Портрети на небесни тела

1

Веднъж през хиляда деветстотин седемдесет и осма година по безлюдните планински склонове се изкачваха двама мъже на средна възраст. Единият вършеше тази работа не за първи път — това си личеше и по екипировката му, и по равномерната крачка, и по правилното, с призвук на известно самодоволство вдишване и издишване. Другият, напротив, бе облечен и обут непригодно за планината, ходеше разхайтено, пушеше тънка холандска пурета и от време на време в изблик на телесна радост подскачаше към клоните на боровете, сабаряйки от тях ту сух, трошлив сняг, ту пожълтели иглички.

Да, такава непонятна бе природата — по сенчестите места двамата нагазваха сняг, който пълнеше острите половинки на оногова с пуретата, по равните пък платна ги заливаше горещо лятно слънце. От двете страни корави преспи се редуваха с раззеленени полянки с поболи кокичета или демисезонни1 сипеи се спускаха към весели ручеи. Есента се намесваше тук с мрачни лишеисти парцели, с миналогодишните черни листа върху клоните на кривите круши или пък със същите тези пожълтели иглички, които от време на време изтръскваше от мълчаливите борове единият мъж.

Ако човек възприемеше картинката само с очите си, трудно би разбрал кой месец, дори кой сезон е сега. Но пролетта невидимо и категорично се налагаше с аромата, с юношеското звънтене на въздуха, с всичко онова необяснимо и недоловимо, което кара именно него сезон да предпочитат повечето от хората.

— Хвърли тази цигара, Владай — рече по едно време непушачът.

— Това е пурета — отвърна човекът със странното име Владай.

— Все едно, хвърли я, тровиш цялата природа. Неочаквано за самия себе си, Владай хвърли пуретата. Уж искаше да попуши още малко, уж искаше да поядосва така, съвсем приятелски, своя спътник, но нещо разтвори пръстите му (дали пък не костеливата ръка на отровената природа?) и пуретата с лошо съскане угасна в снега.

— Е, това е друга работа — въздъхна Христо с пълни гърди, — така се живее.

Изкачваха мочурливо място и краката им жвакаха. Вървяха — единият с нарастваща енергичност, другият с неприкрита леност. Интересното обаче бе там — въпреки цялата тренираност и екипировка на Христо, въпреки очевидно по-стабилно сложената му фигура и поздравите му крака, Владай с цялата своя разпуснатост се движеше някак по-леко, по-бързо, по-убедително дори. Гени някакви ли казваха своята дума, или пък в предишен свой живот Владай бе планирал като птеродонт из розовото мезозойско небе, докато Христо е бронтозавърствувал из блатата?

А може би се обаждаше тук онова недоказано естетическо преимущество на никому ненужния дим пред калоричната уместност на буцата кюмюр?

Да, лекомислена е човешката природа и често пъти съвсем несправедливо небрежността доминира над усилието, както често пъти жените предпочитат в леглото си фантазьора-развейпрах пред усърдния работяга.

При тези двамата противоречието не бе толкова силно: просто пролетната светлина по подхождаше на Владай. Може би в друг сезон, в нощната тъма, сред снежната фъртуна, щеше да стане видна цялата Владаева несъстоятелност и щеше тогава добре екипираният Христо да проправи необходимата пъртина. Както и да е — те пред никого в момента не демонстрираха, пред никого не се доказваха, не съперничеха за нищо — без значение бе кой ще стигне първи. Просто си крачеха през планината всеки по своя начин и си разменяха незначителни и дружелюбни реплики.

Владай повечкото се жалваше, че все не може да тръгне по баирите веднъж седмично поне, а Христо обратно, уверяваше го колко е полезно това за здравето.

— За нашата възраст особено — рече Владай със зле прикрито лукавство, на което Христо съвсем сериозно отвърна:

— Не, за възрастта, която ни предстои.

От ироничността, с която единият, и сериозността, с която другият докоснаха темата, можеше да се съди, че те се считат все още за млади хора, че техните тридесет и четири години не са товар на гърба им, че не ги е докоснал още онзи процес, който е точно обратен на процеса, който нявга ги е създал.

Това, че тъй си го мислеха, доказваше все още запазена психика, но иначе по отношение на телата си биха могли да бъдат доста по-взискателни. Бяха хвърлили ризите и фланелките, крачеха голи до кръста и макар торсовете им да издаваха известна физкултурност, под иначе здравите гърди вече изпъкваха първични шкембенца. Христовото бе по-мускулесто — релефно и на пръв поглед естествено закръгление върху повърхността на стегнатото тяло. Но именно тази му уместност не оставяше никакво съмнение, че то е завинаги вече. Владаевото пък възвишение нямаше нищо общо с мършавото му тяло и така подлъгваше, че е съвсем временно, че две-три такива разходки, и то ще изчезне. Къде обаче ще изчезне — на друг ли ще се прилепи, или просто ей така, ще висне като самотно виме в пространството? — ето това не беше известно.

Вървяха. Нагоре в планината пролетта взе да затихва, да се свива в себе си, срамежливо да прикрива вторичните си белези — постепенно започна да се очертава преминаване от един сезон в друг — към зимата, но не от есента. От пролетта — към зимата, това бе първият намек за предстоящи чудеса.

Изчезнаха боровете и меката почва под краката също — лехи от клек дебнеха по каменистото плато, появи се прозрачен, но студен вятър, започнаха да обличат ризите, пуловерите, горните дрехи. Иначе слънцето си грееше, както преди, обаче не топлеше. От абсолютно безоблачното небе се заспускаха плоски, но с много голям диаметър снежинки и скоро върху белия склон, който израсна от дясната им страна, Владай видя за първи път през живота си стъпки на снежен човек. Стъпките бяха внушителни по размер в сравнение с крачките на фамозното същество — почти се докосваха пръстите до петите.

Христо също се почуди на тези стъпки, но не чак толкова.

— Шегаджия някакъв — рече той, — всякакви ги има.

Загадъчните явления Христо винаги си обясняваше с деянието на анонимни шегаджии. Въвеждайки тези невидими палавници в подхода към явленията, той искаше да съхрани неопетнен материалистическия си мироглед, но без да съзнава това, градеше митове и легенди, създаваше, без да го желае, божества — такива едни веселяци, които с голи ръце пирамидище ще ти вдигнат в пустинята, на чинийка ще се повозят във въздушното пространство, ескадрила ще дематериализират в района на Бахамските острови, — ама че веселяци, да не ти се ще да ги срещаш по пътя си такива!

Владай обаче, като човек по-мистичен, се сепна от петдесетсантиметровите стъпки и никак не искаше да тръгне, както Христо го съветваше, в посоката, в която чезнеха стъпките. Аргументът, че пътят им бил натам, му се струваше недостатъчен.

Опъваше се, опъваше се, но когато Христо решително тръгна успоредно на тайнствените следи, заклинка и той подире му. Стъпките се изкачваха към стръмно било, а на самото било изчезваха, защото и снегът там изчезна — билото ограждаше топла долчинка. Цветя от различни сортове цъфтяха по склоновете, розови агънца пасяха сред цветята, в дъното синееше езеро, а под повърхността на езерото се гонеха две риби. Едната, това се виждаше отдалече, бе огромна, с човешки ръст, и агресивна. Другата бе обикновена спасяваща се планинска пъстърва.

Двамата туристи се спускаха към повърхността на езерото, загледани, изцяло потопени в двубоя, и краката им сами намираха верния път, сами прескачаха камък или коренак, не се спънаха краката им чак до брега на езерото. Зрителният ъгъл от брега бе по-неудобен — отгоре виждаха ясно цялата работа, от ниското долавяха само отделни ракурси на двете тела, пръски, пърхане на перки и нещо членоразделно, там от глъбините, някакви гневни фонеми.

Бясната подводна гонитба люлееше повърхността на иначе тихото от векове естествено водохранилище, вълнички, усилващи се вълни плискаха вече в нозете на двамата. Краката на Владай пропиваха, но той, вкаменен от зрелището, не смееше да помръдне, докато Христо с нелепа усмивка инкасираше подводната игра на загадъчните веселяци.

По едно време езерото съвсем се разбесня и под синия му похлупак двете фигури в линии, които погледът долавяше само като тирета, заначертаха криви на екстаза, лупинги на победата, виражи на смъртта. В ушите им закънтя безшумен гръм: първом центърът на езерото само, а постепенно цялата му акватория започна да почервенява, за миг вълните утихнаха, а сетне червена бразда тръгна към двамата и пред широко отворените им очи се въздигна хвърчаща рибка. Рибката трепкаше златна и безсловесна под слънцето, стискайки сребрист жезъл под мишница. След рибката се показа мустаката глава на едноок морж, туловището на моржа.

Те излязоха на сушата — моржът и рибката, — хванали жезъла в двата му края, и тръгнаха към тях тъй решително, че дори Христо се размърда, взе да отстъпва с достойнство, но назад.

Владай пък съвсем се обърка, тръгна към земноводните с очи, вперени точно в сребристия мост между тях, в жезъла им.

Кой знае как щеше да завърши контактът между тези няколко цивилизации върху езерния бряг, ако високо над главите на четиримата не се чу плясък на криле.

Преодолял зебристите очертания на билото, изоставил там последната струйка въздушно течение, леко помахвайки с червените си криле, под среден ъгъл на спускане четиридесет градуса, със ски „Пирин“ върху левия и десния си крак, право към езерото летеше Людмил, махаше гневно с щеките към пришълците, а доброжелателно към Владай и Христо.

Приводни се меко, но на голяма скорост — с няколко степа, християнки и разперване на крилете уби скоростта до не повече от три метра в секунда и когато щеше да потъне вече, тогава точно стигна до спасителния бряг.

Христо и Владай веднага се сгушиха под крилете му и моржът, май засегнат от това, свали маската си и всички тогава видяха, че това не е морж, а човек, човек и приятел, онзи — Данчо.

— Тъй ще е тя — каза Данчо, докато изнизваше пъстървата от острието на харпуна си. — Като Христос, който с двете риби… тъй ще е тя.

— А къде е другата? — делово попита Христо.

— Там е тя — тихо, шепнешком почти, отвърна Данчо, дискретно сочейки към езерото. — Там е тя, миличката. Ей сегичка аз нея, таковънка…

Людмил хвърли свойски поглед към небето, към небесното светило, което бе преминало зенита, Владай умножи наум предполагаемото време, за което бе уловена първата риба, по две, Христо надраска с нокът по въздуха формула за корекция (първата риба бе една от двете, нали, а втората щеше да е единствената), от тези безхитростни изчисления излезе, че дори ако нощта е достатъчно светла, преди шест сутринта втора риба няма да има.

— Е — рече със скрито тържество Владай, — май ще се наложи да седнем в ресторант, уви.

Обичаше Владай седенето в ресторанти.

— В хижичка някоя, в туристическа столова, по-скромно да е, по-уютно — подхвърли Христо.

— Като летях насам — каза Людмил, — хвърлих поглед към гънките на местността: най-близката хижичка е на три-четири часа оттук по въздушна линия.

— А ресторантът? — попита Владай.

— С ресторантите е по-добре.

— С рибата тогава какво да правим? — обади се Данчо.

Всички погледнаха към сребърното телце. Разбира се, искаше им се да я върнат обратно в езерото, но си личеше колко много е убита тази риба.

— Вземи я със себе си — великодушно разреши Владай, — нека ти помага.

— А ти? — попитаха Людмил. — С нас ли ще тръгнеш, или ще си летиш?

— Аа, пеш малко… Да се поразтъпча.

Той свали крилете си, сгъна ги, прибра ги в специална раница с цепки, през които се подаваха само острите червени върхове на делтапланера. Приличаше на Сатанаил при залез слънце с тези остри червени криле зад гърба си.

И тръгнаха: най-напред Людмил с крилете и върху ските „Пирин“, след него Владай със странното си име, с пурета в уста и с токи върху острите обувки, после се клатушкаше Данчо с рибка върху острието на харпуна си и с плавници, които оставяха странни петдесетина сантиметрови следи подире му. Малко встрани крачеше и Христо. В алпийския си екип и със затвореното си лице приличаше на землянин-пленник, водещ отряд от космически нашественици уж към ресторант, а всъщност готов като Иван Сусанин да ги натика завинаги в някоя туристическа столова.

Той даже се озърташе в този смисъл, търсеше знак, който да сочи към бедна хижица, но липсваше подобен знак в планината. Огромните, с просветващи букви реклами все ресторанти пропагандираха и Христо, ще не ще, приближаваше заедно с останалите към един от тях — бял, с остър покрив, спускащ се почти до земята, с паркинг, с меню в дебела кожена папка.

Разбира се, преди да им връчат папката, имаха разправия с портиера. Владай пак мина най-леко: пусна дим от пуретата в очите му и в ответ получи дори нещо като поклонче. Людмил бе принуден да остави крилете в гардероба, ските и щеките — и тях там. С Данчо работата се позакучи. От една страна, бе в костюм, според както беше в изискванията, от друга страна, костюмът изглеждаше странно, леководолазно, лъскаво, с жълт кант. Но иначе костюм беше, да му се не види, и портиерът реши да се заяде заради рибката. Данчо тогава му подари улова си, портиерът веднага го пусна и така се изпълни Владаевото прозрение: „Вземи рибката със себе си — нека ти помага.“

А на Христо съвсем не му провървя — и грайферните немски обувки, и шведската винтяга, и австрийският клин — всичко, с което тайно, по своята скромност, той се гордееше, сега застана против него. Кой знае колко щяха да се препират на входа, ако Владай не се върна, не прошепна нещо на ухото, а може би на джобчето на портиера. Ей тогава чак се събраха четиримата около колосаната покривка с тежката кожена папка на менюто (Христо му викаше „ценоразпис“) в ръце. Спряха се на следното:

Людмил на телешко варено, моруна с масло и крем по баварски; Данчо на пилешка супа, фазан задушен и баклава. Владай си избра ракийка с шопска салата, водка с краби, бяло винце с пъстърва, свинско със зеле и с червено, биричка с ементал, коняченце с торта, кафе с един коняк и с газирана вода. Христо веднага откри отзад напред картофи „огретен“ и успя, мобилизирайки всичките си сили, да премълчи баварския крем.

Поръчаха всичко това на стария добър келнер, който услужливо тичаше по масите. Останалите клиенти свойски му викаха бай Япо и Владай също така го извика, изреди му цялата поръчка — първо напитките, а после и храната.

Бай Япо внимателно, с полупоклон изслуша поръчката, записвайки си желанията в тефтерчето, а после, щом всичко, газираната вода дори, бе споменато, рече ей така:

— Я ми кажете, млади приятели, крилцата в гардероба ваши ли са?

— Наши са.

— А ските, прекрасните, марка „Пирин“, и щеките?

— Наши са.

— А харпунчето, приятели, ваше ли е? А тези холандски пурети?

— Наши са, наши са!

— А като е така, ще получите, мили мои, най-много кюфтета, а на повече от бай си Япо не се надявайте.

— Но защо, как така, с какво да си обясним това отношение!

