. Беше малко безлична. Бежов диван с тъмна масичка към него и светло килимче под нея, шкаф за телевизор със самия телевизор отгоре, както и библиотечка с няколко книги. Поне половината от тях бяха специализирана литература за икономика и счетоводство.

– Ама че особняк – каза Мелберг. – Почти не е имал вещи.

– Може би е обичал да живее просто – отбеляза Йоста и влезе в спалнята.

Тя беше също толкова спретната, колкото и всекидневната. Легло с бяла табла, нощно шкафче, редица бели гардероби и бюро.

– Поне има снимка на жена – викна Йоста на Мелберг, вдигайки снимката, облегната на нощната лампа.

– Я да видя. Готина ли е? – попита Мелберг и влезе в стаята.

– Хм, ами по-скоро бих казал сладка.

Мелберг хвърли поглед на снимката и направи гримаса, която показа, че не е особено впечатлен. След това се върна във всекидневната и остави Йоста да стои със снимката в ръка. Чудеше се коя е тя. Трябва да е означавала много за Матс Сверин. Това като че беше единствената снимка в целия апартамент, а и той я бе държал в спалнята.

Йоста я остави внимателно на място и започна да наднича в гардеробите. Вътре имаше само дрехи, никакви други лични вещи. Нямаше тефтери с планове, стари писма, или пък фотоалбуми. Йоста старателно огледа и опипа всички кътчета в спалнята, но скоро установи, че там няма нищо интересно. Сякаш Сверин не бе живял, преди да се нанесе в апартамента. Единственото, което сочеше обратното, беше снимката на жената.

Йоста се върна при нощното шкафче и отново я взе в ръка. Всъщност наистина намираше жената за сладка. Дребна и деликатна, с дълга руса коса, която вятърът бе разхвърлял около лицето й. Йоста приближи снимката до очите си, взирайки се по-подробно в нея. Търсеше нещо, каквото и да е, което да издава коя е жената или поне къде е направена снимката. На обратната страна не пишеше нищо, а на заден план се виждаше единствено зеленина. Но щом я обърна обратно, той веднага забеляза нещо. В десния край се виждаше ръка. Някой влизаше или излизаше от кадър. Ръката беше малка. Снимката бе твърде размазана, за да е напълно сигурен, но изглеждаше като детска ръка. Йоста остави снимката. Дори и да имаше право, това не му помагаше да разбере коя е жената. Обърна се, за да се върне във всекидневната, но се спря. Приближи се до нощното шкафче, взе снимката и я пъхна в джоба си.

– Тая работа не си струваше усилията – мърмореше Мелберг, който бе застанал на колене и надничаше под дивана. – Може би беше по-добре да я оставим на Хедстрьом. Това си е пълна загуба на време.

– Още не сме видели кухнята – каза Йоста, без да обръща внимание на хленченето на Мелберг.

Влезе в кухнята и започна да отваря чекмеджета и шкафове. Не намери обаче нищо интересно. Сервизът като че ли беше от ИКЕА, а хладилникът и килерът не бяха особено добре заредени.

Йоста се обърна и се облегна на кухненския плот. И тогава изведнъж забеляза нещо до масата. Под нея се виеше кабел, а единият му край беше включен в контакт на стената. Йоста го вдигна и го огледа. Беше кабел за лаптоп.

– Знаем ли дали Сверин е имал преносим компютър? – викна той.

Не последва отговор, но към кухнята се приближиха стъпки.

– Защо? – попита Мелберг.

– Тук има компютърен кабел, но никой не е споменавал за компютър.

– Сигурно е в офиса му.

– Тогава колегите му трябваше да споменат нещо, когато с Паула бяхме там. Би трябвало да се досетят, че компютърът му ни интересува, нали?

– Питахте ли ги? – каза Мелберг и вдигна вежда.

Йоста бе принуден да признае, че не бяха. Съвсем бяха забравили да помолят за достъп до компютъра на Матс Сверин. Сигурно още беше в общината. Изведнъж се почувства глупаво, застанал с кабела в ръка, затова го пусна на пода.

– После ще мина през общината – каза той и излезе от кухнята.

– Боже, как мразя да чакам. Всичко става толкова бавно – промърмори Патрик изнервено, щом зави към паркинга пред полицейското управление в Гьотеборг.

– Според мен четвъртък другата седмица си е доста бързо – каза Паула и затаи дъх, защото колата мина твърде близо до един стълб, докато Патрик паркираше.

– Да, сигурно си права – каза той и слезе от колата. – Но не знаем колко време ще отнеме да получим резултатите от СКЛ. Особено за куршума. Ако в регистъра има съвпадение, би трябвало да го научим сега, а не да чакаме седмици.

– Нещата са такива, каквито са, нищо не можем да направим – каза Паула и се запъти към входа.

Бяха се обадили, за да съобщят за пристигането си, но въпреки това рецепционистката им каза да седнат и да изчакат. Десет минути по-късно се появи едър и невероятно висок мъж, който закрачи целеустремено към тях. Патрик прецени набързо, че височината му е около два метра. Изправи се да го поздрави и се почувства като лилипут. А Паула съвсем се губеше до него. Изглеждаше, сякаш стига малко над талията му.

– Добре дошли. Уолтър Хийд. Говорихме по телефона.

Патрик и Паула се представиха, след което тръгнаха след мъжа. Сигурно си купува обувки в специализирани магазини, помисли си Патрик, докато наблюдаваше впечатлен стъпалата на Уолтър. Бяха като малки лодки. Паула го сръчка и той веднага вдигна поглед.

– Моля, заповядайте. Това е офисът ми. Искате ли кафе?

И двамата кимнаха и веднага получиха по една чаша от машината в коридора.

– Нуждаете се от информация за случай на нападение?

Въпросът беше по-скоро констатация, така че Патрик просто кимна.

– Случаят е пред мен, но не съм сигурен, че ще мога да ви помогна кой знае колко.

– Можеш ли да ни кажеш основното? – попита Паула.

– Добре, да видим – каза Уолтър, отвори папката и прегледа набързо няколко документа, след което прочисти гърло. – Късно вечерта Матс Сверин вървял към апартамента си на улица „Ерик Далбергсгатан“. Впоследствие не е могъл да определи точния час, но смята, че е било малко след полунощ. Вечерял е навън с приятели. Спомените на жертвата са неясни. Белите петна се дължат отчасти на факта, че е получил тежки удари в главата.

Уолтър вдигна поглед и заговори свободно.

– В крайна сметка успя да ни каже, че пред входа му е имало групичка младежи. Когато казал на един от тях да не пикае там, те му се нахвърлили. Не можа обаче да даде ясно описание на външния им вид, нито да каже колко точно са били. Говорихме с Матс Сверин няколко пъти, след като дойде в съзнание, но за съжаление, не научихме много.

Уолтър затвори папката с въздишка.

– Дотук ли стигна разследването? – попита Патрик.

– Да, разполагахме с твърде малко улики, за да продължим. Нямаше и други свидетели. Но...

Той се поколеба и отпи от кафето си.

– Но какво?

– Това са само предположения от моя страна...

Той отново се поколеба.

– Ще се радваме на всяка възможна информация – каза Паула.

– Ами през цялото време имах чувството, че Матс знае повече, отколкото ни казва. Нямам основания да смятам така, но докато разговаряхме с него, понякога ми се струваше, че крие нещо.

– Искаш да кажеш, че е знаел кой го е нападнал? – попита Патрик.

– Нямам представа – отговори Уолтър и разпери ръце. – Както казах, просто имах чувството, че разполага с повече информация, отколкото иска да сподели с нас. Но знаете не по-зле от мен, че има множество различни причини жертвите и свидетелите да мълчат.

Патрик и Паула кимнаха.

– Искаше ми се да отделя повече време на случая и да видя мога ли да изровя нещо. Но не разполагаме с достатъчно ресурси, така че накрая трябваше да прекратим разследването. Дадохме си сметка, че няма да постигнем напредък, ако не изскочи нещо ново.

– Може да се каже, че това стана – каза Патрик.

– Мислите ли, че има връзка между нападението и убийството? По тази хипотеза ли работите?

Патрик кръстоса крака и се замисли за няколко секунди, преди да отговори.

– Не, всъщност за момента нямаме хипотеза. Но има вероятност да са свързани. Безспорно е интересно съвпадение, че е бил нападнат само няколко месеца, преди да бъде открит мъртъв.

– Това е така. Ако можем да помогнем с нещо, само кажете – каза Уолтър и се изправи, разгъвайки дългото си тяло. – Нашето разследване още е отворено, така че можем да си помогнем едни на други, ако изникне нещо.

– Абсолютно – отвърна Патрик и протегна ръка. – Може ли да получим копие от документите?

– Вече се погрижих – каза Уолтър и подаде на Патрик купчина листа. – Ще се оправите ли сами на излизане?

– Разбира се – каза Патрик и тръгна към вратата, но по средата на пътя се обърна. – Между другото, мислехме да посетим организацията, където е работил Сверин. Можеш ли да ни упътиш?

Той извади бележка с адреса и посочи името на улицата. След като Уолтър им даде няколко прости указания как да стигнат дотам, те му благодариха и си тръгнаха.

– Нямаше голям резултат от посещението – въздъхна Паула, когато седнаха в колата.

– Не е така. Никой не би признал току-така, че според него жертвата крие нещо. Трябва да опитаме да научим повече за нападението над Сверин. Може би в Гьотеборг е имало нещо, от което не е могъл да избяга, като се е преместил във Фелбака.

– Тогава, естествено, ще започнем от последния му работодател тук – отбеляза Паула и си сложи колана.

– Да, мисля, че това е най-добрата отправна точка.

Патрик даде на заден и Паула стисна очи, тъй като колегата й за малко да блъсне синьото волво 740, което по някаква непонятна причина не бе видял в огледалото. Следващия път щеше да настоява тя да кара. Нервите й вече не издържаха на шофирането на Патрик.

Децата тичаха из двора. Маделейн пушеше цигара след цигара, макар да знаеше, че трябва да спре. Но тук в Дания хората се отнасяха към пушенето различно. Сякаш беше по-приемливо.

– Мамо, може ли да отида на гости на Мете?

Дъщеря й Вилда застана пред нея с разрошени къдрици. Бузите й се бяха зачервили като рози от свежия въздух и вълнението.

– Разбира се, че може – каза Маделейн и я целуна по челото.

Едно от най-хубавите неща на блока беше, че големият двор постоянно бе пълен с деца и всички влизаха и излизаха от чуждите апартаменти, сякаш си бяха вкъщи. Живееха като едно голямо семейство. Тя си запали нова цигара. Усещането беше странно. Да се чувстваш в безопасност. От толкова време не й се беше случвало, че почти не можеше да си спомни какво е. Живееха в Копенхаген от четири месеца и дните се нижеха бавно и спокойно. Маделейн вече дори не пълзеше под прозорците. Минаваше смело покрай тях, без даже да дърпа пердетата.

Погрижиха се за всичко. Не се случваше за пръв път, но сега беше различно. Говори с тях лично и им обясни защо тя и децата отново трябва да изчезнат. И те я изслушаха. Следващата вечер получи съобщение да си събере багажа и да слезе долу с децата. Колата ги чакаше с включен двигател.

Реши да не гледа назад и дори за миг не се бе съмнявала, че това е правилното решение. Но въпреки това понякога не успяваше да потисне болката. Връхлиташе я в сънищата й и я будеше, след което я оставяше да лежи и да се взира в мрака. А там виждаше мъжа, за когото не можеше да си позволи да мисли.

Цигарата й изгори пръста. Маделейн изруга и я хвърли на пода. Кевин я погледна съсредоточено. Тя така се бе заровила в мислите си, че дори не беше забелязала кога е седнал до нея на пейката. Разроши косата му, а той не се дръпна. Изглеждаше толкова сериозен. Голямото й малко момче. Въпреки че беше само на осем, Кевин бе преживял толкова много.

Навсякъде около тях отекваха весели викове. Вече забелязваше някои датски думи, които се бяха промъкнали в лексиката на децата й. Това я радваше и плашеше едновременно. Да прекъснат връзката с миналото и да забравят кои са били, означаваше и да загубят нещо. Децата щяха да загубят собствения си език, шведския с гьотеборгски акцент. Но беше готова да направи тази жертва. Сега си бяха у дома и повече нямаше да се местят. Щяха да останат тук и да забравят всичко, което са оставили зад себе си.

Тя погали Кевин по бузата. С времето той щеше да се превърне в дете като всички останали. Ето защо всичко това си струваше.

Както обикновено, Мая се затича към нея и се хвърли в прегръдките й, когато Ерика дойде да я вземе. След като възнагради мама с прегръдка и мокра целувка, Мая протегна ръце нагоре, опитвайки се да погали малките си братчета, настанени в количката.

– Май някой много обича братята си – каза Ева, която стоеше отвън и отмяташе от списъка си децата, които си тръгват.

– Да, през повечето време. Но не винаги е толкова нежна с тях – каза Ерика и погали Ноел по бузата.

– Не е необичайно децата да реагират, когато се появи по-малко братче или сестриче и те вече не получават цялото внимание на родителите.

Ева се наведе над количката, за да поздрави близнаците.

– Да, това е напълно разбираемо. Всъщност всичко върви направо безсрамно добре.

– Спят ли нощем? – попита Ева и се заигра с момчетата, получавайки две беззъби усмивки в отговор.

– Спят много добре. Единственият проблем е, че Мая ги намира за ужасно скучни, когато са заспали, така че при всеки удобен случай се промъква и ги буди.

– Не се учудвам. Тя е много смела и предприемчива млада госпожица.

– Меко казано!

Близнаците започнаха да се въртят неспокойно в количката и Ерика се огледа, търсейки дъщеря си, която бе изчезнала.

– Виж при катерушката – каза Ева и кимна нататък към детската площадка. – Обикновено там си играе.

Съвсем вярно. В същия миг Ерика видя как Мая се спуска от пързалката с пълна скорост и щастливо изражение на лицето. Но след малко преговори, тя се съгласи да застане на степенката на количката, за да могат да тръгнат.

– Отиваме вкъщи? – попита Мая.

Ерика беше завила надясно, а не наляво като друг път, когато се прибираха пеш.

– Не, отиваме при леля Ана и вуйчо Дан – каза тя и бе възнаградена с радостните викове на дъщеря си.

– Играе Лисен. И Ема. Не Адриан – заяви Мая решително.

– Аха. Защо не искаш да си играеш с Адриан?

– Той е момче.

Очевидно нямаше нужда от други разяснения, защото Ерика не можа да изкопчи нищо повече от Мая. Тя въздъхна. Толкова рано ли се заформяше разделението между момичета и момчета? Отсега ли започваха да обсъждат какво трябва и не трябва да правят, как да се обличат и с кого да си играят? Ерика се зачуди гузно дали допринася за това, като не се противопоставя на желанието на Мая всичките й вещи да са розови и достойни за принцеса. Целият й гардероб беше пълен с розови дрехи, защото това бе единственият цвят, който искаше да носи, иначе им вгорчаваше живота. Може би не беше права да я оставя да решава сама?

Ерика не продължи мисълта си. В момента нямаше сили за това. Бутането на тежката количка беше достатъчно напрягащо. Поспря за малко при кръговото, преди отново да се напъне и да завие наляво по „Динглевеген“. Виждаше къщата на Дан и Ана, която се намираше напред и вдясно по улица „Фалкелиден“, но пътят дотам й се струваше значително по-дълъг, отколкото беше в действителност. Накрая пристигна, но последното изкачване съвсем я изтощи и Ерика се спря пред вратата, опитвайки да си поеме дъх. Когато пулсът й що-годе се успокои, тя натисна звънеца и вратата се отвори само след няколко секунди.

– Мая – викна Лисен. – И бебетата!

После се обърна назад и се провикна към вътрешността на къщата:

– Ерика е тук, с Мая и бебетата! Толкова са сладки!

Ерика не можа да се сдържи и се засмя на ентусиазма й. Отстъпи встрани, за да пусне Мая да влезе вътре, след което попита:

– Татко вкъщи ли е?

– Тате? – викна Лисен в отговор.

Дан излезе от кухнята.

– Я, каква изненада – каза той и разпери ръце, за да може Мая да се втурне в прегръдките му.

Дан беше нейният любимец.

– Влизай, влизай.

Той остави Мая на пода, след като се нагушкаха. Тя веднага се втурна в стаята при другите деца, които, съдейки по шума, гледаха детско предаване.

– Извинявай, че постоянно идвам тук – каза Ерика и свали якето си. Вдигна кошовете с близнаците и последва Дан, който се запъти към кухнята.

– Радваме се на компанията ти – каза той и разтърка лице.

Изглеждаше безкрайно изморен и обезсърчен. После съобщи:

– Тъкмо направих кафе.

И погледна въпросително Ерика.

– Защо въобще питаш? – каза тя с половинчата усмивка.

Положи близнаците на одеялото, което бе извадила от чантата за пелени. После се настани на един стол, а Дан наля по чаша кафе и седна срещу нея. Известно време мълчаха. Познаваха се толкова добре, че тишината никога не ги притесняваше. Беше странно, че мъжът на сестра й някога е бил гадже на Ерика. Но това бе толкова отдавна, че те едва си го спомняха. Вместо това връзката им се разви в топло приятелство, а Ерика не можеше да си представи по-добър съпруг за сестра си.

– Днес проведох интересен разговор – каза тя накрая.

– Така ли? – каза Дан и отпи от кафето си.

Не беше от многословните хора, а и знаеше, че на Ерика не й трябва по-голямо насърчение от това, за да продължи.

Тя му разказа за срещата с Вивиан и това, което й бе казала тя.

– Оставихме Ана да се отдръпне, а трябваше да направим точно обратното.

– Не знам – отвърна Дан и се изправи, за да налее още кафе. – Имам чувството, че каквото и да направя, все бъркам.

– Аз мисля, че има логика. Сигурна съм, че е така. Не можем да оставим Ана да лежи горе и бавно да линее. Трябва да я върнем, дори насила, ако се наложи.

– Може би си права – каза той, но звучеше колебливо.

– Във всеки случай си струва да опитаме – настоя Ерика.

Наведе се покрай ръба на масата, за да провери дали близнаците са добре. Те лежаха върху одеялото на пода, размахваха малките си ръчички и крачета във въздуха и изглеждаха доволни, така че Ерика се облегна обратно на стола.

– Всеки опит си струва, но... – Дан замълча, сякаш не смееше да изрече мисълта на глас, страхувайки се, че тя може да се превърне в реалност. – Но ако нищо не помогне? Представи си, че тя просто се е предала?

– Ана не се предава – каза Ерика. – Сега е на дъното, но не се е предала и ти също трябва да го повярваш. Трябва да вярваш в Ана.

Тя втренчи очи в Дан и го принуди да отвърне на погледа й. Ана не се предаваше, но имаше нужда от помощ, за да направи първата крачка. И те щяха да й осигурят тази помощ.

– Ще наглеждаш ли момчетата? Ще се кача за малко при нея.

– Разбира се, остави разбойниците на мен.

Дан се усмихна вяло, стана от стола и седна на пода до Антон и Ноел.

Ерика вече излизаше от кухнята. Качи се на втория етаж и отвори внимателно вратата на спалнята. Ана лежеше в абсолютно същата поза като последния път. Настрани, с лице обърнато към прозореца. Ерика не каза нищо, просто легна на леглото и допря тялото си до това на Ана. Прегърна я силно и усети как собствената й топлина се пренася в сестра й.

– Тук съм, Ана – прошепна тя. – Не си сама. Аз съм тук.

Храната, която Гунар й бе донесъл, започваше да свършва. Но тя се въздържаше да се обади на родителите на Мате. Не искаше да мисли за него и за това колко го е разочаровала.

Ани замига, за да прогони сълзите. Реши да изчака с обаждането до утре. Засега със Сам имаха достатъчно, за да се справят. Все пак не ядяха много. Все още се налагаше да го храни като бебе. Даваше му всяка хапка насила, а после по-голямата част излизаше обратно навън.

Потрепери и обви тялото си с ръце. Макар че навън всъщност не беше студено, тя имаше чувството, че вятърът, който свистеше над острова, минава право през стените на къщата, през дебелите й дрехи и през кожата, за да стигне до скелета й. Облече си още един дебел плетен пуловер. Това беше пуловерът, който баща й винаги носеше, когато ходеше за риба. Но дори той не помогна. Сякаш студът идваше отвътре.

Родителите й не биха одобрили Фредрик. Знаеше това още когато го срещна. Но потискаше това усещане. Те умряха и я оставиха сама, така че какво право имаха да влияят на живота й? Дълго време се чувстваше именно така. Изоставена.

Баща й умря първи. Един ден получи инфаркт, свлече се на пода и никога повече не се изправи. Лекарят ги утеши, че смъртта е настъпила мигновено. Три седмици по-рано майка й бе получила присъдата си. Рак на черния дроб. Живя още половин година след това, преди да заспи завинаги, като за пръв път от няколко месеца на лицето й бе изписано спокойно, почти щастливо изражение. Ани беше до нея, когато тя умря. Държеше ръката й и опитваше да чувства това, което трябваше да чувства. Тъга и мъка. Вместо това бе изпълнена с гняв. Как можеше да я оставят сама? Имаше нужда от тях. Те й даваха сигурност, те бяха прегръдката, в която можеше да се сгуши всеки път, след като направи нещо глупаво, нещо, което да ги накара да поклатят глава и нежно да кажат: „Ох, Ани...“. Сега кой щеше да я държи под око и да обуздава дивия й характер?

Седеше до смъртния одър на майка си и само за един миг остана сирак. Малкото сираче Ани¹², помисли си тя, спомняйки си любимия филм от детството си. Но тя не беше малко момиче с къдрава червена коса, осиновено от дружелюбен милионер. Тя беше Ани, която взимаше импулсивни, глупави решения и която искаше да експериментира дори когато знаеше, че не бива. Тя беше Ани, която срещна Фредрик, и това щеше да накара родителите й да проведат сериозен разговор с нея. Те щяха да я убедят да не прави този избор, да не тръгва по пътя, който води право в бездната. Но тях ги нямаше. Бяха я изоставили и вътрешно тя все още им бе ядосана.

¹² „Малкото сираче Ани“ е американски комикс, публикуван от 1924 до 2010 година, разказващ за приключенията на малката Ани и кучето й Санди. Комиксът е вдъхновил няколко филма, както и бродуейски мюзикъл. – Б. пр.

Седна на дивана и вдигна колене до гърдите си. Мате можеше да облекчи този гняв. За няколко часа, за една кратка нощ Ани не се бе чувствала сама. Това ставаше за пръв път от смъртта на родителите й. Но ето че него го нямаше. Тя допря чело до коленете си и заплака. Все още беше малката, изоставена Ани.

– Ерлинг тук ли е?

– В кабинета си е, само почукайте.

Гунила се изправи наполовина от стола и посочи към затворената врата.

– Благодаря.

Йоста кимна и тръгна по коридора. Ядосваше се заради напълно ненужното разкарване. Ако просто се бе сетил да пита за компютъра, когато с Паула бяха дошли първия път, сега нямаше да се налага да пътува дотук. Но и двамата бяха забравили.

– Влизай!

Ерлинг веднага отвърна на почукването и Йоста отвори вратата и влезе вътре.

– Ако полицията продължава да ни посещава толкова често, няма да има нужда да се тревожим за сигурността в офиса.

Ерлинг разтегли устни в най-добрата си политическа усмивка и разтърси енергично ръката на Йоста.

– Хм, ами има нещо, което трябваше да проверя – смотолеви Йоста и седна.

– Питай. На вашите услуги сме.

– Така, става дума за компютъра на Матс Сверин. Тъкмо претърсихме апартамента му и изглежда, че той е имал преносим компютър. Дали е тук?

– Компютърът на Матс? Не бях помислил за това. Сега ще отида да проверя.

Ерлинг се изправи, излезе в коридора и веднага влезе в друга стая.

– Не, няма го тук. Да не е откраднат? – попита, щом се върна в кабинета и седна обратно зад бюрото си с разтревожено изражение.

– Не знаем. Но бихме искали да го открием.

– Намерихте ли чантата на Матс? – попита Ерлинг. – Кафява, кожена. Винаги я носеше със себе си на работа и често пъхаше лаптопа си в нея.

– Не, не сме намирали кафява чанта.

– Ой, това не е добре. Може да изтече деликатна информация, ако компютърът и чантата са откраднати.

– За каква информация говориш?

– Искам да кажа само, че ние, естествено, не искаме да се разпространяват данни за общинските финанси без наше знание. Информацията е публична, няма нищо тайно, но все пак бихме искали да контролираме как и кога се оповестяват данните. А откакто има интернет, човек никога не знае къде може да попадне информацията.

– Така е – каза Йоста.

Чувстваше се глупаво, че компютърът не е тук. Къде можеше да се е дянал? Имаше ли Ерлинг право да се опасява, че е бил откраднат, или Мате сам го беше оставил някъде извън апартамента си?

– Все пак благодаря за помощта – каза Йоста и се изправи. – Сигурно пак ще се чуем. А ако компютърът или чантата се появят, ще ни се обадите веднага, нали?

– То се знае – каза Ерлинг и последва Йоста в коридора. – И ние може да очакваме същото, нали? Крайно неприятно е, че собственост на общината е изчезнала по такъв начин. Особено сега, с проекта „Бадис“, който е най-голямата инвестиция, която сме правили.

Ерлинг спря на място.

– Сега се сетих. Преди да си тръгне от работа в петък, Матс спомена, че имало някои неясноти, които го притеснявали. Щеше да говори за това с Андерш Беркелин, който отговаря за финансите на „Бадис“. Може да питате него за компютъра. Шансовете да знае нещо сигурно не са големи, но както казах, това е от голямо значение за нас.

– Ще говорим с него и ще се обадим, ако намерим компютъра.

Йоста излезе от сградата на общината и въздъхна. Отваряше им се работа, твърде много работа. А сезонът за голф вече беше в разгара си.

Офисът на „Фристад“ беше дискретно разположен в бизнес квартал, намиращ се на остров Хисинген¹³. Патрик първоначално пропусна вратата, но след няколко обиколки най-накрая успя да я намери.

¹³ Четвъртият по големина остров в Швеция. Северната част на Гьотеборг е част от острова. – Б. пр.

– Знаят ли, че идваме? – попита Паула, щом слезе от колата.

– Не. Предпочетох да не ги предупреждавам.

– Какво знаем за дейността им?

Тя кимна към табелата с името на организацията, която бе поставена на вратата.

– Дейността им е свързана с жени, жертви на насилие. Предлагат им убежище, когато имат нужда, оттам идва и името. Но осигуряват подкрепа и на жени, които още не са напуснали мъжете си. Помагат им, както и на децата им, ако има такива, да се справят със ситуацията. Аника каза, че не е намерила кой знае колко информация за тях. Изглежда, работят възможно най-дискретно.

– Напълно разбираемо – каза Паула и натисна звънеца, до който бе изписано името „Фристад“. – Не беше особено лесно да намерим адреса, но все пак предполагам, че не приемат жените тук.

– Не, сигурно имат някакво друго място за целта.

– Ало? „Фристад“.

Интеркомът изпука и Паула погледна Патрик въпросително. Той се прокашля.

– Казвам се Патрик Хедстрьом. Аз и колегата ми сме от полицията в Танум и бихме искали да влезем и да ви зададем няколко въпроса.

Той направи кратка пауза.

– Става дума за Матс Сверин.

Настана тишина. После се чу бръмчене и вратата се отвори. Офисът се намираше на втория етаж, така че се качиха по стълбите. Патрик забеляза, че вратата на „Фристад“ се отличава от другите в сградата. Беше по-солидна, направена от стомана и с касова брава със седем лоста. Позвъниха на още един звънец, при което отново изпука интерком.

– Патрик Хедстрьом.

Изчакаха няколко секунди, преди да чуят вратата да се отключва. Отвори им жена на около четиресет, със скъсани дънки и бял пуловер.

– Извинявайте. Отнасяме се предпазливо с посетителите – каза тя и подаде ръка. – Лейла Сундгрен. Аз съм отговорникът по сигурността във „Фристад“.

– Патрик Хедстрьом, а това е колегата ми Паула Моралес.

Тримата се поздравиха любезно.

– Влизайте, ще седнем в моя кабинет. Казахте, че става дума за Мате?

В гласа й имаше нотка притеснение.

– Нека първо седнем – каза Патрик.

Лейла кимна и ги въведе в малка, но светла стаичка. Навсякъде по стените имаше детски рисунки, бюрото обаче беше чисто и подредено. Съвсем не като неговото. Двамата с Паула седнаха.

– На колко жени помагате годишно? – попита Паула.

– При нас идват да живеят около трийсет жени на година. Има огромна нужда от нас. Понякога имаме чувството, че помощта ни е просто капка в морето. За съжаление, ресурсите ни са ограничени.

– Как финансирате дейността си?

Любопитството на Паула бе искрено, затова Патрик се облегна назад и я остави да задава въпросите.

– Получаваме пари от два източника. Общински помощи и доброволни дарения. Но както казах, парите не достигат и все ни се иска да имахме възможност да направим повече.

– Колко служители имате?

– Трима сме на заплата, а освен това работим с непостоянен брой доброволци. Но искам да отбележа, че заплатите ни не са високи. Всички, които работим тук, получаваме по-ниско заплащане в сравнение с предишните си длъжности. Не ни мотивират парите.

– Но Матс Сверин е бил от хората на заплата? – вметна Патрик.

– Да, беше назначен като финансов отговорник. Работи за нас в продължение на четири години и вършеше страхотна работата. В неговия случай заплатата беше направо като подаяние, като се има предвид колко изкарваше преди това. Той беше един от истинските ентусиасти. Съвсем не беше трудно да го убедя да участва в този експеримент.

– Експеримент? – попита Патрик.

Лейла като че се зачуди как да се изрази.

– „Фристад“ е нещо уникално – каза тя накрая. – Обикновено в кризисните центрове работят жени. Дори бих казала, че е абсолютно табу в една такава организация да участват мъже. Ние обаче имахме пълно равенство по отношение на половете, когато Мате работеше тук. Бяхме две жени и двама мъже и точно така исках да бъде, когато основах „Фристад“. Но не винаги е лесно.

– В какъв смисъл? – попита Паула.

Никога не се бе замисляла за това, но пък и досега не й се бе налагало да влиза в кризисен център.

– Това е много взривоопасна тема. Съществуват две коренно противоположни гледни точки, като и двете си имат яростни поддръжници. Тези, които искат мъжете да стоят настрана от кризисните центрове, твърдят, че след всичко преживяно, жените имат нужда от пространство без мъже. Други, като мен например, смятат, че това е погрешен път. Според мен мъжете в тези организации изпълняват важна функция. В истинския свят има мъже, така че отсъствието им тук би създало лъжливо чувство за сигурност. Но преди всичко е важно да покажем, че има и мъже, различни от тези, с които жените, подложени на насилие, общуват най-често. Важно е да знаят, че има и добри мъже. Ето защо тръгнах срещу течението и основах първия кризисен център, където работят хора и от двата пола.

Тя направи кратка пауза.

– Но това, разбира се, налага да проверяваме щателно мъжете, които назначаваме, и да им имаме пълно доверие.

– Как разбра, че можеш да имаш пълно доверие на Матс? – попита Патрик.

– Той беше добър приятел на племенника ми. Имаше години, през които те се виждаха много често. Именно тогава срещнах Мате на няколко пъти. Той ми разказа колко неудовлетворен се чувства от работата си. Каза, че търсел нещо повече. Когато чу за дейността на „Фристад“, Мате се разпали и успя да ме убеди, че е правилният човек за позицията. Наистина искаше да помага на хората, а тук имаше възможност да го прави.

– Защо напусна?

Патрик се вгледа в Лейла. Нещо проблесна в погледа й, но също толкова бързо изчезна.

– Искаше да продължи напред. А след нападението в него се пробуди мисълта да се завърне вкъщи. Това не е нещо необичайно. Той пострада зле, както може би знаете.

– Да, говорихме с лекарите в „Салгренска“ – каза Патрик.

Лейла си пое дълбоко дъх.

– Защо сте дошли да питате за Мате? Минаха няколко месеца, откакто той не работи тук.

– Някой тук поддържал ли е контакт с него след това? – попита Патрик, отклонявайки въпроса.

– Не, не общувахме извън работа и щеше да е странно да започнем след напускането му. Но сега бих искала да знам защо ми задавате всички тези въпроси.

Тя повиши леко глас и сключи ръце върху бюрото пред себе си.

– Матс бе открит мъртъв онзи ден. Застрелян.

Лейла ахна.

– Това не може да е вярно.

– За жалост е – отвърна Патрик.

Лейла беше пребледняла и той се замисли дали да не отиде да й донесе чаша вода. Тя преглътна, и изглежда, се посъвзе, но гласът й леко трепереше:

– Защо? Знаете ли кой го е направил?

– Засега става дума за неизвестен извършител.

Патрик усети, че се придържа към сухия полицейски жаргон, както правеше обикновено, когато ситуацията станеше по-емоционална.

Лейла очевидно приемаше новината тежко.

– Има ли някаква връзка с...?

Тя не завърши изречението.

– Все още не знаем нищо – каза Паула. – Просто опитваме да разберем повече за Матс и дали в живота му е имало човек, който би имал мотив да го убие.

– Вие се занимавате с доста специфична дейност – каза Патрик. – Предполагам, че заплахите не са нещо необичайно?

– Не са, така е – отговори Лейла. – Макар че по-често са насочени към жените, отколкото към нас. Освен това Мате се занимаваше преди всичко с финансите, имаше контакт само с няколко жени. А и както казах, той напусна преди три месеца. Трудно ми е да си представя как...

– Да се е случвало нещо особено, докато той работеше тук? Спомняш ли си някоя конкретна ситуация, някоя заплаха, насочена специално към него?

На Патрик отново му се стори, че долавя нещо в погледа й, но то проблесна толкова за кратко, че не знаеше дали не си е въобразил.

– Не, нищо такова. Работата на Мате оставаше скрита за външни лица. Той се грижеше за книжата. Дебити, кредити, такива неща.

– Контактуваше ли с жените, които търсят помощта ви? – попита Паула.

– Почти не. Работата му беше най-вече административна.

Лейла все още изглеждаше разтърсена от новината за смъртта на Матс и гледаше объркано към Паула и Патрик.

– За момента нямаме повече въпроси – каза Патрик, извади визитна картичка и я остави върху подреденото бюро на Лейла. – Обадете се, ако ти или някой от другите се сетите за нещо.

Лейла кима и взе картичката.

– Разбира се.

Патрик и Паула се сбогуваха и излязоха навън, а тежката стоманена врата се затвори зад тях.

– Какво мислиш? – попита Патрик тихо, докато слизаха по стълбите.

– Според мен крие нещо – каза Паула.

– Съгласен съм.

Изражението на Патрик бе мрачно. Налагаше се да се запознаят с „Фристад“ по-отблизо.

8

Фелбака, 1871

Настроението в къщата бе странно още от сутринта. Карл и Юлиан се редуваха да ходят до фара и сякаш страняха от нея. Никой от двамата не я поглеждаше в очите.

Другите като че ли също усещаха заплахата, която витаеше във въздуха. Присъствието им бе по-осезаемо от обикновено, появяваха се внезапно и също така внезапно изчезваха. Удряха се врати, а на втория етаж се чуваха стъпки, които затихваха, щом тя се качеше горе. Знаеше, че искат да й кажат нещо, но не разбираше какво. На няколко пъти усети дихание до бузата си, както и докосване по ръката или рамото. Допирът бе лек като перце и веднага щом изчезнеше, Емели имаше чувството, че си го е въобразила. Но знаеше, че е също толкова истински, колкото чувството, че трябва да избяга оттук.

Загледа се с копнеж към леда. Може би трябваше да си пробва късмета. Веднага щом си го помисли, усети ръка на гърба си, която сякаш я буташе към вратата. Може би това искаха да й кажат? Че трябва да тръгне, докато още има време? Но нямаше смелостта да го направи. Не можеше да си намери място. Обикаляше нервно из къщата, чистеше, шеташе и опитваше да не мисли. Като че отсъствието на злите погледи беше по-зловещо и страшно от самите погледи.

Навсякъде около нея другите се опитваха да привлекат вниманието й. Опитваха да я накарат да се вслуша в тях, но колкото и да се мъчеше, Емели не можеше да ги разбере. Усещаше ръцете, които я докосват, чуваше стъпките, които я следват нетърпеливо където и да отиде. Долавяше прошепнати думи, които се смесваха и ставаха неразбираеми.

Когато настъпи вечерта, Емели трепереше от главата до петите. Знаеше, че Карл скоро ще поеме първата смяна във фара, и бързаше да приготви вечерята. Пържеше солената риба, без да мисли. Тръгна да излива водата от картофите, но ръцете й така се тресяха, че за малко да се попари.

Седнаха на масата и внезапно тя чу трополене на горния етаж. Шумът звучеше все по-силно, с все по-бързо темпо. Карл и Юлиан, изглежда, не го чуваха, но все пак се въртяха неспокойно на кухненския диван.

– Извади пиенето – каза Карл и кимна към шкафа, където държаха алкохола.

Емели не знаеше какво да направи. Макар че често се прибираха от кръчмата пияни като свине, те рядко вадеха бутилката вкъщи.

– Дай пиенето, казах! – повтори Карл и Емели рязко се изправи.

Отвори шкафа и взе бутилката, която беше почти пълна. Сложи я на масата и извади две чаши.

– Ти също ще пиеш – каза Юлиан.

Очите му светеха с блясък, от който я побиваха тръпки.

– Не знам – заекна тя.

Предпочиташе да не пие твърд алкохол. На няколко пъти бе опитвала съвсем малко и реши, че не й харесва.

Карл се изправи раздразнено, извади още една чаша от шкафа и я постави с трясък пред Емели. После я напълни до ръба.

– Не искам...

Гласът й секна и тя усети, че се разтреперва още повече. Все още никой не бе докоснал храната. Вдигна бавно чашата към устата си и отпи.

– До дъно – каза Карл..

Той седна и наля същото количество на себе си и Юлиан.

– До дъно. Сега.

Тропането на горния етаж се чуваше все по-силно. Емели си помисли за леда, който се простираше чак до Фелбака и който можеше да я спаси, само да се бе вслушала, само да се бе осмелила. Но вече беше тъмно и тя не можеше да избяга. Изведнъж усети ръка на рамото си, мимолетно докосване, което й напомни, че не е сама.

Емели вдигна чашата и изпи алкохола. Нямаше избор, беше в капан. Не знаеше защо, но беше така. Бе тяхна пленничка.

Щом видяха празната й чаша, Карл и Юлиан също изпразниха своите. После Юлиан се протегна и й наля, отново до ръба. Малко алкохол даже преля и се стече върху масата. Нямаше нужда да казват нищо, тя знаеше какво искат. Докато пълнеха собствените си чаши, двамата продължиха да се взират в нея и тя осъзна, че каквото и да стане, ще бъде принудена да надига чашата, отново и отново.

След известно време цялата стая сякаш се завъртя и Емели усети как я събличат. Остави ги да го сторят. Крайниците й бяха натежали от алкохола и нямаше сили да се съпротивлява. Тропането на горния етаж се засилваше, докато накрая шумът изпълни цялата й глава. Карл легна върху нея. Последваха болка и мрак. Юлиан я държеше здраво за ръцете и последното, което видя, бяха очите му, изпълнени с омраза.

Беше светло и слънчево петъчно утро. Ерика се завъртя в леглото и прегърна Патрик. Той се бе прибрал късно предната вечер. Тя вече си беше легнала и успя само да измънка сънено „здрасти“, след което отново заспа. Но сега бе будна и копнееше за тялото му, за онази близост, която им се случваше все по-рядко през последните месеци. Понякога се питаше кога ще се завърне трайно в живота им, защото годините се нижеха толкова бързо. Всички й казваха, че е тежко, докато децата са малки, че това се отразява на връзката и партньорите нямат време един за друг. Сега тя самата беше в такъв период, но се съгласяваше с това твърдение само наполовина. Вярно, беше им трудно, когато Мая се роди. Но връзката й с Патрик не се влоши, когато се появиха близнаците. След катастрофата те станаха по-сплотени от всякога и знаеха, че нищо не може да ги раздели. Но близостта все пак й липсваше. А покрай смяната на пелените, храненето и ходенето до детската градина не им оставаше време.

Патрик лежеше с гръб към нея и тя се притисна плътно до него. Това бе една от първите сутрини, когато се будеше сама, а не от детски писъци. Доближи се още по-близо до него и плъзна ръка надолу, под боксерките му. Погали го бавно и усети реакцията му. Още не помръдваше, но Ерика чу как дишането му се промени, стана по-тежко, и разбра, че той също е буден. Наслаждаваше се на топлото чувство, което обля тялото й. Патрик се обърна към нея. Двамата се погледнаха в очите и усетиха гъделичкане в стомасите си. Той започна да я целува бавно по врата. Ерика изстена леко и изви глава, за да може Патрик да стигне до онова така чувствително място зад ухото й.

Ръцете им се спуснаха надолу и той смъкна боксерките си. Тя съблече бързо тениската, с която спеше, а след това със смях свали бикините си.

– Почти съм отвикнал – промърмори Патрик, докато продължаваше да я целува и хапе по врата.

– Мм, трябва да се упражняваме по-често – отвърна тя, извивайки тяло.

Погали го с върховете на пръстите си, при което Патрик я обърна по гръб и тъкмо щеше да легне върху нея, когато от отсрещната стая се чу добре познат звук.

– Уаааа!

Пискливият глас веднага бе последван от втори, след което в коридора се чуха леки стъпки. Мая застана на вратата с палец в устата, хванала любимата си кукла под ръка.

– Бебетата пищят – каза тя, сбърчила дълбоко вежди. – Ставай мамо, ставай татко.

– Да, да, идваме, малко мрънкало такова.

Патрик се изтърколи от леглото с тежка въздишка. Навлече си набързо чифт дънки и тениска и тръгна към детската стая, хвърляйки съболезнователен поглед на Ерика.

Любовните наслади приключиха за сутринта и тя облече домашните си дрехи, които лежаха на пода до леглото. Последва Мая долу в кухнята, където първо приготви закуска за тримата, а след това и бутилки за близнаците. Тялото й още беше топло, но гъделичкащото усещане бързо изчезна.

Щом обаче погледна нагоре и видя Патрик да слиза по стълбите с по едно сънено бебе във всяка ръка, гъделичкането се появи отново. По дяволите, колко беше влюбена в мъжа си.

– Не научихме нищо кой знае колко полезно – каза Патрик, когато всички се събраха. – За сметка на това се появиха няколко нови въпросителни, по които да работим.

– Значи, нямаше повече информация за нападението? – попита Мартин обезсърчено.

– Не, според полицията не е имало други свидетели на случилото се. Единствената им следа били собствените показания на Матс Сверин, че са му се нахвърлили група непознати младежи.

– Струва ми се, че долавям едно „но“? – каза Мартин.

– Говорихме за това, докато идвахме насам – каза Паула. – И двамата имаме чувството, че това не е всичко, и искаме да се задълбаем в тази следа още малко.

– Сигурни ли сте, че това не е загуба на време? – попита Мелберг.

– Нищо не мога да гарантирам, естествено, но смятаме, че си струва да огледаме историята с нападението по-отблизо – каза Патрик.

– А старото работно място на Сверин? – намеси се Йоста.

– Също. Нищо там не буди интерес, но все още не искаме да се отказваме. Говорихме с шефката на организацията и тя изглеждаше разстроена от новината за смъртта на Матс, но не беше... как да се изразя?

– Не изглеждаше съвсем изненадана – допълни Паула.

– И отново говорим просто за усещане – каза Мелберг с дълбока въздишка. – Имайте предвид, че управлението разполага с ограничени ресурси, не можем да се разпиляваме и да правим каквото поискаме. Аз лично смятам, че е загуба на време да ровим в неща от живота на жертвата в Гьотеборг. Дългогодишният ми опит ме е научил, че отговорите често се намират значително по-близо. Трябва например да разгледаме родителите му под лупа. Знаете, че според статистиката, повечето убийства са извършени от някой близък или роднина.

– Мда, но в конкретния случай не мисля, че Гунар и Сигне Сверин представляват особен интерес – възрази Патрик и едва се въздържа да не завърти очи към тавана.

– Във всеки случай не можем да ги отпишем толкова лесно. Човек никога не знае какво се крие в едно семейство.

– За това може и да си прав, но в случая не съм съгласен.

Патрик, застанал облегнат на мивката, скръсти ръце на гърдите си, но реши бързо да смени темата.

– Мартин, Аника, открихте ли нещо вчера?

Мартин погледна Аника, но тъй като тя не каза нищо, той взе думата.

– Не, всичко съвпада. Матс Сверин не е оставил особена следва в регистрите. Никога не се е женил и няма деца. След като е напуснал Фелбака, се е регистрирал на три различни адреса в Гьотеборг, като последният е този на улица „Ерик Далбергсгатан“. Този апартамент все още е на негово име, но го е дал под наем на други хора. Теглил е два заема, един студентски и един за автомобил. Няма забележки по плащанията. От около четири години е собственик на тойота „корола“. – Мартин направи пауза и прегледа записките си. – Трудовите му договори съвпадат с информацията, която имаме. Не е бил осъждан за престъпления. Ами това е, което успяхме да изровим. Ако се съди по обществените регистри, изглежда, Сверин е живял нормален живот, без нищо необичайно.

Аника кимна в знак на съгласие. Бяха се надявали, че ще имат повече информация за споделяне, но откриха само толкова.

– Окей, поне установихме това – каза Патрик. – Но все още ни остава да претърсим апартамента на Матс. Кой знае какво можем да намерим там.

Йоста се прокашля и Патрик го погледна въпросително.

– Да?

– Ами... – започна Йоста.

Патрик сви вежди. Никога не беше на добре, когато Йоста се прокашляше.

– Какво искаше да кажеш?

Не беше сигурен, че иска да чуе това, което колегата му така се затруднява да сподели. А щом Йоста на всичкото отгоре хвърли поглед към Мелберг, коремът на Патрик се сви. Йоста и Бертил не бяха добра комбинация в никое отношение.

– Ами такова... Турбьорн се обади вчера, докато бяхте в Гьотеборг.

Той млъкна и преглътна.

– Да? – подкани го Патрик отново.

Въздържа се да не отиде до него и да го разтърси, за да го накара да изплюе камъчето.

– Турбьорн остави апартамента на наше разположение. И понеже знаем, че не искаш да пилеем време, с Бертил решихме, че можем направо да отидем и да огледаме.

– Какво сте направили?

Патрик се хвана за ръба на мивката и се застави да диша спокойно. Твърде добре си спомняше болката в гърдите и знаеше, че при никакви обстоятелства не бива да се вълнува прекомерно.

– Няма причина да реагираш така – каза Мелберг. – В случай че си забравил, всъщност аз съм шефът тук. Което означава, че съм по-висшестоящ от теб. Така че аз взех решението да отидем в апартамента.

Патрик осъзна, че той има право, но от това не се почувства по-добре. И макар Мелберг да беше началник на хартия, на практика Патрик изпълняваше тази длъжност още откакто Мелберг пристигна от Гьотеборг.

– Открихте ли нещо? – попита той след малко.

– Нищо особено – призна Мелберг.

– Апартаментът приличаше повече на временно жилище, отколкото на дом – каза Йоста. – Почти нямаше лични вещи. Даже бих казал, че изобщо нямаше такива.

– Това е малко странно – каза Патрик.

– Компютърът му го няма – вметна Мелберг лениво и почеса Ернст зад ухото.

– Компютърът му?

Патрик усети раздразнението му да се покачва. Дори не се беше замислил за това. Естествено, че Матс Сверин е имал компютър. Това трябваше да е едно от първите неща, за които да пита експертите. Изруга наум.

– Откъде знаете, че го няма? – продължи той. – Може да е в офиса му. Може би изобщо не е имал компютър вкъщи?

– Изглежда, е имал само един – каза Йоста. – Намерихме кабел за лаптоп в кухнята. Ерлинг потвърди, че Сверин е имал работен компютър, който е носел със себе си.

– Значи, отново си говорил с Ерлинг?

Йоста кимна.

– Отидох там вчера, след като бяхме в апартамента. Той малко се притесни, като разбра, че не се знае къде е компютърът.

– Чудно дали убиецът го е взел със себе си и в такъв случай защо? – отбеляза Мартин. – Между другото, не трябваше ли да открием и мобилния телефон на Сверин? Той също ли липсва?

Патрик отново наруга сам на себе си. Още едно нещо, което беше пропуснал.

– Може би вътре има нещо, което разкрива мотива за убийството и би ни насочило към убиеца – каза Мелберг. – Само да намерим компютъра и готово.

– Да не вадим прибързани изводи – каза Патрик. – Нямаме представа къде може да бъде компютъра и кой го е взел. На всяка цена трябва да го намерим, както и мобилния телефон. Но дотогава ще изчакаме със заключенията.

– Ако го намерим – каза Йоста, но после лицето му грейна. – Ерлинг каза, че Сверин е бил малко разтревожен за нещо, свързано със сметките. Щял е да се срещне с Андерш Беркелин, който отговаря за финансите на „Бадис“. Компютърът може да е останал при него. Работили са заедно по проекта, така че не е невъзможно да го е оставил там, нали?

– Йоста, ти и Паула ще отидете да говорите с него. С Мартин ще отидем до апартамента, искам лично да го огледам. Нали днес трябва да получим доклада на Турбьорн?

– Точно така – потвърди Аника.

– Добре тогава. Бертил, ще държиш ли нещата тук под контрол?

– Естествено – каза Мелберг. – То се подразбира. И нали не сте забравили за утре?

– Утре?

Останалите се обърнаха учудени към него.

– Да, ВИП поканата за „Бадис“. Трябва да сме там в десет и половина.

– Наистина ли сега е моментът за това? – каза Патрик. – Реших, че сме го отложили, защото имаме малко по-важна работа за вършене.

– Добруването на града и общината винаги са на първо място – отвърна Мелберг и се изправи. – Ние даваме важен пример на общността и участието ни в местни проекти не бива да бъде подценявано. Така че среща пред „Бадис“ утре в десет и половина.

Последва примирен шепот. Знаеха кога е безсмислено да се спори с Мелберг. А и двучасова почивка с масажи и други укрепващи тялото и духа процедури можеше пък да направи чудеса за работния процес.

– Проклети стълби.

Йоста спря по средата на изкачването.

– Можехме да заобиколим и да паркираме направо горе – каза Паула, докато го чакаше.

– Защо не ми каза по-рано? – каза Йоста и си пое още няколко глътки въздух, преди да продължи.

Тази година не бе успял да играе достатъчно голф, за да подобри физическата си форма. А и трябваше да признае, макар и неохотно, че възрастта също си казваше думата.

– Патрик не остана много доволен, че сте влизали в апартамента.

По пътя бяха избягвали въпроса, но Паула вече не можеше да се сдържи. Йоста изсумтя.

– Ако си спомням правилно, Хедстрьом не е началникът на управлението.

Паула не каза нищо и след известно мълчание Йоста въздъхна.

– Окей, може би не беше добра идея да ходим там, без дори да му кажем. Понякога на нас, старите кучета, ни е трудно да приемем, че младото поколение поема щафетата. Опитът и годините са на наша страна, но те сякаш не струват пукната пара.

– Мисля, че се подценяваш. Патрик винаги се изказва положително за теб. Виж, за Мелберг...

– Така ли?

Йоста явно бе приятно изненадан и Паула се надяваше, че благородната й лъжа няма да бъде разкрита. Йоста не допринасяше кой знае колко към разследванията и не може да се каже, че Патрик го засипваше с похвали. Но беше добър човек и се опитваше да помага. Нямаше да навреди, ако Паула го насърчи малко.

– Да, Мелберг е единствен по рода си – каза Йоста и пак спря, щом стигнаха върха на дългото стълбище. – А сега да видим що за хора работят тук. Слушал съм много за проекта, но трябва да си твърде специален, за да можеш да си сътрудничиш с Ерлинг.

Той поклати глава, обърна се с гръб към „Бадис“ и се загледа в спокойното море. И днес беше красив ден, предвестник на лятото. Тук-там се виждаше зеленина, но сивите скали преобладаваха.

– Не може да се отрече, че гледката е поразителна – каза той и думите му прозвучаха необичайно философски.

– Да, безспорно е красиво. Мястото е несравнимо. Странно, че толкова дълго време беше занемарено.

– Въпрос на пари, то е ясно. Сигурно е струвало милиони да го реставрират. Хотелът на практика се разпадаше. Не мога да отрека, че резултатът е добър, но въпросът е каква част от сметката ще платим с данъците си.

– Ето това е обичайният Йоста. За миг се бях притеснила за теб.

Паула се усмихна и тръгна към входа. Беше нетърпелива да започнат.

– Ехо? – викнаха те, щом влязоха.

След минутка към тях се зададе висок мъж с нещо запомнящо се във външния вид. Светлата му коса беше прилично подстригана, очилата му бяха най-обикновени, здрависването му – съвсем нормално. Паула си помисли, че вероятно би й било трудно да го разпознае, ако го срещне отново на улицата.

– Говорихме по-рано по телефона.

Паула представи себе си и Йоста и те се настаниха на една от масите в столовата, където имаше оставен лаптоп и разпръснати около него документи.

– Приятен офис – каза тя и се огледа.

– Имам малък кабинет отзад – каза Андерш Беркелин и махна с ръка в неопределена посока. – Но се чувствам по-добре, като работя тук, не е толкова клаустрофобично. Щом отворим, ще трябва да изпълзя обратно в дупката си.

Той се усмихна и усмивката му също беше съвсем премерена.

– Имате някои въпроси за Матс, доколкото разбирам? – каза той, затвори капака на лаптопа и вдигна поглед към тях. – Случилото се е просто ужасно.

– Да, изглежда всички са го харесвали – каза Паула и отвори бележника си. – От самото начало ли работехте заедно по проекта „Бадис“?

– Не, едва откакто го назначиха в общината преди няколко месеца. Преди това там беше бъркотия, така че ние трябваше да поемем голяма част от работата. Матс беше като божи дар.

– Сигурно му е било необходимо известно време да навлезе в материята? Такъв голям проект трябва да е доста сложен?

– Не, всъщност нещата не са чак толкова сложни. Има двама инвеститори. Общината и ние, което ще рече, сестра ми и аз. Разделяме си разходите по равно и така ще делим и приходите.

– Колко време смятате, че ще отнеме, докато излезете на печалба? – попита Паула.

– Стремяхме се прогнозите ни да са максимално реалистични. Никой не печели, ако тръгнем да строим въздушни кули. Очакваме да сме стигнали the break-even point след около четири години.

– Брейк-ивън…? – попита Йоста.

– Обектът да се е изплатил – поясни Паула.

– Аха.

Йоста се почувства малко глупаво и се засрами заради оскъдните си познания по английски. Вярно, беше прихванал някои неща от всички състезания по голф, които гледаше по спортните канали, но термините, които знаеше, не бяха от голяма полза извън света на голфа.

– В какво се състоеше сътрудничеството ви с Матс? – попита Паула.

– Сестра ми и аз се грижим за всички практически детайли тук, координираме ремонтите, назначаваме персонал, накратко казано, движим работата. След това пращаме на общината сметките за тяхната част от разходите. Задачата на Матс беше да се погрижи фактурите да се изплащат. Естествено, освен това обсъждахме приходите и разходите по проекта. Общината също имаше какво да каже.

Андерш побутна очилата си нагоре. Сините му очи гледаха неопределено иззад стъклата.

– Имали ли сте някакви неразбирателства?

Паула си водеше бележки, докато разговаряха, и бързо бе запълнила една страница с на пръв поглед нечетливи драсканици.

– Зависи какво се има предвид под неразбирателства – каза Андерш и сключи ръце на масата пред себе си. – Не бяхме на едно мнение за всичко, но Матс и аз водехме качествен и конструктивен диалог дори когато гледахме различно на някои въпроси.

– И никой друг не е имал проблеми с него? – попита Йоста.

– По проекта? – отвърна Андерш и го изгледа сякаш въпросът е абсолютно нелеп. – Не, изобщо. Единствено различията, които имахме ние двамата, но те бяха свързани с дребни детайли. Нищо толкова сериозно, че... не, наистина.

Той поклати твърдо глава.

– Според Ерлинг Ларшон Матс е щял да мине оттук миналия петък и да говори с теб за нещо, което го е притеснявало. Мина ли? – попита Паула.

– Да, дойде за малко. Остана около половин час. Но според мен е преувеличение да се каже, че е бил притеснен. Някои цифри не съвпадаха и трябваше да нанесем леки корекции в прогнозата, но това не е нищо необичайно. Оправихме всичко за нула време.

– Има ли някой тук, който може да потвърди това?

– Не, само аз бях тук. Той пристигна доста късно, около пет. Идваше направо от работа, струва ми се.

– Помниш ли дали носеше компютъра си?

– Матс винаги го носи със себе си, така че със сигурност е бил с него и в петък. Да, спомням си, че носеше чантата си.

– И не го е забравил? – каза Паула.

– Не, иначе щях да забележа. Защо? Да не би лаптопът му да го няма?

Андерш ги погледна притеснено.

– Все още не знаем – отговори Паула. – Но ако изскочи, ще сме благодарни, ако се свържеш с нас възможно най-бързо.

– Естествено. Но във всеки случай, както ви казах, не го е оставял тук. Обаче за нас също не би било приятно, ако компютърът му е изгубен. Всички данни за проекта „Бадис“ са вътре.

Той отново вдигна очилата си до основата на носа.

– Да, разбирам – каза Паула и се изправи, а Йоста прие това като знак да стори същото. – Обади ни се, ако се сетиш за нещо друго.

Тя остави визитната си картичка, а Андерш я взе и я пъхна във визитника, който извади от джоба си.

– Ще го направя – каза той и ги изпрати със светлосиния си поглед, докато отиваха към вратата.

Ами ако ги откриеха тук? Странно, но тази мисъл не й бе хрумвала досега. Винаги се бе чувствала в безопасност на острова, но сега осъзна, че стига да поискат, лесно могат да я открият тук.

Изстрелите все още отекваха силно в паметта й. Спомняше си как прогърмяха в спокойната нощ, след което отново настана тишина. А тя избяга, взе Сам и остави хаос и разруха след себе си. Остави Фредрик.

Хората, с които той си имаше работа, можеха да я намерят. Но в същото време Ани разбираше, че няма друг избор, освен да остане тук и да чака или да я открият, или да я забравят. Знаеха, че е слаба. В техните очи тя беше просто един от аксесоарите на Фредрик, красиво бижу, сянка, която дискретно се грижеше чашите и хумидора¹⁴ да са пълни. За тях тя не беше истински човек и сега това можеше да се окаже от полза за нея. Нямаше причина да преследват една сянка.

¹⁴ Хумидор е специална кутия за пури, в която се поддържа определена влажност на въздуха. – Б. пр.

Ани излезе на слънце и опита да си внуши, че е в безопасност. Но съмнението оставаше. Тя заобиколи къщата, загледана отвъд водата и островите, към сушата. Може би някой ден щеше да се появи лодка и тя и Сам щяха да се окажат приклещени като в капан за плъхове. Седна на пейката и чу как дъската изпука под тежестта й. Вятърът и солта не се отразяваха добре на дървото и старата пейка се беше облегнала уморено на стената на къщата. Много неща на острова имаха нужда от поправка. Но за сметка на това няколко цветя в лехата упорито продължаваха да растат. Най-добре си спомняше ружите. Когато беше малка и майка й се грижеше с нежност за растенията, ружите изпълваха целия заден край на лехата. Сега се подаваха само няколко самотни стъбла и тепърва предстоеше да се разбере какъв цвят са. Розите също не бяха цъфнали, но Ани се надяваше, че оцелелите са от сорта, който обичаше най-много – светлорозовия. Всички билки, които майка й отглеждаше, бяха измрели отдавна. Само няколко стръка див лук свидетелстваха, че някога тук имаше градина, която ухаеше прекрасно, щом прокараш ръка по растенията.

Ани се изправи и погледна вътре през прозореца. Сам лежеше на една страна, с гръб към нея. Напоследък спеше дълго сутрин и нямаше причина да го изтръгва от леглото. Може би спането и сънищата щяха да му дадат това, от което се нуждае, за да зараснат раните.

Тя внимателно седна на пейката. Ритмичният шум на вълните, които се плискаха в скалите, прогони притеснението й. Намираха се на Грошер, тя беше просто сянка и никой нямаше да ги потърси тук. Бяха в безопасност.

– Мама не може ли днес? – попита Патрик.

Говореше по телефона и взе острия завой при Мьорхулт с твърде висока скорост.

– Утре следобед? Добре, какво да се прави, значи утре. Целувки, чао.

Той приключи разговора и Мартин го погледна въпросително.

– Мислех да взема Ерика и да отида да говоря с Ани Вестер, някогашната приятелка на Сверин. Според родителите му Матс е смятал да я посети, но не знаят дали го е направил.

– Не можеш ли просто да се обадиш и да я питаш?

– Бих могъл, разбира се. Но обикновено постигаш по-добър резултат, когато се срещнеш с някого очи в очи. А искам да говоря с колкото се може повече хора, които са познавали Матс, дори и да е било отдавна. Засега той си остава загадка. Трябва да науча повече за него.

– А защо Ерика ще идва с теб?

Спряха на паркинга пред блока и Мартин с облекчение слезе от колата.

– Беше в един клас с Ани. И с Матс.

– Вярно, чух за това. Да, може би е добра идея и тя да присъства. Може да накара Ани да се отпусне повече.

Тръгнаха нагоре по стълбите и спряха пред вратата на апартамента на Матс Сверин.

– Да се надяваме, че Мелберг и Йоста не са разхвърляли твърде много – каза Мартин.

– Друго не ни остава.

Патрик не си правеше големи илюзии, че колегите му са били особено внимателни. Поне не и Мелберг. Йоста понякога проявяваше необходимата компетентност.

Влязоха вътре и внимателно минаха покрай засъхналото петно кръв в антрето.

– Някой трябва да се погрижи за това после – каза Мартин.

– За съжаление, почистването май се пада на родителите на жертвата. Дано да има кого да помолят за помощ. На никого не бива да се налага да търка кръвта на детето си от пода.

Патрик влезе в кухнята.

– Ето го кабела, за който спомена Йоста. Чудя се дали той и Паула са намерили компютъра. Но ако бяха, щяха да се обадят – говореше си сам той.

– Защо Сверин би оставил лаптопа в „Бадис“? – каза Мартин. – Не, готов съм да се обзаложа, че човекът, който го е застрелял, е взел компютъра.

– Изглежда поне, че Турбьорн и екипът му са взели отпечатъци от кабела, така че може и да има резултат, когато приключат с анализа.

– Надяваш се на небрежен убиец?

– За щастие, такива ги има много.

– Но като че ли станаха по-внимателни, откакто по телевизията започнаха да дават всички ония предавания за престъпления и съдебна медицина. В днешно време всеки втори джебчия знае основното за пръстовите отпечатъци и анализа на ДНК.

– Така е, но винаги ще има идиоти.

– В такъв случай, дано да си имаме работа с идиот – каза Мартин и отиде във всекидневната. – Разбирам какво е имал предвид Йоста.

Патрик все още стоеше по средата на кухнята.

– За кое?

– За това, че апартаментът създавал впечатление за временно жилище. Наистина изглежда страшно безлично. Няма вещи, които да говорят за миналото на Матс, по рафтовете няма снимки или украшения, само купчина специализирана литература.

– Нали това казвам, Матс е загадка – каза Патрик и влезе във всекидневната.

– Е, може просто да е бил по-затворен. Кое му е толкова мистериозното? Някои хора са по-потайни от други. Според мен не е толкова странно, че на работа не е говорел за момичета и такива неща.

– Само по себе си не е – каза Патрик, обикаляйки бавно из стаята. – Но той, изглежда, не е излизал с приятели, имал е напълно безличен дом, както сам казваш, премълчал е информация за тежкото нападение, на което е станал жертва...

– Но нямаш доказателства за това последното, нали?

– Не, нямам. Но нещо не е наред. И е намерен застрелян в собствения си апартамент. Имам предвид, че обикновения Свенсон¹⁵ не го застрелват. Уредбата и телевизора са си на мястото, така че ако става дума за грабеж, значи си имаме работа или с много некадърен, или с много мързелив крадец.

¹⁵ В Швеция фамилията Свенсон се е превърнала в нарицателно за средностатистическия шведски гражданин. – Б. пр.

– Но компютърът липсва – отбеляза Мартин, докато отваряше едно от чекмеджетата на телевизионния шкаф.

– Да, но... ох, просто интуицията ми говори.

Патрик влезе в спалнята и започна да оглежда. Беше съгласен с всичко, което казваше Мартин. Нямаше доказателства, които да подкрепят чувството, което разяждаше стомаха му. То му казваше, че има нещо под повърхността и на него се пада да го изкара наяве.

Прекараха един час в щателно претърсване на целия апартамент, след което стигнаха до същото заключение като Йоста и Мелберг предния ден. Там нямаше нищо. Апартаментът спокойно можеше да мине за някое от помещенията в мебелния салон на ИКЕА. Макар че дори те бяха по-уютни от дома на Матс Сверин.

– Ще тръгваме ли? – попита Патрик с въздишка.

– Ами да, няма какво друго да правим. Дано Турбьорн има повече успех.

Патрик заключи апартамента. Беше се надявал, че ще намерят нещо интересно, което да ги насочи нанякъде. Но вместо това продължаваше да разполага единствено със собствените си неясни подозрения, а дори самият той не смееше да разчита напълно на тях.

– Обяд в „Лила Берит“? – попита Мартин, щом се качиха в колата.

– Звучи добре – каза Патрик без особен ентусиазъм и даде на заден.

Вивиан отвори предпазливо вратата на столовата и се приближи до Андерш, който настървено чукаше по клавиатурата.

– Какво искаха?

Тя седна срещу него. Паула бе седяла на същия стол и той още беше топъл.

– Питаха за Матс и сътрудничеството ни. Чудеха се дали компютърът му не е тук – отговори той, без да я поглежда.

– Ти какво им каза? – попита Вивиан и се надвеси над масата.

– Възможно най-малко. Че сме работили добре заедно и че компютърът му не е тук.

– А ако е тук... – започна тя, но се поколеба, преди да продължи. – Това ще ни засегне ли по някакъв начин?

Андерш поклати глава и погледна сестра си за пръв път, откакто беше седнала до него.

– Не и ако го предотвратим. Той беше тук в петък. Говорихме малко и изгладихме някои проблеми. Когато приключихме, той си тръгна и оттогава никой от нас не го е виждал. Това е всичко, което трябва да знаят.

– Казваш го, сякаш е съвсем просто – каза Вивиан.

Усещаше как в нея се насъбира тревога. Тревога и въпроси, които не смееше да зададе.

– Просто е.

Андерш отговори лаконично, без да остави гласа си да разкрие чувствата му. Но Вивиан добре познаваше брат си. Знаеше, че въпреки уверения поглед на сините очи зад очилата той е притеснен. Просто не искаше да го покаже пред нея.

– Струва ли си? – попита тя накрая.

Той я погледна учуден.

– Нали това се опитвах да ти кажа онзи ден, но ти не искаше да слушаш.

