Почакаймалковците

Той крачеше към Командировъчния отдел със спокойна увереност, породена от продължителна служба, богат опит и висок ранг. Едно време, когато го повикваха заповеднически в този отдел, той се чувствуваше малко нервен, точно както се вълнуваха днешните румени младоци. Но това беше много, много отдавна. Сега вече беше побелял, с бръчки около ъгълчетата на очите, със сребърни дъбови листа на пагоните. Бе чул, видял и научил толкова много, че беше загубил способността си да се учудва.

Маркам щеше да му възлага някаква трудна задача. Такава беше работата на Маркам: да се рови в бъркотия от лаконични, тенденциозни, изопачени или чудати доклади, да отбира крещящите проблеми и да ги стоварва направо върху гърба на човека, който се случеше да се върти наоколо и когото смяташе годен да ги реши. Едно можеше да се каже в полза на този подход: жертвите му често си имаха ядове, трудности или пък ги понижаваха, но поне никога не скучаеха. Проблемите бяха необикновени, решенията — понякога фантастични.

Когато се приближи, вратата зарегистрира телесната му топлина и се отвори с безмълвна експедитивност. Той мина през нея, седна на един стол, втренчи се равнодушно в едрия човек зад бюрото.

— Аха, капитан Лий — произнесе Маркам приветливо. Той порови някакви листа, подреди ги, прегледа най-горния. — Имам сведение, че прегледът на „Гръмовержец“ е завършен, екипажът е свикан и всичко е готово за полет.

— Тъй вярно.

— А сега ето задача за теб. — На лицето на Маркам се изписа зловещата усмивка, която неизменно съпровождаше такова съобщение. След като толкова години бе чел какво става впоследствие, той си бе втълпил, че всички задачи са забавни, освен ако не влекат със себе си кръвопролитие. — Надявам се, че си готов и очакваш с нетърпение нов рейс?

— Аз съм винаги готов — отвърна капитан Лий. Той бе надживял нетърпеливото очакване още преди две десетилетия.

— Тук е последната пратка от разузнавачески доклади — продължи Маркам, като махна пренебрежително с ръка. — Знаеш какви са. Сбити до максимум и в някои случаи малко налудничави. Щастлив ще бъде денят, когато получим доклад, съставен с научна задълбоченост.

— Такова нещо може да получите само от квалифициран човек — забеляза Лий. — Разузнавачите не са учени. Те са чудаци, които бродят из най-затънтените краища на космоса и в пълна самота, само със собствената си компания. Скитници, обучени за пилоти, готови да отидат където и да е, да хвърлят бегъл поглед и да кажат какво са видели. Такива хора са полезни и необходими. Недостатъците им могат да се изкупят от тия, които поемат щафетата след тях.

— Точно така — съгласи се Маркам подозрително бързо. — Именно тук искаме ти да поемеш щафетата.

— За какво става въпрос този път?

— Разполагаме с последното донесение на Бойдъл, предадено чрез няколко релейни станции. Той се е залутал някъде из пущинаците. — Маркам раздразнено потупа хартията. — Този разузнавач специално е известен като Бойдъл Бъбривеца, понеже е всякакъв друг, само не и такъв. Служи си с думите така, като че му струват по петдесет долара парчето.

— Значи не е казал достатъчно? — попита Лий с усмивка.

— Достатъчно ли? Та той не ни казва почти нищо! — Маркам изсумтя изразително. — Осемнадесет планети му сложени като на табла, а дори десетина думи не е обелил за всяка от тях. Открива общо осемнадесет планети в седем неизследвани досега системи, а резултатът не заема и половин страничка.

— Няма време за повече, щом се движи с такава бързина — осмели се да каже Лий. — Човек не може да напише книга за някакъв свят, ако не е живял известно време там.

— Може и да е така. Но тези смахнати разузнавачи биха могли да си вършат работата по-добре и време е да им се каже това. — Той посочи назидателно с пръст. — Погледни този пункт. За единадесетата планета, която е посетил. Нарекъл я е Пулок вероятно заради някакво налудничаво хрумване. В доклада си употребява точно четири думи: „Вземете я и честито.“ Какво разбираш от това?

Лий обмисли внимателно въпроса.

— Обитаема е за човеци. Няма съпротива от страна на местното население, нищо не ни пречи да си я присвоим. Но според него не заслужава да я владеем.

— Защо, човече, защо?

— Не зная, не съм бил там.

— Бойдъл знае причината. — Маркам пофуча малко и продължи: — А е длъжен да я каже точно и ясно. Не бива да оставя някаква загадка да виси във въздуха като лоша миризма дявол знае откъде.

— Сигурно ще я обясни, когато се върне в щаба на сектора си.

— Дотогава може да минат месеци, дори години, особено ако успее да се снабди с гориво и резервни схеми от далечни бази. Тия разузнавачи не признават никакви разписания. Пристигат когато пристигнат, връщат се когато се върнат. Галактически чергари — за такива обичат да се смятат.

— Предпочели са свободата — подхвърли Лий.

Без да обръща внимание на тази забележка, Маркам продължи:

— Във всеки случай проблемът с Пулок е второстепенен, с него може да се занимае някой друг. Ще го дам на някого от младите; ще обогати опита му. По-сложните и може би по-опасни бъркотии са за по-стари като теб.

— Казвай, без да го усукваш.

— Четиринадесета планета по списъка на Бойдъл. Той я е кръстил Етерна, но не ме питай защо. Шифрованата формула, която е вписал срещу името й, е 0(¹.¹).7. Това значи, че можем да живеем на нея без специална екипировка, че е планета от земен тип с една десета по-голяма маса и населена от разумни същества с по-различни умствени способности, но теоретически еднакви с нашите. Нарича тези същества „почакаймалковци“. Изглежда, лепва на всяко нещо и на всекиго първото име, което му дойде на ум.

— Какви сведения дава за тях?

— Ха! — каза Маркам, като направи гримаса. — Една дума. Само една дума. — Той помълча, после я изрече: — Непокорими.

— А?

— Непокорими — повтори Маркам. — Дума, която не трябва да съществува в езика на разузнавачите. — Тук той кипна, отвори рязко едно чекмедже, извади някакъв бележник и надзърна в него. — До последните изследвания са открити, картографирани, регистрирани четиристотин двадесет и една планети. Сто тридесет и седем се смятат подходящи за човешки живот и на тях са настанени големи или малки групи заселници. При това са овладени шестдесет и две чужди форми на живот. — Той прибра бележника. — А там някъде в мрака един бродещ насам-натам скитник избира дума като „непокорими“.

— Според мен възможно е само едно разумно обяснение — подхвърли Лий.

— А именно?

— Може наистина да са непокорими.

Маркам не вярваше на ушите си.

— Ако се шегуваш, капитане, това е лоша шега. Някои може да я сметнат за бунтарска.

— А ти можеш ли да измислиш друга, по-убедителна причина?

— Не е и нужно. Аз те пращам там да я откриеш. Великият съвет поиска изрично тази задача да се възложи на теб. Смята, че щом някакви още неизвестни чуждоземци са способни да уплашат един от нашите разузнавачи, значи трябва да ги изучим по-задълбочено. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Нищо не показва, че действително са уплашили Бойдъл. Ако е било така, той щеше да каже повече, много повече. Единственото нещо, което би го накарало да се разбъбри, е истинска, първокласна заплаха.

— Това е чисто хипотетично — каза Маркам. — На нас не ни трябват догадки. Нужни са ни факти.

— Добре.

— Обърни внимание на някои други факти — добави Маркам. — Досега не е имало форма на живот, която да е могла да ни се противопостави. Не виждам как е възможно някой да ни се противопостави. Всички същества с капчица разум скоро разбират кой им дава хляба и маслото, ако изобщо ядат хляб и обичат масло. Щом отидем там и вложим ума си, а те осигурят работната ръка, което е от изгода за двете страни, скоро самите чуждоземци започват да се чувствуват така добре, че няма защо да се оплакват. Ако тайфа уимпоти от Сириус се трепят цял ден в нашите мини, а после се прибират със собствените си хеликоптерите домове, каквито прадедите им никога не са притежавали, от какво има да се оплакват?

— Не разбирам целта на лекцията ти — каза Лий хладно.

— Искам да изтъкна, че със сила, безпощадност, доводи, убеждаване, наставления и примери, с призив към благоразумие или с друга подходяща за обстоятелствата тактика можем да овладеем и да използуваме всяка форма на живот в космоса. Тази теория прилагаме от хиляда години — и лава резултати. Доказали сме, че дава резултати. Накарали сме я да дава резултати. Изпуснем ли я веднъж и признаем ли се за победени, свършено е с нас. Ще паднем, а ще изчезнем ведно с всички други изчезнали орди. — Той избута книжата си настрана. — Един разузнавач се е признал за победен. Той трябва да е луд. А лудите може да предизвикат тревога. Великият съвет е разтревожен.

— Значи от мен се иска да намеря успокоителен сироп?

— Да. Отбий се при Париш в картографския отдел. Той ще ти даде координатите на това бунище Етерна. — Маркам се изправи и протегна пълната си ръка. — На добър път и благополучно кацане, капитане.

— Благодаря.

„Гръмовержец“ висеше в балансирана орбита, докато екипажът му разглеждаше новия свят, плаващ под него. Това беше Етерна, втората планета на слънце, много подобно на нашето. В това отделно семейство влизаха общо четири планети, но само втората приютяваше живот в забележима форма.

Етерна представляваше красива гледка, голямо синьо-зелено кълбо, блеснало на дневната светлина. Континентите й бяха по-обширни от земните, океаните й — по-малки. Не се виждаха големи планински вериги, нито заснежени върхове, ала езерата и реките бяха многобройни. Речните басейни се намираха сред обрасли с гъсти гори възвишения, които нагъваха голяма част от повърхността и оставяха малко равнинни пространства, Слоеве облаци висяха над сушата като разхвърляни валма памук, малки по площ, пръснати нашироко, но гъсти, обемисти и многобройни.

През мощни бинокли се виждаха градове и също повечето разположени на поляни, около които безброй дървета се спущат към реките. Имаше също тесни, криволичещи пътища и тънки, паякоподобни мостове. Между по-големите градове се точеха неясни черти, навярно железопътни линии, но от такова разстояние не личаха достатъчно подробности, които да показват истинското им предназначение.

Паскоу, социологът, свали бинокъла от очите си и каза:

— При положение че нощната страна е много сходна с дневната, смятам, че общата им численост е не повече от сто милиона. При това изхождам от изследвания на други планети. Когато преброиш граховите зърна във всеки буркан от голяма и разнообразна сбирка, можеш да правиш доста точни предположения. Най-много сто милиона.

— Малко са за планета с такива размери и плодородие, нали? — попита капитан Лий.

— Не непременно. В далечното минало и ние не сме били повече. А погледни ни сега.

— Значи изводът е, че тези почакаймалковци са сравнително млада раса?

— Възможно е. От друга страна, може да са стари, изкуфели и да измират бързо. Или пък се размножават бавно и естественият им прираст не е голям.

— Аз не поддържам теорията за измирането — обади, се Уолтърсън, геофизикът. — Ако са били някога много по-многобройни, отколкото са сега, на планетата все още щяха да личат белези от това. Едно огромно, културно наследство оставя следи за векове. Помните ли онова място на някогашен град, което открихме на Херкулес? Дори туземците не го знаеха, тъй като следите му се виждаха само от значителна височина.

Послужиха си пак с биноклите, потърсиха поне слаби признаци на ред в обширните горски масиви. Такива признаци не се виждаха.

— Или съществуват отскоро, или бавно се размножават — заяви Паскоу. — Такова е мнението ми, ако то изобщо струва нещо.

Взирайки се намръщено в синьо-зеленото кълбо, Лий каза мрачно:

— Според нашите изпитани в космоса стандарти свят със сто милиона жители е слаб. Едва ли е достатъчно силен да уплаши някой дребен бюрократ, а камо ли да разтревожи самия Съвет. — Той се обърна и повдигна въпросително вежди, когато до него се приближи един свързочник. — Какво има?

— Радиограма от Сектор Девет, сър.

Като разгъна съобщението, Лий видя, че е надлежно дешифрирано, и го прочете гласно.

Лий прибра съобщението в папката си, повдигна рамене и рече:

— Май не им се ще твърде да рискуват.

