Песните на далечната земя

10Срещата

Трябваше да го кажа по-внимателно, помисли си Мойсей Колдър. Изглежда, ги стреснах. Но това всъщност е много показателно. Дори и да са изостанали в техническото си развитие (вижте само колата им!), вероятно разбират, че само чудо на инженерното дело би могло да ни доведе от Земята до Таласа. Първо ще се чудят как сме го постигнали, а после ще започнат да се чудят и защо.

Точно това бе първият въпрос, който си зададе Уолдрън. Тези двама мъже с този малък космоплан явно са само авангардът. Там горе, в орбита, може би има хиляди, дори милиони. А населението на Таласа въпреки строгите ограничения бе достигнало вече до деветдесетте процента на екологичния максимум…

— Казвам се Мойсей Колдър — каза по-старият от двамата посетители. — А това е командир трети ранг Лорън Лоренсън — заместник главен инженер на звездолет „Магелан“. Молим да ни извините за непромокаемите костюми — те са превантивна мярка за взаимна безопасност. Ние идваме като приятели, но едва ли бактериите, които носим, са на същото мнение.

Какъв красив глас, помисли си Уолдрън. И имаше право. Някога той бе и най-познатият глас на Земята — ту утешителен, ту досаден за милионите хора в десетилетията преди Края.

Изпитателният поглед на кметицата не се задържа дълго на Мойсей Колдър. Той явно бе доста над шестдесетте и възстаричък за нея. По-младият мъж й хареса много повече, въпреки че се чудеше дали би могла да свикне с тая грозна бледност. Лорън Лоренсън (какво чаровно име!) бе висок почти два метра, а косата му бе толкова руса, че изглеждаше почти сребърна. Не е така добре сложен… хм… като Брант, но определено — по-красив… — Уолдрън имаше набито око както за мъжете, така и за жените, и Лорън Лоренсън бързо намери мястото си в класацията й. В него тя откри интелигентност, непоколебимост, а може би по-скоро — безпощадност. Не би искала да й е враг. Но приятел — с положителност. Или по-добре…

В същото време не се съмняваше, че Колдър е много по-мил като човек. В лицето му, в гласа му тя вече различаваше мъдрост, а също и дълбока тъга. Нищо чудно, като се има предвид сянката на ужаса, под която трябва да е протекъл животът му!

Междувременно останалите посрещачи се бяха приближили и кметицата ги представи един след друг.

Брант след възможно най-кратки любезности се отправи към космоплана и започна да го оглежда изпитателно. Лорън го погледна Той умееше да разпознава колега, а и видя възможност да научи нещо повече за таласите. Вярно предугади какъв щеше да бъде първият въпрос на Брант, но въпреки това се изненада:

— Какви са двигателите? Тези реактивни сопла са смешно малки, ако са такива наистина?

Каква проницателна забележка! Тези хора съвсем не са новаци в техниката, каквито изглеждат на пръв поглед, помисли си Лорън. Но не трябваше да показва, че това го бе впечатлило. По-добре да контраатакува право в целта:

— Това е модифициран квантов разузнавач, пригоден за атмосферно летене чрез използуване на въздуха като работен флуид. Обхваща събирателно отклоненията по Планк от десет до минус тридесет и три сантиметра. А това, разбира се, означава, че има безкраен обхват както в атмосферата, така и в Космоса — Лорън бе много доволен от това „разбира се“.

И отново Брант заслужи уважението му. Ласанинът дори не мигна. Но успя да каже „Много интересно!“, сякаш наистина му беше ясно.

— Може ли да разгледам вътре?

Лорън се поколеба. Възможно бе отказът да се изтълкува като неуважение, а те трябваше да станат приятели колкото е възможно по-скоро. Пък може би по-важно бе, че това щеше да покаже кой в действителност бе по-силният тук.

— Разбира се — отговори той, — но не пипайте нищо!

Брант бе прекалено улисан, за да забележи отсъствието на „моля“.

Лорън пръв влезе в малката въздушна камера на космоплана. Беше толкова тясно, че едва се побраха двамата, и Брант трябваше да прави сложни гимнастически упражнения, намъквайки резервния непромокаем костюм.

— Мисля, че тези костюми няма да бъдат задължителни за дълго — каза Лорън. — Но ще трябва да ги носим, докато траят микробиологичните тестове. Стойте със затворени очи, докато минем през стерилизационния цикъл.

Брант почувствува леко виолетово лъчение. Чу се кратко изсъскване на газ. После вътрешната врата се отвори и те влязоха в командната кабина.

Седнаха един до друг. Едва различимите, но изключително здрави костюми не затрудняваха движенията им. И все пак бяха преграда. Отделяха ги един от друг, сякаш обитаваха два различни свята, което всъщност в много отношения бе вярно.

Лорън трябваше да признае, че Брант е много добър ученик. Дай му няколко часа, и той ще съумее да управлява тая машина, въпреки че може би никога нямаше да разбере теоретичната й основа. Легендата разказваше, че само шепа хора са успели да проумеят геодинамиката и хиперпространството, а те бяха останали векове в миналото.

Двамата бързо потънаха в задълбочен технически разговор до толкова, че почти забравиха външния свят. Изведнъж някъде откъм командния пулт прозвуча разтревожен глас:

— Лорън? Тук корабът! Какво става? Не си се обаждал от половин час!

Лорън нехайно протегна ръка към превключвателя:

— Преувеличавате! Наблюдавате ни по шест видео– и пет аудиоканала! — Надяваше се, че Брант е схванал намека: „Владеем обстановката напълно и не приемаме нищо на доверие!“ — Колкото до Мойсей, той води преговори — както обикновено!

През малките изпъкнали прозорчета се виждаше, че Колдър и Уолдрън все още разговарят задълбочено. Съветник Симънс също се включваше от време на време. Лорън натисна един от бутоните и гласовете им прозвучаха в кабината с много по-голяма сила, отколкото в действителност:

— … нашето гостоприемство. Вие безспорно разбирате колко малък е светът ни, имам предвид сушата. Колко човека, казахте, има на борда?

— Не си спомням да съм споменавал цифри, госпожо. Но при всички случаи, само някои от нас ще слязат на. Таласа, макар че е толкова съблазнителна. Няма място за опасения! Ако всичко върви нормално, след една, най-много две години ще продължим пътя си. Освен това не може да се каже, че посещението ни е акт на любезност. В края на краищата ние изобщо не сме очаквали, че ще срещнем хора тук! Съгласете се, че един звездолет не би се впуснал в пространството на път, дълъг колкото половината от скоростта на светлината, ако няма належаща причина! Вие имате това, което ни е необходимо, а и ние можем да ви предложим нещичко.

— И какво е то, ако позволите?

— От наша страна, в случай че ги желаете — плодовете на последните векове човешки знания и култура. Но ще трябва да прецените какво ще бъде влиянието на един такъв подарък върху собствената ви култура. Може би няма да бъде разумно да приемете всичко, което можем да ви предложим!

— Високо ценя вашата откровеност… и съвета ви! Вероятно притежавате безценни съкровища! А какво бихме могли ние да ви предложим в замяна?

Колдър звучно се засмя:

— За щастие то не е проблем! Не бихте забелязали, ако си го вземем без разрешение… От Таласа искаме само хиляда тона вода или, за да бъдем по-точни — лед!

11Делегацията

Президентът на Таласа изпълняваше тази длъжност само от два месеца и все още не се бе примирил с лошия си късмет. Но какво да се прави? Трябваше да се постарае да изпълнява възможно най-добре задълженията на една нежелана длъжност, която щеше да заема в продължение на три години. Нямаше никакъв смисъл да изисква повторно преброяване на гласовете. Селекторната програма, включваща цялото поколение плюс хиляда произволни числа, представляваше възможно най-близка до чистата случайност вероятност, изнамерена от човешката находчивост.

Имаше само пет начина да се избегне възможността да бъдеш напъхан в президентския дворец (двадесет стаи, всяка една — достатъчно голяма, за да приюти стотина гости): да си на възраст под тридесет или над седемдесет; да си неизлечимо болен; да си умствено недоразвит или да си извършил тежко престъпление. Единственият вариант за президента Едгар Фарадайн бе последният и той сериозно го бе обмислял.

Все пак трябваше да признае въпреки личните неудобства, че това несъмнено бе най-добрата форма на управление, създадена някога от човечеството. Бяха я усъвършенствували на планетата-майка в продължение на около десет хиляди години — понякога чрез изпитания, понякога — с цената на ужасни грешки.

След като цялото възрастно население било образовано до крайния предел на интелектуалните си възможности (а понякога, уви, отвъд него), реалната демокрация станала възможна. Последният етап изисквал въвеждане на моментални персонални съобщителни връзки чрез главен компютър. Според историците за пръв път истинска демокрация била установена на Земята през 2011-та година (земна) в държава, наречена Нова Зеландия.

Оттогава изборът на държавен глава станал относително маловажен. След като се приело веднъж, че всеки, който съзнателно се стреми към поста, трябва автоматично да се дисквалифицира, вече можело да се използува каквато и да е избирателна система. А най-опростената е лотарийната.

— Господин президент, гостите ви очакват в библиотеката — каза секретарката на кабинета.

— Благодаря, Лиза! Надявам се, без техните непромокаеми костюми!

— Да. Всички медици са на мнение, че вече е напълно безопасно. Но мисля, че трябва да ви предупредя, сър, те… хм… миришат малко особено…

— Кракан! Как така?

Секретарката се усмихна:

— О, не е неприятно, сър — поне аз мисля така. Може би има нещо общо с храната им. Сигурно биохимията ни се е отклонила от тяхната през тези хиляди години. Навярно думата „ароматно“ е най-подходяща като обяснение.

Президентът не бе съвсем сигурен какво точно означава думата и се колебаеше дали да попита, когато му хрумна обезпокояваща мисъл:

— А как, мислиш, им миришем ние на тях?

За негово успокоение петимата му посетители не показаха никакви признаци на обонятелни страдания, докато му ги представяха един подир друг. Все пак секретарката — Елизабет Ишихара — постъпи разумно, като го предупреди; сега разбра какво точно означава думата „ароматно“. Беше правилна и забележката й, че не е нещо неприятно. В действителност „ароматът“ му напомни подправките, които използуваше жена му, когато бе неин ред да приготви яденето в двореца.

Сядайки на подковообразната маса в залата за конференции, президентът на Таласа се улови в ироничен размисъл за Случайността и Съдбата — тема, която никога не бе го занимавала в миналото. Именно Случайността обаче, и то в най-честия й вид, го бе поставила на сегашния му пост. Сега пак тя или детето й — Съдбата, се бе намесила отново. Колко странно, че именно той — един скромен производител на спортни принадлежности — бе избран да председателствува тази историческа среща! Но нали все някой трябваше да го направи! Като че ли започваше да изпитва удоволствие от жребия си. Най-малкото, никой не можеше да му забрани да произнесе приветствена реч…

… Доста хубава реч всъщност, макар и малко дългичка, та дори и по такъв повод. Към края долови, че вежливите лица на внимателните му слушатели бяха започнали да придобиват блуждаещ израз, затова съкрати част от промишлената статистика и целия раздел за новата енергийна система на Южния остров. Сядайки, почувствува удоволствие от това, че е успял да нарисува картина на мощно прогресивно общество с богат технически опит. „Макар и недоловимо на пръв поглед, Таласа не е нито изоставаща, нито декадентска и все още поддържа най-добрите традиции на своите велики предци“… и прочие…

— Благодаря много, господин президент — каза капитан Бей, прекъсвайки настъпилата одобрителна пауза. — За нас наистина бе много приятна изненада да открием, че Таласа е не само населена, но и процъфтяваща! Това ще направи нашия престой тук още по-приятен. Надявам се, че когато отново се отправим на път, ще се разделим с много добри взаимни чувства!

— Извинете ме за откровеността! Възможно е да изглежда грубо, че още с пристигането на гостите повдигам въпроса, но ние би трябвало да знаем колко време възнамерявате да останете. Информирайте ни колкото е възможно по-скоро, за да подготвим необходимото!

— Разбирам ви добре, господин президент. Но засега не можем да дадем точен отговор. Това зависи донякъде и от вашето съдействие. Предполагам, най-малко една ваша година, а може би две.

Едгар Фарадайн, както повечето ласани, не умееше да скрива чувствата си и внезапно появилото се ликуващо, а някой би го определил по-скоро като „лукаво“ изражение, разляло се по лицето на държавния глава, разтревожи капитан Сърдар Бей:

— Надявам се, ваше превъзходителство, че това няма да създаде проблеми!

— Напротив! — отговори президентът, потривайки ръце. — Може би не знаете още. След две години ще бъде двестотната ни Олимпиада! — той се покашля сдържано. — На младини спечелих брозов медал на 1000 метра бягане. Затова ме избраха за организатор по подготовката. Добре ще бъде, ако има конкуренция отвън!

— Господин президент — обади се секретарката, — не съм сигурна дали правилата…

— Които правя аз — прекъсна я строго президентът. — Капитане, считайте това за покана! Или за предизвикателство, ако предпочитате!

Командирът на звездолет „Магелан“ бе човек, свикнал да взема бързи решения, но този път остана като гръмнат. Още търсеше подходящ отговор, когато главният военен лекар на кораба му се притече на помощ:

— Много мило от ваша страна, господин президент — каза заместник-командир Мери Нютън, — но позволете ми като медицинско лице да отбележа, че всички ние сме над тридесет години, че съвсем не сме „във форма“, че гравитацията на Таласа е с шест процента по-голяма от земната, което ще ни постави в много неизгодно положение. Така че, ако вашите Олимпийски игри не включват шах или игри с карти…

Президентът я погледна разочаровано, но бързо се съвзе:

— Е, какво да се прави…

— Капитан Бей, бих искал вие поне да връчите някои от наградите.

— С удоволствие! — промълви зашеметеният командир.

Той чувствуваше, че темата на срещата се изплъзва, и реши да се върне към дневния ред:

— Ако позволите, ще обясня какво се надяваме да постигнем тук.

— Разбира се.

Безразличие прозвуча в гласа му. Мислите на негово превъзходителство сякаш все още витаеха другаде. Може би преживяваше отново спортните успехи на младостта си. Не след дълго, но с явно усилие, той съсредоточи вниманието си над настоящето:

— Ние сме поласкани, но и доста озадачени от вашето посещение. Струва ми се, че много малко може да ви предложи нашата планета. Чувам, говори се нещо за лед. Това, разбира се, е било шега?

— Не, господин президент, не е шега. Сериозно е. Това е всичко, което искаме да вземем от Таласа. Макар че… след като опитахме някои от хранителните ви продукти, имам предвид сиренето и виното от днешния обяд, може би ще увеличим заявките си. Но ледът е от първа необходимост. Ще обясня. Първо изображение, моля!

„Магелан“ изплува пред президента. Изглеждаше толкова реален, че му се прииска да протегне ръка и да го докосне, и сигурно би го направил, ако ги нямаше тези хора, които щяха да станат свидетели на наивния му жест.

— Както виждате, корабът, общо взето, има цилиндрична форма. Дължина — четири километра, диаметър — един километър. Двигателната му система черпи енергия направо от Космоса, което означава, че няма никакъв теоретичен предел на ускоряването му до постигане скоростта на светлината. На практика обаче още при постигане на една пета от тази скорост срещаме трудности, дължащи се на междузвезден прах и газове. Пространството е разредено, наистина, но когато едно тяло преминава през него с шестдесет хиляди или повече километра в секунда, то попада на изненадващо голямо количество материални частици, а при такава скорост дори отделният водороден атом може да нанесе значителна повреда. Ето защо „Магелан“, съвсем като примитивните космически кораби, носи аблационен щит пред себе си. Той може да бъде от какъвто и да е материал, стига да го има в достатъчно големи количества. При близката до нула температура на междузвездното пространство трудно може да се намери нещо по-подходящо от леда. Евтин, лек за добиване и удивително здрав материал. Ето — такъв тъп конус представляваше нашият „айсберг“, когато преди двеста години напуснахме Слънчевата система. А ето какво е останало от него сега…

Миражът потръпна, замъгли се и отново се проясни.

Корабът бе останал непроменен, но плуващият пред него затъпен конус се бе смалил до тънък диск.

— Такъв е резултатът от пробиването на тунел с дължина петдесет светлинни години през този доста запрашен участък на Галактиката. Радостен съм да кажа, че степента на аблация е в границите на пет процента от изчисленото, което означава, че никога не ни е заплашвала реална опасност, макар че винаги съществува непредвидимата възможност да попаднем на нещо действително голямо. Никакъв щит не би могъл да ни защити тогава, без значение дали е направен от лед или от най-качествената бронирана стомана. С този щит можем да пропътуваме още десет светлинни години, но това е недостатъчно. Нашата последна цел е планетата Сейгън-2, на седемдесет и пет светлинни години оттук. Несъмнено сега разбирате защо се отбихме на Таласа, господин президент? Бихме искали да ни заемете, да ни дадете по-скоро, защото едва ли бихме могли да ги върнем, около сто хиляди тона вода. Трябва да изградим нов айсберг — горе в орбита, — за да измита пътя пред нас, когато се впуснем сред звездите.

— А ние как бихме могли да ви помогнем? Технически сигурно сте столетия пред нас!

— Едва ли, без да смятаме квантовия двигател. Но ако разрешите, заместникът ми капитан Мълайна ще разясни в общи линии програмата ни, зависеща от решението ви, разбира се.

— Моля, продължавайте!

— Първо трябва да определим район, в който ще можем да монтираме инсталацията за производство на лед. Има много възможности. Тя може да бъде разположена в което и да е уединено място на бреговата линия. Гарантираме, че няма да има абсолютно никакви изменения на екологичната среда, но ако предпочитате, ще установим базата на Източния остров и да се надяваме, че Кракан няма да изригне, преди да свършим. Инсталацията е напълно комплектована. Ще се наложат само някои незначителни модификации, за да я пригодим към определеното място. Повечето от основните й компоненти са подготвени за въвеждане веднага в експлоатация. Машините са съвсем обикновени — помпи, охлаждащи системи, топлообменници, кранове, — добрата стара техника на второто хилядолетие! Ако всичко върви добре, първият леден къс ще излезе след деветдесет дни. Ще произвеждаме стандартни блокове с тегло шестстотин тона, с форма на плоски шестоъгълни плочи — някой някога ги е нарекъл „снежинки“ и името се възприело… След въвеждане на инсталацията в работен режим всеки ден ще вдигаме по една „снежинка“. Ще ги монтираме и свързваме горе, в орбита, докато напълно изградим щита. Всичко — от първото вдигане до крайните строителни изпитания — трябва да се извърши за двеста и петдесет дни. Тогава отново ще бъдем готови да се отправим в Космоса.

Президентът слушаше отнесено и когато заместник-капитанът свърши, още миг остана мълчалив, зареял поглед някъде далече… А после промълви почти благоговейно:

— Лед! Никога не съм виждал лед, освен в чаша!

По-късно, когато изпращаше с ръкостискане отиващите си гости, президентът почувствува, че нещо странно става с него. Почти не усещаше приятния аромат, който лъхаше от тях.

Свикна ли вече, или губеше обонянието си? И двете. Към полунощ обаче остана само второто.

Събуди се със сълзящи очи. Носът му бе толкова запушен, че едва дишаше.

— Какво има, скъпи? — надигна се госпожа президентшата тревожно.

— Повикай… апчихуу… доктора! — избърбори държавният глава. — И нашия, и техния — корабния. Знам, че с нищо не могат да ми помогнат, но ми се ще… апчихуу… да им кажа нещичко. Да се надяваме, че не си се заразила и ти, мила!

Съпругата му започна да го уверява, че не е, но и тя бе задавена от кихавица.

Спогледаха се нещастно.

— Казват, за седем дни минавало — подсмръкна президентът. — Пък може медицината и да е напреднала през последните столетия!

Надеждите му се оправдаха, макар и не съвсем. С героични усилия и без жертви епидемията бе ликвидирана за шест несретни дни.

Не би могло да се каже, че първата от хилядолетие насам среща между разлъчените от звездите братовчеди започна добре.

12Наследство

Тук сме вече две седмици, Ивлин, макар че това са само единадесет таласки дни. Рано или късно ще трябва да изоставим стария календар, но моето сърце ще продължава да бие в тон с древните ритми на Земята, докато съм жив.

Времето ни е напълно ангажирано, но, общо взето, приятно. Единственият проблем бе медицински. Бяхме взели всички необходими предпазни мерки, но сгрешихме, като прекратихме карантината твърде рано. Около двадесет процента от ласаните се заразиха с някакъв вирус. И сякаш за да се чувствуваме още по-виновни, никой от нас не показа симптоми. За щастие мина без жертви, но не може да се каже, че дължим това на местните лекари. Медицината определено е изостанала тук. Те до такава степен са свикнали с автоматизираните си системи, че не могат да се справят с нищо що-годе вън от обикновеното.

Простиха ни обаче. Ласаните са много добродушни и сговорчиви хора. Невероятен късмет са имали — прекалено голям късмет, може би — с тази тяхна планета. Далечната Сейгън-2 сега ми се вижда още по-мрачна.

Единственият недостатък на Таласа е липсата на суша и те постъпват разумно, като поддържат населението под приемливия максимум. И ако се изкушат някога да го увеличат, ще имат ужасния предупреждаващ пример на пренаселените земни градове-коптори.

Голямо е изкушението да помогнем на тези толкова чаровни и приветливи хора, вместо да ги оставим да развиват собствена култура по собствен път. В известен смисъл те са наши деца, а знаеш, че всички родители трудно приемат мисълта, че рано или късно трябва да спрат да се месят в живота на младите.

Но ние вече сме се намесили, така или иначе, със самото си присъствие тук. Не ни очакваха, въпреки че за щастие не сме нежелани гости на планетата им. Пък и за миг не могат да забравят, че „Магелан“, последният пратеник от света на прадедите им, обикаля в орбита малко над атмосферата на Таласа.

Аз отново посетих Площадката на първото кацане — тяхното рождено място — и направих обиколката, която всеки ласанин прави поне веднъж в живота си. Тя представлява нещо средно между светилище и музей и е единственото място на цялата планета, за което поне малко приляга думата „свято“. Нищо не се е променило тук през изминалите седемстотин години. Корабът-разселник, макар сега да е само празна черупка, изглежда, сякаш току-що е кацнал. Около него все още са пръснати притихнали машините — екскаватори, строителни модули, технологични химически инсталации и роботизираните им оператори. Запазени са, разбира се, детските ясли и училищата на Поколение първо.

Няма почти никакви сведения за онези първи десетилетия. Може би съзнателно не са запазени.

Въпреки опита и предпазливостта на създателите вероятно е имало биологични грешки, отстранени безмилостно от основната програма. А времето, когато ласаните без органични родители трябвало да отстъпят пред нормално родените, трябва да е било пълно с психически травми.

Но трагедиите и неволите на първите десетилетия сега са останали векове назад в миналото, забравени от строителите на новото общество заедно с гробовете на Пионерите.

Бих бил щастлив да можех да прекарам остатъка от живота си тук. На Таласа има материал за цяла армия антрополози, психолози и социолози. А най-много ми се иска да можех да срещна някои от моите отдавна вече мъртви колеги, да им покажа колко много от нашите безкрайни спорове най-после са разрешени.

Наистина възможно е да се изгради една хуманна и рационална култура, изцяло освободена от заплахите на неестествените предразсъдъци. По принцип, аз не одобрявам цензурата, но струва ми се, хората, които са подготвяли архивите за Таласката колония, са я използували добре. Те са се справили отлично с една почти невъзможна задача — пресяли са историята и литературата на десет хиляди земни години и резултатът оправдава усилията им. Трябва да бъдем много предпазливи при възстановяването на всяко изгубено нещо, колкото и прекрасно, колкото и вълнуващо произведение на изкуството да е то.

Таласите никога не са тровени от разлагащи учения на мъртви религии и през изминалите седемстотин години нито един пророк не се е появил тук да проповядва нова вяра. Самата дума „бог“ съвсем е изчезнала от езика им и те доста се изненадват, или по-скоро забавляват, когато се случи да я използуваме.

Моите колеги обичат да казват, че „един резултат статистика не прави“, така че аз се замислям дали пълната липса на каквато и да е религия в това общество всъщност доказва нещо. Знаем, че таласите са били много внимателно подбрани генотипи с цел да се избягнат нежелателни социални травми. Да, да! Зная, че само петнадесет процента от човешкото поведение се определя от генната наследственост, но тая малка част е много важна! Ласаните определено изглеждат освободени от такива неприятни нравствени качества като завист, ревност, нетолерантност, гняв. Нима това е резултат само на културното им възпитание!?

Как бих искал да узная какво е станало с корабите-разселници, разпратени от религиозните секти на двадесет и шести век! „Ноевият ковчег“ на мормоните, „Мечът на пророка“… — имаше половин дузина подобни. Чудя се дали някоя от тези мисии е успяла и ако е така, каква роля е изиграла религията за техния успех или пък за провала им. Някой ден, когато поправят големите радарни антени, може би ще разберем какво се е случило с тези ранни пионери!

Един от резултатите на тоталния атеизъм на Таласа е сериозният недостиг на ругатни. Представи си!… Ласанин изпуска нещо върху пръстите си и… — липсват му думички. Дори привичното споменаване на анатомичните функции не е от полза, защото пък те се приемат за даденост. Единственото възклицание е „Кракан!“ — универсално. Но и то не е сполучливо. Показва обаче какво впечатление е оставил връх Кракан, изригвайки преди четиристотин години. Надявам се, че ще имам възможност да го видя отблизо, преди да си тръгнем.

Още много месеци има дотогава, но вече болезнено изживявам този момент. Не заради възможността, че може да се случи нещо с кораба аз никога не бих могъл да узная. А защото още една връзка със Земята ще се скъса. Със Земята и… с тебе, любима моя… с тебе!

13Извънредни обстоятелства

— Президентът няма да одобри! — обясни Уолдрън. — Той смята, че трябва да се установите на Северния остров.

— Зная — отговори заместник-капитан Мълайна — и съжалявам, че ще го разочароваме. Той толкова ни помага! Но Северният остров е скалист. Малкото подходящи крайбрежни райони са разработени. А тук, само на девет километра от Тарна, има безлюден залив с полегати брегове.

— Прекалено добре, за да е вярно. Защо е безлюден, Брант?

— Обектът „Мангроув“7. Всички дървета загинаха. И досега не знаем защо. Запустяло е — никой не намери сили да почисти мястото. Изглежда ужасно, а вони още по-лошо.

— В такъв случай това е район на съществуваща вече екологична катастрофа. Моля! Настанявайте се, капитане! Бихте могли само да подобрите нещата!

— Мога да ви уверя, че сградите ще имат много добър външен вид и изобщо няма да навредят на околната среда. Разбира се, като приключим, ще демонтираме всичко. Освен — ако искате да останат?

— Съмнявам се! Благодаря! Чудя се за какво бихме могли да използуваме по неколкостотин тона лед на ден! Между другото, с какво може да ви съдействува Тарна? Жилища, храна, транспорт? С радост ще помогнем. Предполагам, много от вас ще слязат да работят тук?

— Навярно около сто човека. Благодаря ви за гостоприемството. Опасявам се, че ще бъдем много лоши гости. През цялото време ще трябва да поддържаме денонощна връзка с кораба. Затова се налага всички да бъдем на едно място, заедно. Ще построим малко селище от сглобяеми къщички и ще се настаним в него с цялото си оборудване. Съжалявам, ако това ви се струва неучтиво, но всяко друго решение просто не би било разумно!

— Сигурно имате право! — въздъхна Уолдрън.

Тя се бе чудила как да промени протокола така, че да предложи тъй наречения „апартамент за гости“ на привлекателния командир трети ранг Лорън Лоренсън вместо на заместник-капитан Мълайна. Проблемът й се бе сторил почти неразрешим. Сега, уви, бе ясно, че изобщо нямаше да възникне.

Почувствува се толкова обезсърчена, че почти се поддаде на мисълта да се обади до Северния остров и да покани последния си официален съпруг да й погостува малко. Но проклетникът сигурно пак щеше да й откаже и тя просто не можеше да го понесе.

14Мириса

Дори когато съвсем остаря, Мириса Лионидас все още си спомняше мига, в който за пръв път видя Лорън. Такова чувство не бе изпитвала към никой друг, даже към Брант…

То нямаше нищо общо с влечението към Неизвестното. Преди да срещне Лорън, тя вече бе виждала някои от земните гости и те не бяха привлекли вниманието й с нищо необикновено. Ако останеха на открито няколко дни, да потъмнеят от слънцето, повечето от тях нямаше да се различават от ласаните.

Но не и Лорън. Неговата кожа никак не потъмня, а необикновената му коса стана по-сребриста, ако това изобщо бе възможно. Положително тя бе привлякла вниманието й първия път, когато го видя да излиза от кабинета на Уолдрън заедно с още двама от колегите му — всички имаха онзи малко разстроен вид, който бе обичайният резултат при среща с пасивната, закоравяла бюрокрация на Тарна.

Погледите им се срещнаха за миг. Мириса направи още няколко врачки, после изведнъж несъзнателно спря, погледна през рамо и го видя загледан в нея. В този момент и двамата осъзнаха, че животът им се е променил безвъзвратно.

По-късно онази нощ, след като се бяха любили, тя запита Брант:

— Казаха ли колко ще останат?

— Избираш все най-неподходящия момент — измърмори той сънливо. — Най-малко година, а може и две. Лека нощ още веднъж!

Добре знаеше, че не трябва да го заговаря повече, макар че никак не й се спеше. Още дълго време лежа с широко отворени очи, загледана в странните бързо преминаващи сенки, хвърляни от вътрешната луна, докато скъпото тяло до нея кротко потъна в сън.

Преди Брант тя бе имала доста мъже, но след като срещна него, всички други й станаха безразлични. И сега изведнъж — това внезапно любопитство! Все още се самозалъгваше, че онзи човек просто й е интересен. Нима можеш да изпитваш нещо повече към някого, когото си зърнал само веднъж, само за няколко секунди и на когото името дори не знаеш? (Ще поразпита още сутринта!)

Мириса се гордееше с това, че винаги постъпва разумно и честно. Презираше жените — или мъжете, — които се оставяха да бъдат водени от чувствата си. Неизвестното все пак я привличаше донякъде, сигурна бе. Блясъкът на далечни непознати хоризонти! Възможност да разговаря с някого, който със собствените си крака бе стъпвал по Земята, който бе видял последните часове на Слънчевата система, а сега бе на път към нови слънца! Нещо невероятно дори и за най-необикновените сънища!

