Планетата на маймуните

Глава I

Джин и Филис прекарваха чудесна ваканция в най-отдалеченото от обитаемите звезди космическо пространство.

По онова време междупланетните пътешествия бяха нещо обичайно, не бяха редки и междузвездните пътувания. Ракетите отнасяха туристите към чудните градове на Сириус, а банкерите — към прочутите борси на Арктурус и Алдебаран. Но Джин и Филис, двама богати безделници, бяха известни в космоса със своята ексцентричност и склонност към романтика. За собствено удоволствие те прекосяваха вселената с платноходен кораб.

Яхтата им приличаше на кълбо, с обвивка от изключително тънко и леко платно, което плуваше в пространството, тласкано от напора на светлинната радиация. Такава машина, оставена на произвола в близост до някоя звезда (все пак на достатъчно разстояние, за да се избегне твърде голямата сила на гравитационното поле), ще се насочва неизменно по права линия в противоположна посока на звездата. Но тъй като в звездната система на Джин и Филис имаше три слънца сравнително близко едно до друго, тяхната яхта получаваше светлинни тласъци под три различни ъгъла. А Джин бе измислил един изключителен начин на придвижване. От вътрешната страна на платното бяха поставени множество черни транспаранти, които по желание той можеше да навива или развива и при промяна в отражателната способност на някои места се изменяше резултантата на силите на светлинния поток. При това тази еластична обвивка можеше да се издува или да се свива според желанието на навигатора. Така че, когато Джин искаше да ускори хода, й придаваше възможно най-голям диаметър. Тогава тя приемаше радиациите върху огромна площ и яхтата лудо се устремяваше във вселената, а от това на приятелката му Филис й се завиваше свят, един световъртеж, който на свой ред сграбчваше и него и ги караше да се притискат здраво един към друг, зареяли поглед към тайнствените бездни, накъдето ги увличаше техният бяг. Когато пък искаха да намалят скоростта, Джин натискаше едно копче. Платното се свиваше и кълбото ставаше точно толкова голямо, колкото да ги побере, притиснати един към друг. Действието на светлината ставаше незначително и тази малка топка, оставена на собствената си инерция, изглеждаше неподвижна, сякаш окачена на невидима нишка в празното пространство. Двамата млади хора прекарваха лениви и опияняващи часове в този смален свят, създаден по мярка само за тях, който Джин сравняваше с дрейфуваща платноходка, а Филис — с въздушното мехурче в паяжината на водния паяк.

Джин владееше и много други хитрости, смятани за връх в изкуството от космонавтите на яхти, като например използването сянката на планетите и на някои спътници при обръщане на посоката. Той предаваше своите знания на Филис, чиято ловкост вече почти се равняваше на неговата, а понякога тя ставаше дори и по-дръзка.

Когато държеше руля, се случваше да избира такъв дълъг курс, който ги увличаше в края на тяхната звездна система, не се съобразяваше с магнитната буря, която започваше да обърква светлинните вълни и да разтърсва ладията им като орехова черупка. На два-три пъти, внезапно разбуден от бурята, Джин трябваше сърдито да изтръгва руля от ръцете й и за да стигнат колкото се може по-бързо до най-близкото пристанище, пускаше в ход помощната ракета, която, въпрос на чест, се използваше единствено в случай на опасност.

През този ден Джин и Филис лежаха един до друг в балона под лъчите на трите слънца; единствената им грижа бе как да се наслаждават по-добре на ваканцията.

Притворил очи, Джин мислеше само за своята любов към Филис. Легнала на една страна, Филис гледаше необятността на вселената и се оставяше да бъде хипнотизирана, както често се случваше, от космическото усещане на небитието.

Изведнъж тя се сепна, смръщи вежди и се надигна. Необикновена светкавица бе прерязала това празно пространство. Тя изчака няколко секунди и зърна ново сияние, подобно на лъч, отразен от блестящ предмет. Усещането, което си бе създала за космоса по време на тези пътешествия, не можеше да я излъже. А пък и Джин, разтревожен, сподели нейното мнение — беше недопустимо Джин да сбърка в подобен случай. На разстояние, което все още не можеха да уточнят, искрящо на светлината се носеше някакво тяло. Джин грабна бинокъла и го насочи към тайнствения предмет, а в това време Филис се притискаше до рамото му.

— Предметът е малък — каза той. — Изглежда е стъклен… Остави ме да видя! Приближава се. Движи се по-бързо от нас. Изглежда…

Лицето му стана сериозно. Отпусна бинокъла, който тя грабна незабавно.

— Това е бутилка, мила.

— Бутилка!

Тя на свой ред погледна.

— Да, бутилка е. Виждам я ясно. От светло стъкло. Запушена е, виждам тапата. Вътре има нещо бяло… хартия, сигурно е ръкопис. Джин, трябва да я уловим!

Това явно съвпадаше с мнението на Джин, който бе започнал умело да маневрира, за да влезе в орбитата на необикновеното тяло, с което искаше да се изравни. Скоро сполучи и намали скоростта на кълбото. През това време Филис обличаше скафандъра си и през двойния люк излезе от яхтата. Като се хвана с едната ръка за едно въже, а с другата заразмахва малък сак с дълга дръжка, тя се приготви да улови бутилката.

Не за първи път те срещаха странни предмети и сакът вече бе влизал в употреба. Като се движеха бавно, а понякога и съвсем спираха, бяха се сблъсквали с изненади и бяха направили открития, недостъпни за пътниците от ракетите. Със своя сак Филис вече бе събрала останки от разпаднали се планети, късове от метеорити, дошли от дълбините на вселената, и отломки от първите спътници, изстреляни при покоряването на космическото пространство. Тя много се гордееше с колекцията си, но за пръв път срещаха бутилка, и то бутилка, в която имаше ръкопис — в това тя вече не се съмняваше. Цялото й тяло тръпнеше от нетърпение, докато жестикулираще подобно на паяк, увиснал на влакно, и по своя телефон крещеше на спътника си:

— По-бавно, Джин… Не, малко по-бързо, ще ни задмине, наляво… надясно… ха така… Хванах я!

Тя нададе победоносен вик и се завърна на борда с улова си.

Оказа се висока бутилка, чието гърло беше грижливо запечатано. Вътре се виждаше навита на руло хартия.

— Джин, счупи я! По-бързо! — изкрещя Филис, потропвайки с крака.

Запазил спокойствие, Джин методично отчупваше восъчни парчета и ги оставяше да полетят. Но когато бутилката бе отворена по този начин, той видя, че хартията стои на дъното и не може да бъде извадена. Трябваше да отстъпи на молбите на своята другарка и счупи стъклото с един чук. Хартията се разви сама. Тя се състоеше от множество съвсем тънки листчета, изпълнени със ситен почерк. Ръкописът бе на земния език, който Джин знаеше чудесно, тъй като известно време бе учил на тази планета.

И все пак някакво безпокойство го възпираше да започне да чете документа, попаднал в ръцете им по такъв странен начин, но свръхвъзбуждението на Филис го накара да се реши. Тя разбираше слабо земния език и се нуждаеше от неговата помощ.

— Умолявам те, Джин!

След като се увери, че пред тях нямаше никакво препятствие, той намали обема на сферата и тя плавно се понесе в пространството. Изтегна се до приятелката си и започна да чете ръкописа.

Глава II

Поверявам този ръкопис на вселената не за да получа помощ, а може би за да съдействам да бъде премахната ужасната заплаха, надвиснала над човешката раса. Господ да ни е на помощ!…

— Човешката раса? — повтори Филис учудена.

— Така пише — потвърди Джин. — Не ме прекъсвай от самото начало.

И продължи да чете.

Аз, Юлис Меру, отново отлетях с космическия кораб заедно със семейството си. Можем да просъществуваме години. На борда отглеждаме зеленчуци, плодове и птици. Нищо не ни липсва. Може би един ден ще намерим някоя гостоприемна планета. За това мога само да мечтая. Ето точния разказ за моето приключение.

През 2500 година се качих в космически кораб с още двама другари с намерението да достигнем онова място във вселената, където властва свръхгигантската звезда Бетелгойз.

Това беше амбициозен план — най-крупният, който някога бе съставян на Земята. Бетелгойз, алфа на Орион, както я наричаха нашите астрономи, се намира приблизително на триста светлинни години от нашата планета. Характеризира се с доста особености. Най-напред с размерите си: диаметърът й е триста-четиристотин пъти по-голям от този на нашето Слънце, т.е. ако центърът му бъде нанесен върху центъра на това звездно тяло, гигантът би се разпрострял до орбитата на Марс. По своя блясък това е звезда от първа величина, най-ярката от съзвездието Орион, видима от Земята с просто око, независимо от отдалечеността си. Спектърът й се състои от червени и оранжеви сияния с най-удивителен ефект. И накрая, това е звезда с променлива яркост — сиянието й се мени с течение на времето, вследствие колебанията в диаметъра й. Бетелгойз е променлива звезда.

Но защо, след като бе установено, че всички планети от слънчевата система са необитаеми, защо тогава една толкова отдалечена звезда бе избрана за цел на първото междузвездно пътешествие? Това решение бе наложено от професор Антѐл — главен организатор на начинанието, за което изразходва цялото си грамадно състояние, и ръководител на нашата експедиция. Той бе проектирал космическия кораб и бе ръководил построяването му. По време на полета ми обясни причината за този избор:

— Скъпи Юлис — каза той, — полетът до Бетелгойз за нас не е по-труден и е съвсем малко по-продължителен, отколкото до някоя много по-близкостояща звезда, например Проксима на Кентавър.

Но аз сметнах, че тук му е мястото да изразя несъгласието си и да изложа знанията си по астрономия, които напоследък бях придобил.

— Малко по-продължително ли? Все пак Проксима на Кентавър отстои само на четири светлинни години, докато Бетелгойз…

— … на цели триста, известно ми е. Все пак ние ще я достигнем за не повече от две години, докато в същото време пътуването ни до Проксима на Кентавър би било съвсем малко по-кратко. С това вие не сте съгласен, тъй като сте свикнали с нашите междупланетни пътешествия, тези подскоци на бълхи, за които голямо ускорение е допустимо само в началото, тъй като траят едва няколко минути, а скоростта им в сравнение с нашата е смешно малка… Време е да ви дам някои обяснения относно движението на нашия кораб. Благодарение на усъвършенстваните ракети, които имах честта да изобретя, този кораб може да се движи в пространството с най-голяма скорост, достижима от материално тяло, т.е. със скоростта на светлината минус епсилон.

— Минус епсилон ли?

— Искам да кажа, че разликата между двете скорости може да бъде безкрайно малка, от порядъка на една милиардна, ако щете!

— Добре — казах аз. — Ясно ми е.

— Трябва да знаете също, че при такава скорост нашето време значително се отклонява от земното, като отклонението е толкова по-голямо, колкото по-бързо се движим. Ето например сега, от началото на нашия разговор са изминали само броени минути, които на нашата планета съответстват на няколко месеца. Щом достигнем пределната скорост, за нас времето почти ще спре, без ние впрочем да забелязваме някаква промяна. Няколко секунди за вас и мен, няколко удара и на нашите сърца ще съответстват на няколко земни години.

— И това разбирам.

— Точно това искам да обясня. Именно поради тази причина можем да се надяваме да достигнем целта си, преди да умрем. В такъв случай обаче, защо ще пътуваме две години? Защо не няколко дни или само няколко часа? Просто за да можем да достигнем с приемливо за нашия организъм ускорение скоростта, при която времето почти спира, ни е необходима около една година. Още година ще ни трябва, за да намалим скоростта. Сега ясно ли ви е какъв ще бъде графикът на нашия полет? Дванадесет месеца ускорение, дванадесет месеца спиране, а помежду им — само няколко часа, през които ние ще изминем по-голямата част от разстоянието. И нали разбирате защо в същото време съвсем не е по-продължително отиването до Бетелгойз, отколкото до Проксима на Кентавър? В този случай ние ще сме преживели годината, необходима за ускорението, годината — за убиване на скоростта и навярно няколко минути вместо няколко часа помежду им. На фона на общото разликата е незначителна. Понеже аз остарявам и вече няма да имам сили да осъществя друго пътешествие, предпочетох веднага да избера толкова отдалечена точка с надеждата там да намеря свят, коренно различен от нашия.

Този род разговори запълваха свободните ни часове на борда и в същото време ме караха да оценявам по-добре изумителните знания на професор Антел. Нямаше област в науката, която той да не беше изследвал, и аз се радвах, че едно толкова рисковано начинание се оглавяваше от подобен ръководител. Както го беше предвидил, пътешествието продължи около две години според нашето време, през които на Земята сигурно бяха изминали три века и половина. Единственото неудобство от голямата отдалеченост на целта ни се състоеше в това, че ако един ден се завърнехме, щяхме да намерим нашата планета остаряла със седем до осемстотин години. Това обаче съвсем не ни тревожеше. Дори подозирах, че перспективата да избяга от хората от своето поколение привличаше професора. Той често споделяше, че те го уморявали…

— Хората, все хората — отново забеляза Филис.

— Хората — потвърди Джин. — Така пише.

По време на полета не ни сполетя никакво сериозно произшествие. Бяхме тръгнали от Луната. Земята и всички останали планети скоро изчезнаха от погледа ни. Видяхме как слънцето се смалява, докато достигна големината на портокал, на слива, а след това се превърна в светла точка без измерения, в обикновена звезда, която единствено науката на професора можеше да различи сред милиардите подобни звезди от Галактиката.

И заживяхме без светлина, но това не ни измъчваше, защото множеството светлинни източници в кораба можеха прекрасно да заместят слънцето. Още по-малко пък скучаехме. Разговорите с професора бяха вълнуващи; за тия две години аз научих повече неща, отколкото за цялото си предишно съществуване, а също така и всичко за управлението на кораба. То бе просто, трябваше само да бъдат вложени необходимите задания в електронните прибори и те сами извършваха всички изчисления и осъществяваха маневрите.

Нашата градина бе място за приятни развлечения. За нея на борда бе отделена значителна площ. Между другото професор Антел се интересуваше от ботаника и селско стопанство и искаше да се възползува от пътешествието, за да експериментира някои от своите теории за растежа на насажденията в условията на извънземното пространство. За опитно поле му служеше едно помещение с форма на куб със страна десет метра. Благодарение на стелажите, целият обем беше използваем. Почвата се възстановяваше с химически торове и само два месеца след нашето тръгване с радост видяхме да поникват всевъзможни зеленчуци, които ни доставяха изобилна здравословна храна. Не беше забравено и удоволствието: едно помещение бе отделено за цветята, които професорът отглеждаше с любов. Този чудак беше взел няколко птици, пеперуди и дори една маймуна, малко шимпанзе, което ние кръстихме Хектор и което ни забавляваше със своите фокуси.

Без да бъде мизантроп, професор Антел явно изобщо не се интересуваше от човешкия род. Често заявяваше, че вече не очаква кой знае какво от него, и това обяснява…

— Мизантроп ли? — обади се отново Филис, объркана. — Човешки род?