— Да — съгласи се Паскоу малко язвително. — Затова са струпали подкрепления достатъчно близо, за да могат да бъдат повикани, но твърде далеч, за да имаме някаква полза от тях. „Пламък“ не може да стигне дотук за по-малко от седем седмици. Корабите в Арлингтън не могат да изминат това разстояние за по-малко от деветнадесет-двадесет седмици дори при свръхскорост. Дотогава ще ни опекат, ще ни изядат, ще се оригнат и ще ни забравят.

— Не разбирам защо е всичката тази нервност — възнегодува Уолтърсън. — Тоя разузнавач Бойдъл пристигнал и си заминал, без да загуби ядивните си части, нали така? Където може да отиде един, могат да отидат и един милион.

Паскоу го изгледа със съжаление.

— Самотен пришълец рядко уплашва някого. В това именно е предимството на разузнавачите. Спомнете си за Реми 11. Някой си Джеймс го открива, слиза там, сприятелява се, става побратим, накрая излита сред приветствия и сърдечно „на добър път“. После пристигат три кораба с бойци, униформи и оръдия. Това местните жители вече не могат да преглътнат. Според схващанията на ремийците такова количество представлява критична маса. Резултат: Ремийската война, която — ако помните историята — била дълга, скъпа и ожесточена.

— Аз помня историята достатъчно добре, за да не забравям, че в ония първобитни времена са използували тъпоглави космически щурмоваци и са нямали специално подготвени хора за свръзка — възрази Уолтърсън.

— Все пак, каквото се е случило някога, може пак да се случи.

— Тъкмо това е проблемът ни в момента — подхвърли Лий. — Дали като видят линеен кораб, дълъг една миля, няма да предприемат нещо, което непременно ще завърши със значително кръвопролитие? Не е ли по-добре да рискувам екипажа на една спасителна ракета, за да мине запознаването по-гладко? Защо Бойдъл не е бил малко по-обстоен! — Той прехапа ядно долната си устна, вдигна слушалката на диафона, натисна копчето на радиокабината. — Има ли някаква вест от Бойдъл?

— Не, капитане — отговори нечий глас. — Сектор Девет също не мисли, че ще има. Току-що съобщиха, че не отговарял на техните сигнали. Смятат, че е вече извън обсега им. Последната следа, която имат от него, показва, че излиза извън пределите на качествената радиовръзка.

— Добре. — Лий тресна диафона, взря се през илюминатора. — От седем часа чакаме. Нищо не се е показало поне да ни хвърли поглед. Не можем да открием никакви признаци на вълнение там долу. Следователно със сигурност може да се предположи, че изобщо нямат кораби, а може би дори и елементарни самолети. И не следят организирано небето. Не са напреднали в нашия смисъл на думата.

— Но е възможно да са напреднали в някакъв друг смисъл — забеляза Паскоу.

— Тъкмо това си мисля и аз. — Лий направи нетърпелив жест. — От толкова време висим тук, че всеки телескоп е в състояние да ни забележи. Ако са способни да реагират със сила, досега щяхме да разберем това с печални последици за нас. Не съм склонен да изпитвам почакаймалковците за сметка на няколко души в невъоръжена спасителна ракета. Ще слезем със самия „Гръмовержец“ и да се надяваме, че ще бъдат достатъчно благоразумни да не си покажат рогата.

Като забърза напред към главната командна кабина, той даде необходимите разпореждания.

Мястото за кацане беше на върха на една гола скала на девет мили южно от някакъв голям град. По-подходящо място не можеше и да се намери. Разполагането на голям тонаж върху една миля дълго пространство не повреждаше ничия собственост или реколта, почвата беше достатъчно здрава, за да не се разоре под тежестта на кораба, леката височина осигуряваше стратегическо предимство на оръдията на „Гръмовержец“.

Въпреки близостта си градът не се виждаше, тъй като го скриваха изпречващите се възвишения. През долината минаваше тесен път, но нищо не се движеше по него. Между пътя и подножието на скалата бе прокарана двойна железопътна линия с ширина около двадесет инча и с плоски релси от сребрист метал. Релсите нямаха клинове или траверси и, изглежда, се държаха здраво на място благодарение на това, че бяха вградени в дълги непрекъснати ивици от бетон или някакъв друг каменоподобен материал.

„Гръмовержец“ замря — дълъг, чер, зловещ силует със затворени люкове и отворени оръдейни кули, докато Лий се взираше замислено в железопътната линия и чакаше обичайното обаждане от измервателната лаборатория. То дойде след малко. Диафонът иззвъня, той отговори, чу гласа на Шалом:

— Въздухът може да се диша, капитане.

— Знаехме предварително това. Нали го е вдишвал разузнавач, без да падне мъртъв.

— Вярно, капитане — съгласи се Шалом търпеливо. — Но вие поискахте анализ.

— Разбира се. Защото не знаехме колко време е бил Бойдъл тук. Дали един ден, или една седмица. Във всеки случай недостатъчно. Сигурно след месец-два си е вдигнал чукалата. Поради краткото си посещение е избягнал продължително кумулативно въздействие. А ние искаме да разберем дали тази атмосфера е винаги безвредна.

— Напълно безвредна, капитане. Доста богата е на озон и аргон, но иначе е много подобна на земната.

— Добре. Ще отворим и ще пуснем хората да се разтъпчат.

— Има и нещо друго интересно — продължи Шалом. — Предварителните наблюдения ни отнеха седем часа и двадесет и две минути. За това време надлъжното преместване на избрана екваториална точка възлизаше приблизително на три десети от градуса. Това значи, че планетата се завърта около оста си горе-долу за една земна година. Дните и нощите й траят по около шест месеца.

— Благодаря, Шалом. — Лий прекъсна връзката, без да се учудва, натисна друго копче, нареди на Бентли в, главното машинно отделение да задействува електрическите люкове. После се превключи на лейтенант Хардинг, командуващ сухопътните сили, разреши на една четвърт от хората му да излязат да се пораздвижат, при условие че ще бъдат с оръжие и ще стоят в непосредствения обсег на корабните оръдия.

След това завъртя пневматичното си кресло към люка, вдигна крака с токове, опрени о една издатина на стената, и започна тихомълком да съзерцава чуждоземния пейзаж. Уолтърсън и Паскоу сновяха из помещението с неспокойния вид на хора, които сякаш чакат горящ фитил да стигне до хипотетично буре с барут.

Шалом телефонира пак, съобщи данни за гравитацията и магнитното поле, изключи. Няколко минути по-късно се обади още веднъж с подробности за влажността на атмосферата, барометричните колебания и радиоактивността. Явно пет пари не даваше какво се мъти оттатък хълмовете, щом то не се отбелязва на неговите измервателни уреди и екрани. За него не можеше да съществува реална опасност, без да я предизвести поклащане на стрелка или светлинен сигнал.

Навън двеста души се спуснаха шумно по ръба на скалата, стигнаха до мека зелена морава, която не беше трева, а нещо подобно на ниска, силно сплъстена детелина. Там ритаха топка, бореха се, играеха на прескочикобила или просто лежаха, изпънати с цял ръст на тревната площ, гледаха небето, печаха се на слънце. Една малка група се разходи половин миля до безшумната железопътна линия, огледа я, повървя по релсите й с разперени ръце, олюлявайки се и залитайки като въжеиграчи.

Слязоха и четирима от хората на Шалом, двама от които мъкнеха кофи и лопати като деца, отправили се към морския бряг. Трети носеше насекомоловка. Четвъртият — сцинтилоскоп. Първите двама изкопаха детелина и пръст, изкачиха ги на кораба за анализ и преброяване на бактериите. Насекомоловецът тръсна кутията си и заспа до нея. Сцинтилоскопистът закрачи внимателно в зигзаг около подножието на скалата.

След два часа свирката на Хардинг повика обратно ленивците, които се отзоваха с неохота. Те се провряха отново в гигантската бутилка, която ги приютяваше вече от толкова време. Излязоха други двеста, изпълниха същите фокуси, включително и въжеиграческия номер на релсите.

Когато и тази група се наслади на своята доза свобода, звънците на столовата известиха, че обедът е готов. Екипажът се нахрани, след което първата смяна наляга по койките си и се унесе в незапомнено дълбок сън. Трета свободна група залудува по моравата. Неуморният Шалом предаде новината, че девет вида буболечки колкото бълхи чакат да се представят на ентомолога Гарсайд, когато този достопочтен джентълмен благоволи да се измъкне от леглото.

След като и четвъртата, последна част от екипажа се прибра от двучасовата си забава, на Паскоу му дойде до гуша. Той беше с подути от безсъние очи, разочарован, че любопитството му е останало незадоволено.

— Повече от седем часа чакане в небето — оплака се той на Лий — и още осем тук долу. Това прави общо повече от петнадесет часа. Каква е ползата?

— Ползата е, че хората получиха крайно необходимата почивка — смъмри го Лий. — Първото задължение на командира е да помисли за хората си, преди да мисли за някакъв външен проблем. Не може да има истинско разрешение на трудно положение, ако няма и средство за неговото прилагане. Хората са това средство, и то повече от кораба или която и да е негова част. Хората могат да строят кораби, но корабите не могат да произвеждат човеци.

— Добре де. Свършиха разходката си. Освежиха се и духът им се повдигна според най-разумните психологически правила. А след това?

— Ако не излезе нищо, ще могат поне да си отспят. Първата смяна вече хърка дружно, та пушек се вдига. Другите две смени също имат на свой ред това право.

— Но това значи да бездействуваме още осемнадесет часа — протестира Паскоу.

— Не непременно. Почакаймалковците може да пристигнат всеки момент в неопределим брой, с неизвестни намерения и с неизвестни средства за прилагането им. В такъв случай всеки ще си има главоболия и може да ни се отвори работа за цял живот. — Лий посочи с палец към вратата. — Докато е още спокойно, легни си. Ако почне бъркотия, вероятно ще минат дни, докато имаш пак такава възможност. При положение като сегашното да е изтощен човек е все едно да е сакат.

— А ти?

— Аз самият възнамерявам да се отдам на сладки сънища веднага щом Хардинг бъде готов да поеме поста.

Паскоу изсумтя раздразнено, погледна към Уолтърсън, но не получи никаква подкрепа от негова страна. Уолтърсън започваше да клюма прав само като се споменеше за легло. Паскоу изсумтя пак, този път по-шумно, и тръгна, последван от другия.

Явиха се отново след близо десет часа, завариха Лий, току-що избръснат и докаран. Когато погледнаха през илюминатора, видяха същия пейзаж както преди. Двадесетина души от екипажа се шляеха навън, на слънце, което не бе променило забележимо положението си на небето. Пътят все така се виеше през долината и по възвишенията без жива душа по него. Железопътната линия си лежеше както преди с цялото безстрастно безмълвие на отдавна изоставено разклонение.

Паскоу произнесе замислено:

— Хубав пример как може човек да си направи извод от нищо.

— В смисъл? — попита Лий явно заинтригуван.

— Градът е на девет мили. Дотам можем да стигнем пеш за около два часа. Досега те разполагаха с няколкократно по-дълго време да обявят тревога, да съберат войските си, да предприемат нападение. — Той махна към мирната гледка. — А къде са?

— Кажи ни ти, де! — подкани го Уолтърсън.

— Всяко живо същество, способно да строи пътища и железници, логично би трябвало да има очи и мозък. Следователно почти няма съмнение, че са ни видели, когато висяхме горе или слязохме долу. Не вярвам да не забележат, че съществуваме. — Паскоу изгледа слушателите си и продължи: — Не се показват, защото умишлено странят от нас. Това значи, че се страхуват от нас. А оттук може да се заключи, че се смятат за много по-слаби или вследствие на нагледната представа, която са получили досега за нас, или вследствие на това, което са научили от контакта си с Бойдъл.

— Не съм съгласен с последното — изказа се Лий.

— Защо?

— Ако са ни видели горе или при спускането ни, какво са видели всъщност? Кораб и нищо повече. Не са забелязали нищо, което да показва, че сме от расата на Бойдъл, макар че би било логично да се предположи това. Фактически за тях ние все още сме банда непознати.

— Това не опровергава моите доводи.

— Разбива ги на пух и прах по две точки — настоя Лий. — Първо, как могат да разберат, че са по-слаби, щом не са ни претеглили и измерили? Второ, самият Бойдъл ги нарича непокорими. Това подсказва сила. И то сила със страхотни размери.

— Виж какво — каза Паскоу, — всъщност няма значение дали са по-силни или слаби според собствената им преценка. В последна сметка те не могат да устоят на мощта на човешката раса. Важното в момента е дали са дружелюбно, или враждебно настроени.