— Ще ви каже бай ви Япо, ще ви отвърне на въпросите — говореше ласкаво келнерът, без да изправи гърбина. — Не обича бай ви Япо хора, дето са си смогнали на харча — в това е тайната. Гледам костюмчета сте си купили, принадлежности всякакви, а сега, гледам, и да похапнете искате по-особено. А народът?! — внезапно стана строг сервитьорът.

— Кой народ, бай Япо?

— Нашият.

Разговорът тръгваше опасно и Владай се намеси с глас лукав и плавен, но с нотки на подрънкващи белезници:

— Че той, според теб, гладен ли стои, народът?

— Не е казвал бай ви Япо такова нещо. Я кажете, добри хора, говорил ли е бай ви Япо такова нещо? — обърна се келнерът към околните маси. — Идват тези, другари ли са, какви са, не ги знам и аз, и твърдят на всеослушание, че нямало ядене. Че аз, ако е за ядене, сега ще ви натъпча устата с цял панер кюфтета.

Очертаваше се скандал. Людмил пръв се усети:

— Я дай, бай Япо, по порция кебапчета.

— Е, това исках да чуя — стана пак нежен бай Япо. — Това вече ми хареса. Наши хора сте, значи, народни хора. Виж ти, как външният вид лъже. Подведоха ме, момчета, ските ви, пуретите, харпунът, крилцата. Пък и дрешки, гледам, сте си купили — това ме поусъмни. Викам си — тези хора са си смогнали на харча и сега риба им се дояла, раци, едва ли не… Подведе ме, момчета, поръчката ви, странна ми се стори, нагла… Ех, ще ме простите — разприказва се старецът, а кебапчетата ви цвърчат вече, ще изгорят, ако не се сети да ги свали някой от огъня.

Бай Япо изчезна и се върна внезапно, може да се каже, малко преди да беше си тръгнал. Ловко носеше четири чинии, постави справедливо пред всекиго по една и пак се скри.

Мъжете, сконфузени от погледите, които все още им хвърляха от съседните маси, набързо задъвкаха кебапчетата. Май някой все пак се бе сетил да ги свали от скарата доста отдавна — тежък, вечен хлад внасяха вътре в телата им безвкусните хапове.

Ометоха набързо всичко съедобно от онова, което бе им сервирал бай Япо, платиха му (взе им старецът по левче отгоре, май не бе го напуснало съмнението, че са си смогнали на харчовете), излязоха навън, под топлото слънчице.

Там около пет минути всеки сам за себе си преживя този обед, а после тръгнаха към подножието на планината. По нанадолнището и думите им се търкаляха с лекота — бърбориха за каквото им дойде, а веднъж спряха на почивка под килнат заслон и Владай, гледайки към скрилото се, престорило се на червен лампаз, пришит за силуета на планинската верига слънце, каза почти сам на себе си:

— А дали не е прав бай Япо? Да не би да сме си смогнали наистина на харчовете? Да не би да е свършено вече с нас?

При този въпрос всички се развълнуваха, потънаха в мрачни двоумения, подхвърляйки на глас незначителни, но горестни реплики.

— Надали ще е така, попрекали келнерът.

— Не дай боже. Това само да не е вярно.

— Абе какво ще си го спомняме — келнер, и толкоз.

— И аз мисля, че не е вярно — уверено каза Владай. — Как тъй ще е вярно. Заради това ли, братлета, строихме нявга цепелина, за да си смогваме после на харчовете.

И щом Владай спомена за цепелина, на всичките им олекна, кебапчетата в стомаха им мигом се смляха, забравиха мнителния планински сервитьор, стоплиха се душичките им.

— Ех, цепелина! Помните ли вие цепелина, момчета? Как висеше в каньона, как издуваше хълбоци?

— А Галина? Помните ли каква беше нашата Галя. Каква походка само, каква фигура!

— А жегата, момчета, помните ли жегата?

И без дума да си кажат, без някакъв знак издуха изведнъж гърди и ревнаха песента за цепелина.

Пяха мъжки и задружно, само това за Галина всеки си го изпя по своему, но после гласовете им литнаха пак заедно, сякаш бяха се хванали ръка за ръка.

Под тях забуча нещо, затъркаля се космато и грозно към урвите и Христо им махна да спрат:

— По-тихо, момчета, зоната е лавиноопасна. Поседяха така известно време мълчащи и унесени, а после се заспускаха към подножието на планината.

2

Щом като колата на Христо се скри зад ъгъла, Людмил престана да чака трамвая, който водеше към тях, а пресече двете линии и отиде до противоположната спирка. Да, така се оказа устроен животът му — на една и съща права, но в двата й различни края живееха жена му и любовницата му, а неговият, на Людмил, живот слагаше невидимия център на тази права.

Зададе се трамваят, Людмил се качи на задната площадка и там си остана, въпреки че имаше свободни места. Трябваше да сваля раницата, ако искаше да седне, пък това щеше да привлече вниманието към него. Людмил не се срамуваше от делтапланера си в полет — напротив, обичаше той странната гледка на вдигнати лица под нозете си. Не за слава летеше, естествено, ала не крепеше ли го по-здраво във въздуха вълната от признателни погледи? Но сгънеше ли делтапланера, веднага започваше да се притеснява, да се смущава, да подсказва с поведението си, че тия криле зад гърба му не са негови — случайно ги пренася, при първа възможност ще се раздели с тях.

Хората обаче не му обръщаха особено внимание — в хиляда деветстотин седемдесет и осма година делтапланерът все още не бе толкова популярен, та някой си пътник в трамвая да знае какво е това зад гърба на Людмил: за рибарски такъми го приемаха хората, за туристическа палатка или за нещо отнейде откраднато — хвърляха кратък поглед към увисналите островърхи криле, и толкова.

На последната спирка живееше любовницата на Людмил, че и оттатък. Докато крачеше из студения тъмен въздух, той с признателност си мислеше как заради него се премести тя в края на града — далеч от любопитната леля и нахалния й мъж, далече от бивши, е, още отпреди Людмил ухажори. И живееше тя сега встрани от порочния център в малко уютно апартаментче на единадесетия етаж.

Таня му отвори вратата меко, но широко. Така умееше тя да отваря врати, тъй за път разтвори и себе си — време на комбинатската лаборатория.

„Дали не съм си смогнал на харчовете?“ — за миг си помисли Людмил, усещайки до гърдите си силните й сферични, просто гимназист да изчисли обема им, толкова идеално сферични гърди.

След прегръдката се отдръпнаха, погледнаха се с топли очи, Людмил метна крилцата на закачалката, обу си пантофите и влезе в холчето.

— Какво да ти направя за вечеря? — попита Таня.

— Каквото ти се иска.

— Бульон от пиле, а после пилето на грил, а?

— Бива. Ще си сипя малко ракийка.

— Не ставай, аз ще ти донеса.

И му донесе наистина ракийката в шише от синьо, преливащо към зелено стъкло. Таня винаги така правеше, не признаваше тя търговското — купеше ли нещо от магазин, тутакси го присипваше от скучната му промишлена дрешка в някаква красива кутийка с изрисувани по нея цветя, в такива приятни бутилки, в пъстри бурканчета. Такава беше Таня — ако можеше да произвежда материя, цялата световна материя щеше да пресътвори в нещо по-добро, по-висше, но понеже това не бе по силите й, с въздишка купуваше направеното от чужди, небрежни ръце и сетне го прехвърляше в своите формички. Тя и се любеше така — не с мъж, а със суровина, която трябва да преработи в себе си, за да я облагороди, да я направи нежна и славна — по свой образ и подобие. И крилцата ги шиеше така. Когато Людмил за първи път й показа делтапланер, тя дълго и с погнуса опипваше грубата материя — щеше й се веднага да я накъса, веднага да обшие скелета на грамадното хвърчило с нежна коприна, с кадифе и сърма. Но си даде сметка, че това грозно нещо, освен всичко друго, съдържа и наука, та преди да посегне към ножиците, посегна към книгите. Цял месец чете книжнина от въздухоплаването. (Людмил тогава много се бе изненадал на молбата й, но донесе целия кашон от таванчето си.) Цял месец чете и черта, но затова пък, когато се зае с работа, вече нямаше спирачки за фантазията: цялото й същество пееше, докато кроеше и шиеше, пееше цялото й същество от радост, че щастливо и безаварийно ще литне нейният любим из небесата — по-високо, по-красиво и по-безаварийно от любимите на останалите жени. Тъй му уши тогава тя делтапланер не прост, а двуплощен, със сгъваеми криле, което и в трамвая бе по-удобно да се носи, а и във въздуха даваше повече — можеше човек да размахва криле, което силно повишаваше маневреността, продължителността на полета и ефекта, ефекта…

Диванетата от федерацията не признаха новия модел, останаха си да кретат над хълмовете за по четеридесетина секунди със своите хвърчила, а Людмил отплава гордо от тях в правилен полукръг, планирайки над тромавата гравитация на правилниците и уставите им.

Такава беше неговата Таня и Людмил силно я обичаше и нямаше в сърцето му нито капчица гузност пред собственото му семейство. Така както беят прощаваше на Шибил всички прегрешения заради хубостта му, тъй и Людмил сам си прощаваше заради достойнствата на Таня.

Тя влезе, обвита във вкусна пара, и не дрънчаха двете йенски купички с бульона върху сребърния поднос, както биха дрънчали, ако Владай ги носеше, макар че Владай никога не му е носил бульон, нито пък нявга би му донесъл. Но щяха да подрънкват купичките — нали видя днес Людмил ръцете на своя приятел — потрепваше пуретата в пръстите му, ех, ставаше нещо с този човек.

Подухаха върху гъстата, покрита с жълтички повърхност на бульона и започнаха да го пийват — Людмил, без да сърба, което му струваше големи, тромпетистки, може да се каже, усилия, Таня — също без да сърба, но без никакви усилия. Тъй въвеждаха хармонията в съвместния си живот — той с трудности, с непрекъснат контрол над себе си, тя — с вродена лекота.

— Днес — отмести купата Людмил — един келнер ни рече, че сме си смогнали на харчовете. После се отметна, призна си, че не е точно така, но в първия момент ни засегна. И мисля, си сега колко много дължа на теб, че не съм такъв човек.

— Какъв? — попита Таня, изненадана леко от думите му.

— Че не съм онзи, който си е смогнал на харчовете. Да речем, че не бях те срещнал по пътя си — какво? Жена, дете, добър доход, състоятелни нейни родители, материални проблеми — решени, лични — решени, служебни — решени, статус на надмощие — уреден.

— Искаш да кажеш — в очите на жената светна лоша светлинка, — че материално аз ти преча да си смогнеш на харчовете.

— Искам да кажа, че в стремежа си да бъда достоен за теб не съм стигнал до онова благополучие, което би ме ликвидирало като личност.

Тук Таня разбра, че харчовете са категория, и веднага се успокои. Не беше скандалджийка, не се ловеше за думата откъм обратната й, сенчеста страна.

— Категории, Людмиле, категории — това само рече съвсем примирително и тръгна към кухнята, отдето се носеше витлообразно ароматът на въртящо се върху грил пиле.

Людмил си сипа още една ракийка в медната, изписана с ориенталски орнаменти чашка, близна я и я отмести.

„Няма да пия повече“ — каза си, а после се сети пак там за онова, за харчовете, вдигна приятното за пипане капаче на шишето и върна ракийката обратно.

Ето че и пилето дойде: цялото меко и нежно, цялото гарнирано отстрани с тревички и тънко нарязани зеленчуци, цялото смирено, цялото с такава нагласа, че да е ясно — за тези двамата тук е предназначено, трети човек не може да го докосне, нито пък Людмил без Таня и Таня без Людмил.

Ех, любов между хората — в какво ли не се извайваш ти, къде ли те няма: и в окаменелите от сърдечна мъка девойки по фолклорните върхари, и в двойната седалка на панаирджийската въртележка, в запъхтените думи на тежко-сладостното войнишко писмо, и в разветия на отсрещния балкон чаршаф, и в пречупените тревици на закътаната полянка, и в захвърлените на перона розови билети — два по два, и в петте пръста на дясната мъжка ръка, и в петте пръста на лявата женска ръка — навсякъде си оставила ти свой знак, свой прашец, видение за себе си, следи от зъбите си, и в пилето сега дори, невестулко такава!

Изядоха пилето, решиха да не пият кафе, включиха телевизора. Таня метна върху коленете си делтапланера, взе да го замрежва тук-таме със здрав конец, а Людмил гледаше към екрана, без нищо да долавя, без да създава контакт. Мислеше си, че ако Таня е била тогава, по времената на цепелина, всичко щеше да е по-иначе, как точно, не е известно, но по-иначе…

Свърши програмата, Людмил се надигна, облече се, обу се, метна раницата на гърба си.

Целунаха се с Таня в антрето, под сламената светлина на лампата, и си тръгна той към своята къща.

Трамваят бе празен, та дори седна този път и загледан в подрънкващия, поскърцващия по завоите град със светещи прозорци и без нито един човек по улиците, Людмил бавно осъзнаваше, че нещо важно, нещо съществено не е сторил през деня.

Беше вече много далече от къщата на Таня, когато се досети какво е това нещо — забравили бяха да се любят тази вечер. На него не му хрумна, а и на нея сигурно също, иначе би го подсказала по някакъв начин. Как може толкова важно нещо да пропуснат, как може!

А после изхвърли тези мисли от главата си, защото се изкачваше вече — преди да влезе вкъщи, Людмил се опитваше да изхвърли всичко, свързано с Таня, от съзнанието си.

Жена му четеше книга, запалила всички лампи в хола.

— Легна ли си детето?

— Отдавна. Ти си лягай, ако си вечерял, аз ще дойда по-късно, зачетох се в една голяма книга.

— Добре.

Людмил си легна в тясното, нявга вдълбано от любов, но сега, след подмяната на матрака, хвърлящо ги в двата края легло. В просъница усети настаняването на жена си. Погали я с предишна нежност.

— При Галя ли бяхте?

— Да — излъга Людмил и омаломощен от лъжата си, потъна в дълбок сън. И жена му също заспа спокойно. Много отдавна знаеше тя, че няма сили да се бори с Галя, че с Галя не е изневяра, че не би посмял мъжът й да излъже, че е бил с Галя, ако е бил с друга…

3

Когато Данчо застана пред вратата на апартамента си и чу отвътре характерен звук на здрави млади нозе, тъпчещи щастливо сред безпорядъка, той веднага разбра, че децата са сами. Натисна звънеца, затъркаляха се облите звуци на камбанката, шумът вътре за миг утихна и сетне започна стремглаво лутане, безшумно пъхане, безразборно пресилване. Всичко бе ясно, все едно че вратата бе прозрачна: синът му Кирил и другият му син Методи връщаха сега неговите любими игри по кутиите.

Сърцето му се свиваше там, върху стълбищната площадка, от разбираемите за него само звуци на пречупена карта вале спатия, на търкулнат върху рулетката зар от табла, на каширана сред бридж-тестето фалшива банкнота от играта „Монополи“ рушеше се сега, за кой ли път, щастливият свят на нявгашните му съботи… Ех, да върви всичко по дяволите. Проклетата граница на тридесетгодишната възраст премаза всичко, премина вътре през него — взе му една по една тихите радости, без да му върне нищо.

