Пеперуда

I.

Беше неизбежно: години наред селяните щяха да говорят, че това е най-свирепата лятна буря, която са виждали очите им. Баба Мара щеше да разправя за кокошките си, които отплавали сякаш са водни патици, отнесени от придошлата река заедно с откършени клони, кал, керемиди, гнилоч и мръсотия. Дядо Йовчо, който по природа беше спокоен човек, щеше да се кълне, че самият дявол е направил така, че светкавица да удари старата му плодородна кайсия насред двора, която се разполови подобно разсечена с грамадна секира, изсъхна и повече не даде плод за направата на омайната му, ароматна ракия.

Истина бе, че в онази лятна вечер небето се изля като разпрано с голяма шивашка ножица, а гръмовете изплашиха дори враните, които се скриха в пещерите около селото и не се показаха в продължение на три дни подир туй.

„Как намери точно в такова време да се пръкне на бял свят?“ — не можеха да се начудят селяните. Туй, което те не подозираха, а и никой друг не знаеше, бе, че не малкото момиче се роди по средата на природната стихия, а колкото и странно да звучеше, бурята бе дошла заради нейното раждане. Деница, защото тъй се наричаше детето по воля на майка си, изглеждаше обикновено и с нищо не даваше вид, че има нещо странно в нея, макар злите езици да казваха, че е прокълнато. Повод за тези приказки им даваше не толкова лошото време, което съпроводи раждането й, колкото събитията, които се случиха подир това. Нахапана от пронизващия вятър и прогизнала от шуртящата през покрива дъждовна вода родилката залиня и се просна смъртно болна на същото туй легло, на което даде живот. Грижите на нейната майка — лечителката баба Елена, която сама изроди детето, с нищо не помогнаха. Целебните мехлеми от билки и лековитите компреси само удължиха мъките й с още два дни, след което Господ я прибра при себе си. Съпругът й, нявга силен и напет момък се сбърчи от мъка, прегърби се, стана по-бял от ленено платно, а очите му се наляха с нездрава жълтина. Не изтрезня три дни подир смъртта на любимата си, и къде нарочно, къде без да ще, падна в придошлата река, която още бучеше наляла се с кална вода и трупът му отплава по същия път, по който бяха изчезнали кокошките на баба Мара няколко дни по-рано. Така Деница остана на грижите на баба Елена — сурова, но справедлива жена, чието съзнание бе омешано, къде от проклятието на възрастта, къде от вроденото й нежелание да общува с хората, които не разбираха от магия.

Като се боеше да оставя пеленачето само, знахарката на селото често го взимаше със себе си, кога ходеше да лекува, да гадае, да бабува и разваля лоша магия. Бързо отбеляза, че нещата ставаха някак по-лесно, когато детето беше с нея. Току някое теле се изправяше на крака по-бързо, току някой мехлем или билка хващаше дикиш по-лесно. Усещаше, че това дете има голяма дарба. А Деница израсна саможива и буйна. В кръвта й се просмука млякото от планинските кози, с което бе закърмена, свежият балкански въздух и живата вода, която извираше обилно на не едно и две места в долчинката. Въпреки това тя беше затворена в себе си, отбягваше да говори с хората и предпочиташе присъствието на домашни и диви животни. Слуховете в селото казваха, че тя по-лесно говорела езика на всякакви твари, но не и този на хората. Момичето често докосваше ранено зайче или врабче със счупено крило и в тоз миг зайчето изскачаше игриво от нейните ръце, а врабчето политаше високо и смело.

„Същата е като баба си“ — шушнеха хората и обръщаха нервно глава. По онуй време врачуването и знахарството, макар да бяха признати, нямаха добро име сред народа и малцина викаха веща жена у дома си без нужда. Елена беше мъдра и знаеше кога наистина трябва нейната помощ и кога е безсилна да направи нещо.