— Е, и?

— Ако са настроени дружелюбно, от часове щяха да беседват с нас. А ги няма никакви, с лупа да ги търсиш. Следователно не им се нравим. Натикали са се в дупка, понеже им липсва сила да предприемат нещо резултатно. Изпокрили са се с надежда, че ще отидем да си играем на друго място.

— А може да се предположи — обади се Уолтърсън, — че са силни и страшни, точно както загатва Бойдъл. Държат се на разстояние, тъй като благоразумието им подсказва да се бият на терен, избран от тях, а не от нас. Щом не желаят да дойдат тук, ще трябва или да отидем там, или да се признаем за победени. Затова чакат да прекрачим прага им, след което… — той прокара пръст през гърлото си — кръц!

— Глупости! — тросна се Паскоу.

— Така или иначе скоро ще разберем в какво положение сме — обяви Лий. — Аз наредих на Уилямс да изкара хеликоптера. Почакаймалковците не може да не забележат това нещо, бръмчащо наоколо. Ще бъде много показателно, ако не го свалят.

— Ами ако го свалят? — попита Паскоу.

— На този въпрос ще отговоря, ако и когато възникне — увери го Лий. — Ти знаеш не по-зле от мен правилото, че на враждебност не бива да се реагира, докато не се прояви.

Той отиде при илюминатора и обгърна гледката чак до гористите хълмове отсреща. След малко посегна към бинокъла си и го фокусира на средно разстояние.

— Не може да бъде! — възкликна Лий.

Паскоу притича до него.

— Какво има?

— Най-после иде нещо. И не друго, а влак. — Лий му подаде бинокъла. — Погледни сам.

Десетина души от екипажа бяха на линията и се мъчеха да настържат от една релса достатъчно метален прах, за да бъде анализиран в лабораторията. Те се изправиха, когато по линията се предаде шум от приближаването на появилия се влак. Засенчвайки очи, стояха като парализирани, вторачени смаяно на изток.

Аеродинамичният експрес се забеляза от две-три мили разстояние, цепейки въздуха около подножието на един хълм със скорост не по-малка от миля и половина в час. Хората зяпаха недоверчиво десет минути, за което време феноменът измина цяла четвърт миля.

Сирената на „Гръмовержец“ зави предупредително, събирачите на проби се стреснаха и без да си правят много труд, развиха по-голяма скорост по четиридесетградусовата скала, отколкото възможната заплаха — по равнината. Последният от тях има достатъчно самообладание да вземе със себе си една унция прах, който Шалом по-късно определи като титаниева сплав.

Чудовищен и внушителен, „Гръмовержец“ стоеше и чакаше първия официален контакт. На всеки илюминатор имаше най-малко по три очакващи лица, които следяха линията и влака. Всеки здравомислещ човек смяташе за напълно естествено приближаващият влак да спре в подножието на скалата и от него да изскочат същества с причудлива форма, готови да преговарят. Никой дори за миг не си помисляше, че той може да отмине.

А ето че отмина.

Влакът се състоеше от четири свързани метални вагона без локомотив; източникът на енергия не се виждаше. Във всяко миниатюрно вагонче, по-ниско от човешки ръст, седяха двадесетина червендалести същества с бухалски очи, някои от които гледаха разсеяно пода, други се гледаха помежду си, зяпаха настрана и навсякъде другаде, само не и право към огромния нашественик на върха на скалата.

От момента, когато влакът за пръв път бе забелязан, до момента, когато започна да се разбира, че няма да спре, минаха точно един час и двадесет и четири минути. Това беше рекордната му скорост от източния хълм до скалата.

Като свали бинокъла си, капитан Лий каза озадачено на Паскоу:

— Видя ли ги ясно и отчетливо?

— Да. Червендалести, със заострени носове и немигащи очи. Един беше сложил ръката си на корниза на прозореца и забелязах, че тя е с пет пръста като нашата, но по-тънки.

— Далеч по-бавно от пешеходна скорост — забеляза Лий. — Така се движи. Аз мога да куцукам по-бързо дори с мазоли на двата крака. — Той пак погледна недоумяващо навън. В това време влакът бе изминал четиридесет ярда. — Мисля си дали силата, която им приписва Бойдъл, не се основава на някаква скрита хитрост.

— Какво имаш предвид?

— Щом не могат да се справят с нас, докато всичките ни хора са в кораба, ще трябва да ни подмамят да излезем от него.

— Но нали си стоим вътре? — възрази Паскоу. — Никой не е обзет от страстно желание да се качва на тоя влак. А и дори някой да поиска това, ще го задмине толкова бързо, че ще се спре чак когато пристигне на местоназначението му. Не виждам как могат да ни подтикнат към някаква безразсъдна глупост само като лазят наоколо.

— Тактиката ще зависи от тяхната логика, а не от нашата — изтъкна Лий. — Може би в техния свят нападението се предизвиква с лазене. Глутница диви кучета реагира по същия начин: животно, което куца, бива разкъсвано на парчета. — Той помисли, после продължи: — Тази работа ми се вижда съмнителна. Не ми харесва, че като минаваха, всички бяха впили очите си в нещо друго по такъв демонстративен начин. Това не е естествено.

— Аха! — каза Паскоу, готов да спори.

Лий му махна с ръка да мълчи.

— Зная, че е детински наивно да се съди за даден вид според нашите критерии, но все пак не е естествено да имаш очи и да не си служиш с тях.

— На Земята — вметна Уолтърсън сериозно — някои хора имат ръце, крака, очи и дори мозъци, с които не си служат. Както знаете, причината е, че имат нещастието да са неизлечимо болни. — Насърчен от мълчанието на другите, той продължи: — Ами ако тази линия свързва града с някакъв санаториум или болница? Може би единственото й предназначение е да превозва болни.

— Скоро ще разберем. — Лий прибягна до диафона. — Уилямс, готов ли е вече хеликоптерът?

— Сглобен е и сега се зарежда с гориво, капитане. Може да излети след десет минути.

— Кой е дежурен пилот?

— Огилви.

— Кажи му да лети пред оня влак и да докладва какво има в другия край на линията. Да свърши тази работа, преди да хвърли поглед на града. — Лий се обърна към останалите и добави: — Шалом сигурно разполага с панорама на целия район, заснета при спущането, но тя няма да съдържа подробностите, които Огилви може да ни даде.

Паскоу, застанал пак до илюминатора, запита:

— Колко по-бавно е по-бавното?

— А?

— Когато нещо вече пълзи така, като че ли му е все едно дали ще пристигне догодина, по какво можеш да познаеш, че е решило да удари спирачките? — Той поясни допълнително: — Може да е плод на въображението ми, но ми се струва, че влакът е намалил скоростта си с няколко ярда на час. Дано никой от пътниците да не е пострадал, когато е политнал от инерцията.

Лий погледна. В момента влакът се бе отдалечил на по-малко от половин миля от наблюдателния му пункт. Поради отегчителната скорост и лекия ракурс не можеше да реши дали Паскоу е прав, или не. Трябваше да се взира цели петнадесет минути, докато също се съгласи, че влакът забавя ход.

През това време хеликоптерът излетя със свръхбързо свистене на въртящите си перки. Носейки се над линията, той избърза пред влака и се смали сред хълмовете, докато пластмасовата му яйцевидна кабина заприлича на капка роса, увиснала на падащо с въртеливо движение яворово семе.

Свързвайки се с радиокабината, Лий нареди:

— Предавайте донесенията на Огилви по тукашния високоговорител.

Той се върна при илюминатора и продължи да следи влака. Всички членове на екипажа, които не спяха или не бяха дежурни, също го следяха.

— Село на шест мили по линията — прогърмя високоговорителят. — Второ на четири мили по-нататък. Трето на пет мили зад него. Осем хиляди фута. Набирам височина.

След пет минути:

— Влак с шест вагона на линията, държи курс на изток. От тази височина изглежда спрял, но може би се движи.

— Иде от другата посока и с подобно пълзене — забеляза Паскоу, поглеждайки към Уолтърсън. — Гръмва твоята теория за болни, ако и в този има куп дървеняци.

— Височина хиляда и двеста — чу се от високоговорителя. — Зад хълмовете се вижда град — последна гара. Разстояние от базата двадесет и седем мили. Ще проуча, ако не ме отзовете.

Лий не се помръдна да го повика обратно. Последва продължително мълчание. В момента влакът се намираше все още на по-малко от една миля разстояние и бе намалил скоростта си на около един ярд в минута. Най-после спря, остана неподвижен четвърт час, даде заден ход толкова постепенно, че бе изминал двадесет ярда, преди наблюдателите да разберат, че е изменил посоката. Лий насочи към него мощен бинокъл. Нямаше съмнение, той се връщаше към подножието на скалата.

— Чудни неща стават тук — изрева Огилви от стената. — Улици, пълни с народ, всички заковани на място. Сега си спомним, че същото беше и в ония села. Преминах над тях толкова бързо, че не обърнах внимание на това.

— Вятър — каза Паскоу. — Как може да различава от такава височина?

— Летя точно над главната пътна артерия, булевард с дървета от двете страни и претъпкани с хора тротоари — продължи Огилви. — Ако някой се движи, ще го забележа. Моля за разрешение да разгледам от петстотин фута височина.

Използувайки допълнителния микрофон, свързан с радиокабината, Лий попита:

— Има ли признаци за съпротива като например самолети, оръдейни платформи или ракетни шахти?

— Не, капитане, доколкото мога да видя.

— Тогава разрешавам да се снишиш, но не се спущай много бързо. Отдалечи се незабавно, ако стрелят по тебе.

Мълчание, през време на което Лий пак надзърна навън. Влакът продължаваше да се движи обратно със скорост, която можеше да се нарече досадна. Пресметна, че ще му бъде нужен почти цял час, за да стигне до най-близката точка.

— Сега съм на петстотин фута — обяви високоговорителят. — Велики Юпитере, никога не съм виждал такова нещо! Вярно, движат се. Но толкова бавно, че трябва да си отварям очите на четири, за да се уверя, че наистина са живи и мърдат. — Пауза, после: — Ако щете, ми вярвайте, ала работи нещо като трамваен транспорт. Осемнадесетмесечно бебе би могло да крета подир някоя от тия коли и да я настигне.

— Връщай се — заповяда Лий отсечено. — Връщай се и докладвай за съседния град.

— Както наредиш, капитане. — Гласът на Огилви звучеше така, като че се подчиняваше с неохота.

— Има ли смисъл да го изтегляш оттам? — запита Паскоу, ядосан от това внезапно прекъсване на сведенията. — Не го заплашва особена опасност. Където и да е, няма да научи нищо повече.

— Може да потвърди или да опровергае най-важното, а именно, че условията навсякъде са едни и същи и не са ограничени само до едно място. Когато огледа града, ще го пратя на хиляда мили по-нататък за трета и последна проверка. — Сивите му очи бяха замислени, когато добави: — Един посетител от Марс Някога е можел да направи сериозна грешка, ако е съдил за Земята по някоя от последните оцелели колонии за прокажени. Днес ние ще повторим точно същата грешка, ако това се окаже карантиниран район, пълен с местни паралитици.

— Не думай! — обади се Уолтърсън, който проявяваше известна нервност. — Ако сме се насадили в резерват за болни, по-добре да се омитаме бързо. Не искам да ме умори някаква местна чума, срещу която нямам естествен имунитет. И без туй едва се отървах, когато изпуснах оная експедиция до Хермес преди шест години. Помните ли? Само три дни след кацането целият екипаж бил мъртъв, а по труповете им растели купчини вонящи влакна, впоследствие определени като гъбички.

— Да видим какво ще каже Огилви — реши Лий. — Ако съобщи, че другаде има по-нормални условия според нашите схващания, ще се преместим там. Окажат ли се същите, ще останем тук.

— Ще останем — повтори Паскоу с лице, изразяващо отвращение. — Нещо ми подсказва, че ти употреби точната дума — останем. — Той махна към илюминатора, зад който влакът едва-едва креташе. — Ако това, което видяхме и чухме, има изобщо някакво значение, то значи, че здравата сме затънали.

— А именно? — подкани го Уолтърсън.

— Можем да престоим тук един милион години или да се приберем у дома. За пръв път в нашата победоносна история наистина се препъваме. Няма да спечелим нищо от този свят по една проста и непреодолима причина, а именно, че животът е много кратък.

