Робърт Сойер Поглед в бъдещето

На Ричард М. Готлиб


С Ричард се срещнахме за първи път в гимназията през 1975 година. Тогава всеки от нас си представяше много различно бъдеще за себе си. Но едно нещо ни изглеждаше абсолютно ясно: независимо колко години щяха да минат, винаги щяхме да си останем приятели. Вече е четвърт век по-късно и с удоволствие мога да заявя, че тази част се случи точно както беше планирана.

Книга I Април 2009 година

Този, който умее да предвижда нещастията, страда по два пъти от тях.

Бийлби Портиъс

1.

Ден първи: вторник, 21 април 2009 г.

Отрязък от време-пространството…

Центърът за управление на Големия адронен колайдер на ЦЕРН се намираше в нова сграда: построяването й беше възложено през 2004 г. и довършено през 2006 г. Сградата обграждаше вътрешен двор, който нямаше как да не бъде наречен „ядрото“. Всеки кабинет имаше прозорци с изглед както към ядрото, така и към останалата част от ширналата се във всички посоки територия на ЦЕРН. Четириъгълникът, заобикалящ ядрото, беше двуетажна сграда, но главните асансьори имаха четири спирки: две надземни равнища, сутеренът, съдържащ котелното отделение и склада; и подземното стометрово равнище, водещо до района на скелето за монорелсата, използвана за обхождане на двайсет и седем километровия кръгъл тунел на колайдера. Самият тунел минаваше под обработваеми земи, покрайнините на женевското летище и подножието на планината Юра.

Южната страна на главния коридор в сградата на Центъра за управление бе разделена на осемнайсет дълги секции, всяка от които беше украсена с мозайка, направена от художник от една от страните, членки на ЦЕРН. Гръцката изобразяваше Демокрит и произхода на теорията за атома; немската описваше живота на Айнщайн, а датската — на Нилс Бор. Не всички мозайки имаха физици за свои теми: на френската се виждаше изглед от Париж, а италианската показваше лоза с хиляди лъскави аметисти на мястото на гроздовете.

Същинската контролна зала в Центъра за управление на Големия адронен колайдера бе идеален квадрат с широки, плъзгащи се врати, разположени точно в центъра на две от стените. Залата беше висока два етажа и стените на долния бяха от стъкло, така че туристическите групи да могат да наблюдават работата вътре; ЦЕРН предлагаше тричасови туристически обиколки в понеделниците и съботите между 9:00 и 14:00 часа. Под прозорците висяха деветнайсетте знамена на страните членки, по пет на всяка стена; двайсетото място бе заето от знамето на Европейския съюз.

В контролната зала имаше десетки конзоли. Една беше предназначена за инжектиране на частици; тя контролираше началото на експериментите. Следващата беше разположена под ъгъл и съдържаше десет монитора, които да показват резултатите, изпратени до ALICE1 и CMS2 детекторите, огромни подземни системи, които записват и се опитват да идентифицират частиците, получени от експериментите с Големия адронен колайдер. Мониторите на третата конзола показваха частите от постепенно спускащия се под земята тунел на колайдера, с Н-образния монорелсов път, висящ от тавана.

Лойд Симко, изследовател, родом от Канада, седна пред конзолата за инжектиране. Той беше на четирийсет и пет, висок и гладко избръснат. Очите му бяха сини, а късо подстриганата му коса бе толкова тъмнокафява, че можеше да се нарече дори черна — като се изключи областта около слепоочията, където беше прошарена.

Физиците, занимаващи се с теорията на елементарните частици, не се славеха като любители на елегантното облекло и доскоро Лойд не правеше изключение. Но преди няколко месеца се бе съгласил да дари целия си гардероб на женевския клон на Армията на спасението и бе позволил на приятелката си да избере всичките му нови дрехи. Честно казано, дрехите бяха малко крещящи за неговия вкус, но беше принуден да се съгласи, че никога не е изглеждал толкова елегантно. Днес той носеше бежова риза, сако в коралов цвят и кафяви панталони с външни вместо вътрешни джобове; и — в съзвучие с модната традиция — черни италиански кожени обувки. Лойд също така се бе сдобил с няколко универсални символа за висок статус, които по случайност си отиваха по цвят с облеклото му: химикалка „Мон Блан“, която носеше защипана за вътрешния си джоб, и златен швейцарски аналогов часовник.

От дясната му страна, пред детекторната конзола, седеше самата специалистка по наконтване — приятелката му инженер Мичико Комура. Десет години по-млада от Лойд, на трийсет и пет, Мичико имаше дребно чипо носле и лъскава черна коса, фризирана на популярната в момента прическа каре.

Зад нея беше застанал Тео Прокопидис, участник в изследванията на Лойд. Тео бе на двайсет и седем — със седемнайсет години по-млад от Лойд. Само някой шегаджия би сравнил консервативния, застаряващ Лойд с неговия буен гръцки партньор от екипа на Крик и Уотсън3. Тео имаше къдрава, гъста, тъмна коса, сиви очи и изпъкнала челюст. Почти винаги носеше червени дънки — Лойд не ги харесваше, но никой под трийсет вече не обличаше сини дънки — и една от безбройните си тениски с герои от анимационни филми. Днес това беше птичето Туити.

Зад останалите конзоли се бяха наредили още десетина учени и инженери.

Преместване на отрязъка…

Като се изключи лекото бръмчене на климатика и тихото бучене на вентилаторите на апаратурата, в контролната зала цареше абсолютна тишина. Всички бяха нервни и напрегнати след дългия ден, в който бяха подготвяли експеримента. Лойд огледа стаята и дълбоко си пое дъх. Пулсът му беше ускорен, усещаше как стомахът му се е свил.

Часовникът на стената бе аналогов, а този на конзолата — цифров. И по двата бързо наближаваше 17:00 часа — което за Лойд, дори след две години в Европа, все още означаваше 5:00 следобед.

Лойд беше директор на група от почти хиляда физици, използващи ALICE детектора. Той и Тео бяха подготвяли две години днешния сблъсък между частици — две години, за да свършат работа колкото за два човешки живота. Опитваха се да пресъздадат енергийни нива, които не са съществували от първата наносекунда след Големия взрив, когато температурата на вселената е била 10 000 000 000 000 000 градуса. В процеса на работа те се надяваха да открият Светия граал на високоенергийната физика, дълго търсеният бозон на Хигс, частицата, чиито взаимодействия осигуряват маса на останалите частици. Ако експериментът им проработеше, Нобеловата награда, полагаща се за такова откритие, щеше да е тяхна.

Целият експеримент бе автоматизиран и точно разпределен във времето. Нямаше голям прекъсвач, който да се превключи, нямаше тригер, скрит под бутон с пружина, който да се натисне. Наистина Лойд беше проектирал програмата на експеримента и Тео бе написал отделните й модули, но сега вече всичко беше под контрола на компютъра.

Когато дигиталният часовник достигна 16:59:55, Лойд започна да брои отзад напред на глас:

— Пет.

Той погледна към Мичико.

— Четири.

Тя му се усмихна окуражително. Господи, колко я обичаше…

— Три.

Премести погледа си към младия Тео, вундеркинда — този тип млада звезда, какъвто самият Лойд си бе мечтал да стане, но не беше успял.

— Две.

Тео самонадеяно му направи знака с вдигнатия палец.

— Едно.

„Моля те, Господи — помисли си Лойд. — Моля те.“

— Нула.

И тогава…



И тогава, внезапно, всичко стана различно.

Светлината изведнъж се промени — мъждивото осветление на контролната зала беше заменено от слънчеви лъчи, прииждащи откъм прозореца. Но нямаше приспособяване, нямаше дискомфорт, нямаше го и усещането, че зениците му се свиват. Сякаш те вече се бяха нагодили към по-ярката светлина.

Освен това Лойд не можеше да контролира очите си. Искаше да се огледа, да види какво става, но те като че ли се движеха по своя собствена воля.

Намираше се в легло… явно гол. Усещаше памучните чаршафи, които се плъзгаха по кожата му сякаш той се повдигаше, за да се облегне на лакътя си. И главата му се движеше — зърна за миг прозорци, които очевидно се намираха на втория етаж на къща. Виждаха се дървета и…

Не, това не можеше да е истина. Листата на дърветата бяха обагрени в огненочервено. Но днес беше 21 април — пролет, не есен.

Погледът на Лойд продължи да се мести и изведнъж той се стресна, осъзнавайки, че не е сам в леглото. Имаше още някой до него.

Отдръпна се.

Не, това не беше точно. Той не бе способен на никакви физически реакции; сякаш съзнанието му беше отделено от тялото. Но почувства случилото се като отдръпване.

Другият в леглото беше жена, но…

Какво ставаше, по дяволите?

Тя бе стара, сбръчкана, кожата й беше полупрозрачна, косата й — като бяла паяжина. Колагенът, който някога бе изпълвал бузите й, сега се беше свлякъл около устата й, чиито гънки от усмивките вече се бяха изгубили сред останалите бръчки.

Лойд се опита да се претърколи по-надалеч от старицата, но тялото му отказа да му съдейства.

Господи, какво става?

Беше пролет, не есен.

Освен ако…

Освен ако, разбира се, сега не се бе озовал в южното полукълбо. Пренесен по някакъв начин от Швейцария в Австралия…

Но не. Дърветата, които беше зърнал през прозореца, бяха явори и тополи; трябваше да е някъде в Северна Америка или Европа.

Ръката му се протегна. Жената носеше тъмносиня риза. Но това не беше горнище на пижама; имаше прихванати с копчета еполети и няколко джоба — работно дочено облекло, като онези, продавани от „Л. Л. Бийн“ и „Тили“, удобни за носене от жените, докато работят в градините си. Лойд усети как пръстите му докосват тъканта, почувства мекотата й, еластичността й. И тогава…

Тогава пръстите му напипаха едно копче, твърдо, пластмасово, затоплено от тялото й, полупрозрачно като кожата й. Без никакво колебание пръстите му сграбчиха копчето, дръпнаха го, промушиха го странично през обшития по ръба илик. Преди Лойд да почувства, че горната част на дрехата е отворена, погледът му, все още действащ по своя воля, отново се вдигна към лицето на възрастната жена и се закова върху бледите й сини очи, чиито ириси бяха заобиколени от накъсани пръстени от белота.

Той усети как собствените му бузи се опъват, докато се усмихва. Ръката му се плъзна отвътре в дрехата й, напипа гръдта й. Лойд отново искаше да се отдръпне, да измъкне ръката си. Гърдата й беше мека и съсухрена, кожата висеше свободно по нея — беше като скапан плод. Пръстите му се събраха, следвайки контурите на гръдта, и намериха зърното.

Лойд почувства натиск някъде надолу в тялото си. За един ужасен миг си помисли, че е получил ерекция, но не беше това. Оказа се, че пикочният му мехур е пълен; налагаше се да уринира. Отдръпна ръката си и видя как веждите на старата жена се вдигат любопитно. Усети, че раменете му се повдигнаха и се спуснаха — кратко свиване на рамене. Тя му се усмихна — топла усмивка, усмивка на разбиране, сякаш това е най-естественото нещо на света, сякаш му се налага често да се извинява в самото начало. Зъбите й бяха леко пожълтели — обикновеното пожълтяване, което идва с възрастта, — но иначе бяха в отлично състояние.

Най-накрая тялото му направи онова, което той искаше през цялото време — изтърколи се надалеч от жената. Докато правеше това, Лойд почувства болка в коляното си — рязко бодване. Болеше, но външно не го показа. Провеси краката си от леглото, стъпалата му шляпнаха меко върху прохладните дъски на пода. Когато се изправи, видя повечко от света зад прозореца. Беше или средата на сутринта, или средата на следобеда, сянката, хвърляна от всяко дърво, падаше точно върху съседното. Някаква птичка си почиваше на един от клоните; тя се разтревожи от внезапното движение в стаята и разтвори криле. Червеношийка… не, не малката червеношийка на Стария свят, а голям северноамерикански дрозд; това определено бяха Съединените щати или Канада. Всъщност пейзажът много напомняше за Нова Англия — Лойд обичаше есенните цветове на Нова Англия.

Той усети, че тръгва бавно, почти влачейки се, по твърдите дъски. Сега осъзнаваше, че тази стая не е в къща, а по-скоро във вила; мебелировката беше обичайната за извънградските къщи. Тази нощна масичка — ниска, изработена от талашит с тънък като хартия фурнир, имитиращ дърво; най-накрая я разпозна. Беше купил тази мебел като студент и в края на краищата я бе сложил в стаята за гости в Илинойс. Но какво правеше тук, в това непознато място?

Лойд продължи нататък. Дясното му коляно го тревожеше с всяка следваща стъпка; чудеше се какво ли не е наред с него. На стената висеше огледало; рамката му беше от чепат бор, върху който бе нанесен прозрачен лак. Разбира се, той не си подхождаше с по-тъмното „дърво“ на нощната масичка, но…

Господи.

Боже Господи.

По своя собствена инициатива очите му погледнаха в огледалото, докато преминаваше покрай него, и той видя себе си…

За част от секундата си помисли, че това е баща му. Но не беше баща му, а самият той. Косата, която бе останала по главата му, беше абсолютно посивяла; космите по гърдите му бяха бели. Кожата му бе отпусната и на петна, ходеше прегърбен.

Можеше ли да е заради радиация? Можеше ли експериментът да го е подложил на облъчване? Можеше ли…

Не. Не беше това. Усещаше го по костите си — по артрита в тях. Не беше радиация.

Той беше стар.

Чувстваше се сякаш са минали двайсет години или повече, сякаш…

Две десетилетия от живота му са си отишли, заличени от паметта му.

Искаше да изпищи, да извика, да протестира против несправедливостта, против загубата, да поиска сметка от вселената…

Но не можеше да направи никое от тези неща — нямаше контрол върху себе си. Тялото му продължаваше бавното си, мъчително влачене към банята.

Когато зави, за да влезе в помещението, Лойд се обърна назад и хвърли още един поглед към старата жена в леглото, която сега бе легнала настрани, подпряла глава на ръката си. Усмивката й беше закачлива, съблазнителна. Зрението му все още бе остро — виждаше блясъка на злато на средния пръст на лявата й ръка. Достатъчно лошо беше, че спеше с възрастна жена; ако се окажеше, че е и женен за възрастна жена…

Гладката дървена врата бе открехната, но той протегна ръка, за да я доотвори и с крайчеца на окото си забеляза същата венчална халка и на своята собствена лява ръка.

И тогава беше разтърсен от прозрение. Тази старица, тази непозната, тази жена, която не бе виждал никога преди и която по нищо не приличаше на любимата му Мичико, беше негова съпруга.

Лойд искаше да погледне отново към нея, да опита да си представи как би изглеждала, ако беше десетилетия по-млада, да реконструира красотата, която тя може би е имала някога, но…

Но продължи напред и влезе в банята, насочи се към клозетната чиния, наведе се, за да вдигне капака й, и…



… И внезапно, със смайване и с благодарност, Лойд Симко осъзна, че отново е в ЦЕРН, в контролната зала на Големия адронен колайдер. По някаква причина се бе свлякъл назад в креслото си. Изправи се и изпъна ризата си с ръце.

Каква невероятна халюцинация беше това! Нямаше да се размине без последствия, разбира се: нали би трябвало да са напълно защитени тук, разделени със сто метра почва от пръстена на колайдера. Но той бе чувал, че високоенергийните изпразвания могат да предизвикат халюцинации — сигурно точно това се беше случило.

На Лойд му отне известно време, за да си възвърне ориентацията. Нямаше пренасяне между тук и там: никакво проблясване на светлина, никакво усещане за замайване или пукот в ушите. В единия миг беше в ЦЕРН, в следващия се бе озовал някъде другаде за — колко? — две минути, може би. А сега, също толкова внезапно, се беше върнал в контролната зала.

Разбира се, той изобщо не я бе напускал. Естествено, че това беше илюзия.

Огледа се, опитвайки се да разчете израженията върху лицата на останалите. Мичико изглеждаше шокирана. Беше ли наблюдавала Лойд, докато бе халюцинирал? Какво беше направил той? Дали се бе гърчил като епилептик? Или се беше протегнал във въздуха, за да опипа въображаемата гръд? Или просто бе паднал назад в креслото, губейки съзнание? Ако беше така, не можеше да е отсъствал за дълго или поне не за двете минути, които бяха изминали според собственото му възприятие, защото в противен случай сега със сигурност Мичико и останалите щяха да са се надвесили над него и да проверяват пулса му и да разкопчават яката му. Обърна се към аналоговия стенен часовник — наистина показваше две минути след пет следобед.

Тогава хвърли поглед към Тео Прокопидис. Изражението на младия грък беше по-овладяно от това на Мичико, но той бе също толкова бдителен като Лойд и оглеждаше поред всички останали в залата, отмествайки очи веднага щом някой погледнеше към него.

Лойд отвори уста, за да заговори, макар и да не беше сигурен какво точно иска да каже. Но я затвори, когато дочу стон, идващ откъм най-близката отворена врата. Мичико очевидно също го чу и двамата се надигнаха едновременно. Обаче тя беше по-близо до вратата и преди Лойд да успее да стигне дотам, вече бе излязла отвън в коридора.

— Господи! — възкликна Мичико. — Добре ли си?

Един от техниците — казваше се Свен — се опитваше да се изправи на крака. Той държеше с лявата си ръка носа си, който кървеше обилно. Лойд бързо се върна в контролната зала, взе закачения на стената комплект за първа помощ и изтича обратно в коридора. Комплектът беше в бяла пластмасова кутия; Лойд я отвори и се зае да развива марлята.

Свен започна да говори на норвежки, но млъкна и продължи на френски:

— Аз… сигурно съм изгубил съзнание.

Коридорът беше покрит с твърди керамични плочки; Лойд виждаше кървавото петно на мястото, където Свен бе ударил лицето си в пода. Той подаде марлята на норвежеца, който му благодари с кимване, нагъна я няколко пъти и я притисна върху носа си.

— Побъркана работа — каза техникът. — Сякаш заспах, както си вървях. — Той се изкикоти за момент. — Дори сънувах.

Лойд вдигна вежди.

— Сънува? — попита той, също на френски.

— Ярък сън, като истински — обясни Свен. — Бях в Женева… в „Льо Розел“. — Лойд знаеше добре какво е това — сладкарница в бретонски стил на улица „Гран Рю“. — Но беше малко като научна фантастика. Имаше коли, които се носеха, без да докосват земята, и…

— Да, да! — долетя женски глас, но не в отговор на думите на Свен. Идваше откъм контролната зала. — Същото се случи и с мен!

Лойд се върна в слабо осветената стая.

— Какво ти се случи, Антония?

Едрата италианка разговаряше с двама от присъстващите, но сега се обърна към Лойд.

— Сякаш изведнъж се озовах някъде другаде. Пери каза, че същото се е случило и с него.

Мичико и Свен сега стояха на прага на вратата, точно зад Лойд.

— Аз също — обади се Мичико, сякаш с облекчение, че не е единствената.

Тео, който стоеше до Антония, беше намръщен. Лойд го погледна.

— Тео? А ти?

— Нищо.

— Нищо?

Гъркът поклати глава.

— Предполагам, че всичките сме припаднали — обобщи Лойд.

— Аз — със сигурност — отбеляза Свен. Той отмести марлята от лицето си и докосна носа си отново, за да види дали кървенето е спряло. Не беше.

— Колко дълго сме били в безсъзнание? — попита Мичико.

— И… Господи! Какво стана с експеримента? — сети се Лойд.

Изтича до конзолата за наблюдение на ALICE и натисна няколко клавиша.

— Нищо! — възкликна той. — По дяволите!

Мичико въздъхна разочаровано.

— Трябваше да е сработил! — извика Лойд и удари с длан конзолата. — Трябваше да сме получили Хигс!

— Е, нещо се е случило — каза Мичико. — Тео, не забеляза ли нещо, докато всички останали имахме… видения?

Тео поклати глава отрицателно.

— Нищичко. Предполагам… Предполагам, че съм припаднал. Само че не си спомням нищо. Гледах как Лойд отброяваше в обратен ред: пет, четири, три, две, едно, нула. И последва нещо като отрязано място във филм. Внезапно Лойд се оказа паднал в креслото си.

— Видя ли ме как падам?

— Не, не. Стана точно както казах: в единия момент ти стоеше на крака, в следващия момент беше в креслото, без никакво движение между тях. Предполагам… предполагам, че съм изгубил съзнание и през това време ти си седнал в креслото…

Изведнъж въздухът бе разцепен от воя на сирената на някакво превозно средство. Лойд бързо изтича навън от контролната зала, всички останали го последваха. В стаята от отсрещната страна на коридора имаше прозорец. Мичико, която беше стигнала там първа, вече вдигаше венецианските щори; лъчите на късното следобедно слънце нахлуха в стаята. Превозното средство бе една от трите пожарни коли на ЦЕРН. Тя се носеше през двора към главната административна сграда.

Носът на Свен явно най-накрая беше спрял да кърви — той бе отместил кървавата марля встрани.

— Чудя се дали и някой друг е имал припадък — промърмори норвежецът.

Лойд го погледна.

— Пожарните се използват и като линейки — поясни Свен.

Мичико осъзна какво има предвид техникът.

— Трябва да проверим всички стаи тук и да се уверим, че хората са добре.

Лойд кимна и тръгна по коридора.

— Антония, прегледай всички в контролната зала. Мичико, вземи Джейк и Свен и тръгнете нататък. Аз и Тео ще проверим от тази страна.

Той чувстваше лека вина, задето отпраща Мичико, но се нуждаеше от малко време, за да подреди в главата си онова, което бе видял и изпитал.

В първата стая, в която влязоха двамата с Тео, имаше припаднала жена; Лойд не можеше да си спомни името й, но тя работеше в отдела за връзки с обществеността. Плоският компютърен монитор срещу нея показваше познатия триизмерен работен плот на Линукс 2009. Тя все още беше в безсъзнание. По голямата цицина на челото й си личеше причината за това — паднала бе напред и си бе ударила главата в металния ръб на бюрото. Лойд направи каквото беше виждал да правят в безброй филми: хвана с дясната си ръка лявата й китка, обърна я с опакото нагоре и започна нежно да я потупва с другата си ръка, опитвайки се да я пробуди.

Най-накрая успя.

— Доктор Симко? — възкликна тя, поглеждайки Лойд. — Какво стана?

— Не знам.

— Имах такова… сън — каза жената. — Бях в някаква художествена галерия и гледах картини.

— Добре ли сте сега?

— Ами… не знам. Боли ме главата.

— Сигурно имате сътресение. Трябва да отидете до лечебницата.

— Какви са всичките тези сирени?

— Пожарни — отвърна той и след кратка пауза продължи: — Вижте, сега трябва да тръгвам. Може да има и други наранени.

Тя кимна.

— Ще се оправя.

Тео вече беше продължил по коридора. Лойд излезе от стаята и също тръгна нататък. Отмина младия грък, който се бе навел над друг паднал човек. Коридорът зави надясно; пред Лойд се изпречи следващата секция. Той се приближи към вратата на един кабинет и когато я докосна, тя се отвори безшумно. Всички хора вътре изглеждаха добре, въпреки че разговаряха оживено за различните видения, които бяха имали. В помещението се намираха трима души: две жени и един мъж. Едната от жените зърна Лойд.

— Лойд, какво се случи? — попита тя на френски.

— Още не знам — отговори той, също на френски. — Добре ли са всички?

— Ние сме добре.

— Без да искам, чух за какво си говорите — каза Лойд.

— Вие тримата също ли сте имали видения?

Всички кимнаха.

— Ярки и реалистични ли бяха?

Жената, която още не бе разговаряла с Лойд, посочи мъжа.

— Не и на Раул. Той е имал някакво сюрреалистично преживяване. — Заяви го така, сякаш това беше единственото, което можеше да се очаква при начина на живот на Раул.

— Не бих го определил точно като „сюрреалистично“ — обади се Раул, като че ли се опитваше да се защити. Русата му коса беше дълга и чиста и бе събрана във величествена конска опашка. — Но със сигурност не беше реалистично. Разбираш ли, там имаше един тип с три глави…

Лойд кимна, съхранявайки тази информация дълбоко в съзнанието си.

— Ако сте добре, присъединете се към нас — някои хора са паднали лошо, когато се случи това. Трябва да проверим дали няма наранени.