Беше честна спрямо хората и те, въпреки че понякога се страхуваха от непознатите сили, които обладаваха тази стара жена, я уважаваха и се отнасяха с почит.

„Няма цяр, който да спира смъртта, чадо, четиридесет болести лекувам с билки, но дупката, отде излита душата и сам Бог не може запуши“ — често казваше тя, или пък отказваше любовна отвара, защото не било работа на човека да се меси в тия неща.

Като поотрасна малко Деница започна да изчезва в гората и се губеше там по цял ден, докато си играеше сама, без никой да се грижи за нея. Плуваше в планинските вирове, катереше се по най-високите дървета, от където гледаше за всякакви животни, след което се спущаше като Хала през гората, за да подири присъствието им. В селото влизаше рядко, най-често по молба на баба си, за да свърши някоя нейна работа, та да й помогне на тия години. Разнасяше билки или участваше в брането и сушенето им, научи се да разпознава ядливите, отровните и магическите гъби, лесно различаваше синьо буреносче от таласъмска торбичка, а работата й идваше отръки. С годините се научи, сякаш е детска игра да вижда добрата и лошата светлина, която идва от хората, да тълкува нишките на съдбата и да прави магически движения. Беше вече на 5–6 години, когато тепърва започна да навързва изречения, та да изкаже своята мисъл и то не заради туй, че й липсваше природна интелигентност, а защото не виждаше смисъл да общува с хората по този начин. Промяната в нея се дължеше не на възрастта й, а на това, че намери сродна душа в игрите. Запозна се с едно момче, което живееше през две къщи от колибата на баба Елена, намираща се в самия край на селото. Беше малко по-голямо от нея, опърничаво и лудо, та двамата цял ден бягаха по гората и нагазваха в реката, преструваха се, че се бият с пръчки и неуспешно опитваха да ловят раци. Горан, както се зовеше момчето, бе там с нея и когато тя получи първия си пристъп. Падна като покосена насред поляната, сгърчи се, разтрепера се в тежки стонове, после се изпъна и остана да лежи в несвяст с часове, докато Горан не доведе баба Елена, която я отнесе в къщи.

Деница усети как силна топлина обгръща тялото й, което се сви в пашкул, но не помнеше нищо от времето, което последва. Баба й, която вече започваше да усеща, че годините неумолимо я събарят, прие всичко като знак и започна да обучава момичето на цялото знание, което притежаваше. Незнайно как из селото се разчу за случката и докато обиколи от врата на врата и от уста на уста, стана дваж и триж по-страшна и зловеща. Хората, които и без друго не общуваха много с момичето съвсем изглупяха и започнаха да отвръщат глава, или пък я гледаха странно, мигар самия дявол виждаха, а не малко и красиво дете. Дори на Горан забраниха да играе с нея, макар той да врещя, да крещя и трижди да бяга от къщи, защото не искаше да се примири. На Деница самотата не дотягаше твърде много, а понякога дори й помагаше да слуша думите на баба си.

„Каквото повикало, такова се обадило“ — казваше знахарката, защото не обичаше да говори за добро и зло, а за справедливостта отнасяща се за деянията на всички създания. Някъде по туй време в селото влезнаха вълци. Не бяха твърде многобройни, но като че бяха освирепели от бяс или някоя друга прокълната чума. Заобиколиха знахарската колиба, след което нападаха и отвличаха разни животни, рушаха, хапеха, вандалстваха и убиваха, от където им минеше пътя. Цяла нощ пяха своите вълчи песни, надушвайки миризмата на кръв, сякаш бяха гладни, но не посегнаха на човек или малко дете. На следния ден селяните не спряха да говорят, за това, което са видели изтръпналите им очи, чули изплашените им уши и помирисали настръхналите им носове. Години по-късно, още живите дядо Дончо и баба Мара щяха да разправят на тези, които бяха твърде малки, за да помнят тази невероятна нощ за стоглавата глутница, която отвличала деца, рушала къщи и изяждала старци, докато тичала носена от ужасяващ ураган.

