Последна любов в Цариград

Седемнайсети ключ ЗВЕЗДА

Когато поручик Софроний Опуйич отпаса сабята и се отказа от войнишките пътеки, се настаниха на едно парче земя Йерисена Тенецки и той да го гледат. Тази вечер те ядяха хубав, млад и леко лют мед от своя пчелин, пресована луна и пита от див кестен с горчив портокал. Лежаха в постелята и говореха в мрака за глупавите и мъдрите звезди. Прозорецът беше отворен, завесата му — вкарана навътре в стаята, подута като бременна с неподвижния вятър в нея. Софроний си спомни как като дете в Триест се возеше на огромната порта, държейки се за дръжката на бравата с брада и длани, а после те както обикновено потънаха в своята хиляда и една нощ. Опитваха се да изчислят коя нощ Шехеразада е заченала своето дете с Харун и коя приказка му е разказвала тази нощ. Но сметката им никак не излизаше както трябва, защото нощите им бяха винаги малко и никога достатъчно — сънят. Живееха бързо — всеки ден четири годишни времена, както казваше Йерисена.

През тази нощ имаха за още нещо да си сменят мисълта. Капитан Харалампи Опуйич се обади с писмо, доверявайки им, че чете Хораций и свири на кларнет, и покрай хилядите други празни приказки пишеше, че би искал да ги види. Бъдещата снаха за пръв път, а сина отново след толкова години, и че как би го познал, ако го срещне. Бил преместен в част, придружаваща един пратеник по дипломатическа работа в Цариград, и пътят й водел през края, където живеели Йерисена и Софроний… За голямо Йерисенино учудване обаче младият Опуйич се поколеба дали да отговори на бащиното писмо. Понякога й се струваше, че Софроний крие нещо от нея.

А той действително криеше. Криеше това, което криеше и от останалите, от целия свят — своя малък глад под сърцето, дето на дъното на душата се превръщаше в малка болка. От време на време се затваряше сам в стаята и ту чакаше някакво писмо, ту отиваше някъде за ден-два. А нощем се ослушваше да чуе музиката на магнитните бури, които със своите удари и отзвуци му откриваха подземни коридори, лабиринти и цели градове, отдавна разорени и изчезнали от лицето на земята, през чиито затрупани улици бродеше, воден от смеха на студените и топли мириси на подземния свят. Или чуваше през камъните и пясъка как бръмчат в хор кръвните групи на металите, които бяха само отзвук на континентите, отдавна потопени в Панонско море. Море, което вече не съществува, но пази като пъпна връв връзката си с двете Атлантиди…

Йерисена, която тук се оглеждаше и в очите на кравите и козите, в очите на змиите и кучетата, забелязваше, че той носи някаква тревога в себе си. Неговото отношение и разговори бяха винаги различни във всяка стая от тяхната къща, където бравите и пантите щракаха като петлета на празни пищови. Зад всяка врата той ставаше различен. В кухнята говореше само турски, в салона — с езика на Йерисенината майка, който учеше от любовницата си, а в библиотеката мълчеше. Вечер лягаше в постелята гол и топъл като пламък, после насън изстиваше полека като някоя огромна пещ, така че на разсъмване, когато бълнуваше на гръцки, тя трябваше да го покрива като дете.

Един следобед тя го целуна и той се отдръпна от целувката й.

— Какво имаш в устата? — попита я.

— Камъче с твоята тайна вътре. Забрави ли, че тайната ти е у мен? Хубаво я пазих през цялото това време. Затова ми я открий сега. Твърде дълго седи тя в тебе като писмо в бутилка. Между другото защо трябва ти да се грижиш за тайната си? Всяка тайна я пази нейната собствена срамежливост. Нека тя сама се грижи за себе си.

— Добре — заключи той, — вдругиден сутринта, като дойдеш на имота да ни донесеш на мен и работниците новоизпечения хляб, ще измисля как да го направим. Защото работата хич не е невинна…

Така и стана. Тя взе ракия от седем билки за аргатите и отиде на имота. На сутринта на другия ден работниците огладняха по-рано и преди още Йерисена да им донесе хляба. Когато поискаха от Софроний нещо да си утолят глада, той се зарадва. И тъй като седяха под смокинята, каза:

— Дай, смокиньо, своите плодове, за да имат ратаите какво да ядат!

Това бяха думи от една притча, която беше чул в детинство.

Тогава смокинята наистина даде няколко плода два месеца преди срока и те ядоха. А Йерисена с хлябовете и яденето на колата за тази сутрин дойде два месеца по-късно…

Носеше на раменете си два кюпа, взети от колата, и вървеше с един крак през водата, а с другия по брега на езерцето, което беше покрай имота. И въобще не беше забелязала, че е минало толкова време. Беше по-хубава от всякога.

— Измисли ли начин? — попита го тя, а в себе си пошепна: „Колко горчилка на устните, като че цялата душа се е сместила там!“

— Да, измислих — отвърна той. — Ще слушаш с устата, а не с ушите.

— Как така?

— Това е начинът. Аз ще ти казвам стихотворение на своя език, а ти го слушай на твоя майчин.

— Това не са еднакви езици — каза тя.

— Там е работата. Ако си готова да слушаш, истината ще ти се открие в тишината между двата езика. Защото между езиците владее океани тишина. Натъкмил съм думите, които ще чуеш, да звучат еднакво и на моя, и на езика на твоята майка, но на нейния език те ще значат нещо съвсем друго. И ще ти открият тайната ми. На моя език техният смисъл е съвсем без значение.

И той започна:

Йерисена го слушаше внимателно и челото и се разведряваше полека, защото разбра, че в голямата му мечта няма жени или, по-добре казано, че в мечтите му са всички жени заедно със света в тях и че в бъдещето него го влече нещо друго, нещо наистина омайно и непреодолимо. Когато стигнаха вкъщи, тя, без да каже дума, извади от шкафа жълтите кавалерийски ботуши на Софроний и напълни раклите за из път.

— Отиваме с баща ти в Цариград. Право при онази колона, която държи медения щит.