– Знам – каза тя, вдигна ръка и нави един рус кичур около показалеца си. – Всъщност не изпитвам колебания, просто ми се иска всичко да приключи, за да можем най-накрая да си починем.

– Мислиш ли, че това някога ще стане? Може би сме толкова повредени, че никога няма да намерим това, което търсим?

– Не говори така – каза тя рязко.

Той току-що бе изказал забранените мисли, които се въртяха и в нейната глава в моменти на слабост. Мислите, които я терзаеха, докато лежеше в мрака, малко преди да заспи.

– Не бива да го изричаме, нито дори да си го помисляме – натърти тя повторно. – Винаги сме теглили късата клечка, борили сме се за всичко, не сме получавали нищо гратис. Заслужаваме това тук.

Вивиан се изправи така рязко, че столът й падна назад и се приземи с трясък на пода. Тя не го вдигна и избяга в кухнята. Там имаше с какво да се занимава, така че да не се отдава на размисли. С разтреперани ръце се зае да преглежда хладилници и килери, за да се увери, че имат всичко необходимо за утрешната закрита премиера.

Мете от съседния апартамент любезно предложи да гледа децата за няколко часа. Не че Маделейн имаше някаква конкретна работа. За разлика от повечето хора, нейният живот не беше изпълнен с ежедневните занимания и задачи, за които така копнееше. В случая просто искаше за малко да остане сама със себе си.

Разхождаше се бавно по „Стрьогет“¹⁶, в посока към „Конгенс Нюторв“¹⁷. Магазините изкушаваха със стоки за наближаващото лято. Дрехи, бански, шапки, сандали, бижута и играчки за къпане. Всички онези неща, които нормалните хора с нормален живот пазаруваха, без да се замислят какъв късмет са извадили. Не че беше неблагодарна, напротив, безкрайно се радваше да се намира в чужд град, който й предлага нещо неизпитвано от толкова много години. Сигурност. И обикновено сигурността й стигаше, но понякога, като днес например, копнееше отчаяно просто да бъде нормална. Не искаше лукс или купища ненужни вещи, които просто да заемат място. Копнееше обаче да може да си позволи малките ежедневни неща като това да отиде да си купи бански, защото през уикенда ще води децата на басейн. Или пък да влезе в БР¹⁸ и да купи завивки със Спайдърмен на Кевин, просто защото знаеше, че той ще спи по-добре, ако дели леглото си със своя идол. Вместо това трябваше да рови из джобовете си за достатъчно датски крони, за да плати билета за автобуса до града. В това нямаше нищо нормално, но поне беше в безопасност. Макар и за момента да го знаеше само с ума си, не и със сърцето си.

¹⁶ Пешеходна търговска улица в центъра на Копенхаген, една от най-дългите такива в Европа, както и популярна туристическа дестинация. – Б. пр.

¹⁷ Голям площад в единия край на „Стрьогет“. – Б. пр.

¹⁸ Датска верига магазини за детски играчки, популярна в Северна Европа. – Б. пр.

Влезе в „Илум“ и се насочи уверено към сладкарското отделение. Там миришеше толкова хубаво на шоколад и прясно изпечени лакомства. За малко да й потекат лигите, когато видя виенските хлебчета с шоколад. Засега не гладуваха. А и съседите бяха разбрали какво е положението, защото понякога им носеха вечеря, под предлог че са сготвили твърде много. Наистина не можеше да се оплаче, но така й се искаше да отиде при момичето зад щанда, да посочи сладкишите и да каже: „Три виенски хлебчета с шоколад, моля“. Или още по-добре: „Шест виенски хлебчета с шоколад, моля“. Така че да могат наистина да се натъпчат и лакомо и невъздържано да излапат по два сладкиша, след което, вече преяли, да оближат шоколада от пръстите си. Особено на Вилда това много би й харесало. Винаги е била истински унищожител на шоколад. Харесваше дори бонбоните с черешов ликьор в кутиите „Аладин“¹⁹. Никой друг не ги искаше, но Вилда ги ядеше с такава блажена усмивка, че Маделейн не можеше да й се нарадва. Той винаги носеше шоколад на Вилда и Кевин.

¹⁹ Кутия с тринайсет различни вида пралини. – Б. пр.

Маделейн прогони тези мисли от главата си. Не биваше да мисли за него. Ако го направеше, тревогата й щеше да се засили дотолкова, че да не може да диша. Излезе бързо от „Илум“ и продължи надолу към крайбрежния район Нюхаун. Щом видя водата, Маделейн усети, че вече диша по-леко. Вперила поглед в хоризонта, тя бавно мина през красивия старинен квартал. Уличните кафенета бяха пълни с хора, а горди собственици търкаха и лъскаха лодките си. От другата страна на морето бяха Швеция и Малмьо. Дотам имаше лодки, кажи-речи, на всеки час, а ако предпочита, човек можеше да мине по моста с влак или кола. Швеция бе толкова близо, но и толкова далеч. Може би никога нямаше да могат да се върнат там. При тази мисъл в гърлото й се образува буца. Изненада се колко много й липсва родината. Не беше се преместила много далече, а и Дания приличаше измамно много на Швеция. Но все пак имаше доста разлики, а и семейството и приятелите й ги нямаше тук. Въпросът беше дали някога ще може да ги види отново.

Обърна се с гръб към водата, сви рамене и тръгна бавно обратно към града. Беше потънала дълбоко в размисли, когато усети нечия ръка на рамото си. Паникьоса се. Дали я бяха открили? Дали той я беше открил? Обърна се с писък, готова да удря, дращи и хапе, каквото и да е. Видя срещу себе си уплашено лице.

– Извинявам се, ако съм те уплашил.

Дебелият възрастен мъж изглеждаше така, сякаш ще получи инфаркт.

– Изпусна си шала. Викнах, но не се обърна.

– Извинявай, извинявай – заекна тя и за ужас на мъжа заплака с глас.

Без да каже дума повече, Меделейн побягна към най-близкия автобус, който щеше да я отведе у дома. Трябваше да се прибере при децата си, да усети топлите им тела и ръцете им около врата си. Това все още беше единственото нещо, което я караше да се чувства в безопасност.

– Пристигна докладът на Турбьорн – каза Аника веднага щом Патрик и Мартин влязоха през вратата.

Патрик така беше преял, че едва дишаше. Бе излапал прекомерно голяма порция паста в „Лила Берит“.

– Къде е? – попита той и тръгна към коридора.

– На бюрото ти.

Патрик забърза натам, следван от Мартин.

– Сядай – каза той и посочи стола пред бюрото.

Самият той седна на собствения си стол и започна да чете документа, оставен от Аника. Мартин изглеждаше така, сякаш му се иска да изтръгне листовете от ръцете на Патрик.

– Какво пише? – попита той след няколко минути, но Патрик само махна с ръка и продължи да чете.

След, както се стори на Мартин, непоносимо дълго време, Патрик остави доклада с разочаровано изражение.

– Нищо?

– Не, поне не нищо ново.

Патрик си пое дълбоко въздух, облегна се назад и сключи ръце на тила си. Двамата помълчаха известно време.

– Никакви следи?

Мартин разбра какъв ще е отговорът още щом попита.

– Ако искаш, го прочети сам, но на мен поне така ми се струва. Странно, но отпечатъците от апартамента принадлежат единствено на самия Матс Сверин. По дръжката на входната врата и по звънеца има и други, една част от които вероятно са на Сигне и Гунар. Един от тях се появява и на дръжката от вътрешната страна на вратата, така че може да принадлежи на убиеца. В такъв случай можем да го използваме, за да свържем евентуален заподозрян с местопрестъплението, но тъй като отпечатъкът го няма в регистъра, засега не ни е от полза.

– Аха. Значи само толкова. Да се надяваме, че Педерсен ще ни каже нещо повече в четвъртък – каза Мартин.

– Не знам какво ново би могъл да ни съобщи. Всичко изглежда много просто. Някой го е застрелял в тила и си е тръгнал. Извършителят сякаш изобщо не е влизал в апартамента. Или поне старателно е заличил следите си.

– В доклада пише ли нещо по въпроса? Избърсани дръжки или нещо такова?

Мартин прозвуча една идея по-обнадеждено.

– Добра идея, но не мисля...

Патрик не довърши изречението и отново запрелиства доклада. След като прегледа страниците, той поклати глава.

– Изглежда, че не. Има отпечатъци от Сверин на местата, където може да се очаква: дръжки на врати и шкафове, около мивката и така нататък. Като че ли няма специално почистени повърхности.

– Това означава, че убиецът не е влизал по-навътре от антрето.

– Да. И за жалост, означава също, че все още не знаем дали е бил някой близък на Матс, или пък напълно непознат. На вратата може да е позвънил както някой от приятелския му кръг, така и съвсем случаен човек.

– Но все пак е бил достатъчно сигурен в човека, на когото е отворил, щом му е обърнал гръб.

– Зависи от гледната точка. Може пък да се е опитвал да избяга от човека на вратата.

– Имаш право – каза Мартин и двамата отново замълчаха. – Какво ще правим сега?

– Да, това е въпросът – каза Патрик, изправи гръб и прокара ръка през косата си. – Претърсването на апартамента не даде резултат. Разпитите също, както и докладът на експертите. А и вероятността Педерсен да открие нещо е много малка. Така че какво да правим сега?

Необичайно беше за Патрик да е до такава степен обезсърчен, но имаше толкова малко следи, по които да тръгнат, толкова малко неща, които да разровят. Патрик се ядоса на себе си. Трябваше да има нещо, което не знаят за Матс Сверин, и то беше от решаваща важност за разследването. Обикновените хора наистина не ги застрелват току-така. Трябваше да има причина да свършиш убит в собствения си апартамент. Нещо им убягваше и Патрик нямаше да се предаде, преди да разбере какво.

– Ще дойдеш с мен до Гьотеборг в понеделник. Отново ще посетим „Фристад“ – каза той.

Мартин грейна.

– Чудесно. С удоволствие ще дойда, знаеш го.

Той се изправи и тръгна към вратата. Патрик почти се засрами, когато видя колко се зарадва колегата му. Даде си сметка, че донякъде го е пренебрегвал.

– Вземи доклада със себе си – каза той, преди Мартин да излезе. – Най-добре и ти да го прочетеш, в случай че съм пропуснал нещо важно.

– Окей.

Мартин се протегна ентусиазирано към папката.

Когато излезе от стаята, Патрик се усмихна на себе си. Днес поне беше зарадвал някого.

Часовете се влачеха безкрайно бавно. Двамата със Сигне се движеха мълчаливо из къщата. Нямаха какво да си кажат, дори не смееха да отворят уста от страх да не освободят писъците, които се криеха вътре в тях.

Беше опитал да я накара да хапне малко. Преди все Сигне беше тази, която се вайкаше и ги приканваше да ядат повече. Сега Гунар на свой ред правеше сандвичи, режеше ги на мънички парченца и се мъчеше да я убеди да ги изяде. Тя правеше каквото може, но Гунар виждаше как хапките се задържат в устата й и как й се повдига. Накрая не издържа, не можеше да гледа собствения си поглед отразен в нейния от другата страна на масата.

– Ще отида да видя лодката. Няма да се бавя много – каза той.

Сигне с нищо не показа, че го е чула. Гунар си облече якето, без да бърза. Вече беше късен следобед и слънцето стоеше ниско над хоризонта. Зачуди се дали някога ще може отново да се радва на залеза. Дали някога изобщо ще почувства нещо.

Пътят, по който минаваше, му бе добре познат, но същевременно и чужд. Нищо не беше както преди. Дори ходенето му се струваше необичайно. Нещо, което преди бе съвсем естествено, сега му изглеждаше изкуствено и сковано, сякаш се налагаше да казва на мозъка си да придвижи единия крак пред другия. Съжали, че не беше взел колата. До Мьорхулт имаше немалко път и той забелязваше как го гледат хората, които среща. Някои, мислейки си, че не ги е видял, дори пресичаха улицата, за да не се налага да спират и да си говорят с него. Не знаеха какво да кажат. А Гунар не знаеше какво да отговори, така че може би беше по-добре, че се отнасят с него като с прокажен.

Лодката се намираше при Бадхолмен. Имаха я от много години и той по навик насочи краката си надясно по малкия каменен мост. Беше изцяло потънал в собствения си свят и преди да стигне до мястото на лодката, не забеляза, че нея я нямаше. Гунар се огледа объркано. Трябваше да е тук, както винаги. Малка дървена моторница със син навес. Продължи нататък, чак до края на понтоните. Можеше пък да е била преместена по някаква непонятна нему причина. Или пък да се е отвързала и водата да я отнесла някъде между другите лодки. Но напоследък имаше пълно безветрие, а Мате винаги връзваше лодката старателно. Гунар извади мобилния си телефон.

Патрик тъкмо бе влязъл през вратата на дома си, когато се обади Аника. Той стисна телефона между ухото и дясното си рамо, за да може едновременно с това да вдигне Мая, която се затича към него с разперени ръце.

– Извинявай, какво каза? Лодката я няма? – попита той и сбърчи чело. – Да, вкъщи съм, но мога да отида да погледна. Не, няма проблеми, ще се заема.

Остави Мая на пода, за да прекрати разговора, после я хвана за ръка и двамата отидоха в кухнята, където Ерика приготвяше две бутилки под радостните възклицания на момчетата, които седяха на масата в бебешките си чанти. Патрик се наведе напред и ги целуна по веднъж, след което се доближи до съпругата си и целуна и нея.

– Здрасти, с кого говори? – каза Ерика и сложи бутилките в микровълновата.

– С Аника. Пак трябва да изляза, но само за малко. Изглежда, лодката на Гунар и Сигне е била открадната.

– О, не – възкликна Ерика, обърна се и погледна Патрик. – Кой би направил такова нещо точно сега?

– Нямам представа. Според Гунар вероятно Матс я е използвал за последно, когато е ходил да посети Ани. Малко е странно точно тяхната лодка да изчезне.

– Добре, тръгвай – каза тя и го целуна по устата.

– Веднага се връщам – каза той и тръгна към вратата.

Твърде късно се сети, че Мая ще започне да се тръшка, ако той потегли веднага след като се бе прибрал. Но си внуши гузно, че Ерика все ще се справи със ситуацията. Пък и скоро щеше да се върне.

Гунар го чакаше при Бадхолмен, от другата страна на каменния мост.

– Не разбирам къде може да се е дянала лодката.

Той повдигна шапката си, за да се почеше по темето.

– Възможно ли е просто морето да я е отнесло? – попита Патрик и последва Гунар до празното място.

– Ами не мога да твърдя нищо със сигурност, освен че лодката не е тук – отвърна той, но после поклати глава. – Мате винаги се стараеше да я завързва стабилно, научи се да го прави още като малък. Нито пък е имало някаква буря, така че ми е трудно да си представа, че просто се е отвързала. – Той отново поклати глава. – Някой трябва да я е откраднал. Но не разбирам за какво им е старата моторница.

– Ами все струва някоя и друга крона – каза Патрик и клекна до водата, огледа мястото на лодката и пак се изправи. – Ще докладвам веднага, щом отида в управлението. Но като начало ще проверим дали има някой в Бреговата охрана. Ако правят обиколка, можем да им кажем да си отварят очите.

Гунар не отговори, а просто последва Патрик обратно към моста. Двамата изминаха мълчаливо краткия път покрай рибарските колиби и стигнаха до мястото на кея, където се намираха офисът и лодките на Бреговата охрана. Там като че ли нямаше никого, а щом Патрик дръпна вратата, офисът се оказа заключен. Но после видя нещо да помръдва зад прозорците на най-малката лодка, „Моята Луис“, затова отиде и почука на стъклото. На кърмата се появи мъж и Патрик разпозна Петер, който им бе помогнал през онзи злощастен ден в морето, след като една от участничките в риалити шоуто бе убита.

– Здрасти, с какво мога да ви услужа?

Той се усмихна и избърса ръцете си в една кърпа.

– Търсим една изчезнала лодка – каза Патрик и посочи към мястото, откъдето бяха дошли. – Лодката на Гунар. Не е там, където би трябвало да бъде, и не знаем къде е изчезнала. Помислехме си, че може да се огледате за нея, като излезете в морето?

– Чух за случилото се – каза Петер бавно и кимна на Гунар. – Моите съболезнования. Естествено, че ще помогнем. Мислите ли, че може сама да е отплавала? В такъв случай едва ли е стигнала далеч. Би трябвало да се насочи към града, не към морето.

– Не, по-скоро смятаме, че е била открадната – каза Патрик.

– Разбирам, понякога хората са ужасни – каза Петер и поклати глава. – Гунар, ти имаше дървена моторница, нали? Със син или зелен навес?

– Със син. На кърмата пише „София“ – отговори той и се обърна към Патрик. – Като млад бях влюбен в София Лорен. А когато срещнах Сигне, си помислих, че тя страшно прилича на нея. Така че кръстих лодката „София“.

– Добре тогава – каза Петер. – След малко ще правя обиколка и обещавам специално да се оглеждам за „София“.

– Благодаря – каза Патрик и погледна замислено Гунар. – Сигурен ли си, че Матс е ползвал лодката последен?

– Не, чак сигурен не съм – отвърна Гунар, провлачвайки думите. – Но той каза, че ще отиде да види Ани, затова предположих...

– Кога си виждал лодката за последно, ако приемем, че Матс не я е взимал?

Петер се беше прибрал в каютата, за да продължи приготовленията си, така че Гунар и Патрик стояха сами на кея.

– Ами миналата сряда. Но трябва просто да питате Ани. Не сте ли говори още с нея?

– Мислим да отидем утре. Тогава ще я питам.

– Добре – каза Гунар беззвучно, но след това се сепна. – Боже господи, значи, тя още не знае. Не се сетихме да й се обадим. Ние не...

Патрик сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

– Имате достатъчно неща на главата. Аз ще й съобщя утре, не се притеснявай.

Гунар кимна.

– Искаш ли да те откарам до вас? – попита Патрик.

– Да, ще съм ти благодарен – каза Гунар с облекчение и последва Патрик до колата. Мълчаха през целия път до Мьорхулт.

9

Фелбака, 1871

Ледът започваше да пука. Априлското слънце бавно го топеше, а на острова се появяваха мънички туфи зеленина между скалите. Споменът за случилото се беше неясен. Помнеше бегло въртящия се таван, болката и лицата им. Но понякога преживяваше ужаса повторно с такава острота, че чак се задъхваше.

Никой от двамата не споменаваше случката. Нямаше нужда. Беше чула Юлиан да казва на Карл, че ако имат късмет, сега баща му щял да получи това, което иска. Не беше трудно да се досети, че всичко това беше свързано с писмото, което пристигна, но това не облекчаваше срама и унижението. Бяха нужни заплахи от свекъра й, за да се принуди мъжът й да изпълни брачните си задължения. Сигурно баща му бе започнал да се чуди защо тя и Карл нямат деца.

На сутринта се събуди схваната от студ. Беше лежала на пода, а черната й вълнена пола и белите фусти бяха вдигнати до кръста й. Побърза да ги смъкне надолу, но къщата беше празна. Нямаше никого. С пресъхнала уста и тежко главоболие Емели се изправи. Болеше я между краката, а когато малко по-късно отиде до нужника отвън, видя кръвта, засъхнала от вътрешната страна на бедрата й.

Когато часове по-късно се прибраха от фара, Карл и Юлиан се преструваха, че нищо не се е случило. Емели бе прекарала целия ден, чистейки трескаво малката къща с четка и сапун в ръка. Никой не я безпокоеше. Мъртвите бяха непривично мълчаливи. Тя започна да приготвя вечерята по обичайното време, за да е готова в пет. Обели картофите и изпече рибата с механични движения. Единствено лекото потрепване на ръката й, когато чу стъпките на Карл и Юлиан да се приближават към входната врата, издаде чувствата, които бушуваха в нея. Но нищо не си пролича, когато те влязоха, окачиха дебелите си якета в антрето и седнаха на масата.

Ето така летяха дните. С бледи спомени за случилото се, докато навън студът застилаше водата с бяло, замръзнало одеяло.

Но сега ледът се пукаше и Емели често излизаше, сядаше на пейката до стената на къщата и оставяше слънцето да огрява лицето й. Понякога се усмихваше, защото вече знаеше. Първоначално не беше сигурна, не познаваше тялото си толкова добре, но накрая вече нямаше съмнение. Беше трудна. Онази вечер, която в съзнанието й се бе превърнала в лош сън, беше довела до нещо добро. Щеше да има дете. Някой, за когото да се грижи и с когото да живее.

Затвори очи и сложи ръка на корема си, докато слънцето продължаваше да топли страните й. Някой дойде и седна до нея, но когато отвори очи, мястото беше празно. Емели отново замижа и се усмихна. Хубаво беше да не си сама.

Утринното слънце тъкмо се бе показало над хоризонта, но Ани не го видя. Стоеше на кея и се взираше над островите, към Фелбака. Не искаше посетители. Не искаше никой да се натрапва в малкия им свят тук на острова. Той принадлежеше на нея и на Сам и на никого другиго. Но не можа да откаже, когато се обадиха от полицията. Освен това имаше проблем и се нуждаеше от помощ. Храната беше на практика свършила, а тя така и не можеше да се реши да се обади на родителите на Мате. Сега, след като и без това бе принудена да приеме посетителите, ги бе помолила да понапазаруват. Струваше й се малко нахално да моли някого, когото дори не е срещала, но нямаше избор. Сам не беше достатъчно здрав, за да отидат до Фелбака, а ако не напълнеха хладилника и шкафовете, щяха да умрат от глад. Но все пак не смяташе да ги пусне по-далеч от кея. Островът беше неин, на нея и на Сам.

Единственият, когото би допуснала тук, беше Мате. Ани продължи да гледа към морето, докато очите й бавно се пълнеха със сълзи. Все още усещаше ръцете му около тялото си и целувките му по кожата си. Усещаше миризмата му, толкова позната, но и толкова променена. Миризма на зрял мъж, не на момче. Не знаеше какво би могло да им донесе бъдещето или как евентуалното им събиране би се отразило на живота им. Но за кратко срещата им й предостави възможност, отвори прозорец и вля малко светлина в мрака, в който бе живяла толкова дълго.

Ани избърса сълзите с опакото на ръката си. Не можеше да си позволи да се отдаде на мъката и болката. Беше сграбчила здраво живота и не биваше да го пуска. Мате си беше отишъл, но Сам бе тук. И тя трябваше да го защити. Нищо друго, нито дори Мате, не бе по-важно от това. Да защитава Сам беше най-голямата й и единствена задача в живота. А сега насам идваха чужди хора и тя трябваше да се съсредоточи върху това.

Нещо се бе променило. Вече не я оставяха на спокойствие. Ана постоянно усещаше нечие тяло до своето, нечии дъх, топлина и енергия. Не искаше да я докосват, искаше просто да изчезне в безлюдната, но безопасна страна на сенките, където се намираше от толкова много време. Външният свят бе твърде болезнен, а кожата и душата й бяха станали твърде чувствителни от всички удари, които бе получила. Не издържаше повече.

А и те нямаха нужда от нея. Тя носеше единствено беди на околните. Ема и Адриан бяха преживели неща, на които не биваше да бъде подлагано никое дете, а мъката по изгубения им син, която се четеше в очите на Дан, беше непоносима.

В началото те като че разбираха това. Оставяха я да лежи тук на спокойствие. Понякога опитваха да говорят с нея, но лесно се отказваха и Ана разбра, че и те чувстват същото като нея. Че тя е причина за нещастието им и най-добре би било да остане там, където е.

Но след последното посещение на Ерика нещо се беше променило. Ана усети тялото на сестра си плътно до своето, почувства как топлината й я издърпва от сенките, все по-близо до реалността. Опитваше се да я върне обратно. Ерика не го каза, но тялото й говореше чрез топлината, с която стопли студените крайници на Ана. Опита да се противопостави, съсредоточи се в една мрачна точка дълбоко в себе си, докъдето топлината не достигаше.

Но щом тялото на Ерика изчезна, топлината й бе заменена от друга. Най-лесно й бе да устоява на тялото на Дан. Неговата енергия беше изпълнена с толкова тъга, че по-скоро подсилваше нейната собствена, и Ана дори не трябваше да се напряга, за да остане в сенките. Но с енергията на децата беше най-трудно. Малкото, меко тяло на Ема, което се долепяше до гърба й, ръцете, които я прегръщаха доколкото могат през кръста. Ана бе принудена да се съпротивлява с всички сили, за да й устои. А после идваше ред на Адриан, по-малък и несигурен от Ема, но с още по-силна енергия. Дори не беше нужно да поглежда, за да разбере кой влиза в стаята и ляга до нея. Въпреки че продължаваше да лежи на една страна, съвсем неподвижно, вперила поглед в небето отвъд прозореца, тя усещаше чия е топлината.

Искаше да не я безпокоят, просто да я оставят да лежи. Плашеше я мисълта, че може би няма да може да им се противопостави.

Сега до нея лежеше Ема. Тялото й мърдаше леко. Вероятно беше заспала, защото дори от страната на сенките Ана забеляза, че дишането й се промени и стана по-дълбоко. Но Ема се премести, притисна се още повече до майка си, като животинче, което търси утеха. Ана усети как отново я дърпат далеч от сенките и все по-близо до енергията, която успяваше да проникне във всяко кътче на тялото й. Точката, трябваше да се съсредоточи в черната точка.

Вратата на стаята се открехна. Ана усети как леглото се залюля, когато някой се покатери отгоре и се сви в краката й. Прегърнаха я мънички ръце, които сякаш никога нямаше да я пуснат. Обля я топлината на Адриан. Ставаше й все по-трудно да остане сред сенките. Можеше да устои на децата едно по едно, но не и на двете наведнъж, не и когато енергиите им се смесиха и придобиха още по-голяма сила. Усети как хватката й бавно се отпуска. Призоваваха я обратно в стаята и в реалността.

С дълбока въздишка Ана се обърна. Видя спящото лице на дъщеря си, с така познатите й черти, които толкова дълго не бе могла да погледне. И за пръв път от също толкова време заспа истински, сложила ръка до бузата на дъщеря си и докоснала носа й със своя. В другия край на леглото Адриан също заспа, свит като кутре. Ръцете му, стиснали краката й, се отпуснаха. Всички спяха.

Ерика се смееше толкова силно, че по бузите й се стичаха сълзи.

– Искаш да кажеш, че си се къпал във водорасли? – попита тя, щом се качи в лодката.

Хълцайки, избърса очите си с опакото на ръката, но отново се заля от смях, щом видя обиденото изражение на Патрик.

– И? Да не искаш да кажеш, че мъжете не могат да си позволяват такива неща? Доколкото си спомням, ти самата си опитвала купища странни неща. Нали неотдавна ходи на спа, за да те мажат с кал и да те увиват в целофан? – каза Патрик и отблъсна лодката от кея при Бадхолмен.

– Да, но...

Ерика отново се закиска.

– Мисля, че страдаш от предразсъдъци – каза Патрик, зяпайки я. – Банята с водорасли всъщност е особено полезна за мъжете. Изкарва отровите и отпадъците от тялото, а тъй като ние, мъжете, очевидно се отърваваме по-трудно от тях, имаме още по-голяма полза от процедурата.

Ерика вече буквално се превиваше от смях, хванала корема си. Все още не успяваше да каже и дума. Патрик също не проговори повече, демонстративно обърна гръб на жена си и се съсредоточи върху изкарването на лодката от пристанището. Естествено, преиграваше, за да се пошегува с Ерика, но истината беше, че той и колегите му наистина се бяха насладили на процедурите в „Бадис“.

Първоначално бе подходил с краен скептицизъм към потапянето във вана, пълна с водорасли. После осъзна, че всъщност не мирише толкова лошо, колкото си беше мислел, а водата беше топла и приятна. Когато го помолиха да се наведе напред и започнаха да го масажират, втривайки водорасли в гърба му с уверени движения, усещането бе близо до религиозен екстаз. И не можеше да отрече, че след банята чувстваше кожата си като нова. По-мека, по-гладка и блестяща. Но щом се опита да разкаже това на Ерика, тя започна да се смее истерично. Дори майка му, която дойде да гледа Мая и близнаците, се бе изкикотила на ентусиазирания му преразказ.

Вятърът се засили и Патрик затвори очи, усещайки поривите в лицето си. В морето все още не излизаха твърде много хора, но само след няколко седмици пристанището щеше да е пълно с пристигащи и заминаващи.

Ерика беше спряла да се смее и вече сериозна, отиде до Патрик, който стоеше зад щурвала. Прегърна го и облегна глава на рамото му.

– Тя как звучеше, когато й се обади?

– Не беше очарована – отговори Патрик. – Като че ли не й се нравеше идеята да я посетим, но като й казах, че ако иска, може да дойде до тук, тя все пак предпочете ние да отидем.

– Каза ли й, че и аз ще съм с теб?

Една по-силна вълна накара дървената моторница да се разлюлее и Ерика стисна Патрик по-здраво през кръста.

– Да, казах й, че сме женени и ти ще се радваш да я видиш. Но тя не реагира. Във всеки случай, изглежда, нямаше нищо против.

– Какво се надяваш да научиш от разговора с Ани?

Ерика го пусна и се настани на седалката.

– Ако трябва да съм честен, нямам представа. Но все още не знаем дали Матс е ходил при нея в петък. Искам да разбера най-вече това. А и трябва да й съобщя за случилото се.

Патрик промени курса, за да направи път на една моторница, която се движеше с висока скорост.

– Идиоти – изръмжа той и изгледа лодката, която мина твърде близо край тях.

– Не можеше ли да я питаш по телефона? – каза Ерика и също погледна към моторницата.

На борда имаше няколко момчета, около осемнайсетгодишни, но тя не ги разпозна. Сигурно бяха ранна група летовници, с каквито Фелбака скоро щеше да се напълни.

– Да, можеше да го направя. Но предпочитам да разговарям с хората очи в очи. Така получавам по-точни отговори. Всъщност искам да си изградя по-добра представа за Матс. Засега той прилича на една от онези картонени фигури в естествен ръст, едномерен и плосък. Изглежда, никой не знае нищо за него, нито дори родителите му. Апартаментът му приличаше на хостел. Почти нямаше лични вещи. А и онази работа с нападението... Трябва да науча повече.

– Но доколкото разбрах, Мате и Ани не са общували от много години.

– Така казват родителите му, да. Но не го знаем със сигурност. Във всеки случай тя изглежда е била важен човек в живота му, пък и ако я е посетил, може би й е разказал нещо, което да ни е от полза. Тя може да е един от последните хора, които са го видели жив.

– Да, разбира се – каза Ерика, но прозвуча леко скептично.

Самата тя настоя да отиде от любопитство. Чудеше се как годините са променили Ани, какъв човек е станала.

– Това там трябва да е Грошер – каза Патрик, взирайки се напред.

Ерика се надигна и погледна.

– Да, това е. Фарът е прекрасен – каза тя и засенчи очи с ръка, за да вижда по-добре.

– Според мен островът изглежда малко зловещ – каза Патрик, давайки си сметка, че не може да обясни защо точно смята така.

Вместо това се съсредоточи в акостирането на лодката до малкия кей. Висока, слаба жена вече ги чакаше там и хвана въжето, което Ерика хвърли към нея.

– Здравейте – каза Ани и протегна ръка, за да им помогне да слязат от лодката.

Беше красива, но твърде слаба, помисли си Патрик, когато хвана ръката й. Костите личаха ясно под кожата й и макар че фигурата й беше естествено стройна, Ани явно бе отслабнала много в последно време, защото дънките й бяха станали твърде широки и се крепяха на здраво стегнат колан.

– Синът ми не се чувства много добре. Легнал е и спи вътре в къщата, затова мислех да пийнем по чаша кафе тук на кея – каза Ани и посочи одеялото, което беше постлала върху дъските.

– Разбира се, няма проблем – каза Патрик и седна. – Надявам се, не е нищо сериозно.

– Не, просто настинка. Вие имате ли деца?

Тя седна срещу тях и започна да налива кафе от един термос. Кеят беше сравнително на завет, слънцето грееше и въздухът бе топъл. Мястото беше хубаво.

– Да, може да се каже – отговори Ерика и се засмя. – Имаме дъщеря Мая, която скоро ще стане на две, както и двама синове, Ноел и Антон, които са близнаци и са на четири месеца.

– О, значи ви се отваря доста работа.

Ани се усмихна, но не твърде ентусиазирано, след което постави пред тях чиния със сухари.

– За жалост, нямам с какво друго да ви почерпя.

– Вярно – каза Патрик и се изправи. – Нося храната, за която ме помоли.

– Благодаря, надявам се да не съм те затруднила много. Понеже Сам е болен, предпочитам да не ходим до града на пазар. Сигне и Гунар ми помогнаха по-рано, но не исках да ги притеснявам толкова често.

Патрик вече беше скочил в лодката и сега остави на кея две пълни торби от „Консюм“.

– Колко ти дължа? – попита Ани и се пресегна към чантата, която лежеше до нея.

– Излезе хиляда крони – каза Патрик извинително.

Ани извади две банкноти от петстотин крони от портмонето си и му ги даде.

– Благодаря – каза тя отново.

Патрик кимна и отново се настани на одеялото.

– Сигурно се чувстваш доста изолирана тук?

Той огледа малкия остров. Фарът се извисяваше над тях и хвърляше дълга сянка над скалите.

– На мен ми харесва – отвърна Ани и отпи от кафето си. – Не съм идвала тук от много години, а Сам никога не беше виждал Грошер. Реших, че е време да дойдем.

– Защо сега? – попита Ерика, като се надяваше да не изглежда твърде любопитна.

Ани не я погледна, бе вперила очи в хоризонта. Леките пориви на вятъра, които от време на време достигаха до тях, развяваха дългата й руса коса и тя отметна нетърпеливо кичурите от лицето си.

– Има някои неща, над които трябва да помисля, и ми се стори естествено да дойда на острова. Тук няма нищо. Единствено мисли и време.

– И духове, както съм чувала – каза Ерика и си взе сухар.

Ани не се засмя.

– Говориш за другото му име, Призрачния остров?

– Да, спомням си как веднъж в гимназията нощувахме тук и доста се изплашихме. Ти би трябвало да си забелязала дали има нещо вярно.

– Може и да има.

Личеше си, че Ани не иска да обсъжда въпроса, и Патрик си пое дълбоко дъх, подготвяйки се за това, което не можеше повече да отлага. Докато й обясняваше спокойно какво се е случило, Ани започна да трепери, взирайки се в него неразбиращо. Не продумваше, просто трепереше неконтролируемо, сякаш ще се разпадне на хиляди парченца пред очите им.

– Все още не знаем точно кога е бил застрелян, затова се опитваме да съберем възможно най-много информация за последните му дни. Гунар и Сигне казаха, че е възнамерявал да те посети в петък.

– Да, беше тук.

Ани се обърна и погледна към къщата. Патрик имаше чувството, че го прави само за да скрие изражението на лицето си. Когато отново се обърна към тях, погледът й все още беше стъклен, но тялото й вече не се тресеше.

Ерика се наведе импулсивно напред и сложи ръка върху тази на Ани. Тя изглеждаше толкова крехка и ранима, че пробуди закрилническия инстинкт на Ерика.

– Винаги си била много мила – каза Ани, след което дръпна ръката си, без да погледне Ерика.

– В петък... – започна Патрик внимателно.

Ани се сепна и сякаш над очите й падна завеса.

– Той пристигна вечерта. Не знаех, че ще идва. Не се бяхме виждали от много години.

– Откога не се бяхте срещали?

Ерика не се сдържа и погледна към къщата. Страхуваше се, че синът на Ани ще се събуди и ще се измъкне навън. Откакто роди, понякога имаше чувството, че е станала майка на всички деца на света.

– Сбогувахме се, когато се преместих в Стокхолм. Тогава бях на деветнайсет, струва ми се. Преди цяла вечност.

Тя се засмя, кратко и горчиво.

– Контактувахте ли през това време?

– Не. Е, пратихме си няколко картички в началото. Но и двамата знаехме, че няма смисъл. Защо да удължаваме болката, като се преструваме, че нещата са различни?

Ани отново отметна няколко руси кичура от лицето си.

– Чие беше решението да се разделите? – попита Ерика.

Не можеше да сдържи любопитството си. Беше ги виждала заедно толкова много пъти и от тях като че струеше светлина. Те бяха златната двойка.

– Така и не използвахме тези думи. Но аз взех решението да се преместя. Не можех да остана. Трябваше да се махна оттук. Да видя света, да живея, да срещам хора.

Тя отново се засмя с онзи горчив смях, който нито Ерика, нито Патрик разбираха.

– Но Матс е дошъл в петък. Ти как реагира?

Патрик продължаваше с въпросите, но не беше сигурен, че това ще доведе до нещо. Ани изглеждаше толкова ранима и той имаше чувството, че може да я пречупи, ако каже нещо неподходящо. А и накрая можеше да се окаже, че разговорът им не е от никакво значение за разследването.

– Изненадах се. Но Сигне ми каза, че той се е върнал във Фелбака. Така че си мислех, че може все пак да дойде.

– Приятна ли беше изненадата? – попита Ерика и взе термоса, за да напълни чашата си.

– Първоначално не. Всъщност не знам. Не обичам да гледам назад. Мате беше част от миналото ми. Но в същото време... – Тя замълча и като че ли се зарея в мисли. – В същото време може би никога не съм го напускала наистина. Не знам. Във всеки случай го поканих да влезе.

– Знаеш ли горе-долу по кое време пристигна? – попита Патрик.

– Мм... мисля, че беше към шест или седем. Не съм сигурна. Тук времето не е от особено значение.

– Колко дълго остана?

Патрик се размърда и стисна леко зъби. Тялото му не издържаше да седи на твърдо по-продължително време. Усети се, че отново си мечтае за хубавата, топла вана с водорасли.

– Тръгна си по някое време през нощта.

Болка се изписа на лицето й също толкова изразително, колкото ако бе изкрещяла. Патрик изведнъж се почувства зле. С какво право задаваше тези въпроси? С какво право се ровеше в нещо лично, случило се между двама души, които някога са се обичали? Но се застави да продължи. Видя пред себе си тялото, лежащо по корем в антрето, зейналата дупка в главата и кръвта, опръскала стените и образувала локва на пода. Докато не намери виновника, работата му беше да се рови. Разследването на убийство и правото на личен живот не бяха съвместими.

– И не знаеш точно в колко часа? – попита той меко.

Очите на Ани бяха влажни. Тя прехапа устни.

– Не, тръгнал си е, докато съм спала. Струва ми се...

Тя преглъщаше и правеше усилия да се овладее, сякаш не искаше да изгуби контрол пред тях.

– Опита ли да му се обадиш? Или може би на Сигне и Гунар? – каза Патрик.

Докато говореха, слънцето бавно се беше преместило и дългата сянка на фара се приближаваше към тях все повече.

– Не.

Тя отново се разтрепери.

– Докато беше тук, Матс каза ли нещо, което да подсказва кой може да е искал да го убие?

Ани поклати глава.

– Не, изобщо не мога да си представя, че някой би искал да го нарани. Той беше... Ти знаеш, Ерика. Беше същият като преди. Мил, тактичен, грижовен. Съвсем същият.

Тя погледна надолу и погали одеялото с ръка.

– Да, разбрахме, че Матс е бил харесван и симпатичен – каза Патрик. – Но в същото време в живота му има неща, които не са ни много ясни. Например, преди да се върне във Фелбака, е станал жертва на нападение. Каза ли ти нещо за тази случка?

– Не много, но видях белезите и го попитах. Каза просто, че се е оказал на грешното място в грешния момент и няколко младежи са му се нахвърлили.

– Разказа ли нещо за работата си в Гьотеборг?

Патрик се бе надявал, че ще научи нещо повече за нападението, което да обясни разяждащото го отвътре чувство. Но попадаше все на задънени улици.

– Каза, че работата много му е харесвала, но била изтощителна. Да вижда всички тези малтретирани жени, които били в такова тежко състояние...

Гласът й секна и тя отново извърна лице към къщата.

– Не спомена ли нещо друго, което би ни било полезно? Някой човек, от когото да се е страхувал?

– Не, нищо такова. Разказа само колко много е означавала работата за него. Но накрая се почувствал изчерпан, не издържал повече и след като излязъл от болницата, решил да се върне тук.

– За постоянно или временно?

– Мисля, че и той не знаеше. Каза, че в момента живее ден за ден и се опитва да излекува душата и тялото си.

Патрик кимна и се поколеба, преди да зададе следващия въпрос.

– Спомена ли дали в живота му е имало жена? Или жени?

– Не и не съм го питала. И той не пита за мен и мъжа ми. В онзи миг нямаше значение кого обичаме или сме обичали преди.

– Разбирам – каза Патрик и добави небрежно: – Лодката я няма, между другото.

Ани го погледна объркано.

– Коя лодка?

– На Сигне и Гунар. Тази, с която е дошъл Матс.

– Няма ли я? Искаш да кажеш, че е открадната?

– Не знаем. Не е била на мястото си, когато Гунар е отишъл да я нагледа.

– Мате трябва да я е върнал – каза Ани. – Как иначе би могъл да стигне до града?

– Значи, потвърждаваш, че е дошъл с моторницата? Не са го докарали или нещо такова?

– Не, кой да го докара? – попита Ани.

– Не знам. Знаем само, че лодката я няма, и не разбираме къде се е дянала.

– Да, дойде с моторницата и трябва да се е прибрал с нея.

Тя отново прокара ръка по одеялото. Патрик погледна Ерика, която седеше необичайно мълчалива и само слушаше.

– Време е да тръгваме – каза той и се изправи. – Благодаря, че ни прие, Ани. Моите съболезнования.

Ерика също се изправи.

– Беше ми приятно да се видим отново, Ани.

– И на мен ми беше приятно да те видя.

Ани прегърна Ерика неловко.

– Грижи се за Сам и кажи, ако ти потрябва нещо или ако можем да ти помогнем по някакъв друг начин. Ако се влоши, можем да уредим областния лекар да дойде и да го погледне.

– Благодаря, ако има нещо, ще се обадя – отвърна Ани и ги изпрати до лодката.

Патрик тръгна да пали мотора, но изведнъж се спря.

– Спомняш ли си дали Матс носеше със себе си чанта?

Ани сви вежди и се замисли, след което като че ли си спомни нещо.

– Кафява? Кожена?

– Да, точно така – каза Патрик. – Тя също липсва.

– Чакай.

Ани се обърна и забърза към къщата. След минута се върна, вдигнала нещо във въздуха. Когато наближи кея, Патрик видя какво носи. Чантата. Сърцето му прескочи един удар.

– Забрави я тук и не съм я пипала. Надявам се, че не съм ви попречила на работата – каза тя и приклекна, за да може да подаде чантата на Патрик.

– Просто се радваме, че я намерихме. Благодаря! – каза той.

В главата му вече се въртяха мисли за възможното й съдържание. Щом се отдалечиха от кея и се насочиха към Фелбака, двамата се обърнаха да помахат на Ани. Тя им махна в отговор. Сянката на фара вече бе стигнала до кея и изглеждаше, сякаш ще я погълне.

Може ли да отидем да я потърсим?

На Гунар, който стоеше на кея, му бе трудно да говори спокойно и равномерно. Петер вдигна глава и като че бе на път да откаже. След миг обаче омекна.

– Може да направим кратка обиколка. Но е неделя и скоро трябва да се прибирам.

Гунар не каза нищо, просто гледаше пред себе си с очи, които приличаха на две тъмни дупки. Петер въздъхна и влезе в кабината, за да стартира двигателя. После помогна на Гунар да се качи, сложи му спасителна жилетка и потегли. След като се отдалечиха малко от пристанището, увеличи скоростта.

– Откъде искаш да започнем търсенето? Оглеждахме се, докато бяхме по-навътре и не я видяхме.

– Не знам.

Гунар се взираше през прозореца. Не можеше да седи вкъщи и да чака, не издържаше да гледа как Сигне седи напълно неподвижна на стола си в кухнята. Беше спряла да готви, да чисти и да върши всички неща, които я правеха Сигне. А и кой беше той самият без Мате? Не знаеше. Беше сигурен единствено, че трябва да има цел, за да продължи да живее, след като съществуването му бе изгубило всякакъв смисъл.

Целта му бе да намери лодката. Това бе нещо, което можеше да направи, нещо, което го извеждаше навън, далеч от тишината и от всичко, което му напомняше за къщата, където бе израснал Мате. Неща като отпечатъка от малки стъпки в бетонената алея, които бяха направили, когато Мате беше на пет. Или онзи път, когато Мате се затича твърде бързо, спъна се в килима и така удари предните си зъби в бюрото, че остави две ясни следи. Всички дребни неща, които свидетелстваха, че Мате е бил тук, че е бил тяхното дете.

– Насочи я към Данхолмен – каза Гунар.

Всъщност нямаше представа къде да търси. Нищо не сочеше, че лодката може да се намира тъкмо в тази посока. Но все отнякъде трябваше да започнат.

– Как върви у дома? – попита Петер предпазливо.

Беше се съсредоточил върху управлението, но от време на време и той се оглеждаше за моторницата.

– Върви – каза Гунар.

Това беше лъжа, изобщо не вървеше. Но какво да каже? Как да обясни празнотата, която изпълва един дом след загубата на дете? Понякога се изненадваше, че още диша. Как можеше да продължава да живее, когато Мате вече го няма?

– Върви – повтори той.

Петер кимна и остави нещата така. Хората не знаеха какво да кажат. Казваха най-необходимото, което социалните норми изискваха, и се опитваха да проявят съчувствие, като в същото време благодаряха на щастливата си звезда, че случилото се не е сполетяло тях. Че собствените им деца и любими хора са още живи. Така стояха нещата и това беше съвсем нормално и човешко.

– Едва ли е могла да се отвърже.

Гунар не знаеше дали говори на Петер, или на себе си.

– Не ми се вярва. Ако беше така, щеше да отиде при другите лодки. Не, според мен някой я е взел. Цената на старите дървени лодки се покачи, така че може да е било поръчкова работа. Но тогава няма да я намерим тук. Обикновено ги откарват някъде, където могат да ги извадят от водата и после ги транспортират с кола и ремарке за лодка.

Петер зави леко надясно, покрай Смосвинингарна²⁰.

²⁰ Групичка скали по пътя към о-в Данхолмен. – Б. пр.

– Ще отидем до Данхолмен, но после трябва да обърнем и да се връщаме. Иначе вкъщи ще се притесняват.

– Добре – каза Гунар. – Може ли утре пак да излезем с лодката?

Петер го погледна.

– Разбира се. Ела в десет сутринта и ще излезем да потърсим. Но само ако няма спешни случаи.

– Добре. Ще дойда – каза Гунар, а погледът му продължи да се лута между островите.

Мете ги бе поканила за вечеря. Често го правеше и се преструваше, че пак е неин ред, сякаш Маделейн междувременно бе върнала жеста. Маделейн също се преструваше, макар да я тормозеше унизителната мисъл, че вечно те са канените. Мечтаеше си да може ей така, между другото, да каже на Мете: „Нали можете да дойдете днес на вечеря? Няма да е нищо специално“. Но не можеше. Не можеше да покани Мете и трите й деца на вечеря. Храната едва стигаше за Кевин, Вилда и нея самата.

– Сигурна ли си, че няма проблем? – каза тя, когато се настани до масата в уютната кухня на Мете.

– Да, разбира се. Така или иначе, готвя за моите три лакомници, а където са трима, там са и шестима.

Мете разроши любящо косата на сина си Томас.

– Стига, мамо – каза той раздразнено, но Маделейн видя, че всъщност му харесва.

– Малко вино?

Мете наля чаша червено вино от кутия, без да дочака отговора на Маделейн. След това се обърна и разбърка тенджерите върху печката. Маделейн отпи от виното.

– Държите ли малките под око? – викна Мете към другата част на апартамента и получи два отговора „да“. Двете й по-малки деца бяха дъщеричка на десет и Томас, който беше на тринайсет. Те привличаха Кевин и Вилда като магнити. Големият син беше на седемнадесет и вече рядко се задържаше вкъщи.

– Моите сигурно досаждат на твоите – каза Маделейн и отпи още една глътка вино.

– Глупости, те ги обичат, знаеш.

Мете избърса ръцете си с една кърпа, наля вино и на себе си и седна срещу Маделейн. На външен вид двете трудно можеха да бъдат по-различни, помисли си Маделейн, която за миг си представи сцената през очите на страничен наблюдател. Тя беше дребна и руса, с телосложение по-скоро на дете, отколкото на жена. Мете пък напомняше на прочутата каменна статуетка, изобразяваща пищна жена, която Маделейн си спомняше от часовете по рисуване в училище. Висока и закръглена, с буйна червена коса, която като че водеше собствен живот. Погледът й винаги грееше щастливо, въпреки че тя също бе понесла удари от живота, които отдавна трябваше да са лишили очите й от блясъка им. Слабостта на Мете беше, че избира слаби мъже, които скоро ставаха зависими от нея и започваха само да изискват, като малки пиленца с разтворени човки. Докато накрая не й писнеше, разказваше Мете. Но не минаваше много време преди следващото пиленце да долети в леглото й. Затова децата имаха различни бащи и ако и трите не бяха наследили червената коса на майка си, човек никога не би предположил, че са братя и сестра.

– Ти как си, миличка? – попита Мете и завъртя чашата между пръстите си.

Маделейн усети как се сковава. Въпреки че Мете й беше разказала всичко за себе си, открито бе споделила живота и провалите си, Маделейн така и не смееше да стори същото. Беше твърде свикнала да живее в страх и постоянно се тревожеше да не каже твърде много. Поради тази причина държеше всички останали на разстояние. Почти всички.

Но точно в този момент и на това място, една неделна вечер в кухнята с Мете, докато тенджерите вряха на котлоните, а виното я стопляше отвътре, тя не можа да се сдържи. Започна да разказва. Когато заплака, усети как Мете премести стола си до нейния и я прегърна. Разказа си всичко в сигурната й прегръдка. Разказа дори за него. Въпреки че се намираше в чужда страна и живееше нов живот, той все още беше твърде близо до нея.

10

Фелбака, 1871

Омразата на Карл към нея като че ли растеше заедно с бебето в корема й. Да, тя вече осъзнаваше, че става дума именно за омраза, макар и да не разбираше защо. Какво бе сторила? Когато я погледнеше, погледът му беше изпълнен с ненавист. Но понякога й се струваше, че вижда в очите му и отчаяние, като у пленено животно. Карл изглеждаше така, сякаш е в капан и не може да се освободи, сякаш се чувства като затворник също толкова, колкото й тя. Но по някаква причина той насочваше тези чувства срещу нея, все едно Емели бе неговият тъмничар. Юлиан не улесняваше ситуацията. Мрачният му характер като че влияеше на Карл, чието прежно равнодушие, което в началото можеше дори да бъде объркано с разсеяно доброжелателство, сега бе изчезнало напълно. Емели бе врагът.

Беше започнала да привиква с грубите думи. Карл и Юлиан недоволстваха от всичко, което тя правеше. Храната беше или твърде гореща, или твърде студена. Порциите твърде малки или твърде големи. Къщата никога не бе достатъчно чиста, дрехите им никога достатъчно подредени. Нищо никога не ги удовлетворяваше. Но тя можеше да търпи думите, беше си създала броня срещу тях. С ударите обаче й бе по-трудно да се примири. Карл никога не я беше удрял преди, но откакто му каза, че е в положение, животът й на острова се промени. Наложи й се да се научи да живее с болката от шамарите и ударите. А Карл разрешаваше и на Юлиан да й посяга. Чувстваше се объркана. Нима не бяха искали именно това?

Ако не чакаше дете, сигурно щеше да се удави в морето. Ледът отдавна се беше стопил и лятото бе към края си. Без ритането на бебето, което я тласкаше напред и й даваше сила, тя сигурно щеше да отиде на малкия плаж и да се отправи към хоризонта, сред опасните течения, докато морето не я вземе при себе си. Но детето я даряваше с такава радост. След всяка сурова дума, след всеки удар тя можеше да потърси утеха в живота, който растеше вътре в нея. Детето беше нейното спасително въже. Споменът за вечерта, когато зачена, бе изтласкан дълбоко навътре в съзнанието й. Сега това нямаше значение. Детето мърдаше в корема й и беше нейно.

Изправи се с мъка, след като изтърка дървения под със сапун. Беше простряла всички черги навън, за да се проветрят. Всъщност трябваше да ги изпере още през пролетта. Цяла зима бе събирала от печката фина пепел за чистене. Но заради корема и умората през пролетта и лятото се задоволяваше просто да изкарва чергите на вятъра. Детето щеше да се роди през ноември. Може би щеше да успее да ги изпере преди Коледа, ако всичко минеше добре.

Емели изпъна болезнения си гръб и отвори входната врата. Заобиколи къщата и си позволи кратка почивка. Тук се намираше гордостта й: градинката, която старателно бе отгледала въпреки тежките условия. Копър, магданоз и лук бяха смесени с ружи и дамски сърца. Малката градинка изглеждаше така сърцераздирателно красива насред сивите, безплодни скали, че гърлото й се свиваше всеки път, когато се покажеше зад ъгъла и я видеше. Градинката беше нейна, нещо, което Емели сама бе създала на острова. Всичко друго принадлежеше на Карл и Юлиан. Те постоянно вършеха нещо. Ако не бяха във фара или не спяха, то ковяха, поправяха и режеха. Не се мотаеха, трябваше да им го признае, но имаше нещо маниакално в начина, по който си намираха работа и решително се бореха с вятъра и солената вода, безмилостно унищожаващи току-що поправеното.

– Външната врата беше отворена.

Карл се появи иззад ъгъла и тя се стресна, хващайки се за корема.

– Колко пъти съм ти казвал да затваряш вратата? Толкова ли е трудно да го запомниш?

По лицето му се четеше мрачна решителност. Тя знаеше, че е изкарал нощната смяна във фара, и умората караше очите му да изглеждат още по-страшни. Изплашена, Емели се сви пред погледа му.

– Извинявай, помислих си...

– Мислила си си! Глупава жена, една врата не можеш да затвориш. Пилееш си времето, вместо да си вършиш работата. Аз и Юлиан се трепем денонощно, докато ти се занимаваш с тия глупости.

Той пристъпи напред и преди Емели да успее да реагира, изтръгна една напъпила ружа заедно с корените.

– Не, Карл! Недей!

Не се замисли. Пред себе си виждаше само стъблото, което Карл бе стиснал в юмрука си, сякаш го душеше. Увисна на ръката му, опитвайки да вземе цветето.

– Какво си мислиш, че правиш?

Той вдигна ръка, за да я удари. Лицето му бе бледо, а в погледа му се четеше онази все така странна смесица от омраза и отчаяние. Сякаш се надяваше, че ударът ще облекчи собственото му страдание, но всеки път оставаше разочарован. Само да можеше да разбере в какво се състои това страдание и защо й се струва, че тя го причинява...

Този път не трепна, ами вдигна лице, за да посрещне жилещия удар, който предстоеше. Но ръката се спря във въздуха. Тя го погледна учудено, след което проследи погледа му, насочен към морето, в посока към Фелбака.

– Някой идва насам – каза тя и пусна ръката на Карл.

През почти едногодишния й престой на малкия остров, тук нито веднъж не бяха идвали посетители. Не бе виждала жива душа освен Карл и Юлиан, откакто се качи в лодката, която ги откара до Грошер.

– Като че ли е свещеникът.

Карл свали бавно ръката, в която държеше ружата. Погледна към цветето, сякаш се чудеше как се е озовало в дланта му. После го пусна и се избърса нервно в крачола си.

– Каква работа има тук свещеникът?

Емели видя притеснението в погледа му и не можа да не му се наслади за секунда, преди сама да се порицае. Карл беше нейният мъж, а в Библията пишеше, че трябва да почита съпруга си. Каквото и да правеше той, както и да се отнасяше с нея, тя трябваше да спазва тази повеля.

Лодката със свещеника се приближаваше все повече. Когато стигна само на няколкостотин метра от кея, Карл вдигна ръка за поздрав и тръгна надолу, за да посрещне посетителя. Сърцето на Емели биеше силно в гърдите й. На добро или на лошо бе неочакваната поява на свещеника? Сложи ръка на корема си. Тя също усещаше някакво притеснение.

Вчера не успя да свърши кой знае колко работа и това го човъркаше. Въпреки че беше неделя, отиде до управлението, написа доклад за лодката и провери дали не са пуснали обява за нея в Блокет²¹ или някой друг сайт, но не откри нищо. После говори с Паула и я помоли да прегледа съдържанието на чантата на Сверин. Той вече бе погледнал вътре набързо и бе установил, че компютърът е там, заедно с купчина хартия. Поне веднъж по време на това разследване им бе провървяло. В чантата имаше дори и мобилен телефон.

²¹ Най-големият сайт за търговия в Швеция. – Б. пр.

Рано тази сутрин бе потеглил за Гьотеборг заедно с Мартин. Имаха много работа за вършене.

– Откъде ще започнем? – попита Мартин.

Както обикновено, той седеше на пътническата седалка отпред, въпреки че всячески се бе опитвал да убеди Патрик да му даде да кара.

– Мислех си за социалните. Говорих с тях в петък и им казах, че ще пристигнем около десет.

– А после към „Фристад“? Имаме ли нещо ново, което да ги питаме?

– Надявам се да научим нещо повече за дейността им от социалните, нещо, което да ни даде насока.

– Бившата приятелка на Сверин нищо ли не знаеше? Не й ли е казал нещо?

Мартин не отделяше поглед от пътя и инстинктивно стисна дръжката на вратата, когато Патрик твърде рисковано изпревари един тир.

– Не, не открихме нищо. Освен чантата, разбира се. Това все пак може да се окаже истинска находка, но няма как да знаем, преди Паула да е прегледала всичко. Пък и няма да се захващаме с лаптопа, не е по нашата част да разбиваме пароли и разни такива, така че трябва да го пратим на експертите.

– Ани как прие новината за смъртта му?

– Изглеждаше истински разтърсена. Като цяло ми се стори доста крехка и трудна за разчитане.

– Не трябва ли да свиеш тук?

Мартин посочи отбивката, а Патрик изруга и завъртя волана толкова рязко, че колата зад тях за малко да ги блъсне.

– По дяволите, Патрик – възкликна пребледнелият Мартин.

Десет минути по-късно се намираха в офиса на социалните служби и веднага бяха упътени към кабинета на директора, който се представи като Свен Баркман. След като приключиха с любезностите, тримата се настаниха около малка заседателна маса. Свен Баркман беше нисък и слаб, с тясно лице, а острата му челюст бе подсилена допълнително от козя брадичка. Патрик си представи професор Калкулус²². Приликата беше поразителна. Но гласът на директора не отговаряше на вида му, което изненада както Мартин, така и Патрик. Защото дребният мъж имаше мрачен, дълбок глас, който изпълваше цялата стая. Звучеше така, сякаш има певчески заложби, и щом се огледа, Патрик откри потвърждението. Из кабинета имаше снимки, дипломи и награди, които разкриваха, че Свен Баркман пее в хор. Патрик не разпозна името, но очевидно хорът имаше успех.

²² Герой от известния комикс „Приключенията на Тентен“, създаден от белгийския художник Ерже. – Б. пр.

– Имали сте въпроси за „Фристад“ – каза Свен и се наведе над масата. – Мога ли да попитам защо? Стараем се внимателно да проверяваме с кого си сътрудничим по тези случаи и, естествено, малко се притесняваме, когато получим запитване от полицията. Освен това „Фристад“ е малко специална организация, както може би знаете, така че сме още по-предпазливи, когато става дума за тях.

– Имаш предвид това, че в кризисния център работят и мъже, и жени? – каза Патрик.

– Да, обикновено не се процедира така. Лейла Сундгрен наистина си сложи главата в торбата със своя експеримент, но ние я подкрепяме.

– Няма причина да се притеснявате за „Фристад“. Техен бивш служител е бил убит и се опитваме да картографираме живота му. Тъй като е работил за центъра допреди четири месеца, а и като се има предвид дейността им, бихме искали да научим малко повече за тях. Но нямаме абсолютно никакъв повод да смятаме, че не вършат работата си коректно.

– Радвам се да го чуя. Добре, да видим... – каза Свен и започна да преглежда документа пред себе си, като същевременно мърмореше леко. – Да, точно така... хм, да.

Говореше си сам, докато Патрик и Мартин търпеливо чакаха.

– Да, вече имам по-добра представа. Просто трябваше да си опресня някои подробности. Сътрудничим си с „Фристад“ от пет години, или пет и половина, ако трябва да сме точни. А подозирам, че при разследване на убийство трябва да бъдем точни – каза той и се засмя мрачно и сподавено. – Броят на случаите, които сме им прехвърлили, следва възходяща крива. Естествено, искахме да започнем по-предпазливо, за да се уверим, че сътрудничеството ни е успешно. Но през последната година сме насочили към тях четири жени. Предполагам, че общо помагат на трийсетина жени годишно.

Той вдигна поглед, като че очаквайки последващ въпрос.

– Как протича процесът? Какви случаи препращате към „Фристад“? Това ми се струва като доста екстремна мярка и предполагам, че първо изпробвате други възможности? – попита Мартин.

– Съвсем вярно. Работим сериозно по случаите и организации като „Фристад“ са последният вариант. Като цяло се намесваме на най-различни етапи. Понякога научаваме за проблеми в семейството отрано, друг път минава много време, преди предупредителните сигнали да стигнат до нас.

– Но как изглежда един средностатистически случай?

– Трудно е да се отговори. Но мога да ви дам пример. Може да получим сигнал от някое училище, че едно от децата изглежда не особено добре. Предприемаме различни мерки, в това число посещение при семейството, и много бързо добиваме представа за ситуацията. Освен това проверяваме за документация, на която по-рано може да не сме обърнали внимание.

– Документация? – попита Патрик.

– Да, може например да е имало редица посещения в болница, които заедно със сигналите от училище започват да оформят тенденция. Чисто и просто събираме възможно най-много информация. На първо място опитваме да работим със семейството и постигаме различни по успех резултати. Както казах, да помагаме на съпругата и евентуалните деца да избягат винаги е последният изход. За съжаление, не се случва толкова рядко, колкото ни се иска.

– От чисто практическа гледна точка, как протичат нещата, когато се налага да се обърнете към организации като „Фристад“?

– Свързваме се с тях – каза Свен. – Във „Фристад“ контактуваме главно с Лейла Сундгрен и устно й обясняваме контекста и ситуацията, в която се намира жената в конкретния случай.

– Случва ли се „Фристад“ да откажат?

Патрик се размърда. Столът беше крайно неудобен.

– Никога не се е случвало. Тъй като при тях има и деца, те не приемат жени, които злоупотребяват с наркотици или имат сериозни психически проблеми. Но ние знаем това, така че не препращаме подобни случаи към тях. За такива жени има други центрове. Така че не, не се е случвало да не приемат някого.

– И какво става, когато те поемат случая? – попита Патрик.

– Говорим с жената, свързваме я с агенцията и гледаме, естествено, да бъдем възможно най-дискретни. Все пак идеята е жените да са в безопасност и да не могат да бъдат открити.

– А какво следва за вас? – попита Мартин. – Имате ли проблеми в офиса? Представям си, че доста мъже изливат гнева си върху вас, след като жените и децата им изчезнат.

– Да, но те не изчезват напълно. Това не би било законно. Не можем да вземем едно дете и да го скрием от бащата, без той да има правна възможност да оспорва. Но да, получаваме немалък брой заплахи, а от време на време се налага да викаме и полицията. Засега обаче не се е случило нищо сериозно, да чукам на дърво.

– А продължавате ли работа по случая? – настоя Мартин.

– Документите остават при нас и поддържаме постоянен контакт с организациите, с които си сътрудничим. Целта е да намерим мирно решение. В повечето случаи това не е възможно, но имаме няколко примера, когато сме постигали успех.

– Чувал съм за случаи, когато тези организации са помагали на жените да заминат в чужбина. Знаете ли за нещо такова? Случвало ли се е някоя жена да изчезне? – попита Патрик.

Свен се размърда нервно.

– Знам за какво говорите. И аз чета вечерните вестници. На няколко пъти се е случвало жени, с които работим, да изчезнат, но нямаме възможност да докажем, че им е било помогнато, затова изхождаме от хипотезата, че са заминали по свое усмотрение.

– А неофициално?

– Неофициално вярвам, че някои от тези организации им помагат. Но какво мога да направя без доказателства?

– Някои от жените, които сте прехвърлили към „Фристад“, изчезвали ли са по такъв начин?

Свен постоя мълчаливо известно време, после си пое дълбоко дъх.

– Да.

Патрик реши да не разпитва повече. Вероятно щеше да е по-ползотворно да зададат по-нататъшните въпроси направо на „Фристад“. Социалните, изглежда, се ръководеха от принципа „колкото по-малко знаем, толкова по-добре“, така че Патрик се съмняваше, че би могъл да научи нещо повече от тях.

– Добре, благодарим ви за отделеното време. Освен ако нямаш други въпроси?

Обърна се към Мартин, който поклати глава. На път към колата в гърдите на Патрик се появи тягостно чувство. Не знаеше, че толкова много жени са принудени да бягат от домовете си, а бяха чули само за случаите на „Фристад“. Това бе само върхът на айсберга.

Ерика не спираше да мисли за Ани. Беше си същата, но все пак не съвсем. По-скоро бе бледо копие на себе си и по някакъв начин много отнесена. Златистото сияние, което я обгръщаше в училище, го нямаше, макар че бе все така красива и недостижима. Сякаш някаква част от нея беше изчезнала. На Ерика й бе трудно да го опише. Знаеше само, че срещата с Ани я натъжи.

Буташе количката нагоре по „Галербакен“ и от време на време спираше.

– Мама изморена? – каза Мая, застанала весело на степенката на количката.

Момчетата тъкмо бяха заспали и с малко късмет нямаше да се събудят скоро.

– Да, мама изморена – каза Ерика.

Дишаше тежко, а гърдите й свиреха.

– Дий, мамо.

Мая подскочи леко на степенката, за да помогне.

– Благодаря, миличка. Дий.

Ерика събра сили, за да успее да избута количката до края. Остави Мая в детската градина и тъкмо бе тръгнала към къщи, когато я осени една мисъл. Пътуването до Грошер бе разбудило любопитството й. Дългата сянка на фара и погледът на Ани, когато заговориха за призраци, я накараха да се запита каква бе историята на острова. Защо пък да не научи малко повече?

Обърна се и пое в посока към библиотеката. Имаше цял ден за убиване, така че можеше да поседи малко там, докато близнаците спяха. Във всеки случай звучеше по-ползотворно от това да прекара времето на дивана, гледайки Опра и Рейчъл Рей.

– Хей, ти ли си?

Мей се усмихна весело, щом Ерика паркира количката пред вратата, колкото се може по встрани, за да не пречи. Но библиотеката беше съвсем празна и явно нямаше голям риск да се наложи да се дели пространството с други хора.

– Малките пиленца – каза Мей, като се наведе над количката. – Толкова ли са мили, колкото са сладки?

– Като ангелчета – отговори Ерика искрено.

Наистина не можеше да се оплаче. Нямаше и помен от проблемите, които бе имала, когато Мая беше малка. Това вероятно се дължеше и на собствената й нагласа. Когато близнаците се будеха посред нощ и започваха да плачат, тя чувстваше единствено благодарност, не безпокойство. Освен това те рядко бяха недоволни и се будеха и разпищяваха от глад само веднъж на нощ.

– Ще се оправиш, нали? Кажи, ако имаш нужда от помощ. Да не пишеш нова книга? – попита Мей, взирайки се в нея.

За голяма радост на Ерика, цялото градче безкрайно се гордееше с успехите й и следеше писателската й кариера с голям интерес.

– Не, засега не съм се захващала с нищо ново. Сега мислех да проуча едно нещо за собствено удоволствие.

– Аха, и какво?

Ерика се засмя. Жителите на Фелбака не се славеха със срамежливост. Ако не попиташ, няма как да разбереш. Ерика нямаше възражения. Самата тя бе по-любопитна от повечето хора – нещо, което Патрик отбелязваше при всеки удобен случай.

– Исках да проверя дали има книги за архипелага. Надявам се да открия нещо за историята на Грошер.

– Призрачния остров? – каза Мей и тръгна към рафтовете в дъното. – Значи, те интересуват истории за духове? В такъв случай трябва да говориш със Стелан, капитана на „Нолхотен“²³. Карл-Ален Нордблум също знае много за архипелага.

²³ Малко корабче, което развежда туристи в района на Фелбака и Хамбургсунд, а когато е акостирало, на борда му се организират вечери с разкази. – Б. пр.

– Благодаря, като начало ще видя какво има тук. Духове, историята на фара, интересува ме всичко. Мислиш ли, че разполагаш с нещо?

– Мм...

Мей затърси съсредоточено из рафтовете. Извади една книга, разлисти я за кратко, после я върна обратно. Издърпа друга, погледна, взе я и продължи да търси. Накрая намери общо четири книги, които връчи на Ерика.

– Тук може да има нещо. Но няма да е лесно да се намерят книги конкретно за Грошер. Може да говориш и с музея на Бохуслен – каза тя и се настани зад бюрото си.

– Ще започна с тези – отвърна Ерика и кимна към купчината книги.

Провери дали близнаците спят, след което седна да чете.

– Какво е това?

Съучениците им се насъбраха около тях в двора на училището и Юн усети приятното чувство да бъде в центъра на вниманието.

– Аз го намерих! Мисля, че е нещо сладко – каза той и вдигна гордо пликчето.

Мелкер го сръчка.

– Какво, ти ли? Намерихме го заедно!

– Да не сте го извадили от някой контейнер за боклук? Пфу, ама че гнусно! Изхвърли го, Юн.

Лиса сбърчи носа си и се отдалечи.

– Ама нали е опаковано? – възрази той и отвори внимателно пликчето. – И освен това беше кошче, не контейнер.

Момичетата бяха толкова нелепи. Като по-малък си играеше доста и с тях, но щом тръгнаха на училище, нещо се случи и те като че се преобразиха. Сякаш в тях се бяха настанили извънземни. Само се кискаха и се лигавеха.

– Ама че са смешни момичетата – каза той високо и момчетата, които се бяха скупчили около него, изразиха съгласие.

Всички разбираха за какво говори. Голяма работа, че е било в кошче за боклук.

– Нали е опаковано – повтори думите му Мелкер и всички закимаха.

Бяха изчакали до обедната почивка, за да покажат откритието си на останалите. В училище сладкарските изделия бяха забранени, което правеше ситуацията още по-вълнуваща. В пликчето имаше нещо като бял прах от шайби²⁴ и когато го намериха, се почувстваха като Индиана Джоунс, все едно са тръгнали на приключение. Той – или, добре де, той, Мелкер и Джак – щяха да са героите на деня. Оставаше само въпросът каква част от находката трябваше да споделят, за да задържат статута си на герои. Ако не почерпеха, останалите щяха да се разсърдят. Ако пък раздадяха твърде много, нямаше да остане достатъчно за тях.

²⁴ Кутийки с формата на хокейна шайба, които съдържат солен лакриц на прах. – Б. пр.

– Може да опитате. По три гребвания с пръст за всеки – каза Юн накрая. – Но ние първи ще пробваме.

Със сериозни изражения Мелкер и Джак налапаха показалците си, за да ги навлажнят, след което се протегнаха към пликчето. Пръстите им се покриха с бял прах и те лакомо ги пъхнаха в устите си. Дали щеше да е солено, като обикновените шайби? Или кисело, като летящите чинии²⁵? Разочарованието беше голямо.

²⁵ Вид кръгли сладки с кисел прах по средата. – Б. пр.

– Няма вкус на нищо. Да не е брашно? – каза Мелкер и се отдръпна.

Юн надникна унило в пликчето. Навлажни пръст, както бяха направили другите, и го пъхна дълбоко в белия прах. Надявайки се, че Мелкер се е объркал, той налапа показалеца си и го облиза. Но нямаше вкус на нищо, на абсолютно нищо. Само малко го погъделичка по езика. Ядосан, той хвърли пликчето в едно кошче и тръгна към училището. Вкусът в устата му беше малко гаден. Изплези език и го избърса с ръкава си, но това не помогна. Вместо това сърцето му започна да бие силно. Потеше се, а краката му не го слушаха. С периферното си зрение видя как Мелкер и Джак се строполяват на земята. Сигурно се бяха спънали или пък се преструваха. В следващия момент усети как земята се приближава към него. Всичко почерня още преди тялото му да се удари в асфалта.

Щеше да се радва да отиде до Гьотеборг вместо Мартин. Но пък от друга страна сега имаше възможност да разгледа чантата на Матс Сверин на спокойствие. Веднага бе пратила лаптопа в техническия отдел, където имаше хора, далеч по-грамотни по отношение на компютрите, които знаеха какво да правят с него.

– Чух, че са открили чантата.

Йоста подаде глава иззад вратата на офиса й.

– Да, ето я тук.

Тя посочи бюрото, където лежеше кафявата кожена чанта.

– Успя ли вече да надникнеш вътре?

Йоста влезе, придърпа един стол и седна до нея.

– Не, само извадих лаптопа и го пратих на техниците.

– Да, май е най-добре те да се захванат с това. Но може да мине доста време, преди да получим някаква информация от тях – каза Йоста с въздишка.

Паула кимна.

– Така е, но нищо не може да се направи. Аз поне не бих посмяла да бърникам в компютъра и да рискувам да объркам нещо. Но прегледах телефона. Не ми отне много време. Нямаше почти никакви запаметени номера, а разговорите, изглежда, са били само с офиса и с родителите му. Няма снимки или запазени съобщения.

– Странен човек – каза Йоста, после посочи чантата. – Да прегледаме останалото тогава?

Паула придърпа чантата към себе си и започна внимателно да я изпразва. Подреди нещата върху бюрото и остави чантата на пода, след като се увери, че е празна. Сега на бюрото имаше няколко химикалки, джобен калкулатор, пакет дъвки „Стиморол“ и дебела купчина хартия.

– Ще си ги поделим ли? – попита Паула, вдигайки листовете с въпросително изражение. – Половината за мен, половината за теб?

– Мм – каза Йоста и взе листовете.

После ги сложи на коленете си и започна да ги прелиства, като си тананикаше нещо тихичко.

– Можеш да ги отнесеш в кабинета си.

– Аха, да, разбира се.

Йоста се изправи и се запъти към своята стая, която бе в съседство с тази на Паула. Веднага щом остана сама, тя се зае с документите пред себе си. С всяка следваща страница на челото й се появяваха все по-дълбоки бръчки. След половин час съсредоточено четене тя стана и отиде при Йоста.

– Схващаш ли нещо от това?

– Не, нищичко. Има само купчина цифри и понятия, които не разбирам. Май ще трябва да помолим за помощ. Но кого?

– Не знам – отвърна Паула.

Беше се надявала да има какво да представи пред Патрик, когато се върне от Гьотеборг. Но финансовите термини в документите не й говореха абсолютно нищо.

– Не можем да помолим някого от общината. Те все пак са заинтересована страна. Трябва да намерим външен човек, който да погледне и да ни каже какво означава всичко това. Разбира се, можем да пратим документите на колегите, които се занимават с финансови престъпления, но тогава ще трябва доста да почакаме, докато получим отговор.

– За жалост, не познавам икономисти.

– Нито пък аз – каза Паула и забарабани с пръсти по рамката на вратата.

– Ленарт? – каза Йоста внезапно и грейна.

– Кой Ленарт?

– Мъжът на Аника. Той нали е икономист?

– Точно така – каза тя и пръстите й спряха да се движат. – Ела, да отидем да я питаме.

Паула тръгна, прегърнала купчината листове и следвана плътно от Йоста.

– Аника?

Тя почука леко по отворената врата.

Аника се завъртя в стола си и се усмихна, щом видя Паула.

– Да, мога ли да помогна с нещо?

– Мъжът ти нали е икономист?

– Да – отговори Аника учудено. – Отговаря за финансите в „Екстра-Филм“.

– Мислиш ли, че би могъл да ни помогне с едно нещо? – попита Паула и размаха документите. – Намерихме ги в чантата на Матс Сверин. Счетоводни документи. С Йоста сме абсолютни невежи и ни трябва помощ, за да разтълкуваме какво пише и дали би било от полза за разследването. Смяташ ли, че Ленарт би искал да ни помогне?

– Ще му се обадя. За кога ви трябва?

– За днес – казаха Йоста и Паула в един глас и Аника се засмя.

– Ще му звънна още сега. Стига да пратите документите в офиса му, едва ли ще има някакъв проблем.

– Мога да мина оттам още сега – каза Паула.

Зачакаха, докато Аника говори с мъжа си. Бяха срещали Ленарт много пъти, когато бе идвал до управлението, за да види Аника. Бе невъзможно да не го харесаш. Беше почти два метра висок, но същевременно бе най-милият човек, когото можеш да си представиш. А откакто той и Аника след дълги години бездетност получиха разрешение да си осиновят малка дъщеричка от Китай, очите им светеха с нов блясък.

– Можеш да се отбиеш с документите. В момента няма много работа и обеща да ги погледне.

– Чудесно! Благодаря!

Паула се усмихна широко и дори Йоста разтегли леко устни, което съвсем промени инак мрачното му лице.

Паула излезе с бърза крачка и се качи в колата. Не й отне много време да отиде и да остави документите и през целия обратен път си подсвиркваше бодро. Йоста стоеше на входа и я чакаше. Съдейки по изражението му, нещо се беше случило.

Лейла отвори вратата. Беше облечена със същите скъсани дънки и също толкова широк пуловер, само че този път сив, а не бял. Около шията й висеше дълга сребърна верижка с малка висулка във формата на сърце.

– Влизайте – каза тя и тръгна пред тях към кабинета си.

Вътре беше все така подредено и Патрик се зачуди как хората успяват да поддържат нещата си в такъв ред. Самият той, въпреки че се стараеше, имаше чувството, че в стаята му има малки зли духове, които се развихрят всеки път, когато не гледа.

Лейла подаде ръка на Мартин и се представи, преди да се настанят. Той се загледа с любопитство в детските рисунки по стените.

– Научихте ли нещо повече за убиеца на Мате? – попита Лейла.

– Продължаваме с разследването, но все още не разполагаме с нищо конкретно – отговори Патрик уклончиво.

– Но предполагам смятате, че има нещо общо с нас, щом отново сте тук? – каза Лейла.

Играеше си с верижката, което бе единственият признак за някакво безпокойство.

– Както казах, още не сме стигнали далеч. Разследваме няколко възможни следи.

Гласът на Патрик звучеше спокойно. Беше свикнал хората да се изнервят, когато ги посещава. Това не означаваше непременно, че имат какво да крият. Самото присъствие на полицията често будеше тревога.

– Просто искаме да зададем още няколко въпроса, както и да погледнем документацията от случаите, с които сте се занимавали, докато Матс е работил тук.

– Не знам дали мога да се съглася с това. Информацията е поверителна и не можем да я предоставяме току-така, защото жените могат да си имат проблеми.

– Разбирам това, но при нас документите ще са на сигурно място. А и това е разследване на убийство. Имаме законно право да ги изискаме.

Лейла се позамисли.

– Добре – каза тя накрая. – Но искам документите да не напускат този офис. Ако сте съгласни да не изнасяте нищо, можете да прегледате материалите ни.

– Няма проблеми. Благодаря много – намеси се Мартин.

– Преди малко се срещнахме със Свен Баркман – каза Патрик.

Лейла веднага хвана верижката си и се наведе към тях.

– Изцяло сме зависими от сътрудничеството със социалните. Надявам се, не сте му внушили, че в работата ни има нещо нередно. И без това ни смятат за неортодоксални, така че сме в доста уязвима позиция.

– Не, не. Внимателно обяснихме каква е причината за посещението ни и подчертахме, че няма никакви въпросителни около „Фристад“.

– Радвам се да го чуя – каза Лейла, но изглежда, не се успокои напълно.

– Свен каза, че по негова преценка от различните клонове на социалните при вас пристигат към трийсет жени годишно. Това така ли е? – попита Патрик.

– Да, струва ми се, че и при предното ви посещение посочих тази цифра.

Гласът й стана по-делови и тя сключи ръце върху бюрото пред себе си.

– Според теб в колко от тези случаи възникват, как да се изразя... проблеми?

Мартин побърза да изстреля въпроса си и Патрик си отбеляза наум, че трябва да дава повече свобода на колегата си.

– Предполагам, че под проблеми имаш предвид съпрузи, които се появяват тук?

– Да.

– Всъщност николко. Повечето мъже, които бият жените или децата си, не смятат, че правят нещо лошо. В техните очи жената е виновната. Става дума за власт и контрол. И заплахите им са насочени към самите жени, не към нас.

– Но има и друг тип мъже? – каза Патрик.

– Да, абсолютно. Има неколцина такива годишно. Но не идват тук, разбираме за тях от социалните.

Погледът на Патрик се спря на една от рисунките, окачена на стената зад Лейла, нагоре и встрани от главата й. Представляваше много голяма фигура, застанала до две по-малки. Голямата имаше остри зъби и изглеждаше ядосана. Малките плачеха и големите им сълзи падаха по земята. Патрик преглътна. Не разбираше как трябва да е устроен един мъж, за да удари жена, а какво остава за дете. Самата мисъл, че някой би наранил Ерика или децата, го накара да стисне здраво подлакътниците на стола.

– Как протичат случаите? Да започнем с това.

– Обаждат ни се от социалните и накратко съобщават за какво става въпрос. Случва се някоя жена да дойде на опознавателна среща, преди да се премести при нас, като обикновено е придружавана от някого от социалните. Иначе обикновено идват с такси или ги докарва приятел.

– И какво се случва после? – попита Мартин.

– Зависи. Понякога е достатъчно да останат известно време, докато ситуацията се успокои, след което проблемът може да се реши по нормалните начини. Понякога се налага да ги прехвърлим в друг център, ако преценим, че е твърде опасно да останат в района. Случва се да окажем и юридическа помощ, най-вече когато трябва местонахождението и други данни за някоя жена да бъдат скрити от публичните регистри. Все пак говорим за жени, не малка част от които са живели в постоянен страх с години. Понякога те проявяват симптоми, които се срещат и при военнопленниците. Например стават напълно неспособни да предприемат някакво действие. Тогава им подаваме ръка и помагаме с практическите проблеми.

– А с психологическите? – попита Патрик и погледна към голямата черна фигура с острите зъби. – Можете ли да предложите помощ в това отношение?

– Не толкова, колкото ни се иска. Проблемът е в ресурсите, с които разполагаме. Но си сътрудничим успешно с няколко психолози, които работят за нас безвъзмездно. Опитваме се преди всичко да помагаме на децата.

– Във вестниците се изписа доста за жени, които са получили помощ, за да напуснат страната, и вследствие на това са обвинени, че са отвлекли децата. Знаеш ли за такива случаи?

Патрик наблюдаваше Лейла внимателно, но нищо в нея не издаде, че въпросът я притеснява.

– Както казах, зависими сме от успешното сътрудничество със социалните и не можем да си позволим да действаме по такъв начин. Предлагаме помощ само в рамките на закона. Естествено, има жени, които заминават на своя глава. Но това не е нещо, за което „Фристад“ може да поеме отговорност или да предложи помощ.

Патрик реши да не задълбава. Отговорите на Лейла звучаха достатъчно убедително и той почувства, че точно сега не би постигнал нищо, ако се опита да я притисне.

– А редките случаи, когато възникват по-големи проблеми? Тогава ли се налага да прехвърляте жените в други центрове? – попита Мартин.

Лейла кимна.

– Да, може да се каже.

– В какво се изразяват проблемите?

Патрик усети мобилния телефон да вибрира в джоба му. Който и да звънеше, трябваше да почака.

– Понякога мъжете откриват тайния ни адрес, проследявайки някой от персонала например. С всеки такъв случай научаваме нещо ново и повишаваме нивото на сигурност. Но знаем, че никога не бива да забравяме колко обсебени са някои от тези хора.

Вибрациите в джоба на Патрик продължиха и той сложи ръка върху телефона, за да приглуши шума.

– Матс бил ли е по-сериозно забъркан в някой от тези случаи?

– Не. Тук държим никой от служителите ни да не се замесва сериозно в който и да е случай. Имаме въртящ се график, така че хората, които общуват с жените, да се сменят през определен период.

– Това не ги ли кара да се чувстват още по-несигурни?

Телефонът зазвъня отново и Патрик започна да се дразни. Толкова трудно ли беше да се досетят, че в момента не може да вдигне?

– Може би, понякога, но е важно да работим по този начин, за да спазваме дистанция. Личните взаимоотношения и връзки само биха увеличили риска за жените. Правим го за тяхно добро.

Мартин хвърли въпросителен поглед към Патрик и смени темата.

– Колко сигурни са новите адреси, където се местят жените?

Лейла въздъхна.

– За съжаление, в Швеция няма нужните ресурси, за да могат тези жени да получат сигурността, от която имат нужда. Както казах, местим ги в други центрове в други градове, като спазваме възможно най-голяма поверителност, след което със съдействието на полицията ги снабдяваме с алармено устройство.

– Как работи това устройство? В Танумсхеде не сме работили много с такива.

– Свързано е с полицейската централа. Ако някой натисне бутона, полицията получава сигнал. Освен това автоматично се включва спикърфон, така че да се чува какво се случва вътре в апартамента.

– А как протича правната част? – попита Патрик. – Имам предвид въпросите за попечителството и други такива. Жените не трябва ли да се явяват в съда?

– Възможно е да бъдат представлявани от пълномощник, така че има как да се справим с този проблем.

Лейла прибра зад ухото косата си, подстригана в стил „паж“.

– Бихме искали да прегледаме по-подробно проблематичните случаи от периода, в който Матс е работил тук – каза Патрик.

– Окей. Но документите не са сортирани по индивидуални случаи, а и не всички са тук. Пращаме по-голямата част на социалните, щом жените се преместят, и не пазим нищо по-старо от една година. Ще извадя всичко, с което разполагаме, а вие можете да прегледате документите и да видите ще откриете ли нещо – каза Лейла и вдигна пръст. – И повтарям, не искам да изнасяте нищо оттук, така че си отбележете това, което ви трябва.

Тя се изправи и отиде до един архивен шкаф.

– Ето – каза след малко и остави двайсетина папки пред тях. – Отивам да обядвам, така че ще ви оставя на спокойствие. Ако имате въпроси, връщам се след час.

– Благодаря – каза Патрик и погледна унило купчината.

Това щеше да отнеме време. А дори не знаеха какво търсят.

Ерика не успя да остане в библиотеката достатъчно дълго, тъй като близнаците решиха единодушно, че ще дремнат само за кратко, но все пак успя да започне отнякъде. Когато пишеше за истински убийства, се налагаше да прекарва много часове в щателни проучвания, което беше не по-малко приятно от самото писане. А сега искаше да се запознае с легендите за Призрачния остров.

Понастоящем обаче бе принудена да спре да мисли за Грошер, защото в мига, в който зави по алеята пред къщата им в Селвик, близнаците започнаха да вият от глад. Тя побърза да влезе и да им приготви две бутилки, изпитвайки гузно щастие, че не ги кърми.

– Ето, хайде, успокой се – каза тя на Ноел.

Както обикновено, той бе по-лакомият от двамата. Понякога преглъщаше толкова настървено, че се задавяше. Антон винаги се хранеше по-бавно и му трябваше двойно повече време, за да изпразни бутилката. Ерика се почувства като супермайка, както бе застанала с по една бебешка бутилка във всяка ръка и хранеше двете момчета наведнъж. Погледите им бяха вперени в нея и тя усети как очите й стават разногледи, докато се опитва да погледне и двамата едновременно.

– Готово, сега по-добре ли е? Може ли мама да отиде да си свали връхните дрехи? – каза тя засмяна, осъзнавайки, че е влязла в кухнята с яке и обувки.

Остави близнаците в бебешките им чанти, свали горните си дрехи в антрето и отнесе момчетата във всекидневната. После се настани на дивана и качи крака на масата.

– Мама ей сега ще се захване за работа. Но мама първо трябва да погледа малко Опра.

Момчетата като че ли не й обърнаха внимание.

– Скучно ли е, когато кака ви я няма?

Първоначално Ерика оставяше Мая да стои вкъщи колкото се може повече, но след известно време забеляза, че дъщеря й я хващат лудите. Мая имаше нужда да се среща с други деца и копнееше за детската градина. Това беше голяма промяна в сравнение с периода, когато всяко ходене до градината се превръщаше в малка световна война.

– Днес може да я вземем по-рано, а? Как смятате? – попита Ерика и изтълкува мълчанието им като знак на съгласие, след което се изправи и каза: – Мама още не си е изпила кафето. А знаете каква става мама, когато не си пие кафето. Un poco loco, както казва татко. Не че трябва да слушате какво говори той.

Тя се засмя и отиде в кухнята, за да сложи кафеварката. На дисплея на телефонния секретар светеше единица, която Ерика не бе забелязала преди малко. Някой си бе направил труда да остави съобщение и тя натисна копчето, за да го пусне. Щом чу гласа, изтърва лъжицата и сложи ръка на устата си.

– Здравей, сестричке. Аз съм. Ана. Освен ако нямаш и други сестри, разбира се. Малко съм схваната и имам най-грозната прическа на века. Но съм тук. Струва ми се. Във всеки случай почти. И знам, че ти беше тук и се притесняваше. И не мога да обещая, че...

В гласа й, който звучеше дрезгаво и различно, се долавяше болезнена нотка.

– Исках само да кажа, че съм тук.

После затвори.

Ерика остана неподвижна няколко секунди. След това бавно се свлече на пода и заплака, продължавайки да стиска здраво кутията с кафе.

– Не трябва ли да тръгваш за работа?

Рита погледна строго Мелберг, докато сменяше пелените на Лео.

– До обед ще работя от къщи.

– Аха, ще работиш от къщи... – каза Рита, поглеждайки многозначително към телевизора, където вървеше предаване за ентусиасти, които строяха машини от скрап, с които да се състезават.

– Събирам сили. Това също е важно. Иначе като полицай мога лесно да прегоря.

Мелберг взе Лео в ръце и го вдигна високо във въздуха, а момчето едва не се задави от смях. Рита омекна. Не можеше да му се сърди. Вярно, виждаше това, което и другите: че Мелберг е грубиян, че може да бъде ужасно непохватен, че понякога не вижда по-далеч от носа си, и освен това не иска да свърши нищо повече от абсолютния минимум. Но в същото време тя виждаше и другата му страна. Лицето му грейваше веднага щом Лео се окажеше наблизо, никога не отказваше да му смени пелените или да стане през нощта, ако момчето плаче, отнасяше се с Рита като с кралица и я гледаше така, сякаш тя е Божи дар за хората. Дори се беше захванал настървено да учи салса, което бе нейната страст. Никога нямаше да се превърне в крал на дансинга, но можеше да води съвсем прилично, при това без да нанася твърде големи поражения на стъпалата й. Освен това Рита знаеше, че Мелберг обича своя син Симон с цялото си сърце. Почти седемнайсетгодишният младеж се беше появил в живота му едва преди няколко години, но всеки път, когато станеше дума за него, в очите на Бертил светваше гордост и той винаги гледаше да се обажда и да бъде на разположение на сина си. Всичко това караше Рита да обича Бертил Мелберг толкова силно, че понякога имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне.

Отиде в кухнята. Докато приготвяше обяда, се замисли притеснено за момичетата. Нещо не беше наред, забелязваше го. Болеше я, като виждаше нещастното изражение на лицето на Паула. Подозираше, че тя също не разбира какъв е проблемът. Йохана се беше затворила и отдръпнала от всички тях, не само от Паула. Може би й беше дошло в повече да живеят толкова нагъсто. Рита можеше да разбере, ако на Йохана не й се струваше особено забавно да дели един апартамент с майката и доведения баща на Паула, както и с две кучета. Но в същото време беше удобно, че Бертил, а и тя самата, можеха да гледат Лео, докато момичетата бяха на работа.

Естествено, Рита осъзнаваше, че животът тук сигурно е изтощителен и че трябва да подтиква момичетата да си намерят собствено жилище. Докато бъркаше телешката яхния, тя усети как сърцето й се свива при мисълта, че няма да може да вдига Лео сутрин, а той да й се усмихва сънено. Избърса сълзите си с ръка. Сигурно беше от лука в яхнията, защото тя не беше от хората, които се разревават ей така посред бял ден. Рита преглътна, надявайки се, че момичетата сами ще решат проблема. Опита яхнията и сипа още малко чили на прах. Ако не затоплеше цялото й тяло, знаеше, че не е сложила достатъчно.

Телефонът на Бертил, оставен на кухненската маса, започна да звъни и тя отиде да погледне дисплея. От управлението. Да, изглежда се чудеха къде се е дянал, помисли си тя и тръгна към всекидневната. Но се спря на вратата със звънящия телефон в ръка. Бертил седеше на дивана и спеше, с облегната назад глава и зинала уста. Лео лежеше свит върху големия му корем. Беше подложил малкото си юмруче под бузата и също спеше, дишайки спокойно и дълбоко, така че гръдният му кош се издигаше в такт с този на Бертил. Рита прекъсна повикването. От участъка можеха да почакат. Бертил имаше по-важна работа.

– Събота мина доста успешно – каза Андерш и погледна въпросително Вивиан.

Изглеждаше изморена и той се зачуди дали тя осъзнава колко много й се отразява всичко това. Може би миналото им най-накрая ги бе застигнало. Но той знаеше, че няма смисъл да казва това, Вивиан не искаше да слуша такива приказки. Беше твърде упорита и решителна, което бе и причината тя, а вероятно и той, да оцелеят. Андерш винаги бе зависил от нея. Тя го гледаше като дете, правеше всичко за него. Но той се зачуди дали нещата не бяха започнали да се променят, дали ролите постепенно не се бяха разменили.

– Как върви с Ерлинг? – попита той и сестра му направи гримаса.

– Ако не заспиваше като бебе всяка вечер, не знам дали щях да издържа – отвърна тя с безрадостен смях.

– Почти успяхме – каза той утешително, но си даде сметка, че тя не се вслушва в думите му.

Вивиан винаги бе притежавала една особена вътрешна светлина и макар никой друг да не я забелязваше, Андерш виждаше как тя угасва.

– Мислиш ли, че ще намерят компютъра?

Вивиан се сепна.

– Не, иначе досега да го бяха намерили, нали?

– Да.

В помещението настана тишина.

– Вчера опитах да ти се обадя – каза Вивиан предпазливо.

Андерш усети как тялото му се напряга.

– Така ли?

– Ти не вдигна цяла вечер.

– Бях си изключил телефона – опита да се оправдае той.

– Цяла вечер?

– Бях изморен, затова си взех вана и почетох малко. Отделих малко време и за отчетите.

– Аха – каза Вивиан, но Андерш долови, че тя не му вярва.

Никога преди не бяха имали тайни един от друг, но това също се беше променило. Същевременно обаче бяха по-близки от всякога. Не знаеше как да осмисли всичко. Сега, когато целта им беше на една ръка разстояние, нещата изведнъж бяха спрели да изглеждат толкова ясни, а мислите му го държаха буден и го караха да се върти в леглото по цяла нощ. Всичко, което по-рано беше така просто, сега бе станало сложно.

Как да й го обясни? Толкова пъти думите заставаха на върха на езика му, но щом отвореше уста, навън излизаше само мълчание. Не можеше да го направи. Беше й длъжник за толкова много неща. Все още усещаше миризмата на цигари и алкохол, чуваше дрънченето на чашите и животинските стонове на хората. С Вивиан се бяха свили под леглото й. Тя го държеше близо до себе си и макар да не беше много по-голяма от него, Андерш имаше чувството, че сестра му е като великан, който излъчва сигурност и може да го предпази от всяка болка.

– Чувам, че в събота всичко е минало успешно!

Ерлинг излезе от тоалетната и избърса мокрите си ръце в крачолите.

– Току-що говорих с Бертил и той беше във възторг! Ти си направо фантастична, знаеш ли?

Той седна до Вивиан и я прегърна през рамо със собственическо изражение на лицето. После залепи една мокра целувка на бузата й и Андерш видя как тя се напрегна, за да не се отдръпне, но все пак успя да се усмихне сладко и да отпие глътка чай от чашата, която стоеше на масата.

– Единственото проблематично нещо, изглежда, е храната – каза Ерлинг и между веждите му се появи дълбока бръчка на загриженост. – Бертил не беше особено доволен от сервираното. Не знам дали другите споделят мнението му, но той е най-влиятелният от тях, а ние все пак трябва да се вслушваме в клиентите си.

– И какво точно не е било наред? – попита Вивиан.

Гласът й звучеше студено, но Ерлинг като че ли изобщо не забеляза.

– Ами имало е ужасно много зеленчуци, както и разни неща със странни имена, доколкото разбрах. И не е имало много сос. Така че Бертил предложи да включим в менюто и по-традиционни неща, които да се понравят на хората. С други думи, старомодна домашна кухня.

Ерлинг преливаше от ентусиазъм и изглеждаше така, сякаш очаква овации. На Вивиан обаче това като че ли й дойде в повече. Тя се изправи и впери поглед в Ерлинг.

– Явно сме си пропилели времето. Мислех, че проявяваш разбиране към моята философия, към вижданията ми за това кое е важно за душата и тялото. Този център е посветен на здравословния живот и тук сервираме храна, която дава положителна сила и енергия, а не боклуци, които водят до инфаркт и рак.

Тя се обърна рязко и излезе ядосано от помещението. Плитката й се удряше в гърба в такт със стъпките й.

– Ой – каза Ерлинг, очевидно изненадан от острия прием, който бе получило предложението му. – Май я настъпих по мазола.

– Може да се каже – каза Андерш сухо.

Ерлинг можеше да се държи, както си иска. Скоро това нямаше да има значение. Андерш обаче отново бе обзет от тревога. Налагаше се да говори с Вивиан. Налагаше се да й разкаже.

– Какво всъщност търсим? – попита Мартин и погледна несигурно към Патрик, който бавно поклати глава.

– Не знам точно. Мисля, че трябва да използваме интуицията си, да прегледаме папките и да видим дали има нещо, което изглежда така, сякаш си струва да се проследи.

Настана мълчание, докато двамата прелистваха материалите.

– Мамка му – каза Патрик след малко, а Мартин кимна.

– Това е само последната година. Даже по-малко. А „Фристад“ е само един от многото кризисни центрове. Като че живеем в изолация и не знаем какво се случва около нас.

Мартин затвори внимателно папката, която държеше, остави я настрана и взе друга.

– Просто не разбирам... – каза Патрик, изричайки на глас мисълта, която се въртеше в главата му, откакто пристигнаха във „Фристад“.

– Гадни копелета – съгласи се Мартин. – И май такова нещо може да сполети всяка жена. Не познавам Ана толкова добре, но тя изглежда мъжко момиче и ми е трудно да си представя как се е събрала с някого като бившия й съпруг.

– Разбирам какво имаш предвид.

Патрик свъси вежди при мисълта за Лукас. За щастие, това време вече беше далеч зад тях, но Лукас бе успял да навреди сериозно на семейството си, преди да умре.

– Лесно е да кажем, че не разбираме жените, които остават при мъж, който ги бие.

Мартин остави поредната папка на бюрото и си пое дълбоко въздух.

– Чудя се какво ли им е на хората, които работят тук и се сблъскват с това ежедневно. Може би не е толкова странно, че на Сверин му е дошло в повече и се е върнал у дома.

– Да, в крайна сметка това, което Лейла каза за честите смени в графика, изглежда като добро правило. Иначе би било напълно невъзможно да не се ангажираш лично със случая.

– Мислиш ли, че със Сверин се е случило нещо такова? – попита Мартин. – Че побоят е свързан с някого тук? Лейла използва думата „обсебени“. Може някой от мъжете да си е въобразил, че Сверин се е превърнал в нещо повече от лице за контакт, и да е решил да го сплаши.

Патрик кимна.

– Да, и аз мислех в тази посока. Но в такъв случай кой? – каза той и посочи към купчината папки на бюрото. – Лейла твърди, че не знае за нищо такова, и не смятам, че ще постигнем нещо, ако я притиснем сега.

– Може да говорим и с други служители и дори евентуално да се срещнем с някои от жените. Сигурно доста си говорят помежду си, така че ако има нещо такова, би трябвало слухът да се е разпространил.

– Хм, имаш право – каза Патрик. – Но бих искал да разполагаме с повече факти, преди да продължим.

– Но откъде да ги вземем?

Мартин прокара нетърпеливо ръце през късата си рижава коса и косъмчетата й щръкнаха.

– Мисля да говорим със съседите в блока на Матс. Нападението все пак е станало пред входа и някой може да е видял нещо, без да е съобщил в полицията. Освен това разполагаме с имената на жените от центъра, с които Матс е имал контакт, и можем да се надяваме, че ще открием причина да се върнем тук.

– Окей.

Мартин наведе глава и продължи да чете. Приключиха с последната папка тъкмо когато Лейла нахлу през вратата. Окачи якето и чантата си на една закачалка и попита:

– Намерихте ли нещо интересно?

– Трудно е да се каже на този етап. Но вече знаем имената на жените, с които е общувал Матс. Благодаря, че ни даде да погледнем.

Патрик събра папките в спретната купчинка, която Лейла прибра обратно в архивния шкаф.

– Няма нищо. Надявам се, разбирате, че сме готови да направим всичко, за да ви съдействаме – каза тя, заставайки с гръб към шкафа.

– Оценяваме го – отвърна Патрик и двамата с Мартин се изправиха.

– Много харесвахме Мате. Той беше от онези хора, които не таят никакво зло в себе си. Имайте това предвид, като разследвате случая.

– Имаме го – каза Патрик и й подаде ръка. – Повярвай ми. Имаме го предвид.

– Защо, по дяволите, никой не отговаря? – изръмжа Паула.

– Значи и Мелберг не вдига? – попита Йоста.

– Не, нито пък Патрик. При Мартин направо се включва гласовата поща, така че телефонът му сигурно е изключен.

– За Мелберг не се учудвам толкова, вероятно спи вкъщи. Но Хедстрьом обикновено си вдига телефона.

– Явно е зает с нещо. Засега трябва да се заемем сами. Ще информираме останалите, когато успеем да се свържем.

Тя отби в паркинга на болница „Удевала“ и спря колата.

– Трябва да са в интензивното – каза тя и се забърза към входа.

Намериха асансьора, влязоха и зачакаха нетърпеливо.

– Гадна работа – каза Йоста.

– Да, представям си колко са притеснени родителите. Откъде ли са намерили този боклук? Все пак са едва седемгодишни.

Йоста поклати глава.

– Да, да се чуди човек.

– Ще видим какво имат да кажат.

Щом влязоха в отделението, Паула спря първия лекар, който се изпречи пред очите им.

– Здрасти, тук сме във връзка с момчетата, които са докарани от училището във Фелбака.

Високият мъж с лекарска униформа кимна.

– Аз се грижа за тях. Елате с мен – каза той и пое нанякъде с километрични крачки, така че се наложи Паула и Йоста да подтичват след него.

Паула се опитваше да диша само през устата. Мразеше миризмата на болница и свързаните с нея усещания. Правеше всичко възможно да стои далеч от тези места, но покрай професията, която си бе избрала, й се налагаше да посещава болници много по-често, отколкото й се искаше.

– Няма опасност за децата – каза високият лекар през рамо. – От училището са реагирали бързо, а и имахме линейка наблизо, така че пристигнаха тук сравнително скоро и успяхме да овладеем ситуацията.

– Будни ли са? – попита Паула.

Леко се бе задъхала от бързането по коридора и си напомни, че трябва да се заеме по-сериозно с тренировките. Напоследък малко ги претупваше. И похапваше твърде големи порции от манджите на Рита.

– Будни са и можете да говорите с тях със съгласието на родителите.

Той спря пред една врата почти в дъното на коридора.

– Нека да вляза пръв и да предупредя родителите. От чисто медицинска гледна точка няма пречка да говорите с момчетата. Предполагам, че сте нетърпеливи да разберете откъде са намерили кокаина.

– Сигурно ли е, че е кокаин? – попита Паула.

– Да, взехме кръвни проби, които го потвърдиха.

Докторът отвори вратата и влезе в стаята. Паула и Йоста зачакаха, пристъпвайки напред-назад. След няколко минути вратата отново се отвори и отвътре излязоха неколцина възрастни със сериозни изражения и зачервени от плач очи.

– Здравейте, ние сме от полицията в Танум – каза Паула и се здрависа с всички.

Йоста направи същото. Той, изглежда, познаваше някои от родителите. Паула беше нова в района и щеше да отнеме време да опознае местните хора.

– Знаете ли откъде са намерили дрогата? – попита една от майките и избърса очите си с носна кърпа. – А човек си мисли, че в училище са на сигурно място...

Гласът й затрепери и тя се облегна на мъжа си, който я прегърна.

– Значи, момчетата не са казали нищо?

– Не. Мисля, че ги е срам. Казахме им, че няма да си навлекат неприятности, но още не сме изкопчили нищо от тях, а и не искаме да ги притискаме – каза един от татковците.

Изглеждаше овладян, но и неговите очи бяха зачервени.

– Може ли да поговорим с тях насаме? Обещаваме да не ги плашим – каза Паула и се усмихна леко.

Подозираше, че не изглежда особено заплашителна, а пък Йоста приличаше на мило, тъжно куче. Трудно й бе да си представи как биха могли да уплашат някого. Родителите като че бяха на същото мнение, защото кимнаха в знак на съгласие.

– Да изпием по чаша кафе през това време? – каза таткото със зачервените очи, а останалите явно сметнаха, че това е добра идея.

Той се обърна към Паула и Йоста.

– Ще бъдем в чакалнята ей там. Ще сме ви благодарни, ако ни информирате, в случай че разберете нещо.

– Естествено – каза Йоста и потупа мъжа по рамото.

Влязоха в стаята. Момчетата бяха настанени едно до друго, три мънички същества, всяко легнало завито в болничното си легло.

– Здрасти – каза Паула и получи три немощни „здрасти“ в отговор.

Замисли се до кое легло да се настанят и след като две от момчетата хвърлиха бегли погледи към третото, тя реши да започнат с него.

– Казвам се Паула.

Придърпа един стол до леглото на тъмнокосото къдраво момче и направи знак на Йоста да последва примера й.

– Как се казваш?

– Юн – отвърна той тихо, без да посмее да я погледне в очите.

– Как се чувстваш?

– Горе-долу – каза Юн, играейки си нервно с ръба на одеялото.

– Ама че работа.

Тя се съсредоточи изцяло върху Юн, но видя с периферното си зрение, че другите момчета слушат внимателно.

– Да... – промълви той и погледна нагоре към нея. – Ти истински полицай ли си?

Паула се засмя високо.

– Разбира се, че съм. Не приличам ли на полицай?

– Не, не съвсем. Знам, че има момичета полицаи, но ти си толкова малка.

Юн се усмихна смутено.

– Трябва да има и малки полицаи. Представи си, че се наложи да пропълзим в някое тясно място например – каза тя и Юн кимна, сякаш това беше нещо напълно естествено.

– Искаш ли да видиш полицейската ми значка?

Той кимна ентусиазирано, а другите момчета изпънаха вратове.

– Йоста, можеш да извадиш и твоята, за да видят и другите.

Йоста се усмихна, изправи се и се обърна към най-близкото легло.

– Леле, изглежда точно като тези по телевизията – каза Юн.

Той разгледа значката и след малко я върна.

– Намерили сте нещо доста опасно. Надявам се, че вече сте го разбрали – каза Паула, като гледаше да не звучи строго.

– Мм...

Юн отново сведе поглед и се зае с одеялото.

– Но никой не ви се сърди. Нито родителите ви, нито учителите, нито ние.

– Мислехме, че е нещо сладко.

– Да, прилича малко на прахчето в онези летящи чинии – каза тя. – Сигурно и аз щях да се объркам.

Йоста отново бе седнал на стола си и Паула изчака, за да му даде шанс да зададе някой въпрос, но той като че смяташе да я остави да води разпита. Тя нямаше нищо против. Винаги бе имала усет към децата.

– Татко казва, че е било дрога – каза Юн и подръпна един стърчащ конец.

– Да. Ти знаеш ли какво е дрога?

– Нещо като отрова, само че не умираш.

– Може и да е смъртоносно. Но си прав, че е като отрова. Затова е важно да ни помогнете да разберем откъде се е взела, за да предотвратим натравянето на още деца.

Паула говореше спокойно и приятелски и Юн започваше да се отпуска все повече.

– Сигурно ли е, че не ни се сърдите?

Момчето я погледна в очите. Долната му устна леко потрепваше.

– Напълно сигурно. Честен кръст – каза тя, като се надяваше, че този израз не е безнадеждно остарял. – Мама и татко също не се сърдят. Просто са притеснени.

– Беше при блоковете в квартала – каза Юн. – Играехме тенис на една стена там. Всъщност малко встрани от блоковете. Там има една фабрика, или поне прилича на фабрика. Стените й са високи и няма прозорци. Няма какво да счупиш, без да искаш, затова играем тенис там. После, докато се прибирахме, търсихме бутилки за рециклиране в кошчетата до блоковете. Там намерихме пликчето. Помислихме, че е нещо сладко.

Конецът се отдели от одеялото, оставяйки малка следа в плата.

– Защо не го опитахте още тогава? – попита Йоста.

– Помислихме, че е много готино, че сме намерили толкова прах, затова решихме днес да го занесем в училище и да го покажем на другите. Беше по-забавно да го опитаме, когато всички са там. Но щяхме да изядем повечето сами. Смятахме да почерпим останалите само малко.

– В кое кошче го намерихте? – попита Паула.

Знаеше за коя промишлена сграда говори Юн, но искаше да бъде напълно сигурна.

– Онова до паркинга. Като тръгнеш от мястото, където играхме тенис, и минеш през портата, излизаш право срещу него.

– А малко след това има гора и скали вдясно, нали?

– Да, точно така.

Паула погледна Йоста. Момчетата бяха намерили пликчето с кокаина точно пред входа на Матс Сверин.

– Благодаря, момчета, много ни помогнахте – каза тя и се изправи.

Усещаше леко гъделичкане в стомаха. Може би най-накрая бяха направили така желания пробив в разследването.

11

Фелбака, 1871

Свещеникът, висок и дебел мъж, пое с благодарност протегнатата ръка и позволи на Карл да му помогне да стъпи на кея. Емели се поклони срамежливо. Никога не беше ходила на църковна служба в града и сега стоеше изчервена и се надяваше, че свещеникът не го отдава на липса на желание и вяра в Бога от нейна страна.

– Самотно място. Но красиво – каза свещеникът. – Тук живее още един човек, нали?

– Юлиан – отговори Карл. – Той има работа във фара. Но мога да го извикам, ако искате?

– Да, благодаря, би било добре – каза свещеникът и без покана тръгна към къщата. – Така и така съм тук, най-добре да се срещна с всички.

Той се засмя и отвори вратата на Емели, докато Карл вървеше към фара.

– Имате красив и чист дом – каза свещеникът, оглеждайки се наоколо.

– Къщата ни е съвсем простичка, не е нищо особено.

Емели се усети, че е скрила ръце под престилката си. Дланите й изглеждаха толкова груби от всичкото търкане със сапун и какво ли още не. Но не можеше да отрече, че похвалата на свещеника я зарадва.

– Човек не бива да презира простото. А от това, което виждам, Карл би трябвало да се счита за щастливец, след като има толкова оправна съпруга.

Свещеникът седна на дивана в кухнята. Емели така се засрами, че не знаеше какво да отговори, и затова се зае да прави кафе.

– Надявам се, че ще изпиете чаша кафе.

Тя се замисли дали има с какво да го почерпи. Беше изпекла само обикновени сухари, но и те щяха да свършат работа, предвид неочаквано посещение.

– Никога не отказвам кафе – отговори свещеникът и се усмихна.

Емели започна да се отпуска. Мъжът, изглежда, не беше от строгите свещеници, като Берг от предишната й църква. Коленете й се разтрепериха дори само при мисълта да бъде принудена да седи на една маса с Берг.

Вратата се отвори и Карл влезе в стаята. Веднага след него се появи и Юлиан. Очите му бяха бдителни, но избягваха погледа на гостенина им.

– Значи, това е Юлиан?

Свещеникът продължаваше да се усмихва, но Юлиан само кимна и стисна вяло протегнатата му ръка. Двамата с Карл седнаха срещу свещеника, докато Емели вадеше чаши и чинийки.

– Нали се грижите съпругата ви да не се преуморява сега, когато е в благословено състояние? Виждам, че поддържа дома чист и спретнат. Сигурно се гордеете с нея?

Карл отначало не отговори, но после каза:

– Да, Емели е добра домакиня.

– Хайде, седнете – каза свещеникът на Емели и потупа мястото до себе си.

Емели седна, без да може да отдели погледа си от черните дрехи и бялата якичка. Никога не бе стояла толкова близо до свещеник. За стария Берг би било немислимо да седи и да разговаря на по чаша кафе. С разтреперани ръце тя сипа кафе, като своята чаша напълни последна.

– Виж ти, да имате работа чак тук при нас – каза Карл и остави въпроса да виси неизказан във въздуха.

Какво всъщност искаше свещеникът?

– Да, не сте от най-редовните посетители на църковните служби – каза гостенинът и отпи кафе със звучно сърбане.

Беше си сложил три бучки захар и Емели си помисли, че кафето му ще да е твърде сладко за пиене.

– Да, вярно е, но не ни е лесно да пътуваме до града. Само двамата се грижим за фара и не ни остава много време за друго.

– Но чувам, че ви остава време за кръчмата на Абела.

Изведнъж Карл се сви и придоби смутен вид. В този миг Емели не можеше да разбере защо толкова я е страх от него. Но после си спомни онази вечер и инстинктивно сложи ръка на големия си корем.

– Наистина не ходим на църква толкова често, колкото трябва – каза Юлиан и сведе глава. Все още не беше погледнал свещеника в очите. – Но Емели ни чете Библията всяка вечер, така че това тук е християнски дом.

Емели го погледна ужасено. Как можеше да си седи и да лъже свещеника в лицето? Вярно, че в този дом се четеше Библията, но Емели четеше сама, когато й останеше време. Нито Юлиан, нито Карл бяха показали някакъв интерес към светото писание, дори на няколко пъти й се бяха подигравали за това.

Но свещеникът кимна.

– Радвам се да го чуя. Особено на такова място, толкова пусто, недостъпно и отдалечено от Божията обител, човек трябва сам да търси утеха и напътствие в Библията. Това ме радва. А би ме зарадвало още повече, ако ви виждам малко по-често в църквата. Особено теб, мила Емели.

Той я потупа по коляното и тя подскочи. Беше достатъчно притеснително да седи толкова близо до свещеника. Докосването му беше на границата на това, което можеше да понесе. Едва се сдържа да не скочи на крака от ужас.

– Говорих и с леля ти – каза свещеникът на Карл, който също бе свел очи. – Беше малко разтревожена, защото отдавна не ви е виждала. А сега, когато Емели е в положение, би било добре да я погледне доктор, за да се увери, че всичко протича както трябва.

Той погледна строго към Карл.

– Да – измърмори той, взирайки се в масата.

– Добре, значи е решено. Следващия път, когато ходите до Фелбака, ще вземете с вас и малката Емели, за да я прегледа лекарят. Милата ви леля също би оценила едно посещение.

Той примигна и си взе сухар.

– Много са вкусни – каза после, а от устата му полетяха трохи.

– Благодаря.

Емели не благодареше само за комплимента му. Радваше се, че ще може да отиде до града и да се види с други хора. Сега Карл може би дори щеше да й позволи от време на време да ходи на църква. Това щеше да й помогне да понася живота тук по-лесно. Безкрайно по-лесно.

– Е, мисля, че на Карлсон скоро ще му омръзне да ме чака. Той бе така добър да ме докара, но вероятно вече иска да се прибира. Благодаря за кафето и вкусните сухари.

Свещеникът се изправи и Емели стана рязко, за да му направи място.

– Вижте, коремите ни са почти еднакво големи – каза той.

Емели толкова се засрами, че почувства как цялата почервенява. Но после не можа да не се усмихне. Харесваше свещеника. Бе готова да падне на колене и да разцелува краката му. Благодарение на него вече можеше да посещава Фелбака.

– Сигурно сте чували какво казват за острова? – попита свещеникът през смях, когато Карл и Емели го изпратиха до кея.

Юлиан се бе сбогувал набързо и се бе върнал във фара.

– Какво имате предвид? – попита Карл и помогна на свещеника да се качи в лодката.

– Че тук витаят духове. Но това са просто приказки, разбира се. Освен ако не сте видели нещо?

Той отново се засмя и дебелите му бузи се разтресоха.

– Не вярваме в такива неща – каза Карл и хвърли въжето, което току-що бе развързал.

Емели не каза нищо. Но докато махаше за сбогом, се замисли за онези, които бяха единствената й истинска компания на острова. Не можеше да разкаже нещо такова на свещеника, а и той нямаше да й повярва.

На път към къщата ги видя с крайчеца на очите си. Не се страхуваше от тях. Дори сега, когато бяха започнали открито да се появяват пред нея. Знаеше, че не искат да й сторят зло.

Здрасти, Аника. Паула ме е търсила, но сега не мога да се свържа с нея.

Патрик стоеше пред входа на „Фристад“ и притискаше пръст към лявото си ухо, държейки телефона до дясното. Въпреки това шумът от улицата стигаше до него и му бе трудно да чуе какво казва Аника.

– Моля? Училището? Чакай, не те чувам... Кокаин. Окей, разбрано. Значи в болница „Удевала“.

– Какво става? – попита Мартин.

– Няколко първокласници във Фелбака са намерили пликче с кокаин и са изяли малко от тая гадост.

Вървяха към колата, а изражението на Патрик бе мрачно.

– Мамка му. Как са сега?

– В болница са, но явно са вън от опасност. Йоста и Паула са при тях.

Патрик седна на шофьорското място, а Мартин се настани до него. Потеглиха и Мартин се загледа замислено през страничния прозорец.

– Първокласници. Човек си мисли, че са на сигурно място в училище, особено във Фелбака. Не става дума за някой от проблемните райони в големия град. И въпреки това децата не са в безопасност. Такива неща са достатъчни, за да ти изкарат акъла.

– Вярно е. По наше време не беше така. Или поне по мое – каза той с крива усмивка. Все пак с Мартин ги деляха доста години.

– Мисля, че същото може да се каже и за моето детство – каза Мартин. – Макар че имахме калкулатори, вместо сметала.

– Ха-ха, много смешно.

– Тогава всичко беше толкова просто. Ритахме футбол и играехме на топчета. Бяхме деца. А сега имам чувството, че всички бързат да станат възрастни. Пушат, пият, правят секс и какво ли не още преди да са влезли в гимназията.

– Да – потвърди Патрик, усещайки тревогата в гърдите си.

Още преди да е мигнал, Мая щеше да тръгне на училище, а той знаеше, че Мартин има право. Животът не беше като едно време. Дори не искаше да се замисля за това. Искаше Мая да си остане малка колкото се може по-дълго. Най-добре беше да си остане вкъщи, докато не навърши четиресет.

– Но все пак не мисля, че кокаинът е нещо обичайно – каза той, главно за да утеши сам себе си.

– Не, извадили са много лош късмет. Но хубавото е, че ще се оправят. Можеха много да си изпатят.

Патрик кимна.

– Няма ли да отидем там? – попита Мартин, когато Патрик зави към центъра на града, вместо по магистрала Е6.

– Разчитам, че Паула и Йоста могат да се справят сами. Пак ще й се обадя, за да проверя, но тъй като така и така сме тук, бих искал да поговоря с наемателя на Матс и с другите съседи. Няма смисъл после да се връщаме специално заради това.

Патрик звънна на Паула и я зачака да вдигне. Докато говореха, Мартин слушаше напрегнато отстрани. След няколко минути Патрик приключи разговора.

– Всичко е под контрол, така че продължаваме по план. Може да минем през болницата на връщане, ако още са там.

– Добре. Разбрали ли са къде децата са намерили кокаина?

– В кошче за боклук пред блока, където е живял Матс Сверин.

Мартин помълча известно време, след което попита:

– Мислиш ли, че има връзка?

– Кой знае – каза Патрик и сви рамене. – Знаем, че там живеят и други хора, на които може да е принадлежал кокаинът. Но определено е интересно, че е намерен тъкмо пред входа на Матс.

Мартин се наведе напред, за да може да разчете уличните табелки.

– Завий тук. „Ерик Далбергсгатан“. Кой номер беше?

– Четиресет и осем.

Патрик наби спирачки пред пешеходната пътека, където една възрастна дама пресичаше най-безгрижно. Изчака нетърпеливо жената да отмине, преди да потегли рязко.

– По-спокойно – каза Мартин, хванал се здраво за дръжката на вратата.

– Ето го – каза Патрик невъзмутимо. – Номер четиресет и осем.

– Да се надяваме, че има някой. Може би трябваше да се обадим предварително.

– Ще позвъним и ще видим дали сме извадили късмет.

Слязоха от колата и тръгнаха към вратата. Сградата пред тях беше стара и тухлена. Апартаментите вътре сигурно бяха с хоросанова мазилка и дървени подове.

– Как се казва наемателят? – попита Мартин.

Патрик извади бележка от джоба си.

– Юнсон. Расмус Юнсон. Апартаментът е на първия етаж.

Мартин кимна и натисна звънеца, на който още пишеше Сверин. Почти веднага бе възнаграден с пращящ отговор.

– Да?

– От полицията сме. Бихме искали да поговорим. Ще ни отвориш ли, ако обичаш?

Мартин говореше колкото се може по-ясно по домофона.

– Защо?

– Ще ви обясним, ако ни пуснеш. Би ли могъл да отвориш, моля?

Домофонът изщрака, а веднага след това се чу избръмчаването на ключалката.

Качиха се на първия етаж и огледаха табелките по вратите.

– Ето тук – каза Мартин и посочи вратата вляво.

Натисна звънеца и щом отвътре се чуха стъпки, двамата с Патрик отстъпиха крачка назад. Вратата се открехна, но предпазната верига не беше свалена. Млад мъж на двайсетина години ги погледна подозрително през пролуката.

– Ти ли си Расмус Юнсон? – попита Патрик.

– Кой пита?

– Както казахме, ние сме полицаи. Идваме във връзка с Матс Сверин, от когото си наел апартамента.

– Аха – каза мъжът, без да махне веригата.

Интонацията му граничеше с безочието и Патрик усети как го полазва раздразнение. Впери очи в младия мъж и каза:

– Можеш да ни пуснеш, така че да си говорим спокойно и дружелюбно. Или пък ако предпочиташ, мога да се обадя на няколко места, апартаментът ти да бъде обискиран, а ти да прекараш остатъка от деня, а може би и следващия, в участъка.

Мартин го изгледа. Не беше в стила на Патрик да прибягва до празни заплахи. Нямаха основание нито да претърсят апартамента, нито да приберат мъжа за разпит.

Настъпи кратко мълчание. После Расмус Юнсон свали веригата и отстъпи назад.

– Шибани фашисти.

– Мъдро решение – каза Патрик.

Усети тежката миризма на хашиш и разбра защо младият мъж изпитваше известно нежелание да пусне полицията в жилището си. Когато влязоха във всекидневната и видяха купчините анархистка литература и плакатите по стените, изразяващи същите възгледи, причините станаха още по-ясни. Очевидно се намираха на вражеска територия.

– Не се застоявайте. Уча и нямам време за такива глупости.

Расмус седна пред малко бюро, претъпкано с книги и тефтери.

– Какво учиш? – попита Мартин.

В Танумсхеде не се натъкваха на много анархисти и той изпитваше искрено любопитство.

– Политология – каза Расмус. – За да разбера по-добре как сме се озовали в това шибано положение и как бихме могли да променим обществото.

Звучеше все едно изнася лекция на първокурсници и Патрик го погледна развеселено. Зачуди се как годините и реалността ще повлияят на идеалите на младия мъж.

– Наел си този апартамент от Матс Сверин, нали?

– Защо питаш? – сопна се Расмус.

Слънцето светеше през прозореца на всекидневната и Патрик си даде сметка, че за първи път среща друг човек с абсолютно същия червен нюанс на косата като този на Мартин. Но Расмус беше оставил и брадата си да порасне, така че цветът правеше още по-силно впечатление.

– Повтарям: от Матс Сверин ли си наел апартамента?

Гласът на Патрик бе спокоен, но той явно започваше да губи търпение.

– Да, от него – отговори Расмус неохотно.

– Съжалявам, но трябва да ти съобщя, че Матс Сверин е мъртъв. Убит.

Расмус го зяпна.

– Убит? Какво, по дяволите, искаш да кажеш? И това какво общо има с мен?

– Нищо, да се надяваме, но искаме да научим повече за Матс и живота му.

– Не го познавам, така че не мога да ви помогна.

– Ние ще преценим това – каза Патрик. – Апартаментът обзаведен ли беше, когато го нае?

– Да, всички неща тук са негови.

– Не е ли взел нещо със себе си?

Расмус сви рамене.

– Не мисля. Прибра в кашони по-личните вещи, снимки и разни такива, но после откара всичко на сметището. Каза, че искал да се отърве от старите боклуци.

Патрик се огледа. Тук като че ли нямаше повече лични вещи отколкото в апартамента във Фелбака. Още не знаеше какво, но нещо беше накарало Матс Сверин да реши да започне на чисто. Обърна се пак към Расмус.

– Как нае апартамента?

– Чрез обява. Матс бързаше да се отърве от жилището. Беше си изпатил и искаше да се чупи от града.

– Каза ли нещо за това? – намеси се Мартин.

– За кое?

– За случая, когато си е изпатил – каза Мартин търпеливо.

Източникът на сладникавата миризма в апартамента не правеше ума на младия студент особено бистър.

– Не, не е споменавал.

Расмус провлачи думите, което разбуди интереса на Патрик.

– Но?

– Какво но?

Расмус започна да върти нервно стола си наляво-надясно.

– Ако знаеш нещо за побоя над Матс, бихме оценили, ако ни го разкажеш.

– Не съдействам на ченгета.

Очите на студента се стесниха. Патрик си пое дълбоко въздух няколко пъти, за да се успокои. Това момче безспорно му лазеше по нервите.

– Предложението още важи. Спокоен и приятелски разговор с нас, или разходка до управлението и обиск на целия апартамент.

Расмус замръзна на стола. После въздъхна.

– Нищо не знам, така че няма защо да ми се отваряте. Но можете да питате Петершон от горния етаж. Той май е видял какво е станало.

– Защо тогава не е съобщил в полицията?

– Питайте го него. Знам само, че в блока се говори, че той знае нещо.

Расмус стисна устни и те разбраха, че няма да изкопчат от него нищо повече.

– Благодаря за помощта – каза Патрик. – Ето визитната ми картичка, в случай че се сетиш още нещо.

Расмус погледна картичката, която Патрик му подаде, взе я и я задържа между палеца и показалеца си, сякаш миришеше лошо. После демонстративно я пусна право в кошчето.

Патрик и Мартин излязоха на стълбите и с облекчение оставиха тежката миризма на хашиш зад себе си.

– Ама че неприятен образ – каза Мартин и поклати глава.

– Реалността все някой ден ще го застигне – каза Патрик, надявайки се, че не е станал толкова циничен, колкото звучеше.

Качиха се един етаж по-нагоре и позвъниха на вратата, на която пишеше Ф. Петершон. Отвори им възрастен мъж.

– Какво искате?

Звучеше не по-малко сопнато от Расмус от долния етаж. Патрик се зачуди да не би във водата да има нещо, което да влияе на настроението на хората в блока. Всички изглеждаха, все едно са станали от грешната страна на леглото.

– От полицията сме. Бихме искали да поговорим малко за един предишен обитател на блока, Матс Сверин, който е живял в апартамента под твоя.

Патрик чувстваше, че търпението му към навъсени старчета и кисели анархисти се изчерпва. Налагаше му се да полага съзнателни усилия, за да запази спокойствие.

– Матс, приятно момче беше – каза мъжът, без да понечи да ги пусне вътре.

– Бил е нападнат пред входа, преди да се премести.

– Полицията вече ме разпитва за това.

Мъжът тропна с бастуна си по пода, но все пак сякаш го обзе някаква несигурност и Патрик направи крачка напред.

– Имаме причина да смятаме, че знаеш повече, отколкото си казал на полицаите предния път.

Петершон сведе поглед и кимна към вътрешността на апартамента.

– Влезте – каза той и тътрейки се, ги поведе към всекидневната.

Този апартамент не само беше по-светъл от долния, ами и бе значително по-приятно обзаведен. Мебелите бяха класически, а по стените имаше картини.

– Седнете – каза мъжът и посочи едно канапе с бастуна си.

Патрик и Мартин го послушаха, след което се представиха. Разбраха, че буквата „Ф“ на табелката идва от Фолке.

– Нямам с какво да ви почерпя – каза Фолке, този път с доста по-кротък тон.

– Няма проблеми, така и така бързаме – каза Мартин.

– Е – започна Патрик и се прокашля. – Доколкото разбрахме, знаеш това-онова за случилото се при нападението над Матс Сверин.

– Не знам нищо такова – каза Фолке.

– Важно е да ни кажеш истината. Матс Сверин е бил убит.

Патрик почувства дребнаво задоволство, щом видя слисаното изражение на мъжа.

– Това не може да е вярно.

– За жалост, е. И ако имаш какво да ни разкажеш за побоя, бихме се радвали да го чуем.

– Не искам да се меся. Не се знае какво може да им хрумне на такива типове – каза Фолке и остави бастуна на пода пред себе си.

После сключи ръце в скута си и изведнъж придоби много стар и изнемощял вид.

– Какво искаш да кажеш с „такива типове“? Според собствените показания на Матс пред полицията, онази вечер са му се нахвърлили банда младежи.

– Младежи – изсумтя Фолке. – Съвсем не бяха младежи. Не, бяха от онези хора, с които човек не бива да се забърква. Не разбирам как приятно момче като Матс се е озовало в тяхната компания.

– Кого точно имате предвид? – каза Патрик, като започна внезапно да говори на „вие“ с възрастния господин. Не изглеждаше като човек, с когото да говориш на „ти“.

– Онези мотоциклетисти.

– Мотоциклетисти?

Мартин погледна Патрик объркано.

– От ония, за които пише по вестниците. Като Хелс Ейнджълс и Бандитите и както там се казват.

– Бандидос – поправи го Патрик автоматично, а мислите му започнаха да препускат.

– Ако разбирам правилно, Матс не е бил пребит от младежи, ами от рокерска банда?

– Да, нали това казах. Да нямаш проблеми със слуха, момче?

– Защо си излъгал полицията и си казал, че не си видял нищо? Казаха ми, че никой от съседите не е бил свидетел на случката.

Патрик усети в него да се надига раздразнение. Само да бяха знаели това от самото начало.

– Човек трябва да внимава да не се забърква с такива типове – каза Фолке упорито. – Това нямаше нищо общо с мен, а човек не бива да се меси в работата на другите.

– И затова си казал, че не си видял нищо?

Патрик не можа да скрие презрението в гласа си. Това беше едно от нещата, които му бе най-трудно да приеме: хора, които просто гледаха отстрани, а после махваха с ръка и казваха, че това не е тяхна работа.

– Човек не бива да се забърква с такива хора – повтори Фолке, но без да поглежда двамата полицаи в очите.

– Видя ли нещо, което може да ни подскаже кои са били мотоциклетистите? – попита Мартин.

– Имаха орел на гърбовете. Голям, жълт орел.

– Благодаря – каза Мартин, изправи се и стисна ръката на възрастния мъж.

След секунда колебание, Патрик направи същото.

Малко по-късно вече бяха на път към Удевала. И двамата седяха мълчаливо, потънали в мисли.

Ерика не можеше да чака повече. Щом се съвзе, се обади на Кристина и веднага щом чу колата да паркира отпред, облече якето си, втурна се навън и потегли към Фалкелиден. Но после дълго стоя в колата. Може би трябваше да изчака и да ги остави на спокойствие. Краткото съобщение на Ана не казваше всичко. Може би не беше разтълкувала правилно думите й.

Ерика стисна здраво волана, както си седеше в спрялата кола. Не искаше да сгреши и да оплеска нещата. Ана понякога я бе обвинявала, че не се съобразява и се бърка в работите й. И в много от случаите беше права. Докато растяха, Ерика искаше да компенсира това, което считаше за липса на обич от страна на майка им. Но вече разбираше нещата по-добре, Ана също. Елси ги обичаше, но не успяваше да го покаже. През последните години Ерика и Ана се бяха сближили с нея, особено след проблемите с Лукас.

Но сега не беше сигурна. Ана си имаше собствено семейство, имаше Дан и децата. Може би имаха нужда да останат насаме. Изведнъж през кухненския прозорец се мярна силуетът на Ана. Тя мина като призрак, после се върна и погледна навън към Ерика и колата. После вдигна ръка и й махна да влезе вътре.

Ерика отвори широко вратата на колата и се забърза към стълбите. Дан успя да отвори още преди да е позвънила.

– Влизай – каза той и тя видя хилядите различни чувства, изписани на лицето му.

– Благодаря.

Ерика прекрачи внимателно прага, свали якето си и влезе в кухнята със странно чувство на преклонение.

Ана седеше до масата. И преди това не бе лежала през цялото време, Ерика я беше виждала и извън леглото. Но тогава умът й като че ли бе някъде другаде. Сега обаче беше тук.

– Чух съобщението ти.

Ерика седна на стола срещу нея. Дан им наля по чаша кафе, след което дискретно отиде при лудуващите деца във всекидневната, за да могат сестрите да поговорят на спокойствие.

Ръката на Ана потрепери леко, когато поднесе чашата към устата си. Изглеждаше прозрачна. Крехка. Но погледът й беше уверен.

– Така се страхувах – каза Ерика и усети, че ще се разплаче.

– Знам. Аз също. Страхувах се да се върна.

– Защо? Искам да кажа, разбирам, знам че...

Мъчеше се да намери правилната формулировка. Как би могла да опише с думи мъката на Ана, след като истината бе, че Ерика не разбираше и не знаеше нищо.

– Там беше тъмно. И болеше по-малко да стоя в мрака, отколкото да бъда тук при вас.

– Но сега – каза Ерика с разтреперан глас, – сега си тук?

Ана кимна бавно и отпи още една глътка кафе.

– Къде са близнаците?

Ерика не знаеше какво да отговори, но Ана като че ли я разбра. Усмихна се.

– Така искам да ги видя. На кого приличат? И приличат ли си един на друг?

Ерика я погледна, все още внимавайки за реакцията й.

– Всъщност не си приличат особено. Дори като характер. Ноел е по-шумен, дава да се разбере, когато иска нещо. И е адски настойчив и упорит. Антон е почти пълната му противоположност. Рядко крещи и като цяло не се вълнува излишно. Доволен е от живота, с други думи. Но не знам на кого приличат.

Усмивката на Ана стана по-широка.

– Шегуваш ли се? Ти на практика описа себе си и Патрик. И ще ти подскажа: не ти си доволната.

– Не, но... – започна Ерика, но млъкна, защото осъзна, че Ана е права.

Беше описала себе си и Патрик, макар да знаеше, че той не винаги е толкова спокоен на работа, колкото е вкъщи.

– Много бих искала да ги видя – повтори Ана и изгледа Ерика продължително. – Няма връзка и ти го знаеш. Твоите момчета не оцеляха за сметка на моето.

Ерика не можеше да сдържа сълзите си повече. Вината, която бе носила през последните месеци, започна бавно да изчезва. Но продължаваше да се колебае дали Ана казва истината. Трябваше да мине известно време, преди да бъде напълно сигурна.

– Мога да дойда с тях веднага щом си готова. Само кажи.

– Можеш ли да ги доведеш сега, ако няма да те затрудни твърде много? – попита Ана.

Бузите й бяха започнали да придобиват малко цвят.

– Мога да звънна на Кристина и да я питам дали може да ги докара.

Ана кимна и две минути по-късно Ерика вече беше уредила свекърва й да дойде с момчетата.

– Все още е трудно – каза Ана. – Мракът продължава да витае в периферията.

– Да, но сега поне си тук – каза Ерика и хвана ръката й. – Идвах да те видя, докато беше горе. Беше ужасно, сякаш там лежеше само обвивката ти, а не ти самата.

– Сигурно наистина е било така. Понякога почти ме обзема паника, като усетя, че и сега не е много по-различно. Чувствам се като черупка и не знам дали ще мога отново да запълня самата себе си. Толкова е празно. Ето тук.

Тя сложи ръка на корема си и бавно го погали.

– Спомняш ли си нещо от погребението?

– Не – каза Ана и поклати глава. – Помня, че беше важно да има погребение, изпитвах такава нужда. Но не помня нищо от самата церемония.

– Беше хубаво – каза Ерика и се изправи, за да напълни чашите им.

– Дан каза, че идеята да се редувате да лежите до мен е била твоя.

– Не е точно така.

Ерика седна обратно и разказа за Вивиан.

– Поздрави я и й благодари от мое име. Вярвам, че иначе още щях да лежа в мрака, а може би дори щях да съм потънала по-навътре. Толкова надълбоко, че да не мога да се върна.

– Ще й предам.

На вратата се позвъни. Ерика се облегна назад и източи врат, за да погледне към антрето.

– Сигурно е Кристина с близнаците.

Дан отвори вратата и Ерика видя именно свекърва си. Изправи се, за да й помогне с близнаците и установи, че и двамата й синове са будни.

– Държаха се като малки ангели – каза Кристина и надникна въпросително към кухнята.

– Искаш ли да влезеш? – попита Дан, но тя поклати глава.

– Не, мисля да се прибирам у дома. Сега е най-добре да останете сами.

– Благодаря – каза Ерика и я прегърна.

Наистина бе заобичала свекърва си, но знаеше, че Кристина рядко проявява такава съобразителност.

– Няма нищо. Радвам се да помогна, знаеш го.

Щом Кристина потегли, Ерика хвана по един кош във всяка ръка и отнесе близнаците в кухнята.

– Това е леля Ана – каза тя и внимателно остави момчетата на земята до стола на Ана. – А това са Ноел и Антон.

– Няма съмнение кой е таткото.

Ана седна на пода до тях и Ерика последва примера й.

– Да, доста хора казват, че приличат на Патрик. Но на нас самите ни е трудно да преценим.

– Красиви са – каза Ана.

Гласът й трепереше и Ерика веднага се притесни дали е постъпила добре, като уреди Ана да види момчетата. Може би беше твърде рано, може би трябваше да откаже.

– Няма страшно – каза Ана, сякаш чула мислите й. – Може ли да ги подържа?

– Естествено, че може – отговори Ерика.

Не видя Дан, но усети присъствието му зад себе си. Той сигурно затаяваше дъх не по-рядко от нея, също толкова несигурен кое е правилно и кое не.

– Тогава нека започнем с малката Ерика – каза Ана с усмивка и вдигна Ноел. – И ти ли си упорит като майка си, а? Ако е така, няма да й е лесно с теб в бъдеще.

Тя го притисна към себе си и зарови нос между носа и брадичката му. После остави Ноел, вдигна Антон и повтори същата процедура с него, след което го залюля в прегръдките си.

– Прекрасни са, Ерика – каза Ана и погледна сестра си над плешивата глава на Антон. – Просто са прекрасни.

– Благодаря – каза Ерика. – Благодаря.

– Научихте ли още нещо? – нетърпеливо попита Патрик още щом се появи заедно с Мартин в чакалнята на болницата.

– Не, казахме ти почти всичко по телефона. – отвърна Паула. – Момчетата са намерили пликче с бял прах в кошче за боклук при блоковете, които гледат към фабриката на „Тетра Пак“.

– Окей. Кокаинът къде е? – попита Патрик и седна.

– Там вътре е – каза Паула и посочи кафяв хартиен плик, оставен на масата. – И преди да попиташ: да, внимавахме с пликчето. Но за съжаление, е минал през доста хора, преди да стигне до нас. Деца, учители, болничен персонал.

– Ще трябва да се анализира подробно. Погрижете се да бъде изпратен на СКЛ. Ще вземем отпечатъци от всички, които са го докосвали. Като начало поискайте разрешение от родителите да вземем отпечатъци от децата.

– Добре.

Йоста кимна.

– Как са момчетата? – попита Мартин.

– Според лекарите са извадили адски късмет. Можело е да свърши много по-зле, но за щастие, не са приели голямо количество. Само са го опитали внимателно. В противен случай нямаше да седим тук, а долу в моргата.

Настъпи дълго мълчание. Мисълта беше ужасяваща. Накрая Патрик погледна към хартиения плик.

– Трябва да сравним и отпечатъците на Матс Сверин с тези от пликчето.

– Мислите ли, че убийството е свързано с наркотици? – попита Паула и сбърчи чело, после се облегна назад в неудобния диван, но не успя да се намести и отново се наведе напред. – Попаднахте ли на някаква следа в Гьотеборг, която да сочи такова нещо?

– Не, не бих казал. Имаме нова информация, върху която да работим, но мисля да я обсъдим на събрание в управлението – каза Патрик и се изправи. – С Мартин ще отидем до Фелбака, за да опитаме да се свържем с някои от учителите. Паула, ще се заемеш ли с кокаина? Кажи им, че е спешно.

Тя се усмихна.

– То се подразбира, щом поръчението идва от теб.

Откакто Ерика и Патрик я бяха посетили, Ани чувстваше известно притеснение. Може би трябваше да повика лекар? Сам все още не бе продумал. Но в същото време инстинктите й казваха, че е права. Той имаше нужда единствено от време. Време да излекува душата си, докато лекарят щеше да прегледа единствено тялото му.

Самата тя едва се осмеляваше да мисли за онази вечер. Сякаш мозъкът й изключваше, когато ужасните спомени започнеха да изплуват. Как тогава би могла да иска мъничката душа на Сам да се справи по-добре? Те двамата бяха преживели един и същи ужас. Ани се чудеше дали споделяха и същия страх, че случилото се ще ги настигне тук на острова. Опитваше да му говори успокоително, за да го увери, че тук са в безопасност. Че лошите хора вече не могат да ги открият. Но не знаеше дали интонацията й казва същото като думите. Защото тя самата не си вярваше.

Само ако Мате... Ръката й потрепери при мисълта за него. Той щеше да може да ги защити. Ани не бе пожелала да му каже всичко през онази вечер, която прекараха заедно. Но сподели достатъчно, за да се разбере, че вече не е същата. Знаеше, че трябва да му разкаже и останалото. Само ако бяха разполагали с още малко време, тя щеше да му се довери.

Подсмръкна и си пое дълбоко въздух, опитвайки да се овладее. Не искаше Сам да забележи отчаянието й. Той имаше нужда от сигурност. Това бе единственото, което можеше да заличи от ума му шума от изстрелите и образа на окървавения му баща. А тя трябваше да се справи с всичко сама. Мате не можеше да й помогне.

Отне известно време да съберат всички отпечатъци, които им трябваха. А двама души все още липсваха – парамедиците от линейката бяха на повикване и нямаше скоро да се върнат. Но Паула все пак имаше чувството, че си пилеят времето. Нещо й подсказваше, че най-важното е бързо да се установи дали отпечатъците на Матс са върху пликчето.

Почука предпазливо на вратата.

– Влез.

Турбьорн Рюд вдигна поглед към нея.

– Здравей. Аз съм Паула Моралес от полицията в Танум. Срещали сме се няколко пъти.

Тя изведнъж се смути. Знаеше какви са процедурите, а това, което се канеше да направи сега, означаваше да пренебрегне правилата. Не беше свикнала да действа така. Правилата бяха, за да се спазват, но понякога бе необходима известна гъвкавост и това като че ли бе един от тези случаи.

– Да, спомням си – каза Турбьорн и я подкани с жест да седне. – Как върви разследването? Говорихте ли вече с Педерсен?

– Не, докладът му ще е готов в сряда. Иначе нямаме много следи и не отбелязваме такъв напредък, на какъвто се надявахме...

Тя замълча, пое си дъх и обмисли как да зададе въпроса си.

– Но днес се случи нещо, което може би е свързано с убийството – каза тя накрая и остави хартиения плик на бюрото.

– Какво е това? – попита Турбьорн и протегна ръка към плика.

– Кокаин – отвърна Паула.

– Къде го намерихте?

Паула преразказа набързо случилото се през деня и думите на момчетата.

– Хората обикновено не стоварват пликове кокаин върху бюрото ми – каза Турбьорн и погледна Паула.

– Така е, знам – каза тя и усети как се изчервява. – Но знаеш как е, ако го пратим в СКЛ, ще чакаме резултатите цяла вечност. А интуицията ми казва, че това е важно, затова си помислих, че този път можем да сме малко по-гъвкави. Искам само да ми помогнеш да установя едно нещо, после ще уредя всички формалности. Естествено, поемам пълна отговорност.

Турбьорн дълго мълча.

– Какво искаш да направя? – попита после, но все още не изглеждаше напълно убеден.

Паула му каза каква е идеята й и Турбьорн бавно кимна.

– Този път ще направим изключение. Но, както каза, ако нещо се случи, ти поемаш отговорността. Трябва да се погрижиш всичко да изглежда коректно.

– Обещавам – каза Паула и почувства как тялото й тръпне в очакване.

Имаше право, знаеше, че е така. Оставаше само да го потвърдят.

– Добре, ела с мен – каза Турбьорн и се изправи.

Паула бързо го последва. Щеше да му дължи голяма услуга, когато всичко приключи.

– Надявам се, че не си се обидила днес – каза Ерлинг.

Не смееше да я погледне в очите. Вивиан ровеше в чинията си, без да отговаря. Като всеки път, когато се окажеше в немилост, той имаше чувството, че тялото му се е смалило от притеснение. Наистина не биваше да повдига въпрос за казаното от Бертил. Какво си беше мислил? Вивиан знаеше какво прави и той не трябваше да се бърка.

– Скъпа, нали не ми се сърдиш?

Погали ръката й, но Вивиан не реагира. Ерлинг не знаеше какво да направи. Обикновено успяваше да спаси положението с мили думи, но след разговора им по-рано днес тя беше в отвратително настроение.

– Знаеш ли, изглежда, че много хора са потвърдили за празненството по откриването в събота. Всички гьотеборгски звезди ще дойдат. Истински звезди, не второразредни като онзи Мартин от Експедиция „Робинзон“. Освен това уредих участието на „Арвингарна“²⁶.

²⁶ Шведска поп група. Името означава буквално „наследниците“. – Б. пр.

Вивиан сбърчи вежди.

– Мислех, че вече имаме изпълнител?

– Могат да подгряват или нещо такова. Все пак не можем да откажем на „Арвингарна“, нали разбираш? Колко публика ще привлекат само!

Ерлинг започваше да забравя мрачното си настроение. Проектът „Бадис“ често имаше такъв ефект върху него.

– Но няма да получим парите преди следващата сряда. Наясно си, надявам се?

Вивиан вдигна поглед от чинията си. Като че ли започваше да омеква. Доволен, Ерлинг продължи по установения курс.

– Няма страшно. Общината ще ни покрие дотогава, а и повечето доставчици се съгласиха да изчакат с плащането, тъй като ние гарантираме за парите. Така че няма защо да се притесняваш.

– Радвам се да го чуя. Но Андерш отговаря за тези неща, така че се надявам да си го информирал.

По устните й даже пробяга лека усмивка и в корема на Ерлинг запърхаха пеперуди. След гафа на обед, в главата му бе започнал да се оформя план. Не разбираше как не се е сетил по-рано. Но за щастие, беше човек на действието и знаеше как да се справя без твърде много приготовления.

– Миличка – каза той.

– Мм – каза Вивиан и лапна още една хапка от яхнията с куорн²⁷, която беше сготвила.

²⁷ Марка заместители на месо. – Б. пр.

– Има нещо, което искам да те питам...

Вивиан спря да дъвче и вдигна бавно поглед към него. За миг на Ерлинг му се стори, че долавя страх в очите й, но впечатлението бързо изчезна и той предположи, че си е въобразил. Сигурно беше просто от нерви.

С усилие застана на колене до стола й и извади малка кутийка от вътрешния джоб на сакото си. На капака пишеше „Злато и часовници Нордхолм“ и не беше нужно кой знае какво въображение, за да се досети човек какво се крие вътре.

Ерлинг прочисти гърло. Това беше велик миг. Хвана ръката на Вивиан и с тържествен глас каза:

– Бих желал да попитам дали би се съгласила да ми окажеш честта да ми дадеш ръката си.

В мислите му това бе звучало стилно, но сега се получи нелепо. Пробва отново:

– Ами, такова, мислех си да вземем да се оженим.

Не се получи много по-добре и докато чакаше отговора й, Ерлинг усети как сърцето бие в гърдите му. Всъщност не се съмняваше какво ще каже тя, но все пак човек никога не знае. Понякога жените са толкова своенравни.

Вивиан мълча малко по-дълго от очакваното и Ерлинг усети, че го заболяват колената. Кутийката трепереше в ръката му, гърбът също започваше да го стяга неприятно.

Накрая тя си пое дълбоко въздух.

– Да, естествено, че ще се оженим, Ерлинг.

Облекчен, той извади пръстена от кутийката и го сложи на пръста й. Не беше скъп, но Вивиан не беше материалистка, така че какъв смисъл имаше да харчи много пари за пръстен? А и го взе на добра цена, мислеше си той доволно. Освен това разчиташе тази вечер пръстенът да му се отплати. Беше изминало притеснително дълго време от последния път, но сега щяха да празнуват.

Изправи се с пукащ гръб и седна на стола. После вдигна триумфално чашата с вино към Вивиан, която отговори на наздравицата. За секунда му се стори, че в очите й отново се появи онзи странен поглед, но прогони тези мисли и отпи от виното. Тази вечер нямаше намерение да заспива.

– Събрахме ли се всички? – каза Патрик.

Въпросът беше реторичен. Патрик просто искаше да привлече вниманието на колегите си – персоналът на управлението не бе толкова многоброен, че да не може да види дали някой отсъства.

– Да, всички са тук – отговори Аника.

– Тогава да започваме, имаме какво да обсъдим.

Патрик придърпа триножника с голямата дъска, върху която записваха по-важното от брифингите.

– Най-напред: момчетата продължават да се чувстват добре и като че ли не са получили никакви увреждания.

– Слава богу – каза Аника облекчено.

– Мислех си да изчакаме малко с намерения кокаин и първо да прегледаме останалите събития от деня. Какво става със съдържанието на чантата?

– Засега не знаем нищо конкретно – отговори Паула бързо. – Но се надяваме, че скоро ще научим повече.

– В чантата имаше много финансови документи – поясни Йоста, поглеждайки към Паула. – Не разбираме от тези неща, затова ги оставихме на Ленарт, мъжа на Аника. Той ще ги прегледа, преди евентуално да ги пратим на друг отдел.

– Добре – каза Патрик. – Той кога смята, че ще е готов?

– Вдругиден – каза Паула. – Що се отнася до мобилния телефон, в него нямаше нищо интересно. Пратих компютъра на техниците, но кой знае кога ще получим отговор от тях.

– Неприятно, но няма какво да направим – отбеляза Патрик, написа „Ленарт, сряда“ с големи букви върху дъската и скръсти ръце на гърдите си.

– А какво каза старата любов на Сверин? Имаше ли какво да сподели? – попита Мелберг.

Всички се стреснаха и Патрик го погледна учудено. Не мислеше, че Мелберг има и най-малка представа какво се случва с разследването.

– Матс я е посетил петък вечерта, но си е тръгнал по някое време през нощта – каза той и записа информацията. – Това стеснява времевата рамка за убийството. Може да се е случило най-рано събота сутринта, което съвпада с шума, който е чул съседът. Да се надяваме, че докладът на Педерсен ще ни помогне да установим часа с още по-голяма точност.

– Стори ли ти се съмнителна? Да не става дума за някоя стара любовна разправия? – продължи Мелберг.

Ернст, легнал в краката му, реагира на гласа на стопанина си и вдигна любопитно глава.

– Не бих използвал точно думата „съмнителна“, за да опиша Ани. По-скоро сякаш не беше на този свят. Сега живее на острова заедно със сина си и изглежда, не се е била чувала с Матс от много години, което съвпада с казаното от родителите му. Онази вечер сигурно са си припомняли миналото.

– Защо си е тръгнал посред нощ? – попита Аника и инстинктивно се обърна към Мартин, който срещна погледа й обидено.

Понастоящем беше улегнал семеен мъж, но преди бе водил активен любовен живот, като обектите на вниманието му се сменяха всяка седмица и понякога хората все още се шегуваха с него заради това. Но откакто се появи Пия, Мартин обърна гръб на този живот и никога не бе съжалявал за решението си.

Сега неохотно се замисли за старите времена.

– Това не е чак толкова странно, нали? Понякога мъжете искат да избегнат приказките на сутринта, след като са си получили своето.

Всички го погледнаха развеселено и той сви рамене.

– Какво сега. Момчетата са си момчета – каза той и така се изчерви, че луничките му светнаха в яркочервено.

Патрик не можа да не се усмихне леко, но лицето му бързо придоби сериозно изражение.

– Независимо от причината, сега поне знаем, че се е прибрал в петък срещу събота. Така че остава въпросът къде се е дянала лодката му? Все пак трябва да се е върнал с нея.

– Погледнахте ли в Блокет?

Йоста се протегна и си взе сладка, която топна в кафето си.

– Вчера прегледах няколко сайта за обяви, но засега няма нищо – каза Патрик. – Докладвали сме за лодката, а освен това говорих с бреговата охрана и те също ще се оглеждат за нея.

– Твърде странно съвпадение е лодката да изчезне тъкмо сега.

– Така е. А проверихме ли колата му? – попита Паула, като се поизправи в стола си и погледна Патрик.

Той кимна.

– Турбьорн и екипът му претърсиха колата. Била е паркирана пред входа на Матс. Не са открили нищо в нея.

– Аха – каза Паула и отново се облегна назад. За миг си бе помислила, че може да са пропуснали нещо, но очевидно Патрик държеше нещата под контрол.

– Какво научихте в Гьотеборг? – попита Мелберг и подаде сладка на Ернст.

Патрик и Мартин се спогледаха.

– Ами пътуването се оказа доста плодотворно. Мартин, ще разкажеш ли за срещата в офиса на социалните?

Решението му да остави младия си колега да води веднага даде резултат. Мартин се зарадва на оказаното му доверие и бързо и ясно предаде информацията за сътрудничеството на социалните с кризисните центрове, която получиха от Свен Баркман. След въпросителен поглед към Патрик разказа и за посещението им в офиса на „Фристад“.

– Засега не знаем дали е съществувала някаква заплаха за Матс заради работата му в организацията. Шефът на Фристад твърди, че не знае за нищо такова, но ни остави да прегледаме документацията за случаите от последната година, през която Сверин е работил там. Говорим за около двайсет жени.

Патрик кимна утвърдително и Мартин продължи:

– Без допълнителна информация е невъзможно да знаем дали някои от случаите представляват достатъчно голям интерес, за да се разровим в тях. Водихме си бележки и записахме имената на жените, с които е общувал Матс, така че трябва да продължим да работим в тази посока. Но ако знаете колко е депресиращо да четеш ония папки. Много от жените са живели в същински ад, какъвто дори не можем да си представим... Трудно е да се опише.

Мартин замлъкна смутено, но Патрик разбираше точно какво има предвид. Съдбите на онези жени му бяха подействали по същия начин.

– Обмисляме дали да говорим и с други хора от персонала – каза Патрик. – Може би дори и с някои от жените, които са получили помощ от „Фристад“, докато Матс е бил там. Но вероятно няма да има нужда. Разполагаме със свидетелски показания, които нищо чудно да придвижат разследването напред.

Той направи театрална пауза и забеляза, че е привлякъл вниманието на всички.

– Историята с нападението през цялото време изглеждаше малко странна. Затова с Мартин си пробвахме късмета и отидохме до блока, където е живял Матс в Гьотеборг. Както знаете, бил е нападнат точно пред входа, така че поговорихме с един от съседите и той заяви, че на Матс не се е нахвърлила група тийнейджъри. Според съседа, който е станал свидетел на случката, става дума за значително по-зряла банда. Той ги описа като „мотоциклетисти“.

– Мамка му – каза Йоста. – Но защо му е на Сверин да лъже за това? И защо съседът не е казал нищо по-рано?

– Що се отнася до съседа, причината е обичайната. Не е искал да се меси, било го е страх. С други думи, липса на гражданска смелост.

– А Сверин? Той защо не е казал истината? – настоя Йоста.

Патрик поклати глава.

– Не знам. Може би и той се е страхувал. Но не е обичайно членове на мотоклубове да се нахвърлят на случайни хора по улиците, така че тук трябва да има още нещо.

– Съседът видял ли е някакви отличителни знаци? – попита Паула.

– Орел – отговори Мартин. – Каза, че имали орел на гърба, така че не би трябвало да е проблем да разберем за кой клуб става въпрос.

– Говорете с колегите от Гьотеборг, те сигурно ще могат да ни помогнат с това – каза Мелберг. – Не е бил стока онзи Сверин. Ако е бил забъркан в далавери с такива хора, нищо чудно, че се е озовал в моргата с олово в главата.

– Засега не искам да си вадя такива заключения – каза Патрик. – Нямаме представа дали Матс е имал някаква връзка с тях и каква е била тя, а и до този момент нищо не сочи, че се е занимавал с нещо незаконно. Мислех си като начало да питаме във „Фристад“ дали знаят за тази банда и дали са влизали в контакт с тях. Също така ще направим както казва Бертил и ще говорим с колегите от Гьотеборг, за да видим какво знаят.

Паула размаха ръка.

– Да, Паула?

– Ами – започна тя колебливо. – Днес малко пришпорих нещата. Не пратих пликчето с кокаина на СКЛ, ами го занесох на Турбьорн Рюд. Сами знаете колко дълго отнема да излязат резултатите, когато пратиш нещо в лабораторията и то попадне на дъното на купчината...

– Да, знаем. Продължавай – каза Патрик.

– Поговорих малко с Турбьорн и може да се каже, че го помолих за услуга – каза Паула и се размърда нервно, тъй като не бе сигурна как ще се приеме инициативата й. – Просто го помолих да направи бързо сравнение между отпечатъците по пликчето и тези на Матс.

Тя си пое дълбоко дъх.

– Продължавай – повтори Патрик.

– Имаше съвпадение. Отпечатъците на Матс бяха върху пликчето.

– Знаех си – възкликна Мелберг и направи триумфален жест във въздуха. – Наркотици и общуване с престъпни групировки. Знаех си, че не му е чиста работата.

– Продължавам да смятам, че не трябва да избързваме – каза Патрик, но вече не звучеше толкова уверено.

Мислите кръжаха в главата му и той се опитваше да ги подреди. До известна степен беше принуден да се съгласи с Мелберг, но в същото време му се искаше да възрази бурно срещу описанието му на Матс Сверин. Не си бе изградил такава представа за Матс от разговорите с Ани и с родителите и колегите му. Макар и през цялото време да бе имал чувството, че нещо не съвпада, Патрик не можеше да се съгласи с този нов профил.

– Турбьорн абсолютно сигурен ли беше?

– Да, напълно. Естествено, ще пратим уликата в лабораторията, за да се потвърди всичко официално. Но Турбьорн гарантира, че Матс Сверин е държал тази торбичка в ръцете си.

– Това променя малко нещата. Не е зле да разпитаме известните ни наркозависими и да видим дали имат нещо общо с Матс. Но трябва да кажа, че това не ми се струва съвсем...

Патрик поклати глава.

– Глупости – изсумтя Мелберг. – Напълно съм убеден, че ако се разровим в тая работа, скоро ще открием извършителя. Старомодно убийство, свързано с наркотици. Разрешаването му не би трябвало да е особено голямо предизвикателство. Вероятно е дължал пари.

– Мм... – каза Патрик. – Но защо е изхвърлил пликчето пред блока си? Или някой друг го е направил? Това трябва да се провери. Мартин, Паула, можете ли утре да поговорите с обичайните заподозрени?

Паула кимна и той записа утрешната задача. Знаеше, че Аника винаги води бележки по време на срещите, но като пишеше на дъската, Патрик получаваше общ поглед върху случая.

– Йоста, с теб ще говорим с колегите на Матс и този път ще зададем малко по-конкретни въпроси.

– Конкретни?

– Да, дали са чули или забелязали нещо, което би могло да обясни защо Матс е имал пликче кокаин.

– Ще ги питаме дали са знаели, че употребява наркотици?

Йоста не изглеждаше особено ентусиазиран.

– Още не знаем това – каза Патрик. – Ще получим доклада на Педерсен чак вдругиден, а преди това няма как да знаем какви субстанции е имало в тялото на Матс.

– А родителите? – попита Паула.

Патрик преглътна. Не му се нравеше, но знаеше, че тя има право.

– Да, трябва да говорим и с тях. С Йоста ще се заемем.

– А аз какво да правя тогава? – попита Мелберг.

– Ще оценя, ако в качеството си на шеф удържаш позициите тук в управлението – каза Патрик.

– Да, така е най-добре – каза Мелберг и се изправи, видимо облекчен, а Ернст тръгна по петите му. – Сега имаме нужда от малко сън за красота. Утре ще има много работа, но скоро ще разрешим случая. Чувствам го с цялото си тяло.

Мелберг потри ръце, но от страна на подчинените му не последва кой знае каква реакция.

– Чухте какво каза Бертил. Прибираме се да поспим, а утре продължаваме с нови сили.

– Какво правим с гьотеборгската следа? – попита Мартин.

– Ще започнем оттук. После отново ще се съберем, когато разберем малко повече. Но ако не утре, то в сряда сигурно ще отидем до Гьотеборг.

С това срещата им приключи. Патрик излезе навън и се запъти към колата. През целия път към къщи караше дълбоко замислен.

12

Фелбака, 1871

Беше ранна есен, когато за пръв път й разрешиха да напусне Грошер. Лодката се поклащаше застрашително, както когато пътуваха към острова, но този път Емели не бе обзета от паника. Живееше твърде близо до морето и беше опознала промените и звуците му. Ако морето не я задържаше насила на острова, вероятно би могла да се примири с него. Още повече че сега то я отнасяше към пристанището.

Водата беше огледално гладка и Емели не издържа на изкушението да протегне ръка надолу и да направи бразда по повърхността. Наведе се към релинга, за да могат пръстите й да достигнат водата, а с другата ръка се хвана за корема. Карл стоеше до щурвала. Веднага щом се отдалечиха от Грошер и сянката на фара, той придоби съвсем различен вид. Беше красив мъж. Емели отдавна не се бе замисляла за това. Злобата в очите го загрозяваше. Но като го гледаше сега, изправен и вперил поглед напред, тя си спомняше какво я бе привличало толкова навремето. Може би островът го бе променил, помисли си Емели. Може би нещо там бе изкарало злото в него наяве. Тя бързо прогони тази мисъл. Ама че глупачка беше. Но предупреждението на Едит все още отекваше в главата й.

Във всеки случай днес щяха да се махнат от острова, макар и само за няколко часа. Щеше да види хора, да напазарува и да пие кафе с лелята на Карл, която ги бе поканила в дома си. И да посети лекаря. Това не я притесняваше. Знаеше, че всичко е наред с детето, което риташе корема й така жизнено. Но все пак щеше да е истинска благословия да получи потвърждение.

Вятърът докосваше приятно кожата й. Емели замижа и се усмихна.

– Седни като хората – каза Карл и я стресна.

Емели отново си припомни предното пътуване с лодката. Тогава бяха младоженци и тя бе изпълнена с очакване, а Карл все още се държеше с нея приятелски.

– Извинявай – каза тя и сведе поглед.

Сама не знаеше защо моли за извинение.

– Без излишни приказки.

Гласът беше студен. Пред нея отново стоеше Карл от острова. Грозният, със злобните очи.

– Да, Карл.

Емели продължи да гледа надолу, към дървените дъски. Детето в корема й ритна толкова силно, че тя ахна. Внезапно Юлиан стана от мястото си, седна твърде близо до нея и сграбчи ръката й.

– Чу какво каза Карл. Без приказки. Няма да дрънкаш за острова и за неща, които засягат само нас.

Пръстите му се впиха още по-дълбоко в кожата й и лицето й се изкриви в гримаса.

– Добре – каза тя, докато очите й се насълзяваха от болка.

– Просто стой в лодката и кротувай. Лесно е човек да падне зад борда – каза Юлиан тихо.

После пусна ръката й и се изправи. Върна се на мястото си и се загледа към Фелбака, която вече се виждаше в далечината.

Разтреперана, Емели отново сложи ръце върху корема си. Внезапно усети, че й липсват онези, които бе оставила на острова. Онези, които никога не можеха да го напуснат. Обеща си, че ще се моли за тях. Може би Бог щеше да чуе молитвите й и да се смили над заблудените души.

Когато стигнаха до кея при площада, тя прогони сълзите и усети по устните й да се прокрадва усмивка. Най-накрая отново беше сред хора. Все още можеше да напусне Грошер.

Мелберг си свиркаше, докато вървеше към управлението. Чувстваше, че днес ще бъде хубав ден. Снощи се бе обадил на няколко места и сега имаше половин час, за да се подготви.

– Аника – викна той, веднага щом влезе.

– Тук съм, не е нужно да викаш.

– Приготви заседателната зала, моля те.

– Заседателната зала? Не знаех, че разполагаме с такива екстри – каза Аника и свали очилата си за компютър, оставяйки ги да висят на връвчицата около врата й.

– Да, да, знаеш за коя стая говоря. Единствената, в която има място за повечко столове.

– Столове?

Тревога загложди Аника. Ранната поява на един толкова въодушевен Мелберг не вещаеше нищо добро.

– Да, няколко редици столове. За пресата.

– Пресата? – повтори Аника и усети как тревогата стяга корема й още по-силно. Какво беше намислил Мелберг?

– Да, пресата. Днес нещо бавно загряваш. Тук ще има пресконференция и журналистите трябва да седнат някъде.

Той говореше бавно и ясно, като на малко дете.

– Патрик знае ли за това? – попита Аника и погледна към телефона.

– Хедстрьом ще научи, когато благоволи да се появи на работа. Часът е осем и две минути – каза Мелберг, пренебрегвайки факта, че самият той рядко се появяваше преди десет. – Пресконференцията започва в осем и половина. След по-малко от половин час. И както казах, имаме нужда от помещение за целта.

Аника отново хвърли поглед към телефона, но осъзна, че Мелберг няма да я остави, преди да си е вдигнала дупето и да се е захванала с подреждането на единствената стая, подходяща за пресконференция. Надяваше се само, че той ще се прибере в кабинета си и ще й се удаде възможност да звънне на Патрик и да го предупреди.

– Какво става тука?

Гласът на Йоста се чу откъм вратата, докато Аника подреждаше столовете.

– Изглежда Мелберг ще дава пресконференция.

Йоста се почеса по тила и се огледа.

– Хедстрьом знае ли за това?

– Точно това попитах Бертил. Не, очевидно не знае. Това е една от собствените му брилянтни идеи, а не можах да се свържа с Патрик и да го предупредя.

– Да ме предупредиш за какво? – попита Патрик, подавайки се зад Йоста. – С какво си се захванала?

– Тук ще има пресконференция след... – Аника погледна часовника си – ... десет минути.

– Надявам се, че се шегуваш? – каза Патрик, но изражението на Аника говореше, че това ни най-малко не е шега.

– Този проклет...

Патрик се обърна и закрачи към кабинета на Мелберг. Чу се отваряне на врата, последвано от ядосани гласове и затваряне на същата врата.

– Ой – каза Йоста и отново се почеса по тила. – Аз най-добре да си отида в стаята.

После се изниза толкова бързо, че Аника се зачуди дали наистина е бил там, или просто й се е привидяло.

Мърморейки, тя продължи да подрежда столовете, но много й се искаше да бъде муха на стената в кабинета на Мелберг. Оттам все още се чуваха развълнувани гласове, но думите не се различаваха. След малко отвън се позвъни и Аника изтича да отвори.

Петнайсет минути по-късно всички журналисти си бяха по местата, шепнейки приглушено. Една част се познаваха. Имаше репортери от „Бохусленинген“, „Стромстадс Тиднинг“ и другите местни вестници. Имаше представители дори на радиото, както и на „тежката артилерия“ – вечерните вестници, които рядко се появяваха из този край. Аника прехапа нервно устни. Мелберг и Патрик още не се бяха появили и тя се зачуди дали трябва да каже нещо или просто да изчака и да види какво ще стане. Избра втория вариант, но през цялото време хвърляше погледи към кабинета на Мелберг. Накрая вратата се отвори и той изхвърча навън със зачервено лице и рошава коса. След това Патрик застана до вратата с ръце на хълбоците. Въпреки разстоянието, Аника виждаше ядосания му поглед. Докато Мелберг крачеше бързо към нея, Патрик влезе в кабинета си и затръшна вратата така, че картините в коридора се разтресоха.

– Нахакано хлапе – измърмори Мелберг, докато минаваше покрай Аника. – За кого се мисли, че да идва и да ми обяснява как се правели нещата.

Той спря, пое си дълбоко дъх и приглади косата си. След това влезе в стаята.

– Всички ли са тук? – попита с широка усмивка на лицето и в отговор получи утвърдителен шепот. – Добре, тогава да започваме. Както ви казах вчера, разследването на убийството на Матс Сверин пое в нова посока.

Мелберг направи пауза, но изглежда, засега никой нямаше въпроси.

– Журналистите от местната преса сигурно вече са чули, че вчера се случи инцидент. Четири малки момчета са били откарани в спешното отделение.

Неколцина от журналистите кимнаха.

– Момчетата са намерили пликче, пълно с бял прах. Помислили са си, че е нещо сладко, и са го опитали. Но тъй като се е оказало кокаин, на момчетата им станало лошо и били откарани с линейка до болницата.

Той направи нова пауза и се протегна. Беше в свои води. Обичаше пресконференции. Репортерът от „Бохусленинген“ вдигна ръка и Мелберг му кимна авторитетно.

– Момчетата къде са намерили пликчето?

– Във Фелбака, в кошче за боклук до блоковете при „Тетра Пак“.

– Колко сериозни са последствията за здравето им?

Въпросът беше зададен от журналист от един от вечерните вестници, който не си направи труда да изчака реда си.

– Лекарите казват, че ще се възстановят напълно. За щастие, не са погълнали много от субстанцията.

– Мислите ли, че някой от вече познатите наркомани е изхвърлил пликчето? Или случката е свързана с убийството? Спомена нещо такова в началото – намеси се репортерът от „Стрьомстадс Тиднинг“.

Мелберг се наслаждаваше на нарастващото напрежение. Журналистите усещаха, че ще им съобщи нещо важно, и той смяташе да се възползва максимално от момента. След кратко мълчание каза:

– Кокаинът е бил намерен в кошче пред входа на Матс Сверин.

Мелберг огледа бавно всички присъстващи. Всички очи бяха насочени към него.

– И открихме отпечатъците му по пликчето.

Из стаята се разнесоха приглушени гласове.

– Ама че работа – възкликна младежът от „Бохусленинген“.

Няколко души вдигнаха ръце.

– Смятате ли, че става дума за злополучна сделка с наркотици?

Журналистът от „ГТ“ си водеше бележки настървено, докато фотографът правеше снимка след снимка. Мелберг се сети да прибере корема си.

– Засега няма да се разпростирам, но това е една от хипотезите, над които работим, да.

Доставяше му удоволствие да слуша собствените си думи. Ако бе взел малко по-различни решения през годините, вероятно би могъл да стане говорител на полицията в Стокхолм или нещо такова. Можеха да го дават по телевизията, когато бе убита Анна Линд²⁸, или пък да седи в сутрешния блок и да говори за убийството на Палме²⁹.

²⁸ Анна Линд (1957–2003) е шведски политик от партията на социалдемократите. Заема длъжностите министър на околната среда (1994–1998) и външен министър (1998–2003). Убита е през 2003 г. от Михайло Михайлович. – Б. пр.

²⁹ Улоф Палме (1927–1986) е шведски политик, социалдемократ. Двукратен министър-председател на Швеция и посредник на ООН в Близкия изток. Убит е през 1986, а случаят остава неразрешен. Убийството му, вдъхновило множество конспиративни теории, и до ден днешен се коментира в Швеция. – Б. пр.

– Има ли нещо друго, което да сочи, че са замесени наркотици? – попита репортерът от „ГТ“.

– И за това не мога да говоря – каза Мелберг.

Номерът беше да им подхвърли умерено количество кокали. Нито твърде много, нито твърде малко.

– Проверихте ли миналото на Матс? Там има ли данни за наркотици?

Този път „Бохусленинген“ успя да вметне въпрос.

– Не бих искал да говоря и по този въпрос.

– Аутопсията извършена ли е? – продължи репортерът на „ГТ“.

По-плахите му колеги започваха да му хвърлят раздразнени погледи.

– Не. Очакваме резултатите по-късно тази седмица.

„Гьотеборгс-Постен“ успя да вземе думата.

– Има ли заподозрян?

– Понастоящем не. Така, не мисля, че в момента имаме какво повече да ви кажем. Това беше информацията, която можем да ви предоставим. Ще ви държим в течение за напредъка на разследването. Но по моя преценка сме на прага на голям пробив.

Последното му изказване беше посрещнато с вълна от въпроси, но Мелберг само поклати глава. Трябваше да се задоволят с кокалите, които вече им бе хвърлил. Отправи се с бодра крачка към кабинета си и се поздрави сам за отлично свършената работа. Вратата на Патрик беше затворена. Сръдльо, помисли си Мелберг и настроението му се заоблачи. Хедстрьом трябваше да осъзнае кой командва в управлението и кой има най-много опит в тази сфера. Ако това не го устройва, може да си потърси работа някъде другаде.

Мелберг се настани на стола си, качи крака на бюрото и сключи ръце зад главата си. Определено си беше заслужил една дрямка.

– С кого да започнем? – попита Мартин, след като слезе от колата, спряна на паркинга до блока.

– Какво ще кажеш за Роле?

Мартин кимна.

– Да, отдавна не сме говорили с него. Няма да е зле да го удостоим с малко внимание.

– Надявам се само да е разговорлив.

Тръгнаха нагоре по стълбите и Паула натисна звънеца, щом се озоваха пред апартамента на Роле. Никой не дойде да отвори, така че тя позвъни още веднъж. Разлая се куче.

– Мамка му, немската му овчарка. Бях забравил.

Мартин поклати глава обезпокоен. Не обичаше големи кучета, а тези, които наркоманите често имаха, бяха още по-неблагонадеждни.

– Не е опасна. Виждала съм я няколко пъти.

Паула отново натисна звънеца и този път от другата страна се чуха стъпки. Вратата се отвори внимателно.

– Да?

Роле ги погледна подозрително и Паула направи крачка назад, за да може да я види по-добре. Кучето лаеше силно, застанало до краката на мъжа, и като че ли искаше да си проправи път навън. Мартин се качи на първото стъпало към горния етаж, без сам да може да обясни защо смята, че там би бил в по-голяма безопасност.

– Паула, от полицията в Танум. Срещали сме се няколко пъти.

– Да, теб те познавам – отвърна Роле, но не понечи да махне веригата и да отвори вратата.

– Бихме искали да влезем за малко. Само да поговорим.

– Само да поговорим. Това и друг път съм го чувал – каза Роле, без да помръдне от мястото си.

– Да, ще поговорим. Не сме дошли да те арестуваме.

Гласът на Паула беше спокоен.

– Да, добре, влизайте – склони най-накрая Роле и отвори вратата.

Мартин зяпаше немската овчарка, която Роле държеше за нашийника.

– Здравей, кученце.

Паула клекна и започна да чеше овчарката зад ухото. Тя веднага престана да лае и охотно се остави да я галят.

– Добро момиче. Така е хубаво, харесва ти, нали?

Продължи да чеше големите уши, а кучето, изглежда, изпитваше абсолютно блаженство.

– Ники е послушна – каза Роле и пусна нашийника й.

– Влизай, Мартин.

Паула махна на колегата си, подканяйки го да се приближи. Мартин все още не беше напълно убеден, но все пак прекрачи прага и застана до Паула и Ники.

– Остави я да те поздрави. Страшно е мила.

Мартин се подчини колебливо. Започна да чеше голямата немска овчарка и бе възнаграден с облизване по ръката.

– Виждаш ли, харесва те – засмя се Паула.

– Мм – смотолеви Мартин и малко се засрами.

Отблизо кучето наистина не изглеждаше толкова опасно.

– Сега трябва да поговорим малко със стопанина ти – каза Паула и се изправи, а Ники наклони глава умолително, преди да се втурне в стаята.

– Харесва ми обзавеждането – каза Паула, оглеждайки се наоколо.

Роле живееше в малък едностаен апартамент под наем и си личеше, че комфортът не е сред приоритетите му. Мебелировката се състоеше от малко дървено легло със спално бельо от различни комплекти, голям стар телевизор по средата на стаята, опърпан кафяв диван и паянтова масичка. Всичко изглеждаше като че ли е извадено от контейнер за боклук, както вероятно си беше.

– Да седнем в кухнята – каза Роле и тръгна пред тях.

Мартин знаеше, че според регистъра мъжът е на трийсет и една, но Роле изглеждаше поне десет години по-възрастен. Беше висок, но леко прегърбен, с мазна коса, която се спускаше до яката на избелялата му карирана риза. Дънките му бяха покрити със засъхнали петна и прокъсани на няколко места, в резултат не на залитане по модата, ами на дълго носене.

– Нямам с какво да ви почерпя – каза Роле саркастично и щракна с пръсти на Ники, която се приближи и легна до него.

– Не е нужно – каза Паула.

Съдейки по количеството мръсни съдове в мивката и върху кухненския плот, вероятно в апартамента нямаше да се намерят чисти чаши дори и да им бе предложил кафе.

– Какво искате?

Роле изпусна тежка въздишка и започна съсредоточено да гризе нокътя на десния си палец. Някои от останалите нокти бяха така наръфани, че върховете на пръстите му бяха съвсем разранени.

– Какво знаеш за мъжа от съседния вход? – попита Паула, без да отделя поглед от него.

– Кой мъж?

– Ти как мислиш? – каза Мартин и се усети, че се опитва да примами Ники да дойде да легне до него.

– Онзи, когото го застреляха в главата, предполагам? – каза Роле, отвръщайки спокойно на погледа на Паула.

– Позна. Е?

– Какво? Нищо не знам за това. Казах ви го още предния път, когато дойдохте да ме питате.

Паула погледна въпросително към Мартин, който кимна. Беше говорил с Роле, когато разпитваха съседите веднага след убийството.

– Да, но оттогава изникнаха някои неща.

Гласът на Паула изведнъж прозвуча твърдо. Мартин си помисли наум, че не би искал да се кара с нея. Въпреки дребния си ръст, тя беше по-корава от повечето му познати мъже.

– Така ли?

Тонът му беше нехаен, но Мартин видя, че Роле слуша внимателно.

– Чу ли за момчетата, които открили плик с кокаин отпред? – попита Паула.

Роле спря да гризе нокътя си.

– Кокаин? Къде?

– В кошчето пред блока.

Паула кимна по посока на зеленото кошче, което се виждаше през кухненския прозорец.

– Кокаин в кошчето? – повтори Роле, а очите му проблеснаха.

Това сигурно е мечтата на наркоманите, помисли си Мартин. Да намерят кокаин в кошчето. Като да спечелиш от лотарията, без дори да пуснеш фиш.

– Да, а малките момчета са го опитали. Озовали са се в спешното. Можело е да умрат – каза Паула.

Роле прокара объркано ръка през мазната си коса.

– Ама че ужас. Младите трябва да стоят далеч от тия неща.

– Седемгодишни са. Помислили са си, че прахът е сладък.

– Но казваш, че са се оправили?

– Да, оправили са се. И да се надяваме, че повече никога няма да се доближат до такава гадост. Гадост, с каквато ти се занимаваш.

– Никога не бих продал на деца. Познавате ме, по дяволите. Никога не бих им дал дрога.

– Ние и не те обвиняваме в такова нещо. Както казах, намерили са кокаина в кошчето – каза Паула, този път малко по-меко. – Но има определена връзка между убития мъж и онова пликче.

– Каква връзка?

– Това няма значение – каза Паула и махна с ръка. – Това, което искаме да знаем, естествено, е дали си имал контакт с него, дали знаеш нещо? И не, няма да те арестуваме, ако това е така – продължи тя, преди Роле да успее да каже нещо. – Разследваме убийство, а това е значително по-важно. Всъщност би могло да ти е от полза в бъдеще, ако ни помогнеш.

Роле като че се замисли дълбоко. После сви рамене и въздъхна.

– Съжалявам. Понякога съм се разминавал с пича, но никога не сме общували. Не изглеждаше, сякаш има за какво да си говорим. Но ако това, което казвате, е вярно, може би сме имали повече общо, отколкото си мислех.

Той се засмя.

– И не си чувал нищо за него от другите си познати? – намеси се Мартин.

Ники се беше преместила при него и той я почеса по врата.

– Не – каза Роле неохотно.

С радост би се възползвал от шанса да натрупа няколко точки, но беше очевидно, че не знае нищо.

– Звънни ни, ако чуеш нещо.

Паула извади визитката си и я подаде на Роле, който отново сви рамене и пъхна картичката в задния джоб на лекьосаните си дънки.

– Разбира се. Ще намерите изхода, нали?

Роле се ухили, протегна ръка и взе пакетчето снус, което лежеше на масата. Ръкавът на ризата му се повдигна и разкри убожданията от игли в сгъвката на ръката. Роле употребяваше хероин, не кокаин.

Ники ги изпрати до вратата вместо господаря си, а Мартин се спря и я погали, преди да излезе.

– Приключихме с един. Остават още трима – каза Паула и тръгна надолу по стълбите.

– Горя от нетърпение да прекарам деня си в наркомански квартири – каза Мартин и тръгна след нея.

– Ако имаш късмет, може би ще попаднем на още кучета. Досега не бях виждала човек да премине толкова бързо от пълен ужас към тотално умиление.

– Да, хубавица си беше – измърмори Мартин. – Но продължавам да не харесвам големи кучета.

Ерика се чувстваше така, сякаш от раменете й се е свлякла огромна тежест. Съзнаваше, че все още трябва да извървят дълъг път и че Ана би могла внезапно да потъне обратно в мрака. Нямаше нищо сигурно. Но в същото време знаеше, че сестра й е боец. И друг път се бе изправяла на крака със силата на волята и Ерика бе убедена, че и този път ще стане така.

Патрик също се зарадва снощи, когато Ерика му разказа за прогреса на Ана. Днес сутринта дори си подсвиркваше, когато тръгна за работа, и Ерика се надяваше, че доброто му настроение ще се задържи. Откакто Патрик излезе от болницата, тя внимателно следеше емоционалното му състояние. Мисълта, че нещо може да му се случи, бе съкрушителна. Той беше неин приятел, любим и баща на трите й прекрасни деца. Не искаше да го остави да подложи на риск семейството си, като се стресира до смърт. Никога не би му го простила.

– Здрасти, ето ни пак – поздрави тя, след като вкара количката в библиотеката.

– Здравей – каза Мей весело. – Вчера май не успя да свършиш работа?

– Не, има още няколко справочника, които искам да проверя. Момчетата спят и реших да се възползвам.

– Както винаги, само кажи, ако имаш нужда от помощ.

– Благодаря – каза Ерика и се настани до една маса.

Не беше лесно да открие това, което търси. Прилежно отбелязваше в един тефтер препратките към други книги, на които попадаше. Най-често се оказваше, че те не са й от полза и съдържат куп информация за други острови и региони. Но от време на време намираше мънички парченца злато сред пясъка, които й помагаха да продължи нататък. С други думи, напредваше както всеки път, когато правеше проучване.

Наведе се напред и надникна в количката. Близнаците спяха спокойно. Изпъна краката си и продължи да чете. Откриваше, че обича истории за призраци. Отдавна не бе чела такива. Като малка поглъщаше най-страховитите истории, които можеше да намери. Всичко – от Едгар Алан По до северни народни приказки. Може би затова като възрастна бе започнала да пише за истински убийства – нещо като продължение на страшните разкази от детството й.

– Можеш да копираш нещата, които искаш да вземеш – каза Мей услужливо.

Ерика кимна и се изправи. Бе попаднала на известно количество информация, която искаше да прегледа по-подробно у дома. Усети добре познато вълнение. Обичаше да се рови и да нарежда пъзелите парче по парче. След като бе прекарала няколко месеца, през които в главата й имаше само бебета, сега й доставяше особено голямо удоволствие да се захване с нещо по-различно. Беше казала на издателството, че ще започне да пише следващата си книга чак след половин година, и все още се придържаше към това си решение. Но все пак имаше нужда да се занимава с нещо дотогава, а това бе добро начало.

Напъхала купчина хартия в чантата за пелени, Ерика вървеше към дома си, без да бърза. Момчетата все още спяха. Животът беше хубав.

– Мамка му на шибания, проклет...

Езикът на Патрик обикновено не бе толкова цветист, но в случая Йоста го разбираше. Този път Мелберг надмина себе си.

Патрик удари таблото на колата толкова силно, че Йоста подскочи.

– Мисли за сърцето си.

– Да, да – каза Патрик ядосано, но все пак си наложи да поеме няколко дълбоки глътки въздух и да се успокои.

– Там – каза Йоста и посочи едно свободно място.

Патрик паркира колата, но двамата не побързаха да излязат навън.

– Как да подходим? – попита Йоста.

– Няма смисъл да увъртаме – каза Патрик. – Така или иначе, всичко ще бъде публикувано във вестниците.

– Да, знам. Но трябва да обмислим как да действаме, независимо какви ги е забъркал Мелберг.

Патрик погледна учудено и малко засрамено към Йоста.

– Имаш право. Стореното е сторено и трябва да гледаме напред. Предлагам да започнем с Ерлинг, след което да говорим и с останалите колеги на Матс. Ще ги питаме дали някой е забелязал нещо, което би могло да е свързано с наркотици или употреба на такива.

– Като например?

Йоста се надяваше да не е прозвучал глупаво, но чисто и просто не разбираше какво има предвид Патрик.

– Ами дали се е държал странно или различно по някакъв начин. Изглежда, е бил доста подреден и точен, но може да се сетят за нещо, което не съвпада с профила му.

Патрик слезе от колата и Йоста го последва. Не бяха звънели да проверят кой е в офиса, но когато попитаха на рецепцията, се оказа, че имат късмет. Всички бяха там.

– Ерлинг може ли да ни приеме?

Патрик успя да произнесе думите като заповед, а не като въпрос. Девойката на рецепцията кимна изплашено.

– В момента няма уговорена среща – каза тя и посочи към коридора.

Йоста вече знаеше къде се намира кабинетът на Ерлинг.

– Здрасти – каза Патрик, щом застанаха на вратата.

– Ами здравейте!

Ерлинг се изправи и тръгна към тях, за да ги поздрави.

– Влизайте, влизайте. Как сте? Докъде стигнахте? Чух за децата, между другото. Боже господи, накъде отива този свят?

Той седна обратно на стола си, а Патрик и Йоста се спогледаха, след което Патрик взе думата.

– Работата е там, че, както изглежда, има връзка… – започна той и се прокашля, тъй като не бе сигурен как да продължи. – Имаме основание да смятаме, че има връзка между Матс Сверин и кокаина, намерен от момчетата.

В стаята настана гробно мълчание. Ерлинг зяпаше Патрик и Йоста, а те спокойно го изчакваха. Изненадата му изглеждаше искрена.

– Аз... но... как... – заекна той, после поклати глава.

– Значи, не си подозирал нищо? – попита Йоста, за да го насърчи.

– Не, абсолютно нищо. Никога не бихме могли... дори да си представим такова нещо.

От обичайното му многословие нямаше и следа.

– Не е имало признаци, че нещо не е наред с Матс? Менящо се настроение, закъснения, трудности със спазването на уговорки, цялостна промяна в поведението?

Патрик го гледаше внимателно, но Ерлинг изглеждаше откровен.

– Не, както казах и по-рано, Матс беше самата стабилност. Може би бе малко мълчалив по някои въпроси, но с изключение на това нямаше нищо необичайно – отговори Ерлинг, но после се сепна. – Може ли наркотиците да са били причината да не говори за личния си живот?

– Не знаем нищо със сигурност. Но може и да е имало връзка.

– Ама това е ужасно. Ако се разчуе, че тук е имало нещо такова, че някой такъв е работил за нас, това би било катастрофа.

– Трябва да те информираме за нещо – каза Патрик и изруга наум. – Тази сутрин Бертил Мелберг даде пресконференция и информацията ще излезе наяве през деня.

Като по сигнал в същия миг рецепционистката се появи на вратата със зачервени бузи и разтревожен поглед.

– Не знам за какво става дума, Ерлинг, но телефоните полудяха. Звънят ни от сума ти вестници и дори „Афтонбладет“ и „ГТ“ искат да се свържат с теб незабавно.

– Боже мой – възкликна Ерлинг и избърса челото си, по което бяха започнали да се образуват малки капчици пот.

– Можем единствено да ви посъветваме да им кажете колкото се може по-малко – каза Патрик. – Наистина съжалявам, че пресата беше забъркана на толкова ранен етап, но за жалост нямаше какво да направя.

Тонът на Патрик бе горчив, но Ерлинг като че не регистрираше нищо друго, освен собствената си критична ситуация.

– Трябва да приема разговорите, естествено – каза той и се завъртя объркано в стола си. – Трябва да овладеем ситуацията, но наркоман в общината... как, за бога, бих могъл да обясня това?

Патрик и Йоста осъзнаха, че няма да могат да проведат смислен разговор с него, така че се изправиха.

– Бихме искали да поговорим и с останалите – каза Патрик.

Ерлинг погледна нагоре, без да може да фокусира погледа си.

– Да, разбира се. Говорете. А сега, ако ме извините, трябва да отговоря на повикванията – каза той и избърса челото си с носна кърпа.

Те излязоха тихо от стаята и почукаха на съседната врата.

– Влез – изчурулика Гунила, очевидно неподозирайки какво се случва отвън.

– Може ли да разменим няколко думи? – попита Патрик.

Гунила кимна весело. После лицето й притъмня.

– Ох, седя и се смея, а вие сигурно сте тук заради Матс, предполагам? Да не сте открили нещо?

Патрик и Йоста не бяха сигурни как да обяснят защо са дошли. Спогледаха се и седнаха.

– Имаме още няколко въпроса за Матс – каза Йоста, пристъпвайки нервно от крак на крак.

В действителност знаеха твърде малко, за да могат да зададат смислени въпроси.

– Ами питайте – каза Гунила и се усмихна.

Тя като че беше от онези хора, които винаги са непоносимо позитивни и щастливи, помисли си Йоста. Не би искал да е около нея в седем сутринта, преди да е изпил първата си чаша кафе за деня. За щастие, скъпата му покойна съпруга споделяше лошото му сутрешно настроение и двамата можеха спокойно да си недоволстват в ранни зори.

– Вчера няколко ученици бяха откарани в болницата, след като опитали намерен от тях кокаин – каза Патрик. – Може би си разбрала за това?

– Да, ужасно. Но чух, че всичко е наред.

– Да, момчетата ще се оправят. Но се оказа, че случката има отношение към нашето разследване.

– Отношение? – повтори Гунила, местейки пъргавия си катеричи поглед между Патрик и Йоста.

– Да, открихме известна връзка между Матс Сверин и кокаина, който децата са намерили.

Патрик сам чуваше, че звучи твърде формално, както правеше винаги, когато се чувстваше смутен. А сега бе точно така. Но беше по-добре колегите на Матс да чуят от тях, отколкото да го прочетат във вестника.

– Не разбирам.

– Ами смятаме, че Матс може да е имал някакъв досег с кокаина – каза Йоста, забил поглед в пода.

– Матс? – каза Гунила, а гласът й леко изтъня. – Не, да не би да имате предвид, че Матс...?

– Още не знаем нищо за обстоятелствата – поясни Патрик. – Именно затова сме тук. Искаме да те попитаме дали се сещаш за нещо странно около Матс.

– Нещо странно? – повтори Гунила и Патрик забеляза, че тя започва да се разстройва. – Матс беше най-милият мъж, когото познавам, и в никакъв случай не мога да си представя, че... не, това не може да е вярно.

– Значи, в поведението му не е имало нищо необичайно? Нищо, което да ти е направило впечатление?

Патрик знаеше, че се хваща за сламки.

– Матс беше невероятно добър и мил човек. Немислимо е изобщо да се е докосвал до някаква дрога.

На всяка сричка Гунила почукваше с химикалка по бюрото, за да подчертае думите си.

– Съжалявам, но все пак ни се налага да задаваме тези въпроси – каза Йоста извинително.

Патрик кимна и се изправи. Гунила ги съпроводи с гневен поглед, докато излизаха от кабинета й.

Час по-късно напуснаха сградата на общината. Бяха говорили и с останалите от бившите му колеги и реакцията им бе същата. Никой не можеше дори да си представи, че Матс Сверин е бил забъркан в нещо, свързано с наркотици.

– Това потвърждава собствените ми впечатления. А аз дори не съм го срещал – каза Патрик, когато седнаха в колата.

– Да, а най-лошото тепърва предстои.

– Знам – каза Патрик и подкара автомобила към Фелбака.

Беше ги открил. Знаеше го със същата сигурност, с която знаеше, че вече няма къде да бяга. Всичките й възможности бяха изчерпани. Толкова лесно бе всичко отново да се срине. Една картичка, без текст или подател, с пощенско клеймо от Швеция, беше достатъчна, за да разбие мечтите й за бъдещето.

С трепереща ръка Маделейн обърна картичката, след като бе разгледала белия й гръб, върху който бяха изписани името и новия й адрес. Нямаше нужда от думи, картинката отпред казваше всичко. Посланието беше повече от ясно.

Отиде бавно до прозореца. Кевин и Вилда си играеха на двора отвън, без да знаят, че животът им отново ще се промени. Маделейн стисна здраво картичката, която бе започнала да се навлажнява от потните й пръсти. Опитваше се да си събере ума и да измисли някакво решение. Децата изглеждаха толкова щастливи. Играеха си заедно, а също и с другите деца. Отчаянието в погледа им най-накрая бе започнало да изчезва, макар че в очите им винаги щеше да има прашинка страх. Бяха видели твърде много и Маделейн не можеше да промени това, с колкото и любов да ги обсипваше. А сега всичко бе съсипано. Беше си мислела, че това е единственият изход, единственият им шанс за нормален живот. Да напуснат Швеция, да избягат от него и да оставят всичко зад себе си. Как можеше да им даде сигурност, сега, след като и последното спасително въже бе прерязано?

Маделейн опря чело на прозореца и усети студеното докосване на стъклото. Видя Кевин да помага на сестра си да се качи по стъпалата на пързалката. Едновременно я подпираше и я буташе нагоре. Може би бе сгрешила, като му разреши да стане мъжът в семейството. Все пак беше само на осем години. Но той влезе в ролята съвсем естествено и сега се грижеше за своите момичета, както гордо ги наричаше. Бе свикнал с отговорността и намираше сигурност в нея. Кевин вдигна ръка и отмести перчема от очите си. На външен вид много приличаше на него, но беше взел сърцето на майка си. Нейната слабост, както я наричаше баща му, когато я биеше.

Тя започна бавно да удря челото си в стъклото. Отчаянието изпълни тялото й. От бъдещето, което беше планирала, не бе останало нищо. Ударите ставаха все по-силни и тя усети добре познатата болка да й носи странно спокойствие. Маделейн изпусна картичката и орелът с разперените криле полетя над пода. Навън Вилда се спусна по пързалката с блажена усмивка.

13

Фелбака, 1871

Как я карате там на острова? Сигурно е самотно.

Дагмар погледна изпитателно към Емели и Карл, които седяха сковано на двойния диван срещу нея. Крехката чаша за кафе изглеждаше не на място в грубата ръка на Карл, но Емели държеше своята елегантно и отпиваше от горещата напитка.

– Каквото е, такова – отвърна Карл, без да поглежда Емели. – Фаровете винаги са изолирани, но ние се справяме добре. Би трябвало да го знаеш?

Емели се срамуваше. Смяташе, че Карл говори твърде безцеремонно с Дагмар, която все пак му беше леля. Беше се научила да проявява уважение към по-възрастните хора, а и още щом видя Дагмар, Емели инстинктивно почувства, че я харесва. Ако някой можеше да я разбере, това бе тя, защото Дагмар също беше живяла с пазач на фар. Мъжът й, чичото на Карл, бе работил на фар дълги години. От бащата на Карл се очаквало да наследи и ръководи семейното стопанство, но по-младият брат бил свободен сам да избере пътя си. Чичо Алан бил героят на Карл и той се насочил към живота сред фаровете и моретата именно заради него. Карл бе разказал това на Емели по времето, когато още говореше с нея. Сега чичо Алан беше мъртъв, а Дагмар живееше сама в малка къща точно до Брандпаркен във Фелбака.

– Да, знам какво е – каза Дагмар. – Слушал си историите на Алан, така че и ти знаеше в какво се забъркваш. Въпросът е дали Емели го е знаела.

– Тя е моя съпруга и трябва да се съобразява с това.

Емели се срамуваше от поведението на съпруга си и усети как сълзите я жегват иззад клепачите. Но Дагмар само вдигна вежди.

– Чух от свещеника, че се грижиш добре за дома – каза тя, обръщайки се към Емели.

– Благодаря, радвам се да го чуя – каза Емели тихо и сведе глава, за да не покаже, че се е изчервила.

Отпи още една глътка кафе и се наслади на вкуса. Рядко имаше възможност да пие истинско кафе. Карл и Юлиан винаги купуваха твърде малко, когато пътуваха до Фелбака. Предпочитаха да изхарчат парите при Абела, помисли си Емели горчиво.

– Как се справя онзи, който ви помага на острова? Добър и работлив мъж ли е? С Алан сме попадали на най-различни хора. Някои определено не бяха стока.

– Той работи много добре – каза Карл и остави чашата така рязко в чинийката, че порцеланът издрънча. – Нали така, Емели?

­– Да – смотолеви тя, но не можа да погледне Дагмар в очите.

– Откъде го намери, Карл? Някой го е препоръчал, надявам се, защото на онези обяви не може да се разчита.

– Юлиан имаше много добри препоръки и веднага си пролича, че си ги е заслужил.

Емели го погледна учудено. Карл и Юлиан бяха работили заедно на кораба фар няколко години. Бе го разбрала от разговорите им. Защо Карл не го спомена? Привидяха й се черните очи на Юлиан, които с времето се изпълваха с все повече омраза, и Емели потрепери. Веднага усети, че Дагмар я гледа.

– Днес имаш час при доктор Албректсон – каза тя.

Емели кимна.

– Ще отида при него малко по-късно, за да види дали всичко е наред с малкия. Или малката.

– На мен ми изглежда като да е момче – каза Дагмар, а в погледа й, който се спря върху кръглия корем на Емели, имаше някаква топлина.

– Вие имате ли деца? – попита Емели. – Карл не ми е казвал.

Не я смущаваше вниманието, което привличаше бременността й, и гореше от желание да поговори за чудото в корема си с някой, който бе преживял същото. Но Карл веднага я сръчка с лакът.

– Не бъди толкова нахална – изръмжа той.

Дагмар махна успокоително с ръка. Но очите й се натъжиха, когато отговори.

– Три пъти носих щастието, което сега носиш ти. Но също толкова пъти Бог пожела нещо различно. Децата ми са горе.

Тя вдигна поглед и въпреки мъката, изглеждаше спокойна и уверена, че Бог винаги е прав.

– Извинете, аз...

Емели не знаеше какво да каже. Обзе я отчаяние от собствената й несъобразителност.

– Няма нищо, миличка – каза Дагмар, после се наведе импулсивно напред и хвана ръката на Емели.

Приятелското докосване, първото от толкова дълго време, почти накара Емели да се разплаче. Но очевидното презрение на Карл я принуди да се овладее. Помълчаха малко, а Емели усещаше как погледът на възрастната дама прониква в нея така, сякаш вижда хаоса и мрака в душата й. Дагмар не отмести ръката си, която беше тънка и жилава, белязана от дълги години тежък труд. Емели я намираше за красива, също както и слабото лице, чиито бразди и бръчки рисуваха картината на живот, живян добре и с любов. Сивата й коса беше прибрана на кок и Емели предполагаше, че все още е гъста и стига чак до кръста, когато е развързана.

– Предполагам, че не знаеш пътя, затова си мислех да те изпратя до доктора – каза Дагмар накрая и вдигна ръката си от тази на Емели.

Карл веднага възрази.

– Това и аз мога да го направя. Знам къде е, няма нужда да затрудняваме леля.

– Не ме затруднявате.

Дагмар отвърна решително на погледа на Карл. Емели осъзна, че между тях се разиграва някаква борба на власт. Накрая Карл отстъпи.

– Да, ако леля желае така, няма да настоявам – каза той и остави настрана малката порцеланова чаша. – Ще се възползвам да свърша някои по-полезни неща.

– Направи го – каза Дагмар, продължавайки да се взира в него, без да мига. – Няма да ни има около час, така че после можем да се срещнем направо тук. Защото предполагам, че не би тръгнал да пазаруваш без съпругата си?

Изречението бе формулирано като въпрос, но Карл съвсем вярно го възприе като заповед и кимна леко.

– Добре тогава – каза Дагмар, изправи се и махна на Емели да я последва. – Време е двете с теб да тръгваме, за да не закъснеем. А Карл може да се погрижи за своята си работа.

Емели не смееше дори да погледне по посока на съпруга си. Знаеше, че Карл е изгубил битката и ще я накара да плати за това по-късно. Но щом последва Дагмар навън и двете тръгнаха по улицата към площада, прогони тези мисли. Смяташе да се наслади на очакващите я мигове, колкото и висока да бъде цената. По едно време се спъна в калдъръма и Дагмар веднага я хвана за ръката. Емели се облегна на нея, чувствайки се в безопасност.

Има ли вести от Патрик и Йоста? – попита Паула, застанала пред вратата на Аника.

– Все още не – отговори Аника.

После понечи да каже още нещо, но Паула вече се беше отправила към кухнята. Жадуваше за кафе в чиста чаша, след като бе прекарала няколко часа в мръсни наркомански квартири. За всеки случай първо влезе в тоалетната и старателно изми ръцете си. Щом се обърна, видя, че Мартин чака след нея.

– Великите умове мислят еднакво – каза той и се засмя.

Паула избърса ръце и му отстъпи мястото.

– Да налея ли кафе и за теб? – попита тя през рамо, на път към кухнята.

– Да, благодаря – каза той след нея, надвиквайки шума от кранчето.

Каната беше празна, но кафеварката работеше. Паула изруга, изключи я и започна да стърже загорялата утайка на дъното.

– Мирише на изгоряло – каза Мартин, щом влезе в кухнята.

– Някой идиот е изпразнил кафеварката, но е забравил да я изключи. Ще направя кафе, само изчакай няколко минути.

– Аз също не бих отказала една чаша – каза Аника зад тях, след което отиде до масата и седна.

– Как е?

Мартин се настани до Аника и я прегърна през рамо.

– Предполагам, че не сте чули?

– Какво да сме чули? – попита Паула, докато сипваше кафе в хартиения филтър.

– Тук беше пълна лудница сутринта.

Паула се обърна и я погледна любопитно.

– Какво се е случило?

– Мелберг даде пресконференция.

Мартин и Паула се спогледаха, сякаш за да проверят дали са чули правилно.

– Пресконференция? – повтори Мартин и се облегна назад в стола си. – Шегуваш се?

– Не, изглежда снощи в пристъп на гениалност се е раззвънял на пресата и радиото. А те са клъвнали. Днес всички бяха тук, дори „ГТ“ и „Афтонбладет“.

Паула тресна поставката за филтрите върху плота.

– Той нормален ли е? Какво изобщо си е мислил? – възмути се тя и усети как пулсът й се ускорява, затова си пое дълбоко дъх. – Патрик знае ли за това?

– Да, може да се каже. Двамата дълго време спориха в кабинета на Мелберг. Не чух много, но не използваха език, подходящ за пред деца.

– Разбирам го – каза Мартин. – Как, по дяволите, Мелберг е могъл да се раздрънка пред медиите? Предполагам, че е говорил за кокаина, нали?

Аника кимна.

– Било е прекалено рано. Все още не знаем нищо – каза Паула с отчаяние в гласа.

– Патрик сигурно е опитал да му обясни тъкмо това – каза Аника.

– И как протече пресконференцията?

Паула най-накрая пусна кафеварката и седна, докато кафето течеше в каната.

– Беше обичайният за Мелберг цирк. Няма да се учудя, ако вестниците раздуят историята.

– Мамка му – каза Мартин.

Помълчаха известно време.

– При вас как мина? – попита Аника, за да смени темата.

В дни като този наистина й писваше от Бертил Мелберг.

– Безрезултатно – отвърна Паула, после се изправи и започна да налива кафе в три чаши. – Говорихме с някои от хората, за които знаем, че са замесени в търговията с наркотици в квартала, но не открихме връзка с Матс.

– Не ми се вярва той да се е въртял около Роле и приятелчетата му.

Мартин с благодарност взе чашата черно кафе от Паула.

– Да, и на мен ми е трудно да си го представя – каза тя. – Но във всеки случай си струваше да опитаме. Като цяло тук не се разпространява много кокаин, а главно хероин и амфетамини.

– Ленарт нищо ли не е казал още? – попита Мартин.

Аника поклати глава.

– Не, ще ви съобщя веднага, щом имам новини от него. Знам, че снощи прекара два часа над документите, така че все донякъде е стигнал. Пък и нали каза сряда.

– Това е добре – каза Паула и отпи от кафето си.

– Патрик и Йоста кога се връщат? – попита Мартин.

– Не знам – каза Аника. – Първо ще ходят в общината, а после при родителите на Матс във Фелбака. Така че може да отнеме известно време.

– Дано да успеят да говорят с родителите, преди да им звъннат от вестниците – каза Паула.

– Не бих разчитал на това.

Мартин имаше мрачен вид.

– Проклетият Мелберг – каза Аника.

– Да, проклетият Мелберг – измърмори Паула.

Тримата замълчаха, загледани в масата.

След два часа четене и търсене в интернет, Ерика почувства, че трябва да се раздвижи малко. Но бе прекарала времето си плодотворно. Беше открила доста неща за Грошер и историята му, както и за хората, които са живели там. И за онези, които според легендата никога не напускали острова. Нямаше значение, че изобщо не вярва в истории за духове. Разказите я запленяваха и донякъде дори й се искаше да бяха верни.

– Имаме нужда от малко свеж въздух, не смятате ли? – каза тя на близнаците, които лежаха плътно един до друг върху одеяло, постлано на пода.

Беше си сериозно начинание да приготви себе си и бебетата за излизане навън, но със затоплянето на времето вече нямаха нужда от толкова дрехи и задачата ставаше по-лесна. Все пак от време на време все още духаше студен вятър, затова тя предпочете да не рискува и им сложи шапчиците. Малко след това вече бяха на път. Ерика копнееше за деня, в който ще може да излезе без обемистата двойна количка. Беше й трудно да се придвижва с нея, макар че бутането си беше тренировка, от която наистина се нуждаеше. Знаеше, че е нелепо да се притеснява за допълнителните килограми, дошли с бременността, но така и не се бе научила да харесва тялото си. Мразеше се заради тези предсказуеми момичешки притеснения, но й беше прекалено трудно да се отърве от тънкото гласче в главата, което й шепнеше, че не изглежда достатъчно добре.

Ерика увеличи темпото и усети как започва да се поти. Навън нямаше много хора и тя кимаше на всички, с които се разминаваше. С някои от тях разменяха по няколко приказки. Повечето хора я питаха за Ана, но Ерика отговаряше лаконично. Струваше й, че състоянието на сестра й е твърде лична тема, за да говори с всички за това. Още не искаше да споделя топлата надежда, която изпълваше гърдите й. Засега всичко беше твърде несигурно.

След като подмина редицата рибарски бараки покрай брега, тя се спря и погледна нагоре към „Бадис“. Искаше й се да размени няколко думи с Вивиан и да й благодари за съветите, но стълбите й изглеждаха като непреодолимо препятствие. Помисли малко и се сети, че може да стигне до горе от другата страна. Този път беше значително по-лесен от изкачването по стълбите.

Тя завъртя уверено тежката количка и се насочи към следващата улица. Когато най-сетне стигна до върха на стръмния хълм, Ерика така се беше задъхала, че имаше чувството, че дробовете й ще експлодират. Но вече се бе изкачила и можеше да отиде до „Бадис“ от горната страна.

– Ехо? – викна тя и пристъпи вътре.

Беше оставила количката пред входа. Нямаше нужда да вади чантите за бебета, което не беше проста процедура, преди да е проверила дали Вивиан изобщо е там.

– Здравей!

Вивиан се показа иззад ъгъла и видимо се зарадва, щом видя Ерика.

– През квартала ли минаваше?

– Надявам се, че не те безпокоя? Ако е така, кажи. С момчетата просто се разхождаме.

– Изобщо не ме безпокоиш. Влизай, ще те почерпя нещо. Те къде са?

Вивиан се огледа нетърпеливо и Ерика посочи към количката.

– Оставих ги да си лежат. Не бях сигурна дали си тук.

– Имам чувството, че напоследък съм тук денонощно – засмя се Вивиан. – Ще можеш ли да ги вземеш сама, за да сервирам нещо през това време?

– Ще се справя, нямам избор – каза Ерика с усмивка и отиде да вземе синовете си.

Имаше нещо във Вивиан, което те караше да се чувстваш добре, когато си около нея. Ерика не знаеше защо точно, но в нейно присъствие се чувстваше по-силна. Понесе Антон и Ноел в чантите им и щом стигна до масата, ги остави отгоре и седна.

– Подозирах, че не бих могла да те изкуша със зелен чай, затова ти сварих малко от онази отрова за лисици, която обичаш.

Вивиан й намигна и остави пред нея чаша кафе. Ерика с благодарност прие катраненочерната напитка, след което погледна подозрително към блудкавата течност в чашата на Вивиан.

– Свиква се, повярвай ми – каза тя и отпи. – В това тук има купища антиоксиданти. Помага на тялото да предотврати появата на рак. И това е само едно от полезните действия.

– Аха – каза Ерика и отпи от кафето си.

Без значение колко полезен бе чаят, тя не можеше без кофеин.

– Как е сестра ти? – попита Вивиан и погали Ноел по бузата.

– По-добре, благодаря – усмихна се Ерика. – Донякъде затова се отбих. Исках да ти благодаря за съвета. Мисля, че помогна.

– Да, има много изследвания, които показват лечебния ефект на телесния контакт.

Ноел проплака и след въпросителен поглед към Ерика, Вивиан го вдигна щастлива в прегръдките си.

– Харесва те – каза Ерика, тъй като синът й незабавно притихна, щом се озова в скута на Вивиан. – Не всички го карат да се чувства толкова добре.

– Наистина са чудесни.

Вивиан потърка носа си в носа на Ноел и той опита да хване косата й с малките си закръглени юмручета.

– А ти седиш и се чудиш дали да ме попиташ защо самата аз нямам деца.

Ерика кимна засрамено.

– Просто така и не се случи – каза Вивиан и погали Ноел по гърба.

Нещо проблесна и погледът на Ерика се насочи към ръката й.

– О, да не сте се сгодили? Това е чудесно. Честито!

– Благодаря. Да, чудесно е.

Вивиан се усмихна вяло и извърна поглед.

– Извинявай, че го казвам, но не ми звучиш особено ентусиазирана.

– Просто съм изморена – каза Вивиан и преметна плитката си през рамо, за да може Ноел да я достигне. – Скъсваме се от работа ден и нощ, така че в момента ми е трудно да изпитвам ентусиазъм за каквото и да е. Но се радвам, разбира се.

– Може би...?

Ерика погледна многозначително към Ноел и почувства, че е твърде натрапчива. Но в същото време не можеше да се сдържи. Вивиан гледаше близнаците с такъв копнеж.

– Ще видим – каза Вивиан. – Ще ми разкажеш ли с какво се занимаваш сега? Разбирам, че си в майчинство и близнаците ти отварят предостатъчно работа, но мислиш ли за някакъв нов проект?

– Все още не. За момента се развличам с едно изследване за собствено удоволствие. За да държа ума си свеж, така че да не се препълни единствено с бебешко гукане.

– Какво изследване?

Вивиан поклащаше внимателно Ноел в скута си, а той като че се наслаждаваше на ритмичното движение. Ерика й разказа за пътуването до Грошер, за Ани и за хорските приказки.

– Призрачния остров – каза Вивиан замислено. – В тези стари истории винаги има зрънце истина.

– Не съм съвсем сигурна, че вярвам в духове и призраци – засмя се Ерика, но Вивиан я погледна сериозно.

– Има много неща, които не можем да видим, но те все пак съществуват.

– Искаш да кажеш, че вярваш в призраци?

– Мисля, че призраци не е правилната дума. Но от дълги години се занимавам със здравето на хората и опитът ми сочи, че има още нещо, освен видимото, физическо тяло. Хората се състоят от енергии, а енергията не изчезва, само се видоизменя.

– Ти самата преживявала ли си нещо такова? Нещо, свързано с призраци, или както там се наричат?

Вивиан кимна.

– Няколко пъти. Това е естествена част от съществуването ни. И щом за Грошер се носят такива слухове, сигурно в тях има нещо вярно. Най-добре да говориш с Ани. Тя сигурно е видяла или чула това-онова. Ако е възприемчива, разбира се.

– Какво имаш предвид?

Темата вълнуваше Ерика и тя поглъщаше всяка дума, изречена от Вивиан.

– Някои хора са по-възприемчиви към нещата, които не можем да доловим с обикновените си сетива. По същия начин някои виждат или чуват по-добре от други. Една част чисто и просто имат по-изострени възприятия. Но всички могат да тренират тази си способност.

– Настроена съм по-скоро скептично. Но бих се радвала да бъда опровергана.

– Тогава отиди до Грошер – каза Вивиан и й намигна. – Там, изглежда, има предостатъчно духове.

– Да, във всеки случай островът има интересна история. Би ми било любопитно да поговоря с Ани и да разбера какво знае. Може би самата тя е любопитна. С удоволствие бих споделила с нея какво съм изровила.

– Май не те бива много да бъдеш в майчинство за постоянно – отбеляза Вивиан и се усмихна.

Ерика нямаше как да не се съгласи. Това определено не беше силната й страна, помисли си тя и се пресегна към Антон. Ани сигурно щеше да се зарадва да научи повече за острова и историята му. И за призраците.

Гунар погледна към звънящия телефон. Беше от старите, с циферблат и тежка слушалка, която стоеше стабилно в ръката ти, щом я вдигнеш. Мате беше опитал да ги убеди да си вземат от онези безжичните. Дори им беше подарил такъв за Коледа преди няколко години, но телефонът все още си стоеше в кутията някъде в мазето. Със Сигне си харесваха стария. Но вече им беше все едно.

Продължи да се взира в телефона. Мозъкът му бавно осъзна какво означаваше острият сигнал – трябваше да вдигне слушалката и да отговори.

– Ало? – каза той и се заслуша съсредоточено в гласа от другия край на линията. – Това не може да е вярно. Що за идиотщини? Как можете да звъните и...

Нямаше сили да продължи, затова просто тресна слушалката. В следващия миг се позвъни на вратата. Все още разтреперан от телефонния разговор, той отиде в антрето и отвори. Заслепи го светкавица от фотоапарат, след което го заля каскада от въпроси. Гунар бързо затвори, заключи и се облегна с гръб на вратата. Какво се случваше? Погледна нагоре по стълбите. Сигне си почиваше в спалнята и Гунар се зачуди дали шумотевицата я е събудила и какво щеше да й каже, ако тя слезеше долу. Той сам не разбираше какво му бяха казали. Беше абсурдно.

Някой отново позвъни и Гунар затвори очи, все още облегнат на дървената врата. Отвън се разменяха реплики, но той не можеше да различи думите, чуваше единствено повишената, ядосана интонация. После долови познат глас.

– Гунар, ние сме Патрик и Йоста от полицията. Ще ни пуснеш ли да влезем?

Гунар видя Мате пред себе си. Първо жив, а после проснат на пода в локва кръв и с разкъсан тил. После Гунар отвори очи, обърна се и отключи. Патрик и Йоста се шмугнаха вътре.

– Какво става? – попита Гунар.

Гласът му звучеше променен и далечен.

– Може ли да седнем?

Патрик тръгна към кухнята, без да изчака отговора. Звънецът отново иззвъня, последван от телефона. Патрик вдигна слушалката, затвори, след което пак я вдигна и я остави настрана.

– Не мога да изключа звънеца – каза Гунар объркано.

Йоста и Патрик си размениха бърз поглед, след което Йоста отиде до външната врата, излезе и бързо затвори след себе си. Отвън пак се чуха ядосани гласове, които се замеряха с думи. Йоста скоро се върна.

– Сега ще кротуват известно време – каза той и поведе внимателно Гунар към кухнята.

– Ще трябва да говорим и със Сигне – каза Патрик.

На лицето му ясно бе изписано неудобство и Гунар започна сериозно да се притеснява. Само да знаеше, само да можеше да разбере за какво става дума.

– Ще я доведа – каза той и се обърна.

– Тук съм.

Сигне слизаше по стълбите. Изглеждаше сънена. Беше плътно загърната с халат, а косата от едната страна на главата й бе разрошена.

– Кой не спира да звъни? И какво правите тук? Разбрали ли сте нещо? – попита тя, поглеждайки към Патрик и Йоста.

– Елате и седнете в кухнята – каза Патрик.

В погледа на Сигне се появи същото притеснение, което имаше и в очите на Гунар.

– Какво се е случило?

Тя слезе по последните няколко стъпала и тръгна след тях в кухнята.

– Седнете – повтори Патрик.

Йоста дръпна един стол за Сигне, преди с Патрик също да седнат. Патрик се прокашля, а на Гунар му се прииска да запуши уши. Не можеше да слуша повече за нещата, за които намекваше и питаше гласът по телефона. Не искаше да слуша, но Патрик все пак заговори. Гунар гледаше надолу. Това бяха лъжи, невъобразими лъжи. Но той разбираше твърде добре какво ще стане. Лъжите щяха да бъдат написани черно на бяло и по този начин щяха да се превърнат в истини. Погледна Сигне и видя, че тя не разбира това. Колкото повече говореха полицаите, толкова по-празен ставаше погледът й. Никога преди не бе виждал човек да умира, но сега виждаше. И нямаше какво да направи. Също както не можа да защити Мате, сега Гунар стоеше парализиран и гледаше как съпругата му изчезва.

В главата му се появи бръмчене. Шумът изпълни ушите му и той се учуди, че никой от другите не реагира. Звукът ставаше все по-силен с всяка минута, докато накрая Гунар спря да чува какво казват полицаите. Просто виждаше как устните им се мърдат. Усети собствената си уста да се движи, да оформя изречение, с което казваше, че трябва да отиде до тоалетната. Краката му се изправиха и го понесоха към антрето. Сякаш някой друг бе поел контрола и управляваше тялото му, а той се подчиняваше, за да не се налага да слуша думите на полицаите, нито да вижда празния поглед на Сигне.

Чуваше гласовете им зад гърба си. Продължи нататък, мина покрай тоалетната и застана пред вратата в близост до външната порта. Ръката му се вдигна, като че движена от чужда сила, натисна дръжката и вратата се отвори. Спъна се и за малко да падне по стълбите, но успя да запази равновесие и бавно заслиза надолу.

Мазето беше потънало в мрак, но той не светна лампата. Тъмнината подхождаше на шума в главата му и го тласкаше напред. До бойлера имаше шкаф, който Гунар отвори пипнешком. Трябваше да е заключен, но не беше. Това нямаше значение. Ако вратичката не беше отключена, той просто щеше да я разбие.

Хвана приклада в ръка. Докосването му бе добре познато, след всички пъти, когато бе ходил на лов за лосове през годините. С механични движения Гунар извади патрон от кутията. Един бе достатъчен, нямаше защо да губи време и да слага повече. Той зареди патрона и чу изщракването, което някак си успя да пробие шума в главата му, който ставаше все по-силен.

След това Гунар седна на стола до дърводелския тезгях. Не изпитваше съмнение. Допря пръст до спусъка. За миг се сепна, щом усети стоманеното дуло да докосва зъбите му, но после в главата му остана само мисълта, че това, което ще направи, е правилно. Че е необходимо.

Гунар натисна спусъка. Шумът изчезна.

Мелберг чувстваше необичайна за него тежест в гърдите. Не приличаше на никое чувство, което бе изпитвал преди. Неприятно напрежение, което отказваше да изчезне. Беше се появило в мига, в който Патрик се обади от Фелбака.

Ернст изскимтя в коша си. Сякаш по кучешки долавяше мрачното настроение на стопанина си. Изправи се, разтърси леко едрото си тяло, приближи се тихо до Мелберг и се излегна тежко върху стъпалата му. Това помогна малко, но тягостното усещане си остана. Откъде можеше да знае, че ще стане така, че мъжът ще слезе в мазето, ще налапа ловната пушка и ще си пръсне главата? Никой не можеше да твърди, че е могъл да предвиди нещо такова, нали?

Но колкото и да прехвърляше тези мисли в главата си, оправданията не намираха упора. Мелберг се изправи рязко и Ернст се стресна, щом усети, че възглавницата му внезапно е изчезнала.

– Хайде, момче, да се прибираме.

Свали каишката от куката на стената и я закачи за нашийника на Ернст. В коридора бе печално тихо. Всички стояха зад затворени врати, но Мелберг сякаш усещаше обвиненията и през стените. Беше ги видял в очите им. И може би за първи път в живота си се подложи на самоанализ. Един вътрешен глас му казваше, че може би са прави.

Ернст дръпна каишката и Мелберг се забърза, за да излязат на чист въздух. Прогони образа на Гунар, проснат на студена болнична маса в очакване на аутопсията. Опита да отпрати и образа на съпругата, която всъщност вече беше вдовица. Хедстрьом каза, че изглеждала абсолютно апатична и дори не издала звук, когато чули изстрела откъм мазето. Патрик и Йоста се втурнали надолу, а когато се качили обратно, тя не била помръднала от мястото си. Откарали я в болницата за преглед, но нещо в погледа й подсказало на Хедстрьом, че Сигне никога повече няма да води нормален живот. Самият Мелберг беше виждал такива хора на няколко пъти през годините. Уж живееха, дишаха и се движеха, но вътрешно бяха напълно празни.

Мелберг си пое дълбоко въздух, преди да отвори вратата на апартамента. Беше на път да получи пристъп на паника. Искаше му се да може да се отърве от напрежението в гърдите и всичко да бъде както преди. Не искаше да мисли за това какво е направил и какво не. Никога не бе умеел да застава лице в лице с последствията от постъпките си, нито се бе тревожил особено, когато нещо се обърка. Досега.

– Ехо?

Изведнъж отчаяно закопня да чуе гласа на Рита и да усети спокойствието, което тя излъчва и което винаги го караше да се чувства толкова добре.

– Здравей, скъпи, в кухнята съм!

Мелберг свали каишката на Ернст, изрита обувките от краката си и тръгна след кучето, което се втурна към кухнята, махайки с опашка. Сеньорита, кучето на Рита, посрещна Ернст с не по-малък ентусиазъм и двамата щастливо се подушиха.

– Храната ще е готова след час – каза Рита с гръб към него.

От печката миришеше на вкусно. Бертил си проправи път покрай кучетата, които сякаш вечно гледаха да заемат възможно най-много пространство, и прегърна Рита. Закръгленото й тяло бе топло и познато и той го притисна силно до себе си.

– Леле, това пък какво беше? – засмя се Рита и се обърна, за да може да го прегърне.

Бертил затвори очи и осъзна какъв късметлия е и колко рядко се замисля за това. Жената в ръцете му беше всичко, за което бе мечтал. Не разбираше как изобщо е могъл да си мисли, че ергенският живот е най-хубавото нещо на света.

– Какво става всъщност? – попита тя и се отдръпна назад, за да може да го огледа. – Кажи ми, какво е станало?

Той седна до масата и изстреля всичко. Не смееше да я погледне.

– Бертил – каза Рита и приклекна до него. – Това не е било много разумно от твоя страна.

По някакъв странен начин беше хубаво, че не се опитваше да го баламосва с утешителни, но празни фрази. Имаше право. Не беше много разумно да се обръща към медиите. Но не би могъл да си представи, че нещата ще се развият така.

– Какво виждаш в мен? – попита той накрая.

Погледна право в нея, сякаш искаше не само да чуе, но и да види отговора й. Не беше свикнал да се гледа през очите на другите. Винаги бе правил всичко възможно, за да избегне това, но сега нямаше избор. А и не желаеше да продължава така. Искаше да стане по-добър човек, по-добър мъж, заради Рита. Тя го погледна в очите и дълго време стоя неподвижна. После го погали по бузата.

– Виждам човек, който ме гледа, сякаш съм осмото чудо на света. Който е толкова любящ, че би направил всичко за мен. Виждам човек, който помогна на внучето ми да се появи на този свят. Който се отзовава, когато има нужда от него, и който би дал живота си за едно малко момче, убедено, че дядо Бертил е най-добрият на света. Виждам човек, който има повече предразсъдъци от всеки друг, когото съм срещала, но който винаги е готов да промени мнението си, ако реалността го опровергае. И виждам човек, който има своите недостатъци, а може би и твърде високо мнение за себе си, но който страда, защото знае, че е направил голяма глупост.

Тя хвана ръката му я стисна.

– Независимо от всичко, ти си човекът, до когото искам да се будя всяка сутрин. Ти си толкова съвършен за мен, колкото е възможно.

Яденето на печката започна да прекипява, но Рита не му обърна внимание. Мелберг усети как напрежението започва да го отпуска, отстъпвайки мястото си за още едно ново усещане. Бертил Мелберг изпитваше дълбока благодарност.

Желанието не си отиваше. Чудеше се дали някога ще се освободи от натрапчивия копнеж по нещо, което знаеше, че никога повече няма да докосне. Ани се завъртя в леглото. Беше ранна вечер и още не бе настъпило време за лягане, но Сам пак спеше, затова тя опита да почете малко. Но за половин час прелисти само една страница и дори не помнеше коя книга държи в ръка.

На Фредрик не му харесваше, че тя чете. Смяташе четенето за загуба на време и щом я свареше забила нос в някоя книга, изтръгваше я от ръцете й и я мяташе в другия край на стаята. Ани разбираше какъв всъщност е проблемът. Фредрик не обичаше да се чувства глупав и необразован. Не беше прочел и една книга през живота си и не понасяше мисълта, че тя знае повече от него и има достъп до други светове. Все пак се предполагаше, че той е умният и обиграният. Тя просто трябваше да бъде сладка и да си мълчи, да не задава въпроси и да не изказва мнение. Веднъж, когато бяха поканили гости у дома, Ани направи грешката да се включи в дискусията на мъжете за външната политика на САЩ. На всичкото отгоре мнението й изглеждаше информирано и обмислено, а Фредрик не можеше да изтърпи такова нещо. Запази добро поведение, докато си тръгнат гостите. След това я накара да си плати скъпо. По онова време беше бременна в третия месец.

Беше й отнел толкова много неща, не само четенето. Бавно, но сигурно бе узурпирал мислите й, тялото й, себеуважението й. Не можеше да му позволи да вземе и Сам. Той бе животът й и без него Ани беше нищо.

Остави книгата върху одеялото и се обърна на една страна, с лице към стената. Почти веднага усети, че някой сяда на ръба на леглото и слага ръка на рамото й. Усмихна се и затвори очи. Някой затананика приспивна песен. Гласът беше красив, но тих и шептящ. Чу се детски смях. На пода, в краката на майка си, си играеше момченце. И то като Ани слушаше песента. Искаше й се да може да остане с тях завинаги. Тук двамата със Сам бяха в безопасност. Ръката на рамото й бе мека и вдъхваше сигурност. Гласът продължаваше да пее и Ани искаше да се обърне и да погледне детето. Но вместо това усети как клепачите й натежават. Последното, което видя на границата между съня и действителността, бе кръвта по ръцете си.

– Да не би Ерлинг да те е пуснал доброволно?

Андерш я целуна по бузата, щом тя влезе през вратата.

– Има криза в офиса – каза Вивиан и пое с благодарност чашата вино, която Андерш й подаде. – Освен това знае, че има много работа преди откриването.

– Да се захванем ли първо с нея? – попита Андерш и седна до кухненската маса, която беше покрита с хартия.

– Понякога всичко това ми се струва толкова безсмислено – каза Вивиан, сядайки срещу брат си.

– Но знаеш защо го правим.

– Знам – каза тя и се загледа в чашата.

Погледът на Андерш се насочи към безименния й пръст.

– Какво е това?

– Ерлинг ми предложи.

Вивиан вдигна чашата и отпи стабилна глътка.

– Нима?

– Да – отвърна тя.

Какво друго можеше да каже?

– Получихме ли отговори на поканите? – попита Андерш.

Разбра, че трябва да смени темата, и се протегна към купчината листове. Взе дълъг списък с имена, състоящ се от няколко страници, прихванати с телбод.

– Да, крайният срок беше петък.

– Добре, значи това го отмятаме. А храната?

– Всичко е купено, готвачът изглежда добър и имаме достатъчно сервитьори.

– Това не е ли леко абсурдно? – каза Андерш внезапно и остави списъка с гостите на масата.

– Защо? – попита Вивиан, а по устните й заигра усмивка. – Няма да е лошо да се позабавляваме малко.

– Да, но означава адски много работа – каза Андерш, посочвайки листовете пред себе си.

– Която ще доведе до фантастична вечер. Гранде финале.

Тя вдигна чаша към брат си и отпи. Внезапно й прилоша от миризмата и вкуса на виното. Образите пред очите й бяха съвършено ясни, макар да бе минало толкова време оттогава.

– Мислила ли си над това, което ти казах?

Андерш я погледна изпитателно.

– Кое?

Вивиан се престори, че не разбира.

– За Улоф.

– Казах ти, че не искам да говоря за него.

– Не можем да продължаваме така.

Гласът му звучеше умолително и Вивиан не разбираше защо. Какво искаше той? Това бе единственият живот, който познаваха. Тя и той. Винаги продължаваха нататък, без да се спират. Живееха така още откакто се освободиха от него, от вонята на червено вино, цигарен дим и странните миризми на мъжете. Правеха всичко заедно и тя не разбираше какво има предвид брат й, като казва, че не могат да продължат по същия начин.

– Чу ли новините от днес?

– Да.

Андерш се изправи, за да подреди масата за вечеря. Събра прилежно листовете и ги остави на един от столовете.

– И какво мислиш?

– Нищо не мисля – каза той и сложи две чинии на масата.

– Ходих до вас онзи петък, когато Мате е бил тук в „Бадис“. Беше късно вечерта. Ерлинг спеше и имах нужда да поговоря с теб. Но теб те нямаше.

Ето, каза го, най-накрая изрече това, което я глождеше. Вивиан погледна Андерш, молейки се вътрешно за някаква реакция или каквото и да е друго, което да я успокои. Но той не посмя да я погледне. Стоеше неподвижен, забил поглед в някаква точка на масата.

– Не си спомням. Може да съм отишъл на късна вечерна разходна.

– Беше след полунощ. Кой се разхожда по това време?

– Ти също си била навън.

Вивиан усети как зад клепачите й започва да пари. Андерш никога не бе имал тайни от нея. Не криеха нищо един от друг. Досега. И това я изплаши повече от всичко, което някога беше преживяла.

Патрик зарови лице в косата й и те дълго време стояха така в антрето.

– Чух какво е станало – каза Ерика.

Телефоните във Фелбака зазвъняха веднага щом изтече информация за случилото се и вече всички знаеха. Гунар Сверин слязъл в мазето и се застрелял.

– Скъпи.

Ерика усещаше накъсаните му вдишвания, а когато Патрик най-накрая се откъсна от нея, тя видя сълзите в очите му.

– Как се случи? – попита Ерика, хвана го за ръка и го поведе към кухнята.

Децата спяха и единственото, което се чуваше, беше тихият шум от телевизора във всекидневната. Ерика го сложи да седне на един от столовете и започна да приготвя любимите му сандвичи: сухари с масло, сирене и хайвер, които той обичаше да топи в горещ шоколад.

– Не съм гладен – каза Патрик пресипнало.

– Но трябва да хапнеш малко – отвърна тя с майчинския си глас и продължи да прави сандвичите.

– Шибаният Мелберг. Той предизвика всичко – каза той накрая и избърса очи с ръкава си.

– Чух днес по новините. Мелберг ли...?

– Да.

– Този път наистина е надминал себе си.

Ерика изсипа шоколада на прах в тенджерата с мляко. Добави и допълнителна чаена лъжица кристална захар.

– С Йоста веднага разбрахме, щом чухме изстрела долу. Гунар каза, че отива до тоалетната, но не проверихме. Трябваше да се сетим...

Думите заседнаха в гърлото му и Патрик отново избърса очите си.

– Ето – каза Ерика и му подаде парче домакинска хартия.

Рядко виждаше Патрик да плаче и я болеше да го гледа такъв. Искаше да направи всичко, за да го зарадва. Довърши двата сандвича и наля горещия шоколад в голяма чаша.

– Заповядай – каза тя и остави решително чинията на масата.

Патрик знаеше кога няма смисъл да се противи на съпругата си. Неохотно натопи единия сандвич в шоколада, докато сухарът започна да се размеква, след което отхапа голям залък.

– Как е Сигне? – попита Ерика и седна до него.

– Притеснявах се за нея още преди – отговори Патрик и с мъка преглътна. – А сега... Не знам. Дадоха й успокоителни и в момента е под наблюдение в болницата. Но не вярвам някога отново да дойде на себе си. Не й е останало нищо.

Сълзите отново потекоха и Ерика се изправи, за да откъсне още домакинска хартия.

– Какво ще правите сега?

– Продължаваме. Утре с Йоста ще отидем до Гьотеборг, за да проверим една следа. Освен това Педерсен трябва да прати резултата от аутопсията. Ще продължим да работим както обикновено. Или всъщност още по-здраво.

– А вестниците?

– Не можем да им попречим да пишат. Но обещавам, че никой от управлението няма да им каже нищо. Дори Мелберг. Ако го направи, ще отнеса въпроса по-нагоре и ще се свържа с полицията в Гьотеборг. А има и други неща, за които мога да им разкажа.

– Да, така е – каза Ерика. – Искаш ли да постоим още малко, или направо ще си лягаме?

– Да си лягаме. Искам да легна плътно до теб и да те прегърна. Може ли?

Той сложи ръка на кръста й.

– Определено.

14

Фелбака, 1871

Прегледът при доктора беше странно преживяване. Никога през живота си не бе боледувала и чувството непознат мъж да докосва тялото й беше ново за нея. Но присъствието на Дагмар я успокои и след като приключи, докторът я увери, че всичко изглежда наред и че тя с гордост може да очаква здраво дете.

Когато излязоха от приемната, Емели почувства как я изпълва щастие.

– Как смяташ, момиченце ли ще бъде, или момченце? – попита Дагмар.

Спряха за миг, за да си поемат дъх, и лелята допря любящо ръка до корема й.

– Момче – каза Емели.

Беше точно толкова убедена, колкото и звучеше. Не можеше да обясни как, но знаеше, че детето, което риташе така силно вътре в нея, е момче.

– Момче. Да, и аз мисля, че коремът ти изглежда, сякаш вътре има момче.

– Само се надявам да не е...

Емели се спря насред изречението.

– Надяваш се да не се метне на баща си.

– Да – прошепна Емели и усети как щастието й изчезва.

При самата мисъл да седне в лодката с Карл и Юлиан и да отпътува обратно към острова й се прииска да избяга.

– На Карл не му е леко. Баща му винаги се е отнасял много сурово с него.

Емели искаше да я попита какво има предвид, но не се осмели. Вместо това сълзите й потекоха и тя засрамено се опита да ги избърше. Дагмар я погледна сериозно.

– Посещението при доктора не мина толкова добре – каза тя.

Емели вдигна объркано очи към нея.

– Но нали всичко беше както трябва?

– Не, изобщо не беше така. Положението даже е толкова сериозно, че трябва да останеш на легло и да бъдеш близо до доктора, за да може да ти помага. За пътуване с лодка и дума не може да става.

– Да, не... – смотолеви Емели, която започваше да разбира какво има предвид Дагмар, но не смееше да го повярва. – Не, нещата не изглеждат добре. Но къде ще...?

– Имам стая, която стои празна. Докторът сметна, че е добра идея да се нанесеш при мен, за да има кой да те наглежда.

– Да – каза Емели и отново заплака. – Но няма ли да е твърде голямо затруднение за теб? Все пак нямаме възможност да те компенсираме.

– Това не е необходимо. Аз съм възрастна жена, която живее сама в голяма къща. Ще съм благодарна да имам компания. И да помогна на едно мъниче да се появи на този свят. Това наистина би ме зарадвало.

– Значи, посещението при доктора не е минало добре – повтори Емели внимателно, когато наближиха площада.

– Не, изобщо не мина добре. Право в леглото, така ни казаха. Иначе може да стане много лошо.

– Да, така беше – каза Емели, но усети как сърцето й заудря силно в гърдите, щом видя Карл в далечината.

Той също ги забеляза и се забърза към тях с нетърпеливо изражение.

– Ама че се забавихте. Имаме купища неща за вършене, а скоро трябва да се прибираме.

Обикновено далеч не бърза толкова, помисли си Емели. Когато се отбиваха при Абела, винаги закъсняваха. Изведнъж Юлиан изскочи зад него и за миг Емели бе обзета от паника. Стори й се, че ще се строполи мъртва на мига. После усети как някой я хваща за ръката.

– И дума да не става – каза Дагмар със спокоен и равен тон. – Докторът предписа на малката Емели да лежи. И беше сериозен.

Карл изглеждаше озадачен. Погледна към Емели и тя си представи как мислите се прескачат в главата му като плъхове. Знаеше, че не се притеснява за нея, а опитва да прецени последствията от думите на леля си. Емели мълчеше. Позволи си единствено да размърда малко крака, защото стъпалата и кръстът я боляха от ходенето.

– Но това е невъзможно – каза Карл накрая и тя видя как плъховете продължават да щъкат наоколо. – Кой ще се грижи за домакинството?

– Е, ще се оправите и сами – каза Дагмар. – Все можете да сварите малко картофи и да опечете малко херинга. Няма да умрете от глад.

­– Но къде ще живее Емели? Трябва да се грижим за фара, така че не мога да остана тук. А и нямаме средства да й наемем стая. Откъде да намерим пари?

Лицето му започна да придобива яркочервен цвят. Юлиан го гледаше напрегнато.

– Емели може да живее с мен. Ще се радвам на компанията й и няма да поискам и едно йоре в замяна. Сигурна съм, че баща ти ще сметне това за чудесно решение, но мога да говоря с него, ако искаш.

Карл я изгледа продължително. После отстъпи и сведе поглед.

– Не, няма проблеми – измърмори той. – Благодаря, много мило от твоя страна.

– За мен е истинско удоволствие. Е, предполагам, че и сами ще стигнете до острова.

Емели не смееше дори да погледне мъжа си. Не можеше да скрие усмивката на устните си. Слава на добрия Бог, не се налагаше да пътува към Грошер.

И ти ли будува през нощта? – попита Йоста, виждайки торбичките под очите на Патрик.

Бяха също толкова големи, колкото и неговите.

– Ъхъ – отвърна Патрик.

– Скоро май ще научиш пътя наизуст.

Колата за пореден път се насочваше към Гьотеборг.

– Ъхъ.

Не му се говореше. Йоста схвана намека и се наведе, за да включи радиото. Пристигнаха след един час, през който изслушаха твърде много безсмислена поп музика.

– Звучеше ли склонен да съдейства, когато му се обади? – попита Йоста.

От опит знаеше, че сътрудничеството между районните полицейски управления зависи в твърде голяма степен от това с кого си имаш работа. Ако попаднеш на темерут, може да се окаже почти невъзможно да изкопчиш някаква информация.

– Звучеше дружелюбно.

Двамата тръгнаха към рецепцията.

– Патрик Хедстрьом и Йоста Флюгаре. Тук сме да се срещнем с Улф Карлгрен.

– Това съм аз – избумтя глас зад гърба им и щом се обърнаха, видяха към тях да се задава едър мъж с черно кожено яке и каубойски ботуши. – Мислех си да седнем в столовата. Горе в кабинета ми е твърде тясно, а и кафето тук е по-добро.

– Разбира се – каза Патрик.

Не можа да не огледа неправдоподобния полицейски служител от глава до пети. Улф Карлгрен сигурно не беше и чувал за униформено облекло, каза си Патрик, когато коженото яке се разтвори и разкри избледняла тениска, на която пишеше AC/DC.

– Насам.

Улф тръгна с широки крачки към столовата и Патрик и Йоста се постараха да не изостават. Поглеждайки Улф в гръб, те установиха, че дълга конска опашка компенсираше оредялата коса по темето му. В задния му джоб пък личаха ясните очертания на кутийка за снус.

– Здравейте, момичета! Днес сте по-красиви от всякога – каза Улф и намигна на жените зад щанда, а те се засмяха весело. – Какво ще ни предложите днес? Тази фигура трябва да се поддържа!

Улф се потупа по солидния корем, който изпъваше тениската, а Патрик неволно се сети за Мелберг. Но приликите спираха дотук. Улф имаше значително по-симпатичен вид.

– Ще вземем по една „Принцеса“ – каза Улф и посочи няколко огромни зелени кулинарни изделия.

Патрик понечи да възрази, но Улф махна с ръка.

– Имаш нужда от малко месо по кокалите.

Той нареди сладкишите върху подноса.

– И три кафета и сме готови.

– Не е нужно... – каза Патрик, щом Улф извади карта от износения си черен портфейл.

– Глупости, аз черпя. Хайде, да сядаме.

Последваха го до една маса и се настаниха. Веселото лице на Улф изведнъж придоби сериозно изражение.

– Доколкото разбрах, имате въпроси за някоя от мотобандите.

Патрик предаде накратко какво се е случило и какво са открили до момента. Улф кимна, щом изслуша разказа за свидетеля, който видял мотористите с орел на гърбовете да се нахвърлят на Матс Сверин.

– Звучи правдоподобно. Може да е работа на IE.

– IE?

Йоста вече бе успял да изяде сладкиша си. Въпреки всичката храна, която изгълтваше, той бе слаб като хрътка и Патрик не можеше да проумее как става това.

– Illegal Eagles³⁰.

³⁰ Незаконни орли (от англ.). – Б. пр.

Улф сложи четири бучки захар в кафето си и бавно го разбърка.

– Те са банда номер едно в района. По-зли, грозни и безмилостни от всички останали.

– По дяволите.

– Ако те са забъркани, на ваше място бих подходил много предпазливо. Имали сме някои злощастни конфронтации с тях.

– С какво се занимават? – попита Патрик.

– С какво ли не. Дрога, проституция, рекет. По-лесно е да се изброи с какво не се занимават.

– Кокаин?

– Да, определено. Също хероин, амфетамини, донякъде и с анаболи.

– Имаше ли време да провериш дали Матс Сверин фигурира в някое от разследванията ви? – попита Патрик.

– Името не ни е познато – отговори Улф и поклати глава. – Което не означава непременно, че не е замесен по някакъв начин, просто ние не сме попадали на него.

– Не се вписва особено в този профил. На член на банда, имам предвид.

Йоста се облегна назад сит и доволен.

– Ядрото е съставено от мотористи, но около тях можете да откриете най-различни хора, особено ако става дума за наркотици. Някои разследвания са ни отвеждали чак до висшите кръгове на обществото.

– Възможно ли е да се свържем с тях? – попита Патрик и довърши остатъка от кафето си.

Улф веднага се изправи, за да напълни чашата му.

– Доливането е безплатно – каза той, щом се върна и седна обратно на стола си. – Както казах, не препоръчвам директен контакт с тези господа. Имали сме неприятни преживелици. Така че ако има друго място, откъдето да започнете, например да говорите с хора от обкръжението на този Сверин, бих препоръчал да постъпите именно така.

– Разбирам – каза Патрик. – Как се казва основната фигура в IE?

– Стефан Юнгберг. Дърт нацист, който основал IE преди десет години. Откакто е навършил осемнайсет, периодично лежи в затвора. Преди това е бил в поправителен дом. Познато ти е.

Патрик кимна, но трябваше да признае, че не е свикнал да се изправя срещу такива хора. В сравнение с тях, родните бандити му се струваха направо безобидни.

– Какво би ги накарало да отидат до Фелбака и да пуснат куршума на някого?

Йоста погледна Улф съсредоточено.

– Има най-различни сценарии. Най-честата причина да те напълнят с олово е да искаш да напуснеш бандата. Но изглежда случаят не е такъв, така че всичко е възможно. Може би са ги прецакали при сделка с наркотици, или пък са се притеснявали, че някой ще се разприказва. В такъв случай побоят може да се тълкува като първо предупреждение. Но няма как да гадаем. Ще питам колегите, в случай че някой е чул нещо. Иначе, както казах, препоръчвам да говорите с хората около Сверин. Често пъти близките знаят повече, отколкото си мислят.

Патрик не беше убеден. Именно това бе големият проблем в разследването. Сякаш никой не знаеше почти нищо за Матс Сверин.

– Благодарим за помощта – каза той и се изправи.

Улф стисна протегната му ръка и се усмихна.

– Няма проблеми. Радваме се да помогнем. Звъннете, ако искате да питате още нещо.

– Сигурно ще го направим – каза Патрик.

Тази следа изглеждаше толкова логична. Но като че ли нещо не беше наред. Случаят си оставаше пълна мистерия. Патрик продължаваше да не знае кой всъщност е бил Матс. А в главата му все още звучеше вчерашният изстрел.

– И какво правим сега?

Мартин стоеше на вратата на кабинета на Паула.

– Не знам.

Тя се чувстваше също толкова обезсърчена, колкото изглеждаше Мартин. Събитията от вчерашния ден се бяха отразили на всички им. Дори не бяха мяркали Мелберг. Той се бе затворил в офиса си и така може би беше по-добре. В момента би им било трудно да не покажат ненавистта си. За щастие, Паула не го бе видяла и вкъщи. Когато се прибра вечерта, той вече си беше легнал, а пък сутринта все още спеше. На закуска Рита пробва да поговори с нея за случилото се, но Паула даде да се разбере, че не е в настроение. А Йохана дори не опита. Просто се обърна на другата страна, когато Паула се мушна в леглото. Стената между тях ставаше все по-висока.

Устата на Паула започна да пресъхва, като при пристъп на паника, и тя отпи от чашата вода на масата. В момента не можеше да мисли за Йохана.

– Няма ли какво да правим, докато не дойдат?

Мартин влезе вътре и седна.

– Ленарт трябва да се обади днес – каза Паула.

Не бе спала добре и макар да разбираше нетърпението на Мартин, в момента беше твърде уморена, за да поеме някаква инициатива. В главата й цареше хаос. Но Мартин седеше там и я гледаше с очакване.

– Дали да не му се обадим и да проверим дали е готов? – попита той и извади мобилния си телефон.

– Не, не, той сам ще ни се обади, щом прегледа документите. Сигурна съм.

– Окей – каза Мартин и пъхна телефона обратно в джоба си. – Но какво да правим тогава? Патрик не каза нищо, преди да потегли. Не можем просто да висим тук, нали?

– Не знам.

Паула започваше да се дразни. Защо тя трябваше да дава заповедите? С Мартин на практика бяха на една възраст, а освен това той бе в управлението от по-отдавна, макар тя от своя страна да имаше опит от Стокхолм. Паула си пое дълбоко дъх. Нямаше право да си го изкарва на Мартин.

– Педерсен трябва да предаде доклада от аутопсията днес. Мисля си да започнем с това. Мога да му се обадя и да го питам дали има някакви резултати, които може да са ни от полза.

– Да, това може да ни даде някаква насока.

Мартин придоби вид на щастливо кутре, което някой е погалил по главата, и Паула не можа да не се усмихне. Нямаше как да се ядосваш на Мартин дълго време.

– Веднага ще се обадя.

Мартин гледаше обнадеждено, докато тя набираше номера. Педерсен явно се намираше точно до телефона, защото вдигна още на първия сигнал.

– Здравей, обажда се Паула Моралес от Танумсхеде. Готов си? Чудесно. – Тя вдигна палец към Мартин. – Добре, прати го по факса. Но можеш ли да обобщиш резултатите с две думи?

Паула закима и започна да си води бележки в един тефтер. Мартин източи врат, опитвайки да прочете написаното, но след малко се отказа.

– Хм... аха... окей.

Лицето на Паула светна и тя записа още нещо. После бавно остави слушалката. Мартин я зяпаше.

– Какво каза? Нещо интересно?

– Не точно. Преди всичко потвърди това, което вече знаем – каза тя и погледна бележките си. – Матс Сверин е застрелян в тила с деветмилиметрово оръжие. Един изстрел. Смъртта е настъпила мигновено.

– А кога е станало?

– Това са добрите новини. Педерсен е заключил, че Матс е починал в нощта между петък и събота.

– Това е добре. Какво друго?

– В кръвта му няма следи от наркотични вещества.

– Никакви?

Паула поклати глава.

– Не, дори никотин.

– Но все пак може да е търгувал с наркотици.

– Може, разбира се, но започвам да се чудя... – каза тя и отново се зачете в тефтера. – Най-интересното в момента е да видим дали куршумът съответства на някое оръжие от регистъра. Ако има връзка с друго престъпление, би било в пъти по-лесно да намерим използваното оръжие. А да се надяваме и убиеца.

В същия миг Аника се появи на вратата.

– Обадиха се от Бреговата охрана. Намерили са лодката.

Паула и Мартин се спогледаха. Нямаше нужда да питат за коя лодка става дума.

Всичко беше готово. В секундата, когато получи картичката, разбра какво е принудена да направи. Повече не можеше да бяга. Осъзнаваше какви опасности ги очакват, но бе също толкова опасно да останат тук. Може би тя и децата имаха по-добри шансове, ако се върнат доброволно.

Маделейн седна на куфара, за да го затвори. На идване бе успяла да вземе повече багаж. Беше побрала в куфара целия си живот. Изпитваше надежда, когато с децата се качиха на влака за Копенхаген. Болеше я и тъгуваше по това, което оставяше след себе си, но се радваше на евентуалното бъдеще.

Огледа малкия едностаен апартамент. Помещението изглеждаше окаяно, с едно-единствено легло за децата и матрак на пода за нея. Не беше кой знае какво, но за известно време бе като същински рай за тях. Апартаментът беше техен и им носеше сигурност. А сега се превръщаше в капан. Не можеха да останат тук. Мете й даде пари назаем за билетите, без да задава въпроси. Възможно беше да подписва смъртната си присъда, но какъв избор имаше?

Изправи се бавно, взе картичката и я напъха в опърпаната си чанта. В действителност й се искаше да я накъса на хиляди парченца, които да хвърли в тоалетната, но знаеше, че има нужда от картичката, за да й напомня. За да не промени решението си.

Децата бяха при Мете. Качиха се там, след като бяха играли на двора. Маделейн бе благодарна, че получи още малко време за себе си, преди да се наложи да им съобщи, че се прибират у дома. Защото за тях тази дума нямаше положително значение. У дома бяха получили единствено белези, както външни, така и вътрешни. Надяваше се да разбират, че тя ги обича и че никога не би направила нещо, за да ги нарани. Но просто нямаше друг избор. Ако ги откриеха тук, ако ги заловяха в заешката им дупка, никой от тях нямаше да бъде пощаден. Това беше единственото, което знаеше със сигурност. Единственият шанс на зайците бе да се върнат доброволно при лисицата.

Маделейн се изправи със сковани крайници. Налагаше се да потеглят веднага. Не можеше повече да отлага неизбежното. Децата ще разберат, повтаряше си тя. Искаше й се само да може да го повярва.

– Чух за Гунар – каза Ана.

Все още изглеждаше като крехка малка птичка и Ерика опита да се усмихне.

– Не мисли за такива неща. Имаш си достатъчно грижи.

Ана сбърчи чело.

– Не знам. Може би е странно, но понякога е хубаво да изпитвам жал към някого другиго, освен към себе си.

– Да, на Сигне сигурно й е много тежко. Сега е съвсем сама.

– Патрик как го понесе?

Ана вдигна краката си на дивана. Децата бяха на училище и детска градина, а близнаците бяха потънали в предобедна дрямка в количката, оставена до входната врата.

– Вчера беше доста разстроен – каза Ерика и си взе от канелените кифли.

Бяха опечени от Белинда, най-голямата дъщеря на Дан. Започна се с неин бивш приятел, който си падаше по добрите домакини. Той вече беше история, но Белинда не се отказа от печенето и не можеше да се отрече, че е роден талант.

– Боже, толкова са вкусни – каза Ерика и завъртя очи.

– Да, Белинда си я бива. Дан ми каза също, че се е държала страхотно с малките.

– Да, намеси се, когато наистина имаха нужда от нея.

Дъщерята на Дан изглеждаше доста свирепо с боядисаната си в черно коса, черни нокти и крещящ грим. Но когато Ана се оттегли в мрака, Белинда взе малките под крилото си, включително Адриан и Ема.

– Вината не е на Патрик – каза Ана.

– Да, знам, и се опитвам да му го кажа. По-скоро Мелберг трябва да бъде винен, но по някаква причина Патрик вечно се чувства отговорен. С Йоста са били в дома на Гунар, когато той се застрелял, и Патрик смята, че е трябвало да забележи, че има нещо нередно.

– Как така? – изсумтя Ана. – Човек не предупреждава, че смята да си отнеме живота. На няколко пъти съм си мислила...

Тя се спря и погледна сестра си.

– Ана, ти никога не би го направила – каза Ерика, наведе се към нея и я погледна в очите. – Преживяла си много, сблъсквала си се с по-лоши неща от повечето хора и ако беше склонна, вече да си го направила. Но не е в кръвта ти.

– Откъде знаеш?

– Знам, защото не си слязла в мазето, не си опряла пушка в главата си и не си натиснала спусъка.

– Нямаме пушка – каза Ана.

– Не се прави на глупава. Знаеш какво имам предвид. Не си се хвърлила пред някой автомобил, не си си нарязала китките, не си изпила шепа приспивателни и така нататък. Не си направила нищо такова, защото си силна.

– Не знам дали става въпрос за сила – промърмори Ана. – Имам чувството, че е нужна голяма смелост, за да дръпнеш спусъка.

– Всъщност не. Нужни са само няколко секунди смелост. После всичко приключва, а останалите трябва да оправят бъркотията, извинявай за израза. За мен това не е смелост. Малодушие е. В онзи миг Гунар не е мислел за Сигне. Ако бе помислил за съпругата си, щеше да прояви кураж и да остане при нея, за да могат да си помогнат взаимно. Другото е решение на страхливец, а ти не избра този път.

– Според нея всичко се нарежда, ако започнеш да практикуваш йога, спреш да ядеш месо и дишаш дълбоко пет минути всеки ден – каза Ана и посочи към телевизора, където ентусиазирана жена гуру разясняваше единствения път към щастието и благополучието.

– Как може човек да намери щастието без месо? – попита Ерика.

Ана не можа да не се разсмее.

– Ти не си наред – каза тя и сръчка Ерика с лакът.

– Кой го казва! Ти пък изглеждаш, все едно току-що са те изписали от лудницата.

– Това беше подло.

Ана замери Ерика с възглавница.

– Важното е да те разсмея – отвърна Ерика тихо.

– Беше въпрос на време – отбеляза Петра Янсен.

Леко й се гадеше, но като майка на пет деца с времето бе развила поносимост към гнусни миризми.

– Да, не беше особена изненада.

Конрад Спетц, дългогодишният полицейски партньор на Петра, като че ли изпитваше по-големи трудности да овладее пристъпите на гадене.

– Предполагам, че колегите от отдел „Наркотици“ ще пристигнат всеки момент.

Излязоха от спалнята. Миризмата ги последва, но във всекидневната, която бе на долния етаж, се дишаше по-лесно. Жена на около петдесет години седеше на един стол и плачеше с глас, докато един от по-младите колеги я утешаваше.

– Тя ли го е намерила? – попита Петра и кимна към жената.

– Да, това е чистачката на семейство Вестер. Обикновено чисти веднъж седмично, но Вестер щели да пътуват и й казали да идва през седмица. Затова дошла чак днес и намерила... да...

Конрад прочисти гърло.

– Открихме ли жената и детето? – попита Петра, която бе пристигнала последна на местопрестъплението.

Днес имаше почивен ден и беше в Грьонан³¹ със семейството си, когато й се обадиха да дойде.

³¹ Грьона Лунд, увеселителен парк в Стокхолм. – Б. пр.

– Не. Според чистачката семейството се е готвело да замине за Италия. Нямало да ги има цяло лято.

– Трябва да проверим полетите. Ако имаме късмет, в момента се пекат на слънце – каза Петра, но изражението й бе мрачно.

Много добре знаеше кой лежи в леглото горе. И знаеше какви са хората в обкръжението му. Имаше много по-малък шанс съпругата и детето да се наслаждават на слънцето в Италия, отколкото да лежат мъртви в някоя горичка. Или на дъното на Нюбрувикен³².

³² Малък залив в Стокхолм. – Б. пр.

– Вече възложих на няколко души да проверят.

Петра кимна доволно. С Конрад работеха заедно повече от петнайсет години и партньорството им функционираше по-добре от много бракове. Но на външен вид изглеждаха като странна двойка, меко казано. Със своите сто и осемдесет сантиметра и тяло, наедряло от толкова бременности, Петра се извисяваше над Конрад, чиято фигура беше не само ниска, но и нежна. А пък необичайният му, асексуален вид я караше да се чуди дали той въобще знае откъде идват децата. През цялото време, откакто работеха заедно, Петра не бе забелязала Конрад да води какъвто и да е любовен живот, нито с жени, нито с мъже. Не го беше и питала. Общото между тях беше острият интелект, сухият хумор и професионалната отдаденост, която бяха успели да запазят въпреки всички преустройства, въпреки некадърните началници, политическите назначения и други идиотски решения на полицията.

– Трябва да ги обявим за издирване и да говорим с момчетата от отдел „Наркотици“ – добави той.

– Момчетата и момичетата – поправи го Петра.

Конрад въздъхна.

– Да, Петра, момчетата и момичетата.

Всичките й пет деца бяха момичета и равноправието на жените беше тема, по която проявяваше голяма чувствителност. Конрад знаеше, че според Петра жените превъзхождат мъжете, и той би могъл да я попита дали това също не е дискриминация. Но не беше толкова глупав, затова пазеше тези мисли за себе си.

– Ама че е ужас горе – каза Петра и поклати глава.

– Изглежда е имало множество изстрели. Леглото е цялото с дупки от куршуми. Както и самият Вестер.

– Как може някой да смята, че това тук си заслужава? – попита тя, оглеждайки красивата, светла всекидневна. – Вярно, къщата е една от най-хубавите, които съм виждала, и Вестер вероятно си е живял добре във всяко отношение, но сам е знаел, че рано или късно всичко ще отиде по дяволите. И ето че сега лежи надупчен сред копринените си завивки и гние.

– Обикновените бачкатори като теб и мен не ги разбират тия неща.

Конрад стана от мекия бял диван, на който беше седнал, и тръгна към антрето.

– Май идват от „Наркотици“.

– Хубаво – каза Петра. – Да чуем какво ще ни кажат момчетата.

– И момичетата – каза Конрад, без да може да скрие усмивката си.

– Какво ще правим? – попита Йоста обезсърчено. – Явно не е добра идея да отидем да си поговорим с ония типове.

– Така е – призна Патрик. – Може да прибегнем до това само в краен случай.

– Но какво тогава да измислим? Смятаме, че IE са виновни за побоя, а може би дори за убийството, но не смеем да говорим с тях. Страшни полицаи сме, няма що.

Йоста поклати глава.

– Ще се върнем на мястото, на което е работил Матс, когато са го нападнали. Засега сме говорили само с Лейла, но трябва да чуем какво имат да ни кажат и останалите служители. В момента не се сещам какво друго можем да предприемем.

Той запали колата и подкара към Хисинген. Пуснаха ги незабавно, но Лейла ги посрещна с уморено изражение, когато се появиха в кабинета й.

– Искаме да ви помогнем, естествено, но не разбирам какво смятате, че ще постигнете, като продължавате да идвате тук – каза тя и разпери ръце. – Показахме ви всичките си документи и отговорихме на въпросите ви. Чисто и просто не знаем повече.

– Бих искал да поговоря със служителите ви. Тук в офиса има още двама души, нали?

Гласът му беше мек, но решителен. Патрик осъзнаваше, че едва ли е приятно постоянно да те безпокоят полицаи, но в същото време нямаше друго място освен „Фристад“, където да потърсят още информация. За тях Матс все още беше като празен лист от тетрадка и може би можеха да запълнят редовете именно тук, в организацията, за която очевидно бе работил отдадено.

– Добре, можете да седнете в стаята за почивка – каза Лейла с въздишка и посочи към една врата вдясно. – Ще пратя Томас, а щом приключите с него, му кажете да извика Мари.

Тя прибра косата си зад ухото.

– А след това бих оценила, ако ни оставите да работим на спокойствие. Разбираме напълно, че полицията трябва да разследва убийството и съчувстваме на семейството на Матс. Но тук провеждаме важна дейност и нямаме какво още да ви кажем. Мате работи с нас четири години, но дори ние не знаехме много за личния му живот и никой тук няма представа кой може да го е убил. Освен това убийството се е случило, след като Мате напусна работа и се премести в друг град.

Патрик кимна.

– Разбирам. Нека само да поговорим със служителите, след което ще опитаме да стоим настрана.

– Ще съм ви благодарна, без да искам да изглеждам недружелюбна.

Тя излезе, а Патрик и Йоста се разположиха в стаята за почивка. Малко след това при тях се появи висок, мургав мъж на около трийсет и пет. Патрик го бе мяркал по време на предишните посещения. Бяха разменили няколко думи, но нищо повече.

– Работил си с Матс?

Патрик се наведе напред, облегнал лакти на коленете си и сключил ръце.

– Да, започнах малко след него, така че работихме заедно почти четири години.

– Общували ли сте извън работа? – попита Патрик.

Томас поклати глава. Кафявите му очи бяха спокойни и той отговори, без много да се замисли.

– Не, Мате беше много затворен, що се отнася до личния му живот. Не знам с кого е общувал, освен с племенника на Лейла. Но след известно време като че ли спря да се вижда и с него.

Патрик въздъхна вътрешно. Всички в обкръжението на Матс казваха едно и също.

– Знаеш ли дали е имал някакви проблеми? Лични или професионални? – вметна Йоста.

– Не, нищо такова – отговори Томас незабавно. – Мате винаги си беше... ами Мате. Невероятно спокоен и стабилен, никога не избухваше. Щях да забележа, ако нещо не е наред.

Мъжът гледаше Патрик в очите, без да мига.

– Как се справяше със ситуациите, с които се занимавате тук?

– Естествено, всички тук сме дълбоко трогнати от човешките съдби, на които ставаме свидетели. Но в същото време е важно да спазваме дистанция, иначе не бихме издържали. Мате се справяше много добре. Държеше се топло и състрадателно, без да се ангажира лично.

– Ти как попадна тук? Разбрах, че „Фристад“ е единственият кризисен център за жени, където наемат и мъже. Лейла отбеляза, че ви избират много внимателно – каза Патрик.

– Да, Лейла е изтърпяла много заради мен и Мате. Той е дошъл тук по препоръка на нейния племенник, сигурност сте чули за това? Колкото до мен, Лейла е добра приятелка с майка ми и я познавам още от малък. Когато се прибрах в Швеция, след като бях доброволец в Танзания, тя ме попита дали бих искал да работя тук. Съгласих се и не съм съжалявал и за секунда. Но отговорността е голяма. Ако объркам нещо, противниците на идеята за мъже в кризисните центрове ще има за какво да се хванат.

– Матс общувал ли е повече от нормалното с някоя от жените?

Патрик наблюдаваше внимателно лицето на Томас, за да види дали зад отговорите му се крие нещо. Но той беше все така спокоен.

– Не, такива неща са строго забранени, до голяма степен и заради това, което току-що ви казах. Поддържаме строго професионални отношения с жените и семействата им. Това е правило номер едно.

– И Матс се е придържал към него? – попита Йоста.

– Всички го правим – каза Томас с леко обидено изражение. – Дейности като нашата зависят от доброто си име. И най-малката погрешна стъпка може да бъде катастрофална и да накара социалните да прекратят съвместната си работа с нас. Което в крайна сметка би било най-лошо за тези, на които искаме да помогнем. И както вече казах, мъжете тук носим още по-тежка отговорност.

Тонът му започваше да става рязък.

– Длъжни сме да попитаме – каза Патрик помирително.

Томас кимна.

– Да, знам. Извинявайте, ако съм прозвучал твърде емоционално. Просто е изключително важно името ни да не бъде опетнено и знам, че Лейла е дълбоко разтревожена. Все се пита как всичко това може да се отрази на организацията. Рано или късно някой ще си помисли, че няма дим без огън, и всичко може да се разпадне. Лейла е рискувала страшно много с „Фристад“ и с новите идеи за ръководене на организацията.

– Разбираме всичко това. В същото време се налага да зададем някои неприятни въпроси. Като например този – Патрик направи кратка пауза, за да се подготви. – Някога забелязвал ли си признаци, че Матс употребява или може би търгува с наркотици?

– Наркотици? – попита Томас и се вторачи в Патрик. – Да, сутринта прочетох за това във вестниците. Много се ядосахме на глупостите, които пишат. Това е пълна лудост. Самата мисъл, че Мате би могъл да е замесен в нещо такова, е абсурдна.

– Чувал ли си за IE?

Патрик си наложи да продължи, макар все повече да се чувстваше така, сякаш човърка открита рана.

– Имаш предвид Illegal Eagles? Да, за съжаление, знам за тях.

– Имаме свидетел, който твърди, че техни членове са пратили Матс в болницата. А не групичка младежи, както самият той е твърдял.

– Сигурни ли сте, че са били IE?

– Такава е информацията, с която разполагаме – каза Йоста. – Имали ли сте вземане-даване с тях?

Томас сви рамене.

– Случвало се е при нас да идват техни жени. Но не сме имали повече проблеми с членовете на бандата, отколкото имаме с другите гаджета и съпрузи идиоти.

– И Матс не е бил в контакт с някоя от тези жени?

– Не, доколкото знам. Побоят сигурно е случай на непровокирано насилие. Матс се е оказал на грешното място в грешното време.

– Да, това е собствената му версия. Грешното място и грешното време.

Патрик сам чу колко скептично звучи. Томас би трябвало да знае, че този тип престъпни банди не се нахвърлят върху случайни хора в града. Защо тогава се опитваше да ги убеди в обратното?

– Това беше всичко засега. Ще ни дадеш ли телефонен номер, на който можем да се свържем с теб, ако имаме още въпроси? За да не се налага да идваме отново – каза Патрик с крива усмивка.

– Абсолютно – отговори Томас и написа бързо номера си върху едно листче, което подаде на Патрик. – Искате ли да говорите и с Мари?

– Да, разбира се.

Докато чакаха, Йоста и Патрик тихо обсъдиха проведения разговор. Йоста бе повярвал на всичко, което каза Томас. Смяташе го за напълно благонадежден, но Патрик се съмняваше. Томас изглеждаше искрен и прям и бе отговорил на въпросите им, без да трепне. На няколко пъти Патрик бе доловил известно колебание, но това беше по-скоро усещане, отколкото реално наблюдение.

– Здравейте.

Една жена, или по-скоро момиче, влезе в стаята и се здрависа с тях. Дланите й бяха хладни и потни, а по врата й имаше червени петна. За разлика от Томас, тя очевидно беше притеснена.

– От колко време работиш във „Фристад“? – започна Патрик.

Мари се заигра нервно с ръба на полата си. Беше сладка, приличаше на кукла. Имаше малък чип нос, дълга светла коса, която упорито падаше върху лицето й, сини очи и лице с формата на сърце. Патрик прецени, че е на около двайсет и пет, но не беше сигурен. С годините започваше да се затруднява все повече, когато трябваше да определи възрастта на по-младите от него. Може би от чувство за самосъхранение, за да продължава да си въобразява, че самият той е на двайсет и пет.

– Започнах преди около година.

Петната по врата й ставаха все по-червени и Патрик забеляза, че момичето преглъща тежко през равни интервали от време.

– Харесва ли ти тук? – попита той.

Искаше да я накара да се отпусне, а не да стои нащрек. Йоста като че ли изцяло бе оставил Патрик да води разговора и просто слушаше, облегнат назад.

– Да, много. Работата ме удовлетворява, тоест работата е тежка, но по удовлетворителен начин, ако разбирате какво искам да кажа.

Тя провлачаше думите и изглежда, й беше малко трудно да се изразява.