„Бяха същински демони във вълча кожа“ — щеше да разказва дядо Дончо — „а водач им беше зъл Змей Горянин“ — и щеше да поклаща доволно глава. Но в същата тази нощ — в нощта, когато вълците буйстваха подобно отприщен бент в селото, Деница спеше спокойно и сънуваше сън, който идваше при нея не за пръв път, но нивга толкоз живо и ярко.

Полети, пеперудке. Хайде, разтвори криле. Пърхай, пърхай.

Този път каза на баба си за съня.

— Донеси вода от кладенеца и посрещни козите преди свечеряване. После ще говорим с чаша топло мляко в ръка — вещата жена помаха, сякаш отпращаше детето за малко, та да остане насаме и да премисли чутото.

Деница донесе вода с менците, по пътя мерна сърна, нахрани кучето, посрещна козите и залости яхъра. Колибата упояваше с аромата на борови дърва, пукащи в огнището и с топлината на варящото се там мляко с горски мед. Долавяше се уханието на билки, гъби, сушени плодове и кози кожи. Години по-късно, когато Деница си спомняше своето детство в нея винаги изникваше подобна смесица от миризми и аромати, като че ли бе пак там, на това вълшебно място от спомените си.

— Ти знаеше, че сънуваш, нали?

Детето само поклати глава в знак на съгласие.

— Древните го наричат буден сън. Това е хубава дарба — тази вечер баба Елена за първи път говори за древните, тези, които живели по тия земи още преди нахлуването на славени и българи.

Разказа й за разходките, които душата прави нощем и затова как да бъдат насочвани, за да узнае сънуващият разни неща, които се случват далече или близко от тук. Но тази вечер Деница не сънува нищо, защото така и не заспа от превъзбуда. Тя разбра почти всичко от дългите и малко объркани слова на баба си, макар да ги възприе по свой си, различен, детски начин. Колелото на кръговрата извъртя цял един сезон преди момичето отново да познае, че сънува, след което успехите й зачестиха, като вещо следваше стъпките начертани от баба й. Започна заедно със сънуването да учи и гадаене, лечителство, премахване на зли уроки и спиране въздействието на лоши очи над децата, жените и животните. Това бяха годините, когато най-много се сприятели с баба си. Ако не беше навън заради грижите за козите, пчелите, растенията или играта с кучето, Деница беше в колибата и се обучаваше. Вечер, преди да заспи, играеха с баба си дака-джум, като в началото неизбежно губеше, но с времето се научи да мисли чрез правилата на играта и стана по-добра от старата знахарка. Имаше чувството, че когато се унася в сън, умната част от главата й, както тя самата я наричаше, оставаше будна и това й помагаше да знае, че сънува. Въпреки че несъмнено имаше напредък, това понякога й докарваше видения от зърна — пулове, които се местеха пред очите й в сложни ходове. Сънуваше много, цветни и различни, често будни сънища, защото Деница бе все още дете, което въпреки че разбираше света на възрастните не го приемаше за свой. Научи се да се отпуска, без да мисли за нищо, за да може да гадае правилно; запамети всички растения, включително магическите, които лекуваха духа, а не тялото; разбираше как да излъчва добра светлина към хора и животни, за да отпъжда зли уроки и лоши очи. Осъзна, донякъде с помощта на баба си, донякъде сама, че бялата и черната магия бяха едни и същи, но използвани с различно намерение. И въпреки всичко това си остана дете. В отражението й в планински потоци се четеше свобода, когато беше с козите — бягаше, когато бе с пчелите — жужеше с тях, поливаше ли растенията и гъбите — пееше им, а кучето играеше с нея и със сянката си в пролетните вечери. В една такава разцъфнала вечер, когато доеше козите, се запозна с Лиляна, девойка няколко години по-голяма от нея, добра по душа и сърце, та двете обикнаха да говорят заедно. Тя бе дошла в къщата да потърси помощта на баба Елена за нещо, което така и не бе казано на Деница, защото знахарката сметна, че възрастта и е още неподходяща, за да го узнае. Още същата есен обаче, седнали полузарити в есенната шума, Лиляна й разказа за кръвта между краката си, която открила една сутрин. Тя не искаше да уплаши Деница, но след туй, детето често мислеше за думите й, защото инстинктивно усети, че има нещо, което трябва да знае. На няколко пъти имаше кошмари, в които, въпреки практиката си не можа да се осъзнае, че сънува и да ги възпре, защото изглеждаха напълно реални и лишени от странността на обикновените сънища.