— Защо да не обявим по интеркома всички, които са в състояние, да се съберат във фоайето? — подхвърли Раул. — Тогава ще можем да преброим хората и да видим кой липсва.

Лойд осъзна, че това е много полезно предложение.

— Вие продължете да оглеждате — някои хора може да се нуждаят от незабавна помощ. А аз ще отида в главната канцелария.

Той излезе от стаята, останалите се надигнаха от местата си и го последваха. Лойд пое по най-краткия път към главната канцелария, минавайки покрай различни мозайки. Когато пристигна, част от административния персонал се беше навел около един от хората си, който явно бе счупил ръката си при падането. Друг се беше изгорил, бъркайки в чашата си с горещо кафе.

— Доктор Симко, какво стана? — попита го един от мъжете.

На Лойд му стана лошо от въпроса.

— Не знам. Можете ли да работите със СПО?

Човекът го погледна — явно не разбираше американизма, който бе използвал Симко.

— СПО — повтори Лойд. — Системата за публични обръщения.

Погледът на мъжа си оставаше празен.

— Интеркомът!

— О, разбира се! — откликна човекът. Английският му беше с немски акцент. — Ето тук.

Той го отведе до конзолата и натисна няколко бутона. Лойд вдигна тънката пластмасова пръчка с полупроводников микрофон на върха.

— Говори Лойд Симко. — Чуваше собствения си глас, долитащ до него от колоните в коридора, но филтрите в системата елиминираха всякаква микрофония. — Явно нещо се е случило. Няколко души са наранени. Ако сте в състояние да се движите… — Той млъкна; английският беше втори език за повечето от работещите тук. — Ако можете да ходите, и хората, с които сте, също могат да ходят, или поне спокойно можете да ги оставите сами, моля, елате в главното фоайе. Възможно е да има хора, паднали на скрити места; трябва да установим дали някой липсва. — После върна микрофона на мъжа. — Може ли да повторите това на немски и френски?

Jawohl4 — отвърна човекът, вече превключил на другия език.

Той започна да говори в микрофона. Лойд се отдръпна от СПО-конзолата. После поведе здравите хора от офиса към фоайето, което беше украсено с дълга месингова табела, свалена от една от старите сгради — съборена, за да се направи място за центъра за управление на Големия адронен колайдер. На табелата бе изписано оригиналното значение на акронима ЦЕРН: „Европейска организация за ядрени изследвания“5. Понастоящем акронимът беше анахронизъм, но тук се отдаваше почит на историческите му корени.

Лицата във фоайето бяха предимно бели, но имаше и няколко… Лойд се спря, преди да ги определи мислено като афроамериканци — терминът, предпочитан в момента от чернокожите в Съединените щати. Макар че Питър Картър беше от Станфорд, повечето от останалите тъмнокожи тук всъщност идваха направо от Африка. Сред отзовалите се на съобщението по интеркома имаше и няколко азиатци, включително и Мичико, разбира се. Лойд отиде при нея и я прегърна. Слава Богу, поне тя не беше пострадала.

— Има ли някой сериозно ранен? — попита той.

— Няколко натъртвания и още един окървавен нос — отвърна Мичико, — но нищо по-съществено. А при теб?

Лойд се огледа за жената, която си беше ударила главата. Тя още не се бе появила.

— Едно вероятно сътресение, счупена ръка и лошо изгаряне. — Той направи пауза. — Наистина трябва да се обадим за няколко линейки… да откарат ранените в болница.

— Ще се погрижа за това — каза Мичико и изчезна в посока на канцеларията.

Групата на събралите се ставаше все по-голяма — сега наброяваше около двеста души.

— До всички! — извика Лойд. — Моля за внимание! Votre attention, s’il vous plaif6! — Той изчака, докато всички погледнат към него. — Огледайте се и вижте дали всичките ви сътрудници или колеги по кабинет или лаборатория са тук. Ако някой, който сте виждали днес, липсва, кажете ми. Кажете ми и ако някой от намиращите се тук, във фоайето, се нуждае от незабавна медицинска помощ. Обадихме се за няколко линейки.

Докато говореше, Мичико се появи отново. Кожата й беше още по-бледа от обикновено и гласът й трепереше.

— Няма да дойдат никакви линейки — съобщи тя. — Или поне не скоро. Служителят в Бърза помощ ми каза, че до една са повикани из Женева. Явно всички шофьори по пътищата са изгубили съзнание; още не могат да определят дори приблизително колко хора са загинали.

2.

ЦЕРН беше основан петдесет и пет години по-рано, през 1954 г. Персоналът му се състоеше от три хиляди души, около една трета от които бяха физици или инженери, около една трета — техници, а останалата една трета бяха всякакви — от администратори до занаятчии.

Големият адронен колайдер бе построен на цената от пет милиарда щатски долара в същия кръгъл подземен тунел, разположен по швейцарско-френската граница, в който все още се намираше старият, вече неизползваем Голям електронно-позитронен колайдер. Големият електронно-позитронен колайдер беше в експлоатация между 1989 и 2000 година. Големият адронен колайдер използваше свръхпроводими електромагнити, създаващи двойно електромагнитно поле с плътност 10 Тесла, за да тласка частиците по гигантския кръг. ЦЕРН бе най-голямата и най-мощната нискотемпературна система в света, която употребяваше течен хелий, за да изстуди магнитите до само 1,8 градуса по Целзий над абсолютната нула.

Всъщност Големият адронен колайдер съдържаше два ускорителя в един: единият ускоряваше частиците по часовниковата стрелка, а другият — обратно на часовниковата стрелка. Потокът от частици, движещ се в едната посока, трябваше да се сблъска с потока, движещ се в противоположната посока, и тогава…

И тогава E=mc², кулминацията.

Уравнението на Айнщайн показва просто, че материята и енергията са равнозначни. Ако сблъскате частици с достатъчно големи скорости, кинетичната енергия от сблъсъка може да се преобразува в екзотични частици.

Големият адронен колайдер беше активиран през 2006 година7 и през първите няколко години на работа осъществяваше сблъсъци между протони, произвеждайки енергия от повече от четиринайсет трилиона електронволта.

Но сега беше време да се премине към Втори етап и Лойд Симко и Тео Прокопидис бяха повели екипа към провеждането на първия експеримент. Във Втория етап вместо протоните да се сблъскват помежду си, едно към друго щяха да се насочват оловни ядра — всяко от които двеста и седемнайсет пъти по-масивно от протона. В резултат на сблъсъците щяха да се произвеждат хиляда сто и петдесет трилиона електронволта, сравними с енергийните нива във вселената в първата милиардна от секундата след Големия взрив. При тези енергийни нива Лойд и Тео трябваше да получат бозона на Хигс, частица, която физиците преследваха от половин век.

Вместо това получиха смърт и разрушения в зашеметяващи размери.



Гастон Беранже, генералният директор на ЦЕРН, беше набит, космат мъж с остър, гърбав нос. Когато феноменът се осъществи, той седеше в кабинета си. Това бе най-големият кабинет в комплекса на ЦЕРН, с дълга заседателна маса от истинско дърво точно пред бюрото му и голям, облицован с огледала, добре зареден бар. Самият Беранже не пиеше — вече не пиеше; няма нищо по-тежко от това да си алкохолик във Франция, където се сервира вино с всяко ядене; Гастон беше живял в Париж преди назначението му в ЦЕРН. Но когато посланиците дойдеха да видят за какво са похарчени техните милиони, той трябваше да има готовност да им сипе напитка, без нито веднъж да покаже колко отчаяно желае да се присъедини към тях.

Разбира се, Лойд Симко и неговият съекипник Тео Прокопидис щяха да се опитат да проведат великия си експеримент с Големия адронен колайдер този следобед; той би трябвало да се е освободил от задълженията си и да наблюдава, но винаги изникваше нещо по-важно, а и ако ходеше да гледа всяко задействане на ускорителите, нямаше да е в състояние да върши никаква работа. Освен това трябваше да се подготви за срещата си с екипа от „ЖЕЦ Алстом“ на другия ден сутринта и…



— Вдигни това!

Гастон Беранже нямаше никакво съмнение къде се намира: беше в своята къща, на десния бряг на Женевското езеро. Библиотеката „ИКЕА“ бе същата, както и диванът и лекото кресло. Но телевизорът „Сони“ и неговата стойка бяха изчезнали. Вместо тях нещо, което би трябвало да е плосък монитор, беше монтирано на стената над мястото, където обикновено стоеше телевизорът. Даваха международен футболен мач. Единият отбор бе на Испания, но той не успя да разпознае другия, чиито играчи бяха облечени със зелено-виолетови фланелки.

В стаята току-що беше влязъл един млад мъж. Гастон не го познаваше. Човекът носеше нещо подобно на черно кожено яке и го хвърли на ръба на дивана, откъдето то се плъзна върху килима на пода. Малък робот, малко по-голям от кутия за обувки, се измъкна изпод масата и се затътри към падналата дреха. Гастон посочи с пръст към робота и извика:

— Arrêt!8

Машината замръзна, а след миг отстъпи обратно под масата.

Младият мъж се обърна. Изглеждаше на около осемнайсет или деветнайсет. На дясната му буза имаше нещо като анимирана татуировка на светкавица, която, разчупена на пет, се движеше на зигзаг през младото му лице.

Когато той се обърна, лявата страна на лицето му стана видима — и изглеждаше ужасяващо; всички мускули и кръвоносни съдове се виждаха ясно, сякаш по някакъв начин бе обработил кожата си с химикал, който я правеше прозрачна. Дясната ръка на младия мъж беше покрита с екзоскелетна ръкавица, която удължаваше пръстите му и завършваше с лъскави, хирургически остри сребърни остриета.

— Казах да го вдигнеш! — изрече рязко Гастон на френски. Или поне това беше неговият глас. Той нямаше усещането, че изрича думите по своя воля. — Докато аз ти купувам дрехите, ще полагаш грижи за тях!

Младият мъж го изгледа гневно. Гастон бе сигурен, че не го познава, но той му напомняше… за кого? Беше трудно да се каже с това ужасно полупрозрачно лице, но високото чело, тънките устни, тези студени сиви очи, този гърбав нос…

Острите върхове на удълженията на пръстите му се прибраха с бръмчене и младежът вдигна якето, стиснал го между механичните си палец и показалец сякаш бе нещо неприятно. Гастон се вторачи в него, проследявайки движението му през хола. Докато правеше това, не можеше да не забележи, че и много от останалите неща също не са наред: познатата шарка на книгите в библиотеката беше напълно променена, като че ли някой бе пренаредил всичко по някаква причина. Наистина изглеждаше, че томовете са много повече, отколкото трябваше да бъдат, макар че беше направено и прочистване на семейната библиотека. Друг робот, този път паякообразен и почти с размерите на човешка ръка с разперени пръсти, вървеше по рафтовете и явно бършеше праха.

На едната стена, там, където обичайно стоеше сложеното в рамка копие на „Le Moulin de la Galette“ на Моне, сега имаше ниша, в която бе изложено нещо, наподобяващо скулптура на Хенри Мур… Но не, там не би трябвало да има ниша, тази стена беше обща със стената на съседната къща. Сигурно бе нещо плоско, холограма или нещо подобно, окачено на стената и създаващо илюзия за дълбочина; ако беше така, то илюзията бе напълно идеална.

Вратата на гардероба също беше различна; тя се плъзна встрани от само себе си, когато младежът я наближи. Той бръкна вътре, извади една закачалка и окачи якето на нея. После върна закачалката обратно… и якето се плъзна от нея върху пода на гардероба.

Гласът на Гастон отново се обади вбесено:

— По дяволите, Марк, не можеш ли да си по-внимателен?

Марк…

Марк! Mon Dieu!9

Ето защо му изглеждаше познат.

Семейна прилика.

Марк. Името, което той и Мари-Клер бяха избрали за детето, което тя носеше.

Марк Беранже.

Гастон дори още не беше взимал бебето в ръцете си, не му бе помагал да се оригне, притискайки го до рамото си, не беше сменял пелените му, а ето го тук, пораснал, вече мъж — плашещ, враждебно настроен мъж.

Марк погледна към падналото яке. Бузата му все още проблясваше. После се отдалечи от шкафа, позволявайки на вратата да се затвори със свистене зад гърба му.

— Да те вземат дяволите, Марк — чу се гласът на Гастон. — Омръзна ми да се държиш така! Никога няма да си намериш работа с подобно поведение!

— Майната ти — каза момчето с дълбок, подигравателен глас.

И това бяха първите думи на детето му — не „мама“, не „тате“, а „майната ти“.

А за да не останат никакви съмнения, точно в този момент Мари-Клер се появи в полезрението на Гастон, влизайки в стаята през друга плъзгаща се врата.

— Не говори на баща си по този начин — скара се тя.

Гастон остана смаян; това беше Мари-Клер, без никакво съмнение, но приличаше повече на майка си, отколкото на самата себе си. Косата й бе бяла, лицето й беше сбръчкано и бе наддала поне с петнайсет килограма.

— Майната ти и на теб — отвърна й Марк. Гастон беше сигурен, че гласът му ще протестира.

— Не говори на майка си по този начин — не го разочарова той.

Преди Марк да се обърне, Гастон зърна на тила му обръсната област, върху която хирургически бе имплантиран метален слот.

Това сигурно беше халюцинация. Трябваше да е халюцинация. Но каква ужасна халюцинация беше! Мари-Клер щеше да роди всеки момент. Те опитваха от години тя да забременее — Гастон управляваше съоръжение, което прецизно съединяваше електрони с позитрони, но някак си той и Мари-Клер не бяха способни да съединят яйцеклетка и сперма, милиони пъти по-големи от тези субатомни частици. Ала най-накрая се бе случило; най-накрая Бог бе проявил благосклонност към тях, най-накрая тя беше бременна.

Ето, девет месеца по-късно, тя скоро щеше да роди. Всички тези курсове за бременни, цялото това планиране, цялото това ремонтиране на детската стая… скоро щяха да се сбъднат.

И сега този сън… Това трябваше да е. Просто кошмар. Преди да се ожени, бе сънувал най-страшния кошмар в живота си. Защо сега да е по-различно?

Но беше различно. Някак много по-реалистично от всичко, което бе сънувал някога. Помисли си за слота на тила на сина си; представи си картини, директно вкарвани в мозъка — наркотиците на бъдещето?

— Махайте ми се от главата — каза Марк. — Имах тежък ден.

— О, нима? — изрече гласът на Гастон, изпълнен със сарказъм. — Имал си тежък ден, а? Тежък ден на тероризиране на туристите в Стария град? Трябваше да те оставя да изгниеш в затвора, неблагодарен пънкар…

Гастон се шокира от това, че звучи толкова подобно на баща си — нещата, който баща му му казваше, когато самият той беше на възрастта на Марк, нещата, които си бе обещал никога да не казва на своите деца.

— Стига, Гастон… — обади се Мари-Клер.

— Е, щом той не оценява с какво разполага тук…

— Нямам нужда от тая гадост — подхвърли презрително Марк.

— Достатъчно! — отсече Мари-Клер. — Достатъчно!

— Мразя те! — извика Марк. — Мразя и двама ви!

Гастон отвори уста, за да отговори, и тогава…

… И тогава внезапно се озова отново в кабинета си в ЦЕРН.



След като докладва новината за смъртта на всичките тези хора, Мичико Комура се върна незабавно в главната канцелария на Центъра за управление на Големия адронен колайдер. Тя продължаваше да се опитва да телефонира в училището в Женева, в което учеше осемгодишната й дъщеря Тамико; Мичико беше разведена с първия си съпруг, токийски администратор. Но постоянно чуваше сигнал заето, а швейцарската телефонна компания кой знае защо не предлагаше автоматично уведомяване, когато линията стане свободна.

Лойд стоеше зад нея, докато тя набираше, и когато най-накрая го погледна, очите й бяха отчаяни.

— Не мога да се свържа — каза Мичико. — Трябва да отида там.

— Ще дойда с теб — веднага реагира Лойд.

Те бързо излязоха от сградата и се потопиха в топлия априлски въздух. Яркочервеното слънце вече целуваше хоризонта, планините се мержелееха в далечината.

Колата на Мичико — тойота — също беше паркирана тук, но двамата се качиха на наетия от Лойд фиат, като той шофираше. Излязоха от комплекса на ЦЕРН, минавайки покрай високите цилиндрични резервоари с течен хелий, и излязоха на Рут дьо Мерен, която ги отведе до Мерен, градчето, разположено източно от ЦЕРН. Въпреки че видяха някои коли по двете страни на пътя, нещата не изглеждаха по-зле, отколкото след някоя от редките снежни бури, като се изключи, разбира се, че нямаше сняг.

Те бързо прекосиха града. Близо до него се намираше Международното летище в Женева. Към небето се издигаха стълбове от черен дим; голям самолет на швейцарските въздушни линии беше паднал на една от пистите.

— Боже мой! — възкликна Мичико. Притисна с длан устата си. — Боже мой!

Продължиха да карат из същинска Женева, разположена в най-западния край на Лак Леман10. Женева беше обширен метрополис с 200 000 жители, известен със суперлуксозните си ресторанти и извънредно скъпите си магазини.

Виждаха се признаци на пожари и много коли — повечето от тях мерцедеси и други скъпи марки — бяха обърнати по пътищата или блъснали се в сгради. Витрините на няколко магазина бяха разбити, но не личеше да е имало грабежи. Дори туристите бяха твърде зашеметени от случилото се, за да се възползват от ситуацията.

От другата страна на пътя забелязаха линейка, на която качваха възрастен човек; чуха и сирените на пожарни коли и други превозни средства. По едно време мярнаха и хеликоптер, забил се в стъклената стена на малка кула с офиси.

Караха по моста „Понт дьо Лил“, прекосяващ река Рона, а над главите им летяха в кръг чайки; напускаха Десния бряг с неговите аристократични хотели и наближаваха старинния Ляв бряг. Кръговият път около Vieille Ville — Стария град — беше задръстен от катастрофа между четири коли, така че се наложи да заобиколят по тесните, криволичещи, еднопосочни улици. Тръгнаха по Рю дьо ла Сите и завиха по Гран Рю. Но тя също беше задръстена от автобус от градския транспорт, който се бе завъртял и сега препречваше и двете платна. Опитаха да минат по алтернативен път, но той също беше задръстен от сблъскали се коли. Мичико се тревожеше все повече и повече с всяка изминала минута.

— Колко е далече училището? — попита Лойд.

— На по-малко от километър — отговори Мичико.

— Тогава да отидем пеша.

Той се върна с колата на Гран Рю и паркира встрани от пътя. Не беше позволено място за паркиране, но Лойд не мислеше, че някой ще се тревожи за това в такъв момент. Излязоха от фиата и се затичаха по стръмните, калдъръмени улички. Мичико спря след няколко крачки, за да свали обувките си с високи токчета, така че да може да тича по-бързо. Продължиха да се движат забързано из улиците, но се наложи да спрат отново, за да може тя отново да обуе обувките, когато стигнаха до тротоар, посипан с парченца стъкло.

Затичаха се по Рю Жан-Калвин, след музея Барбие Мюлер свърнаха по Рю дю Пю Сен Пиер и се натъкнаха на седемстотингодишната Мезон Тавел, най-старата частна къща в Женева. Намалиха само за малко, докато минаваха покрай суровия Тампл дьо Ладитуар, където някога бяха държали речи Джон Калвин и Джон Нокс.

Задъхани, с разтуптени сърца, те продължаваха напред. От дясната им страна бяха катедралата Сен Пиер и аукционната къща Кристис. Мичико и Лойд прекосиха бързешком ширналия се Плас дю Бур дьо Фу с неговия ореол от открити кафенета и сладкарници около централния фонтан. Много туристи и жители на Женева все още лежаха върху паважа; други седяха на земята и се грижеха за раните си сами или им помагаха други минувачи.

Най-накрая достигнаха района на училището на Рю дьо Шодроние. Училището „Дюкомин“ беше старо и предназначено за децата на чужденци, работещи в Женева и около нея. Централните сгради бяха на над двеста години, но през последните няколко десетилетия бяха добавени няколко допълнителни постройки. Въпреки че часовете свършваха в четири следобед, бяха осигурени извънучилищни дейности до шест следобед, така че работещите родители да могат да оставят децата си цял ден там и макар че сега наближаваше седем вечерта, все още много деца бяха тук.

Мичико не бе единственият родител, втурнал се насам. Градинките бяха пресечени от дългите сенки на дипломати, богати бизнесмени и останалите, чиито деца посещаваха „Дюкомин“; десетки от тях прегръщаха децата си и плачеха с облекчение.

Всичките сгради изглеждаха непокътнати. Мичико и Лойд дишаха тежко и пъхтяха, докато тичаха по идеално поддържаните тревни площи. По стара традиция пред училището се развяваха знамената на държавите на всички ученици; Тамико беше единствената японка в момента, но, разбира се, изгряващото слънце11 се развяваше от пролетния ветрец.

Те влязоха във фоайето, което имаше красиви мраморен под и ламперия от тъмно дърво по стените. Канцеларията се намираше вдясно и Мичико го поведе нататък. Вратата се отвори с плъзгане и разкри дълго дървено гише, което разделяше секретарките от посетителите. Мичико застана пред него и след като разтреперано си пое дъх, започна:

— Здравейте, аз съм…

— О, мадам Комура — обади се някаква жена откъм канцеларията. — Опитах се да ви се обадя, но не можах да се свържа. — Тя замълча неловко. — Моля, влезте.

Мичико и Лойд минаха зад гишето и влязоха в канцеларията. На бюрото имаше компютър, към който беше включен електронен бележник.

— Къде е Тамико? — попита Мичико.

— Моля, седнете — покани ги жената. Погледна към Лойд. — Аз съм мадам Северин, директорката.

— Лойд Симко — представи се той. — Годеникът на Мичико.

— Къде е Тамико? — повтори въпроса си Мичико.

— Мадам Комура, толкова съжалявам. Аз… — Тя млъкна, преглътна и продължи да говори: — Тамико беше отвън. Една кола поднесе през паркинга и… много съжалявам.

— Как е тя? — пребледня Мичико.

— Тамико е мъртва, мадам Комура. Всички ние… Не знам какво точно се случи; всички припаднахме или нещо такова. Когато дойдохме на себе си, я намерихме.

От очите на Мичико бликнаха сълзи. Лойд почувства ужасно притискане в гърдите си. Мичико намери кресло, строполи се в него и обхвана лицето си с ръце. Симко коленичи до нея и я прегърна.

— Много съжалявам — пак каза Северин.

Лойд кимна.

— Вие не сте виновна.

Мичико порида още малко, после погледна нагоре — очите й бяха зачервени.

— Искам да я видя.

— Тя е все още на паркинга. Съжалявам — обадихме се на полицията, но досега не са дошли.

— Покажете ми я — помоли Мичико със сподавен глас.

Северин кимна и я поведе извън сградата, към задната й част. Някои от другите деца стояха и гледаха тялото, ужасени и привлечени от случилото се — нещо отвъд границите на техните разбирания. Персоналът беше твърде зает да се занимава с останалите деца, които бяха наранени, за да е способен да прибере всичките ученици в училището.

Тамико лежеше там — просто лежеше. Нямаше кръв и тялото й изглеждаше незасегнато. Колата, която вероятно я беше блъснала, се бе отдалечила на няколко метра и беше паркирала в ъгъла. Бронята й бе вдлъбната.

Мичико се приближи на пет метра и тогава рухна напълно, избухна в плач. Лойд я придърпа и я прегърна. Северин се повъртя наоколо още малко, но скоро я повикаха да се справя с друг родител и друга криза.

Най-накрая, защото Мичико го искаше, той я отведе до тялото. Приведе се напред, погледът му се замъгли, сърцето му се разтуптя, и Лойд нежно отметна косата на Тамико от лицето й.

Не знаеше какво да каже. Какви думи биха могли да донесат утеха в такъв момент? Останаха там може би около половин час. Лойд държеше Мичико в прегръдките си, тялото й трепереше и тя плачеше през цялото време.

3.

Тео Прокопидис залиташе по облицования с мозайка коридор към малкия си кабинет, чиито стени бяха покрити с плакати от анимационни филми: Астерикс на едната стена, Рен и Стимпи на другата, Бъгс Бъни, Фред Флинтстоун и Гага от Уага върху бюрото.

Чувстваше се замаян и разстроен. Въпреки че не бе имал видение, изглежда всички останали бяха имали. Припадъкът сам по себе си беше достатъчен, за да го разстрои. Като се прибавят и нараняванията на приятелите и колегите му и новините за смъртните случаи в Женева и околните градчета, нормално бе да се чувства напълно смазан.

