Пролог Три дни

Мястото беше подходящо за телевизионен репортаж с религиозни нотки. Миланската катедрала се издигаше богато украсена и заострена — цяла гора от островърхи църковни кули и шпилове, много красиви на фона на небето.

Репортерът от новинарския канал на РАИ грижливо четкаше гъстата си коса, вторачен в огледалото, което държеше неговата продуцентка Даниела Персано. Времето в края на март се оказа необичайно топло. Беше избрал неподходящо сако за топлия ден и се потеше, а това го правеше раздразнителен.

Огледа площада и туристите, които гледаха глуповато настройките на цифровите си фотоапарати.

— Гледай да не попадат в кадър — изръмжа той.

— Да, да — съгласи се тя. Бяха заедно от години и бе наясно с настроенията му.

Вече бяха записали достатъчно интервюта с местни жители и туристи, за да запълнят времето. Имаше нужда само от няколко завършващи кадъра.

— Готови сме, когато ти кажеш — каза Персано.

Той стисна микрофона, вторачи се в обектива и започна, когато видеооператорът вдигна пръст.

— Аз съм Морено Стази, в Милано съм, за да говоря с обикновените хора за кризата, която помита града, страната и по-голямата част от света. Катедралата — този древен символ на религия и култура, където хората идват, за да се молят и медитират — е най-доброто място за обсъждане на катаклизма, пред който сме изправени, на предстоящите трудности.

Той спря и попита:

— Така добре ли е? Да не е твърде мелодраматично?

— Не, добре е — увери го Персано, като се опитваше да бъде позитивна. — Продължавай.

Той прочисти гърлото си.

— Този часовник, този интернет часовник, който е в главите на всички ни, отброява трите останали дни. До какво? Това терзае нашите умове. Затова днес задавам на хората тук въпроси: Изпитвал ли си блаженство? Имаш ли си приятел или любим човек? И какво според теб ще се случи със света в неговия последен ден?

Той отдръпна микрофона от устата си и го подаде на Персано.

— Само минутка. — Запали цигара и дръпна няколко пъти, преди да я загаси върху тока си, след което я остави върху един камък. — Добре, а сега да заснемем завършващите кадри.

— Почни, когато искаш.

Той облиза устни, за да ги навлажни, и прие подходящото изражение, за да продължи от мястото, където спря.

— Пред катедралата чухме различни хора, някои уплашени, други обнадеждени, а трети са просто объркани. Никой не знае какво ще се случи в неделя следобед, но едно е сигурно. Мнозина ще посетят тази сутрин литургията и ще се помолят на Бог, защото той никога не е бил толкова важен през съвременната ни история. Аз съм Морено Стази с репортаж от Милано.

— Добре — каза Стази и запали отново цигарата си. — Дай го на Антонио за редакция.

— Антонио? — стресна се продуцентката.

— Защо не?

— Мислех, че знаеш.

Той поклати глава и внезапно изпита страх.

— Антонио се самоуби снощи.

Стази дръпна дълбоко от цигарата си.

— Божичко, още един.