А вътре продължаваше паническото шумолене — през отпуската може би чак щеше да има време Данчо да въдвори ред в своето царство. Как хубаво бе всичко допреди години само, когато в чистичкия проветрен хол, пред масата с нови лъскави тестета или замити пулове очакваше Данчо своите другари. Как свежо пристигаше първо Владай, после, точно на минутата, Христо с Людмил… Първо Владай взе да закъснява, да пристига разсеян, с червени очи, да посяга два пъти към чашата с водка, преди да посегне към чашата със заровете. Людмил пък изчезна изведнъж: каза, че няма да идва, и спря да идва. Христо с жена си се мярнаха два-три пъти и Данчо пак с онова нетърпение ги очакваше — но не, свършило бе всичко — скучни ставаха игрите, все бърбореха, все се прозяваха… Едно по едно забравиха бридж-покера, таблата, после „Монополито“ замина там, върху гардероба, рулетката — и тя при него. Барбутът като най-прост най-дълго се задържа — чак до тридесет и втория му рожден ден, когато се развихриха като в добрите времена, когато стояха до сутринта, когато Данчо си помисли, че отново се връщат прекрасните съботи. Не е предполагал тогава, че е било последното избухване на пламъка, преди да угасне завинаги вече.

„Може би, ако бяхме някои комарджии, ако на пари играехме — печално си мислеше Данчо, — по-дълго щяхме да изкараме. Може би тази наша аматьорщина, тя влезе в дисонанс с развиващото се общество… А може би, може би действително сме си смогнали на харчовете и няма вече за нас трепети в хитроумните игри — радващи по-скромните хорица… Не, това само не е вярно, това само да не е…“

Отключи най-сетне вратата. В спалнята работата вече бе привършила: изсипани на пирамида върху гардероба, пъстрееха ребра от карти, полукръгове от рулетка, разединени криле от табла — сякаш страшен удар бе премазал умен, фин механизъм, бе натрошил повърхността му, разсипал вътрешностите. Данчо се огледа загина си Кирил и за другия си син Методи. В хола ги нямаше, в детската и в кухнята също. Дочу шуртенето на вода от банята и се хвърли веднага натам.

Така си и знаеше:

Син му Кирил си квасеше главата под душа, а другият му син Методи тъпчеше мокрите си плувки под купчинката мръсно бельо.

И тука Данчо кипна: с гняв им удари по един шамар и ги зарита подсмърчащи и негузни към хола. Те си знаеха къде да застанат — в ъгъла до прозореца. И застанаха: високият почти до рамото на Данчо друг негов син Методи и черничкият, остър, отдето и да го погледнеш негов син Кирил.

Стояха, гледаха го в очите с очи, стаили скуката от предстоящото, иронията на младостта към правдата на по-старите и още нещо, което Данчо се престори, че не вижда — те го разбираха, беше им ясен.

Седна, махна с ръка:

— Махайте се оттук.

Децата с готовност се откъснаха от ъгъла и завъртени в диво кълбо, се търколиха на нейде, изоставяйки го в онази вода, която той все не можеше да преплува.

Когато преди десетина години, след историята с цепелина, но все още близо до нея, Данчо видя на улицата Мария, помисли си:

„Ето последната ми възможност за събитие.“

Това, че Мария бе женена, че имаше съвсем малко дете, че съпругът й бе по-красив и по-мощен от него — това само накара тогава Данчо да звънне с ония свои сили, които цепелинът не бе поискал да изхаби.

Оказаха се доста силите, пък и Мария бе много красива. Истерията на любовта му, дивашката му амбиция — всичко стана нежно и зло: превъплъщенията му, гимназистките му киснения в дулото на студената уличка, незабравимият бой пред спортната палата срещу целия отбор на мъжа й (помогнаха тогава приятелите), петнадесетте дни в тухларната, първата усмивка на Мария, решителният ход, тоталното скъсване с всички видове родители и роднини, едночасовите патрулиралия по стъпалата на Съдебната палата, разводът на Мария с плувеца, разписването им.

О, обичаше той сина й Методи, повече от свой го обичаше и никой не можеше да отрече това, най-малкото пък Методи, който бе напълно взаимен. С досада приемаше хлапето задължителните неделни срещи с истинския си баща. Хленчещо потъваше в прегръдките на огромния му пуловер и с радостни писъци се хвърляше вечерта към Данчо, който едва дочакваше края на неделята.

Появата на Кирил с нищо не развали дружбата между тях — децата растяха, Данчо растеше — очертаваше се прекрасна бъднина, трима верни другари под един покрив и жена, която ги обича по равно… Рухна, пропадна всичко с първото им отиване на морето.

Данчо си спомняше добре този преди обяд. Методи бе на четири годинки и тогава, седяха всичките далече от вълните, в самия край на плажната ивица, боричкаха се, строиха от пясъка пясък, смееха се, ядоха сладоледи, по едно време задрямаха и ги сепна воят на сирената.

Преди още да види, че детето го няма, преди да отвори още очи, Данчо разбра, че е станало нещо с Методи.

Хвърли се към морето и го видя там — на стотина метра от брега, под остър ъгъл към близкия нос, в недодялан делфин, оставяйки детинска пенеста пътечка, която късаше сърца, връщаше се от далнините другия негов син Методи. Повдигаше над вълните крехкото си телце, клюмваше пак, плуваше, носен над водата от наследствеността, оставена в гърдите му от бащата — плувеца.

Спасителите, стъписани от гледката, не влизаха в морето, пък и май нямаше нужда от тях — детето работеше напълно прилично и с всеки свой замах избистряше движенията.

Влезе в акваторията на плажа, смени делфина с кроул — на брега ахнаха, а детето също се изненада, че можело и тъй. Щом стигна съвсем в плиткото, продуха няколко пъти дробчетата си във водата и после тръгна към сухия пясък, изметнало настрани пухкавите си ръчички, издуло гръдния си кош — съвсем не с притичването на децата излезе от морето, а напротив — със сериозността на воден човек, добре свършил работата си за днес.

Главният спасител огледа недоверчиво Данчо от главата до петите:

— Твое ли е?

— Да, да — отвърна вместо Данчо самият Методи.

— Евала на вас — каза спасителят, — но внимавайте, когато е по-бурно.

Ето какво се случи от този ден нататък. Първо, смениха плажа, второ, забраниха на Методи да влиза във водата и внимаваха това да се спазва, трето, Данчо взе да се отделя от семейството си и открил по-тихо местенце, се топваше в него — учеше се да плува, плюейки отвратителната вода, напрегнал цялата си амбиция.

Естествено, следващите години прекарваха отпуските по планината.

Естествено, когато Кирил поотрасна, вкараха го в детска градина с плувен басейн.

Естествено, когато Методи тръгна на училище и физкултурникът го видя, веднага се опита да го запише да тренира плуване и Данчо, естествено, не позволи това.

Естествено, Методи тръгна тайно от него в същата онази Спортна палата и го хващаха после по мокрите коси, по червените от хлора очи, по бягствата от часове.

Естествено, Данчо си взе карта и трудно, стъпка по стъпка, овладяваше плувните дисциплини, както го призоваваше прогизналият от парата, увиснал над коридорите плакат. Естествено, той се опита и Кирил да мъкне със себе си — хвърляше го безжалостно във водата, насила го топеше в дълбокото, докато един ден управителят на басейна не го смъмра:

— Недейте да мъчите детето.

Миналото лято в „Дианабад“ Данчо, както си плуваше, усети силен удар по главата, нагълта вода; с размътен мозък се добра до края на басейна. Човекът, който го бе ударил с топка, се оказа бащата на Методи. Стоеше мощен, макар и позатлъстял, върху стартовото блокче номер три, тъй че Данчо се намираше под петите му.

— Не излезе мъжко момче — чу Данчо с онова ухо, което не пищеше, — всичко скъпо ми сви, изложи ме за цял живот — майната му. Но ако още веднъж Мето ми каже, че си го спирал да плува, ще си имаме големи неприятности. Този път и приятелчетата няма да ти помогнат.

Данчо не намери какво да отговори, измъкна се от басейна и без да мине през душовете, се облече и тръгна през парка.

Нямаше никакво основание да забранява на другия си син да плува, знаеше го. Но някаква черна ревност към това, че в кръвта на Методи избива наяве друга кръв, чужда кръв, го караше да прави всички тези глупости.

Не, не беше несправедлив: още щом Методи научи цифрите и четирите прости операции с тях, започна да хвърля дълги часове в усилия да го присламчи към поезията на своята наука — нищо не криеше от него, нищо не спестяваше от познанията си. По цели нощи прелистваше педагогики и методики на преподаването, изписваше от чужбина помагала с картинки — никакъв успех, интересът на детето към математиката привършваше до задачите за пълнене на басейни.

Кирил, който, разграничен от тези грижи, подсмърчаше по седалките на плувните зали, тайно, с цялото си същество завиждаше на своя батко заради достъпа му до бащините книги. Кирил сам, лишен от уроците на баща си, навлизаше в лесовете на тази наука, сам се добираше до открития, неподозирани за останалите човеци на неговата възраст. Но успехите на Кирил, които ставаха вече сензационни, не радваха Данчо — можеше да се каже, че го и вбесяваха. О, с каква радост той би заменил златния медал на сина си от математическата градска олимпиада срещу бронз от районното по плуване. В сизифови мъки минаваха последните няколко години от Данчовия живот — да изкриви генетичните успоредни, да ги преплете, да ги препрати в обратни посоки. Той се бореше с бога и бог го наказваше за това: първо с категоричния, безпросветен успех на старанията му, после — с лишаването му от приятните съботи край игралната маса, после — то може би не е станало още, може би само си го внушава…

Данчо погледна часовника си. Бе девет и двайсет.

— Методи, Кирчо — извика той децата и те веднага дотичаха при него.

— Кирчо, я, татко, пусни дрехите в пералнята, нали миналия път сам се оправи. Методи, донеси шаха — дай пък да опитаме чрез тази игра.

4

Христо беше доволен от днешния си ден. Първо на първо, остави жена си на почивка, можеше най-сетне да се залови за онази работа, дето от разните му кина и театри, от разните му гости, от разните му тупания на килими все отлагаше да препише на чисто. Второ на второ, направи днес осемнайсет километра в планината, трето на трето, но не на последно място, прекара с Людмил, Данчо и Владай незабравими часове и — което е за подчертаване — нито веднъж не се сдърпаха, а, напротив дори — не се противопостави той да хапнат в ресторант и тъй запази единството и се стигна до песента за цепелина.

Паркира пред кооперацията си, но мястото с нещо не му хареса, извади отново колата на заден, паркира два метра встрани. Ех, че дивен ден бе днес. Прищя му се да направи шега — да пренесе у дома си доброто настроение. Замисли се какво да стори и преди да се сети, сполетя го мисълта за онзи тъмен тип, келнера, който се опита да ги наскърби. Смогнали си били на харчовете — айде де, той ще им каже, този среднист, този национализиран банкер, този… Набързо скърпи шегата, за да разсее неприятния спомен. Ето какво ще направи — ще бибипне с клаксона Техния сигнал, жена му ще се подаде и той ще й викне:

— Слагай тигана на печката и слизай да помагаш, че Данчо днес изтреби много риба, не мога сам да я кача.

Натисна клаксона, прилегнал на дясната седалка, взрян в тъмния прозорец. Никой не се подаде. „Телевизор гледа“ — рече си Христо и натисна клаксона по-енергично. Заподаваха се други, чужди глави.

„Като слезе жената — мислеше си, — ще я питам дали е сложила тигана на печката. Тя ще го е сложила вече и ще гледа за рибата. Рибата още в морето, ще й река, а тиганът на огъня!“ Ех, че смях ще падне…

Чак като се зададе старшината, вадейки в движение кочана, Христо разбра, че жена му не се показва на прозореца, защото той днес собственоръчно, с ей тия четири колела я бе закарал на курорт. Ха така: първо на първо, взел е да забравя, второ на второ, напразно хаби акумулатора с тоя клаксон, трето на трето, но не на последно място, как да се отърве сега от глобата, колко ли ще му искат?

— Два лева — отвърна старшината.

— Недейте, другарю старшина — примоли се Христо, — всичко ще ви обясня.

— Няма какво да се обясняваме — сурово рече старшината, — кое време е? Какво сте надули звуковия сигнал!

Надвесени през прозорците, чуждите глави очакваха възмездието.

— Жената исках да излъжа. Не, не наистина, ей тъй на шега. Щях да й кажа: слагай тигана на печката и слез да помагаш, че е много рибата.

— Каква риба? Вие рибар ли сте? Къде риболовствувате по това време? Не знаете ли закона!

— Какъв ти рибар, никакъв рибар не съм, ами днес един от нашите цял ден се мъчи да убие нещо, та едвам една ей такава рибка… Неговия неуспех ми се щеше да иронизирам пред жената, ама я закарах днес на курорт и я няма вкъщи, иначе щеше да слезе още при първия сигнал и нямаше сега да влизаме в тази неприятност.

Старшината го огледа внимателно — стабилен мъж, с яке, обувки, със здраво планинарско лице. Наведе се уж да погледне нещо по арматурното табло — не, дъх на алкохол никакъв, какво ги мели тогава такива?

— Два лева, ето ви квитанцията.

— Другарю старшина! — възви Христо. — Всичко разбирам. Заблудило ви е якето, обувките, клинът, австрийският… какво ли си рекохте: „Този човек си е смогнал на харчовете, я да му прибера аз париците.“ Лъжете се, другарю старшина, няма такова нещо. Съвсем не съм си смогнал!

Тук вече старшината се посепна. Нямаше какво да крие, минало беше в дълбините на подсъзнанието му таквоз подозрение, но клина и обувките — настрана, нула доказателство нямаше, не посмя в догадка да го превърне, камо ли да го произнесе на глас.

— Не съм и помислял такова нещо — рече твърдо, но примирително старшината. — И през ум не ми е минавало, че сте си смогнали на харчовете. Пък и не е наша работа — има си хора да ги решават тези неща: кой си е смогнал на харчовете и кой не е.

Прибра квитанциите.

— Хайде, заключвайте колата и други път…

— Моля ви се, другарю старшина, няма какво да говорим, разбрах си грешката.

Христо заключи вратата и приприпка до входа, но не запали осветлението, докато старшината не отмина. След това чак светна и отключи пощенската кутия. Вестник „Поглед“ бе пристигнал неизвестно защо в неделя, а също тъй имаше и писмо, клишираният плик на което подсказваше, че не е случайна вестта, а от високо място.

— Ех… — радваше се Христо, додето се качваше по стълбите. — Ето, отървах глобата, а сега и писмо от комитета. Дали пък няма да се уреди онази работа. Време й е да се уреди, позаседяхме се, старче, позавехнахме в полите на планината, старче еделвайсче, време ни е на нас за слънчице, пък тогава и за докторската ще си помислим, и за ново корито, че старото вече съвсем овехтяло. — Това последното той вече си рече в тяхното антре, оглеждайки критично пропуканите прашни кьошета на тавана.

Но нямаше време сега Христо за оглеждане на помещението: писмото от комитета трепкаше в ръката му като живо.

