Последна любов в Цариград

Четиринайсети ключ СЪГЛАСИЕ

Поручик Опуйич се възстанови някъде през пролетта. Все още действителността и сънят му взаимно се забравяха напълно, но той вече поне знаеше как се казва. Хващаше мислите си като мухи, рядко успешно. Обикновено му бягаха. А като ги хванеше, или оставаха мъртви на дланта му, или — осакатени — опитваха отново да отлетят. Забеляза, че на гърдите му, там, където беше раната, наместо диво месо расте малко рижава коса като опашница.

Край себе си завари един слуга, за когото му казаха, че го е пратил баща му, и своята стара торбичка, но празна. Изчезнала беше от нея единствената скъпоценност, която Софроний носеше със себе си. Нямаше я гривната, която майка му бе дала „за бъдещата годеница“. Слугата не знаеше нищо за това, но споменаваше някакво момиче, което се грижело за него по време на болестта му.

— Да не е и тя от онези, които ви праща вашият баща да ви лекуват и да ви „лижат като кучки“, да ме простите.

Опуйич го попита къде е тази жена, но слугата каза, че не я познава, защото тя не идва вече, откакто той е тук. Поручикът махна с ръка и излезе, питайки преди това слугата как се казва градът, в който се намират.

— Земун — каза учуден слугата.

На улицата за пръв път от половин година Опуйич си намъкна ръкавиците и напипа нещо твърдо в тях. Беше някакъв пръстен, напълно непознат на поручика. Мъжки пръстен-печат — прецени младият Опуйич. Сложи го на пръста си върху ръкавицата и започна с поглед да търси по улицата рижа женска глава. Този ден не му провървя, но на следващия забеляза недалече от жилището си едно момиче, чиято рижа плитка блестеше на слънцето, като да е оплетена от бакърени жици. По пръстите вместо накити носеше скъпоценни златни и сребърни напръстници. Около шията му вместо гердан имаше мъничка, със сърма извезана обувчица.

„Не може да бъде!“ — възкликна в себе си Софроний и тръгна след нея.

Тя отиде до Дунава, събу единия си крак и опита дали е студена водата, така че за миг беше и на сушата, и в реката, после се обърна, изтича по стълбите и се изгуби в една врата, накована с четири подкови. Той запомни, че подковите са разположени една срещу друга, сякаш два коня стоят един срещу друг. На следващия ден отново видя момичето. Седеше наблизо на балкона на онази къща, обърнато с гръб към него и минувачите, но сръчно разплиташе и сплиташе на гърба си рижата си коса. Поручикът се изненада, като позна на ръката й своята гривна. Чак тогава се загледа в момичето. Понравиха му се нейните ходила, тесни, с дълги пръсти, и той си помисли:

„Тази щеше да има корава пичка…“ И мина край балкона, а после се върна, мислейки все за нея. Тя беше още там и от скука преливаше вино от една сребърна чаша в друга златна и обратно. Съзнателно в едната чаша и несъзнателно в другата, приседнала замислено, с крак, протегнат през решетката на балкона.

„По ръцете й се вижда, че ще има две деца — помисли Опуйич, — а по начина, по който си носи роклята, че ще се разведе. По прическата пък може да се разбере, че ще умре на 48 години. Както музикантите мислят с ушите, тази мисли с гърдите“ — заключи младият Опуйич и заприказва момичето:

— Откраднала си ми гривната, ето я на ръката ти!

Тя обърна очи към него и той усети как тялото и замириса на праскови. А плитките й от този поглед почнаха да се изправят нагоре като змии.

— Всеки може да каже това. Докажи го.

— Ще ти кажа какво пише на гривната. На нея е изрязано:

Ето какво пише на гривната ми. А сега тежко ти, защото трябва да ми я върнеш, а тази гривна гълта ръката, на която се сложи! Като я свалиш, ще останеш без ръка.

При тези думи момичето се закиска от балкона.

— Няма да я свалям тогава. Ще разменяме.

— Какво ще разменяме?

— Както ти твърдиш, че съм ти откраднала гривната, така аз твърдя, че си ми откраднал пръстена. Ето го на твоя пръст. Печатът, с който се пълни лула. И на него в кръг пише нещо със златни букви.

Поручикът се вгледа в пръстена и прочете наум надписа: Спомни си за мен! Пръстенът е невинност, която се обновява. Ако ме изгубиш… И тогава чу как момичето от балкона каза на глас:

— Спомни си за мен! Пръстенът е невинност, която се обновява. Ако ме изгубиш, ще изгубиш повече от мене. Чакам твоя пръст като жених.

Тогава той сякаш се сепна, чу под сърцето си малкия глад, който плаче като малка болка, и дълбоко под калдъръма, обрасъл с треви, чу как мъртвите бръстят тревата отдолу, от корена. Косата му настръхна и той попита:

— Коя си ти?

— Аз съм третата обувка — каза момичето и изчезна в къщата с порта, обкована с подкови.

Две вечери се мъчи младият Опуйич с онзи пръстен, а на третата отиде и начерта с тебешир мъжки кръст на онези порти с четирите подкови. На сутринта момичето изпрати един слуга да пита какво значи този знак.

— Заплаха ли е това?

— Не е заплаха, напротив. Това значи, че няма живот за мен от тази страна на портите.

На сутринта момичето взе тебешир и нарисува от вътрешната страна на вратата женски кръст, а привечер отвори вратата навън, така че Софроний да може да види този знак, и той го видя. Чу как някъде в къщата момичето пее тихо, като през месечина, песента „Спомените са пот за душата“. И влезе. Тя го почерпи със захаросани цветя — рози и теменужки.

— Коя си ти? — попита я той повторно.

— Кой съм аз ли? Наричам се Йерисена Тенецки. Но все по-малко ми е ясно коя съм и все повече се чудя сама на себе си от това, което правя, и от това, което ставам. Вместо все повече, аз все по-малко познавам себе си. Превръщам се в странник в собствения си живот. И се радвам на това… А ти кой си?

— Има мигове на реката привечер, когато на една и съща мушица връхлитат и птица, и риба. Аз съм такава мушица, а това е такъв миг над реката. Но не си мисли, че ми е все едно кой ще ме изяде. Ти или някой друг.

Като изрече това, Софроний усети как цялото й тяло отново замириса на праскови и я целуна.

— Какво имаш под езика — трепна тя, — камък ли?

— Да, тук пазя една тайна.

— Дай ми я, дай ми своята тайна! — каза тя и в новата целувка камъкът смени устата, остана в нейната. Тогава Йерисена каза през камъка:

— Всяка вечер ангел извлича душата ми от моя живот, от моето тяло, като огромна мрежа, пълна с улов. Снощи с тази мрежа извлече нов улов. С моята душа улови твоята душа.

После той откри, че тя си маже устните и пъпките на гърдите с една и съща боя, и в полунощ изхвърли в нея семе на дванайсет струи, точно както изби часовникът на кулата.

Така започна една велика любов. А от великите любови се старее бързо. От великите любови се старее по-бързо, отколкото от дълъг, тежък и нещастен живот. Йерисена яздеше на своя конник далече през непознати пространства и се връщаше уморена, радостна и задъхана от дългия път. А утробата й оттогава все откликваше на ударите на камбаната. От любов нямаше време да яде. Понякога простираше вечерята на гърдите на своя любовник и ядеше, хранейки го едновременно с любов и с пюре. Сред общото нещастие и поражение те бяха щастливи, бяха успели и това никога нямаше да им бъде простено.