– Какво мислеше за Матс като колега?

– Мате беше адски сладък. Всички го харесваха. Както служителите тук, така и жените. Чувстваха се в безопасност с него.

– Матс беше ли в по-близки отношения с някоя от тях?

– Не, не, правило номер едно е да не се замесваме лично.

Мари поклати глава толкова бурно, че светлата й коса се развя. Патрик хвърли бърз поглед към Йоста, за да види дали колегата му също има чувството, че това е взривоопасна тема. Но лицето на Йоста внезапно бе застинало. Патрик го изгледа. Какво, за бога, му ставаше?

– Виж... трябва... Може ли да разменим няколко думи? Сами? – попита Йоста, дърпайки Патрик за ръкава.

– Разбира се, навън ли да...?

Патрик направи жест с глава към вратата и Йоста кимна.

– Ще ни извиниш ли за момент? – каза Патрик, а Мари като че ли изглеждаше облекчена от прекъсването.

– Какво ти става? Тъкмо щяхме да изкопчим нещо! – изръмжа Патрик, щом излязоха в коридора.

Йоста разглеждаше обувките си. След като се прокашля няколко пъти, той погледна изплашено към Патрик.

– Мисля, че направих нещо много глупаво.

15

Фелбака, 1871

Това бяха най-прекрасните месеци в живота й. Едва когато Карл и Юлиан напуснаха Фелбака с лодката, за да се върнат на Грошер, Емели осъзна какво й е причинявал животът на острова. Сега се чувстваше така, сякаш дишаше за пръв път от много време насам.

Дагмар я глезеше. Емели понякога се срамуваше от това колко много й угажда Дагмар. Самата тя не правеше нищо. Опитваше се да помага с разтребването, миенето на чинии и готвенето, защото искаше да е от полза, да не бъде в тежест. Но Дагмар я пъдеше и й нареждаше да си почива. Накрая Емели се примири. А и беше хубаво да си почива, не можеше да твърди друго. Гърбът и крайниците я боляха, а детето постоянно риташе в корема й. Но най-много я мъчеше умората. Можеше да спи дванайсет часа на нощ и даже да дремне следобед, без да се почувства по-свежа, докато е будна.

Беше чудесно някой да се грижи за нея. Дагмар вареше чайове и странни отвари, които да й дадат сила, и я караше да яде най-необичайни неща, за да заякне тялото й. Изглежда, нямаше особен ефект, умората си оставаше, но Емели виждаше, че е добре за Дагмар да се чувства полезна. Така че послушно ядеше и пиеше всичко, което й се сервираше.

Най-хубави бяха вечерите. Тогава двете сядаха в трапезарията и си говореха, докато плетяха и шиеха дрехи за детето. Емели не я биваше много в ръкоделието, преди да заживее при Дагмар. Една прислужничка в стопанство имаше други задължения. Но Дагмар беше сръчна с иглата и конеца и научи Емели на всичко, което умееше. Купчините бебешки дрешки и одеяла растяха. Имаше чудни малки шапчици, ризки, чорапи и всичко друго, от което може да се нуждае едно дете в началото. Най-хубав беше юрганът от кръпки, на който отделяха известно време всяка вечер. Съшиваха парчетата и бродираха отгоре им каквото им хрумне. Емели най-много обичаше кръпките с ружи. Видът им винаги караше сърцето й да трепне. Защото колкото и да бе странно, Грошер понякога й липсваше. Не Карл и Юлиан, те не й липсваха и за миг, но островът по някакъв начин бе станал част от нея.

Една вечер опита да поговори с Дагмар за острова и за онези, които го обитаваха, опита да й разкаже защо никога не се бе чувствала сама. Но това беше единственият път, когато двете не можаха да се разберат. Около устата на Дагмар се появиха строги бръчки и тя извърна лице, давайки на Емели да разбере, че не й се слуша. Това може би не бе толкова странно. Емели разбираше, че думите й звучат потайно и страховито, макар че за самата нея присъствието на другите беше съвсем естествено и очевидно, когато се намираше на острова. Когато се намираше сред тях.

Имаше още една тема, която не обсъждаха. Емели си опита да зададе някои въпроси за Карл, за детството му и баща му. Но тогава на лицето на Дагмар се изписа същото строго изражение и тя каза само, че бащата на Карл винаги е изисквал много от синовете си и че Карл го е разочаровал. Твърдеше, че не знае подробности и че не иска да говори за неща, с които не е наясно. Така че Емели не настоя повече. Задоволи се със спокойствието, което я обгръщаше в дома на Дагмар, докато двете седяха и плетяха малки чорапи за детето, чието раждане все повече наближаваше. Грошер и Карл можеха да почакат. Те принадлежаха на друг свят и друго време. В момента съществуваха единствено звукът от иглите и бялата прежда, която блестеше на светлината от керосиновите лампи. Като му дойдеше времето, животът на острова отново щеше да се превърне в реалност. Престоят й тук щеше да е просто кратък сън.

Как я открихте?

Паула стисна протегнатата ръка на Петер и се качи на борда на лодката на Бреговата охрана.

– Получихме сигнал, че в едно заливче малко по-навътре в морето има изоставена лодка.

– Как тогава не сте я открили по-рано? Нали обикаляхте да я търсите? – попита Мартин.

Той оглеждаше лодката очаровано. Знаеше, че може да се движи с цели трийсет възела. Може би щеше да убеди Петер да настъпи малко газта, когато навлязат в открито море.

– В архипелага има безброй заливи – каза Петер и умело подкара лодката вън от пристанището. – Чист късмет е, че някой я е забелязал.

– И сте сигурни, че е същата лодка?

– Винаги бих познал лодката на Гунар.

– Как ще я откараме обратно? – попита Паула, която гледаше през прозореца.

Беше плавала твърде малко. Морето изглеждаше зашеметяващо красиво. Тя се обърна и погледна към Фелбака. Градът сега се намираше зад тях и се отдалечаваше все повече.

– Ще я изтеглим. Мислех да го направим още когато отидохме да проверим дали това е лодката. Но после се сетих, че може би ще искате да огледате мястото.

– Едва ли ще намерим нещо там – каза Мартин. – Но пък е хубаво да поплаваме в морето.

Той погледна към лоста за газта, но не посмя да поиска да увеличат скоростта. Във водата имаше доста лодки и сигурно не беше разумно да се движат по-бързо, макар да му се искаше.

– Можеш да дойдеш някой път, когато обикаляме по-навътре в морето, за да усетиш конските сили – каза Петер развеселено, сякаш бе прочел мислите на Мартин.

– С радост!

Бледото лице на Мартин светна и Паула поклати глава. Момчетата и техните играчки.

– Ето там – каза Петер и насочи лодката надясно.

И наистина в един малък процеп между скалите се бе вклинила дървена моторница. Не изглеждаше да е повредена, но като че ли беше заседнала.

– Това е лодката на Гунар, абсолютно сигурен съм – каза Петер. – Кой ще бъде юнга и ще скочи да върже лодката?

Мартин погледна Паула, която се преструваше, че дори не разбира въпроса. Беше израснала насред асфалта на Стокхолм и предпочиташе да остави скачането върху хлъзгави скали на Мартин. Той се покатери на носа, хвана въжето за акостиране и изчака точния момент. Петер изключи двигателя и след това помогна на Паула да слезе от лодката. Тя за малко да се подхлъзне на някакви зелени водорасли, но за щастие, успя да запази равновесие. Мартин щеше да се шегува с нея цяла вечност, ако се беше изтърсила във водата.

Внимателно отидоха до моторницата. Отблизо също изглеждаше в отлично състояние.

– Как, по дяволите, се е озовала тук? – зачуди се Мартин, чешейки се по главата.

– Изглежда течението я е довлякло – каза Петер.

– Може ли да е доплавала дотук от пристанището? – попита Паула, но веднага щом видя изражението на Петер, осъзна, че това е глупав въпрос.

– Не – каза той лаконично.

– Тя е от Стокхолм – каза Мартин извинително, а Паула го зяпна.

– Стокхолм също си има архипелаг.

Мартин и Петер вдигнаха вежди.

– По-скоро наводнена гора – казаха те едновременно.

– Уф.

Паула заобиколи лодката. Понякога жителите на западното крайбрежие бяха безнадеждно тесногръди. Ако само още веднъж чуеше някого да казва: „Ахааа, ти си от задната страна на Швеция“, щеше да го нокаутира.

Петер скочи обратно на борда на „Моята Луис“, а Мартин върза сръчно въжето за моторницата, за да могат да я изтеглят. После подкани с жест Паула да се приближи.

– Помогни ми да я избутаме – каза той, опитвайки се да изтика лодката от процепа.

Паула стъпи внимателно на хлъзгавите скали. След доста напрягане най-накрая успяха да освободят моторницата и тя елегантно се плъзна във водата.

– Готово – каза Паула и тръгна към лодката на Бреговата охрана.

Изведнъж усети как краката й потъват и водата я обгръща. По дяволите. Колегите й щяха дълго време да се забавляват с тази случка.

Вече бяха с нея постоянно. По някакъв начин това я караше да се чувства в безопасност, макар и най-често да ги виждаше с периферното си зрение, а не директно. Понякога й се струваше, че момчето прилича малко на Сам: с къдрава коса и палаво пламъче в очите, макар косата му да беше толкова светла, колкото тази на Сам бе тъмна. Но и той също като него не откъсваше поглед от майка си.

Ани не толкова виждаше, колкото усещаше жената. И я чуваше: полата й, която се влачи по пода, съветите, с които отрупва момчето, както и предупрежденията, когато нещо й се стори опасно. Майката се държеше прекалено закрилнически, точно като Ани. Понякога жената опитваше да говори с нея. Искаше да й каже нещо, но Ани не искаше да слуша.

На момчето, изглежда, му харесваше компанията на Сам. Понякога Ани като че чуваше Сам да му отвръща, да му говори, но не беше сигурна. Не смееше да се заслуша по-отблизо, за да не го прекъсне. Това все пак й даваше надежда. С времето Сам щеше да започне да говори и с нея. Макар да му носеше сигурност, Ани разбираше, че Сам вероятно я свързва и с всички преживени ужаси.

Внезапно потръпна, въпреки че в къщата беше топло. Ами ако всъщност не бяха в безопасност? Може би някой ден щяха да видят приближаваща се лодка, както се бе опасявала. Лодка, пълна със същото зло, от което се опитваха да избягат.

Да, от стаята на Сам определено се чуваха гласове. Страхът й изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил. Малкото русо момче говореше със Сам и изглежда, той му отговаряше. Сърцето й подскочи от щастие. Беше толкова трудно да реши как е правилно да постъпи. Можеше единствено да следва интуицията си, която се основаваше на любовта й към Сам и продължаваше да й подсказва, че трябва да му даде време. Да остави раните му да заздравеят на спокойствие.

Нямаше да дойде никаква лодка. Ани си повтаряше това като мантра, докато седеше в кухнята и гледаше през прозореца. Нямаше да дойде никаква лодка. Сам говореше, а това означаваше, че скоро ще се върне при нея. Отново се чу гласът на малкото момче. Ани се усмихна. Радваше се, че Сам си е намерил приятел.

Патрик наблюдаваше Йоста, който ровеше в джоба на якето си.

– Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш какво става?

След още малко ровене Йоста изглежда намери това, което търсеше, и го подаде на Патрик.

– Какво е това? Или по-точно, кой е това? – попита Патрик, гледайки снимката, която държеше в ръка.

– Не знам точно. Но намерих снимката в дома на Сверин.

– Къде?

Йоста преглътна.

– В спалнята му.

– И можеш ли да ми обясниш как така се е озовала в джоба на якето ти?

– Помислих си, че може да е от интерес за случая, затова я взех. Но забравих за нея – каза Йоста унило.

– Забравил си?

Патрик беше толкова ядосан, че му причерня пред очите.

– Как можеш да забравиш нещо такова? Постоянно говорим колко малко знаем за Матс и колко е трудно да установим с кого е общувал.

Йоста се сви.

– Да, но сега ти я показвам. По-добре късно, отколкото никога, нали? – каза той, опитвайки да се усмихне.

– И нямаш представа кой е това? – попита Патрик и се вгледа по-съсредоточено в снимката.

– Никаква. Но жената трябва да е била важна за Сверин, и ми хрумна, че... сетих се за снимката, когато...

Той кимна към стаята, където ги чакаше Мари.

– Струва си да опитаме. Но двамата с теб не сме приключили, да знаеш.

– Разбирам.

Йоста заби поглед в земята, но като че ли се чувстваше облекчен от временното прекъсване. Влязоха обратно в стаята. Мари изглеждаше все така нервна. Патрик мина право на въпроса.

– Кой е това?

Той остави снимката пред Мари и видя как очите й се разширяват.

– Маделейн – каза тя и закри ужасено устата си с ръка.

– Коя е Маделейн?

Патрик почука с пръст по снимката, за да привлече погледа на Мари към жената. Тя не отговори, само се размърда нервно на стола.

– Разследваме убийство, а информацията, с която разполагаш, може да ни помогне да разберем кой е убил Матс. Всички искаме това, нали?

Мари ги погледна нещастно. Ръцете й трепереха. Най-накрая, запъвайки се, тя им разказа. За Маделейн.

След като експертите дойдоха, за да направят щателен оглед на лодката, Паула и Мартин се отправиха обратно към управлението. Паула беше облечена с чифт огромни непромокаеми панталони и оранжев поларен пуловер, взети назаем от офиса на Бреговата охрана, и хвърляше ядни погледи към всички, на които би хрумнало да се пошегуват. Щом влязоха в колата, тя пусна парното с кисело изражение. Водата беше ледена и Паула все още мръзнеше.

Радиото гърмеше и Мартин едва чу звъна на телефона си, след което намали музиката и вдигна.

– Страхотно! Можем ли да отидем още сега? Връщаме се, така че можем да се отбием по пътя.

Приключи разговора и се обърна към Паула.

– Беше Аника. Ленарт е прегледал документите, така че ако искаме, можем да отидем при него.

– Чудесно – каза Паула малко по-ведро.

Петнайсет минути по-късно паркираха пред офиса на „Екстра-Филм“. Когато влязоха, Ленарт ядеше на бюрото си, но веднага прибра сандвича и избърса ръце в една салфетка. Погледна учудено облеклото на Паула, но прояви достатъчно разум да не го коментира.

– Радвам се да ви видя – каза той.

Ленарт излъчваше не по-малко топлина от съпругата си и Паула си помисли, че осиновената им дъщеричка не знае какъв късмет е извадила.

– Колко е сладка – каза тя и посочи снимката на малкото момиче, която Ленарт бе сложил на таблото за бележки.

– Да, така е – отвърна Ленарт и се усмихна широко, след което ги подкани с жест да седнат на двата свободни стола пред бюрото. – Всъщност не знам дали въобще има смисъл да сядате. Прегледах внимателно документите, но няма много какво да се каже. Финансите изглеждат наред и не попаднах на нищо, което да ми направи впечатление. Не знаех и какво да търся. От документите става ясно, че общината е вложила много пари в проекта и е договорила много дълги срокове за плащане. Но нямаше нищо, което да ми убие апетита.

Ленарт се потупа по корема. Мартин тръгна да казва нещо, но Ленарт продължи:

– Вивиан и Андерш Беркелин сами покриват доста от разходите. Според документите по-голямата част от финансирането, което са уредили, трябва да пристигне в понеделник. Съжалявам, ако не съм бил от голяма помощ.

– Напротив. Във всеки случай е хубаво да знаем, че общината се грижи добре за парите ни.

Мартин се изправи.

– Да, засега всичко изглежда наред. Но всичко зависи от това дали ще успеят да привлекат клиенти. Иначе на данъкоплатците ще им излезе скъпо.

– На нас поне ни хареса в „Бадис“.

– Да, чух от Аника, че сте си прекарали добре. А Мелберг се е подложил на някакви специални процедури.

Паула и Мартин се засмяха.

– Да, много ни се искаше да го видим. Според слуховете са му направили пилинг със стриди. Ще трябва да се задоволим с представата за Мелберг, покрит с черупки – каза Паула.

– Е, ето ги всички документи –Ленарт им подаде папката. – Съжалявам, че нямам какво повече да ви кажа.

– Не си ти виновен. Ще трябва да потърсим другаде – каза Паула, но на лицето й ясно бе изписано разочарование.

Вълнението от намирането на изчезналата лодка не беше продължило дълго, тъй като нямаше голяма вероятност да открият някакви следи по нея.

– Ще те откарам и ще отида вкъщи да се преоблека – каза Паула.

Почти бяха стигнали до управлението и тя изгледа Мартин предупредително. Той просто кимна, но Паула знаеше, че веднага щом колегата й влезе вътре, историята за неволното цопване във водата ще бъде разказана и подобаващо украсена.

Паркира пред блока си и изтича нагоре по стълбите. Все още се чувстваше премръзнала, сякаш водата беше проникнала чак до костите й. Пръстите й леко трепереха, докато пъхаше ключа в ключалката, но накрая успя да отвори.

– Ехо? – викна тя, очаквайки да чуе веселия глас на майка си откъм кухнята.

– Здравей – чу се вместо това от спалнята.

Учудена, Паула тръгна натам. Йохана обикновено беше на работа по това време.

– Здрасти – каза Паула и усети трептене в стомаха си.

Между тях ставаше нещо. Нещо, което я караше да лежи будна през нощта и да слуша дишането на Йохана. Макар да чуваше, че тя също е будна, Паула не смееше да я заговори, защото не беше сигурна дали наистина иска да знае какво се случва. А ето че сега Йохана седеше на леглото им с толкова отчаян поглед в очите, че на Паула й се прииска да се обърне и да избяга. Мислите се въртяха бясно в главата й. Пред очите й се разиграваха всички възможни сценарии и никой от тях не й харесваше. Но сега стояха една срещу друга, в празен и тих апартамент, без да могат да се скрият зад обичайната олелия. Наоколо не тичаха кучета. Рита не пееше високо в кухнята, играейки си с Лео. Мелберг не ръсеше неприлични коментари пред телевизора. Бяха сами.

– Какво, за бога, си облякла? – каза Йохана накрая, оглеждайки Паула от глава до пети.

– Паднах във водата – отговори Паула и погледна надолу към грозния поларен пуловер, който беше толкова голям, че стигаше почти до коленете й. – Прибрах се само за да се преоблека.

– Добре, направи го. Трябва да поговорим. Не мога да водя сериозен разговор, ако си облечена така.

Тя се усмихна леко, което накара коремът на Паула да се свие. Обичаше усмивката на Йохана, но напоследък я виждаше толкова рядко.

– Искаш ли да направиш малко чай през това време? После можем да седнем в кухнята.

Йохана кимна и остави Паула сама в спалнята. С пръсти, сковани от студ и страх, тя се преоблече с дънки и бяла тениска. После си пое дълбоко въздух и отиде в кухнята. Не искаше да води този разговор, но нямаше избор. Можеше единствено да затвори очи и да се хвърли в пропастта.

Мразеше да я лъже. Тя дълго време беше всичко за него и сега Андерш се плашеше от мисълта, че за пръв път е готов да жертва това, което бяха преживели заедно. Задъхваше се леко от усилието. Пътят нагоре към Мьорхулт беше стръмен и тесен. Андерш имаше нужда да се махне за малко, да бъде далеч от Вивиан. Нямаше друго обяснение.

Понякога миналото беше така близо. Понякога пак беше на пет години и лежеше под леглото до Вивиан, която го притискаше до себе си, докато той се опитваше да запуши ушите си с ръце. Научиха много неща за оцеляването под онова легло. Но той вече не искаше просто да оцелява, искаше да живее, а не знаеше дали Вивиан му помага, или му пречи.

По пътя се зададе кола с висока скорост и Андерш отскочи встрани. „Бадис“ се намираше зад него. Последният изход, техният голям проект. Ерлинг бе човекът, благодарение на който всичко това бе станало възможно. Бедното копеле. Дори беше предложил брак на Вивиан.

Ерлинг се бе обадил да го покани на вечеря днес, за да отпразнуват годежа. Но Андерш се съмняваше, че Вивиан знае за този план. Особено щом дебелият комисар и партньорката му също бяха поканени. Самият Андерш бе отклонил поканата, измисляйки си някакво неубедително извинение. Комбинацията от Бертил Мелберг и Ерлинг не звучеше като рецепта за приятна вечер. А и предвид обстоятелствата, щеше да бъде странно да празнуват.

Пътят започна да се спуска от другата страна на хълма. Андерш всъщност не знаеше накъде е тръгнал, всяка посока го устройваше. Изрита едно камъче, което се затъркаля надолу, докато не изчезна в канавката. Точно така се чувстваше той в момента. Търкаляше се все по-стремглаво надолу и въпросът беше в коя канавка ще се озове. Всичко щеше да свърши зле, защото нямаше правилен избор. Цяла нощ бе лежал буден, опитвайки се да намери решение, компромис. Но нямаше такъв. Както нямаше среден път, когато лежаха под леглото, притиснали глави до дървените летви.

Андерш спря на кея пред малкия каменен мост. Лебедите не се виждаха. Бе разбрал, че строят гнездата си вдясно от моста и всяка година им се излюпваха малки, които живееха в опасна близост до пътя. Беше чувал, че при лебедите мъжкият и женската живеят заедно цял живот. Той искаше същото. Но досега бе имал само сестра си. Не като сексуален партньор, естествено, но тя беше неговият спътник в живота, тя бе човекът, с когото щеше да прекара остатъка от дните си.

Но сега всичко се бе променило. Андерш трябваше да вземе решение, но не знаеше как би могъл да го направи. Не и докато продължаваше да усеща дървените летви до главата си и ръцете на Вивиан около тялото си. Не и докато знаеше, че тя винаги е била неговият закрилник и най-добър приятел.

Двамата оцеляха на косъм. Алкохолът и миризмите ги имаше още докато майка им бе жива. Но тогава имаше и малки островчета любов, кратки мигове, към които се придържаха здраво. Един ден обаче майка им реши да избяга и Улоф я намери в спалнята с празно шишенце приспивателни. Тогава изчезнаха и последните остатъци от детството им. Той обвини тях и ги наказа сурово. Всеки път, когато ги посещаваха лелките от социалните, Улоф се стягаше и ги очароваше със сините си очи. Развеждаше ги из жилището, а Вивиан и Андерш седяха мълчаливо, вперили поглед в краката си, докато лелките се суетяха около него. По някакъв начин винаги надушваше кога ще дойдат, така че апартаментът беше чист и спретнат, когато предприемаха някое от ненадейните си посещения. Двамата с Вивиан се чудеха защо не ги остави на лелките, след като ги мрази толкова много? Прекарваха дълги часове, фантазирайки какви ще бъдат новите им родители, ако Улоф просто ги пусне.

Вероятно искаше да са близо до него, за да вижда как се измъчват. Но накрая щяха да го надвият. Макар че бе умрял преди много години, той продължаваше да бъде тяхната движеща сила. Именно на него искаха да покажат успеха си. А успехът ги чакаше зад ъгъла. Не можеха да се откажат и да потвърдят това, което Улоф все повтаряше: че са безполезни и не стават за нищо.

Още отдалеч видя семейството лебеди да се приближава. Малките се поклащаха след величествените си родители. Пиленцата още имаха сива, мъхеста перушина и изобщо не приличаха на елегантните птици, в които щяха да се превърнат. Дали с Вивиан се бяха преобразили в големи и красиви лебеди, или още бяха малки и сиви деца, които се надяват да се превърнат в нещо друго?

Андерш се обърна и тръгна бавно нагоре по хълма. Каквото и да решеше, трябваше да го направи скоро.

– Знаем за Маделейн.

Патрик седна пред бюрото на Лейла, без да изчака покана.

– Моля?

– Знаем за Маделейн – повтори Патрик спокойно.

Йоста беше седнал на съседния стол, но гледаше в земята.

– Аха, какво... – каза Лейла, а устните й потръпнаха нервно.

– Твърдиш, че ни сътрудничите и че сте ни казали всичко, което знаете. Разбрахме, че това не е точно така и много бихме искали да получим обяснение.

Той се опита да прозвучи възможно най-авторитетно и това като че ли имаше ефект.

– Не мислех, че... – започна Лейла и преглътна. – Не мислех, че това е от значение.

– Нито ти вярвам, нито на теб се пада да решаваш кое е от значение – каза Патрик и направи кратка пауза. – Какво можеш да ни кажеш за Маделейн?

Лейла поседя мълчаливо известно време. После стана рязко и отиде до един от рафтовете. Бръкна зад книгите и извади ключ, с който отключи най-долното чекмедже на бюрото си.

– Ето – каза тя отсечено и остави пред тях една папка.

– Какво е това? – попита Патрик, а Йоста се наведе любопитно напред.

– Случаят на Маделейн. Тя е една от жените, които имат нужда от такава помощ, каквато обществото не може да им предложи.

– Какво означава това?

Патрик започна да прелиства папката.

– Означава, че й осигурихме помощ извън рамките на закона.

Лейла ги гледаше решително. Предишното притеснение се бе изпарило и тя изглеждаше така, сякаш ги предизвиква.

– Една част от жените, които идват при нас, са опитали всичко. И ние опитваме всичко. Но те и децата им биват заплашвани от мъже, които дори не се преструват, че им пука за обществените закони, а ние нямаме как да им се противопоставим. Нямаме възможност да защитим тези жени, така че им помагаме да избягат. В чужбина.

– А какви са били отношенията между Маделейн и Матс?

– Тогава не знаех, но впоследствие разбрах, че са имали връзка. Дълго време опитвахме да решим ситуацията с Маделейн и децата й. Междувременно тя и Мате явно са се влюбили един в друг, което е абсолютно забранено, естествено. Но както казах, тогава не знаех... – Тя разпери ръце. – Когато разбрах за това, бях безкрайно разочарована. Мате знаеше колко е важно за мен да покажа, че в работата ни има нужда и от мъже. И знаеше, че всички погледи са насочени към „Фристад“ и мнозина се надяват да претърпя неуспех. Не разбирах как може да ни предаде по този начин.

– Какво се случи после? – попита Йоста и взе папката от Патрик.

Лейла като че беше останала без въздух.

– Ставаше все по-зле. Където и да преместехме Маделейн и децата, мъжът й успяваше да я открие. Полицията също беше въвлечена, но това не помогна. Накрая Маделейн просто не издържаше повече и осъзнахме, че не можем да овладеем ситуацията. Ако тя и децата искаха да живеят, трябваше да напуснат Швеция. Да напуснат дом, семейство, приятели, всичко.

– Кога взехте това решение? – попита Патрик.

– Маделейн дойде при мен веднага след нападението над Мате и поиска да й помогнем. Малко или много, ние бяхме стигнали до същото заключение.

– Какво смяташе Матс по въпроса?

Лейла сведе поглед.

– Не сме го питали. Всичко се случи, докато той лежеше в болницата. Когато го изписаха, нея я нямаше.

– Тогава ли разбра, че са имали връзка? – попита Йоста, оставяйки папката обратно на масата.

– Да. Мате беше неутешим. Умоляваше ме да му кажа къде са отишли. Но нито можех, нито исках. Маделейн и децата щяха да бъдат изложени на опасност, ако някой разбереше къде се намират.

– Не заподозря ли, че има връзка между този случай и побоя над Матс?

Патрик отвори папката и посочи едно от имената, отбелязани в документите. Лейла се заигра с един кламер, преди да отговори.

– Естествено, че ми мина през ума, беше логично. Но Мате твърдеше, че няма връзка. Така че нямаше какво толкова да направим.

– Бихме искали да говорим с нея.

– Няма как – каза Лейла веднага и поклати рязко глава. – Би било твърде опасно.

– Ще предприемем всички необходими мерки за сигурност. Но трябва да говорим с нея.

– Казвам ви, че е невъзможно.

– Разбирам, че искаш да защитиш Маделейн, и обещавам да не правя нищо, което би я изложило на опасност. Надявах се да можем да се разберем по лесния начин, за да може това тук – той посочи папката върху бюрото – да си остане между нас. Ако не, ще трябва да отнесем въпроса по-нагоре.

Лейла стисна челюсти. Знаеше, че няма избор. Патрик и Йоста можеха да сринат „Фристад“ само с един телефонен разговор.

– Ще видя какво мога да направя. Сигурно ще отнеме известно време. Може би чак до утре.

– Няма значение. Обади ни се веднага щом разбереш нещо.

– Окей. Но условието е да действаме по моя начин. Много съдби са заложени на карта, не само тези на Маделейн и децата.

– Разбираме това – каза Патрик.

Те се изправиха и излязоха, за да се отправят към Фелбака за пореден път.

– Добре дошли, добре дошли!

Ерлинг стоеше на вратата с широка усмивка. Радваше се, че Бертил Мелберг и партньорката му Рита успяха да дойдат, защото много харесваше Мелберг. Прагматичното отношение на комисаря към живота беше близко до неговото собствено и той лесно се разбираше с него.

Ерлинг се здрависа ентусиазирано с Мелберг и целуна Рита първо по едната буза, а после, за всеки случай, и по другата. Не знаеше какъв е обичаят в по-южните страни, но нямаше как да сбърка с двойната целувка. Вивиан също дойде в антрето, поздрави гостите и им помогна да закачат връхните си дрехи. Те й подадоха букет и бутилка вино, а тя им благодари въодушевено, както изискваше етикетът.

– Заповядайте – каза Ерлинг и махна с ръка.

Както винаги, той нямаше търпение да покаже дома си. Беше се борил здраво, за да запази къщата след развода, но си струваше.

– Колко е хубаво – каза Рита, оглеждайки се наоколо.

– Да, добре си се уредил.

Мелберг потупа Ерлинг по гърба.

– Не се оплаквам – каза Ерлинг и подаде по чаша вино на гостите.

– Какво ще има за вечеря? – попита Мелберг.

Още имаше пресни спомени от обяда в „Бадис“. Ако тази вечер отново им сервираха семена и ядки, щеше да се наложи на връщане да се отбият през лавката за наденички.

– Не се притеснявай, Бертил – каза Вивиан и намигна на Рита. – Днес направих изключение и специално заради теб сготвих богато на въглехидрати ядене. Но може тук-там да се е промъкнал някой зеленчук.

– Ще се опитам да го преживея – каза Бертил и се разсмя малко прекалено гръмко.

– Ще сядаме ли?

Ерлинг прегърна Рита и я поведе към голямата светла трапезария. Нямаше съмнение, че бившата му жена имаше добър вкус, що се отнася до обзавеждането. Но пък той беше платил за всичко, така че можеше да се каже, че интериорът е негово дело, и той не пропускаше да отбележи този факт.

Приключиха набързо с предястието и Мелберг засия, когато видя стабилното количество лазаня, което следваше. Чак по време на десерта, след няколко побутвания под масата от страна на Ерлинг, Вивиан демонстративно размаха лявата си ръка.

– О, това да не е каквото си мисля? – възкликна Рита.

Мелберг примижа, опитвайки да види какво е предизвикало вълнението, и забеляза нещо, което блестеше на безименния пръст на Вивиан.

– Да не сте се сгодили? – попита Мелберг и хвана ръката на Вивиан, за да огледа пръстена внимателно. – Ерлинг, палавник такъв, май си развързал кесията?

– Качеството струва скъпо. Но тя го заслужава.

– Колко е хубав – каза Рита и се усмихна топло. – Честито и на двама ви.

– Да, това трябва да се отпразнува. Нямаш ли нещо по-силно, за да вдигнем наздравица? – каза Мелберг и погледна с отвращение чашата „Бейлис“, която Ерлинг му бе налял с десерта.

– Да, все ще намеря малко уиски.

Ерлинг се изправи и отвори един голям шкаф с минибар. Взе две бутилки и ги остави на масата, след което извади четири чаши за уиски.

– Това е истинско съкровище – каза той и посочи едната бутилка. – „Макалън“, двайсет и пет годишно. Струва майка си и баща си, ако мога да се изразя така.

Той наля от уискито в две от чашите, пресегна се и остави едната пред Вивиан, а другата пред своето собствено място. След това сложи капачката, понесе внимателно бутилката с ценната течност обратно към шкафа и я остави вътре на сигурно място.

Мелберг го проследи учудено с поглед.

– Ами ние? – изплъзна се от устата му.

Рита като че ли си мислеше същото, макар и да не го изрази гласно. Ерлинг отвори безгрижно другата бутилка. „Джони Уокър Ред Лейбъл“. Мелберг знаеше, че струва двеста четиресет и девет крони³³ в „Сюстемет“³⁴.

³³ Около 50 лв. – Б. пр.

³⁴ „Сюстембулагет“, държавна верига магазини и единствената в Швеция, която има разрешение да продава алкохолни напитки. – Б. пр.

– Би било прахосничество да ви сипя от скъпото уиски. Не бихте могли да го оцените подобаващо.

С весела усмивка Ерлинг им наля и им подаде чашите. Мелберг и Рита погледнаха мълчаливо към своя „Джони Уокър“, а след това към съдържанието в чашите на Ерлинг и Вивиан, което имаше съвсем друг цвят. Вивиан изглеждаше така, сякаш иска да потъне в земята.

– Е, наздраве! Наздраве за нас, скъпа!

Ерлинг вдигна чашата си и Мелберг и Рита, все още онемели от изумление, направиха същото.

Малко по-късно се извиниха и се отправиха към къщи. Стиснато копеле, мислеше си Мелберг, докато се возеха в таксито. Това беше тежък удар върху досега обещаващото им приятелство.

Перонът беше пуст, когато слязоха от влака. Никой не знаеше, че идват. Майка й щеше да е шокирана, когато се появят, но нямаше как да я предупреди. Достатъчно опасно беше, че смята да я помоли да пренощуват там. Би предпочела да не излага родителите си на такава опасност, но нямаше къде другаде да отидат.

Налагаше се да поговори с някои хора и да им обясни какво става. Обеща си също така да плати на Мете за билетите. Мразеше да е длъжница на някого, но това бе единственият начин тя и децата да се приберат у дома. Всичко друго можеше да почака.

Дори не смееше да помисли какво ги очакваше сега. В същото време неизбежното я успокояваше. Имаше странна сигурност в това да знае, че е притисната в ъгъла, без възможност да избяга. Беше се предала и в известен смисъл чувството бе хубаво. Борбата и бягството я изтощаваха и тя вече не се страхуваше за себе си. Колебаеше се единствено заради децата, но щеше да направи всичко, за да го накара да разбере и да им прости. Никога не бе докосвал децата и те нямаше да пострадат, каквото и да се случеше. Или поне Маделейн се опитваше да си втълпи, че е така. В противен случай беше обречена.

Хванаха трамвай номер три от площад „Дротнингториет“. Всичко й бе добре познато. Децата бяха толкова изморени, че очите им се затваряха, но все пак бяха залепили носове за прозорците и гледаха любопитно навън.

– Това е затворът. Нали това е затворът, мамо? – попита Кевин.

Тя кимна. Да, току-що бяха подминали затвора „Херланда“. Можеше да изреди следващите спирки наум: „Сулрусгатан“, „Санаториегатан“, а след това „Колторп“, където слизаха. Въпреки това за малко да изпуснат спирката, защото Маделейн забрави да натисне копчето. Сети се в последния момент и трамваят забави, спря и вратите се отвориха. Лятната вечер все още беше светла, но уличните лампи тъкмо се бяха включили. Повечето прозорци светеха и щом се загледа, тя видя, че в апартамента на родителите й също свети. Колкото повече се приближаваха, толкова по-бързо започваше да бие сърцето й. Щеше отново да види майка си и баща си. Щеше да усети прегръдките им и да види лицата им, когато съзрат внуците си. Маделейн вървеше все по-бързо, а децата се препъваха зад гърба й, тръгнали смело след нея, нетърпеливи да срещнат баба си и дядо си, които не бяха виждали от толкова време.

Накрая застанаха пред вратата. Ръката на Маделейн трепереше, когато натисна звънеца.

16

Фелбака, 1871

Той бе толкова красиво дете. А и раждането мина учудващо добре. Дори акушерката го каза, когато положи върху гърдите й бебето, увито в одеялце. Седмица по-късно Емели все още преливаше от щастие и сякаш чувството се засилваше с всяка изминала минута.

Дагмар бе не по-малко щастлива от нея самата. Ако Емели се нуждаеше от нещо, тя веднага се отзоваваше. Грижеше се за момчето със същото преклонение, което се изписваше на лицето й, когато ходеха на църква в неделя. Двете споделяха чудото заедно.

Бебето спеше в кош до леглото на Емели. Тя можеше да седи с часове и да го гледа как спи, допрял малко юмруче до бузата си. Щом устните му потръпнеха, тя си представяше, че това е усмивка, израз на радостта му, че е жив.

Дрехите и одеялата, на които двете с Дагмар бяха отделили толкова време, сега влязоха в употреба. Преповиваха момченцето няколко пъти на ден и то винаги бе чисто и сито. Емели се чувстваше така, сякаш тя, Дагмар и бебето живеят в свой собствен малък свят, без тъга и тревоги. Беше избрала име. Момчето щеше да се казва Густав, като баща й. Не смяташе дори да пита Карл. Густав беше неин син, само неин.

Откакто отседна при Дагмар, Карл не я бе посетил нито веднъж. Но Емели знаеше, че той продължава да идва до Фелбака с Юлиан, както обикновено. Макар да изпитваше облекчение, като не го срещаше, все пак я болеше от това, че той не се интересува от нея. Че тя не означава нещо повече за него.

Беше опитала да поговори с Дагмар за това, но както обикновено, щом станеше дума за Карл, тя упорито мълчеше. Само измърморваше нещо за това как на него не му е било леко и как не искала да се бърка в семейните работи. Накрая Емели се предаде. Никога нямаше да разбере съпруга си, но каквато и да бе истината, Емели трябваше да си понесе последствията. Докато смъртта ви раздели, беше казал свещеникът, и така и щеше да стане. Но Емели вече си имаше още някого, освен другите обитатели на острова, които бяха нейната утеха в самотните дни. Имаше си някого, който бе жив.

Три седмици след раждането на Густав Карл дойде да я вземе. Той почти не погледна момчето. Просто застана нетърпеливо в преддверието и й каза да си събере багажа, защото трябвало да потеглят към Грошер веднага щом той и Юлиан напазаруват. А Емели и бебето трябваше да тръгнат с тях.

– Дали леля е чула татко да казва нещо за момчето? Писах му, но не получих отговор – каза Карл, поглеждайки към Дагмар.

Звучеше притеснено, но в същото време въодушевено, като ученик, който иска да направи добро впечатление. Сърцето на Емели се размекна малко, щом видя колко неуверен е Карл. Прииска й се да знаеше повече и да можеше да го разбере.

– Получил е писмото ти и е щастлив и доволен – каза Дагмар, след което се поколеба. – Притеснява се, знаеш.

Двамата си размениха погледи, които Емели, застанала отстрани с Густав, не можа да разтълкува.

– Татко няма причина да се притеснява – каза Карл яростно. – Предай му го.

– Ще го направя. Но трябва да ми обещаеш, че ще се грижиш добре за семейството си.

Карл сведе поглед.

– Разбира се – каза той и се обърна, след което добави през рамо, поглеждайки към Емели: – След час бъди готова за тръгване.

Тя кимна, но усети как гърлото й се свива. Скоро отново щеше да бъде на острова. Емели притисна Густав плътно до себе си.

Свързала ли се е с нея? – попита Йоста, който изглеждаше учудващо свеж въпреки ранния час.

– Не каза. Просто ни помоли да отидем в офиса веднага щом можем.

Патрик изруга. Имаше много движение и бе принуден да сменя платната. Щом пристигнаха пред офиса на „Фристад“ в Хисинген, той слезе от колата и отлепи ризата от гърба си. Беше плувнал в пот.

– Влизайте – каза Лейла тихо, посрещайки ги на вратата. – Да седнем тук, по-удобно е, отколкото в кабинета ми. Направих малко кафе и сандвичи, в случай че не сте закусвали.

Не бяха имали време за това, така че се пресегнаха с благодарност към сандвичите, след като се настаниха в стаята за почивка.

– Надявам се, че Мари няма да си изпати покрай тази работа – започна разговора Патрик.

По време на вчерашния разговор бе забравил да зададе този въпрос, но когато снощи си легна, известно време се въртя неспокойно, питайки се дали бедната притеснителна девойка няма да изгуби работата си, защото им е казала за Маделейн.

– В никакъв случай. Поемам пълната отговорност. Трябваше да ви разкажа, но мислех преди всичко за сигурността на Маделейн.

– Разбирам – каза Патрик.

Все още се ядосваше, че са загубили толкова много време, но разбираше защо Лейла е постъпила така. А и не беше злопаметен.

– Свърза ли се с нея? – попита той и лапна последната хапка от сандвича.

Лейла преглътна.

– За съжаление, сме изгубили връзка с Маделейн.

– Изгубили сте връзка?

– Да. Помогнахме на Маделейн да напусне страната. Може би не е нужно да навлизам в подробности, но правим всичко по такъв начин, че да гарантираме максимална сигурност. Както и да е, настанихме нея и децата в един апартамент. А сега... изглежда, че са го напуснали.

– Напуснали? – повтори Патрик като ехо.

– Да, според сътрудниците ни там апартаментът е празен, а съседите казват, че Маделейн и децата вчера са си тръгнали. И изглежда не са планирали да се връщат.

– Къде може да са отишли?

– Предполагам, че са се върнали тук.

– Защо мислиш така? – попита Йоста и си взе нов сандвич.

– Взела е пари назаем от съседка, за да купи билет за влак. И няма къде другаде да отиде.

– Но защо й е да се връща, като се има предвид какво я очаква тук?

Йоста говореше с пълна уста и върху краката му се посипаха трохи.

– Нямам представа.

Лейла поклати глава и те видяха отчаянието, изписано на лицето й. Очевидно беше дълбоко разтревожена.

– Трябва да разберете, че ситуацията е изключително заплетена от психологическа гледна точка. Човек се чуди защо жените не напускат мъжете си след първия удар, но нещата са много по-сложни. Накрая се създава един вид зависимост между човека, който удря, и този, който бива удрян. Така че понякога жените не действат особено рационално.

– Мислиш ли, че може да се е върнала при мъжа си? – попита Патрик невярващо.

– Не знам. Може би изолацията не й е понесла и е копнеела да види семейството си. Дори ние, които сме работили толкова години в тази сфера, невинаги разбираме как мислят жертвите на домашно насилие. А и жените сами решават какво да правят с живота си. Свободни са да взимат собствени решения.

– Какво да направим, за да я открием?

Патрик се чувстваше обезсърчен. Вратите пред тях постоянно се затръшваха в лицата им. Трябваше да говори с Маделейн. Може би тя беше ключът към всичко.

Лейла помълча малко.

– Бих започнала, като проверя при родителите й – каза накрая. – Те живеят в Калторп. Може да е отишла при тях.

– Имаш ли адреса? – попита Йоста.

– Да. Но... – започна тя, провлачвайки думите. – Имате си работа с много опасни хора и можете да изложите на риск не само Маделейн и децата, ами и самите себе си.

Патрик кимна.

– Ще бъдем дискретни.

– Мислили ли сте да говорите и с него? – попита Лейла.

– Да, това започва да става неизбежно. Но първо ще се посъветваме с колегите тук в Гьотеборг, за да видим как ще е най-добре да подходим.

– Бъдете внимателни.

Тя им подаде листче с изписан на него адрес.

– Ще бъдем – каза Патрик, макар да не се чувстваше толкова уверен, колкото се опитваше да звучи.

Бяха нагазили в дълбокото и единственото, което можеха да направят, бе да плуват колкото се може по-добре.

– Значи, не открихме нищо в списъците с пътници? – констатира Конрад.

– Не – потвърди Петра. – Не са напуснали страната. Поне не и под истинските си имена.

– Определено са можели да си позволят фалшиви паспорти и нови самоличности.

– Ако е така, ще мине известно време, докато ги открием. Трябва първо да проверим всички други възможности. Чак тогава ще разберем кой е най-вероятният сценарий.

Петра срещна погледа на Конрад. Двамата седяха на бюрата си, които бяха разположени едно срещу друго. Нямаше нужда да поясняват какво имат предвид, образите в главите им бяха достатъчно красноречиви.

– Би било много жестоко, ако са отнели живота на петгодишно дете – каза Конрад.

Но и двамата добре знаеха, че тези хора са се движели в кръгове, където човешкият живот не означава нищо. Убийството на дете може и да беше немислимо за една част от тях, но определено не за всички. Парите и наркотиците имаха способността да превръщат хората в животни.

– Говорих с някои от приятелките й. Те не са много, доколкото разбрах, а и никоя от тях не изглежда да е била особено близка с Ани. Но всички казват едно и също. Че семейството е щяло да прекара лятото във вилата в Тоскана. И никоя от приятелките нямала причина да смята, че Ани, Фредрик и сина им не са заминали.

Петра винаги държеше бутилка вода на бюрото си и сега отпи една глътка.

– Тя откъде е? – попита Конрад. – Има ли семейство, при което може да е отишла? Може да се е случило нещо, поради което да е решила да не ходи в Италия. Брачни проблеми. Може чисто и просто тя да го е застреляла?

– Някои от приятелките й намекнаха, че бракът на Ани и Фредрик не е бил особено щастлив, но не мисля, че на този етап трябва да се впускаме в спекулации. Знаеш ли дали куршумите вече са пратени в лабораторията?

Петра отново отпи от бутилката.

– Да, при това са на първо място в списъка. Колегите от отдел „Наркотици“ дълго време са разследвали Фредрик и организацията, стояща зад него, така че случаят е с най-висок приоритет.

– Това е добре – каза Петра и се изправи. – Тогава ще проверя семейството на Ани, а ти следи как напредват експертите и ми съобщи веднага щом открият нещо, което да ни е от полза.

– Мм – каза Конрад развеселен.

Отдавна бе свикнал Петра да се държи така, сякаш тя взима решенията, въпреки че двамата бяха с еднакъв чин. Но той не възразяваше, тъй като не се бореше за престиж. Знаеше, че Петра се вслушва в думите му и уважава преценката и мнението му, а това му стигаше. Конрад вдигна слушалката, за да позвъни в техническия отдел.

– Сигурен ли си, че това е адресът? – попита Йоста и хвърли бърз поглед към Патрик.

– Да, това е. И чух движение вътре.

– Тогава предполагам, че Маделейн е тук – прошепна Йоста. – Иначе щяха да отворят.

Патрик кимна.

– Въпросът е какво да правим. Трябва да ги убедим да ни пуснат доброволно.

Той се замисли. После извади бележника си, както и една химикалка. Написа няколко реда и откъсна листа. След това се наведе и го пъхна под вратата, заедно с визитната си картичка.

– Какво написа?

– Предложих им място, където можем да се срещнем. Надявам се да се съгласи – каза Патрик и тръгна надолу по стълбите.

– Ами ако вместо това избяга? – попита Йоста, който подтичваше след него.

– Не ми се вярва. Написах, че става дума за Матс.

– Надявам се да си прав – каза Йоста, щом седнаха в колата. – Сега накъде?

– Към Делшьон³⁵ – каза Патрик и потегли рязко.

³⁵ Природен резерват в източната част на Гьотеборг, където се намират езерата Малък Делшьон и Голям Делшьон, от които градът черпи вода. – Б. пр.

Оставиха колата на паркинга и отидоха до един кът за отдих в началото на гората. После зачакаха. Беше хубаво за разнообразие да излязат сред природата. Лятото едва започваше и денят не можеше да бъде по-прекрасен. Умерена температура, слънчево и безоблачно небе, чуруликане на птички и лек полъх в клоните на дърветата.

Минаха двайсет минути, преди към тях да се зададе жена с крехка фигура. Тя се оглеждаше притеснено, снишила глава и вдигнала рамене към ушите си.

– Случило ли се е нещо с Мате?

Гласът й бе тънък и момичешки, а думите излизаха насечено от устата й.

– Първо да седнем.

Патрик посочи пейката до тях.

– Кажете ми какво е станало – каза тя, но все пак седна.

Патрик седна до нея. Йоста предпочете да застане встрани и да остави колегата си да говори.

– Ние сме от полицията в Танумсхеде – каза Патрик.

Изражението на лицето на Маделейн накара коремът му да се свие. Почувства се като идиот, задето не се бе замислил, че всъщност трябва да й каже за смъртта на Матс. Бяха на път да й съобщят, че човек, който очевидно е означавал много за нея, вече не е между живите.

– Танумсхеде? Но защо? – попита тя и сключи ръце в скута си, поглеждайки Патрик умолително. – Мате е от този район, но...

– Мате се е върнал обратно във Фелбака, след като ти си изчезнала. Намерил си е работа там и е дал апартамента си тук под наем. Но той... – Патрик се поколеба, но събра сили и продължи. – Беше застрелян преди около две седмици. Съжалявам, но Матс е мъртъв.

Маделейн ахна. Очите й се напълниха със сълзи.

– Мислех, че ще го оставят на мира.

Тя зарови лице в дланите си и заплака отчаяно. Патрик сложи неловко ръка на гърба й.

– Знаеше ли, че бившият ти мъж и приятелите му са пребили Матс?

– Естествено, че знаех. И за миг не повярвах на онази идиотска история за тийнейджърите.

– И затова избяга? – попита Патрик меко.

– Мислех си, че няма да го наранят повече, ако се махнем. Преди това се надявах, че нещата все пак ще се наредят. Че ще можем да се скрием тук в Швеция. Но когато видях Мате в болницата... Разбрах, че никой не би бил в безопасност около нас, докато сме тук. Бяхме принудени да изчезнем.

– Защо се върна? Какво се случи?

Маделейн сви устни и Патрик разбра по решителното й изражение, че няма да получи отговор.

– Няма смисъл да бягаме. Щом Мате е мъртъв... това само показва, че съм права – каза тя и се изправи.

– Можем ли да ви помогнем по някакъв начин? – попита Патрик и също стана.

Тя се обърна. Очите й все още бяха насълзени, но погледът й беше празен.

– Не, нищо не бихте могли да направите. Нищо.

– Колко време бяхте заедно?

– Зависи как броим – отвърна тя и гласът й потрепери. – Но около година. Беше забранено, затова го пазехме в тайна. А трябваше да внимаваме и заради... – тя не завърши изречението, но Патрик я разбра. – Мате беше толкова различен в сравнение с това, на което бях свикнала. Толкова мил и топъл. Никога не би наранил друг човек. Това... да, това беше нещо ново за мен.

Тя се засмя горчиво.

– Трябва да те питам още нещо – каза Патрик, едва успявайки да я погледне в очите. – Знаеш ли дали Матс е бил замесен в нещо, свързано с дрога? Кокаин?

Маделейн го зяпна.

– Това откъде ви хрумна?

– В кошчето пред апартамента на Матс във Фелбака е открито пликче с кокаин. С неговите отпечатъци.

– Това трябва да е грешка. Мате никога не би докоснал нещо такова. Но знаете не по-зле от мен кой лесно би могъл да се сдобие с наркотици – каза Маделейн тихо, а по бузите й отново се стекоха сълзи. – Извинявайте, трябва да се прибирам при децата.

– Запази визитната ми картичка и се обади, ако има с какво да ти помогнем, каквото и да е.

– Добре – каза тя, макар и двамата да знаеха, че няма да се обади. – Това, което можете да направите за мен, е да вкарате в затвора онзи, който е убил Мате. Аз изобщо не трябваше да...

Маделейн побягна разплакана. Патрик и Йоста останаха загледани след нея дори след като тя се скри от погледа им.

– Не й зададе много въпроси – каза Йоста.

– Според нея е очевидно кой е убил Матс.

– Да. А това, което трябва да направим сега, няма да е особено лесно.

– Знам – каза Патрик и извади мобилния си телефон от джоба. – Може направо да се обадим на Улф. Ще имаме нужда от помощ.

– Меко казано – измърмори Йоста.

Докато сигналът „свободно“ звучеше от слушалката, Патрик усети как го обзема разяждащо безпокойство. За част от секундата видя Ерика и децата пред очите си. После Улф вдигна.

– Приятно ли си изкарахте снощи? – попита Паула.

Това бе един от редките случаи, когато двете с Йохана обядваха у дома по едно и също време. Бертил също се прибра, за да хапне нещо домашно приготвено, така че всички се бяха събрали около кухненската маса.

– Ами зависи как гледаш на нещата – отговори Рита и се усмихна.

Трапчинките на бузите й ясно се виждаха. Въпреки че често ходеше на танци, тялото й продължаваше да е все така закръглено. Паула многократно си бе мислила, че майка й има голям късмет, тъй като е страхотно красива. Паула не би променила нищо в нея, а съдейки по всичко, Бертил мислеше по същия начин.

– Шибаната скръндза ни сипа по-евтино уиски – измърмори Мелберг.

По принцип харесваше „Джони Уокър“ и през ум не би му минало сам да се изръси за някое скъпо уиски. Но ако човек ще черпи, да черпи.

– Олеле – каза Йохана. – Евтиното уиски би съкрушило всекиго.

– Ерлинг сипа на себе си и Вивиан много скъпо уиски, а на нас наля от евтиното – поясни Рита.

– Ама че циция – каза Паула смаяна. – Не мислех, че Вивиан е такава.

– И не е. Всъщност беше много мила и си личеше колко се срамува. Но Ерлинг явно я привлича с нещо, защото ни изненадаха с новината, че са се сгодили. Съобщиха го спокойно по време на десерта.

– Боже.

Паула опита да си представи Ерлинг и Вивиан заедно. Просто не можеше. Едва ли имаше по-несъвместима двойка. Освен може би майка й и Бертил. Но по някакъв чудноват начин беше започнала да гледа на тях като на перфектната комбинация. Никога не бе виждала майка си по-щастлива, а единствено това беше от значение. Тези мисли обаче съвсем не помагаха на Паула да се подготви за предстоящия разговор. Тя и Йохана имаха да съобщят нещо на Рита и Мелберг.

– Колко хубаво, че и двете сте вкъщи – каза Рита и им сипа вряла супа от голямата тенджера по средата на масата.

– Да, в последно време изглеждате така, сякаш имате малко заплетени отношения.

Мелберг се изплези на Лео, който се засмя с хриптене.

– Внимавай, може да се задави – каза Рита.

Мелберг спря незабавно. Ужасно се страхуваше нещо да не се случи на радостта на живота му.

– Хайде, дъвчи хубаво, заради дядко Бертил – каза той.

Паула не можа да не се усмихне. Макар Мелберг да беше най-безнадеждният случай, на когото бе попадала някога, тя му прощаваше всичко, щом видеше как го гледа синът й. Покашля се, съзнавайки, че ще каже нещо, което ще има ефекта на бомба.

– Да, както казваш, напоследък отношенията ни поохладняха. Но вчера имахме възможност да обсъдим нещата подробно и...

– Нали няма да се разделяте? – каза Мелберг. – Невъзможно е да си намерите нови партньорки. Тук няма много обратни, така че едва ли ще има и за двете ви.

Паула вдигна поглед към тавана и се помоли за търпение. Преброи от десет до едно и пробва отново:

– Няма да се разделяме. Но ние...

Тя погледна към Йохана, търсейки подкрепа.

– Повече не можем да живеем тук – допълни Йохана.

– Не можете да живеете тук? – възкликна Рита, погледна Лео и очите й се насълзиха. – Но къде ще отидете? Как ще... а момчето...?

Гласът й се накъса и думите като че ли не искаха да излязат от устата й в правилния ред.

– Да, не можете да се върнете обратно в Стокхолм. Надявам се дори не го обмисляте – каза Мелберг. – Лео не може да израсне в големия град, нали разбирате? Там може да стане хулиган и наркоман и какво ли не.

Паула се въздържа да отбележи, че и двете с Йохана са израснали в града, без това да им е навредило. За някои неща нямаше смисъл да се спори.

– Не, не искаме да се местим обратно в Стокхолм – побърза да каже Йохана. – Тук се чувстваме добре. Но може би ще е трудно да си намерим апартамент, затова ще търсим също и в Гребестад и Фелбака. Естествено, най-добре би било, ако намерим нещо близо до вас. Но същевременно...

– Същевременно трябва да се преместим – каза Паула. – Вие ни оказвате огромна помощ и е страхотно за Лео да бъде тук с вас, но имаме нужда от собствен дом.

Тя стисна ръката на Йохана под масата.

– И ще вземем каквото намерим.

– Но детето трябва да може да вижда баба си и дядо си всеки ден. Така е свикнало.

Мелберг изглеждаше така, сякаш искаше да изтръгне момчето от бебешкия стол, да го прегърне и никога да не го пусне.

– Ще направим каквото можем, но ще се изнесем възможно най-бързо. После ще видим какво ще се получи.

Над масата се спусна мълчание и единство Лео беше щастлив, както винаги. Рита и Мелберг се спогледаха отчаяно. Момичетата щяха да се преместят и да вземат момчето със себе си. Това може и да не беше краят на света, но на тях им се струваше, че е.

Не можеше да забрави кръвта през онази нощ. Червеният цвят се открояваше на фона на бялата коприна. Беше я обзел страх, какъвто не бе изпитвала никога преди. А годините с Фредрик бяха изпълнени с множество страховити моменти. Моменти, за които не искаше да мисли и които запращаше някъде дълбоко в съзнанието си. Вместо това се съсредоточаваше върху Сам и неговата обич.

В онази нощ, след случката, Ани стоеше вцепенена до леглото и се взираше в кръвта. Скоро след това обаче започна да действа с решителност, каквато не бе вярвала, че още притежава. Багажът вече бе събран. Тя беше по нощница, но въпреки ужаса отдели време да си облече дънки и блуза. Сам можеше да пътува и по пижама. Ани го вдигна и го отнесе до колата, след като вече бе прибрала другите неща. Той не спеше, просто мълчеше и стоеше неподвижно.

Наоколо беше тихо. Чуваше се единствено лекият шум от редкия нощен трафик. Ани не смееше да си помисли какво е видял Сам, как му се е отразило това и какво означава мълчанието му. Обикновено не спираше да бърбори, но сега не издаваше нито звук. Не бе произнесъл и една дума.

Ани седна на кея, сви колене до тялото си и ги обгърна с ръце. Учудваше се, че след две седмици на острова не й се струваше, че времето тече бавно. Напротив, дните сякаш летяха. Още не беше успяла да реши какво ще правят занапред, как ще изглежда бъдещето им. Дори не знаеше дали имат бъдеще. Не знаеше колко важни са тя и Сам за хората от обкръжението на Фредрик, нито пък колко дълго ще могат да се укриват тук. Тя самата би предпочела да се отдръпне от света и да остане на Грошер завинаги. През лятото беше лесно, но дойдеше ли зимата, нямаше да могат да останат тук. А и Сам имаше нужда от приятели и други хора около себе си. Истински хора.

Но той трябваше да оздравее, преди Ани да вземе някакво решение. Засега през деня грееше слънце, а вечерно време шумът от прибоя ги приспиваше. Бяха в безопасност в сянката на фара. Останалото можеше да почака. С времето споменът за кръвта щеше да избледнее.

– Как се чувстваш, скъпа?

Дан се появи зад гърба й и я прегърна. Ана трябваше да се пребори с импулса незабавно да се отдръпне от ръцете му. Въпреки че се беше измъкнала от мрака и вече можеше да гледа децата, да бъде до тях и да ги обича, Ана продължаваше да се чувства мъртва отвътре, когато Дан я прегърнеше и я погледнеше умолително.

– Добре съм – каза тя и се измъкна от прегръдката му. – Просто съм малко изморена, но ще опитам да постоя будна известно време. Трябва малко да потренирам мускулите си.

– Какви мускули?

Тя опита да се усмихне на шегата му. Спомняше си, че преди винаги се смееше, когато той се шегуваше с нея. Но сега се получи единствено гримаса.

– Можеш ли да вземеш децата? – попита тя и с усилие понечи да се наведе, за да вдигне една количка, захвърлена по средата на кухненския под.

– Нека аз – каза Дан и вдигна бързо играчката.

– Мога и сама – изръмжа тя, но веднага съжали за тона си, виждайки огорченото изражение на Дан.

Какво й имаше? Защо в гърдите й, на мястото, където преди бяха чувствата й към Дан, сега имаше празна дупка?

– Просто не искам да се напрягаш прекалено.

Дан я погали по бузата. Ръката му беше студена и Ана едва се сдържа да не я избута. Как можеше да реагира така на докосването на Дан, човека, когото бе обичала толкова дълбоко и който беше баща на така желаното от тях дете? Възможно ли бе чувствата й към Дан да са изчезнали в момента, в който синът им спря да диша?

Внезапно отново я обзе умора. Сега нямаше сили да мисли за това. Искаше просто да остане сама и да си почива, докато децата се приберат и изпълнят сърцето й с любов. Любовта, която бе оцеляла.

– Ще ги вземеш ли? – промърмори тя и Дан кимна.

Не можеше да го погледне в очите, защото знаеше, че те ще са пълни с болка.

– Тогава ще си легна за малко – каза тя и се отправи бавно към стълбите.

– Обичам те, Ана – викна той след нея.

Тя не отговори.

– Ехо? – викна Маделейн, щом влезе вътре.

Апартаментът беше необичайно тих. Да не би децата да бяха заспали? Възможно беше. Вчера пристигнаха късно, а днес се събудиха рано, развълнувани от това, че са на гости на баба и дядо.

– Мамо? Татко?

Маделейн сниши гласа си. Събу обувките си и окачи тънкото си манто на закачалката. После спря за малко пред огледалото в антрето. Не искаше да видят, че е плакала. И без това бяха достатъчно притеснени. Но в същото време така се радваше да ги види. Снощи те бяха отворили вратата леко объркани, по нощница и пижама, но сънените им изражения бързо бяха преминали в широки усмивки. Толкова беше хубаво отново да си е вкъщи, макар да знаеше, че усещането за сигурност е както временно, така и измамно.

Сега отново беше настанал хаос. Мате беше мъртъв, а тя осъзна, че дълбоко в себе си се бе надявала, че ще намерят някакъв начин да бъдат заедно.

Застанала пред огледалото, тя прибра косата си зад ушите и опита да се види през очите на Мате. Той й казваше, че е красива. Самата тя не можеше да го разбере, но знаеше, че наистина го мисли. Виждаше го в очите му всеки път, когато Мате я погледнеше. Той имаше толкова много планове за съвместното им бъдеще. И макар да бе решила да избяга, на Маделейн й се искаше да вярва, че някой ден тези планове ще се превърнат в реалност. Видя в огледалото, че сълзите отново изпълват очите й, и погледна към тавана, за да не им позволи да потекат. С усилие успя да ги прогони, след което си пое дълбока глътка въздух. Можеше да скърби по-късно. Сега трябваше да се стегне и да направи това, което е необходимо. Заради децата.

Обърна се и тръгна към кухнята. Родителите й прекарваха повечето си време там. Майка й плетеше, а баща й решаваше кръстословици, макар че през последните години май бе преминал към судоку.

– Мамо? – каза тя, но щом влезе вътре, Маделейн спря на място.

– Здравей, скъпа.

Този глас. Мек, но подигравателен. Никога нямаше да може да избяга от него.

Очите на майка й бяха изпълнени с ужас. Седеше на един от кухненските столове, обърната към Маделейн, а в дясното й слепоочие бе опряно дулото на пистолет. В скута си все още държеше плетиво. Баща й седеше на обичайното си място до прозореца и една мускулеста ръка обгръщаше врата.

– С тъста и тъщата се бяхме отдали на стари спомени – каза Стефан спокойно, а Маделейн видя как той притиска дулото още по-здраво към слепоочието на майка й. – Радвам се да те видя отново. Мина доста време.

– Децата? – попита Маделейн.

Думата прозвуча като грачене. Устата й беше напълно пресъхнала.

– На сигурно място са. Бедните. Сигурно е било травмиращо да бъдат в ръцете на психично болна жена и да не могат да видят баща си.

Той се ухили и зъбите му проблеснаха между устните.

– Къде са те?

Почти беше забравила колко много го мрази. И колко много се страхува от него.

– На сигурно място, казах ти.

Той отново натисна с пистолета и майка й направи гримаса от болка.

– Исках да се прибера при теб. Затова сме тук – каза тя, чувайки сама колко умолително звучи. – Осъзнах каква голяма грешка съм направила. Върнах се обратно, за да поправя всичко.

– Получи ли картичката?

Стефан сякаш не бе чул и дума от казаното. Маделейн не разбираше как в началото е могла да го намира за привлекателен. Тогава беше влюбена и смяташе, че той прилича на филмова звезда, с русата си коса, сините очи и острите черти. Чувстваше се поласкана, че той е избрал нея, след като можеше да има която си поиска. Беше наивно седемнайсетгодишно момиче. Стефан я ухажваше и я обсипваше с комплименти. Ревността и нуждата му да я контролира се появиха впоследствие, когато вече беше твърде късно. Маделейн беше бременна с Кевин, а самочувствието й до такава степен зависеше от одобрението и вниманието на Стефан, че не можеше да се откъсне от него.

– Картичката пристигна – каза тя и внезапно се почувства съвършено спокойна.

Вече не беше на седемнайсет. Сега знаеше какво е да бъде обичана. Видя лицето на Мате пред очите си и разбра, че е длъжна да бъде силна заради него.

– Ще дойда с теб. Остави мама и татко на мира – каза тя и поклати глава, поглеждайки към баща си, който опитваше да се изправи. – Трябва да оправя кашата. Не биваше да заминавам, това беше грешка. Сега ще бъдем семейство.

Стефан изведнъж направи крачка напред и я удари през лицето с пистолета. Твърдата стомана срещна бузата й и Маделейн падна на колене. С периферното си зрение видя как горилата на Стефан отново притиска баща й към стола. С цялото си сърце искаше да не се бе налагало родителите й да присъстват на тази сцена.

– Ще видим, курво.

Стефан я сграбчи за косата и започна да я влачи. Тя се мъчеше да се изправи на крака. Болеше зверски и Маделейн имаше чувството, че целият й скалп ще се откъсне. Продължавайки да я държи здраво за косата, той се обърна и насочи пистолета към кухнята.

– Да не сте гъкнали. Не правете нищо. Ако кажете на някого какво е станало, това ще е последният път, когато виждате Маделейн. Разбрано?

Допря пистолета до слепоочието на Маделейн, поглеждайки първо към майка й, после към баща й. Те кимнаха, без да продумат. Маделейн не можеше да ги погледне. Ако го направеше, целият й кураж щеше да се изпари заедно с образа на Мате, който я подтикваше да бъде силна, независимо какво се случва. Затова се взираше в пода, усещайки как корените на косата й горят. Пистолетът беше студен и за миг тя се зачуди какво би било чувството, ако Стефан стреля. Дали щеше да усети как куршумът се заравя в мозъка й, или светлината просто щеше да изгасне?

– Децата имат нужда от мен. Имат нужда от нас. Отново ще бъдем семейство – каза тя, като се опитваше да говори равномерно.

– Ще видим – повтори Стефан, а тонът му я изплаши повече от пръстите в косата й, повече от пистолета до слепоочието. – Ще видим.

После я повлече към външната врата.

– Всичко сочи, че Стефан Юнгберг и хората му са замесени – каза Патрик.

– Значи, жена му се е върнала в града? – попита Улф.

– Да, заедно с децата.

– Това не е добре. Би трябвало да стои колкото се може по-далеч от него.

– Не пожела да ми каже защо се е върнала.