— Ако на всяка дума ме прекъсваш — отбеляза Джин, — никога няма да стигнем до края. Опитвай се да разбираш, както правя аз.

Филис обеща да мълчи до края на четенето и удържа на думата си.

… това обяснява защо на кораба, достатъчно широк, за да побере няколко семейства, имаше разни видове растения и няколко животни, но само трима пътници — Антел, неговият ученик Артюр Льовен, млад физик с голямо бъдеще, и аз, Юлиус Меру, малко известен журналист, случайно срещнал професора по време на едно интервю. Беше предложил да ме вземе със себе си, след като разбра, че нямам семейство и че сносно играя шах. Това беше изключителен случай за един млад журналист. Независимо, че моят репортаж щеше да бъде публикуван едва след осемстотин години, а може би тъкмо поради тази причина, той щеше да има уникална стойност. Приех с ентусиазъм.

И така, пътуването мина без произшествия. Единствената неприятност бе увеличаването на теглото по време на ускорението и на спирането. Трябваше да привикнем с усещането, че тялото ни тежи около един път и половина повече, отколкото на Земята; отначало това малко ни уморяваше, но скоро престанахме да го забелязваме. Между тези два периода се намирахме в състояние на пълна безтегловност, придружено от множество чудноватости. Това обаче продължи само няколко часа и не ни причини никакви страдания.

И един ден, след като бяхме изминали толкова дълго разстояние, ние с вълнение видяхме звездата Бетелгойз, вписана в небосвода по нов начин.

Глава III

Не е възможно да бъде описан възторгът, предизвикан от подобна картина: звездата, която до вчера все още беше само светла точка между множеството безименни точки върху небосвода, лека-полека се открои върху черния фон, изникна в пространството, отначало с големина на искрящ орех, а след това взе да нараства и същевременно цветът й ставаше все по-определен, докато заприлича на портокал и се вмести в космоса с привидно същия диаметър като на нашата Земя. За нас се беше родило ново слънце, червеникаво слънце, напомнящо нашето при залез, и ние вече усещахме неговото привличане и топлина.

В този момент скоростта ни беше съвсем малка. Още повече се доближихме до Бетелгойз, докато нейният видим диаметър надхвърли многократно този на всички небесни тела, които бяхме наблюдавали дотогава. Това ни направи невероятно впечатление. Антел вложи няколко задания в роботите и ние започнахме да кръжим около свръхгигантската звезда. Тогава ученият нагласи астрономическите си уреди и пристъпи към наблюдения.

Не беше необходимо много време, за да открие съществованието на четири планети и да определи размерите им и разстоянието до главната звезда. Една от тях — втората откъм Бетелгойз — се движеше по орбита, близка до нашата. Беше голяма почти колкото Земята, в атмосферата й се съдържаше кислород и азот, въртеше се около Бетелгойз на разстояние близо тридесет пъти по-голямо, отколкото от Земята до Слънцето, но поради размерите на свръхгигантската звезда и ако се вземеше пред вид относително ниската й температура, тя приемаше лъчиста енергия, която по количество би могла да се сравни с получаваната от нашата планета.

Решихме тя да бъде нашата първа цел. След като в роботите бяха вложени нови задания, нашият кораб много бързо навлезе в нейната орбита. Тогава изключихме двигателите и спокойно започнахме да наблюдаваме този нов свят. Телескопът откри пред очите ни морета и континенти.

Корабът ни не бе приспособен за меко кацане, но случаят беше предвиден. Разполагахме с три значително по-малки ракети, които наричахме „лодки“. Настанихме се в една от тях, вземайки със себе си няколко измервателни уреда и шимпанзето Хектор, което също имаше скафандър и бе научено да си го слага само. Колкото до нашия кораб, него просто го оставихме да се върти около планетата. Там той беше на по-сигурно място, отколкото закотвен в пристанище кораб, и ние знаехме, че той въобще няма да се отклони от своята орбита.

С нашата „лодка“ беше лесно да се доближим до планета от този род. Още щом проникнахме в гъстите атмосферни слоеве, професор Антел взе проби от външния въздух и ги подложи на анализ. Установи, че съставът не се отличава от земния на подобна височина. Нямах време да помисля върху това изумително съвпадение, тъй като бързо се приближавахме до повърхността на планетата — бяхме на петдесетина километра от нея. Тъй като роботите извършваха всички операции, на мен не ми оставаше нищо друго, освен да долепя лице до люка и пламнал от възбудата на откритието, да гледам как се издига към мен този непознат свят.

Планетата удивително приличаше на Земята. Това впечатление се засилваше с всеки изминал миг. Сега различавах с просто око контурите на континентите. Въздухът бе прозрачен, с лек бледозелен оттенък, който понякога се доближаваше до оранжево, почти като нашето небе в Прованс по залез слънце. Океанът беше бледосин, със същите зелени оттенъци. Очертанията на бреговете бяха твърде различни от всичко, което бях виждал, макар че напрегнатите ми очи, хипнотизирани от множеството прилики, трескаво упорстваха да открият и други сходства. Само че общото свършваше дотук. Нищо от географията не напомняше нашия Стар или Нов свят.

Нищо ли? Ами! Напротив — най-важното! Планетата беше обитаема. Прелетяхме над един град, доста голям град, набразден от пътища с дървета от двете страни, по които сновяха автомобили. Имах време да си създам общо впечатление за архитектурата му: широки улици, бели къщи с дълги стени без никакви чупки.

Но ние трябваше да се „приземим“ доста далеч оттам. Най-напред прелетяхме над обработени поля, после — над гъста гора с червеникав оттенък, която напомняше нашата екваториална джунгла. Вече се намирахме на съвсем малка височина. Забелязахме нещо като плато, в най-високата част на което се намираше доста голяма поляна, а наоколо й местността бе твърде пресечена. Ръководителят ни реши да рискува и даде последни указания на роботите. В действие влезе система от приземителни ракети. За няколко мига увиснахме над поляната като чайка, която дебне някоя риба.

После — две години след като бяхме напуснали нашата Земя — бавно се спуснахме и много плавно кацнахме сред платото, направено върху тревата, зелена като в равнините на Нормандия.

Глава IV

След като кацнахме на повърхността, доста дълго останахме неподвижни и безмълвни. Такова поведение може да изглежда странно, но ние имахме нужда да се съвземем и да се съсредоточим. Бяхме попаднали в хилядократно по-необикновено приключение, отколкото първите земни мореплаватели, и подготвяхме съзнанието си за срещата с невероятния свят, роден от фантазията на няколко поколения поети, намирали вдъхновение в междузвездни пътешествия.

Колкото до чудесата, за сега бяхме кацнали меко сред една поляна на планета, където също като на нашата имаше океани, планини, гори, нивя, градове и разбира се — жители. Все пак, ако се вземе пред вид размера на джунглата, над която бяхме прелетели, преди да кацнем, изглежда се намирахме доста далеч от цивилизованите области.

Най-сетне се опомнихме. След като облякохме скафандрите си, внимателно отворихме един люк на „лодката“. Не усетихме никакво въздушно течение. Значи вътрешното и външно налягане бяха равни. Гората обграждаше поляната подобно на крепостна стена. Никакъв шум, никакво движение не нарушаваха нейния покой. Горещината беше поносима — около двадесет и пет градуса.

Излязохме от „лодката“, придружени от Хектор. Професор Антел държеше най-напред да направи точен анализ на атмосферата. Резултатът беше окуражаващ — съставът на въздуха беше същият като земния, въпреки някои различия в пропорциите на редките газове. Сигурно беше напълно подходящ за дишане. Въпреки това, за всеки случай, най-напред направихме опит с нашето шимпанзе. Когато свалихме костюма й, маймуната много се развесели и съвсем не й стана неприятно. Почувствува се отново на свобода, с почва под краката си и сякаш се опияни. Преметна се няколко пъти и се втурна към гората, скочи на едно дърво и продължи да се премята из клоните. Скоро се отдалечи и без да обръща внимание на нашите ръкомахания и викове, изчезна от погледа ни.

Тогава и ние свалихме скафандрите си, което ни даде възможност да заговорим свободно. Звученето на гласовете ни се стори особено и направихме няколко нерешителни крачки, без да се отдалечаваме от „лодката“.

Без съмнение, намирахме се на някоя сестра-близначка на нашата Земя. Тук имаше живот. Растителното царство дори беше извънредно пищно. Някои дървета навярно надхвърляха четиридесет метра височина. Скоро пред нас се появиха и представители на животинския свят: грамадни черни птици кръжаха в небето като лешояди, а други, по-малки, които много приличаха на папагали, се гонеха с цвъртене. Съдейки по видяното преди кацането, вече знаехме, че съществува и цивилизация. Разумни същества — все още не се решавахме да ги наречем хора — бяха оформили облика на планетата. Но гората около нас изглеждаше необитаема. В това нямаше нищо чудно, тъй като ако случайно попаднехме в някое кътче на азиатската джунгла, щяхме да почувствуваме същата самота.

Преди да предприемем каквото и да било, решихме, че непременно трябва да дадем име на планетата. Кръстихме я Сорор1 поради приликата й с нашата Земя.

Решихме да не отлагаме повече първото запознанство, затова навлязохме в гората и тръгнахме по някакъв прокаран от самата природа път. Ние с Артюр Льовен имахме карабини. Що се отнася до професора, той признаваше само духовните оръжия. Чувствахме се леки и вървяхме развеселени не защото притеглянето беше по-слабо от земното — и тук сходството беше пълно, а защото сега не тежахме колкото на кораба и това ни караше да подскачаме като козлета.

Напредвахме в индианска нишка, като от време на време напразно викахме Хектор. Младият Льовен, който вървеше начело, неочаквано спря и ни направи знак да се ослушаме, някъде наблизо като че ли течеше вода. Тръгнахме в тази посока и шумът стана по-ясен.

Оказа се, че там има водопад. Когато го открихме, и тримата бяхме развълнувани от красивата гледка, която ни показваше Сорор. Поточе, бистро като нашите планински извори, лъкатушеше над нас, разливаше се на една площадка и се изливаше в краката ни от няколко метра височина в нещо като езеро, естествен басейн, ограден от скали, покрити с пясък, чиято повърхност отразяваше заревото на залязващата Бетелгойз.

Водата изглеждаше тъй привлекателна, че ние с Льовен бяхме обхванати от едно и също желание. В този момент беше много горещо. Съблякохме се, готови да се гмурнем в езерото. Но професор Антел ни даде да разберем, че трябва да бъдем малко по-предпазливи, след като току-що бяхме стъпили на звездната система Бетелгойз. Тази течност може би не беше вода и като нищо можеше да се окаже опасна. Той се приближи до брега, клекна, огледа я, след което внимателно я докосна с пръст. Най-сетне гребна малко в шепата си, помириса я и близна с крайчеца на езика си.

— Това може да бъде само вода и нищо друго — промърмори професор Антел.

Наведе се, за да потопи още веднъж ръка в езерото, когато го видяхме как застина. Възкликна и посочи с пръст следата, която бе открил върху пясъка. Мисля, че по-силно вълнение не бях изпитвал през живота си. Там, под жарките лъчи на Бетелгойз, които се лееха над главите ни от небето, напомнящо грамаден червен балон, съвсем ясно се виждаше отпечатък от човешки крак, прекрасно очертан върху малката пясъчна ивица.

Глава V

— Това е женски крак — заяви Артюр Льовен.

Тази категорична забележка, изречена със задавен от вълнение глас, изобщо не ме изненада. Изяществото, елегантността, своеобразната красота на стъпката дълбоко ме бяха впечатлили. Не можеше да съществува никакво съмнение, че следата е от човешки крак. Може да я бе оставил някой юноша или дребен мъж, но много по-вероятно беше — и аз го желаех от все сърце — да принадлежи на жена.

— Значи Сорор е населена с човешки същества — прошепна професор Антел.

В гласа му прозвуча нотка на разочарование, което в този момент понамали симпатиите ми към него. Той повдигна рамене с привичен жест и заедно с нас започна да оглежда пясъка около езерото. Открихме още следи, явно оставени от същото същество. Льовен, който се беше отдалечил от водата, ни показа една върху сухия пясък. Следата беше още влажна.

— Тя е била тук преди по-малко от пет минути — възкликна младежът.

— Щяла е да се къпе, чула ни е и е избягала.

Вече ни бе ясно като бял ден, че това можеше да бъде само жена. Затаихме дъх и вперихме поглед в гората, но оттам не се чу нищо, дори клонче не изпращя.

— Имаме достатъчно време — каза професор Антел, повдигайки отново рамене. — Но щом човешко същество се е къпало тук, значи, без съмнение няма опасност и за нас.

Без да си придава повече важност, сериозният учен на свой ред се съблече и потопи мършавото си тяло в басейна. След дългото пътуване удоволствието от къпането в приятна и хладка вода почти ни караше да забравим нашето скорошно откритие. Само Артюр Льовен изглеждаше замечтан и отнесен. Щях да се пошегувам с меланхоличния му вид, когато зърнах жената точно над нас, кацнала на скалната площадка, откъдето се изливаше водопадът.

Никога няма да забравя какво впечатление ми направи появата й. Дъхът ми секна пред чудната красота на създанието, което се появи пред очите ни, покрито с водни капчици, озарено от кървавочервените лъчи на Бетелгойз. Ако не беше богиня, това беше жена или по-скоро младо момиче. Съвсем гола, без друго украшение освен доста дългата коса, тя дръзко излагаше на показ своята женственост срещу чудовищното слънце. От две години ние, разбира се, не бяхме виждали жена и нямахме възможност за сравнение, но никой от нас не беше склонен да се поддава на измамата на миражи. Жената, застанала неподвижна върху площадката, подобно на статуя върху пиедестал, безспорно имаше най-съвършеното тяло, което ние, земните хора, бихме могли да си представим. Льовен и аз затаихме дъх, слисани от възхищение, а струва ми се, че и професор Антел беше развълнуван.

Права, леко наведена напред, с насочени към нас гърди, с ръце, повдигната назад, заела поза на усмиряващ се гмурец, тя ни наблюдаваше с любопитство, което навярно се равняваше на нашето. След като дълго я бях наблюдавал, до такава степен бях омаян, че не можех да различа подробностите в нея — формите й ме хипнотизираха. След няколко минути забелязах, че тя принадлежеше към бялата раса, че кожата й беше по-скоро златиста, отколкото загоряла, че беше висока — но не прекалено — и стройна. После като насън различих едно лице с невиждана чистота. Накрая я погледнах в очите.

Тогава наблюдателните ми способности се възвърнаха, вниманието ми се изостри и аз трепнах, защото в погледа й открих нещо необичайно за мен. В него видях онова чудо, оная тайнственост, които всички ние очаквахме от един свят, толкова отдалечен от нашия. Аз обаче бях неспособен дори да определя естеството на това странно нещо. Само усещах някакво основно различие между нея и човешките същества. Не се състоеше в цвета на очите — странно сиви, рядко срещани между хората, но не и необикновени. Необикновен беше само погледът им — някаква празнота и липса на изразителност ми напомниха една нещастна умопобъркана, която някога познавах. Но не, не беше това, не можеше да бъде лудост!

Когато забеляза, че е обект на любопитство, по-точно, когато погледът ми срещна нейния, сякаш нещо я жегна и тя внезапно се обърна инстинктивно като уплашено животно. Тази уплаха не бе предизвикана от свенливост. Бях убеден, че би било оригиналничене да се предположи, че подобно чувство й е познато. Погледът ми просто й беше неприятен или не можеше да го издържи. Обърната настрани, тя ни наблюдаваше крадешком с ъгълчето на окото си.

— Нали ви казах, че е жена — промърмори младият Льовен.

Гласът му беше пресипнал от вълнение, той почти шепнеше, но девойката го чу и звукът на говора предизвика странно въздействие върху нея. Внезапно толкова бързо се отдръпна, че отново направих сравнение с инстинкта на ужасено животно, готово да побегне. След като отстъпи две крачки назад, при което скалите закриха по-голямата част от тялото й, тя се спря. Сега виждах само горната половина на лицето й и едно око, което продължаваше да ни дебне.

Не смеехме да помръднем от страх да не избяга. Нашето поведение я успокои. След малко тя отново пристъпи към ръба на площадката. Младият Льовен обаче беше твърде възбуден, за да може да удържи езика зад зъбите си.

— Никога не съм виждал… — започна той, но моментално млъкна, разбирайки непредпазливостта си.

Тя пак бе отскочила назад по същия начин — сякаш човешкият глас я ужасяваше.

Професор Антел ни направи знак да мълчим и отново нагази във водата, като даваше вид, че не й обръща никакво внимание. Възприехме неговата тактика, която се увенча с предишния успех. Тя не само отново се приближи, но скоро прояви към нашите тактически маневри видим интерес, изразяван по доста странен начин, който възбуждаше още повече нашето любопитство. Наблюдавали ли сте понякога на плажа някое младо страхливо куче, чийто господар се къпе? То умира от желание да отиде при него, но не се решава. Прави три крачки в една посока, три в обратната, отдалечава се, приближава се, поклаща глава, разтърсва козината си. Точно такова беше и държанието на това момиче.

И неочаквано ние чухме гласа й; но звуците, които издаде, още повече засилиха впечатлението за животинското у нея, предизвикано от държанието й. В този момент тя беше застанала на самия крайчец и човек можеше да си помисли, че ще се хвърли в езерото. За миг беше прекъснала движението си, напомнящо някакъв танц. Отвори уста. Аз бях малко встрани и можех да я наблюдавам, без да бъда забелязан. Помислих си, че ще проговори, ще извика. Очаквах да ни повика. Бях подготвен да чуя най-дивашкия език, но не и тези странни звуци, които излязоха от гърлото й, именно от гърлото й, тъй като нито устата, нито езикът й взеха някакво участие в това мяукане или остро писукане, които като че ли изразяваха радостна животинска възбуда. В нашите зоологически градина понякога млади шимпанзета играят и се бутат, надавайки подобни викове.

Понеже бяхме объркани и се стараехме да плуваме, като давахме вид, че не ни интересува, тя, изглежда, взе някакво решение. Клекна на скалата, подпря се на ръце и започна да слиза към нас. Беше необикновено ловка. Златистото й тяло, което ни се струваше опръскано с вода и светлина, бързо се движеше по скалата подобно на феерично видение зад прозрачния воден слой на водопада. Като се закрепваше на незабележими издатини, тя за няколко мига се озова на колене върху един плосък камък на брега на езерото. Погледа ни още малко, след което се потопи във водата и заплува към нас.

Разбрахме, че й се играе, и без да сме се наговаряли, продължихме нашите разгорещени забавления, които така сполучливо я бяха предразположили; щом ни се стореше уплашена, веднага сменяхме тактиката. Много скоро се получи една игра, чиито правила бяха установени от нея, наистина странна игра, напомняща донякъде премятанията на тюлените във водата. Тя ту ни убягваше, ту започваше да ни гони. Усетехме ли, че ще ни настигне, ние рязко криввахме или пък отивахме съвсем близо до нея, без да я докосваме. Това беше детинщина, но какво ли не бихме сторили, за да укротим красивата непозната! Забелязах, че професор Антел с нескрито удоволствие участвува във вдетиняването.

Играта вече продължаваше дълго и ние започнахме да се задъхваме, когато останах поразен от една невероятна черта във физиономията на това момиче: нейната сериозност. Тя беше там, изпитваше явно удоволствие от забавленията, към които ни подтикваше, а нито веднъж усмивка не озари лицето й. От известно време това ми причиняваше тъпа болка, чиято точна причина ми убягваше, и се успокоих чак когато я открих — тя не се смееше, нито пък се усмихваше, само от време на време надаваше по един от своите гърлени викове, които трябваше да изразят задоволството й.

Реших да направя един опит. Докато се приближаваше към мен, плувайки по странен начин подобно на кучетата, с коси, разпуснати зад нея като опашка на комета, аз я погледнах право в очите и преди да има време да се обърне, й се усмихнах широко с цялата дружелюбност и нежност, на които бях способен.

Резултатът беше изненадващ. Тя замря, стъпи във водата, която й стигаше до кръста, и протегна напред свити като за отбрана ръце. После ми обърна гръб и се втурна към брега. На излизане от езерото се поколеба, извърна се, загледана косо в мен, както докато стоеше на площадката, слисана като животно, подушило опасност. Може би доверието й се възвърна, защото усмивката ми беше изчезнала, а аз продължавах да плувам с невинен вид, но ново произшествие възобнови тревогата й. Чухме шум в гората и пред очите ни се появи приятелят ни Хектор, който игриво се запремята от клон на клон, стъпи на земята и с подскоци тръгна към нас, преизпълнен с радост, че ни беше намерил.

Животинската гримаса на ужас и заплаха, която се изписа върху лицето на девойката при вида на маймуната, ме накара да се втрещя. Тя се присви и така се долепи до скалите, че се сля с тях; мускулите й се напрегнаха, краката й се огънаха, сгърчи пръсти като животно, което показваше ноктите си. И всичко това заради едно мило малко шимпанзе, което се стараеше да ни развесели.

Тя подскочи, когато то мина покрай нея, без да я забележи. Тялото й се изпъна като лък. Вкопчи се в гърлото на нещастника, който не можеше да помръдне в менгемето на бедрата й. Нападението й беше толкова бързо, че ние не можахме да се намесим. Маймуната направи плах опит за съпротива. След няколко мига се вцепени и когато девойката я пусна, тя вече беше мъртва. В романтичен порив на сърцето си бях нарекъл това лъчезарно създание Нова, тъй като можех да сравня появата й единствено с изгряването на искряща звезда. И така Нова в истинския смисъл на думата бе удушила едно приятелски настроено и безобидно животно.

Когато дойдохме на себе си, вече беше твърде късно да спасяваме Хектор. Нова се обърна с лице към нас, сякаш се готвеше за отбрана, отново протегна ръце, присви устни, зае заплашителна поза, която ни прикова на място. След това нададе последен остър вик, който би могъл да се възприеме като победна песен или като гневен крясък и побягна в гората. За няколко мига златистото й тяло изчезна в храсталаците, които го скриха от очите ни, и ние отново останахме озадачени сред тишината на джунглата.

Глава VI

— Дали не е дивачка от някое нецивилизовано племе, като тия, които се срещат в Нова Гвинея или из горите на Африка?

Бях го казал без никакво убеждение. Артюр Льовен почти злобно ме попита дали някога съм забелязвал подобна походка и изящество сред първобитните хора. Той беше напълно прав и аз не знаех какво да отговоря. Професор Антел, който даваше вид на дълбоко замислен, все пак ни беше чул.

— И най-първобитните племена на Земята имат език — каза най-сетне той. — А тази не говори.

Обиколихме околността на потока, без да намерим някаква следа от непознатата. Тогава се върнахме на поляната при нашата „лодка“. Професорът смяташе отново да излетим, за да кацнем в някой по-цивилизован район. Но Льовен предложи да изчакаме поне двадесет и четири часа, за да се опитаме да установим други контакти с обитателите на тази джунгла. Аз подкрепих неговото предложение, което в крайна сметка надделя. Не се осмелявахме да си признаем, че надеждата да видим отново непознатата ни задържаше по тези места.

Краят на деня мина без произшествия, но надвечер, след като се бяхме наслаждавали на фантастичния залез на Бетелгойз, чиито размери надхвърляха всякаква човешка представа, усетихме някаква промяна около нас. Джунглата се оживяваше от скърцания и краткотрайни потръпвания и ние усетихме, че невидими очи ни дебнат през листата. Все пак прекарахме спокойна нощ, барикадирани в нашата „лодка“, като подред стояхме на пост. На разсъмване отново ни връхлетя същото усещане и ми се стори, че чувам къси, остри викове, каквито Нова издаваше вчера. Но не се появи нито едно от създанията, с които нашето трескаво съзнание населяваше гората.

Тогава решихме да се върнем при водопада. През целия път бяхме обзети от чувство, че ни следват и дебнат същества, които не смеят да се покажат. Но нали вчера Нова бе дошла при нас?!

— Навярно дрехите ни ги плашат — каза внезапно Артюр Льовен.

Думите му сякаш ме просветлиха. Ясно си спомних, че когато след удушването на маймуната Нова побягна, тя се озова пред купчината от нашите дрехи. Тогава рязко бе свърнала, за да ги избегне, подобно на плашлив кон.

— Хайде да проверим — казах аз.

Съблякохме се, гмурнахме се в езерото и подновихме вчерашната игра, уж безразлични към всичко, което ни заобикаляше.

Старата уловка отново постигна успех. След няколко минути забелязахме девойката върху скалистата площадка, без да чуем кога беше дошла. Не беше сама. До нея стоеше един съвсем гол мъж, който изглеждаше точно като мъжете на Земята; беше в зряла възраст и толкова приличаше на нашата богиня, че го взех за неин баща. Също като нея и той ни гледаше объркан и развълнуван.

Заедно с тях имаше и много други. Постепенно ги открихме, като същевременно се стараехме да запазим привидното си безразличие. Излизаха крадешком от гората, докато образуваха затворен кръг около езерото. Всички те представляваха расови образци на човешката порода — мъже и жени със златиста кожа, които, сякаш измъчвани от голяма възбуда, издаваха от време на време къси крясъци.

Бяхме обградени и доста разтревожени, тъй като помнехме случая с шимпанзето. Поведението им обаче не беше заплашително — просто и те изглеждаха заинтересовани от играта ни.

Точно така беше. Скоро Нова, която вече смятах за стара позната, влезе във водата и останалите един по един я последваха с повече или по-малко колебание. Всички дойдоха и като вчера започнахме да се гоним подобно на тюлените, само че сега около нас джапаха и се плискаха двадесетина от тези странни същества, чиито сериозни лица съвсем не подхождаха на детинското им поведение.

След четвърт час тази лудория започна да ме уморява. Заради хлапашки забавления ли бяхме дошли на Бетелгойз? Почти се срамувах от себе си и ми стана мъчно, като установих, че тази игра доставяше голямо удоволствие на професор Антел. Но имахме ли друг избор?! Човек едва ли може да си представи колко трудно би се разбрал със същества, които не могат да говорят, нито да се усмихват. Все пак аз се опитах. Започнах да ръкомахам, като се мъчех във всеки жест да влагам определено значение. По най-приятелски начин кръстосах ръце върху гърдите си и се поклоних подобно на китайците. Изпратих им въздушни целувки. Никоя от тези прояви обаче не предизвика ни най-малък ответ. Никакъв проблясък на разбиране не се появи в зениците им.

Когато по време на пътуването бяхме спорили за възможни срещи с живи същества, в представите ни изникваха безформени, ужасни създания, чийто физически облик нямаше нищо общо с нашия, но неизменно предполагахме присъствие на разум у тях. Действителността на планетата Сорор изглеждаше коренно различна: имахме работа с население, което физически приличаше на нас, но, изглежда, беше напълно лишено от разум. Само така можеше да се обясни погледът, който ме беше смутил у Нова и който откривах у всички останали: отсъствие на разсъдък, липса на душа.

Интересуваше ги единствено играта. И то игра, която непременно трябваше да бъде глупава! Хрумна ни идеята малко да я усложним, вземайки пред вид възможностите им; както бяхме до пояс във водата, ние тримата се хванахме за ръце и образувахме нещо като кръг и подобно на малките деца започнахме едновременно да вдигаме и сваляме ръце. Това, изглежда, никак не им хареса. Повечето се отдръпнаха от нас, някои започнаха да ни наблюдават с такова явно неразбиране, че и самите ние се объркахме.

А смущението ни беше толкова силно, че стана причина за нещастието. Бяхме така объркани от вида си — трима улегнали мъже, единият от които беше световно известен, хванати за ръце, готови да заподскачат в кръг като децата под присмехулното око на Бетелгойз, че не можахме да запазим сериозния си вид. Толкова се бяхме напрегнали за четвърт час, че сега имахме нужда да се отпуснем. Избухнахме в неудържим налудничав смях; в продължение на няколко секунди се превивахме надве, без да можем да се овладеем.

Нашето кикотене най-сетне предизвика отклик сред тези хора, но той в никакъв случай не се покриваше с желанията ни. Сякаш буря се изви над езерото. Те се разбягаха като обезумели на всички страни, което при други обстоятелства би ни се сторило смешно. След малко се озовахме сами във водата. Разтреперани, те се бяха скупчили на другия край на брега, като издаваха своите къси, гневни крясъци и разярено протягаха към нас ръце. На лицата им беше изписана закана, която ни уплаши. Тръгнахме към оръжията си, но разумният Антел тихичко ни заповяда да не си служим с тях и дори да не ги пипаме, докато не се приближат.

Облякохме се бързо, без да ги изпускаме от очи. Но едва бяхме нахлузили панталоните и ризите си, когато възбуждението им достигна до истерия. Изглежда не можеха да понасят вида на облечени хора. Някои побягнаха, а останалите тръгнаха към нас с протегнати напред ръце и свити юмруци. Сграбчих карабината си. И колкото и невероятно да изглежда, тези тъпи същества сякаш схванаха значението на жеста ми, обърнаха гръб и изчезнаха сред дърветата.

Ние побързахме да се върнем на „лодката“. По пътя имах чувството, че макар и невидими, те неизменно бяха по петите ни и мълком придружаваха нашето отстъпление.

Глава VII

Когато излязохме на поляната, хората от Сорор ни нападнаха с бързина, която ни отне възможността за каквато и да било отбрана. Като кози наизскачаха от гората и връхлетяха, преди да успеем да достигнем оръжията си.