— Аз не си правя прибързани заключения — каза Лий. — Да почакаме Огилви.

След малко от високоговорителя се чу недоумяващ глас:

— И този град е пълен с пълзящи. И тролейбусите се движат със същата скорост, ако може да се нарече скорост. Искате ли да се спусна по-ниско и да ви разкажа нещо повече?

— Не — произнесе Лий в микрофона. — Завий право на изток. Прави лупинги доколкото е възможно с оглед на безопасността. Следи специално за някаква коренна промяна в явленията и ако забележиш, докладвай веднага. — Той сложи микрофона на подставката му и се обърна към другите. — Сега ни остава само да почакаме малко.

— Правилно! — забеляза Паскоу иронично. — Залагам хиляда срещу едно, че Бойдъл просто е киснел напразно и си е клател краката, докато му е омръзнало.

Уолтърсън внезапно избухна в смях, който ги сепна.

— Какво ти става? — запита Паскоу, вторачен в него.

— Понякога на човек му идват най-причудливи мисли — отвърна Уолтърсън гузно. — Просто ми хрумна, че ако конете бяха охлюви, никога нямаше да бъдат принудени да носят хамути. Тук някъде има някаква поука, но не искам да си блъскам главата да я търся.

— Град на четиридесет и две мили източно от базата — обади се Огилви. — Същото както преди. Две скорости: страшно бавна и още по-страшно бавна.

Паскоу погледна през илюминатора.

— Тоя влак пълзи по-мудно от буболечка. Изглежда, възнамерява да спре, когато стигне дотук. — Той се позамисли и довърши: — В такъв случай едно нещо знаем още отсега: те не се страхуват от нас.

Взел решение? Лий се свърза по диафона с Шалом:

— Излизаме навън. Записвай наблюденията на Огилви, докато ни няма. Свирни кратко със сирената за тревога, ако съобщи за бързо раздвижване някъде. — После се обади на Нолън, Хофнейгъл и Ромеро, тримата специалисти по контакта: — Донесете схемите си, да бъдат готови за контакт.

— По правило — напомни Паскоу — командирът остава да ръководи кораба си, докато се установи контакт и се разбере дали чуждоземците са дружелюбни, или поне не са враждебни.

— Тук по изключение правилата не важат — тросна се Лий. — Аз ще се занимая с товара на тоя влак. Крайно време е да постигнем някакъв напредък. Решете сами дали ще дойдете, или не.

— Четиринадесет села досега — обади се Огилви някъде отдалеч зад възвишенията. — Всички там се мотаят с темпо, което убива… от скука. Насочвам се към града, който се вижда на хоризонта.

Пристигнаха специалистите по контакта със снопове цветни схеми. Те бяха невъоръжени, тъй като единствено на тях от екипажа се забраняваше да носят пистолети. Тази разпоредба се основаваше на убеждението, че очевидната безпомощност вдъхва доверие. В повечето случаи това схващане се оказваше правилно и специалистите оставаха живи. От време на време обаче се опровергаваше и единствената полза за жертвите беше, че им се устройваше прилично погребение.

— А ние? — запита Уолтърсън, оглеждайки новодошлите. — Ще си вземем ли оръжия, или не?

— Ще рискуваме и няма да вземем — реши Лий. — Същества, достатъчно умни, за да се возят с влакове, би трябвало да бъдат достатъчно съобразителни да се сетят какво ще стане, ако се опитат да ни хванат. Докато преговаряме, те ще бъдат под прицела на корабните оръдия.

— Нямам аз вяра на способността им да постъпват разумно според нашите схващания — обади се Паскоу. — Въпреки цивилизованото им лустро може да са най-коварните типове отсам Сириус. — После се ухили и добави: — Но имам вяра на краката си. Като гледам как се пипкат тия чуждоземци, докато някой от тях успее да се прицели, аз ще бъда вече облаче прах на хоризонта.

Лий се усмихна и ги поведе през главния шлюз. Всички илюминатори бяха изпълнени с лица, които ги следяха, докато се спущаха към линията.

Мерачите стояха нащрек в своите кули с печалното съзнание, че биха могли да отблъснат опит за отвличане само с риск да убият приятелите си заедно с враговете. Но ако се наложеше, можеха да го осуетят, като разрушат релсите зад и пред влака и по този начин го изолират, за да се справят по-нататък с него. Засега ролята им беше статична — да сплашват. Въпреки явната липса на опасност в този свят по-старите служители на кораба хранеха известни опасения. И друг път спокойна атмосфера бе измамвала човешки същества, затова бяха предпазливи.

Шестимата стигнаха до железопътната линия на около двеста ярда пред влака и закрачиха към него. Те виждаха машиниста, седнал зад някакъв стъкловиден щит отпред. Големите му жълти очи гледаха право напред, тъмночервеното му лице беше без изражение. И двете си ръце бе сложил на ръчки с топки, а видът на половин дузина чуждоземци по линията не го накара дори да помръдне пръст.

Лий пръв стигна до вратата на вагона и протегна ръка да сграбчи непреодолима трудност номер едно. Той улови дръжката, отвори вратата, изобрази на лицето си любезна усмивка и произнесе сърдечно „Здравейте!“

Машинистът не отговори. Вместо това очните му ябълки започнаха да се извъртат настрани, докато влакът продължаваше да лети с такава скорост, че дръжката взе да се изплъзва от ръката на Лий. По необходимост Лий трябваше да направи една крачка, за да се изравни с него. Очите достигнаха ъгълчетата, през което време Лий бе принуден да направи още една крачка.

После главата на машиниста започна да се извива. Лий направи стъпка. По-нататъшно извиване. Още една стъпка. Зад Лий петимата му спътници се стараеха да не изостават. Това не беше лесно. Всъщност трудна работа. Не можеха да стоят на място и да оставят влака да пълзи нататък. Не можеха и да вървят, без да го изпреварят. Резултат: смешна походка в ритъм подскок-престой, като подскоците бяха по-къси, а престоите — по-дълги.

Докато главата на машиниста се завърти на деветдесет градуса, дългите пръсти на дясната му ръка бяха започнали да се откопчват от топката, която държаха. В същия разтегнат миг топката взе да се повдига на ръчката си. Нямаше съмнение, той вършеше нещо. Влизаше бързо в действие, за да се справи с внезапно възникналото критично положение.

Лий се движеше с вратата, без да я изпуща.

Другите продължаваха в такт своето подскок-престой. Паскоу крачеше с печалната почтителност на човек, участвуващ в скучното погребение на богат чичо, който в последния миг не го е споменал в завещанието си. Лий си представяше какви нецензурни забележки се подхвърляха между зрителите в кораба.

Той реши проблема за възстановяване на служебното си достойнство, като просто се качи във вагона. Но и това не подобри особено положението. Избяга от кретащото шествие, ала сега трябваше да стои или полупревит, или коленичил на пода.

В момента главата на машиниста беше вече обърната на деветдесет градуса, а очите му гледаха право в посетителя. Топката бе изскочила докрай. Нещо, което издаваше шипящи звуци под пода, утихна, и влакът се движеше напред само по инерция след задействува нето на спирачките. Пълзене, измеримо в инчове или части от инча.

— Здравейте! — повтори Лий, чувствувайки, че никога не е произнасял по-глупава дума.

Устата на машиниста се отвори в розов овал, в който се показаха дълги, тесни зъби, но нямаше език. Той закръгли уста и докато й придаде задоволителна форма, слушателят можеше да изпуши половин цигара. Лий наостри уши, защото очакваше поздрав. Но нищо не излезе оттам — нито звук, нито нотка, нито децибел. Той почака малко, с надежда първата дума все някога да изскочи. Устата два-три пъти промени леко формата си, докато някакви розови пипалца в дъното й се гърчеха като полумъртви червеи. И това беше всичко.

Уолтърсън прекрати свръхбавното си тътрене по сплъстената детелина и извика:

— Спря, капитане.

Отдръпвайки се от вагона, Лий пъхна ръце дълбоко в джобовете си и загледа победоносно машиниста, чието първоначално безстрастно лице сега придобиваше изражение на учудване и любопитство. Виждаше как впечатленията се отразяват върху чертите му е цялата апатичност на менящ цвета си хамелеон и с почти същата скорост.

— Дяволска работа — изръмжа Паскоу, като смушка Лий. Той посочи редицата дръжки врати, които стърчаха от четирите вагона. Повечето от тях се бяха отместили от хоризонталното си положение и преминаваха градус по градус във вертикално. — Бързат презглава да слязат.

— Отвори им — подсказа Лий.

Хофнейгъл, който случайно стоеше точно до един изход, услужливо завъртя дръжката и дръпна вратата. Тя се отвори заедно с един вкопчил се пътник, който не бе сварил да се пусне. Като захвърли контактните си схеми, Хофнейгъл ловко улови пострадалия и го сложи на крака. На онзи му бяха нужни четиридесет и осем секунди по часовника на Ромеро, за да изобрази на лицето си някакво чувство, а то беше чувство на смайване.

След това трябваше да отварят вратите с цялата предпазливост на данъчен агент, разопаковащ тайнствена пратка, която тиктака. Паскоу, нетърпелив както винаги, ускори процедурата на слизането, като вдигаше чуждоземците от отворените врати и ги изправяше на зелената морава. На най-съобразителния от групата му бяха достатъчни двадесет и осем секунди, за да почне да обмисля загадката как бе преминал от една точка в друга, без да прекоси междинното пространство. Той щеше да реши тази загадка… ако имаше време.

Когато влакът се изпразни, навън стърчаха двадесет и трима почакаймалковци. Нито един от тях не надвишаваше четири фута височина и шестдесет фунта етернейско тегло. Всички бяха облечени по начин, който не даваше никакво указание за пола. Вероятно всички бяха възрастни, тъй като между тях нямаше дребни екземпляри. Никой не носеше нещо, което поне слабо да прилича на оръжие.

Като ги огледа внимателно, Лий с охота призна, че колкото и мудни да бяха, те не изглеждаха глупави. Лицата им с необикновен цвят показваха доста висока интелигентност. Това личеше вече само по себе си от машините, които правеха и използуваха, като например този влак, но се забелязваше и по физиономиите им.

Великият съвет, заключи Лий, има сериозна причина за безпокойство, каквото неговите членове не са си и представяли. Ако хората, стоящи пред него, са наистина типични за своята планета, тогава те ще са напълно безвредни. Няма да представляват никаква опасност за земните интереси където и да било в космоса. И все пак същевременно криеха сериозна заплаха, за която дори не смееше да мисли.

Разстлали на земята лесно разбираемите си схеми, тримата специалисти по контакта се приготвиха да обясняват произхода, присъствието и целите си чрез ефикасна система на знаци и жестове, основна за всички първоначални контакти. Припреният Паскоу ускори работата, като нареди почакаймалковците в кръг около схемите — вдигаше ги като бездушни кукли и ги преместваше.

Лий и Уолтърсън отидоха да хвърлят поглед на влака. Дори и някои от собствениците му да имаха възражение против този оглед, те не разполагаха с достатъчно минути, за да сторят каквото и да било.

Покривите и на четирите вагона бяха от светложълта, прозрачна пластмаса и се спущаха отстрани до една черта наравно с горницата на вратите. Под пластмасата се забелязваха неизброимо количество грижливо подредени силициеви пластинки. Вътре във вагоните, под плоскости, образуващи средните пътеки, имаше редици малки цилиндри, подобни на клетки от никелова сплав. Моторите не се виждаха, те бяха скрити под малки двигателни кабинки — по една на всеки вагон.

— Слънчева енергия — каза Лий. — Основната двигателна сила се черпи от тези слънчеви батерии, вградени в покривите. — Той измери с крачки дължината на един вагон, пресметна. — Четири на двадесет фута всеки. Като се включат страничните плоскости, това прави шестстотин и четиридесет квадратни фута площ за улавяне на слънчевите лъчи.

— Тук няма нищо чудно — изказа се Уолтърсън невъзмутимо. — В тропическите области на Земята си служат с по-добри, подобни приспособления има и на Драмония и Уърт.

— Зная. Но тук нощта трае шест месеца. Кои акумулатори ще издържат толкова дълго без презареждане? Как могат да се движат откъм нощната страна? А може би целият транспорт спира, докато хората хъркат в леглата си?

— Паскоу по-добре би могъл да гадае за будоарните им навици. Според мен те спят, тъй като шест месеца са за тях не повече, отколкото една нощ за нас. Но така или иначе, защо да си блъскаме главите с този въпрос? Нали рано или късно ще изследваме нощната страна?

