Последна любов в Цариград

Дванайсет и ключ ОБЕСЕНИЯТ

Като си тръгваше от полето на своята победа, капитан Пан Тенецки нареди поручик Софроний Опуйич да бъде обесен за крака на едно дърво. Така го и оставиха да виси, с ръце, вързани зад гърба, надолу с главата. Дългата му и хубава коса падаше и той за пръв път не можа да чуе нито звук — под земята или над земята.

Същата нощ на бойното поле дойде едно момиче с обувка на шията и намери обесения. Разгледа го хубаво, видя, че членът му е изправен, заключи, че е още жив, и веднага нареди на прислугата си да развърже и пренесе поручика в една къща в близкия град. Австрийските войници от частта на капитан Тенецки не й попречиха, те дори като че малко се плашеха от нея.

В града Софроний беше съблечен гол и сложен в чиста постеля. По тази причина момичето намери на рамото му кичур черни коси с мъничко бели във формата на звезди и полумесец, а в пояса му — торбичка със златна гривна. Тури гривната на ръката си, усети се доволна и се захвана да мие раната на поручика. За чудо младежът, както и неговите царски хрътки, нямаше никаква миризма — и той като тях не се цапаше и тялото му само се поддържаше чисто. Но това не помагаше кой знае колко в случая. Софроний Опуйич беше в безнадеждно състояние и момичето разбра, че трябва бързо, съвсем бързо да действа.

Не се боеше от това, което ще направи. Внимателно преслуша дишането на ранения и издебна мига, когато той изпускаше въздуха от гърдите си. Тогава вдъхна силно болката от него, стремейки се да поеме в себе си енергията на злото, простираща се из тялото му. После, в мига, когато Софроний вдишваше, тя издиша въздух, пренасяйки в болника здравата енергия на младото си тяло. Така продължи отстраняването на вредните енергии, които поради това, че момичето не се плашеше от постъпката си, отиваха по вятъра. Но тя се умори бързо, а забеляза, че и неговото тяло се умори от лечението, както при раждане се изморяват и майката, и детето. Затова тя го прекъсна, а поручикът сякаш чу нещо дълбоко в себе си.

Най-напред чу джамлъците на шкафовете в обширната стая, където лежеше. След това чу, на десет сажена под постелята си, камък, който се пръска на дъното на някаква пукнатина, и усети, че човешката душа си има своя изток, запад, север и юг. И отнякъде знаеше, че се намира на север на душата си. Беше студено и той се ослуша дали няма да чуе вятъра откъм юг и като го чу действително, обърна се полека на онази страна и потегли през нощта на юг. Към юга на своята душа. И по време на пътуването, което трая дни и седмици, едно чудно нещо се откри и разясни пред поручика.

Човекът — стана ясно за Опуйич, докато се люлееше в дървения си креват като в лодка с балдахин вместо с платна, — човекът е живял хиляди години, без да забелязва бройките в природата навсякъде около себе си. Милиарди бройки. После една сутрин случайно забелязал, като цвете в тревата, своята първа бройка. Като първа усмивка. Както с мъка открил утрешния ден, с мъка открил и тази първа бройка. Но докато дойде до следващата, му трябвали нови няколко хиляди години повече, отколкото за да открие своя вдругиден. И накрая започнал да опитомява и укротява около себе си тези бройки. Да ги разплодява и те се множали под неговия допир и поглед. Но само за него. Бройките не съществували за никой друг на земята, в земята и над земята. Нито за животните, нито за растенията. Отначало мислел, че мъртвите забравят бройките, но после, загледан във водата, видял звездите и разбрал, че бройките са и на небето, и то в неизмерими количества. Както неговият прадед Адам дал имена на животните, човекът започнал да разделя с имена тези неизброими бройки. Но бройките бяха толкова много, че работата прекъсна в Софрониевата душа. Именно когато слухът му трябваше да премине към небесните бройки, Софроний нямаше вече нито капка сила.

Отведнъж той се намери в северозападния горен ъгъл на стаята и се видя как лежи на постелята, гол и с разпръсната по възглавницата коса. В нея имаше бели кичури, които той не разпозна веднага и които растяха очевидно по-бързо от черните коси на главата му, та затуй бяха по-къси. Около гърдите му имаше птичи кафез без дъно и покрив и, натикан в него, той трябваше да лежи неподвижно вътре, без да мърда. Въпреки че виждаше всичко това от своя ъгъл, поручик Опуйич не се беше удвоил — удвоили се бяха ризата му, ботушите и двурогата му шапка. Тогава той започна да умира, като най-напред изгуби пола си и усети, че собствената му риза му стана отведнъж тясна около бедрата и гърдите, ботушите — твърде големи, а шапката — малка. Видя от своя ъгъл на северозапад как очите му станаха пъстри като две змийски яйца. Умирайки, поручик Софроний Опуйич се превръщаше в собствената си майка, госпожа Параскева.

И тогава госпожа Параскева под ризата на сина си, която й беше тясна, усети ненадейно малкия Софрониев глад под сърцето като своя болка, а след това тази болка под сърцето като Софрониев глад. Така Софроний се сети за своята мечта и оздравя.

„Да, половината живот отива за нас, а другата половина — наистина за Бога. Така е редно“ — помисли младият Опуйич, засмя се и си напипа мустака — току-що наплетен като бич. По време на болестта някой го бе ресал.

Тогава го пренесоха в Земун.