Любопитното в това нападение беше, че то не бе насочено срещу нас. Усетих веднага това и то скоро се потвърди. Нито за момент не почувствувах, че се намирам в смъртна опасност, в каквато беше Хектор. Те не искаха живота ни, а дрехите и цялото снаряжение, което носехме. След миг вече не можехме да помръднем. Вихрушка от опипващи ръце изтръгваха оръжието, мунициите и раниците ни, за да ги захвърлят надалеч, докато други с настървение смъкваха дрехите ни, за да ги разкъсат. Щом разбрах какво предизвикваше яростта им, аз престанах да се съпротивлявам и се отървах само с леки драскотини. Антел и Льовен последваха примера ми и скоро се озовахме голи като червеи сред група мъже и жени, които явно успокоени от вида ни, отново започнаха да подскачат наоколо ни; но да избягаме беше съвсем невъзможно, тъй като не ни даваха възможност да мръднем.

Сега по поляната можеха да се наброят поне стотина други. По-отдалечените се нахвърлиха върху „лодката“ ни с ярост, равна на онази, която ги беше накарала да накъсат дрехите ни. Гледах с отчаяние как разграбват нашия ценен кораб, но въпреки това се замислих за държанието им и ми се стори, че съумях да схвана главното: предметите докарваха до ярост тези същества. Всичко фабрично предизвикваше техния гняв, както и страха им. Всеки попаднал в ръцете им инструмент те задържаха само колкото да го счупят, да го разкъсат или да го изкривят. След това бързо го захвърляха надалеч, сякаш беше нажежено желязо, и ако впоследствие рискуваха отново да го пипнат, то бе само за да го доразрушат. Напомняха ми на котка, която се бори с грамаден плъх — полумъртъв, но все още опасен — или на мангуста, която е хванала змия. Вече отбелязах любопитния факт, че ни бяха нападнали с голи ръце, без да си послужат дори с тояга.

Безпомощни наблюдавахме разграбването на нашата „лодка“. Вратата бързо отстъпи под натиска им. Втурнаха се вътре и разрушиха всичко, което можеше да бъде разрушено, особено най-ценните бордови прибори, чиито остатъци разхвърлиха наоколо. Този грабеж продължи дълго. След това, без да се занимават повече с нас, отново започнаха да се гонят между дърветата — игра, която, изглежда, беше основното им занимание. Строполихме се на земята, затъпели от умора, и се възползувахме от този отдих, за да обсъдим шепнешком положението си.

Нашият ръководител трябваше да вложи цялата си философия, за да ни попречи да изпаднем в мрачно обезсърчение. Свечеряваше се. Ако се бяхме възползвали от това, че никой не ни обръщаше внимание, сигурно щяхме да успеем да избягаме; но къде? Дори и да намерехме обратния път, нямаше никаква надежда, че ще можем да използваме „лодката“. Стори ни се по-разумно да останем там, където бяхме, и да се опитаме да усмирим тези странни същества. От друга страна, ни мъчеше глад.

Станахме и направихме няколко плахи крачки. Хората продължаваха безсмислените си забавления, без да ни обръщат никакво внимание. Изглежда само Нова не ни беше забравила. Тя ни последва на известно разстояние, като всеки път, щом я погледнехме, обръщаше глава. Обиколихме напосоки наоколо и открихме, че се намираме в нещо като лагер; жилищата не бяха дори колиби, а наподобяваха гнездата на големите маймуни от нашата африканска гора: просто няколко преплетени клонака, поставени направо на земята или вместени в ниските чатали на дърветата. Част от гнездата бяха заети от сгушени мъже и жени — не виждам по какъв друг начин бих могъл да ги нарека — голяма част от тях по двойки, унесени в дрямка, притиснати един към друг като премръзнали кучета. В някои от по-обширните заслони имаше по цели семейства и там забелязахме много заспали деца с хубав и здрав вид.

Но това съвсем не разрешаваше въпроса с храната. Най-сетне под едно дърво видяхме едно семейство, което се готвеше да яде; но храната им в никакъв случай не можеше да ни съблазни. Без помощта на какъвто и да било инструмент те разкъсваха някакво доста голямо животно, което приличаше на елен. Със зъби и нокти късаха парчета сурово месо, които поглъщаха цели, и изплюваха само ивици кожа. Наоколо нямаше никаква следа от къщи. От този пир ни се повдигаше, а пък и след като се доближихме на няколко крачки, разбрахме, че съвсем не сме поканени да споделим трапезата им. Тъкмо обратното! Няколко изръмжавания ни накараха бързо да се отдалечим.

На помощ ни се притече Нова. Дали го направи, защото най-после бе разбрала, че бяхме гладни? Тя всъщност можеше ли да разбере нещо? Или пък самата тя беше гладна? Във всеки случай се приближи до едно високо дърво, чийто дънер обхвана с бедрата си, изкатери се до короната му и изчезна в листака. След няколко мига видяхме да се сипят на земята плодове, които приличаха на банани. След това слезе, взе два-три от тях и започна лакомо да ги яде, като не откъсваше очи от нас. След известно колебание се осмелихме да я последваме. Плодовете се оказаха доста вкусни и ние утолихме глада си, а през това време тя ни наблюдаваше, без да изразява недоволство. Пихме вода от едно поточе и решихме там да пренощуваме.

Всеки си избра място в тревата, за да си направи гнездо, подобно на тези от селището. Нова беше така заинтересована от работата ни, че дори се доближи до мен, за да ми помогне да скърша един упорит клон.

Този жест ме трогна, а на младия Льовен му стана много мъчно и веднага си легна, зарови се в шумата и ни обърна гръб. Колкото до професор Антел, той вече спеше, понеже беше капнал от умора.

Мотаех се около леглото си, а Нова продължаваше да ме наблюдава изотзад. Когато и аз легнах, тя дълго остана неподвижна, сякаш не можеше да се реши, след което се приближи със ситни колебливи крачки. Аз не помръднах. Тя се сгуши до мен и нищо вече не ни отличаваше от останалите двойки на това странно племе, които лежаха в гнездата. Но въпреки че тази девойка беше необикновено красива, тогава аз не я възприемах като жена. Държеше се като опитомено животно, което търси топлината на своя господар. Оцених свежестта на тялото й, но и през ум не ми мина да я пожелая. Накрая съм заспал в тази чудновата поза, полумъртъв от умора, притиснат до едно невероятно красиво същество, напълно лишено от съзнание, след като едва бях зърнал един от спътниците на Сорор, по-малък от нашата Луна, който пръскаше жълтеникава светлина над джунглата.

Глава VIII

Когато се събудих, небето бледнееше между клоните на дърветата. Нова още спеше. Наблюдавах я безмълвен, припомняйки си жестокостта й към горката маймуна. Несъмнено именно тя беше в основата на нашето премеждие, като ни беше показала на своите другари. Но как можеше човек да й се сърди за това, след като бе видял хармонията на нейното тяло?

Внезапно Нова се размърда и вдигна глава. Ужас проблесна в очите й и аз усетих как мускулите й се напрягат. Моята неподвижност обаче малко по малко смекчи изражението й. Тя си припомняше. За пръв път известно време издържа погледа ми. Сметнах, че това е лично моя победа и забравяйки вчерашното й вълнение, аз се усмихнах пред тази земна проява.

Този път реакцията й не беше толкова бурна. Тя потръпна, отново напрегната като за скок, но остана неподвижна. Окуражен, аз се усмихнах по-широко. Тя пак потръпна, но накрая се успокои и скоро лицето й доби крайно учудено изражение. Дали пък не бях успял да я укротя? Осмелих се да поставя ръка на рамото й. Тя потрепери, но и този път не помръдна. Успехът ме замая, а когато ми се стори, че тя искаше да ме имитира, изпаднах в истински възторг.

Точно така! Тя се опитваше да се усмихне. Отгатвах мъчителните й усилия да свие мускулите на нежното си лице. Направи няколко такива опита, но постигна само една болезнена гримаса. В този непосилен стремеж към едно тъй обикновено човешко изражение, и то без никакъв резултат, имаше нещо вълнуващо. Неочаквано се трогнах, изпитах съжаление като към недъгаво дете. Стиснах рамото й. Доближих лице до нейното. Докоснах устните й. В отговор тя потри нос в моя и облиза бузата ми.

Бях объркан и нерешителен. Съвсем наслуки, несръчно я имитирах. Все пак аз бях чуждоземен посетител и на мен се полагаше да усвоя нравите на голямата звездна система на Бетелгойз. Като че ли това й достави удоволствие. Но опитите ми за сближаване спряха дотук, тъй като аз недоумявах какво да правя по-нататък, притеснен от мисълта да не би моите земни обноски да ме доведат до някоя грешка, когато някаква страхотна врява ни накара да скочим на крака.

Двамата ми приятели, които егоистично бях забравил, и аз скочихме прави в зараждащата се зора. Нова скочи още по-бързо, като даваше признаци на съвсем обезумяла. Веднага разбрах, че тази врява беше неприятна изненада не само за нас, но и за всички жители на гората, защото всички напускаха леговищата си и се мятаха насам-натам в безпорядък. Това не беше игра като снощната — виковете им изразяваха страхотен ужас.

От тази олелия, раздрала неочаквано горската тишина, кръвта се смразяваше, а освен това според мен обитателите на джунглата знаеха на какво се дължи и ужасът им бе предизвикан от приближаването на точно определена опасност. Това беше странна какофония, смесица от стремителни звуци, напомнящи глухо биене на барабан, някакви неблагозвучни чукания по тенекии и крясъци. Виковете ни направиха най-силно впечатление, защото въпреки че не можеха да бъдат отнесени към който и да било познат език, те безспорно бяха човешки.

Вече се зазоряваше и ние можехме да видим необикновената сцена, която се разиграваше в гората: мъже, жени, деца тичаха в безпорядък, разминаваха се, блъскаха се, дори се катереха по дърветата, сякаш за да потърсят убежище. Скоро обаче някои измежду най-възрастните спряха, за да наострят слух и да чуят. Шумът приближаваше доста бавно. Идваше от най-гъстата част на гората, от различни места, но като че ли разположени на еднакво разстояние по една доста дълга линия. Приличаше ми на врявата, която вдигат ловците, за да подгонят дивеча по време на голям лов.

Старейшините на племето, изглежда, взеха някакво решение. Нададоха множество писъци, които несъмнено имаха значение на някакви знаци или заповеди и хукнаха в посока, противоположна на шума. Всички останали ги последваха и ние ги видяхме да галопират наоколо ни като стадо подгонени елени. Нова се бе затичала, но внезапно се поколеба и се обърна към нас. И по-точно, както ми се стори — към мен. Изстена жално, което аз взех за покана да я последвам, после подскочи и изчезна.

Врявата все повече се усилваше и на мен ми се струваше, че чувам пращенето на шубраците като под тежки стъпки. Признавам, че загубих хладнокръвието си. Все пак благоразумието ме съветваше да не мърдам и да посрещна без страх приближаващите непознати, които — всяка измината минута ставаше все по-ясно — издаваха човешки викове. Но след снощните преживявания тази ужасна врява ми действуваше на нервите. Ужасът на Нова и другите се бе предал и на мен. Не размислих, дори не поговорих с другарите си, хвърлих се в храстите и побягнах по следите на девойката.

Изминах няколкостотин метра, без да успея да я настигна, и тогава забелязах, че само Льовен ме беше последвал, тъй като такова тичане бе непосилно за възрастта на професор Антел. Младежът се задъхваше до мен. Спогледахме се, засрамени от поведението си, и тъкмо щях да му предложа да се върнем назад или поне да почакаме шефа си, когато ни стреснаха нови шумове.

Тях не можех да сбъркам. Изстрели разтърсваха джунглата: един, два, три, последвани от множество дру ги на неравни интервали, понякога единични, понякога два един след друг, странно напомнящи ловджийски карамбол. Стреляха пред нас, в посоката, в която тичаха бегълците. Докато ние се колебаехме, врявата, която вдигаха, се приближи почти до нас и ние отново изпаднахме в паника. Не зная защо, стрелбата ми се видя по-безопасна или поне по-позната от адската шумотевица. Инстинктивно продължих да тичам напред, като все пак се стараех да се прикривам зад храстите и да се движа колкото е възможно по-безшумно. Другарят ми ме последва.

Така стигнахме до мястото на изстрелите. Забавих ход и почти пълзешком продължих да се промъквам напред. Льовен продължаваше да ме следва. Изкатерих се по нещо като хълм и спрях на върха, за да си поема дъх. Отпреде ми имаше само няколко дървета и тънка преграда от храсталаци. Предпазливо протегнах шия, без да повдигам глава от земята. За няколко мига останах поразен, изумен от невероятната гледка, която моят жалък човешки разум не можеше да побере.

Глава IX

В картината, която се разкриваше пред очите ми, имаше доста странни, а и ужасни подробности, но в първия момент цялото ми внимание бе приковано от една личност, застанала неподвижно на тридесет крачки от мен, загледана към мен.

Едва не извиках от изненада. Да, въпреки ужаса, въпреки трагизма на собственото ми положение — бях заклещен между преследвачите и стрелците — удивлението подтисна всяко друго чувство при вида на това създание, дебнещо из засада. Защото то беше маймуна, една грамадна горила! Колкото и да си повтарях, че полудявам, не можех да храня и най-малкото съмнение относно породата му. В случая обаче срещата с една горила на планетата Сорор не беше най-необикновеното. Мен ме порази това, че маймуната беше добре облечена като земен човек, и най-вече, че съвсем непринудено носеше дрехите си. Тази естественост веднага ме впечатли. От пръв поглед ми стана ясно, че животното не беше маскирано. Това беше неговият естествен вид, както голотата за Нова и другарите й.

Горилата носеше дрехи като нашите, искам да кажа каквито ние бихме облекли, ако вземахме участие в някоя хайка по време на официален лов, организиран у нас за посланици или други важни личности. Кафявата й куртка сякаш излизаше от ателието на най-добрия парижки шивач, а отдолу се виждаше риза на едри карета, каквито носят нашите спортисти. Бричовете, които леко се разширяваха на коленете, бяха напъхани в гети, но приликите свършваха дотук: вместо обувки носеше грамадни черни ръкавици.

Както ви казах, това беше горила! От яката на ризата се показваше уродлива глава, със заострен череп, обрасла с черни косми, със сплескан нос и издадена челюст. Стоеше там, леко приведена, в позата на дебнеш ловец, стиснал пушка в дългите си ръце. Беше застанала точно срещу мен на отсрещната страна на просеката, която пресичаше гората перпендикулярно на посоката на хайката.

Внезапно горилата трепна. Тя беше дочула лек шум в храстите, малко вдясно от мен. Обърна глава и едновременно вдигаше пушката си, за да се прицели. От скривалището си видях как един от бегълците слепешката се провира през храсталака точно срещу маймуната. Едва не извиках, за да го предупредя — толкова явно беше намерението на горилата. Но нямах нито време, нито сили за това — човекът вече подскачаше като коза по откритото място. Изстрелът го настигна почти в средата на обстрелваното пространство. Подскочи, строполи се, сгърчи се на няколко пъти и повече не помръдна.

