Побратими

От тоя ден те бяха вече побратими. От тоя ден Мър-мър заживя нов живот. В зимника беше полутъмно и влажно. Старият котарак имаше три гнезда в три различни къта.

— Защо ти са три легла? — учуди се Мър-мър.

— Вижда се, че си млад и неопитен — засмя се другият. — Ами че ако видят едното и ме изпъдят от него, остават още две. Горе има една проклета слугиня — не може котка да търпи. И барем да има защо? Аз нищичко не съм й откраднал досега…

— Ами аз де ще спя? — попита пак Мър-мър.

— Ние ще спим двамата. Тук, нали виждаш, е хладно, пък и аз съм настинал, та ще си топлим гърбовете. И тебе няма да ти е страшно на първо време.

— Защо да ми е страшно? — уплаши се Мър-мър.

— Ех! — усмихна се старият. — Ами че тук има други съквартиранти: мишоци, плъхове — ей такива на, като нас едри… Нощем като заскърцат, все ми се струва, че някой ден ще ме изгризат.

Мър-мър потрепера: той още не беше виждал плъх. Близо до леглото се търкаляха корички от хляб, неизгризани кокалчета, един крак от заклана кокошка.

— Пак добре — каза старият, — че още не са ги отмъкнали плъховете. Ха сега хапни, пийни водица отсреща от пералнята и да спим!

Така потече новият живот. Нямаше вече мъмренията на майката Мяу-мяу, но нямаше и топлата печка, добрите стопани, които носеха месце и дроб, и млечна попара. Нямаше Потуран и добрия Хър-хър, който му се усмихваше, въртеше опашка и го съветваше. Сутрин излизаха да търсят храна: то беше най-мъчното. Тук-там, от стряха на стряха — вдигаха муцуни и душеха. После обикаляха тенекиите за смет. Мър-мър влизаше вътре. Старият стоеше отвън наблизо и поемаше, каквото намереха. Кога яли, кога не, понякога минаваха и два-три деня само с няколко трохи и водица.

Една нощ изкараха голяма борба в зимника с два големи плъха. Мър-мър беше закъснял малко. Когато се върна, намери побратима си нападнат от два едри плъха. Старикът беше вече уморен и мъчно се бранеше. Още малко и щяха да го удушат. Но в тоя миг нашият юнак пристигна и се хвърли на помощ. След малко единият плъх лежеше мъртъв, а другият избяга.

— Хайде сега направи си угощение — каза старият. — Два дни не сме яли. Мене не ми е добре… Пък и не обичам месо на плъх. Аз ще си легна.

Едва сега Мър-мър видя колко беше отслабнал неговият приятел. Изведнъж му стана мъчно. И той си каза, че отсега нататък няма да го остави да се грижи за нищо: нека си почива и да си гледа старините.

В хубавите слънчеви дни те се качваха на някой покрив, приличаха се на слънце и разговаряха. Най-често разказваше старият: много беше видял и препатил той, та сега съветваше за всичко своя млад приятел. Казваше му например, че кучетата никога няма да го закачат, ако стои на едно място и не съска насреща им. Казваше му още да се пази от децата — че има добри, но има и лоши деца: ей така, без да им си направил нещо, ще те ритнат, като че котката не я боли. Казваше му също да се предпазва и да не краде, колкото и да е гладен, защото, ако не го послуша, някой път лошо ще изпати. А иначе — как да е, може да се прекара: кое от тенекиите за смет, кое около млекарниците и гостилниците. Все нещо се намира…

Един ден, като гледаха така отгоре към другите къщи, старият рече:

— Тук наоколо познавам всички. И добри, и лоши хора, и кучетата, и котките… Тебе как не съм те виждал по-рано, не зная. Трябва да си от друг край на града.

— Ами дали не познаваш майка ми? — рече развълнуван Мър-мър. — Старата Мяу-мяу?… Може да си я срещал някъде?…

— Чакай! — отвърна старикът. — Мяу-мяу ли? Да не е с черни и жълти петна?

— Тя! Тя същата! — викна Мър-мър. — Къде ли е? Можем ли я намери?

— Знам я, знам, срещали сме се. Добра котка. Строга. Уредна и умна. Оплакваше ми се веднъж от сина си — много бил непослушен и вироглав. Брей! Значи ти си бил? Излязохме сега познати.

— Тя е! Тя! — извика пак Мър-мър. — Хайде да ме заведеш при нея!

Старият поклати глава тъжно и рече:

— А, млади побратиме, виж, това едва ли ще може. Нито си спомням де се срещнахме, нито пък зная отде беше дошла тя. Как да те заведа?

Тая нощ Мър-мър дълго не можа да заспи и си поплака. Нямаше вече никаква надежда да се върне в къщи. А дните ставаха студени. Животът стана още по-тежък. Старият побратим вече съвсем изнемощя, мъчно виждаше, рядко излизаше из леглото и Мър-мър трябваше да се грижи за всичко. С мъка изкараха зимата. Когато почнаха първите пролетни слънчеви дни, старият се довличаше до прозорчето на зимника и лежеше там цял ден на слънце.

Една сутрин му беше много зле, та остана в леглото. Мър-мър реши да стои при него. По едно време старият се обади:

— Излез, сине, и виж, намери отнякъде едно късче риба. Много ми се хапва рибица…

Мър-мър го погледна и му се доплака. Разбра, че старият му приятел ще умре скоро: цяла седмица нищичко не бе хапнал.

Той излезе, обиколи всички дворове, скита из улиците. Едва привечер намери в един сандък стара рибена глава и радостно я понесе тичешком към зимника. Нека поне последното желание на болния се изпълни.

Когато прекосяваше една близка вече улица, неочаквано до ушите му долетя познат звук. В дъното на улицата едно куче лаеше. Котаракът цял изтръпна: „Ах! Ами че това-беше Хър-хър!“ Той спря на плоч-ника, пусна за минута рибената глава и дигна нос да подуши! Да! Тук преди малко беше минал Хър-хър и младата стопанка: във въздуха още се носеше миризмата на тяхната къща! Какво да прави сега? Да хукне подир тях! Да ги настигне и да се върне в къщи! Ами побратимът? Да го зареже така болен, умиращ, самичък между плъховете!… На Мър-мър се стори, че сърцето му ще се пръсне от мъка. Но той беше добър и верен приятел. Въздъхна, грабна рибената глава и тръгна към зимника.

Старият се зарадва, хапна малко, изпъшка и легна да спи. Мър-мър остана да бди над него. Цяла нощ наоколо се носеше цвъртене на плъхове: те бяха разбрали какво става и чакаха да си отмъстят. Призори, капнал от умора, Мър-мър задряма малко и неочаквано се събуди от болка. Скочи, огледа се. Плъховете го бяха гризнали по крака. Погледна към другаря си. Той беше се прострял неподвижен, умрял през нощта. Мър-мър се наведе, прости се с него, заплака и скочи на прозореца. Не искаше нито минута да остане повече тук. Съмваше се. Сега той отново беше самичък и бездомен.