Той си даваше сметка, че хората го смятат за самонадеян и надменен — но Тео не беше такъв. Не и наистина, вътре в себе си. Просто знаеше, че е добър в нещата, които прави, и знаеше, че докато останалите говорят за мечтите си, той работи здраво ден след ден, за да осъществи своите. Но това… това го остави объркан и дезориентиран.

Продължаваха да пристигат съобщения. Сто и единайсет загинали при падането на Суисеър 797 на Женевското летище. При нормални условия някой би могъл да оцелее при такъв сблъсък, но никой не бе направил и опит да избяга, преди самолетът да бъде обхванат от пламъци.

Тео се строполи в своето въртящо се черно кожено кресло. Виждаше дима в далечината; прозорецът му беше с изглед към летището — човек трябваше да е малко по-нагоре в йерархията, за да получи кабинет с изглед към планините Юра.

Той и Лойд не очакваха, че ще навредят на някого. По дяволите, Тео дори не бе започнал да проумява какво е предизвикало припадъците на всички. Колосален електромагнитен импулс? Но той със сигурност би навредил много повече на компютрите, отколкото на хората, а явно всичките деликатни уреди в ЦЕРН си работеха нормално.

Беше завъртял креслото си, докато сядаше в него; сега бе обърнат с гръб към отворената врата. Не усети, че е влязъл и друг човек, докато не чу някой да си прочиства гърлото. Завъртя креслото на обратно и погледна към Джейкъб Хоровиц, младия аспирант, който работеше с Тео и Лойд. Той имаше рошава червена коса и множество лунички.

— Ти не си виновен — заяви Джейк настоятелно.

— Разбира се, че съм — отговори Тео, сякаш това беше нещо очевидно. — Явно не сме взели някой важен фактор под внимание и…

— Не — изрече Джейк решително. — Наистина не си виновен. Това няма нищо общо с ЦЕРН.

— Какво? — попита Тео, сякаш не бе разбрал думите на Джейк.

— Ела долу в залата на персонала.

— Не искам да виждам никого в момента и…

— Не, ела. Долу са пуснали CNN и…

— Вече има CNN?

— Ще видиш. Ела.

Младият грък бавно се надигна от креслото си и тръгна. Джейк му жестикулираше да върви по-бързо и най-накрая Тео започна да подтичва редом с него. Когато пристигнаха, в залата имаше около двайсетина души.

— … Хелън Майкълс предава от Ню Йорк. Бърни?

Суровото, набръчкано лице на Бърнард Шоу изпълваше екрана с висока резолюция.

— Благодаря, Хелън. Както виждате — каза той на камерата, — изглежда феноменът е световен, което означава, че първоначалните анализи, че това е някакъв вид чуждестранно оръжие, едва ли са основателни, въпреки че вероятността да е терористичен акт си остава. Никоя от познатите групировки още не се е обадила да поеме отговорност… О, вече получихме онзи австралийски репортаж, който ви обещахме преди малко.

Картината се промени в изглед на Сидни с белите платна на Дома на операта, горящи на фона на тъмното небе. Един репортер стоеше в центъра на кадъра.

— Бърни, тук, в Сидни, е малко след четири сутринта. Нямам кадри, с които да ви покажа какво се случва тук. Постъпва малко информация, докато хората осъзнават, че това, което са преживели, не е изолиран феномен. Трагедиите са много: имаме съобщение от централната болница за жена, умряла по време на операция, когато всички в операционната просто са спрели да работят за няколко минути. Но имаме и историята за предотвратен обир в денонощен универсален магазин, когато всички, включително и обирджията, са припаднали едновременно в два часа местно време. Крадецът явно си е ударил главата, когато е паднал на пода, и свестилият се преди него собственик успял да му вземе пистолета. Все още нямаме представа дали този лагер на смъртта е само тук, в Сидни, или и в останалата част на Австралия.

— Пол, а какво ще кажеш за халюцинациите? Съобщава ли се за тях?

Последва пауза, докато въпросът на Шоу се предаваше по сателитите от Атланта до Австралия.

— Да, Бърни, сред хората се говори и за това. Не знаем какъв процент от населението е имало халюцинации, но изглежда са доста. Аз самият имах ярко видение.

— Благодаря, Пол. — Картината зад Пол се смени с печата на американския президент. — Казаха ни, че президентът Болтън ще се обърне към нацията след петнайсет минути. Разбира се, CNN ще предава на живо това събитие. Междувременно имаме репортаж от Исламабад, Пакистан. Юсеф, там ли си?

— Виждаш ли? — прошепна Джейк. — Това няма нищо общо с ЦЕРН.

Тео се чувстваше едновременно шокиран и облекчен. Нещо бе засегнало цялата планета; определено техният експеримент не можеше да го направи.

И все пак…

И все пак, ако това не беше свързано с експеримента с Големия адронен колайдер, какво можеше да го е предизвикало? Дали Шоу не бе прав… дали не беше някакво терористично оръжие? Бяха минали само малко повече от два часа от явлението. Екипът на CNN демонстрираше изумителен професионализъм; Тео все още се бореше да си възвърне равновесието.

Загуба на съзнанието на цялата човешка раса за две минути. За колко мъртъвци щяха да бият камбаните?

Колко коли бяха катастрофирали?

Колко самолета бяха паднали? Колко делтапланери? Колко парашутисти бяха изгубили съзнание и не бяха отворили парашутите си?

Колко операции се бяха провалили? Колко раждания се бяха провалили?

Колко хора бяха паднали от високо или по стълбите?

Разбира се, повечето самолети могат да летят прекрасно за минута или две без пилотска намеса, стига в момента да не са излитали или кацали. На ненатоварените пътища колите може и да са успели да спрат безопасно.

Но все пак… все пак…

— Изненадващото е — продължаваше Бърнард Шоу по телевизията, — че доколкото знаем, човешката раса е изгубила съзнанието си точно по пладне според Северноамериканското източно време. Отначало изглеждаше, че се е случило в различни моменти на различни места, но ние сверихме часовниците на репортерите с нашите собствени часовници тук, в CNN центъра в Атланта, който, разбира се, е сверен със сигнала от Националния институт за стандарти и технология в Болдър, Колорадо. След като направихме тези леки корекции, установихме, че явлението се е случило на секундата в 12:00 по пладне Източно време, и…

„На секундата“ — помисли си Тео.

На секундата.

Господи.

Разбира се, ЦЕРН използваше атомен часовник. И по разписание експериментът започваше точно в 17:00 женевско време, което е…

… Пладне в Атланта.

— През последните два часа с нас е астрономът Доналд Пурт от Технологическия институт в Джорджия — каза Шоу. — Той гостуваше в „CNN — Тази сутрин“ и ние извадихме късмет, че вече беше тук, в студиото. Доктор Пурт изглежда малко блед; молим ви да ни извините за това. Нямахме възможност да го гримираме преди предаването. Доктор Пурт, благодаря ви, че се съгласихте да се присъедините към нас.

Пурт беше в началото на петдесетте, със слабо, изпито лице. Наистина изглеждаше пребледнял в светлините на студиото — сякаш не бе виждал слънцето от времето на Клинтъновата администрация.

— Благодаря, Бърни.

— Разкажете ни пак какво стана, доктор Пурт.

— Ами, както отбелязахте, явлението се е случило точно на секундата по пладне. Разбира се, във всеки час има по три хиляди и шестстотин секунди, така че шансът едно случайно събитие да се случи точно на часа, е едно към три хиляди и шестстотин. С други думи, нищожен. Което ме кара да предположа, че имаме събитие, предизвикано от човешка намеса; нещо, което е планирано да се случи. Но относно това какво е можело да го предизвика — нямам никаква представа…

По дяволите, помисли си Тео. По дяволите. Трябваше да е експериментът с Големия адронен колайдер; не можеше да е съвпадение, че най-високоенергийният сблъсък на елементарни частици в историята на планетата се е случил точно в момента на началото на явлението.

Не. Не, думата не беше точна. Това не бе явление, беше бедствие… вероятно най-голямото в историята на човешката раса.

И той, Тео Прокопидис, по някакъв начин го бе предизвикал.

Гастон Беранже, генералният директор на ЦЕРН, влезе в залата точно в този момент.

— Ето къде си! — извика той, сякаш Тео липсваше от седмици.

Гъркът размени нервен поглед с Джейк и се обърна към генералния директор.

— Здравейте, доктор Беранже.

— Какво направихте, по дяволите? — попита ядосано Беранже на френски. — И къде е Симко?

— Лойд и Мичико отидоха да вземат дъщерята на Мичико — тя е в училище „Дюкомин“.

— Какво се случи? — настоя Беранже отново.

Тео разпери ръце.

— Нямам представа. Не мога да проумея какво може да е предизвикало това.

— Каквото и да е то, случило се е точно в момента, в който беше планирано началото на експеримента ви с Големия адронен колайдер.

Тео кимна и посочи с палец към телевизора.

— И Бърнард Шоу каза същото.

— Това е по CNN! — изстена французинът, сякаш вече всичко бе изгубено. — Как е научил за експеримента ви?

— Шоу не е споменавал нищо за ЦЕРН. Той просто…

— Слава Богу! Виж какво, няма да казваш нищо на никого за това какво сте направили, разбра ли?

— Но…

— Нито дума. Несъмнено щетите се измерват в милиарди, ако не и в трилиони. Застраховката ни може да покрие само нищожна частица от тях.

Тео не познаваше добре Беранже, но несъмнено всички научни администратори по света бяха излети от един калъп. И когато младият грък го чу да говори за щети, всичко му се изясни.

— По дяволите, нямаше как да знаем, че това ще се случи — избухна той. — Няма експерт, който да може да ни обвини, че е предвидимо следствие от нашия експеримент. Но се случи нещо, което не е ставало по-рано, и ние сме единствените, които може да имат поне нишка към онова, което го е предизвикало. Трябва да разследваме случая.

— Разбира се, че ще го разследваме — съгласи се Беранже. — Вече съм пратил повече от четирийсет инженери долу, в тунела. Но трябва да сме внимателни, и то не само заради ЦЕРН. Мислиш ли, че няма да има индивидуални и колективни обвинения и съдебни процеси срещу всеки един член от екипа ти? Независимо от това колко непредвидимо е събитието, ще се намерят такива, които ще кажат, че е резултат от престъпна небрежност и ние трябва да бъдем държани отговорни.

— Индивидуални съдебни процеси?

— Точно така. — Беранже заговори по-гръмко: — До всички! Моля за внимание!

Лицата на хората се обърнаха към него.

— Ето как ще действаме — каза той. — Няма да се споменава за възможната връзка на ЦЕРН със събитията на никого извън учреждението. Ако някой получи имейл или телефонно обаждане с въпроси относно днешния експеримент с Големия адронен колайдер, отговаряйте, че провеждането му е отложено за седемнайсет и трийсет заради компютърен срив и поради случилите се събития изобщо не е бил проведен днес. Ясно ли е? И абсолютно никакви комуникации с пресата; всички те трябва да минават през медийната ни служба, разбрахте ли? И, за Бога, никой да не активира Големия адронен колайдер отново без писмено разрешение от мен. Ясно ли е?

Последваха кимвания.

— Ще се справим с това, хора — продължи Беранже. — Обещавам ви. Но трябва да работим заедно. — Той понижи тон и отново се обърна към Тео. — Искам всеки час доклади за това, което си научил.

Обърна се и понечи да излезе.

— Чакайте — спря го Тео. — Може ли да назначите един от секретарите да гледа CNN? Някой трябва да следи събитията, в случай че се случи нещо важно.

— Имай ми малко доверие — отвърна Беранже. — Ще създам екип да следи не само CNN, но и BBC World Service, и френския новинарски канал, и CBC Newsworld, и всичко друго, което ловим със сателита; ще запишем всяка минута. Искам точен запис на всичко, за което се докладва, че се е случило; не желая после някой да ми предявява раздути искове за нанесени материални щети.

— Аз съм по-заинтересован от нишките към това какво може да е предизвикало феномена — обясни Тео.

— Ще търсим и него, разбира се — каза генералният директор. — Не забравяй да ми докладваш на всеки час.

Младият учен кимна и Беранже излезе. Тео потърка слепоочията си известно време. По дяволите, колко му се искаше Лойд да беше тук.

— Е — обърна се най-накрая към Джейк, — предполагам, че трябва да стартираме пълна диагностика на всяка система в контролния център, за да проверим дали нещо не е неизправно. И събери групата и виж какво можем да сглобим от халюцинациите.

— Мога да събера хората горе — предложи младежът.

— Добре — съгласи се Тео. — Ще използваме голямата конферентна зала на втория етаж.

— Става — одобри Джейк. — Ще се видим там веднага, когато бъда готов.

Гъркът кимна и аспирантът излезе. Тео знаеше, че и той трябва да се захваща за работа, но постоя малко така, все още разтърсен от случващото се.



Мичико успя да се вземе в ръце, колкото да опита да се обади на бащата на Тамико в Токио — въпреки че там все още нямаше и 4:00 сутринта, — обаче телефонните линии бяха претоварени. Определено не беше от съобщенията, които човек би желал да изпрати по електронната поща, но ако някоя от международните комуникационни системи все още работеше, това беше Интернет, рожбата на Студената война, проектирана да бъде напълно децентрализирана, така че колкото и от възлите й да бъдат извадени от строя от вражески бомби, съобщенията все така да си пристигат. Мичико използва един от училищните компютри и натрака бележка на английски — тя имаше канджи12 клавиатура в апартамента си, но тук не разполагаше с такава. Обаче се наложи Лойд да въведе командите, с които се изпраща съобщението; Мичико рухна отново, докато се опитваше да натисне подходящия бутон.

Лойд не знаеше какво да каже или направи. При обикновени условия смъртта на дете беше най-голямата криза за един родител, но Мичико определено не бе единствената, изживяваща такава трагедия в днешния ден. Имаше толкова много смърт, толкова много наранявания, толкова много разрушения. Разбира се, този фон на ужаси не правеше загубата на Мичико по-лесна за понасяне, но…

… Но имаше неща, които трябваше да се направят. Може би Лойд изобщо не биваше да излиза от ЦЕРН; в края на краищата може би неговият и на Тео експеримент бе предизвикал всичко това. Несъмнено той беше придружил Мичико не само от любов към нея и загриженост за Тамико, но също и поне отчасти за да избяга от онова, което се бе объркало.

Но сега…

Сега те трябваше да се върнат в ЦЕРН. Ако имаше някой, способен да проумее какво се е случило — не само тук, но според новините по радиото и коментарите от останалите родители, по целия свят, — това щяха да са хората от ЦЕРН. Не можеха да чакат да дойде линейка да прибере тялото — това можеше да стане след часове или след дни. Според закона сигурно нямаха право и да местят тялото, докато полицията не го огледа, въпреки че изглеждаше крайно невероятно шофьорът да бъде задържан като виновен.

Междувременно мадам Северин се върна и пое задължението тя и персоналът й да наглеждат тялото на Тамико, докато дойде полицията.

Лицето на Мичико беше подуто и зачервено, а очите й бяха кървясали. Бе плакала толкова много, че не й бяха останали сълзи, но през няколко минути тялото й се разтърсваше, сякаш тя продължаваше да ридае.

Лойд също обичаше малката Тамико — тя щеше да му стане приемна дъщеря. Беше прекарал толкова много време в утешаване на Мичико, че все още не бе успял да поплаче самият той. Знаеше, че този момент ще дойде, но сега, точно сега, трябваше да бъде силен. Вдигна нежно брадичката на Мичико с показалеца си. Беше подготвил думите си — задължения, отговорност, работа за вършене, трябва да тръгваме, — но Мичико също бе силна по свой собствен начин, и мъдра, и прекрасна, и той я обичаше с цялата си душа и нямаше нужда да произнася нищо на глас. Тя успя да кимне леко, устните й потрепнаха.

— Знам — каза му на английски, със слаб, суров глас. — Знам, че трябва да се върнем в ЦЕРН.

Той й помагаше да върви, като с едната ръка я бе прегърнал през талията, а с другата я подкрепяше за лакътя. Виенето на сирените изобщо не спираше — линейки, пожарни, полицейски коли, трели, ридания и Доплеровият ефект създаваха постоянен фон от момента, в който се беше случило явлението. Двамата намериха пътя до колата на Лойд през мъждивата вечерна светлина — много от уличните лампи не работеха — и потеглиха по затрупаните с отломки улици към ЦЕРН; Мичико седеше присвита през цялото време.

Докато се возеха, Лойд за момент си спомни за едно събитие, за което веднъж му беше разказала майка му. Той е бил пеленаче, твърде малък, за да си спомня сам; през нощта осветлението изгаснало, заради големия срив на електрическата мрежа в източните щати през 1965 година. Нямало ток с часове. През тази нощ майка му била сама вкъщи с него. Според нея всеки, който е преживял този ужасен срив, ще си спомня до края на живота си къде е бил, когато е спрял тока.

И това сега беше нещо подобно. Всеки щеше да си спомня къде е бил, когато този срив — срив от друг вид — се е случил.

Всеки, който го е преживял.

4.

Докато Лойд и Мичико се върнат, Джейк и Тео събраха групата от работещите с Големия адронен колайдер в конферентната зала на втория етаж в контролния център.

По-голямата част от персонала на ЦЕРН живееше или в швейцарския град Мейрин (който граничеше с източната част на комплекса на ЦЕРН), на десетина километра от Женева, или във френските градове Сен Жени или Тоари, северозападно от ЦЕРН. Но родом бяха от цяла Европа, както и от останалите части на света. Десетината лица, които гледаха към Лойд в момента, бяха най-различни. Мичико също се бе присъединила към кръга, но беше незаинтересована, с безжизнен поглед. Тя просто седеше в креслото, поклащайки се бавно напред-назад.

Лойд, като ръководител на проекта, председателстваше заседанието. Той огледа хората един по един.

— Тео ми предаде какво са казали по CNN. Предполагам, е пределно ясно, че е имало най-различни халюцинации по целия свят. — Той дълбоко си пое въздух. Сега се нуждаеше от някаква цел. — Нека да видим дали можем да разберем точно какво се случи. Може ли да започнете да разказвате един по един? Не влизайте в подробности, просто опишете накратко какво видяхте. Ако нямате нищо против, ще си водя бележки, става ли? Олаф, може ли да започнем с теб?

— Разбира се — откликна мускулестият рус мъж. — Бях във вилата на родителите ми. Тя е край Сундсвал.

— С други думи — каза Лойд, — това беше място, което ти е познато?

— О, да.

— И колко точно бе видението?

— Много точно — мястото беше съвсем същото, каквото си го спомням.

— Имаше ли някой друг освен теб във видението?

— Не — което е донякъде странно. Единствената причина, поради която ходя там, е да посетя родителите си, а тях ги нямаше.

Лойд си спомни за състарената версия на себе си, която бе видял в огледалото.

— А видя ли… видя ли себе си?

— Имаш предвид в огледало или нещо подобно? Не.

— Добре — кимна Лойд. — Благодаря.

Жената до Олаф беше на средна възраст и чернокожа. Лойд се почувства неловко; би трябвало да знае името й, но не го знаеше. Най-накрая просто се усмихна и каза:

— Следващият.

— Мисля, че се намирах в центъра на Найроби — започна жената. — През нощта. Беше топло. Струва ми се, че бях на улица Динсън, но изглеждаше твърде застроена. И на нея имаше „Макдоналдс“.

— Няма ли „Макдоналдс“ в Кения? — попита Лойд.

— Разбира се, че има, но… имам предвид, че според табелата бе „Макдоналдс“, но логото беше сгрешено. Сещате се, вместо златните арки имаше някакво голямо „М“ с прави линии — изглеждаше много модерно.

— Значи видението на Олаф е за място, къде често ходи, а вашето е за място, където не сте били никога преди, или поне не сте го виждали никога преди в този му вид?

Жената кимна.

— Предполагам, че е така.

Мичико беше четири места по-нататък в кръга. Лойд не знаеше дали тя е разбрала нещо от чутото или не.

— А ти, Франко? — попита следващия.

Франко дела Робия сви рамене.

— Беше Рим, през нощта. Но… не знам… всъщност сигурно е било някоя видеоигра. Някоя от онези виртуални реалности.

Лойд се облегна напред.

— Защо мислиш така?

— Е, това беше Рим, определено. Точно пред Колизеума. И аз карах кола — само дето всъщност не карах. Изглеждаше, сякаш колата се движи по своя собствена воля. И не мога да кажа със сигурност за колата, в която бях, но повечето от останалите коли се носеха на около двайсет сантиметра над земята. — Той отново сви рамене. — Както казах, някакъв вид симулация.

Свен и Антония, които по-рано през деня бяха споменали за летящи коли, кимнаха енергично.

— Аз видях същото нещо — обади се Свен. — Е, не Рим, но видях летящи коли.

— Аз също — добави Антония.

— Чудничко — каза Лойд и се обърна към младия аспирант, Джейкъб Хоровиц. — Джейк, какво видя ти?

Гласът на Джейк беше тънък, писклив. Той прекара нервно луничавите си пръсти през червената си коса.

— Стаята бе напълно невзрачна. Някаква лаборатория. Жълти стени. На една от стените имаше периодична таблица с надписи на английски. И Карли Томпкинс също беше там.

— Кой? — попита Лойд.

— Карли Томпкинс. Или поне мисля, че беше тя. Изглеждаше много по-стара от последния път, когато я видях.

— Коя е Карли Томпкинс?

Отговорът дойде не от Джейк, а от Тео Прокопидис, който седеше по-нататък в кръга.

— Трябва да я знаеш, Лойд — тя е наш човек, канадка. Карли се занимава с изследване на мезоните; последното, което чух за нея, е, че работи за ТРИУМФ13.

Джейк кимна.

— Точно така. Срещал съм я само няколко пъти, но съм доста сигурен, че беше тя.

Антония, която бе следващата по ред, вдигна вежди.

— Ако видението на Джейк е било за Карли, чудя се дали видението на Карли е било за Джейк?

Всички погледнаха заинтригувано към италианката. Лойд леко сви рамене.

— Има един начин да открием. Можем да й телефонираме. — Той погледна към Джейк. — Имаш ли номера й?

Хоровиц поклати глава.

— Както казах, познавам я едва-едва. Имахме някои съвместни семинари на последната среща на Асоциацията на американските физици и присъствах на доклада й по квантова хромодинамика.

— Ако е член на Асоциацията на американските физици, ще я има в указателя — изправи се Антония.

Тя прекоси стаята и се порови в рафта книги, докато не намери тънък том с твърди корици. Прелисти го.

— Ето я. Домашен и служебен номер.

— Аз… ъъъ… не искам да й се обаждам — промърмори Джейк.

Лойд беше изненадан от нежеланието му, но реши да не спори.

— Хубаво. И без това по-добре ти да не говориш с нея. Искам да видя дали сама ще те спомене.

— Може и да не успееш да се свържеш — напомни Свен. — Линиите са претоварени от хора, които се опитват да се обадят на семействата си и приятелите си… Да не говорим за онези линии, които са прекъснати от шофьорите.

— Струва си да се опита — реши Тео. Той стана, прекоси стаята и взе указателя от Антония. Погледна към телефона и провери номера в указателя. — Как се набира Канада оттук?

— Същото е както когато звъниш за САЩ — обясни Лойд. — Кодът за страната е същият: нула-едно.

Пръстът на Тео затанцува върху клавишите, въвеждайки дълга поредица от цифри. После започна да показва на публиката броя на сигналите, които чува. Един. Два. Три. Четири…

— Ало? Карли Томпкинс, моля. Здравейте, доктор Томпкинс. Обаждам се от Женева, от ЦЕРН. Вижте, тук сме цяла група. Имате ли нещо против да пусна телефона на високоговорител?

Чу се сънен глас:

— … Щом искате. Какво става?

— Искаме да знаем каква беше халюцинацията ви, когато припаднахте.

— Какво? Това някаква шега ли е?

Тео погледна към Лойд.

— Тя не знае.

Лойд прочисти гърлото си, после заговори високо:

— Доктор Томпкинс, аз съм Лойд Симко. Аз също съм канадец, макар че бях с D014 групата във Фермилаб до 2007 година, а през последните две години съм тук, в ЦЕРН.

Той направи пауза, чудейки се какво да каже. И продължи:

— Колко е часът при вас?

