Последна любов в Цариград

Единайсети ключ ПРАВДА

Капитанът от австрийската войска Пан Тенецки с още трима свои другари от частта влезе в бръснарницата „При мъжа“ и поръча подстригване и печени гъсета, пълнени със сирене. Насред бръснарницата стоеше „мъжът“ — дървена статуя, от която точеха вода. Чираците се разтичаха около офицерите, подстригаха ги, предлагайки им ракия и захаросани цветя — виолетки и рози. После им сложиха трапезата насред бръснарницата да се наобядват. За удивление на перукера, бръснаря и техните момчета след обяда капитан Тенецки, както си беше с кърпа под брадата, седна отново на бръснарския стол и поръча за себе си и за дружината стригане до голо. И махане на веждите.

— Защо ви е това, господин капитан? — реши се да продума бръснарят. — Косата е също като облеклото.

— Тъкмо затова — каза Тенецки и се облегна на стола, — грозните по-добре воюват.

Докато траеше стригането, той нареди на своя ординарец, който чакаше при входа, да му наточи сабята за лява ръка. И ножницата от сабята.

— Вероятно господин капитанът има предвид да се наточи сабята, а не ножницата?

— Моята сабя е винаги наточена, господинчо, а ти трай и слушай! — отвърна той на ординареца, който изчезна да му наостри ножницата и сабята за лява ръка, като се дивеше, защото знаеше, че капитанът е десняк.

— За нова победа ли се готвите, mein Herr? — попита бръснарят, стрижейки за втори път капитана.

— Не позна, соколе мой, готвя се да остана където съм си. — А това ще рече, mein Herr?

— Виждал ли си някога на иконите как причестява Христос?

— Христос? Виждал съм, те са двама, единият дава хляб, а другият дели виното на народа. Единият е обърнат винаги на едната посока на света, а другият — винаги на другата.

— Точно така. Виждаш ли колко бързо стана? Понеже не може едновременно да се дават и хляб, и вино, значи онзи Христос, който дава хляба, е по-стар от онзи, който дава виното, или обратно. С други думи, хлябът е минало в мига, когато виното е бъдеще. Така е и с посоките на света. Тоест на иконата с причастието е нарисувано времето.

— А къде тука сте вие, господин капитан?

— Аз съм винаги помежду. Помежду двамата Христос, между Изтока и Запада, между хляба и виното, или, ако щеш, между миналото и бъдещето. И тук искам да остана. Което не съумя моят покоен баща. Той и не беше никакъв войник. Беше музикант и мислеше само в паузите. Не знаеше, че животът зависи от неприятеля, а не от приятеля.

— Ами да, вие сърбите внимавате повече за неприятелите, отколкото за приятелите. Чест и почитания, господин капитан. Чува се, че на противната, на френската страна е поручик Софроний Опуйич. Един от видните Опуйич от Триест. Пазете се от него. И той, казват, прилича на баща си. Бърз бил като зъб. За всеки случай поставете някого с пушка, увит в одеяло, между два коня. Пък нека го издебне.

— Той не е никакъв виден Опуйич. Той пишка още в татковата си сянка — намеси се един от офицерите.

— Във всеки случай е чудак. Преди няколко дни намина тук, в дюкяна.

— Какво казваш, дявол те взел? Възможно ли е? — намеси се един от офицерите.

— Честен кръст, намина, и то с необикновена поръка. А вас, господин капитан Тенецки, спомена по име. Казва, че неговият баща се знаел с вашия баща.

— Намерил си чувалът кръпка — отсече капитан Тенецки. — Баща е важно да имаш само веднъж в живота. Знае се кога. После не ти трябва. А що се отнася до поручик Опуйич, аз знаех добре сестра ми Йована, но сега вече не я познавам.

— Какво да се прави, mein Herr, няма как, хората виждат дявола, а дяволът — Бога.

— А какво заръча Опуйич? — поиска да разбере офицерът от третия стол.

— Заръча стригане и бръснене след смъртта на „не дай Боже“, ако му се случи най-лошото. Казват, че преди всяка битка той заръчвал винаги това. И плаща отнапред. Опуйич искат да са хубави в смъртта.

— И ще бъде — прекъсна разговора капитан Тенецки, хвърли пешкира и излезе на слънце, където остриганата му глава заблестя.

— Какво става тук? — попита едно момче за всичко друго от бръснарницата, след като офицерите излязоха.

— Не ти ли е ясно? — отвърна другото момче.

— Не.

— Капитан Пан Тенецки дири правда. Иска в тази война, от 1813 година, да отмъсти на поручик Софроний Опуйич, син на онзи капитан Харалампи Опуйич, който миналата война през 1797-а убил баща му Пахомий Тенецки.

Три дни след това Софроний и Пан се срещнаха наистина на бойното поле. Пан Тенецки и офицерите му, бръснати до голо и без вежди, имаха вид на призраци. По този случай капитан Тенецки прехвърли сабята в лявата си ръка, а с дясната хвана ножницата. Като се нахвърлиха един срещу друг, поручик Софроний Опуйич помислил, че неговият противник е левак, и обърна внимание на сабята в левицата на Тенецки… Тогава Тенецки го прободе с ножницата, която държеше в дясната ръка, и младият Опуйич падна като покосен. Последното, което видя, лежейки така прободен, беше как капитан Пан Тенецки дава край на боя и на спечелената битка, като връща сабята си в ножницата, без да вади ножницата от гърдите на Опуйич. И сабята мина през ножницата и Софрониевото тяло леко и чудесно, без да причинява болка.