Сам изненадан от търпеливостта си, отвори плика чак като седна зад бюрото. Преди още да го прочете, получателят хитро надникна към подписа — спря дъхът му: с черна химикалка, със собствената си ръка, председателят бе извезал познатия от циклостилни копия замислен подпис за него само, за Ицето. Дръж се сега!

В първите мигове Христо дори не се вбеси. Вярно, малко по-друго писмо очакваше, но и това „десницата ви“, „ваш“, „ние заедно с вас“ все бяха приятни нишчици.

После, после чак загря той онова, което председателят не се и опитваше да прикрие: „Надявам се, че ще отложите за известно време важните си теоретични занимания и ще хвърлите всички сили в конструктивно усъвършенствуване на съответните помпени съоръжения.“

Обидата бе тежка, кръвна: за мъст, за жестока мъст възопия2 съществото му, но въпиеше смирено, скимтеше по-скоро, защото каква мъст можеше да стори Христо спрямо председателя? Никаква, ето каква — никаква.

Владай бе в основата на всичко, Владай с неговите абстракции. Можеше да не го чака тогава, нали. Половин час го чака с колата пред тях на забранено, додето се появи, подлецът. Ако беше тръгнал сам, нямаше да му мине през ум да разпитва после работниците защо изпразват язовира, хич нямаше и да се сети да влизат долу във ВЕЦ-а. Владаеви внушения бяха тези — нечисти внушения. Владай първо се сети, че вместо да изпразват язовира, да правят нови отвори и да монтират в тях тръби с по-големи сечения, по-леко ще е да подсилят постъпа на вода с помпи — тъй хем ще спестят сума ти нови тръби, хем ще избягнат манипулациите по язовира, хем ще създадат достатъчно компресия за новите мощности на централата На Владай, като досега си спомня той, му хрумна да пишат писмо до председателя. Всичко той измисли, подлецът…

Христо всячески се мъчеше да заобиколи една мъничка подробност — още щом се прибра след онова пътуване, седна и сам написа писмото. Сам го написа точно както си го мислеше Владай, но не сложи отдолу Владаевото име, а своето само… О, как би натрил сега носа на Владай, как на него би му пробутал тези помпи, но Владай дори и не знаеше, че писмото е пратено, защото само час след посещението в централата той бе забравил благородната си идея.

Заудря се с все сила по коленете. Защо, защо в тъмната нощ ей тук, на това бюро, заскърца зад гърба на Владай с писалката? Защо сам искаше да прибере плодовете на Владаевото хрумване? Ето ти сега едни плодове!

Представи си утрешния ден в института. Представи си как трябва да събере сътрудниците и да им съобщи, че временно прекратяват работата по издирване предполагаемите фотонни елипси в състояние на отсъствие на фотона, защото трябва да проектират помпи.

— Велосипедни ли? — ще започнат веднага шегите.

— Виното ли ще претакате, другарю Дерменджиев?

— Вярвате ли, че Шведската академия ще бъде благосклонна, ако помпите не изпускат?

Шведската академия! Глупости. Свърши се. Превърнаха го в занаятчия, в долен тенекеджия. Ей тъй, с лекота, с два пръста свалиха от главата му невидимия ореол от предполагаеми фотонни елипси и му бутнаха дървен чук в ръката. Свърши се, свърши се…

Христо панически затърси изход от капана, в който сам бе се натикал. Но:

Първо на първо, ако откаже проектирането на помпите, отиде си това „уважаван от всички нас учен“, завинаги си отиде…

Второ на второ, ако приеме, с молба да остане в тайна от института, да засекретят, тъй да се каже, работата и си спести така срама, нали веднага щом свърши тази работа, веднага ще му пробутат нещо друго: я водни колелета да проектира, я плавници като Данчовите.

Трето на трето, но не на последно място, каква гаранция има, че той би могъл да се справи с тези просташки помпи…

Утихна, сви се в себе си, прибра се в капана, очаквайки утрото, което е по-мъдро от вечерта, да го осени с необходимата идея. Но утрото се бавеше. Поставяше едно условие утрото, за да избърза — Христо да заспи. А Христо не можеше да заспи. Заразхожда се из стаята, ритайки гневно всичко нечупливо, охкайки на глас. Чак към три сутринта размислите му за човешка справедливост и несправедливост, за шанс, просперитет, унижение и социална тегловност взеха да преминават в щастливата сфера на научното мишление3, където всичко е някак подредено, където не плющят камшиците на субективността, където има равенство и свобода, защото, да речем, схемата на помпата там не е унизен, а, напротив, равноправен гражданин, наред с теоремите на Лобачевски, модела на Макс Планк и дори наред с предполагаемите фотонни елипси в състояние на отсъствие на фотона.

Какво пък помпа — благородна и нужна функция, сгъстяване на междумолекулните пространства в единица време и всемир, преодоляване на основните физични закони при прекарването на материята, опониране на Нютон и коригиране на Бойл и Мариот в светлината на новите изисквания… Какво пък, помпа… Още повече тогава, навремето, покрай цепелина, Людмил май бе нахвърлял някаква идея, която свърши работа… Май на Людмил насън му бе дошла тази идея, а насън понякога идват хубави идеи, ето Едисон, Римски-Корсаков, ето Менделеев, други… Утре ще звънне на Людмил… Всичко ще се уреди по най-добрия начин… А може и сам сега насън… Не, по-добре Людмил…

Заспа.

5

Времето през хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година е странно, с температурни номера, незапомнени дори от най-старите жители на страната. Топлините започват внезапно, в края на месец март — следват великолепни месеци. През юни слънцето се разпуща съвсем, разперва лъчи и планира над типичните за ширината юли и август, септември с няколко краткотрайни превалявания подлъгва, че най-сетне иде есен, но нищо подобно — през измитото небе слънцето изглежда още по-добре. Октомври връхлита с дни, които карат термометъра да побеснее, рядко се случва живакът да получи почивка там, в ниското деление под тридесет градуса, нощите са необичайно къси, а дните безпощадни. Хората, уморени от безкрайното лято, очакват с нетърпение развалянето на времето. Но всяко следващо утро е по-горещо от предишното. Чак към седем слънцето се скрива зад някой хълм, гора или покрив и настъпва краткотрайно спокойствие, през което нито нервите, нито кожата успяват да си отдъхнат.

При четиримата и Галя слънцето не изчезва в шест и половина. Тогава то само се докосва до платото и цял час, червено и съскащо, се търкаля по безжизнената каменна повърхност, докато най-сетне не го погълне следващият каньон. Но дотогава цялата жега продължава да се изсипва в каньона, в който са се настанили петимата, и това е една гъста, омаломощаваща топлина.

Те отдавна вече знаят, че за тази хоризонтална топлина няма препятствие — не слънцето ги бие, а милиардите рикошети от лъчите му. През цялото време те седят върху влажното дъно на пресъхващата през деня и появяващата се за кратко в края на нощта рекичка. Пипат мокрия пясък, търкат го по тъмните си кожи, дишат тежко, с големи уста, и гледат към тялото на цепелина.

Цепелинът най-сетне е готов, макар все още да е зад решетките на дървеното скеле. Но вече е издул лъскави хълбоци и ако е пълен не с обикновен въздух, а с хелий, ще изскубне скелето от земята и заедно с него ще се издигне нагоре. Понякога става толкова горещо, че усещат как въздухът в цепелина се е загрял достатъчно и става по-лек от околния. Случва им се, както работят върху скелето, да си помислят, че цепелинът се вдига. Тогава някой от тях, трудно плюнчейки химически молив, изчислява направо върху гредите възможно ли е това, доказва, че не е възможно, и те продължават работа до следващото поклащане на огромното тяло.

Но това е денем, а сега те седят върху влажното дъно на изменчивата рекичка и мислят всеки за себе си, за останалите, за Галя и за цепелина.

Те са тук от началото на юни и през това жестоко лято са успели да цивилизоват своя каньон, да издигнат това голямо скеле, да го заредят с мъртвата обвивка на цепелина, да напълнят обвивката с въздух, да построят гондолата и да я монтират към тялото, да приспособят към опашката на гондолата двигател с витло.

Мъжете изглеждат така, като че ли себе си са вградили в цепелина, под тъмната прозрачност на кожите им се вижда всяко мускулно влакънце и когато някой по-силно си поеме въздух, по тялото му заиграват безкрайно много подкожни движения.

Приличат на мъже от древна немногобройна цивилизация, загинала от гордостта им да любят само жени, които обичат.

Идва време за вечеря, но нищо не им се яде, а мисълта да запалят огън ги отвращава. Насила напъхват по някой задължителен залък, почиват си от него и после тръгват да спят: Галя в своята малка, яркожълта в началото на лятото, а сега белезникава палатка, Людмил, Данчо и Христо, към отсрещната стена на каньона, където са си построили голям навес.

Владай остава сам. Прехвърля през очите си целия изминал ден. Това вече не му е необходимо, но го прави по навик. После, изцедил онова, което му се струва най-съществено от деня, се надига и тръгва към скелето. Катери се рисковано в тъмното и се вмъква през кръглия люк на гондолата. Гондолата е бивш автомобил „ЗИМ“, но само който знае това, може да го долови — сега огромната кола се е облагородила в сребристи аеродинамични форми, купето, разнасяло навремето тежки мъже, вече пенсионери, е добре проветрено и прередено — тясна предна седалка за пилота и щурмана, успоредна на стената алуминиева пейка и тънка масичка. Владай в тъмното отключва касата, вади дневника и тогава чак пали фенерчето.

Разгръща корицата.

„21 февруари, 1964 година*

(Звездичката е отправка за текст под линия. Текстът е следният: «От 21 февруари до 26 април дневник не е воден, нещата са възстановявани по памет.»)

Няма човек, който да не е помислил да лети — насън или наяве. Между тази мисъл и откъсването от земята е гравитацията, която малцина са преодолели: онези само, които са посветили живота си на летенето. Данчо не е съгласен с това. Той смята, че е достатъчно човек да си купи билет от бюрото на ТАБСО и да се качи в самолет — това му стига, за да литне. Подал е удобна реплика, за да почне спорът. Дълго се надвикваме, докато стигнем до единомислие: едно е возене във въздуха, друго е летене.

Цялото това дрънкане е, защото нямаме стотинки дори за студентския дом, защото сме свикнали на подобни абстрактни спорове и, разбира се, защото Галя е сред нас.

22 февруари.

Съквартирантът на Христо е получил колет и ни кани на вино и пръжки. Цяла вечер си прекарваме човешки, но по едно време пак се появява в разговора категорията летене. Съквартирантът на Христо (този с пръжките) следва философия и споделя, че от гледна точка на неговата наука не може да се постави разграничение между пътник и управляващ апарата — те или и двамата летят, или, което е по-точно, и двамата се возят. Според Людмил от гледна точка на физиката нито возенето, нито управляването на апарат, по-тежък от въздуха, може да се нарича летене. Според Христо и Данчо може да се нарича летене. Тримата започват караница (не спор този път, защото Галя я няма), а истинска караница — с повечко псувни, с по-малко аргументи.

Философът не се спуска до вулгарната физическа терминология, спокойно си пийва, надменно замезва.

Аз също не се обаждам — в себе си съм на страната на Людмил, но нямам много с какво да го подкрепя, пък и няма смисъл.

23 февруари.

Галя ни кани след упражненията във «Варшава». Лошо е, че е с нейния, но няма как — той ще черпи. Няколко часа очаквам да започне спорът от последните два дни, защото имам готова мисъл, никой обаче не вдига глава към небето. Ето защо ни в клин, ни в ръкав казвам така:

— Абе тази сутрин ми хрумна, че придвижването в апарат по въздуха може да бъде полет не за возещите се и управляващите апарата, а само за неговите създатели.

Изглежда, съвсем не на място съм се обадил. Другите само ме поглеждат и продължават своето си. Поизложих се.

24 февруари.

Днес Христо и Данчо ми казаха, че са решили да направим свой самолет.

25 февруари.

Данчо домъкна от библиотеката цял кашон въздухоплавателна книжнина. Разпределяме я помежду си и до пети март само това правим — четем, записваме, разменяме си книгите, чертаем по нещичко.

5 срещу 6 март.

Някъде призори най-сетне разбираме, че не е по нашите сили да правим самолет. Разотиваме се да поспим.

8 март.

Честитим на Галя, а тя се сърди: жената не била еднократно събитие, за да има определен ден. За самолета нито дума.

9 март.

Людмил снощи е сънувал дирижабъл!

10 март.

Галя ни чака пред института. Онзи ден се били скарали с нейния завинаги. Ще ни се да е така, но я уверяваме, че ще се сдобрят. Весело ни е и отиваме в кафана. Днес не дават алкохол, но ние си носим отвън. Наливаме си тайно в чашките от чая и си бърборим за цепелина като за нещо съвсем сигурно.

11–27 март.

Готови сме с проектите. Отдето и да ги погледнеш, с каквото и око да ги погледнеш — цепелинът трябва да литне.

28 март.

Данчо се сети да дадем проектите на едни приятелчета от икономическия. След два дни ще имаме резултат.

1 април.

Точно на първи април получихме проектосметната документация. С огромни икономии, без никакъв лукс и без чужд труд дирижабълът ще излезе 56 хиляди лева, зареждането отделно. Оказва се, че от тях имаме два и четиридесет. «Ние поне да се заредим» — шегува се някой. Целият ден минава все в такива безпомощни опити за шеги. Опитваме се да не говорим за цепелина, затова така се шегуваме.

2–24 април.

С всеки изминат ден позабравяхме за краха си. Аз дори не знам у кого останаха проектите, у Галя май. Рядко я виждаме и все с нейния.

25 април.

Днес Галя дойде на нашия таван. Ние с Данчо току-що се бяхме събудили. Дойде странна, обърна се с гръб, докато се облечем (и добре направи — не бих искал да ме види с такива гащета). Прати Данчо да извика веднага Людмил и Христо. Половин час стояхме с нея сами в таванчето — тя на едното легло, аз на другото. Говорихме си нещо, но нито дума не помня. Топуркането на тримата дочух още от влизането им в къщата. Тичаха към нас като пожарникари. Мислеха, че има нещо за гасене, а ние с Галя дори не се докоснахме за този половин час. Те седнаха задъхани до мен, а тя си остана на отсрещното място. Огледа ни четиримата и каза:

— Намерих два декара гумирано платно, купе от ЗИМ, двигател и витло от катастрофирал ПО–2.

— Откъде?

— За красивата жена понякога няма проблеми.

Тя извади проектите (оказа се, че у нея са били), разгледахме ги още веднъж внимателно и открихме, че основните неща са налице. Решихме веднага след сесията да се заемем с дирижабъла. Разсъждавахме за мястото. Спомних си от войнишките години за каньоните край Плевен. Христо също ги знаел. Спряхме се на тях.

26 април — 18 юни

През изминалите петдесет и пет дни нито за момент не ми е хрумвало да водя дневник. До козирката бях зает е работа. Даже изпитите ги избутах някак, без да разбера как. Но свършихме доста — направихме нови проекти на основата на онова, с което разполагахме, и план за работата. Три пъти пътувах с камион до Плевен да пренасям материалите. Крихме ги в една цепнатина в каньона. После, чак до следващото пътуване, спах лошо — все сънувах как овчари откриват платното и си шият от него ямурлуци. От днес тримата сме в каньона. Людмил има още един изпит — ще дойде вдругиден, а Галя обеща да намине на връщане от морето. 19–21 юни.