— Малко преди дванайсет на обяд. — Шум от дълбока прозявка. — Днес е почивният ми ден. Още спях. За какво е всичко това?

— Значи досега не сте била будна?

— Не.

— Имате ли телевизор в стаята, в която сте? — попита Лойд.

— Да.

— Включете го. Вижте новините.

— Едва ли мога да уловя швейцарските новини тук, в Британска Колумбия — отвърна раздразнено тя.

— Няма нужда да са швейцарските новини. Пуснете който и да е новинарски канал.

Цялата стая чу как Томпкинс въздъхна в слушалката.

— Добре. Само секунда.

Чуха приглушен шум, вероятно от CBC Newsworld. Сякаш мина цяла вечност, преди Томпкинс да се върне към слушалката.

— О, Боже! — каза тя по телефона. — О, Боже!

— И вие сте спали по време на всичко това?

— Боя се, че да — отговори жената от разстояние половин свят. Млъкна за момент. — Защо ми се обадихте?

— В новинарската емисия, която гледахте, споменаха ли за виденията?

— Джоел Готлиб говори точно за това в момента — съобщи тя, като вероятно имаше предвид някой канадски репортер. — Звучи налудничаво. Така или иначе — нищо подобно не ми се е случило.

— Добре — каза Лойд. — Извинявайте, че ви събудихме, доктор Томпкинс. Ще…

— Чакай — прекъсна го Тео.

Лойд погледна към по-младия мъж.

— Доктор Томпкинс, казвам се Тео Прокопидис. Мисля, че сме се срещали един или два пъти на конференции.

— Щом казвате — отвърна жената.

— Доктор Томпкинс — продължи Тео, — аз съм като вас… Не видях нищо. Нито сън, нито видение — нищо.

— Сън? — попита Томпкинс. — Сега, като го споменахте, си мисля, че всъщност сънувах нещо. Забавното беше, че сънят ми бе цветен — никога не съм сънувала цветно. Но си спомням, че човекът в съня ми имаше червена коса.

Тео изглеждаше разочарован — явно щеше да е доволен да открие, че не е сам. Но всички останали повдигнаха вежди и се обърнаха да погледнат Джейк.

— Не само това — продължи Карли, — но той имаше и червено бельо.

Лицето на младия Джейк придоби споменатия цвят.

— Червено бельо? — повтори Лойд.

— Точно така.

— Познавате ли този човек?

— Не, не мисля.

— Не ви ли прилича на някого, когото вече сте срещали?

— Не, не мисля.

Лойд приближи устни до слушалката.

— А прилича ли ви на бащата на някого, когото вече сте срещали? Изглеждаше ли като нечий баща?

— Накъде биете? — попита Томпкинс.

Лойд въздъхна, после огледа всички в стаята, за да види дали някой има нещо против той да продължи. Никой нямаше нищо против.

— Името Джейкъб Хоровиц говори ли ви нещо?

— Не поз… о, чакайте. Да. Разбира се. Ето за кого ми напомняше човекът. Да, това беше Джейкъб Хоровиц, но той трябва да се грижи по-добре за себе си. Изглеждаше, сякаш е остарял с десетилетия от последния път, когато го видях.

Антония леко ахна. Лойд почувства как сърцето му се разтуптя.

— Вижте какво — каза Карли, — искам да се уверя, че членовете на семейството ми са добре. Родителите ми са в Уинипег — ще се опитам да се свържа с тях.

— Можем ли да ви се обадим пак след малко? — попита Лойд. — Разбирате ли, Джейкъб Хоровиц е тук, при нас, и изглежда видението му съвпада с вашето… донякъде. Той каза, че сте били в лаборатория, но…

— Да, точно така. Бяхме в лаборатория.

— И той беше по бельо? — попита недоверчиво Лойд.

— Да, но не и до края на видението… Вижте, трябва да затварям.

— Благодаря — каза Лойд. — Дочуване.

— Дочуване.

От високоговорителя се чу сигнал „свободно“. Тео протегна ръка и го изключи.

Джейкъб Хоровиц все още изглеждаше доста смутен. Лойд се запита дали да не му каже, че вероятно половината познати му физици са го правели по едно или друго време в лаборатория, но младежът изглеждаше така, сякаш ще претърпи нервен срив, ако някой го попита нещо сега. Лойд отново прехвърли погледа си върху кръга от хора.

— Добре — заговори той. — Ще го кажа, защото знам, че всички мислите за това. Случилото се тук е свързано с някакъв вид времеви ефект. Виденията не са халюцинации; те са истински поглеждания в бъдещето. Фактът, че Джейкъб Хоровиц и Карли Томпкинс са видели едно и също нещо, решително потвърждава това.

— Но не каза ли някой, че видението на Раул е било сюрреалистично? — попита Тео.

— Да — кимна Раул. — Като сън или нещо такова.

— Като сън — повтори Мичико. Очите й все още бяха червени, но тя реагираше на заобикалящия я свят.

Това беше всичко, което каза, но след миг Антония схвана какво е имала предвид и го обясни.

— Мичико е права — заяви италианската физичка. — Няма никаква загадка — какъвто и момент от бъдещето да показват виденията, Раул е спял и е сънувал истински сън.

— Но това е налудничаво — възрази Тео. — Аз нямам никакви видения.

— Какво точно изпита? — попита Свен, който не беше чувал обясненията на Тео по-рано.

— Беше… не знам, като прекъсване, предполагам. Изведнъж стана две минути по-късно; нямах усещане за изминало време, нито пък нещо, подобно на всичките тези видения. — Той скръсти предизвикателно ръце на гърдите си. — Как ще обясните това?

В стаята настана тишина. От болезнените изражения върху много от лицата на Лойд му стана ясно, че те също са разбрали, но никой не искаше да изрече думите на глас. Най-накрая той леко сви рамене.

— Много е просто — обясни, гледайки към своя блестящ, надменен, двайсет и седем годишен сътрудник. — След двайсет години — или когато е времето на виденията… — млъкна за момент, после разпери ръце. — Съжалявам, Тео, но след двайсет години ще си мъртъв.

5.

Видението, за което Лойд искаше да чуе най-много, беше това на Мичико. Но тя засега се бе изключила от събитията — и несъмнено щеше да остане така още много дълго време. Когато дойде нейният ред, Лойд я прескочи. Искаше му се просто да я откара вкъщи, но щеше да е най-добре за нея да не остава сама точно в момента, а нямаше начин Лойд или някой друг да се измъкне, за да бъде с нея.

От другите видения, разказани сбито от хората в конферентната зала, нямаше такива, които да се припокриват — нямаше други индикации, че събитията в тях се случват по едно и също време и в една и съща реалност, освен това, че почти всички участници се бяха наслаждавали на почивен ден или отпуска. Но го имаше случаят на Джейк Хоровиц и Карли Томпкинс — разделени от почти половин планета в момента, и все пак видели се взаимно. Разбира се, можеше да е съвпадение. И все пак ако виденията се припокриваха, не само в общи линии, но и в подробностите, това щеше да е доста показателно.

Лойд и Мичико се бяха уединили в неговия кабинет. Тя се беше свила в едно от креслата и се бе завила с анорака на Лойд като с одеяло. Той вдигна слушалката на телефона и набра полицията.

Bonjour. La police de Genuve? Je m’appelle Lloyd Simcoe; je suis avec CERN.15

Oui, Monsieur Simcoe16 — отговори мъжки глас и превключи на английски; швейцарците често правеха това в отговор на акцента на Лойд. — Какво можем да направим за вас?

— Знам, че сте ужасно заети…

— Меко казано, мосю. Направо сме затънали, както е вашият израз.

„До гушата“ — помисли си Лойд.

— Надявам се все пак някой от следователите ви да е свободен. Имаме теория за виденията и се нуждаем от помощ от някой с опит във вземането на показания.

— Ще ви свържа с отдела, който ви трябва — заяви гласът.

Докато Лойд чакаше да го свържат, Тео подаде глава през вратата на кабинета.

— По BBC казват, че много хора по света имат съвпадащи видения — съобщи той. — Например много женени двойки, дори и да не са били в една и съща стая по време на явлението, докладват сходни изживявания.

Лойд кимна.

— Въпреки това предполагам, винаги има възможност за някакво уговаряне, независимо по каква причина, или пък, въпреки случая на Карли и Джейк, синхронизирането на виденията може да е ограничен феномен. Но…

Той не довърши мисълта си — в края на краищата говореше с Тео, който нямаше видение. Но ако Карли Томпкинс и Джейкъб Хоровиц — тя във Ванкувър, той край Женева — наистина бяха видели абсолютно еднакви неща, тогава не можеше да има големи съмнения, че всички видения са от едно и също бъдеще, парчета от мозайката на утрешния ден… Утрешният ден, в който не присъства Тео Прокопидис.



— Разкажете ми за стаята, в която бяхте — каза следователката, швейцарка на средна възраст. Имаше ноутпад пред себе си и носеше една от широките ризи, популярни в края на 80-те години — сега модата им се връщаше.

Джейкъб Хоровиц затвори очи, съсредоточи се, опитвайки се да си спомни всеки детайл.

— Някаква лаборатория. Жълти стени. Флуоресцентни лампи. Пластмасови плотове. Периодична таблица на стената.

— Имаше ли някой друг в тази лаборатория?

Джейк кимна. Господи, защо следователят трябваше да е жена?

— Да. Имаше жена… бяла жена с тъмна коса. Изглеждаше на около четирийсет и пет.

— И какви дрехи носеше тази жена?

Джейк преглътна.

— Никакви.



Швейцарската следователка си беше тръгнала и сега Лойд и Мичико сверяваха докладите за виденията на Джейкъб и Карли; Карли се бе съгласила да бъде разпитана по подобен начин от местната полиция и записаният разговор беше изпратен по електронната поща на ЦЕРН.

През часовете на разпитите Мичико се бе поокопитила. Тя явно се опитваше да се концентрира, да се справя, да помага в толкова голямата криза, но на всеки няколко минути се отнасяше и очите й се навлажняваха. Все пак успяваше да чете двата доклада, без да мокри много хартията.

— Няма никакво съмнение — отбеляза тя. — Съвпадат във всяка подробност. Били са в една и съща стая.

Лойд опита да се усмихне леко.

— Хлапаци — каза той. Познаваше Мичико от две години; те никога не се бяха любили в лабораторията, но когато беше аспирант, Лойд и тогавашната му приятелка, Памела Ридгли, определено бяха загрели няколко плота в Харвард. Обаче сега той поклати глава учудено. — Надникване в бъдещето. Чудничко. — Направи кратка пауза. — Предполагам, че някои хора ще забогатеят от това.

Мичико леко сви рамене.

— В края на краищата — може би. Онези, на които им се е случило да видят сведения за акции в бъдещето, могат да станат богати — след десетилетия. Доста дълго трябва да се чака, за да се извлече някаква полза от всичко това.

Лойд замълча за момент, после попита:

— Още не си ми казала какво видя ти… какво беше твоето видение.

Мичико погледна встрани.

— Така е — отвърна тя. — Не съм.

Лойд докосна бузата й нежно, но не каза нищо.

— По времето… по времето, в което имах видението, то изглеждаше прекрасно — започна годеницата му. — Имам предвид, че беше дезориентиращо и объркващо по отношение на това какво става. Но самото видение бе радостно. — Тя успя да се усмихне плахо. — Но не и сега, след онова, което се случи…

Лойд отново не настоя. Седна, на вид търпелив.

— Беше късно през нощта — продължи най-накрая Мичико. — Бях в Япония; сигурна съм, че се намирах в японска къща. Бях в стаята на малко момиче, и това момиче, на седем или осем години, седеше в леглото и си говореше с мен. Бе красиво момиче, но не беше… не беше…

Разбира се, ако виденията бяха десетилетия в бъдещето, то не можеше да е било Тамико. Лойд кимна нежно, освобождавайки я от необходимостта да довърши мисълта си. Мичико подсмръкна.

— Обаче… тя беше моя дъщеря; със сигурност трябва да ми е била дъщеря. Дъщеря, която все още нямам. Държеше ръката ми и ме наричаше окаасан; това е японската дума за „мама“. Изглеждаше сякаш я слагам да си легне и й пожелавам лека нощ.

— Твоя дъщеря… — промърмори Лойд.

— Да, наша дъщеря, сигурна съм — погледна го в очите Мичико. — Твоя и моя.

— А какво правеше в Япония? — попита Лойд.

— Не знам; посещавала съм семейството си, предполагам. Чичо ми Масаиуки живее в Киото. Не можах да извлека нищо от бъдещето освен това, че имаме дъщеря.

— А детето, то беше ли…

Лойд млъкна. Това, което искаше да попита, бе просташко, грубо. „То беше ли с дръпнати очи?“ Или по-елегантното: „То беше ли с епикантус17?“. Но Мичико нямаше да го разбере. Щеше да си помисли, че зад въпроса на Лойд се крие някакъв предразсъдък, някакво глупаво опасение от кръстоска между расите. А той нямаше предвид това. Лойд не го беше грижа дали евентуалните им деца ще са с ориенталска или западна външност. Те можеха с еднаква лекота да имат едната или другата, или, разбира се, смесица от двете, и той щеше да ги обича при всички случаи, стига да…

Стига да бяха негови деца, разбира се.

Изглежда виденията бяха за около две десетилетия в бъдещето. И в неговото видение, което той още не бе споделил с Мичико, той беше някъде, може би в Нова Англия, с друга жена. Бяла жена. А Мичико бе в Киото, Япония, с дъщеря, която можеше да е азиатка или бяла, или нещо средно между двете, в зависимост от това кой беше баща й.

А детето, то беше ли…

— Беше ли… какво? — попита Мичико.

— Нищо — извърна поглед Лойд.

— А твоето видение? — зададе нежелания въпрос тя. — Ти какво видя?

Той си пое дълбоко дъх. Навярно рано или късно щеше да се наложи да й го каже, и…

— Лойд, Мичико, трябва да слезете долу във фоайето. — Това беше гласът на Тео; той почука отново по вратата. — Току-що записахме нещо от CNN, което ще искате да видите.



Лойд, Мичико и Тео влязоха във фоайето. Там вече имаше четирима души. Белокосият Лу Уотърс трепкаше нагоре-надолу по екрана; видеото във фоайето беше старо и имаше пауза, но нямаше бутон за стоп кадър.

— Е, добре — каза Раул, когато те влязоха. — Вижте това.

Той натисна бутона за пауза на дистанционното и Уотърс оживя.

— … Дейвид Хаусман разполага с още нещо по тази история. Дейвид?

Кадърът се промени, показвайки Дейвид Хаусман от CNN, застанал пред стена със старинни часовници — дори и при новините от последните минути CNN се стремеше да привлече вниманието на зрителя с интересни гледки.

— Благодаря, Лу — кимна Хаусман. — Във виденията на повечето хора, разбира се, няма указания за времето, но достатъчно хора са били в стаи с часовници или календари на стените, или са четели електронни вестници — май тогава няма да са останали никакви хартиени издания, — така че можем да предположим датата. Изглежда, че виденията се случват двайсет и една години, два дни и два часа след момента, в който са били видени; те описват периода между 2:21 и 2:23 следобед по Източното северноамериканско време в сряда, 23 октомври 2030 година. Случайните отклонения са обясними: някои хора са чели вестници с дата 22 октомври 2030 или дори по-ранни — вероятно са били по-стари издания. И, разбира се, указанията за времето зависят от това в коя часова зона се е намирал съответният човек. Сигурни сме, че след две десетилетия повечето хора все още ще живеят в същата часова зона, в която живеят и днес, и онези, които съобщават за часове, много отдалечени от времето, което очакваме, са били в някоя друга часова зона…

Раул натисна отново паузата.

— Ето — каза той. — Конкретни цифри. Това, което сме направили, по някакъв начин е накарало съзнанието на човешката раса да прескочи двайсет и една години напред в бъдещето за период от две минути.



Тео се върна в кабинета си. През прозореца се виждаше тъмнината на нощта. Всичките тези приказки за виденията бяха тревожни — особено като се има предвид, че той самият нямаше видение. Можеше ли Лойд да е прав? Можеше ли Тео да е мъртъв след двайсет и една години? Той беше само на двайсет и седем, за Бога! След две десетилетия още нямаше да има и петдесет! Не пушеше — което не бе повод за хвалене за някой американец, но си беше истинско постижение за грък. Тренираше редовно. Защо да умира толкова рано, по дяволите? Трябваше да има друго обяснение защо няма видение.

Телефонът му изпиука. Тео вдигна слушалката.

— Ало?

— Здравейте — каза женски глас на английски. — Ъъъ, Теодосиос Прокопидис ли е?

Явно имаше трудности при произнасянето на името.

— Да.

— Казвам се Катлийн Девриз — представи се жената. — Чудех се дали да ви звъня. Обаждам се от Йоханесбург.

— Йоханесбург? Имате предвид в Република Южна Африка?

— Поне засега — засмя се тя. — Ако може да се вярва на виденията, ще бъде преименувана на Азания по някое време през следващите двайсет и една години.

Тео безмълвно я чакаше да продължи. След миг жената го направи:

— Точно заради виденията се обаждам. Виждате ли, вие сте свързан с моето.

Младият учен почувства как сърцето му се разтуптява. Каква чудесна новина! Може би по някаква причина самият той не бе имал видение, но тази жена го беше видяла след двайсет и една години. Разбира се, че трябваше да е жив тогава; разбира се, че Лойд бе сбъркал, казвайки, че Тео ще е умрял.

— Да? — попита той, затаил дъх.

— Съжалявам, че се наложи да ви обезпокоя — извини се Девриз. — Мога ли… мога ли да ви попитам какво показа вашето собствено видение?

Тео издиша.

— Аз нямах видение — отговори той.

— О! Съжалявам, че чувам това. Но… е, тогава, предполагам, не е грешка.

— Кое не е грешка?

— Моето собствено видение. Аз бях тук, вкъщи, в Йоханесбург, и докато вечерях, четях вестник — само че не отпечатан на хартия. Представляваше нещо като гладък пластмасов лист; някакъв вид компютризиран екран за четене, мисля. Както и да е, статията, която четях в момента… Съжалявам, но няма друг начин да ви го кажа. Статията беше за вашата смърт.

Тео веднъж бе чел разказ на Лорд Дънсани за човек, който горещо желаел да види утрешния вестник и когато най-накрая желанието му се сбъднало, бил шокиран да види във вестника собствения си некролог. Шокът от видяното бил достатъчен, за да го убие, а новината естествено влязла в броя за следващия ден. И това беше цялата история — една шега. Но сега… сега не ставаше въпрос за утрешен вестник, а за вестник от след две десетилетия.

— Моята смърт… — повтори Тео, сякаш по някакъв начин бе пропуснал тези две думи в часовете си по английски.

— Да, точно така.

Той успя да се посъвземе.

— Вижте, как мога да съм сигурен, че това не е измама или някоя шега?

— Съжалявам, знаех си, че не бива да ви се обаждам. Ще…

— Не, не, не. Не затваряйте. Всъщност, моля ви, дайте ми името си и телефона си. Проклетият дисплей показва „неизвестен номер“. Дайте ми възможност да ви се обадя аз, този разговор сигурно ви струва цяло състояние.

— Името ми е, както казах, Катлийн Девриз. Медицинска сестра съм в старата градска болница тук. — Тя му продиктува телефонния си номер. — Но наистина съм доволна, че аз плащам разговора. Честно — не искам нищо от вас и не се опитвам да ви измамя… Вижте, пред очите ми постоянно умират хора. Губим по един седмично тук, но те са предимно осемдесет, деветдесет или дори стогодишни. Но вие… вие ще сте само на четирийсет и осем, когато ще умрете, а това е твърде млада възраст. Мислех, че след като ви се обадя и ви уведомя, може би ще успеете по някакъв начин да предотвратите собствената си смърт.

Тео помълча няколко секунди, след това заговори:

— В такъв случай дали… в некролога се посочва от какво съм умрял? — За един особен момент изпита някаква гордост, че смъртта му е била достойна за отбелязване в международните вестници. За малко да попита дали първите две думи в статията не са били „нобелов лауреат“. — Знам, че трябва да сваля нивото на холестерола; сърдечен удар ли е било?

Настъпи няколкосекундна тишина.

— Ъъъ, доктор Прокопидис, съжалявам, предполагам, че трябваше да се изразя по-ясно. Това, което четях, не беше некролог; беше новинарска статия. — Той чу как тя преглътна. — Новинарска статия за убийството ви.

Тео остана безмълвен. Можеше да повтори думата недоверчиво. Но не виждаше смисъл да го прави.

Той беше на двайсет и седем, в добро здраве. Разбира се, както си бе помислил преди малко, би могъл да умре и по естествени причини след около двайсет и една години. Но… убийство?

— Доктор Прокопидис? Още ли сте там?

— Да.

Засега.

— Аз… Съжалявам, доктор Прокопидис. Знаех, че това може да ви шокира.

Тео помълча още малко и попита:

— В статията, която четяхте… съобщава ли се кой ме убива?

— Боя се, че не. Явно беше неразрешено престъпление.

— Добре, какво точно се казваше в статията?

— Записах си всичко, което си спомням; мога да ви го изпратя по електронната поща, но то е тук, пред мен, нека да ви го прочета. Не забравяйте, че това е реконструкция; мисля, че е доста точна, но не мога да дам гаранция за всяка дума. — Жената направи пауза, прочисти гърлото си, и продължи: — Заглавието беше: „Физик открит застрелян“.

Застрелян — помисли си Тео. — Господи!“

Девриз разказваше:

— Като място на репортажа бе отбелязано Женева. Текстът гласеше: „Теодосиос Прокопидис, гръцки физик, работещ в ЦЕРН, европейския център за физика на елементарните частици, беше намерен застрелян днес. Прокопидис, който е защитил докторската си дисертация в Оксфорд, бе директор на Тахионно-тардионния колайдер…“

— Повторете, моля — прекъсна я Тео.

— Тахионно-тардионния колайдер — пак каза Девриз. Тя произнесе неправилно „тахиони“, според начина на изписване18. — Никога по-рано не съм чувала тези думи.

— Няма такъв колайдер — обясни Тео. — Или поне все още няма. Продължете, моля.

— … Директор на Тахионно-тардионния колайдер в ЦЕРН. Доктор Прокопидис работеше в ЦЕРН от двайсет и три години. Не са известни мотивите за убийството, но е изключено целта да е била грабеж, тъй като портфейлът на доктор Прокопидис е бил намерен в него. Физикът явно е бил застрелян по някое време между обяд и един следобед местно време вчера. Разследването продължава. Доктор Прокопидис е надживян от своите…

— Да?

— Съжалявам, това е всичко.

— Искате да кажете, че видението ви е свършило, преди да стигнете до края на статията?

Настъпи кратка тишина.

— Всъщност не точно. Останалата част от статията беше извън екрана и вместо да докосна бутона за превъртане — видях такъв бутон отстрани на четящото устройство — избрах друга статия. — Тя направи пауза. — Съжалявам, доктор Прокопидис. На мен — тази от 2009 година — ми бе интересно какво пише в останалата част от статията, но версията ми от 2030 година изглежда изобщо не я беше грижа. Опитах се да й наложа волята си — да наложа волята си върху себе си, — да натисна бутона за превъртане, но не се получи.

— Значи не знаете кой ме е убил или защо?

— Съжалявам.

— А вестникът, който четяхте — сигурна ли сте, че беше днешният? Сещате се — този от 23 октомври 2030 година.

— Всъщност не. Там имаше… как да го нарека? Описателен ред? Имаше описателен ред най-отгоре на четеца и там бяха написани името на вестника и датата: „Йоханесбург Стар“, вторник, 22 октомври 2030 година. Така че, предполагам, вестникът е бил вчерашният. — Жената отново направи пауза. — Съжалявам, че ви донесох лоши новини.

Тео помълча малко, опитвайки се да осмисли всичко. Достатъчно лоша беше мисълта, че може да е умрял след двайсетина години; но идеята, че някой може да го убие, бе твърде шокираща, за да успее да я преглътне.

— Благодаря ви, госпожо Девриз — каза той. — Ако си спомните други подробности — каквито и да са, — моля, обадете ми се. И моля ви, изпратете ми по факса записките, за които говорите.

Той й даде номера на факса си.

— Ще ги изпратя — обеща тя. — Съжалявам, звучите като приятен млад човек. Надявам се да съобразите кой е направил това — кой ще направи това — и да намерите начин да го предотвратите.