Това засили чувството й на неудовлетвореност от кроткото темпо на живота в Таласа независимо от щастието й с Брант.

А не бе ли то по-скоро доволство, отколкото истинско щастие? Какво всъщност търсеше тя? Дали щеше да го намери у тези непознати хора, дошли от звездите, не знаеше, но имаше намерение да провери, преди те да си отидат от Таласа завинаги.

Същата сутрин и Брант бе посетил Уолдрън. Този път тя не го бе посрещнала с топлота, както обикновено, а напротив — въздържано.

Стоварвайки останките от рибните си капани върху бюрото й, той каза ядосано:

— Зная, че сте заета с много по-важни неща, но какво смятате да правим с това?

Кметицата безстрастно погледна омотаната топка жици. Трудно е да се съсредоточиш върху задължения от баналното ежедневие след обсъждане на зашеметяващо вълнуващите събития в космическата политика.

— Ти как мислиш, че се е случило? — запита тя.

— Явно е, че е предумишлено. Вижте колко е огъвана тази жица, докато се е скъсала. Решетката не е само повредена. Липсват и части от нея. Убеден съм, че никой от Южния остров не би се занимавал с такова нещо. Просто няма причина. Но аз непременно ще го открия, рано или късно…

Многозначителното му мълчание не остави никакво съмнение какво щеше да последва тогава.

— Подозираш ли някого?

— Откакто започнах опитите с електрическите капани, се боря не само с консерваторите, но и с всички ония луди, които твърдят, че всички хранителни продукти трябвало да бъдат синтетични, защото — жестоко било да се ядат каквито и да е живи същества, като животни например, та дори и растения.

— Консерваторите могат да представят реално съображение. Ако твоят капан наистина е толкова ефикасен, колкото твърдиш, има вероятност да се наруши екологичният баланс — дежурната тема.

— Дали това е възможно, може да се докаже, ако се следи редовният статистически бюлетин от рифа, но в момента сензорите са временно изключени. Както и да е, мен ме интересуват само дълбоководните риби. Изглежда, че електрическото поле ги привлича от далечина три-четири километра. Освен това, дори всички на Таласа да ядяха само риба, не бихме могли да отворим празнина в животинския свят на океана!

— Положително си прав, що се отнася до местните псевдориби, защото повечето от тях са много отровни, за да бъдат преработвани изобщо. Сигурен ли си обаче, че земните видове са се приспособили стабилно? Може да се окаже, че си последната капка в чашата!

Брант я погледна с уважение. Тя често го изненадваше с умни въпроси като този. Никога не бе го осеняла мисълта, че тя не би останала толкова дълго на този пост, ако в нея нямаше нещо много повече от онова, което се виждаше на пръв поглед.

— Опасявам се, че рибата тон няма да оцелее. Ще минат още няколко милиона години, преди океаните да станат достатъчно солени за нея. Но пъстървата и сьомгата се приспособяват много добре.

— А те определено са деликатес и могат да преодолеят моралните скрупули на синтетиците. Но това не означава, че приемам любопитната ти хипотеза. Тези хора само говорят — нищо не вършат!

— Преди две години пуснаха на свобода цяло стадо говеда от опитното стопанство…

— Искаш да кажеш — опитаха се да ги пуснат. Защото кравите веднага се върнаха обратно. Толкова им се смяха всички, че се отказаха от други подобни акции. Просто не мога да си представя — те да се потрудят толкова! — тя кимна към счупената решетка.

— Не е трудно — малка лодка, двама гмуркачи — дълбочината е само двадесет метра.

— Добре, ще събера сведения! Междувременно от тебе искам две неща!

— Какви? — запита Брант, стараейки се, но неуспешно, да прикрие подозренията си.

— Да поправиш решетката! „Тек Сторс“ ще ти предоставят всичко необходимо. И да престанеш да отправяш обвинения, преди да си сто процента сигурен! Ако грешиш, ще изглеждаш глупаво и може да се наложи да се извиняваш. Ако си прав — може да подплашиш виновниците, преди да успеем да ги заловим. Ясно?

Брант зяпна: никога не бе виждал кметицата толкова рязка и категорична. Събра набързо „Изложение А“ и си тръгна, отрезвен донякъде.

Сигурно съвсем щеше да отрезвее — или по-скоро — да се озадачи, ако знаеше, че Уолдрън вече съвсем не е влюбена в него.

Заместник-главният инженер Лорън Лоренсън не бе развълнувал само една от жителките на Тарна тази сутрин.

15Тера нова

Това име на новото селище, болезнено напомнящо Земята, не бе много привлекателно и никой не посмя да предяви авторски права, но пък бе по-приемливо от „Базов лагер“ и затова бързо се възприе.

Комплексът от сглобяеми къщички изникна невероятно бързо — буквално за една нощ. Това бе първата демонстрация на трудова дейност от страна на земните хора, или по-скоро — от страна на земните роботи, и жителите на Тарна останаха смаяни. Дори Брант, който винаги бе смятал, че роботите са създадени по-скоро за беда, отколкото за добро, освен при рискови или еднообразни операции, промени мнението си.

Особено впечатляваше един подвижен, много грациозен робот-строител, който работеше с такава бясна скорост, че бе невъзможно да се проследят движенията му. Където и да отидеше той — навсякъде го следваше тълпа от обожаващи го малки ласанчета. Когато някое от тях препречваше пътя му, той спираше и изчакваше търпеливо, докато се разчисти теренът пред него. Брант реши, че му е необходим именно такъв помощник. Може би ще намери някакъв предлог да убеди земяните…

Към края на седмицата Тера нова вече бе готова — една напълно функционираща микроклетка на големия кораб, оставен на орбита извън атмосферата. Бяха изградени прости, но удобни помещения за стотина членове на екипажа, необходими за нормален живот, както и библиотека, гимнастически салон, плувен басейн и театър. Тези удобства се харесаха на ласаните и те не се смущаваха да се възползуват от тях. В резултат обитателите на Тера нова ставаха почти два пъти повече.

Повечето от посетителите на новото селище — поканени или не — имаха желание да помагат и бяха решили да направят престоя на гостите си колкото е възможно по-приятен. Такава добронамереност бе много привлекателна, разбира се, и се приемаше с благодарност, но често смущаваше. Ласаните бяха ненаситно любопитни, а думата „интимност“ бе почти непонятна за тях. Табелка „Моля, не безпокойте!“ се приемаше едва ли не като лично предизвикателство, което водеше до интересни усложнения…

— Всички вие сте старши офицери и хора интелигентни — бе казал капитан Бей на последното заседание на борда на кораба. — Така че не би трябвало да ви говоря такива неща… Но… опитайте се да не се замесвате в каквито и да е… хм… любовни авантюри, докато не стане ясно точно как ласаните възприемат тези неща. Изглеждат непретенциозни, но може и да е измамно. Съгласен ли сте, д-р Колдър?

— Не мога да твърдя, капитане, че съм капацитет по ласанските любовни въпроси след толкова къс период на проучване. Мога обаче да ви предложа някои интересни исторически паралели с кораби, стигнали до пристанища след дълги морски пътешествия. Вероятно много от вас са гледали онзи античен видеофилм „Бунтът на «Баунти»“?

— Надявам се, д-р Колдър, че не ме сравнявате с капитан Кук — исках да кажа — с капитан Блай?

— Не би било обида! Истинският Блай е бил отличен моряк, за съжаление — оклеветен. На този етап е необходимо само добро отношение към хората, да бъдем разумни… и както вие споменахте — предпазливи!

Не погледна ли Колдър към него, отправяйки това предупреждение? — питаше се Лорън. Толкова ли е явно?…

Какво да се прави — служебните му задължения го срещаха с Брант по десетина пъти на ден. И да искаше, не би могъл да избягва Мириса.

Те все още не бяха оставали насаме и бяха разменили само по няколко учтиви фрази. Но нямаше нужда от повече — вече се разбираха и без думи.

16Тържества

— Нарича се бебе — каза Мириса. — Ще порасне и ще бъде напълно нормален човек един ден…

Тя се усмихваше, но в очите й бликна влага, когато забеляза объркания поглед на Лорън. Осени я мисълта, че в малкото селище на Тарна сигурно имаше много повече деца, отколкото е имало по цялата Земя през онези последни десетилетия на ограничена, сведена до нула, раждаемост.

— То… твое ли е? — пророни Лорън.

— Чакай… не е то, а е той. Това е Лестър — племенник на Брант. Ще се грижим за него, докато родителите му се върнат от Северния остров.

— Прекрасен е! Може ли да го подържа?

Като по даден сигнал Лестър заплака.

— Моментът не е подходящ — засмя се Мириса, грабна бебето и забърза към най-близката баня.

— Познавам тоя зов — добави тя. — Брант или Кумар ще те поразведат наоколо, докато дойдат другите.

Ласаните обожаваха забавленията и никога не пропускаха възможност да ги организират. И идването на „Магелан“ се оказа най-големият празник в живота им, всъщност в живота на много поколения таласи. Ако не внимаваха и приемаха всички покани, които им се отправяха, земните гости биха прекарвали всеки миг от свободното си време от един официален или неофициален прием към друг. Не след дълго командирът издаде една от своите редки, но строги заповеди — „гръм и мълния на Бей“ или само „Бей-мълния“, както ги наричаха иронично, с която постави своите офицери на режим: максимум един коктейл на пет дни. Някои считаха, че и това е прекалено щедро, имайки, предвид дългото време, необходимо за възстановяване от гостоприемството на ласаните.

Резиденцията „Лионидас“ — дом на семейството вече от шест поколения, обитавана в момента от Мириса, Кумар и Брант, бе голяма красива сграда, построена във формата на пръстен. Висока само един етаж (малко многоетажни сгради имаше в Тарна), тя ограждаше широк около тридесет метра, покрит с трева вътрешен двор. В средата на двора се синееше малко езеро с островче, до което бе прехвърлено живописно дървено мостче. В средата на островчето стърчеше самотна тъжна палма.

— Често се налага да я подменят — каза Брант с извинителен тон. — Някои земни растения се приспособяват много добре. Други просто загиват въпреки химическите стимулатори. Същите трудности имаме и с рибните видове, които се опитваме да развием. Сладководните стопанства работят добре, разбира се, но пък нямаме достатъчно площ за тях. Като си помислиш само — имаме милиони пъти повече океан, а не можем да го използуваме!