Гори. Покрива се запали. Сламеният покрив и пламъци.

Туй лято беше твърде жежко. Навред се носеше мараня, която сдушаваше всичко живо в следобедните часове, а от поточето бе останала малка вадичка, която едва-едва пълзеше през изсъхналата земя. Селяните стояха по къщите си, където не беше по-хладно, но бяха скрити от досега на жарките лъчи и излизаха само, ако наистина се налагаше. По това време майката на Лиляна се разболя и нито баба Елена, нито Деница можаха да й помогнат срещу червената чума, която я хвърли на легло. Лиляна се приготви да тръгне отвъд планините, за да търси чудодеен лек, въпреки заръките на всички да не го прави. Не измина и един час път, когато мараня покри очите й, топлината я удари и тя се просна възнак едно изсъхнало дърво. Деница беше в градината и се опитваше да покрие растенията, за да не изсъхнат всички до едно. Прибра се в колибата да отпие малко вода, когато разбра, че нещо не е наред. И макар да не бе престояла дълго на слънце или ударена от топлината навън, Деница също подкоси колене и падна гърбом на едно легло, съборена от съвсем друга сила. Тогава получи втори пристъп и сътвори първото истинско чудо в своя живот. В несвяст тя, като да сънуваше, но образите бяха много по-ярки. Сънят обаче, беше същия.

Гората бягаше, а поляната се разширяваше. Слънцето беше обляло всичко в ярко зелено. Деница тичаше заедно с поляната. Боровите иглички усещаха стъпващите по тях нозе и се усмихваха в кафяво. Някои в зелено. Тежкият мирис на смола омайваше ароматите на мащерка и кантарион и ги теглеше надолу, докато те се опитваха да настигнат носа на момичето. Деница прескочи един камък, без да подскача и продължи да бяга. После още един и още един. Не разбра кой камък прескачаше, когато забрави да слезе на земята и полетя напред. Тогава се осъзна в съня си и се превърна в пеперуда.

Валеше. Вече от няколко часа навън валеше ситен и спокоен дъжд, който малко по малко напояваше и лекуваше всичко. Полуизсъхналото поточе живна и се посъбуди игриво. Растенията вдигнаха глави нагоре, за да благодарят на небето, че е чуло молитвите им и се е смилило над тях. Капките пропадаха в изсъхналите пукнатини, за да ги напълнят и да оплодят почвата с нова сила за живот; посипваха възкръсналата Лиляна, която търсеше пътя изгубена; падаха върху хора и животни, наизлезли да видят чудото и ги изцеляваха. Майката на момичето се вдигна отново на крака, сякаш водата отми болестта от нея и прие проклятието върху си.

Деница разтвори криле и небето полетя покрай нея. Две тънки пипалца трептяха на челото й, усещайки скупчените облаци — бели и пухкави, сиви и перести, черни и навъсени, някак мрачни. Тя се заигра с тях и те отвърнаха на нежните и закачки. Подреждаше ги в купчинка според цвета им, подскачаше в тях, люлееше се и се премяташе в нежните им прегръдки. Те пък я обвиваха с небесна обич и я милваха, а когато тръгна я последваха. Запърха с крилца и се понесе на запад, над планините и горите, та накрая спря право над нейното селце. И уж бе сън, а не бе.