Само че агонията на жертвата аз видях по-късно, тъй като в момента вниманието ми все още бе погълнато от горилата. Бях проследил промените в нейното изражение от мига, в който шумът я разтревожи, и бях отбелязал няколко изненадващи отсенки: на първо място жестокостта и трескавото удоволствие на ловеца, който дебне плячката си, но най-вече — че тя изразява чувствата си по човешки. Това ме учуди най-много: в зениците на животното блещукаше искрата на разума, която напразно бях търсил у хората от Сорор.

Несигурността на собствената ми позиция скоро потуши първоначалното ми изумление. Изстрелът ме накара отново да погледна към жертвата и с ужас видях последните й конвулсии. Тогава установих, че просеката, която се врязваше в гората, бе осеяна с човешки тела. Разсеяха се и последните ми съмнения относно смисъла на тази сцена. На сто разкрача забелязах още една такава горила. Присъствах на хайка, в която, уви, и самият аз бях участник — фантастично преследване, в което ловците, застанали на еднакво разстояние един до друг, бяха маймуни, а подгоненият дивеч — мъже и жени като нас, мъже и жени, чиито голи трупове, простреляни, в разкривени пози, лежаха по окървавената земя.

Извърнах очи от този непоносим ужас. Предпочитах обикновената гротескна гледка и отново вперих очи в горилата, която ми препречваше пътя. Тя беше пристъпила настрани и по този начин ми даде възможност да видя друга маймуна, застанала малко по-назад, като слуга до господаря си. Според мен това беше едно шимпанзе, дребно, младо, но обикновено шимпанзе, кълна се в това. Носеше панталон и риза не дотам изискани като на горилата, но пъргаво се справяше с ролята си в тази организация, чиято структура започвах да разбирам. Ловецът едва му бе подал пушката си и шимпанзето му протегна друга. След това с точни движения, използвайки патрондаша, препасан около кръста й, искрящ под лъчите на Бетелгойз, малката маймуна отново зареди оръжието, след което всеки застана на старото си място.

В продължение на няколко мига бях като шашнат от всички тези впечатления. Искаше ми се да помисля, да анализирам откритията, но нямах време. До мен Артюр Льовен, смразен от ужас, беше неспособен да ми окаже каквато и да било помощ. Всеки миг опасността нарастваше. Преследвачите се приближаваха. Врявата ставаше оглушителна. Бяхме подгонени като диви зверове, като нещастните създания, които все още притичваха покрай нас. В селището, изглежда, живееха повече хора, отколкото бях предполагал, защото мнозина продължаваха да изскачат на пътеката, за да намерят там една ужасна смърт.

Все пак не всички. Докато правех усилия да възвърна донякъде хладнокръвието си, от върха на хълма наблюдавах поведението на бегълците. Някои, съвсем обезумели, се втурваха шумно направо през храстите, което пък възбуждаше вниманието на маймуните и те с точен изстрел ги поваляха. Други обаче показваха повече разсъдък като старите глигани, многократно подгонвани, научили множество хитрини. Те тихичко се промъкваха, спираха за малко накрай гората и през клоните дебнеха кога вниманието на най-близкия ловец ще бъде отвлечено на друга страна. Тогава със светкавичен скок прекосяваха смъртоносната пътека. Така много от тях успяха да стигнат невредими до отсрещното сечище, в което изчезваха.

Там може би имаше надежда за спасение. Направих знак на Льовен да ме последва и безшумно се търкулнах в гъсталака непосредствено до пътеката. В този момент ме обзе смешно негодувание. Трябваше ли наистина аз, човекът, да прибягвам до подобни хитрини, за да измамя една маймуна?! Дали това поведение не беше под достойнството ми? Не трябваше ли да стана, да отида при животното и да го усмиря с тояга. Усилващият се грохот зад мен изби от главата ми това налудничаво желание.

Ловът привършваше сред адски грохот. Преследвачите бяха по петите ни. Пред очите ми един от тях изникна сред листака. Това бе огромна горила, която удряше наслуки с къса дебела тояга и крещеше колкото й глас държи. Стори ми се още по-ужасна от ловеца с пушката. Льовен целият се разтрепера и зъбите му затракаха, а пък аз отново погледнах пред себе си, изчаквайки удобен момент.

Моят нещастен другар несъзнателно спаси живота ми със своето безразсъдство. Той напълно бе изгубил разума си. Изправи се непредпазливо и като се втурна наслуки, излезе на пътеката точно под прицела на ловеца. Не стигна далеч. Изстрелът сякаш го прекърши на две и Льовен се строполи, присъединявайки своя труп към останалите, които вече бяха осеяли земята. Нямах време да го оплаквам, пък и какво ли можех да сторя за него? Трескаво дебнех момента, в който горилата щеше да подаде пушката на своя слуга. Щом направи това движение, аз на свой ред скочих и пресякох пътеката. Като насън я видях как бърза да сграбчи оръжието, но преди да се прицели, аз вече бях на сигурно място. Чух възклицание, напомнящо ругатня, но не губих време за размисли върху тази нова чудатост.

Бях го изиграл! Изпитах странна радост, която подействува като балсам на накърненото ми честолюбие. Продължих да тичам с все сила, отдалечавайки се възможно най-бързо от мястото на тази сеч. Вече не чувах виковете на преследвачите. Бях спасен.

Спасен ли!? Подценявах коварството на маймуните от планетата Сорор. Не бях изминал сто метра, когато се препънах в нещо скрито под листата и паднах по очи. На земята беше опъната някаква рядка мрежа с големи джобове, в един от които се оплетох. Не само аз бях уловен. Мрежата покриваше голям участък от гората и много бегълци, които бяха избягнали куршума, се бяха хванали като мен. Техните мятания от двете ми страни, придружени от гневни писъци, свидетелстваха за усилията им да се освободят.

Обзе ме яростен гняв, когато усетих, че съм пленник, гняв, по-силен от ужаса, който отне възможността ми да мисля. Направих точно обратното на това, което ме съветваше разумът — започнах да се мятам на всички посоки, но единственият резултат бе, че мрежата се затегна около тялото ми. В крайна сметка бях тъй здраво омотан, че трябваше да кротувам. Оказах се напълно във властта на маймуните, които чувах да се приближават.

Глава X

При вида на приближаващото се стадо ме обхвана смъртен страх. Мислех, че сега ще пристъпят към масово унищожение, тъй като вече бях станал свидетел на жестокостта им.

Всички ловци, които вървяха начело, бяха горили. Забелязах, че бяха оставили оръжията си, което слабо ме обнадежди. След тях се задаваха гончиите и слугите — броят на горилите беше почти колкото и на шимпанзетата. Ловците приличаха на господари и обноските им бяха аристократични. Като че нямаха лоши намерения и разговорите им свидетелстваха за чудесно настроение…

В същност аз вече до такава степен съм свикнал с чудноватите отношения на тази планета, че написах горното изречение, без да се замисля за неговата нелепост. И все пак това е истината: горилите имаха вид на аристократи. Разговаряха весело, на членоразделен език, а лицата им изразяваха човешки чувства, чиито следи напразно бях търсил у Нова. Какво ли бе станало с Нова? Потреперах, припомняйки си окървавената пътека. Сега разбирах безпокойството, което бе предизвикало у нея нашето шимпанзе. Несъмнено, между двете раси съществуваше жестока ненавист. Беше достатъчно човек да види поведението на затворниците при приближаването на маймуните, за да се убеди в това. Те се мятаха като обезумели, риеха с четирите си крайника, скърцаха със зъби, от устата им излизаше пяна и яростно гризяха въжетата на мрежата.

Без да обръщат внимание на тази суматоха, горилите-ловци — с изненада разбрах, че ги наричам господа — даваха заповеди на слугите си. Оказа се, че покрай мрежата минаваше пътека и по нея бяха докарани големи ниски колички, върху които бяха закрепени клетки. Набутаха ни по десетина в клетка. Това продължи доста, тъй като затворниците се бореха отчаяно. Две горили с кожени ръкавици, за да се предпазят от ухапвания, ги хващаха един по един, освобождаваха ги от мрежата и ги хвърляха в клетка, чиято врата бързо бе затръшвана, а един от господата ръководеше операцията, подпрял се небрежно на бастун.

Щом дойде моят ред, аз поисках да привлека вниманието им, като заговоря. Но едва бях отворил уста и един от изпълнителите, който несъмнено взе това за заплаха, грубо ми я запуши с огромната си ръкавица. Бях принуден да млъкна и като чувал ме захвърлиха в една клетка заедно с дузина мъже и жени, все още твърде възбудени, за да ми обърнат внимание.

Когато всички бяхме натоварени, един от слугите провери ключалките на клетките и даде отчет на господаря си. Той махна с ръка и в гората отекна боботене на мотори. Количките потеглиха, всяка една от тях теглена от нещо като нашите колесни трактори, управлявани от маймуни. Съвсем ясно различавах шофьора на превозното средство след нашето. Той беше шимпанзе, облечено в синьо. Изглеждаше в превъзходно настроение, та от време на време ни отправяше иронични възклицания и когато моторът позаглъхнеше, можех да чуя, че тананика някаква доста тъжна мелодия, нелишена от хармония.

Първият етап бе толкова кратък, че нямах време да се съвзема. След като четвърт час се бяхме движили по лош път, конвоят спря на обширен насип пред една каменна постройка. Тук гората свършваше; пред очите ми по-нататък се откриваше поле, засадено с някакви култури, напомнящи житни.

С червения си керемиден покрив, зелени капаци на прозорците и табелите на входа къщата приличаше на кръчма. Бързо схванах, че в нея се събират ловци. Слугите бяха дошли тук да дочакат господарите си, които с частните си коли пристигаха по друг път. Дамите-горили бяха насядали във фотьойли и бъбреха под сянката на големи дървета, подобни на палми. От време на време една от тях опитваше със сламка някакво питие.

След като количките се наредиха, те се приближиха, любопитни да видят улова и преди всичко убитите, които горили, препасани с дълги престилки, извличаха от два големи камиона, за да ги изложат на показ под дърветата.

Това беше една победоносна ловна картина! Маймуните работеха методично. Полагаха кървящите трупове по гръб, един до друг, в права линия. После, докато женските пискаха от възхищение, те се стараеха да направят така, че дивечът да изглежда по-привлекателен. Прибираха ръцете до тялото, разтваряха пръстите и обръщаха китките с дланите нагоре, изпъваха краката, раздвижваха ставите, за да не прилича тялото на труп, изправяха някой грозно свит крайник или пък пораздвижваха нечий врат. След това грижливо приглаждаха косите, особено женските, както ловците галят козината или перата на дивеча, който току-що са убили.

Боя се, че няма да успея да ви обясня колко дяволски гротескна ми се виждаше тази картина. Дали пък не обръщах прекалено внимание на физиката на горилите — съвсем маймунска, ако се изключи изразът на очите им? Казах ли, че женските маймуни — облечени също в твърде изискани спортни костюми — се блъскаха, за да открият най-красивите трофеи, и ги посочваха една на друга, поздравявайки своите господа-горили? Казах ли, че една от тях извади от чантата си ножичка, наведе се над някакъв труп, отряза няколко кичура кестенява коса, нави ги около пръста си, след което ги закачи с игла на шапчицата си, последвана веднага от всички останали.

Нареждането на лова приключи: три редици грижливо подредени тела на мъже и жени последователно, обърнали златисти гърди в права линия към чудовищното слънце, което опожаряваше небето. Ужасен, извърнах очи и забелязах, че се приближава ново действащо лице, носещо продълговата кутия върху триножник. Беше едно шимпанзе. Много скоро разпознах в него фотографа, който трябваше да запечата за бъдещите маймунски поколения спомена от тези ловни подвизи. Това продължи повече от четвърт час. Най-напред горилите се снимаха поотделно в надути пози, някои от тях с победоносен вид стъпваха върху някоя от своите жертви; след това на групи, застанали близо една до друга, прегърнали съседа си през врата. Сетне дойде ред на женските, които заеха грациозни пози пред труповете, като се стараеха колкото може по-добре да се виждат шапките им, украсени с кичури.

Тази сцена бе изпълнена с ужас, на който нормален мозък не можеше да устои. За известно време успях да укротя кипналата във вените ми кръв, но когато видях тялото, върху което бе седнала една от женските, за да получи най-ефектната снимка, когато върху лицето на един от труповете, положен до другите, разпознах младежките, почти детски черти на моя нещастен другар Артюр Льовен, тогава вече не можех да се въздържа. И вълнението ми се прояви по най-невъобразим начин в съответствие с нелепостта на тази изложба на мъртъвци. Отдавайки се на някаква безумна веселост, избухнах в смях.

Не бях помислял за моите другари по клетка. Бях неспособен да мисля! Но паниката, предизвикана от моя смях, ми припомни, че бяха наблизо и че за мен те са толкова опасни, колкото и маймуните. Заплашително протегнати ръце се насочиха към мен. Осъзнах опасността и сподавих смеха си, стисвайки глава между дланите си. Но не зная дали нямаше да бъда удушен и разкъсан, ако няколко маймуни, разтревожени от врявата, не бяха възстановили реда, размахвайки копия. Скоро обаче друго събитие отклони вниманието на всички. От кръчмата се чу звънец, който оповестяваше часа на закуската. На малки групи горилите се отправиха към постройката с весело бъбрене, а фотографът, след като бе направил няколко снимки на нашите клетки, подреждаше принадлежностите си.

Ние, хората, все пак не бяхме забравени. Не знаех каква съдба са ни отредили маймуните, но във всеки случай намеренията им включваха и грижите за нас. Преди да влезе в кръчмата, един от господата даде нареждания на горилата, която явно командваше отряда. Тя се върна при нас, събра своите подчинени и след малко слугите ни донесоха ядене в тави и вода в кофи. Храната се състоеше от нещо тестено. Не бях гладен, но реших да ям, за да запазя силите си. Приближих се до един от съдовете, около който бяха наклякали доста затворници. И аз като тях плахо протегнах ръка. Погледнаха ме свадливо, но тъй като храна имаше в изобилие, оставиха ме да си взема. Оказа се някаква гъста, доста вкусна брашнена каша. С удоволствие изгълтах няколко стиски.

Яденето ни се услади още повече и поради доброжелателното отношение на пазачите. Преследвачите, предизвикали такъв ужас у мен, след приключването на лова се държаха благосклонно, стига да не ги дразнехме. Разхождаха се пред клетките и от време на време ни подхвърляха по някой плод, като чудесно се забавляваха от блъсканицата, предизвиквана при всеки такъв подарък. Дори присъствах на една сцена, която ме накара да се замисля. Едно малко момиченце беше уловило един плод във въздуха и съседът му, нахвърляйки се върху него, поиска да му го отнеме. Тогава маймуната размаха копието си, промуши го между решетките и грубо отблъсна мъжа, след което подаде втори плод в ръката на детето. Така аз разбрах, че тези същества са склонни към състрадание.