Според Лорън Брант Фолкънър ставаше досаден, когато се отплесваше да говори за морето. Трябваше да признае обаче, че тази тема бе много по-безопасна, отколкото ако разговаряха за Мириса. Тя бе успяла да остави Лестър на някого и сега посрещаше гостите си.

Не съм и сънувал, че може да ми се случи такова нещо, помисли си Лорън. Беше се влюбвал и по-рано, но спомените, дори имената милостиво бяха заличени с програмите за изтриване на паметта, през които преминаха всички още преди да излязат от Слънчевата система. Той изобщо не се напрягаше да си спомни: защо да се измъчва с образи от миналото, изчезнали завинаги в небитието?!

Дори лицето на Кайтани се губеше в съзнанието му, макар че само преди седмица я бе видял в хибернакулума. Тя бе част от бъдещето, за което бяха мечтали заедно и което не се знаеше дали ще могат да споделят.

А Мириса бе тук, в настоящето, изпълнена с живот и радост, а не упоена в половинхилядолетен сън. Тя го бе накарала да се почувствува отново изпълнен с живот, щастлив, че невероятните усилия и изтощението от Последните дни не бяха все пак ограбили младостта му.

Всеки път, когато бяха заедно, той чувствуваше как напира мъжкото у него. Желаеше я. Спокойствието му се изпари. Имаше моменти, в които лицето й изплуваше пред очите му, разполагайки се върху скиците и чертежите на залива Мангроув. Не успяваше да отпъди образа. Принуждаваше се да даде ПАУЗА на компютъра, за да могат все пак свързано да продължат мисловния си диалог. Прекрасно изтезание бе възможността да бъде близо до нея в продължение на няколко часа сега, без да могат да разменят повече от няколко вежливи баналности.

За голямо облекчение на Лорън Брант изведнъж се извини и изчезна нанякъде. Лорън разбра причината много бързо:

— Командир Лоренсън — изненада го кметицата Уолдрън, — надявам се, че Тарна ви посреща добре!

Лорън изръмжа вътрешно. Знаеше, че от него се очаква вежливост, но светските обноски не бяха в природата му:

— Прекрасно! Благодаря… Не вярвам да познавате господата…

Той се провикна през патиото много по-силно, отколкото бе необходимо в действителност, към група свои колеги, които току-що бяха дошли. За щастие всички бяха лейтенанти; макар и свободни от дежурство, рангът имаше своите привилегии и той никога не се колебаеше да се възползува от тях:

— Госпожо Уолдрън, представям ви лейтенант Флечър. (За пръв път си долу, нали, Оуен?) Лейтенант Вернер Нгъ, лейтенант Ранджит Уилсън, лейтенант Карл Босли…

Типично за марсианците с техните кланове, помисли си той. Винаги заедно! Е, това пък ги правеше великолепна мишена, а и бяха представителна група от хубави млади мъже. Не вярваше кметицата да е забелязала стратегическата му маневра на оттегляне.

Дорийн Чанг би предпочела да разговаря с капитана, но той направи едно реактивно появяване, колкото да отбие номера, обърна една чашка, извини се на домакините и изчезна.

— Защо не ми позволява да го интервюирам? — запита тя Колдър, който нямаше подобни скрупули и вече бе изпълнил няколко дни аудио– и видеовреме.

— Капитан Сърдар Бей — започна той — има някои привилегии. За разлика от всички нас той не е длъжен да се обяснява или извинява.

— Усещам нотки на сарказъм в гласа ти — отбеляза звездата на информационната емисия на „Таласан Бродкастинг Корпорейшън“.

— Не е преднамерено. Аз уважавам капитана изключително много, дори с разбиране приемам мнението му за мене — с резерви, разбира се. Хм… записваш ли?

— В момента — не. Прекалено много шум има във фона.

— Добре, че съм си доверчив! Както не зная по какъв начин бих могъл да разбера дали записваш…

— Не записвам, Мойсей, повярвай ми! Какво мнение има за тебе?

— Доволен е, че може да се ползува от възгледите и опита ми, но не ме възприема много сериозно. Съвсем ясно ми е защо е така. Веднъж ми каза: „Мойсей, ти обичаш властта, но не и отговорността. Аз се наслаждавам и на двете.“ Това бе един много проницателен извод, който обобщава разликата между нас.

— А ти как му отговори?

— Какво бих могъл да кажа? Беше си самата истина! Единственият път, когато се забърках в реалната политика, беше — е, не чак провал, но всъщност изобщо никакво удоволствие не ми достави.

— Кръстоносният поход на Колдър ли?

— О, нима и това знаеш? Глупаво определение! Дразнеше ме. Това бе още един пункт на разминаване между капитана и мене. Той смяташе, и все още смята, сигурен съм, че Директивата да се избягват всички планети с потенциален живот е една голяма сантиментална глупост. Ето още един цитат от нашия добър капитан: „Закона признавам. Но Метазаконът е тъ… ъ… щуротия.“

— Чудесно е! Някой път ще го запишем!

— В никакъв случай! Какво става там?

Дорийн Чанг бе упорита дама, но все пак знаеше кога трябва да отстъпи.

— О, това е любимата газова скулптура на Мириса! На Земята трябва да сте ги имали?

— Разбира се, че имахме! А след като не записваш, ще ти кажа — не мисля, че това е изкуство! Но е забавно!

Главното осветление в една част на патиото бе изключено и около дузина от гостите бяха заобиколили нещо, което приличаше на огромен сапунен мехур, почти метър в диаметър. Колдър и Чанг се отправиха нататък. Първите цветни светлини лумнаха вътре, завъртяха се вихрено, сякаш се раждаше спирална мъглявина.

— Нарича се „Живот“. От двеста години е в семейството на Мириса. Но газът, изглежда, започва да изтича. Спомням си — беше по-ярка.

Ярка или не — покоряваща бе! Електронните и лазерните инжектори в основата на фигурата бяха така програмирани — от някой отдавна мъртъв ваятел, — че да излъчват серии от геометрични форми, които постепенно се развиваха в органични структури. От центъра се появяваха все по-сложни форми, разширяваха се, размиваха се, докато изчезнеха, сменени от следващите. В оригинална последователност от светлинни феерии по спираловидна стълбица плавно се изкачваха едноклетъчни същества — молекули на ДНК. При всяка нова фаза се добавяше нещо ново; само за няколко минути красивите светлинни потоци проследиха четирибилионната одисея на Живота — от амебата до Човека.

По-нататък творецът се бе опитал да си представи цикъла и отвъд… и Колдър изгуби образите. Изкривяванията на флуоресцентните газове ставаха все по-сложни и абстрактни. Ако човек гледаше скулптурата по-често, може би щеше да успее да улови очертанието…

— Какво ли е станало със звука? — зачуди се Дорийн, когато водовъртежът от цветове в балона рязко угасна. — По-рано имаше много хубава музика, особено към края.

— Опасявах се, че някой ще забележи — каза Мириса с извинителна усмивка. — Не знаем къде точно е повредата — във възпроизвеждането или в самата програма.

— Не може да нямате резервни части!

— Да, разбира се! Но резервният модул е някъде в стаята на Кумар, вероятно затрупан под частите на кануто му. Докато не видите бърлогата му, не бихте могли да разберете същността на ентропията!

— Не е кану! Каяк е! — чу се разпаленият глас на Кумар, влизащ с две момичета под ръка. — А какво е ентропия?

Един от младите марсианци самонадеяно се залови да обяснява, наливайки в една чаша две напитки с различен цвят. Преди да успее да навлезе в същността на явлението обаче, гласът му бе заглушен в гръм от музика откъм газовата скулптура.

— Видяхте ли! — гласът на Кумар надвиши оглушителния трясък с чувство на гордост. — Брант може да се справи с всичко!

О, всичко ли, мислено се запита Лорън. А може би не… Кой знае…

17Верижни команди

— Кой би помислил, че нещо толкова просто може същевременно да бъде и толкова заплетено! — засмя се Мириса, прочитайки листовката, забодена на информационното табло на Тера нова. — Това вероятно е някоя от прословутите „Бей-мълнии“! Що за човек е капитанът? Не съм имала възможност да разговарям с него.

— Не е лесно да се влезе в контакт с капитана — отговори Мойсей Колдър. — Моите разговори с него извън служебните ни задължения се броят на пръсти. Той е единственият човек на кораба, когото всички винаги наричат „сър“. Изключение може би прави само заместник-капитан Мълайна, когато са насаме… Между другото тази обява едва ли е истинска „Бей-мълния“ — много технически подробности има в нея. Сигурно е била изготвена от научния ръководител Варли и секретаря Льорой. Капитан Бей се отличава с изключителна схватливост по инженерните науки — много по-добър от мен е, — но той преди всичко е административен ръководител. Само понякога, когато се налага — главнокомандуващ.

— Аз бих ненавиждала такива задължения!

— И това е работа, и нея някой трябва да върши! Проблемите от ежедневието обикновено се решават чрез консултации със старшите офицери или с банките данни на компютрите. Но има решения, които трябва да се вземат от отделна личност — от човек, който има авторитета да наложи изпълненията им. Затова е необходимо да има капитан. Невъзможно е космически кораб да бъде командуван от корабен съвет — поне не през цялото време.

— Мисля, че точно това е начинът, по който е организирано управлението на Таласа. Можете ли да си представите президента Фарадайн като капитан на нещо?

— Прасковите са чудесни! — Колдър тактично избягна отговора, вземайки си още една от предназначените, както подозираше, за Лорън праскови. — Вие сте щастливи хора! Нито една криза в продължение на седемстотин години! Не каза ли веднъж един ласанин: „Таласа няма история — имаме само статистика!“?

— О, не е вярно! Ами Кракан?

— Това е природно бедствие… и в никакъв случай не е страшно! Имах предвид… хм… политически кризи, граждански вълнения… от тоя род събития.

— За това трябва да благодарим на Земята! Нали от вас имаме трети вариант на конституцията на Джеферсън — някой някога го е нарекъл „Утопия в два мегабайта“ — и тя действува много добре. Програмата не е променяна от триста години. Все още сме на шестата корекция.

— И дано още дълго да останете на нея! — пожела й Колдър пламенно. — Противно би ми било да мисля, че ние сме били причина за седма!

— Ако се случи такова нещо, всичко ще бъде преработено първо в банките-памет на информационното хранилище. Кога ще дойдете пак? Има толкова много неща, които бих искала да ви покажа.

— Не толкова много, колкото аз бих искал да видя. Но сигурно имате такива, които биха ни били от полза на Сейгън-2, въпреки че тя е свят, далеч по-различен. (И не така примамлив — добави той мислено.)

Увлечени в разговор, двамата не забелязаха влизането на Лорън, запътил се явно през фоайето към душовете след края на състезанията. Той бе само по шорти. През голите му рамене небрежно бе преметната хавлиена кърпа. При тази гледка Мириса усети коленете си да омекват.

— Сигурно всички си победил — засмя се Колдър. — Не ти ли омръзва?

Лорън му отвърна с кисела усмивка:

— Някои от младите ласани са много добри. Едно момче току-що ме би с три точки. Играех с лява ръка, но все пак…

— Вероятно не ти е казвал — обърна се Колдър към Мириса, — някога, на Земята, Лорън бе шампион по тенис на маса.

— Не преувеличавай, Мойсей! Само бях пети! Пък и изискванията на състезанията бяха отчайващо ниски към края. Всеки китайски състезател от третото хилядолетие би ме направил на пух и прах!

— Не вярвам да си се сетил да научиш Брант? — дяволито каза Колдър. — Може да стане интересно.

Мълчание. Лорън преглътна и отговори самодоволно, но възпитано:

— Няма да е честно.

— Може би — обади се Мириса — и Брант би могъл да ти покаже нещо.

— О!

— Нали каза, че никога не си се качвал на лодка?

— Да. Така е.

— В такъв случай получаваш покана да се присъединиш към Брант и Кумар — утре сутринта в осем и половина — на Трети кей!

Лорън се обърна към Колдър:

— Мислиш ли, че е безопасно да отида? — запита той шеговито. — Не мога да плувам!

— Не бих се колебал — отговори Колдър любезно. — И еднопосочно пътуване да ти предложат, няма да е кой знае каква загуба!

18Кумар

Само една мъка тегнеше на сърцето на осемнадесетгодишния Кумар Лионидас — цял живот щеше да си остане с десет сантиметра по-нисък, отколкото тайно желаеше. Иначе много му отиваше прякорът Малкият лъв, макар че малцина се осмеляваха да му го казват в очите.

За да компенсира височината, той работеше над мускулите си усърдно. Мириса често се заяждаше с него: „Кумар, ако отделиш толкова време за мозъка си, колкото за мускулите, щеше да бъдеш най-великият гений на Таласа!“ Никога не му каза обаче — а едва ли признаваше и пред самата себе си, — че спектакълът на утринната му гимнастика често събуждаше в нея чувства съвсем не сестрински и ревност към обожателките му, които се събираха да го гледат. Макар мълвата, че се е любил едва ли не с всички момичета в Тарна, да бе силно преувеличена, в нея все пак имаше известна истина.

Въпреки интелектуалната пропаст между него и сестра му Кумар не беше тъпак, изтъкан от мускули. Когато нещо го интересуваше истински, заемаше се със стръв и не се чувствуваше удовлетворен, докато не го овладееше напълно, без значение колко време му отнемаше то. Той бе превъзходен моряк и от четири години с помощта на Брант строеше един изящен четириметров каяк. Корпусът вече беше готов, но строежът на палубата се бавеше.

Кълнеше се, че някой ден ще го пусне на вода и тогава всички ще престанат да му се подиграват. А междувременно фразата „Кумаровият каяк“ бе станала нарицателно за всяка недовършена работа в Тарна. А такива имаше много наистина.

Освен обикновената за ласаните склонност към отлагане на работата главният недостатък на Кумар бе любовта му към приключенията и опасните номера. Всички бяха убедени, че това ще му довлече беля някой ден.

Невъзможно бе обаче човек да се ядоса и на най-безобразните му лудории, защото в тях нямаше злоба. Той бе напълно открит по характер, направо прозрачен. Никой не би повярвал, че би могъл да излъже. Затова много неща можеха да му се простят и често му се прощаваха.

Пристигането на земяните, разбира се, бе най-вълнуващото събитие в живота му. Омагьосаха го машините, звуковите, видео– и сензорзаписите, които донесоха; историите, които разказваха — изобщо всичко тяхно. И защото се срещаше с Лорън много по-често, отколкото с другите, се привърза към него.

Това развитие на нещата, общо взето, никак не се нравеше на Лорън: малко братче „ремарке“ около тебе — напаст, по-зла и от постоянното присъствие на нежелан досаден приятел!

19Прекрасната Поли

— Все още не ми се вярва, Лорън! — възкликна Брант. — Наистина ли никога не си се качвал на лодка — или на кораб?

— Някакъв спомен се върти в главата ми — как натискам педалите на гумена лодка из малко езеро. Трябва да съм бил около петгодишен.

— Ще ти хареса тогава. Дори мъртво вълнение няма, да ти се разбърка стомахът. Може би ще се съгласиш да се погмуркаш с нас?

— Не, благодаря. Много ще ми стане, всяко нещо по реда си. Освен това учили са ме да не се пречкам, когато другите си имат работа.

Излезе, че Брант е бил прав. Наистина изпита удоволствие, когато малкият тримаран безшумно се понесе напред към очертанията на рифа, бърз като ракета. Но все пак, когато обърна глава и видя как бързо се отдалечава тъмната ивица на брега, Лорън за миг усети страх, близък до паника.

Само чувството му за хумор го спаси да не стане за смях. Беше пътувал петдесет светлинни години — най-дългото пътешествие, направено някога от човешко същество, за да стигне дотук, а сега трепереше от неколкостотинте метра, които го отделяха от сушата.

Но не можеше да не приеме предизвикателството. Той се разположи удобно на кърмата и се загледа във Фолкънър, застанал на руля (от какво ли е тоя светъл белег на плещите му? — О… да! Беше споменавал за някаква катастрофа с микролет преди години), чудейки се какви ли мисли минават през главата на ласанина в този момент.

Трудно можеше да се повярва, че в някое човешко общество, колкото и образовано и освободено от предразсъдъци да е то, напълно биха могли да липсват ревността или каквато и да е форма на сексуалнособственическо чувство. Не че се бе случило нещо, за което Брант би могъл да ревнува. Поне не досега, уви!

Лорън едва ли бе разменил и стотина думи с Мириса, като повечето от тях — в компанията на съпруга й. Впрочем на Таласа думите „съпруг“ и „съпруга“ не се използуваха до раждането на първото дете. Ако се родеше момче, майката обикновено, но не задължително, приемаше фамилията на бащата. Ако първородното бе момиче, и двете запазваха фамилното име на майката, поне до раждането на второто, последно дете.

Наистина много малко бяха нещата, които биха могли да възмутят ласаните. Жестокостта, особено към децата, беше едно от тях. А другото — една трета бременност в този свят на оскъдна суша, само двадесет хиляди квадратни километра.

Детската смъртност ниска, че ражданията на близнаци бяха достатъчни, за да поддържат устойчива населеност. Имаше един забележителен случай, единственият в цялата история на Таласа, когато едно семейство бе ощастливено — или наказано — с два пъти по четири близначета. Въпреки че бедната майчица едва ли е имала вина, споменът за нея бе заобиколен от онзи ореол на възхитителна греховност, блестял някога около Лукреция Борджия, Месалина или Фаустина.

Много внимателно трябва да разигравам картите, помисли си Лорън. Вече знаеше, че Мириса го харесва. Разбираше го по израза на лицето й, по интонацията на гласа й. Имаше и по-убедителни доказателства — лекото докосване на ръцете, случайното докосване на телата им, продължило по-дълго от обикновено.

И двамата знаеха, че всичко е въпрос на време. Лорън бе сигурен, че и Брант е наясно. И все пак въпреки напрежението между тях и двамата се държаха приятелски един към друг.

Вибрациите на реактивните двигатели затихнаха и лодката спря близо до голяма стъклена шамандура, която леко се люлееше във водата.

— Това е енергиен източник — посочи я Брант. — Необходими са ни само по неколкостотин вата, така че слънчевите батерии са достатъчни. Едно от преимуществата на сладководните морета — такова нещо не би могло да се осъществи на Земята. Вашите океани са били прекалено солени — щяха да лапат киловати, киловати…

— Няма ли да съжаляваш, чичо Лорън? — усмихна се Кумар.

В отговор Лорън поклати глава. В началото това универсално обръщение, употребявано от младите ласани, го стряскаше, но по-късно свикна с него. Всъщност беше твърде приятно изведнъж да се сдобиеш с толкова племенници.

— Не, благодаря. Оставам. Ще ви гледам през прозореца за подводно наблюдение — да не ви изядат акулите!

— Акули! — в гласа на Кумар се прокрадна копнеж. — Какви чудесни животни! Ех… да ги имаше тук! Гмуркането би било много по-вълнуващо.

С интереса на техник Лорън наблюдаваше как Брант и Кумар натъкмяват принадлежностите си. В сравнение с екипировката, която човек трябваше да има в Космоса, тяхната бе изключително проста, а аквалангите им бяха толкова малки, че лесно биха се побрали в една човешка длан.

— Ама че кислородна бутилка! — възкликна той. — Не мога да си представя, че ще издържи повече от две минути.

Брант и Кумар го погледнаха с укор.

— Кислород! — изсумтя Брант. — Чиста отрова при дълбочина под двадесет метра. Тази бутилка съдържа въздух — и е само авариен запас, точно за петнадесет минути.

Той посочи хрилеобразната раница, която Кумар вече бе нарамил на гърба си.

— Кислородът, необходим за човека, се съдържа в морската вода, стига да може да го екстрактира. За процеса е необходима енергия, така че трябва да се носят батерии, с които да се захранват помпите и филтрите. С този апарат бих могъл да остана под водата и цяла седмица.

Той почука флуоресциращото зелено екранче на гривната върху лявата си ръка:

— Този монитор предава всички необходими данни — дълбочина на гмуркането, състоянието на батериите, времето, когато трябва да започне изплуването, спирането за декомпресия.

Лорън рискува с още един глупав въпрос:

— Защо ти си с маска, а Кумар не е?

— И аз имам — усмихна се Кумар, — погледни ме по-внимателно!

— О… да. Виждам. Много фино!

— Но неприятно. Освен ако не прекарваш по-голямата част от живота си във водата като Кумар — каза Брант. — Веднъж и аз опитах с контактно-лицева, но ми се възпалиха очите. Така останах верен на добрата стара маска.

— Готов ли си? — обърна се той към Кумар.

— Да, капитане.

Те се претърколиха през бакборда, после се прехвърлиха през щирборда; движенията им бяха толкова добре синхронизирани, че лодката почти не се залюля. Лорън се премести пред голямата прозрачна стена от дебело стъкло, разположена на кила, и ги видя как плавно, без усилия, се плъзнаха надолу към плитчината, която изглеждаше съвсем близо, макар че в действителност бе на дълбочина около двадесет метра.

Предварително бяха пуснали инструментите и кабелите и сега двамата гмуркачи веднага се захванаха да поправят счупените решетки. От време на време си разменяха тайнствени едносрични думи, но, общо взето, работеха в пълна тишина. Всеки знаеше своята — и на другаря си — задача така добре, че изобщо не се налагаше да разговарят.

За Лорън времето мина неусетно. Той знаеше, че наблюдава един нов свят. И така беше наистина. Въпреки че бе гледал безброй видеозаписи, направени в земните океани, почти всяка животинка, движеща се сега в дълбините под него, му бе напълно непозната. Виждаха се някакви въртящи се дискове, спирали — подобни на тирбушони, люшкаха се „килимчета“, но нямаше същества, конто при каквато и да е сила на въображението си би могъл да оприличи с истинските земни риби. Само веднъж, някъде към края на видимостта, зърна бързо движеща се риба, която му заприлича на торпила. Ако бе прав, тя също бе изгнаник от Земята.

Вече си мислеше, че Кумар и Брант съвсем са забравили за него, когато го стресна глас, прозвучал от подводния фоноком:

— Излизаме! При тебе ще сме след двадесет минути. Всичко наред ли е?

— Нормално — отговори Лорън. — Тази риба, която се мярна преди малко, земна ли беше?

— Не съм я видял.

— Чичо Лорън е прав, Брант. Преди пет минути край нас мина една близо двадесеткилограмова мутантна пъстърва. Уплаши се от заваръчната дъга.

Те се бяха отделили вече от морското дъно и бавно се издигаха нагоре покрай тънката котвена верига. Спряха на около пет метра под повърхността.

— Това е най-отегчителният етап от гмуркането. Трябва да изчакаме тук петнадесет минути — поясни Брант. — Канал две, моля — благодаря — но не толкова силно…

Вероятно Кумар бе подбрал музиката за декомпресията; разтърсващият й ритъм никак не подхождаше на мирната подводна картина. Лорън бе много доволен, че не е „потопен“ в нея, и веднага, щом двамата гмуркачи подновиха изплуването си, я изключи.

— Добре като начало тази сутрин — каза Брант, измъквайки се на палубата. — Напрежение и сила на тока — нормални. Можем да тръгваме.

И двамата мъже с благодарност посрещнаха несръчните опити на Лорън да им помогне да се освободят от мокрите си екипи. Чувствуваха умора и студ, но се възстановиха бързо, след като изпиха по няколко чаши от горещата сладка течност, която ласаните наричаха чай, макар че много малко приличаше на някоя от земните напитки, носещи това име.

Кумар се зае с двигателя, а Брант се наведе над купчината мокри принадлежности, порови се и измъкна малка ярко оцветена кутийка…

— Не, благодаря — отблъсна поканата Лорън, когато той му предложи една от леко упоителните си таблетки. — Не искам да привиквам към местни навици, от които ще ми бъде трудно да се откажа.

Моментално съжали за забележката си; трябва да му е била подсказана от някоя погрешна тръпка на подсъзнанието — или може би от чувството му за вина. Но Брант явно не бе доловил никакво по-дълбоко значение лежеше по гръб, сложил ръце под главата си, загледан в безоблачното небе.

— „Магелан“ може да се види и през деня — продължи Лорън, като бързаше да промени темата, — ако знаеш точно къде да го търсиш. Но аз самият не съм го виждал.

— Мириса го наблюдава често — обади се Кумар. — И ми обясни как да го намирам. Първо питаш „Астронет“ за часа на преминаването му, а после излизаш навън и лягаш по гръб. Вижда се като ярка звезда, точно над главата ти и сякаш изобщо не се движи. Но ако си отклониш погледа дори за миг — изгубил си го.

Неочаквано Кумар намали оборотите, направи няколко кръга на ниска скорост и спря. Лорън се огледа наоколо, за да се ориентира, и се учуди, като разбра, че все още са най-малко на километър от брега на Тарна. Във водата до тях се люлееше друга шамандура с червено флагче и голяма буква „П“, изписана на нея.

— Защо спряхме? — запита той.

Кумар се засмя дяволито и се зае да изсипва зад борда някаква малка кофичка. За щастие тя бе стояла затворена до този момент. Съдържанието й съмнително приличаше на кръв, а пък вонеше много по-лошо. Лорън избяга настрани, доколкото позволяваше ограничената площ на лодката.

— Само да навестим един стар приятел — прошепна Брант. — Не мърдай — и нито звук! Много е чувствителна.

Тя, помисли си Лорън. Но какво става тук?

През следващите близо пет минути не се случи абсолютно нищо. Лорън не вярваше на очите си — Кумар да стои неподвижно толкова дълго! После видя, че някаква тъмна, нагърчена лента се е появила на няколко метра от лодката, точно под повърхността на водата. Той я проследи с очи и забеляза, че всъщност представлява пръстен, обграждащ ги изцяло.

Почти в същия миг осъзна, че Брант и Кумар не гледаха нея, те наблюдаваха него. Значи искат да ме изненадат — помисли си той, — е добре, ще видим…

Въпреки всичко Лорън трябваше да впрегне цялата си воля, на да заглуши вика на ужас, когато нещо подобно на стена от бляскаво — не! — вонящо розово месо се показа над морската повърхност. Издигна се, капещо, на височина около половин човешки ръст и образува около тях непрекъсната жива преграда. И за да е пълен ужасът — горната му повърхност бе изцяло покрита с ярко оцветени в червено и синьо виещи се змии.

Огромна, обкичена с пипала паст бе изплувала от дълбините, сякаш зяпнала да ги погълне.

Ала явно нищо не ги заплашваше. Познаваше се по развеселените лица на спътниците му.

— Какво, за бога — Кракан! — е това? — прошепна Лорън, като се опитваше да запази спокойствие.

— Чудесна реакция! — възхити се Брант. — Някои се крият на дъното на лодката. Нарекохме я Поли — от „полип“. Прекрасната Поли! Колониално безгръбначно — милиарди, живеещи в симбиоза клетки, приспособени към нова среда. И вие сте имали подобни животни на Земята, макар че не вярвам да са били толкова големи.

— Положително не са били! — разпалено отговори Лорън. — А как ще се измъкнем оттук, ако смея да запитам?

Брант кимна на Кумар и той пусна двигателите на пълна мощност. С удивителна за нещо толкова огромно скорост живата стена около тях потъна обратно в морето, без да остави и следа освен лека мазна вълна на повърхността.

— Изплаши се от вибрациите — поясни Брант. — Погледни през наблюдателния екран — ще видиш цялото животно!

Под тях, към дъното на морето, се спускаше нещо подобно на дънер, дебел около десет метра. Лорън разбра, че змиите, които бе видял да се вият на повърхността, са нежни пипала; върнали се обратно в естествената си среда, те се люлееха безтегловно, претърсвайки водата наоколо за каквото — или когото можеха да докопат.

— Какво чудовище! — въздъхна той, отпускайки се за пръв път след толкова напрегнати минути. Връхлетя го гореща вълна на гордост, дори на радост. Разбра, че е издържал още едно изпитание, че е спечелил одобрението на Брант и Кумар, и го прие с благодарност.

— Това нещо… не е ли опасно? — запита той.

— Разбира се, че е опасно. Затова е тази предупреждаваща шамандура.

— Честно казано, бих се изкушил да го убия.

— Защо? — Брант бе искрено възмутен. — На кого вреди?

— Хм… Едно толкова голямо същество положително унищожава много риба!

— Така е. Но само ласанска — не рибата, която ние ядем… А знаеш ли кое е най-интересното в това животно? Дълго време се чудехме как ли предизвиква рибата, та макар и най-глупавата, сама да влиза в търбуха му. После разбрахме, че отделя някакъв съблазнителен химически секрет, и всъщност това ни наведе на мисълта да използуваме електрическите капани… Което ми напомня, че…

Брант се протегна към комуникатора:

— Тарна три вика Тарна авторекордер — тук Брант. Поправихме решетката. Всичко работи нормално. Потвърждение не е необходимо. Край на съобщението.

За най-голяма изненада отговор прозвуча веднага, и то от познат на всички глас:

— Здравейте Брант, доктор Лоренсън! Радвам се да чуя това. Имам една интересна новина за вас. Искате ли да ви я кажа?

— Разбира се, кметице — отговори Брант, поглеждайки Лорън, за да срещне и неговия учуден поглед. — Кажете я!

— Информационните хранилища са изровили нещо изненадващо. Тази история с късането на кабели не се случва за пръв път. Преди двеста и петдесет години са направени опити да се изгради подводна плитчина откъм Северния остров чрез електроутаяване — техника, добре позната на Земята. Но няколко седмици след като извършили приготовленията, подводните кабели били скъсани, а някои от тях били… откраднати! Причините не са били изследвани изобщо, защото цялата тая работа била един пълен провал. Водата има ниско съдържание на минерали — не си струвало. Така че ето какво, Брант — не можеш да обвиняваш Консерваторите. По онова време тях не ги е имало.

Лицето на Брант изразяваше такова удивление, че Лорън избухна в смях:

— А ти се опитваше мене да шашнеш! Е, признавам, успя да ми докажеш, че в морето има неща, които не бих могъл да си представя дори… Но сега излиза, че има неща, които и ти самият не би могъл да си представиш.

20Идилия

На тарнанци това им се виждаше много смешно. Правеха се, че не му вярват:

— Първо — никога не се бил качвал на кораб, сега пък казва, че не можел да кара велосипед!

— Би трябвало да се срамуваш от себе си, Лорън! — сгълча го Мириса с дяволско огънче в очите. — Това е най-универсалното транспортно средство — а ти не си го пробвал дори!

— Не може да се каже, че е подходящо за космическите кораби, а в градовете е много по-опасно! — отговори Лорън. — Както и да е, казвай какво има да се учи!

Скоро откри, че карането на велосипед не било толкова лесно, колкото изглеждаше. Въпреки че наистина бе нужен талант, за да паднеш от велосипед с малки колела и нисък център на тежеста (той успя да го направи няколко пъти), първите му опити бяха буквално жалки. Не би упорствувал, ако не бяха уверенията на Мириса, че това е най-добрият начин да опознае острова, а той тайно се надяваше, че е най-добрият начин да опознае и самата нея.

„Номерът“ беше, той го усети след няколко падания, напълно да се абстрахираш и да оставиш всичко на рефлексите на тялото си. Съвсем логично; ако човек трябва да премисля как да крачи, обикновеното ходене би било невъзможно. С разума си Лорън приемаше това, ала доста време мина, преди да се отпусне и да се довери на инстинктите си. След като най-после преодоля тази бариера, бързо постигна успех. И накрая, както се бе надявал, Мириса предложи да му покаже отдалечените места на острова.

Лесно би могло да се повярва, че те са единствените живи същества на острова, и все пак отдалечаването на повече от пет километра от селището практически бе невъзможно. Ако можеха, положително биха отишли много по-далече, но тясната колоездачна пътека бе явно замислена така, че да прави най-живописната обиколка, а освен това оказа се, че тя е и най-дългата. Въпреки че с помощта на позиционния локатор в комуннкатора си само за секунда би могъл да определи местонахождението си, Лорън не го направи. Забавно бе да играеш на „уж си се загубил“. Мириса щеше да е много по-доволна, ако той не бе взел комуникатора.

— Защо трябва да носиш това? — бе казала ти, като посочи контролната гривна под лакътя на лявата му ръка. — Понякога е приятно да избягаш от хората.

— Така е, но редът на кораба е много строг. Ами ако капитан Бей ме потърси спешно, а аз не отговоря…

— Е, какво ще ти направи? Във вериги ли ще те окове?

— Предпочитам ги пред лекцията, която с положителност ще ми прочете. Не мисли за това! Сложил съм го на режим „сън“. Ако централният корабен компютър пренебрегне това, значи обстоятелствата действително са критични и аз на всяка цена трябва да отговоря на повикването.

И Лорън, както повечето земяни, вече от хиляди години предпочиташе да бъде по-скоро без дрехи, отколкото без комуникатора си. Земната история бе изпълнена с ужасяващи случки за небрежни или безразсъдни хора, които бяха намерили смъртта си едва на няколко метра от спасението само защото не са могли да стигнат до червения бутон за ТРЕВОГА.

Велосипедната пътека бе прекарана пестеливо, не за натоварено движение. Ширината й бе по-малка от метър и в началото на Лорън му се струваше, че се движи по тънко въже. За да не падне, трябваше да гледа гърба на Мириса (съвсем не неприятна гледка!). След като изминаха няколко километра, започна да се движи по-уверено и вече можеше да се наслаждава и на другите гледки. Ако случайно някой се изпречеше на пътя им, сигурно щеше да се наложи всички да слязат; мисълта за сблъскване при скорост петдесет, а може би и повече клика бе твърде неприятна, Това би означавало дълго пътешествие в обратна посока, и то с велосипедите на гръб…

Наоколо им цареше пълна тишина, която само Мириса нарушаваше от време на време, когато му посочваше някое необикновено дърво или изключително красиво кътче. Тази тишина бе нещо, което Лорън не познаваше; на Земята вечно го бяха заобикаляли звуци, а животът на кораба представляваше цяла симфония от вдъхващи спокойствие механични шумове, прекъсвани понякога от резки, спиращи дъха тревожни сигнали.

Туй дърветата ги обгръщаха с невидимо, поглъщащо ехото наметало и всяка отронена дума сякаш потъваше в тишината още при изговарянето й. В началото преживяването бе приятно поради тайнствената неизвестност на новото, но не след дълго Лорън за копня да чуе нещо, което да изпълни акустичния вакуум. Изкушаваше се дори да настрои комуникатора на тиха фонова музика, но се въздържа при мисълта, че на Мириса щеше да й бъде неприятно.

Ето защо се изненада, когато до слуха му достигна познатият вече ритъм на ласанската танцова музика. Идваше откъм гората пред тях. Пътеката често криволичеше и той видя източника на мелодията чак когато преминаха един остър завой и се озоваха пред някакъв пеещ метален колос, заел цялата ширина на пътя, движещ се срещу тих като охлюв. Приличаше на робот-товароподемник. Двамата слязоха от велосипедите, за да се отстранят от пътя му. Механичната грамада се приближи към тях и Лорън разбра, че всъщност това бе автоматична машина за ремонт на пътната настилка. Той бе забелязал доста изровени места, дори дупки, и се бе зачудил кога ли „Южният промишлен департамент“ ще се поразмърда, за да ги оправи.

— Виж ти, колко е музикален! — пошегува се той. — Май не прилича много на ценител на това изкуство!

Едва бе затворил уста, когато роботът го стресна със строг, сериозен тон:

— Моля, изчакайте да се втвърди настилката на сто метра зад мен! — и пак: — Моля, изчакайте да се втвърди настилката на сто метра зад мен! Благодаря!

Забелязала учудената му физиономия, Мириса избухна в смях:

— Наистина не е от най-интелигентните, разбира се. Музиката служи за предупреждение към насрещното движение.

— Не е ли по-подходящо да се използува някаква сирена?

— Е, да. Но звукът им е много тревожен.

Двамата избутаха велосипедите си и се изправиха до алеята, докато край тях бавно се изтъркаля грамадата от свързани един към друг контейнери, резервоари, командни блокове, механизми и валяци за полагане на настилката. Лорън не можа да устои на желанието да докосне току-що положеното покритие — беше още меко, топло и съвсем сухо при допир, макар че наглед изглеждаше влажно. Само след няколко секунди обаче стана твърдо като камък. Лорън забеляза едва различимия отпечатък от пръстите си върху настилката и си помисли иронично: „Оставих следа на Таласа, поне докато роботът отново дойде насам“.

Пътят заизвива нагоре по хълмовете и Лорън почувствува, че забравени мускули в бедрата и прасците му напомнят за съществуването си. Малко спомагателна енергия би била добре дошла, но Мириса с презрение бе отхвърлила електрическите велосипеди, тъй като ги считаше за прекалено остарели. Тя ни най-малко не бе намалила скоростта си, така че Лорън се видя принуден да диша дълбоко и да се старае да не изостава от нея.

Но какъв е този грохот? Положително тук няма кой да изпитва реактивни двигатели! Колкото по-нататък отиваха, толкова по-силен ставаше звукът; Лорън се досети какво става едва миг преди да види самия източник.

Според земните представи водопадът не бе от най-внушителните — водата падаше от стотина метра височина, а ширината на коритото не беше повече от двайсет метра. Тясно метално мостче, блестящо от водните пръски, се простираше като свод над врящата пяна на езерцето, в което се сгромолясваше водата.

За радост на Лорън Мириса спря, слезе от колелото и го погледна дяволито:

— Да забелязваш нещо особено? — запита тя и посочи картината пред тях.

— В какъв смисъл? — зачуди се той, като претърсваше с очи околността. Докъдето поглед стига, се виждаше само непрекъсната панорама от дървета и друга растителност и пътят, криволичещ през нея на отсрещната страна на водопада.

— Виж дърветата! Дърветата!

— Какво дърветата? Не съм… ботаник.

— И аз не съм. Но е очевидно. Огледай ги добре!

Все така озадачен, той се загледа по-внимателно. И изведнъж разбра… защото дървото е частица от инженерството на природата, а той бе инженер.

Друг конструктор бе работил от другата страна на водопада. Въпреки че не би могъл да назове нито едно от дърветата, пред които бе застанал, те му бяха смътно познати и бе сигурен вече, че произхождат от Земята… Да, онова там е дъб, разбира се, а някъде много отдавна бе виждал тези красиви жълти цветя, цъфнали долу, в гъсталака!

Отвъд моста сякаш започваше друг свят, друга планета. Дърветата (нима наистина са дървета?) изглеждаха груби, недодялани. Някои имаха къси, бъчвоподобни стволове, от които стърчаха по няколко чепати клона, други наподобяваха огромни папрати, трети изглеждаха като оголени гигантски пръсти на скелет с пръстени от мъх в основите на разклоненията. И нито едно цвете…

— Сега разбирам! Това е естествената растителност на Таласа.

— Да! Изтръгнала се от морето преди няколко милиона години само. Великият прараздел, както го наричаме ние. Но той прилича по-скоро на фронтова линия между две армии и никой не знае коя от двете ще надделее. Дори ако им помагаме. Земната растителност е по-култивирана, но пък местните растения са по-добре пригодени към химическите процеси на планетата. Случва се някоя от страните да нахлуе в другата и тогава се намесваме ние — с копачите, преди още да е успяла да се укрепи.

Колко странно, помисли си Лорън, бутайки велосипеда си по тънкото мостче след Мириса — за пръв път, откакто сме на Таласа, чувствувам, че се намирам в чужд свят.

Такива тромави дървета и недодялани папрати вероятно са били суровината на земните въглищни пластове, осигурили енергията за промишлената революция — точно навреме, за да спаси човечеството. Той лесно би повярвал на очите си, ако в този миг от храсталака изскочеше някой динозавър, но се сети, че когато тази растителност е царувала на Земята, все още са оставали сто милиона години до появата на отвратителните гущери…

Вече на отвъдния бряг, преметнал крак, за да възседне отново велосипеда си, Лорън изстена:

— Кракан и проклятия!

— Какво стана?

Лорън се свлече върху нещо, което за щастие се оказа дебел слой мек мъх.

— Спазма — изпъшка той през зъби, обхващайки с ръце втвърдилите се заплетени мускули на прасеца си.

— Дай аз! — прозвуча загриженият, но уверен глас на Мириса. Под нежните й, макар и не съвсем умели грижи, болката постепенно утихна.

— Благодаря — пророни Лорън след малко. — Вече ми е по-леко. Но не спирай, моля те!

— Нима наистина мислиш, че ще спра? — прошепна тя.

И не след дълго, на границата между двата свята, двамата се сляха в едно.