По-великото нещо

Нещото в Мъртвия град се зароди някъде под развалините като една-единствена частица протоплазма без усещания и цел — едва ли не проста химична реакция. Но все пак имаше разлика — то нарастваше. То растеше като съкращаваше хилядолетията в дни. Едновременно променяше и формата си. Части от него, непригодени да оцелеят, загиваха, но онова, което оставаше, ставаше все по-силно и по-сложно. То придоби зачатъци на разум, който се развиваше с растежа на тялото. Появиха се израстъци, които пълзяха по развалините, изследваха, протягаха се нагоре към слънцето. То разпростираше своите възли и пипала и непрестанно се развиваше. Дойде мигът, когато вече бе способно да променя формата си по своя воля; части от него можеха да се отделят от цялото за известно време и после отново да се сливат с него.

То мислеше. Отначало мислите му бяха просто усещания — осъзнаването, че съществува, волята да оцелее, усещането за разрушения град около него. Но заедно с тялото все по-сложни ставаха и мислите му. Най-накрая неговите възли и пипала изпълниха целия град и то достигна физическа зрелост. То престана да расте, нямаше вече накъде да се движи и какво да прави, освен да мисли.

То си създаде множество очи и други органи, с които да изучава света. Мозъкът му узна тайните на материалната Вселена, но огромното му тяло познаваше само града и се движеше единствено в него.

То изследва останките на съществата, които бяха построили града, и узна техния физически строеж. Изследва останките на онова, което бяха създали, и узна техния начин на живот — но не можеше да го разбере. Защото бе напълно лишено от чувства, подобно на материалните предмети, които познаваше толкова добре. То просто се питаше и чакаше деня, когато тези същества щяха можа би да дойдат в града и то щеше да разбере причините за техните постъпки.

Чакаше търпеливо — проблемът имаше значение за него.

То бе живяло петнадесет години, когато първите човешки същества дойдоха в града. То притежаваше телепатични способности и можеше да чете мислите им, но не разбираше чувствате, които ги водеха. Знаеше, че първите двама ще умрат от ръцете на другите, които ги следваха — интересът му нарасна. Но за него бе достатъчно да остане скрито и просто да наблюдава — то нямаше причина да се намесва.

Дългият хребет в далечината се очертаваше рязко на фона на вечерната заря и Торн се взираше в седловината, откъдето щяха да преминат преследвачите им, ако неистина бяха толкова близо, колкото се опасяваше.

На седловината се появи черна точка — миниатюрна, но ясно открояваща се на фона не небето. Той прикова поглед в седловината, докато всичко останало потъна в мъгла; броеше точиците, които се появяваха и миг след това изчезваха по отсамния склон. Преброи девет.

Извърне се с мрачно, тревожно лице. Девет малки черни точки на фона на небето: девет запъхтени, настървени полицаи, идещи по петите на своята плячка. Но прекалено увлечени в гонитбата, те бяха издали присъствието си, като не изчакаха прикритието на мрака, за да пресекат хребета.

Торн бързо се скри между дърветата, където спеше момичето. Тя лежеше така, както я бе оставил: русата и коса бе разпиляна по раменете, дишаше бавно и уморено.

Разтърси я за рамото.

— Време е да тръгваме, Лорайн, идат!

Тя моментално скочи на крака, напълно събудена и цялата нащрек.

— Близо ли са? — попита.

— На не повече от миля.

Тя изтръска листата от косата си, опита се да я среше с пръсти. Остатъците от разкъсаната верига, които висяха от белезниците на китките й, издрънчаха.

— Още ли са само четирима? — попита тя и, разбрала отговора по лицето му, престане да реши косата си. — Девет?

Той кимна.

— Значи… вече са убили всички останали. Не вярвам да са ги върнали живи.

— Никога не го правят — отвърна кратко той. — Сега идва нашият ред. Хайде да тръгваме.

Тя го последва мълчаливо през здрача на гората. Излязоха на открито, когато се бе смрачило и сиянието на изток предвещаваше изгрева на луната. Той ускори крачка, доколкото се осмеляваше — усещаше, че дългият преход през деня, е изтощил момичето. Но тя знаеше, че единственият й шанс да оцелее, е да накара уморените си крака да я носят напред, докато могат, колкото е възможно по-далеч от душещото куче.

Когато луната се бе издигнала над хоризонта, те стигнаха до една рекичка, която течеше почти перпендикулярно на пътя им. Нейните бързи, плитки води щяха да заличат следите им и да скрият миризмата им от кучето. Нагазиха в нея и вървяха по течението, докато се отклониха достатъчно от пътя си.

След като излязоха от рекичката, Местността започна да се променя. В далечината се мяркаха скелети от здания. Излязоха на един път и тръгнаха по него. Пътят пресичаше някакво шосе, те поеха по него и бързите им стъпки отекваха по разбития паваж. С приближаването им къщите ставаха все по-нагъсто и когато луната се бе издигнала наполовина до зенита си, те стигнаха до предградията — до първите пропукани и срутени стени на града.

Момичето дишаше тежко и все по-често се препъваше. Той я наблюдаваше, без да продума и без да смекчи суровото си изражение, но когато първият завой ги скри от откритата местност зад гърба им, той обяви почивка. Тя се свлече на земята, с гръб опрян върху бетонната стена на една сграда без покрив край пътя. Мъчителното й, отчаяно дишане се чуваше ясно в тишината.