— Да, разбира се. Но искам да зная дали тази пущина е по-усъвършенствувана в някое отношение от всичко, с което разполагаме в момента.

— За да установим това, ще трябва да я разглобим — възрази Уолтърсън. — Но да впрегнеш Шалом и момчетата му в такава рушителна работа, би било некоректен начин за поддържане на приятелството. Такова нещо няма да се поправи на тия почакаймалковци дори и да не могат да ни спрат.

— Не съм чак такъв левак — отвърна Лий. — Независимо от това, че унищожаването на имущество, принадлежащо на невраждебни чуждоземци, може да ме докара до военен съд, защо ще си търся белята, като бихме могли да получим сведения от тях срещу други данни? Чувал ли си истински разумни същества да откажат да обменят знания?

— Не — каза Уолтърсън. — Но не съм чувал и за същество, на което да са му нужни десет години, за да плати за нещо, получено за десет минути. — Той се ухили злорадо и добави: — Значи потвърждаваме това, в което Бойдъл се е убедил, а именно, че трябва да дадеш, за да получиш — а за да получиш, трябва да почакаш малко.

— Нещо отвътре ми подсказва, че си напълно прав — повдигна рамене Лий и продължи: — Във всеки случай нека Съветът му бере грижата. Засега ние не можем да направим нищо повече, докато хората за установяване на контакт не изготвят своя доклад. Да се връщаме на кораба.

Заизкачваха скалата. Като видя, че тръгват Паскоу забърза подире им, оставяйки тримата специалисти да си играят със схемите и да извиват ръцете си като змии.

— Как върви? — запита Лий, когато минаваха през шлюза.

— Не чак толкова добре — отговори Паскоу. — Трябва да опиташ сам. Ще ти се скъсат нервите.

— Какво му е трудното?

— Как можеш да събереш две величини, когато едната от тях е неизвестна? Как можеш да ритмуваш продължително и абсолютно беззвучно бучене? Всеки път, когато Хофнейгъл си послужи със знака за орбита, просто доказва, че бързината на ръката мами окото, що се отнася до зрителите. Затуй кара по-бавно, повтаря и пак не могат да го проумеят. Тогава кара още по-бавно. — Паскоу изсумтя от възмущение. — На тия трима нещастници ще им трябва целият днешен ден, а може и почти цяла седмица, за да усвоят, упражнят и усъвършенствуват най-бързите и най-изразителните ръкодвижения. Те никого на нищо не учат — сами се учат. Къртовско изучаване на времето и движението.

— Трябва да успеем — забеляза Лий спокойно. — Дори и да е нужен цял живот за това.

— Но чий живот? — запита Паскоу иронично.

Лий се навъси, потърси задоволителен отговор, ала не намери.

На ъгъла на коридора ги срещна Гарсайд. Той беше дребно, емоционално човече, чиито очи изглеждаха огромни зад дебелите очила. Голямата любов в живота му бяха насекомите с всякакъв размер, форма, цвят или произход, стига да са насекоми.

— Ах, капитане — възкликна той, кипящ от въодушевление, — много забележително откритие, много забележително! Девет вида насекоми! Наистина никое от тях не е с необикновено устройство, но всички страдат от изумителна леност. Ако този феномен е общ за всички тукашни насекоми, ще излезе, че местният метаболизъм е…

— Запиши го да се знае — посъветва го Лий, като го потупа по рамото. Той забърза към радиокабината. — Нещо особено от Огилви?

— Не, капитане. Всичките му съобщения бяха повторение на първите. Сега е изминал повечето от обратния път и трябва да пристигне тук след около един час.

— Пратете ми го веднага щом се върне.

— Както наредите, сър.

Огилви се яви в предвиденото време. Той беше дългунест човек с мършаво лице, склонен да се хили неприятно. Когато влезе в стаята, държеше ръце зад гърба си и заговори с наведена глава, престорено свенливо.

— Капитане, искам да направя едно самопризнание.

— Личи от маниерите ти. Какво е то?

— Слязох без разрешение точно на главния площад на най-големия град, който можах да намеря.

Лий повдигна вежди.

— И какво стана?

— Наобиколиха ме и ме зазяпаха.

— Това ли е всичко?

— Ех, сър, минаха двадесет минути, докато ме забележат и се насъберат, а през това време най-далечните все още прииждаха. Не можех да чакам повече да видя какво ще направят по-нататък. Пресметнах, че ако донесат въже и у вържат шасито ми, ще свършат тази работа за около една година, до идущата Коледа.

— Хм! Навсякъде другаде ли беше същото?

— Да, сър. Минах над повече от сто града и села, достигнах крайния предел от 1250 мили. Условията оставаха непроменени. — Той се ухили и продължи: — Забелязах две-три неща, които може да ви заинтересуват.

— Какви бяха те?

— Почакаймалковците разговарят е устата си, но не издават никакви доловими звуци. Хеликоптерът има свръхзвуков преобразовател, известен под названието Прилепови уши, който се използува при сляп полет. Настройвах приемателя му по целия диапазон, когато бях сред тази тълпа, но не улових нищо. Значи не говорят на по-висок диапазон от нас. Не мога да си представя също да имат инфразвуков диапазон. Трябва да е нещо друго.

— Аз самият водих еднопосочен разговор с тях — осведоми го Лий. — Изглежда, не забелязваме очебийното, докато търсим скритото.

Огилви премига и запита:

— Какво имате предвид, сър?

— Те не си служат непременно с някаква уникална способност, която не можем да си представим. Не е изключено да общуват визуално. Гледат си един друг в гърлата и четат по извиващите се пипала. Все едно да сигнализираш със сливиците си. — Той отпъди тази тема с махане на ръка. — А какво друго забеляза?

— Няма птици — отговори Огилви. — Ще речеш, че там, където съществуват насекоми, ще има и птици или поне донякъде птицеподобни същества. Единствената летяща твар, която видях, беше нещо като гущер с ципести крила, които плясва колкото да се вдигне във въздуха, а после лети като безмоторен самолет до мястото, където отива. На Земята не би могъл да хване дори каталясала мушица.

— Засне ли всичко това?

— Не, сър. В камерата беше последната касетка и не исках да хабя филма. Не знаех дали по-късно няма да се покаже нещо по-интересно.

— Правилно си постъпил.

Лий го изчака да си тръгне, вдигна диафона, каза на Шалом:

— Ако филмите от хеликоптера се окажат достатъчно ясни за предаване на далечно разстояние, не е зле да изкараш едно допълнително копие за радиокабината. Кажи им да го изпратят на Сектор Девет за препредаване до Земята.

Когато затвори диафона, Ромеро влезе с отчаян вид.

— Капитане, би ли могъл да наредиш на инструменталните техници да измайсторят фенакистоскоп с прикрепен към него тахометър?

— Можем да направим всичко, абсолютно всичко — обади се Паскоу, който стоеше близо до илюминатора. — Стига да разполагаме с достатъчно векове, за да го направим.

Без да обръща внимание на репликата, Лий попита:

— За какво ти трябва?

— Хофнейгъл и Нолън смятат, че може да ни послужи да измерим точния оптически регистър на ония мързеливци навън. Ако успеем да установим с каква минимална скорост виждат движещи се образи, ще ни помогне много.

— Не би ли послужил за същата цел кинопрожекционният апарат на кораба?

— Той не е достатъчно променлив — възрази Ромеро. — Освен това не може да работи независимо от енергийния ни източник. А фенакистоскопът може да се носи и да се задвижва на ръка.

— От минута на минута става все по-интересно — подхвърли Паскоу. — Може да се задвижва на ръка. Прибави още няколко подробности и ще почна да добивам смътна представа каква е тая дяволщина.

Без да обръща внимание и на това, Лий се свърза пак с Шалом, обясни му въпроса.

— Велики боже! — възкликна Шалом. — Какво ли не ни искат вече! Кой пък го измисли? — Пауза, после: — Ще ни отнеме два дни.

— Два дни — повтори Лий на Ромеро.

Оня гледаше втрещено.

— Какво те тревожи? — запита Паскоу. — Два дни, за да започнеш да измерваш запаметяването на образите, е страшно бързо в този свят. Та сега ти си на Етерна. Нагаждай се, момче, нагаждай се!

Лий изгледа Паскоу внимателно и рече:

— От един-два часа май ставаш много опърничав?

— Не още. Останали са ми няколко капки търпение. Когато се изцеди и последната, можеш да ме затвориш в ареста, понеже ще съм откачил.

— Не се безпокой. След малко пристъпваме към действие.

— Ха-ха? — засмя се Паскоу неучтиво.

— Ще изкараме патрулната кола, ще отидем в града и ще поогледаме сред тях.

— Време е — подкрепи го Паскоу.

Бронираната осем местна кола изтрополи надолу по ската с дебелите си вериги и спря сред детелината. Само едно късо, разширяващо се накрая дуло на похлупака й и друго на опашката издаваше наличието на шнорхелни оръдия, управлявани с копче. Затвореният в кутия обектив на покрива й принадлежеше на автоматична камера. Металната пръчка над кутията беше радиоантена.

Имаха възможност да използуват хеликоптера, който можеше да вземе четирима души с екипировката, но щом кацнеше, тази машина нямаше да бъде особено полезна за обиколка из улиците.

Лий делеше предната седалка с лейтенант Хардинг и дежурния шофьор. Зад него бяха двама от щурмоваците на Хардинг и Паскоу. Най-отзад седяха радистът и мерачът. Уолтърсън, Гарсайд и всички други специалисти бяха останали в кораба.

Поемайки бавно напред, отминаха кръга от почакаймалковци, които, седнали по турски на тревата, гледаха вторачено схемата, която Нолън показваше с вид на пълно отчаяние. Наблизо Хофнейгъл гризеше ноктите си, мъчейки се да определи каква част от урока е усвоена и каква е останала неразбрана. Никой от тази група не прояви ни най-малка изненада, когато колата се спусна от стръмната скала и изтрополи край тях.

С подскоци и поклащания колата прекоси линията зад спрелия влак и излезе на пътя. Тук теренът се оказа отличен, караше се гладко. Тази пътна артерия би съперничила на всяка земни състезателна писта. Не бяха изминали пет мили, и срещнаха, чуждоземец, който я използуваше точно за такава цел.

Той беше полуседнал, полулегнал в дълга, тясна, ниска едноместна кола, на която като че ли отвред бе написано „таратайка“. Имаше налудничав вид, с напрегнато лице, облещени очи, ръце, вкопчени здраво в кормилото. Според показанията на фотоелектрическата клетка към командното табло на патрулната кола той „профуча“ край тях, общата скорост бе петдесет и две и една четвърт мили в час. Тъй като спидометърът на същото табло отбелязваше точно петдесет, значи хвърчеше с угнетяващата скорост две и четвърт мили.

Извивайки глава да погледне през задното прозорче, Паскоу рече:

— Като социолог мога да ви кажа авторитетно следното: някои от тая пасмина са крайно безразсъдни. Ако този луд отива за града, който сега е на около тридесет мили, ще стигне дотам за не повече от дванадесет часа. — После се намръщи, стана сериозен и добави: — При положение че реакциите им съответствуват на движенията им, като едното е толкова бавно, колкото и другото, не бих се учудил, ако и те имат транспортни проблеми, подобно на всеки друг свят.

Никой нема̀ възможност да се изкаже по този въпрос. И осмината политнаха едновременно напред, когато спирачките задействуваха. Навлизаха в предградията, чиито улици гъмжаха от пешеходци, коли и тролейбуси. След това се наложи да карат само на първа скорост; шофьорът трябваше да учи абсолютно нови похвати, а това не беше лесно.

Червенолики хора в еднакво безполово облекло кръстосваха бавно-бавно пътищата така, като че всеки миг ще легнат и ще заспят. Някои се движеха по-бързо от други, а най-чевръстите измежду множеството пречеха и създаваха безредие. Никой не спря да се зазяпа в минаващата кола нашественичка, но повечето се заковаха на място с изумено изражение, когато бяха вече на една миля зад нея.

Лий и спътниците му изпитваха силно изкушение да обяснят бавността с глупост. Но не му се поддадоха. Доказателствата за противното бяха толкова солидни, че не можеха да се отрекат.

Улиците бяха гладки, прави и добре изпипани, с тротоари, канавки и отводнителни канали. Никоя постройка не се издигаше по-високо от шестдесет фута, ала всички бяха здраво построени и съвсем не примитивни. Колите не бяха многобройни според земните критерии, но от техническа гледна точка изглеждаха добре изработени. Тролейбусите бяха малки, задвижвани със слънчева енергия, бавноподвижни и возеха по две дузини пътници.

Спряха за няколко минути до някаква строяща се сграда, приковаха вниманието си в един работник, който тъкмо слагаше една тухла, и пресметнаха, че за тази работа са му нужни двадесет минути. Три тухли на час.

Като направи бързо изчисление, Лий каза:

— Ако приемем, че дните и нощите им са по шест месеца, и предположим, че имат работен ден, равен на нашите осем часа, тоя приятел иззидва малко повече от хиляда тухли на час. — Той сви устни, изсвири късо. — Не познавам същество, способно да гради дори с половината на тази скорост. Даже на Земята само робот може да се мери с него.

Другите обмислиха тази страна на въпроса мълчаливо. Патрулната кола продължи нататък, стигна до един площад, на който имаше обществен паркинг с около четиридесет машини. Гледката беше неотразима. Минаха направо покрай двама униформени служители и оставиха колата си внимателно в края на една редица. Очните ябълки на служителите започнаха бавно да се завъртат.

Лий заговори на шофьора, радиста и артилериста:

— Вие тримата стойте тук. Ако някой вземе да се меси, грабнете го, изтърсете го на сто ярда по-нататък и го оставете да опита пак. Ако забележите, че се готвят да ви вдигнат във въздуха, просто преместете колата в другия край на паркинга. Дойдат ли при вас, върнете се обратно тук.

— Къде отиваш? — полюбопитствува Хардинг.

— Ей там. — Лий посочи едно служебно на вид здание. — За да пестим време, предлагам ти, твоите хора и Паскоу да опитате на други места. Изберете си по едно, влезте вътре, вижте дали ще научите нещо ценно. — Той погледна часовника си. — Прибиране точно в три. Никакво разтакаване. Който закъснее, ще върви пеш девет мили.

Когато тръгна, забеляза на двадесет ярда един служител, движещ се към него с облещени бухалски очи. Лий се приближи смело до него, издърпа кочана с билети от несъпротивляващата се ръка, откъсна един, пъхна кочана обратно в червените пръсти, добави едно сребърно копче като такса и продължи нататък. Той изпитваше весело задоволство от тази честна постъпка. Докато прекосяваше площада и влизаше в сградата, получателят бе стигнал дотам, да разглежда копчето.

В три часа се върнаха и завариха хаос на площада, а нито следа от патрулната кола на паркинга. Поредицата от кратки изсвирвания на сирената й ги превлече в една странична улица, където тя чакаше до тротоара.

— Колкото и да са бавни, могат да се придвижват от място на място, стига да разполагат с достатъчно време — каза шофьорът. — Приближаваше се такова гъмжило, което щеше да ни заклещи за вечни времена. Ако бяхме изчакали, щяхме да се измъкнем само ако прегазехме петдесетина. Махнахме се, докато още имаше пролука за минаване. — Той посочи през предното стъкло. — Сега пък тръгват насам. Все едно костенурка да гони заек.

Един от хората на Хардинг, побелял ветеран от няколко космически експедиции, забеляза:

— По-лесно се справя човек, когато има насреща си враждебни диваци, които се бият като бесни. Чисто и просто си пробиваш път със стрелба. — Той изсумтя няколко пъти. — Тук, ако се маеш много, ще те притиснат като в капан и ще трябва да ги газиш, без да ти мигне окото. Не се върши така работа. — Пак изсумтяване. — Гадна планета. Който я е открил, трябва да бъде задължен да живее тук.

— Намерихте ли нещо във вашата сграда? — запита го Лий.

— Да, цяла дузина полицаи.

— Какво?

— Полицаи — повтори другият. — Беше полицейски участък. Познах по това, че всички имаха еднакви униформи и всеки държеше дуралуминиева палка. А на стените — портрети с особен печатен текст отдолу. Не мога да различа едно лице от друго. Всички ми се виждат еднакви. Но нещо ми подсказваше, че тия физиономии не са окачени на стената в знак на някаква святост.

— Проявиха ли враждебност към вас?

— Нямаха възможност — каза той с явно презрение. — Само се повъртях насам-натам и разгледах това-онова, та ги обърках.

— Моята сграда беше нещо рядко — доложи Паскоу. — Телефонна централа.

Лий се извърна и го загледа:

— Значи все пак говорят със звуци?

— Не. Служат си със скенери и триинчови видеоекрани. Ако погледна в едно гърло с извиващи се пипалца, все едно, че съм надникнал в двадесет. И още нещо: говорещият понякога маха пипалцата си от екрана и ги заменя с нещо като бавна демонстрация на разговор с пръсти между глухонеми. Подозирам, че част от тази пръстна акробатика представлява яростни ругатни.

Шофьорът се обади нервно:

— Ако продължаваме да киснем тук, пътят ще се задръсти и от двата края.

— Тогава да се измъкваме, докато е време.

— Обратно на кораба ли, сър?

— Не още. Ще пообиколим да видим дали ще можем да намерим някакъв промишлен район.

Колата потегли, заобиколи предпазливо група идващи насреща пешеходци, избягна многолюдния площад, като мина по друга странична улица.

Излегнат удобно, сключил ръце над стомаха си, Паскоу полюбопитствува:

— Предполагам, че никому от вас не се е случвало да попадне в пожарна команда?

Наистина никому не се бе случвало.

— Бих дал хилядарка да видя такова нещо — каза той. — Две помпи и пожарникари с куки и стълби, които тичат да гасят пожар на една миля далеч. Скоростта на горенето на този свят е не по-малка от тая на нашия. Чудно ми е, че градът не е изгорял десет пъти досега.

— Може и да е горял — предположи Хардинг. — Трябва да са свикнали на това. В края на краищата на всичко се свиква.

— В края на краищата — съгласи се Паскоу. — Само че тук краят е толкова далеч, че дотогава може да изчезнеш в бездната на времето. Пък и до края не се стига толкова бързо. — Той погледна Лий. — А ти на какво попадна?

— На обществена библиотека.

— Тъкмо там могат да се намерят сведения. Колко измъкна?

— Само едно — призна Лий с неохота. — Печатният им език е идеограмен и използува най-малко три хиляди знака.

— Това е голямо улеснение — каза Паскоу, като отправи умолителен поглед към небесата. — Всеки способен лингвист или квалифициран специалист по контактите може да го научи от тях. Възложете на Хофнейгъл тази работа. Той е най-младият от нас и са му достатъчни две хиляди години.

Радиото изпращя, замига с червеното си око и радистът го включи. Чу се гласът на Шалом:

— Капитане, един важен на вид екземпляр току-що пристигна с нещо, което вероятно смята за състезателна кола. Може да е големец, натоварен да установи контакт с нас. Това е само наше предположение, но се мъчим да му намерим потвърждение. Помислих, че ще те интересува.

— Докъде сте стигнали с него?

— Не повече, отколкото с другите. Може да е най-умният студент в колежа. Въпреки това Нолън пресмята, че ще ни бъде нужен почти цял месец, докато го убедим в каквото и да било.

— Е, не се предавайте. Ние ще се върнем скоро. — Приемателят прекъсна и Лий додаде към другите: — Бръмчи като мотора на запалянковеца, с когото се разминахме по пътя насам. — Той смушка шофьора, показа наляво. — Онова там прилича на доста голям завод. Спри пред него да проверя.

Той влезе безпрепятствено, излезе след няколко минути и им доложи:

— Това е едновременно мелница, преработвателен и консервен завод. Мелят цяла планина ядки, вероятно от околните гори. В сутерена имат две големи машини, които не мога да разбера. Никога не съм виждал подобно нещо. Мисля да повикам Бентли да им хвърли едно око. Той е специалист по енергийните източници.

— Не е ли голямо това място за завод? — подхвърли Хардинг.

— Преработват брашното в около двадесет продукта. Близнах малко от него.

— Какво е на вкус?

— Като лепило за афиши. — Той смушка пак шофьора. — Има и друг цех. — После на Хардинг: — Ела с мен.

След пет минути се върнаха и казаха:

— Ботуши, обувки и пантофи. И бързо ги правят.

— Бързо ли? — повтори Паскоу, помръдвайки вежди.

— Толкова бързо, че не могат да следят сами производствения процес. Всички машини са напълно автоматизирани и спират сами, ако нещо закуца. Не от такова качество, каквото имаме на Земята, но не и чак толкова изостанали. — Лий седеше със свити устни и гледаше замислено през предното стъкло. — Ще се върна на кораба. Вие, момчета, можете да дойдете да продължим изследванията, ако желаете.

Никой от тях не прояви ентусиазъм.

На бюрото чакаше радиограма, дешифрирана и отпечатана на пишеща машина.

Прочитайки я през рамото на Лий, Паскоу се изказа:

— Тоя тип Бойдъл все попада на най-гадните планети в небето. Защо някой не вземе да го удуши?

— Тук са отбелязани четиристотин двадесет и една — напомни му Лий, потупвайки големия си картографски справочник. — А около две трети от тях спадат към категорията гадни.

— Ще си спестим много главоболия, ако разузнавачите ги отминават и съобщават само за бърлогите, на които заслужава да се сложи ръка.

— Както знаеш, прогресът се заплаща с главоболия. — Лий стана бързо от бюрото си и се приближи до илюминатора, тъй като нещо бръмчеше навън. Вдигна диафона. — Къде отива хеликоптерът?

— Ще кара Гарсайд и Уолтърсън някъде — отговори нечий глас. — Първият търси нови буболечки, а вторият — скални образци.

— Добре. Проявен ли е вече филмът?

— Да, капитане. Излезе добър и ясен. Искаш ли да го покажа в прожекционната?

— Няма да е зле. Идвам там веднага. Накарай някого да обработи касетката от патрулната кола. Почти половината от нея е заснета.

— Както наредите, сър.

Като събра останалите специалисти от екипажа, които бяха повече от шестдесет, той ги поведе към прожекционната и гледа филма за изследванията на Огилви. Когато прожекцията свърши, публиката седеше в мрачно мълчание. Никой не намираше какво да каже. Всякакви коментари бяха безпредметни.

— Хубава каша — промърмори Паскоу, след като се върнаха в главната каюта. — През последните хиляда години човешкият род е станал напълно технически. Дори най-нисшият по чин космически щурмовак е до голяма степен техник, особено в сравнение с едновремешните стандарти.

— Зная. — Лий се намръщи безсмислено към стената.

— Ние сме мозъците — продължи Паскоу, решил да натрие сол в раните. — И щом сме мозъците, естествено не искаме да осигуряваме и мускулите. Под достойнството ни е да бъдем дървосекачи и водоносци.

— Не ми разправяй на мен тия неща.

Но с твърдото намерение все пак да се изкаже докрай, Паскоу продължи:

— Затова сме настанили заселници на сума планети. И то какви заселници? Началници, надзиратели, хлапаци, които уведомяват, съветват, сочат и нареждат, докато по-слаборазвитите вършат черната работа.

Лий не отвърна нищо.

— Да речем, че Уолтърсън и другите намерят на тоя опак свят изобилие от нещата, от които се нуждаем — упорствуваше Паскоу. — Как ще се доберем до тия материали, ако не ги разкопаем сами? Почакаймалковците представляват голяма и вероятно усърдна работна сила, но каква полза от тях, щом и най-елементарната работа ще бъде свършена за десет, двадесет или петдесет години? Кой ще се засели тук и ще стане товарно добиче, щом като само така е възможно да се работи бързо?

— Огилви прелетял над голям язовир и над нещо като водноелектрическа централа — забеляза Лий замислено. — На Земята всичко това би могло да се построи най-много за две години. Колко време е нужно тук, дявол знае. Може би двеста години. Или четиристотин. Или повече. — Той зачука нервно с пръсти по бюрото си. — Това ме безпокои.

— Ние не сме обезпокоени. Ние сме безсилни. Това не е едно и също.

— Казвам ти, че се безпокоя. Тази планета е като запален фитил, на който дълго време не е обръщано внимание и едва сега е забелязан. Аз не зная накъде води той, нито колко силен взрив ще се получи от другия му край.

— Това е поражение — настояваше Паскоу, който не схващаше същността на въпроса, тъй като не се бе замислял досега върху него. — Плановете ни са осуетени и това не ни харесва. Ние сме неудържимата сила, която най-после се е натъкнала на нещо непоклатимо. Взривът е в собствените ни души. От съществата, населяващи този свят, никога няма да се получи истинска експлозия с такава сила, че да ни разтърси. Толкова са бавни, че не могат да загреят.

— Те не ме тревожат в това отношение. Безпокоят ме със самото си съществуване.

— Дори и в нашия свят винаги е имало пипкави хора.

— Именно! — подкрепи го Лий натъртено. — И тъкмо от това ми настръхва косата сега.

Високоговорителят го прекъсна с учтиво прокашляне и произнесе:

— Тук Огилви, сър. Събрахме гранитни отломки, кварцови образци и други неща. В момента съм на хиляда и двеста фута височина и виждам кораба в далечината. Не ми харесва гледката.

— Какво има?

— Градът се опразва. Също и съседните села. Тръгнали са на цели пълчища към вас. Авангардът ще ви достигне за около три часа. — След кратко мълчание: — Нищо не показва враждебни намерения, няма никакъв признак за организирано настъпление. Доколкото мога да съдя, просто паплач, подтиквана от обикновено любопитство. Но пуснете ли тая сган да оглежда кораба, няма да можете да мръднете, ако не изпепелите хиляди от тях.

Лий се замисли. Корабът беше дълъг една миля. Подемните му дюзи стърчаха на половин миля от всяка страна, опашната дюза беше със същата дължина. Трябваха му около две квадратни мили свободно пространство, за да излети, без да навреди на околните.

На „Гръмовержец“ имаше хиляда и сто души. Шестстотин бяха нужни да помагат в излитането. Така петстотин оставаха на земята да държат тълпата на разстояние около периметър от две квадратни мили. А те трябваше да бъдат превозени с хеликоптер по няколко наведнъж до новото място за кацане. Можеше ли да стане това? Можеше… но то беше отчайващо безполезно.

— Ще се преместим на сто мили, преди да дойдат тук — съобщи Лий на Огилви. — Така ще ги забавим с два-три дни.

— Да се прибирам ли, сър?

— Както желаеш.

— Пътниците не са доволни и искат да увеличат числеността си. Затова ще стоя настрана. Ако ви изпусна от очи, ще се ориентирам по радиомаяка ви.

— Много добре. — Лий се обърна към диафона. — Дайте със сирената сигнал на ония нехранимайковци навън да се прибират. Проверете дали целият екипаж е налице. Пригответе се за излитане.

— Правило седмо — каза Паскоу, като се подсмихна. — Всяко действие, което причинява излишни страдания на невраждебни същества, ще се смята за сериозно престъпление по Контактния кодекс. — Той направи ироничен жест. — Значи пъплят към пас като огромна армия ленивци, а ние трябва да подвием опашки и да бягаме.

— Можеш ли да предложиш нещо по-добро? — попита Лий раздразнено.

— Не. Нищо. Там е бедата.

Сирената зави. Скоро след това „Гръмовержец“ затрепери бавно, но отмерено, докато загряваха горивните му камери и дюзите. Хофнейгъл се втурна в кабината. Той стискаше в пестник руло измачкани схеми, очите му гледаха диво.

— Какво си въобразявате? — кресна той, като размахваше схемите и забрави да каже „сър“. — Две последователни смени се занимаваме с тая работа, на всичко отгоре се отказахме от почивката си и тъкмо успяхме да втълпим на един знака на орбитата, изведнъж ни викате да се прибираме. — Той чакаше килнал.

— Местим се.

— Местим ли се? — Изражението му беше такова, като че за пръв път чуваше да се върши такова нещо. — Къде?

— На сто мили по-нататък.

Хофнейгъл се вторачи, сякаш не му се вярваше, преглътна с мъка, отвори уста, затвори я, отвори я пак.

— Но това значи, че трябва да започваме отначало с някоя друга група.

— Боя се, че е така — потвърди Лий. — Тия, с които се опитвахте да разговаряте, могат да дойдат с нас, но ще бъде нужно много време, докато разберат какво искаме. Не остава нищо друго, освен да започнете наново.

— Не! — ревна Хофнейгъл побеснял. — О, не! Всичко друго, само не и това!

Зад него нахълта Ромеро и каза:

— Всичко друго, само не какво? — Той дишаше тежко и едва се държеше на крака.

Мъчейки се да му обясни неприятната новина, Хофнейгъл се затрудни да намери подходящи думи, успя само безсилно да размаха ръце.

— Един специалист не може да установи контакт с друг специалист — забеляза Паскоу с академичен интерес.

— Ще местят кораба — избъбри Хофнейгъл с голямо усилие. В думите му звучеше уплаха.

Като изкрещя: „Какво?“, Ромеро стана с две отсенки по-червен от почакаймалковците. Всъщност докато стоеше облещен и полувцепенен, за миг заприлича на тях.

— Махайте се — сопна се Лий. — Махайте се, докато не е дошъл Нолън да станем трима на двама. Вървете някъде да ви мине. Помнете, че не сте единствените, забъркани в тая каша.

— Може да не сме единствените — каза Хофнейгъл горчиво. — Но върху нас пада цялата тежест на…

— Всеки носи по някаква тежест — отвърна Лий. — И всеки пъшка здравата под нея. Измитайте се, докато не са ме прихванали дяволите и не съм повикал конвой да ви откара.

Тръгнаха с явна неохота. Лий седеше на бюрото си и хапеше долната си устна, докато се занимаваше със служебни книжа. Изминаха двадесет минути. Най-после погледна стенния хронометър, включи диафона, заговори на Бентли:

— Защо се бавим?

— Нямаме сигнал от командната кабина, сър. Превключи се на командната кабина.

— Какво чакаме?

— Оная пасмина от влака още се разтакава на такова разстояние, че ще ги изпогорим, капитане. Или никой не им е казал да се дръпнат, или пък, ако им е казал, още не са загрели.

Лий рядко псуваше, но този път изтърси енергично една звучна ругатня. Превключи се за трети път, свърза се с Хардинг.

— Лейтенанте, изкарай бързо два взвода от хората си. Да приберат всички ония чуждоземни пътници във влака им. Вдигнете ги, пренесете ги дотам, натикайте ги вътре и се върнете колкото можете по-бързо.

Той се залови пак с книжата си, докато Паскоу седеше в един ъгъл, гризеше пръстите си и се хилеше под мустак. След половин час Лий произнесе повторно същата звучна ругатня и прибягна пак до диафона.

— Как е положението сега?

— Все още нямаме сигнал, капитане — отговори Бентли с тон на пълно примирение.

Отново на командната кабина:

— Наредих да излетим незабавно, щом се даде сигнал за готовност. Защо не сме излетели?

— Един чуждоземен е още в опасната зона, сър.

След това на Хардинг:

— Не ви ли казах да приберете ония чуждоземци във влака им?

— Тъй вярно, сър, казахте. От петнадесет минути всички пътници са по местата си.

— Глупости, драги! Оставили са един да се шляе и той задържа целия кораб.

— Тоя не е от влака, сър — отвърна Хардинг търпеливо. — Пристигна с кола. Не сте давали никакви нареждания за него.

Лий задращи бюрото с двете си ръце, после изрева:

— Махайте го оттам. Напъхайте го в таратайката му и я засилете по пътя. Веднага. — След това се облегна на креслото си и замърмори под нос.

— Май искаш да подадеш оставка и да си купиш ферма, а? — запита го Паскоу.

Новото място за кацане беше на билото на единствения гол хълм на няколко мили наоколо. Овъглени пънове свидетелствуваха за преминал горски пожар, който е започнал от върха, плъпнал е надолу по склоновете, докато е бил спрян вероятно от проливен дъжд.

Във всички посоки се разстилаха гъсто обрасли възвишения. Наблизо не минаваше никаква железопътна линия, но в долината имаше път, а зад него — криволичеща река. На не повече от четири мили разстояние се виждаха две села, на единадесет мили на север се простираше някакъв град от средна величина.

Познаването на местните условия позволяваше изследването да става много бързо. Ърншоу, сменилият Огилви пилот, изкара хеликоптера с Уолтърсън и четирима други експерти, натъпкани вътре. Патрулната кола тръгна към града с товар от специалисти, между които беше и Паскоу. Трима ботаници и един лесовъд поеха към горите, придружени от цяла дузина хора на Хардинг, които щяха да носят трофеите им.

Хофнейгъл, Ромеро и Нолън се домъкнаха през баири и долове до най-близкото село, разстлаха обяснителните си схеми на малкия площад и се замолиха дано се намери някой селски гений, който да може да схване смисъла на някой елементарен жест за по-малко от една седмица. Група инженери от кораба тръгнаха да изучават жиците, опънати на решетести мачти по хълмовете на запад и юг.

Един риболовен експерт, за когото се говореше, че бил запознат от рождение с рибешкото племе, седя с часове на речния бряг и размахва въдиците си, без да знае каква стръв да употреби, какво ще улови и изобщо дали ще може да го улови до края на живота си.

През цялата тази кратка оргия на събиране на сведения Лий остана на кораба. Измъчваше го някакво мрачно предчувствие за развоя на бъдещите събития. След време се оказа прав. В разстояние на тридесет часа Ърншоу два пъти бе предавал управлението на Огилви и сега летеше за трети път. Той се намираше на петнадесет хиляди фута над „Гръмовержец“, когато се обади:

— Капитане, колкото и да ми е неприятно, трябва да ти кажа, че идват пак. Изглежда, че са ускорили крачка. Може да са били предупредени по своите видеоекрани.

— Колко време им даваш?

— На селяните ще им трябват около два часа. На пасмината от града — пет-шест. Виждам, че патрулната кола отстъпва пред тях.

— Не е зле да докараш тия, които са с теб, и да отидеш да прибереш веднага тримата специалисти по контакта — каза Лий. — След това вземи всички други, които още се шляят навън.

— Слушам, сър.

Сирената виеше зловещо из долините. Оттатък, в селото, Хофнейгъл внезапно спря да ръкомаха бавно и се впусна в пламенна тирада, която учуди почакаймалковците едва след два дни. Долу, в горите, лесовъдът падна от някакво дърво и се изтърси върху един щурмовак, който стана гласовит.

Всичко приличаше на кръгове, правени в езерце от хвърлен камък. Някой натисна копче за тревога и получилата се вълна от епитети се разля на половината път до хоризонта.

А ония продължаваха да настъпват, движейки се този път близо до линията, която делеше осветената от неосветената част на планетата. Тя поне служеше да показва преместването на слънцето, което висеше упорито насред небето и менеше положението си с не повече от един градус на земен ден.

Третата смяна си легна, капнала от умора и настроена още повече за сън от привидния здрач. Събирачите на данни излязоха с чувството, че колкото и да е парадоксално, времето се оказа твърде малко за планета с толкова много време. Огилви отлетя да хвърли първи поглед на нощната страна, намери половин свят, потънал в дълбок сън, нищо не мърдаше — нито живо същество, нито кола.

Това положение трая двадесет и един часа, след което всички туземци в радиус от няколко мили потеглиха отново към арената, където щеше да се разиграе циркът. Сирената още веднъж насърчи обогатяването на земния език. „Гръмовержец“ се издигна и се спусна на четиристотин мили навътре откъм нощната страна.

Тази тактика, реши Лий, е много умно замислена. На будните чуждоземци откъм дневната страна сега ще им бъдат нужни около дванадесет дни, за да стигнат до тях. Но това ще стане само ако някой страдащ от безсъние индивид е открил и съобщил сегашното местонахождение на кораба. Такова издайничество беше напълно вероятно, тъй като дългите редици илюминатори на „Гръмовержец“ лееха ярка светлина в мрака и предизвикваха голямо сияние на небето.

Скоро Лий се увери, че почти няма опасност да бъдат открити. Нолън влезе в кабината и застана прав, мърдайки пръсти, сякаш го сърбеше ръката да удуши някого много, много бавно, точно както би го направил един почакаймалковец. Позата му се подсилваше от страшния израз на лицето му. От целия персонал на „Гръмовержец“ никой не приличаше така много на общоразпространената представа за убиец.

— Ще разбереш, капитане — подзе той, говорейки много сдържано, — колко е трудно да се втълпи нещо разумно или да се измъкне нещо разумно от същества, които мислят с часове, а не с части от секундата.

— Зная, че е мъчно — съчувствува му Лий. Той го огледа внимателно. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид това — изповяда се Нолън с повишаващ се тон, — че само едно може да се каже в полза на предишните субекти. — Той помаха с пръсти. — Поне бяха будни.

— Затова именно се наложи да се преместим — изтъкна Лий. — Не ни причиняват главоболия, докато спят като умрели.

— Тогава — избухна Нолън — как искаш да установим контакт с тях?

— Вече не искам. Отказах се. Ако желаеш да продължаваш опитите, твоя работа. Но не те карам насила. — Като прекоси стаята, той каза по-меко: — Пратих дълга радиограма до Земята с пълни подробности за главоболията, които си имаме. От тях зависи какво ще правим по-нататък. Отговорът им трябва да пристигне след няколко дни. Дотогава ще се държим здраво, ще измъкнем каквито данни можем, ще оставим каквото не можем.

Нолън каза тъжно:

— Отидохме с Хоф в някаква село далеч по пътя. Не стига дето всички са заспали, но и не могат да се събудят. Трябва да ги пипаш като кукли, които не помръдват на сън. Дойдоха медиците и ги прегледаха, след като им разправихме за тази пълна каталепсия.

— И какво казаха?

— Според тях почакаймалковците са дейни само при наличието на слънчевата светлина. Когато слънцето залезе, и те залязват. — Той се замисли намръщено над затрудненото си положение, предложи обнадеждено: — Но ако можете да прекарате дотам електрически кабел и ни дадете две-три кварцови лампи, ще успеем да събудим неколцина от тях и да пристъпим към работа.

— Не си струва трудът — каза Лий.

— Защо?

— Преди да сме постигнали някакъв реален напредък, може да ни наредят да се връщаме.

— Вижте какво, сър — замоли Нолън, правейки последно усилие. — Всеки друг стига до резултати. Измервания, събиране на данни и тъй нататък. Имат насекоми, орехи, плодове, растения, дървесна кора, сегменти от дървета, камъни, камъчета, проби от почвата, снимки, всичко, само дето нямат изсушени глави. Само от нас, специалистите по контакта, се иска да се признаем за победени, и то защото не ни е провървяло.

— Добре де — рече Лий, приемайки предизвикателството. — Вие, момчета, сте в най-благоприятно положение да направите точна преценка. Затова кажи ми: колко време е нужно, за да ви провърви?

Това обърка Нолън. Той се засуети, взря се намръщено в стената, заоглежда пръстите си.

— Пет години ли? — подкани го Лий.

Никакъв отговор.

— Може би десет?

Пак никакъв отговор.

— Или двадесет?

Нолън изръмжа: „Ти победи“ — и излезе. На лицето му все още личеше такова изражение, като че беше готов да убие някого.

„Ами!“ — помисли Лий. Победители бяха почакаймалковците. Те имаха несъкрушимо оръжие в простия, неоспорим факт, че животът може да бъде твърде кратък.

Четири дни по-късно Сектор Девет препредаде съобщение от Земята.

Лий свика съвещание в оперативната зала в средата на кораба. Значително време отиде за съпоставяне на данните — от находките на Уолтърсън за радиоактивните организми до бележките на господин Рибаря за пълзящите скариди. Накрая се очертаха ясно три извода.

Етерна беше много стара в сравнение със Земята. Нейното население също беше старо в сравнение с човечеството, като изчисленията за продължителността на живота на средния почакаймалковец варираха от осемстотин до хиляда и двеста години. Въпреки хроническата си мудност почакаймалковците бяха умни, напредничави и стигнали почти до същия стадий на развитие, в който се намираше човечеството един век преди първия скок в космоса.

Избухна остър спор по въпроса дали почакаймалковците ще бъдат способни някога на кратък ракетен полет дори с помощта на автоматични, бързодействуващи уреди за управление. Мнозинството се изказа отрицателно, но всички бяха единодушни, че така или иначе никой не ще доживее да види това.

Тогава Лий съобщи:

— Ще оставим тук земен посланик, ако някой се наеме с тази работа. — Той огледа всички, търсейки признаци на интерес.

— Няма смисъл да настаняваме когото и да било на тази планета — възрази някой.

— Подобно на повечето чуждоземни народи почакаймалковците не са се развивали по пътища, тъждествени с нашите — обясни Лий. — Ние сме много по-напреднали от тях, знаем хиляди неща, неизвестни на тях, включително и много, които никога няма да научат. От друга страна, те са вникнали в някои тайни, до които ние още не сме се добрали. Например имат такива машини и батерии, за които бихме искали да знаем повече. Може да притежават и други неща, които не се виждат при този първоначален бегъл оглед. А и кой знае какво са разработили теоретически. Ако има някаква поука, която да сме извлекли в космоса, тя е никога да не се отнасяме с пренебрежение към чужда култура. Вид, който се смята за толкова голям, че няма какво да научи, скоро става малък.

— Следователно?

— Следователно някой трябва да се нагърби с крайно трудната задача систематично да измъква от тях всичко, което заслужава внимание. Затова именно сме тук: отвред сме заобиколени от градивни знания, наложително е да ги вземем и да ги приложим.

— Това е правено много пъти на други светове — съгласи се възразяващият. — Но тук сме на Етерна, населено от дървеняци кълбо, където часовникът изцъква едва веднъж на час. Землянин, попаднал на това място, не би имал достатъчно време, дори и да доживее до сто години.

— Прав си — отвърна му Лий. — Затова тази посланическа длъжност ще бъде строго наследствена. Който я заеме, ще трябва да си докара невяста, да се ожени, да създаде деца, на смъртното си легло да им предаде своето бреме. Това може да продължи шест поколения и дори повече. Няма друг изход. — Даде им малко време да смелят това, после запита: — Има ли кандидати?

Мълчание.

— Ще бъдете самотни, ще ви правят компания само случайно минаващи кораби, но връзката ще се поддържа и ще имате зад гърба си мощта и силата на Земята. Изкажете се!

Никой не отговори.

Лий погледна часовника си.

— Ще ви дам два часа да помислите. След това излитаме. Ако има кандидат, ще ме намери в кабината.

В определения за излитане час „Гръмовержец“ се вдигна сред пламъци, без да остави никакъв представител на чуждия свят. Някой ден щеше да има такъв, в това нямаше съмнение. Някой ден склонен на това отшелник ще се засели за постоянно тук. Сред жителите на Земята винаги може да се намери чудак или мъченик.

Но още не бе дошло това време.

На Етерна времето никога не идваше бързо.

Светлорозовата планета, на която се намираше щабът на Сектор Четири, се бе превърнала в голям диск, преди Паскоу да сметне за уместно да коментира замислеността на Лий.

— От седем седмици вече сме по обратен курс и още си занесен. Всеки би помислил, че трудно си се разделил с онова място. Какво ти става?

— Нали ти казах вече. Безпокоят ме.

— Няма логика — заяви Паскоу. — Вярно, че не можем да се справим с най-бавните пълзачи във вселената. Но какво от това? Не ни остава нищо друго, освен да ги зарежем и да ги забравим.

— Не можем да ги зарежем, както казваш ти. Да ги забравим е вече друго. В тях има особен смисъл, който не ми харесва.

— Бъди по-конкретен — подсказа Паскоу.

— Добре, ще бъда. В далечното минало Земята е водила десетки големи войни. Някои са били предизвикани от алчност, амбиция, страх, завист, желание за спасяване на престижа или чиста глупост. Но е имало и някои, предизвикани от чист алтруизъм.

— А?

— Някои — продължи Лий упорито — са се дължали на печалния факт, че пътят към ада е застлан с добри намерения. Големи, бързоподвижни нации са се опитвали да вкарат малки, бавноподвижни в своето по-стремително темпо. Понякога бавноподвижните не можели да вървят в крак, негодували, че ги карат насила да опитат, започвали да стрелят, за да защитят правото си да карат бавно. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам поуката, ала не и смисъла — отвърна Паскоу. — Почакаймалковците не са способни да убият дори куцо псе. Пък и никой не ги препира.

— Нямам предвид тази страна на въпроса.

— А какво тогава?

— Земята има един проблем, на който никога не се е обръщало нужното внимание. Ако му се обръщаше внимание, нямаше да предизвиква войни.

— Кой проблем?

— За темпото — отговори Лий. — По-рано този проблем никога не е придобивал за нас такива размери, че да го видим в истинската му светлина. Разликата между бързо и бавно винаги е била толкова малка, че не сме я забелязвали. — Той посочи през илюминатора океана от звезди, пръснати като искрящ прах в мрака. — А сега знаем, че там го има същото, многократно увеличено. Знаем, че между неизброимите и вечни проблеми на космоса е проблемът за темпото, усилено до страхотни размери.

Паскоу помисли.

— Тук съм съгласен с теб. Не мога да споря по този въпрос, защото той е вече очебиен. Рано или късно неведнъж ще се сблъскаме с него. Накрая непременно ще изникне някъде другаде.

— Затова именно се безпокоя — каза Лий.

— Плаши се колкото щеш — заяви Паскоу. — Аз не се тревожа. Мен не ме засяга. Какво ме е грижа, ако някой побъркан разузнавач открие организми, дори по-бавни от почакаймалковците? Те нямат никакво значение в младия ми живот.

— Непременно по-бавни ли трябва да намери? — попита Лий.

Паскоу го изгледа.

— Какво искаш да кажеш?

— Както сам призна, налице е проблемът за темпото. Обърни го наопаки и го разгледай отново. Какво ще стане, ако попаднем на същества, двадесет пъти по-бързи от нас? Същества, които гледат на нас почти по същия начин, както ние гледахме на почакаймалковците.

Замисляйки се за две-три минути, Паскоу обърса челото си и рече неубедително:

— Не може да бъде!

— Така ли? Защо?

— Защото щяхме да ги срещнем отдавна. Те първи щяха да дойдат при нас.

— Ами ако имат да изминават сто пъти по-дълъг път? Или са млада раса, на една десета от възрастта на нашата раса, ала вече почти изравнила се с нас?

— Виж какво — рече Паскоу, придобивайки същото изражение, което Лий имаше от седмици, — и без това неприятностите ни са доста, та не е нужно да се мъчиш да ни създаваш нови.

Все пак, когато корабът кацна, Лий продължаваше да обмисля въпроса от всички възможни страни и все по-малко да му харесва.

Служителят от Сектор Четири влезе в кабината с куп документи.

— Лейтенант Вон на вашите услуги, капитане — заяви той възторжено. — Надявам се, че пътуването ви е било приятно и полезно.

— Можеше да бъде и по-лошо — отвърна Лий, Излъчващ доброжелателство, Вон продължи:

— Получихме радиограма от Маркам в Командировъчния отдел на Земята. Иска да проверите машините си, да се презаредите с гориво и да отидете да хвърлите поглед на Бинти.

— Как се казва? — полюбопитствува Паскоу.

— Бинти.

— Да ни пази господ! Бинти, а! — Той седна тежко, вторачи се в стената. — Бинти! — Заигра с пръстите си, произнесе името за трети път. По някаква причина, известна само нему, той беше хипнотизиран от Бинти. После с тон на дълбоко подозрение запита: — Кой е докладвал за нея?

— Право да ви кажа, не зная. Но тук трябва да е отбелязано. — Вон зарови услужливо между книжата си. — Да, отбелязано е. Някой си Арчибалд Бойдъл.

— Така си и знаех — изрева Паскоу. — Подавам оставка. Веднага подавам оставка.

— Ти си подавал оставка веднага най-малко двадесет пъти за последните осем години — напомни му Лий.

— Този път съм категоричен.

— И това сме чували — въздъхна Лий.

Паскоу размаха ръце:

— Постарай се да се успокоиш и да погледнеш трезво на въпроса. Кой космически екипаж с разум в главата и някакъв опит би тръгнал за буните с название Бинти?

— Ние — отвърна Лий. Той почака кръвното налягане да спадне, после довърши: — Няма ли да тръгнем?

Отпускайки се тежко на креслото си, Паскоу го гледа намръщено пет минути, преди да каже:

— Предполагам, че ще тръгнем. Бог да ми е на помощ, трябва да съм се размекнал. — С малко изцъклени очи той насочи вниманието си към Вон. — Повторете още веднъж, да не би да съм го чул неправилно.

— Бинти — произнесе Вон мазно-гузно. — Зашифровал го е 0/0.9/Е5, което значи наличие на разумна, но изостанала форма на живот.

— Отбелязва ли нещо за мястото?

— Една-единствена дума — осведоми го Вон, като погледна пак в книжата си. — „Пфу!“

Паскоу потрепери.