След като се нахранихме, началникът на отряда и неговите подчинени се заеха да прехвърлят някои пленници от една клетка в друга. Изглежда правеха някакъв подбор, чийто принцип ми убягваше. Накрая се озовах срещу група красиви мъже и жени и се помъчих да убедя себе си, че това са най-изтъкнатите индивиди; горчива утеха ми достави мисълта, че маймуните от пръв поглед ме бяха оценили достоен да фигурирам сред елита.

Изненадах се и много се зарадвах, когато видях Нова сред новите си другари. Беше се отървала от клането, за което бях благодарен на небето на Бетелгойз. За нея мислех най-вече, докато дълго оглеждах жертвите, и непрекъснато ме побиваха тръпки да не би в купчината трупове да открия прекрасното й тяло. Имах чувството, че срещам скъпо за мен същество и загубвайки отново самообладание, се втурнах към нея с разтворени обятия. Това беше истинска лудост: жестът ми я ужаси. Дали не беше забравила за близостта ни през изтеклата нощ?! Нямаше ли душа в това прекрасно тяло?! Почувствувах се смазан, като я видях как се напряга при моето приближаване и сгърчва пръсти, сякаш за да ме удуши, а навярно би го и направила, ако бях проявил настойчивост.

Но тъй като замрях на място, тя доста бързо се успокои. Легна в един ъгъл на клетката и аз я последвах с въздишка. Всички останали пленници бяха сторили същото. Сега те изглеждаха уморени, крайно отпаднали и примирени със съдбата си.

Навън маймуните подготвяха конвоя за тръгване. Върху нашата клетка метнаха едно платнище и го спуснаха до средата, така че да може да влиза светлина. Изкрещяха заповеди, запалиха моторите. С голяма скорост се понесохме към неизвестна цел; бях потиснат от мисълта за новите премеждия, които ме очакваха на планетата Сорор.

Глава XI

Чувствах се съсипан. Събитията от последните два дни ме бяха сломили физически и до такава степен бяха замътили съзнанието ми, че до този момент не бях способен да оплаквам загубата на другарите си или пък да добия ясна представа какво означава за мен разрушаването на „лодката“. Посрещнах с облекчение здрачаването, после уединението в последвалия почти непрогледен мрак, тъй като нощта настана много бързо. Пътувахме цяла нощ. Мъчех се по някакъв начин да си обясня събитията, на които бях станал свидетел. Имах нужда от тази интелектуална дейност, за да избягна дебнещото ме отчаяние, да си докажа, че съм човек, искам да кажа земен човек, мислещо същество, свикнало да търси логически обяснения за привидно необяснимите капризи на природата, а не звяр, подгонен от разумни маймуни.

Мислено прехвърлих всичко, което бях видял и което се бе запечатало в паметта ми, често несъзнателно. Най-силно беше общото впечатление, че тези маймуни — мъжки и женски, горили и шимпанзета — в никакъв случай не бяха смешни. Вече споменах, че нито за момент не ми заприличаха на маскирани животни, като дресираните маймуни, които показват в нашите циркове. На Земята женската маймуна с шапка на главата за някои представлява весела, за мен — мъчителна гледка. Тук нямаше нищо подобно. Шапката и главата бяха в хармония, а маймуните се държаха съвсем естествено. Тази, която пиеше със сламка от чаша, имаше вид на дама. Спомних си също, че бях видял един от ловците да вади от джоба си лула, натъпка я методично и я запали. Е добре, нищо в това действие не бе ме подразнило, толкова привични бяха движенията му. Дълго обмислях случката и може би за пръв път след залавянето ми съжалих за отсъствието на професор Антел. Неговата мъдрост и знания несъмнено щяха да открият някакво обяснение за тези парадокси. Какво ли беше станало с него? Бях сигурен, че го няма сред убитите. Дали пък и той не бе попаднал в плен? Това беше възможно — не всички ги бях видял. Не смеех да се надявам, че е успял да остане на свобода.

Опитах се със собствени сили да изградя хипотеза, която впрочем не ме удовлетвори кой знае колко. Обитателите на тази планета, чиито градове бяхме видели, навярно бяха пришълци, които търпеливо и старателно са извършвали селекция на много поколения и в резултат бяха успели да дресират маймуните да се държат до известна степен като разумни същества. Нали и на земята има шимпанзета, които достигат смайваща ловкост. Дори и фактът, че те могат да говорят, не беше дотам учудващ, както си бях помислил. Спомних си, че с един специалист бяхме спорили на същата тема. Беше ми казал, че сериозни учени посвещавали част от живота си на опити да накарат маймуните да проговорят. Според тях, в устройството на тези животни нямало никаква пречка за това. До този момент усилията им оставали безрезултатни, но те се защищавали, твърдейки, че единствената причина за това била, че самите маймуни не искат да говорят. Но може би тези от Сорор все пак бяха пожелали. Това даваше възможност на предполагаемите обитатели на планетата да ги използват за черна работа, като например лова, по време на който ме бяха заловили.

Вкопчих се здраво за това обяснение, отхвърляйки със страх мисълта, че може да има и друго — може би по-просто; така ми се струваше, че за моето спасение е крайно необходимо да съществуват истински разумни същества на тази планета, т.е. хора като мен, с които можех да се разбера.

Хора ли!? Към каква раса тогава принадлежаха съществата, които маймуните убиваха и хващаха в плен? Изостанали племена ли бяха?

При такова положение колко ли жестоки бяха господарите на тази планета, за да позволяват и може би да организират такива кланета!

Някаква фигура, която пълзешком се приближаваше към мен, ме откъсна от тези мисли. Беше Нова. Наоколо ми всички пленници бяха налягали на групи по пода. След известно колебание тя се сгуши до мен, както снощи. Напразно се опитвах отново да открия в погледа й пламъчето, което би придало на постъпката й смисъл на приятелски порив. Тя обърна глава и скоро затвори очи. Независимо от това, самото й присъствие ме подкрепи и аз най-после съм заспал, притиснат до нея, опитвайки се да не мисля за утрешния ден.

Глава XII

Инстинктът за самосъхранение ме предпази да се отдам на твърде тежките мисли и спах до сутринта. Все пак сънят ми бе прекъсван от трескави кошмари, в които тялото на Нова ми заприличваше на змия, увита около мен. На сутринта отворих очи. Тя вече беше будна. Беше се поотдръпнала от мен и ме наблюдаваше с поглед, в който сякаш навеки бе застинало неразбиране.

Нашата кола намали ход и видях, че навлизаме в някакъв град. Затворниците бяха станали и наклякали край решетките, гледаха изпод платнището нещо, което, изглежда, събуждаше вчерашната им тревога. И аз долепих лице до железните пръчки и за първи път видях цивилизовано селище на планетата Сорор.

Движехме се по доста широка улица, с тротоари от двете страни. Смутено оглеждах пешеходците — бяха маймуни. Видях един продавач, нещо като бакалин, който току-що бе вдигнал ролетките на магазина си и любопитно се обърна, за да ни погледне — беше маймуна. Опитвах се да различа минувачите и шофьорите на автомобилите, които ни задминаваха — бяха облечени по нашата мода, но бяха маймуни.

Надеждата ми да открия цивилизована човешка раса се превръщаше в химера и до края на пътуването преживявах мрачно отчаяние. Нашата кола още повече намали ход. Тогава забелязах, че през нощта колоната се е разпаднала и сега се състои само от две коли, а останалите, изглежда, бяха тръгнали в друга посока. Минахме през голяма врата и спряхме в един двор. Веднага бяхме наобиколени от маймуни, които се постараха с няколко удара с копията да укротят нарастващата възбуда сред затворниците.

Дворът бе заобиколен от многоетажни сгради с редици еднакви прозорци. Впечатлението, че това е болница, бе затвърдено от появата на нови личности, които се приближаваха към нашите пазачи. Всички те бяха маймуни в бели престилки и бели шапки като на санитари.

Всички бяха маймуни — горили и шимпанзета. Помогнаха на нашите пазачи да разтоварят колите. Един по един ни извлякоха от клетката, натикаха ни в грамадни чували и ни помъкнаха към вътрешността на зданието. Аз не оказах никаква съпротива и се оставих да бъда отнесен от две големи горили, облечени в бяло. В продължение на доста време ми се струваше, че се движим по дълги коридори и се изкачваме по стълби. Най-сетне безцеремонно ме тръснаха на пода, след което отвориха чувала и ме захвърлиха, този път сам, в друга клетка, закрепена неподвижно, постлана с нещо като сламеник. Една от горилите старателно заключи вратата.

В залата, където се намирах, имаше множество клетки, подобни на моята, наредени в две редици от двете страни на дълга пътека. Повечето вече бяха заети; някои от моите другари по съдба, доведени току-що, а други — от мъже и жени, които, изглежда, отдавна бяха затворници. Те се отличаваха с известно примирение в държанието. Гледаха отчаяно новодошлите и едва-едва наостряха уши, когато някой от тях простенеше жаловито. Забелязах също, че новите бяха сложени като мен поотделно, докато старите, общо взето, бяха събрани по двойки. Подадох нос между решетките и в края на коридора видях една по-голяма клетка, пълна с деца. Противно на възрастните, те изглеждаха твърде възбудени от пристигането на нашата група. Размахваха ръце, блъскаха се и се преструваха, че разклащат решетките, като едновременно с това надаваха къси писъци като младите свадливи маймуни.

Двете горили се върнаха с още един чувал. От него излезе моята приятелка Нова, която сложиха в отсрещната клетка — за мен това бе известна утеха. Тя се възпротиви на това действие по своя особен начин, опитвайки се да дращи и да хапе. След като затвориха вратичката, тя се хвърли към решетките, опита се да ги разклати, като скърцаше със зъби и издаваше такива крясъци, че да ти се пръсне сърцето. Минута по-късно Нова ме забеляза, застана неподвижна и леко протегна врат като изненадано животно. Предпазливо й се усмихнах и леко й помахах с ръка. Тя неловко се опита да ме имитира и сърцето ми се изпълни с радост.

Вниманието ми отново бе привлечено от завръщането на двете горили в бели престилки. Изглежда разтоварването бе приключило, защото те не носеха никакъв товар, а бутаха пред себе си количка, натоварена с храна и кофи вода, които разпределиха между затворниците, и това възвърна спокойствието сред тях.

Скоро дойде моят ред. Докато едната горила стоеше на пост, другата влезе в клетката ми и постави пред мен глинена купа с каша, няколко плода и една кофа. Бях решил да направя всичко възможно, за да установя някакъв контакт с маймуните, които, изглежда, бяха единствените цивилизовани и разумни същества на тази планета. Тази, която ми носеше храната, изглеждаше добродушна. Понеже стоях спокоен, тя дори фамилиарно ме потупа по рамото. Погледнах я в очите, след което поставих ръка на гърдите си и вежливо се поклоних. Когато повдигнах глава, върху лицето на горилата прочетох смайване. Тогава й се усмихнах от все сърце. Вече се готвеше да излезе, но се спря объркана и възкликна. Най-сетне бях успял да ги накарам да ме забележат! В желанието да затвърдя успеха си, показвайки всичко на което съм способен, аз като някой глупак произнесох първото изречение, което ми мина през ума:

— Как сте? Аз съм човек от Земята. Дълго пътувах.

Смисълът не беше от значение. Достатъчно беше да говоря, за да открия истинската си природа. Изглежда бях постигнал целта си. Никога подобно учудване не се беше изписвало върху маймунско лице! Двете горили останаха със затаен дъх и зяпнала уста. Започнаха бързо да си шушукат, само че накрая не се получи това, което очаквах. След като ме огледа подозрително, горилата бързо отстъпи назад и излезе от клетката, която заключи още по-старателно отпреди. Тогава двете маймуни се спогледаха за миг, след което избухнаха в неудържим смях. Навярно представлявах наистина уникално явление, защото те не преставаха да се веселят за моя сметка. Очите им се бяха насълзили и едната трябваше да сложи тенджерата на земята, за да извади носната си кърпа.

Разочарованието ми бе толкова дълбоко, че изведнъж изпаднах в дива ярост. И аз започнах да разклащам решетките, да им се зъбя и да ги ругая на всички познати ми езици. Когато изчерпах репертоара си от псувни, продължих да издавам нечленоразделни крясъци, но те само повдигнаха рамене.

Все пак бях успял да привлека вниманието върху себе си. Когато тръгнаха, те многократно се обръщаха, за да ме погледнат. Най-сетне с върховни усилия се бях успокоил и видях как едната горила извади от джоба си бележник и старателно преписа някакъв знак от табелката над моята врата, който според мен беше номер, и си отбеляза нещо.

Отидоха си. Моето негодувание за малко бе всяло смут, но сега останалите затворници започнаха отново да се хранят. На мен не ми оставаше нищо друго освен да ям и да си почивам в очакване на по-подходящ случай, за да открия благородната си същност. Изгълтах още една купа брашнена каша и няколко сочни плода. Отсреща Нова от време на време преставаше да дъвче, за да ми хвърля бегли погледи.

Глава XIII

През останалата част от деня ни оставиха на спокойствие. Вечерта горилите отново ни поднесоха ядене и се оттеглиха, като угасиха светлината. През нощта спах малко не защото клетката беше неудобна — сламеникът беше дебел и мек, — а защото не преставах да обмислям по какъв начин да установя контакт с маймуните. Обещах си вече да не се поддавам на гнева, а с неизчерпаемо търпение да търся и най-малката възможност да покажа ума си. Двамата пазачи, с които бях имал работа, навярно бяха ограничени низшестоящи, неспособни да разберат намеренията ми, но сигурно съществуваха и по-образовани маймуни.

Още на следващата сутрин забелязах, че тази надежда не е била напразна. Вече от един час бях буден. Повечето от моите другари непрекъснато се мятаха из клетките си подобно на пленени животни. Щом си дадох сметка, че и аз несъзнателно правя същото от известно време, хвана ме яд и се помъчих да седна пред решетката и да се държа по възможно най-човешки и разумен начин. Тогава вратата на коридора се отвори и видях да влиза една нова личност, придружена от двамата пазачи. Беше женско шимпанзе, а смиреното държание на горилите ми даде да разбера, че заема важен пост в това заведение.

Ония сигурно й бяха докладвали за мен, защото още с влизането си маймуната попита нещо единия от тях, който посочи към мен. Тогава тя тръгна право към моята клетка.

Докато се приближаваше, аз я наблюдавах внимателно. И тя носеше бяла престилка с по-елегантна кройка, отколкото на горилите, пристегната в кръста с колан, а от късите ръкави се подаваха дълги гъвкави ръце. Нейният поглед, извънредно жив и умен, ме порази. Обзе ме дори предчувствие за нашите бъдещи отношения. Стори ми се съвсем млада въпреки маймунските бръчки около бялата й муцуна. Носеше кожена папка.