— Ще починем за малко — каза той. — Виждам, че си на края на силите си, а и сигурно сме ги забавили с няколко часа, като тръгнахме по рекичката.

Той се отдръпна малко и зае позиция, от която можеше да наблюдава безкрайната нишка на пътя, осветен от луната. Той беше пуст и Торн насочи вниманието си към онова, което се виждаше от града.

После свали полицейската карабина от рамото си и я сложи напреко на коленете си, като още веднъж провери дали резервният пълнител е в джоба му. Два патрона в магазина и още пет в пълнителя. Седем изстрела срещу девет полицаи. По-добре да имаше пушка с щик, с която да се брани от преследвачите си, когато се свършат патроните. Но беше голям късмет, че му попадна и тази карабина по време на кратката суматоха при бягството им.

Дишането на момичето почти се успокои и тя му се усмихна унило.

— Темпото си го биваше. Казват, че ходенето било полезно за здравето. В нашия случай несъмнено е така. Но колко дълго ще издържим?

Той сви рамене.

— Можем да продължим да бягаме, а можем да изберем и другата възможност.

Тя опипа веригата на ръката си, вперила невиждащ поглед напред.

— Де, можем да изберем и другата възможност — каза тя. — Ножът, камшикът и юмрукът, докато изтръгнат от нас всичко, което знаем, а после — куршум. Не, продължаваме да бягаме.

— Ти можеше да си в безопасност — отбеляза той, като я погледна с любопитство. — Никой не те е карал да влизаш в организацията, там идват само по своя воля. От колко време си в нея?

— Три години.

— С какво се занимаваше?

— Аз самата предпочитам да гледам на себе си като глашатай на истината. Някога сме били велика, свободна страна, която човек е можел да преброди от край до край, без да го спират и да му задават въпроси. И, преди всичко, между хората е имало доверие и обич, а не взаимно подозрение и безразличие. Моята задача беше да докажа на хората, че могат отново да бъдат свободни и че никой няма право да се разпорежда с живота на останалите. По-старите хора знаят това, но не смеят да говорят. По-младите могат да бъдат убедени и когато го разберат, всички хора ще имат обща цел.

Торн леко се усмихна. Тя го забеляза и попита:

— Смешно ли ти се вижда?

Торн отново се усмихна — кротко, като на дете. Вярата си беше нейна, той нямаше право да й я отнема.

— Може би си права. Надявам се да е така. А сега — почини си добре, докато имаш тази възможност. След малко тръгваме отново и ще се помъчим да се измъкнем от тях преди да е изтекла нощта.

Той отново огледа пътя, като се вслушваше и се взираше за малките черни точки, които трябваше да се появят. Пътят беше чист и безмълвен, доколкото можеше да види, и той отново се извърна към момичето, чийто напрегнат поглед усещаше. Тя не се беше отпуснала; седеше, опряла гръб на стената, и го гледаше. Играеше си с веригата на китката си и нейното подрънквано сякаш отразяваше несигурността на момичето.

— По-добре си почини — посъветва я той отново.

— Първо искам да разбера нещо — каза тя. — И искам нещо да ми обещаеш. Мислиш ли, че наистина ще успеем да се изплъзнем?

— Може би — отговори той. — Поне можем да опитаме.

— Няма да сме нито първите, нито последните, които умират за онова, което смятат за справедливо — продължи тя, — и аз не съжалявам, че съм избрала този път.

— Зная.

— Тогава искам да ми обещаеш, че когато разбереш, че е дошъл краят, няма да ги оставиш да ме хванат.

Той бе способен да сложи край на собствения си живот — от две злини тази бе по-малката. Би било жестоко да й откаже да направи същото и за нея, но самата мисъл да я убие беше болезнена и мъчителна.

— Обещаваш ли? — попита отново тя.

— Разбира се — каза той, като се стараеше гласът му да звучи безизразно и безучастно. — Но още не са ни хванали.

— Още не. — Тя се усмихна на песимизма му. — Само исках да ми обещаеш. Това е нещо като мост, до който още не сме стигнали. А може и мостът да го няма.

— Мостовете се пресичат едва когато стигнеш до тях. А един от начините изобщо да не стигнеш, е сега да не си починеш добре.

Тя покорно се подчини, прибра колене до тялото си и сложи глава на скръстените си ръце. Той я гледа известно време, уверен, че само се преструва на задрямала, но доволен, че се е успокоила — сега, когато мисълта за това как ще умре не й тежеше.

Той отново огледа пътя и не откри нищо. Погледна и града, но той бе все така безмълвен, с пусти улици, залени от бяла лунна светлина. От другата страна на улицата имаше двуетажна сграда. На приземния етаж, там, където преди е имало витрина, сега зееше черна дупка. На два прозореца на горния етаж стъклата още си стояха и те приличаха на очи, втренчени безизразно над зейнала уста. Над витрината се виждаше част от фирмата: …ГР…Т…

Това не беше достатъчно да му подскаже името на града, а и да го знаеше, едва ли би му помогнало. Това беше район, твърде отдалечен от гъсто населените центрове и непознат за него. А и градът беше мъртъв и не можеше да му предложи нищо. Можеха да се крият тук — но докога? Дори ако по някакво чудо успееха да се изплъзнат от полицаите до сутринта, щяха да спечелят само един ден отсрочка, а след това на сцената щеше да се появи вертолетният патрул. В тази открита местност не можеха да се изплъзнат нито от кучето, нито от очите, които щяха да ги търсят отгоре. Всичко можеше да свърши само по един начин.

