Писмо VI

„Чудеса чудес и всяческая чудеса!“ Ще да повярвате ли, г-да грешници, политици и журналисти, ако ви кажа, че съдбата на българският народ е решена вече и че аз, Недялко Пандурски, който едно време проповядах словото божие по кръчмите, пишех литературни статии по дуварите и решавах восточният вопрос с носът си, днес вече съм помазан за цар и самодържец на новото българско царство и за наследник на сичката турска империя, а дядо поп (попът от българската черкова в Букурещ), който и до днес още е в състояние да оплодотворява вдовиците на честитата „Добродетелна дружина“, и занапред ще да си остане мъж на няколко чужди жени, любовник на хаджи Кочйовица из Търново и ревизор на сичките публични къщи в Букурещ? С една дума, ще ли да повярвате, православни христиени, ако ви кажа, че вопросът за престолонаследието в Турция е решен вече в моя полза и че аз отсега нататък ще да държа капъните на европейското равновесие? Ако не вярвате, то обърнете внимание на моите думи и съставете си понятие за ходът на това историческо събитие. Вие помните (ако не помните, то прочетете в. „Тъпан“), че още преди шест години нашите букурещки нотабили бяха подали енергическо прошение на Наполеона III, в което молеха моят побратим (сичките еснафчии са побратими) да набие на кол султанът и да тури мене за цар във Велико Търново. В онова време „Добродетелната дружина“ се обеща пред дяда Тонковича, че ще да ми изгради с парите на умрелите праведници летен палат в Арбанасите, за да си живея с моята г-жа Стефани (тогава тя не беше още съблазнена от дяда попа), че ще да направи в Търново болница, за да се лекуват нашите поети, учени и литератори и че ще да воздигне „задушна“ академия в циганската (в болярската, р.) махала, в която моят лейб-медик (доктор Протич) ще да предава своята знаменита медицинско-дипломатическа логика. Разбира се, че аз в онова време не пожелах да приема тая чест от ръцете на Наполеона III: 1) защото се не познавах още с него лично и защото ме беше страх да не изиграе и мене така също, както изигра Максимилиана, и 2) защото моите конкуренти Мънзов и Касабов (Ян Касабиян, р.) фотографираха портретът ми и аз с удивление видях, че моята глава — главата на Пандурски! — която се назначаваше да носи царска корона, е келява и неумита.

И така, при сичкото това, че моят тогавашен портрет имаше голямо сходство с портретът на бившият вселенски патриарх и че в моята глава имаше достатъчно количество дипломатически смисъл (Сяровски сапун и Бракаловски кожи, р.), за да управлявам която и да е държава, но аз се не реших да оставя своята литературна кариера и да стана сътрудник на Касабияновият дуализъм. „По-добре е, мислех си аз, да се съглася с гюргевският настоятел на училището и да разделя с учителят учителката, за да мога и аз да живея като секи христиенин честно и безгрешно, нежели да стана цар, да изпъча «добродетелно чувство» и да се мъча да родя син, който да накара нашите велики историци, г-на Кръстовича и г-на Дринова, да напишат още няколко тома за произхождението на българите.“

И така, аз се отказах от предложението на Наполеона, прекъснах сношенията си с „Добродетелната дружина“ и залових се за своят стар занаят. Но в онова време политическият хоризонт се помрачи, папата се обяви за непогрешим и „Книжевното дружество“ в Браила записа в историята на българският народ още няколко важни събития. Наполеон си даде оставката от французкият престол и отиде на небето да прави коректура на цариградските вестници; Ценович (не г. Ценович, а г-жа Ценовичка. Ценович е нула в политическо отношение, р.) открадна мобилите на читалището „Братска любов“ и обяви на българската публика (в това число и на г-на Кавалджиева), че жената му е направила от тях американски сапун; „Добродетелната дружина“ издаде орган на своята глупост под название „Отечество“ и възбуди нервната система на г-на Савича до nex plus ultra1; Сяров за да отмъсти на г-на Ценовича за читалищните мобили, скокна в блатото, открадна манъстото на г-жа Крекетуша и изяде три кантара лобут за любовта към дългите носове и към глухите уши; екзархията насади няколко гъски по епархиите, разви системата на фанариотският рахатлък, сви няколко хайдушки гнезда и изпъди из своята ахчийница2 почти сичките гуджовци и мурджовци.

Разсърдени от тоя карамбол3 на тайнобрачните свети отци (Дорчо и отец Григория са от явнобрачните, р.), патриотизмът на Мироновича изкипя и той се отказа да изпроважда обещаната си помощ на българското „Книжевно дружество“ и на седемте училища в България, Тъпчилеща отвори давия4 за органическите богатства на Балат, а цанцугерът5 отец Марко Балабанов изнесе своята совест на мезат6 и обяви чрез своя „Век“, че между клисурската Минерва и г-на Найденова съществува такава разлика, каквато съществува между Мемиш паша и Стоянова, между Мурджа и Тъпчилеща, между мене и султанът, между Миташът и Стоила ефенди, между Кръстовича и Касапски, между Мироновича и Петра Палаузова, между Хорозова и Антона Парушова и между привременното настоятелство на читалището „Братска любов“ и сакатият поп из българската народна чернова в Букурещ. Разбира се, че после тие прогресивни исторически събития, които, според статистиката на г. Стоянова, имаха голямо влияние относително финансиите на Турция и относително метрическата поезия на славяните — цените на литературната цуйка7 се покачиха, въпросът за престолонаследието в Турция влезе в нова ера и аз, като историческа личност, трябваше да бързам да се срещна с бога и да искам колкото е възможно по-скоро да се реши восточният вопрос. Еманципацията на жените и монополът на тютюнът не търпеше никакви отлагателства.

И така, аз се явих на небето с намерение да поискам от бога аудиенция, да му разкажа за страданията на болградчани и да подновя прошението на нашите букурещки нотабили. Но за греховете на „Добродетелната дружина“ и за хатърът на „Книжевното дружество“, на което аз пожелах да стана дописен член, всевишният не пожела да ме приеме и аз трябваше да се явя на съд, да продължавам давията за вдовиците и да лежа цели два месеца в магарешкият рай. В това време от сичките страни на земното кълбо се явиха жалби и протестации против мене. Моите дипломатически, политически и литературни неприятели, в лицето на Капето и на Кутлето, се оплакваха, че виното им е останало непреточено, че гюбрето на нашите книжари се не харчи и че г-н Найденов е бил затворен по моето желание; белградските професори явиха на отца Авакума, че аз съм посъветвал мнистърът на румънското просвещение да повика г. Запрянова на конкурс, да накара г-на Пенка Карнабатът да затвори училището в Гюргево и да подкупи крайовските свищовлийки и габровки да вдигнат брусове против необразованите видинлийки; най-после хаджи Кочйовица е помолила редакторът на в. „Лекар“ (тоя вестник се издава на небето) да ме компрометира пред букурещките кръчмари, да защити дяда попа и да протестира пред небесният трибунал, че аз съм й помешал да се ожени за едного от членовете на „Добродетелната дружина“. Разбира се, че после сичките тия страшни обвинения ни един юрист на тоя и на оня свят (даже и сам Араго) не би можал да ме избави от куките на графа Велзевула, ако в моят загробен живот да не би се случило следующето твърде важно произшествие.

Когато шестокрилите жандарми из букурещката полиция ме уловиха в Мохамедовият рай (т.е. в Хану Манук) с жаба Крекетуша и когато ме вече влечеха към божественият трибунал на Вакарещ, то при гробът на французката империя аз съзрях един дервищин, който разглеждаше хартата на Европа, който оплакваше съдбата на козите бради и който обрязваше едно от цариградските „кабак-геджеси“8. Когато аз се доближих до тоя политически оператор, то той скокна накраки, улови ме за шията и извика из сичкото си гърло: „Да живее султан Абдул Пандуралах хан! Доле Гамбета и правителството на народната отбрана! Доле Мемиш паша! Да пукне Рошефор! Днес се решава вече восточният вопрос и Милош Милоевич е длъжен да стане чубукчия на ваше величество.“ Ако аз и да знаех езикът на Фенелона, османската история на Славейкова и правописанието на Якима (Йоакимаки, р.)

Груева, но се пак изведнъж не можах да позная г-на Наполеона.

— Ти ли си бе, байо Наполеоне? — извиках аз и ухапах приятелят си за ухото.

— Аз съм — отговори той.

— Но я кажи ми ти, къде до дяволите те водят тие жандари?

— На съд, на съд! Два месеца вече става, откакто ходя по митарствата, а вопросът за дунавската конфедерация сй още не може да се реши. Я ми виж носът, главата и зъбите — където и да отида, се ме бият.

— Бият те, г-не Пандурски, защото си българин. Ела да те обрежа и ще да видиш, че св. Августин ще да те назначи за наследник на османският престол. Ето, указът е вече излязъл и аз съм написал манифест към восточните народи. Легни при това „кабак-геджеси“.

Аз легнах, и дванайсет легиона херувими запяха „Боже, царя пази“…

Но за нещастие във в. „Напредок“ (гл. бр. 7) пишат, че една от жените на н. в. султанът е родила един принц.