6.

Вече беше почти полунощ. Лойд и Мичико вървяха по коридора към неговия кабинет, когато чуха Джейк Хоровиц да ги вика през една отворена врата:

— Хей, Лойд, виж това.

Влязоха в стаята. Младият Джейк стоеше до един телевизионен приемник. Екранът му бе изпълнен със снежинки.

— Снежинки — каза Лойд услужливо, докато прекосяваше стаята, за да застане до Джейк.

— Наистина.

— Кой канал се опитваш да хванеш?

— Никой. Преглеждам записа.

— Какъв запис?

— Това е охранителната камера на главния вход към комплекса на ЦЕРН. — Джейк натисна бутон и видеокасетата излезе от устройството. Смени я с друга касета. — А това е охранителната камера от музея „Микрокосмос“. — Натисна пусковия бутон. Екранът отново се изпълни със снежинки.

— Сигурен ли си, че видеото чете тези касети?

Швейцарците използваха PAL-формат за записване, но в ЦЕРН имаше няколко машини, които работеха с NTSC формат.

Джейк кимна.

— Сигурен съм. Отне ми известно време да намеря видео, което показва какво има всъщност на записа — повечето видеоапарати просто показват син екран, когато няма картина.

— Е, щом видеото чете касетите, значи нещо не е наред със записите — намръщи се Лойд. — Може би е имало електромагнитен импулс, свързан с… с каквото и да е било това, и той може да е изтрил записите върху лентите.

— И аз си помислих същото в първия момент — съгласи се Джейк. — Но виж това.

Той натисна бутона за обратен ход на дистанционното. Снежинките ускориха танцуването си върху екрана и в горния десен ъгъл се появиха буквите REV19 — съкращението беше същото в много европейски езици. След около половин минута изведнъж се появи картина, показваща експонатите на „Микрокосмос“, музея на ЦЕРН, предназначен да обяснява физиката на елементарните частици на туристите. Джейк превъртя още малко и махна пръста си от бутона.

— Виждате ли? — посочи. — Това е запис от по-рано. Вижте показанията на часовника.

В долната част на екрана, по средата, върху изображението се виждаха сменящи се цифри: „16:58:22“, „16:58:23“, „16:58:24“…

— Това е около минута и половина преди явлението да започне — каза Джейк. — Ако е имало някакъв електромагнитен импулс, той е щял да изтрие и онова, което вече е било върху лентата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лойд. — Че точно от началото на явлението върху лентите има само снежинки?

Беше харесал думата, с която Джейк нарече случилото се.

— Да — и изчезват точно минута и четирийсет и три секунди по-късно. На всички ленти, които проверих, е същото: минута и четирийсет и три секунди статичен шум.

— Лойд, Джейк… елате бързо! — чу се гласът на Мичико; двамата мъже се обърнаха и я видяха как им маха от прага. Влязоха след нея в съседната зала — фоайето, където по телевизора все още даваха CNN.

— … И, разбира се, има стотици или хиляди видеозаписи, направени докато съзнанието на хората е било другаде — говореше водещата Петра Дейвис. — Охранителни камери, домашни видеокамери, продължили да снимат, камери в телевизионни студиа — включително нашите собствени тук, в CNN — и много други. Предполагахме, че те ще покажат как всеки губи съзнание и тялото му пада на земята…

Лойд и Джейк размениха погледи.

— Обаче — продължи Дейвис — никоя от тях не показва нищо. Или по-точно показват снежинки — бели и черни петънца, трепкащи върху екрана. Доколкото знаем, всеки видеозапис, направен на света по време на Погледа в бъдещето, показва снежинки за точно една минута и четирийсет и три секунди. Същото се отнася и за останалите записващи инструменти, като например метеорологичните сондите помощта на които се правят прогнозите за времето — и те не са записали нищо по времето, когато всички са били в безсъзнание. Ако някой зрител има запис, направен през това време, ще се радваме да ни го съобщи. Можете да ни се обадите на безплатен телефон…

— Невероятно — възкликна Лойд. — Това поражда въпроса какво точно е станало през това време.

Джейк кимна.

— Точно така.

— Поглед в бъдещето? — каза Лойд, опитвайки на вкус термина, който бе използвала новинарката. — Наименованието не е лошо.

Джейк кимна отново.

— Определено е по-добро от „ЦЕРН-катастрофата“ или нещо подобно.

Лойд се намръщи.

— Точно така.



Тео се беше облегнал назад в служебния си стол, с ръце на тила, вперил поглед в съзвездията от дупки по акустичните плочи на окачения таван, и си мислеше за нещата, които му бе казала онази жена, Девриз.

Не беше същото като да знаеш, че ще умреш при злополука. Ако знаеш, че ще те блъсне кола на определена улица в определен момент, можеш просто да не отидеш на това място по това време — и кризата е предотвратена. Но ако някой е решен да те убие, това ще се случи рано или късно. Ако просто не бъдеше тук — или където щеше да се случи убийството, статията от „Йоханесбург Стар“ всъщност не посочваше точното място — на 21 октомври 2030 година, това нямаше да е достатъчно, за да спаси Тео.

Доктор Прокопидис е надживян от своите…

Надживян от своите какво? Родители? Баща му щеше да е на осемдесет и две тогава, а майка му щеше да е на седемдесет и девет. Баща му бе преживял инфаркт преди няколко години, но оттогава насам внимаваше за равнището на холестерола и се беше отказал дори от своето саганаки и от салатата със сирене фета, която толкова обичаше. Разбира се, те можеше да са все още живи тогава.

Как щеше да го понесе татко му? Един баща не бива да надживява сина си. Щеше ли татко му да си помисли, че вече е живял достатъчно дълго? Щеше ли да се откаже от живота и да си отиде до няколко месеца, оставяйки майка му сама? Разбира се, Тео се надяваше, че родителите му ще са живи след двайсет и една години, но…

Доктор Прокопидис е надживян от своите…

… От своите жена и деца?

Точно това обикновено се пишеше в некролозите. От жена си, може би Антула, красиво гръцко момиче. Това щеше да направи татко му щастлив.

Само дето…

Само дето Тео не познаваше никакви красиви гръцки момичета, нито пък красиви момичета от други националности. Или поне засега — не и такива, които са свободни.

Той се бе посветил на работата си. Първо, да има достатъчно добър успех, за да отиде в Оксфорд. След това — да защити доктората си. После да бъде назначен тук. Разбира се, беше му се случвало да бъде с жени — американки-съученички в Атина, състудентки, с които бе преспивал за по една нощ, дори една проститутка, когато беше в Дания. Но винаги бе мислил, че времето за любов, съпруга, деца ще дойде по-късно.

Но кога щеше да дойде това време?

Наистина, беше се зачудил дали статията ще започва с „Нобелов лауреат“. Тя не започваше така, но той се бе зачудил — и ако трябваше да бъде честен, това беше сериозен въпрос. Нобеловата награда означаваше безсмъртие; означаваше да те помнят вечно.

Експериментът с Големия адронен колайдер, който той и Лойд подготвяха от години, трябваше да произведе бозона на Хигс; ако успееха, щеше да последва Нобелова награда. Но те не бяха успели да направят пробива.

Пробивът… като че ли той щеше да се задоволи само с това.

Смърт след двайсет и една години. Кой щеше да го запомни?

Всичко бе толкова налудничаво. Толкова невероятно.

Той беше Теодосиос Прокопидис, за Бога! Той беше безсмъртен.

Разбира се, че беше! Разбира се, че беше! Че кой двайсет и седем годишен не е?

Жена. Деца. Сигурно в некролога бяха споменати те. Сигурно ако госпожица Девриз бе обърнала страницата, щеше да види имената им и може би възрастта им.

Но момент… момент!

Колко са страниците в един обикновен вестник в голям град? Да речем, двеста. А колко са читателите? Един нормален тираж на голям всекидневник може да достигне половин милион копия. Разбира се, Девриз беше казала, че е чела вчерашния вестник. Въпреки това не бе възможно да е единствената, която е видяла тази статия по време на двеминутното надникване в бъдещето.

Освен това Тео явно щяха да го убият в Швейцария — за място на репортажа е била посочена Женева — и въпреки това новината се беше появила в южноафрикански вестник. Което означаваше, че може да се е появила и в други вестници и нюзгрупи по света, вероятно с различно описание на събитията. Разбира се, в „Трибюн дьо Женев“ щеше да има по-подробна статия. Сигурно имаше стотици или хиляди хора, прочели репортажа за смъртта му.

Можеше да даде обява в Интернет и в големите вестници. Да открие повече; да открие дали със сигурност има някаква истина в онова, което му бе казала тази жена, Девриз.



— Погледни — Джейк Хоровиц тръсна ноутпада си с отворена уебстраница върху бюрото на Лойд.

— Какво е това?

— Материал от Геологическия топографски институт на САЩ. Сеизмологични данни.

— Така ли?

— Виж данните за по-рано днес — посочи Джейк.

— О, Господи.

— Именно. За почти две минути, като се започне в седемнайсет часа наше време, уредите не са регистрирали абсолютно нищо. С други думи, или са регистрирали нулева дислокация на земната кора, което е невъзможно — Земята винаги леко вибрира, дори и само заради приливно-отливните взаимодействия с Луната, — или не са регистрирали никакви данни. Точно като при видеокамерите: няма запис на това, което всъщност се е случило през тези две минути. Проверих и най-различни национални метеорологични служби. Тяхната апаратура — за измерване на скоростта на вятъра, температурата, въздушното налягане и така нататък — не е записала нищо по време на Погледа в бъдещето. И НАСА, и Европейската космическа агенция също съобщават за отсъствие на данни в сателитната им телеметрия по време на този двеминутен период.

— Как е възможно това? — попита Лойд.

— Не знам — каза Джейк и прокара пръсти през червената си коса. — Но по някакъв начин всички камери, всички сензори, всички записващи апарати навсякъде по света просто са спрели да регистрират данните по време на Погледа в бъдещето.



Тео седеше на бюрото в кабинета си, а пластмасовият Доналд Дък се взираше в него от мястото си върху монитора. Младият учен се чудеше как да изрази мисълта си. Реши да е с прости думи и директно. В края на краищата трябваше да публикува информацията под форма на обява в стотици вестници по света; щеше да струва страшно скъпо, ако съобщението не е сбито. Имаше три клавиатури — френска, английска и гръцка. За този текст използва английската:

„Теодосиос Прокопидис, роден в Атина, работещ в ЦЕРН, ще бъде убит в понеделник, 21 октомври 2030 г. Ако видението ви е свързано с това престъпление, моля, пишете на procopides@cern.ch“.

Замисли се дали да не остави съобщението в този му вид, но после добави финален ред: „Надявам се да предотвратя собствената си смърт.“

Тео можеше да го преведе на гръцки и френски сам; на теория компютърът му би могъл да го преведе и на други езици, но ако пребиваването му в ЦЕРН го беше научило на нещо, то бе, че компютърните преводи често са неточни — все още си спомняше за едно ужасно недоразумение по време на коледен банкет. Не, щеше да помоли някои хора от ЦЕРН да му помогнат, щеше и да се посъветва с тях относно това кои вестници са най-важните в отделните държави.

Но едно нещо можеше да свърши незабавно: да изпрати съобщението си до различни нюзгрупи. Направи го, преди да си тръгне към вкъщи, за да легне да спи.



Най-накрая, в един сутринта, Лойд и Мичико напуснаха ЦЕРН. Отново оставиха тойотата си на паркинга — за хората в ЦЕРН не беше нещо необичайно да работят нощем.

Мичико работеше за „Сумитомо електрикс“; тя беше инженер, специалист по технологията на свръхпроводими ускорители, с дългосрочно назначение в ЦЕРН, благодарение на което бяха осигурени няколко компонента за Големия адронен колайдер от „Сумитомо“. Работодателите й бяха предоставили за нея и Тамико прекрасен апартамент на брега на Женевското езеро. Лойд не беше толкова добре платен и нямаше дотация за жилище; апартаментът му бе в град Сен Жени. Харесваше му да живее във Франция, докато работи предимно в Швейцария; ЦЕРН имаше своя собствена специална граница, което позволяваше на персонала да пътува между двете държави, без да си прави труда да показва документи.

Лойд бе наел апартамента мебелиран; въпреки че беше в ЦЕРН от две години, той не мислеше за мястото като за свой дом и идеята да купува мебели, които след това да транспортира до Северна Америка, нямаше смисъл за него. Обзавеждането беше малко старомодно и натруфено за неговия вкус, но поне всичко си пасваше с останалото: тъмно дърво, огненооранжев килим, тъмночервени стени. Създаваше се чувство за уют и топлина, за сметка на това мястото изглеждаше по-малко, отколкото бе в действителност. Но той не беше обвързан емоционално с този апартамент — никога не се бе женил или живял с човек от противоположния пол, и за двайсет и петте години, откакто живееше сам, бе сменил единайсет адреса. Въпреки това нямаше съмнение, че тази нощ двамата ще отидат при него, а не при нея. В апартамента в Женева щеше да има твърде много от Тамико, за да успеят да го понесат толкова скоро след нещастието.

Апартаментът на Лойд беше в четирийсетгодишна сграда, отоплявана с електрически радиатори. Двамата седнаха на кушетката. Лойд прегърна Мичико през раменете, опитвайки се да я утеши.

— Съжалявам — прошепна той.

Лицето на Мичико все още беше подпухнало. Имаше периоди на успокояване, но сълзите внезапно рухваха отново и изглеждаше, че така ще продължи вечно. Тя леко кимна.

— Нямаше начин да се предвиди това — каза Лойд. — Не можеше да се предотврати.

Но Мичико поклати глава.

— Каква майка съм аз? — заговори с болка тя. — Отведох дъщеря си на половин свят разстояние от бабите и дядовците й, от дома й.

Лойд не отвърна нищо. Какво можеше да каже? Че това изглежда като нещо прекрасно? Да отидеш да учиш в Европа, дори и когато си на осем, е страхотно преживяване за всяко дете. Със сигурност довеждането на Тамико в Швейцария е било добра идея.

— Трябва да опитам да се обадя на Хироши — добави Мичико. Хироши беше бившият й съпруг. — Да се уверя, че е получил имейла.

Лойд си помисли, че Хироши вероятно няма да прояви по-голям интерес към дъщеря си сега, когато бе мъртва, отколкото проявяваше, когато тя все още беше жива. Въпреки че никога не се бе срещал с него, Лойд мразеше Хироши по най-различни причини. Мразеше го, защото е натъжавал Мичико — не веднъж или два пъти, а години наред. Болеше го, като си мислеше за тъжния й живот без усмивка върху лицето й, без радост в сърцето й. Също така, ако трябваше да бъде честен със себе си, мразеше Хироши, защото е бил пръв с нея. Но Лойд не каза нищо. Просто погали сияещата черна коса на Мичико.

— Той не искаше да я водя тук — подсмръкна Мичико. — Искаше да я оставя в Токио, да учи в японско училище. — Тя избърса очите си. — „Подходящо училище“ — цитира го. След кратка пауза продължи: — Само ако го бях послушала…

— Явлението се е случило в световен мащаб — напомни меко Лойд. — Тя нямаше да е на по-сигурно място в Токио, отколкото в Женева. Не можеш да се обвиняваш.

— Не се обвинявам — погледна го Мичико. — Аз…

Но тя се спря. Лойд се чудеше дали не е искала да каже: „Обвинявам теб.“

Мичико не бе дошла в ЦЕРН, за да бъде с Лойд, но и в двамата нямаше никакво съмнение, че той беше причината, поради която тя бе решила да остане. Тя бе помолила „Сумитомо“ да продължат командировката й тук, след като оборудването, за което отговаряше, беше инсталирано. През първите два месеца Тамико бе останала в Япония, но след като реши да удължи престоя си, Мичико уреди и идването на дъщеря си в Европа.

Лойд също беше обичал Тамико. Той знаеше, че участта на пастроците винаги е трудна, но те двамата се харесваха. Не всички деца са доволни, когато разведеният им родител си намери друг партньор; собствената сестра на Лойд бе скъсала с приятеля си, защото двамата й млади синове не ги беше грижа за новия мъж в живота й. Но Тамико веднъж бе казала на Лойд, че го харесва, защото той кара майка й да се усмихва.

Лойд погледна годеницата си. Тя беше толкова тъжна, че той се чудеше дали ще я види някога отново усмихната. На него самия му се плачеше, но имаше нещо глупаво, чисто мъжко в него, което не му позволяваше да го направи, докато тя също плачеше. Така че се въздържа.

Чудеше се какво въздействие ще има това върху предстоящата им сватба. С предложението си той не бе имал предвид нищо друго, освен че обича Мичико, напълно и безусловно. И не се съмняваше, че тя също го обича, но въпреки това сигурно имаше и друга причина Мичико да иска да се омъжи за него. Без значение колко модерна и освободена жена беше, а поне по японските стандарти Мичико бе доста модерна, тя все пак трябваше, повече или по-малко, да търси баща за детето си, някой, който да й помогне да отгледа Тамико, който да осигури мъжко присъствие в живота й.

Наистина ли Мичико се нуждаеше от съпруг? Да, двамата с Лойд се чувстваха страхотно заедно — но при много двойки беше същото, без да се женят и без някакво дългосрочно обвързване. Дали тя все още искаше да се омъжи за него?

И, разбира се, съществуваше и другата жена, онази във видението…

Видението доказваше, че както сватбата на неговите собствени родители беше завършила с развод, така и евентуалната му сватба с Мичико би имала същия развой.

7.

Ден втори: сряда, 22 април 2009 г.
Кратки новини

Продължава да нараства броят на жертвите след вчерашното явление Поглед в бъдещето. В Каракас, Венесуела, Гийермо Гармендия, 36-годишен, явно неутешим след смъртта на жена си, Мария, на 34 години, е застрелял двамата си синове, Рамон, на 7 години, и Салвадор, на 5 години, след което се е самоубил.


Властите в Куинсленд, Австралия, са обявили официално извънредно положение след Погледа в бъдещето.


Корпорация „Бондплас“ в Сан Рафаел, Калифорния, е в състояние на голям смут. Главният изпълнителен директор, главният финансист и Целият борд на директорите са загинали, когато корпоративният им самолет се е разбил при излитането си по време на Погледа в бъдещето. „Бондплас“ се опитваше да се защити от поглъщане от конкурента им „Джазмин Адхезивс“.


Подаден е групов иск за един милиард канадски долара срещу „Торонто транзит комишън“ от името на транзитните пътници, ранени или убити по време на Погледа в бъдещето. В иска се твърди, че „Комишън“ са проявили престъпна небрежност, като не са осигурили мека настилка в долната част на стълбите и ескалаторите, за да предпазят хората при падане.


Рязкото спадане на японската йена предизвика нова криза в японската икономика, следвайки индикацията от Погледа в бъдещето, че йената ще струва само наполовина от сегашната си цена спрямо щатския долар през 2030 г.

Надпреварата беше започнала.

Тео бе навел глава, размишлявайки върху данните на компютърния екран. Трябваше да има отговор — рационално обяснение на случилото се. Из целия комплекс на ЦЕРН физиците разследваха, проучваха и обсъждаха възможните обяснения.

Вратата на кабинета на Тео се отвори и Мичико Комура влезе, стиснала в ръце някакви листове.

— Чух, че търсиш информация за собственото си убийство — каза тя.

Тео почувства как пулсът му се ускорява.

— Знаеш ли нещо?

— Аз? — намръщи се Мичико. — Не. Не, съжалявам.

— О… Тогава защо повдигаш въпроса?

— Просто размишлявах, това е всичко. Не може да си единственият, отчаян от онова, което е узнал за бъдещето си.

— Предполагам, че е така.

— И според мен трябва да има централизирана система, която да координира всичко това. Имам предвид, че видях публикацията ти в нюзгрупата сутринта — и това едва ли е единствената подобна публикация.

— Какво?

— Има много хора, които търсят информация за бъдещето си. Не всички търсят факти за собствената си смърт, разбира се, но… ето, нека да ти прочета нещо.

Тя седна и започна да чете от листовете:

— „Моля всеки с информация за бъдещото местонахождение на Маркус Уайт да се свърже с…“. „Студент търси съвет за кариерата си; ако видението ви показва кои професии се търсят през 2030 г., моля, уведомете ме.“ „Търси се информация за бъдещето на Международния комитет на Червения кръст…“

— Чудничко — въздъхна Тео. Той знаеше какво прави Мичико — искаше да се заеме с някаква работа, каквато и да е, само и само да не мисли за загубата на Тамико.

— Нали? — отвърна тя. — И вече има куп реклами из мрежата — примамки от корпорации, търсещи информация, която може да им помогне. Не знаех, че можеш да осигуриш толкова бързо реклама на цяла страница, но предполагам, че всичко е възможно, ако си платиш. — Мичико направи пауза и извърна поглед; несъмнено си беше помислила за Тамико — за съжаление някои неща са невъзможни, независимо от цената. След миг тя продължи: — Всъщност знаеш ли, вероятно не трябваше да обявяваш публично информацията за предстоящото ти убийство. Казах на Лойд тази сутрин, че животозастрахователните компании вероятно вече събират подробности за всеки, който ще умре през следващите двайсет години, така че да могат да отказват застрахователни полици.

Тео почувства как стомахът му се свива. Не беше помислил за това.

— Значи мислиш, че някой трябва да координира всичко? — попита той.

— Е, не корпоративните истории — не бих искала шефовете ми от „Сумитомо“ да ме чуят да казвам това, обаче наистина не ми пука кои компании ще забогатеят. Но личните неща — хората се опитват да си представят какво ще бъде тяхното бъдеще, опитват се да извлекат смисъл от виденията си. Мисля, че трябва да им помогнем.

— Аз и ти?

— Е, не само ние. Всички от ЦЕРН.

— Беранже никога няма да се навие — поклати глава Тео. — Не иска да признаваме, че сме забъркани по някакъв начин.

— Няма нужда да го правим. Можем просто да сме доброволци за координиране на базата данни. Разбира се, ние имаме необходимата техника, а и ЦЕРН има опит в тези неща. В края на краищата World Wide Web е създадена тук.

— Какво предлагаш в такъв случай? — попита Тео.

Мичико леко сви рамене.

— Централно хранилище. Уебсайт с формуляр, в който всеки да опише видението си в… не знам, може би две хиляди думи. Можем да индексираме всички описания, така че хората да търсят в тях чрез ключови думи и булеви оператори. Сещаш се — например всички видения, в които се споменава Абърдийн, но не са спортни събития. Нещо такова. Разбира се, индексиращата програма автоматично ще определя хокей, бейзбол и т.н. като „спортни събития“. Това ще помогне не само на теб, но и на други хора.

Тео кимна.

— Има смисъл. Но защо да ограничаваме дължината на съобщенията? Мисля, че съхранението на бази данни е евтино. Бих насърчавал хората да бъдат колкото се може по-детайлни в изложенията си. В края на краищата нещо привидно незначително за човека, имал видението, може да е жизненоважно за някой друг.

— Добра идея — съгласи се Мичико. — Докато мораториумът на Беранже за използване на Големия адронен колайдер е в сила, нямам много работа за вършене, така че ще поискам да се занимавам с това. Но ще имам нужда от помощ. Лойд е безполезен, когато става въпрос за програмиране; може би ти ще ми помогнеш?

Партньорството на Лойд и Тео беше започнало, защото Лойд се нуждаеше от някой с по-голям опит в програмирането от него самия, за да напише програмния код на експериментите, които ще се осъществяват с помощта на ALICE.

Тео вече мислеше по въпроса. Можеха да обявят проекта с изявление за пресата — онази жена от отдела за връзки с обществеността, която си бе ударила главата по време на видението, можеше да използва самия случай на Тео като пример — това сигурно щеше да е идеалният начин неговия проблем да се постави в центъра на вниманието в световен мащаб.

— Разбира се — съгласи се той. — И още как.



След като Мичико излезе, Тео се върна към компютъра си и провери електронната си поща. В нея имаше обичайните неща, включително спам от някаква компания в Мавритания.

Отвори едно по едно всички съобщения. Бележка от приятел в Соренто. Молба от някакъв човек в Масачузетския изследователски институт за копие от книга, на която Тео беше съавтор. И…

Да! Още информация за убийството му!

Писмото бе от някаква жена от Монреал. Тя беше французойка — бе родена във Франция, а не в Канада, така че следеше новините в родината си. Разбира се, ЦЕРН беше на границата между Швейцария и Франция, и въпреки че Женева бе най-близкият град, убиецът със същата вероятност можеше да е както французин, така и швейцарец.

Видението й беше как чете във вестник „Льо Монд“ за убийството на Тео. Всички факти съвпадаха с онова, което Катлийн Девриз бе разказала — и всъщност беше първото потвърждение, което получаваше Тео, че жената от Южна Африка не го е излъгала. Но думите от новинарския репортаж, както тя ги описваше, бяха съвсем различни. Това не беше просто превод на статията, която Девриз бе видяла; по-скоро беше напълно различна статия. И съдържаше един факт, отсъстващ в йоханесбургското описание. Според тази французойка името на детектива, който ще разследва убийството на Тео, беше Хелмут Дрешер от женевската полиция.

Жената завършваше имейла с „Bonne chance!“.

Bonne chance. Късмет. Да, определено се нуждаеше от много късмет.

Тео знаеше телефона за спешни случаи на женевската полиция наизуст: 117. На практика той беше написан на етикетчета, залепени за всеки телефон в ЦЕРН. Но младият грък нямаше представа какъв е телефонът за справки. Използва паметта на своя телефон, намери номера и го набра.

— Ало — каза Тео, — детектив Хелмут Дрешер, моля.

— Нямаме детектив с такова име — отговори полицаят от другата страна на линията.

— Може да има друга длъжност. Някоя по-ниска.

— Тук няма никой с такова име — заяви гласът.

Тео се замисли.

— Имате ли указател на останалите полицейски управления в Швейцария? Има ли някакъв начин да се провери?

— Нямам нищо подобно тук; ще трябва да се поровим.

— Можете ли да го направите?

— А за какво е всичко, това?

Ученият реши, че честността — ако не пълна, то поне частична — е най-добрата политика.

— Той разследва убийство и се нуждая от информация.

— Добре, ще видя какво може да се направи. Как мога да се свържа с вас?

Тео остави името си и номера си, благодари на служителя и прекъсна връзката. Реши да опита по-директен подход и набра името Дрешер в паметта на телефона.

Извади късмет. В Женева имаше само един Хелмут Дрешер. Живееше на „Рю Жан-Дасие“.

Гъркът набра номера.

8.

Кратки новини

Стачкуващи служители в полска болница са решили единодушно да се върнат на работа днес. „Нашата кауза е справедлива и ние ще възобновим усилията си, но в този момент дългът ни е на първо място“ — каза профсъюзният лидер Стефан Вишински.


„Синеплекс/Одеон“, голяма верига от кина, е обещала да върне парите за билетите на всички клиенти, които са били на кино по време на Погледа в бъдещето, въпреки че явно публиката, изгубила съзнание, е пропуснала само две минути от действието. Очаква се останалите вериги от кина да последват примера им.


След като през последните 24 часа бяха подадени рекорден брой молби, Патентната служба на Съединените щати беше затворена до второ нареждане, в очакване на решение от Конгреса относно патентите и инвестициите, породени от виденията.


Комитетът за научни изследвания на паранормални явления е публикувал изявление за пресата, в което съобщава, че независимо от това, че все още няма обяснение за Погледа в бъдещето, няма защо да се търсят свръхестествени причини.


„Юръпиън мючуъл“, най-голямата застрахователна компания в Европейския съюз, обяви фалит.

Моментът дойде по-скоро, отколкото бяха очаквали. Шокът от вчерашния ден ускори раждането на Мари-Клер. Гастон откара жена си в болницата в Тоари; семейство Беранже живееха в Женева, но за тях двамата беше много важно синът им да бъде роден на френска земя.

Като генерален директор на ЦЕРН, Гастон имаше висока заплата; жена му, която беше адвокат, също имаше добри доходи. Въпреки това бе успокоително да знаят, че независимо от това с какви средства разполагат, Мари-Клер ще получи всички грижи, от които се нуждае. Гастон беше чувал, че в Съединените щати много жени отиват за пръв път на лекар по време на бременността си в деня на раждането. Като се има предвид това, не беше чудно, че в САЩ смъртността сред новородените е много по-висока, отколкото в Швейцария или Франция. Не, те щяха да се погрижат синът им да получи най-доброто. Гастон знаеше, че детето ще е момче, и то не само от видението си. Мари-Клер беше на четирийсет и две, и докторът им бе препоръчал поредица от сонограми по време на бременността; много ясно бяха видели малкото приятелче на малкото приятелче.

Разбира се, нямаше никакъв начин да скрие видението си от Мари-Клер; Гастон не беше от мъжете, които крият тайни от съпругите си, но в случая и да искаше, нямаше как да го направи. Тя бе имала подобно видение — същата битка с Марк, но от нейната гледна точка. Гастон беше доволен, че Лойд Симко бе успял да докаже, че виденията са свързани помежду си чрез примера със своя аспирант и онази жена в Канада; Мари-Клер и Гастон си бяха обещали да пазят виденията си в тайна.

Все пак имаше разлики, макар и двамата да са били част от една и съща сцена. Мари-Клер беше помолила Гастон да й опише как ще изглежда тя след двайсет и една години. Гастон бе поразкрасил някои подробности, сред които и натрупаното й тегло; тя от месеци се оплакваше колко е наедряла заради бременността и се заканваше как след приключването й бързо ще си върне фигурата.

От своя страна Гастон беше изненадан да научи, че ще има брада през 2030 година; той никога не си бе пускал брада като млад и сега, когато мустаците му вече бяха започнали да посивяват, си мислеше, че в бъдеще ще махне дори тях. Тя му каза обаче, че ще запази косата си, но той не знаеше дали това беше истината, или само любезност от нейна страна, или пък индикация, че в края на третото десетилетие на века ще има евтин и достъпен лек срещу плешивост.

Болницата бе претъпкана с пациенти, много от които бяха върху носилките в коридорите; те явно бяха там още от вчерашното събитие. Въпреки това повечето от нараняванията бяха или фатални и не изискваха посещение в болница, или счупени кости и изгаряния; приетите на легло бяха сравнително малко. И, за щастие, отделенията по акушерство бяха само малко по-заети от обикновено. Мари-Клер беше превозена дотам в стол на колелца, бутан от една сестра; Гастон вървеше отстрани и държеше ръката на жена си.

Беранже беше физик естествено — или поне бивш физик; различните му административни задължения не му позволяваха да се занимава реално с наука вече повече от десет години. Той нямаше представа какво е предизвикало виденията. Разбира се, те бяха свързани по някакъв начин с експеримента с Големия адронен колайдер; съвпадението във времето беше прекалено точно, за да се пренебрегне. Но каквото и да ги бе предизвикало, и колкото и неприятно да беше неговото собствено видение, Гастон не съжаляваше за него. То беше предупреждение, сигнал за пробуждане, знамение. И той щеше да го вземе под внимание — не можеше да позволи нещата да се развият по този начин. Щеше да бъде добър баща; щеше да отделя много от времето си за сина си.

А сега стисна ръката на жена си.

И те се насочиха към родилната зала.



Къщата беше голяма, привлекателна и, заради близостта си до езерото — несъмнено скъпа. На външен вид напомняше на типичните швейцарски дървени вили, но това явно бе имитация: къщите в космополитната Женева толкова се отличаваха от обикновените швейцарски вили, колкото постройките в Манхатън от фермерските къщи в Америка. Тео звънна на вратата и зачака с ръце в джобовете да му отворят.

— Вие сигурно сте господинът от ЦЕРН — каза жената, която отвори. Въпреки че Женева беше разположена във френскоговорящата част на Швейцария, акцентът на жената беше немски. Като седалище на множество международни организации, Женева привличаше хора от целия свят.

— Точно така — отговори Тео, а след това предположи с подходящата почтителност: — Фрау Дрешер? — Тя беше може би на четирийсет и пет, слаба, много красива, с коса, за която Тео заподозря, че е естествено руса. — Казвам се Тео Прокопидис. Благодаря ви, че ми позволихте да дойда.

Фрау Дрешер сви слабите си рамене.

— Разбира се, при нормални обстоятелства не бих постъпила така… с непознат, който се обажда по телефона. Но последните два дни бяха много странни.

— Наистина — съгласи се той. — Хер Дрешер вкъщи ли е?

— Още не. Понякога работата му го задържа до късно.

Тео се усмихна снизходително.

— Мога да си го представя. Сигурно полицейската работа е много обсебваща.

Жената се намръщи.

— Полицейската работа? Това ли мислите, че е професията на съпруга ми?

— Не е ли полицейски служител?

— Хелмут? Той продава обувки; има магазин на „Рю дьо Рон“.

Хората може да променят кариерата си за двайсет години, разбира се — но от търговец до детектив? Не беше чак като в роман на Хорейшо Алджър20, но все пак изглеждаше доста невероятно. Освен това лъскавите магазини по „Рю дьо Рон“ бяха и дяволски скъпи; Тео например не можеше да си позволи да купи нищо оттам, само спираше пред витрините. За да стане полицай, след като е работил в тази част на града, човек трябваше да няма нищо против доходите му да намалеят значително.

— Съжалявам, просто предположих — съпругът ви е единственият Хелмут Дрешер в указателя на Женева. Познавате ли друг със същото име?

— Не, освен ако нямате предвид сина ми.

— Синът ви?

— Ние му викаме Мут, но всъщност е Хелмут младши.

Разбира се… Възрастният човек работеше в магазин за обувки, а синът му беше полицай. И, естествено, телефонният номер на полицая не беше вписан в указателя.

— О, грешката е моя. Сигурно това е той. Можете ли да ми кажете как да се свържа със сина ви?

— Той е горе в стаята си.

— Искате да кажете, че все още живее тук?

— Разбира се. Само на седем години е.

Тео мислено се срита отзад; той все още се опитваше да приеме реалността на надникванията в бъдещето, и може би фактът, че самият той не бе имал такова, му пречеше да осъзнае за какви времеви рамки става въпрос, но въпреки това се почувства като идиот.

Ако младият Мут сега беше на седем, щеше да бъде на двайсет и осем по време на смъртта на Тео — с година по-голям, отколкото бе Тео сега. И нямаше смисъл да го пита дали иска да стане полицай, когато порасне — Всяко седемгодишно момче искаше.

— Не обичам да се натрапвам — каза Тео, — но ако нямате нищо против, бих желал да се видя с него.

— Не знам. Може би трябва да изчакам, докато съпругът ми се върне вкъщи.

— Както искате — съгласи се Тео.

Изглежда тя беше очаквала, че той ще настоява; готовността му да чака като че ли прогони страховете й.

— Добре — отстъпи жената, — влезте. Но трябва да ви предупредя: Мут е много необщителен, откакто се случи онова нещо вчера, каквото и да беше то. И изобщо не успя да спи добре през нощта, така че е малко кисел.

Тео кимна.

— Разбирам.

Тя го въведе вътре. Къщата беше светла, просторна, с очарователна гледка към езерото; Хелмут старши определено бе продал доста обувки.

Стълбището се състоеше от хоризонтални дървени стъпала без отвесни части. Фрау Дрешер пристъпи в основата им и извика:

— Мут! Мут! Тук има някой, който иска да те види! — Тя се обърна към Тео и го погледна: — Защо не седнете?

Посочи към ниско дървено кресло с бели възглавнички; близкото канапе си пасваше с него. Той седна. Жената отново отиде в основата на стълбите, които сега се падаха зад Тео, и извика:

— Мут! Ела тук! Дошъл е някой, който иска да те види.

После се върна в полезрението на Тео и сви рамене, показвайки, че нищо повече не може да направи.

Най-накрая се чу шум от тихи стъпки по дървените стъпала. Момчето се спусна долу бързо; може и да се отзоваваше неохотно на повикванията на майка си, както повечето деца, но беше явно, че обикновено се подчинява.

— А, Мут — каза майка му. — Това е хер Проко…

Тео се обърна през рамо, за да погледне към момчето. В момента, в който видя младия мъж, Мут изпищя и незабавно побягна нагоре по стъпалата — толкова бързо, че конструкцията на стълбището видимо се разтърси.

— Какво не е наред? — извика майка му подир него.

Когато достигна горния етаж, момчето хлопна вратата след себе си.

— Извинявайте — обърна се към госта фрау Дрешер. — Не знам какво му става.

Тео затвори очи.

— Аз мисля, че знам — отвърна той. — Не ви казах всичко, фрау Дрешер… След двайсет и една години ще бъда мъртъв. А синът ви, Хелмут Дрешер, ще бъде детектив от женевската полиция. Той ще разследва убийството ми.

Фрау Дрешер пребледня като снежния връх на Мон Блан.

Mein Gott — възкликна тя. — Mein Gott.21

— Трябва да ми позволите да говоря с Мут — примоли се Тео. — Той ме позна — което означава, че във видението му има нещо, свързано с мен.

— Той е просто едно малко момче.

— Знам това… Но той има информация за убийството ми. Трябва да науча какво знае.

— Едно дете не може да разбере нищо от тези неща.

— Моля ви, фрау Дрешер. Моля ви — става въпрос за живота ми.

— Той няма да каже нищо за това негово… негово видение — възрази жената. — То очевидно го плаши, но Мут няма да каже нищо.

— Моля ви, трябва да знам какво е видял.

Тя помисли малко и накрая изрече с нежелание:

— Елате с мен.

Тръгна нагоре по стълбите. Тео я последва, като се придържаше на няколко крачки зад нея. На горния етаж имаше четири стаи: баня с отворена врата, две спални, също с отворени врати, и четвърта стая с плакат от оригиналния филм „Роки“ върху затворената врата. Фрау Дрешер направи знак на Тео да се дръпне малко назад в коридора. Той я послуша и тя почука на вратата.

— Мут! Мут, мама е. Може ли да вляза?

Не последва отговор.

Жената се пресегна надолу, към украсената с месинг дръжка, и я натисна бавно, после неуверено открехна вратата.

— Мут?

Чу се приглушен глас, сякаш момчето лежеше на леглото с лице върху възглавницата.

— Все още ли е тук този човек?

— Той няма да влиза. Обещавам. — Пауза. — Познаваш ли го отнякъде?

— Видях това лице. Тази брадичка.

— Къде?

— В една стая. Той лежеше на легло. — Пауза. — Само дето това не беше легло, бе направено от метал. И приличаше на блюдото, в което сервираш печено.

— Тава? — попита фрау Дрешер.

— Очите му бяха затворени, но това беше той, и…

— И какво?

Тишина.

— Всичко е наред, Мут, можеш да ми го кажеш.

— Той нямаше никакви дрехи по себе си. И там имаше един човек с бяла престилка, като онези, които носим в часовете по рисуване. Но той държеше нож и…

Тео, застанал в коридора, затаи дъх.

— Той имаше нож и… той… той…

„Рязал ме е“ — помисли си гъркът. Детективът бе наблюдавал как съдебният лекар прави аутопсия.

— Беше толкова противно — завърши момчето.

Младият мъж бързо пристъпи напред и застана на прага зад фрау Дрешер. Детето наистина лежеше по корем.

— Мут… — започна Тео много внимателно. — Мут, съжалявам, че си видял тези неща, но… аз трябва да знам. Трябва да знам какво ти е казал човекът.

— Не ми се говори за това — заяви момчето.

— Знам… Знам. Но то е много важно за мен. Моля те, Мут. Моля те. Този човек с бялата престилка е бил лекар. Моля те, кажи ми какво говореше.

— Длъжен ли съм да го направя? — попита майка си детето.

Тео виждаше емоциите, изписани върху лицето й. От една страна, искаше да предпази сина си от неприятната ситуация; от друга страна, явно на карта беше заложено нещо по-важно от това. Най-накрая тя каза:

— Не, не си длъжен, но много би помогнал. — Прекоси стаята, седна на ръба на леглото и погали момчето по русата къса косица. — Разбираш ли, хер Прокопидис е в беда. Някой иска да го убие. Но ти сигурно можеш да помогнеш за предотвратяването на убийството. Би искал да направиш това, нали, Мут?

Сега беше ред на момчето да бе бори с мислите си.

— Предполагам — отговори то най-накрая. Вдигна леко глава, погледна към Тео и веднага се извърна.

— Мут? — подкани го майка му и леко го докосна.

— Той боядисва косата си — отсече детето с такъв тон, сякаш това е най-отвратителното нещо. — В действителност тя е побеляла.

Ученият кимна. Малкият Хелмут не разбираше. И как би могъл? Седемгодишен, внезапно пренесен от мястото, където е бил — игрището, може би, или класната стая, или дори от най-сигурното място, собствената си стая. Пренесен оттам в морга, за да гледа как разпорват умело едно тяло, да гледа как плътната, тъмна кръв се процежда в канала.

— Моля те — обади се Тео. — Аз… ъъъ… обещавам повече да не боядисвам косата си.

Момчето помълча малко, после заговори колебливо и неуверено:

— Те използваха много странни думи. Не разбрах повечето.

— На френски ли говореха?

— Не, на немски. Другият човек нямаше акцент, също като мен.

Тео леко се усмихна. Всъщност акцентът на Мут бе доста силен. Все пак две трети от швейцарците обикновено използваха немски, докато само осемнайсет процента говореха предимно на френски. Наистина Женева беше във френскоговорящата част на страната, но изобщо не беше странно за двама немскоговорящи да използват този език, когато са насаме.

— Не каза ли нищо за входна рана?

— Какво?

— Входна рана. — За момент Мут и Тео преминаха на френски; Тео се надяваше, че се изразява правилно на този език. — Сещаш се, мястото, откъдето влиза куршумът.

— Куршумите — поправи го момчето.

— Моля?

— Куршумите. Били са три. — Детето погледна към майка си. — Така каза човекът с престилката.

„Три куршума — помисли си Тео. — Някой много иска да умра.“

— А входните рани? — попита той. — Казаха ли къде са влезли куршумите?

— В гърдите.

„Значи съм видял убиеца“ — заключи Тео.

— Има ли нещо друго, което си спомняш?

— Аз казах нещо — отвърна момчето.

— Какво?

— Имам предвид, че изглеждаше сякаш казвам нещо. Но това не беше моят глас. Бе твърде дълбок, разбирате ли?

„Пораснал е. Разбира се, че ще е дълбок.“

— И какво каза?

— Че сте застрелян от близко разстояние.

— Откъде знаеше това?

— Не знам… не знам защо го казах. Просто думите се чуха.

— А съдебният лекар — човекът с престилката — каза ли нещо в отговор на думите ти?

Момчето сега седеше в леглото и го погледна в очите.

— Не, само кимна. Като че ли се съгласи с мен.

— А каза ли ти той нещо, което да те накара да заключиш, че е стреляно отблизо?

— Не разбирам — поклати глава момчето. — Мамо, трябва ли да правя това?

— Моля те — погали го фрау Дрешер. — Ще имаме сладолед за десерт. Само помогни на този добър човек за още няколко минутки.

Момчето се намръщи, сякаш преценявайки доколко е привлекателен за него сладоледът. После отговори:

— Каза, че сте убит на боксов мач.

Тео се сепна. Той можеше да е надменен, можеше да е нахакан, но никога в съзнателния си живот не беше удрял друго човешко същество. Всъщност по-скоро се смяташе за пацифист и бе отказал няколко изгодни предложения от военнопромишлени компании след дипломирането си. Никога не беше посещавал боксов мач през живота си; не смяташе бокса за спорт, а по-скоро за животинска проява.

— Сигурен ли си, че лекарят каза това? — попита Тео. И отново погледна към плаката на „Роки“ на вратата, после към стената над леглото на Мут, където имаше плакат на световния шампион в тежка категория Ивендър Холифийлд. Може би при момчето видението се бе комбинирало с някакъв сън?

— Ъхъ — отвърна Мут.

— Но защо биха ме застреляли на боксов мач?

Момчето сви рамене.

— Спомняш ли си нещо друго?

— Той каза, че нещо е наистина малко.

— Нещо е малко?

— Да. Само девет милиметра.

Младият грък погледна към майката.

— Това е размерът на пистолета. Мисля, че показва диаметъра на цевта.

— Мразя пистолетите — заяви фрау Дрешер.

— Аз също — отвърна Тео. Той погледна отново към момчето. — Какво друго каза човекът?

— „Глок“. Не спираше да повтаря „глок“.

— Марката на пистолета. Казаха ли още нещо?

— Нещо за далистика…

— Дал… Искаш да кажеш балистика?

— Предполагам. Казаха, че ще пратят куршумите за далистика. Това град ли е?

Тео поклати глава.

— Казаха ли нещо друго за куршумите?

— Че са американски. Човекът каза, че пише „Ремингтън“ на гилзите и аз отвърнах: „американски“, сякаш знаех за какво говоря, и той кимна.

— Споменаха ли още нещо? Докато разглеждаха гърдите ми?

Лицето на момчето беше бледо.

— Имаше толкова много кръв. Толкова много вътрешности. Аз…

Фрау Дрешер придърпа сина си по-близо до себе си.

— Съжалявам, хер Прокопидис, мисля, че това е достатъчно.

— Но…

— Не. Сега трябва да си тръгнете.

Тео въздъхна. Бръкна в джоба си, извади една от визитните си картички и се приближи до леглото на момчето.

— Мут, тук пише как можеш да се свържеш с мен. Моля те, запази тази картичка. По всяко време — имам предвид дори и да минат години, — ако ти се случи нещо, което мислиш, че трябва да знам, моля те да ми се обадиш. Това е много важно за мен.

Момчето погледна към малкото правоъгълниче; вероятно никога досега не бе държало визитна картичка.

— Вземи я. Вземи картичката. И си я пази.

Мут я пое колебливо от ръката на младия мъж.

Тео даде друга визитка на майката, благодари и на двамата Дрешерови и си тръгна.

9.

Кратки новини

Дарън Санди, звезда от сериала на NBC „Оризовата долина“, почина днес от нараняванията си, предизвикани от падане по време на явлението. Сериалът е спрян.

Магистралната комисия на щата Ню Йорк съобщава, че верижната катастрофа при изход 44 (Канандейгуа) още не е разчистена. Западната посока на магистралата все още е задръстена в този участък. Съветът към шофьорите е да търсят алтернативни пътища.


Група от десет хиляди мюсюлмани в Лондон, Англия, чиито лични молитви са били прекъснати от Погледа в бъдещето, се събраха днес на площад „Пикадили“, за да се обърнат към Мека и да се молят en masse.22


Папа Бенедикт XVI обяви натоварено разписание за международни посещения. Той кани католиците и некатолиците да присъстват на неговите литургии, предназначени да утешат онези, които са загубили близките си по време на Погледа в бъдещето. Когато беше запитан дали Погледът в бъдещето е чудо, папата се въздържа от коментар.


Детският фонд на Обединените нации се зае да подпомогне затрупаните с работа национални агенции по осиновяването в търсенето им на домове за деца, осиротели по време на Погледа в бъдещето.

Въпреки че ЦЕРН кипеше от възбуда — всеки изследовател си имаше любима теория какво се бе случило — Лойд и Мичико се прибраха вкъщи рано; никой не можеше да ги вини за това след нещастието с дъщерята на Мичико. „Вкъщи“, без никакви обсъждания — защото не бяха необходими, — беше апартаментът на Лойд в Сен Жени.

Мичико продължаваше да се разплаква на всеки няколко часа, а Лойд също най-накрая намери време да затвори вратата на кабинета си в службата, да облегне глава на бюрото и да се наплаче. Понякога плачът помагаше болката да отмине; в този случай не бе така.

Те вечеряха рано; Лойд сготви котлетите, които намери в хладилника си. Мичико, която явно искаше да е заета с нещо, каквото и да е, приведе в ред апартамента на Лойд.

Когато приключиха вечерята си и Мичико изпи чая си, а Лойд — кафето си, въпросът, от който Лойд се страхуваше, най-накрая беше зададен отново.

— Какво видя? — попита Мичико.

Той понечи да отговори, но затвори уста.

— О, хайде — окуражи го Мичико, разчитайки израза на лицето му. — Не може да е толкова лошо.

— Но е.

— Какво видя? — попита тя отново.

— Аз… — Лойд затвори очи. — Бях с друга жена.

Мичико примигна няколко пъти. Най-накрая произнесе със студен глас:

— Изневеряваше, така ли?

— Не… не.

— Тогава какво?

— Бях… Господи, скъпа, толкова съжалявам… Бях женен за друга жена.

— Откъде знаеш, че си бил женен?

— Бяхме заедно в леглото; носехме подобни брачни халки. И бяхме във вила в Нова Англия.