Мислите му се прекъснаха, когато видя нещо сиво и безформено да се движи в мрака зад празната витрина. То се мерна за миг — достатъчен за Торн да вдигне карабината и да се прицели, но в това време онова нещо изчезна. Той зачака със затаен дъх и с пръст на спусъка, но не успя да види нищо, освен втренчените очи на прозорците; не се чуваше нищо, освен биенето на собственото му сърце, дишането на Лорайн и, някъде в далечината, съненото чуруликане на някаква птичка.

Той свали карабината от рамо и погледна Лорайн. Тя седеше в същото положение, не бе усетила движението му. Нерви, помисли си той. Нерви и възбудено въображение. Или пък повей на вятъра, който е вдигнал прахта в старата сграда. Но нямаше вятър.

Той отново се взря и се вслуша в мрака. Нищо не помръдваше, но се чу някакъв звук. Това бе звукът, който Торн знаеше, че ще чуе рано или късно. Идваше далеч от пътя и долиташе до слуха му слабо, но отчетливо — звук от човешки гласове.

За него бе достатъчно да остане скрито и просто да наблюдава — то нямаше причина да се намесва и не желаеше да служи като катализатор, който да отклони човешките реакции от нормата им. Неговото любопитство бе могъщо като интелекта му и то откриваше в мислите на хората и в поведението им проблем, по-сложен от всички други, с които се бе сблъсквало дотогава. То четеше мислите им и се опитваше да ги анализира, съпоставяйки получената информация с огромния си опит. Разбра, че съпоставката е невъзможна: двете човешки същества действаха, подтиквани от непонятни за него нематериални мотиви.

То вложи в анализа на проблема цялата си безгранична мъдрост, но не можа да открие решението. Нещо тласкаше хората към нелогични постъпки, които щяха да ги доведат до смъртта, но движещата сила бе нематериална. Това бе някаква типично човешка черта, неуловима и неосезаема, и Нещото не можеше да я определи. Бе някакъв фактор, който имаше жизнено значение за решаването на проблема.

То продължаваше да наблюдава двамата, които подновиха бягството си в града, и чакаше по-нататъшните им действия да му разкрият липсващия фактор. Скоро то щеше да стана свидетел и на още едно действие, което му бе непознато — то никога не бе виждало как умира живо същество.

Торн неохотно се извърна към момичето. Не му се искаше да я буди, за да я поведе отново в една обречена битка, но нямаше избор.

— Лорайн!

Тя вдигна глава начаса̀, като преследвано животно.

— Идват — каза тя. Не питаше, беше сигурна.

— Още са твърде далеч, за да ги видим в този мрак, но чух гласовете им. Крий се в сянката, докато навлезем по-навътре в града.

Улицата направи завой, който ги скри от пътя. Те вървяха по средата, заобикаляха срутените стени, завиваха наслуки, но все повече се приближаваха към сърцето на града. На места преминаваха почти безпрепятствено, другаде на пътя им се изпречваха купища отломки и те трябваше да се катерят през тях. Понякога се натъкваха на толкова разрушени участъци, че бяха принудени да заобикалят отдалеч.

Минаха покрай някогашна банка. Прозорците бяха разбити, но на паважа се търкаляше едно по-голямо парче стъкло, на което се четяха полуизтрити златни букви: ГРИЙН СИТ… НАЦИО…

Грийн Сити. Той смътно си спомни това име. Град, прекалено отдалечен от големите населени центрове, веднъж бе видял карта на този град в щаба на Организацията — топографска карта, която само бе погледнал и сложил настрана.

Сега се опита да си спомни как изглеждаше картата. Беше бяла… с пътища, обозначени в черно… И синьо — да, имаше синьо! Малка рекичка на изток от града, в самите покрайнини. Река — и свобода!

— Лорайн! — гласът му бе почти тържествуващ. — Зная къде сме. Накрая на града има река, тя ще ни отведе далеч. Ще използуваме нещо за сал — каквото и да е, само да може да плава. Те не могат да плуват по течението по-бързо от нас, а ние имаме преднина. И трудно ще разберат къде сме излезли от реката.

Реката беше на изток от града и те продължиха да вървят по същата улица, докато стигнаха една пресечка, на която още си стоеше надписът „Крайбрежна“.

— Трябва да сме наблизо — каза той. — Скоро ще потеглим по реката и Харкър с неговата малка армия ще изгуби следите ни.

— За него ще е голям удар, ако избягаме — каза Лорайн. — За да го повишат, трябва да залови доста бегълци, но достатъчно е да изпусне само двама, за да го разжалват.

— Да, Държавата не прощава на некадърните — съгласи се той. — Но щом е стигнал до този чин, трябва да е изключително ловък касапин. Знаеш ли нещо повече за Харкър?

— Изглежда се в проявил, докато е бил във вертолетното разузнаване.

Той с нищо не показа какво впечатление му направиха думите й. Вертолетното разузнаване… Като бивш разузнавач, Харкър трябваше да знае за реката и би се сетил, че ще тръгнат натам. Докато те криволичеха из града в опитите си да му се изплъзнат, той сигурно е изпратил едно отделение към реката. Може би вече ги чакаха, докато другите, заедно с кучето, идваха по петите им.

Бяха в капан.

Стигнаха до един ъглов магазин, където витрината бе още цяла и луната осветяваше прашните стоки вътре. Той спря да огледа улицата зад тях, а в това време Лорайн заслони стъклото с ръка и се взря вътре.

— Било е магазин за играчки — обади се тя, когато тръгнаха отново. Трябва да е било точно преди Коледа. Вътре видях една звезда — Витлеемската звезда.

Прашна звезда от станиол — мир на земята и добра воля между човеците. Трогателен малък символ, който все още блещукаше в мъртвия, безмълвен град.

— Бил е красив символ — обади се отново тя.

Той не отговори. Очите му зорко оглеждаха улиците. Градът бе целият потънал в лунна светлина. Струваше му се, че никога не е виждал толкова ярка луна. Тя заливаше улицата със сребърно сияние, отразяваше се в късчетата стъкло по паважа. Около тях всичко бе светлина и блясък, но отпред ги чакаше реката. Те можеха само да вървят напред — натам, където хората на Харкър сигурно вече ги чакаха.

След малко Лорайн се обади отново.

— Сирак ли си?

— Баща ми умря, когато бях на три години, а майка ми — една година по-късно. Защо питаш?

— Защото съм виждала и други като теб, също така сурови. Те не знаят какво е майчина любов, не познават дори приятелството. Научават се или да се подчиняват, или да мразят.

— Имаше един старец, който се грижеше за мен. Приличаше на теб по убежденията си. Караше ме да чета — всички стари книги. В онези години аз вярвах в идеалите му. Арестуваха го, когато бях двайсетгодишен.

— И тогава ги намрази още повече?

— Естествено. Цялата му доброта и вяра в доброто у човека не значеше нищо за мръсника, който го предаде на полицията. Тогава започнах да губя вярата си.

— Значи си имал само един приятел? — попита тя. — Ако бе имал щастието да имаш семейство, да видиш какво могат да направят хората за онези, които обичат; жертвите, на които са способни, нямаше да мислиш така.

— Омраза или идеализъм — целта е една — отговори той. — Да се унищожи робството.

— Не — поклати глава тя. — Не е едно и също, Джони.

Джони… Старецът го бе наричал така… От колко време беше Джон Торн? Или просто Торн? Странно как само една буква, прибавена към името ти, е способна да го превърне в нещо приятелско, ласкаво.

— И, освен стареца, никой друг не те е обичал и ти не си обичал никого…

В думите й имаше съчувствие и разбиране, които се докосваха прекалено близо до нещо, което той искаше да скрие от нея, и отговорът му бе кратък, почти предизвикателен:

— Да, и така е по-добре.

Тя отново погледна напред, за да не разбере той, че резкият му отговор я е засегнал. Той почувства разкаяние и добави по-меко:

— Както и да е, сега не е време за спорове.

Тогава тя започна да му разказва, докато вървяха. Разни неща за себе си и детството си, за своите надежди и планове за бъдещето. Малките неща, близки до сърцето, които си разказват двама души в обща опасност. Но, въпреки че нищо в думите й не го показваше, на него му се струваше, че с тях се мъчи да прикрие предчувствията си; че още се страхува и мечтите й за бъдещата им свобода са само шепот в мрака.

Тя бе проникнала през бронята му, той чувстваше, че иска да й го каже и да я помоли да не го напуска никога. Това беше слабост, която той презираше у другите, и сега я проклинаше у себе си. Тя беше за другите, за слабите — не за него. Ако хората на Харкър ги чакаха край реката, чувствата нямаше да променят съдбата им. Нямаше нужда да се разделят със сълзи и нежни думи. Тя бе проникнала през бронята му и той не можеше и не искаше да я изгони оттам, но никой от тях нямаше да спечели, ако й кажеше това.

Докато продължаваха, тя се поколеба, отблъсната от мълчанието му, но не се обади повече.

Сградите вече не бяха толкова нагъсто, явно навлизаха в жилищен район. Градинките бяха гъсто обрасли с трева, живите плетове се бяха превърнали в непроходими бариери. Облъхна ги ветрец, който носеше неповторимия свеж, влажен мирис на река.

Мислите му отново се зареяха.

Да, може би Лорайн е права. У хората има нещо добро, но те са безпомощни и наплашени. Човек става предател, когато е застрашен неговият живот или животът на семейството му.

Отново се замисли за идеализма на Лорайн и изпита чувството за нещо безвъзвратно изгубено.

Те изминаха още няколко пресечки, след това пред тях се показаха дървета и малко по-нататък, с води, блеснали на лунната светлина, беше реката.

— Ето я най-после! — Лорайн се усмихна радостно и го хвана за ръката. — Беше ме страх да се надявам, но ние успяхме! Да вървим, да побързаме, преди да се е оказало, че всичко е прекалено хубаво, за да бъде истина.

— Почакай — каза той. Вече виждаше как умира надеждата й, чувстваше болката й. — Слушай.