– Може да има хиляда различни причини. Много пъти съм виждал подобни случаи. Може да изпитват носталгия, да им липсват семейството и приятелите, или животът след бягството да не се е оказал такъв, какъвто са си го представяли. Или просто мъжете им може да са ги открили и заплашили, а жените да са решили, че няма смисъл да бягат повече.

– Значи, знаете, че организации като „Фристад“ понякога предоставят повече помощ, отколкото може би е законно? – попита Йоста.

– Да, но си затваряме очите. Или по-точно казано, предпочитаме да не отделяме ресурси за тези неща. Такива организации компенсират недостатъците на обществото ни. Не можем да защитим жените и децата така, както би трябвало, така че... ами какво да правим? – Улф разпери ръце. – Значи смятате, че бившият й може да е извършил убийство?

– Ами така изглежда – каза Патрик. – И разполагаме с достатъчно улики, които сочат в тази посока, за да имаме основание най-малкото да говорим с него.

– Както ви казах и преди, това не е лесна задача. Отчасти не искаме да подлагаме на риск протичащите разследвания, свързани с IE и тяхната дейност. И отчасти това са хора, които трябва да бъдат избягвани, доколкото е възможно.

– Наясно съм с това – каза Патрик. – Но уликите ни сочат към Стефан Юнгберг и би било служебно нарушение, ако не говорим с него.

– Опасявах се, че ще го кажеш – въздъхна Улф. – Ще направим така. Ще взема едно от най-добрите си момчета и четиримата ще отидем да говорим със Стефан. Нищо провокативно или агресивно. Просто спокоен разговор. Да действаме предпазливо и да видим какво ще се получи. Какво ще кажете?

– Да, май нямаме друг избор.

– Добре. Но няма да можем да тръгнем преди утре сутринта. Имате ли къде да пренощувате?

– Можем да отидем при шурея ми – предложи Патрик и погледна въпросително към Йоста.

Той кимна, така че Патрик извади телефона си, за да се обади на Йоран.

Ерика малко се натъжи, когато Патрик се обади и каза, че ще се прибере чак утре. Но бързо й мина. Съвсем не се чувстваше така, както когато Мая беше на възрастта на близнаците. Тогава би я обзела паника при мисълта да прекара нощта сама с нея. Сега й беше неприятно, че няма да заспи до Патрик, но не се притесняваше, че ще трябва сама да гледа трите деца. Всичко си бе дошло на мястото и Ерика се радваше, че този път може да се наслаждава на бебетата си по начин, който беше невъзможен с Мая. Това не означаваше, че е обичала дъщеря си по-малко, в никакъв случай. Просто с близнаците изпитваше спокойствие и увереност.

– Татко ще се прибере утре – каза тя, без да получи отговор.

По телевизията даваха Булибумпа и отвън спокойно можеха да валят гранати, без това да направи впечатление на Мая. Близнаците бяха нахранени и със сменени пелени, така че сега спяха доволно в креватчето, което деляха. Освен това, за разнообразие, долният етаж беше подреден. Ерика бе получила прилив на енергия и веднага щом се прибраха от детската градина, започна да разтребва. Но все още не я свърташе на едно място.

Отиде в кухнята, свари си чаша чай и размрази няколко кифли в микровълновата. После, след известен размисъл, взе купчината статии за Грошер и седна до Мая, запасена с чай, кифли и истории за призраци. Скоро бе потънала дълбоко в света на духовете. Наистина трябваше да покаже това на Ани.

– Не трябва ли да се прибираш при момичетата? – попита Конрад и погледна подканващо към Петра.

Уличните лампи пред полицейското управление на остров Кунгсхолмен в Стокхолм тъкмо бяха светнали.

– Пеле ще поеме щафетата тази вечер. Напоследък работи толкова много, че домашният живот ще му се отрази добре.

Мъжът на Петра имаше кафе в квартал Сьодер и двамата с Петра постоянно се мъчеха да координират ежедневието си. Понякога Конрад се чудеше как са успели да направят пет деца, като се има предвид колко рядко се срещаха.

– Откри ли нещо?

Конрад се протегна. Работният ден се беше проточил и това започваше да се отразява на гърба му.

– Родителите са мъртви, няма братя или сестри. Продължавам да търся, но изглежда не е имала каквото и да е семейство.

– Да се чуди човек как се е забъркала с такъв човек – каза Конрад, накланяйки глава наляво и надясно, за да накара мускулите на врата си да се поотпуснат.

– Не е трудно да си представиш що за жена е самата тя – каза Петра сухо. – Една от онези мацки, които разчитат единствено на външния си вид и единствената им цел в живота е някой да ги издържа. Не им пука откъде идват парите и прекарват дните си в шопинг и разкрасяващи процедури, а в паузите обядва с приятелките си или седи с тях в „Стюрехуф“³⁶ и пие вино.

³⁶ Известен рибен и миден ресторант в Стокхолм, основан в края на деветнайсети век. – Б. пр.

– Ау – каза Конрад. – Май някой тук е предубеден.

– Лично ще удуша дъщерите си, ако станат такива. Ако питаш мен, човек сам си е виновен, ако се забърка в престъпния свят и си затваря очите за всичко само защото парите не миришат.

– Не забравяй, че има и малко дете – напомни й Конрад и веднага забеляза как изражението на Петра омеква.

Тя беше корава, но в същото време и по-състрадателна от повечето хора, особено когато ставаше дума за деца в тежка ситуация.

– Да, знам – отвърна тя и сви вежди. – Защо мислиш седя тук, въпреки че е десет вечерта, а вкъщи сигурно се разиграва „Бунтът на „Баунти“³⁷ на живо? Със сигурност не е заради някаква разглезена богаташка кифла.

³⁷ Има няколко филма и книги с това име, като всички са вдъхновени от може би най-известният моряшки бунт в историята, извършен през 1789 г. на борда на „Баунти“, кораб на кралските военноморски сили на Великобритания. – Б. пр.

Тя продължи да трака по клавиатурата още известно време.

– Добре, стига толкова – каза накрая. – Пратих още няколко запитвания, но не мисля, че можем да направим нещо повече за днес. Утре в осем ще се срещнем с колегите от „Наркотици“ и ще проведем общ брифинг. Най-добре е да поспим, за да сме свежи на сутринта.

– Мъдра както винаги – каза Конрад и се изправи. – Да се надяваме, че утрешният ден ще е по-плодоносен.

– Да, иначе ще трябва да се обърнем за помощ към медиите – каза Петра с ненавистно изражение.

– Те сигурно вече са надушили историята, ще видим.

Конрад отдавна беше спрял да се ядосва на намесата на вечерните вестници в работата им. Пък и не гледаше на тях в черно-бяло като Петра. Понякога помагаха, понякога пречеха. Във всеки случай нямаше да изчезнат, така че Конрад не виждаше смисъл да се борят с вятърни мелници.

– Лека нощ, Конрад – каза Петра и тръгна с широка крачка по коридора.

– Лека нощ – каза той и изгаси лампата.

17

Фелбака, 1873

Животът на острова се бе променил, макар много неща да си бяха същите. В очите на Карл и Юлиан все още проблясваше злоба, щом я погледнеха, а и от време на време двамата й отправяха оскърбителни забележки. Но това не я разстройваше, защото вече имаше Густав. Емели бе погълната изцяло от фантастичния си син и докато той беше тук, тя щеше да издържи на всичко. Можеше да живее на Грошер до смъртния си час, стига само Густав да бе до нея. Нищо друго нямаше значение. Тази увереност я успокояваше. Също както вярата й в Бог. С всеки изминал ден на безплодния остров Емели чуваше Божието слово все по-ясно. Прекарваше всичкото си свободно време в изучаване на Библията. Божието послание изпълваше сърцето й и й помагаше да се абстрахира от всичко останало.

Дагмар бе починала два месеца след раздялата им. Случилото се беше толкова ужасяващо, че Емели едва успяваше да мисли за това. Една нощ някой влязъл в къщата й, вероятно за да открадне малкото ценни неща вътре. На следващата сутрин една приятелка намерила Дагмар убита. Очите на Емели се насълзяваха всеки път, щом помислеше за Дагмар и бруталната съдба, която я бе сполетяла. Понякога дори мисълта за това се оказваше повече, отколкото Емели можеше да понесе. Кой би могъл да е толкова зъл, кой би могъл да изпитва такава омраза, че да отнеме живота на една стара дама, която не е обидила никого?

Нощем мъртвите шепнеха едно име. Те знаеха и искаха Емели да чуе какво имат да й кажат. Но Емели не искаше да разбира, не искаше да слуша. Дагмар просто й липсваше безкрайно много. Щеше да чувства известна сигурност и топлина, ако знаеше, че Дагмар все още е във Фелбака, дори и да не можеше да се срещне с нея, тъй като Карл и Юлиан не й разрешаваха да ходи с тях за провизии. Но Дагмар вече я нямаше и Емели и Густав отново бяха сами.

Ала това не беше напълно вярно. Когато се върна на острова, прегърнала Густав, те стояха на скалите и я чакаха. Приветстваха завръщането й. А напоследък ги виждаше, без да се напряга. Густав беше станал на годинка и половина и макар в началото да не бе сигурна, Емели вече разбираше, че и той ги вижда. Усмихваше се широко и махаше с ръчички. Присъствието им го радваше, а щастието му беше единственото важно нещо в света на Емели.

Животът на острова беше еднообразен. Всеки ден приличаше на предишния, но въпреки това тя бе по-доволна от всякога. Свещеникът ги бе навестил още веднъж. На Емели й се стори, че се е притеснявал и е поискал да види как са нещата. Но нямаше причина за тревога. Изолацията, която преди караше кожата й да настръхва, вече не я мъчеше. Имаше компанията, от която се нуждаеше. Животът й имаше смисъл. Кой би посмял да иска нещо повече? Свещеникът се бе прибрал успокоен. Беше видял спокойствието в очите й, както и многократно прелистваната Библия, която стоеше разтворена на масата. Докато седяха в кухнята, свещеникът погали Густав по бузата, даде му скришно карамелена сладка и му каза, че е добро момче, което накара Емели да засияе от гордост.

Карл, от своя страна, игнорираше момчето напълно. Сякаш синът им не съществуваше. Съпругът й се беше изнесъл от спалнята за постоянно и вече нощуваше в стаята на долния етаж. Юлиан трябваше да спи на кухненския диван. Карл твърдеше, че детето плачело твърде много, но Емели подозираше, че той просто си търси извинение, за да не дели с нея брачното ложе. Това въобще не я интересуваше. Спеше до Густав, който я прегръщаше около врата с малката си закръглена ръчичка и докосваше бузата й с уста. Това бе всичко, от което Емели имаше нужда. Това и Бог.

Прекараха приятна вечер при Йоран. През по-голямата част от живота си Ерика и Ана не бяха знаели, че имат брат, но после бързо се сближиха с него. Патрик и Дан също много харесваха шурея си. Снощи майка му Мерта, която го беше осиновила, също вечеря с тях. Тя беше прекрасна възрастна дама, която веднага бе станала част от разширеното семейство.

– Готови ли сте? – попита Улф, когато всички се събраха на паркинга пред полицейското управление.

Без да чака отговор, той представи колегата си Хавиер. Мъжът беше дори по-едър от Улф, ако това изобщо бе възможно, и в значително по-добра форма. Очевидно не беше от разговорливите и просто се здрависа мълчаливо с Патрик и Йоста.

– Ще карате ли след нас?

Улф се напъха зад волана на един цивилен полицейски автомобил.

– Да, стига да не карате твърде бързо. Не се ориентирам много добре тук – каза Патрик и двамата с Йоста тръгнаха към колата си.

– Ще карам като инструктор по шофиране – викна Улф и се засмя.

Първоначално се движеха през града, но постепенно започнаха да навлизат в по-рядко населени райони. След още двайсетина минути постройките изчезнаха почти напълно.

– Вече сме направо сред природата – каза Йоста, оглеждайки се наоколо. – Да не живеят в гората?

– Не е толкова странно, че живеят усамотено. Явно не искат евентуалните съседи да видят какви ги вършат.

– Така си е.

Колата отпред забави и Улф зави в двора на голяма къща. Няколко кучета се приближиха до автомобилите и залаяха бясно.

– По дяволите, не обичам кучета.

Йоста, който гледаше през прозореца, се стресна, когато един грамаден ротвайлер излая точно пред вратата му.

– Сигурно само лаят, но не хапят – каза Патрик и изключи двигателя.

– Ти така си мислиш... – отвърна Йоста, който изглежда не възнамеряваше да отвори вратата.

– О, хайде де.

Патрик излезе от колата, но замръзна, щом три кучета го обградиха и започнаха да лаят срещу него с оголени зъби.

– Прибери кучетата – извика Улф.

След около минута от входната врата се появи мъж.

– Защо да го правя? Те си вършат работата. Държат неканените гости надалеч.

Мъжът скръсти ръце на гърдите си с развеселена усмивка.

– Стига, Стефан. Само искаме да поговорим. Извикай проклетите кучета.

Стефан се засмя и вдигна ръка към лицето си. Пъхна палеца и показалеца в устата си и изсвири. Кучетата моментално спряха да лаят. Изтичаха при господаря си и легнаха в краката му.

– Сега доволен ли си?

Патрик не можеше да не забележи, че водачът на IE изглежда много добре. Ако не беше студенината в очите му, би могъл да мине за красавец. Дрехите му подсилваха впечатлението: скъсани дънки, мръсна тениска и черен кожен елек. На краката си носеше дървени обувки.

Около тях започнаха да се събират хора. Всички имаха същия зорък и заплашителен поглед.

– Какво искате? Това е частна собственост – каза Стефан, който като че наблюдаваше и най-малкото им движение.

– Само искаме да си поприказваме – повтори Улф и вдигна успокоително ръце. – Не искаме разправии. Просто да седнем и да поговорим.

Настана дълго мълчание. Стефан размишляваше и всички стояха неподвижно на двора.

– Окей, влизайте – каза той накрая и вдигна рамене, сякаш му беше все едно.

После се обърна и тръгна към къщата. Улф, Хавиер и Йоста го последваха. С разтуптяно сърце Патрик тръгна след тях.

– Сядайте.

Стефан посочи няколко фотьойла, подредени около мръсна стъклена маса. Самият той седна на скъпарски кожен диван и опъна ръце върху облегалката. Масата беше покрита с бутилки бира, кутии от пица и фасове, като някои бяха в пепелници, други лежаха направо на стъклото.

– Нямах време да разтребя – ухили се Стефан, но бързо стана сериозен. – Какво искате?

Улф погледна Патрик, който прочисти гърло. Чувстваше се, меко казано, некомфортно, седнал насред щабквартирата на рокерска банда. Но вече нямаше връщане назад.

– Ние сме от полицейското управление в Танумсхеде.

За свое раздразнение Патрик чу как гласът му трепери. Не много, но достатъчно, за да се появи в очите на Стефан весело пламъче.

– Имаме няколко въпроса във връзка с нападение, извършено през февруари. На улица „Ерик Далбергсгатан“. Бил е нападнат мъж на име Матс Сверин.

Патрик направи пауза и Стефан демонстративно го погледна с въпросително изражение.

– И?

– Има свидетелски показания, които сочат, че е бил нападнат от няколко мъже с вашата емблема на гърба.

Стефан се изсмя подигравателно и погледна хората си, които стояха нащрек в другия край на стаята. Те се включиха в смеха.

– Аха, а какво казва самият пич? Как се казваше... Макс?

– Матс – каза Патрик сдържано.

Очевидно пред тях се разиграваше шоу, но засега не знаеше достатъчно, за да може да пробие самоуверената фасада на Стефан Юнгберг.

– Моля за извинение. Какво казва Матс? Нас ли е посочил?

Стефан разпери ръцете си още повече. Изглеждаше, сякаш заема целия диван. Едно от кучетата се приближи и легна в краката му.

– Не – каза Патрик неохотно. – Не е.

– Така, значи.

Стефан отново се засмя.

– Малко е странно, че не питаш кой е човекът, за когото говорим – каза Улф и примами кучето при себе си.

Йоста го погледна все едно е откачил, но кучето се изправи, дотътри се до Улф и го остави да го погали зад ухото.

– Лолита още не е намразила вонята на ченгетата – каза Стефан. – Но ще се научи. А що се отнася до онзи Матс, не мога да знам какво се случва с всеки човек. Аз съм бизнесмен и общувам с много хора.

– Работил е за организация на име „Фристад“. Звучи ли ти познато?

Колкото по-дълго стояха там, толкова по-силна ненавист към мъжа изпитваше Патрик. А тази игра го изнервяше. Беше сигурен, че човекът срещу него знае за кого говорят, и Стефан най-вероятно беше наясно с това. Патрик би предпочел Улф да го извика в управлението, за да може свидетелят от „Ерик Далбергсгатан“ да го идентифицира. Не бяха установили дали Стефан е участвал в побоя над Матс Сверин, но Патрик беше сигурен, че е така. Като се има предвид колко личен беше случаят, Стефан едва ли бе оставил задачата на горилите си.

– „Фристад“? Не, не съм ги чувал.

– Колко странно. Те са чували за теб. И то доста.

Патрик усещаше как кипи отвътре.

– Аха – каза Стефан с неразбиращо изражение.

– Как е Маделейн? – попита Улф.

Лолита се беше излегнала по гръб, така че той я почеса по корема.

– Ами знаеш ги кучките. В момента имаме малко спречкване, но нищо сериозно.

– Спречкване? – повтори Патрик навъсено и Улф му хвърли предупредителен поглед.

– Тя вкъщи ли е? – попита той.

Хавиер мълчеше през цялото време. Той излъчваше сурова сила и Патрик разбираше защо Улф е избрал да вземе тъкмо него.

– Точно сега не – отговори Стефан. – Но сигурно ще се разочарова, че е изпуснала посещението ви. Кучките обичат гости.

Изглеждаше съвършено спокоен и Патрик трябваше да се овладее, за да не стовари юмрук върху ухилената му физиономия.

Стефан се изправи. Лолита скочи незабавно и се върна при господаря си. Притисна се в краката му, сякаш за да помоли за прошка, че се е отдалечила. Стефан се наведе и я погали.

– Ако това е всичко, имам и друга работа.

Патрик чувстваше, че трябва да зададе още хиляда въпроса. За кокаина, Маделейн, „Фристад“ и убийството. Но Улф отново го погледна и кимна към вратата. Патрик преглътна думите, които бяха на езика му. Трябваше да оставят това за следващия път.

– Надявам се, че пичът е добре. Онзи, който е бил нападнат. Понякога тия неща могат да свършат зле.

Стефан застана на вратата и зачака да си тръгнат. Патрик впери поглед в него.

– Той е мъртъв. Застрелян – каза той, а лицето му беше толкова близо до това на Стефан, че можеше да усети дъха му на бира и цигари.

– Застрелян?

Усмивката бе изчезнала и за част от секундата на Патрик му се стори, че вижда искрено учудване в очите на Стефан.

– Къщата още ли беше цяла, когато се прибра снощи?

Конрад погледна Петра през малките си, кръгли очила.

– Да – каза тя, но като че ли не чу какво точно я питат.

Беше изцяло съсредоточена в нещо на монитора. След малко избута стола си назад и се обърна към Конрад.

– Намерих нещо в регистъра. Съпругата на Вестер притежава имот в Бохуслен, в архипелага до... – тя се наведе напред и се зачете. – ...Фелбака.

– Хубаво място. Бил съм там на почивка няколко лета.

Петра погледна изненадано Конрад. По някаква причина никога не си бе представяла, че той прави нещо по време на отпуските си. Трябваше да прехапе език, за да не го попита с кого е ходил на почивка. Вместо това попита:

– Къде се намира? Изглежда, че Ани Вестер притежава целия остров. Грошер.

– Между Удевала и Стрьомстад – отвърна Конрад.

В момента преглеждаше обажданията на Фредрик Вестер. Входящи и изходящи. Беше досадна работа, но трябваше да се свърши, а телефонните разговори често бяха златна мина за полицейските разследвания. Въпреки това се съмняваше, че сега ще открият нещо. Тези типове бяха твърде обиграни, за да оставят следи след себе си. Вероятно използваха предплатени карти, които изхвърляха веднага, щом приключат с някоя незаконна сделка. Но все пак никога не се знае, а търпението беше най-отявленото качество на Конрад. Ако имаше нещо важно в наглед безкрайния списък с разговори, той щеше да го намери.

– Още не съм успяла да открия мобилния й номер, така че може би ще е по-лесно да се свържа с полицията там. Ако има такава. Районът не е особено централен. Може би най-близкото управление е в Гьотеборг?

– Танумсхеде – каза Конрад, продължавайки да сравнява телефонните номера с тези в полицейския регистър. – Управлението в Танумсхеде отговаря за района.

– Танумсхеде? Защо ми звучи познато?

– Вечерните вестници раздухаха някакво убийство там миналата седмица.

Конрад свали очилата си и разтърка нос с палеца и показалеца си. Очите винаги го заболяваха, щом се загледаше по-продължително в ситно изписаните списъци.

– А, да. Вярно, че не само в големия град се случват такива ужаси.

– Да, всъщност извън Стокхолм има цял свят. Разбирам, че може да ти звучи странно, но наистина е така – каза Конрад.

Знаеше, че Петра е родена и израснала в центъра на Стокхолм и рядко е пътувала пӝ на север от Упсала или пӝ на юг от Сьодертеле.

– Ами ти? Откъде си тогава? – попита Петра саркастично.

Осъзнаваше колко е странно да задава този въпрос на човек, с когото е работила петнайсет години. Но просто не беше ставало дума за това.

– Гнушьо – отговори Конрад, без да отделя поглед от списъците си.

Петра го зяпна.

– В Смоланд? Ама ти нямаш никакъв диалект.

Конрад вдигна рамене и Петра отвори уста, за да продължи да го разпитва, но се спря. Беше разбрала откъде е Конрад, както и къде ходи на почивка, а тази информация беше предостатъчна за един ден.

– Гнушьо – повтори тя озадачено, след което вдигна слушалката. – Ще се обадя на колегите в Танумсхеде.

Конрад кимна. Беше потънал дълбоко в света на цифрите.

– Изглеждаш изморен, скъпи.

Ерика целуна Патрик по устата. Беше хванала по едно бебе във всяка ръка и целуна и тях по главичките.

– Да, малко съм отпаднал, но ти как си? – попита той с гузно изражение.

– Всъщност съвсем добре.

Самата тя се изненада колко искрено прозвуча, но си беше така. Всичко бе минало добре. Мая беше на детска градина, а близнаците тъкмо се бяха нахранили и сега изглеждаха сити и щастливи.

– Струваше ли си дългото пътуване? Как изкарахте при Йоран и Мерта? – попита тя, докато оставяше близнаците върху едно одеяло. – Има кафе.

– Благодаря, няма да откажа – каза Патрик и тръгна след нея към кухнята. – Мога да остана само за малко, после трябва да тръгвам към управлението.

– Седни за няколко минути да си починеш – каза Ерика и кажи-речи го бутна върху един от кухненските столове.

Остави пред него чаша кафе и той с благодарност отпи голяма глътка.

– Виж, изпекох и кифли.

Ерика сложи голям поднос с все още топли кифли на масата.

– Ти да видиш. От теб все пак може и да излезе домакиня – каза Патрик, но след мрачен поглед от страна на съпругата си осъзна, че шегата му не е оценена.

– Сега разказвай – каза тя и се присъедини към него на масата.

Патрик предаде по-общо събитията, които се бяха разиграли в Гьотеборг. В гласа му се долавяше известно отчаяние.

– А Йоран и Мерта са добре. Смятат да ни дойдат на гости някои уикенд, ако смогнем.

Ерика грейна.

– Би било чудесно! Ще се обадя на Йоран следобед и ще уточним датата – каза тя, но после придоби сериозен вид. – Сетих се нещо. Никой не е казал на Ани какво се е случило с Гунар, нали?

Патрик я погледна и осъзна, че тя има право.

– Не, не мисля. Освен ако не се е чула със Сигне.

– Сигне още е в болницата. Изглежда, изобщо не е на себе си.

Патрик кимна.

– Ще се обадя на Ани веднага щом ми се удаде възможност.

– Добре.

Ерика се усмихна и се изправи. Премести малко чашата с кафе, след което възседна Патрик. Прокара пръсти през косата му и го целуна нежно по устата.

– Липсваше ми...

– Мм, и ти ми липсваше – каза той и я прегърна през кръста.

От всекидневната се чуваше доволното гукане на близнаците. Патрик видя добре познато пламъче в очите на Ерика.

– Милата ми съпруга има ли желание да дойде с мен на горния етаж за малко?

– Да, благодаря, добри ми господине, ще се радвам.

– Добре тогава, какво чакаме?

Патрик се изправи рязко и Ерика едва не падна от скута му. Той я хвана за ръката и я поведе към стълбите. Но в мига, в който стъпиха на първото стъпало, мобилният му телефон иззвъня. Патрик понечи да продължи нагоре, но Ерика се запъна.

– Скъпи, трябва да вдигнеш. Може да се обаждат от управлението.

– Могат да почакат – каза той. – Повярвай ми, няма да се бавим много.

Той отново я дръпна за ръката, но без успех.

– Не знам дали това е аргумент в твоя полза – усмихна се тя. – А и трябва да вдигнеш, знаеш го.

Патрик въздъхна. Ерика беше права, колкото и да не му се искаше.

– Някой друг път? – каза той и тръгна към антрето, където телефонът звънеше в джоба на якето му.

– С удоволствие – отговори Ерика и направи реверанс.

Патрик вдигна телефона засмян. Наистина обичаше шантавата си съпруга.

Мелберг беше притеснен. Имаше чувството, че целият му живот зависи от решаването на този проблем. Рита беше излязла на разходка с Лео, а момичетата бяха на работа. Самият той се бе измъкнал за малко от управлението и гледаше спорт у дома. Но за пръв път в живота си не можеше да се съсредоточи в телевизора и вместо това закрачи напред-назад, докато мислите хвърчаха из главата му.

Внезапно спря. Можеше да оправи нещата, и още как. Решението беше точно под носа му. Изхвърча през входната врата, надолу по стълбите и право в офиса на първия етаж. Алвар Нилсон седеше зад бюрото си.

– О, Мелберг, здрасти!

– Здрасти.

Мелберг го поздрави с най-широката си усмивка.

– Какво ще кажеш? Ще ми правиш ли компания?

Алвар отвори най-горното чекмедже на бюрото и извади бутилка уиски. Мелберг проведе кратка вътрешна борба, но тя завърши както обикновено.

– Да, какво пък – каза той и седна.

Алвар му подаде чаша.

– Имам малък проблем.

Мелберг завъртя чашата уиски в ръка, наслаждавайки се на гледката, преди да отпие.

– Мога ли да ти помогна с нещо?

– На момичетата им щукна, че искат да се преместят в собствен апартамент.

Алвар изглеждаше развеселен. „Момичетата“ всъщност бяха малко над трийсетгодишни.

– Да, обикновено така става.

Той се облегна назад и сключи ръце на тила си.

– Работата е там, че не искаме да изчезнат някъде твърде далеч.

– Разбирам. Но в момента е трудно да се намерят апартаменти в Танумсхеде.

– Тъкмо затова си мислех, че ще можеш да ми помогнеш.

Мелберг се наведе напред и впери поглед в Алвар.

– Аз? Знаеш какво е положението тук. Всички апартаменти са заети. Не мога да ти предложа дори стая с бокс.

– Имаш тристаен апартамент на етажа под нашия.

Алвар го погледна озадачено.

– Единственият тристаен апартамент на този етаж е... – започна той, но млъкна, след което поклати глава. – За нищо на света. Не, не става. Бенте никога няма да се съгласи.

Алвар източи врат и погледна притеснено към съседната стая, където работеше норвежката му секретарка и любовница.

– Проблемът не е мой. Но може да стане твой – каза Мелберг, снишавайки глас. – Не мисля, че Шещин ще се радва да научи как... си се уредил.

Алвар го зяпна и за секунда Мелберг се разтревожи. Ако не беше преценил нещата правилно, Алвар щеше да го изхвърли от офиса с главата напред. Затаи дъх. Но в следващия миг Алвар се разсмя бурно.

– По дяволите, Мелберг. Куражлия си. Но няма някаква жена да ни развали приятелството. Ще го измислим. Имам някои връзки и мога да уредя нещо друго на Бенте. След месец всичко ще е готово, какво ще кажеш? Но не смятам да плащам за боядисване или други ремонти. Сами ще трябва да се погрижите за това. Разбрахме ли се?

Алвар се протегна към Мелберг, който си отдъхна и стисна здраво ръката му.

– Знаех си, че мога да разчитам на теб – каза той.

Коремът му бълбукаше от щастие. Лео щеше да се премести, но достатъчно близо, че дядо да може да слиза и да го вижда когато си поиска.

– Трябва да отпразнуваме сделката с по още едно питие – каза Алвар и Мелберг вдигна чашата си.

В „Бадис“ кипеше бурна дейност, но Вивиан се чувстваше, сякаш се движи на бавни обороти. Толкова много неща трябваше да бъдат довършени, толкова много неща да бъдат решени. Но най-вече не спираше да мисли за уклончивия отговор на Андерш. Той криеше нещо от нея и това отваряше цяла бездна помежду им, толкова широка и дълбока, че Вивиан едва успяваше да види отсрещната страна.

– Къде ще стоят масите за бюфета?

Една от сервитьорките я гледаше въпросително и тя си наложи да се стегне.

– Там вляво. В дълга редица, за да може да се минава и от двете страни.

Всичко трябваше да бъде перфектно организирано. Масите, храната, помещенията за спа и другите процедури. Стаите трябваше да са подредени, с цветя и кошници плодове за почетните гости. А и сцената трябваше да е готова за групата. Нищо не биваше да се оставя на случайността.

Гласът й започваше да пресипва, докато Вивиан отговаряше на въпроси отляво и отдясно. Пръстенът блестеше на ръката й и тя се пребори с желанието да го свали и да го хвърли в стената. Не биваше да губи контрол точно сега, когато бяха толкова близо до целта и животът им най-накрая щеше да поеме в нова посока.

– Здрасти, с какво мога да помогна?

Андерш изглеждаше ужасно, сякаш не беше мигнал цяла нощ. Косата му беше рошава, а под очите му имаше тъмни кръгове.

– Опитвам да се свържа с теб цяла сутрин. Къде беше?

Обзе я страх. Мислите, които се бяха загнездили в главата й, не й даваха мира. Всъщност не вярваше, че Андерш е способен на нещо такова, но не беше сигурна. Кой би могъл да знае какво се върти в главата на друг човек?

– Бях си изключил мобилния. Имах нужда от сън – каза той, без да я погледне в очите.

– Но...

Тя се спря. Нямаше смисъл. След всичко, което бяха споделили, Андерш беше решил да я държи настрана. Не можеше да му обясни колко много я наранява това.

– Можеш да провериш дали имаме достатъчно напитки – каза тя вместо това. – И чаши. Ще съм ти благодарна, ако се погрижиш за това.

– Разбира се, бих направил всичко за теб. Знаеш го – каза Андерш и за миг пак си беше същия.

После се обърна и тръгна към кухнята.

Не, знаех го, помисли си Вивиан. Сълзите потекоха по бузите й и тя ги избърса с ръкав, след което тръгна към отделението за спа. Не можеше да се пречупи сега. Това можеше да почака. Сега трябваше да се погрижи да има достатъчно масажни масла и ексфолианти с черупки от стриди.

– Обадиха се от отдела за тежки престъпления в Стокхолм. Искат да се свържат с Ани Вестер.

Патрик видя стъписаните изражения на колегите си. Сигурно и той бе изглеждал по абсолютно същия начин, когато вдигна телефона у дома преди по-малко от половин час и Аника му съобщи новината.

– И защо? – попита Йоста.

– Мъжът й е бил убит и те се притеснявали, че Ани и синът й също може да лежат мъртви някъде. Фредрик Вестер очевидно е бил една от едрите риби в търговията с наркотици в Швеция.

– Стига бе – каза Мартин.

– Да, на мен също ми беше трудно да го повярвам. Но от отдел „Наркотици“ от дълго време го държат под око, а онзи ден е бил открит мъртъв, застрелян в леглото си. Явно е лежал така известно време, вероятно две седмици.

– Но как така никой не е разбрал по-рано? – попита Паула.

– Изглежда, семейството се е готвело да пътува за Италия. Имат вила там и са щели да останат цяло лято. Така че всички предположили, че вече са заминали.

– А Ани? – каза Йоста.

– Както казах, колегите първоначално се изплашили, че тя и момчето са заровени в някоя горичка с куршуми в главите. Но след като потвърдих, че са тук на острова, от Стокхолм вече смятат, че Ани вероятно е избягала със сина си от хората, които са убили мъжа й. Възможно е дори да е станала свидетел на убийството, като в такъв случай правилно се укрива. Разбира се, не могат да изключат и варианта тя да е застреляла съпруга си.

– Какво ще правим сега?

Аника изглеждаше шокирана.

– Двама от полицаите, работещи по случая, ще пристигнат тук утре. Искат да говорят с нея възможно най-скоро. Ще ги изчакаме и ще отидем на острова с тях.

– Ами ако Ани и синът й са в опасност? – попита Мартин.

– Засега нищо не им се е случило, а утре ще пристигнат подкрепления. Да се надяваме, че те ще знаят как да се справят със ситуацията.

– Да, най-добре да оставим Стокхолм да се погрижи – съгласи се Паула. – Но само аз ли си мисля, че...

– Че има връзка между убийствата на Фредрик Вестер и Матс Сверин? Да, и на мен ми мина през ума – каза Патрик.

Тъкмо започваше да се чувства уверен, че знае кой е извършителят, но сега ситуацията безспорно се променяше.

– А как мина в Гьотеборг? – попита Мартин, сякаш бе прочел мислите на Патрик.

– И добре, и зле.

Той разказа какво се е случило през двата дни, които с Йоста прекараха в Гьотеборг. Щом приключи, всички в кухнята се бяха смълчали, освен Мелберг, който изсумтя на нещо, което очевидно се разиграваше в главата му. От него се носеше подозрителна миризма на алкохол.

– Преди нямахме никакви следи, а сега имаме цели две. И то не просто възможни, ами доста вероятни – обобщи Паула.

– Да, и затова е изключително важно да не се съсредоточаваме само върху една от тях, а да продължим да работим и по двете. Утре идват полицаите от Стокхолм и тогава ще можем да поговорим с Ани. Очаквам също така Улф от Гьотеборг да се обади и да каже как ще е най-добре да процедираме с IE. Остават и веществените доказателства. Какво става с куршума, още ли няма съвпадение?

Паула поклати глава.

– Може да отнеме време. Експертите преглеждат и лодката, но още не са казали нищо.

– А пликчето кокаин?

– Все още има един неидентифициран отпечатък.

– Мислех си за нещо, свързано с лодката. Трябва да има кого да попитаме за морските течения в архипелага. Откъде може да е доплавала лодката, за какво разстояние става дума, такива неща.

Патрик се огледа и накрая спря погледа си върху Йоста.

– Ще се заема – каза Йоста изморено. – Знам с кого да говоря.

– Добре.

Мартин вдигна ръка.

– Да? – каза Патрик и кимна към него.

– Паула и аз говорихме с Ленарт за документите в чантата на Матс.

– Да, вярно. Открил ли е нещо?

– За съжаление, изглежда, че всичко е наред. Е, всъщност това си е добра новина. Зависи от гледната точка.

Мартин се изчерви.

– Ленарт не е могъл да открие нередности – поясни Паула. – Което не означава, че такива няма, но според документите в чантата на Матс изглежда, че всичко е в реда на нещата.

– Окей. Какво знаете за компютъра?

– Ще отнеме още седмица – каза Паула.

Патрик въздъхна.

– Доста ще почакаме, както изглежда, но трябва да продължим да работим с каквото имаме. Мисля да прегледам всичко, което сме открили до момента, за да получа по-обща представа за случая и да видя дали не сме пропуснали нещо. Йоста, ти се заеми с онова с лодката. Мартин и Паула... – той се замисли. – Разровете се поотделно в дейността на IE и вижте какво ще откриете. Проверете също Фредрик Вестер. Колегите от Гьотеборг и Стокхолм обещаха да ни сътрудничат. Ще ви дам телефоните и електронните им адреси, за да ги помолите за всички материали, които могат да ни дадат. После сами ще решите кой с какво да се захване.

– Окей – каза Паула.

Мартин също кимна в знак на съгласие, след което отново вдигна ръка плахо.

– Какво ще правим с „Фристад“? Ще подадем ли сигнал?

– Не – каза Патрик. – Решихме да не предприемаме действия срещу тях. Както виждате, няма причина да го правим.

Мартин изглеждаше облекчен.

– А как всъщност разбрахте за приятелката на Сверин?

Патрик хвърли бърз поглед към Йоста, който гледаше в пода.

– Старателна полицейска работа. И малко интуиция – каза той и плесна с ръце. – Е, да се захващаме за работа.

18

Фелбака, 1875

Дните се превърнаха в седмици, а месеците в години. Емели се бе приспособила към спокойния ритъм на острова и вече се чувстваше на мястото си. Сякаш живееше в съзвучие с Грошер. Знаеше точно кога ще цъфнат ружите, кога лятната топлина ще премине в есенен хлад, кога ще се появи ледът и кога ще се разпука. Островът беше нейният свят, а Густав беше неговият крал. Той беше щастливо дете и Емели всеки ден се удивяваше на това колко радост намира Густав в ограниченото пространство, което му принадлежеше.

Карл и Юлиан почти не говореха с нея. Живееха всеки за себе си. Даже грубите думи бяха започнали да намаляват. Все едно тя вече не беше човек и те нямаше как да изпитват злоба срещу нея. Гледаха на нея като на някакво невидимо същество. Емели продължаваше да изпълнява всичките си задължения, но с изключение на това, с нищо не привличаше вниманието им. Густав също се беше приспособил към тази странна подредба. Никога не опитваше да доближи Карл или Юлиан. За него те бяха по-малко реални от мъртвите. А Карл никога не наричаше сина им по име. Когато изобщо говореше за него, казваше „момчето“.

Емели знаеше кога точно омразата в очите им премина в безразличие. Случи се, когато Густав тъкмо беше навършил две години. Карл се върна от пътуване до Фелбака, а на лицето му беше изписано трудно за тълкуване изражение. Беше трезвен. Като никога, той и Юлиан не се бяха отбили при Абела, а дори само това бе достатъчно необичайно. Минаха няколко часа, през които Карл не каза нищо, а Емели се опитваше да отгатне какво става. Накрая той сложи едно писмо на масата в кухнята.

– Татко е мъртъв – каза Карл.

И сякаш в този миг някаква тежест падна от гърдите му. Сякаш вече беше свободен. На Емели отново й се прииска Дагмар да й беше разказала за Карл и баща му, но вече беше твърде късно. Нямаше какво да се направи, а Емели бе благодарна, че Карл не закачаше нея и Густав.

С всяка година Емели виждаше все по-ясно, че Бог присъства във всичко на острова. Изпълваше я благодарност, че на двамата с Густав им е отредено да живеят тук, да чувстват Божия дух в движението на водата и да чуват гласа му в свистенето на вятъра. Всеки ден на острова беше подарък, а Густав беше такова прекрасно момче. Знаеше, че високото й мнение за детето, което беше нейно подобие, граничеше с гордост. Но според Библията той също така бе сътворен по образ и подобие Божие, така че се надяваше този грях да й бъде простен. Защото Густав наистина бе толкова красив, със светла, къдрава коса, сини очи и дълги, гъсти мигли, които падаха над бузите му, когато вечер заспиваше до нея. През останалото време говореше непрестанно, както с нея, така и с мъртвите. Понякога Емели подслушваше с усмивка. Густав говореше така мъдро, а те проявяваха огромно търпение към него.

– Може ли да изляза навън, майко?

Той я подръпна за полата и вдигна очи към нея.

– Да, може – каза тя и се наведе, за да го целуне по бузата. – Но внимавай да не се подхлъзнеш и да паднеш във водата.

Густав изтича през вратата и Емели се загледа след него. Всъщност не се притесняваше. Знаеше, че той не е сам. Мъртвите и Бог бдяха над него.

Съботата настъпи с възможно най-хубавото време. Лъчисто слънце, синьо небе и лек бриз. Цяла Фелбака тръпнеше в очакване. Щастливците, получили покана за откриването довечера, бяха прекарали по-голямата част от седмицата, мъчейки се над дрехите и прическите си. Всички важни хора от околностите щяха да са там, а имаше слухове, че ще присъстват дори знаменитости от Гьотеборг.

Но Ерика мислеше за други неща. Сутринта й бе хрумнало нещо. По-добре беше Ани да научи новината за Гунар лично, а не по телефона. А и Ерика, така или иначе, смяташе да я посети и да й разкаже какво е научила за историята на Грошер. Нещо като малка изненада. И тъй като в момента имаше кой да гледа децата, тя реши да се възползва от случая.

– Сигурна ли си, че ще се справиш с тях за толкова дълго? – попита тя.

Кристина изсумтя.

– С тези ангелчета? Никакви проблеми.

Тя държеше Мая в прегръдките си, а близнаците спяха в кошовете си.

– Няма да ме има доста време. Първо ще се видя с Ана, а после отивам до Грошер.

– Ще внимаваш, ако караш лодката сама, нали?

Кристина остави Мая, която се опитваше да се изплъзне от ръцете й. После дъщерята на Ерика се наведе и лепна по една мокра целувка върху челата на малките си братчета, преди да отиде да си играе.

– Спокойно, справям се с лодката отлично – засмя се Ерика. – За разлика от сина ти.

– Да, тук имаш право – каза Кристина, макар все още да изглеждаше притеснена. – Между другото, сигурна ли си, че Ана е събрала достатъчно сили за това?

Ерика се бе запитала същото, когато Ана се обади, каза, че мисли да отиде до гроба, и помоли Ерика да я придружи. Тя се съгласи, осъзнавайки, че сестра й сама трябва да прецени дали е готова.

– Да, така мисля – каза тя, като прозвуча по-уверена, отколкото се чувстваше.

– Струва ми се, че още е рано – каза Кристина и вдигна Ноел, който бе започнал да хленчи. – Но се надявам да си права.

Аз също, помисли си Ерика, вървейки към колата. Така или иначе, беше обещала и не можеше да се отметне сега.

Ана я чакаше пред голямата желязна порта до пожарната. Изглеждаше толкова мъничка. Късата коса й придаваше крехък вид и Ерика едва се въздържа да не я прегърне и залюлее като малко дете.

– Ще можеш ли? – попита тя меко. – Може да го отложим и за друг път, ако искаш?

Ана поклати глава.

– Не, готова съм. И искам. Бях толкова отнесена, че едва си спомням церемонията. Трябва да видя къде е погребан.

– Добре.

Ерика хвана Ана под ръка и двете тръгнаха по чакълена пътека, изравнена с гребло. И да искаха, нямаше как да изберат по-красив ден. С изключение на приглушения шум от близката улица, всичко беше мирно и спокойно. Слънцето огряваше надгробните камъни. Повечето гробове бяха добре поддържани, а до плочите имаше свежи цветя, оставени от близките. Ана внезапно закрачи несигурно и Ерика кимна по посока на гроба.

– Лежи до Йенс – каза тя и посочи красива заоблена плоча от гранит, на която бе гравирано името Йенс Лекберг.

Йенс бе добър приятел на баща им и те си го спомняха ясно от детството си: вечно усмихнат, общителен и забавен мъж с добре закръглено шкембе.

– Колко е хубаво тук – каза Ана.

Гласът й беше беззвучен, но мъката личеше ясно на лицето й. Бяха избрали подобен камък за сина й – естествено оформен речен гранит. Стилът на гравюрата също съответстваше на съседния камък. Пишеше „Малкия“ и годината. Само една година.

Ерика усети как гърлото й се свива, но успя да сдържи сълзите си. Трябваше да бъде силна. Заради Ана. Малката й сестра се олюля леко, загледана в камъка. Той беше единственото, останало й от детето, за което бе копняла толкова много. Тя хвана ръката на Ерика и я стисна силно. Сълзите й потекоха тихо и спокойно. Накрая се обърна към Ерика.

– Какво ще стане сега? Как ще подредим живота си?

Ерика я придърпа към себе си и я прегърна силно.

– Рита и аз имаме едно предложенийце.

Мелберг прегърна Рита през рамото. Паула и Йохана ги погледнаха въпросително.

– Ами, не знаем как точно да ви го кажем.

Рита изглеждаше малко по-несигурна от Мелберг.

– Нали казахте, че искате собствено жилище и... Ами, зависи колко собствено искате да бъде.

– За какво говорите? – попита Паула, обръщайки се към майка си.

– Чудим се дали ще е достатъчно да се преместите един етаж по-долу?

Мелберг ги погледна с очакване.

– Но тук нали няма свободни апартаменти? – учуди се Паула.

– Да, но след един месец ще има. Тристайният апартамент долу ще бъде ваш, веднага щом мастилото по договора изсъхне.

Рита наблюдаваше внимателно момичетата, опитвайки да разгадае какво мислят. Зарадва се безкрайно много, когато Бертил й каза за апартамента, но не беше сигурна от колко разстояние имат нужда момичетата.

– Естествено, няма да слизаме при вас за щяло и нещяло – увери ги тя.

Мелберг я погледна учудено. Разбира се, че щяха да ходят при тях когато си поискат. Но си замълча. Най-важното беше момичетата да приемат предложението.

Паула и Йохана се спогледаха. После и двете се усмихнаха широко и започнаха да говорят една през друга.

– Този апартамент е страхотен. Светъл, с прозорци от две страни. И кухнята е адски свежа. А малката стая, която Бенте ползва за гардероб, може да бъде детска стая...

Те внезапно млъкнаха.

– Къде ще ходи Бенте? – попита Паула. – Не съм чула, че ще се мести.

Мелберг сви рамене.

– Нямам представа. Предполагам, че си е намерил нещо друго. Алвар не спомена нищо, когато говорих с него. Но каза, че ще трябва сами да се заемете с боядисването и разните такива.

– Няма проблеми – каза Йохана. – Ще бъде забавно. Ще се оправим, нали, скъпа?

Очите й светеха и Паула се наведе към нея и я целуна по устата.

– А ние ще можем да продължим да ви помагаме с Лео – намеси се Рита. – Е, стига да искате, разбира се. Не желаем да се натрапваме.

– Ще имаме нужда от много помощ – успокои я Паула. – И смятаме, че е чудесно, че Лео ще е толкова близо до теб и дядо Бертил. Достатъчно е просто апартаментът да е наш.

Паула се обърна към Мелберг, който бе вдигнал Лео в скута си.

– Благодаря, Бертил – каза тя.

За свое собствено учудване, той се почувства леко смутен.

– А, за нищо.

Той зарови лице във врата на Лео, което винаги караше момчето да избухва в смях. После вдигна очи и се огледа. За пореден път Бертил Мелберг почувства дълбока благодарност за новото си семейство.

Вървеше безцелно из сградата. Навсякъде търчаха хора, доизпипващи последните подробности. Андерш знаеше, че трябва да помогне, но мисълта за това, което бе на път да предприеме, го парализираше. Едновременно искаше и не искаше да го стори. Въпросът беше дали е достатъчно смел, за да понесе последствията от действията си. Не беше сигурен, но скоро нямаше да има повече време за размисъл. Трябваше да вземе решение.

– Виждал ли си Вивиан? – попита една жена, минавайки забързано покрай него, и той посочи към помещение по-навътре в сградата. – Благодаря! Довечера ще бъде страхотно.

Всички тичаха и бързаха. Самият той се чувстваше все едно се движи под вода.

– Ето те и теб, скъпият ми бъдещ шурей.

Ерлинг го прегърна през рамо и Андерш трябваше да се овладее, за да не се отдръпне.

– Ще бъде абсолютен фурор. Знаменитостите пристигат към четири, така че ще имат време да се настанят. В шест отваряме вратите и за останалите гости.

– Да, в градчето много се говори за това.

– Няма как да е иначе. Това е най-голямото събитие тук от...

Той се спря, но Андерш се досети какво щеше да каже. Беше чувал да се говори за риалити шоуто и фиаското, което е претърпял Ерлинг.

– А къде е малката ми гургулица?

Ерлинг изтегна врат и се огледа наоколо. Андерш за втори път посочи с ръка и Ерлинг на свой ред се втурна в оказаната посока. Сестра му безспорно се радваше на популярност днес. Той отиде в кухнята, седна в ъгъла и започна да масажира слепоочията си. Усещаше, че се задава сериозно главоболие. Разтърси се в аптечката и изпи един алведон. Скоро, помисли си. Скоро щеше да реши.

Ерика продължаваше да чувства плача като топка в гърдите си, докато изкарваше моторницата от пристанището. Двигателят бе запалил веднага и тя чу добре познатия му шум, който й харесваше. Лодката беше много любима на татко й Торе и макар Ерика и Патрик да не се грижеха за нея чак толкова съвестно, все пак гледаха да я поддържат в добра форма. Дървената палуба беше започнала да се бели на места и догодина щеше да се наложи да я лакират наново. Ако Патрик останеше да се грижи за децата, Ерика би се захванала с това и сама. Като писателка, тя прекарваше повечето си време седнала, така че обичаше от време на време да работи с ръцете си. Пък и беше по-сръчна от Патрик, макар това да не означаваше много.

Погледна надясно към „Бадис“. Надяваше се, че ще могат да посетят откриването за кратко, но още не бяха решили нищо. Патрик изглеждаше изморен сутринта, а и не беше сигурно дали Кристина ще издържи да гледа децата чак до вечерта.

Във всеки случай очакваше с нетърпение да пристигне на Грошер. Атмосферата я заплени още когато отиде там с Патрик, а след като се зачете в историята на острова, се почувства още по-очарована. Беше разгледала множество снимки от архипелага и без съмнение фарът на Грошер беше един от най-красивите. Нищо чудно, че на Ани й харесваше там, макар че самата Ерика вероятно щеше да полудее, ако прекара няколко дни, без да общува с други хора. Замисли се за сина на Ани. Надяваше се, че вече е по-добре. Вероятно бе така, защото Ани не се беше обаждала да моли за помощ.

След малко Грошер се появи на хоризонта. Ани не прозвуча много ентусиазирано, когато се чуха по телефона, но след известно убеждаване се съгласи на посещението. Ерика бе сигурна, че на бившата й съученичка ще й е приятно да научи повече за историята на острова.

– Можеш ли да акостираш сама? – викна Ани от брега.

– Няма проблеми. Стига да не се притесняваш за кея.

Ерика се усмихна, за да покаже, че се шегува, след което елегантно приближи лодката. Изключи двигателя и хвърли въжето, което Ани внимателно завърза.

– Здрасти – каза Ерика, след като слезе от моторницата.

– Здрасти.

Ани се усмихна плахо, но не я погледна в очите.

– Как е Сам? – попита Ерика, поглеждайки към къщата.

– По-добре – отвърна Ани.

Беше отслабнала в сравнение с последния път, когато Ерика я видя. Костите на раменете й си личаха през тениската.

– Домашно изпечени кифли – каза Ерика и извади една торбичка. – Всъщност трябваха ли ти някакви продукти?

Ядоса се на себе си, че не се бе сетила да я пита по телефона. На Ани сигурно й беше неудобно да я моли втори път. Все пак не се познаваха толкова добре.

– Не, няма страшно. Последния път ни донесохте достатъчно, а и винаги мога да помоля Гунар и Сигне. Макар че не знам в състояние ли са, разбира се...

Ерика преглътна. Нямаше сили да й съобщи още сега. Първо трябваше да седнат.

– Мислех да седнем под навеса. Денят е толкова хубав.

– Да, времето е като за навън.

Ерика тръгна след Ани към навеса, където на една очукана маса бяха сервирани чаши за кафе. От двете страни на масата имаше дървени пейки, а по стените висяха рибарски принадлежности. Ерика забеляза красивите стъклени топчета в синьо и зелено, някога използвани като плувки. Ани наля кафе от термос в чашите.

– Как успяваш да живееш толкова изолирано? – попита Ерика.

– Свиква се – каза Ани спокойно, загледана към морето. – А и не съм съвсем сама.

Ерика се сепна и я погледна въпросително.

– Нали Сам е тук – добави Ани.

Вътрешно Ерика се засмя на самата себе си. Толкова се беше вживяла в историите за Грошер, че започваше да им вярва.

– Значи, в името Призрачния остров няма нищо вярно?

– Никой не вярва на старите истории за духове – каза Ани и отново се обърна към водата.

– Но все пак придават на мястото известна привлекателност.

Ерика беше събрала в една папка всичко, което откри за Грошер. Сега я извади от чантата си и я подаде на Ани.

– Островът може и да е малък, но историята му е доста пъстра. А на моменти и драматична.

– Да, чувала съм някои неща. Мама и татко знаеха повече, но за съжаление, не слушах много внимателно разказите им.

Ани отвори папката. Лекият бриз разлисти страниците.

– Подредила съм всичко в хронологичен ред – каза Ерика и посочи.

После замълча, докато Ани прелистваше бавно.

– О, колко статии си открила – каза Ани, а бузите й придобиха малко цвят.

– Беше ми приятно да ги изровя. Имах нужда да свърша нещо различно от смяна на пелени и хранене на пищящи бебета – каза Ерика и посочи страницата, на която бе отгърнала Ани. – Това е най-мистериозният епизод от историята на Грошер. Цяло семейство изчезнало безследно от острова. Никой не знае какво се е случило или къде са отишли. Къщата изглеждала, сякаш просто са станали и са си тръгнали, оставяйки всичко както си е.

Осъзна, че звучи доста разпалено, но намираше тези истории за вълнуващи. Мистериите винаги разпалваха въображението й, особено тези, които се основаваха на реални събития.

– Виж какво пише тук – каза тя малко по-спокойно. – Пазачът на фара Карл Якобсон, съпругата му Емели, синът им Густав и помощникът Юлиан Сунтаг живели на острова в продължение на няколко години. А после като че се изпарили. Не са намерени тела, нито други следи. Нямало и причина да се смята, че са изчезнали по собствена воля. Нищо. Не е ли любопитно?

Ани гледаше статията със странно изражение на лицето.

– Да – каза тя. – Много.

– Не си ли ги виждала да витаят наоколо? – попита Ерика на шега, но Ани не реагира, а продължи да се взира в листа. – Чудя се какво ли може да е станало? Възможно ли е някой да е пристигнал с лодка, да е убил цялото семейство и да се е отървал от телата? Тяхната собствена лодка си стояла на кея.

Ани смотолеви нещо на себе си, галейки хартията с пръст. Ерика чу нещо за светлокосо момче, но не можа да разбере нищо повече. Погледна към къщата.

– Няма ли да се зачуди къде си, ако се събуди?

– Сам заспа точно преди да дойдеш. Винаги спи дълго – каза Ани отнесено.

Настана кратко мълчание и Ерика изведнъж се сети за другата си задача. Пое си дълбоко дъх, след което каза:

– Ани, трябва да ти съобщя нещо.

Ани вдигна поглед.

– За Мате ли? Знаят ли кой го е...?

– Все още не, макар че има заподозрени. Но е свързано с Мате, да.

– Какво има? Кажи – настоя Ани, без да отмести ръката си от статията.

Ерика отново си пое дъх и й съобщи за Гунар. Лицето на Ани се изкриви.

– Не, това не може да е вярно. Но как? – попита Ани задъхано.

С натежало сърце, Ерика й разказа за момчетата, които намерили кокаина, както и за отпечатъците на Мате и за случилото се след пресконференцията.

Ани клатеше силно глава.

– Не, не, не. Не може да е вярно, не може.

Тя извърна поглед.

– Всички казват така, а знам, че Патрик също е скептично настроен. Но всичко сочи натам и това може да обясни защо е бил убит.

– Не – заяви Ани. – Мате мразеше наркотици, мразеше всичко свързано с тях.

Тя прехапа устни.

– Бедната Сигне...

– Да, тежко е да загубиш сина си и съпруга си в рамките на две седмици – каза Ерика тихо.

– Как е тя?

Ани погледна Ерика и очите й бяха изпълнени с тъга и съчувствие.

– Не съм сигурна. Знам само, че е в болница и не е добре.

– Бедната Сигне – повтори Ани. – Толкова съдби. Толкова трагедии.

Тя отново се загледа в статията.

– Да.

Ерика не знаеше какво повече да каже.

– Дали може да се кача във фара? – попита накрая.

Ани се стресна, сякаш досега беше потънала дълбоко в мислите си.

– Да... разбира се. Само да взема ключа – каза тя и тръгна към къщата.

Ерика стана и се отправи към фара. Щом стигна до него, спря, вдигна глава и погледна нагоре. Бялата боя блестеше на слънцето. Няколко чайки кръжаха високо горе и крещяха.

– Ето го.

Ани се зададе леко задъхана. Държеше в ръка голям ръждив ключ. Успя да отключи с известно усилие, след което отвори тежката врата. Пантите скърцаха и протестираха. Ерика влезе вътре и се заизкачва по тясната извита стълба, следвана от Ани. Задъха се още по средата, но щом стигна горе, видя, че си е заслужавало. Гледката беше великолепна.

– Еха – възкликна тя.

Ани кимна гордо.

– Да, фантастично е.

– Представи си само, прекарвали са часове в това тясно помещение – каза Ерика, оглеждайки се наоколо.

Ани застана до нея, толкова близо, че рамената им почти се докосваха.

– Самотна работа. Сякаш се намираш на края на света – каза тя, отнесена в мислите си.

Ерика подуши въздуха. Усещаше странна миризма, чужда, но все пак добре позната. Знаеше, че е попадала и друг път на нея, но не можеше да се сети къде. Ани беше направила крачка напред, за да погледне през прозореца към необятното море. Ерика застана зад нея.

– Да, човек може да полудее и от по-малко.

Мозъкът й се опитваше трескаво да идентифицира миризмата. Изведнъж й просветна откъде й е позната. Мислите й продължиха да хвърчат и постепенно парченцата от пъзела започнаха да се подреждат.

– Ще ме изчакаш ли, докато сляза до лодката да си взема фотоапарата? Много бих искала да направя няколко снимки.

– Добре – каза Ани неохотно и седна на малкото легло.

– Супер!

Ерика се забърза надолу по стълбите, след което се спусна по малкия хълм, на който се намираше фарът. Но вместо да се запъти към лодката, тръгна, подтичвайки, към къщата. Опита да си втълпи, че това е просто още една от нелепите й идеи. Но все пак трябваше да знае. Спря пред вратата, погледна през рамо към фара и натисна дръжката.

Вчера Маделейн ги чу от горния етаж. Не знаеше, че са полицаи, преди Стефан да се качи и да й каже. В паузите между ударите.

Тя довлачи насиненото си тяло до прозореца. Надигна се с мъка и погледна навън. Стаята беше със скосен таван и единствено малкото прозорче пропускаше някаква светлина. Отвън се виждаха само земеделски земи и гора.

Не си бяха направили труда да й завържат очите и Маделейн знаеше, че се намира във фермата. Едно време бяха живели тук. Тогава стаята, в която се намираше, беше детска. Сега единственото, което напомняше за присъствието на децата, бе забравена пластмасова количка, захвърлена в единия ъгъл.

Маделейн допря ръка до стената и усети релефа на тапета с дланта си. Тук бе стояло креватчето на Вилда. Леглото на Кевин пък беше до дългата стена. Струваше й се, че оттогава е минала цяла вечност. Едва си спомняше, че въобще е живяла тук. Живот, изпълнен със страх, но все пак живот с децата.

Чудеше се къде ли са те, къде ги е пратил Стефан. Вероятно при някое от семействата, които не живееха във фермата. Някоя от другите жени се грижеше за децата й. Липсваха й толкова много, че чувството беше почти по-лошо от физическата болка. Виждаше ги пред себе си: Вилда, която се спуска по пързалката в градинката в Копенхаген, и Кевин, който гордо гледа смелата си сестричка, а перчемът постоянно му влиза в очите. Питаше се дали някога ще ги види отново.

Плачейки, Маделейн се свлече на пода и остана да лежи свита в ембрионална поза. Чувстваше цялото си тяло като огромна синина. Стефан не бе щадил силите си. Беше сгрешила, и то ужасно, като си мислеше, че ще е по-безопасно да се върнат, че ще могат да помолят за прошка. Разбра това в мига, в който го видя в кухнята при родителите си. За нея нямаше прошка и беше глупачка, задето бе мислила другояче.

Бедните й родители. Знаеше колко са притеснени, как обсъждат дали да се свържат с полицията, или не. Татко би искал да го направи. Сигурно твърди, че това е единственото решение. Но мама, изплашена до смърт, би възразила, че това би било краят и така биха изгубили всякаква надежда. Татко имаше право, но както винаги щеше да остави мама да надделее. Така че никой нямаше да дойде да я спаси.

Маделейн се преви още повече, опитвайки се да свие тялото си на малка топка. Но всяко движение й причиняваше болка, затова отново отпусна мускулите си. Чу в ключалката да се пъха ключ. Остана да лежи напълно неподвижна. Не искаше да го допуска до себе си, но една ръка я хвана под мишницата и я вдигна на крака.

– Ставай, мръсна курво.

Имаше чувството, че ръката й ще се откачи, сякаш нещо се бе счупило в рамото й.

– Къде се децата? – попита тя умолително. – Не мога ли да ги видя?

Стефан я изгледа презрително.

– Ще ти се, нали? За да можеш отново да ги вземеш и да избягаш. Никой, разбираш ли, никой не може да вземе собствените ми деца.

Той я задърпа към вратата, а после и надолу по стълбите.

– Извинявай. Прости ми – хлипаше тя.

Лицето й бе омазано с кръв, мръсотия и сълзи.

На долния етаж се бяха събрали хората на Стефан. Най-вътрешният кръг. Познаваше ги всичките: Роджър, Пол, Лилен, Стевен и Йоар. Сега стояха и я гледаха, докато Стефан я влачеше през стаята. Трудно й беше да фокусира. Едното й око бе толкова подуто, че почти се затваряше, а в другото се стичаше кръв от рана на челото. Но въпреки това виждаше много добре какво се случва. Виждаше го в лицата на мъжете. Някои бяха хладни, в други се четеше съчувствие. Йоар, който винаги се бе държал най-мило с нея, изведнъж заби поглед в пода. Тогава Маделейн разбра. Помисли си да се бори, да се измъкне и да избяга. Но къде щеше да отиде? Нямаше никакъв шанс, само щеше да удължи страданието.

Вместо това тръгна, препъвайки се, след Стефан, който продължаваше да стиска здраво ръката й. Вървяха бързо през полето зад къщата, към гората. В главата й се въртяха образите на Кевин и Вилда. Новородени и лепкави, легнали на гърдите й. После големи и засмени, играещи си на площадката. Не искаше да си спомня времето преди това, когато погледите им ставаха все по-празни и обезсърчени с всеки изминал ден. Сега щяха да се върнат към тази действителност и Маделейн не искаше да мисли за това. Беше се провалила. Трябваше да ги защити, но омекна и стана слаба. Сега щеше да си получи наказанието. Приемаше го на драго сърце, само и само Стефан да пощадеше децата.

Навлязоха в гората. Птиците пееха, а светлината проникваше през короните на дърветата. Спъна се в един корен и за малко да падне, но Стефан я дръпна и двамата продължиха напред. В далечината се виждаше поляна и за миг Маделейн си представи лицето на Мате. Красивото му приятелско лице. Той я обичаше толкова много и също бе получил наказанието си.

Щом стигнаха до полянката, видя дупката в земята. Правоъгълен ров, дълбок може би метър и половина. Лопатата все още стоеше отстрани, забита здраво в пръстта.

– Отиди до ръба – каза Стефан и пусна ръката й.

Маделейн се подчини. Вече нямаше собствена воля. Застана на ръба на дупката, цялата разтреперана. Погледна вътре и видя няколко дебели червея, които пълзяха и се опитваха да проникнат в тъмната, влажна пръст. С последни сили Маделейн се обърна бавно и застана лице в лице със Стефан. Щеше да го принуди поне да я гледа в очите.

– Мисля да те застрелям право между веждите.

Стефан насочи пистолета към нея и Маделейн знаеше, че говори сериозно. Мерникът му беше изключително точен.

Изстрелът отекна между дърветата и във въздуха полетяха изплашени птици. Но скоро отново накацаха по клоните, смесвайки чуруликането си с шумоленето на вятъра.

Беше отвратително скучно да седи и да се рови във всички тези документи: протокола от аутопсията, доклади от разговорите със съседите, бележки, правени по време на разследването. Всичко това образуваше солидна купчина хартия и Патрик обезсърчено си даде сметка, че за три часа е успял да прегледа едва половината.

Аника подаде глава през вратата и Патрик се зарадва на прекъсването.

– Дойдоха хората от Стокхолм. Да ги пратя ли тук, или ще седнете в кухнята?

– В кухнята – каза Патрик и се изправи.

Гърбът му изпука и той си напомни, че трябва от време на време да се протяга. Съвсем скоро се бе върнал на работа и последното, от което имаше нужда, беше лумбаго.

Засече се с колегите от Стокхолм още в коридора и протегна ръка. Жената, висока и руса, стисна ръката му толкова силно, че едва не счупи костите на дланта му. Дребният мъж с очила имаше значително по-меко ръкостискане.

– Петра и Конрад, нали? Мислех да седнем в кухнята. Как пътувахте?

Поприказваха си малко на общи теми, докато се настанят. На Патрик му направи впечатление колко различни един от друг са двамата. Но все пак бяха забележително сработени и той предположи, че са партньори от много години.

– Ще трябва да говорим с Ани Вестер – каза Петра накрая, след като общите приказки изглежда й омръзнаха.

– Да, тя е тук, както ви казах. На острова си. Видях се с нея преди седмица.

– И не е споменала нищо за мъжа си?

Петра го прикова с поглед и Патрик се почувства все едно е на разпит.

– Не, нищо. Посетихме я, за да поговорим за един неин бивш приятел, който беше намерен убит във Фелбака.

– Четохме за този случай – каза Конрад и привика при себе си Ернст, който се беше дотътрил в кухнята. – Това ли е талисманът на управлението?

– Да, може да се каже.

– Любопитно съвпадение – прекъсна ги Петра. – Ние имаме застрелян съпруг, а вие имате застрелян бивш приятел.

– Да, и аз си мислех същото. Но ние имаме вероятен заподозрян за нашето убийство.

Той им разказа накратко какво бяха открили за Стефан Юнгберг и Illegal Eagles. Петра и Конрад ахнаха, когато стигна до частта с кокаина в кошчето за боклук.

– Още една връзка – каза Петра.

– Но не знаем нищо, освен че е държал пликчето в ръце.

Петра махна с ръка.

– Във всеки случай трябва да проучим това. Все пак Фредрик Вестер търгуваше предимно с кокаин, а бизнесът му не се ограничаваше до Стокхолм. И двамата са познавали Ани, така че може да са се свързали чрез нея и да са започнали да работят заедно.

Патрик сбърчи чело.

– Мне, Матс Сверин не е бил от типа хора, които...

– За съжаление, няма такова нещо като типове хора – каза Конрад приятелски. – Виждали сме ги всякакви: бандити от висшата класа, млади майки, дори и свещеник.

– Ох, боже, онзи образ – засмя се Петра и изведнъж придоби не толкова застрашителен вид.

– Да, разбирам – каза Патрик и се почувства като някакво провинциално ченге.

Знаеше, че е новак в този тип престъпления, така че можеше и да бърка. Вероятно беше така. В случая се доверяваше повече на колегите от Стокхолм, отколкото на интуицията си.