По цели дни се разхождаме по опънатото платно или седим в нажеженото купе на ЗИМ-а. От всичко само двигателят се оказа в ред. Още щом пристигна, Людмил успя да задвижи перката. Монтирането на дирижабъла се оказа невероятно трудно: както и да мъдрувахме, не успяхме да заобиколим скелето. Гората е далеч и сеченето на цели борове е чисто бракониерство, пренасянето не го виждам, но без скеле няма как да минем и тази нощ за първи път ще влезем в корията с брадви.

21–25 юни.

Учудвам се колко безгрижни са горските по тези места, ако въобще има горски. За четири дни изсякохме колкото ни трябваше — първо нощем, а вчера и днес посред бял ден — никой не ни забеляза. За късмет се оказа, че рекичката през каньона минава много близо до гората — влачим трупите по водата и така е много по-леко.

26 юни.

Пристигна Галя. Разделили се пак с нейния, май този път наистина. Изглежда доста успокоена и затова й вярваме. Настаняваме я в палатката на Христо, а ние всичките ще спим под навеса. Горещо е и денем, и нощем. Галя е почерняла и така зелените й очи светят вълнуващо.

27 юни — 3 юли.

Цялата седмица луда работа — и по скелето, и по платното. В тази жега само присъствието на Галя ни кара да се надминаваме един другиго. Макар всеки от нас да знае, че всъщност пред никого не печелим — Галя не може да предпочете никого от нас. Влюбени сме в нея и тя е взаимна, разбира се, само че няма да позволи някой да легне в нейната палатка.

Вчера ходих до селото за продукти. В равното жънеха. За първи път се замислих кому са потребни усилията ни. Там хората прибираха хляба и трудът им е понятен и необходим. Що за хрумване е нашият цепелин? За кого го правим? Няма ли нещо пубертетно в цялата работа? Демонстрираме неизвестно пред кого, че на тая земя всичко вече сме свършили, нищо не ни интересува, скука ни е — хайде с небето да се заемем. Не излиза ли, че искаме да се издигнем над всичко онова, което си ходи на два крака, превива гръб по нивите, произвежда в заводите. За какво ни е цепелин?

4 юли.

Зададох този въпрос на нашите. Позамислиха се.

Христо каза, че щом хвърляме толкова огромни усилия, те не могат да бъдат безполезни.

Данчо: «Реставрираме явлението цепелин. Правим първия български дирижабъл. Светът рано или късно ще се върне към апаратите, по-леки от въздуха. Съмненията на Владай са заради това, че предварваме естествения ход.»

Людмил вярва, че щом точно цепелин му се е присънил, а ние веднага сме повярвали в този сън, значи цепелин трябва да правим сега, а не каквото и да е друго.

Галя каза, че някога, след десетина години, когато тя ще е стара, а ние скучни, ще имаме поне в миналото си преимуществото да сме летели с наш си апарат из въздуха.

Аз казах, че тия неща са ми хрумнали, докато съм гледал жътвата.

Христо попита дали са жънали с комбайни.

— С комбайни, естествено.

— Ако откривателят на комбайна би седнал да си задава подобни ненаучни въпроси — каза Христо, — хората още щяха да жънат със сърпове.

Данчо припомни, че ние не откривателствуваме, а реставрираме нещо, отдавна познато на човечеството.

— Значи, припомняме на човечеството — каза Галя, — а това е напълно достатъчно, за да оправдае усилията ни.

5 юли.

Вдигнахме скелето. От утре започваме преоборудването на ЗИМ-а в гондола и монтажа на мотора с витлото към гондолата. Все пак дърводелската работа привърши — почват по наши занимания. Ще видим.

6 юли.

Тази вечер се сетиха за дневника и ме накараха да го прочета. Щом свърших, дълго мълчаха. Първа се обади Галя:

— Никого не съм упълномощавала да се занимава с чувствата към мен, нито с моите чувства към когото и да било…

Стана и си отиде в палатката.

Людмил: Да оставим, че според твоя дневник цялата работа е съвсем наивна и хлапашка, но отгоре на всичко не си записал куп ценни неща. Бях сигурен, че в дневника го има изпитанието на двигателя без станок, на открито. Може би такова нещо никой никъде не е правил, а аз не мога да възстановя сега по памет детайлите. Опитът е загубен.

Данчо: Какво е това скеле?! Какво само около това скеле се въртиш? Толкова научна работа свършихме, ти само тишлерската4 си записал. Какво значение има това скеле и как сме крали дървета. Поне да има какво представлява скелето, функциите му. Глупости само си писал.

Христо: Извинявай, Владай, ама човек като чете твоя дневник, все едно че чете детска книжка. Всичко е едно такова леко, отгоре-отгоре. И Галя. Какво се навърташ само около Галя. Да знаеш, мислех, че можеш да правиш по-сериозно документацията.

Решиха Данчо да води дневника. Подадох му го, а той го върна:

— Ще почна отначало…“

Владай затваря дневника, слага го в касата, измъква се от гондолата и се спуска по скелето.

„Да… — мисли си той — прави бяха. Наистина е съвсем наивна история. Само че аз ли съм виновен, като не мога да правя свят от думи? Двуизмерна е думата, а светът е четириизмерен. Аз ли съм виновен за това?“

Сяда пак до рекичката. Слуша странни октомврийски щурци. Целият негов свят се е разлюлял, усеща го как иска да се изплиска навън от тялото му. По-късно тия усещания ще го посещават често — отначало ще го плашат, постепенно ще им свикне. Сега той само наблюдава как неговият свят е по-голям от него, как духът му иска съизмерване с нещо по-величествено. Струва му се, че би могъл да напълни дирижабъла с духа си и сигурен е, че той ще литне.

Палатката на Галя е като белезникаво петно в тъмнината. Решава се, преди да го е осъзнал — тръгва крадливо по пътечката, минавана половин година вече в представите му. Двете платки отпред висят свободно, Владай ги разгръща:

— Владай, ти ли си? — пита жената.

— Да.

Той ляга до нея. Галя не казва нищо повече и не се съпротивява, само диша учестено. Владай си дава сметка, че тя диша по-учестено от него. Смътно усеща, че успява да съблича едновременно нея и себе си и после изчезва в нея, после вече не знае какво точно става — пълна безтегловност в цялото му тяло и внезапно претоварване. Пак изчезва, изгубва себе си, тежестта му пак го връхлита внезапно.

Това е извън времето, а също така извън поредицата от бройните числа. Не знае с кой път започнаха, но е сигурен, че накрая беше първият път.

За него всичко е минало в пълна тишина, но надали е било така: когато излиза в сивотата на утрото, вижда, че тримата стоят до скелето с поглед към палатката. Владай тръгва надолу така, все едно че нищо не знае — нито кой е в палатката, нито кои са тези тримата, дето го гледат с изненадани и враждебни очи.

Рекичката се е появила, той знае къде има дълбинка, в която се събира повечко вода — дълго се плиска и изтрезвявайки постепенно кожата си, разбира колко малко го интересуват тези тримата, а също така увисналите хълбоци на цепелина. Малко повече го вълнува Галя, но не тази тук точно, а друга някоя, с която ще се любят пак други път и на друго място.

Плиска се прекалено дълго и когато най-сетне вдига умито лице, вижда ги в полукръг около себе си. Сакът му е у Христо. Владай го взима и тръгва между двете стени на каньона. Слънцето се появява, кръгло и червено, зад гърба му и хвърля в краката му бодра сянка. Преди да завие, Владай се обръща и вижда белезникавата палатка и силуета на дирижабъла.

Той е взел своето от този каньон и изпълнен със свирепа празничност, решително тръгва към шосето.

Галя гледа заминаването на Владай през цепнатината на палатката и се разплаква. От дете не го е правила и странни са й сега тези солени петна по бузите. Но знае, че не плаче за Владай, това само знае засега. Открива с облекчение, че тримата нямат намерение да й досаждат, изтрива сълзите си и изведнъж разбира, какво пък, нека го е разбрала — плакала е, защото половин година е въздържала себе си и някого от четиримата, сигурно Владай, от такива нощи. Става зла към идиотския морал, който сами си наложиха, зла към противната на бог природа и самата чистота, игра на чистота, зла към пухкавото нездраво тяло на дирижабъла-карикатура, а може би дори фотография на скучния им и наивен порив към полет.

С безпогрешността си на жена Галя разбира още нещо: лятото тук, бъхтенето около цепелина, разделят живота й на две — дирижабълът е развалил първата част, а пък романтичните спомени за него ще зареждат втората част с неискреност. Освен това тя знае, че никога вече няма да се любят с Владай. Че започва безкрайно, чак до края на живота им, имитиране на отношения между всичките тях. Че когато съвсем хигиенично край тях всеки ден ще се разпукват нездрави връзки, те, петимата, няма да могат да избягат от игото на цепелина. Ще виси шкембето му над главите им, ще закрива истинското, простичко небе.

Галя обува джинсите и сандалите, напъхва в чантата най-важното, измъква се тихо от палатката, изкатерва се по пътечката, която води към платото, и дълго и скучно прескача камънаци, преди да стигне до шосето. С автостопа няма проблеми и вече изкачва Витиня в новичък опел, когато тримата разбират най-сетне, че тя е избягала.

Естествено, те и без това са щели да я помолят да си отиде, но сега Галя ги е лишила от жеста на възмездието, от позата на мъжкото огорчение. Измъкнала се е и сега атмосферата в каньона е сгъстена от бръмчащите ята на гневни настроения.

Чак следобед тримата започват да се навъртат около дирижабъла. Мълчат, увиснали върху скелето, преструват се на много заети: чегъртат нещо, доизглаждат, дошиват, долепват.

Данчо не издържа:

— Да направим едни карти.

Другите с готовност се смъкват от Скелето, но долу се оказва, че Христо не знае идеалната игра за трима — руска трупа. Данчо охотно започва да го обучава, но щом вниква в правилата, Христо се отказва да играе. Възмущава го плуващата граница между врагове и съюзници. Хвърлят картите и без да споменават Галя и Владай, успяват да заспят сред топлината на каньона.

Събужда ги блъскането на вятъра по хълбоците на цепелина, липсата на достатъчно завивки и отсъствието на изгрев.

Природата се е съвзела в края на октомври. Към десет завалява лек сняг, а надвечер вече се сплъстява в тънка коричка по земята и по повърхността на дирижабъла.

Те студуват, мъдруват, палят огньове още два дни, а на третия потеглят към София.

Следващите няколко месеца Людмил работи върху своите помпи за зареждане на цепелина. Той даже не работи, а твори, магьосничествува, страда! През същите тези месеци Христо и Данчо събират една по една бутилки хелий. Те даже не ги издирват, а ги разконспирират, прелъстяват, раждат ги!

Но затова пък, когато в средата на март се връщат в каньона, са готови за срещата. Дирижабълът ги очаква потъмнял, но някак по-мъжествен. Людмил веднага започва да монтира своите уникални помпи към тялото, спуска надолу шланг, Данчо и Христо само подменят бутилките с хелий — всичко е безупречно и точно — дирижабълът си поема дъх, расте, гордее пред очите им. Скелето започва да пропуква. Задържайки го с последни сили, тримата се настаняват в гондолата, включват пробно двигателя, спират го и тогава чак се сещат, че един трябва да остане на земята, за да развърже задържащите въжета. Жребият избира Людмил. Не му е леко, разбира се, но може би същият онзи, мисли си той, който насън му подсказва идеята за дирижабъла, същият онзи, който му подари хрумването за помпите, той същият му сочи сега земята.

Людмил посяга към първия от четирите огромни възела. Трудно се справя с него, но се справя. Тръгва към втория и преди още да го докосне, усеща, че сянката на цепелина се размества. Вдига поглед и вижда, че огромното тяло е вече във въздуха, въпреки трите въжета, които би трябвало здраво да го държат за скелето. Людмил не разбира нищо: в огромната вертикална скорост на дирижабъла, в самия му силует има нещо, което не би трябвало да е точно така.

Сепва го гласът на Христо. Този глас не бива да е тъй близо, той трябва да се разнесе нейде от небесата, където вече е цепелинът. Но гласът на Христо е тук, защото и Христо е тук — спуска се по скелето към Людмил. Данчо също се измъква от гондолата, която си е останала окачена на скелето. Избягалият от гондолата и хората огромен пъпеш лети отвесно към слънцето, докато се слее с него.

… После тримата правиха много проверки, но нито телескоп, нито пилот, нито просто око не бе видяло цепелина. Той просто бе изчезнал в нищото, откъдето бе се появил…

Гондолата изглежда неприлично без носещото тяло. Тримата демонтират самолетния мотор и после я разковават от скелето. Бившето купе се срутва и се забива десетина сантиметра в земята. Това ги подсеща — чак до вечерта те затрупват гондолата с пръст. После дочакват камион да качи двигателя с витлото и се прибират в София.

За първи път споменават помежду си цепелина след пет години — тогава той е розов и прелестен — такова едно мило балонче от безгрижната им младост. При всяко следващо споменаване стават все по-сантиментални и както върви, след десетина години ще си поплакват от умиление. Но засега споменът ги тонизира и облагородява.

Друго какво: Ах, да: Галя се омъжи за съвсем пети човек и те веднага простиха на нея и на Владай, одобриха се с тях на сватбата. И аз бях там, и аз пях и се веселих, и по брадата ми тече чак накрая, а в началото повече в устата. Бях по линията на младоженеца, син на нявгашен мой колега от Медицинската академия, прекрасно трезво момче, с което заедно научихме в късната сватбена вечер историята на цепелина.

Започна с това, че те петимата си изпяха песничката, а после Владай, здравата натряскан, но коригиран и допълнен накрая от другите, разказа всичко около илюзиите, строежа и краха.

Виж, историята с Галя пропусна, но младоженецът сам я прибави, самодоволен от това, че за него няма тайни от миналото на жена му, за това, че се е издигнал над просташки предразсъдъци и еснафска ревност.

6

Нея нощ след екскурзията Владай се намърда у Галя. Бяха посвикнали на внезапните му пристигания и без да се зарадват кой знае колко, сложиха го до телевизора и му наляха в голяма чаша водка. Той си кротуваше, взрян в екрана, пускаше шегички, пийваше си от водката, тананикаше си наум една мелодия — хубавичко му беше. Като запривършва програмата, дори и не понечи да стане — напълниха му пак чашата… Това прозевки на домакините, това „лека нощ“ на говорителката, това, че стенният часовник у съседите удари дванайсет — все минаваше покрай Владай. Мъжът на Галя изчезна за малко, върна се по пижама, поразходи се напред-назад, но като видя, че не прави впечатление, обезсърчен се прибра в спалнята и си легна. Ето тъй Галя и Владай останаха сами.

— Време ти е да се ожениш — без надежда, че ще бъде послушана, рече Галя.

— Не обичам аз сватбите. Нещо пошло има — родители, приятели, дандании…

— Ожени се тогава тихичко. Намери си момиче, заведи го в малко градче, дето никой не ви познава, и се разпишете там.