— Може би сте били у тях.

— Не. Разпознах някои от мебелите.

— Бил си женен за някоя друга — обобщи Мичико, сякаш се опитваше да смели идеята. Тя бе преживяла такъв шок наскоро, че може би й беше трудно да възприеме каквото и да било друго.

Лойд кимна.

— Ние — ти и аз — сигурно сме разведени или…

— Или?

Той сви рамене.

— Или може би изобщо не сме се оженили.

— Не ме ли обичаш вече? — попита Мичико.

— Разбира се, че те обичам. Разбира се. Но… виж, не съм искал да имам това видение. Изобщо не ми беше приятно. Спомняш ли си, когато си говорихме за обетите си? Спомняш ли си как обсъждахме дали да оставим в тях „докато смъртта ни раздели“? Ти каза, че е старомодно; каза, че никой вече не говори така. И да, ти все пак се бе омъжвала преди това. Но аз настоях да оставим тези думи. Така исках. Исках брак, който да продължи завинаги. Не като при моите родители — и не като при твоя първи брак.

— Ти си бил в Нова Англия — отбеляза Мичико, явно все още се опитваше да го проумее. — А аз бях в Киото.

— С малко момиче — припомни Лойд. Той направи пауза, колебаейки се дали да зададе измъчващия го въпрос. Но все пак го зададе, като избягваше погледа й, докато говореше: — Как изглеждаше момичето?

— Имаше дълга черна коса — отговори Мичико.

— И…

Тя извърна поглед.

— И азиатски черти. Изглеждаше японка. — После направи пауза. — Но това нищо не значи; много от децата на смесени двойки приличат повече на единия родител, отколкото на другия.

Лойд почувства как сърцето му се свива.

— Мислех, че сме предназначени един за друг — започна той нежно. — Мислех…

Млъкна, неспособен да каже: „Мислех, че си сродната ми душа.“ Очите му пареха — явно и с нейните беше същото. Мичико ги избърса с опакото на дланта си.

— Обичам те, Лойд — каза тя.

— И аз те обичам, но…

— Да — отвърна Мичико. — Но…

Той се пресегна и докосна ръката й, която сега беше върху масата. Тя се вкопчи в пръстите му. Двамата седяха безмълвно много дълго време.



Тео поседя малко в колата си на улицата пред къщата на Дрешерови, размишлявайки усилено. Беше застрелян от 9-милиметров глок; от полицейските шоута, които бе гледал, знаеше, че глокът е полуавтоматичен пистолет, популярен сред полицаите по целия свят. Но патроните бяха американски; може би този, който беше дръпнал спусъка, бе американец. Разбира се, Тео вероятно все още не беше срещал човека, който някой ден щеше да пожелае смъртта му. Сигурно почти нямаше препокриване на сегашния му кръг от приятели, познати и колеги с онези от след двайсет години.

Въпреки това младият учен вече познаваше доста американци.

Но не познаваше никого добре. Никого, освен Лойд Симко.

Разбира се, Лойд всъщност не беше американец. Той бе роден в Канада. И канадците също не обичаха оръжия — те нямаха Втора поправка в конституцията или каквото и да е от проклетите неща, които караха американците да мислят, че могат да се разкарват насам-натам въоръжени.

Но Лойд бе живял в САЩ седемнайсет години, преди да дойде в ЦЕРН — първо в Харвард, после, покрай експеримента с Теваторн — във Фармлаб край Чикаго. И, според собственото му признание, щеше да живее отново в САЩ по време на виденията. Можеше да си намери пистолет достатъчно лесно.

Но не… Лойд имаше алиби. Той е бил в Нова Англия, когато Тео е бил… Как се изразяваха американците в подобни случаи? Когато Тео е бил похарчен.

Само дето…

Само дето убийството на Тео е станало на 21 октомври, а видението на Лойд, както и виденията на всички останали, е от 23 октомври.

Лойд беше разказал видението си на Тео — първо се оправда, че все още не го е споделил с Мичико, но гъркът настоя и Симко отстъпи, макар и да поиска от младия си колега да се закълне да пази чутото в тайна. Лойд разправи, че във видението си се люби с възрастна жена, вероятно тогавашната му съпруга.

Възрастните хора сигурно не правят любов толкова често, мислеше си Тео. Наистина, най-вероятно се любят само в специални случаи. Като например когато единият от тях се върне след дълго отсъствие. Полетът от Швейцария до Нова Англия беше само шест часа… и то понастоящем. След двайсет години сигурно щеше да е много по-малко.

Да, Лойд спокойно можеше да е в ЦЕРН в понеделник и да се върне вкъщи в Ню Хампшир, или където и да беше домът му, в сряда. Не че Тео успяваше да се сети за някаква причина, поради която Лойд да иска да го убие.

Освен тази, разбира се, че през 2030 година Тео, а не Лойд, бе директор на нещо, звучащо като невероятно модерен ускорител на частици в ЦЕРН: Тахионно-тардионния колайдер. Академичната и професионалната гордост бяха довели до не едно убийство през годините.

И, разбира се, налице беше и фактът, че Лойд и Мичико вече не бяха заедно. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, Тео също харесваше Мичико. Кой мъж не би я харесал? Тя бе прекрасна и блестяща, и сърдечна, и забавна. И да, беше по-близо до неговата възраст, отколкото до тази на Лойд. Щеше ли Тео да играе роля при прекъсването на отношенията им?

Също както бе настоял Лойд да сподели видението си с него, Тео настоя и Мичико да направи същото: сега той беше гладен за прозрения, опитвайки се да изпита косвено онова, което всички останали бяха имали късмета да видят. Във видението на Мичико тя беше в Киото, където вероятно бе отвела дъщеря си, за да посетят чичото на Мичико. Дали Лойд не беше изчакал тя да напусне временно Женева, за да пристигне и да си разчисти старите сметки с Тео?

Младият грък се мразеше задето дори допуска такава възможност. Лойд бе негов наставник, негов партньор. Те често бяха обсъждали как ще си поделят Нобеловата награда. Но…

В двете статии за собствената си смърт, които бе намерил, не се споменаваше нищо за Нобелова награда. Разбира се, това не означаваше, че Лойд не я е получил, но…

Майката на Тео беше диабетичка; когато й поставиха диагнозата, Тео проучи историята на болестта. Все изникваха имената Бантинг и Бест — двамата канадски изследователи, които бяха открили инсулина. Наистина имаше и друга двойка хора, на които понякога оприличаваха Лойд и Тео: подобно на Крик и Уотсън, Бантинг и Бест бяха на различна възраст: явно Бантинг беше главният изследовател. Но въпреки че Крик и Уотсън бяха наградени със съвместна Нобелова награда, Бантинг бе споделил своята не с истинския си партньор в изследванията, младия Бест, а по-скоро с Дж. Р. Р. Маклауд, шефа на Бантинг. Може би Лойд щеше да вземе Нобелова награда — не за откриването на бозона на Хигс, което не се е осъществило, а по-скоро заради обяснението на ефекта на преместването във времето. И може би щеше да я сподели не с младия си партньор, а по-скоро с шефа си — с Беранже, или с някой друг в йерархията на ЦЕРН. Как би се отразило това на приятелството им, на партньорството им? Каква ли ревност и омраза би имало между тях през 2030 година?

Лудост. Параноя. И все пак…

Все пак, ако Тео е бил убит на територията на ЦЕРН — твърдението на Мут Дрешер, че е убит на спортната арена, изглеждаше несигурно предположение, — тогава убиецът би трябвало да е някой, който може да получи достъп до комплекса. ЦЕРН определено не беше от най-стриктно охраняваните учреждения, но пък и не се допускаше всеки, който си поиска, да влиза вътре.

Не, убиецът му щеше да е някой, който може да влезе в ЦЕРН. Някой, когото Тео ще срещне лице в лице. И този някой ще иска не просто гъркът да е мъртъв, но и докато освобождава натрупания в него гняв, ще изстрелва куршум след куршум в тялото му.



Лойд и Мичико се преместиха на канапето в хола; съдовете щяха да почакат за по-късно.

По дяволите, мислеше си Лойд, защо трябваше това да се случи? Всичко вървеше толкова добре, а сега…

А сега изглежда всичко бе започнало да се разпада. Лойд вече не беше млад. Той никога не бе възнамерявал да чака толкова дълго, за да се ожени…

И ето, нещата тъкмо се бяха подредили…

„Не. Не е така. Нека да съм честен. Нека да погледна истината в очите.“

Той се смяташе за добър човек, мил и нежен, но…

Но ако трябваше да бъде честен, той не беше изискан, не обичаше да се издокарва; на Мичико й бе лесно да подмени гардероба му, защото, разбира се, почти всякаква промяна щеше да доведе до подобрение.

О, разбира се, жените, а и мъжете, казваха, че той е добър слушател, но Лойд знаеше, че не толкова е мъдър, колкото просто няма какво да каже. Така че той седеше и слушаше — слушаше за възходите и паденията в живота на другите хора, успехите и неуспехите, изпитанията и трудностите на онези, чието съществуване е било по-разнообразно, по-възбуждащо, по-тревожно от неговото.

Лойд Симко не беше от типа мъже, харесвани от жените; той не бе добър разказвач, нямаше репутацията на сладкодумец. Той беше просто учен, специалист по кварково-глуонна плазма, типичен сухар, който като дете не се интересуваше от бейзбол и бе прекарал юношеството си с нос, заровен в книгите, докато останалите на неговата възраст бяха навън и изглаждаха уменията си за общуване в многобройни и най-разнообразни ситуации.

И годините си течаха — отминаха второто, третото, а вече и по-голямата част от четвъртото му десетилетие. О, да, той беше постигнал успехи в работата си, бе имал срещи от време на време, имаше я и Пам преди толкова много години, но нямаше нищо, което да е с изгледи да стане постоянно; никаква връзка, която сякаш е предназначена да устои на изпитанията на времето.

Досега. До връзката с Мичико.

Чувстваха се толкова добре заедно. Начинът, по който тя се смееше на шегите му; начинът, по който той се смееше на нейните. Въпреки че бяха израснали в съвършено различни общества — той в консервативната, провинциална Нова Шотландия, а тя в космополитния, изумителен Токио — двамата споделяха едни и същи политически и морални възгледи, едни и същи вярвания, сякаш — изразът дойде отново, неволно — са сродни души, предназначени да бъдат заедно. Да, тя се бе омъжила и развела, да, тя беше родител, но въпреки това те напълно си пасваха един с друг.

Но сега…

Сега изглеждаше сякаш това е било илюзия. Светът може и още да се колебаеше да реши дали виденията отразяват някаква реалност и каква е тя, но Лойд вече ги бе приел като факт, истински картини от утрешния ден, в един неизменен времепространствен континуум, в който той вече знаеше, че живее.

И все пак трябваше да й обясни какво чувства — той, Лойд Симко, мъжът, който никога не намира думи, добрият слушател, симпатягата, към когото останалите се обръщаха, когато имаха съмнения. Трябваше да й обясни какви мисли са го обзели, защо видението за разтрогнатия му брак след двайсет и една години — двайсет и една години! — така го парализираше в момента, защо се чувстваше толкова зле.

Той погледна към Мичико, наведе се, опитвайки се да срещне погледа й, после се вторачи в тъмните стени, оцветени във виненочервено.

Никога не бе говорил за това с никого — дори със сестра си Доли, или поне не докато още бяха деца. Той си пое дълбоко въздух, после заприказва, като продължаваше да гледа в стената:

— Когато бях на осем години, родителите ми извикаха мен и сестра ми долу в хола. — Преглътна. — Беше събота следобед. В къщата ни бе много напрегнато от седмици. Това е начинът, по който го описват възрастните — „беше напрегнато“. Като дете знаех само, че мама и татко не си говорят. О, когато се налагаше, говореха, но винаги с остър тон. И често приключваха разговора с многозначителни фрази. „Щом така трябва…“ „Нима?“ и други подобни. Опитваха се да се държат цивилизовано, когато знаеха, че можем да ги чуем, но ние чувахме много повече, отколкото те очакваха.

Той погледна за момент към Мичико и отново отмести погледа си към стената.

— Както и да е, те ни извикаха в хола. „Лойд, Доли, елате тук!“ Това беше баща ни. И знаеш ли, когато ни викаше, обикновено означаваше, че сме в беда. Не бяхме прибрали играчките си, някое съседско дете се бе оплакало от нас или кой знае какво. Та аз излязох от стаята си, Доли излезе от нейната, и се погледнахме — само бегло, просто споделен момент на опасение.

Той погледна към Мичико, точно както беше погледнал към сестра си преди толкова много години.

— Слязохме долу — продължи Лойд, — а те бяха там: мама и татко. Двамата стояха прави и ние също стояхме. През цялото време стояхме, сякаш чакахме шибания автобус. Двамата мълчаха известно време, сякаш не знаеха какво да кажат. Най-накрая майка ни заговори. Каза: „Баща ви се изнася.“ Нещо такова. Без встъпления, без опити да се смекчат нещата. Просто „Баща ви се изнася“. Тогава се обади и той: „Ще си наема квартира наблизо. Ще можете да ме посещавате през уикендите“. Майка ни добави, като че ли имаше нужда от това: „Баща ви и аз вече няма да сме заедно.“

Лойд замълча.

Мичико го погледна със съчувствие.

— Виждаше ли го често, след като той се изнесе? — попита тя след малко.

— Той не се изнесе.

— Но родителите ти са разведени!

— Да — разведоха се шест години по-късно. Но след гръмкото известие той не се изнесе. Не ни напусна.

— Значи родителите ти са се сдобрили?

Лойд леко сви рамене.

— Не. Битката продължи. Но те вече никога не споменаха нищо за неговото изнасяне. Ние — аз и Доли — все чакахме това да стане. Месеци наред — всъщност през всичките шест години, през които бракът им продължи — мислехме, че татко ще си тръгне всеки момент. В края на краищата не бяха споменати никакви срокове — те никога не казаха кога точно той ще напусне. Когато най-накрая се разделиха, изпитахме едва ли не облекчение. Обичам баща си, както и майка си, но това продължи твърде дълго, за да можем да го понесем. — Той направи пауза. — И подобен брак, който тръгне на зле… съжалявам, Мичико, но не мисля, че бих могъл да преживея някога подобно нещо отново.

10.

Ден трети: четвъртък, 23 април 2009 г.
Кратки новини

Кабинетът на областния прокурор на Лос Анджелис е прекратил всички настоящи дела, за да освободи персонал, който да се занимава с прилива от нови оплаквания за мародерство след Погледа в бъдещето.


Катедрата по философия към университета Витватерсранд, Южна Африка, съобщава за рекорден брой поръчани справочници за преподаваните курсове.


„Амтрак“ в САЩ, „Виа Рейл“ в Канада и „Рейл“ във Великобритания съобщават за огромно нарастване на броя на пътниците. Никой от влаковете на тези компании не е катастрофирал по време на Погледа в бъдещето.


Църквата на свещените видения, основана вчера в Стокхолм, Швеция, вече има 12 000 последователи по целия свят, което я прави най-бързо развиващата се религия на планетата.


Американската асоциация на адвокатите съобщава за огромно нарастване на молбите за съставяне на завещания или за промяна на вече направени такива.

На следващия ден Тео и Мичико започнаха работа по подготвянето на техния уебсайт, в който хората да описват виденията си. Решиха да го нарекат „Проект Мозайка“ в чест на първия добил популярност (но вече отдавна забравен) браузър, а също и като потвърждение на вече ясно установения — благодарение на усилията на изследователите и репортерите по целия свят — факт, че всяко отделно видение е едно малко камъче в огромната мозайка, портрет на 2030 година.

Тео държеше чаша кафе. Отпи и се обади:

— Мога ли да те попитам нещо за видението ти?

Мичико погледна през прозореца към планините.

— Разбира се.

— Онова момиченце, с което си била. Тя дъщеря ли ти е, как мислиш?

За малко да каже „новата ти дъщеря“, но за щастие успя да се спре.

Мичико леко сви слабите си рамене.

— Явно.

— А също… и дъщеря на Лойд?

Мичико изглеждаше изненадана от въпроса.

— Разбира се — отвърна тя, но в гласа й имаше несигурност.

— Защото Лойд…

Мичико настръхна.

— Разказал ти е видението си, така ли?

Тео осъзна, че е загазил.

— Не, не точно. Само, че е бил в Нова Англия…

— С друга жена. Да. Знам.

— Сигурен съм, че това нищо не значи. Сигурен съм, че виденията няма да се окажат истина.

Мичико отново погледна към планините; Тео се усети, че също прави това често. Имаше нещо в тях — нещо солидно, постоянно, неизменно. Установи, че е успокояващо да ги гледа, да знае, че има неща, които изтрайват не десетилетия, а хиляди години.

— Виж — каза тя, — аз вече съм се развеждала веднъж. Не съм толкова наивна, че да мисля, че всички бракове траят вечно. Може и да се разделим с Лойд в някой момент. Кой знае?

Тео се извърна, неспособен да срещне погледа й, несигурен как ще реагира тя на думите, които напираха в него да бъдат изречени.

— Ще е голям глупак, ако го допусне — промърмори той.

Сега ръката му беше върху масата. Изведнъж той почувства как дланта на Мичико докосва неговата и нежно я потупва.

— Ами… благодаря ти — отвърна тя. Той я погледна и тя се усмихна. — Това е най-милото нещо, което някой някога ми е казвал.

Мичико дръпна ръката си обратно… но едва след няколко секунди на наслада.



Лойд Симко вървеше от контролния център на Големия адронен колайдер към главната административна сграда. Обикновено това пътуване му отнемаше петнайсет минути, но сега трая половин час, защото се спира на три пъти, тъй като физици, движещи се в обратната посока, искаха да зададат на Лойд въпроси за експеримента с Големия адронен колайдер, който може да е предизвикал преместването във времето, или да предложат теоретични модели, обясняващи Погледа в бъдещето. Беше прекрасен пролетен ден — прохладен, с големи планини от кълбовидни облаци във ведрото синьо небе, съперничещи си с върховете на изток от комплекса.

Най-накрая той влезе в административната сграда и се насочи към кабинета на Беранже. Разбира се, имаше определена среща (за която закъсняваше с петнайсет минути); ЦЕРН беше голяма организация и нямаше начин просто ей така да се изтърсиш при генералния директор.

Секретарката каза на Лойд направо да влиза и той така и постъпи. Прозорецът на разположения на третия етаж кабинет имаше изглед към комплекса на ЦЕРН. Беранже се надигна от бюрото си и зае място на дългата конферентна маса, голяма част от която бе покрита с данните от експерименти, свързани с Погледа в бъдещето. Лойд седна от срещуположната страна.

Oui? — подкани го Беранже. — Да? Какво има?

— Искам да направя изявление пред обществеността — заговори Лойд. — Искам да кажа на света за нашата роля в това, което се случи.

Absolument pas — отсече Беранже. Няма начин.

— По дяволите, Гастон, трябва да си признаем рано или късно.

— Ти не знаеш дали виновните сме ние, Лойд. Не можеш да го докажеш — и никой друг не може. Разбира се, телефоните се скъсват от звънене — предполагам, че на всеки учен по света са му се обадили от някоя медия, за да го питат за мнението му за това, което се случи. Но все още никой не ни е свързал с явлението — и се надявам, че няма и да го направи.

— О, стига! Тео каза, че си дошъл бесен в контролния център на Големия адронен колайдер веднага след Погледа в бъдещето — ти си разбрал още в първия момент, че ние сме причината.

— Защото мислех, че случилото се е местно явление. Но когато разбрах, че е в световен мащаб, си промених мнението. Да не мислиш, че сме единствената организация, която прави нещо интересно в момента? Проверих. КЕК23 са започнали някакъв експеримент само пет минути преди Погледа в бъдещето. СЛАК24 също са направили множество сблъсквания между частици. Неутринната обсерватория в Съдбъри е регистрирала пик в броя на засечените частици точно преди 17:00 часа; също точно преди 17:00 в Италия е имало земетресение от 3,4 по скалата на Рихтер. Новият термоядрен реактор в Индонезия е задействан точно в 17:00 наше време. И „Боинг“ са правили поредица от тестове на ракетни двигатели.

— Нито КЕК, нито СЛАК могат да достигнат енергийни нива, близки до тези, които достигаме тук с Големия адронен колайдер — възрази Лойд. — А при всичките останали примери едва ли става въпрос за необичайни събития. Ловиш се за сламки.

— Не — каза Беранже. — Провеждам съответното разследване. Не си сигурен, че ние сме го направили, и докато не се увериш в това, няма да кажеш нито дума на никого.

Лойд поклати глава.

— Знам, че прекарваш времето си в разлистване на книжа, но си мислех, че вътре в себе си все още си учен.

— Аз съм учен — кипна Беранже. — Всичко е за науката — добрата наука, за начина, по който трябва да се осъществява. Ти си готов да направиш изявление, преди всички факти да са налице. А аз — не. — Той направи пауза, пое си дъх. — Виж, вярата на хората в науката е била разклащана достатъчно пъти през годините. Твърде много научни истории са се оказали измами и шарлатанство.

Лойд го погледна.

— Пърсифал Лоуъл, който просто се е нуждаел от по-добри лещи и от не толкова буйно въображение, обявил, че е видял канали на Марс. Но там няма канали.

Все още страдаме от последствията на постъпката на един идиот в Розуел, който решил да каже, че е видял останките от кораб на извънземни вместо метеорологичен балон.

Помниш ли тасадаите? Племето от каменната ера, открито в Нова Гвинея през 1970 година, което нямало в речника си думата „война“? Струпали се антрополози от цял свят да ги изучават. Имало само един проблем — те били мистификация. Но учените избързали, защото страшно много искали да влязат в токшоутата и не си направили труда да проверят доказателствата.

— Аз не се опитвам да вляза в токшоу — отбеляза Лойд.

— После обявихме пред света студения термоядрен синтез — продължи Гастон, без да му обръща внимание. — Помниш ли? Краят на енергийната криза, краят на мизерията! Повече енергия, отколкото човечеството някога ще се нуждае. Само дето това не беше реално — просто Флайшман и Понс бяха избързали да се похвалят.

Тогава започнахме да говорим за живот на Марс… антарктичен метеорит с предполагаеми микровкаменелости, доказателство, че еволюцията е започнала на друга планета, а не на Земята. Само че се оказа, че учените отново са избързали да се раздрънкат, и вкаменелостите изобщо не са вкаменелости, а естествени скални образувания.

Гастон си пое дъх.

— Трябва да сме внимателни, Лойд. Слушал ли си някога приказките на някой от Института за креационни изследвания? Те бълват абсолютни безсмислици за произхода на живота, но можеш да видиш в публиката хора, които кимат и се съгласяват с тях — креационистите казват, че учените не знаят за какво говорят, и че те са правите, а ние не сме. Ние си отваряме устата твърде рано, в някакво отчаяно желание да сме първите, да спечелим доверие. Но всеки път грешим — всеки път, когато казваме, че сме направили пробив в битката за лекарство против рака или сме разрешили фундаментална загадка на вселената, а после се налага да се върнем след седмица, година или десетилетие и да кажем: „Оп! Сгрешили сме, не сме проверили фактите, не знаем за какво говорим…“ Всеки път, когато това се случи, ние подпомагаме астролозите и креационистите, и всички останали шарлатани и мошеници. Ние сме учени, Лойд — ние би трябвало да сме последният бастион на рационалното мислене, на проверените, възпроизводими, неопровержими доказателства, и въпреки това ние сме най-опасните врагове на самите себе си. Искаш да направиш публично изявление, искаш да кажеш, че ЦЕРН направи това, че ние сме преместили човешкото съзнание през времето, че можем да видим бъдещето, че можем да подарим на хората утрешния ден. Но аз не съм убеден, Лойд. Ти си мислиш, че аз съм само администратор, който се опитва да си спаси задника — е, вярно, колективния задник на всички нас и нашите застрахователи. Но това не е истината — или, ако трябва да бъда честен, това не е цялата истина. По дяволите, Лойд, аз съжалявам, съжалявам много повече, отколкото можеш да си представиш, за това, което се случи с дъщерята на Мичико. Мари-Клер роди вчера; аз дори сега не трябваше да съм тук — слава Богу, сестра й пристигна, — но тук има толкова работа за вършене. Сега имам син и въпреки че го имам само от броени часове, не бих понесъл да го изгубя. Това, с което се сблъска Мичико — това, с което се сблъскахте вие, — е отвъд границите на моето въображение. Но аз искам по-добър свят за моя син. Искам свят, в който науката е уважавана, в който учените говорят въз основата на доказани данни, а не на предположения, в който, когато някой съобщи за научно откритие, хората в публиката слушат внимателно и си водят бележки, защото е открито нещо ново и фундаментално за начина, по който функционира вселената; а не клатят глава и не казват: „Чудех се каква щуротия ще измислят тази седмица!“. Ти не знаеш със сигурност — абсолютна сигурност, — че ЦЕРН има нещо общо с това, което се случи… И докато не узнаеш… докато аз не узная, никой няма да дава пресконференции. Ясно ли е?