Спря пред клетката ми и докато изваждаше тетрадката от папката си, взе да ме изучава.

— Добър ден, госпожо — казах аз, като се поклоних.

Бях произнесъл тези думи с възможно най-смирения глас. Върху лицето на маймуната се изписа израз на дълбоко учудване, но тя остана сериозна и с авторитетен жест накара пазачите, които отново се бяха разкискали, да замълчат.

— Госпожо или госпожице — продължих аз окуражен, — съжалявам, че ви бях представен в подобни условия и в такъв вид. Повярвайте ми, нямам навика…

Изприказвах още какви ли не глупости, но непрекъснато се стараех да спазвам учтивия тон, към който бях решил да се придържам. Когато замълчах, завършвайки речта си с възможно най-любезна усмивка, учудването й премина в смайване. Започна често-често да премигва, а на челото й се образуваха дълбоки бръчки. Очевидно тя трескаво търсеше обяснение на някакъв труден проблем. На свой ред ми се усмихна и аз усетих, че започва да прозира част от истината.

Докато траеше тази сцена, хората от клетките ни наблюдаваха — този път без да показват, че звукът на гласа ми ги дразни. Проявяваха известно любопитство. Един подир друг те прекъсваха нервните си обиколки и долепваха лица до решетките, за да могат по-добре да ни наблюдават. Само Нова имаше разгневен вид и непрестанно се мяташе.

Маймуната извади от джоба си писалка и написа няколко реда в тетрадката си. После, когато вдигна глава и срещна смутения ми поглед, тя отново се усмихна. Това ме окуражи още веднъж да се опитам да й дам да разбере, че съм настроен приятелски. През решетката протегнах към нея ръка с разтворена длан. Горилите подскочиха и понечиха да се намесят. Обаче маймуната, която в първия момент бе готова инстинктивно да отстъпи, се съвзе, с една дума ги възпря и като не откъсваше поглед от мен, ми протегна косматата си, леко трепереща ръка. Аз не помръднах. Тя дойде още по-наблизо и постави своите прекалено дълги пръсти в дланта ми. Усетих, че потръпна при допира. Постарах се да не мърдам, да не би да я уплаша. Потупа ме по ръката, погали ме нагоре към лакътя, след което с победоносен вид се обърна към своите асистенти.

Надеждата ме караше да се задъхвам, все повече и повече се убеждавах, че тя започва да прозира моя благороден произход. Когато шимпанзето започна да дава някакви заповеди на една от горилите, у мен се породи налудничава мисъл, че ще отворят клетката и ще ми се извинят. Но, уви, не ставаше дума за това! Пазачът бръкна в джоба си и извади оттам малък бял предмет, който подаде на началничката си. Тя от своя страна го постави в моята ръка с очарователна усмивка. Беше бучка захар.

Бучка захар! Падах толкова отвисоко, изведнъж се почувствувах толкова отчаян пред това унизително възнаграждение, че едва не го захвърлих в лицето й. Но тъкмо навреме си припомних своите добри намерения и с усилие запазих спокойствие. Взех захарта, поклоних се и я схрусках, като придадох на лицето си възможно най-интелигентен вид.

Това беше първият ми допир със Зира. Скоро научих, че маймуната се казва Зира. Завеждаше отделението, в което бях доведен. Въпреки разочарованието, което изпитах, нейните маниери ми вдъхваха надежда и предусещах, че ще съумея да установя контакт с нея. Тя дълго разговаря с пазачите ми, изглежда, им даваше наставления по отношение на моята особа. След това продължи огледа на останалите обитатели на клетките.

Разглеждаше внимателно всеки един от новодошлите и си вземаше някакви бележки — по-кратки, отколкото за мен. Нито веднъж не се осмели да докосне някой от тях. Мисля, че ако го беше сторила, щях да ревнувам. Отново ме обзе чувството на гордост, че съм изключителна личност, която единствена заслужава специално отношение. Когато я видях да се спира пред децата и да им подхвърля бучки захар, много се ядосах; ядът ми можеше да се сравни само с яростта на Нова, която се бе озъбила на маймуната и гневно се беше тръшнала в ъгъла на клетката си с гръб към нея.

Глава XIV

Вторият ден мина както и първият. Маймуните се занимаваха с нас само когато ни донасяха храна. Това странно заведение вече съвсем ме озадачаваше, когато на следващия ден ни зададоха серия тестове, които днес ми изглеждат обидни, но тогава до известна степен ме разсейваха.

Първият от тях отначало ми се стори твърде особен. Единият пазач се приближи до мен, докато в същото време другарят му се зае с друга клетка. Моята горила държеше едната си ръка зад гърба, а в другата имаше свирка. Погледна ме, за да привлече вниманието ми, поднесе към устата си свирката, от която изтръгна низ пронизителни звуци — това в продължение на цяла минута. После извади другата си ръка и самодоволно ми показа един от онези банани, които възбуждаха апетита на хората от Сорор. Задържа плода пред мен, без да ме изпуска от поглед.

Протегнах ръка, но не можах да достигна банана, а горилата не се приближаваше. Изглеждаше разочарована, сякаш бе очаквала друга реакция. След малко се умори да чака, скри отново плода и пак започна да свири. Бях изнервен, заинтригуван от тези превземки и тъкмо щях да изгубя търпение, когато маймуната наново размаха плода далеч от мен. Все пак успях да запазя спокойствие, тъй като тя придобиваше все по-учуден вид, и направих опит да разбера какво очаква от мен. Явно държанието ми не съответстваше на нормалното. Повтори същото пет-шест пъти, след което се отчая и мина към друга клетка.

Стана ми съвсем ясно, че бях измамен, когато установих и следващият и по-следващият получаваха банана още при първия опит. Наблюдавах внимателно другата горила, която правеше същото на отсрещната редица. Беше стигнала до Нова и не пропуснах нито една от реакциите й. Свирна и също като другата размаха един банан. Девойката мигом се развълнува, размърда челюстите си и…

Внезапно ми просветна. При вида на това лакомство от устата на Нова, на лъчезарната Нова, бяха потекли лиги, както на куче при вида на бучка захар. Горилата точно това очакваше, поне днес. Остави й лакомството и премина към друга клетка.

Разбрах, казвам ви, и доста се възгордях от това! На времето се интересувах от биология и трудовете на Павлов нямаха тайни за мен. Тук изучаваха рефлексите на хората, както Павлов ги беше изучавал при кучетата. Какъв глупак съм бил преди малко! Сега с моя разум и култура, не само схващах смисъла на този тест, но и предвиждах какви щяха да бъдат следващите. През идните дни маймуните сигурно щяха да действат по следния начин: изсвирване, последвано от показване на апетитна храна, която да предизвика слюноотделяне у обекта. След известно време само изсвирването трябваше да предизвика същия ефект. Хората, както се казва по научному, щяха да придобият условни рефлекси.

Поздравявах се за своята прозорливост, но не намирах покой, дето не я бях проявил. Понеже моята горила бе приключила обиколката си и отново минаваше покрай мен, аз как ли не се помъчих да привлека вниманието й: удрях по решетките и така размахвах ръце, сочейки устата си, че тя благоволи да повтори опита. Тогава, още при първото изсвирване, преди да е размахала плода, аз започнах да отделям слюнки, яростно да отделям слюнки, бясно да отделям слюнки, да отделям слюнки аз, Юлис Меру, сякаш животът ми зависеше от това — изпитвах огромно удоволствие да доказвам своята интелигентност.

Той наистина като че ли съвсем се обърка, повика другаря си и също като предния ден дълго говори с него. Можех да следя елементарните разсъждения на тези глупаци: ето един човек, който преди малко беше напълно лишен от рефлекси, но съвсем бързо придоби условни рефлекси, нещо, което при другите изисква много време и търпение. Съжалявах ги заради слабия им интелект, който им пречеше да схванат, че само разумът може да доведе до такъв неочакван успех. Бях сигурен, че Зира би се показала досетлива.

Само че цялата ми мъдрост и прекомерно усърдие доведоха до резултат, различен от очаквания. Те се отдалечиха, без да ми дадат плода, който единият от тях изяде. Вече нямаше защо да ме възнаграждават, щом като търсената цел бе постигната.

На следващия ден дойдоха с нови принадлежности. Едната горила носеше звънец, а другата буташе пред себе си количка, върху която бе закрепен апарат, подобен на магнет. Този път, просветен относно естеството на опитите, на които се готвеха да ни подложат, още преди да си бяха послужили с инструментите, разбрах за какво искаха да ги използват.

Започнаха със съседа на Нова, грамаден здравеняк с изключително кротък поглед, който се беше приближил до решетката и се беше вкопчил в железните пръчки — сега всички правехме така при минаването на тъмничарите. Едната горила започна да размахва звънеца, който издаваше ниски звуци, а в това време другият включваше в клетката един шнур от магнета. След доста продължителен звън, вторият оператор завъртя манивелата на апарата. Човекът отскочи назад, надавайки жалостиви вопли.

Многократно прилагаха тази манипулация върху един и същи човек, като му поднасяха плод, за да го примамят да се долепи до желязото. Целта — аз я знаех — бе да накарат хората да отскачат назад, щом чуят звънеца, още преди да е протекъл ток (още един условен рефлекс), но този ден това не бе постигнато, понеже психиката на човека не беше достатъчно развита, за да установи връзка между причина и следствие.

Аз ги очаквах, подсмихвайки се вътрешно, нетърпелив да ги накарам да почувствуват разликата между инстинкт и разум. При първия звън бързо пуснах решетките и отстъпих към средата на клетката. В същото време ги гледах втренчено, върху лицето ми се появи насмешка. Горилите смръщиха вежди. Те вече въобще не се смееха на маниерите ми и за пръв път като че ли прозряха, че им се подигравам.

Все пак, изглежда, щяха да се решат да повторят опита, ако в този момент вниманието им не бе отвлечено от пристигането на нови посетители.

Глава XV

Трима души вървяха по пътеката между клетките: Зира, женското шимпанзе, и две други маймуни, едната от които явно беше голям началник.

Беше орангутан — първият от този вид, който виждах на планетата Сорор. Беше по-дребен от горилите и доста прегърбен. Ръцете му бяха много дълги, така че при ходене често се опираше на дланите си, нещо което другите маймуни правеха рядко. По този начин той създаваше у мен странното впечатление, че си помага с два бастуна. Главата му, потънала между раменете, беше обрасла с дълга рижа козина, върху лицето му бе застинало изражение на дълбокомъдрен размисъл и той ми заприлича на стар, уважаван и внушителен жрец. Облеклото му, доста прашно, рязко се отличаваше от това на останалите: дълъг черен редингот, украсен с червена звезда на ревера, и панталон на бели и черни райета.

След него вървеше малко женско шимпанзе, което носеше тежка чанта. Съдейки по държанието й, тя навярно му беше секретарка. Вече, мисля, не се учудвате, че непрекъснато обръщам внимание на особеностите в държанието и изражението на маймуните. Кълна се, че при вида на тази двойка всяко мислещо същество би си извадило заключението, че това е голям учен със своята скромна секретарка. Тяхното идване ми даде възможност още веднъж да установя, че при тези маймуни, изглежда, съществуваше определена йерархия. Зира засвидетелстваше явно уважение на големия началник. Щом го забелязаха, двете горили тръгнаха да го посрещнат и съвсем тихо го поздравиха. Орангутанът снизходително им махна с ръка.

Тръгнаха направо към моята клетка. Нали бях най-интересният обект от групата. Посрещнах величието с най-дружелюбната си усмивка и му заговорих с развълнуван тон.

— Скъпи орангутане — казах аз. — Толкова съм щастлив, че най-сетне се срещам със същество, от което се излъчва мъдрост и интелигентност! Сигурен съм, че ние с теб ще се разберем!

Милият старец подскочи при звука на моя глас. Дълго се почесва зад ухото, а в това време подозрителният му поглед шареше из клетката, като че ли надушваше някаква измама. Тогава Зира взе думата, отвори тетрадката си и започна да чете бележките, които беше водила във връзка с мен. Опитваше се да убеди в нещо орангутана, но той явно не се поддаваше. Надменно произнесе две-три сентенции, на няколко пъти повдигна рамене, разтърси глава, после сложи ръце на гърба си и започна да се разхожда по пътеката, като често минаваше пред моята клетка и ми хвърляше твърде недоброжелателни погледи. Останалите маймуни очакваха неговите решения в почтително мълчание.

Тяхната почтителност, изглежда, беше само привидна, тъй като издебнах един бегъл знак между двете горили, в чийто смисъл човек трудно можеше да се излъже — те се подиграваха на своя шеф. Това, прибавено към яда, който изпитвах заради отношението му към мен, ми внуши идеята да му разиграя малка сценка, която да го убеди в моя ум. Започнах да снова нагоре-надолу из клетката, имитирайки неговата походка, прегърбен, с ръце зад гърба, смръщил вежди, с вид на дълбок размисъл.

Горилите едва се въздържаха да не се разсмеят, а самата Зира не можа да остане сериозна. Колкото до секретарката, тя беше принудена да мушне муцуната си в чантата, за да прикрие своята веселост. Поздравих се заради демонстрацията си, но в следващия момент схванах, че това може да ми струва скъпо. Орангутанът много се ядоса, като забеляза моите гримаси, и произнесе сухо няколко строги думи, които моментално възстановиха реда. Тогава той спря срещу мен и започна да диктува наблюденията си на своята секретарка.

Бе изминало вече доста време, откак диктуваше, подчертавайки всяко изречение с високомерни жестове. Неговата непрозорливост започна да ми дотяга и реших да му дам още едно доказателство за моите възможности, като произнесох възможно най-добре:

— Ми Зайюс!

Бях забелязал, че всичките му подчинени се обръщаха към него с тези думи. Зайюс, това разбрах впоследствие, беше името на големеца, а „ми“ — почетна титла.

Маймуните се стъписаха. Вече съвсем не им беше до смях, още по-малко пък на Зира, която ми се стори крайно объркана, особено когато я посочих с пръст и произнесох:

— Зира.

Бях запомнил и тази дума, която можеше да бъде само нейното име. Зайюс пък, ужасно изнервен, отново заснова по пътеката, поклащайки недоверчиво глава.

Най-сетне се успокои и заповяда да повторят в негово присъствие тестовете, които ми задаваха от вчера. Аз се подчинявах с лекота. Още при първото изсвирване започнах да отделям слюнка. При иззвъняването отскочих назад. Накара ме десет пъти да повторя този опит, като през цялото време диктуваше на секретарката си безкрайни бележки.

Накрая ме обзе вдъхновение. В момента, в който горилата размахваше звънеца, аз откачих клемата, която правеше контакт с решетката, и захвърлих шнура навън. Вече нямаше защо да пускам решетките и не помръдвах, а през това време другият пазач, без да забележи хитрината ми, безрезултатно въртеше манивелата на безобидния магнет.