Тя застана неподвижно, с ръка върху неговата и затаи дъх. Реката бълбукаше покрай своите бетонни брегове и ветрецът носеше към бегълците нейната свежест и мириса на дървета. Заедно с тях той донесе и звука, който Торн бе очаквал: звука на гласове.

Пръстите на Лорайн се впиха в ръката му и тя изохка, почти беззвучно. След това пръстите й се отпуснаха, тя се усмихна отново, и гласът й бе почти спокоен, когато каза:

— Знаех си, че е прекалено хубаво, за да е истина.

Докато Торн наблюдаваше реката, те се появиха; вървяха бавно и уверено. Бяха двама. Единият стреля три пъти във въздуха и други изстрели му отговориха отнякъде нагоре по реката. Той погледне назад към улицата, по която бяха дошли, и видя далечните фигури да се приближават.

Бяха обкръжени. Харкър си бе направил добре сметките, нямаше къде да бягат. Хората му се приближаваха предпазливо, но уверено. Искаха да заловят плячката жива. Трябваха им отговори на някои въпроси и си имаха начини да ги изтръгнат — с помощта на ножа, камшика и юмрука.

Торн се огледа. Малката каменна къщичка наблизо щеше де им свърши работа колкото всяка друга и те тръгнаха към нея, без да бързат. Вече нямаше смисъл да бързат.

Вратата се завъртя тежко на пантите си. Той я отвори и влезе с насочена напред карабина. Лунната светлина струеше през широките, големи прозорци и заливаше стаята със сребристите си лъчи. Най-далечният ъгъл беше тъмен и отново за миг му се стори, че там се размърда нещо сивкаво и безформено. Но преди да го стигне, то вече беше изчезнало.

Отвътре вратата имаше желязно резе. Докато той оглеждаше стаята, чу как Лорайн залоства вратата. Стаята беше квадратна и в нея нямаше нищо, освен малката решетка на пода край отсрещната стена — невярно някакъв отдушник, прекалено тесен, за да могат да избягат оттам.

Срещу вратата, през която бяха влезли, имаше друга. Той залости и нея. Пантите, на които се държеше, бяха разядени от ръжда — през тази врата щяха да нахлуят полицаите.

Единият прозорец гледаше към реката и той застана до него в очакване. Лорайн тихо прекоси стаята, долепи се до стената и също зачака. Той не сваляше очи от сенките под дърветата, с карабина, опряна до бузата, и мисълта за онова, което Лорайн очакваше от него, го пронизваше като ледено острие.

Една фигура се стрелна през осветеното от луната пространство и карабината в ръцете му излая два пъти. Човекът продължи да тича и се скри сред друга групичка от дървета. Торн извади другия пълнител от джоба си и го пъхна в карабината. От петте изстрела — само три.

Лорайн го гледаше, опряла гръб в посребрената от луната стена.

— Само три, Джони. Спомни си за обещанието.

Той се обърна към прозореца, без да й отговори. Помнеше и нямаше какво да й каже. Наблюдаваше сенките край реката, готов за стрелба. Реката отразяваше лунните лъчи с вълничките си и бързаше, бързаше нанякъде. Тя можеше да ги отнесе със себе си към свободата, но бяха дошли твърде късно. Бяха се стремили към нея, търсейки спасение от смъртта, но смъртта се бе оказала по-бърза от тях. Тя ги бе настигнала.

Той стреля по още една пробягала сянка и тихо изруга неточния си мерник, когато фигурата залитна и продължи да бяга. Четири изстрела — брой два.

Нещо тежко блъсна вратата с ръждясалите панти. Тя изскърца и един винт отхвърча чак до отсрещната стена. Той стреля два пъти през вратата, внезапно почувствал безкрайна умора и желание да изпълни обещанието си и най-после всичко да свърши.

Иззад вратата се разнеса вик на болка и звук на отдалечаващи се стъпки. Чу ги да спират на известно разстояние и да се съвещават тихо.

Оставаха му два куршума. Безнадеждният им опит за съпротива бе приключил. Той се извърна към Лорайн.

— Мисля, че това е краят — каза бавно. — Краят. Съжалявам… бих искал…

Млъкна. Какво би искал? Какво иска човек, когато обича едно златокосо момиче и стои пред него с дуло, опряно в сърцето му? Какво може да му каже в тези последни отлитащи мигове?

— Не съжалявай, Джони — каза тя и гласът й вече не трепереше.

Отвън отново блъснаха вратата и тя поддаде. Следващият път щяха да нахлуят. Той вдигна карабината.

— Не съжалявай — повтори тя. — Сбогом, Джони.

Лостът отново се вряза във вратата и той натисна спусъка.

Карабината изтрещя и тя за миг застина край стената, после се свлече на колене. Опита се да каже нещо, но кръвта бликна от устата й и я задуши. Той видя къде я бе ударил куршумът — високо, твърде високо. Щеше да умре, но задушена от собствената си кръв.

Вдигна карабината отново, в пристъп на безсилна ярост и съжаление, но полицаите вече се бяха вкопчили в него. Едно дуло го удари по главата, той се строполи на пода и започна да губи съзнание. С усилие на волята направи опит да изплува над притискащия го мрак, чу как някой казва:

— Мъртва ли е?