— Не обичам аз семейството, Галя: роднини, приятели, дандании…

— Необходимост е. По-малката злина от двете. Да си сам, също не е работа. Човек не може да има чак толкова много в себе си, та да му стигне за цял живот.

— Омръзва, съгласен съм. И аз искам да се влюбя, но не се получава. Не ме лови. Пък и нещо се объркахте съвременните жени, става нещо с вас, дето не го разбирам, доминирате по изкривен начин, нещо не е в ред.

— Рекламации само на гишето — усмихна се Галя.

— Видя ли. И шегите ви такива.

— Много си се разпил — каза тя, като му наля за трети път.

— Прави ли впечатление?

— На мен не, но на Христо, пък и на Данчо… Скоро бяха у нас, говорехме си.

Галя очакваше реакцията му, щеше й се да разбере дали Владай знае колко много пие.

— Никакви проблеми нямам с алкохола — незаинтересовано рече Владай, — никакви усилия не полагам. Просто си минава през мен и отминава. Друго какво ти казаха приятелчетата?

— Нищо особено… — Галя премълча нещо, реши по-късно да го подхвърли: — Ти какво работиш сега?

— Чегъртам една темичка — дребна работа и скучна, но ако успея, ще стана милионер.

— Практическа ли е?

— Силно практическа. Очистването на пясъка по плажовете с химически вещества. Поне в Европа никой не се е сетил — ако стане, ще е „бум“.

— Ти как се сети?

— Не знам… Май на една моя любовница майка й някога това вършила по бургаските плажове — призори минавали с грабли. Момичето ми го разказа една сутрин в пет, като искаше да ме задържи. Нали разбираш — сантиментални номера. Като ти говоря така против жените, да не помислиш, че не съм им признателен — помагат много. Това, водката, не преде пред жената. Няма нещо, което да не ти хрумне, щом си с жена.

— Зависи как я ползуваш — отново се усмихна Галя. — Людмил има цели две, а пък от толкова време тъпче на едно място.

— Лети на едно място — мъдро уточни Владай. — Не е само той, всичките се скапахме. Уж хора щяхме да ставаме, за това уж се гласяхме. Днес един келнер вика: „Май, момчета, сте си смогнали на харчовете.“ Бая се притеснихме.

— Дали пък наистина не сме?

— Не сме. Чак дотам не сме стигнали. Ще капнем, преди да я докараме дотам. Няма все да ни върви. Попривърши късметът — много ни се изсипа, стига толкова.

— Не можем да се оплачем.

— Не можем. Но чак за смогване — това чак не. То си има хора за тази работа. Някой от нас и да го направи, няма да е неусетно — съзнателно, търпеливо ще го изработва, а то вече не е същото.

Галя реши, че е дошъл моментът да подхвърли онова, което премълча преди малко:

— Нали ти казах одеве — Данчо и Христо ни бяха на гости. Христо изтърси голяма тъпанарщина: сравнявал си останалите жени с мен и затова никоя не ти харесвала.

— Не е съвсем точен. Онази Галя от каньона — тя си ми е еталон, но ти също не отговаряш на този еталон.

— Не отговарям — съгласи се сегашната Галя, — никой от нас не отговаря. Все с възрастта се успокояваме, ама не е от годините. По друг някакъв начин се отдалечаваме от себе си.

— Няма друго освен време и пространство, ако попиташ Христо.

— Психика — каза Галя, — има психика, върху която се наслагват натрупвания. И понякога те са злокачествени.

— Галя, мислиш ли, че ако вместо цепелина имаше друго нещо, щеше да ни държи така?… Е, например, ако цвекло бяхме отглеждали него лято, или каньона ако бяхме завирявали, или друго?…

— Не знам. Много сме символизирали ония времена с цепелина, не мога да си представя нещо друго.

— Някой път, като си пийна, ми хрумва пак да се заемем с онази работа. Би трябвало да успеем този път — все сме учени, все сме шефове, всеки от нас може ей така да разпише материали. За връзките да не говорим.

— Понатежахме.

— Нищо, ще направим по-голям цепелин, ще ни вдигне.

— Това нали на мен първо го казваш?

— На тебе.

— Ласкаеш ме… Знаеш ли, с времето няма да се оправим. Време откъде ще намерим?

Владай помрачня внезапно:

— Знам, че с времето няма как, знам това. Сипи ми една водка.

— Няма ли да си тръгваш, Владай, три часът е вече.

— Гониш ли ме?

— Не, но…

— Остави ме тук, а… Няма въобще да заспивам. Утре, преди да сте станали, ще се измъкна, ще ида направо в института.

— Не ти ли се прибира?

— Не. Много високо живея.

— Владай, от жените ли се учиш на сантиментални шантажи по това време на нощта?

Той се усмихна на шегата, а след това стана сериозен:

— А може и да си тръгна.

— Тук, тук — разбърза се Галя, — полегни си на канапето. Сега ще ти донеса одеяло.

— Недей, Галя — той я погали по китката, — няма да спя.

Тя дръпна ръката си, не кокетно, а остро:

— Както решиш.

Излезе веднага от хола, пошумоля из банята и си легна.

Владай седя на стола, замислен за това, че не от липса на време няма да направят цепелина, не от някаква практическа, а от ей такава, кой я знае каква гледна точка, никога няма да го построят…

7

Както човек, спал добре през нощта, се буди от изгрева, тъй човек, пробудувал тъмнината, заспива при първия слънчев лъч. Седнал на стола и завъртял бавно мисъл на едно и също място, Владай се унесе в крехък покой. Лесно бе на входния звънец да го събуди. Той скочи, отиде до вратата и отваряше вече, когато се досети, че май не е удобно да отваря чужда къща. Слава богу, беше свой — онзи, Людмил. Той се вмъкна в хола бързо, разтревожен от нещо, без дори да се учуди от ранното Владаево присъствие.

— И тук, значи, не са — рече Людмил, — остава Данчо.

Галя влезе при тях, наметната с мъжка хавлия:

— Ех, че е рано! Какво се е случило, момчета? Людмил се сепна. Мислеше, че Христо е звъннал сутринта на Владай и той преди малко е пристигнал да търси тук чертежите… Така си бе помислил, а то какво излезе.

— Какво има? — потвърди съмненията му Владай. Людмил реши да се прави, че не е забелязал чуждото присъствие в този дом:

— Чертежите, ето какво. Чертежите за дирижабъла ги няма. Галя, в теб ни е надеждата.

Тя сви рамене:

— Нали знаеш, че си тръгнах от каньона с една чантичка. После дори багажа си не поисках. Впрочем, кой прибра тогава багажа? Имах едни дънки — кюнци, пак влизат в мода… Макар че — тя угрижено прокара длани по задника си — вече е все едно, надали ще ми послужат.

— Владай, а при теб?

— Откъде-накъде?

— И у нас ги няма. Христо ме събуди в пет, до шест и половина преобърнах цялата къща. Няма ги. Няма ги…

Грижата за изчезналите чертежи изпълваше Людмил почти всецяло, но оставаше все пак едно кьошенце, дето се бе настанила сега сензацията със заварването на Владай при Галя. Цял оркестър вътре в Людмил свиреше разстроено, но полифонично реквием за чертежите, а една устна хармоничка неуместно писукаше пикантерийки.

— Значи, в Данчо ни е надеждата — каза Владай и тогава чак се запита за какво е все пак това аварийно дирене.

Галя бе помислила същото:

— Впрочем за какво са ти потрябвали тези чертежи по първи петли?

— Нали ви казах. Христо се обади.

— В Данчо, значи, ни е надеждата… — повтори Владай, разбирайки, че изчезването на чертежите започва да го безпокои прекалено силно.

„Търкаляли са се цяла нощ! — изписука хармоничката в ушите на Людмил. — Кой ги знае кога са се сдушили отново, ако въобще са прекъсвали… Виж ти, виж ти…“

„Ами аз? — запита се Людмил. — Аз да не съм по цвете?“

И тогава чак си припомни как заради реконструкцията на делтапланера смъкна нявга от тавана си цял кашон с книги и го занесе у Таня. Скочи веднага:

— Ще ме простите, излизам за малко. Сетих се за още едно място… Чакайте ме! — дочуха двамата вече от стълбите.

— Ще ида да се облека — каза Галя, — всеки момент ще дойдат Христо и Данчо.

Тя излезе, влезе мъжът й — бодър, бръснат и одеколониран. И сутрешна гимнастика може да си е направил, а може и призори… с Галя… Не, по-скоро е било гимнастика.

— Какво сте се разбръмчали?

— Изчезнали са чертежите на цепелина — каза Владай.

— Ела в кухнята да направим по едно кафе и да препека хляб за детето.

В кухнята мъжът на Галя задрънча уютно с покъщнина, бръмна с мелачка, светна с тостер, затананика си мелодия.

„Ужас — помисли си Владай, — тази мелодия снощи си я тананиках наум, докато гледах телевизора.“

— Ти пушиш ли преди закуска? — попита го мъжът на Галя.

— Да. Добре, че ме подсети. Забравил бях тази заран.

Владай запали.

— А аз преди закуска не пуша. С кафенцето — да, но на празен стомах — никога. Чертежите, викаш, изчезнали. Не бойте се, ще ги намерите. Колко години минаха?

— Четиринадесет.

— Ще ги намерите! То е все едно някой да си е загубил тапията, че е служил войник. Трийсет години въобще не я виждал, забравил е, че има такова нещо, чак като му дойде време за документи за пенсия, тогава чак се сеща за нея. Бе, сигурен е, че е изгубена — но не, винаги я открива. Имам един приятел, хипарче едно, битълсче, в пенсионното работи, та то ми е казвало: чудна работа, какви ли не документи губят хората, а бележката от казармата всеки си пази.

— Направи сандвичите на детето и му ги занеси! — чу се гласът на Галя.

Мъжът весело се зае да прави сандвичите. Звънна се. Не беше Людмил, а бяха Христо и Данчо. Преди да ги вкара в кухнята, Галя бе им казала, че досега нищо не е открито, и те влязоха доста оклюмали.

— Не бойте се, момци — рече им мъжът на Галя, докато наливаше кафето. — Такива работи не се губят. Тъй в първия момент хората мислят, че няма да си намерят бележката от казармата, като им потрябва за пенсия, пък после я откриват. Та и с вас да не стане така.

Той сложи сандвичите в чинийката, отнесе ги и се върна:

— Тръгвам, момци, да не си изгубя службата, както вие чертежите…

И тръгна. Каквото кажеше — правеше го! Тримата помълчаха малко, посръбвайки от кафето. Христо пръв проплака:

— Ами сега?

— Людмил ще свърши работата — уверено рече Владай.

— В Людмил ми е надеждата.

Людмил обаче не бе свършил никаква работа. Още щом влезе при Таня и погледна библиотеката й, разбра — не са тук. Таня внимателно пазеше цялата въздухоплавателна книжнина — преоблякла бе всяка книга в светлосиня (като небето, нали) подвързия. Но от чертежите и сянка нямаше. Каза му така:

— Нали един чертеж да беше донесъл — щях да направя стелаж. — При Таня нямаше грешка. Не би забравила тя такова нещо. Вярно, снощи не го подсети да се любят, но то е по друго.

Людмил си тръгна обезсърчен, оставяйки жената в покруса. Умееше да страда тя с болките на любимия човек.

И ето: петимата седяха в кухнята и си даваха безнадеждно ясно сметка, че е пропаднал дирижабълът. Бил е и го няма. Мислеха, че цепелинът е само символ, а пък то — всеки от тях е държал под възглавницата си мечтата, че отново ще се опитат.

— Туйто — въздъхна Христо, — свърши се…

— Ти как се сети за ония помпи? — попита Данчо. Христо хвърли кратък поглед към Владай — дали е разбрал за какво точно са му чертежите на помпите. Но не помнеше май Владай разходката край язовира.

— Не, не точно за тях. По принцип ми домъчня за дирижабъла — каза Христо и здравата се изчерви.

Влезе момиченцето на Галя. Нагласено и хубавичко, не приличаше на майка си, а приличаше на любимата кукла на майка си от времената, когато майка й си е играла на кукли.

Кимна нацупено към мъжете.

— Мамо, ще изляза в градината.

— Излез.

Даже детето не ги разведри. Потънаха пак в размисли по изгубеното. Само дето проклетата хармоничка писна в ушите на Людмил: „Детето, значи, тук си било… Е, чак пък толкоз…“

— Чакайте! — викна внезапно Данчо. — Чакайте, постойте! — Тъй оклюмали седяха всичките, че призивите му бяха неуместни: — Стойте! Знам къде са чертежите! Нали преди да заровим гондолата, взехме само мотора и перката, а другото си остана вътре. И касата е там!

В кухнята плисна неземна светлина.

— Стойте, чакайте, тъй беше!

— Никой да не мърда, да, спомням си, така е! Там са!

— Вярно, тъй излиза.

— Но защо тогава да стоим? Да тръгваме, момчета!

— Да вървим, какво чакаме още?

— Какво само се мотаем, на път, на път!

„Да вървим, да вървим — пищеше дори устната хармонична, — какво само му мислим, какво само одумваме, да разперим платната!“

Изхвърчаха като луди-млади, минаха през моя кабинет, дадох им на всичките бележки: фарингит, катар, подозрение за ангина или колитче — все добрички като мъничкия дух на домашното огнище болести, — всекиму по пет дни. А те ми дадоха ключа от апартамента на Галя и заръчаха да прибера дъщерята от градината. Гледах ги от прозореца как трескаво се блъскат в колата, следях ги с просълзени очи, милите, чак докато се скрият зад завоя, между „… платната“!

Изхвърчаха…

После минаха по службите си. Предаваха медицинските бележки и взимаха от бригадирските щабове към институтите кой кирка, кой лопата, кой бел — от багажника на Христо дръжките на инструмента стърчаха като пера на рай-птица.

Спряха чак в Ябланица да си купят халва и тъй като пощата се оказа в створ със сладкарницата, сетиха се да пратят телеграми до семействата си. Всеки прати по една, а Людмил, загърбен към тях, драсна още едно парче — прати и на жена си.

И пак полетяха по розовия асфалт към каньона.

8

За изминалите четиринадесет години каньонът здравата се бе състарил. Така става. С хората също е така — дълги години младееш, поддържаш теглото, самочувствието и силата, а внезапно се събуждаш една сутрин отпуснат, мрачен и дебел. И с каньоните понякога е тъй — безкрайни векове си бил здраво и бодро образувание в местността, свеж и внушителен си бил — не каньон, а камък, и изведнъж едно десетилетие опоска храсталака от темето ти, пресуши рекичката ти, стените ти започнат да се стичат в каменни ручеи, вертикалът ти се килне, звярът те заобикаля, а за човеците да не говорим. Каньонът много се зарадва на петимата, щом те връхлетяха, и дори се опита да се усмихне, но тази негова безпомощна беззъба усмивка само сви хорските сърца.

— Ех, братлета — въздъхна Галя, — не мога да го позная. Нали мъжът ми има едно приятелче в пенсионното, просто ми иде да съдействувам…

Никой обаче не пое горчивата шега. Мъчно им бе за каньона и се обвиняваха, че са го оставили на произвола на съдбата, захвърлили са го самотен във времето и ето сега резултатите.

— Нищо — рече Владай. — Като почнем новия цепелин, пак ще живне нашето каньонче.

— Ами да, ще се оправи.

— Като бебенце ще стане.

— Ще го излекуваме, ще го спасим!

За пръв път от толкова години някой казваше пред всичките на глас, че пак ще правят цепелин, а ето — приеха това като съвсем естествено, все едно че винаги са си го мислили.

Мушнаха се под скелето. И то, горкото, съвсем се беше смъкнало, окрадено и прогнило. Поохкаха под гредите, припомниха си мястото, дето са заровили гондолата, и засвяткаха с инструмента. Много скоро първи капки пот западаха от челата им и заникнаха първи пришки. Нямаха те още онази опитност на хората от техния кръг, нямаха ги вилните онези местенца, с които човек се обзавежда към четиридесетте в знак на капитулация пред традицията.

Но иначе работеха бързо, научно, би могло да се каже — знаеха под какъв ъгъл да замахнат с кирката, как да подхванат лопата, тъй че лостът първи род да е най-ефикасен, умно разполагаха силите.

Не се мина много време и кирката на Христо звънна в метал. Набързо разчертаха земята по контурите на гондолата, задълбаха от оная страна, дето би трябвало да се падат илюминаторите, стигнаха, поразчистиха — древното купе блесна с различни свои части.

Удариха едно желязо, удариха второ и стъклото неохотно се пропука, за да ги лъхне от тъмното пространство консервираният въздух на тяхната младост. Вдишваха го опиянени — въздухът бе по-селски, по-тих, по-мамещ към нещо.

Дифузията на нявгашната и днешната атмосфера произтичаше бавно: някак внимателно днешната въздушна среда приемаше госта от миналото, но както и да е — и това се свърши, купето се изпълни с пространствата на 1978 година и Владай като най-кльощав се промуши през илюминатора.

Вътре, в полутъмата, той видя, че всичко си е в ред, точно както беше тогава. Но сега то изглеждаше невероятно мизерно и самодейно, тъй домошарско изглеждаше, че Владай си рече: „Само заради тази наша мърлявост не е излетяло тогава — небето не ти е земя, небето не може да приеме всичко.“

Откри касата с напипване и я подаде навън. Измъкна се с усещането, че излиза от място, където не е трябвало никога да стъпва.

Наведоха глави над касата — желязна кутия от кръчмарски тезгях или селска поща — нищо и никаква кутия, а пазеше още творчеството на младостта им, само че бяха загубили ключето към своето минало, в какъвто смисъл се изрази Галя и веднага след това се смути от мелодраматичността на репликата си. Добре, че мъжете или не я чуха, или се направиха, че не я чуват, улисани около касата.

Пробваха с кирките, пробваха с инструменти от колата, пробваха с всички свои ключове — не поддаваше стоманеният паралелепипед и решиха тогава да го закарат в столицата — град, в който и по-големи чуруци са се отваряли.

— Да позатрупаме гондолата, а? — попита Данчо.

Не му отговориха и тогава той рече:

— Защо да я затрупваме. Няма от какво да се срамуваме.

И влезе последен в колата.

В София пристигнаха чак по тъмно, не им се занимаваше с кутията и се разотидоха всеки по пътя си, а Людмил при жена си. Чак в антрето се усети как по погрешка се е прибрал у тях си и за първи път се замисли доколко обича Танчето: зачестиха странни прояви — ето вчера забравиха да се любят, сега пък сбърка и се прибра вкъщи.

Жена му също се учуди, че се връща тъй рано след телеграмата, но с нищо не показа това, размени няколко думи и продължи да чете своята снощна книга.

„Какво ли толкова чете?“ — запита се Людмил, когато тя излезе за малко от хола. Оказа се, че тя чете книгата „Война и мир“ — роман дълбок, велик и непрочетен още от Людмил.

„Как тъй? — рече си той. — В небесата летя, откривам разни неща, а книгата «Война и мир» не съм прочел нито веднъж. Съдържанието знам и филма съм гледал, а самата книга — ето на — сигурно цял живот е била на една ръка разстояние от мен, пък не съм протегнал ръката.“

— Знаеш ли какво — каза той на жена си, — я като прочетеш тази книга, дай да я попрехвърля. От гимназията не съм я разгръщал.

— Че вземи я чети.

— А ти?

— И аз също.

— Аа, да… — отвърна неутрално Людмил, усетил скрита уловка в тази неясност.

Жена му обаче бе съвсем безхитростна:

— Стигнала съм до трети том, първите два са на нощното шкафче.

Ето как за първи път от много време насам те се занимаваха до късно с едно и също нещо в леглото.

И въобще нея вечер след посещението на каньона всички бяха обхванати от небивали настроения, случваха им се странни неща. Владай например пи чай и после си легна.

Галя влезе във входа с неприятната мисъл, че ще трябва да дава на дъщерята и мъжа си обяснение за внезапното си изчезване, но вместо с мрачна тишина апартаментът я посрещна с поток от добре подредени звуци.

Влезе в хола: дъщеря й, това как да е, унесено манипулираше с клавишите, но мъжът й бе невероятен облечен в отдавна забравеното сватбено окъсяло костюмче и сложил черна папийонка, подпрян с лакът на пианото, той очакваше края на интродукцията и своя момент.

Галя също се понапрегна. Мелодията й бе позната, но кой, кой… Верди, онзи, Джузепе, „Трубадур“… Или онзи, Бизе… Онази, „Кармен“…

— Мой капитан… — поде мъжът, без да й обърне внимание.

„Точно тъй, разбира се, арията на контрабандистите“ — светкавично се досети Галя и веднага подхвана заедно с него:

Пяха дълго, до пълно всеотдаване и заспаха със съня на чисти пред небосвода хора.

… Данчо завари своите тримцата заети с трудна задача — правеха плакат за класната стая на другия му син Методи. Плакатът трябваше да внушава на четвъртокласниците любов към положителните науки, ето защо точно на Данчовия човек бе го възложила другарката. Бяха стигнали до огромна колба, изрисувана върху кадастрона в жълто, и червена лента, излизаща от колбата. Лентата чертаеше прочутата формула на Айнщайн и Данчо веднага се досети, че тук поне Кирил си е казал думата. Всичко останало обаче бе слаба работа — доверие не внушаваше, камо ли пък любов.

— Я дайте — размести той семейството си и стиснал здраво четките, не щадейки боите, за не повече от три часа създаде платно в стил хиперреализъм, но по-стоплено, в стил абстракционизъм, но по-предметно и понятно, в стил кич, но кич с авторова дистанция, кич, самоотричащ себе си по тънък начин. С две думи — платното далеч надминаваше малката поръчка на времето, като същевременно я изпълняваше, обобщаваше големите истини, покриваше вкуса на първия естет и радваше окото на простия зорък човек, довел окото си на отдих в изложбената зала.

Конкретното изображение само на пръв поглед можеше да бъде оприличено на нищо, иначе си личеше, че художникът е надникнал във вътрешността му и отвъд нея, защото онова, което бе нарисувано, не бе самото то, а само повод на твореца да сподели какво мисли за този и онзи свят. Личеше си веднага, че ако не точно това, а каквото и да е друго нещо бе нарисувала тази ръка за целуване, пак щеше да е видна глъбината и неподозираността на душата на притежателя на тази ръка.

Жена му дълго не можа да заспи след всеобщите възторзи. Все й се привиждаше как клинка брадат и мърляв нейният мъж по кръчмите с непродадени рамки под мишница, или пък още по-лошо — виждаше го сиятелен и смогнал на харчовете си. Второто видение я накара да се надигне призори, да излезе на балкона, да драсне една клечка и да я доближи до ъгъла на кадастрона. Картината пламтеше бавно и разнолико — всеки цвят по своему. Тя даже и не изгоря, тя се превърна в пъстър прозрачен обем, запазил информацията за това произведение. Сутрешното движение на въздуха отнесе закодираната картина във висините, където вече бяха цепелинът, Толстой, Бах, двамата контрабандисти, Айнщайн, може би Наполеон и Верди и кой знае кои още.

Най-странно обаче прекара тази нощ Христо. Странно и по-иначе. Не че и него не го засегна витаещата над града любов към музите. Напротив — щом се прибра с касата под мишница, той веднага включи телевизора и гледа известно време волната програма от европейското първенство по фигурно пързаляне. Обаче писъмцето от председателя и тази каса не го оставяха да се наслаждава спокойно на двойния аксел и крака. Угаси телевизора, забърника касата без никакъв успех. Няколко микрона стомана го деляха от чертежа на помпите, но останаха непреодолими тези микрони. Ключенцето, ключенцето… Той даже нямаше да краде от Людмил, щеше само да хвърли едно око и после всичко сам. Едно ключенце само му трябваше от чуждите проекти — това само, иначе останалото не му е проблем — винаги неговите чертежи са били по-чисти от тия на останалите, винаги ги е правил по-навреме. „Дар божи е това ключенце — чу той гласа си нейде отстрани. — Дар божи е, моето момче, а теб те е отминал бог. Ако бяха те дарували, ти с твоите способности досега, ехее, къде да си стигнал, да си смогнал на харчовете си досега…“

— Не — възропта си Христо. — Това с харчовете — не! Та тия помпи не са нужни на мен, а на хората. Това е истината, на хората са нужни. Крие се истината, преоблича се като честна мома — уж за тебе е само, уж ти само ще я имаш, а всъщност е такова едно курве, което, преструвайки се, че теб прави щастлив, всичките ги прави щастливи. Ами ако е тъй, курве ли е пък тогава, щом ги прави всичките щастливи, а не теб само? Ама че дилема — ако теб само те радва, значи, е честна, а ако е за всичките — бягай далече. Че защо пък да бягам? Ако е полезна, защо трябва да бягам…

Тук Христо съвсем се оплете, съвсем забрави коя точно истина сравняваше с курве — онази, за помпите, дето все му бяга, или пък истината, че онова, което е от негова полза, е от полза и за другите и по тази причина не бива да бъде сравнявана с лоша жена, а с ключе, каквото Христо няма. — Ето — Людмил го има ключа — и за помпите, и за друго, и любовница има! И Владай го има ключа, защото все ги измисля едни, та го позлатяват, а той си криви капата. И Данчо май го има — посочи си една жена — обвързана и с дете, посочи си я и си я получи. И Галя има ключ, защото… Е, защото е Галя. А той, Христо, нищо си няма — нито ключе, нито любовница, една жена има — и тя по санаториумите.

Ритна с все сила кутията и разхлипан от болка в крака и по себе си, наметна якето и хлопна външната врата зад гърба си.

Тръгна по улиците. Мислеше, че не знае къде отива, а то вече бе известно — като човек, който за хиляден път върви към познато място, той уверено и напряко крачеше към кварталната, но на съседния чак квартал кръчма — заведение, което не бе виждал до ден днешен, камо ли пък да бе стъпвал в него.

Със сигурност бутна вратата и нито жълтеникавите лица на клиентите, нито нездравият шум го смутиха. Отиде направо на рафта и с глас, от който сам се стресна, рече ето така:

— Хей, кръчмарю, дай една ока вино.

„Не му личи — помисли си кръчмарят, — пиян е като кютюк, а въобще не му личи.“

— Седнете някъде, гражданино, ще ви сервирам. Христо се огледа. Масите бяха препълнени, една само предлагаше свободно място и той се упъти натам. Без да пита, се тръшна на стола и чак тогава хвърли поглед към сътрапезниците си. Веднага си личеше, че те са разделени на две компании. Едната се състоеше от мъничко напористо мъжле с бодра мускулеста лисина и завидно пъргави (под масата обаче) ръце. Ръцете шареха по лявото бедро на дебела жена, тъй откровено миловидна, че Христо дълго не можа да откъсне поглед от чипото носле над извезаната горна устничка.

Май съзерцаваше по-дълго от приетото в това заведение, защото мъжлето го кецна по глезена — добре работеше то под масата, няма що.

— Ах, да — съвзе се Христо и се обърна към другата компания, която се състоеше от един само човек. Човекът бе остриган ниско, бе с волеви челюсти и с поглед, отпратен далеч оттук — на нейде, дето бе хубаво, уютно и имаше нужда сега от него.

Тоничко да разбираше от учението на Ломброзо. Христо не би разменил нито дума с човека. Но не разбираше, пък и от половин час насам бе изцяло под властта на външни сили:

— Ще позволите ли, приятелю — рече той на странния си съсед, — да ви налея от моето?

Човекът погледна право през него:

— Ако ще имам възможност да ви го върна. Разменяха по този начин реплики, Додето най-сетне кръчмарят не им припомни, че са последните двама в заведението. Цупиха се четири-пет бутилки за из път и излязоха покорно. Пътят им впрочем се оказа много дълъг — пресякоха улицата и седнаха в отсрещната градинка. Приятелят на Христо отпуши първото шише по странен начин — духна върху тапата, подхвана я с нокът и готово. По същия лек начин те двамата се справиха със съдържанието. Нейде към третата бутилка Велико, така се казваше Христовият побратим, стъпи на пейката и друсна четири стихотворения от Шандор Петьофи.

Разхълца се, от вълнение или друго, и Христо използува паузата — стана, поклони се и изрецитира текста на песничката за цепелина.

Това произведение извънредно много заинтригува Велико, той дори и да хълца престана, а заразпитва за предисторията на стихотворението.

Христо разказа оттук-оттам по нещичко, излъга, че те двамката с Галя, нали разбираш, от гледна точка на секретност не каза какво има в касата, ограничи се с това, да спомене, че е извънредно ценно, но не може да я отключи.

— Любезни! — стана церемониален Велико. — Води ме, води ме веднага натам. Съдбата те изпрати в ръцете на човек, който ще ти бъде полезен.

Христо тутакси поведе своя побратим към дома си и когато взе да търси на стълбищната площадка ключовете, Велико направи великодушен жест:

— Остави това на мен.

Измъкна от ревера си значката на футболния отбор „Палермо“, изви игличката и отключи вратата.

След малко, разположен удобно в креслото и с касата на колене, Велико сърдечно въздъхна:

— Да, случил си, любезни. Ако все още има свободен по тия каси майстор, това съм аз.

— Но хайде, действувай!

— Треперят ми ръцете. Трябва да пийна нещо.

И те пийнаха… И ръцете им спряха да треперят. И им се доспа. Решиха да подремнат някой час и тогава да се заемат с работата.

Когато Христо се събуди, дълго държа главата си под студената струя и едва след туй се зае с рекапитулация.

Първо на първо, липсваха обувките, немските, и винтягата, попивката от бюрото и в комплект — сувенирният нож за разрязване на книги.

Второ на второ, касата, касата я нямаше.

И трето на трето, но не на последно място, побратимът му Велико бе си тръгнал завинаги, без да се сбогуват… Ех!

Христо отвори широко прозореца, подиша, наля си голяма чаша студена вода — изпи я и внезапно се почувствува свеж и чист, както от много отдавна не се беше чувствувал.

Той знаеше — вече няма друг избор — те ще правят нов дирижабъл!

9

Един ден, въвел най-сетне заместничката си в своите работи, със стария, от баща ми още, сак-вояж, чиято скъпа, изтъркана кожа и лек мирис на болница отдалече издаваха благородната ми професия, аз потеглих към гарата.

Обичам да съм точен, но дезинформиран от „Бюро справки“, хванах влака в последния момент и докато се клатушках по коридорите от опашката до своя вагон, зърнах доста познати лица — на бивши мои пациенти навярно.

Мястото ми се случи в празно купе — странно, че по това време на годината пътуваха толкова малко хора, много странно.

Какво да ви кажа — пътят премина бавно и скучно: няколко вестника, във всеки следващ от които имаше все по-малко за четене, лек флирт с немкинята от съседното купе, още по-лек обед във вагон-ресторанта.

С облекчение слязох на плевенската гара.

Казах на шофьора на таксито към кое село да кара и на кой километър да отбие от главния път.

— Към цепелина ли? — равнодушно попита той и тогава подразбрах, че онзи каньон вече не е тайнството на петимата, а сериозно и популярно в този край предприятие.

В телефонните разговори с Галя и мъжа й, в настоятелните им писма имаше намеци, че групата действително се нуждае от лекар, но онова, което видях, след като шофьорът отби от главното шосе, направо ме изуми.

Бях си представял каньона като интимна гънка в местността — тясна полянка, пресечена от ручей и оградена от скални отвеси. Нищо подобно — мястото бе много широко и човек трябваше да завърти глава наляво и надясно, за да види, че наистина го рамкират ниски каменни валози. Но най-вече ме изненада заселеността на това място — в дъното на пейзажа имаше кокетно селище от бунгала и коминът на една барачка димеше тъй откровено, сякаш изписваше по небето „бира-скара“.

— Към лагера ли? — попита шофьорът.

— Предполагам, че да.

Грайферите захрупаха по импровизирания, но вече поуталожен път. Слязох от колата и преди да се подвоумя накъде да тръгна, видях върху едно от бунгалата емблемата с червения кръст. Вратата бе отворена, вътре нямаше никого и нищо, на масата ме чакаше бележка:

„Остави си багажа и веднага идвай при нас.“

Но къде са те, при кого да ида?

Излязох навън и видях горе над къмпинга завирено пространство, в което се чипуркаха дечурлига.

Кирил, Данчовият син, ме позна и весело изскочи от водата:

— Я, кой дошъл?

— Къде е баща ти?

— Те са там, на строежа.

Хвърлих още един поглед наоколо. Чак сега забелязах пълното отсъствие на какъвто и да е намек за цепелин.

— Оттатък са — в каньона. Сега ще ви заведа. Кирил се облече със скорост, каквато досега не бях виждал у деца, измъкнати от водата. Хвана ме за ръка и ме помъкна през трънаци и стръмнини. Стигнахме до каменен ръб — това бе съвсем друго нещо — стръмни сипеи, тясна ивица земя, липсваше само рекичката от техните разкази.

Кирил с лекота четеше мислите ми:

— Реката я отбихме към жилищния квартал. Значи, този каньон бе индустриалната част. Впрочем това си личеше — озъбеното арматурно скеле, по което тук-таме проблясваха искри и сгъстената форма на пурообразен предмет в сърцевината на скелето вдъхваха доверие. Работата бе поставена на широка нога — долу в ниското бръмчаха камиони, разтоварваха своето и хукваха по обратния път; в сребристи химически очертания блещукаше нещо, може би газохранилище; складове с ламаринените си вълнообразни стени и покриви излъчваха заможност. Хора в яркожълти пластмасови каски мъждукаха сред всичко това.

— Как ще се спуснем?

— Тук има аварийна стълба.

Желязната, оградена в обръчи стълба бе по-малък проблем за Кирил, отколкото за мен, но и аз най-сетне стъпих в дъното на каньона. Направих няколко крачки към скелето и нейде отвисоко чух гласа на Галя:

— Докторе, докторе! Докторът пристигна! Чакай ни долу, докторе.

Седнах на топлата, миришеща на зряла индустрия земя и извадих цигарите.

— Недейте — спря ме Кирил, — тук не бива. След петнадесет минути, точно в дванадесет, се счу камбанка и работниците започнаха да се спускат по арматурата — бяха много, може би петдесетина.

Повечето тръгнаха към жилищния район, а една групичка забърза към мен. Запрегръщаха ме моите хора: Галя, мъжът й, Владай, Данчо, Христо, Людмил, жените на тримата и после, някак набързо, още една жена, която не познавах, но чиито идеално сферични гърди ме накараха да трепна.

— Добре, че дойде.

— След електродите, втората голяма радост за днес.

— Мъчим се тук с един фелдшер цяло лято. Поведоха ме по пътя, който вече познавах. Столовата, макар и на открито, бе добре наредена — чисти пластмасови столове и масички, прилични прибори, подозираната от мен скара и неподозираната бира „Радебергер“.

Лицата на моите приятели излъчваха онази светлина, която гарантира пълно отсъствие на чернодробни заболявания, на сърдечни и човешки пороци. Сполучлив режим на работа и почивка излъчваше всяко тяхно движение. Май нямаше да съм много зает тук, тъй ми се стори.

— Докторе — започна Владай деловия разговор, — сигурно те е учудила нашата настоятелна покана, но делото, както виждаш, се разрасна — от лекомислен опит за прекарване на ваканцията, от хоби, се превърна в нещо по-сериозно.

— Изненадват те сигурно бунгалата, цивилизацията, комфортът — допълни Галя. — Стана някак само по себе си. Никого не сме агитирали, знаеш ли, ей тъй решихме, първо петимата само, после извикахме и семействата, а постепенно се навъртяха познати и непознати — лагерът сега е почти сто души.

— И всички са на обществени начала — поде Христо, — до един са в редовната си отпуска. Плащане — никакво! Сами си идват — „може ли да поработим при вас, вижда ни се интересно“.

— Отначало ги връщахме — каза Людмил, — но те се настаняваха ей тук, правеха си бунгала до нашите, децата им се сприятеляваха с нашите деца.

— И помагаха — намеси се Данчо. — Кой с материали, кой с ум, кой с работа, кой с връзки — как иначе щеше да стане цялата тази работа… Та затова те извикахме. Макар и да нямаме никакви законни отношения с доброволците, все пак страх ни е — строеж е, всичко се случва… Пък и полетът наближи… Ти видя ли си бунгалото?

— Видях го, благодаря ви.

В далечината звънна онази далечна камбанка и те бързо се надигнаха.

— Днес се поразходи наоколо, почини си. Довечера ще си поприказваме по-нашироко.

От въздуха ли, от пътя ли, легнах си надвечер, преди да ги дочакам, и се събудих чак на другата сутрин.

Събуди ме дрезгава мелодия, излязох и видях, че близо до шосето се бе настанил панаир. Край панаира вдигаха прахоляк децата на заселниците, а самите заселници дялаха дървени шишове, режеха късове месо, проверяваха час по час дали ракийката изстива нормално в реката.

От своите познати видях само Христо. Седеше на стълбата пред бунгалото си с поглед, зареян към шосето. Отидох при него.

— Къде са нашите?

— Но обекта — каза Христо. — Другите днес си почиват, но ние бързаме. Полетът е насрочен след четири дни, а сума ти нещо има за доизпипване.

— А ти?

— Чакам председателя. Той обикновено всеки неделен ден е тук. Знаеш ли, докторе, в началото още, като му поисках по-дълъг отпуск, се присмя: „Заради помпите, вика, само те пускам в тази авантюра.“ А веднъж пътем се отби насам и го хвана и него нашата краста. Не пропуска свободен ден, даже…

По пътя се зададе черна волга и Христо, без да довърши, запраши насреща й.

Тръгнах към изкуственото язовирче. В неделния ден то бе окупирано от възрастните. Клечаха на брега с въдички, пушеха мирно, бърбореха си.

— Докторе! — подвикна един. — Пуснахме преди три седмици хайвер, дали е станала рибата?

— Не зная — отвърнах му, — не е по моята специалност.

Канех се да се поразходя до обекта, когато видях самотна и красива да седи под един храст онази жена, чието докосване ме накара да трепна.

— Да приседна до вас?

— Разбира се, докторе, много ще ми бъде приятно.

— Откъде ме познавате?

— Людмил ми е говорил за вас. Аз съм негова бивша любовница.

— И в качеството си на такава сте тук? — не успях да прикрия изненадата си.

— Да — дръзко рече жената. — В качеството си на такава. В качеството си на онази, която единствено е знаела колко му е необходим цепелинът. Та аз дълги години му заменях цепелина, докторе.

— Вие сте една достойна жена — стиснах аз ръката й.

— Благодаря ви… Докторе, ако не ви смущава, ще ми кажете ли на колко сте години?

— На шестдесет и две. Много ли ви се виждат?

— Признайте си първо как ви се струва цялата тази история — тя направи с красивата си ръка една панорама, обхващаща и битовия, и промишления квартал — и тогава ще ви отговоря.

Позамислих се.

— Вижте какво. Не съм психолог и макар да имам една продължителна специализация в града, в който е работил Фройд, твърде съм далеч от всичките тези теории за комплекси. Аз съм твърд, категоричен, ако щете — вулгарен материалист и именно заради това сам не мога да си обясня защо намирам в тази фантастична история нещо съвсем реално и естествено… Това мога само да ви кажа.

— Да… — въздъхна жената. — И с мен е така, и с всички тези, които ги наричат тук „доброволци“. Значи, не е някаква масова психоза?

— В никакъв случай. Ето, чуйте писъка на дърворезачката от отсрещния каньон. Дори звуците са твърде материални, за да бъде психоза.

— Това е оксижен, докторе, но в останалото сте прав. Тя се надигна и под блузката „Пума“ заиграха двете идеални полусфери.

— Ще ида да прибера Людмил, преди да са се върнали. Съвсем се занемари от работа, горкият.

Ето че пак останах сам, но вече не ми се ходеше към скелето. Бавно се спуснах до панаира.

Имаше нещо от детството ми в тези изгонени от големите градове бедняшки нашарени въртележки на ръчна тяга, нещо печално имаше в жената-риба — когато бях дете, дори опашката й изглеждаше къде-къде по-млада. Нещо сантиментално-героично имаше във винстоните на стрелбището. Вдигнах една и прочетох върху приклада „1872“. Прицелих се в тренчето, а ударих маймунката…

10

Четири дни по-късно, в ранни зори, бях със сак-вояжа си в каньона. Скелето бе смъкнато вече и цепелинът, внушителен и нетърпелив, се крепеше само за пилона. Всичките стотина жители на селището и доста гости бяха вече тук — очакваха моите приятели. Скоро те се зададоха, обкръжени от семействата си — крачеха в тиха, силуетна група. Бях си подготвил в единия от складовете койка и апарат за кръвното. Минаха един по един Галя, Владай, Данчо, Людмил, Христо, милите… Налягането им бе в подозрително нормални граници, но аз отдавна вече знаех как развълнуваният от предстоящо събитие човек мобилизира всичко в себе си, кръвта си дори. Пулса им също си го биваше. Сърцето на Владай с нещо едва доловимо не ми се харесва и преди още да му го кажа, той ме погледна с огромни детски очи:

— Докторе, моля те.

— Няма за какво, Владай, здрав си като желязо.

— Нали… — скочи той радостно от койката. Тръгнаха към стълбичката, увита около пилона. Там се разцелуваха с жените и децата, извърнах глава да не гледам и видях бившата любовница на Людмил — скимтеше, опряла гръб в палатката с радиостанцията, и сякаш цялата палатка също хлипаше.

Покачиха се един по един в гондолата, затвориха люка и неочаквано се отделиха от пилона — тъмният силует бавно запълзя към небето. Погледнах за миг към Таня — нямаше я.

Досетих се, че е при радиста, влязох в палатката и я видях там — хипнотизираше човека със слушалките, опитваше се по лицето му да разбере какво чува той.

Излязох отново навън. Цепелинът не бе се отдалечил много. Изглеждаше посмален наистина, но пък ранното слънце сякаш само към него проявяваше интерес — всичките си лъчи бе обърнало нататък. Забръмча двигателят — бяха задвижили перката и плавно заплуваха нагоре и на североизток. Скоро ръбът на каньона ги скри, младите се закатериха по аварийната стълба да наблюдават от платото, а аз се върнах в палатката на радиста.

Лицето му изглеждаше и весело, и озадачено.

— Какво става? — попитах го, но той не ме чу. Викнах по-силно. Радистът свали едната слушалка.

— Какво става? Чувате ли ги?

— Чувам ги… Трезви ли бяха, докторе? Въобще не искат да си говорят с мен.

Подаде ми слушалките.

Връзката бе прекрасна. Сякаш че ей тук, в тази палатка, пееха сега песничката си. Като я свършиха, им се обадих…

— Галя, Владай…

Отвърнаха ми с бурен смях.

— Ти ли си, докторе? — обади се Данчо. — Предай на земята, че се чувствуваме идеално.

— Накъде отивате? Смехът стана още по-силен.

— Чухте ли го — превиваше се Данчо, — пита накъде отиваме. А накъде отиваме, момчета? Накъде всъщност?

— Докторе — обади се Людмил, — аз съм на щурвала. Пътуваме към Горна Оряховица.

В гондолата избухна сатанински смях.

— Докторе — надвика смеха Людмил. — Таня нали е край теб?

— Да. Искаш ли?…

— Няма нужда — прекъсна ме той.

Таня се измъкна от палатката. Как ли усети?

— Докторе — ревна Христо, — кажи на твоя приятел веднага да се качи при нас! Галя и Владай се целуват.

Този пък не бях го чувал да се шегува досега.

— Не е вярно — в един глас и като че ли наистина от двата края на гондолата викнаха Галя и Владай.

Радистът от доста време ми правеше знаци и му подадох слушалките.

— Ел-зет, ел-зет. Тук земя. Докладвайте координатите и курса!

Повтори го няколко пъти и ми върна слушалките:

— Не искат да си говорят с мен.

— Галя! — извиках аз. — Къде отивате?

— Не знаем, докторе — отговори Людмил, — апаратът не се подчинява.

— На каква височина сте?

— На надпроектната, докторе. Няма да ти кажа точно на каква, защо…

Гласът му прекъсна.

В слушалките се чуваше неутрално писукане, а постепенно влезе някаква радиостанция — предаваше утринна гимнастика на древния латински език. После и това изчезна.

Радистът грабна слушалките и целият облян в студена пот, започна да крещи, да върти копчетата, да прослушва всичкия ефир…

11

— Прекъсна връзката — каза Людмил, — много сме високо.

— Наистина ли цепелинът не се подчинява?

— Още от десетата минута.

— Хаотично ли се движим?

— Не. Цепелинът има своя цел.

Земята под тях приличаше на теме на изключително глупав човек.

— Как ще се върнем?

— Като се качим достатъчно високо, външната температура ще свие хелия и ще се спуснем.

Владай погледна термометъра.

— Това би трябвало да стане много отдавна — тихо каза той, — а продължаваме да се издигаме.

Рееха се в черно-синьо небе, а изгревът далеч под тях лъхаше на естрадна песен.

— Ето го! — извика Галя. — Ето го! Той ни чака.

Право към тях, позастарял, позагрубял, но сърдечен, плуваше из рехавата йоносфера онзи нявгашен техен дирижабъл…