– Ще ни кажеш ли с какво разполагате? И ние ще направим същото – каза Петра.

Патрик кимна.

– Абсолютно. Кой ще започне?

– Давай ти.

Конрад взе лист и химикалка в ръце и Ернст се излегна разочарован. Патрик се замисли за няколко секунди, после опита да обобщи по спомен какво бяха открили по време на разследването. Конрад си водеше бележки, а Петра слушаше съсредоточено със скръстени ръце.

– Общо взето, това е всичко – завърши той. – Ваш ред е.

Конрад остави химикалката и разказа за техния случай. Не бяха разполагали с толкова време, но дори на този ранен етап знаеха много за Фредрик Вестер и престъпната организация зад него. Конрад добави, че вече е предал голяма част от информацията вчера по телефона, когато му се обадил полицай на име Мартин Мулин. Патрик знаеше това, но искаше да чуе всичко директно от тях.

– Виждаш, че в това разследване работим рамо до рамо с колегите от отдел „Наркотици“ – каза Конрад и повдигна очилата си.

– Да, добре звучи – промърмори Патрик. В главата му бе започнала да се оформя една идея. – Успяхте ли вече да сравните куршумите с регистъра?

Конрад и Петра поклатиха глава.

– Вчера говорих със СКЛ – каза Конрад. – Тъкмо започват.

– И при нас още няма резултат, но...

Петра и Конрад го погледнаха с любопитство. Очите на Петра изведнъж проблеснаха.

– Но ако им кажем да сравнят куршумите от двата случая...

– С малко късмет и подмазване ще получим резултатите по-бързо – довърши Патрик.

– Харесва ми как мислиш – каза Петра и погледна подканващо към Конрад. – Ще им се обадиш ли? Нали ти имаш човек там. На мен са ми малко сърдити, откакто...

Конрад, изглежда, знаеше какво точно има предвид тя, защото я прекъсна и извади мобилния си телефон.

– Веднага ще им звънна.

– Добре, аз ще донеса информацията, която ти трябва.

Патрик изтича до кабинета си и се върна почти веднага с лист хартия, който остави пред Конрад. Той приказваше приятелски по телефона, но след малко заговори по същество. После замълча, кимна, а на устните му се появи усмивка.

– Страшен си. Длъжник съм ти. Голям длъжник. Благодаря, благодаря – каза Конрад и приключи разговора с доволно изражение. – Говорих с едно от момчетата там, които познавам. Ще отиде до лабораторията още сега и ще направи сравнение. След това ще ми се обади.

– Невероятно – каза Патрик впечатлено.

Петра остана равнодушна. Беше свикнала с малките чудеса на Конрад.

След посещението на гробището Ана се прибра бавно пеша. Ерика бе предложила да я откара, но тя отказа. Фалкелиден беше на един хвърлей камък, а и тя имаше нужда да си събере мислите. У дома я чакаше Дан. Беше го наранила, като пожела да отиде на гроба с Ерика, а не с него. Но в момента не можеше да се съобразява с неговите чувства. Силите й стигаха да мисли единствено за своите.

Щеше завинаги да носи надписа на камъка в сърцето си. Малкия. Може би трябваше да опитат да измислят истинско име. Впоследствие. Но и това не им се стори редно. През цялото време, докато беше в корема й, жив и обичан, го бяха наричали Малкия. И така щеше да си остане. Никога нямаше да порасне и да стане голям, никога нямаше да бъде нещо повече от малкото бебе, което дори не бе могла да подържи в ръце.

След катастрофата беше прекарала твърде дълго време в безсъзнание и накрая бе станало твърде късно. Дан го беше държал, беше прегърнал телцето, увито в одеяло. Бе имал възможност да го докосне и да се сбогува и макар да знаеше, че не е виновен, Ана я болеше, че Дан е преживял това, което тя не е могла. Дълбоко в себе си му се ядосваше и за това, че не ги бе защитил. Нея и Малкия. Знаеше, че това е нелепо и неразумно. Решението да се качи в колата беше нейно и Дан дори не бе присъствал на катастрофата. Не би могъл да направи нищо. Но въпреки това в нея нарастваше гневът, че дори той не бе в състояние да я защити от всичко лошо.

Може би се беше оставила да заживее с чувство за измамна сигурност. След всичко преживяно, след годините с Лукас, си беше втълпила, че лошото е приключило. Че животът с Дан ще бъде като права отсечка, без неочаквани дупки и завои. Нямаше големи планове или възвишени мечти. Просто искаше нормален живот на улица „Фалкелиден“, с вечѐрите по двойки, плащанията по ипотеки, тренировките по футбол на децата и вечните купчини обувки в антрето. Толкова много ли беше?

По някакъв начин бе възприемала Дан като гаранция за този живот. Той излъчваше сигурност и стабилност, беше винаги спокоен и имаше способността да вижда отвъд проблемите. Ана се бе осланяла на него, без самата тя да е стъпила стабилно на земята. Но Дан падна и тя не знаеше как би могла да му прости.

Отвори външната врата и влезе в антрето. Цялото тяло я болеше след разходката и ръцете й натежаха, щом ги вдигна, за да свали шала си. Дан се появи на вратата на кухнята. Не каза нищо, просто я погледна умолително. Но Ана не можа да отвърне на погледа му.

– Отивам да си легна – промърмори тя.

Бавно прибираше багажа. Харесваше му да живее в малкия апартамент. С Вивиан го чувстваха като истински дом, а това не им се случваше често. Бяха живели на толкова много места и всеки път, когато се установяха и си намереха приятели, отново идваше време да се местят. Щом съседите и учителите започнеха да се чудят и да задават въпроси, а лелките от социалните надникнеха отвъд обаянието на Улоф, те си стягаха багажа.

Като възрастни той и Вивиан продължиха по същия начин. Сякаш носеха несигурността в самите себе си. Вечно бягаха, местеха се от място на място, точно както правеха с Улоф.

Въпреки че отдавна бе мъртъв, те продължаваха да живеят в сянката му. Все още се криеха и се опитваха да останат незабелязани. Всичко се повтаряше. Беше различно, но и същото.

Андерш затвори капака на куфара. Решил беше да си понесе последствията. Вътре в себе си вече чувстваше тъга, но човек не може да направи омлет, без да счупи яйцата, както казваше Вивиан. И беше права, но за този омлет щяха да са нужни много яйца, а той не беше сигурен дали може да предвиди какъв ще е резултатът. Но щеше да си признае. Не можеше да започне наново, без да застане зад постъпката си. Трябваха му много безсънни нощи, за да стигне до този извод, но най-накрая бе взел решение.

Огледа апартамента. Чувстваше едновременно облекчение и страх. Искаше се кураж, за да поиска да остане, вместо отново да побегне. Но в същото време това беше най-лесният път. Андерш вдигна куфара от леглото, но след това го остави да стои на пода. Вече нямаше време за размисли. Откриването беше довечера. Смяташе да помогне на Вивиан да превърне празненството в събитието на века. Това бе най-малкото, което можеше да стори за нея.

Времето не мина толкова бавно, колкото се опасяваше Патрик. Докато чакаха, той, Конрад и Петра обсъждаха двата случая и Патрик се развълнува. Макар Паула и Мартин да бяха много компетентни полицаи, той забеляза, че колегите от Стокхолм имат съвсем различна нагласа. Завидя им най-вече за това колко са сработени. Колкото повече си говореха, толкова по-ясно ставаше, че са създадени един за друг. Петра беше разгорещена и постоянно подхвърляше нови идеи и предложения. Конрад пък беше по-внимателен, по-разсъдлив и коментираше трезво изблиците на Петра.

И тримата подскочиха, когато телефонът иззвъня. Конрад вдигна.

– Да?... Окей... Хм... Така ли?

Петра и Патрик го гледаха със зяпнала уста. Нарочно ли беше толкова лаконичен, само за да ги дразни? Накрая Конрад затвори и се облегна назад на стола си. Те продължиха да се взират в него, докато той не отвори уста.

– Съвпадат. Куршумите съвпадат.

В стаята настана гробно мълчание.

– Напълно ли е сигурно? – попита Патрик след малко.

– Абсолютно. Няма съмнение. Едно и също оръжие е било използвано и при двете убийства.

– Триста дяволи – каза Петра с широка усмивка.

– Сега е още по-наложително да говорим с вдовицата на Вестер – каза Конрад. – Между жертвите трябва да е имало някаква връзка. Предполагам, че става дума за кокаин. Като се има предвид какви типове може да са замесени, не бих се чувствал в безопасност на мястото на Ани.

– Ами да тръгваме – предложи Петра и се изправи.

Мислите хвърчаха в главата на Патрик. Беше така потънал в разсъжденията си, че едва чу какво казват колегите. Бледите му съмнения започваха да формират по-ясна картина.

– Първо трябва да проверя някои неща. Бихте ли могли да изчакате два часа, след това тръгваме?

– Да, добре – каза Петра, но нетърпението си пролича в гласа й.

– Чудесно. Чувствайте се като у дома си. Ако искате, може да се разходите из града. А ако огладнеете, препоръчвам странноприемница „Танум“.

Стокхолмчаните кимнаха.

– Може да отидем да хапнем. Само ни упъти – каза Конрад.

Щом им показа накъде да тръгнат, Патрик пое дълбоко въздух и влезе в кабинета си. Важно беше да не действа прибързано. Трябваше да проведе няколко разговора. Започна с Турбьорн. Не знаеше дали изобщо ще се свърже с него, но извади късмет и Турбьорн вдигна, въпреки че беше събота. Патрик му каза набързо за куршумите и го попита дали може да сравни неидентифицирания отпечатък от пликчето кокаин с отпечатъците от външната и вътрешната страна на входната врата на Матс. Освен това го предупреди, че ще му прати още един отпечатък, за да ги сравни с първите два. Турбьорн започна да го разпитва, но Патрик го прекъсна. Щеше да обясни по-късно.

Следващата му задача беше да намери един конкретен доклад. Знаеше, че се намира някъде в купчината, и се зарови сред листовете, за да го открие. След малко го видя и се зачете внимателно в краткия, чудноват текст. После стана и отиде при Мартин.

– Трябва ми помощ за едно нещо – каза той и остави листа на бюрото. – Спомняш ли си още някакви подробности от това посещение?

Мартин го погледна учудено, но после поклати глава.

– Не, за жалост. Но няма да забравя самия свидетел дълго време.

– Можеш ли да отидеш и да му зададеш още няколко въпроса?

– Разбира се.

Мартин изглеждаше така, сякаш ще се пръсне от любопитство.

– Сега – добави Патрик, тъй като Мартин все още не бе понечил да стане от стола.

– Окей, окей. Ще ти звънна, щом науча нещо.

Скочи на крака и тръгна към вратата, но се спря и попита през рамо:

– Ще ми кажеш ли защо...

– Тръгвай, после ще говорим.

Две от нещата бяха свършени. Оставаше още едно. Патрик отиде до морската карта, окачена на стената в коридора. След известна борба с кабарчетата изгуби търпение и дръпна картата, скъсвайки няколко от краищата й. После отиде при Йоста.

– Говори ли с човека, който познава архипелага при Фелбака?

Йоста кимна.

– Да, запознах го с всички подробности и той обеща да помисли. Това не е точна наука, но може и да ни даде някаква следа.

– Звънни му и му дай и тази информация.

Патрик мушна картата под носа на Йоста и му показа какво има предвид. Йоста вдигна вежди.

– Спешно ли е?

– Да, обади му се и му кажи да направи груба преценка. Просто трябва да ми каже дали е възможно. Или вероятно. После веднага ела да ми кажеш.

– Заемам се – каза Йоста и се протегна към телефона.

Патрик се върна в кабинета си и седна зад бюрото. Задъхваше се все едно бе тичал. Сърцето му биеше силно в гърдите, а мислите продължаваха да се въртят из главата му – нови подробности, нови въпросителни. Но усещаше, че е на прав път. Сега оставаше да чака. Загледа се през прозореца, барабанейки с пръсти по бюрото. Стресна го пронизителната мелодия на мобилния му телефон. Вдигна и се заслуша съсредоточено.

– Благодаря, че се обади, Улф. Дръж ме в течение – каза Патрик, преди да затвори.

Сърцето му отново се разтуптя. Този път от гняв. Копелето беше намерило Маделейн. Баща й събрал смелост, обадил се в полицията и съобщил, че бившият мъж на дъщеря му нахлул в дома им и отвел Маделейн и децата. Оттогава не бяха чували нищо от тях. Патрик осъзна, че трябва да са изчезнали още преди с Улф да посетят фермата. Дали са били някъде там, затворени, нуждаещи се от помощ? Стисна юмруци безпомощно. Улф го увери, че ще направят всичко възможно, за да открият Маделейн, но дори той звучеше обезсърчено.

Час по-късно Конрад и Петра влязоха през вратата.

– Готови ли сме да тръгваме? – попита Петра направо.

– Не, първо трябва да обсъдим нещо.

Патрик не беше сигурен как да обясни. Все още много неща бяха неясни и размити.

– Какво?

Петра сви вежди. Беше очевидно, че не иска да пилее повече време.

– Да се съберем в кухнята.

Патрик стана и отиде да каже на другите. След известно колебание почука дори на вратата на Мелберг.

Щом всички се събраха, той представи Петра и Конрад, прочисти гърло и започна бавно да излага теорията си. Не избягваше частите, където все още зееха дупки, напротив, старателно отбеляза и тях. Щом приключи, настана тишина.

– Какъв би бил мотивът? – попита Конрад след малко.

Звучеше едновременно обнадежден и скептичен.

– Не знам. Ще трябва да разберем. Но теорията си остава. Макар все още да има много дупки за запълване.

– Как ще процедираме? – попита Паула.

– Говорих с Турбьорн и му казах, че възможно най-скоро ще му пратим още един отпечатък за сравнение. Ако съвпада с тези от вратата и пликчето, от там нататък ще бъде по-лесно, тъй като ще имаме линк към убийството.

– Убийствата – каза Петра.

Звучеше колебливо, но и донякъде впечатлено.

– Кой идва? – попита Конрад, поглеждайки към другите.

Беше се изправил и като че се канеше да тръгва.

– Достатъчно е да отидем вие двамата и аз – каза Патрик. – Останалите продължавайте да работите по новите следи.

В мига, в който излязоха на слънце, телефонът на Патрик звънна. Щом видя, че се обажда майка му, той си помисли да не вдига, но накрая все пак натисна зелената слушалка. Изслуша нетърпеливо притесненото й словоизлияние. Не можела да се свърже с Ерика, звъняла й няколко пъти на мобилния, но никой не вдигал. Когато му каза къде е отишла Ерика, Патрик изведнъж спря. Без да каже чао, той затвори и се обърна към Петра и Конрад.

– Трябва да тръгваме. Веднага.

Вратата се отвори и Ерика се олюля. Веднага й се доповръща и осъзна, че е била права. Миришеше на труп. Отвратителна, задушлива воня, която човек не можеше да забрави, след като веднъж я е подушил. Ерика влезе вътре и притисна ръкав до носа и устата си, опитвайки се да блокира поне част от миризмата. Но беше невъзможно. Вонята проникваше през ръкава и Ерика имаше чувството, че попива във всяка една от порите й по същия начин, по който се беше просмукала в дрехите на Ани.

Ерика се огледа наоколо с насълзени от парливата смрад очи. Продължи внимателно навътре в малката къща. Всичко беше тихо и спокойно. Чуваше се единствено отдалеченият шум на вълните. През цялото време получаваше пристъпи на гадене, но успя да се пребори с инстинкта да излезе на чист въздух.

От мястото, на което беше застанала, можеше да види целия първи етаж. Наоколо имаше единствено ежедневни вещи. От един от кухненските столове висеше пуловер, а на масата имаше чаша кафе и отворена книга. Нищо не издаваше откъде идва спарената, гнусна миризма, която покриваше всичко като одеяло.

Имаше една затворена врата. Ерика се боеше да я отвори, но вече бе стигнала твърде далеч и знаеше, че е длъжна да го направи. Ръцете й трепереха. Изведнъж почувства краката си като направени от желе. Искаше да се обърне, да избяга през входната врата, да продължи към лодката и да се прибере у дома на безопасно място. У дома, при мекото ухание на бебета. Но въпреки това продължи напред. Видя как собствената й дясна ръка се протяга несигурно и хваща дръжката на вратата. Продължаваше да се колебае дали да отвори. Не смееше да види какво има от другата страна.

Внезапен порив на вятъра я накара да се обърне. Но беше твърде късно и изведнъж всичко почерня.

Почетните гости, пристигащи от Гьотеборг, слязоха с въодушевено бърборене от специално организираните автобуси. Бяха им сервирали шампанско още по време на пътуването към Фелбака и резултатът беше налице. Всички бяха в блестящо настроение.

– Ще мине много добре – каза Андерш.

Стояха на прага в готовност да посрещнат гостите. Андерш прегърна сестра си през рамо. Вивиан се усмихна безрадостно. Това беше началото, но също така и краят. А тя не можеше да живее в настоящето, важно беше бъдещето. Бъдеще, което вече не й се струваше толкова сигурно, колкото преди. Загледа се в профила на брат си, застанал пред отворената порта на „Бадис“. В него имаше нещо различно. Преди той беше като отворена книга за нея, но сега се беше отдръпнал и Вивиан не знаеше как да го достигне.

– Какъв прекрасен ден, любима.

Ерлинг я целуна право по устата. Изглеждаше отпочинал. Вчера му бе дала приспивателното още в седем, така че беше спал без прекъсване повече от тринайсет часа. Сега почти подскачаше напред-назад в белия си костюм и след като я целуна още веднъж, продължи по пътя си.

Гостите вече влизаха в сградата.

– Добре дошли. Надяваме се престоят ви в „Бадис“ да е приятен.

Вивиан се здрависваше, усмихваше се и повтаряше приветствените си думи отново и отново. Приличаше на елф от приказките, облечена с бяла рокля до глезените и сплела гъстата си коса на плитка, както обикновено.

След като почти всички гости влязоха и за миг двамата останаха сами, изражението й стана сериозно. Вивиан се обърна към брат си.

– Споделяме си всичко, нали? – каза тя тихо.

Копнееше до болка брат й да отговори положително и тя да му повярва. Но Андерш извърна поглед.

Вивиан се канеше да го попита отново, но към тях се зададе един от поизостаналите гости и се наложи пак да се усмихне топло. Вътрешно обаче усещаше леден студ.

– Жена ти какво търси там? – попита Петра.

Патрик караше толкова бързо, колкото смееше. Обясни на колегите с какво се занимава Ерика по принцип, както и че в момента прави проучване за Грошер за собствено удоволствие.

– Явно е искала да покаже на Ани какво е открила.

– Няма причина да смятаме, че е в опасност – каза Конрад успокоително от задната седалка.

– Да, знам – отвърна Патрик, но инстинктивно усещаше, че трябва да стигнат до Грошер възможно най-бързо. Беше се обадил да предупреди Петер, който обеща да ги чака с лодката, когато пристигнат.

– Все още се чудя какъв може да е мотивът – каза Конрад.

– Да се надяваме, че скоро ще научим, ако Патрик е прав.

Петра продължаваше да не изглежда напълно убедена.

– Значи казваш, че има свидетел, според когото Матс Сверин се е прибрал заедно с жена в нощта, когато е бил застрелян. Доколко може да се разчита на този свидетел?

Конрад беше пъхнал глава между седалките. Отвън пейзажът профучаваше покрай тях с главоломна скорост, но нито Петра, нито Конрад изглеждаха особено обезпокоени.

Патрик се зачуди колко да им разкаже. В интерес на истината, онзи Грип не беше най-благонадеждният свидетел, към когото да се обърнат във връзка с разследване на убийство. Твърдеше например, че не той, а котката му е видяла жената. Това беше първата мисъл, която изплува в главата на Патрик, когато разбра, че куршумите съвпадат. Според доклада на Мартин, котката стояла на прозореца и изсъскала към колата, а няколко реда по-горе пишеше: „Мерилин не обича жени. Винаги съска по тях“. Мартин не бе видял връзката, Патрик също я беше пропуснал първия път, когато прочете доклада. Но новата информация по случая се оказа достатъчна за Патрик, за да прати Мартин отново да поговори с Грип. Този път Грип бе признал, че една жена е била забелязана да излиза от колата, която спряла пред блока в нощта между петък и събота. След известно колебание добавил, че колата била на Сверин. За съжаление, Грип продължавал да твърди, че котката е видяла всичко това. Патрик реши засега да спести тази подробност.

– Свидетелят е сигурен – каза той, надявайки се, че Конрад ще се задоволи с това.

Най-важното в момента беше бързо да стигнат до Ерика, както и да говорят с Ани. Останалото можеше да почака. Освен това разполагаха с лодката. Според мъжа, с когото бе говорил Йоста, не просто беше възможно, ами и вероятно водата да е отнесла моторницата на Сверин от Грошер до заливчето, където беше заседнала.

В главата на Патрик бе започнал да се оформя възможен сценарии. Матс е отишъл при Ани и по някаква причина тя се е върнала заедно с него до Фелбака с моторницата. После са отишли с кола до апартамента на Матс, където Ани го е застреляла. Той се е чувствал в безопасност с нея и не се е притеснявал да й обърне гръб. После тя е отишла до пристанището и се е качила в лодката на семейство Сверин. Стигнала е до Грошер, оставила я е да отплава и така лодката е стигнала до мястото, където по-късно беше намерена. Кристално ясно. С изключение на факта, че Патрик все още нямаше представа защо Ани би искала да убие Матс, а евентуално и мъжа си. И защо са потеглили от Грошер към Фелбака посред нощ. Това имаше ли връзка с кокаина? Матс бил ли е замесен в аферите на мъжа на Ани? Неидентифицираният отпечатък от пликчето неин ли беше?

Патрик натисна газта още по-здраво. Вече хвърчаха през Фелбака и той намали скоростта, след като за малко не прегази един чичко, който пресичаше улицата до площад „Ингрид Бергман“. Щом стигнаха до пристанището, Патрик паркира пред лодката на Бреговата охрана и изскочи от колата. С облекчение видя, че Петер вече е включил двигателя и ги чака. Конрад и Петра се забързаха след него и се качиха на борда.

– Не се притеснявай – повтори Конрад. – Все още разполагаме само с косвени доказателства, но дори и да си прав, няма причина да смятаме, че съпругата ти е в опасност.

Лодката излезе от пристанището с по-висока скорост от разрешеното. Патрик, хванал се здраво за релинга, погледна към Конрад.

– Не я познаваш. Ерика има склонността да си вре носа навсякъде и дори хората, които не крият нищо, смятат, че задава твърде много въпроси. Малко е своеволна, може да се каже.

– Сякаш говориш за мен – вметна Петра, която гледаше очаровано към архипелага.

– Освен това не си вдига телефона – добави Патрик.

През останалата част от пътя мълчаха. Видяха фара още отдалеч и Патрик усети как стомахът му се свива от притеснение, докато наближаваха острова. Не можеше да спре да мисли за другото име на Грошер и за причината местните да го наричат Призрачния остров.

Петер намали скоростта и спря при кея до дървената моторница на Ерика и Патрик. Не видяха никого на острова. Нито жив, нито умрял.

Всичко щеше да се оправи. Бяха заедно, тя и Сам. А мъртвите бдяха над тях.

Ани си тананикаше във водата, прегърнала Сам. Когато беше малък, тя винаги го приспиваше с тази песен. Сега лежеше отпуснат в прегръдките й. Водата поемаше част от тежестта и тялото му й се струваше толкова леко. Няколко капки плиснаха върху лицето му и тя внимателно ги избърса. Сам не обичаше да си мокри главата. Но веднага щом се оправеше, веднага щом се почувстваше по-добре, Ани щеше да го научи да плува. Вече беше достатъчно голям, за да влиза във водата и да кара колело, а скоро и млечните му зъби щяха да започнат да падат. На мястото на предните му резци щеше да зейне сладка дупка, която да показва, че вече е на път да стане голямо момче.

Фредрик вечно беше нетърпелив и изискваше твърде много от него. Твърдеше, че Ани го глези и иска Сам да си остане малък завинаги. Но грешеше. Ани не искаше нищо друго толкова, колкото да види как Сам пораства. Но той трябваше да се развие със собствената си скорост.

Накрая Фредрик пожела да й отнеме Сам. С арогантен глас твърдеше, че на него ще му е по-добре с друга майка. Споменът нахлу в главата й и тя започна да си тананика по-силно, за да го накара да изчезне. Но отвратителните думи бяха проникнали в душата й и заглушаваха песента. Другата щяла да бъде по-добра, каза Фредрик. Тя щяла да бъде новата майка на Сам, тя щяла да замине с тях за Италия. Ани вече не можела да бъде майка. Трябвало да изчезне.

На лицето му беше изписано такова задоволство, че тя дори за секунда не се усъмни, че говори сериозно. Мразеше го. Гневът започна да нараства дълбоко в нея и скоро облада цялото й тяло. Не можеше да го спре. И Фредрик си бе получил заслуженото. Вече не можеше да ги нарани, помисли си тя, спомняйки си скованото му изражение и кръвта.

Сега двамата със Сам можеха да живеят на спокойствие на острова. Погледна надолу към лицето му. Беше затворил очи. Никой не можеше да й го отнеме. Никой.

Патрик помоли Петер да изчака в лодката и слезе на сушата заедно с Конрад и Петра. На масата под навеса имаше сервирани чаши и чинии и щом минаха оттам, няколкото чайки, които се бяха събрали около купата с кифли, се разлетяха уплашено.

– Сигурно са вътре в къщата – каза Петра, оглеждайки се бдително.

– Хайде.

Патрик нямаше търпение, но Конрад го дръпна леко за ръкава.

– Трябва да внимаваме.

Патрик осъзна, че той има право, и тръгна към къщата с бавни стъпки, макар че му се искаше да се затича. Стигнаха до вратата и почукаха. Никой не отвори, затова Петра се приближи и почука по-силно.

– Ехо? – викна тя.

Отвътре все още не се чуваше нищо. Патрик натисна дръжката и вратата веднага се отвори. Пристъпи напред, но миризмата го удари в носа. За малко да залитне назад, към Конрад и Петра.

– Мамка му – каза той и сложи ръка на носа и устата си.

Трябваше непрестанно да преглъща, за да не повърне.

– Мамка му – повтори Конрад като ехо.

Той като че също се бореше с гаденето. Единствено Петра изглеждаше невъзмутима и Патрик я погледна учудено.

– Слабо обоняние – каза тя.

Той реши да не пита повече и вместо това влезе в къщата. Погледът му веднага попадна върху тялото на пода.

– Ерика?

Патрик се втурна напред и падна на колене. Със сърце в гърлото, той докосна съпругата си и тя се размърда и изстена. Патрик повтори името й няколко пъти и Ерика бавно извърна глава към него. Едва тогава видя раната на слепоочието й. Тя вдигна бавно ръка към челото си и очите й се разшириха, когато забеляза кръвта по пръстите си.

– Патрик? Ани, тя...

Ерика захлипа и Патрик я погали по бузата.

– Как е тя? – попита Петра.

Патрик махна с ръка, за да ги успокои, след което Конрад и Петра тръгнаха нагоре по стълбите, за да видят какво има на горния етаж.

– Изглежда, тук няма никой – каза Петра, когато слязоха обратно долу. – Провери ли там вътре?

Тя сочеше към вратата, до която лежеше Ерика. Патрик поклати глава. Петра внимателно ги заобиколи и отвори.

– По дяволите. Елате.

Петра им махна, но Патрик остана при Ерика и остави Конрад да влезе вътре.

– Какво има? – попита Патрик, гледайки към полуотворената врата, която ограничаваше видимостта му към стаята.

– Миризмата определено идва от тук.

Конрад излезе от стаята, без да сваля ръка от носа и устата си.

– Труп? – попита Патрик и за миг си помисли, че вътре лежи Ани, но после го споходи друга мисъл, която го накара да пребледнее. – Момчето? – прошепна той.

Петра също излезе.

– Не знам. Който и да е, сега не е тук. Но в леглото е същински ужас. И мирише отвратително, даже аз го усещам.

Конрад кимна.

– Вероятно е момчето. Видели сте Ани преди седмица, а предполагам, че трупът е лежал тук по-дълго време.

Ерика се помъчи да седне и Патрик й помогна.

– Трябва да ги намерим – каза той и погледна съпругата си. – Какво се случи?

– Бяхме във фара. Усетих миризмата по дрехите на Ани и се зачудих. Затова се измъкнах и дойдох тук да проверя. Сигурно ме е ударила по главата...

Гласът й изтъня и тя замълча. Патрик погледна нагоре към Конрад и Петра.

– Какво ви казах. Обича да си вре носа.

Той се усмихна, но очите му бяха сериозни.

– Видя ли момчето? – попита Петра, клякайки до тях.

Ерика поклати глава и направи гримаса от болка.

– Не, така и не успях да отворя вратата. Но трябва да ги откриете – каза тя, повтаряйки думите на Патрик. – Аз ще се оправя. Намерете Ани и Сам.

– Да я отнесем до лодката – каза Патрик.

Не обърнаха внимание на протестите на Ерика и с общи усилия я отнесоха до кея, след което внимателно я качиха на палубата при Петер.

– Сигурна ли си, че ще се оправиш?

На Патрик му беше трудно да се откъсне от Ерика, виждайки пребледнялото й лице и раната на слепоочието. Тя махна с ръка.

– Тръгвай, няма страшно, казвам ти.

Патрик я остави неохотно.

– Къде може да са отишли?

– Трябва да са от другата страна на острова – каза Петра.

– Да, лодката им е тук – отбеляза Конрад.

Тръгнаха по скалите. Островът изглеждаше все така пуст. Не се чуваха други звуци освен плискането на вълните и крясъците на чайките.

– Може да са във фара.

Патрик вдигна глава и примижа, за да може да види върха на фара.

– Може би, но мисля първо да претърсим острова – каза Петра, като все пак засенчи очи с ръка, опитвайки да види какво има зад прозорците на върха.

Не забеляза движение.

– Идвате ли? – каза Конрад.

Най-високата точка на острова беше наблизо и докато вървяха натам, тримата се оглеждаха наляво и надясно,. Щом стигнеха горе, щяха да могат да видят почти целия Грошер. Движеха се внимателно, без да бързат. Не знаеха в какво състояние е Ани. Тя имаше пистолет и въпросът беше дали е готова да го използва. Миризмата още лепнеше в ноздрите им. Всички си мислеха едно и също, но никой не го изричаше на глас.

Изкачиха върха на хълма.

Дойдоха с лодка, точно както се опасяваше. Чу гласовете откъм кея, а после и в близост до къщата. Пътят й беше блокиран и тя нямаше как да стигне до лодката и да избяга. Със Сам бяха в капан.

Мислеше, че Ерика е на нейна страна, но когато се натрапи в света им, Ани направи каквото трябваше. Защити Сам, както му бе обещала в мига, в който акушерката го положи в скута й. Обеща му, че никога няма да позволи да го сполети зло. Дълго време беше слаба и не спазваше обещанието си. През онази нощ обаче спаси Сам и вече беше силна.

Ани бавно навлезе по-навътре във водата. Дънките й бяха залепнали за краката и тежаха, дърпаха я надолу. Сам беше толкова сладък. Лежеше съвсем неподвижно в прегръдките й.

Някой вървеше до нея, изпращаше я към дълбокото. Тя погледна настрани. Жената беше вдигнала тежката си пола, но след малко я остави да падне и платът се понесе по водата около нея. Не изпускаше Ани от поглед. Устата й се движеше, но Ани не искаше да слуша. Ако го направеше, вече нямаше да може да защитава Сам. Затвори очи, за да прогони образа, но щом ги отвори, не се сдържа и отново погледна настрани. Сякаш нещо я принуждаваше да го прави.

Жената вече носеше детето си на ръце. Преди миг него го нямаше, Ани беше сигурна. Но сега то също гледаше към нея с големите си, умолителни очи. Освен това говореше със Сам. Ани искаше да запуши ушите на сина си и да изкрещи, за да заглуши гласовете на момчето и жената. Но ръцете й бяха заети да държат Сам, а писъкът заседна в гърлото й. Ризата й започна да се мокри и Ани ахна, когато студената вода стигна до корема й. Жената вървеше плътно до нея. Тя и момчето говореха един през друг. Жената се обръщаше към Ани, а детето към Сам. Против волята си, Ани започна да се вслушва в думите им. Гласовете проникваха в нея, както солената вода проникваше през дрехите й и мокреше кожата й.

Със Сам бяха стигнали края на пътя. Всеки момент хората щяха да ги открият и да довършат започнатото. За кратък миг пред очите й проблесна споменът за кръвта, която опръска стената и оцвети лицето на Фредрик. Ани разтърси глава, за да отпрати ужасната картина. Сън, фантазия или реалност бе това? Вече не знаеше. Спомняше си само студеното чувство на омраза, паника и тревога, толкова силно, че пое контрола над тялото й, оставяйки място само за най-примитивните й реакции.

Щом водата стигна до мишниците й, Ани усети как Сам стана още по-лек за носене. Жената и момчето вече бяха съвсем близо. Гласовете говореха право в ухото й и тя чуваше ясно какво казват. Ани затвори очи и най-накрая се предаде. Бяха прави. Тази мисъл изпълни цялото й същество и накара притеснението да изчезне. Сега, когато чуваше ясно жената и момчето, Ани разбра всичко с лекота. Знаеше, че те им желаят доброто. Спря и остави спокойствието да я облее.

Някъде далеч зад тях като че се чуха други гласове, които я викаха, искаха нещо и опитваха да привлекат вниманието й. Ани не им обърна внимание. Те не бяха толкова реални, колкото гласовете, които продължаваха да шепнат в ушите й.

– Пусни го – каза жената меко.

– Искам да си играя заедно с него – каза момчето.

Ани кимна. Трябваше да го пусне. Именно това бяха искали през цялото време, това се бяха опитвали да й обяснят. Мястото му беше при тях. При другите.

Тя бавно разтвори ръцете си. Остави Сам да изчезне под повърхността, остави морето да го вземе и отнесе. После направи крачка напред. Още една. Гласовете продължаваха да говорят. Както близо до нея, така и в далечината. Но тя отново избра да не слуша. Искаше да последва Сам и да стане една от тях. Какво друго би могла да направи?

Жената я умоляваше, но водата се издигна над ушите на Ани, удави всички звуци и ги замени с шума от кръвта, която се движеше във вените й. Ани продължи, усети как водата обгръща главата й и въздухът излиза от дробовете й.

Но нещо я дръпна нагоре. Жената беше учудващо силна. Изтегли я към повърхността и Ани се разгневи. Защо не й даваха да последва сина си? Опита да се бори, но жената отказа да я пусне и продължи да я дърпа обратно към живота.

Още един чифт ръце хванаха тялото й и започнаха да я теглят нагоре. Главата й се показа над повърхността и дробовете й се напълниха с въздух. Ани изкрещя към небето. Искаше да се върне обратно под водата, но вместо това я завлякоха към брега.

След това жената и момчето изчезнаха. Също като Сам.

Ани усети как я вдигат и отнасят. Предаде се. Най-накрая я бяха открили.

Празненството не спря цяла вечер и продължи през нощта. Хората се нахраниха обилно, виното се лееше, почетните гости и местните жители се смесиха и на дансинга се завързаха нови приятелства. С други думи, събитието протичаше много успешно.

Вивиан отиде при Андерш, който стоеше облегнат на парапета и гледаше танцуващите двойки.

– Трябва веднага да тръгваме.

Той кимна, но нещо в изражението му накара притеснението й от по-рано да се засили.

– Хайде.

Вивиан го подръпна за ръкава и той я последва, без да я поглежда в очите. Беше скрила куфара си в една от свободните стаи и двамата влязоха вътре. Вивиан отнесе куфара до вратата, готова да тръгва.

– Къде ти е багажът? Трябва да потеглим до десет минути, иначе рискуваме да си изпуснем самолета.

Брат й не каза нищо, просто седна тежко на леглото и се загледа в пода.

– Андерш?

Вивиан стискаше нервно дръжката на куфара.

– Обичам те – прошепна Андерш.

Думите му прозвучаха страшно.

– Трябва да тръгваме – повтори тя, но вътрешно знаеше, че той няма да я последва.

В стаята се чуваше приглушеният тътен на музиката.

– Не мога.

Андерш вдигна поглед. Очите му бяха пълни със сълзи.

– Какво си направил?

Вивиан не искаше да знае отговора, не искаше най-страшните й опасения да се сбъднат, но въпросът изскочи от устата й и тя не можа да го спре.

– Какво да съм направил? Боже господи, да не мислиш, че аз съм...?

– Не е ли така?

Тя седна до него на леглото. Андерш поклати глава и започна да се смее, като в същото време бършеше сълзите си с опакото на ръката.

– Господи, Вивиан. Не!

Облекчението беше огромно, но тя вече съвсем не разбираше какво става.

– Защо тогава?

Тя прегърна брат си през рамо и той се обърна към нея. В съзнанието й изплуваха спомени от времето, когато двамата бяха седели така, доближили глави.

– Обичам те, знаеш го.

– Да, знам.

И изведнъж разбра. Изпъна гръб, за да го огледа по-добре. След това нежно докосна лицето му с ръце.

– Скъпи братко, ти си се влюбил.

– Не мога да замина с теб – каза той и очите му отново се насълзиха. – Знам, че си обещахме винаги да бъдем заедно. Но този път трябва да потеглиш без мен.

– Ако ти си щастлив и аз съм щастлива. Толкова е просто. Ще ми липсваш ужасно, но повече от всичко желая да имаш собствен живот – каза тя и се усмихна. – Но трябва да ми кажеш коя е тя, иначе не мога да тръгна.

Той й каза името и Вивиан си представи лицето на една жена, с която бяха работили във връзка с проекта „Бадис“. Отново се усмихна.

– Имаш добър вкус – каза тя, после замълча за кратко. – Ще имаш да даваш много обяснения. Ще те държат отговорен. Наистина ли трябва да те оставя да се оправяш сам? Ако искаш, ще остана.

Андерш поклати глава.

– Искам да заминеш. Печи се на слънце и се наслаждавай и за мен. Известно време няма да виждам много слънчева светлина, но тя знае за всичко и ми обеща да ме чака.

– Ами парите?

– Твои са – каза той без колебание. – На мен не ми трябват.

– Абсолютно сигурен ли си?

Вивиан отново докосна лицето му, сякаш искаше да запамети чертите му чрез допира. Андерш кимна и тя свали ръцете си.

– Сигурен съм, а ти трябва да тръгваш. Самолетът няма да те чака.

Той се изправи и взе куфара й. Без да продума го отнесе до колата и го сложи в багажника. Никой не ги видя. Разговорите на гостите се смесваха с музиката и всички бяха насочили вниманието си нанякъде другаде. Вивиан влезе в колата и седна зад волана.

– Добре се справихме, а? – каза тя и погледна към „Бадис“, който светеше в полумрака.

– Адски добре.

Замълчаха. След секунда колебание Вивиан свали пръстена, който носеше на безименния си пръст, и го подаде на Андерш.

– Ето, дай го на Ерлинг. Той не е лош човек. Надявам се някой ден да намери друга, на която да го даде.

Андерш пъхна пръстена в джоба на панталона си.

– Ще се погрижа да го получи.

Спогледаха се мълчаливо. После Вивиан затвори вратата и включи двигателя. Андерш дълго време гледа след колата, която потегли рязко по пътя. После тръгна бавно нагоре по стълбите. Смяташе да си тръгне от партито последен.

Ерлинг чувстваше как го обзема паника. Вивиан бе изчезнала. Никой не я беше виждал след празненството в събота, а колата й също я нямаше. Нещо се беше случило.

Отново вдигна слушалката и се обади в полицейското управление.

– Имате ли новини? – попита той веднага щом чу гласа на Мелберг. Отговорът отново беше отрицателен и този път Ерлинг не можа да се овладее. – Какво всъщност правите, за да откриете годеницата ми? Нещо й се е случило, напълно съм сигурен. Проверихте ли за тела във водата около пристанището? Да, знам, че колата й също я няма, но откъде знаете, че някой не я е потопил, може би докато Вивиан е била вътре?

Гласът му премина във фалцет и той си представи Вивиан, хваната в капан в колата си, докато водата бавно се покачва.

– Настоявам да впрегнете всичките си ресурси в издирването й.

Ерлинг затвори ядосано. Стресна го предпазливо почукване по вратата. Гунила подаде глава вътре и го погледна ужасено.

– Да?

Искаше му се просто да го оставят на мира. Цяла неделя бе търсил Вивиан навън, а сутринта дойде в офиса единствено с надеждата, че тя може да се опита да се свърже с него там.

– Обадиха се от банката.

Гунила звучеше по-притеснено от обикновено.

– В момента нямам време за това – каза той, загледан в телефона.

Вивиан можеше да се обади всеки момент.

– Нещо със сметката за „Бадис“ не е както трябва. Поискаха да им се обадиш.

– Нали ти казвам, че нямам време – изръмжа той, но за негово учудване, Гунила не отстъпи.

– Искат да се свържеш с тях незабавно – каза тя и се върна забързано в кабинета си.

Ерлинг въздъхна, вдигна слушалката и позвъни на служителя в банката, който се занимаваше с тяхната сметка.

– Ерлинг се обажда. Имало е някакъв проблем?

Опита да звучи авторитетно. Искаше да приключи разговора възможно най-бързо, за да не дава заето, ако Вивиан се обади. Слушаше служителя разсеяно, но много скоро се изправи в стола си.

– Как така няма пари в сметката? Проверете пак. Внесохме няколко милиона, а тази седмица ще пристигнат още пари от Вивиан и Андерш Беркелин. Знам, че има много доставчици, на които трябва да се плати, но пари има – обясни той, но после млъкна и се заслуша за секунда. – Сигурни ли сте, че не е грешка?

Ерлинг разхлаби яката на ризата си. Беше му трудно да диша. Приключи разговора и се опита да смели информацията. Парите ги нямаше. Вивиан я нямаше. Не беше толкова глупав, че да не може да събере две и две. Но въпреки това не му се искаше да повярва.

Беше успял да набере първите три цифри от номера на полицейското управление, когато Андерш внезапно се появи на вратата. Ерлинг го зяпна. Братът на Вивиан имаше смачкан вид. Първоначално помълча малко, после отиде до бюрото на Ерлинг и протегна ръка напред. Светлината от прозореца се отрази в това, което лежеше в дланта му. Върху стената зад Ерлинг заблестяха мънички лъчи.

Ерлинг погледна годежния пръстен на Вивиан и в този миг всяко съмнение изчезна. Като упоен, той набра номера на участъка в Танумсхеде. Андерш седна на стола срещу него и зачака. Годежният пръстен искреше върху бюрото.

В сряда сутринта изписаха Ерика от болницата. Оказа се, че ударът по главата не е бил толкова сериозен, но поради предишните й наранявания от катастрофата, лекарите я поставиха под наблюдение няколко дни по-дълго от необходимото.

– Стига, мога да вървя и сама – сопна се тя на Патрик, който я хвана под ръка, докато се качваха по стълбите. – Нали чу какво казаха. Всичко изглежда наред. Само няколко шева, нямам сътресение на мозъка.

Патрик отключи вратата.

– Да, знам, но... – започна той, но млъкна, като видя погледа на Ерика.

– Кога се прибират децата? – попита тя и събу обувките си.

– Мама ще дойде с близнаците към два, а после може всички заедно да отидем да вземем Мая. Ужасно й липсваше.

– Миличката.

Ерика тръгна към кухнята. Беше странно вкъщи да няма деца. Едва си спомняше времето, когато животът им изглеждаше така всеки ден.

– Седни, ще направя кафе – каза Патрик и мина покрай нея.

Ерика се канеше да възрази, но реши, че може да се възползва от случая. Настани се до масата и с доволна въздишка качи краката си на съседния стол.

– Знаеш ли какво ще стане с „Бадис“?

Докато беше в болницата, имаше чувството, че се намира в изолация. Сега искаше да знае всичко за случилото се. Все още не можеше да повярва на слуховете, които бе чула за Вивиан.

– Парите ги няма, Вивиан също – каза Патрик, който пълнеше кафеварката с гръб към Ерика. – Намерихме колата й на летище „Арланда“ и сега преглеждаме всички полети през уикенда. Вероятно е пътувала под фалшиво име, така че работата не е толкова проста.

– А парите? Не можете ли да ги проследите?

– Прогнозите не са добри. Помолихме отдела за финансови престъпления в Гьотеборг за помощ, но явно има начини да се прехвърлят пари извън страната, без да могат да бъдат проследени. А предполагам, че Вивиан е планирала всичко много внимателно.

– Какво казва Андерш?

Ерика се изправи, за да отиде до хладилника.

– Седни, аз ще взема кифлите – каза Патрик и извади торбичка канелени кифли от камерата, след което ги пъхна в микровълновата. – Андерш призна участието си в измамата, но отказва да каже къде са парите или сестра му.

– Защо не е заминал с Вивиан? – попита Ерика, сядайки обратно на стола.

Патрик сви рамене, извади кутия мляко и я остави на масата.

– Кой знае? Може в последния момент да го е дострашало и да не е искал да прекара остатъка от живота си в изгнание извън границите на Швеция.

– Да, възможно е – каза Ерика замислено. – А Ерлинг как приема случилото се? И какво ще стане с „Бадис“?

– Ерлинг изглежда най-вече... примирен – отговори Патрик и наля кафе в две чаши, извади вече размразените, топли кифли от микровълновата и седна от другата страна на масата. – Що се отнася до „Бадис“, бъдещето е несигурно. Почти на никои от доставчиците и строителите не им е било платено. Въпросът е дали загубите ще са по-малки, ако мястото бъде затворено, или ако продължи да работи. След празненството в събота, изглежда, са завалели запитвания за резервации, така че общината може все пак да опита да продължи проекта. Ще искат да си върнат поне част от парите, така че не е невъзможно да решат да не затварят „Бадис“.

– Би било жалко, ако го направят. Реставрацията беше невероятна.

– Мм – съгласи се Патрик и отхапа голяма хапка от кифлата си.

– Мате как е разбрал, че нещо не е наред? Нали каза, че Ленарт на Аника не е открил нищо? Малко е странно, че никой друг в общината не е заподозрял за измамата.

– Според Андерш Матс също не е бил сигурен, но е започнал да подозира, че има нещо нередно. В петък, преди да отиде при Ани, се отбил в „Бадис“ и говорил с Андерш. Задал много въпроси. Защо имало толкова много неплатени сметки към доставчиците, както и кога щели да пристигнат обещаните пари. И откъде. Поискал и телефони за връзка, за да провери всичко сам. Това сериозно разтърсило Андерш. Ако не го бяха застреляли, Матс е щял да се разрови във финансите на „Бадис“ и да разкрие измамата по-рано.

Ерика кимна и в очите й се появи тъга.

– Какво става с Ани?

– Ще премине през съдебна психиатрична експертиза и смятам, че шансовете да влезе в затвора са минимални. Вероятно ще бъде осъдена на принудителни психиатрични грижи. Или поне така би трябвало.

– Как може да сме толкова глупави, че да не забележим?

Ерика остави кифлата си. Изведнъж бе изгубила апетит.

– Как бихме могли да разберем? Никой не знаеше, че Сам е мъртъв.

– Но какво е станало?

Тя преглътна. Стомахът й се обърна при мисълта, че Ани е живяла в малката къщичка около две седмици, докато трупът на сина й бавно се е разлагал. Както от погнуса, така и от състрадание.

– Не знаем точно. Сигурно няма и да разберем. Но снощи се чух с Конрад и изглежда, са открили, че за полета до Италия е имало резервация на името на друга жена. Говорили са с нея и планът е бил тя да замине със Сам и Фредрик, а Ани да изчезне от картинката.

– Мъжът на Ани как е смятал да осъществи този план?

– Възнамерявал е да използва кокаиновата зависимост на Ани, за да я притисне. Щял да я заплаши, че ще й отнеме правото да вижда Сам, ако не изчезне доброволно.

– Ама че свиня.

– Меко казано. Вероятно й е казал за намеренията си във вечерта преди пътуването. При анализа на кръвта в спалнята е било открито ДНК от двама души. Вероятно Сам е бил отишъл да легне при татко си. А когато Ани взела пистолета на мъжа си и засипала него и леглото с куршуми... ами, не е знаела, че синът й лежи там.

– Представи си какво е да откриеш, че си застреляла собствения си син.

– Да, едва ли има нещо по-ужасно. Това вероятно я е травмирало дотолкова, че напълно е изгубила връзка с реалността и е отказала да приеме, че Сам е мъртъв.

Помълчаха известно време, след което Ерика изведнъж погледна объркано към Патрик.

– А защо любовницата не е сигнализирала, когато той е изчезнал?

– Фредрик Вестер не е имал репутация на особено надежден мъж. Така че щом не се появил, тя приела, че я е зарязал. Според Конрад в гласовата поща на Фредрик имало няколко доста гневни съобщения от нея.

Мислите на Ерика вече се бяха насочили към друга тема.

– Мате трябва да е намерил Сам.

– Да, както и кокаина. Отпечатъците на Ани бяха по пликчето и по вратата на Матс. Не знаем със сигурност, тъй като не можахме да я разпитаме, но най-вероятно в петък срещу събота Матс е открил, че Сам е мъртъв, и е намерил кокаина. После е принудил Ани да отиде с него до Фелбака, за да сигнализират в полицията.

– А тя е била принудена да брани илюзията си, че Сам е жив.

– Да. Дори това да е коствало живота на Матс.

Патрик се загледа през прозореца. Той също чувстваше огромно съчувствие към Ани, въпреки че тя беше убила трима души, включително собствения си син.

– Вече знае ли?

– Казала е на лекарите, че Сам е при мъртвите на Грошер. Трябвало да ги послуша и го оставила да отиде при тях. Така че да, мисля, че знае.

– Открили ли са го? – попита Ерика внимателно. Не искаше да си представя в какво състояние е малкото детско телце. Стигаше й отвратителната миризма, която бе усетила в къщата.

– Не. Изчезнал е в морето.

– Чудя се как е издържала на миризмата.

Ерика почти можеше да усети вонята в ноздрите си, а беше прекарала съвсем кратко време в къщата. Ани бе живяла там над две седмици.

– Човешката психика е странно нещо. И друг път се е случвало някой да живее с труп седмици, месеци или дори години. Отричането е могъща сила.

Патрик отпи от кафето си.

– Бедното дете – въздъхна Ерика и замълча за момент. – Мислиш ли, че има нещо вярно в приказките?

– Какво имаш предвид?

– Грошер, или Призрачния остров. Приказките, че мъртвите никога не напускат мястото.

Патрик се усмихна.

– Май Ани те е ударила по главата доста силно. Това са просто слухове и легенди. Нищо друго.

– Да, сигурно си прав – каза Ерика, но продължаваше да не изглежда убедена. Замисли се за статията, която бе показала на Ани. Онази за пазача на фара и семейството му, които изчезнали безследно. Може би още бяха на острова.

Чувстваше се странно празна. Знаеше какво е извършила, но не усещаше нищо. Нито тъга, нито болка. Просто празнота.

Сам беше мъртъв. Лекарите опитаха внимателно да й го кажат, но тя вече знаеше. В мига, в който водата обгърна главата му, Ани разбра. Гласовете най-накрая достигнаха до нея и я накараха да го пусне, убедиха я, че е най-добре Сам да отиде при тях и че те ще се грижат за него. Радваше се, че ги послуша.

Когато я качиха на лодката и потеглиха, тя се обърна към Грошер и за последен път видя острова и фара. Мъртвите стояха на скалите и я гледаха. Сам беше с тях, застанал до жената. От другата й страна беше синът й. Две малки момчета, русо и тъмнокосо. Сам изглеждаше весел, а погледът му увери Ани, че се чувства добре. Тя вдигна ръка, за да помаха, но се отказа и я свали. Не можеше да се сбогува с него. Болеше я безкрайно, че мястото му вече не е при нея, а при тях. На Грошер.

Стаята, в която се намираше сега, беше малка, но светла. Вътре имаше легло и бюро. Ани прекарваше повечето време на леглото. Понякога идваха да говорят с нея. Мъже и жени с приятелски гласове се редуваха да й задават въпроси, на които не винаги можеше да отговори. Но с всеки ден картината започваше да се прояснява. Сякаш се събуждаше от сън и бе принудена бавно да започне да разграничава съня от реалността.

Подигравателният глас на Фредрик беше истински. Той се бе забавлявал, като я остави да си събере багажа за пътуването, преди да й каже, че ще заминат без нея. Че вместо това ще вземат онази другата. Ако Ани възразеше, Фредрик щеше да каже на властите, че тя употребява кокаин, и те щяха да й отнемат попечителството над Сам. В неговите очи тя беше слаба. Излишна.

Но Фредрик я подцени. Ани слезе в кухнята и остана да седи в мрака, докато той си лягаше доволен, че още веднъж я е пречупил и е получил своето. Но грешеше. Ани може и да беше слаба, преди да се появи Сам, а до известна степен още беше такава. Но любовта към сина й я направи по-силна, отколкото Фредрик изобщо би могъл да си представи. Тя седеше на един от високите столове, отпуснала ръка върху студения мраморен плот, и чакаше Фредрик да заспи. После взе пистолета му и без да трепне, изстреля всички куршуми в одеялото. Стореното й се струваше хубаво. Правилно.

Едва когато отиде в стаята на Сам и видя празното му легло, Ани се паникьоса и мъглата започна бавно да се спуска пред очите й. Още тогава разбра къде е синът й. Въпреки това, когато влезе в стаята и вдигна одеялото, гледката на мъничкото, окървавено тяло така я шокира, че Ани се строполи върху дебелия килим. Мъглата се сгъсти и макар да знаеше, че живее в сън, Сам все още й се струваше изпълнен с живот.

След това дойде Мате. Ани вече си спомняше всичко. Помнеше нощта, която прекараха заедно, тялото му, докосващо нейното, така познато и обично. Помнеше колко сигурна се чувстваше и как до щастливото минало се появи едно възможно бъдеще, изтривайки всичко лошо по средата.

После чу шум на долния етаж. Беше се събудила, защото Мате го нямаше. Завивките още бяха топли и тя разбра, че той е станал току-що. Загърна се с одеялото и слезе долу. Мате я посрещна с разочарован поглед, вдигайки пликчето към нея. Беше прибрала кокаина в едно чекмедже, но не го бе затворила плътно. Искаше да му обясни, но устните спряха на езика й. Всъщност нямаше извинение, а Мате никога нямаше да я разбере.

Ани стоеше там, увита в одеялото и стъпила на студения под с боси крака. Видя как Мате отваря вратата на детската стая. После той се обърна втрещен, накара я да се облече и каза, че трябва да отидат до Фелбака и да потърсят помощ. Всичко се случи много бързо и Ани го последва апатично. В съня й, онзи, който не беше реалност, цялото й същество протестираше срещу това да остави Сам на острова. Но двамата потеглиха мълчаливо с лодката на Мате.

Щом пристигнаха, се качиха в колата му. Главата й беше като празна. Всичките й мисли бяха при Сам. Отново беше на път да се случи нещо, което да й го отнеме. Без да се замисли, бе успяла да вземе чантата си от къщата, а докато се возеше в колата, усети тежестта на пистолета вътре.

Докато вървяха към блока, ушите й започнаха да пищят упорито. Видя като в мъгла как Мате хвърля кокаина в едно кошче за боклук. Щом влязоха в антрето, Ани пъхна ръка в чантата и усети студената стомана с пръстите си. Мате беше с гръб към нея. Ако се беше обърнал и тя бе погледнала в очите му, може би щеше да се спре. Но той вървеше с гръб и Ани вдигна ръка, стискайки здраво дръжката. Чу се изстрел, последван от строполяването на тяло. След това настана тишина.

Обратно при Сам. Това беше единствената й мисъл. Отиде до кея, стигна до острова с моторницата на Мате, после я остави да отплава. Вече нямаше нищо, което да й попречи да бъде със Сам. Мъглата изпълни съзнанието й. Околният свят изчезна. Останаха само синът й, Грошер и мисълта, че трябва да оцелеят. Отвъд този защитен механизъм имаше само пустота.

Ани седеше на леглото и се взираше пред себе си. В ретината на очите й бе запечатан образът на Сам, хванал жената за ръка. Сега те щяха да се грижат за него. Това бе обещанието, което й дадоха.

19

Фелбака, 1875

Майко!

Емели спря на място. После пусна тенджерата на пода и се втурна навън. Притеснението пърхаше като малка птичка в гърдите й.

– Густав, къде си? – попита тя, оглеждайки се наляво и надясно.

– Ела, майко!

Слабият вик идваше от брега. Емели вдигна тежката си вълнена пола и се затича по скалите, които образуваха малък хълм в средата на острова. Щом се изкачи на билото, Емели го видя. Беше седнал съвсем близо до водата, държеше се за крака и плачеше. Тя се втурна натам и се хвърли на земята до него.

– Боли – изхлипа той отчаяно и посочи крака си. В петата му се бе забило голямо парче стъкло.

– Шшш...

Емели опита да успокои сина си, докато се чудеше какво да прави. Стъклото беше влязло надълбоко. Дали трябваше да го извади още сега, или да изчака, докато намери с какво да го превърже?

Бързо взе решение.

– Ще отидем при татко.

Емели погледна нагоре към фара. Карл се беше качил горе преди два часа, за да помогне на Юлиан. Обикновено не се обръщаше към него за съвет, но сега не знаеше как да постъпи.

Вдигна Густав, който продължаваше да подсмърча жално. Понесе го в прегръдките си като новородено, внимавайки къде стъпва. Густав вече беше голямо момче и не й беше лесно да го носи.

Щом доближиха фара, Емели извика Карл по име, но не получи отговор. Вратата беше отворена, вероятно за да влиза свеж въздух. В противен случай жегата горе ставаше нетърпима, когато слънцето напечеше фара.

– Карл – викна тя отново. – Можеш ли да слезеш?

Не беше необичайно съпругът й да я игнорира и тя осъзна, че ще трябва да положи усилие и да отиде горе при него. Нямаше да може да изкачи стръмната стълба с Густав, затова го остави внимателно на земята и го погали нежно по бузата.

– Отивам да доведа татко. Веднага се връщам.

Той я погледна с изпълнен с доверие поглед и пъхна палец в устата си. Емели се беше задъхала, докато пренасяше Густав от брега до фара, така че сега опита да успокои дишането си, докато се катереше по стълбите. На най-горното стъпало спря, за да си поеме дъх, след което вдигна поглед. Първоначално не разбра какво вижда. Защо лежаха в леглото? И защо не носеха дрехи? Емели стоеше вцепенена и се взираше в тях. Мъжете не я бяха чули да се качва. Бяха насочили вниманието си един към друг, към забранените кътчета на тялото, по които Емели с нарастващ ужас видя, че се галят.

Тя ахна шумно и те най-накрая я забелязаха. Карл вдигна глава и за секунда погледите им се срещнаха.

– Вие съгрешавате!

Библейското слово гореше в нея. В светото писание пишеше за тези неща и те бяха забранени. Карл и Юлиан щяха да навлекат нещастие на себе си, както и на нея и Густав. Бог щеше да прокълне всички на Грошер, ако не се разкаеха.

Карл продължаваше да мълчи, но като че виждаше право в нея и знаеше какво си мисли тя. Погледът му стана студен и Емели чу мъртвите да шепнат. Казваха й да бяга, но краката не й се подчиняваха. Бе неспособна да помръдне, да откъсне поглед от голите, потни тела на Карл и Юлиан.

Гласовете станаха по-високи и сякаш някой я бутна, за да се размърда. Емели се втурна надолу по стълбите и разплакана вдигна Густав на ръце. С неподозирани сили се затича, прегърнала сина си, без да знае накъде отива. Зад себе си чуваше бързите стъпки на Карл и Юлиан и знаеше, че няма да може да им избяга. Оглеждаше се трескаво наоколо. Къщата не представляваше сигурно убежище. Дори и да успееше да влезе и да се заключи вътре, те лесно можеха да разбият паянтовата врата или да влязат през някой прозорец.

– Емели! Спри – изкрещя Карл зад нея.

Донякъде искаше да направи точно това. Да спре и да се предаде. Ако ставаше дума само за нея, сигурно щеше да го направи, но Густав хлипаше изплашено в прегръдките й и това я накара да продължи напред. Не се заблуждаваше, че ще го пощадят. Густав никога не бе означавал нещо за Карл. Синът му съществуваше единствено за успокоение на баща му, за да го убеди, че всичко е наред.

Отдавна не се бе сещала за Едит, доверената й приятелка през годините в стопанството. Трябваше да се вслуша в предупрежденията й, но тогава беше млада и наивна и не искаше да проумее това, което сега й се струваше кристално ясно. Юлиан бе причината Карл да се прибере така внезапно от кораба фар и да се ожени за първото възможно момиче. Дори слугинчето беше достатъчно, за да спаси доброто име на семейството. Всичко се беше случило според желанието на родителите. Скандалът с малкия им син така и не бе излязъл наяве.

Но Карл бе заблудил баща си. Беше взел Юлиан на острова зад гърба му, явно преценявайки, че си струва рискът отново да бъде подложен на бащиния гняв. За секунда Емели го съжали, но после чу стъпките да се приближават, спомни си всички тежки думи и удари, както и нощта, когато бе заченат Густав. Нямаше причина Карл да се отнася толкова зле с нея. А към Юлиан не изпитваше никакво съчувствие. Неговото сърце беше черно и той бе насочил омразата си към нея от самото начало.

Вече нямаше какво да я спаси, но краката на Емели продължаваха да се движат напред. Ако след нея бе тръгнал само Карл, тя може би щеше да намери начин да го умилостиви. Лъжливият живот, който беше принуден да живее, го бе променил, но преди това Карл беше друг човек. Юлиан обаче никога нямаше да я остави да се измъкне. Изведнъж Емели ясно осъзна, че ще умре на острова. Густав също. Никога нямаше да се измъкнат оттам.

Усети как нечия ръка се пресяга към нея. За малко да я сграбчат за рамото, но Емели успя да се наведе в правилния момент, сякаш имаше очи на гърба. Мъртвите й помагаха. Подканваха я да бяга към брега, към водата, която дълго време бе неин враг, но сега щеше да се окаже нейното спасение.

Затича се право към морето, носейки сина си на ръце. Водата се разплиска около краката й и след няколко метра й стана твърде трудно да тича, затова продължи, ходейки. Густав се беше вкопчил здраво във врата й, но не пищеше, дори не продумваше, сякаш разбираше какво се случва.

Чу как зад нея Карл и Юлиан също нагазват във водата. Имаше няколко метра преднина и продължи навътре. Морето стигна до гърдите й и за малко да я обземе паника. Все пак не можеше да плува. Но водата като че я прегръщаше и приветстваше, обещаваше й сигурност.

Нещо я накара да се обърне. Карл и Юлиан стояха във водата и я гледаха. Щом видяха, че е спряла, те отново тръгнаха към нея. Емели отстъпи. Водата вече стигаше до раменете й и издигаше Густав нагоре. Гласовете й говореха, успокояваха я, казваха й, че всичко ще е наред. Нямаше да ги наранят, тя и синът й бяха добре дошли в техния свят, където щяха да намерят покой.

Емели усети как я изпълва спокойствие. Довери им се и те обгърнаха с любов нея и Густав. Подканиха я да се обърне и да тръгне към безкрайния хоризонт и Емели им се подчини. Те бяха единствените й приятели на острова. Прегърнала Густав, тя закрачи с усилие към мястото, където знаеше, че течението се усилва, а брегът се спуска рязко надолу. Карл и Юлиан я последваха. Вървяха към хоризонта, мижейки срещу слънцето, без да я изпускат от поглед.

Последното, което видя, преди водата да я покрие напълно, бе как течението, а може би и още нещо, завлича Карл и Юлиан под повърхността. Емели бе спокойна, че никога повече няма да ги срещне. Те нямаше да останат на Грошер като нея и Густав. Защото за Карл и Юлиан имаше място само в ада.

Благодарности

Както обикновено, издателката ми Карин Линге Норд положи огромни усилия. Това се отнася и за редакторката ми Матилда Лунд. Няма достатъчно думи, с които да ви благодаря за работата, която свършихте за пореден път. Благодаря и на всички останали от издателство „Букфьорлагет Форум“, които ме подкрепяха по всевъзможни начини и демонстрираха несекващ ентусиазъм.

Агенция „Нурдин“ ме представлява отлично в Швеция и по света, а Йоаким Хансон пое щафетата от Бенгт Нурдин и продължи напред по фантастичен начин. Безкрайно съм щастлива, че Бенгт все още е част от живота ми, вече като приятел, а не като агент.

Нито една от книгите ми нямаше да бъде написана, ако не бяха хората, които ми помагат да гледам децата, затова, както винаги, искам да благодаря на майка си Гунел Лекберг и на бившия си съпруг и настоящ добър приятел Мике Ериксон, които винаги са готови да се отзоват. Мона Ериксон, бабата на децата и моята бивша свекърва, също допринася за процеса на писане със своите кюфтета, които за щастие продължава да праща.

Благодаря също на Ема и Сунит Меротра за това, че ни дадоха да ползваме прекрасната им къща за една седмица през зимата. Там написах много страници от „Пазачът на фара“, докато снегът отвън отразяваше слънчевите лъчи, а огънят искреше в камината. Благодаря и на моите свекър и свекърва, Ян Мелин и Агнет фон Бар. Съобразителността и подкрепата ви по време на написването на тази книга означават много за мен.

Както винаги, полицаите от Танумсхеде са източник на вдъхновение и мои разпалени поддръжници. Същото може да се каже и за жителите на Фелбака, които продължават да се радват, че пръскам трупове из малкото градче.

Кристина Салиба и Хана Юнасон Дроц от Уебър Шандуик допринесоха с нови идеи и подходи, което доведе до стимулираща съвместна работа. Те също така ми помогнаха да се съсредоточа върху най-важното за мен: писането.

Проучванията и проверката на фактите са безкрайно важна част от работата по една книга и много хора ми помогнаха в тази задача. Искам да отправя сърдечни благодарности към всички тях, особено към Андерш Туреви, Карл-Алан Нордблум, Кристине Фредриксен, Ана Джефърдс и Мария Фарм. Никлас Бърнстоун пък свърши важна работа, като обиколи островите от архипелага, за да заснеме перфектната снимка за корицата.

Благодаря и на читателите си. Вие сте страхотен източник на позитивна енергия!

Благодаря на приятелите си (няма да изреждам, за да не забравя някого), които ме търпят, въпреки че малко или много изчезвам от лицето на земята през периодите на интензивно писане. Колкото и да е невероятно, вие продължавате да сте тук, което понякога е повече, отколкото заслужавам, след като са минали месеци, без да ви се обадя. Благодаря и на Денис Рудберг, която винаги намира време да ме изслуша и окуражи не само във връзка с писателските ми премеждия, а и с всичко останало, което обсъждаме по време на почти ежедневните си телефонни разговори.

Книгите и всички други неща, свързани с тях, не биха означавали нищо без децата ми: Уили, Мея и Чарли. Както и без прекрасния ми Мартин. Ти си не просто любовта на живота ми, ами и най-добрият ми приятел. Благодаря ти, че винаги си до мен.

Камила Лекберг

Еншеде, 29 юни 2009

www.camillalackberg.se