Друг му отговори:

— Почти. Да вървим. Харкър ни чака.

В този миг мракът го погълна.

То никога не бе виждало как умира живо същество, но разумът му подсказваше, че стремежът да се избегне смъртта трябва да е най-могъщото желание. То знаеше мислите на Лорайн, докато тя очакваше смъртта си, облегната до стената, знаеше мислите й, когато куршумът я прониза и тя падна на пода. Знаеше всичките й мисли и виждаше, че онова нещо, което бе я водило към смъртта, неуловимото нещо, което бе мотивирало всичките й постъпки, е все така силно и непоклатимо.

Дори умирайки, тя с нищо не му помагаше да разбере причините за своите действия, да открие липсващия фактор, и любопитството му растеше. С целия си разум се бе опитало да разбере — и не бе успяло. Може би беше нещо, свързано с тялото или съзнанието й — нещо, което то дори не подозираше.

Полицаите отведоха пленника си и тя остана да лежи на пода. То се приближи до нея — гаснещият й живот не го интересуваше, то просто искаше да открие онова неосезаемо нещо, което я бе накарало да жертва живота си за другите.

Възможностите му бяха огромни, то бе способно да достигне до всяка клетка от тялото й, без да повреди тъканите. Докато тя умираше, то проникна в клетките и и узна всички мисли, които някога се бяха раждали в мозъка й, всички спомени, всички чувства. В момента на смъртта й то възпроизведе в себе си нейното „аз“.

И в същия миг то откри липсващия фактор и най-после разбра защо не е могло да го намери до този момент. Осъзна защо никога не би могло да го анализира единствено с мозъка си.

Липсващият фактор представляваше цел, мъдрост, която се е трупала в продължение на два милиарда години. Той бе познание, съвършено различно от неговото; познание, което обхващаше такъв невъобразимо дълъг период от време, че дори и неговият могъщ разум бе стъписан пред мащабите му.

Когато то възпроизведе в себе си нейното „аз“, то прие в себе си и нейните чувства, нейните стремежи — и най-после успя да разбере. И за един кратък миг то достигна границата на безумието.

Първото нещо, което Торн усети, когато дойде в съзнание, бе режещата болка в китките от въжетата, с които бе привързан за бетонния стълб; те се опъваха силно от теглото на отпуснатото му тяло. Съзнанието му постепенно се избистри, той отвори очи и бавно се изправи.

Бяха го отвели назад по същата улица, по която бяха дошли. Той разпозна магазина за играчки на ъгъла.

Полицаите бяха наклякали около него, с изражение на очакване, застинало върху лицата им. Един от тях се изсмя и каза:

— Ето го отново сред нас!

— Къде се губи Харкър — обади се друг недоволно. — За какво ни беше да го влачим тоя чак дотук? Да не би Харкър да е сакат, че да не може да дойде сам, а?

Първият полицай го погледна втренчено.

— Ти имай късмет да те чуе Харкър, тебе ще осакати.

— Той е в оня стар хотел отсреща — обади се друг. — Съветва се с щаба по радиостанцията. Май вертолетите са открили нещо подозрително по пътя, откъдето дойдохме, и ще трябва бързо да са изнесем натам.

Торн презрително сви устни, първият полицай се изправи и с усмивка стовари юмрук върху челюстта му.

— На твое място не бих го направил — посъветва го друг. — Знаеш, че Харкър ги иска в добра форма, когато се заеме с тях.

Торн изплю кръвта от устата си, а ударилият го полицай се отдръпна намръщен. Друг донесе купчина дърва и ги струпа пред Торн. До тях сложи почернял нож.

— Няма защо да бързаш, Джек — обади се трети. — Ако е както казва Скуинт, няма да сме тук, за да гледаме — ще се влачим по обратния път.

— Значи ще трябва да тръгнем отново? — възмути са оня, когото бяха нарекли Джек. — Ние да вървим, а онзи…

— Ето го, идва!

Торн видя как Харкър пресича улицата и се приближава към тях. Полицаите се отдръпнаха почтително, а той мина край тях с пренебрежение. Спря пред Торн, едър и набит, с широко разтворени крака и святкащи очи.

— Значи ти си Джон Торн? — каза той. — А жената беше Лорайн Калвърт?

Торн не отговори и Харкър се усмихна.

— Не те питам, просто ти съобщавам. Когато реша да ти задам някои въпроси, които ме интересуват, ти ще отговаряш. Може би ще те улесня, като ти кажа, че никой от другите не успя да избяга. Ще се смаеш, ако разбереш колко много научихме от тях. Но всяка трохичка информация ни е от полза, а ти може и да добавиш нещо. Сигурен съм, че поне ще се опиташ.

Той тихо се засмя на собственото си остроумие и полицаите се присъединиха към смеха му в желанието си да му угодят. Той се извърна към тях с рязък, властен тон:

— Ще се справя и без чужда помощ. Върнете се по пътя, откъдето дойдохме, и не се мотайте. До сутринта ви искам да сте в подножието на планината. Аз ще дойда с вертолет да ви кажа какво да правите. Хайде, тръгвайте.

Те бързо се отдалечиха, като прикриваха недоволството си от страх пред него, а той се обърна към Торн:

— Доста ни разиграхте, Торн. А и както разбирам, ти сам си убил жената. Вълнуваща мелодрама, няма що.