Бях много горд от тази проява, която за всяко мислещо същество би трябвало да бъде неоспоримо доказателство за наличието на разум. И наистина, поведението на Зира ме убеди, че поне на нея постъпката ми бе направила необходимото впечатление. Загледа ме със странна настойчивост и бялата й муцуна порозовя, което — както разбрах по-късно — при шимпанзетата беше признак на вълнение. Но нищо не бе в състояние да убеди орангутана. Когато Зира му заговори, тази дяволска маймуна отново започна да повдига рамене по твърде неприятен начин и енергично да разтърсва глава. Беше от тая категория учени, чиито методи не почиваха върху голи факти. Даде нови указания на горилите и ме подложиха на нов тест — комбинация от първите два.

Знаех го и него. Бях виждал да го прилагат върху кучета в някои лаборатории. Опитното животно трябваше да бъде обезпокоено, да се предизвика у него нервно разстройство посредством комбинирането на два рефлекса. Едната горила наду няколко пъти свирката, която обещаваше възнаграждение, а в това време другата размахваше звънеца, известяващ наказание. Спомних си заключенията на един голям биолог по повод на подобен опит: той казваше, че ако едно животно се мами по такъв начин, това може да предизвика у него емоционален безпорядък, изключително напомнящ неврозата при човека, дори понякога — при често повтаряне на тези действия — да бъде доведено до лудост.

Успях да избягна клопката. Вслушах се внимателно, най-напред в свирката, а след това и в звънеца и седнах на еднакво разстояние помежду им, подпрял брадичка с ръка, в обичайната поза на мислител. Зира не можа да се въздържи да не изръкопляска. Зайюс извади от джоба си кърпа и попи потта от челото си.

Той се потеше, но нищо не беше в състояние да разклати тъпия му скептицизъм. Видях го ясно в изражението му след бурния спор с шимпанзето. Продиктува още няколко бележки на секретарката си, даде подробни наставления на Зира, която ги изслуша без особено задоволство, и най-накрая си отиде, след като ми хвърли един последен осъдителен поглед.

Зира каза нещо на горилите и аз бързо схванах, че им нареждаше да ме оставят на спокойствие, поне през останалата част от деня, защото те си отидоха, отнасяйки апаратурата си. След като останахме насаме, тя се върна при моята клетка и без да продума, в продължение на една дълга минута не откъсна очи от мен. След това приятелски ми протегна ръка. Аз я стиснах развълнуван, тихичко прошепвайки името й. Червенината, заляла нейната муцуна, ми показа, че беше дълбоко трогната.

Глава XVI

Зайюс дойде след няколко дни и посещението му предизвика объркване на реда в залата. Но преди това трябва да разкажа как през това време се издигнах още повече в очите на маймуните.

През деня след първата проверка на орангутана върху нас се изсипа цяла лавина от тестове. Първият бе свързан с храненето. Вместо, както обикновено, да слагат яденето в клетките ни, Зорам и Занам — двете горили, чиито имена най-после бях научил — го вдигнаха в кошници на тавана с помощта на система от макари, с каквито бяха снабдени клетките. В същото време във всяка килия поставиха по четири доста обемисти дървени куба. След това се отдръпнаха и започнаха да ни наблюдават.

Смаяното изражение на моите другари представляваше жалка картинка. Опитваха се да подскочат, но никой не можа да достигне кошницата. Някои се покатериха по решетките, чак до тавана, но колкото и да протягаха ръка, не можеха да достигнат храната, която се намираше далеч от стената. Срамувах се от глупостта на тези хора. Трябва ли да споменавам, че аз веднага намерих решението на задачата. Достатъчно беше да се наредят четирите куба един върху друг, да се качиш върху този куп и да откачиш кошницата. Така и направих, като се преструвах на разсеян, за да прикрия гордостта си. Не беше кой знае какво, но аз единствен се показах достатъчно съобразителен. Нескритото възхищение на Зорам и Занам ми разтопи сърцето.

Започнах да се храня, без да скривам презрението си към останалите затворници, които не можеха да последват примера ми дори след като бяха видели как трябва да се действува. През този ден Нова също не можа да повтори моята хитрина, която заради нея показах много пъти. Тя поне се опита — безспорно беше една от най-интелигентните в групата. Опита се да постави два куба един върху друг, само че ги сложи накриво, уплаши се, когато паднаха, и се скри в ъгъла. Това момиче, което притежаваше изключителна пъргавина и гъвкавост, чиито движения бяха хармонични, ставаше необяснимо несръчно подобно на всички останали, наложеше ли се да си послужи с някой предмет. Все пак след два дни ти се научи да подрежда кубовете.

Онази сутрин я съжалих и й подхвърлих през решетките два от най-хубавите плодове. Зира, която в този момент влизаше, ме погали заради жеста. Извих гърба си като котка под косматата ръка за голямо огорчение на Нова, която изпадаше в ярост от тези прояви — тя моментално започна да се мята и да ръмжи.

Отличих се и в много други изпитания, но главното бе, че слушайки внимателно, успях да запомня няколко прости думи от маймунския език и да разбера смисъла им. Произнасях ги, когато Зира минаваше покрай моята клетка, а това все повече и повече я смайваше. Точно по това време Зайюс отново дойде на проверка.

И този път секретарката му вървеше след него, но сега го придружаваше и друг един орангутан — също толкова важен, — който разговаряше с него като с равен. Предположих, че става дума за колега, повикан за консултация, тъй като представлявах объркан случай. Пред моята клетка започнаха продължителен спор със Зира, която се беше присъединила към тях. Тя говори дълго и разпалено. Знаех, че ме защищава, изтъквайки изключителната ми проницателност, която вече не можеше да бъде отречена. Единственият резултат от нейната намеса бе недоверчивата усмивка върху лицата на двамата учени.

В присъствието на госта отново ме подложиха на тестовете, с които така блестящо се бях справил. Последният се състоеше в отваряне на кутия, заключена по девет различни начина: (катинар, резе, ключ, райбер и т.н.). На Земята, мисля, Кинаман бе измислил подобен апарат за преценка на умствените способности на маймуните. Тази задача беше най-сложната и само някои бяха успели да я разрешат. Изглежда, тук правеха същото с хората. След няколко опита аз се справих с чест. Самата Зира ми подаде кутията и нейният умолителен вид ми даде да разбера горещото й желание да ме види да правя блестяща демонстрация, сякаш в това изпитание бе заложена собствената й репутация. Постарах се да я удовлетворя и без да се поколебая, мигом задействувах и деветте механизма. Не спрях дотук. Извадих плода от кутията и галантно го подадох на маймуната. Тя го взе, изчервявайки се. След това, за да покажа всичките си знания, произнесох няколкото научени думи, посочвайки съответните предмети.

Струваше ми се невъзможно у някого да е останало каквото и да било съмнение относно истинската ми природа. Уви, аз още не познавах ограничеността на орангутаните! Те отново се усмихнаха по оня скептичен начин, който ме подлудяваше, заповядаха на Зира да мълчи и заспориха помежду си. Бяха ме слушали, като че бях папагал. Усещах, че решаваха да отдадат моите качества на някакъв инстинкт и силно развити подражателни способности. Навярно бяха възприели научната постановка, която един от нашите учени бе обобщил по следния начин: „В никакъв случай не трябва да обясняваме едно действие като следствие от възпитаването на висока психическа способност, ако това действие може да бъде обяснено като продиктувано от някакво качества, поставено на по-ниско стъпало в психиката.“ (К. Л. Морган)

Такъв беше очевидният смисъл на техния научен език и закипях от гняв. Може би щях да избухна по някакъв начин, ако не бях уловил един поглед на Зира. Тя очевидно не бе съгласна с тях и се срамуваше, че говорят подобни неща пред мен.

Колегата на Зайюс, който навярно бе изразил някакво категорично становище относно моята личност, най-после си отиде и орангутанът се впусна в нови експерименти. Обиколи залата, като разглеждаше подробно всеки един от заловените и даваше наставления на Зира, която последователно ги записваше. Съдейки по изражението му, нас ни очакваха множество промени. Съвсем бързо проумях неговия план и схванах смисъла на явните сравнения, които правеше между някои черти по характера на дадени мъже и жени.

Не се бях излъгал. Сега горилите изпълняваха нарежданията на големия началник, които Зира им беше предала. Бяхме разпределени по двойки. Какви ли дяволски опити предсказваше подобно съешаване? Какви ли особености на човешката раса искаха да проучат тези маймуни, обзети от изследователска страст? Познанията ми от лабораториите по биология ми бяха подсказали отговора: за всеки учен, който се занимава с изследвания на инстинктите и рефлексите, сексуалният инстинкт представлява първостепенен интерес.

Това беше! Тези демони искаха да изследват върху нас, в това число и върху мен, когото прищевките на съдбата бяха захвърлили сред това стадо, по какъв начин се сближават мъжкарите и женските, как се съвъкупляват, когато са в плен, за да ги сравнят навярно с предишни наблюдения върху същите тези хора на свобода. Дали пък не искаха да правят и опити за селекция?

След като проумях намерението на маймуните, аз се почувствувах унижен, както никога дотогава, и се заклех по-скоро да умра, отколкото да се подложа на тези позорни машинации. При все това, трябва да призная, че срамът ми намаля до голяма степен, макар че решението ми остана все така твърдо, когато видях жената, определена ми от науката за другарка. Беше Нова. Почти бях склонен да простя тъпотата и заслепението на дъртия фукльо и не изразих никакъв протест, когато Зорам и Занам ме хванаха през кръста и ме захвърлиха в краката на нимфата от потока.

Глава XVII

Няма да описвам с подробности сцените, които през следващите седмици се разиграха в клетките. Както го бях предвидил, маймуните си бяха наумили да изучават половия живот на хората по линията на познатия метод: отбелязваха и най-дребните обстоятелства, стараеха се да предизвикват сближаване, понякога се намесваха и с копията си, за да върнат разума в главата на някой неподатлив обект.

Самият аз бях започнал да правя някои наблюдения с мисълта да поукрася репортажа, който смятах да публикувам след завръщането си на Земята, но скоро се уморих, защото така и не намерих нещо наистина интересно за отбелязване, нищо освен странния начин, по който мъжът ухажваше жената, преди да се доближи до нея. Започваха да пристъпват тържествено, точно както правят това някои птици — някакъв бавен колеблив танц, в който се пристъпваше напред, назад и встрани. Описваха концентрични кръгове, в чийто център беше жената, която се задоволяваше да се върти на едно място около себе си. С интерес присъствах на много подобни церемонии, в които главният ритуал винаги бе един и същ, а в подробностите понякога можеха да съществуват различия. Що се отнася до съвъкуплението, с което завършваха тези прелюдии, отначало гледката донякъде ме смайваше, но и аз като другите затворници започнах да не им обръщам внимание. Единственият интересен елемент във всичко това беше научната сериозност, с която маймуните ги наблюдаваха, като не пропускаха да отбележат и най-малката подробност в бележника си.

Само че, когато забелязаха, че аз не се отдавам на тези лудории — бях се заклел и нищо не беше в състояние да ме подтикне към подобно нещо пред очите на всички, — горилите решиха да ме принудят и започнаха да ме бодат с копията си, мен, Юлис Меру, мен, човека, създаден по образ и подобие божие! Оказах енергична съпротива. Тези скотове нищо не можеха да разберат и не знам какво щеше да се случи с мен, ако не бе дошла Зира, на която те докладваха за моето нежелание.

Тя дълго размишлява, след което се приближи, погледна ме с красивите си, интелигентни очи и започна да ме глади по главата, говорейки ми нещо, предполагам, че следното:

— Нещастно човече — сякаш казваше тя. — Колко си странен! Никога никой не е виждал подобно държание у човека. Погледни другите около себе си. Прави това, което се иска от тебе, и ще бъдеш възнаграден.

Тя извади от джоба си бучка захар и ми я подаде. Бях отчаян. Значи и тя ме смяташе за животно, може би малко по-интелигентно от другите. Яростно разтърсих глава и отидох да легна в ъгъла на клетката, далеч от Нова, която ме гледаше с недоумение.

Работата несъмнено щеше да свърши дотук, ако в този момент не се беше появил старият Зайюс, по-надменен от всякога. Беше дошъл да види резултата от своите опити и както обикновено, най-напред се осведоми за мен. Зира бе принудена да му разкаже за моето упорство. Това много го ядоса и в продължение на една минута орангутанът се разхожда с ръце на гърба, след което с повелителен тон даде заповеди. Зорам и Занам отвориха моята клетка, отнеха ми Нова и на нейно място доведоха една зряла матрона. Този глупак Зайюс, чиято глава бе претъпкана с научни методи, бе решил да повтори опита с друг обект.

Но това не беше най-лошото и аз престанах да се замислям за тъжната си съдба, когато с разтревожен поглед проследих моята приятелка Нова. С ужас видях как я затварят в отсрещната клетка при един широкоплещест мъж, истински колос с космати гърди, който моментално пламенно затанцува в кръг около нея любопитния любовен танц, който вече описах.

Веднага щом забелязах обиколките на този скот, забравих за мъдрите си решения. Загубих разсъдък и отново започнах да се държа като обезумял. Наистина съвсем бях полудял от ярост! Аз виках, врещях като хората от Сорор. Като тях изразявах гнева си, хвърляйки се по решетките, захапвах ги, олигавих ги, скърцах със зъби — с една дума, държах се възможно по най-животинския начин.

Но най-изненадващото в цялата работа се оказа неочакваният резултат. Като ме видя да действам по такъв начин, Зайюс се усмихна. За пръв път ми засвидетелстваше известна доброжелателност. Най-сетне бях проявил човешко държание и той бе стъпил върху познат терен. Неговата теза тържествуваше. Намираше се в такова благоразположение, че изпълни молбата на Зира да се откаже от своите заповеди и да ми даде последна възможност. Отведоха отвратителната матрона и ми върнаха Нова, преди онова животно да я беше докоснало. Тогава маймуните се оттеглиха, но започнаха да ме дебнат от известно разстояние.

Какво още да добавя? Тези вълнения бяха прекършили съпротивителните ми сили. Усещах, че няма да понеса да видя моята нимфа в ръцете на друг мъж. Подло се примирих с победата на орангутана, който сега се смееше доволен от своето лукавство. Плахо направих една танцова стъпка.

Да, аз, най-висшето от всички създания, започнах да кръжа около моята хубавица! Аз, върхът на хилядолетна еволюция, аз, Юлис Меру, подобно на паун започнах любовен танц около прелестната Нова, пред всичките тези маймуни, които жадно ме наблюдаваха, пред един стар орангутан, който диктуваше бележки на своята секретарка, пред едно женско шимпанзе, което благосклонно се усмихваше, пред две кискащи се горили, аз, човекът, търсещ извинение в изключителните космически обстоятелства, убеден в този момент, че на планетите и в небето съществуват повече неща, отколкото някога са си представяли хората-философи.