Лойд отвори уста да възрази, затвори я, после пак я отвори:

— А ако мога да докажа, че ЦЕРН има нещо общо с това?

— Няма да активираш отново Големия адронен колайдер — не и на нива 1150 тераелектронволта. Ще променя разписанието на експериментите. Всеки, който иска да използва Големия адронен колайдер за сблъсквания на протони с протони, ще може да го прави — веднага щом приключим с диагностиката, но никой няма да прави ядрени сблъсквания, докато не разреша.

— Но…

— Няма „но“, Лойд — прекъсна го Беранже. — Виж сега, имам страшно много работа. Ако няма нещо друго…

Лойд поклати глава, напусна кабинета и административната сграда и се насочи обратно към контролния център.



Много хора спираха Лойд по пътя му обратно; изглежда на всеки няколко минути се появяваше нова теория, а старите биваха оборвани със същата честота. Най-накрая Лойд се върна в кабинета си. На бюрото му го чакаше първоначалният доклад от инженерния екип, който бе огледал всичките двайсет и седем километра на тунела на Големия адронен колайдер в търсене на някакви нередности в апаратурата, на които би могло да се дължи преместването във времето; засега не беше изникнало нищо нередно. ALICE и CMS детекторите също бяха получили оценка за изправност, след като бяха издържали всички диагностични тестове.

Там го чакаше и копие на заглавната старица на „Трибюн дьо Женев“; някой го бе оставил, като преди това беше заградил с кръг една от статиите:

Човек, имал видение, загива.
Бъдещето не е предначертано, твърди професор.

МОБАЙЛ, АЛАБАМА (АП): Джеймс Пънтър, 47-годишен, загина при автомобилна катастрофа днес на шосе И-65. Преди това той е успял да разкаже видението си на своя брат Денис Пънтър, 44-годишен.

„Джим ми разказа всичко за видението си — твърди Денис. — Бил е вкъщи — в същата къща, в която живееше до днес — в бъдещето. Бръснел се е и е изпитал най-големия страх в живота си, когато се е видял в огледалото — възрастен човек с набръчкано лице.“

„Смъртта на Пънтър навежда до широк спектър от изводи — казва Джазмин Роуз, професор по философия в Университета на щата Ню Йорк в Брокпорт. — От момента на виденията спорим дали те отразяват реалното бъдеще, или само едно от възможните, или са просто халюцинации. Смъртта на Пънтър ясно показва, че бъдещето не е предначертано. Той е имал видение, но него вече го няма, за да види как това видение се осъществява.“

Лойд все още беше ядосан от срещата си с Беранже, така че смачка страницата от вестника и я хвърли в другия край на кабинета си.

Професор по философия!

Разбира се, смъртта на Пънтър не доказваше нищо. Неговото описание приличаше на виц. Нямаше никакво доказателство, че е имал такова видение — не беше зърнал нито вестник, нито телевизионно шоу, което може да бъде сравнено с разказите на други, и никой друг не го бе видял в своето видение. Един четирийсет и седем годишен човек като нищо можеше да е починал след двайсет и една години. Сигурно беше измислил видението си — а то не показваше богато въображение, — за да скрие, че не е видял нищо. Както Мичико бе казала, с разкриването на факта, че не е имал видение, Тео вероятно беше провалил шансовете си да получи застраховка живот; Пънтър можеше да е решил, че е по-добре да се направи, че е имал видение, отколкото да си признае, че ще е мъртъв.

Лойд въздъхна. Толкова ли не бяха намерили учен, към когото да се обърнат? Някой, който да знае какво представлява истинското доказателство?

Професор по философия? Айде стига, бе!



Мичико свърши по-голямата част от работата по създаването на уебсайта; Тео правеше компютърни симулации на сблъсъците в Големия адронен колайдер на друг компютър в същата стая, за да е на разположение, ако се наложи да помогне на Мичико. Разбира се, ЦЕРН притежаваше всички най-нови средства за разработка, но много неща трябваше да се направят ръчно, включително и да се напишат различните характеристики, които да се изпратят на стотици търсещи машини по целия свят. Според нея всичко щеше да е готово да заработи още на следващия ден.

Върху монитора на Тео се появи прозорец, съобщаващ му, че има нов имейл. При нормални обстоятелства щеше да отложи прочитането за по-удобен момент, но темата на писмото незабавно привлече вниманието му: „Betreff: Ihre Ermordung“. „Относно: Вашето убийство“, написано на немски.

Тео даде команда за показване на съобщението. То беше на немски, но той нямаше проблеми да го прочете. Мичико, която гледаше над рамото му, не знаеше немски, така че й го преведе.

— От жена в Берлин е — обясни. — Тя казва нещо от рода на: видях публикацията ви в нюзгрупа, която следя. Търсите хора, които може да знаят нещо за вашето убийство. Е, един човек, който живее в същия жилищен блок като мен, знае нещо по въпроса. Всички ние — това означава „събрахме се“ или нещо подобно… Всички ние се събрахме във фоайето след онова, което се случи, и описахме виденията си на останалите. Един познат — всъщност не го познавам много добре, но живее един етаж над мен — е имал видение как гледа по телевизията новината за убийството на физик във… Мислех, че е казал Люцерн, но когато прочетох съобщението ви, осъзнах, че всъщност е казал ЦЕРН, за което, признавам си, не бях чувала досега. Както и да е, препратих му копие от съобщението ви, но не знам дали ще се свърже с вас или не. Казва се Волфганг Руш и можете да му се обадите на… Това е написала.

— Какво смяташ да правиш? — попита Мичико.

— Какво мога да направя? Ще се свържа с този човек.

Той вдигна слушалката, набра кода си за международни разговори, след което набра и цифрите, които все още се показваха на екрана му.

11.

Кратки новини

Във Филипините беше обявен ден на национален траур в памет на президента Морис Маунг и всички останали филипинци, загинали по време на Погледа в бъдещето.


Група, наричаща себе си „Коалиция 21 април“, вече лобира в Конгреса за одобрение на изграждането на паметник във Вашингтон, окръг Колумбия, в чест на американците, загинали по време на Погледа в бъдещето. Те предлагат това да бъде гигантска мозайка, изобразяваща Таймс Скуеър в Ню Йорк такъв, какъвто ще изглежда през 2030 година според описанията на хиляди хора, чиито видения описват това място. В мозайката ще има по една плочка за всеки, загинал по време на явлението, и на тази плочка с лазер ще бъде написано името му.


„Касъл Рок Ентъртейнмънт“ обяви, че отлага премиерата на дългоочаквания летен блокбастър „Катастрофата“ за по-подходящ момент.

Според проучване на списание „Маклийнс“ сепаратистките настроения в Квебек са по-слаби от всякога: „Фактът, че се знае със сигурност, че Квебек все още ще е част от Канада след двайсет и една години, е накарал дори и най-твърдоглавите сепаратисти да се откажат от усилията си“ — заключва уводната статия на „Маклийнс“.


Като извънредна мярка, целяща да облекчи работата на лекарите с пострадалите по време на Погледа в бъдещето, Комисията по контрол на храните и лекарствата обяви за свободна продажба единайсет вида антидепресанти, по-рано продавани само с рецепта.

Тази вечер Лойд и Мичико отново седяха на дивана в апартамента на Лойд, а петсантиметровата купчина от разпечатки и доклади, които Лойд беше донесъл вкъщи, стоеше на масичката за кафе. Мичико не бе плакала, откакто се прибраха, но Лойд знаеше, че тя със сигурност отново ще плаче през нощта, както беше ставало през предишните две нощи. Той се опитваше да се държи по най-добрия начин: не избягваше темата за Тамико — знаеше, че това е все едно да отрича, че тя изобщо е съществувала, — но говореше за нея само ако Мичико я споменеше.

И, разбира се, искаше да избегне темата за тяхната сватба, виденията им и всички съмнения, които се въртяха в съзнанието му. Така че те седяха, той я прегръщаше, когато тя се нуждаеше от прегръдка, и разговаряха за други неща.

— Гастон Беранже продължи с ролята на науката днес — разказваше Лойд. — И, по дяволите, накара ме да мисля, че може би е прав. Говорели сме безобразни неща, а сме учени! Преднамерено сме изричали подвеждащи думи, карайки обществеността да мисли, че правим неща, които в действителност не правим…

— Допускам, че невинаги сме представяли по добър начин научните истини пред обществеността — каза Мичико. — Но… ако ЦЕРН е отговорен… Ако ти…

Ако ти си отговорен…

Тя несъмнено искаше да каже това, преди да се усети. Ако ти си отговорен…

Да, ако той беше отговорен… Ако този експеримент, негов и на Тео, по някакъв начин бе причинил всичката тази смърт, всичките тези разрушения, смъртта на Тамико…

Той се беше заклел пред себе си, че никога няма да направи Мичико тъжна, че никога няма да й причини това, което Хироши й бе причинил. Но ако неговият експеримент беше довел до смъртта на Тамико, дори и неволно, дори и косвено, тогава той е навредил на Мичико много повече, отколкото цялото безразличие и пренебрежение на Хироши някога би й навредило.



На Волфганг Руш явно не му се говореше по телефона и Тео най-накрая обяви решително, че ще дойде до Германия да се види с него. Берлин беше само на осемстотин и седемдесет километра от Женева. Можеше да ги измине с кола за един ден, но той реши първо да се обади на туристически агент, заради малката вероятност да има евтини самолетни билети.

Оказа се, че има множество евтини самолетни билети.

Да, имаше леко намаление в броя на самолетите по света — някои бяха катастрофирали, макар че повечето от три хиляди и петстотинте самолета, които са били в полет по време на Погледа в бъдещето, си бяха летели спокойно и без пилотска намеса. И да, имаше наплив от хора, които нямаха избор и им се налагаше да пътуват заради извънредни ситуации в семействата им.

Но според туристическия агент всички други си бяха останали вкъщи. Стотици хиляди души по целия свят се бяха отказали да пътуват със самолети — и кой можеше да ги вини? Ако ефектът със загубата на съзнание се повтореше, още самолети щяха да се разбият върху пистите. „Суисеър“ се бяха отказали от всички обичайни ограничения — нямаше нужда от предварително резервиране на билетите, нито пък от минимален престой — и даваха четири пъти повече точки на постоянните си клиенти, плюс първа класа за първия пристигнал, и не изискваха допълнително заплащане от първия обслужен; останалите въздушни линии бяха предложили подобни отстъпки. Тео си резервира билет и беше в Германия по-малко от деветдесет минути по-късно. Оползотвори добре времето на полета, като отработи още някои симулации на сблъсъци на оловни ядра с ноутбука си.

Когато пристигна в апартамента на Руш, беше малко след осем вечерта.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме видите — каза Тео.

Руш беше в средата на трийсетте, слаб, с руса коса и очи с цвят на графит. Той отстъпи настрани, за да пусне Тео в малкия апартамент, но изобщо не изглеждаше щастлив, че има посетител.

— Трябва да ви кажа — изрече той на английски, — че предпочитам да не бяхте идвали. Това е много труден период за мен.

— О?

— Изгубих жена си по време на… както и да го наричате. Немската преса го означава с Der Zwischenfall — „Инцидентът“. — Поклати глава с укор. — На мен ми изглежда крайно неподходящо.

— Съжалявам.

— Бях си тук, вкъщи, когато това се случи. Нямам часове във вторник.

— Часове?

— Аз съм доцент по химия. Но жена ми… тя загина на връщане от работа.

— Много съжалявам — каза искрено Тео.

Руш сви рамене.

— Това няма да я върне.

Младият учен кимна, съгласявайки се. Но беше доволен, че Беранже бе отказал толкова категорично на Лойд да обяви публично за връзката на ЦЕРН с инцидента — съмняваше се, че Руш щеше да разговаря с него, ако знаеше за тази връзка.

— Как ме намерихте?

— Съобщение… получавам много съобщения. Хората изглеждат заинтригувани от моето… моето проучване. Някой ми писа по електронната поща, за да ми предаде думите ви, че във видението си сте гледали новинарски репортаж за моята смърт.

— Кой?

— Един от съседите ви. Не мисля, че има значение точно кой. — Тео не се беше заклел да пази тайна, но не му изглеждаше благоразумно да назове източника си. — Моля ви — продължи той, — изминах дълъг път и платих доста, за да мога да говоря с вас. Сигурно има още нещо, което можете да ми кажете, освен онова, което чух по телефона.

Руш явно поомекна.

— Предполагам. Вижте, съжалявам. Нямате си представа колко много обичах жена си.

Тео хвърли поглед на стаята. На един нисък рафт за книги имаше снимка: Руш, изглеждащ около десет години по-млад от сегашната си възраст, и красива жена с тъмни коси.

— Това тя ли е? — попита гъркът.

Руш изглеждаше, сякаш сърцето му е прескочило някой удар — сякаш си беше помислил, че Тео посочва жена му, в плът и кръв, като по чудо оцеляла. Но после погледът му се спусна към снимката.

— Да — каза той.

— Много е красива.

— Благодаря ви — промърмори Руш.

Тео изчака известно време, след което се обади отново:

— Разговарях с няколко души, които са чели вестници или онлайн статии за моето… моето убийство, но вие сте първият, който е гледал нещо по телевизията. Моля ви, какво можете да ми разкажете за това?

Руш най-после го покани с жест да седне, което Тео направи — близо до снимката на покойната фрау Руш. Пред масичката за кафе, на която имаше купа, пълна с грозде — вероятно един от новите генномодифицирани сортове, които остават сочни дори без да се замразяват.

— Няма много за разказване — започна Руш. — Въпреки че, като се замисля, имаше нещо странно. Новините не бяха на немски. Бяха на френски. А тук, в Германия, няма много френски новинарски канали.

— Имаше ли ги буквите от логото на канала?

— Вероятно — но не им обърнах никакво внимание.

— Разпознахте ли водещия?

— Водещата. Не. Но беше добра. Много отривиста. И не е изненадващо, че не я разпознах — тя определено беше под трийсет, което означава, че е на по-малко от десет години сега.

— Беше ли изписано името й? Ако успея да я намеря сега, видението й ще бъде, че води тази новинарска емисия, разбира се, и може да се сети нещо, което вие не си спомняте.

— Не гледах новинарската емисия на живо; беше на запис. Видението ми започна как превъртам напред; обаче не използвах дистанционно. По-скоро плейърът отговаряше на гласа ми. Записът не беше на лента; въпреки увеличената скорост изображението бе абсолютно ясно, без никакви трептения или смущения. — Той направи пауза. — Както и да е, когато на фона зад нея се появи снимката на… предполагам, че вашата, въпреки че бяхте по-възрастен, разбира се — спрях да превъртам и започнах да гледам. Под изображението пишеше: „Un Savant tué“ — „загина учен“. Предполагам, че заглавието ме е заинтригувало — сещате се, нали аз самият съм учен.

— И изгледахте целия репортаж?

— Да.

На Тео му хрумна една мисъл. Ако Руш бе изгледал целия репортаж, той трябва да е траел по-малко от две минути. Разбира се, три минути бяха цяла вечност по телевизията, но…

Но целият му живот, побран в по-малко от минута и четирийсет и три секунди…

— Какво каза репортерката? — попита той. — Всичко, което си спомните, може да е от помощ.

— Наистина не си спомням много. И на мен самият сигурно бъдещето щеше да ми е интересно, но предполагам, че се паникьосах. Имам предвид — какво, по дяволите, ставаше? Както си седях на масата в кухнята, пиех си кафето и преглеждах изпитни работи на студенти, и изведнъж всичко се промени. Последното нещо, което ме интересуваше, бяха подробностите от някакъв новинарски репортаж за някой, когото не познавах.

— Разбирам, че сигурно е било много дезориентиращо — съгласи се Тео, макар да подозираше, че като човек, нямал видение, вероятно изобщо не разбираше какво е. — Въпреки това, както казах, всяка подробност, която си спомните, може да е от полза.

— Ами жената каза, че сте учен — мисля, че физик. Вярно ли е това?

— Да.

— И каза, че сте били — ще бъдете — на четирийсет и осем години.

Тео кимна.

— Каза още, че сте застрелян.

— А спомена ли къде?

— А, мисля, че в гърдите.

— Не, не. Къде съм застрелян — на какво място?

— Боя се, че не каза.

— В ЦЕРН ли е било?

— Каза, че сте работели в ЦЕРН, но… но не си спомням да е казвала къде сте убит. Съжалявам.

— Споменавала ли е спортна арена? Боксов мач?

Руш изглеждаше изненадан от въпроса.

— Не.

— Спомняте ли си още нещо?

— Съжалявам, но не.

— Каква беше следващата новина? — Не знаеше защо зададе този въпрос… Може би за да разбере на кое място в новинарската емисия е сложен.

— Съжалявам, но не знам. Не гледах повече от новините. Когато репортажът за вас свърши, започна реклама — за компания, която позволява да проектирате бебета. Това ме очарова — мен, от 2009 година, — но онзи от 2030-а изглежда не проявяваше интерес. Той просто изключи… е, то всъщност не беше телевизор, разбира се, а нещо с плосък екран, висящо на стената. Но той просто го изключи… каза думата „Стоп“ и екранът стана тъмен, просто моментално, не постепенно. И тогава той — аз — ние се обърнахме и… Предполагам, че бях в хотелска стая; в нея имаше две големи легла. Отидох при едно от леглата и легнах върху него, както си бях облечен. И прекарах останалата част от времето, като просто гледах в тавана, докато видението ми не свърши и не се озовах отново пред кухненската маса. — Той направи пауза. — Разбира се, имах грозна цицина на челото си — бях си ударил главата в повърхността на масата, когато видението е започнало. И бях залял ръката си с горещо кафе; сигурно съм бутнал чашата, когато съм падал напред. Извадих късмет, че не се изгорих сериозно. Отне ми известно време да си събера мислите, а после установих, че всички в сградата са имали подобни халюцинации. Тогава се опитах да се обадя на жена си, само за да установя, че… че… — Той преглътна. — Отне им известно време да я намерят и да се свържат с мен. Била се изкачила почти догоре на едни стълби, когато дошъл припадъкът, и паднала долу от шестото или седмото стъпало. Счупила си врата.

— Господи! — реагира Тео. — Съжалявам.

Руш кимна, просто приемайки коментара.

Нямаше какво друго да си кажат, а освен това Тео трябваше да се върне на летището; не искаше да плаща за хотел в Берлин.

— Много благодаря, че ми отделихте от времето си — каза той. Бръкна в джоба си и извади визитна картичка. — Ако си спомните нещо друго, което мислите, че може да е от полза, ще се радвам да ми се обадите или да ми изпратите имейл.

Подаде картичката на Руш. Мъжът я взе, без да я погледне. Тео излезе.



На следващия ден Лойд се върна в кабинета на Гастон Беранже. Този път пътешествието трая дори по-дълго: попадна на причакваща го в засада група почитатели на единната теория на полето. Когато най-накрая се добра до кабинета на генералния директор, Лойд каза:

— Съжалявам, Гастон, може да опиташ да ме изгониш, ако искаш, но трябва да направя публично изявление.

— Мисля, че бях ясен…

— Ние трябва да направим изявление. Виж, току-що говорих по телефона с Тео. Знаеше ли, че вчера е ходил до Германия?

— Не мога да следя къде ходят повече от три хиляди души, работещи тук.

— Той е ходил до Германия — без предварително резервиране на билет, и му е излязло доста евтино. И знаеш ли защо? Защото хората се страхуват да летят със самолет. Целият свят е все още парализиран, Гастон. Всички ги е страх, че преместването във времето може да се случи отново. Погледни във вестниците или по телевизията, ако не ми вярваш; аз самият току-що го направих. Всички избягват да спортуват, карат кола само когато е необходимо и не летят със самолет. Сякаш очакват всичко да се повтори. — Лойд си спомни отново за съобщението, което баща му му беше оставил. — Но то няма да се повтори, нали? Докато ние не повторим онова, което направихме, няма начин преместването във времето да се повтори. Не можем да допуснем това да продължава. Вече причинихме достатъчно вреда. Не можем да допуснем хората да ги е страх да се върнат към стария си начин на живот, доколкото е възможно да го направят.

Беранже се замисли над думите му.

— Хайде, Гастон. Така или иначе скоро някой ще издаде тайната.

Генералният директор въздъхна.

— Знам. Мислиш ли, че не го знам? Не искам да съм пречка за никого тук. Но трябва да помислим за последствията — за юридическите последствия.

— Със сигурност ще е по-добре да си признаем вината, отколкото някой друг да ни обвини публично.

Беранже гледа в тавана известно време.

— Знам, че не ме харесваш — заяви той, без да поглежда Лойд в очите. Канадецът отвори уста, за да възрази, но Гастон вдигна ръка. — Не си прави труда да отричаш. Никога не сме се разбирали; никога не сме били приятели. Част от причините за това са естествени, разбира се — същото може да се види във всяка лаборатория по света. Учени, които мислят, че администраторите съществуват само за да пречат на работата им. Администратори, които се държат сякаш учените само създават неприятности. Но не е само това, нали? Без значение какво работим двамата, ти не ме харесваш. Никога не съм спирал да мисля за персонала по този начин. Винаги съм знаел, че някои хора не ме харесват и никога няма да ме харесват, но никога не съм допускал, че това може да е по моя вина. — Той направи пауза, после леко сви рамене. — Но може и аз да съм виновен. Не съм ти казвал какво беше моето видение… няма да ти кажа и сега. Но то ме накара да се замисля. Може би твърде много съм се борил с теб. Мислиш, че трябва да направим изявление? Господи, не знам дали това е правилно или не. Но не знам също и дали да си мълчим е правилното решение. — Той млъкна за момент. — Между другото, може да се направи паралел — нещо, което да хвърлим на пресата, аналогия, която да демонстрира, че не сме виновни.

Лойд повдигна вежди.

— Срутването на Тахомския мост.

Лойд кимна. На 7 ноември 1940 година настилката на Тахомския висящ мост започнала да се руши. Скоро целият мост взел да се люлее нагоре-надолу, докато най-накрая не се срутил. Всеки студент по физика по света е гледал този филм и десетилетия наред се е давало най-правдоподобното обяснение: че вероятно вятърът е предизвикал естествен резонанс у моста, карайки го да се люлее на вълни.

Разбира се, навремето хората си казали, че строителите на моста е трябвало да предвидят това; в края на краищата резонансът е известен от толкова отдавна, отколкото и камертоните. Но обяснението с резонанса е било погрешно; резонансът изисква голяма прецизност — ако не беше така, всеки певец би могъл да разбие кристална чаша — и случайният вятър със сигурност не би могъл да го предизвика. Не, през 1990 година било демонстрирано, че Тахомският мост се е разрушил заради фундаменталната нелинейност на висящите мостове, следствие от теорията на хаоса — клон от науката, който дори не е съществувал, когато мостът е бил строен. Инженерите, които са го проектирали, не са били виновни; нямало е начин с тогавашните си познания да предвидят или предотвратят срутването.

— Ако бяха само виденията — каза Беранже, — нямаше да има нужда да си пазим задниците, знаеш; предполагам, много хора щяха да ни благодарят. Но ги има всичките тези автомобилни катастрофи, хора, паднали по стълбите и така нататък. Готов ли си да поемеш вината? Защото жертвата няма да съм аз и няма да е ЦЕРН. Когато се стигне до това, няма значение колко ще говорим за Тахомския мост и непредвидимите последствия — хората ще искат точно определена човешка изкупителна жертва и много добре знаеш, че това ще бъдеш ти, Лойд. Експериментът беше твой.

Генералният директор млъкна. Лойд обмисля думите му известно време и накрая отговори:

— Мога да го направя.

Беранже кимна.

— Bien25. Ще свикаме пресконференция. — Той погледна през прозореца. — Предполагам, че е време да си признаем.

Загрузка...