Ръката на Харкър го удари злобно през лицето.

— Твоето благородно момиче е мъртво. Недей да страдаш прекалено много — мисля, че скоро ще успея да разсея мъката ти. Пък и вместо да се правиш на герой, трябвало е да помислиш и за себе си. Или не ти достигна кураж за това?

— Твоите кучета ме изпревариха, Харкър.

— Един плъх няма никакви шансове пред кучетата — отвърна Харкър.

Той се наведе и поднесе запалена клечка към купчината дърва. Тя пламна и Харкър мушна дългото почерняло острие на ножа в пламъците.

— Да — продължи той с добродушен тон, като се изправи. — Ще си устроим малко другарско тържество. Веселата топлина на огъня винаги предразполага към разговор. Дружелюбната игра на пламъците, червеният блясък на нажежената стомана бързо развързват езика.

Торн силно притисна гърба си към стълба и почувствува, че въжетата около китките му леко се разхлабват. Харкър стоеше пред него и не можеше да види движенията на ръцете му. Торн започна бавно и мъчително да се опитва да освободи дясната си ръка. Грубите въжета се врязваха болезнено в кожата му.

— Аз съм амбициозен човек, Торн — обади се пак Харкър. — Доста успях да се издигна, но искам да стигна до върха, до самия връх. Ти ще ми помогнеш, Торн, ще ми помогнеш да се прославя. Искам имена, дати, планове. Искам да знам какво сте правили и какво сте смятали да направите. Искам да знам всичко, което знаеш ти. Всичко, разбираш ли?

Въжето стягаше като менгеме, но ръката му вече беше почти свободна. Той напрегна всичките си сили.

— Зная какво искаш, Харкър. Но понякога човек се разочарова. Колко души си кълцал и горил с този нож, докато обезумеят от болка?

Харкър се изсмя и извади ножа от огъня, гледайки доволно нажежения му връх.

— Това не трябва да те вълнува, ти ще си още един от тях, а след теб ще има и други. Скоро ще проговориш, ще видиш какъв добър помощник е горещото острие за ръката, която го държи.

Нажеженият връх го докосна в мига, в който се освободи от въжето. Ръцете му, с охлузена, разкъсана кожа, се стрелнаха напред и изтръгнаха ножа от ръката на Харкър, като извиха силно китката му. Харкър тромаво посегна към револвера си с лявата ръка. Торн замахна с все още горещия нож и удари Харкър.

Револверът изтрака на паважа и Харкър падна на колене, притиснал с ръка корема си. Торн преряза въжетата, които пристягаха краката му към стълба, и вдигна револвера.

— Аз… аз… — Харкър се опита да каже нещо, потръпна конвулсивно и се свлече на паважа.

Торн погледна надолу към безмълвната, безформена купчина, която до преди миг бе Харкър. Понякога на този свят има малко справедливост — Харкър бе умрял от собствения си нож.

Торн се обърна и тръгна обратно към реката. Краткият миг на удовлетворение бе отлетял. Харкър бе мъртъв, той успя да го убие, както си бе мечтал, но нямаше с какво да запълни празните години пред себе си. Можеше да се върне към стария живот без надежда, да изживее някак дългите празни години, които го чакаха.

Луната светеше високо над главата му и стаята, в която тя бе останала да лежи, вече нямаше да е заляна в светлина. Тя сигурно лежеше в мрака с угаснали очи. Трябваше да се върне при нея.

Той продължи нататък и вече познатата улица му връщаше живия спомен за нея.

Тя някак си бе усетила, че това е наистина последният й час, и бе искала той да проговори, да се престори заедно с нея, че краят още не е настъпил и с това да я стопли и утеши. Тя се бе страхувала от самотата на този миг и го бе молила по своему да не я оставя така сама.

Тогава той мислеше, че е по-добре да се преструва на суров и равнодушен. Не беше я разбрал, а сега бе твърде късно.

— Джони!

Той рязко вдигна глава и я видя да идва към него по улицата. Това беше Лорайн, тя бързаше към него с тихи стъпки, в усмивката й имаше нежност.

Той я чакаше с неподвижно, измъчено лице. Това бе видение, родено от мъката му; то щеше да се стопи след миг.

Тя спря пред него с несигурна усмивка.

— Джони! Не се ли… не се ли радваш, че ме виждаш?

— Не! — отвърна той дрезгаво. — Ти не си Лорайн. Нали аз я убих!

— Но аз съм Лорайн! — Тя сложи ръка върху неговата. — Виж, аз съм истинска като теб!

Ръката й беше топла и истинска. Той я хвана, сякаш, за да й попречи да изчезне.

— Но аз те застрелях — каза той. — Наистина ли си Лорайн, или си нещо изпратено да ме измъчва?

— Аз съм истинската Лорайн. Никога не бих искала да ти причиня зло. Онова нещо в града…

— Какво искаш да кажеш?

— То прилича на амеба, но е много по-сложно. То ни е наблюдавало през цялото време. То не е можело да разбере защо постъпваме по този начин, защо вярваме в нещо толкова силно, че да умрем за него. То е по-умно от хората, но само по отношение на материалните неща. То е лишено от чувства и затова не може да разбере. Но когато аз умирах там, на пода, то дойде при мен и възпроизведе в себе си моите мисли и чувства. За него това е било съвсем непознато преживяване, чуждо на досегашния му опит и това, струва ми се, го е зашеметило. Но то си спомнило за мен навреме и се заело да възстановява тъканите ми. Отнело му е доста време. Когато ме съживи, то си спомни за теб. Знаеше, че си невредим и че си убил Харкър. Тогава ме пусна да те потърся, а то самото се оттегли към центъра на града.

Сега то е на наша страна. Иска да знае какво съм искала да постигна аз — а то може да направи такива неща! И то ще ги направи. То ще ни помогне и тогава нашите хора отново ще бъдат свободни!

— Трудно ми е да го повярвам — каза Торн. — Това е направо невероятно, но нали ти си тук, нали си жива. — Той я притегли по-близо до себе си. — Но дори и да ни помогне, после какво?

— То не се нуждае от благодарности — отговори тя. — Помага ни, защото така иска. Каза, че след като си свърши работата, ще се оттегли зад своята силова бариера. Но след това, година след година, то постепенно ще сваля бариерата, и когато най-после хората дойдат в града, то ще ги посрещне, за да им каже нещо.

— Не разбирам, трудно ми е да го проумея. Но ако това е истина, няма значение дали разбирам или не. То е обещало да ни помогне, то ми върна теб — за мен само това има значение.

Той остана известно време безмълвен, щастлив от близостта й; реалността на нейното присъствие постепенно заличаваше всичката болка на изминалите часове.

— Това беше една дълга и самотна нощ, нали, Лорайн?

За петнадесет години едно мислещо същество може да научи много от неодушевените неща, които познават само настоящето и са лишени от воля и цел.

Но в постъпките на Лорайн се криеше цел, която идеше от дълбините на Времето, от самото начало — отпреди два милиарда години. В нейните постъпки бе заложена мъдрост, трупана в продължение на хилядолетия — мъдрост, придобита в безброй мъчителни уроци, с помощта на опити, грешки и предавана като инстинкт от поколение на поколение.

В мига, когато Нещото осъзна истинския обхват на тази мъдрост, то за първи път разбра, че не знае нищо за живота. Самото то бе живо същество, но не знаеше нищо за живота — цялото му познание се отнасяше до неживата материя.

От Лорайн то можеше да разбере какво е животът; в нея можеше да открие цялото натрупано познание на един вид, който се е развивал и променял и се е борил да оцелее, опитвал се е, не е успявал, опитвал пак и се учел, през цялото време се учел, докато Слънцето е обиколило десет пъти центъра на Галактиката; десет огромни бавни обиколки, всяка по двеста милиона години.

Десет пъти по двеста милиона години — а то самото се учеше едва от петнадесет години!

Жаждата му за познание бе ненаситна и то бързаше да усвои новите знания, да ги прибави към познанията си за материалния свят. Когато пое в себе си нейните чувства, то най-после разбра, но това бе твърде различно от разбирането на физическите явления.

За кратко време неговата хладна логика се обърка, то бе зашеметено от чудото на онова, което бе открило. Но скоро то успя да приеме новия си опит и, за първи път, откакто съществуваше, то усети, че животът му има цел. То не искаше повече да живее ден за ден; то бе живо същество и вече знаеше, че животът не се състои от отделни смъртни същества. Той трябва да продължава в безкраен низ от поколения.

Най-после то имаше цел. Знаеше какво иска и какво трябва да направи. Не можеше да остане чуждо на онази форма на живот, която му бе показала какво е животът. Неговите чувства, познанията, които бе възприело, бяха човешки — то не можеше да бъде друго, освен човек и в стремежите си. То бе приело в себе си идеализма на Лорайн и сега знаеше, че идеалите й не са лишени от логика. Знаеше, че те са се родили в непрекъснатия процес на еволюцията и са израз на безсмъртните стремежи на човешкия род.

То можеше да раздели тялото си на толкова части, колкото пожелаеше, и тези части можеха да приемат всякаква форма, с всякаква клетъчна структура, временно или за постоянно. Сега то се чувстваше човек и не виждаше смисъл да запази първоначалния си вид на безформена маса.

И то започна да дели тялото си и да придава на частите човешка форма — човешка по структура, напълно, абсолютно човешка до най-малката клетка, и всяка от тях наследила идеализма на Лорайн. Те тръгваха в нощта, понесли в себе си този идеализъм, но и още нещо — способността да осъществят тези идеали; познанията за материята, които принадлежаха на Нещото от града.

Една малка част от него щеше да остане в града. Тя скоро щеше да се присъедини към другите — когато вече нямаше да има нужда то да произвежда същества, които да се борят против насилието.

Тогава то щеше да премине своята бариера и последната частица от него щеше да се изгуби в нощта. Зад бариерата един радиев часовник щеше да отброява година след година, век след век, докато всички негови потомци се слеят с останалите хора. Тогава часовникът щеше да покаже, че е настъпил часът, бариерата щеше да изчезне и хората щяха да влязат в града, за да узнаят онова, което Нещото бе обещало да им каже.

Но те щяха да намерят града празен. Щеше да ги посрещне само надписът на една стоманена плочка върху малка каменна сграда: