Последна любов в Цариград

Десети ключ ТОЧКАТА НА ЩАСТИЕТО

Една вечер в лагера на поручик Опуйич се появи млада жена. Доведоха му я в къщата, където стануваше. По враните й коси — бяло цвете сякаш — се беше пръснала побеляла коса във вид на звездички и полумесец.

„Дали не е сребърна пудра това?“ — помисли младият Опуйич, а момичето му каза:

— Изпрати ме, господине, твоят баща, капитан Опуйич, да те поздравя и да ти дам един пръстен.

— Какъв пръстен? — попита младият Опуйич.

Момичето мълчеше.

— Да не пазиш нощта в устата си? — попита той, а тя добави срамежливо:

— Баща ти чул, че си ударен в рамото.

— Каква връзка има това с тебе?

— Аз съм знахарка. Баща ти ме изпрати да ти лижа раните, да не би кучка да те лиже, каза. А пръстена проводи да ме възнаградиш за труда. — И тя му подаде пръстена с печат, на който поручикът позна инициалите на баща си.

— Как ти е името? — попита я.

— Аз съм Дуня Калоперович от Карловац, от Дунава — отговори момичето.

Офицерът легна, а Дуня взе глътка ракия и му прекръсти раната. Но преди да се хване за работа, го предупреди:

— Виж ми косата. Като зарасне раната, от моето лечение на това място вместо диво месо ще ти поникне нещо като коса, нещо като черно космато крило от моята коса. Можеш да го стрижеш, но то ще никне като брада. Съгласен ли си?

Младият Опуйич само махна с ръка. Докато му лижеше раните, той кротуваше и слушаше как през стъклената вечер под земята силно клокочи вода, като че там, в утробата на земята бушуват бури. Защото откакто го обзе необяснимата жажда, слухът му се отвори за тайните неща и под земята той чуваше по-добре, отколкото други над земята. И над нощта седеше в сърцето си и ловеше плача на погребаните води, пращенето на езерата, които дълбоко долу гасяха непробудените вулкани, вливайки се в техния огън. И слушаше как под дишането на месечината възвръщат дишането си подземните реки, носейки приливите и отливите през утробата на земята… И как на ударите на подземния пулс отвръща и тупа в същия ритъм неговата рана, неговият глад и неговата болка.

Когато Дуня свърши, прекръсти се и каза, гледайки сякаш неохотно неговия единайсети пръст:

— Известно време ще трябва да пикаеш седешком…

И се засмя в ръкава си, пълен с месечина. Тогава той я попита за баща си и тя отвърна, че капитан Опуйич е добре. И пак се засмя в ръкава си.

— Защо се смееш? — попита поручикът и Дуня му разказа. Някаква група факири, знахари, ясновидци и пинтии имали наблизо табор, както чула на идване. И там, в табора, давали една мистерия за бащата на поручика, капитан Харалампи Опуйич.

— За неговите любови. Една такава тъжна мистерия, нарича се „Последна любов в Цариград“ — прибави знахарката полушепнешком. — Видях това представление в Сегедин. И плаках. Тук той изчезва от живота заради последната си любов. Една жена в Цариград се влюбва в него и иска да има дете от него…

Щом Дуня си отиде в стаята, младият Опуйич сръбна вино и без да напуска леглото, с един съвършен изстрел с уста угаси свещта на прозореца.

Когато раната на поручик Софроний започна да зараства, той даде на Дуня бащиния си пръстен, което значеше, че трябва да се разделят.

— Но — каза тя, смеейки се в ръкава си — сега вече трябва да се лекува нещо друго, не раната.

— Какво би лекувала ти? — попита той, като я щипна по бузата.

— Не е добре, дето тази мъжка работа ти стои все изправена. Много интересно на колко години е. И след любов ли не спада?

— Не.

— Трябва, господине, да ти призная нещо. Баща ти не ме е пратил да те лекувам. Той и не знае, че си ранен. А аз хабер си нямам от знахарство. Въобще не съм знахарка.

— Защо те е пратил тогава?

— Каза, че имам добри цици. Затова. И ти съобщава, че пак ще ти прати някоя от моите връстнички, ако тя се представи добре.

— Защо чак сега ми го казваш?

— Досега беше ранен.

— А колко твои връстнички има той?

— Всичките ми връстнички умират за него.

— И какво толкова ви прави?

— Той е като баща. Не те е страх с него. Освен това постоянно ни забавлява и изненадва. А мен трудно можеше да ме изненадаш.

— Как те изненада теб?

— Остави това. Отдавна искам да видя как ще ме изненадаш ти.

При тези думи поручикът се засмя и попита:

— Как й е името тогава на онази чужда радост между краката ти?

— Евдокия.

— Е, хайде да почерпим Евдокия. Кажи ми, какво най-много обича за вечеря Евдокия?

Дуня му пошепна нещо в ухото и Софроний поръча разкошна вечеря за трима. И се разпореди трапезата, покривката, трапезното сребро и кристалът заедно с всичките лакомства и питиета, които бяха донесени, да се поставят на кревата. Тогава той и Дуня си легнаха и той напои Евдокия с лъжица супа от карфиол, а сетне й даде да вкуси малко печурки в сметана, пилаф, репички, една пилешка кълка, която тя оглозга, а кокала хвърлиха, и накрая й сложи зърно грозде. Когато забеляза, че Евдокия е сита, той прегърна Дуня и каза:

— Сега да полеем вечерята!

След любовта тя остана да лежи в постелята, а Софроний си метна шинела, разпечата своите хартии и дивити и седна да стъкми писмо до своите вкъщи: